Синовете на Великата мечка

УИНОНА

Прерийният пожар, чийто мирис бе стигнал чак до затворения в избата на блокхауса пленник, бе нападнал изсъхналата земя далеч на запад. Вече тринадесет години огънят не бе бушувал така опустошително над обраслата с трева степ.

Край шатрите до Конския поток стоеше Светкавичен облак с празен мях за вода в ръка. Тя гледаше над прерията на запад от бивака. Обраслите с твърда трева поляни бяха обгорени, докъдето поглед стигаше. Далеч на югозапад хоризонтът все още аленееше сред пламъците и се чернееше от дима. Натам се разпростираше насрещният огън, който хората от Мечата орда бяха запалили, за да отнемат въздуха на приближаващия се към тях огън и да го загасят, преди той да се е прехвърлил през реката и да достигне бивака. Силният северен вятър, който бе разнасял огъня, продължаваше да вее и като завърташе във въздуха пясък и пепел, ги запращаше в очите и в косите на дакотската девойка и оттам над голата степна земя в подножието на Скалистите планини.

Светкавичен облак видя как букна огънят и в горите на предпланините. Беше навлязъл от прерията сред дърветата. Там никой не можеше да спре пламъците.

Девойката тръгна с меха в ръка на изток по завоя на Конския поток. През летните седмици потокът се бе превърнал във вада и Светкавичен облак трябваше да повърви доста, докато намери едно място с достатъчно вода в коритото. След като напълни кожения мях догоре, тя го повлече към шатрите. По обгорелите поля наоколо все още се валяха изгорели или подпалени полуовъглени животни, птици, антилопи, бизони и мустанги, настигнати от пламъците в отчаяния си бяг или налетели в насрещния огън. Много от жените бяха излезли, за да приберат годните за храна остатъци от месото на обгорелите животни. Светкавичен облак видя сред жените и своята по-възрастна сестра Меден цветец, която също погледна към момичето с меха за вода.

— Много добре си сторила, Светкавичен облак! — възкликна тя. — Напълнила си меха догоре, както се полага!

— Аз нося водата на Уинона и на Унчида — отвърна Светкавичен облак и не погледна повече слисаното лице на Меден цветец.

Девойчето мина край стадото мустанги и когато стигна до шатрата на вожда, влезе вътре. Кожената типи беше празна. В огнището имаше пепел и малко жарава. Светкавичен облак остави на пода пълния мях и излезе отново от шатрата и от бивака. Вече се разденваше. Сега, при първите утринни лъчи, отблясъците на огъня на юг и на запад се виждаха още по-ясно и макар че далечното море от пламъци не можеше вече да залее и бивака с шатрите, червените отблясъци навяваха страх и ужас.

Меден цветец се спря нерешително. Тя знаеше къде може да намери Уинона и Унчида и много й се искаше да отиде и да остане при тях, но се срамуваше. Струваше й се прекалено дръзко за момиче като нея да покаже колко много обича Уинона и как сърдечно споделя мъката на сестрата на вожда и на баба му. Най-сетне обаче желанието й да се присъедини към двете жени надви стеснителния й срам и тя забърза отново в източна посока, навътре в прерията, много по-надалеч, отколкото бе се отдалечила, за да търси вода.

Тя чу сред утринната тишина песен и забеляза на едно възвишение двете жени, които търсеше. Сърцето й заби силно. Бавно, сякаш прекрачва някакво свещено тайнствено място, тя се изкачи по лекия склон и се присъедини към Уинона и Унчида. Загледа се заедно с тях на изток. Ивици сенки от силен внезапен дъжд се спускаха от небето до земята и лъчите на утринното слънце не можеха да ги пробият. Там някъде в далечината, зад дъжда и облаците, се намираше онзи форт, където Токай-ихто беше пленен. Уинона и Унчида пееха тихи песни на мъка и тъга и думите и гласовете им станаха по-силни от тъжните вопли и сега вече изразяваха ярост и възмущение. Двете жени се страхуваха за вожда, но същевременно се и надяваха, че той скоро ще бъде освободен. Не само Бобъра и мъжете, които бяха тръгнали заедно с него, бяха готови да се бият за своя вожд. Големи групи дакота, предвождани от Татанка-йотанка и от Тасунка-витко, бяха разбили и унищожили дългите ножове, поведени от генерал Къстър в дакотските прерии на север. Скоро, така се надяваха жените, белите нападатели отново щяха да бъдат прогонени от прерията, това последно убежище на свободните дакота.

Светкавичен облак присъедини своя ясен гласец към песента на двете жени.

Когато изтекоха първите два утринни часа, жените отново се върнаха в осиротялата вождова типи. Светкавичен облак стигна заедно с тях колебливо чак до входа. Когато не се осмели да влезе заедно с тях, Уинона прехвърли ръка през раменете на момичето и го въведе вътре. Като видя пълния мях с вода, Уинона погледна мило Светкавичен облак и сега вече девойчето можеше да си потърси някакво ръкоделие във вождовата шатра.

Сърцето и мислите на Светкавичен облак бяха пълни с мъка и с очакване, ала същевременно и с твърдата решимост и нова надежда, които съвместната песен бе събудила у нея.

Сега Светкавичен облак излизаше всяка заран преди работа на онзи хълм, където Уинона и Унчида пееха, вперили поглед на изток, откъдето очакваха Къдрокосия Чала и неговите бойци да се завърнат заедно с освободения вожд. Девойчето се бе привързало плахо и същевременно силно към няколко години по-възрастната от него сестра на вожда. Светкавичен облак беше винаги тиха, усърдна и послушна към баба си и към сестрите на своята покойна майка, както и към собствената си по-голяма сестра. Живият й и понякога разсеян и лесно възбудим характер, който й бе донесъл името Светкавичен облак, напоследък бе започнал да се изглажда; от това умното й личице бе станало по-хубавко, а черните й очи блестяха с нова светлина. Щастието, че може да пее заедно с Уинона и Унчида всяка заран, я бе обладало изцяло и всички останали часове на деня бяха за девойката само време за размисли над онова, което и даваха възможност да преживее всяка сутрин. Да пее за Светкавичен облак бе много повече от възможност да изрази радостта, мъката или копнежа си, за нея пеенето беше тайнство и свещенодействие.

Пет дни след прерийния пожар една сутрин жените на хълма видяха група ездачи на изток. Те ги бяха забелязали по-рано от младежите, които бяха на съгледвачески пост. Ездачите яздеха в дълга редица, около петнадесет души. Яздеха галоп. Чуваше се глухият ритмичен тропот на удрящите копита. Скоро и Светкавичен облак разбра, че това бяха мъже от Мечата орда, които се завръщаха в бивака, предвождани от Къдрокосия Чапа.

Уинона и Унчида прекъснаха песента си и Светкавичен облак млъкна заедно с тях. Унчида се обърна назад и даде по този начин знак да се връщат към селото във вождовата шатра. Светкавичен облак разбра. Бобъра щеше да дойде в шатрата на Токай-ихто и да разкаже там онова, което щеше да съобщи най-напред на заклинателя и на члена на съвета Стария гарван. Унчида и Уинона не показваха никакво нетърпение. Нетърпението не би отговаряло на нравите и на оформения от тези нрави характер на двете жени. Светкавичен облак усещаше скритата трептяща възбуда на бабата и на сестрата на вожда, ала и тя самата не каза нито дума. Трите жени щяха да изчакат мълчаливо, докато разберат какви новини носи Бобъра за Токай-ихто.

Къдрокосия Чапа минаваше за чичо на Светкавичен облак и девойката щеше да го види в тяхната шатра и можеше да се опита да научи нещо от него. Но сега й се стори непоносимо да чуе някаква новина за Токай-ихто преди или без Уинона.

Жените седнаха. Уинона разпали огъня в огнището.

Не мина повече от половин час и Къдрокосия Чапа се пъхна през отвора на шатрата и седна край огъня. Унчида и Уинона се приближиха, докато Светкавичен облак остана скромно в дъното на шатрата. Всички срещнаха погледите си. Къдрокосия Чапа бе потъмнил още повече отслабналото си тъмнокожо лице с пепел.

— Той е мъртъв. — Това бяха първите му думи. Каза го без заобикалки.

Жените мълчаха, Светкавичен облак не се помръдваше.

— Ние искахме да го освободим — продължи боецът и на девойчето му се струваше, сякаш думите пристигат някъде отдалеч и като недействителни. Тя не искаше да ги чуе и все пак ги чуваше. — Нашият вожд Токай-ихто бе успял да раздели на две оковите си и да дойде до бойницата в избата. Аз вече бях хванал окованите му ръце, за да му помогна да излезе. — Бобъра вдигна ръце, затвори ги и отново ги отвори, сякаш можеше още веднъж да хване ръцете на своя вожд и приятел от детинство и бе принуден отново да ги пусне. — Когато Червената лисица ме нападна, той изпрати в същото време двама мъже в избата, за да убият и Токай-ихто. Те пребиха нашия вожд с палките си. Така ми каза Томъс, който избяга заедно със своя брат Тео и с русия Адамс още през същата нощ. — Къдрокосия Чапа млъкна. Най-после довърши тихо разказа си: — Петима от нашите бойци паднаха.

— Къде е трупът на сина на моя син? — попита Унчида. Гласът й беше спокоен, но Светкавичен облак видя как клепките и устните на майката на някогашния вожд на Мечата орда трепнаха при тези думи.

— Томъс ми съобщи, че дългите ножове щели да заровят трупа на Токай-ихто.

Докато произнасяше тези думи, Къдрокосия Чапа разтвори една кърпа, която бе донесъл. Отвътре се видя короната от орлови пера на Токай-ихто.

— Това — каза боецът — е единственото нещо, което можах да ви донеса от Токай-ихто. Червената лисица бе откраднал орловите пера, когато задържал нашия вожд. Този убиец и предател искал да продаде короната от орлови пера на Джекмън, но онзи не искал да му заплати достатъчно и така Червената лисица запазил плячката си. В бъркотията след битката Тобиас от племето делавари намерил орловата корона сред нещата на Червената лисица и му я задигнал. Дал я на Томъс, а той пък я даде на мен. Оръжията на Токай-ихто обаче останаха в ръцете на Лисицата или на Джекмън.

Уинона пое короната от орлови пера и прекара внимателно ръка върху дългите красиви пера. — Това са перата на един орел, който моят брат много добре познаваше — заговори тя. — А това е украшението, което той сложи върху главата си, когато го избраха за наш боен вожд.

Тя се изправи, за да прибере короната от орлови пера. Но не можа да изпълни намерението си. Спокойствието й се срина изведнъж, както се поваля дърво, върху чийто клонак се е нахвърлила буря с унищожителна сила. Ръцете й потрепераха и изпуснаха короната от орлови пера. Уинона падна на земята и извика високо. Този вик едва наподобяваше човешки глас; проточен, същински вълчи вой, той прониза шатрата и Светкавичен облак имаше чувството, сякаш този вопъл разкъса нещо и у нея самата. Уинона започна да се въргаля по пода в гърчове, които вече не се подчиняваха на волята й. После започна да удря челото си в пода, ноктите й се забиха в собствената й плът. Викът й премина в думи:

— Това не е вярно!

Унчида се изправи и тръгна олюляваща се към девойката.

В този миг Уинона седна рязко и се подпря на ръцете си. Очите й бяха широко отворени, втренчени от ужас, ала същевременно пълни с огън, който искаше да изскочи от тях. Може би това бе началото на някаква лудост. Унчида остана мълчаливо край девойката. Не смееше да я дакосне или да я заговори.

Уинона се изправи на крака. Пое отново короната от орлови пера и я прибра, без да бърза, но с някаква странна и след случилото се — ужасяваща бързина и сръчност. След това тя пристъпи към огнището. Чала се бе изправил. Девойката застана пред него. Погледна го и той целият потрепера. Ала издържа на погледа й.

Сестрата на вожда заговори спокойно, сякаш говореше с чужд глас:

— Ето какво направихте вие, бойците от племето на дакота-оглала! — заговори тя. — Вие избрахте моя брат Токай-ихто за свой боен вожд и му възложихте да се бие и да ви води в боя! Той се биеше и ви водеше добре. Когато опасността стана голяма и битката щеше да бъде жестока, вие го отпратихте. Принудихте го с ясно съзнание да отиде в капана, Тикнахте моя брат в ръцете на убиеца на моя баща. Вие знаехте какво вършите. Вие пожертвувахте моя брат и той ви се подчини, и сам се пожертвува, защото обидата, че е син на предател, все още продължаваше да го следва. Сега вие казвате, че Токай-ихто е мъртъв, и слагате ръце в скутовете, вместо да грабнете оръжията. Аз обаче не ви вярвам и ви казвам, че Токай-ихто ще се върне отново. Аз ще чакам, докато моят брат сам ми заговори — било мъртъв или жив.

Чапа изслуша думите й мълчаливо.

— Уинона… — промълви той.

Светкавичен облак се изплаши, че в Уинона е влязъл някакъв дух. Добър ли беше той, или лош?

Унчида докосна тихо Чапа за рамото. Боецът извърна лице към майката на Матотаупа.

— Чапа… този Томъс видя ли моя син Токай-ихто мъртъв?

