Синовете на Великата мечка

ПЛЕННИКЪТ

Коледа и Слънцестоянието отдавна бяха отминали. Дните станаха отново по-дълги от нощите, но студът, който започна доста късно с пълна сила, продължаваше и жителите на суровата прерия очакваха нови силни снеговалежи. Малката станция с блокхаусите край Ниобрара лежеше самотна и изоставена. На наблюдателната кула стоеше на пост Пит, облечен целият в кожа. Той гледаше без особено внимание над хълмистата степообразна местност, над пясъка и ниската трева, над леко течащата река и над подядените от пролетните и есенните води брегове, навътре във вихрушката от снежни кристали и носещи се пясъци. Спомни си деня, когато бе пристигнал на кон за първи път в тази предна станция сред прерията. И тогава според календара беше вече ранна пролет, но и тогава все още бушуваха виелици. Пит си каза сам на себе си, че както през изтеклата година, прекарана във форт Рандал край Мисури, така и в този малък форт край Ниобрара той беше преживял повече лошо, отколкото добро. Беше решил да напусне колкото се може по-скоро службата си и да се прехвърли в агенцията на новия дакотски резерват. Може? би там един малък човек щеше да намери по-добро препитание. Червената лисица, опитен прериен ловец и мошеник, беше дал надежда в това отношение на чипоносия прериен ездач.

Докато Пит даваше еднообразното си и вече безопасно дежурство на наблюдателната кула, капитан Антъни Роуч седеше в комендантската стая и също така бе потънал в мисли, които си схождаха в някои неща с мислите на късоносия Пит. И Роуч искаше колкото се може по-бързо да обърне гръб на форта в Ниобрара; надяваше се да го преместят в някой приятен гарнизон навътре в страната, тъй като смяташе, че бе изпълнил превъзходно задачата си по време на индианската война.

Антъни Роуч бе облечен както винаги в безупречно ушита, без никакво петънце униформа. Лицето му беше гладко, ноктите добре поддържани. Капитанът се облегна назад и отново се увери, че креслото с облегалки, което си бе поръчал, много добре подхожда за неговата стойка. В дясната си ръка държеше отворено тефтерче, с лявата махна цигарата от устата си. Наведе се напред, за да я загаси в пепелника, и отново се задълбочи в бележките си. Един молив му се стори твърде тъп и той си потърси друг, марка „Фабер“.

Тъкмо когато се канеше да нанесе нови бележки, бурята разтърси силно палисадата и дървените постройки. Плъзгащият се прозорец потрепера. Роуч хвърли към прозореца пълен с укоризнено превъзходство поглед и започна да систематизира мислите си с помощта на молива и бележника.

„Лето господне 1877. Април. Двадесет и първи.

Ние имахме успех.

Вражеските дакота са напълно победени и натикани в резервата.“

Воден от мислите си, Роуч подчерта една мисъл в бележника си с права, добре отмерена черта и отново постави молива върху хартията.

„Второ, ще зачертаем Самюел Смит, майора с чувство за чест и съвест, който си позволи да защити червените свине срещу мен. Той умря и най-после ми отстъпи мястото си. Стана излишно да се води следствие срещу него.“

Антъни изтегли втората черта, бавно, жестоко, с удоволствие. Усети отново раната на дясната си ръка, нанесена му с пистолетен изстрел от покойния майор. Сега тази ръка именно имаше възможност да зачертае името Самюел Смит. Острието на молива отново се допря до листа.

„Трето, ще зачертаем Кейт Смит, дъщерята на майора, някогашна моя годеница, някогашна племенница-наследница на собственицата на мелници и вдовица Бети Джонсън, днес обезнаследена, със скъсан годеж, изобщо напълно излишна. Ще бъде върната обратно край Мисури със следващия транспорт…“ — Роуч изтегли една небрежна, не много права черта.

„Четвърто…“

Някой прекъсна Антъни Роуч.

Вратата на комендантската стая, която водеше към двора, се разтвори докрай. Бурята нахлу вътре с рев и издуха цигарената пепел от пепелника, после мина през заресаната с помада фризура на капитана. Един едър мъж, облечен целият в кожа, влезе в стаята и затвори вратата, оказвайки отпор на бурята. Пристъпи с шумни крачки към писмената маса. Без изобщо да поздрави, той хвърли куриерския си планшет върху плота на масата пред Роуч. После се сгромоляса върху пейката до стената. Изпречи крака и извади лулата си.

Капитан Роуч кипеше. Антъни Роуч обаче не желаеше да издаде яда си, а спокойно да наложи дистанция, уважение и ред. Издуха разлетялата се по масата пепел, отправи отново поглед към бележника си и продължи на глас водения дотогава само мислено разговор със себе си, придавайки си вид, че другият изобщо не съществува.

„Четвърто, ще зачертаем пленения индианец. — Той посочи с върха на молива си към капака на пода, водещ към избеното помещение под комендантската стая. — От осем дни насам онзи долу прави гладна стачка.“

Облеченият в кожа мъж на пейката до стената бе запалил лулата си и като я остави да се люлее в десния ъгъл на устните си, хвана една муха, смачка я и посочи с движение на силно очертаната си брадичка на Роуч по-малко да приказва и да побърза да отвори донесените писма.

