Синовете на Великата мечка

БОРБАТА С ОМАГЬОСАНИЯ БИЗОН

След пристигането на оттатъшния бряг на Голямата тинеста вода Мечите момчета и съгледвачът Черната скала Ихасапа веднага си намериха работа. Най-напред махнаха коженото чергило от върбовите клони, които бяха образували скелета на лодката, за да използуват чергилото. Скрити под него, те изчакаха да отминат бурята и леещият се като из ведро дъжд, без да се намокрят повече, отколкото и без това бяха мокри от преплуването. Тъй като момчетата бяха преуморени от дългите преходи през последните дни, Ихасапа веднага разпореди, че през нощта ще се спи; той самият застана на пост след полунощ.

Когато на сутринта започна да се развиделява, тримата заедно изядоха едно парче месо от запаса си и тръгнаха на север към границата и към Гористите планини. Тежкото мече носеше сам Ихасапа. Скелета на лодката оставиха там, защото нямаше да им трябва повече. Чергилото обаче, което бяха използували за завивка и от което дори можеха да си направят малка ловна шатра, носеха момчетата.

Черната скала ненапразно беше години наред съгледвач на Мечата орда. Сега той преведе двете момчета в лек бяг през поляните по най-късия път до едно ниско възвишение, откъдето можеха да видят цялата околност. Тримата млади индианци бяха намерили тук най-добрия наблюдателен пункт нашир и надлъж. Тревата се зеленееше; върху плодородната глинеста почва тя растеше сочна и буйна. За тримата млади хора тук беше лесно да скрият черните си перчеми сред растителността. Те започнаха да оглеждат местността, докъдето им поглед стигаше. Онова, което не можеха да видят обаче, бяха близките им на оттатъшния бряг на реката. Издълженият като рог залив оставаше скрит за погледите им.

Утринното слънце топлеше, насекоми лазеха по цветята.

— Допрете ухо до земята! — Сам Ихасапа залепи бузата си върху тревата.

Момчетата последваха примера му.

— Да — промълви Часке. — Група ездачи. Яздят в тръс. Значи са дълги ножове.

Зачакаха напрегнато. Слухът им беше остър, а наоколо цареше пълна тишина. Затова те бяха чули още отдалеч ездачите и трябваше да мине доста време, докато групата се мярна за първи път между зелените хълмове. Беше малка патрулна група драгуни.

Драгуните също се изкачиха върху едно възвишение, за да имат по-добър поглед над местността, и сега индианците видяха как те извадиха далекогледите си и започнаха да претърсват с поглед оттатъшния бряг. Двама от тях, явно водачите им, размахаха ръце. Към тях се приближи един облечен в кожен костюм мъж, който им заговори напрегнато нещо. В светлото слънчево утро тримата дакота виждаха всичко дори с най-малки подробности. Можаха и да разберат някои неща от жестовете на облечения в кожа мъж, защото той несъзнателно съпровождаше думите си с езика на знаците, с който пограничните жители и индианците, пък и самите индианци от различни племена се разбираха помежду си. От неговите знаци дакота разбраха, че те говорят за Мечата орда, която драгуните търсеха. Мъжът в коженото облекло обясняваше на милаханска, че хората на Мечата орда сигурно са все още на оттатъшния бряг и че е достатъчно да изчакат спадането на нивото на водата, за да ги пресрещнат, когато преминават реката, и да ги върнат обратно в резервата.

Изглежда, драгуните не можеха да решат веднага какво да правят. Като начало те слязоха от конете си, седнаха в тревата и започнаха да закусват, сигурно за втори път тази сутрин. Мъжът в коженото облекло остана на пост на височината.

— Разбрахте ли? — попита Ихасапа.

— Да.

— Какво ще правим сега?

— Не можем да избием тези милаханска, защото са много — отвърна Часке със скрита въздишка.

— Трябва да им попречим обаче да останат тук да чакат! — каза решително Хапеда. — Но ще трябва също така да им попречим и да си отидат и да се върнат отново, като спадне водата.

— Правилно казваш — усмихна се Черната скала, — но как да им попречим?

— С хитрост — отвърна Хапеда самонадеяно.

— Знаеш ли някоя такава хитрост?

— Знам! — Слабото момчешко лице на Хапеда просветна.

— Да обсъдим тогава твоята хитрост.

Хапеда опипа временната превръзка на главата си, после слабите си ръце и хлътналите от многото преживени лишения и напрежения бузи и слепоочия.

— Нали изглеждам гладен и измъчен? — попита той.

— В очите на един уачичун, да — потвърди Ихасапа.

— Тогава мога да вървя. Ще отида при тия милаханска и ще ги помоля за ядене. Те ще ме попитат откъде идвам и аз ще им разкажа, че хората от Мечата орда са се издавили в реката, когато нашите мъже и жени са искали да я преплуват. Само ако… — Хапеда се подвоуми.

— Какво ако? — попита възбудено Часке. — Какво отново се замисли?

— Милаханска имат „дълги очи“. — Хапеда имаше пред вид биноклите. — Могат ли с тях да виждат и през възвишенията?

— Не — успокои го Ихасапа, — не могат. Могат да виждат само надалеч.

— Това е добре. Значи те виждат бойците и жените на Мечата орда толкова, колкото ги виждаме и ние. И аз ще мога да се възползувам от моята хитрост.

— Можеш. Опитай. Тези милаханска представляват голяма опасност за нашите хора.

Хапеда тръгна веднага. Смъкна се по страната на хълма, която оставаше скрита за драгуните, изправи се чак долу в ливадата и побягна предпазливо най-напред нагоре, по течението на реката. Когато премина едно доста дълго разстояние, той легна на земята и започна да оставя следи, като че бе спал и бе лежал на това място. После отново се изправи и тръгна насам и натам през хълмистата местност. Най-сетне се изкачи върху едно ниско възвишение близо до драгунската част, легна най-напред върху гребена му, после седна. Когато забеляза, че човекът с коженото облекло го бе видял, Хапеда се изправи и започна да му маха.

Облеченият в кожа мъж отвърна на махането му и повика Хапеда да се приближи.

Дакотското момче затича леко, за да стигне по-бързо до възвишението при драгуните. Войниците се бяха разположили удобно, ядяха, пушеха и разговаряха. Когато индианчето се приближи, разговорите им секнаха и всички го загледаха любопитно. Мъжът в коженото облекло, навярно скаутът им, веднага се зае с непознатото момче.

— Ти пък откъде изникна?

Хапеда разбра жестовете; докато бяха още в резервата, Чапа го бе научил да разбира някои думи и изрази на езика на пограничните жители. — Оттатък дойдох — каза той.

— И как така дойде оттатък? Да не би сега да си преминал през реката?!

— Ами да — увери го дакотското момче, — сега през водата. Останалите всички се издавиха. — И лицето му силно се натъжи.

— Какви „останали“?

— Бойците и жените, и децата на Мечата орда от голямото племе на дакота.

— По дяв… от Мечата… я ела, седни тука! Трябва всичко да ми разкажеш точно!

Скаутът обясни какво бяха говорили с момчето на младия офицер, който сигурно предвождаше патрулната група. Той даде на скаута някакви нареждания, които Хапеда не можа да разбере. Скаутът обаче веднага обясни на момчето какво бе заповядал офицерът.

— Ти ще останеш сега при нас. Не се страхувай от нищо. Ние ще те нахраним, а след това ще можеш да ходиш при нас на училище. Ние ще те вземем със себе си в нашия голям форт. Там ти ще разкажеш на коменданта какво се е случило с Мечата орда и с Токай-ихто. Разбра ли?

— Да — отвърна Хапеда силно изплашен, — но аз не искам да оставам при вас. Аз съм тръгнал към нашите роднини в Канада.

— При какви роднини? — Скаутът стана недоверчив.

— Дакота край реката Сури — отвърна кратко Хапеда.

— Не знам такива. Аз пък си помислих, че искаш да избягаш при Седящия бик и при неговите хора, при този подстрекател и убиец на генерал Къстър, който все още се мотае из тия места. Такова нещо хич да не ти минава през ума! Те там вече гладуват здравата, защото бизони и там няма вече.

— Значи ще трябва да остана при вас?

— Ти си малко момче и ще правиш това, което ние ще ти кажем, тук няма никакво „ако“и „ами“. Ето на, ела да се нахраниш заедно с нас, и без това имаш доста мършав вид. При нас няма да ти липсва нищо, ще се закръглиш и ще напълнееш и ще се научиш да четеш и да пишеш.