— Томъс слезе след боя в избата и е видял нашия вожд да лежи в собствената си кръв — отвърна Чапа съвсем тихо и Светкавичен облак все повече се страхуваше за Уинона, коя то — замлъкнала — сега стоеше със стъклени очи и слушаше.

Унчида отпусна ръката си и сведе клепачи.

— Ти не си виновен, Чапа.

Навън отекнаха погребалните вопли за петимата бойци, които бяха излезли заедно с Чапа и не се бяха върнали повече. Унчида излезе пред шатрата, за да подхване оплакваческата песен за Токай-ихто, сина на нейния син. Чапа потърси още веднъж погледа на Уинона, но напразно и излезе тихо навън. Коленичи пред входа на шатрата до Унчида и запя с висок, силен и буен глас старите думи, които неговата собствена майка бе научила в далечната им родина Африка, преди белите мъже да я грабнат и да я отвлекат като робиня през голямата вода. Светкавичен облак познаваше тази песен.

Уинона също излезе от шатрата, а Светкавичен облак я следваше като сянка. Сестрата на вожда мина покрай Унчида и Чапа и излезе вън от бивака на онова възвишение, където бе очаквала ден след ден завръщането на своя брат. Там тя запя тихо, както бе пяла всяка сутрин преди. Мислите й бушуваха объркани, но тя нямаше да се откаже от своята песен, докато Токай-ихто не дойдеше и не й заговореше… жив… или мъртъв.

Обгорялата земя, все още димящата умираща гора и оплакваческите вопли на хората дадоха облика на този ден и на тази нощ. През тези часове Светкавичен облак окончателно скъса със своето детство.

През следващите дни Светкавичен облак чу от младите съгледвачи и научи от разговорите в шатрите, че нови орди дълги ножове нахлуват в прериите на дакота. Тя се срещна с Разкрачения Часке, приятеля на Хапеда и предводител заедно с него на Младите кучета. Той бе приятел в игрите на Светкавичен облак от най-ранното им детство; двамата заедно бяха правили бизони от глина и сами или заедно с Хапеда и приятелката на Светкавичен облак Гущерчето бяха разговаряли велемъдро какви приключения ще преживеят двете момчета някога, когато станат големи бойци. Светкавичен облак и Часке се чувствуваха все още свързани както в детските години и затова между тях се бе породило особено приятелство, за което те никога не говореха. Светкавичен облак произхождаше от „род на предателки“, както веднъж я бе подиграл Хапеда. Часке от своя страна също бе осиротял и беше принуден да живее в шатрата на своя омразен чичо Шонка. Тези горчиви преживявания бяха накарали момчето и момичето да помъдреят много по-рано и характерите им да станат много по-сериозни, отколкото на останалите деца.

Часке идваше от съвещание на Младите кучета, за което момчетата се бяха събрали на една поляна на отсрещния бряг на потока.

— Какво ще става сега? — попита го девойчето.

— Нищо — отвърна Часке и гледаше към сивата далечина, за да не издаде онова, което го вълнуваше вътрешно. — Нищо. Големите боеве са станали на север при Черните хълмове. Победители са били дакота. Четансапа също е участвувал в боя. Ние ще трябва да изчакаме той да се върне заедно с бойците от Съюза на Червените елени.

И ето отново зачакаха ден след ден девойките и момчетата, жените и старците и малкото боеспособни мъже завръщането на Четансапа.

Най-после той пристигна.

Препускаше през обгорялата степ заедно с десетимата бойци към родния бивак. Светкавичен облак също забеляза от брега на потока приближаващата се група ездачи. С бликнала радост тя разпозна бойните трофеи, които Четансапа и неговите бойци носеха. Но тя видя също така и мрачното лице на предводителя на групата и радостта й отново бе приглушена от страх и несигурност.

Четансапа скочи от коня си и подаде юздата на Хапеда, за да отведе жребеца при стадото. Преди да влезе в собствената си шатра и да потърси заклинателя Хавандшита в неговата, боецът изтегли настрани Къдрокосия Чала, който го бе посрещнал заедно с момчетата от бивака край стадото коне. Двамата бойци прекосиха пясъчното корито на потока, за да останат сами. Светкавичен облак седеше на брега и видя приближаващите се мъже. Тя не се помръдна и тъй като чичо й, Къдрокосия Чапа, не я отпрати, девойката остана на мястото си и чу разговора им.

— Къде е Токай-ихто? — бе първият въпрос на Четансапа.

— Убит във форта.

Ръката на Четансапа несъзнателно се сви в юмрук.

— А вие? Защо не завзехте форта?

— Там има силно подкрепление. Червената лисица знае какво върши.

— Аха, Червената лисица!

— А при вас какво стана? — попита Бобъра.

— Ние победихме и убихме много дълги ножове. После ни се свършиха куршумите. Но дългите ножове продължиха да идват все нови и нови, и с нов генерал. Те яздят през нашите прерии. Татанка-йотанка и Тасунка-витко се оттеглят заедно с нашите най-смели бойци по посока на Жълтокаменната река. Много от нашите биваци обаче са се предали вече и пътуват към резерватите.

— Аз си знаех, че така ще стане — каза Чапа ясно, но все пак сякаш повече на себе си, отколкото на другия. — И сега?

— Дългите ножове още ли не са идвали в нашия бивак?

— Още не.

— Тогава значи скоро ще дойдат. Ние също ще трябва да отидем в оная „лоша земя“, в техния резерват.

— И там какво?

— Какво „какво“?! — Думите му прозвучаха като вик, макар че Четансапа говореше тихо. — Нищо там! Нима ние затова избихме дългите ножове и затова паднаха нашите бойци? Ще се оттеглим с нашите шатри нагоре в северните прерии, които са още свободни, при Татанка-йотанка и при Тасунка-витко. Аз се отделих от бойците на Тасунка-витко само за да дойда да отведа и вас. Ако се бяхме изтеглили хората нагоре, щеше да бъде по-добре. Червената лисица ни примами всички в клопка, когато е накарал Джекмън да покани Токай-ихто за преговори.

На другия ден Стария гарван и Четансапа свикаха Съвета на старейшините. Къдрокосия Чапа не бе участвувал досега в Съвета, но тъй като сега ставаше въпрос за съществуването или унищожението на племето, старейшините поканиха и него.

Светкавичен облак се зарадва, защото знаеше за какво би гласувал нейният чичо. Съвещанието продължи до късно.

Вечерта Къдрокосия Чапа напусна пръв съвещателната шатра. Излезе вън от бивака и се загледа в есенната мъгла. Светкавичен облак стоеше до него. Тя имаше чувството, че усеща как бие сърцето му. Възбудата от съвещанието ороси сега челото и слепоочията на Чапа с капки пот.

Дните вече бяха станали по-къси и по-студени, а нощите — по-дълги и ледени. Ако бивакът трябваше според решението на Съвета на старейшините да приеме да се пресели на север, то това трябваше да стане веднага. Още на другия ден след съвещанието Стария гарван и Четансапа дадоха нареждане хората да тръгнат веднага след изгрев слънце.

Пред шатрата на вожда, върху чиито чергила бяха изрисувани знаците на четириъгълника — четирите краища на света, — стояха Унчида и Уинона. Там изслушаха заповедта на Четансапа. Уинона първа вдигна чергилата. Светкавичен облак й помагаше.

За кратко време всички шатри бяха вдигнати. Жените и девойките се бяха научили на това още от деца. Сега жените доведоха мълчаливо мустангите, за да закачат за тях плазовете. Кръстосаха подпорните колове на шатрите през гърбовете на конете; краищата на прътите останаха да се влачат отдясно и отляво. Между тях опънаха чергила и жените натовариха отгоре покъщнината си и децата, които жените не можеха вече да носят в носилка на гърба си, но не бяха достатъчно големи, за да яздят сами.

Светкавичен облак и приятелката й Гущерчето, внучката на Стария гарван, яздеха товарни коне. Светкавичен облак бе изгубила своята катеричка. Но когато седна върху гърба на коня си, животинчето се изкатери по пръта на плаза върху гърба на коня и оттам върху рамото на девойката. Това явно бе съвсем маловажно, но все пак достави на Светкавичен облак голяма радост.

Керванът пое на север. Вървяха по същия път, по който бивакът се бе изтеглил преди тринадесет лета, предвождан от Матотаупа, бащата на Токай-ихто, в южна посока, за да достигнат мястото край Конския поток и да разположат там своите шатри. Светкавичен облак знаеше за това пренасяне само от разказите на по-възрастните. Старите обаче си спомняха онази пролет. Тогава Токай-ихто беше още момче на име Харка и бе живял толкова години, колкото сега Хапеда и Часке, двамата предводители на Младите кучета.

Беше студено. Вятърът вееше остро. Катърите кимаха с глави, защото непрекъснато ги караха да вървят по-бързо. Прътите с плазовете подскачаха по обраслата с трева земя. Опашките на конете бръснеха лицата на децата в плазовете и те трябваше да крият очите си.

Бойците се бяха разпределили отдясно и отляво на кервана и яздеха напред и назад. Хавандшита, старият заклинател, вървеше с дълги крачки начело на кервана с копие в ръка. Хапеда и Часке яздеха отстрани като бойците.

И Светкавичен облак бе обладана както всички останали от една-единствена мисъл: ние трябва да настигнем хората на Татанка-йотанка и Тасунка-витко на север, преди да са ни пресрещнали дългите ножове.

Когато вечерта на втория ден хората от кервана тъкмо бяха спрели за почивка и бяха издигнали шатрите си, долетяха съгледвачите на изморените си мустанги и докладваха, че се приближава голяма част драгуни и прерийни ездачи. Всички чуха острия писък на бойната свирка на Четансапа, с която той свикваше своите бойни. Въоръжени с всичкото си оръжие, мъжете се събраха около своя предводител и се подредиха един след друг откъм източната страна на бивака, за да предпазят жените и децата. Изглеждаха добре въоръжени: всеки имаше бойна пушка. Но дори и жените и децата знаеха, че няма муниции и че бойците можеха да използуват само стрелите и лъковете си за стрелба. Бяха по-малко от тридесетина мъже, застанали на пост пред разположилите се на временен лагер жени и деца.

Ето че противниковата група се появи. Всички видяха при-ближаващата се колона. Сто и петдесет ездачи вървяха в тръс всеки държеше пушка й те всички сигурно имаха достатъчно патрони.

В този миг и за Светкавичен облак беше ясно, че една битка сега можеше да завърши само със смърт или с подчинение.

Ако мъжете бяха сами, те можеха да се разпръснат и да напад-нат превишаващата ги по брой военна група от умело избрани прикрития, дори може би да ги изплашат и да ги принудят да се оттеглят. Бивака на жените и децата обаче те не можеха да запазят с подобна тактика. Трябваше да посрещнат гърди в гърди врага.

Противниковата група се приближи бързо и хората вече можеха да разпознават отделните ездачи по облеклото и фигурите.

Войниците спряха. Един ездач върху червена кобила, благородно добиче, се отдели от групата и подкара коня си към бойците от Мечата орда под закрилата на белия парламентьорски флаг. Ездачът носеше голяма широкопола шапка. Светкавичен облак веднага забеляза срасналите му с бузите уши. Тя бе виждала вече този човек веднъж и сега веднага го позна. Беше Червената лисица, убиецът. Девойката потрепера от безсилна омраза.

— Добро утро, господа! Дойде вече часът! — заговори ездачът на езика на дакота, примесен с английски думи. — Вашите главни вождове се разбягаха. Всички дакотски банди вече са на път към резерватите. Така че вдигайте шатрите и тръгвайте към резервата! Оттеглянето започва веднага. Ще чакаме двадесет минути. Дотогава трябва да бъдете готови или ще стреляме!

Един по-възрастен боец от Мечата орда със забодени в косите на тила му орлови пера подкара коня си малко напред и отговори от името на всички:

— Червена лисицо! Моето име е Стария гарван! Аз съм видял досега много лета и зими и много червени и също така и много бели мъже. Ние не можем да проверим истинността на вашите думи. Вашето искане е несправедливо. Елате при нас в съвещателната шатра! Там ще се договорим накъде и кога ще потеглят нашите хора с шатрите си.

— Вие можете да си приказвате колкото искате и докогато си искате! — изкрещя в отговор Червената лисица. — Аз обаче ви заявявам: две минути от времето, което ви дадох, вече изтекоха! След осемнадесет минути ние започваме да стреляме, ако хората ви още не са потеглили заедно с шатрите!

Стария гарван се разяри. Но трябваше да разбере, че стои пред безжалостни врагове.

— След осемнадесет минути! — изкрещя Червената лисица. — Можете да запазите оръжието си, можете да запазите и децата си! Ние нямаме намерение да ви отнемаме нищо! Но трябва да тръгвате! По-бързо вървете в резервата! След седемнадесет минути — или ще стреляме и ще ви превърнем в купчина трупове!

Стария гарван, Четансапа и Къдрокосия Чапа извърнаха лица един към друг и се посъветваха само с поглед.

— Ще отидем в резервата — съобщи след това Къдрокосия Чапа на началника на неприятеля. За всички беше ясно, че той би предпочел да стреля, ала не биваше. — Нашите жени и деца яздиха цял ден. Утре, щом се развидели, ще тръгнем отново.