Антъни Роуч несъзнателно се подчини на новодошлия. Отвори куриерския планшет, посегна към ножа за писма, разряза най-старателно пликовете и извади отвътре листата. Зачете, набърчи нос и изглади единия лист върху дъбовия плот на масата, а останалите сгъна отново. Кръвта се бе изкачила в бледите му бузи.

— Заповед за освобождение! — изсъска Роуч. Облеченият в кожа посочи с палец към капака на пода. Антъни Роуч се усмихна колкото ядовито, толкова и злобно.

— И точно Червената лисица да ми донесе това писмо! Облеченият в кожа мъж скочи от пейката до стената, приближи се до Роуч и изплю лулата си върху дъбовия, леко обгорял от пожара плот на масата.

— Ако бях знаел какво пише тук вътре! Проклети мечи мозъци, лешояди! Да освободим… — Той повтори движението на палеца си по посока на отвора към мазето… — оня там… него?!

Роуч запали нова цигара. Беше много нервен и тютюнът пламна едва на третия път.

— Ти си Червената лисица! Не викай като бебе! Другият не сниши глас.

— Зелени недоносчета са ония там в града зад бюрата си! Но аз познавам прерията и тоя келеш долу: най-точен стрелец и майстор на камата е той, ловджийска кръв, вожд със самолюбие и пропит от жажда за мъст! — Ред Фокс блъсна с крак пода.

Антъни Роуч се наслаждаваше на яростта на другия, с което облекчаваше собствената си ярост. Заговори бавно, като наблягаше на всяка дума:

— Ти уби неговия старец, не аз.

— Но ти, Антъни Роуч, заповяда да го арестуват в качеството му на парламентьор! Ако освободиш още веднъж този хлапак, ще има да ти се присънва нощем дълъг нож, драги ми Антъни.

Роуч се поддаде на яда си:

— Предостатъчно време имаше да го ликвидираш! — Той изтърси пепелта от цигарата си и се овладя отново. — Заповед… аз ще я изпълня. Останалото… е твоя работа.

— За жалост не само моя, а и негова работа. — Червената лисица замахна отново да хване една муха, но тя му избяга. — Все пак ще видим. Едно е сигурно, Антъни Роуч: ти няма да пуснеш тоя келеш да излезе жив от мазето! Ясно ли ти е? — Червената лисица пое отново лулата си.

Роуч си играеше с леко треперещи пръсти с молива.

— Дръж се както ти приляга, прериен ездачо! Аз все още съм капитан, а ти си нищо. Въпросът е приключен. Доведи ми сега Тобиас.

Червената лисица издуха въздуха през устните си.

— … но за последен път съм ти ординарец! Индианската война свърши и аз ликвидирам със скаутската си служба. В резервата заместникът на заместник-управителя на агента има нужда от свестен преводач, който ще може да разговаря с Крейзи Хорс и с неговите дакотски хора и при нужда ще може и да стреля. Аз отивам там и ще взема със себе си и чипоносия Пит. Живей си със здраве, Антъни, в своята оградена с палисада кучешка конура!

Червената лисица изчука пепелта от лулата си върху масата. Червените му коси бяха щръкнали на тила като на раздразнено куче. Той напусна помещението и затръшна вратата зад себе си.

Роуч отново беше сам. Стана и тръгна да се разхожда напред и назад. Пепелта от лулата върху масата възбуди възмущението му като признак на безредие. Същевременно обаче да издуха толкова много пепел му се струваше под неговото достойнство и чувство за ред. Колко беше станал нахален този негов съучастник в престъпленията! Ами какви нечувани писма беше донесъл! Как са могли началствата изобщо да напишат такива писма! Роуч очакваше благоволение от своите началници; беше се надявал, че ще може да направи бързо кариера оттук-нататък.

Капитанът се върна към масата, разтвори с крайчеца на пръстите си двете писма, които отново беше сгънал преди това, и като хвана едното за ъгъла, започна да го люлее над масата като мъртва мишка за опашката.

За повишение в това писмо изобщо не ставаше дума, а само за преместване в агенцията… по-велики задачи… отново в смърдящата прерия при тия проклети индианци!…

Роуч напъха двете писма в пликовете им. Трябваше да разбере повода за написването на тези толкова странни заповеди. Третото писмо не беше от Вашингтон, нито от началниците на капитана, а от коменданта на форт Рандал край Мисури, който обръщаше внимание на Роуч да се пази от интригите на някой си господин Морис. Дали пък тези толкова изненадващи и неприятни заповеди и писма не можеше все пак да бъдат изменени, ако той успееше да информира по-точно съответните инстанции?

Защо ли не идва все още този Тобиас?

Антъни Роуч разклати звънчето, което стоеше още от времето, когато Смит беше комендант на форта, на същото място върху обгорялата от едната страна дървена маса. Звънчето бе надживяло борбата и пожара, красиво и издръжливо като самия капитан, и всяка ръка можеше да извлече от него желания тон.

Влезе Тобиас, индианският съгледвач. В очите на капитана този скаут беше реквизит от минали времена, който можеше да бъде полезен и в мирно време за това или за онова, какъвто беше винаги готов да изпълни възложената му задача и съвсем мълчалив. Роуч беше свикнал с него и често му даваше някой и друг долар, за да си осигури напълно предаността на Тобиас и да има възможност да играе ролята на голям човек по този евтин начин.