Хапеда не каза нищо повече. Името Седящия бик го бе развълнувало дълбоко. Това го накара да реши съвсем твър — до, че трябва да бяга. Само че още не знаеше кога ще му се удаде. Сега, посред бял ден, беше невъзможно. Той яде, какво-то му дадоха, реши, че е много лошо на вкус, и после се излегна на слънце, уж да спи. В същност мислите му работеха и той непрекъснато открехваше леко клепачи, за да наблюдава незабелязано враговете.

Драгуните си отпуснаха няколко часа почивка. Когато младият офицер даде заповед за тръгване, вече беше рано следобед. Скаутът вдигна Хапеда на коня пред себе си. Той водеше групата и затова яздеше пръв. Хапеда разглеждаше околността със соколови очи. Веднага му направи впечатление, че не яздят на изток, а на запад. Явно искаха да го откарат в някакъв съвсем далечен форт, където бе и частта на драгунската група. Той трябваше да се преструва на съгласен. Само когато приспеше недоверието на врага, имаше надежда да му се изплъзне.

Местността леко се промени. На запад вече се виждаха сините очертания на Скалистите планини; наоколо се зеленееха и цъфтяха тучни хълмисти долини; на юг бучеше мътножълтият прилив на реката. От Ихасапа и Часке нямаше ни следа. Досега те не бяха дали никакъв знак на Хапеда. Но момчето беше сигурно, че те следят неговата насилствена езда и вървят тайно подир него. Може би, след като се стъмни, ще им се удаде възможност да се свържат някак помежду си.

Спокойно и привидно равнодушно, също като възрастен боец, понасяше своето пленничество синът на Четансапа. Най-важното сега беше тия милаханска и скаутът да повярват на неговото съобщение, че Мечата орда е загинала под водите на придошлата буйна река.

Вече се свечери и поляните заблестяха под лъчите на залязващото слънце. Драгуните се разположиха на бивак за през нощта. Запалиха огън, притоплиха консервите си и започнаха да пускат шеги, които Хапеда не разбираше.

Скаутът повика отново момчето и го разпита по-подробно. Хапеда разказа как Ред Фокс ги е преследвал, а и за преминаването на реката, чиито ужаси нямаше защо да измисля, тъй като ги бе преживял. Разказът му звучеше достоверно.

— Ти ела при нас — повтори скаутът, — служи ни вярно и добре и можеш да станеш прочут съгледвач като Шеф дьо Лу или като Хари едно време. Такова умно момче като тебе може да ни бъде от полза.

— Да, и аз искам да стана като Хари — потвърди дакотското момче и скаутът изобщо не можеше да подозира какво значение имаха тези думи за Хапеда.

Докато скаутът разговаряше с Хапеда, останалите продължаваха да се шегуват, да се смеят, а след това започнаха да водят по-сериозен разговор.

— Трима фермери избягали с остатъка от добитъка си от придошлата река, към тях се присъединил и един ловец на бобри, който се мотаел тук из околността… също и неколцина каубои и жени — долови Хапеда от думите им.

Това беше достатъчно за живия комбинативен ум на малкия пленник. Ловец на бобри… дали това не е Адамс? Адамс чакаше тук някъде наблизо.

Наоколо беше тъмно. Войниците издигнаха една палатка за лейтенанта, а те самите се настаниха сред поляната върху одеялата си. Конете останаха неразседлани. Те стояха скупчени и един ги пазеше. Хапеда легна най-невинно между войниците. Запомни най-внимателно кога се сменяваха дежурните. След полунощ на пост щеше да отиде за два часа скаутът. През това време Хапеда не биваше да предприема нищо. Решеше ли да избяга по-рано, скаутът веднага щеше да забележи отсъствието му, щом излезе на дежурство. Следователно Хапеда можеше да предприеме каквото и да било само през малкия промеждутък от време между два часа сутринта и изгрева на слънцето.

Дакотското момче затвори очи и си наложи да заспи. Силите щяха да му трябват. Беше сигурен, че ще се събуди навреме. Той се бе научил да се събужда, когато пожелае. Белите мъже обикновено смятаха, че едно малко индианче не е учило нищо. Но те много се лъжеха. Индианските деца също минаваха една основна и строга школа на обучение! Не от шестата, а още от четвъртата му година бе започнало учението на Хапеда. Бяха го научили да язди, да стреля, да наблюдава дивеча и врага, да умее да се владее, да понася глад и жажда. Той беше се научил да казва истината, дори и когато това не е благоприятно за него, и познаваше историята на голямото племе дакота. Можеше да разбира езика на знаците, умееше да разчита образното писмо и сам да рисува. Знаеше да дяла стрели, да строи шатри и да се ориентира в непозната местност. Още няколко години и той щеше да стане боец… Момчето се изплаши, когато мислите му стигнаха в полусън до тази точка. Той никога нямаше да стане боец, защото занапред Мечата орда щеше да отглежда бизони и да живее в мир с всички добри червени и бели мъже. С всички добри… да, но имаше все още много силни и зли вълци сред хората и срещу тях Хапеда трябваше да продължава да се осланя на смелостта си дори и когато няма повече да дяла стрели.

Когато се разбуди, той позна по звездите, че след полунощ вече бяха минали два часа. Скаутът дежуреше край конете заедно с двама драгуни. Хапеда не показа с нищо, че се бе събудил. Остана спокойно легнал с уж затворени очи. В същност през тези два часа преди своето бягство той наблюдаваше всичко най-точно.

Най-после дойде мигът, в който брадатият, облечен в кожа скаут, легна отново да спи. Той си бе избрал едно защитено от вятъра място близо до палатката на лейтенанта, зави се в одеялото си и веднага заспа, което пролича от равномерното му дишане. Хапеда изчака още известно време след смяната на постовите, от която някои може да се бяха събудили. Сега на пост бяха застъпили двама млади драгуни, явно неопитни и съвсем безразлични. Те седяха сред конете и разговаряха тихо помежду си. Момчето се престори, че му е станало лошо. Изправи се и тръгна открито, но без да вдига шум, към палатката от другата страна на спящия скаут и на дежурните. Когато беше сигурен, че вече никой не го наблюдава, той легна по лице и сега започна трудната част от изпълнението на плана му. Трябваше да се придвижи по тревата, без да привлече вниманието на двамата постови.

Хапеда често се беше упражнявал да се влачи по корем незабелязано и сега се зае да приложи това изкуство с най-голяма предпазливост. Високата пролетна трева беше много удобна за целта, както и дребното му слабо тяло. Като змия се промъкваше той през поляната. Наоколо все още беше тъмно като в рог. Подир него нищо не се движеше. Дежурните, изглежда, изобщо не обърнаха внимание на това, че Хапеда не се появи повече иззад палатката и не се върна на мястото си за спане. Те седяха един до друг, гледаха към нощта, и, изглежда, разговаряха за нещо, което и двамата силно ги вълнуваше. Хапеда чуваше още дълго във възцарилата се пълна нощна тишина на прерията полугласния им разговор.

Когато пропълзя вече на достатъчно разстояние от лагера, за да не могат да го видят с обикновено око, той си пое дълбоко дъх.

Дали Ихасапа и Часке са някъде наблизо и дали подозират за неговото бягство? Хапеда се покатери по едно възвишение и изджафка като койот. Сред Мечата орда определен вид койотско джафкане беше съгледвачески сигнал. Всички момчета го знаеха, а Хапеда се бе научил от баща си Четансапа да го издава много добре. Не мина много време и отдалеч отговориха на сигнала му.

Хапеда изчака на мястото си, докато Ихасапа дойде при него. Не губиха много думи за обяснение. Момчето разказа всичко, което бе чуло за добитъка и за ловеца на бобри.

Сега се приближи и Часке. Двете момчета и Ихасапа затичаха с дълги крачки. Ихасапа носеше мечето, а Часке — чергилото от лодката. Всички дакота бяха бързоноги, макар и не толкова подвижни, какъвто беше някога Татокано, този жалък предател.

Слънцето вече беше изгряло, но утрото бе още свежо и хладно, когато тримата индианци чуха в далечината рев на добитък. Този рев бе съвсем различен от рева на дивите бизони. Хапеда и Часке изведнъж усетиха как силно започнаха да бият сърцата им. Занапред те щяха да отглеждат питомни пъстри бизони. Дали и те щяха да бъдат такива жалки и слаби животни като измъчените полуизгладнели крави, които им бяха изпращали в резервата?

Тримата млади дакота не се нуждаеха вече от особена предпазливост. Тичаха открито към стадото. Военната секира бе погребана и никой не биваше да знае, че те се числят към все още преследваната Меча орда. Но ако Адамс беше тук, както те се надяваха, те ще му съобщят кои са и той сигурно ще ги приеме радушно.