— След шестнадесет минути тръгвате или ще бъдете избити! — нахвърли се Червената лисица върху него. — Проклет негър! Ние ще накараме и теб, и тия червени свине да се размърдате!

Къдрокосия Чапа преглътна обидата. Четансапа също не се замисли повече. Бе взето мълчаливо решение да се подчинят в този отчаян миг, следователно трябваше да го сторят веднага. Четансапа даде знак на жените и децата да вдигнат отново шатрите и да приберат покъщнината.

Изморени, гладни и огорчени, жените и децата се подчиниха. Керванът се образува наново.

Светкавичен облак стоеше върху своя катър в редицата. Гледаше право напред. Отдясно и отляво яздеха неприятелските ездачи, които съпровождаха кервана. Тя не искаше да вижда враговете, на които беше длъжна да се подчинява. Затова държеше главата си неподвижна, изправена и гледаше право напред. Пред нея Уинона яздеше бяла кобила на петна.

Жените и мъжете, както и децата от Мечата орда бяха мълчаливи през целия нощен път. От редиците на драгуните и на прерийните ездачи обаче се чуваха викове и ругатни. Никой освен Чапа не разбираше какво говорят чуждите мъже и къдрокосият боец не превеждаше обидните думи.

Късно след полунощ белите войници, съпровождащи кервана, дадоха почивка. Може би и те самите се бяха изморили и прегладнели. Индианците спряха и слязоха от конете. Но не ядоха нищо. След един час пътуването продължи.

Когато започна да се развиделява, преселниците достигнаха заедно със своя вражески конвой долното течение на Конския поток, който се вливаше в Северен Плат. Цялата сутрин и през целия ден конвоят не даде никаква почивка. Едва на другата вечер разрешиха на изнурените хора и животни да спрат. По заповед на Четансапа жените и децата се събраха в тесен кръг и легнаха по четирима-петима заедно да спят под една завивка от бизонова кожа. Мъжете насядаха около жените и децата.

Светкавичен облак се вмъкна под завивката до Уинона и Унчида. До тях Хапеда лежеше до своята майка Монгшонгша, която бе носила своето кърмаче в носилка на гърба си и сега го взе да суче. Часке трябваше да отиде при Хиацинта, жената на Шонка. Всички деца изпитваха силен глад, но дажбите, които Четансапа раздаде, бяха съвсем оскъдни. Момчетата и момичетата заспаха със силно биещи сърца.

Призори продължиха пътя си.

Денят превали. Мустангите душеха тревата и искаха да пасат, но никой не се смиляваше и не им даваше почивка. Светкавичен облак не разбираше нито дума от онова, което го-вореха сърдито дългите ножове. Ала тя мразеше грубия тон, с който те произнасяха думите. Червената лисица единствен можеше да говори на езика на дакота. Когато слънцето отново се скри, той приближи своя кон до бялата кобила на петна, която яздеше Уинона.

— Красива сестро на моя велик враг Токай-ихто! — рече той с престорен глас. — Виж как те познах! Та ние се срещахме с теб във вашата шатра. Ти си хубаво момиче, макар че си малко занесена и потънала в мисли! Ти би трябвало да носиш други дрехи. Тогава ще можеш да се покажеш и сред белите мъже в градовете. Привлякла си вниманието на капитан Роуч. Какво ще кажеш? Не щеш ли да се откажеш най-после от този кучешки живот сред прерията?

Уинона мълчеше.

— Също като брат си! — подигра я Червената лисица. — Искам да те осведомя по-точно, защото все пак открай време сьм имал вземане-даване с вашето семейство. Вие ще стигнете с вашите шатри в лошите земи, в пустошта на северозапад от Бялата река. Ужасна местност! Агент на вашия резерват ще бъде о.з. майор Джоунс, а аз съм неговата дясна ръка. Действително ние сме избрали за вас, индианците, една хубавичка скалиста песъчлива местност, където ще можете да живеете занапред. Там ще имате достатъчно време да си помислите. Ще ви отпускаме по малко добитък и по малко консерви. Впрочем ще можете да си мечтаете за старите времена и за великите дела на Токай-ихто, който си лежи, добре погребан, в нашето мазе. При това не забравяйте моето име! Нещо ми се струвате твърде многобройни; това няма да е добре за снабдяването. Една част от дакотските дечурлига ще постъпят веднага в училищния пансион. Мисля, че можем да изпратим и вашите там. За да не ги възпитавате неправилно и за да могат най-после те да научат нещо и да престанат да гладуват. Лека нощ! Пожелавам приятна почивка.

Светкавичен облак чу всичко и потрепера от страх. Ще ги отмъкнат от шатрите им? Да я отделят от Уинона, от Унчида, от Къдрокосия Чапа, може би и от Часке и Хапеда? Да стане пленница на белите мъже за много лета и зими занапред?

Когато нощта настъпи и тя лежеше до Уинона под завивката от бизонова кожа, Светкавичен облак попита тихо:

— Уинона, не трябва ли всички наши бойци да разберат, че милаханска искат да откраднат нас, децата? Аз никога няма да отида с тези разбойници!

— Червената лисица говори достатъчно високо. Нашите бойци вече знаят всичко — отвърна Уинона и на Светкавичен облак се стори, че сестрата на предадения вожд е готова да окаже пълна съпротива заради децата.

Тогава Светкавичен облак разбра, че духът, който се беше вселил в Уинона, не можеше да бъде лош. Тя положи глава без страх върху рамото на Уинона и не знаеше, че именно това кратко, доверчиво, молещо за закрила движение върна Уинона отново към живота.

От тази нощ нататък членовете на Мечата орда бяха обзети от още по-силно безпокойство и ярост, ала външно това изобщо не се изразяваше с нищо. Светкавичен облак държеше очите си широко отворени и от следващото утро започна да наблюдава най-внимателно всеки боец. Четансапа, Чапа, Чотанка и Копиен връх, както и двамата синове на Стария Гарван, наричани Гарвановите братя, Ихасапа и Сина на Антилопата, по-възрастният брат на Татокано, явно бяха станали двойно по-внимателни и наблюдателни. Шонка, Червеното крило и Татокано обаче започнаха да водят разговори с Червената лисица. Щом отново разрешиха почивка, тези трима бойци не се посвениха да отидат при драгуните и прерийните ездачи, да се разположат край техния огън и да ядат заедно с тях от тяхната храна, докато жените и децата гладуваха, за да пестят запасите си от храна.

Два дни по-късно Светкавичен облак видя как тримата млади мъже, които девойчето в душата си наричаше жалки предатели, получиха патрони за своите пушки и вече не яздеха заедно с бойците от Мечата орда, а като скаути с враговете.

Какъв срам, какъв срам! Светкавичен облак пребледня от ярост.

Времето стана много ясно и студено. На север погледът стигаше чак до обраслите с гори и до скалистите върхове на Блек Хилс, чиито земни богатства се бяха превърнали в нещастие за племето на дакота, тъй като привличаха белите мъже. От запад се проточваше дългата верига на Скалистите планини. Керванът продължаваше да се придвижва на североизток.

Капитанът на име Роуч се отдели от кервана и изчезна в източна посока заедно с неколцина от своите хора. Въпреки есенния студ през тези дни прерията започна все повече да се оживява. Явяваха се и изчезваха многобройни патрули, драгунски части и съгледвачи. Мечата орда разпозна следите на други дакотски племенни групи. Появиха се отделни кервани, които се бяха присъединили към голямото преселение в определените за резервати местности. Военните части обаче не допускаха отделните кервани да се слеят.

Керванът на Мечата орда достигна една малка вада. Тя се бе покрила почти цялата с пясък и бе пресъхнала. Мъжете, жените и децата се измъчваха не само от глад, но и от жажда. Мустангите бяха забавили ход от пренапрежение. Хавандшита беше грохнал и се бе видял принуден да се качи на коня си. Със сълзи в очите Монгшонгша разбра, че няма вече достатъчно кърма за детето си; малкото телце на бебенцето съвсем отслабна. Светкавичен облак прехапа устни. Само да не се издаде какво чувствува! Враговете не бива да го знаят, още по-малко пък предателите.

През тези дни Червената лисица се отдели от кервана. Шонка, Татокано и Червеното крило подкараха конете си заедно с него.

Тук бил резерватът, преведе Къдрокосия Чапа. Светкавичен облак не можа да види никаква граница. Но съзря в далечината дървени постройки. Там била „агенцията“. Светкавичен облак научи тази нова дума от Чапа. Там щял да живее занапред Червената лисица и да командува като дясна ръка на Джоунс бойците на дакота и техните жени и деца.

Сега няколко кервана се срещнаха в песъчливата и обрасла тук-таме с трева степна област, където трябваше да се заселят дакотските племенни групи. Драгуните и прерийните ездачи престанаха да карат преселниците да бързат. Мечата орда често се спираше да почива. Конете пасяха твърдата трева. Кучетата виеха от глад; бяха заклали доста от тях. Една разумна сива кучка бе забелязала това и се стараеше да не се отклонява от кобилата на Уинона. Черното вълчо куче бе изчезнало, откакто Токай-ихто не се бе завърнал в своето племе.

Един ден по обяд, когато сиво-бели облачета закриха синевата на небето и керванът от преселници отново се спря несигурно за почивка, група драгуни се зададоха от югоизток откъм агенцията. Светкавичен облак следеше недоверчиво приближаващите се в галоп мъже.

Групата, сред която имаше и неколцина цивилни, спря конете и някой издаде висока заповед. Бобъра разбра най-бързо английските думи и извика високо:

— Децата ни! Защищавайте децата ни!

За миг жените направиха кръг около децата, както бизоните и мустангите защищават своите малки. Неколцина мъже грабнаха пушките си, за които нямаха повече муниция, но можеха да си служат с прикладите им. Други приготвиха ками те, бойните си секири и сопи. Четансапа и Чапа стояха начело на дакотските бойци. Светкавичен облак и Гущерчето бяха по средата на предпазния обръч от жени заедно с Часке и Хапеда. Момчетата държаха камъни в ръце.

Драгуните се приближиха с конете си.

Предводителят им заповяда да предадат децата. Един цивилен обясни, че те трябвало да се научат да четат, да пишат, да обработват земята и да се молят. Той се опита с високо произнесени убедителни думи да обрисува преимуществата на училищния пансион.

Когато той свърши, лейтенантът отново махна заповедно с ръка.

— Докато ние сме живи, няма да можете да откраднете децата ни! — извика Чапа вън от себе си.

— Проклет негър!

Един драгун беше извадил пистолета си и го насочи към боеца, ала Четансапа скочи между тях и изби пистолета от ръката на ездача. Стоящият наблизо драгун забоде бойния си нож в главата на Четансапа. Дакотският боец коленичи, целият облян в кръв. В същия миг обаче драгунът, който бе извадил ножа, се олюля върху седлото си. Един камък го бе улучил в слепоочието. Хапеда вече стискаше, готов за удар, втория камък.

Водачът на драгуните, който не бе очаквал никаква съпротива и не беше честолюбив, промени заповедта си.

Драгуните и разочарованите мисионери се отказаха да се занимават повече с Мечата орда. Подкараха конете си към друг керван, който се бе разположил на достатъчно голямо разстояние оттук и чиито мъже и жени бяха изненадани и стреснати от бързите промени и дори не бяха и помислили да окажат съпротива. Там групата бели мъже успяха да измъкнат децата и да ги вземат със себе си. Заедно с отчаяната си човешка плячка драгунската част побърза да се оттегли.

Светкавичен облак проследи с поглед отдалечаващите се ездачи. Тя чуваше оплакваческите викове на ограбените бащи и майки, жалките писъци на отвлечените деца, които най-после заглъхнаха в далечината.

От дълбоката рана на главата на Четансапа шуртеше кръв. Той все още бе коленичил в тревата. Чапа и Чотанка го подкрепяха. Дойде Унчида, за да превърже раната. Черепът му бе пукнат, но не и пробит. Превръзката от лико потъмня, после постепенно кървенето престана.

Тъй като денят вече клонеше към заник, Мечата орда остана на място. Лицето на Четансапа беше посивяло; само напрягайки всичките си сили, той можеше да се държи на крака. Разпредели добре обмислено всички бойци и мъжете на Мечата орда бяха готови да отблъснат ново нападение. Ала повече не се появи никакън враг. Заповедта навярно бе гласяла да откарат само определен брой деца в пансиона, и това бе сторено. Така предполагаше и обясни на останалите Чапа.

На другата заран обаче отново се появи войска. Подкараха нататък Мечата орда, както и групата бащи и майки, чиито деца бяха отвлекли. Двата кервана стигнаха до едно сборно място, където вече се бяха събрали много дакота заедно със семействата си. Чапа се ослушваше към всяка дума, която ухото му можеше да долови, и скоро съобщи какво става: мъжете трябваше да предадат всичкото си оръжие. Имаха право да запазят само камите си, тъй като за тях те не бяха само оръжие, а и инструмент.

В това време заповедта се разнесе от различни страни високо и веднага я преведоха.