Капитанът седна, запали трета цигара, издуха дима на малки кръгчета и отново се облегна назад.

— Тобиас! Кой ли идиот се е разприказвал тия дни за проклетия индианец в нашето мазе?

— Само някой идиот, капитане.

— А кой е този някой си господин Морис?

— Един умопобъркан художник, капитане, който винаги е рисувал само индианци.

— Този луд човек се меси в работи, които въобще не го засягат. Дали е изтипосвал някога и този Хари Токай-ихто? — Възможно е, капитане, но е възможно и да не е. Не знам.

— Пристигна заповед да освободим червената свиня от мазето. Върви ми доведи фелдшера!

— Слушам, капитане!

— А половин час по-късно и госпожица Кейт Смит!

— Слушам, капитане!

Тобиас изпълни заповедта и доведе фелдшера. Капитан Роуч имаше лош спомен от този санитар, защото той бе обработил твърде брутално по мнението на пациента простреляната ръка на тогавашния лейтенант Роуч. Но именно подобен шарлатан-санитар можеше да бъде полезен сега.

— Нуждая се от вашето мнение за здравословното състояние на нашия пленник — заяви младият комендант на влезлия. — Тобиас, вдигни капака на пода, спусни долу стълбата и след това се махай!

— Къде е ключът, капитане?

— Кое… ах, да! — Роуч посочи към един малък шкаф на стената. — Там е! Отключи… да… вляво, в тази малка кутия. Намери ли го?

Тобиас беше намерил малкия ключ. След безуспешния опит за освобождаване на пленника от мазето под комендантската стая сега го пазеха много сигурно. Роуч беше заповядал да сложат решетка на бойницата към двора. На капака на пода бяха поставили шарнир и катинар. Сега Тобиас отключи катинара и вдигна капака. Спусна стълбата и после се отдалечи съгласно заповедта.

Роуч се изправи.

Фелдшерът, брадат човек, тръгна пръв по стълбата надолу. Роуч го следваше, малко загрижен за безупречно чистата си униформа.

Когато капитанът стигна до входа на мазето и очите му свикнаха със сумрачната светлина, той забеляза пленения индианец.

Младият дакота стоеше на крака. Лицето му беше извърнато към бойницата, през която белезникавата светлина откъм двора проникваше вътре само с един напречен лъч. Той стоеше с гръб към двамата мъже, които слязоха в мазето.

Фелдшерът Уотсън пристъпи към индианеца. Младият дакота бе с една глава по-висок от двамата си посетители. Беше облечен все още така, както го бяха пленили — с богато извезаната дреха, колана, легините и мокасините. Косите и коженото му облекло бяха силно изцапани с прах и кръв, които се бяха слепили и засъхнали. Ръцете на пленника бяха захванати с белезници на гърба, една верига опасваше бедрата му, а краката му бяха оковани така, че той можеше да прави само малки крачки. Фелдшерът се учуди, че един човек е могъл да остане жив толкова дълго време в подобни окови. Общото кръвообращение: и обмяната на веществата му сигурно бяха нарушени и болки, гадене и виене на свят навярно мъчеха пленника ден и нощ.

— Хей! — извика Роуч индианеца.

Младият вожд не обърна внимание на повикването. Остана прав на мястото си, неподвижен като заловен орел.

Уотсън кимна на Роуч да не се старае повече. Той отметна дрехата на пленника върху раменете му и видя както изтощеното лице и кокалестите ръце, така и съвсем измършавялото тяло, което успяваше да противостои на натиска на оковите само благодарение на силните си мускули и вени. Фелдшерът преслуша гърдите и гърба и усети трескавата топлина на тялото. Сърцето биеше неритмично, въздухът не можеше повече да минава свободно през белите дробове.

— При всички случаи начало на плеврит и бронхопневмония със съответната треска — обясни фелдшерът на капитана. — И тежък бронхит. Може би има вече и туберкулоза, ала за да разбера това, би трябвало да направя други изследания.

— Благодаря! Засега това, което казвате, е достатъчно. Има ли опасност за живота му?

— Индианецът трябва на всяка цена да бъде освободен от тези окови и изваден от мазето, иначе ще издъхне само след няколко дни.

— Не съм ви молил да ми давате съвети, а да определите диагнозата.

Уотсън не обърна внимание на тази забележка.

— Индианецът изглежда съвсем изтощен. Защо не му дават нищо да пие?

— Ще заповядам да не забравят занапред това.

— Пък и може някой да дойде да поизчисти тук. Самата мръсотия е достатъчно мъчение.

— Индианците обичат мръсотията. Уотсън, не забравяйте, моля, че тук не става дума за някой почитан вожд, а за един избягал от нас съгледвач и мръсен убиец от засада. Той е убивал не само войници, но и офицери и по този начин заслужава нещо повече от бърза смърт.

— Тогава беше война.

— Размирици, искате да кажете! Уотсън, въздържайте се от погрешните разбирания на покойния о.з. майор Смит. Иначе това може само да ви навреди!

Роуч беше много недоволен от държането на фелдшера и млъкна. Покатери се пръв по пречките на стълбата нагоре. Санитарят го последва, издърпа стълбата и затвори капака. Роуч върна обратно ключа в малката кутия в шкафа на стената.

