Синовете на Великата мечка

КОНТРАБАНДИСТИТЕ НА ОРЪЖИЕ

В шатрата беше съвсем тихо. Вождът сякаш беше забравил своя гостенин. Жените излязоха веднъж безмълвни от дъното на шатрата напред, за да завъртят шишовете над огъня и да натикат цепениците по-навътре в пламъците. Шеф дьо Лу стоеше умислен. Стори му се, че тази вечер Уинона беше още по-тъжна и още по-затворена в себе си от обикновено. Разказът на вожда бе събудил отново спомена за онзи ден, в който върху едно гордо семейство се бе стоварило цяло десетилетие нещастие и позор.

Пламъчетата ближеха шиша в шатрата, където някога Матотаупа бе заръчал да опекат мечешките лапи за него и за неговия гост, който му бе донесъл много тайнствена вода.

Шеф дьо Лу се стресна. Навън бе настанало безпокойство. Някой отметна рязко чергилото на входа на шатрата и Черния сокол се появи отново.

— Ха-ха! — разсмя се той към вожда, когато Токай-ихто му даде знак да говори. — Ние доведохме този мъж… този мъж…, но нека Токай-ихто го види сам. Това е предварителният пратеник на Монито. Ако Монито прилича на него — хм, тогава той ще стори добре да ни продаде всичкото си оръжие. Защото той самият едва ли би могъл да го използува! Желае ли вождът да приеме край своето огнище тази изхвърлена на сухо риба? Той не е достоен да пристъпи прага на една вождова типи!

Токай-ихто разсъди кратко.

— Знае ли той нещо?

— Навярно.

Четансапа излезе и скоро се върна заедно с някакво много странно същество. Шеф дьо Лу никога не бе виждал подобен тип сред прерията и сега гледаше учуден от своята постеля към новия гост.

Четансапа бе довел едно малко джудже. Пъстрите му мръсни дрехи, които говореха за странна смесица от суетност и стиснатост, силно контрастираха с бледото лице. Главата му беше голяма, а черепът издаден силно назад. От едно високо, изпъкнало чело започваше остър нос, който висеше ниско над устата. Очите се озъртаха неспокойни.

Четансапа въведе странното създание до огнището и му посочи да седне там. Натруфеният дребосък седна на пода. Цялото му тяло трепереше от студ.

— Ужасна е тази прерия! — изрече той. — Ужасна! Вече три седмици сме на път. Три седмици! Идваме от юг. Въпреки това беше студено. Целият треперя. Дори повръщах! Остана само половината от мене. Не мога да разбера защо живеят хора тук. А конят ми е истински дявол!

— Съжалявам — отвърна хладно Токай-ихто.

— Уачичун не е ли яздил постоянно тази послушна кобила, с която пристигна в нашия бивак? — осведоми се Четансапа.

— Богове! Послушна кобила! — изкрещя дребосъкът. — Мразя я! Отпред хапе, отзад рита, а по средата е гладка! Как да седи човек върху нея?!… В същност вие как успявате да се задържате върху гърбовете на вашите диви коне?

Токай-ихто се усмихна.

— И аз не знам — отвърна честно той. — Трудно би ми било да падна от коня. Пък и бойците ми доста биха се учудили.

— Така е то, така е то! — изхленчи дребосъкът, все още треперещ. — Вас ви раждат на тия четириноги дяволи. Но аз? Аз? Защо ми трябваше да идвам тук на кон? На кон! Мога да ти кажа, вожде Токайец, или както се казваш там, че на света има много по-хубави неща от това, да яздиш и да стреляш!

Дакотският вожд явно беше на друго мнение по въпроса, но бе твърде много любезен, за да противоречи на своя гост.

— Нима хората, които стрелят, не са полезни — попита само той, — щом като са склонни да закупуват оръжие от Монито?

— Монито? — извика ядосано дребосъчето. — Не се осмелявай, червенокожи, да обиждаш човек, който ти носи оръжие, като го наричаш „Маймунка“! Пако Басерико идва при теб, разбираш ли ти това?! Пако Басерико!

Междувременно Токай-ихто бе напълнил и запалил една малка луличка, която подаде на своя гост. Да пуши с него за добре дошъл от една и съща лула, явно не бе приятно на вож — да.

Джуджето протегна ръцете си с дълги слаби пръсти в знак на отказ.

— Аз не пуша! И нищо няма да ям! Нищо! Нищо! Много ми е лошо. Избързах напред с коня, за да намеря най-после спокойствие и топлина. — И той изтегли краищата на кожата, върху която седеше, и се зави с нея.

— Много назад ли остана Пако Басерико с оръжията и катърите? — попита сега вождът.

— Басерико? Ти нима не знаеш, червенокожи, че аз самият съм Басерико? Аз!

Върху лицето на вожда премина светкавица. Той погледна към Четансапа.

— Не мога да повярвам, че тази полусмазана жаба може да бъде Басерико-Монито — отвърна остро Четансапа. — Според сведенията на нашия съгледвач Татокано заповедите край катърите раздавал друг човек… който бил с маска на лицето.

— Брей! — извика джуджето. — Друг раздавал заповедите!

Да, този нахален негодяй, този прериен вълк — дано мечки го разкъсат и лешояди ядат месата му! Това е истинско изчадие на прерията… той ме домъкна тук… Не биваше да му се доверявам! Той иска да ме умори, знам аз! О… толкова ми е лошо! — Дребосъкът се хвана с две ръце за корема, отхвърли кожата, с която се бе загърнал, и изтича право навън. Четансапа избухна в подигравателен смях.

— Монито! — рече той. — Маймунка! Кого чакало племето дакота! Действително този човек добре е сторил, дето не се остави до ден днешен да го видим. Дано само оръжията му да са по-добри от него!

Токай-ихто не се разсмя. Гледаше към огъня, над който се печеше презряното от Монито бизонско месо.

— Какво смята Шеф дьо Лу? — попита той на езика на дакота. — Шеф дьо Лу също познава уачичун.

Гостът делавар сбърчи чело.

— Аз не се учудвам, че този човек на име Басерико-Монито е живял до ден днешен в градовете и се е крил от всички хора. Учудва ме само това, че пристигна днес тук и явно и той самият се учудва на това. Друг някой го е убедил, човекът с маската. Кой ли ще е този човек? Това е важно да се знае! — Да, кой ли е този човек? — поде вождът въпроса на делавара и се обърна към Четансапа. Боецът вдигна рамене.

— Един уачичун, много висок и силен. Татокано мисли, че той е Монито.

— Тогава Четансапа сам ще яхне своя мустанг и ще върви да пресрещне този фалшив Басерико, който води катърите с оръжията, и ще го проследи.

Заместникът на вожда излезе веднага, за да изпълни нареждането.

Известно време, след като бе излязъл от шатрата, натруфеният дребосък се появи отново. Той по-скоро пълзеше, отколкото ходеше, сви се на кълбо на мястото си край огнището и загърна тялото си с кожата.

— Студено! — промълви той, треперейки. — Какъв глупак съм аз! Какъв глупак! — и той се удари няколко пъти с длан по челото.

— Да, глупак! — потвърди Токай-ихто. — Защо Басерико не уреди и тази сделка по същия начин, както всички останали? Защо не си остана у дома и не изпрати своите пратеници?

Дребосъкът сякаш изобщо не чуваше какво говори вождът.

— Глупак! Глупак! — повтаряше само той. — Аз съм богат човек, какво имам да търся тук? Изчадие на ада! Той иска да ме умори!

— Никой не може да бъде убит в шатрата на Токай-ихто — рече само остро вождът. — Пако Басерико има моята дума, че никой няма да посегне с пръст дори върху него и неговите хора.

— Ох! Каква полза имам аз от твоята дума, след като ще умра! Ти нищо не знаеш. Моето тяло се разкривява, краката ми се разкривяват, раменете ми се изкривяват, косите ми дори се кривят от само себе си. Никога ли не те е болял корем? Не? Тогава ти нищо не знаеш! Аз ще умра тук. Да, искам да умра. Ти да не си въобразяваш, че ще тръгна да се връщам още веднъж на гърба на тая кобила през прерията? Не, о, не! По-добре тук да умра!