Драгуните бяха оградили от всички страни сборния лагер. След като заповедта за предаване на оръжието бе преведена, те заложиха карабините си за стрелба. Всеки миг можеше да прокънти поредица от изстрели.

Предаването на оръжията започна.

Бойците от Мечата орда стояха скупчени един до друг.

— Дойде време — каза Четансапа на своите другари. — Ние всички ще се превърнем в жени.

Той пръв предаде оръжието си: бойната пушка без муниции, лъка, бойната секира. Чапа последва примера му.

Светкавичен облак почувствува как цялото й тяло потрепера.

В лагера цареше мъртвешка тишина, само неколцина войници ругаеха, ако нещо не ставаше достатъчно бързо. Контролиращи войници вървяха напред и назад през групата на лагеруващите индианци.

Мъжете от Мечата орда вече бяха предали оръжието си. Сега стояха с празни ръце край своите жени и деца. Всички те бяха обучавани от четиригодишна възраст да бъдат ловци и бойци. Сега неочаквано им бяха отнели работата и свободата едновременно.

Никой не смееше да погледне другаря си. Ето ги победителите в много битки, в сражения с белите мъже; ето ги тук, подчинени, обезоръжени, заловени върху парче обрасла с рядка трева степ, без дивеч. Светкавичен облак усети някакъв необичаен повик за повръщане. Никой не можеше повече да я защищава или да й осигурява прехраната. Нейният свят се беше сринал. Тя бе в ръцете на врага.

Изсвистяха три изстрела. Никой от мъжете и жените на Мечата орда не разбра кой ги бе изстрелял. Но опитните бойци бяха разбрали за част от секундата какво искат да направят драгуните, та Четансапа извика на жените и децата: „Лягайте!“и сам падна по очи в тревата.

Отстрани един куршум прелетя към беззащитните индианци.

Чуха се детски писъци. Ранени се сгърчиха; кръвта им швирна. Умиращи се въргаляха и после се проснаха.

Всичко се случи за няколко секунди.

Четансапа се изправи бавно. Погледна само веднъж към кръга от войници, които отново бяха заредили пушките си. Светкавичен облак усети какво чувствува в момента Четансапа. Но той беше мъж без оръжие.

В ръцете на Монгшонгша лежеше изпитото й малко детенце — беше мъртво. Бедрото на Чапа кървеше. Жената на Стария гарван лежеше в локва кръв и не можеше да говори повече. Внучката й, девойката Гущерчето, стоеше безпомощна край нея. Малкият брат на Ихасапа се гърчеше в нечовешки болки. Един куршум го беше улучил в корема.

Унчида и Уинона заедно с няколко други жени бързаха да помогнат там, където все още можеше да се даде помощ. Светкавичен облак вървеше край Уинона и се стараеше да помага на нея и на Унчида. Куршумът в бедрото на Бобъра се беше забил дълбоко; трябваше да го изрежат и кръвта му пръскаше като струя, докато Хавандшита и Унчида успяха да превържат раната. Жената на Стария гарван беше улучена в гърдите. Очите й се изцъклиха. Братът на Ихасапа, десетгодишно момче, свърши в ужасни болки.

Сред драгуните, които бяха стояли в кръг наоколо и бяха стреляли един през друг, също имаше убити и ранени.

Към пладне претърсването на лагеруващите за оръжие приключи. Подкараха отново индианците. Те трябваше да сформират пак своите колони и лишените от оръжие мъже бяха принудени да се отправят заедно с жените и децата си в различни посоки към определените за тях места в резервата. Те влачеха със себе си ранените, умиращите и мъртъвците.

Ихасапа беше взел ранения Бобър, който не можеше да язди сам, върху своя кон. Мъртъвците лежаха загърнати в кожени завивки в плазовете. Монгшонгша носеше мъртвото си бебе в носилката на гърба. Тя гледаше напред с празен поглед и сякаш не виждаше вече дори и сина си Хапеда.

Сега керванът се придвижваше в северозападна посока, навътре във все по-опустяващата степ. Странни скали израстваха сякаш непосредствено от земята. Драгуните настояваха да се бърза. Светкавичен облак вече можеше да разбира някои от техните ругатни.

На втората вечер след безразборната стрелба отново бе дадена заповед за почивка. Мечата орда бе стигнала до своето ново място за живеене.

Светкавичен облак се огледа. Около нея имаше само безкрайна пустош, много пясък и камънаци, бедни редки треви, пресъхващи води. Четансапа и Хавандшита дадоха нареждане да се издигнат шатрите. Жените и мъжете слязоха от мустангите. Мъжете и момчетата събраха конете на едно място. Светкавичен облак и Меден цветец издигнаха шатрата на Бобъра и внесоха вътре покъщнината. После Светкавичен облак излезе извън бивака, за да присъствува на погребението на тримата мъртъвци. Завързани в кожени завивки, те бяха окачени и захванати здраво за клоните на едно изсъхнало дърво, за да не могат да ги достигнат вълците.

И тази церемония мина сред пълно мълчание. Мълчанието бе единственият израз на упрек и тъга, с които подчинени-те индианци можеха да изразят чувствата си срещу победителя.

Когато мъртъвците намериха най-после вечното си жилище сред ветровете, Светкавичен облак отиде при Уинона и Унчида. Донесе малко вода за тяхната шатра от едно почти просмукало се в почвата езерце и се приготви да им помогне при събирането на дърва. Унчида тръгна заедно с нея, а Уинона остана съвсем сама в шатрата.

Когато Светкавичен облак се върна заедно с Унчида, Уинона бе успяла вече да издълбае място за огнището в средата на шатрата.

— Можете да отидете да получите храната — каза тя със странно беззвучния си напоследък глас. — Четансапа раздава дажби от запасите ни.

Светкавичен облак излезе, за да получи оскъдната дажба за обитателките на шатрата за единственото хранене през деня. Уинона остана в дъното на шатрата; седна на пода и Унчида пристъпи към нея. Но и двете не си казаха нито дума. Когато Светкавичен облак се върна, Уинона й предложи собствената си дажба. Девойчето не искаше да приеме такъв по — дарък, но Уинона отново се бе унесла в мислите си и сякаш не чуваше повече онова, което Светкавичен облак й говореше.

Така девойката започна да се храни и при това огледа шатрата, която беше родна шатра на Матотаупа и на Токай-ихто. Нещо се беше променило тук и Светкавичен облак чак сега разбра къде какво беше променено. Кожата на голямата сива мечка, която Матотаупа бе убил на времето, подпомогнат от своя единадесетгодишен син Харка, не висеше вече на подпорния прът. Беше постлана на земята. Светкавичен облак търсеше да открие какво още бе променено и видя, че липсва белият лък, костеният лък на Токай-ихто. Къде беше останал той? Девойката не можеше да си спомни дали Уинона го бе предала на дългите ножове. Всеки случай той не висеше на подпорния прът.

Уинона пое ножа и отряза в знак на горест лъскавите си дълги черни плитки.

Докато жените седяха мълчаливо в шатрите, мъжете, момците и момчетата стояха всички заедно навън и гледаха как драгуните ядат консерви и подготвят нощния си лагер. Къдрокосия Чапа разбра от думите им, че се канят да потеглят с конете си на другия ден обратно към агенцията, и каза това на останалите. Часке слушаше внимателно.

— Нима ще ни оставят тук да измрем от глад? — чу той да пита Четансапа.

— Трябва да отидем при тях и да поговорим за това.

— То е твоя работа.

Чапа стисна видимо устни и повика Стария гарван и боеца на име Чотанка да отидат заедно с него при началника на драгуните. Тримата индианци бяха принудени да чакат дълго и да слушат много ненужни подигравки. Ядът качи кръвта в лицето на Часке. Най-после им разрешиха да говорят.

— Кажете ни — започна Къдрокосия Чапа, като веднага превеждаше онова, което говореше и чуваше, за да бъдат другарите му в течение на разговора. — Кажете ни от какво ще живеем ние тук. Запасите ни вече се свършват.

— Хе-хе! Човече! Дакотският негър! Тук ще си живеете чудесно! Рентиери ще ставате! И ние бихме искали да си живеем така лесно! Утре ние ще се върнем в агенцията, а вдругиден вие ще си получите продоволствието! Всичко е наред.

Чапа нямаше основание да се усъмни в това уверение; пък и нямаше да има смисъл.

Вечерта премина в нощ. Бухали и прилепи, които досега си бяха живели несмущавани от нищо сред пустошта, започнаха да писукат и да крещят, завиха койоти и кучета. Ревът на животните бе единственото нещо, което напомняше на прокудените мъже и жени родните места.

Момчето Хапеда седеше в бащината си типи. Гледаше мълчаливо своя баща Четансапа, който беше седнал край новоиздълбаното огнище. Пламъчетата ближеха краищата наклоните и осветяваха кокалестите рамене на бащата и превръзката от лико на главата му. Едно парче от кожата с косата, месото и начупените кости бяха изрязани. Четансапа сигурно усещаше ужасни болки от раната си, но очите, вперени в огъня, и бръчките по челото и около устните му издаваха мисли и чувства, които сигурно се бяха загнездили много по-надълбоко и много по-болезнено, отколкото кървящата рана.

Хапеда разбираше баща си много добре. Четансапа се бе надявал да отведе своите бойци при още свободните племенни групи на дакота, при Тотанка-йотанка и при Тасунка-витко. Но не беше успял.

В дъното на шатрата седеше Монгшонгша; ръката й галеше безспир празната бебешка носилка. Тя я бе напълнила с черни пера в знак на траур. Хапеда седна по-близо до майка си, като продължаваше да гледа неотстъпно баща си край огнището. Черните мисли хвърчаха около момчето също като прилепите навън. И с неговото детство беше свършено. Свършено беше с мечтите му за ловене на бизони и за победоносни битки, за родина и свобода. Той седеше с лишения си от оръжие баща и със смазаната си от мъка майка. Измъчваше го силен глад. Още преди да се зазори, той излезе от бащината типи, отиде пред бивака и се загледа мълчаливо сам самичък в далечината, чак до големия масив на Блек Хилс, където, изглежда, вече бе започнало да вали сняг. Зад тези планини беше прерията, където имаше още толкова много дакотски мъже, бойци, които бяха победили дългите ножове, бойци, които не бяха претърпели поражение. Кога ли ще дойдат те, за да освободят своите пленени братя и сестри?

Къдрокосия Чапа също бе излязъл съвсем рано като Хапеда от своята типи и Светкавичен облак, която видя, че чичо и стои сам, се приближи до него. Двамата останаха на края на бивака, между пясъка и скалите, под гаснещите върху небесния свод звезди. Единствената мечта на Чапа, която той все още бе таил в себе си като надежда, бе потъпкана и повалена и той трябваше да признае това пред детето. Тук, на тази земя, Мечата орда никога нямаше да може да отглежда достатъчно добитък и да сее и жъне достатъчно, за да може да се изхранва сама. Мъжете нямаше да се превърнат от ловци в скотовъдци, а от свободни трудещи се хора — в пленници и просяци. Той не можеше да каже на девойчето, което стоеше край него, никаква ободрителна дума. Какъв живот очакваше подрастващата девойка Светкавичен облак?

Денят и следващата нощ отминаха. Слънцето отново се издигна на хоризонта и изпълни пустата земя със светлината си. Много бойци стояха мълчаливо сред шатрите и гледаха дали милаханска ще тръгнат най-после, както бяха ги уверили още преди два дни. Драгуните обаче не се помръдваха. Само двамина от тях насочиха далекогледите си към югоизток и забелязаха не по-рано, отколкото дакотските мъже с просто око, че от тази посока се задават неколцина ездачи. Те яздеха по индиански обичай един подир друг и скоро се разбра, че бяха въоръжени с бойни и ловни пушки.

Всички чакаха напрегнато. Никой не очакваше нищо добро. Дори момчетата и момичетата очакваха ново нещастие.

Когато ездачите се приближиха, се разбра кой се приближава. Това бяха Шонка, Червеното крило и Татокано, както и Кървавата томахавка, един по-възрастен боец, който не беше от Мечата орда. Заедно с тях яздеха още десетима въоръжени мъже — бели и индианци.

Хапеда и Часке пребледняха от ярост, както преди се бе случило с девойчето Светкавичен облак. Те стояха един до, друг и чакаха какво ще се случи по-нататък. Когато ездачите стигнаха до бивака, те скочиха от конете край лагера на драгуните. Изглежда, там бързо се споразумяха; командуващият даде съгласие за нещо. Хапеда и Часке видяха как Шонка, Червеното крило и Татокано се отправиха към шатрата на вожда, където се намираха Унчида и Уинона. Тримата въоръжени мъже влязоха в шатрата и излязоха скоро заедно с двете жени. След това започнаха пред очите на всички бързо да разрушават шатрата на Токай-ихто. Счупиха подпорните колове. Хапеда и Часке гледаха отчаяни към Четансапа. Ала лишените от оръжията си мъже стояха на площада сред бивака и наблюдаваха всичко все още мълчаливо. Уинона и Унчида не се помръдваха.

Когато шатрата на Токай-ихто бе разрушена, Шонка пристъпи към Четансапа. Хавандшита излезе от своята заклинателска шатра и се приближи.