Докато фелдшерът напусна стаята на коменданта, без да каже нищо повече, капитанът седна в своето кресло и в този миг забеляза Кейт Смит, която стоеше изправена до стената срещу него.

Той чак сега се сети какво бе заповядал.

— О, госпожице Смит!

Лицето на девойката беше бледо, ръцете й изглеждаха обезкръвени. Тя носеше скромна черна дреха в знак на траур по баща си. Изразът на лицето й беше странно унесен.

— Дошли сте малко по-рано, госпожице Смит… Ние тъкмо бяхме долу да видим пленника, за когото господин баща ви тогава прояви толкова необикновена загриженост.

Кейт не отвърна нищо. Изчакваше.

— Госпожице Смит, да приключим бързо. Седнете! — Роуч се измъкна от неудобството, преминавайки към даскалски тон.

Кейт се направи, че не е чула поканата му, и остана права. Роуч си играеше с цигарата между жълтите си пръсти. Дебнещ, малко несигурен, той продължи:

— Вие разбирате…

— Точно така. — Кейт изговори думата без никакъв признак на вълнение от присъствието на някогашния си годеник.

Роуч наблюдаваше девойката с някаква смесица от неохотно уважение и от естественото му нахалство.

— Вие разбирате…

— Аз трябваше да разбера преди една година, че вие сте негодник, Роуч. Вашите интриги костваха живота на моя баща. — Тонът на Кейт остана спокоен, без патос — Днес аз знам също така, че вие сте един дребен… един твърде посредствен негодник. Аз си отивам.

Определението „твърде посредствен“ беше удар, който улучи. Роуч опита да отвърне също с удар.

— Чудесно! Аз вече съм уредил транспорта. Бъдете готова след четиринадесет дни. Не бива да очаквате никакво наследство или каквито и да било други грижи като дъщеря на своя баща. Може би бихте могли да работите като перачка или в някой друг отрасъл, който предпочитате…

— Нямам никаква нужда вие да уреждате каквото и да било за мен, капитане.

Девойката отвърна очи от Роуч и се огледа още веднъж в помещението, където през изминалата пролет се бе разиграла сцената на предателството към индианския парламентьор и последният остър сблъсък между бащата на Кейт и Антъни Роуч.

Тогава в това малко помещение нямаше кресло. Роуч беше заповядал да извадят пейката до стената от едната страна на дъбовата маса, за да постави там своето кресло. Целият форт се стори на Кейт отровен от делата и дъха на Роуч. Тя напусна помещението.

Бурята беше поотслабнала малко. Кейт прехвърли шала от раменете върху главата си и прекоси двора към голямата порта на палисадата. Дежурният на вратата пусна девойката свободно да излезе. Дежурните бяха навикнали с това, че Кейт посещаваше всеки ден гроба на баща си извън палисадата.

Тя стори това и днес. Гробът беше скромен, без цветя, без венец. Девойката застана край дървения кръст. Раменете и главата й вече бяха побелели от снежинки. Тя гледаше някъде напред. В същност не виждаше заобикалящата я действителност, а само картини от спомена за баща й.

Когато Тобиас я стресна, ръцете й бяха замръзнали и тя изведнъж усети, че студът бе пронизал вече цялото й тяло.

— Върнете се, госпожице Кейт. — Съгледвачът говореше на девойката като по-възрастен брат. — Има важна новина. Тази вечер ще дойда при вас. Вие трябва да ни помогнете.

— Добре, Тобиас.

Кейт се върна отново във форта и влезе в стаята си. Беше същата стаичка, в която бе умрял баща й. Тя взе някакво ръкоделие. Трябваше да пооправи някои дрехи, щом като щеше да замине завинаги оттук.

Когато се измори да шие, тя остави ръкоделието настрана. Загледа се в картината, на която сама бе нарисувала гроба на баща си, сетне извади едно добре скътано писмо. Почеркът беше необработен, но ясен. Това бе писмото на прерийния ездач Адамс, който бе застанал на страната на Самюел Смит и се бе опитал да спаси измамения индианец. Той се бе видял принуден да избяга от Роуч заедно със своите двама добри другари Томъс и Тео. В писмото той пишеше на Кейт да очаква ново писмо. Адамс беше готов да й се притече на помощ, щом тя напуснеше форта.

Писмото беше написано преди няколко месеца. Тобиас й го бе донесъл тогава тайно. Дали Адамс все още продължаваше да мисли за Кейт?

Девойката извади някаква нова работа. Денят й се струваше дълъг, защото тя чакаше. Но и този ден свърши. Поблясквайки леко, още някоя и друга снежинка паднаха от натежалото от облаци небе върху потъмнялата земя. Кейт чу как войниците отидоха за храна, чу няколко думи и викове, тежки стъпки, после отново настъпи пълна тишина. Девойката не запали лампата, очакваше в неосветената стая Тобиас.

Най-после вратата се отвори и съгледвачът влезе вътре безшумно. Притисна се до стената далеч от прозореца. Кейт дръпна завесата.