— Не искаш ли да ми кажеш преди това с каква примамка те подмами това изчадие на ада в прерията и защо иска да те умори?

Монито изпъшка. После вдигна неочаквано глава, изгледа вожда със странен поглед и издаде някакъв звук, подобен на кози врясък.

— Не — изхихика той, — не, това няма да ти кажа. Нека той сам се оправя — сам да си се оправя! — И дребосъкът изхихика и продължи да врещи тихичко, така че върхът на дългия му нос се разтрепера над устата му.

Гостът делавар изпита истинско отвращение, когато видя как хихикащото джудже разгърна отново кожената завивка, пристъпи към вожда и го потупа поверително с дългите си пръсти по рамото.

Вождът бе извадил лулата от устата си и наблюдаваше нахалника като някакъв паяк, сякаш още се двоумеше дали да го смаже с крак, или да го пропъди.

— Ако трябва да кажа истината, в същност той изобщо не искаше аз да идвам тук! — пошепна Маймунката на дакотския вожд. — Той сам искаше да направи сделката. Ти двеста пушки ли си искал, вожде Москито12?

Аз мога да ти дам триста, триста нови армейски пушки и достатъчно муниции за тях, разбираш ли ме? Моето име е Басерико! Триста, рече онова изчадие адово, дай му триста, казва, той добре ще плати. Аз ще ги откарам, ми вика това изчадие, ще ти платя в пари и ще откарам товара, лично поемам риска — но му дай триста. А защо да дам триста? Онова изчадие адово е хитро, но Басерико е още по хитър. Триста, рекох му, добре, триста, но тогава и аз сам ще дойда — та ако ще да пукна! Искам да знам колко ще платят. Добре! И аз ще вървя, му рекох, и тръгнах. А той побесня от яд и изчезна и ме остави да вървя сам. Едва преди четири дни из един път се появи отново и започна да ми се перчи, сякаш и оръжието, и прерията са негова собственост. Истински дявол е това!…

Вождът се изправи и по този начин се отдалечи от докосващите го паяшки пръсти.

— Триста, добре. Каква цена искаш?

Попитаният се разсмя кратко и остро:

— Това ще чуеш по-късно, червенокожи! Шеф дьо Лу се потърси вътрешно от погнуса. Все тия изнудвачески похвати! Индианците, които нямаха възможност сами да си доставят огнестрелно оръжие, бяха принудени по време на война да задоволяват нуждите си чрез грабеж или контрабанда. По време на Индианската война правителството бе забранило най-строго на всички търговци да продават оръжие на червените. Въпреки това те вършеха забранена търговия и пълнеха джобовете си, като пробутваха на индианците стари, почти негодни оръжия на безбожна цена. Но триста нови армейски пушки? Това вече е голяма измама — мислеше си Шеф дьо Лу, — или някаква нечувана сделка. Каква ли цена иска да изсмуче този паяк от своята жертва?

Дребосъкът отново изохка, хвана се за стомаха и веднага изтича за втори път от шатрата навън. Охитика, голямото черно куче, го изпроводи с яростен лай; явно то не смяташе държането на този нов обитател на шатрата за нормално.

Когато Монито се върна отново от своята нощна разходка, върхът на носа му беше съвсем позеленял. Вождът кимна и Унчида се приближи. Тя уви човечето в завивки и кожи и го постави до огъня като пакет, от който се подаваше само необикновената му глава.

Вождът пушеше мълчаливо. Той не отдаваше значение на продължаването на прекъснатия разговор. Монито също не каза нищо повече и току придърпваше по-плътно до тялото си завивките и кожите. Най-после вождът, чиято умора сигурно беше по-голяма, отколкото той даваше външно да се разбере, покани всички да си лягат.

Жените заринаха отново огъня и приготвиха постелите за нощувка. Поднесоха и на Монито триножник, върху който се спускаше плетена рогозка като подпора за гърба и главата.

Шеф дьо Лу гледаше с отворени очи в мрака. От неколкодневното лежане той изобщо не можеше да се измори вече така, че да заспи. Въображението му продължаваше да се занимава с пристигането на смешната и злокобна Маймунка и със сведенията за човека с маската. За него можеха да научат нещо повече най-рано утре вечер от Четансапа, защото според сведенията на съгледвача той беше още далече на запад. Бил много едър и здрав мъж и се присъединил към колоната на контрабандистите едва от четири дни насам…?

Докато гостът делавар лежеше замислен и по равномерното дишане на останалите хора в шатрата можеше да се съди, че вече са заспали, неочаквано един глас изписука в мрака:

— Ей! Ей ти!

— Какво има? — попита Шеф дьо Лу към дребосъка, тъй като искаше да спести разбуждането на ранения Токай-ихто.

— Става течение! — прокънтя откъм завитото на пакет джудже.

— Ти си пакетиран като товар бизонско месо! — отвърна недружелюбно делаварът. — Няма ли да оставиш хората най-после да спят?

— Варварин! — излая оня в завивките. — Щом като не можете да строите къщи, поне затваряйте шатрите си през нощта! Духа като през десет отвора!

— Дано тебе те затворят зад десет отвора! Разговорът все пак събуди останалите обитатели на шатрата. Унчида пристъпи напред, отново облечена.

— Пусни чергилото на вратата! — каза примирено Токай-ихто.

Жената стори, каквото й бяха заръчали. После се върна при джуджето.

— Катеричке моя! — каза тя тихо на дакотския диалект, — завъртяна миша опашчице! Спи спокойно и не мърдай повече!

— Какво казва тя? — извика Маймунката към делавара.

— Каза да си затваряш лешоядската човка!

— Лешоядска човка? Пак ли започвате да ставате невъзпитани? Кой носи в същност триста бойни пушки: аз или вие?

— Какво казва той? — попита благо Унчида.

— Съжалява — преведе Шеф дьо Лу, че е смутил съня ни. Жената галеше с лека ръка големия, покрит с рядка коса череп.

— Прерийна кокошчице моя — говореше тя, — какво да сторя, за да заспиш?

— Сега пък какво казва тя? — искаше да знае Монито.

— Казва, че те обича и иска да те приспи!

— Ех! Най-после една човешка душа сред тая прерия! Кажи й да остане да седи тук, край мен. Ужасно е тъмно тук! Аз съм навикнал да ми свети нощна лампичка. Не може ли да се поразрови малко този огън? Все още е много студено!

— Казва да постъкнеш огъня и да го галиш по плешивата глава — преведе делаварът.

Унчида разкри малко жарава, но се постара шатрата да остане тъмна. После седна отново търпеливо край смутителя на спокойствието и продължи да го гали по главата.

— Кутренцето ми — напяваше тя тихо и приспивно, — малкото ми страхливо койотче! Успокой се, заспи ми! Да можех, бих те отровила, ама не бива! Можеш да бъдеш сигурен в това!

— Тя така нежно ми говори! — рече Монито облекчен. — Толкова е приятно да я слушаш! Да можех само да разбирам всичко!

— Тя би се срамувала да казва всичко, което ти говори, ако ти можеше да я разбираш — увери го Шеф дьо Лу.

— Пършиво мое вълченце с остри зъби — продължаваше да нарежда с приспивен глас Унчида, — няма ли най-после да затвориш смърдящата си паст, та да можем всички да заспим? Де да можех да ти завра някоя цепеничка в устенцата! Но не може, вождът няма да ми разреши! Ти тежиш триста бойни пушки! Подскачаща моя бълхичке! Знам, трябва да бъда нежна с теб като бизонска майка, която ближе бизончето си. Затвори си очичките, бизонче мое, аз ще бдя над съня ти, докато най-после дойде време да се освободим от теб!

Нежно шумолящият глас на Унчида, изглежда, действително подействува. Маймунката замлъкна и се чуваше как дъхът му постепенно започна да става равномерен. Но не мина дълго и джуджето започна да хърка.

— Тлъста моя сланинчице, костено мое мозъче! — изстена Унчида. — Няма ли да затвориш острата си брадичка, та да настъпи най-после тишина и спокойствие в тази шатра?