Оттатък вече ги бяха забелязали. Един ездач тръгна да ги посрещне. Беше бял, яздеше бял жребец и носеше като каубоите кожена жилетка, пъстра кърпа с дълги краища на врата и висока широкопола шапка. Лицето му беше слабо и обгоряло от слънцето, възрастта му трудно можеше да се определи, тъй като никой не би могъл да каже дали многото бръчки по лицето му бяха врязани от годините, или от лишения. Той се приближи в галоп и из един път дръпна коня си на задните крака като индианец, така че животното се спря точно пред двете момчета.

Ихасапа и Мечите момчета също се бяха спрели.

— Поздрав на моите млади братя! — Белият говореше езика на дакота.

Произношението му беше чуждо на новодошлите, но те все пак разбраха думите му и много се зарадваха, че сред тези далечни места един бял човек ги поздравява на родния им език.

— Ние поздравяваме нашия по-възрастен брат! — отвърна сериозно Ихасапа. — Ние търсим един човек на име Адамс.

— Ей сега ще го намерите тук! Елате!

Ездачът извърна коня си и го подкара ходом към стадото крави, които пасяха на поляната. Индианците го следваха. Хапеда и Часке разглеждаха напрегнато кравите и биковете на стадото. И тези животни бяха отслабнали след зимата като диви бизони, но не бяха оклюмани и пасяха доволни. Най-мощният бик изпръхтя и се чу плющене на дълги камшици.

Тримата дакота видяха група бели ездачи. Единият от тях толкова много приличаше на дошлия да посрещне непознатите, че човек можеше да ги сбърка. Според описанията и разказите, които Мечите момчета бяха чували, тези двамата сигурно бяха близнаците Томъс и Тео. Трима сивокоси мъже с две по-възрастни жени почти не привлякоха вниманието на момчетата. Това сигурно бяха прогонените от придошлата река фермери, за които бе говорил скаутът. Но сред групата имаше още един ездач, рус, млад човек със сини очи; лицето му беше сериозно и около ъглите на устните му лежеше загриженост. До него яздеше млада жена. И нейните коси блестяха като лъчите на слънцето, а очите й като утринно небе. Тя умееше да язди. Но дакотските момчета веднага разбраха, че младата жена не бе седяла още от четвъртата година на живота си ден през ден върху гърба на коня си. Тя явно отскоро беше дошла в прерията, макар да се стараеше да прилича на истинска каубойска жена.

Белите мъже поканиха индианците да се приближат. Хапеда и Часке се изненадаха от любезното и почтително държане на тези уачичун. Досега двете момчета бяха познавали само Ред Фокс, войниците и прерийните ездачи, които ги бяха напъхали в резервата. Те бяха свикнали да очакват от уачичун само ругатни и куршуми. Затова сега така се учудиха.

Хапеда разказа на белите хора какво бе чул сред драгунската патрулна група. Всички го слушаха внимателно, мъжете не дадоха някакъв прибързан отговор, а продължиха да пушат лулите си, като кимаха замислено. Те действително се държаха почти като дакотски мъже и доверието на момчетата порасна.

— А как пристигнахте тук? — осведоми се най-после мъжът, когото тримата дакота с основание смятаха за Адамс.

Ихасапа разказа всичко, както си беше.

— И какво смятате да правите сега?

— Токай-ихто моли Адамс да закупи за нас пъстри бизони и земя, върху която ние ще можем да живеем с тези пъстри бизони.

Адамс ги погледна изненадано.

— Та колцина сте вие още?

— Когато ние прекарахме момчетата с лодката, в нашите шатри живееха още шестдесет и четирима души — гласеше отговорът на Ихасапа. — По време на бурята Ред Фокс отново нападна със своите хора Синовете на Великата мечка и сигурно още някои от нашите са били убити. А колцина ще успеят да преминат реката, това ние не знаем.

Адамс помълча известно време.

— Много мъка и загуби сте претърпели — рече след това той. — За малкото хора, които все още са останали живи, вие ще успеете да намерите земя и добитък. Но с какво смятате да платите? Ако вашите хора успеят да прекарат коне, бихте могли да ги размените за добитък. Но все пак трябва да бъдат здрави млади животни.

— Ние имаме много, и то добри коне, но ще искаме да ги запазим. Няма ли да можем да платим със злато? Токай-ихто ни го даде.

— Злато?! Хора, деца… тогава наистина няма защо да давате конете си! Злато!

Адамс поговори със собствениците на добитъка.

Видя се как чертите на лицата на тримата възрастни фермери се изопнаха. Те пристъпиха по-наблизо и слушаха внимателно.

— Вие изобщо разбирате ли нещо от говедовъдство? — попита Адамс тримата дакота.

— Не. Дори Къдрокосия Чала не умее, тъй като, докато е бил дете, той не е отглеждал добитък, а памук. Но Токай-ихто ни беше казал, че ти искаш да бъдеш наш брат. Ти ще ни научиш да отглеждаме пъстрите бизони. Адамс се усмихна.

— Няма да е зле. Аз с удоволствие ще ви помогна. Може би ще успеем веднага да се спазарим с тези фермери.

— Човече — извика единият от възрастните мъже, — купи веднага добитъка ми! Казваш, че тези индианци имали чисто злато?

— Спокойно! Спокойно! — У Адамс веднага се бе събудила селската му пресметливост. — Първо да огледаме и да преброим добитъка.

— Адамс, не се заяждай! Ще ти дадем всичко на смешно ниска цена. Постарай се индианците да ни дадат всичките си зърна злато и можеш веднага да откараш добитъка през канадската граница.

— Ще видим.

Адамс не се остави да го извадят от спокойствието му. Тримата индианци го проследиха, докато той обикаляше заедно с другите бели мъже и жени, броеше, опипваше, вдигаше рамене и току казваше от време на време някоя дума. Накрая той дойде сам при Ихасапа и при двете момчета.

— А колко злато имате? — попита тихо. — Трудността се състои в това, че тук, разбира се, не можем да намерим златни везни. Всичко трябва да се извърши на доверие. Но хората са честни. Жълтици нямат ли?

— Не, само прах и зърна. — Ихасапа отвори торбичката и показа съдържанието й.

— Но вие имате ли понятие какво богатство притежавате?! — Адамс беше направо изумен.

Индианците го наблюдаваха с широко отворени очи. Те въобще не можеха да си представят, че за шепица блестящи песъчинки могат да получат добитък за цялата орда.

— Само не показвайте цялата торбичка, защото тия там направо ще се умопобъркат — предупреди ги Адамс. — Я ми дайте едната част и ме оставете сам да се оправям. Веднага ще прекараме добитъка през границата. Сега е много опасно да се минава през границата, но ние ще успеем.

Тримата дакота имаха доверие в своя бял брат. Не мина много време и сделката бе уредена. Лицето на Адамс се озари от голяма радост.

— Хайде! — извика той. — Томъс, Тео, тръгвайте! Покажете сега на какво е годен един каубой! А вие, мои трима млади смели братя от племето дакота, вземете конете там край стадото и гледайте да им прехвърлите юзди през устата! Сделката е сключена и ние трябва да пазим всичко, което е наше.

— Всички тези пъстри бизони?! — извика възбудено Хапеда.

— Да, всичко, както виждаш, моето момче. Ти нямаш представа колко много струва златото тук!

Момчетата не се маяха повече. Изтичаха заедно с Ихасапа към конете, които пасяха неоседлани, прехвърлиха през муцуните им ласата, които бяха получили от Адамс, Томъс и Тео, и ги яхнаха. Докато дългите камшици в ръцете на пазачите плющяха и кравите започнаха да се блъскат, а след това побягнаха на север, тримата млади дакота се справиха умело с новите си коне. Те се включиха с викове и весели възгласи в подкарването на добитъка. Достави им голямо удоволствие, като видяха колко много се изненада младата жена на Адамс от ездаческото изкуство на индианските каубои върху непознатите коне.

За препускащи в галоп коне и добитък границата не беше далеко. Адамс бе извикал на тримата дакота, че до вечерта ще бъдат на сигурно място. Часке и Хапеда бяха щастливи и радостни от мисълта, че ще могат да посрещнат Токай-ихто и своите заедно с Адамс и осигурени вече с голямо стадо бизони. Само останалите хора от Мечата орда да дойдат, да дойдат по-скоро… изобщо да дойдат. Та те все още бяха отвъд буйните води на реката, застрашени не по-малко и от куршумите на Ред Фокс!

Изпотени, уморени, прегракнали, ездачите и изнуреният добитък пристигнаха при залез слънце в прерията, където спряха заедно с Адамс, Томъс, Тео и госпожа Кейт. Индианците също дръпнаха юздите на конете си и се озоваха при другите.

— Вече сме оттатък — каза Адамс.