— Какво каза Уотсън за младия дакота? — попита Тобиас. — Вие трябва да сте го чули. Капакът на пода беше отворен. Вие бяхте влезли вече в комендантската стая, докато Уотсън и Роуч бяха долу в мазето при пленника.

— Няма нужда да ми напомняш всичко това, Тобиас, ще ти кажа какво чух. Та и защо ли бих го премълчала пред теб? Токай-ихто ще умре само след няколко дни, ако остане окован в мазето. Сега поне ще почнат да му дават пак вода за пиене.

— Заповедта за неговото освобождение е тук. Морис, художникът, е успял да я издействува. Той е познавал Хари Токай-ихто още като момче в шатрата на баща му. Роуч ще попита с обратно писмо, само за да печели време и да разпространява лъжи. Аз съм куриер и познавам белите мъже. Заповедта си е заповед и те никога не биха отменили своя писмена заповед. Ще потвърдят заповедта за освобождаването и ще смъмрят Роуч.

— Но преди това Токай-ихто ще умре.

— Индианецът умира, когато иска да умре. Кейт, вашият баща беше обещал на вожда преди преговорите, че той ще може да напусне свободно форта. Вие трябва да кажете на Токай-ихто, че заповедта за неговото освобождаване е тук. Тогава вождът ще иска да живее.

— Аз ли да му го кажа?

— Да. Вие! Вие сте единственият човек, който има втори ключ за комендантската стая. Ще кажете, че сте го намерили във вещите на баща си.

— Това е така. Аз мога да ти го дам.

— Не. Аз трябва да замина за Рандал с писмото на Роуч; мустангът ми вече ме чака. Доста време загубих, за да мога да поговоря преди това с вас. Влезте вие през нощта в комендантската стая и слезе долу в мазето. Ключът от капака е в шкафа до стената, и това сте видели. Ако ви срещне някой, кажете, че духът на вашия баща ви е повикал и ви преследва. Никой няма да ви накаже, ако се случи нещо. Ще ви отпратят, и това е всичко, и съвсем не е повече от онова, което и без това ви предстои. Но заради пленника вие трябва да бъдете предпазливи. Роуч търси повод да убие младия дакота, преди да го освободи.

— Тобиас! Не само Роуч спи в своята стая над мазето. Всяка вечер в комендантската стая има постови. — Но не и тази нощ. Аз съобщих на момъка, че трябва да се махне тази вечер оттам, тъй като Роуч така иска, защото е решил да ви приеме една нощ при себе си, преди да заминете оттук.

— Тобиас! Ти си полудял!

— Комендантската стая ще бъде празна тази нощ! Вие можете да бъдете сигурни в това. Имате втори ключ. Никой няма да ви спре.

Съгледвачът не можеше да разбере какво става в душата на Кейт, нито пък да види в мрака изражението на лицето й.

— Ще се опитам — каза тя все пак накрая. — Баща ми би ме посъветвал да го направя.

— Добре.

Тобиас все още не тръгваше. Извади едно писмо и го подаде на Кейт.

— Младият Адамс очаква от вас да напуснете форта. Иска да се ожените, ако вие се съгласите да заминете заедно с него за Канада. Адамс е честен. Доверете му се и прочетете писмото внимателно. Та вие го познавате, младия Адамс. Той винаги бил на страната на вашия баща.

— Това, което казваш, е вярно, Тобиас. — Кейт си пое дълбоко дъх. — Ще се видиш ли още веднъж с Адамс?

— Мога да му отнеса вашия отговор.

Когато Роуч и фелдшерът заключиха отново капака към мазето, пленникът се бе раздвижил. Напусна обичайното си място, откъдето можеше да гледа към бойницата, и се върна обратно до стената. Веригата му издрънча. Гнусеше се да легне сред мръсотията върху пода на мазето, та се облегна на стената, за да прекара нощта прав, както се бе научил да прави при опасност сред дивата прерия. Но сега това му беше много по-трудно отпреди. Силите му съвсем бяха отслабнали.

Навън вятърът стенеше и пееше.

Нещо се понесе в, тъмнината, блещукайки. Няколко заблудили се снежинки влязоха несигурно през бойницата. Очите на пленника ги проследиха, докато те се разтопиха на пода.

Макар че беше изнурен, окованият мъж не заспа. Стоеше опрян на стената с хлътнали рамене и следваше в полусънно състояние мислите и трескавите си видения. Мислеше за своята шатра, за майка си и за сестра си. Мислеше за своя мустанг и за безкрайната прерия. Мислеше за бойните си другари, но не се надяваше да ги види отново. Пленникът беше чул вече, че неговият народ е победен, прогонен от родината и съвсем подчинен; това му бе казал злорадо пазачът. Беше чул, че той самият е болен и че му остава да живее само още няколко дни. Когато преди няколко дни пленникът бе престанал да се храни, защото под натиска на веригата органите му почти не можеха да работят вече и когато нито веднъж не помоли за отнетата му вода за пиене той бе повярвал, че животът му е приключен и че не той проявява равнодушие към враждебното си обкръжение, а че и душата му е станала съвсем спокойна. Когато Роуч дойде заедно с фелдшера, пленникът обаче се увери, че у него все още живее нещо, без той да бе подозирал това. Не бе изпитал нищо спрямо брадатия фелдшер.