Тя притегли по-близо триножника и с това повдигна главата на джуджето, за да прекъсне хъркането му. Монито се стресна в съня си.

— Какви ги вършиш! Ето че пак ме разбуди! Ох, отново ме заболя стомахът! Коремът ме боли! — Той пръхтеше сърдито под носа си.

— Какво казва? — попита загрижено Унчида делавара. — Какво иска да му направя?

— Стомахът го боли! Унчида отиде при Уинона.

— Облечи се, дъще — рече тя, — и затопли за това слабо окосмено псе един камък.

— Какво казва тя? — осведоми се Маймунката.

— Ще донесе един камък и ако не млъкнеш веднага, ще ти смаже главата с него! — обясни сухо гостът делавар.

— Аууу! — Монито изкрещя с цяло гърло и се разви от завивките със сръчност, която никой не можеше да очаква от него, скочи и побягна, крещейки, вън от шатрата.

— Убийство! — крещеше той. — Помощ! Убийство!

За кучето Охитика, което бе изръмжало вече на няколко пъти, това беше твърде много. То също скочи и се хвърли по петите на джуджето.

— Ах, какво се случи! — възкликна нещастната Унчида и затича с вдигнати нагоре ръце подир Маймунката и кучето. — Какъв срам! Да се вдига врява във вождовата типи!

Охитика веднага бе хвърлил в тревога всички кучета в бивака. Лаят на полудивите псета прокънтя в ужасяваща смесица от вълчи вой до пискливото джафкане на малките кутрета. А сред кучешкия лай се извисяваха виковете за помощ на Маймунката, обзет от истински смъртен страх.

Шеф дьо Лу се опита да се изправи, ала успя да го стори само наполовина. Токай-ихто бе много по-бърз от него. Вождът отхвърли спалната си завивка, излетя през изхода на шатрата и отвън веднага се разнесе заповедният му глас:

— Тихо!

Кучетата на бивака, изглежда, също познаваха този глас. Нощният концерт на четириногите веднага премина към по-приглушени звуци.

Крясъците на Монито също заглъхнаха. Скоро след това Шеф дьо Лу видя как чергилата на входа отново се разтвориха. Влезе Унчида. Тя бе хванала беглеца и го носеше върху мускулестите си ръце като добър пазач, който връща отново избягалата маймуна в клетката й.

— Легни си, мъхче мое! — шепнеше тя и отново зави стенещото джудже в кожите и завивките.

Междувременно Уинона се бе заела да разпали огъня, така че сега обитателите на шатрата можеха да се видят един друг. Гостът делавар се пъхна с чувство на виновност под завивката си. Токай-ихто пристъпи бавно към Монито.

— Никой няма намерение да ти разбива главата — обясни му той. — Ще ти дадат един топъл камък, за да се стоплиш и да можеш да заспиш. Хау.

Без да дава външен израз на неприязнеността си, вождът се върна към своята постеля, където Охитика отново бе заел мястото си.

Уинона излезе заедно с баба си. Трябваше да отиде в банската шатра за изпотяване край реката, за да донесе оттам един камък за топлене. Когато жените се върнаха, те носеха един не много голям камък и го сложиха в огнището да се затопли.

— О! — въздъхна Монито и издърпа кожената завивка чак до раменете си. — Каква ненормална страна с ненормални хора и подивели животни! Какво нещо преживях! Вече мислех, че песовете ще ме разкъсат! Ужасно, ужасно! А и тук жените са както навсякъде змии! Единственият разумен човек тук, това си ти, вожде Токайец! Топъл камък! За това можеше да се сети само едно златно сърце! Благодаря ти! С теб ще можем да се споразумеем и за бойните пушки. Ти си човек!

— Колко искаш ти за твоята стока? — попита вождът уж между другото и гледаше към върха на шатрата.

Дребосъкът се изкикоти.

— Нищо друго освен и аз да участвувам в концесията, която лично ще ви осигуря.

Тези думи се сториха загадъчни на делаварския гост, който отново бе наострил слух изпод завивката си, но тъй като вождът не запита повече нищо, засега те останаха неизяснени.

Уинона наглеждаше камъка в огнището и когато той се-нагря достатъчно, тя го взе оттам и го постави завит в кожа край дългоносата Маймунка. Монито се сви доволно на кравай.

— Спи, мое лешоядо клюнче, спи! — мълвеше бабата. Този път думите й се увенчаха с успех и в шатрата на вожда отново настъпи желаната тишина.

Следващият ден премина всред всеобщо безделие и вътрешно безпокойство. По пладне отново дойде съобщение, че могат да очакват кервана на контрабандистите на оръжие привечер. За това, кой бе човекът с маската, пратеникът и сега не можа да каже нищо по-точно. Четансапа още не се беше завърнал.

Шеф дьо Лу бе направил първия си опит да се пораздвижи малко повече, но болките бяха големи и опитът му пропадна. Сред принудително настъпилото спокойствие той се отдаде на луличката си и на всевъзможни ненужни размисли и реши да придума Монито, когото никой не можеше да измъкне от завивките и от мястото му край огнището, да направи една парна баня.

— И какво представлява тази баня? — попита Монито.

— Много удобна баня. Ще отнесат Пако Басерико в една кошница в парното помещение и ще го закачат над горещите камъни, после ще ги залеят с вода и парата ще се издигне към кошницата и ще накара Басерико да се изпоти. Това е много здравословно. Бойците дакота винаги си правят такава парна баня, когато са били принудени по време на лов или на война да лежат часове и дни наред в студ и влага, та после крайниците ги болят.

Маймунката потъна в размисъл.

— И после? — попита най-сетне той. — След като се изпотя? Ще ме изсушат ли добре тия женски змии?

— Това не е необходимо. От парната шатра Басерико ще скочи направо в потока…

— Всемогъщи боже! Не! Никога няма да сторя подобно нещо!

— Тогава ще те хвърлят…

— За да се удавя и да замръзна! Че аз не умея да плувам! Не мога да понасям студ! Това не е нищо друго освен нов план за убийство! — Дребосъкът извърна гръб на Шеф дьо Лу и продължи още дълго да си мърмори под носа неразбираеми думи.

Учудването на индианеца делавар от джуджето непрекъснато нарастваше. В него сякаш се бяха вселили два духа — един страхлив и един алчен — и когато той трябваше да реши на кой от двата да се подчини, побеждаваше алчността. Как иначе можеше да се обясни предприемането на уморителната езда през омразната за него прерия?

Освен това на Шеф дьо Лу му бе направило впечатление, че те вече караха насам оръжието, преди още да се бяха споразумели за цената. Това напълно противоречеше на опита в подобни сделки, при които търговците обикновено искаха от индианците предплата. Какво крояха тези контрабандисти?

Следобед пристигна ново съобщение от съгледвачите, което потвърди приближаването на кервана. Токай-ихто даде нареждане, щом контрабандистите пристигнат, да ги отведат да разтоварят стоката си в голямата съвещателна шатра и сами да се настанят там; само човека с маската вождът щеше да приеме в собствената си типи. С охраната на контрабандистите, на които дадената от вожда дума осигуряваше живота и безопасността, щеше да се заеме според нареждането на Токай-ихто Хитрия Бобър, който умееше добре да говори английски. Освен това боецът беше длъжен да не допусне чужденците да нахлуят в шатрите при жените и децата.

Когато най-сетне се свечери, напрежението на делавара стигна връхната си точка. Уинона и Унчида отново се бяха заели да пекат бизонско месо, за да могат веднага да нахранят госта с пристигането му. Постлаха рогозките, напълниха пунгиите с тютюн и подредиха паниците. Токай-ихто бе проверил взетите предохранителни мерки в бивака и се върна в своята шатра. При вдигането и спускането на чергилата на входа Шеф дьо Лу видя, че навън здрачът вече бе преминал в мрак. На площада насред бивака пламтяха малки огньове.

— Скоро ще бъдат тук — каза вождът.

— Четансапа върна ли се вече? — попита Шеф дьо Лу.

— Не.

Тропотът от копитата на един галопиращ кон стигна до площада и заглъхна там.