— Свикайте Съвета на старейшините! — заповяда Шонка с висок глас. — Бащата на резервата го желае. Ще ви бъде съобщено като на членове на съвета какво се случи, защо се случи и какво ще се случи още! Сега дакота имат нови вождове. Вашите недостойни бивши предводители няма да ви съветват повече, а шатрата на Токай-ихто, който е син на предател и беше прибързан като хлапак, е разрушена завинаги! Хау! Сега Четансапа избухна.

— Мръсен койот, предател и страхливец! — нахвърли се той върху Шонка и цялото огорчение, което се бе насъбрало в него, се изля изведнъж с някаква неудържима сила. — Ти искаш да ни принудиш с оръжията, които ти даде Червената лисица, убиецът! Не мисли, че нашите мъже ще ти се подчинят! Нима ти очакваш, че ние ще се оставим ти да ни заразиш със своята краста? Не се доближавай до нас! Много по-добре щеше да бъде ние да разрушим твоята шатра и да те изпъдим от тук, вместо ти да позориш Токай-ихто! Аз казах, хау!

Шонка, Червеното крило и Татокано бяха измъкнали пистолетите си и ги насочиха към Четансапа.

— Млъкни!

— Няма да мълча…

Тримата натиснаха спусъците, но Четансапа вече бе отскочил и те не можаха да го ранят смъртоносно. Четансапа събори Шонка на земята, забоде камата си в рамото на Червеното крило и изчезна между шатрите и скалите. Тримата въоръжени мъже закрещяха и се спуснаха подире му. Насъбралите се на площада сред бивака индианци чуха изстрелите. Настана истинска бъркотия.

Най-после пукотевицата заглъхна и възбудената глъчка затихна.

Светкавичен облак и Гущерчето бяха намерили Хапеда и Часке. Децата трепереха от възмущение и страх.

Шонка и Татокано се върнаха, все още силно задъхани, откъм скалите. Червеното крило се появи сред драгуните, където се заеха да му превържат раната.

Шонка и Татокано отново държаха заредени пистолети в ръка.

— Тоя пършив койот избяга! — изкрещя Шонка. — Подстрекател, предател и приятел на предател! Но нашите куршуми го улучиха! Той трябва да умре и да се превърне в мърша и ничия ръка няма да се докосне до него! Който му се притече на помощ или го скрие, също е обречен на смърт! Аз настоявам присъствуващите членове на съвета да одобрят нашите действия и решения, или аз ще помоля дългите ножове, разположени край бивака да разрушат шатрите ви и да застрелят и вас, и жените, и децата ви! Аз казах, хау!

Бойците, към които той се бе обърнал като към членове на съвета, гледаха към земята. Най-сетне Черния гарван пристъпи тромаво напред.

— Нека бъде мир между дакота и дългите ножове! Вашите действия и решения бяха необходими. Лулата на мира ще обиколи след това всички в съвещателната типи и ще благослови нашето съгласие! Аз казах, хау!

Беше още преди пладне.

Унчида тръгна, без да каже нито дума и за всеобщо учудване, към шатрата на Хавандшита. Уинона и Светкавичен облак влязоха заедно с Хапеда в шатрата на Четансапа при Монгшонгша. Часке не се виждаше вече никъде. Навън драгуните ругаеха. Шонка и Татокано, изглежда, тръгнаха още веднъж по дирите на Четансапа.

В шатрите всички стояха, ослушвайки се и с надеждата Четансапа да е успял да избяга. Като охлюви се придвижваха бездейните часове на очакване. Дойде пладне, после следобед и вечерта. Когато започна да се стъмва, се надигна шум. Мъжете, изпратени да преследват Четансапа, се върнаха без успех.

На другия ден драгуните се отдалечиха на конете си. Индианските съгледвачи, които играеха едновременно и роля на полицаи, ги последваха един ден по-късно. На следващата сутрин обаче отново се появи друга военна част. А обещаните хранителни дажби все още не пристигаха. Хапеда и Часке, Светкавичен облак и Гущерчето вече примираха от глад, ала не дотягаха никому с молби. Бузите им бяха хлътнали, ръцете измършавели. От лагеруващата край бивака военна част се приближи един войник и поднесе на Светкавичен облак отворена консерва с месо. От миризмата му девойката усети, че й се повръща, и тя мразеше мъжа, защото той се числеше към враговете. Кой го знае дали не иска по-късно да разказва, че е хранил млади дакота като гладни кучета? Светкавичен облак беше силно огорчена и изпълнена с недоверие. Извърна се мълчаливо и с презрение. Войникът се оттегли с отхвърлената консерва в ръка при другарите си, които му се изсмяха подигравателно.

После и тази военна част си замина, а хранителните доставки все не пристигаха…

През четвъртата нощ, когато наоколо беше съвсем тихо и пусто, нещо стресна момчето Хапеда в постелята му. Хапеда бе лежал уморен, но без сън в завивките си. Сега забеляза как чергилото на входа се разклати и изведнъж видя, че това беше баща му Четансапа, който пропълзя през отвора. Майката спеше толкова дълбоко от умора, че не забеляза нищо, а бащата сложи ръка на устните си и даде знак на Хапеда да не буди майка си. Четансапа потърси превръзките от лико. Момчето знаеше къде ги бе прибрала майка му и помогна на баща си да превържат раните му. В две от тях сигурно имаше трески. Те бяха започнали вече да гноят. Хапеда донесе на баща си три гущерчета, които беше хванал, и Четансапа ги погълна бързо. Момчето съобрази също така веднага, че баща му ще има нужда от зимна кожена дреха и от завивка от бизонова кожа. Четансапа пое вещите и възложи на сина си задача. Къдрокосия Чапа и Чотанка трябвало да заминат веднага за агенцията и да настоят там да им дадат храна. През това време Ихасапа и Копиен връх трябвало да отидат и да разберат какво е станало с главните вождове.

— Ще дойдеш ли пак някой път, татко? — попита момчето. — Или аз да дойда да те намеря някъде?

— Аз се крия между скалите. Когато предателите и койотите ги няма, ще идвам в шатрата всяка трета или четвърта нощ. Ако не мога да дойда, ти недей да ме търсиш, освен ако се е случило нещо важно или голямо. Тогава ми остави съобщение при скалата, която прилича на глава на лешояд — и Четансапа изчезна отново незабелязано, тайно, както беше дошъл.

Когато нощта вече изтичаше, Хапеда стана. Беше тъкмо часът преди изгрев слънце. Тъй като водата беше много малко, момчето се натърка със сняг. При първи зари Хапеда повика Къдрокосия Чала от шатрата със седемте жени и му предаде тайно заръката на Четансапа.

— Добре… да… добре. — Изглежда, сега и в крайниците на Чапа се вля нов живот, тъй като му се бе създала работа. — Добре. Баща ти се е спрял на най-подходящите мъже. Никой от нас четиримата няма да издаде Четансапа. Ти се върни в шатрата, Хапеда, или почни да си играеш. Аз ще предам задачата по-нататък.

Когато слънчевите лъчи заляха пустошта и шатрите в бивака, четирима бойци вече бяха готови за път. Къдрокосия Чапа и Чотанка подкараха конете си на юг към агенцията. Там се бяха разположили белите мъже, които имаха за задача да ругаят и управляват бедните дакота като в голям затворнически лагер. Ихасапа и Копиен връх тръгнаха пешком. Никой не попречи на четиримата мъже да се отдалечат.

Хапеда се срещна с Часке, своя приятел и заедно с него вожд на Съюза на Младите кучета. Те се посъветваха взаимно и решиха, че членовете на съюза трябва да отидат на лов за птици. Можеха да заложат примки, а и камъните бяха оръ-жие. Гладът беше голям и жените отново заклаха няколко кучета. Но тъй като двамата вождове на момчетата проявиха доста голяма увереност, и останалите деца се насърчиха и това по-бодро настроение навлезе по невидими пътища във всички шатри.

Мина един ден, после втори, и още един, и още един. Момчетата започнаха да се взират никой ли от четиримата мъже, които бяха напуснали бивака, не се завръща още. Сутринта на петия ден на юг нещо се раздвижи. Хапеда и Часке изведоха изпосталелите си мустанги и ги подкараха натам. Онова, което откриха, им се стори много странно.

Две рогати пъстри мършави добичета теглеха с твърде голямо нежелание голяма кола с ритли. Подир колата вървяха завързани още четири такива животни; те пристъпваха неохотно, препъвайки се, с проточени напред шии и глави. Къдрокосия Чапа седеше в колата и подтикваше товарните добичета. Чотанка водеше неговия мустанг, който вървеше ходом след колата.

Колоната спря край шатрите. Едното добиче веднага се сгромоляса изнемощяло на земята.

Мъжете, жените и децата наизлязоха от шатрите и питаха безмълвно, само с поглед, какво смятат да правят сега Къдрокосия Чапа и Чотанка.

Къдрокосия Чапа скочи веднага от каруцата и разпрегна двете крави, които бяха я теглили. Хапеда и Часке му помогнаха. Те казаха, че тези животни имали някаква далечна прилика с женските бизони, тъй като имали рога, четири крака и козина, ала за носовете на индианските момчета миризмата им беше някаква сладникава смрад. Самият Къдрокос Чапа беше готов да се разплаче.

— Шест крави! — каза той. — Но ние можем само да ги заколим, защото те са изтощени до смърт, а тук, край нашите шатри, няма да намерят през зимата никаква храна!

Чотанка бе отвързал вече четирите крави, които бяха вървели подир каруцата. На мъжете не им оставаше нищо друго освен да изпълнят онова, което бе споменал Чапа. Те извадиха камите си и заклаха животните, които изобщо не бяха годни вече да окажат съпротива. През тази сутрин момчетата и момичетата разбраха разликата между ловуването и клането. Какво означаваше обаче да се отглежда добитък, те не можаха да научат от този пример.

Приближи се и Хавандшита. Той определи заедно с Чотанка как да се разпредели месото. Сетне мъжете се заеха да одерат закланите добичета. Жените трябваше да гонят гладните кучета с камшици.

Хапеда, Часке, Светкавичен облак и Гущерчето стояха заедно с останалите мъже, жени и деца край празната каруца. Чапа бе единственият сред тях, който изобщо можеше да кара подобна кола. Но какво можеха да пренасят те с нея? Времето на големите им преселвания от едно място на друго бе отминало. Жътва не можеха да прибират. Кожи, които трябваше да се носят за продан, нямаха. А зимата започваше, в шатрите беше студено и нямаше дърва. Тогава мъжете решиха да нацепят каруцата и да използуват материала за огрев. Чапа прибра едно колело в своята шатра. Обясни на Светкавичен облак, че иска да проучи основно как се прави такова колело.

Всичко това вече бе приключено и бяха минали още три дни, когато най-после Ихасапа и Копиен връх се завърнаха в бивака. Девойчетата и момчетата ги гледаха с голямо очакване.

Свикаха веднага Съвета на старейшините и скоро из целия бивак се разпространи вестта, която двамата бяха докладвали. Те обиколили надалеч целия резерват. Главните вождове обаче не открили никъде. На север в Блек Хилс имало още много сняг. В северните прерии зимата все още не свършвала. Неколцина главни вождове пътували заедно със своите бойни групи горе на север през сняг и лед. Невъзможно било да се получи някакво съобщение от тях. Ако те били още свободни, трябвало мъжете им да се крият от дългите ножове, защото разполагали с много малко муниции и белите мъже ги преследвали. А в резервата дакота били командувани сега от нови вождове. Имало три големи резервата, този, в който живеела Мечата орда, друг, съседен, и един на север, на брега на Мини-Соус, по горното течение на река Чейен.

Това бяха новините, на които трябваше да повярват и момчетата, и девойчетата. Отникъде не можеха да очакват по-мощ. Шонка беше казал истината.

Когато тези новини бяха разбрани с цялата им тежест и месото от изпосталелите крави бе изядено, момчетата и момичетата имаха чувството, сякаш не можеха да дишат с пълни гърди и вече едва се движеха. Езерцето съвсем пресъхна. Жените вървяха цяла миля, за да донесат вода за пиене. Хората нямаха възможност да се къпят вече. Те усещаха всеки ден праха по тялото си и това ги караше да се чувствуват унизени. Безнадеждност вкочаняваше затворените в резервата хора.

За Хапеда, за приятеля му Часке и за девойката Светкавичен облак сега съществуваше само един час на ден, през който те действително чувствуваха, че живеят, и който им помагаше да надвиват умората и отчаянието от останалите часове на деня. Това беше вечерният час, когато имаха възможност да поседят в шатрата на Четансапа край Уинона. И Унчида, която сега живееше в шатрата на заклинателя, идваше през този час при Уинона. Девойката сякаш се събуждаше савечерно време от своята мъка. В сумрачната светлина тя шиеше кожена дреха и кожени мокасини. Не бързаше да работи. Правеше само по няколко бода на вечер.

— За кого шиеш тези неща? — попита Светкавичен облак, върху чието рамо стоеше вярната катеричка.

В шатрата беше полутъмно, тъй като трябваше да пестят дървата. Проблясваха само искри.

— Шия за един сън — отвърна Уинона.