Ала когато той го докосна по заповед на капитан Роуч, пленникът изпита желание да убие Антъни Роуч. Духът на индианеца все още не беше напълно прекършен, за да може той да слуша спокойно гласа на капитан Роуч и да понесе присъствието му, без да го овладее омразата.

Когато първите часове на нощта отминаха, пленникът долови, че над главата му ставаше нещо различно от другите нощи. Роуч си беше легнал съвсем рано; младият дакота беше чул стъпките му и скърцането на междинната врата; това бяха шумове, които той много добре познаваше. Капитанът хъркаше и пленникът потисна с мъка кашлицата си, защото беше доловил нещо необичайно и искаше да го чуе. Дежурният, който се беше настанил както всяка друга нощ в комендантската стая, тъкмо сега излезе от къщата. Младият дакота го чу как излиза и заключи вратата. Мина време, но дежурният не се върна.

Пленникът бе обзет от подозрение, което в същност го вълнуваше всеки ден и всяка нощ. Помисли, че Роуч ще накара да го убият. В душата си той всеки ден и всяка нощ очаква ше своя убиец. Защо си беше отишъл сега дежурният? Дали не трябваше да се случи нещо, за което комендантът искаше да каже после, че не е знаел служебно нищо?

Навярно беше полунощ. Роуч продължаваше да хърка.

Вратата на комендантската стая отново се отключи. Вътре влезе някой и превъртя пак ключа. Чуха се стъпки. Но това не бяха стъпките на дежурния. Бяха някакви леки, опипващи крачки. Една дъска изскърца. След това настана отново тишина, сякаш някой се страхуваше да не се издаде.

Младият дакота раздвижи глава. Измъчвалото го седмици и месеци главоболие бе понамалило острите му възприятия, ала волята му принуди слуховите нерви и мозъка да заработят в този миг. Той се ослушваше напрегнато и долови и следващата предпазлива стъпка.

Предположенията и настроението на пленника се промениха. Един убиец по поръка на капитана нямаше нужда да проявява такава предпазливост. Всички надежди, които пленникът дълго и властно бе подтискал и искаше да задържи и сега, се надигнаха и го надвиха.

Кой ли беше там горе? Какво искаше той? Щеше ли да отвори капака към мазето?

Някой опипваше капака, който затваряше дупката към мазето. Капакът се раздвижи леко, но отново падна, сякаш бе твърде тежък за нечии слаби ръце, и после отново се раздвижи. Вдигнаха го съвсем. Пленникът стоеше на известно разстояние от отвора и не можеше да види какво става горе. Чу обаче, че някой раздвижи стълбата, и после видя как бавно я спуснаха надолу. Показаха се две малки крачка, обути във високи ездачески ботуши, които заслизаха от пречка на пречка надолу.

Мракът бе разкъсан от един слаб отблясък на лунната светлина. Младият дакота видя някаква девойка. Тя стигна до пода на мазето, огледа се и после се отправи към пленника.

— Ти ме познаваш, Токай-ихто — рече просто тя. — Аз съм Кейт, дъщерята на Самюел Смит. Баща ми умря. И аз си отивам. Тобиас ми възложи да ти кажа преди това нещо.

— Да? — Думата бе по-скоро едно движение на устните, отколкото звук.

— Войната свърши. Заповедта за твоето освобождаване е пристигнала вече. Най-много след четиринадесет дни Роуч ще получи потвърждение на своя въпрос, че е длъжен да изпълни заповедта. Тобиас ще я донесе. Ти ще бъдеш свободен.

Думата „свободен“ улучи затворника като боен вик, който стряска военния от сън; волята на вожда изведнъж се събуди и без да издава чувствата си, той концентрира мислите си. Трябваше да пита, можеше да пита; това беше първото му оръжие, от което можеше да се възползува.

— Как приключи войната?

— С вашето поражение, вожде. Вярно е, че отначало вие постигнахте големи победи. Вашите вождове Седящия бик и Крейзи Хорс унищожиха военните части на генерал Къстър и той самият също паднал убит. Останали живи само един-единствен скаут и един катър. Вие победихте и генералите Крук, Бентин и Рено, и те трябваше да отстъпят. Но след това мунициите на вашите бойци се свършили. Те бяха принудени да се оттеглят.

— Къде е Червената лисица?

— Замина за агенцията. Ще работи там като преводач.

— А какво прави Адамс?

— Той избяга, когато те намериха желязната му пила при тебе. Заминава за Канада. Не желае да остане в „щатите“, където убиха баща му.

— Убиха баща му? Как се случи това?

— Отнели фермата на стария човек, защото той не можел и не искал да заплати повторно земята, която бил откупил от дакота и я обработвал. Казал, че това е измама. Когато обаче изгонили дакота и дългите ножове дошли, той се приготвил да се брани с пушката си. После побягнал. Те го заловили и според обичая си го залели с врял катран, налепили го с пера и го гонили, докато умрял. Белите мъже също умеят да измъчват до смърт.

— Аз знам това… И как ще живее Адамс в Канада?

— Смята да заеме капани от кожарската компания и да стане ловец на бобри заедно с Томъс и Тео. Щом успее отно во да се снабди със земя, ще отглежда добитък и ще обработва земята. Неговата съдба прилича на съдбата на всеки червенокож — прокуден и низвергнат.