Чергилото на вратата на вождовата типи се разтвори и Четансапа се вмъкна вътре. Очите му блещукаха възбудени, почти объркани. Той прошушна няколко думи на вожда, които Шеф дьо Лу разбра, ала не можеше веднага да схване смисъла и важността им въпреки собствените си предположения и съмнения. Нима това действително беше възможно?

Вождът напълно се владееше. Само едно леко движение на пръстите му, които стиснаха по-здраво лулата, даде да се разбере, че съобщената му новина дълбоко го бе развълнувала.

Четансапа си играеше с бойната си тояга.

Токай-ихто махна с ръка към него.

— Аз не го познавам! — каза натъртено той. — Монито има моята дума, че той и всички негови хора могат да дойдат и да си отидат свободно и безпрепятствено оттук.

Четансапа като че ли потисна един вик на възмущение и напусна шатрата.

В нощния лагер настана безпокойство. Излизайки от шатрата, Четансапа бе отметнал чергилото на входа и сега Шеф дьо Лу можеше да вижда обитателите на бивака на големия площад и пристигащите ездачи. Месецът беше изгрял. Малките огньове издигаха езици. Дълги, тайнствени и неспокойни падаха сенките на хора, животни и шатри.

Откъм юг се приближаваше керванът на контрабандистите. Катърите и съпровождащите ги ездачи навлязоха в дълга колона на площада. Шеф дьо Лу видя Четансапа, който уговаряше нещо с предвождащия колоната и посочи към голямата съвещателна шатра. Мъжете с големите кожени шапки започнаха да стоварват сандъци и чували и да ги мъкнат към посочената шатра.

Когато внесоха всички товари, и по-голямата част от мъжете също влязоха в шатрата; само малцина останаха все още край изморените животни и сякаш уговаряха с Четансапа къде да откарат добичетата. През всичкото това време не се забелязваше никакъв мъж с маска. Сега обаче един широкоплещест и висококрак мъж на отсрещния край на площада се извърна и се провикна високо през площада, като поразвя кожата пред лицето си:

— А къде е Монито?

Шеф дьо Лу потрепера. Той добре познаваше този глас. Нямаше повече никакво съмнение. Това беше Фред Кларк.

Видя се как Четансапа се отправи към едрия мъж и започна да му обяснява къде се намира Маймунката.

Шеф дьо Лу изтика краката си надолу така, че се смъкна от облегалката за спане и легна цял върху завивките; изтегли ги над главата си, като остави само един малък отвор, за да вижда. Искаше да наблюдава всичко, което щеше да последва, без да могат да го познаят. Беше много привлекателно да се разбере дали Фред Кларк, наричан Червената лисица, съгледвач на служба в армията, ще продаде тайно триста пушки на неприятеля. Значи това е било неговото основание, за да иска Тобиас да замине за Блек Хилс.

Сега Токай-ихто застана зад огнището, с лице към входа.

Беше прехвърлил завивката си от бизонова кожа през лявото рамо така, че то да не се вижда.

Облеченият целият в кожа мъж, чието лице бе прикрито от кожена маска с дупки за очите, тръгна с големи крачки през площада право към шатрата на вожда. Пред огнището той се спря лице с лице пред младия дакота; в краката му лежеше свит на кълбо загърнатият в кожени завивки Басерико до топлия камък.

За миг се възцари пълна тишина, мъжете останаха неподвижни. Само Охитика, черното куче, наежи козината на врата си и изръмжа; очите му блещукаха в сумрака от преливащите се сенки и пламъци.

После чужденецът дръпна със замах широкополата шапка от главата си и кожената маска от лицето. Устните му с издадените напред жълти зъби се разкривиха:

— Ехей, Хари! Поздравявам те! Познаваш ли ме все още, стари приятелю?

Индианецът не се помръдна и не каза нищо. Стоеше като издялан от камък; дори очите му бяха съвсем безизразни.

— Ехей! Хари! — повтори високо чужденецът. — Ти май замръзна от изненада? Не си предполагал да ме видиш още веднъж жив и здрав в своята шатра, а? Всяка нова среща доставя удоволствие, моето момче! Освен това аз ти нося нещо много хубаво като истински добър стар чичо — триста пушчици, не е зле, нали? И така, без заобикалки, като между стари приятели — чужденецът се разположи върху завивките на пода, — без заобикалки: с какво ще платиш?

Индианецът погледна с напълно непроницаеми очи надолу към човека с червеникавите коси и силно очертаната челюст.

— Белият мъж се лъже! — каза след това невъзмутимо той. — Тук няма боец на име Хари. Белият мъж се намира в шатрата на Токай-ихто, вожда на дакотското племе!

— Ухааа! Колко надменно! Значи ти вече не ме познаваш? Твоят старец беше по-любезен — тук, в същата тази шатра, ако не се лъжа, ние изпихме с него първата чашка, обстановката ми се вижда съвсем позната, но да оставим това. И така може. Ти все пак си наясно, че заедно с обещанието по отношение на мъжете на благородния Монито си дал дума да осигуриш и на мене свободно влизане и напускане на твоя бивак?

Младият дакота не отговори.

Чужденецът го погледна предизвикателно, но след това започна да става несигурен.

— Е, както искаш, приятелю мой. Щом тук царят такива изискани обноски, ще трябва и аз да се пригодя. То-кай-их-то! Не звучи лошо! Такааа — чужденецът проточи дълго думата, после из един път премина към съвсем друг тон, — значи аз съм на служба при Монито и така съм дошъл в шатрата на вожда, за да водя преговори с него за оръжието, което ние можем да му доставим. Триста армейски пушки и достатъчно муниции! Ние не лъжем! Токай-ихто може да прегледа и да провери след това оръжието.

— Да вървим да го прегледаме!

— Толкова бързо? Вярно е, че ти винаги си бил прибързан, но това вече е прекалено. Остави ме най-напред да похапна от това бизонско месо, което ми гали така приятно носа! Една любезност води след себе си друга. Та не съм ли аз гост на вожда на дакотското племе? Или не съм разбрал добре? — Ти се намираш в шатрата на Токай-ихто — отвърна ледено индианецът. — Но аз не съм казвал, че си мой гост.

— Но, моля ти се, нима искаш да умра от глад? Та това съвсем няма да бъде според уговорката — свободни и необезпокоявани, и тъй нататък. Така че може, нали?

Белият измъкна ножа си и си отряза едно голямо парче бизонско месо. Започна да яде с най-голям апетит, подсмихвайки се злобно. Вождът не седна; изобщо не направи никакво движение. Дори клепачите на очите му не потрепваха.

Най-после се чу примляскването на неканения гост, който бе заглушил първия си глад. Тогава той се обърна към Монито, който лежеше сгушен край него като зла маймунка. Прякорът бе съвсем подходящ.

— Е? — попита Фред Кларк джуджето. — Уморих ли те? Помогнах ти да се добереш непокътнат до тази шатра; доста труд ми костваше то! Наистина! Това е последното ни пътуване на кон заедно с теб, драги мой! Никога вече!

— Никога вече! — изграчи джуджето. — Не! Никога вече, чудовище такова!

Червената лисица се разсмя със своя грозен, изнервящ околните смях.

— Добре са те завили, златно мое паяче! Кой се е погрижил така добре за теб? Навярно красивата млада лейди? Или добрата стара майка? Да ли? Там виси една меча кожа, не искаш ли да те завием и с нея? — Червенокосият млъкна и прекара опакото на ръката си през устата. — Ти прощавай, ХариТокай-ихто! — рече той. — Аз си говоря, както съм си свикнал. Но ще се постарая всячески да не наранявам занапред твоите изискани маниери! Впрочем това бизонско печено е прекрасно. Ти винаги си бил чудесен ловец! Изобщо бива си те! Да не беше само този твой коварен характер, ние двамата с теб можехме да свършим добра работа!

Фред Кларк отново се отдаде на яденето и брътвежът му заглъхна за малко. Шеф дьо Лу усети, че му става горещо. Ужасното нахалство на този мръсник сякаш нямаше граници. Как ли щеше да свърши всичко това? Нима Токай-ихто действително щеше да бъде принуден да остави убиеца на баща си да си върви свободен и на всичко отгоре ще му заплати и високата изнудваческа сума?