— Какво ти се присъни? — запита Часке. Той идваше само тайно в шатрата на избягалия Чегансапа. Втората му майка Хиацинта и Шонка не биваше да знаят за това.

— Сънят ми беше силен и добър — отвърна Уинона на момчето.

Индианците, които не познаваха естеството на съня, отдаваха голямо значение на съновиденията.

— Кой мъж се яви в съня ти? — попита Хапеда и опипа частите на кожената дреха, която сигурно бе определена за някой висок, строен боец.

— Сънувах брат си — призна Уинона. — Той е мъртъв — рече Хапеда.

— Аз не съм видяла трупа му.

Светкавичен облак вдигна изплашено глава. Страхуваше се да се надява на нещо, което никога не можеше да стане действителност. Тя бе преживяла вече през своя млад живот едно твърде жестоко разочарование.

— Той е мъртъв — повтори Хапеда, гонен от същия страх като Светкавичен облак.

— Но духът му не е примирен — отвърна горчиво Уинона. — Той се яви в съня ми. Той ще се върне отново.

Минаха дни, седмици и месеци. Една вечер момчетата и момичетата седяха отново край сестрата на Токай-ихто. Уинона работеше вече твърде рядко. Тази вечер ръцете й бяха отпуснати в скута. Децата не разговаряха помежду си, защото и без това имаше много малко нещо за уговаряне, но все пак търсеха опора един в друг. Това беше, което непрекъснато караше четиримата младежи да се събират заедно: Часке и Хапеда, Светкавичен облак и Гущерчето.

Вече беше започнало да се смрачава, когато отвън се чуха галопиращи коне — галоп на здрави, отпочинали животни. Сигурно бяха чужди ездачи. Момчетата и момичетата наостриха слух.

Ездачите стигнаха в галоп до площада насред бивака, където чаткането на копитата изведнъж секна. Навярно бяха шестима ездачи; така реши Часке. Децата чуха как ездачите скочиха от конете и тръгнаха към шатрата на Четансапа. Момичетата и момчетата останаха седнали до Уинона. Монгшонгша седеше сама в дъното, наведена над празната бебешка люлка.

Някой отметна чергилото на входа, Шонка се вмъкна вътре, а зад него нахлуха и Татокано, трима непознати бойци и един бял мъж. Белият мъж беше цивилен. Татокано се бе издокаран в някаква много странна униформа.

— Разринете огъня! — заповяда белият човек, който сигурно беше чиновник на агенцията. Гласът му беше слаб, преуморен от много крещене.

Татокано преведе заповедта. Светкавичен облак я изпълни. Тя искаше да спести на Уинона унижението да се подчини на заповедта на подобен лаещ койот. Пламъци лумнаха нависоко и осветиха всички, които се намираха в шатрата.

— Вън, прасета такива! — изсъска белият мъж към децата. Двете момчета и момичетата се вдигнаха съвсем спокойно и това спокойствие им придаде горда осанка. Те тръгнаха бавно към изхода на шатрата, откъдето нахълталите бели мъже трябваше да се отместят, за да им направят път.

Шонка сподири със застрашителен поглед осиновения си син Часке и след това сграби Хапеда.

— Ти ще останеш тук!

Момчето веднага се спря, но изпъна врат.

Светкавичен облак, Гущерчето и Часке изскочиха навън. Там застанаха близо до шатрата, защото искаха поне да чуват какво става вътре.

А Хапеда преживя оттук нататък всичко, което се случи в шатрата.

Шонка обгърна с поглед Уинона и Монгшонгша.

— Ставайте! — изкрещя той грубо към тях, след като белият мъж изграчи същото на английски.

Жените се изправиха.

— Ще претърсим шатрата! Жените останаха мълчаливи.

— Къде сте скрили Четансапа, този предател и убиец? Ние ще го арестуваме! Ще го обесим! Червеното крило умря от раната, която този бунтовник му нанесе с камата си!

Жените мълчаха.

Полицаите от лагера започнаха да вдигат и да отгръщат завивките от пода.

— Охо — рече Шонка и тръгна към Уинона, — ти добре си топлиш краката! Отстъпи веднага от тази меча кожа!

Уинона отстъпи три крачки встрани и освободи сгънатата кожа. Белият мъж разгърна, подпомогнат от Шонка, тежката сива кожа. Сега Хапеда за пръв път видя какво беше загърна в кожата: дългата свещена лула, която обикаляше гостите преди започване на всяка гощавка при вожда, короната от орлови пера, недовършената дреха от бизонова кожа, парчетата за ушиване на кожени мокасини и две шини за снежни плазове.

Лицата на Шонка и на дребния бял мъж с лаещия глас се разтеглиха в подигравателна гримаса.

— Аха, вие сте решили да облечете Четансапа?

Нито Шонка, нито пък някой от останалите четирима индианци очакваха жените да отговорят. Само белият мъж чакаше отговор. Ала жените продължаваха да мълчат.

— Къде е Четансапа? — Гласът на белия мъж премина в креслив дискант. Той бе излязъл от едно измъчено не от труд, а от пороци тяло.

Жените продължаваха да мълчат.

Шонка сграби отново Хапеда за раменете и го изтика пред майка му.

— Гледай тук, аз ще взема този малък койот, ако не ми кажеш за кого шиеш тази дреха!

Монгшонгша се разтрепера цялата.

— Не я шия аз.

— Не я шиеш ти?! — Шонка пусна Хапеда и пристъпи към Уинона. — Значи ти я шиеш! — издаде той брадичката си напред.

Белият мъж бе сграбил кожената дреха.

— Хау. Аз я шия — рече Уинона със своя нов, непознат, беззвучен глас и всички се изненадаха, че тя проговори.

— И смяташ да правиш шейна?

— Хау. Ще направя.

— И шиеш мокасини?

— Хау, шия мокасини.

— И си онази кучка, дето се влачи при оня Чегансапа и му помага да живее?

— Не.

Белият мъж изгуби търпение.

— Удари най-после тия жени в лицето! Смажи това проклето котило! Тая лъжлива паплач! Какво дрънка тая мръсна женска? За кого шие тая дреха?

— За кого шиеш дрехата? — изрева Шонка още веднъж към Уинона.

— За Токай-ихто. Шонка отстъпи назад и загледа девойката недоверчиво!

— Ти луда ли си? Уинона мълчеше.

— За кого шиеш тази дреха?

— Казах ти вече.

— Лъжеш! Тоя, за когото говориш, отдавна вече е станал смрадлива мърша!

— Аз говорих с него.

Шонка отстъпи още една крачка назад.

— Не лъжи така нахално! — Той придърпа Хапеда към себе си. — Ако вие, жените, помагате на Чегансапа, аз ще убия този малък койот! Разбираш ли ме?

Монгшонгша извика като ранено животно:

— Детето ми!

— Разбираш ли? — Шонка отново пристъпи една крачка към Уинона.

Уинона мълчеше.

— Брат ти загина и е закопан! Разбираш ли ме?

— Аз разговарях с него.

Шонка изглеждаше объркан. Белият мъж се разяри.

— Стига дрънканици! — извика той на Шонка. — Още ли не си се справил с тия гадни женски? Май ще трябва аз сам да се намеся! Моето име е Луис и аз съм се научил в цирка „Майерс“ как да се отнасям с червените свине.

Уинона пристъпи към белия човек и без той да усети, издърпа кожената дреха от ръката му. Девойката положи дрехата върху мечата кожа и седна върху нея.

— Вие сте крадци! — каза тя на Шонка и на белия мъж на име Луис. — Тази дреха е на Токай-ихто!

Белият мъж погледна към индианеца.

— Петима въоръжени мъже срещу една такава женска, и хем женската побеждава! — Той искаше да се разсмее, ала само изсвири с уста. — Някой тук е луд — или тая женска, или ти!

— Жената — отвърна Шонка. — Тя е полудяла. Но тя може и да омагьосва, тая магьосница!

— Тая?!

Белият мъж пристъпи напред, спря се и неочаквано и той се изплаши. Уинона бе вперила изцъклените си очи в него. Той отстъпи бавно назад, докато застана зад Шонка и се почувствува прикрит от него.

— Тя наистина има лош поглед — промърмори той и гла-сът му за първи път прозвуча тихо, защото макар да нямаше никаква вяра, суеверието бе залегнало твърде дълбоко в него.

Той се огледа за Монгшонгша. Когато Уинона бе седнала, и тя също се бе отпуснала на земята и бе започнала да гали нежно празната детска люлка, напълнена с черни пера.

Белият мъж потупа с пръст челото си.

— Те са луди и двете! Да се махаме оттук!… Но аз ти казвам, да знаеш, непрокопсанико — обърна се той на излизане към Хапеда, — в същия миг, в който дадеш нещо на баща си, ще бъдеш обесен! Ние ще се върнем отново! Не си правете повече никакви ненужни илюзии! Вашият вожд Крейзи Хорс или Тасунка, както го наричате вие, се предаде заедно със своите бойци. Генерал Майлс го научи какво значат добри обноски.

Крейзи Хорс напредва заедно със своите две хиляди бойци към агенцията, всички са полуизмръзнали и изгладнели. Това го казвам за ваше сведение и за да се съобразявате с него!

Шонка преведе със злобна радост.

Петимата индианци и белият мъж напуснаха шатрата.

Навън все още стояха Часке, Светкавичен облак и Гущерчето.

— Махайте се оттук, прасета такива!

Шонка ритна Часке и за сетен път доказа, че бе започнал да учи от белите мъже не доброто, а само най-лошото.

Двете момичета и момчето отстъпиха малко встрани и проследиха с поглед омразния предател и белия мъж, когато те яхнаха конете си. Дори и след като ездачите изчезнаха от погледите им, децата останаха на мястото си. Пред тях се разстилаше неплодородната земя, над главите им се бе ширнало зимното, осеяно със звезди небе.

В шатрите все още имаше тих шум, защото никой не бе легнал, преди полицията на агентурата да напусне селото. Ха-педа изскочи от шатрата на Четансапа и се приближи към Часке и двете момичета. Той помоли момичетата да се отдалечат, тъй като имал да уговори още нещо важно с Часке. Без да се почувствуват обидени, Светкавичен облак и Гущерчето се отдалечиха. Те разбираха, че Хапеда крие някаква тайна, за която никой друг не биваше да знае.

Когато двете момчета останаха сами, Хапеда заговори:

— Часке! Аз ти вярвам така, както вярвам на себе си. Ти ще мълчиш за всичко, което ще ти кажа сега!

— Хау. Ще мълча.

— Най-напред: Тасунка-витко е победен. Той пътува заедно със своите бойци към резервата.

Часке не изрече нито дума. Трябваше да преглътне сълзите си.

— След това — промълви прегракнало Хапеда — ще трябва да знаеш, че моят баща ще дойде нощес. Трябва да му дам нещо за ядене; но ние нямаме нищо в шатрата и майка ми прекалено много се страхува, за да измоли нещо, след като Шонка и лошият мъж на име Луис я заплашиха, че ще убият мен, за да и отмъстят. Ти трябва да ми помогнеш, Часке. В шатрата на Шонка, където живее неговата жена Хиацинта, сестрата на твоята умряла майка, не липсва храна. Там има достатъчно месо. Иди при Хиацинта, твоята осиновителка, кажи й, че си гладен, и й поискай месо!

— По-скоро ще си отхапя езика, отколкото да ида да моля жената на този койот-предател, след като Тасунка-витко е победен.

— Ще го направиш ли въпреки това, Часке?

— Ще го направя въпреки това, хау.

Часке тръгна, макар че му беше много тежко. Отправи се към шатрата, където живееше Хиацинта и където бе и твърде рядко използуваното жилище на Часке. Всички в селото избягваха Хиацинта, жената на Шонка.

От отвора на шатрата все още блещукаше слаба светлина; значи огънят вътре още не беше зарит и Часке се вмъкна бързо, за да не съжали и да се откаже от намерението си. След няколко крачки се спря насред шатрата.

Хиацинта седеше край огнището и везеше колан. След малко тя вдигна поглед, изгледа Часке и тъй като той продължаваше да мълчи, попита: — Какво искаш?

— Месо! — отвърна кратко Часке. Думата прозвуча така, сякаш той я беше изплюл.

— Така. Значи затова все пак се реши да дойдеш отново в шатрата.

— Да.

Хиацинта пусна колана, който везеше, да се изплъзне от ръката й и, изглежда, се бореше със себе си.

— За кого искаш това месо?

— Не за себе си — тросна се Часке. — Нима ти не знаеш, че всички гладуват? Само в твоята шатра има достатъчно храна.

Хиацинта изгледа отново момчето, привидно враждебно и същевременно измъчвана от срам. После неочаквано се изправи, извади четири консервни кутии и ги натика в ръцете на момчето.

— Ето! Вземи. Не те питам кому ще ги дадеш. — И тя седна отново край огнището, за да продължи да шие.

Часке не рачи да каже повече нито дума. Измъкна се бърз като невестулка, заедно с плячката си навън.