— И все пак не желае да бъде индианец. Сам ми каза веднъж това.

Кейт се замисли.

— Кожата на Адамс е бяла, очите му са сини, но днес той би бил ваш брат, ако можеше да живее при вас. Ала не му е позволено. Границите на резерватите са затворени за нас, белите.

— Тук някъде ли се навърта той още?

— Да. Чакат мене заедно с Томъс и Тео.

— Адамс, който е изрекъл тези думи, които ти сега ми предаваш, все пак ни презираше, задето не умеем да водим рало и да отглеждаме добитък.

— Но вие щяхте да се научите — отвърна Кейт. — С каква радост би ви научил днес Адамс, ако му беше позволено.

В двора се чуха стъпки. Девойката се притегли към стената. Стъпките се отдалечиха и заглъхнаха.

— Върви! — подкани пленникът Кейт. — Не бива да те открият. Ти прояви достатъчно смелост.

— Отивам си. Ти си наш брат. Когато бъдеш свободен, ела в Канада. Там никой няма да те преследва. Ние ще бъдем на границата, близо до Гористите планини.

— Кажи на Тобиас: аз ще се боря за живота си. Хау… А сега върви.

— Остани със здраве!

Кейт се покатери бързо по стълбата и я издърпа нагоре. Спусна отново капака. Пленникът чу тихите й предпазливи стъпки. Най-после чу как тя отвори и заключи външната врата. После настана тишина.

Младият дакота се вглъби в новините, които му бе донесла Кейт Смит. Сега той беше едва двадесет и четири годишен и виждаше отново задача пред себе си.

От този час той започна да се бори за още четиринадесет дни живот, за дните и нощите до онзи миг, в който Роуч щеше да го освободи.

Пленникът изпъна мускулите си, давайки отпор на натиска на веригата. Дори и да се налагаше да повръща, започна да се храни, за да не дава повод пазачът да му отнема отново водата за пиене. С желязно напрежение на силите си налагаше редовна смяна на будуване и спане.

Четиринадесет дни по-късно през един мрачен следобед недодяланият набит пазач дойде при пленника по-рано от обикновено. Още не беше настъпило време за вечеря и той не носеше нищо. Когато застана пред индианеца, извади бавно два ключа от джоба си и ги показа на пленника.

— Ти трябва да отидеш при коменданта — рече той, — при капитан Роуч. Дръж се прилично. От това зависи животът ти.

Той отключи белезниците и веригата и свали халките от краката на пленника. Младият дакота с нищо не показа какво облекчение почувствува.

— Така — заповяда недодяланият пазач, който бе измъкнал пистолета си, — сега върви по стълбата нагоре. И не ми създавай ядове. Там горе стоят още неколцина, за да те посрещнат.

Младият дакота изпълни мълчаливо заповедта. Страхуваше се да не би враговете му да измислят някакъв опит за бягство от негова страна и да го застрелят. Ала той и не можеше да окаже никаква съпротива на техните заповеди, защото щяха да го застрелят и заради това. Когато влезе в работната стая на коменданта, той позна седящия пред работната маса Роуч. Четирима драгуни с извадени пистолети пазеха капитана от очаквания изблик на омраза и отчаяние от страна на пленника, комуто предстоеше да бъде освободен. Капитанът се беше облегнал според обичая си назад и държеше цигарата си между жълтите пръсти. Върху лицето му се четеше всичко, което един кариерист и зъл човек изпитва в миг на триумф. Той сбърчи нос, когато индианецът застана пред него с мръсните си от засъхнала кръв и прах дрехи, чиято скъпоценна везба почти не личеше вече.

— Какво ми влачиш тук тоя тип такъв мръсен и смър-дящ? — скастри той недодялания набит прериен ездач. — Трябваше най-напред да го залееш с няколко кофи вода. Остави сега-добави той, — ще гледам да приключа случая колкото се може по-бързо. — Той разглеждаше младия дакота като животно, което оценяват на пазара. — Изглеждаш ми твърде болен, туберкулоза или нещо подобно. — Роуч дори не се постара да прикрие задоволството си от това. — Всеки случай фелдшерът смята, че имаш туберкулоза… Във Вашингтон не се двоумят повече да те освободят, щом като ти е дошъл умът в главата и подпишеш, че ще тръгнеш без никаква съпротива към резервата. — Роуч си играеше с някакъв документ. — Е, какво? Премисли ли?

— Че ще отида сам в резервата ли?

— Да, естествено. За хората от своята племенна група няма какво повече да подписваш. Те отдавна са настанени там.

— Задължавам се да отида без никаква съпротива в резервата.

— Колосално! Какво ли не вършат няколко месеца в мазето! Станал съвсем друг човек! — Роуч изтика документа към младия дакота. — Ето тук! Подпиши!

През времето, в което бе имал вземане-даване с белите мъже, индианецът се бе научил да чете. Той прегледа внимателно изреченията, под които трябваше да се подпише. Там действително нямаше нищо друго освен това, което беше казал Роуч. Индианецът подписа прав.