Фред Кларк приключи с яденето, а на шиша все още имаше много месо.

— Добре! — похвали още веднъж той. — И богато! Стиснат ти никога не си бил, това също е вярно. Винаги истински джентълмен! Изглежда, това ти е в кръвта. Е, а сега какво? Ще мога ли да намеря спокойствие тук за една нощ? Пък утре ще се спазарим?

— Не — отвърна индианецът, — ще преговаряме веднага и след това ти ще напуснеш тази шатра.

Червената лисица погледна напрегнато младия дакота.

— Не мога да не кажа, че не си кой знае колко любезен! Може би си въобразяваш, че ще имаш някакво предимство, ако ме принудиш да преговарям така силно изморен? Само че ще останеш измамен! Чак толкова болнав, колкото тази Маймунка тук, аз не съм, акълът ми си е все още в главата! — И той се обърна към Монито: — Ти какво ще кажеш? Да се съгласим ли да преговаряме веднага? Явно тоя индианец иска бързо да приключи с дадената дума! Ти какво ще кажеш? Тъкмо и ние веднага ще разберем какво ще правим!

У джуджето настана някаква промяна. Кръвта се изкачи до слепоочията му, чертите на лицето му се изопнаха; под светлината на пламъците очите му блеснаха като ножове. Паяшките му пръсти започнаха да описват кръгове във въздуха, сякаш той се канеше да обяснява нещо. Чак сега най-сетне се разкри до известна степен обликът, който всеки мислено придаваше на могъщия цар на контрабандистите.

— Днес още? — попита той с острия си глас. — Да! Още днес! Аз вече си починах! Искам да знам какво има налице — дали пък ти не си излъгал, мерзавецо!

— Хе, хе, драги мой, какво означава излъгал? Ти си тук и можеш сам да провериш какво става! Е, добре! — обърна се Червената лисица отново към своя смъртен враг Токай-ихто и се изправи на крака. — Ти искаш най-напред да видиш оръжието. Можеш! Ние няма какво да крием. Да вървим!

Индианецът тръгна безмълвно към изхода на шатрата. Червената лисица вървеше подир него. Високите му кожени ботуши с дебели подметки стъпваха тежко.

Когато двамата изчезнаха от погледите, Шеф дьо Лу чу някакъв тих звук. Уинона бе отпуснала глава на рамото на Унчида. Старата индианка галеше бързо девойката по косата.

— Ела. Ще вървим и ние. — Тя изведе навън сестрата на вожда.

Шеф дьо Лу остана сам с Монито и с кучето Охитика. Поповдигна завивката, която го прикриваше, и си пое въздух. Монито бе останал свит край огъня и си говореше сам.

— Тях си ги бива — мърмореше той под носа си. — Добри са, нови. Той ще ги види. Ще иска да ги има. Трябва да иска да ги има; никой не дава стока като моята. Той е длъжен да плати. — Джуджето се изкикоти. Лицето му отново бе станало восъчно бледо, ръцете му трепереха.

Не мина много време и Токай-ихто и Червената лисица се върнаха в шатрата.

— Е? — попита подканващо белият още с влизането. Токай-ихто мина към обичайното си място край огнището с лице към изхода. Напълни с подчертано бавно старание лулата си и зачака, докато и врагът му запали своята.

— Пако Басерико не ме излъга — каза след това той много сдържано. — Пушките са нови, муницията е добра. Готов съм да ги взема. Каква цена иска дребният бял мъж?

— Ние удържахме на думата си — отвърна Червената лисица вместо Маймунката. — Ще спази ли и Токай-ихто дадената дума? Вождът ни обеща, че ще можем да се оттеглим невредими и спокойни заедно с всички наши хора, с добитъка и със стоката, ако не можем да се споразумеем за цената.

— Така казах, хау.

— Добре. Каква цена предлага вождът на дакота? — Очите на Червената лисица дебнеха, а джуджето понадигна носа си изпод завивките.

— За пушките и за муницията Токай-ихто ще заплати толкова, колкото плаща армията на великия баща във Вашингтон. За опасността и за пътя дотук Токай-ихто ще заплати още веднъж същата сума.

— Хм. Какво означава сумата? Значи нямаш намерение да, плащаш с боброви и бизонски кожи?

— Басерико може да получи цената и в кожи.

— Но аз не искам! Аз не искам такова нещо! — долетя гласът от вързопа със завивки. — Щом закарам толкова много кожи, ще им сваля цената на границата и ще бъда измамен. Нима Токай-ихто действително вярва, че Пако Басерико се е съгласил да язди — да язди! — през прерията, за да откара оттук боброви кожи? Токай-ихто много добре разбира, че това тук не е обикновена сделка! Басерико е богат човек и няма нужда да преговаря за кожи. Басерико живее добре и няма нужда да рискува главата си за няколко боброви кожи. Знае ли Токаецът, че сега наказват със смърт всеки, който продава оръжие на бунтуващи се индианци? — Монито беше седнал заедно със завивките и гледаше втренчено младия дакота с блеснали очи.

Вождът кимна равнодушно.

— Ясно ли му е на Токай-ихто, че Басерико е дошъл въпреки всичко това?

— Ясно.

— Ясно е?! Тогава… лесно ще се спазарим. Значи Токай-ихто знае… как ще трябва да плати!

— Така е.

Вождът се изправи и донесе от дъното на шатрата няколко малки кесии, отвори ги и остави огънят да освети кръглите монети, с които бяха пълни кесиите. Отброи монетите една по една и ги натрупа край огнището на редица купчинки, всички еднакво високи.

— Половината на цената в пари — каза той решително. Търговецът стоеше като замръзнал. После се разсмя така, сякаш се надсмиваше на Токай-ихто и на самия себе си.

— Токай-ихто! — каза той и бишна купчинките пари с грабливите си пръсти така, че кръглите монети се отърколиха по пода на шатрата. — Токай-ихто! Тези монети не влизат в сметката. Нямаш ли какво друго да ми предложиш?

— Аз доста пъти вече подканях белия мъж да определи сам цената. Нека най-после той го стори!

— Токай-ихто! Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, за какво става дума — започна сега Червената лисица и избута настрана с грубо движение човешкия вързоп. — Ти знаеш за какво става дума… Ние двамата с теб можем да разговаряме открито като мъже. Тази война ще бъде спечелена или загубена, преди още изобщо да е започнала. В прерията един дакотски боец струва колкото петдесет или сто от нашите униформени глупаци — ако притежава пушка и муниции. Но той не струва нищо, ако ги няма. Победата ще бъде твоя — ала с оръжието. Но речем ли ние да си вървим утре заран и върнем това оръжие обратно на армията…

— Пако Басерико не може да направи това — прекъсна вождът Червената лисица, преди още той да бе завършил мисълта си. — Тези пушки са крадени; Басерико не може да ги върне обратно и да иска да му ги платят отгоре на това. Нима предпочита да ги хвърли във водата и да прекоси заради това два пъти на кон прерията… вместо да приеме сумата, която вождът на дакота му брои веднага пред очите?

— Нима не ти стига умът, дакота, за да разбереш, че аз не случайно съм домъкнал това оръжие в прерията, преди да сме се спазарили? Кой прави такова нещо? Аз ти донесох оръжието, аз, Басерико, за да можеш ти да го видиш и да знаеш какво ще изгубиш, ако не платиш! Ще се наложи да ми дадеш по-голяма цена, червенокожи! Ако ли не, аз съм готов да хвърля оръжието в потока. Аз мога да живея и без тази сделка — аз, само че ти не можеш! Кажи каква цена даваш, червено… — Монито явно искаше да каже „червено куче“. В последния миг обаче преглътна обидната дума.

— Добре. Токай-ихто ще даде на Басерико още сто бизонски кожи.

Гостът от племето делавари имаше желание да заплюе джуджето. Половината от чудесния лов — дадена даром на един лихвар!

Червената лисица се разсмя шумно.

— Токай-ихто все още смята Монито и мен за обикновени търговци. Ти ще ни платиш, както ние искаме — или утре заран катърите ще бъдат натоварени отново и ние ще си вървим. Пък ти се разбери след това със своите бойци, вожде, дали те са имали нужда от оръжието, или не.