Хиацинта остана край огнището. Не подхвана отново работата си. Извезаният до половина колан падна от ръцете й; те останаха бездейни, полуотворени в скута й. Не знаеше накъде гледа. Не виждаше огъня, не виждаше чергилото на стената, нито завивките, нито стойките за спане и паниците. Погледът и мислите й се върнаха назад, към миналото, когато тя беше още младо момиче и приятелка в игрите на Уинона. Тогава тя беше доволна, весела и щастлива. Когато Шонка я отведе в своята шатра, започнаха нейните мъки. Никой от бойците в бивака не гледаше с добро око на него; жена си той бе посрещнал сърдито и властно. Уинона, сестрата на Токай-ихто, се отдръпна от Хиацинта, щом тя стана жена на Шонка. Сега Хиацинта беше съвсем самотна. Всички презираха Шонка. Никой не разговаряше с жена му. Сякаш между нея и всички останали имаше празно пространство, което нито дума, нито усмивка, нито жест, нито поглед можеха да пробият. Насред бивака Хиацинта беше съвсем сама. Дори и Часке, който беше останал сирак и принадлежеше към шатрата на Шонка, почти не влизаше вече там, а откакто Шонка стана слуга на белите мъже, и Часке не бе продумал повече нито дума с Хиацинта. Тъкмо сега, дошло да моли за месо, момчето продума отново на своята осиновителка.

Досега Хиацинта никога не бе давала възможност на своя мъж да узнае за нейното безрадостно съществуване. Малко ядеше, малко спеше, работеше само от време на време. Сама имаше чувството, че вече е мъртва и че мъжете и жените на Мечата орда просто бяха забравили да я погребат.

Когато Часке я заговори, тя се изплаши. А когато той отново си отиде, тя пак потъна в своето униние, от което не виждаше никакъв изход.

Момчето избърза към Светкавичен облак, за да й даде една консерва месо. Блесналите очи на момичето му благодариха. Другите две кутии той отнесе на своя приятел Хапеда. Предаде му ги скришом извън бивака, в едно скривалище на двете момчета сред скалите. Последната кутия Хапеда даде на майка си Монгшонгша и много добре знаеше, че Монгшонгша ще раздели храната с Уинона и Унчида.

Едно неясно чувство, че Хиацинта, жената на Шонка, все пак бе сторила някакво добро, накара Часке след доста време отново да се прибере да преспи в тяхната шатра. Намери постелята си приготвена.

Бивакът утихна. Хората почиваха под звездното небе сред голата пуста земя. Спяха така, както спят затворници — прегладнели, уморени, измъчвани от съмнения и отчаяние, неспокойни от надежди и мечти, в които не смееха да вярват и все пак не можеха да се откажат от тях.

Хапеда също се вмъкна най-после в бащината типи и се отпусна върху своето ложе. Дълго не заспа. Мислеше непрекъснато за победения велик вожд Тасунка-витко, който сега трябваше да живее като него, Хапеда, и да се подчинява на заповедите на белите мъже, мислеше също така за своя баща, който загиваше като отлъчен и преследван, с гноящи рани сред пустошта. Хапеда бе отнесъл двете консерви месо на баща си, ала Четансапа бе взел само едната. Хапеда все още виждаше хлътналото лице и блещукащите очи на баща си. През тази нощ не само Уинона, а и момчето Хапеда сънува, че Токай-ихто е още жив и ще се върне, за да помогне на своите близки. Горещото желание насочваше мислите на Хапеда в съня му.

И далеко от „лошата земя“ зад бреговете на Мисури беше тъмно и само звездите потрепваха отгоре. Когато нощта отмина и започна да изгрява денят, светлината остана слаба и млечнобяла. Слънчевите лъчи сякаш напълно изчезнаха. Слънцето висеше като огненочервен диск зад мъглата и маранята. Тинестите води на Мисури шумоляха разлати и спокойни надолу по течението и криеха своите коварни места. Есенните дъждове отдавна вече се бяха оттекли. Покритата с трева земя бе замръзнала от нощния студ. В големия, силно укрепен форт Рандал цареше възбудено настроение като преди заминаване след добре свършена работа. В едно помещение, което бе подредено за условията във форта доста богато, а в сравнение с градско жилище — доста скромно, госпожа Джоунс, съпругата на миналия в запаса майор Джоунс, бе заръчала да сложат масата за прощален чай. Тя се усмихваше както винаги любезно и разглеждаше масата. Възрастната черна прислужница бе подредила всичко много добре. Бяха сложени чаши и чинийки за шестима души. Сребърните прибори блестяха от бялата светлина, която хлуеше през плъзгащите се стъкла на прозорците, дамаската на покривката на масата блестеше. Часьт за чая наближаваше. Господин Джоунс влезе няколко минути по-рано; беше цивилен. Съпругата му обясни реда на бъдещия прием.

— Ти ще трябва да кавалерствуваш на братовчедката Бети, Дик, няма как…

В това отношение господин Джоунс бе свикнал да понася несгодите и да се подчинява. На братовчедката Бети, вдовица и твърде богата собственица на мелница, бе позволено всичко. Дик кимна, без да противоречи.

— Ти как смяташ? Не можах да се свържа с теб навреме. Затова поканих на своя отговорност този цветнокож, когото господин Морис води винаги със себе си като свой постоянен спътник…

— Дългото копие ли? Той ще се държи прилично, сдържа — но, няма да направи много петна по покривката и няма да сипе много ром в чая си. Това е просто един глупав инат на известния художник да мъкне навсякъде този чейен със себе си, но трябва да признаем, че добре го е възпитал. Правилно си постъпила.

Госпожа Джоунс беше щастлива, че и този път бе спечелила одобрението на своя съпруг, и се усмихна още по-широко.

— А какво ще правим с главния инженер Джо Браун? Макар че е пристигнал едва вчера и беше много уморен, той прие поканата.

— Той ще бъде главният ти гост, Кити. Браун е един от известните мъже от пионерските времена на Юниън Пасифик. Впрочем говори се, че никой не можел да го накара да разказва за онова време.

— Ще видим, Дик.

Гостите пристигнаха. Когато господин Джоунс поиска да ги представи, двамата гости — художникът Морис и главният инженер Браун — заявиха, че вече се познават.

— От вчера ли? — Братовчедката Бети не можа да скрие любопитството си.

— Не едва от вчера — отвърна любезно Морис. Той беше седнал от дясната страна на пълната, напудрена и любопитна вдовица. Неговият вид силно контрастираше с нейния.

— О! Господин Морис! Господин Браун! Вие сте се познавали още от дивите времена на нашия Далечен Запад? Тогава ще трябва да разказвате!

Тъй като никой от гостите не отговори, майорът от запаса господин Джоунс рече:

— За щастие дивите времена вече отминаха. Аз получавам благоприятни новини от резерватите. Дакота вече са умиротворени. Цели групи от тях преминаха открито на наша страна и аз дори вече се замислям да сформирам официално индианска полиция към агенцията. Това бяха диваци, зверове. Но ние избихме размирниците, а останалите ще бъдат опитомени.

— Да не би вие да сте станал агент на резерватите? — попита Морис. — Да.

— Но как сте могъл да се нагърбите с такава задача?! — Братовчедката Бети бе извън себе си от ужас. — Сред тая пустош, при тия диваци, и на всичкото отгоре да носите тая ужасна отговорност, ако се случи нещо… Та вие сам няма да бъдете сигурен за живота си нито миг!

— Така беше някога! — Джоунс се усмихна снизходително.

— Ние дори открихме вече пансион за индиански деца, които ще бъдат възпитавани там като цивилизовани хора — добави госпожа Джоунс в подкрепа на думите на своя съпруг. — Там има все още много работа. Казаха ми, че трябвало да набавим легла, макар че тия дивачета спят у дома си на пода… така мисля аз… но, така или иначе, учебните занятия вече започнаха, след като ние отстранихме няколко упорствуващи момчетии и ги отпратихме другаде — в училища за негри.

— Значи действително имате ядове и неприятности — увери братовчедката Бети сама себе си. — Кити, нима вие самата ще се преселите в подобна агенция?

— Но не, Бети, какво си мислиш ти! Ние заминаваме за Сейнт Луис, където имаме къща. Моят съпруг си има доверен заместник в агенцията.

Бети въздъхна шумно.

— В Сейнт Луис! Тогава аз бих могла да ви дойда там на гости!

— Винаги ще се радваме — увери я господин Джоунс. Разговорът сякаш секна. Господата Джоунс и Браун си пиеха рома, господин Морис ядеше солен сладкиш, чейенът Дългото копие се взираше в златнокафявия чай в своята чаша. Братовчедката Бети се почувствува задължена да наруши неприятното за нея мълчание.

— Чухте ли вече — акциите най-после отново започнаха да се покачват! Нашите победи над червенокожите бандити и свободният достъп до Блек Хилс и техните земни богатства се отразяват вече благоприятно върху финансовите ни въпроси. Какви огромни задачи лежат все още за разрешаване пред нашата победоносна Републиканска партия!

Господин Джоунс я подкрепи, облекчен от нарушаването на мълчанието.

— Тъй е. Нашите големи мъже все още умеят да се справят с големите задачи и са все изтъкнати личности, всеки поотделно: погранични жители, военни, офицери, инженери, предприемачи, дори и хора на изкуството… Какви интересни портрети на вождове сте нарисували вие с опасност за живота си, господин Морис… а и за вашите опасни приключения през пионерските времена на строежа на Юниън Пасифик, господин Браун, все още говори цялата страна!

— Да можех само да разбера какво стана с Хенри! — вметна Браун и прекъсна по този начин празните приказки.

Всички насочиха погледи към главния инженер на големите строежи на железопътната линия.

— Така ли, вие търсите своя изгубен син? — попита господин Джоунс.

— Или племенник? — поправи го госпожа Джоунс.

— Или внука си? — добави братовчедката Бети с приглушен глас.

— Имам такива роднини тук и там, но те никак не ми липсват. — Бръчките около ъглите на устните му се врязаха дълбоко надолу. — Търся своя по-млад приятел Хенри. Последната му откриваема следа изчезва тук, във форта Рандал.

Чейенът Дългото копие седеше до масата като красива бронзова статуя. Кафявото му лице беше гладко и неподвижно, черните му очи гледаха сега през прозореца към хълмовете и небето. Дори и при думите на инженера изразът на лицето му не се промени. Слепоочията на художника Морис обаче се зачервиха.

— Хенри пътуваше на кон рано пролетта на миналата година с куриерската поща и като дописник за пресата на запад в прерията, към Ниобрара — осведоми той инженера. — Аз разговарях с младия човек предишния ден, ала той отхвърли всички мои настойчиви предупреждения и подкара коня си, придружен от двама скаути.

— Същото ми каза вчера и комендантът, само че той, изглежда, не знаеше за никакви предупреждения или възможни опасности. В станцията край Ниобрара, която е била негова цел, Хенри никога не е пристигнал. Изчезнал е и никой не е видял повече и неговите скаути.

— В действителност единият от тези скаути беше Токай-ихто, млад боен вожд на племенна група от дакота.

— Какъв невъобразим ужас! — Братовчедката Бети остави чаената си лъжичка доста шумно върху чинийката. — Значи тези така наречени скаути са убили и скалпирали господин Хенри?

— Не е задължително да е имало убийство — продължи Браун. — Ние не знаем нищо.

— Но керванът с мунициите, който тогава пътуваше към Ниобрара, също бе нападнат и унищожен от индианците — придаде си важност братовчедката Бети. — Това бяха кървави времена с ежедневни ужасни известия за беди и колко много нещастие и подозрителност оставиха те и до днес у нас!

У госпожа Джоунс се събудиха много спомени.

— Ах, Бети, спомняш ли си още как седяхме заедно на чай през пролетта в Янктон с Кейт Смит, твоята привлекателна млада племенница? Нейният годеник, лейтенант Роуч, мина край нас със своите драгуни. Но тогава ние изобщо не подозирахме какво ще се случи през следващите месеци.

— Не сме подозирали ли, Кити? Аз винаги съм знаела, че моята племенница Кейт ще свърши зле. И съвсем не я намирах привлекателна! Тя винаги е била неблагодарна и невнимателна. Колко много се стараех да я възпитам, но пагубното влияние на баща й… впрочем жив ли е още моят зет майор Смит? — Въпросът бе отправен към Джоунс.

— Той умря наскоро във форта край Ниобрара. Тъй като беше направил доста служебни грешки, подтикнат от своето твърде подчертано, така наречено чувство за справедливост по отношение на червенокожите, това сигурно е най-доброто разрешение за него. Той просто не подхождаше за този свят.

— Мир на праха му, но той никога не можеше да се оправя с парите, нито пък да възпитава дъщеря си. Беше научил Кейт да язди, да кара кабриолет и да стреля! Нищо чудно, че както чувам, сега тя се била захванала с някой си прериен ездач на име Адамс.

— Да се надяваме, че Кейт Смит все пак ще успее да се омъжи. Всички тези драматични ситуации би трябвало да се оправят сега заедно с общото положение! — Господин Джоунс държеше много на установения ред и бе враг на всяко негово нарушение. — Не би ли могла Кейт все пак да се сдобри с капитан Роуч?

Госпожа Джоунс стисна устни и ги навлажни леко.