Ихасапа и двете Мечи момчета мълчаха и дълго се оглеждаха наоколо. Никаква граница не се виждаше. Земята се простираше зелена, безкрайна. Планинската верига Удмаунтинс16 вече се бе приближила доста.

Спряха да починат. Мечето, което Ихасапа караше в един чувал върху своя кон, беше недоволно и искаше риба. Добитъкът пиеше и пасеше. Момчетата намериха дърва и накладоха малък огън, който покриха старателно. Всеки яде от своята храна, после мъжете запушиха, а Кейт беше съвсем изнурена. Загърна се веднага в одеялото си и легна да спи.

Тъй като нямаше какво да се говори, всички седяха мълчаливи, отдадени на собствените си мисли.

Така навярно мина половин час. Адамс разпредели стражата за през нощта, в която и двете момчета пожелаха да участвуват.

— Да, така е — рече тогава изведнъж Томъс, — ето че вие сте вече богати хора, вие, младите индианци. Сега можете да се перчите пред другите.

Отначало никой не му отговори. После Хапеда отвърна:

— И вие също, Томъс и Тео.

— Ти шегуваш ли се с нас, малък Мечи сине?!

— Не, аз никак не желая да дразня моя голям брат Томъс. Защо той мисли така?!

— Защото моят брат Тео и аз сме най-бедните дяволи на тоя свят. Бяхме бедни и весели, когато се запознахме с — вашия вожд Токай-ихто, който беше още момчето Харка и открадна на шега една от нашите пушки зад гърба ни. Сега отдавна вече не сме весели, но сме си все така бедни!

— Не знам — отвърна бавно и замислено Хапеда, — не знам дали да притежаваш пъстри бизони означава да си богат. Томъс и Тео също притежават пъстри бизони.

— И къде са тия бизони?

Хапеда повдигна безпомощно рамене.

— Не те разбирам. Че нали тука пасат нашите бизони?

— Нашите? Твоите… или вашите… и аз не знам как вие се разбирате помежду си. В същност те принадлежат на То кай-ихто, ако той успее да дойде жив през реката. Но ако не успее? Кой ще бъде неговият наследник? Той е имал голямо доверие във вас, след като направо ви е дал своето злато в тази торбичка. В същност това мен изобщо не ме засяга. И все пак трябва да знам кой ще ми плаща заплатата. Все пак ние, бедняците, не можем да живеем от въздуха.

— Но нали ще се храните с нас? Вие сте наши братя.

— Че то не може току-така всеки да яде…

— Но защо да не може? — попита изненадано Хапеда.

— Ама че сте смешни вие, малките индианци. Ами защото добитъкът не е на всички ни.

— Добитъкът принадлежи на всички нас заедно, на Синовете на Великата мечка и на нашите братя Томъс и Тео, и на Адамс, и на нашата сестра Кейт.

— Ти си дете и затова говориш като дете — рече Тео развълнуван и невярващ.

— Не — намеси се и Ихасапа. — Хапеда, Мечото момче, говори като дакота.

— Де да беше така! — промълви Томъс.

— А защо да не е така? — възкликна гордо Хапеда.

— Значи… сериозно? — заекна Тео. — На стари години ние ще станем фермери заедно с вас?

— Да, ще станете — заявиха Ихасапа, Часке и Хапеда като из едно гърло. — Такава би била и волята на Токай-ихто. Ние ви молим да ни помогнете. Сами ние не можем да сторим нищо с тези пъстри бизони. Ще трябва да ги убием и да ги изядем и тогава пак ще останем с празни ръце.

Томъс и Тео дълго не можаха да кажат повече нито дума.

— Я елате тогава — рече най-после Томъс. — Ще ви науча да доите. То ще ви бъде по-трудно, отколкото гледането на добитъка, малки червени немирници.

Каубоите имаха един-единствен съд за доене. Тук добитъкът не се отглеждаше за мляко, а само за месото и за кожата. Дояха го, колкото за прехрана на самите пастири.

Хапеда и Часке наблюдаваха любопитно как Томъс изтегляше млякото от вимето на една удряща с опашката си крава. Но и двамата стиснаха с пръсти носовете си, когато Томъс им даде засмян да пият, и бързо изплюха необичайното за тях питие.

— Не ви ли харесва? Я ги гледай! А къде остана вашето индианско умение да се владеете?!

Часке и Хапеда се стегнаха и пиха с неохота. Заявиха, че млякото мирише ужасно и има не по-малко ужасен вкус. Но все пак го преглътнаха. След това обаче се измъкнаха тайно настрана и повърнаха. Не беше лесен новият живот!

Но момчетата искаха да бъдат смели.

Когато те се загърнаха в своите завивки, за да спят, докато дойде време за тяхното нощно дежурство, Тео ги заприказва още веднъж.

— Все още не мога да го проумея — рече той. — Сигурно ли е, че и Адамс ще стане фермер заедно с вас?

— Да.

Тео прекара ръка през очите си.

— Нашият Адамс! Това е най-добрият човек, когото можете да намерите, Мечи синове! Той няма да дойде при вас като просяк. Според закона за пришълците той също има право да получи земя.

Момчетата потънаха в сън. Само Токай-ихто да остане жив, за да могат те някой ден да му разкажат всичко!

Нощта премина тихо и спокойно. Когато слънцето отново огря, подкараха бавно добитъка към Гористите планини. Хапеда и Часке гледаха да не се отделят от Томъс и Тео. Не се уморяваха да ги слушат, като разказват как вождът Токай-ихто се промъкнал скришом зад гърба на Томъс и го надхитрил, когато той самият бил още момче на годините на Хапеда и Часке. Двете момчета научиха, че тогава Томъс и Тео работели като ловци с капани в ловните райони на сиксикау. Да, Томъс и Тео живели в прериите на черните ходила и познавали не само Токай-ихто, но и момчето Планински гръм; Матотаупа, бащата на Токай-ихто, ги гощавал в своята шатра с бизоново филе, толкова крехко и вкусно, каквото сега сигурно може да се намери само във Вечните ловни райони. По-късно близнаците работили при бащата на Адамс, при стария Адам Адамсън, а Токай-ихто, който тогава бил още момче и се казвал Твърдокаменния Харка Нощното око Стрелеца по бизони Убиеца на вълци, им помагал веднъж, когато трябвало да гонят вълци.

— Още тогава вашият вожд беше прекрасно момче! И какъв стрелец! — Томъс даде израз на уважението си към Токай-ихто, като свирна с уста. — А самият Матотаупа беше благороден мъж, какъвто едва ли се среща на хиляда един. Дълго се мъчи всякак Червената лисица, много срамни и коварни хитрости опитва, докато най-после успя съвсем да съсипе Матотаупа и накрая да го убие. Вярно е, по това време Тео и аз се биехме край Ниобрара срещу вас, дакота. Но когато Ред Фокс подмами с предателство вашия вожд, ние не желаехме повече да участвуваме! — Томъс и Тео се опитаха да пропъдят лошите си спомени. — А сега елате, Мечи момчета, ние двамата с брат ми ще се подмладим отново край вас! Оттогава са минали само дванадесет години и Токай-ихто е едва двадесети четири годишен… И все пак днес всичко ми се струва като сън… един пъстър сън, с добри и лоши страни… и ако ние с вас заедно станем фермери, индиански каубои такива, ще има да ви разказваме всяка вечер и лете, и зиме…

Очите на Мечите момчета блестяха. Край Томъс и Тео те не се чувствуваха тук сред чужди хора и бездомни.

Новите говедовъди се установиха заедно с добитъка сред широките поляни на края на гората, в подножието на Гористи-те планини. Земята наоколо беше все още безстопанствена. Те можеха да се установят тук и да придвижват добитъка накъдето си поискат. Решиха най-напред да се разположат край един малък поток, който се спускаше от гората през ниските възвишения и се провираше през полята. Тук щеше да им бъде добре. За добитъка имаше достатъчно вода и тучна трева, за хората — ливади и гори за топли и студени дни; дърва имаше достатъчно. Водата беше пълна с риби, а гората — с дивеч. Само диви бизони не се виждаха никъде.

От ден на ден, по-точно от час на час Мечите момчета и Ихасапа вече очакваха своите. Един от тримата непрекъснато седеше на върха на най-високото дърво и гледаше напрегнато към далечната Мисури. Най-сетне очакваният час настъпи. Радостният възглас на Часке проехтя звънко и победоносно през спокойната тишина. Когато момчето слезе от дървото, то завари долу вече брат си Хапеда и Ихасапа заедно с конете; тримата ги яхнаха и се понесоха по-бързо от вятъра през прерията, за да посрещнат кервана.

— Хи-йе-хе! Хе-йе-хе!