— Какво искаш? Червената лисица се изправи, Токай-ихто също стана и несъзнателно отстъпи една крачка назад пред тръгналия към него враг, сякаш за да се предпази от отровна змия.

— Токай-ихто! Ти си синът на Матотаупа. Нима смяташ, че аз ще се оставя ти да ме надиграеш?

Шеф дьо Лу видя как при споменаването името на Матотаупа всичката кръв се дръпна от лицето на вожда. Извитите му устни се бяха притиснали силно и враждебно една о друга.

— Токай-ихто! Нима ти не разбираш? — продължи Червената лисица, но него също го бе обзело силно вълнение, та гласът му почти секна. — Вече тринайсет години аз гоня тази мечта, това злато! Аз бях първият, който пристигна тук! Нагърбих се с всички неприятности, с всички опасности… Бях лудешки смел, бях луд! Дойдох сред вас, дакота… десет години обикалях наоколо… ти сам знаеш какви времена бяха тогава.

От две години насам ти ме преследваш със своето желание за мъст! И ето сега пристигат тези случайни лентяи, тези недоносчета; пристигат на глутници, за да търсят под защитата на армията злато, моето злато! Аз ги мразя много повече, отколкото ти можеш да ги мразиш! Нека тръгнем заедно, отколешен мой приятелю и враг, да се обединим ние двамата, стари прерийни бойци, срещу тези некадърници, тези жалки джуджета! Теб те бива — аз знам това, — мен също ме бива и ти беше принуден да го разбереш. Двамата заедно ние можем да постигнем нещо. Тринадесет години аз вървях по следите на това злато, Токай-ихто, тринадесет години… няма да се откажа и сега! Това е шансът на моя живот! Ти ще ми кажеш къде се намира златото… — Червената лисица се наведе и впери нахално поглед в черните очи на вожда: — Да, ще ми кажеш!

Вождът дишаше бързо и задъхано и започна да се разхожда с големи крачки напред и назад.

— Токай-ихто, аз не те лъжа. Ти си достатъчно умен, за да разбереш това. Един златен залеж може да бъде голям. Съгласи се заедно да сключим тази сделка! Монито е богат и има връзки. Той ще ни осигури концесията! Дотам я докарахме ние в нашата прерия — да сме принудени да сключваме концесии!

Вождът нададе пронизителен вик.

— Не ме подлудявай, Хари! Не е възможно да си мислиш, че би могъл още дълго да запазиш или да укриваш каквото и да било… ако ние с теб двамата не свършим тази работа, ще я свършат други… но аз няма да допусна това… ние ще имаме златото, ние ще станем големите господари и ще плюем в лицата на онези, които сега ни презират като мръсни прерийни ездачи… Ние искаме те да махат пред нас опашки и да притежаваме големи къщи и красиви жени… а ако ти искаш да заситиш благородните си чувства, ще можеш след това да помогнеш на тия мръсни червенокожи с многото си пари… не ме ли чуваш какво ти говоря? Започни най-после да мислиш трезво! Та ти живя при нас! Ти познаваш дългите ножове, знаеш колко много са и колко оръжие притежават. Знаеш, че вие, дакота, ще трябва да загубите тази война. Нима ще се съгласиш да кукнеш като беден и победен вожд в някой резерват и ще допуснеш да те хранят с отпадъци като питомно зайче в обор?

— Ред Фокс, Червената лисица, убиецът на Матотаупа може да бъде сигурен, че Токай-ихто никога няма да живее като победен вожд в резерват и няма да се остави да го хранят с отпадъци. Нека не го е грижа за това.

Червенокосият разтегли устни в гримаса.

— Е, добре, щом си въобразяваш, че можеш да спечелиш войната, гледай да си набавиш навреме оръжие за своите бойци. Ако се съгласиш да ми издадеш тайната на това злато…

— Да ти издам тайната! — повтори Токай-ихто. — Червената лисица най-после налучка правилната дума. — Младият дакота се изправи на крака. — Няма да го направя.

— Какво се перчиш, Хари, сине на Топ! Нима ти не си син на един предател? — Червената лисица крещеше. Яростта му преля.

Вождът пристъпи досами него.

— Млъкни! — Той говореше тихо. — Аз ти обещах живота, докато прекрачиш границата на моите ловни райони — ала не завинаги и навред!

— Аз не се страхувам от твоето отмъщение, дакота! — Очите на Фред Кларк блестяха като в пристъп на истинска лудост. Той се разсмя прегракнало. — Златото! Или тези оръжия ще се върнат в армията! Ти чу! Това е последната ми дума!

След тези думи Червената лисица насочи дебнещ поглед към вожда, както дива котка наблюдава жертвата си. Той също бе видял, че Токай-ихто беше пребледнял и кръвта му пулсира на кратки удари във вените. Бизоновата кожа се беше смъкнала от рамото му. На лявата ръка над лакътя на вожда се стичаше кръв на червени браздулици. Раната, изглежда, се бе отворила отново въпреки превръзката. Токай-ихто бе отстъпил назад до стената на шатрата и се облягаше с протегнатата си ръка към един от тънките смърчови подпорни стволове. Очите му гледаха над врага и погледът му сякаш се губеше някъде в далечината.

— Не — повтори след това той с нечовешко спокойствие.

Ноздрите на озверения янки трепереха. Яростният му гняв се наслаждаваше на мъката на мъжа, който не желаеше да му се подчини.

— Хари! — каза той приглушено след дълго мълчание, през време на което Шеф дьо Лу чуваше ударите на собственото си сърце. — Хари, радвам се, дето можах да видя, че и твоето самообладание си има граници. За първи път през живота си видях това, макар че ние с тебе се познавахме в продължение на десет години. Ти пребледня, приятелю мой, и кръвта ти те издава. Аз не съм толкова нетърпелив, колкото ти; мога да чакам. Тази нощ, още една нощ, много нощи. Ще се наложи да се въоръжиш с търпение за тези нощи; те сигурно ще ти доставят същото удоволствие, както колът на мъчението, на който с такава радост би видял завързан своя стар приятел Червената лисица. Но какво да се прави? Аз ще се погрижа, драги мой, твоите бойци да научат, че ти искаш да ги лишиш от триста бойни пушки, които вече са тук — служейки на собствения си превзет инат. Но това са си твои грижи и аз виждам, че ти сам си ги създаваш!

Токай-ихто пусна тънкия подпорен ствол, за да не личи, че има нужда от опора. Наведе се, вдигна бизоновата кожа и я прехвърли отново през рамото си, за да прикрие раната. После пристъпи към огнището. Двамата врагове стояха съвсем близо един срещу друг, очи в очи. Токай-ихто мълчеше.

Червената лисица дишаше задъхано.

— Хари, ти все още не ме познаваш достатъчно. Аз очистих твоя старец, това е вярно, и сега ти казвам, че ще унищожа и теб, ако не ми се подчиниш. Златото трябва да бъде мое… мое ще бъде златото!

— Не! — прекъсна го джуджето с писклив глас. — То е мое, куче такова…

Червената лисица ритна силно с крак Маймунката. Джуджето извика от болка и се присви. После настъпи тишина.

— Така, от този се освободихме засега. Сега, Хари, въпросът се решава между нас двамата. Но аз не желая да преговарям повече с теб, ясно ли ти е? Ти проигра тази възможност. Навярно си въобразяваш, че аз съм някой глупав бял мъж, който не знае вашите обичаи и когото можеш лесно да надхитриш. Но не се мами. Аз знам също като теб, че един боен вожд на дакота не може да върши каквото той си иска и че по такъв важен въпрос като подобна голяма сделка с оръжие трябва да се вземе решение от събранието на старейшините. Твоето „не“ няма стойност, Токай-ихто. Много по-важен глас от теб имат Хавандшита, старият заклинател, и събранието на старейшините. Ти си син на предател, те са те приели по милост отново в собственото ти племе и ти си длъжен да се подчиниш, когато ти заповяда събранието на твоите хора. Ако не свикаш това събрание още утре, аз ще се погрижа то да бъде свикано. Ще пречупим твоя инат и те ще решат, че ти си длъжен да ми дадеш своето злато за оръжието!