— Но това е съвсем невъзможно! Те развалиха годежа си веднъж завинаги и аз лиших от наследство Кейт! — Братовчедката Бети отново се разгорещи: — Кейт никога няма да получи част от нашите мелници в Минесота! Тя беше и си остана дъщеря на баща си. Най-напред избяга от мен и замина с кервана с муниции за неговия форт край Ниобрара… ти знаеш всичко това, Кити, нали помниш… нали помниш, че при тази новина аз тогава получих тежка сърдечна криза. За мен Кейт е мъртва, тя не съществува повече за мен. Нека сега сама се оправя!

— Но независимо от вашето покровителство или не, тази Кейт все още съществува и би могла да ни разкаже нещо за нападението на кервана с муниции, което сама е преживяла. — попита Браун.

След тези думи братовчедката Бети реши в себе си, че инженерът има каубойски маниери.

— Както са се сложили нещата сега, бихме могли да научим нещо за предполагаемото убийство само от индианци — намеси се господин Джоунс. — Подобен опит обаче ми се струва безсмислен. По тези въпроси дакота мълчат напълно. Самият Токай-ихто, който тогава ни се изплъзна като скаут и беше организирал нападението на ешелона с муниции, е мъртъв, както ми съобщиха. Впрочем това е истинско щастие. Ако този убиец из засада и син на пияница живееше сега в резервата… това би било истинска катастрофа!

— Моето време е ограничено — приключи Джо Браун темата. — След това, което научих тук, аз ще се откажа засега от своите издирвания. Може би все някога случаят ще внесе светлина върху въпроса.

За съжаление на домакинята скоро след това художникът Морис даде знак за приключване на посещението със своето тръгване. Брачната двойка Джоунс и братовчедката Бети все пак останаха още известно време заедно.

Докато Кити и Дик Джоунс, както и братовчедката Бети продължиха да разговарят по своему, Морис, придружителят му Дългото копие и Джо Браун прекосиха двора, вдъхвайки хладния въздух с чувство на облекчение.

— Съгласен ли сте да се качите още малко при нас? — покани Морис инженера. — Мога да ви представя някой, който навярно знае нещо за Хенри. Един индианец, който пристигна вчера с поща от форта край Ниобрара.

— Така ли? Добре.

Художникът и Дългото копие отведоха Браун в светлото помещение на кулата, където те живееха доста дълго време вече като гости на коменданта. Инженерът седна в единия ъгъл и запуши хубава пура, като веднага се оживи в променената обстановка.

— Много ви благодаря! — каза той на художника. — Тия изветрели жени и господин Джоунс са ми непоносими. Тази „братовчедка Бети“и „нашата победоносна републиканска, партия“! Линкълн би се обърнал в гроба си, ако можеше да види оттам какво става тук! Още в началото на чая: агентът на резерватите о.з. майор Джоунс заминава за Сейнт Луис, за да си яде там на спокойствие парите! Със закон би трябвало да се забрани подобна липса на чувство за отговорност! Кога най-после ще се ликвидира тази нескопосна стопанска политика, която бе въведена у нас неофициално след гражданската война? Нима за това работихме и се борихме ние?

— Вие произнасяте на глас моите грижи, господин Браун. Но вие поне имате поле на действие, където не може да се работи без точност.

— Изглежда, вие дълго време не сте чели вестник, Морис? Сега вече произшествията по железопътната линия са резултат само от нашата прибързана, нагодена към по-лесни печалби работа и въобще не се предизвикват от индианци. Това е истински скандал. Радвам се, че виждам във ваше лице съмишленик, макар че засега ние с вас не можем да направим нищо. Ще изчакаме следващите избори. Та къде е индианецът, с когото ще разговарям?

Дългото копие се изправи.

— Ще го доведа. Не минаха и десет минути и чейенът доведе индианеца. Беше висок, слаб човек, минал вече тридесетте. Носеше везана индианска кожена дреха, кадифени панталони и зелена превръзка на челото.

— Тобиас — представи го чейенът, — съгледвач на форта край Ниобрара от повече от две години насам.

— Значи също през въпросния период!

Джо Браун предложи пура на индианеца. Той я пое с готовност. Не пожела да я запали обаче и отказа да седне, когато повторно го поканиха да се разположи.

— Както искаш — каза инженерът, леко ядосан сам на себе си, защото бе разбрал, че беше надценил индианеца. — Аз търся Хенри Хенри. Това име ти е познато, нали?

— Да.

— Хенри е изчезнал през миналата пролет. Изглежда, един от неговите скаути наистина е бил дакотският вожд на име Токай-ихто.

— Да.

— Има ли това нещо общо с нападението над ешелона с мунициите, за чието пристигане Хенри Хенри е трябвало да съобщи във форта край Ниобрара?

— Да.

— Какви подробности знаеш?

— Никакви.

— Знаеш ли изобщо нещо?

— Мисля, че Хенри е мъртъв.

— Ти видя ли трупа му?

— Може би.

— Защо не си могъл да разпознаеш със сигурност трупа му?

— Изяден от койоти и лешояди. Джо Браун овладя вълнението си.

— Скалпиран?

— Не.

— Поне това не.

— Не.

Пурата на Джо Браун изгасна. Той я остави в пепелника. Накрая попита:

— Тобиас, къде можем да намерим все още някой жив човек, който не само да знае нещо за Хенри, а да може да ми даде точни сведения?

— Никъде.

— Кой ръководеше тогава нападението над ешелона с мунициите?

— Бойният вожд на Мечата орда, когото белите мъже бяха наричали преди, докато той служеше като скаут при тях, Хари или Джек. Сред дакота той носеше името Токай-ихто.

— Хари? Скаут? Дакота? — Джо Браун подскочи. — Но аз го познавах добре, и вие също го познавахте, Морис, когато той работеше още съвсем млад като скаут на строежа на железопътната линия. Той дори ми спаси живота веднъж. Но след това…

— … след това Червената лисица уби бащата на Хари Матотаупа.

— И Хари ли не е между живите вече?

— И него го убиха — рече Тобиас. — След смъртта на баща си той се върна при своята племенна група. Рано през пролетта дойде като парламентьор на своето племе за преговори във форта край Ниобрара. Там под давление на Червената лисица предателски го плениха и го пребиха в мазето. Сега вече Червената лисица няма нужда да се страхува от кръвното отмъщение на сина.

— Проклета свинщина! — От тона на това възклицание пролича, бе Джо беше честно възмутен.

След тези думи на инженера Тобиас от племето делавари изгледа през спуснатите си клепачи изпитателно един след друг тримата мъже, пред които стоеше. После попита:

— Не е ли добре, дето вашият враг Хари Токай-ихто беше предаден чрез измама, пленен и премазан от бой?

— Добре!! — Вените на слепоочията на Морис изпъкнаха сини. — Нима изобщо някога е могло да се приеме за добро предателството към един парламентьор и подлото убийство на един пленник?! Целта не оправдава средствата!

Тобиас размени странно унесен продължителен поглед с Дългото копие от племето чейени и чак след това каза привидно без връзка:

— Капитан Роуч е много строг капитан.

— Гаден човек е той! — отсече Морис. — Той доказа това с отношението си към майор Смит. Той унищожи този човек на честта и направо го доведе до смъртта. Колко много човешки трагедии се случиха през тези последни две години… но акциите отново се покачват!

С едно леко движение Тобиас привлече отново вниманието върху себе си.

— Имаш ли още някакъв въпрос към мен? — попита го Морис.

— Да. Значи вие не вярвате, че белите мъже действуват винаги справедливо?

— За жалост ние по-често биваме несправедливи.

— Понякога несправедливи — потвърди Тобиас. — И съвсем не внимателни.

— Естествено, ние не притежаваме вашето зрение и слух. Но какво искаш да кажеш с това?

— Хари Токай-ихто е още жив.

— Какво?

— Да.

— Къде? Как е възможно това?

— В мазето.

— Но това трябва да се знае! Как така? Звучи направо невероятно! Разказвай!

— Неговите бойци искаха да го освободят. Щом започна схватката, по нареждане на Червената лисица двама прерийни ездачи скочиха в мазето. Когато след битката ние отидохме там, Токай-ихто лежеше, потънал в собствената си кръв, и всички сметнаха, че е мъртъв. Един от нас, прерийният ездач Томъс, който след това избяга заедно със своя брат и с Адам Адамсън, разказа това и на дакота. Томъс и Тео и младият Адамс бяха дошли от една и съща ферма и държаха един за друг, държаха за Смит и искаха да помогнат на Токай-ихто, комуто Смит беше обещал свободно влизане и излизане от форта. Когато те станаха подозрителни за Роуч, трябваше да избягат. Те именно разпространиха фалшивата новина за смъртта на Токай-ихто. И никой не я оспорва. Но Хари Токай-ихто не е мъртъв. След няколко дни и нощи той отново дойде на себе си. Раните му постепенно зараснаха отново. Той е още жив.

— Но всички във форта трябва да знаят това!

— Ония във форта го знаят.

— С какво право Роуч държи пленен младия дакота? Съобщил ли е изобщо на някое по-високо място за това?

— Полковник Джекмън докладва, че е интернирал Токай-ихто до второ разпореждане. Хари Токай-ихто беше вожд и парламентьор, ала той разкъса договорите, върху които дакотски вождове бяха поставили своя тотем за преотстъпване на дакотска земя. Те искаха да го изправят пред съда на дългите ножове. Там смятаха да го обвинят, че още преди това е извършил предателство спрямо тях като техен съгледвач, че е избягал и се е върнал в своята племенна група, че е избил мъже от военната част във форта край Ниобрара, както и Хенри Хенри, и че е унищожил кервана с мунициите, че е бил бунтар и убиец из засада. Полковник Джекмън беше предложил да го осъдят и да го обесят.

— И защо не го направиха?

— Джекмън и досега още не е получил отговор на своя доклад, затова Роуч казва, че дакотският вожд просто е мъртъв, за да може да действува с него, както си иска.

— Но младият дакота е жив! Нима действително никой не е писал или докладвал за това?

— Никой. Токай-ихто дълго време заплашваше форта и изби много мъже. Останалите го мразят и смятат, че заслужава всякакви мъки, докато умре от бавна смърт. Те смятат, че няма смисъл повече да го измъкнат оттам. Пък и никой не е упълномощен да пише или да докладва освен капитан Роуч. Той обаче няма да го стори и може би именно той най-много от всички се страхува и мрази Токай-ихто.

— Ако аз сега отида там, ще мога ли да разпитам пленника какво знае за смъртта на Хенри?

— О, не, не. Капитан Роуч няма да ви разреши в никакъв, случай да разговаряте с пленника.

— И какво ще стане сега?

— Дакота ще умре.

— Цинично убийство. Ние трябва да предотвратим това, Браун! Вие какво мислите? Тогава беше война. Хари Токай-ихто се бореше за своя народ. Ние не можем да го съдим за това! Той не е престъпник!

— Напълно споделям вашето мнение, Морис. Но е напълно безполезно да предприемаме каквото и да било. Хари не се намира в ръцете на правосъдието, а на своите смъртни врагове. Щом ние предприемем нещо, само ще ускорим смъртта му с това.

— Аз разсъждавам другояче! Дори и нищо да не мога да направя за дакота, които бяха мои приятели и в чиито шатри често и дълго съм гостувал, аз искам поне да издигна гласа си в този случай, та ако се наложи, дори да стигна и до Вашингтон. Джекмън още не е получил отговор на своя доклад. Все още има време!

Браун и Тобиас погледнаха изненадано към художника.

— Вие сте мечтател, Морис — рече Браун, — ала аз не бих желал да ви попреча да се подчините на повелята на съвестта си. Аз исках да намеря Хенри. Той е мъртъв; сега вече съм сигурен в това. Вие искате да спасите човека, който го е убил; това е повече от смайващия резултат от нашия разговор. Вие сте мечтател, Морис… бих желал и аз да можех да мечтая — за нещо друго вместо за железопътни линии и виадукти и срокове за изпълнение…

— Липсват ви хора за това.

— Един човек, поне един човек!

— Който да ви бъде верен… Браун махна с ръка.

— Да ми бъде верен! Може би имате пред вид Хенри? Вярно е, аз дойдох чак дотук, за да разбера къде и как е свършил той. Къде и как е свършил той физически, защото понякога си мислех, че тялото му е обладано от някакъв млад, свеж дух. Аз отдавна знаех, че той… — Браун млъкна. — Хенри беше станал един малък негодник, интригант — добави той тихо. — Само че беше по-малко сръчен от този капитан Роуч и твърде много пиеше. Онова, което аз още обичам, е само един спомен, кръстен с името Хенри. Аз съм един самотник.

Морис не отвърна нищо, само наля чаша уиски на Джо Браун.

— Аз отивам отново да работя. — Инженерът смени тона. — Сега се строи северната железопътна линия — Нордърн Пасифик. Утре ще напусна тези дървени бараки, които водят сега спокойно безгранично съществуване, и ще вървя там, където вятърът все още вее силно.

— Аз пък ще започна да водя борба за един човек! — рече тихо като на себе си Морис. — И макар оръжие да са ми само моят слаб глас и една писалка, и макар да става дума за един млад дакота, който се е научил да ни мрази и който е убил мнозина от нас! Когато той беше още момче, аз се срещнах с него в шатрата на баща му. Това бяха благородни хора…