Засега преселниците представляваха все още само една дълга тъмна змия, точеща се през прерията. Все още не можеше да се разпознаят поотделно хората. Но тримата препуснаха към гребена на едно ниско възвишение, дръпнаха силно на зад конете си на билото и нададоха радостен възглас. После задържаха за миг конете спокойно и загледаха напрегнато.

Видяха бойци, които обикаляха върху мустангите си пред кервана. Четансапа водеше групата. Той яздеше плячкосаната бяла кобила. Шеф дю Лу също беше там със своя пъстър жребец и Чапа върху кафявия си кон. Подир малката група бойци крачеше пешком Хавандшита начело на кервана. По стар обичай той държеше копието си в ръка. Гърбът му беше изправен, вратът му като вдървен, но слабите му крака пристъпваха сякаш от само себе си с пружиниращата походка, с която се бяха придвижвали почти цяло столетие през горите и прериите. След тях вървяха конете един подир друг с жените и децата и товарите. На края на кервана приятелите на Хапеда и Часке от Съюза на Младите кучета гонеха драгунските коне, които не се бе наложило да използуват за яздене или за пренасяне на товарите.

Колко прекрасна беше увереността, че Синовете на Велика-та мечка най-после бяха приключили своя дълъг поход, в който бяха дали толкова много жертви, и бяха пристигнали сред свободната прерия, където щяха да живеят свободно!

Мечите момчета вече бяха забелязали, че Токай-ихто, Унчида и младият вожд от племето на черните ходила Планински гръм не идваха с кервана. Може би двамата вождове бяха останали за отбрана назад? Дали Унчида беше още жива?

Мечите момчета и Ихасапа подкараха конете към своите. Отправиха се към спрелия своя кон Четансапа. Целият керван също спря. Ихасапа заразказва. Четансапа си пое шумно дъх.

— Бързо сте действували. Нашите мъже ще кажат, че пъстрите бизони миришат лошо.

— Те наистина миришат, а и на човек му се повръща от млякото им — потвърди Часке. — Но нима ние ще се изплашим заради това от пъстрите бизони?

— Нашите бойци няма да се изплашат от тези смрадливи животни, но ще ги презират. Те не желаят да доят и да колят крави, а да ходят на лов за бизони.

Четансапа се приближи заедно с коня си към Хавандшита и му каза няколко думи, които момчетата и Черната скала не можаха да чуят, защото Четансапа говореше съвсем тихо. Но начинът, по който Хавандшита вдигна глава и погледна втрен-чено към момчетата, не предвещаваше нищо добро. Мечите момчета и Ихасапа се изплашиха. Нима Токай-ихто не бе споделил с Хавандшита своя план? А къде беше самият Токай-ихто? Четансапа не бе споменал изобщо за него.

Керванът отново се раздвижи.

— Къде е нашият вожд? — попита Хапеда Бобъра със силно биещо сърце.

Боецът посочи назад към Мисури.

— Там!… Той остана, за да се бие с Ред Фокс. И за да мо — гат нашите шатри да преминат спокойно реката.

— И… — Хапеда не можа да каже нито дума повече. Нещо го бе стиснало за гърлото.

— Планински гръм от черните ходила също остана там, за да наблюдава боя и да ни донесе вест дали… — Гласът на Бобъра също секна. — Ще трябва да чакаме, това е! — заключи той. — Ще стигнем до Гористите планини и там ще чакаме.

— Да.

Момчетата не нададоха повече никакъв радостен възглас. Токай-ихто не бе тръгнал с кервана! Толкова по-смело трябваше да отстояват сега те неговата воля. Момчетата стиснаха зъби.

Керванът пристигна до потока, близо до говеждото стадо, което пасеше на левия бряг. Прегладнелите кучета начело с Охитика забързаха да се нахвърлят върху добитъка, за да го разкъсат. Биковете дотичаха и наведоха рога. На пастирите Адамс, Томъс, Тео, двете Мечи момчета и Ихасапа се отвори доста работа, докато прогонят с дългите си камшици кучетата и докато успокоят отново изплашените добичета.

През това време Хавандшита бе заповядал на кервана да спре. Опрян върху копието си, той дълго гледа възбудените пъстри бизони. После извърна крак и поведе кервана към отсрещния бряг на потока през водата. Четансапа яздеше коня си ходом до него. Мечите момчета и Ихасапа останаха при стадото и при своите бели приятели. Двете момчета усетиха, че предстои старейшините на Мечата орда да вземат важно решение.

Керванът спря, разделен от потока от чердата. Хавандшита тръгна да обикаля и да определя местата за издигане на шатрите. Четансапа го гледаше, без да слиза от коня си. Той не се присъедини към разпорежданията на Хавандшита, както правеше обикновено. До Четансапа стояха Шеф дьо Лу и Чапа също на конете си. Повечето жени започнаха да смъкват багажа. Уинона обаче остана неподвижна. Монгшонгша, Светкавичен облак, Ситопанаки и Подигравчийката последваха примера й.

Четансапа кимна на съгледвача Черната скала и го отведе при стария заклинател. Момчетата можаха да видят разигралата се сцена, но и сега не можеха да разберат всичко, което мъжете си говореха. От движението им обаче разбраха, че се завърза спор. Четансапа явно бе накарал Черната скала да разкаже всичко още веднъж. Младият човек обясни, че Мечата орда трябва да построи бивака си край чердата, тъй като и тук вече няма бизони. Хавандшита обаче, отново заповяда никой да не се приближава към пъстрите бизони. Мъжете се подчиниха на заклинателя и шатрите бяха издигнати на оттатъшния бряг. Четансапа също накара жена си Монгшонгша да разтовари багажа там и да издигне и тяхната шатра. Само Чапа и Шеф дьо Лу не се подчиниха. Техните две типи и осиротялата шатра на Токай-ихто бяха издигнати край говедата. Уинона, Ситопанаки, Подигравчийката и Светкавичен облак внесоха там своето имущество. Конете също бяха разделени на две групи.

По мълчаливо взаимно съгласие Мечите момчета останаха седнали на брега край чердата, без да потърсят засега подслон в нечия шатра. Те не желаеха да се покажат незачитащи бащината воля, но не можеха и да действуват пряко нареждането на Токай-ихто. Ихасапа отнесе мечето при тях — то вече беше доста пораснало и можеше да започне да буйствува, ако почувствува глад или му се прииска да тръгне по свой път. Адамс наблюдаваше малката група.

— Вашето мече вече излиза от детската си възраст.

Той говореше усмихнато, но през усмивката му прозираше сериозна загриженост. Адамс също знаеше много добре, че се задаваха нова вражда и нова опасност.

Междувременно добитъкът се беше успокоил. Кравите продължаваха да пасат, някои легнаха в тревата, преживяйки. Хвърлиха на кучетата остатъците от две антилопи, които делаварът бе убил, и те се заситиха.

Наблизо тихо ромонеше потокът, който сега се бе превърнал в межда. Пред заклинателската шатра се бяха събрали Хавандшита, Четансапа, Чапа и Шеф дьо Лу и след малко към тях се присъединиха още двама старейшини. Заклинателят подкани бойците да влязат в неговата типи. Мечите момчета наблюдаваха всичко. Седнали един до друг, те очакваха мълчаливо какво ще реши съветът в шатрата на тайнствата и заклинанията.

В шатрата, където мъжете влязоха да се съвещават с Хавандшита, беше мрачно, почти тъмно. Старият Хавандшита отпрати жената, която бе разровила огъня, та сега в огнището блещукаше жарава, за да може той да разговаря с мъжете. Нямаше нужда вече да се плаши от старите си големи врагове Токай-ихто и Унчида; те бяха останали на оттатъшния бряг на голямата река.

— Така, кажете сега какво мислите — започна заклинателят, когато всички насядаха в кръг около огнището.

Единият от старейшините се покашля:

— Няма бизони! Вторият кимна:

— Токай-ихто ни излъга!

Първият продължи:

— Ще се наложи и тук да вървим при уачичун и да ги молим както преди за земя и храна. Тези пъстри бизони, които пасат на оттатъшния бряг на потока, смърдят и ако все пак се съгласим да ги изядем, скоро ще ги избием и ще ги изядем всичките. И после? Само от антилопи и елени тук не можем да живеем.

Първият повиши глас:

— Следователно това е краят на нашия дълъг път и на великите ни дела!

Като чу тези думи, Четансапа избухна гневно:

— Повикай твоите духове, Хавандшита, и докарай диви бизони, ако имаш сила за това! Нека всички да сънуваме накъде водят пътищата на бизоните… нека всички сънуваме накъде трябва да се запътим, къде реват бизоните, къде тъпчат земята техните копита, къде ще трябва да изстреляме нашите стрели! Започни да биеш барабана и говори с твоите духове, за да разберем къде да вървим на лов и къде ще живеем, както са правили нашите бащи и бащите на нашите бащи!