Когато чу тази заплаха, Шеф дьо Лу си спомни за Шонка, който бе наблюдавал по време на гощавката вожда с безкрайна омраза. Възможно е Ред Фокс да има успех! Делаварът потрепера от възбуда.

— Щом искаш утре да се съвещаваш, легни сега да спиш — отвърна Токай-ихто. Само един леко трептящ тон в гласа му издаде онова, което ставаше в душата му. — Цялата шатра тук е на твое разположение.

Токай-ихто подсвирна на кучето си и излезе бавно от своята типи. Никой не знаеше какво смята да прави. Червената лисица го проследи недоверчиво с поглед, после обиколи няколко пъти в кръг огнището, подритна неподвижния Монито и изпсува под носа си. Явно изобщо не бе забелязал досега Шеф дьо Лу.

— Проклет младок — мърмореше под носа си той, — сега ще тръгне да обикаля селото и ще се опитва да насъска всички срещу мен. Не биваше да му издавам най-силния си коз. Да знаех коя е шатрата на Шонка… — Ред Фокс въздъхна облекчено, когато произнесе това име. — Шонка ще ми помогне по-нататък. Оня старец, магьосникът, в душата си също не може да понася тоя Токай-ихто… да, сигурно ще успея. На превземките на Хари трябва най-после да се сложи край! Аз го хванах в примка, здраво съм го вкопчил в нея. Ще прескоча сега отсреща до моите хора, той не може да ми забрани това.

Там е постовият, от когото ще науча коя шатра обитава Шонка… А оттам — при заклинателя! С тристата армейски пушки и няколко ракети, с които той ще може да прави на червенокожите своите фокуси, старецът ми е в кърпа вързан. При него ще успея…

Червената лисица се отправи към изхода на шатрата, когато чергилото се отметна и вътре влезе атлетическата фигура на Къдрокосия Чала.

— Фред Кларк? — попита усмихнат Хитрия.

— Да. Предполагам, че това вече се е разчуло сред вас — отвърна раздразнено Червената лисица и изтри потта от челото си. — Какво търсиш тук? Нали си на пост при оръжията в голямата шатра? Тъкмо се канех да дойда при теб.

— По-добре ще бъде да поговорим тук. — Хитрия Бобър седна.

Червената лисица го наблюдаваше изпитателно и също седна край огнището.

— Е, казвай тогава…

— Ти си ни донесъл много хубаво оръжие. Затова дойдох да те предупредя като брат.

— Токай-ихто обикаля навред и насъсква хората срещу мен, така ли?

— Да. Но това не е опасно за теб, защото ти е обещано, че можеш да си вървиш свободно оттук. Нещо друго има… Бива ли дългите ножове да разберат, че ти си ни донесъл оръжие?

— По дяволите, що за въпрос е пък това?! Нищо не бива да знаят те, съвсем нищо, и ако вие изобщо искате да получите пак нещо от мен, ще трябва да си държите езиците!

— Ние ще мълчим. Но ти можеш ли да разчиташ и на Шеф дьо Лу… Искам да кажа, на вашия съгледвач Тобиас?

— Откъде-накъде го споменаваш пък него? Той нали е в Блек Хилс?

— Той е тук в бивака.

— Къде е?

— Тук, в нашия бивак.

— Трижди проклет да е! Знае ли този негодник…?

— Още нищо не знае. Идва при мен и искаше да ме разпита. Но аз не те издадох.

Шеф дьо Лу слушаше под завивката с изострен интерес онова, което разказваха за него. Бобъра беше умен. Червената лисица бе подпрял ръце на кръста си.

— Виж какво ще ти кажа аз… впрочем ти как се казваш?

— Чапа. На вашия език това означава „Бобъра“.

— Та, искам да ти кажа нещо… Дяволска работа е това! Този гаден подмазвач, това червено псе, този Тобиас… аз сам му издействувах тази задача… той се подчини и пристигнал тук! Щом се върна отново в станцията, ще се погрижа той да си получи боя, и то здравата да го опухат, все ще се намери за какво. Значи разпитва те, а?

— Да.

Червената лисица ритна ядно с крак.

— Всичко се провали, цялата сделка… Как бих могъл да накарам Токай-ихто да омекне по-бързо… няма да стане тая работа толкова лесно… трябва да се махам оттук, моментално да изчезна, преди още Тобиас да е научил нещо повече… но нима така, без никакво заплащане? Триста дяволи, най-хубавата сделка, която изобщо е сключвана някога, да пропадне така за нищо и никакво…

Бобъра се усмихваше любезно и съчувствено.

Червената лисица пребледня, яростната възбуда от последния час премина във временно отчаяние. После необузданиятЩ гняв отново го овладя. Той сграби подредените край него долари и започна да ги хвърля безсмислено към стените на шатрата.

— Триста дяволи да го вземат! Но този Тобиас, тоя подмазвач, той ще ми плати за това! — И Червената лисица изтича навън от шатрата.

Шеф дьо Лу слушаше с долепено до пода ухо. Не мина много време и той долови ударите на копитата на препускащ кон.

Гостът делавар отметна завивката си.

— Добре направи всичко! — каза той одобрително на Чапа. — Той си отиде.

Хитрият момък кимна.

— Но сега той ще те мрази.

Шеф дьо Лу направи кратко пренебрежително движение.

— Аз дори ще се радвам, когато белите мъже започнат да ме измъчват, защото знам за какво ще изтърпя побоя.

— Добре. Сега ще трябва да доведа другите. Ти няма защо да се криеш повече. — Чапа се приближи към Басерико. — Я виж ти — заяви той, — Маймунката отново е отворил очи. Това е добре. Ще продължим пазарлъка с него.

Къдрокосия Чапа излезе от шатрата, но не се забави дълго. Само след няколко минути се върна заедно с двамата брадати контрабандисти. Двамата мъже, облечени в кожени якета, единият по-възрастен, другият по-млад, приличаха на истински прерийни ездачи. Лицата им сякаш бяха от щавена кожа, обгорели от слънце и вятър, якетата им бяха стари и кърпени, но цевите на пушките им блестяха като огледало.

— Ето — подхвана Чапа, — говорете с Басерико. Ей го тук. Двамата брадати мъже тръгнаха към Басерико.

— Я ни кажи ти още веднъж — подкани по-възрастният Маймунката, — да, кажи ни сега още веднъж колко искаше да ни заплатиш, а след това ще ни кажеш колко ти самият ще спечелиш от тази сделка. И недей да лъжеш, вампир такъв, защото ние вече знаем всичко.

Басерико гледаше втренчено двамата мъже. — Мръсни кучета — изграчи той. — По десет долара на човек, така ви казах, ако сделката се уреди. Ама не може да се уреди. Затова нищо няма да ви дам… нищо, нищо, разбойници такива и мързеливци!

— Ти няма нужда нищо да ни даваш, малка маймуно, ти! — извикаха мъжете вбесени. — Каквото искаме да получим, ще си го вземем сами. — И те започнаха да събират разпръснатите доларови монети.

Басерико скочи на крака и вдигна стиснати юмруци.

— Не пипайте парите, измамници такива! Ще ви счупя вратовете!

По-младият от двамата контрабандисти пристъпи към Маймунката.

— Дръж си устата, Монито, или ще ти счупим врата! Сега сме в прерията… а тук ние сме господари, не ти! Запомни това! Оръжието е наше и ние се спазарихме с този червенокож или негър, или какъвто е там… така или иначе, той е свестен мъж и ни предупреди. А сега се пъхни отново под завивката и си дръж муцуната или лошо ти се пише!

— Предателство — закрещя Басерико, — убийство! Изнудване! Помощ!… — Ала никой не го чу, никой не дойде, никой не му помогна.

— Действително ще бъде по-добре да мълчиш — посъветва го хитрият Чапа. — Огледай се в тази шатра. Ей там лежи Тобиас. Ако не си държиш устата, той ще те издаде и ще те обесят, щом се върнеш в града…

Чертите на лицето на Басерико се разкривиха.

— Само че и тия двамата… — изпъшка той, — тия двамата също; тия разбойници, тия изнудвачи!