Докато дебнеше буйната реч на Четансапа, Хавандшита, съвсем се промени. Обзе го надежда и страх. Ето че те пак разчитаха на него, настойчивият зов на мъжете го подканваше да започне отново да прави магии и той почувствува с ужас доколко силите му вече не достигат за това. Но все още не искаше да признае слабостта си. Той трябваше да продължава да бъде Хавандшита, владетелят на духовете и тайнствата, а не някаква дрипава кожа, увиснала върху костите му.

— Аз ще забия барабана, а вие ще танцувате Танца на бизоните! — каза той. — Дивите бизони ще дойдат, ако гадната смрад на тези пъстри животни не ги е пропъдила. Вървете и танцувайте. Аз казах.

Бойците се изправиха и напуснаха шатрата.

Хапеда и Часке, които още седяха на брега на потока, видяха излизащите от заклинателската шатра мъже. Видяха как те съобщиха нещо на всички останали бойци и после се насъбраха на празното място пред заклинателската типи. Само делаварът не се присъедини към бойците; той отиде при Адамс.

Заклинателят заби барабана. Мъжете се подредиха за култовия танц и общата им молитвена песен се понесе в същини равномерен ритъм, както преди край река Плат по времето на Матотаупа, бащата на Токай-ихто:

Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!

Бойците затанцуваха с тежки стъпки в кръг, като наподобяваха рева на бизоните. Всички, които имаха бизонови рога и кожи, ги бяха навлекли върху главите и телата си, сякаш бяха бизони. От време на време надаваха дивия вик на ловците по време на лов.

Този вик проникна до мозъка на костите на двете момчета. Да станат ловци на бизони — те самите бяха мечтали за това от четвъртата година на живота си. Танцът продължаваше час след час. Мъжете се сменяваха един друг.

— Добри духове, пратете ни… Изведнъж единият от мъжете изкрещя:

— Мъртвите и бизоните ще дойдат отново!… Останалите подеха вика, мнозина започнаха да го повтарят:

— Мъртвите и бизоните ще дойдат отново!

Мъжете затропаха още по-силно с крака и продължаваха да пеят. Мислите и чувствата на Хапеда и на Часке също бушуваха и преливаха заедно с глухо отекващата песен и с тропота на тежките крака.

Неочаквано до момчетата застана делаварът.

— Мъртвите и бизоните никога няма да се върнат… Така каза Токай-ихто — рече той на Хапеда и на Часке.

Двете Мечи момчета се овладяха.

Вече се свечеряваше. Небето притъмня и първата звезда светна.

Токай-ихто! Името отново оживя.

— Токай-ихто трябва да дойде — каза Часке с пламнали бузи и все още трепереше от впечатлението от Танца на бизоните. — Ние трябва да дадем знак на нашия вожд, който да се вижда чак до Мини-Соус. Токай-ихто трябва да знае, че ние сме тук, той трябва да знае какво става.

— Хау!

Хапеда скочи, Часке го последва и двете момчета претичаха през потока отсреща при баща си. Четансапа беше капнал от умора от танца през последните часове; той бе повикал да го сменят и сега стоеше заедно с Чапа пред собствената си шатра.

— Ние трябва да дадем знак на Токай-ихто! — му казаха двамата му синове Хапеда и Часке, когато той им разреши да заговорят.

Четансапа не отвърна бързо „да“ или „не“. След преживяното в пещерата в Блек Хилс всички приемаха Мечите момчета като някакво тайнство. Никой не можеше да не зачете тяхната дума. Боецът погледна отвъд потока, където се въргаляше порасналото вече мече. Ситопанаки и Уинона тъкмо му носеха храна.

— Добре — реши Четансапа. — Нека всички, които не танцуват под звуците на бизоновата песен, да се съберат и да напалим голям огън, който да се вижда чак до оттатъшния бряг на Мини-Соус. Нашият вожд е заобиколен от врагове.

Той трябва да разбере, че ние сме преминали границата и че той трябва да избяга от тях и да дойде бързо при нас, ако…

Четансапа млъкна. Той сам не желаеше да спомене, че Токай-ихто може да бъде убит от врага.

Хапеда и Часке се разтичаха и свикаха всички момчета от Съюза на Младите кучета, извикаха също и Светкавичен облак, приятелката й Гущерчето и останалите момичета. Всички трябваше да вървят да събират дърва и да ги насекат. Младежите от Съюза на Червените пера, чийто предводител беше Ихасапа, не сметнаха, че е под достойнството им също да се притекат на помощ.

— Да дадем знак на Токай-ихто! Тези думи обединиха всички.

Събирачите на дърва вече не обръщаха внимание на разделящия двете групи поток, те ту преминаваха от едната страна, ту прескачаха оттатък; никой не мислеше вече да се дели от другите. В гората се чуха брадвени удари, които разсичаха стари, изсъхнали стволове, мнозина мъкнеха сухи клони. Адамс, Томъс и Тео също се присъединиха към младите, когато чуха какво са замислили. Със своята голяма дърварска брадва Адамс свърши най-много работа. Той приготви цял куп цепеници. Когато натрупаха голяма клада, Четансапа я запали и пламъците лумнаха бързо, раздухани от лекия нощен ветрец. Стана грамаден огън, истински радостен огън на спасените, зов към вожда. Пламъците се врязваха с жълти и червени езици в нощния мрак, вятърът повяваше, добитъкът се размърда. Трептящият огън се отразяваше във водата на потока.

Все повече участници в Танца на бизоните викаха, да ги сменят, за да дойдат при огъня. Когато на площадчето пред заклинателската шатра останаха да танцуват само двамата старейшини, които бяха говорили по време на съвещанието против Токай-ихто, Хавандшита сложи край на култовия танц. Той освободи двамата мъже и се оттегли към своята заклинателска шатра, говорейки си тихо и заплашително:

— Аз ще направя по-силни магии. Смърдящите пъстри бизони трябва да се махнат оттук; те объркват умовете на нашите мъже и нашите духове. Ние трябва да ги пропъдим, тогава бизоните ще дойдат отново, хау. — И Хавандшита се скри зад чергилото на входа.

Сега той седеше сам в тъмната заклинателска шатра. Откъм огнището проблясваха искри. Старецът имаше чувството, че този огън, който съвсем загасва, е самият той. Мъжете го бяха изоставили. Бяха избягали от Танца на бизоните. Такова нещо не се беше случвало никога досега. Един свят загиваше… В този миг на самота Хавандшита осъзна, че и той носеше вина за тежката участ на вождовия род и на цяла та Меча орда. На времето Токай-ихто, завързан за кола на мъченията, му бе казал в лицето: „Ти пръв каза на уачичун за нашето злато!“ Да, така беше; той беше омагьосал уачичун с подобно предателство, за да подгонят едно голямо стадо бизони към гладуващите Синове на Великата мечка. По този начин бе насочил белите да оплетат в своите коварни замисли Матотаупа, пазителя на тайната на златото. Бизоните бяха дошли и властта и уважението към Хавандшита отново се бяха затвърдили. Матотаупа обаче бе измамен, предаден, отлъчен от Хавандшита от племето му и накрая бе паднал жалка жертва на ножа на Ред Фокс. Старецът Хавандшита мислеше сега за това и беше готов да угасне като последната искра в огнището, но калената от ужасите и накрая станала самата тя ужасна негова воля се надигна още веднъж срещу всички и срещу него самия. Той трябваше отново да почне да прави магии, длъжен беше да прави магии, искаше да прави магии; той ще ги унищожи всичките, всички, които се съмняват в него, както и онези, които го бяха предизвикали. Още веднъж враговете, уачичун, трябваше да му се притекат на помощ. Той заговори на глас, сам на себе си и на духовете, в които вярваше:

Хавандшита притегли отново барабана и заудря по него злокобни ритми със слабите си ръце. Ударите на барабана излязоха вън от шатрата към мъжете, жените и децата. Никой не им обръщаше внимание, докато огънят пламтеше със силен блясък за Токай-ихто. Но когато пламъците стихнаха и сенките легнаха и над блестящата още купчина жарава, хората започнаха да се ослушват един след друг. Раменете се присвиха и момчетата и момичетата сложиха боязливо ръка пред устата си. Плахи погледи се насочиха към пъстрите бизони. Един след друг хората започнаха да преминават отново ромонящия поток, за да се скрият от добитъка в шатрите.

Този път обаче Четансапа отиде на страната на чердата и се присъедини към двамата си синове, към Адамс, към Тео и към Томъс, към Чала и към жените, които искаха да започнат нов живот.

— Хавандшита ни готви нещастие — каза той подтиснат. — Той няма вече силата да сънува съня на бизоните.

Последен през потока премина делаварът. Той вървеше бавно, сякаш за краката му бяха прикрепени тежести. Мечите момчета си помислиха, че човекът, който бе водил от четиринадесетата си година скитническия живот на съгледвач, сега с мъка щеше да се приспособи към заседналия фермерски живот. Оказа се обаче, че причината за подтиснатостта му е съвсем друга, която Мечите момчета въобще не можеха да подозират. Шеф дьо Лу остана близо до брега, малко надалеч от своите приятели. В същия миг отсреща чергилото на входа на заклинателската шатра се отметна и Хавандшита излетя отвътре. Макар че мъжете и момчетата бяха виждали заклинателя по време на неговите танци в чест на духовете, днес им се стори, че го виждат за първи път, толкова буйно и заплашително се приближаваше в мрака танцуващата му фигура, украсена с всички заклинателски знаци. От самия човек не се виждаше нищо освен сенките на краката му. Върху главата и тялото си той беше прехвърлил една меча кожа заедно с черепа. Върху нея бяха накачени змийски кожи, пера, изкормени птици и всичко подскачаше и тракаше в танца, чиито буйни движения и приглушени неразбираеми звуци не напомняха нищо човешко и внушаваха злокобен страх пред неизвестното, животинското и призрачното. Заклинателят танцуваше в кръг и призоваваше нещастието. Нещастие му бяха предвещали духовете в неговата шатра. Нещастие заплашваше Мечите синове. Наоколо цареше дълбоко мълчание. В пепелта на кладата гаснеха и последните искри и мракът беше пълен. Добичетата се надигнаха неспокойни, изплашени от гърлените звуци на заклинателя, прекъсвани от време на време от остър вик. Танцуващият Танца на духовете се приближавате все повече към потока. Шеф дьо Лу бе останал на мястото си като закован. Той стоеше все още край потока сам, на няколко метра от групата около Четансапа, към която се бяха присъединили и Бобъра, Мечите момчета и Ихасапа. Изглеждаше, сякаш заклинателят се бе насочил към делавара. Дългият тайнствен жезъл, който танцьорът стискаше в ръка, непрекъснато се насочваше към Шеф дьо Лу, докато най-сетне танцуващият се спря непосредствено пред водата, отделен от боеца само от потока и назоваващ го на име с ревящ глас. Шеф дьо Лу не се помръдна.

Заклинателят със заплашително протегнатия напред жезъл също стоеше неподвижен. Само вятърът поклащаше змийските кожи, снопчетата пера и препарираните птици по не-го.

Като хипнотизиран, делаварът направи три крачки напред и застана досами водата. Леките вълнички ближеха мокасините му. На отсрещния бряг стоеше танцуващият заклинател.

Мечите момчета не изпускаха из очи сцената.

Заклинателят нададе рязък крясък и отметна мечата кожа така, че изпитото лице и блестящите му снежнобели коси се очертаха в нощта. Той вдигна право нагоре изпънатите си ръце, сякаш за да се предпази от някаква грозяща го опасност.

— Токай-ихто ще умре! — изкрещя той. — В този час! Тих многоглас стон премина през нощта.

— Ще умре заради тебе, делавар!

Мечите момчета усетиха как сърцата им замряха и гърдите им се свиха. Шеф дьо Лу остана неподвижен като осъден. — Говори, делавар! — изрева заклинателят. — Кой изстреля патроните от пушката на Токай-ихто? Кой го принуди да застане само със стрелите си срещу пушката на Червената лисица?!

Последва секунда пълна пагубна тишина.

После делаварът отпусна рамене и започна бавно да сваля оръжията си; остави всички в тревата — ножа, секирата, револвера и пушката си.

Мечите момчета вдигнаха умоляващо погледи към баща си Четансапа, сякаш го молеха да каже поне дума.

— Той наистина го направи-промълви Бобъра вместо Четансапа. — Той винаги е бил добър, но същевременно прибързан стрелец. Когато Червената лисица нападна по време на бурята нашите жени и деца и ние нямахме вече никакви патрони, Шеф дьо Лу грабна пушката на вожда и продължи да стреля с нея. Вярно е, че заради това сега Токай-ихто трябва да се сражава със стрели срещу пушката на Червената лисица. Горко ни, ако Токай-ихто… — Гласът на Бобъра се пречупи.

Момчетата гледаха към земята. Не можеха повече да погледнат към Шеф дьо Лу. Делаварът бе сторил голяма злина. Той в никакъв случай не бивало да се докосва до пушката на вожда, не е бивало да се поддаде на чувството си да действува прибързано, не е бивало да губи самообладание. Това беше най-страшният упрек, който можеше да се отправи срещу един боец.

Шеф дьо Лу тръгна. Вървеше сам. Никой не му каза нито дума и никой не каза повече нищо за него. Делаварът вървеше бавно към гората.

Заклинателят край потока наведе жезъла си. Прехвърли отново мечата кожа върху главата и раменете и скри с нея лицето си. После затанцува отново. Но сега танцът му беше друг. Той не танцуваше изправен и заплашителен, не, а пълзящ по земята, търсещ нещо с жезъла си. Змийските кожи, снопчетата пера и изкормените птици пълзяха из тревата. Той затанцува най-напред в кръг, после напред. Излезе от чертите на бивака край гората и затича към полята, и мъжете, жените и децата го последваха на разстояние, плахи, възбудени, страхливи. Токай-ихто трябваше да умре, духовете бяха проговорили! Колко тъмна беше нощта!

Заклинателят ревеше и съскаше. Тичаше ту насам, ту на-там и самият приличаше на прелитащ нощен дух. Жезълът му цепеше въздуха и заканителските му украшения отново за гракаха. Със заклинателския си жезъл той заповяда на следващите го мъже, жени и деца да спрат. Краката на всички замръзнаха. Всеки остана там, където се намираше в момента.

Никой не знаеше какво смята да прави заклинателят. Той продължи да танцува все по-навътре и по-навътре в полята, като някаква тъмна сянка в странно одеяние. Когато най-после се спря и се наведе и отново се изправи, мъжете, жените и децата отскочиха, изплашени от онова, което видяха в далечината: един бизонски череп пламна сред поляната, сякаш гореше. Той светеше в мрака с някаква зеленикава, непозната, заплашителна светлина. По-малките деца изпищяха и побягнаха назад към шатрите. Черната сянка на заклина теля затанцува около пламтящия череп, като ту го скриваше, ту отново го освобождаваше за погледите на изплашените хора.

Хапеда и Часке се бяха хванали за ръце както тогава, в пещерата на мечката. И сега ги изби студена пот. Когато Хапеда направи несъзнателно движение с другата си ръка, той усети, че хваща нечия тънка ръка: Светкавичен облак стоеше до него трепереща, зъзнеща, с тракащи зъби.

— Черепът ще дойде — едва успя да каже тя.

Един от младите мъже най-отпред нададе изплашен вик и побягна като преследван дивеч към гората.

— Ние ще вървим на лов за бизони, за диви бизони! — изкрещя заклинателят и захвърли заклинателския си жезъл като копие срещу Чапа.

Жезълът се забоде с върха в ливадата, непосредствено пред краката на боеца, който не се бе помръднал от мястото си.

— Избийте смърдящите пъстри бизони, мъже на дакота! Който пие от бялото омагьосано мляко на уачичун и пази техните пъстри животни, ще умре! Духът на дивия бизон ще дойде и ще го убие! Горко му!

Мнозина последваха младежа, който бе избягал. Те побягнаха като него, за да се скрият от дивия бизон. Четансапа и Чапа обаче не се помръднаха от мястото си. — Нещо бе стиснало Хапеда за гърлото. С едната си ръка той стисна десницата на Часке, а с другата притискаше тънката ръчица на Светкавичен облак. Той знаеше само едно: длъжен е да даде отпор и пъстрите бизони трябва да останат живи! Той, момчето, трябваше да се противопостави на властния заклинател и старейшина. Той трябваше да действува, както би действувал Токай-ихто на негово място. Преди три зими, когато Токай-ихто се бе върнал сред своето племе, Татанка-йотанка се бе обявил против Хавандшита като по-главен от него заклинател. Сега Татанка-йотанка беше също така далече, както и Токай-ихто, и никой не можеше да помогне в този час на Мечите момчета. Хапеда и Часке трябваше сами да запазят смелостта си. Уинона също не се страхуваше. Тя бе хванала Светкавичен облак за другата ръка и бе останала на мястото си.

Над пламтящия череп се издигаха зелени и червени пламъци и се понесоха със съскане нагоре, после се посипаха като дъжд от жарава и искри върху тревата, сякаш огънят на дивия бизон искаше да погълне и хората, и поляните.