— Не, тях не — разсмяха се двамата брадати мъже, — нас двамата не, защото ние въобще нямаме намерение да се връщаме в града, а ще останем в прерията, дето никой няма да ни търси. Но ти, драги мой… ти явно нямаш никакво желание да останеш тук, ти ще трябва да се върнеш и ще отидеш на бесилката, ако продължаваш да ни дразниш…

Басерико рухна. Ръцете му се вдървиха, той се закашля и плю. После главата му увисна на гърдите. С един последен, изпълнен с алчност и омраза поглед очите му се изцъклиха. Сърцето му отказа да работи повече.

Бобъра покри мъртвеца с една завивка.

Двамата контрабандисти почти не погледнаха към тялото, чийто опитен в това отношение дух дълго ги бе мамил и използувал.

Те събраха монетите по пода и след това излязоха заедно с Чапа, за да си разделят парите със своите другари в съвещателната шатра.

Когато този път се върна в шатрата на вожда, Чапа си пое дълбоко дъх. Отвън се чуваше отекващият галоп на цяла група ездачи.

— Ометоха се — докладва Хитрия Бобър на госта делавар, — а оръжието им и катърите останаха тук. Ние победихме.

Той седна край огнището и си запали лулата. Когато вождът се върна в своята шатра, той седна най-напред мълчаливо срещу Бобъра.

— Ти поиска от мен — заговори той след известно време и гласът му все още звучеше прегракнало — да ти дам право да действуваш, както ти сметнеш за добре. Докладвай ми сега: какво направи и как се случи всичко? Защо всички тези мъже си тръгнаха и оставиха оръжието тук? Къдрокосия Чапа заговори:

— Аз купих оръжието, купих го с парите на Токай-ихто — рече той, — напълно честна сделка. Аз не съм виновен, че тези мъже бързаха толкова много и оставиха тук някоя и друга монета — той посочи към две купчинки долари, които бе измъкнал измежду завивките на пода. — Нека Токай-ихто си ги прибере.

— Задръж ги ти, Бобъре, ти допринесе голяма полза на своето племе.

— Че за какво са ми на мене тези пари? Аз не ги искам. По-добре ще бъде Токай-ихто да ми подари едно парче най-нежно бизонско месо от гърдите, за да се подсиля за битката с духа, който се е вселил у майката на моята майка и който иска да ме принуди да ям в моята шатра съвсем стар бизон.

— Ще получиш цял млад бизон! — По лицето на Токай-ихто премина бегла усмивка.

Повикаха Уинона и Унчида. Четансапа също дойде. И дълго още, след като другите шатри бяха потънали вече в сън, във вождовата типи разговорът край огнището продължаваше.

— Ти видя тук разликата между дакота и уачичун — поде разговор с госта от племето делавари Токай-ихто. — Къдрокосия Чапа не иска да вземе златото, което аз искам да му подаря. А един бял човек излага на опасност живота си цели тринадесет години, и по-дълго дори, за да го спечели.

— Питам се защо му е? — възкликна Четансапа, макар че никой не се бе обърнал към него. — Какво правят уачичун с това злато? Никога досега не съм могъл да си обясня това.

— Разменят с него — обясни гостът делавар, — разменят с него всичко, което не могат да правят от него.

— Особена тайна е това.

— Така е. Но Четансапа трябвала си припомни, че по-рано нашите бойци разменяха срещу миди. Те също не струваха нищо.

— Прав си. Но аз чух сега, че някои уачичун трупали с хиляди и хиляди златни зърна, за да ги притежават… А на нито един дакота не му е минавало през ум да напълни шатрата си догоре с миди.

— Белите хора имат да разменят много повече неща от нас и затова се нуждаят от повече злато, отколкото ние имаме нужда от миди — намеси се делаварският гост. — Ние имаме само шатри, те имат къщи… ние ядем месо, те ядат месо и риба, и захар, и мляко, и брашно, и подправки, и какво ли не още… ние имаме по една дреха на гърба си, а те носят най-малко по три дрехи наведнъж… ние имаме едно огнище, което ни топли, вари месото и осветява нашите типи, докато белите мъже ползуват за това три различни вида огън. Аз бих могъл да ти говоря дни и нощи, за да ти разкажа за всичко, което притежават белите мъже, и за всичко, което притежават, те си разменят стоки помежду си.

Четансапа разтърси глава.

— Много странно племе са тия уачичун. Аз все още не мога да си обясня за какво му е толкова много злато на един човек. И той, и жените му имат нужда да се нахранят, да се облекат и да живеят някъде — и толкоз.

— Не е така — намеси се Токай-ихто, — и това е именно истинската загадка на златото за уачичун. Който има злато, може не само да яде и да живее, а може да си купи земя, много, земя. Може също така да си купи и мъже, жени и деца, или да ги наеме, ако те нямат земя, за да му работят. Който има злато сред белите мъже, той не само живее добре, но е и вожд над другите. Такива ги видях аз уачичун през изтеклите лета край строежа на Юниън Пасифик — едните властвуват, а другите им служат, и тези, които трябваше да служат и да се подчиняват, ми обясниха това.

— Да, така е — потвърди Чапа. — И моят баща ми го е разказвал. Него го беше купил един бял човек за злато. Той беше принуден да работи от сутрин до вечер на полето, което принадлежеше на белия човек, и много често го биеха.

Четансапа повдигна малко една кожена завивка от земята и опипваше прерийната пръст с ръка.

— Да купуват земя? — попита той с недоумение. — И хора да купуват? — Той поклати глава.

— Така е — поде разказа си Шеф дьо Лу отново. — В блокхаусите край Ниобрара има един млад ездач със светли като кукуруз коси. Той не може да заплати на могъщите бели мъже, които притежават злато, земята, върху която неговият баща сее жито, и затова е трябвало да напусне своята земя и да продава себе си. Той стреля върху дакота затова, защото се е продал на дългите ножове, а не защото ви мрази.

— Това не е хубаво, не, лошо е — отсъди Четансапа. — Ето я земята. Тя принадлежи на всички.

— Но белите мъже не могат да използуват заедно земята, както ние сме правили винаги — каза Токай-ихто. — Те ограбват не само дакота, а се грабят и помежду си.

— Нима червените мъже ходят всички заедно на лов за бизони? — намеси се Шеф дьо Лу. — Дакота заедно — да, но тежко и горко, ако бизоните преминат границата на ловните райони на пани или на сиксикау.

Бобъра сякаш се замисли дълбоко и прекара ръка през къдравата си коса.

— Излиза, че уачичун са по-умни от нас. Защото те умеят да използуват златото, а ние имаме злато, пък не можем да направим нищо с него. Защо водим война заради нашите ловни райони? Да дадем злато на уачичун за земята и да си живеем в мир!

Токай-ихто изгледа продължително и мрачно своя къдрокос приятел.

— Значи Чала би разделил златото на Матотаупа с Пако Басерико?

— Защо разделил? — попита Къдрокосия.

— За да можеш да го вадиш от земята с разрешението на великия баща във Вашингтон заедно с Басерико.

— Не… не, не, с Маймунката и с Червената лисица аз не мога да се съюзявам и не мога нищо да деля с тях, защото те гледат само да лъжат другите. Но аз ти признавам, вожде мой, че ще мисля още дълго време по този въпрос. Нима великият баща във Вашингтон ще разреши на дакота да притежават толкова земя, за колкото ще му дадат злато?

— Не — поясни гостът от племето делавари, — той няма да ви го разреши, макар че според своите закони е длъжен да го стори. Той ще постъпи съвсем другояче. Ще заграби златото и ще прогони дакота от тяхната прерия. Така той ще има и двете, а дакота няма да имат нищо. Те ще трябва да отидат в някой резерват и да бъдат благодарни на великия баща, ако не ги остави да умрат от глад. Сам Токай-ихто би могъл да си закупи от уачичун парче земя, също и семе и добитък; ти сам също би могъл, Чапа, но не и племето на дакота, не всички вие заедно… и не предвождани от собствените ви вождове.

— Тогава пушката и бойната секира ще решат дали големият разбойник във Вашингтон ще може да постъпи с племената на дакота така, както е постъпил с племето делавари.