Хапеда чу зад гърба си изпълнени със страх и предупреждение викове, които се усилиха:

— Да избием пъстрите бизони, за да ни пощади злото! Той разбра, че сега трябваше да се случи нещо, което да победи заклинателя, иначе всичко бе загубено. Може би и Хапеда щеше да се отчае, ако Уинона не беше при него. Но момчето имаше доверие в сестрата на Токай-ихто. Освен това и малкото мече също му вдъхваше смелост. Ситопанаки го бе довела със себе си и го бе вдигнала високо нагоре срещу разхвърчалите се огнени искри. Сега Хапеда усети как животното се притисна до коленете му; то не показваше никакъв страх, а ръмжеше и току оголваше зъби.

— Умри, както повеляват духовете! — изкрещя заклинателят, като издърпа заклинателския си жезъл с каменния връх от земята, където той бе забоден, и го издигна заплашително под огнения дъжд срещу Уинона. Заклинателското копие сякаш пламтеше.

— Не е вярно! — извика Хапеда със силен глас. — Не е вярно! Ти лъжеш с твоите духове!

Нов огнен дъжд се посипа по земята, Хапеда затвори очи ала не отстъпи. Когато вдигна бавно клепачи и се огледа около себе си, не видя нищо друго освен черната нощ, звездното небе и ширналите се поля. Зеленикаво святкащият череп, огненият дъжд и танцуващият заклинател бяха изчезнали.

Предпазливо, все още смутен, Хапеда извърна глава към Часке, който стоеше до него все същият, и към Светкавичен облак, и Уинона, и Ситопанаки от другата страна. Също както Хапеда, и те всички бяха още живи.

Постепенно Хапеда поотпусна ръката си, с която стискаше ръчицата на Светкавичен облак, и девойката също се раздвижи леко. Един боец се приближи до тях; Хапеда позна баща си. Четансапа положи ръка върху главата на Хапеда само за миг, както тогава, когато децата трябваше да преминат реката с лодката. После продължи напред. В тревата лежеше нечие човешко тяло; беше падналият заклинател. Четансапа не го докосна, а сякаш търсеше нещо друго.

Групата момчета и момичета се освободиха от вцепенението си и започнаха да се оглеждат на всички страни. Различиха в мрака избягалите мъже, жени и деца, които сега бавно се връщаха към мястото на злокобния заклинателски танц, и си говореха нещо тихо.

— Те са още живи — се чуваше най-често от всички страни. Хапеда, който бе обвинил заклинателя в лъжа, Уинона, която той бе заплашил с пламтящото си заклинателско копие и с огнения дъжд, Ситопанаки, която бе вдигнала детето на Великата мечка срещу омагьосания бизон — всички те бяха още живи. Това направи много силно, неизличимо впечатление на мъжете и жените. Никой не посегна към пъстрите бизони.

— Бизоновият череп лежи там, в тревата — рече Четансапа, когато се върна при Уинона и децата. — Все още излъчва слаба зеленикава светлина.

По пътя си Четансапа бе насъбрал всевъзможни предмети от поляната, изгорели вещи, които се сториха съвсем загадъчни на всички.

Четансапа се приближи с тях към Адамс, който седеше на края на гората, и му показа намерените предмети. Момчетата бяха дошли заедно с баща си.

Хубав фойерверк ви устрои старецът — рече Адамс. — Откъде ли си е набавил всички тия запалителни играчки? Често ли ви е правил такъв „огнен дъжд“?

— Не.

Приближи се и Къдрокосия Чапа и помоли Адамс да му обясни всичко видяно.

— В такъв случай Шеф дьо Лу… — той не посмя да продължи.

— Говори! — настоя Четансапа отривисто и възбудено.

— Шеф дьо Лу хранеше ужасно подозрение към Хавандшита — заразказва Къдрокосия Чапа. — Той го изказа веднъж пред мен, но тогава аз го отхвърлих, защото ми се стори невероятно. Шеф дьо Лу се страхуваше, че Хавандшита играе двойна игра. Той беше нашият най-уважаван старейшина и мирновременен вожд и беше враг на уачичун. Но той беше също така заклинател, който искаше да ни плаши, за да може да има власт над нас. Шеф дьо Лу чул в шатрата на Токайихто край Конския поток Червената лисица да казва, че възнамерявал да даде на Хавандшита огнен дъжд, за да го спечели на своя страна срещу Токай-ихто. Само че тогава това не му се удало. Но вие всички знаете, че по време на онзи съвет на старейшините в резервата, когато Шонка ни принуди да изгоним Токай-ихто от нашите шатри, Хавандшита не ни помогна. Той премина заедно с нас придошлата Мини-Соус, защото господството на уачичун застрашава неговата власт, въпреки това обаче иска да разруши нашия нов живот тук, защото и той също ще сложи край на неговата власт над нас. Аз смятам, че той се страхува от Шеф дьо Лу, както фактически винаги се е страхувал от Токай-ихто, защото те двамата са живели сред уачичун и не вярват вече на всички тайнства на Хавандшита. Сега той успя да изпъди Шеф дьо Лу от нашите среди, възползува се много умно от вината на този боец… Може би е получил в резервата огнения дъжд от Червената лисица чрез Шонка…

След тези думи Четансапа мълча известно време.

— Той ни измами за последен път — отсъди Черния сокол след това.

Нещо върху тревата се размърда. Падналият заклинател се беше изправил и вървеше насам-натам бавно, олюлявайли се. Най-учудващото при това за момчетата бе, че изнуреният заклинател вървеше на отсамната страна на потока, където се намираше добитъкът. Сега те си припомниха, че по време на своя буен танц той бе прекосил веднъж потока, навярно без сам да се усети. Изглежда, и сега не обърна внимание на това. Вървеше приведен, несигурен като пиян, прекоси омразната му черда пъстри бизони и никой не разбираше какво цели. Той не вървеше към заклинателската шатра, където обикновено изчезваше след своите танци. Групата около Адамс го следеше напрегнато с очи. На брега на потока беше пепелището, остатъкът от голямата клада, чиито пламъци бяха горели, за да дадат знак на Токай-ихто. Там се спря сега Хавандшита.

Четансапа тръгна към него. Сред дълбоката тишина на нощта всяка произнесена дума се чуваше съвсем ясно.

— Ти ни излъга — каза боецът сурово. — Червената лисица ти е дал огнения дъжд.

Момчетата видяха как старецът отметна кожата от главата и раменете си и слабата му фигура се очерта като сянка край пепелището. Тялото му се сгърчваше все повече.

Четансапа доближи сигналната свирка до устните си и даде сигнал на хората от бивака да се съберат. Всички забързаха насам и образуваха широк кръг около пепелището. Момчетата и Уинона също се приближиха.

— Вие всички видяхте огнения дъжд — заяви високо Четансапа. — Това е тайна на уачичун, да правят такъв дъжд. Адамс също я знае. А Хавандшита е получил този огън от Червената лисица в резервата и сега искаше да ни измами с него.

Хавандшита мълчеше. Обзе го ужас от самия него и от позорния край на дългия му живот. Мъжете, жените и децата също мълчаха, мълчаха ужасени от измяната на човека, комуто бяха вярвали.

— Съберете дърва за мене!

Мъжете и жените се подчиниха и струпаха нова клада. Без да каже дума повече, Хавандшита се изкачи върху нея, загърна лицето си в една бизонова кожа и зачака така дима и пламъците, които лумнаха около него. Никой не поде погребална песен за него, и той самият не издаде никакъв вопъл, сам си бе произнесъл присъдата. Старият заклинател се бе превърнал в пепел.

Когато настана отново утро и слънцето заля небето и земята със златножълтата си светлина, всеки се залови за работа. Само Четансапа не се виждаше никъде.

— Той търси Шеф дьо Лу — рече Томъс на Мечите момчета. — Тръгна нагоре из гората.

Хапеда и Часке наведоха глави. Цялата неизвестност за съдбата на Токай-ихто отново подтисна съзнанието им заедно с мъката за вината на делавара.

Към обяд Четансапа се върна. Извика двамата си синове.

— Тръгнете нагоре из гората — все направо — каза им той. — Ще намерите там Шунктокеча, делавара, който е наш брат. Той сам си е нанесъл тежки рани, за да изкупи вината си. Аз му казах, че Хавандшита ни е лъгал и че този човек на лъжливите магии умря в огъня. Убедих делавара да се съгласи да се храни и пие, докато разберем дали Токай-ихто е победил, или е мъртъв. Вървете и му занесете вода и нашия последен пемикан. Ако Токай-ихто се върне жив при нас и му прости вината, Шунктокеча е съгласен да живее, в противен случай е решен да умре.