— Оръжията си, естествено, няма да получиш. Ще станеш вече от дивак цивилизован човек. Утре заран рано тръгвате. Тобиас трябва да отнесе едно писмо във форт Робинсън и ще те вземе със себе си. Коня ти подаряваме обратно, това добиче е изобщо неизползуваемо. И гледай да отведеш оттук и другия див звяр, тоя черен вълк, който кара хората да се чувствуват несигурни в околността. Нима това е твое куче?!

Индианецът вдигна рамене. Роуч се огледа.

— А къде е Тобиас? — попита присъствуващите. — Беше му заповядано да дойде.

Вратата се отвори и повиканият влезе.

— Аха, Тобиас! Ето го твоя повереник. Той отива в резервата. Ти ще го вземеш утре със себе си. Може да преспи тази нощ при тебе във войнишкото помещение.

— Хау.

Без да кажат дума повече, двамата индианци напуснаха помещението. Навън в двора беше сумрачно, нощта вече настъпваше. Неколцина стоящи наоколо войници и прерийни ездачи погледнаха с нескрито любопитство освободения пленник и той чу приказките им.

— Не е голям героизъм да го освободиш сега. Всеки вижда, че няма да го бъде дълго.

— Той въобще не заслужава да го освободят. Аз още не съм забравил как наръга лейтенант Уорнър с камата си в мрака.

Младият дакота потисна кашлицата си.

Тобиас го отведе в помещението за войниците. Две газени лампи осветяваха мъждиво мрачната стая. Делаварът потърси нещо под постелята си в ъгъла. Подаде на младия дакота от своя пемикан и върху лицето на Токай-ихто пробягна бегла усмивка, когато получи отново и старата си лула.

Вечерта войниците се събраха в блокхауса, бъбреха, пушеха, играеха. Повечето от тях изобщо не обръщаха внимание на двамата индианци, но откъм група възрастни войници, които бяха участвували в ожесточените боеве за станцията, към тях се стрелкаха зли погледи и враждебни забележки.

— Какво прави тая смрадлива свиня тук при нас?

— Може би той ще ни разкаже как уби Джордж и Майк и другите!

— Трябва да му отнемем огнивото, иначе току-виж тази нощ сме полетели още веднъж във въздуха.

Младият дакота с нищо не даде вид, че е разбрал думите им. За да избегне евентуален сблъсък, при който освободеният пленник щеше да бъде линчуван, делаварът предложи:

— Да вървим при конете.

Младият дакота се изправи бързо и двамата индианци напуснаха помещението. Дежурният край вратата пусна Тобиас да мине заедно със спътника си. Пред вратата имаше оградено пасище, където няколко коне скубеха кафявата зимна трева. Само един кулест жребец стоеше с наведена глава, без да пасе. Младият дакота го повика тихо. Изпосталелият кулест кон, върху чиято кожа личаха следи от много рани, вдигна глава, наостри уши и след това пристигна с няколко скока до оградата. Допря меките си ноздри до бузата на единствения ездач, когото бе търпял някога върху гърба си, и младият дакота погали врата му.

Индианците се разбраха с един поглед. Тобиас измъкна преградните колове на изхода на ограденото пасище и двамата изведоха конете си.

Подкараха ги навътре в прерията. Да обгърне с поглед широката земя бе първото желание на освободения мъж.

След като фортът остана далеч зад двамата ездачи, така че там никой повече не можеше да ги чуе и да ги види, те спряха конете. Младият дакота трябваше да задържи късо юздата на своя кулест жребец, защото животното искаше да продължи да лети буйно и да се понесе към познатите му прерии на югозапад.

Дребни, снежни кристалчета прехвърчаха с бързо просветващ и отново изчезващ блясък през въздуха. Между облаците блещукаха звезди, все така далечни, както отпреди хиляди и хиляди години. Пълният кръг на луната, господарка на нощта, се изкачи по небесния свод. Понесе се тържествен през мрака и го освети със заплашителния си червен блясък. Наоколо се простираше голата земя. Нейните синове дакота бяха прогонени и още нито един от новите господари не бе проявил желание да се настани сред неплодородната пустош. Погледът се носеше над голите пясъчни хълмове, над обраслите с къса трева хребети на ниските възвишения и долини. По брега на реката редки върби се свеждаха под полъха на нощта.

Вождът гледаше за последен път великата си родина. На следващото утро те щяха да се отправят към резервата.

Устните му се разтвориха и над безбрежната степ се понесе тихо и приглушено жалната му песен. Звуците се смесиха с тъмния приглас на вятъра.

Вождът пя дълго и самотно, прекъсван постоянно от кашлица, и останалият без родина делавар чуваше в песента на своя другар дакота собствения си вопъл.

И ето че песента на индианеца сякаш събуди заспалата земя. От един осветен от луната хълм се надигна някаква чужда сянка. Беше вълк, по-различен от останалите вълци, по-едър и по-тъмен. Отслабналото животно се появи с отворена уста и с пламтящи очи като призрак, който можеше тутакси да се издигне и да се понесе във въздуха. Но той остана на земята и започна да се приближава бавно, крачка подир крачка, все по-близо до приглушената тъжна песен, която разказваше на вълците за подвизите на дакота и за тяхната съдба.

Вождът беше познал вълка. Не се помръдна от мястото си. Продължи да пее тихо и гласът му привличаше животното като мощна магия. Все още ръмжейки с оголени зъби, черното животно се приближи съвсем. Най-после лапите му стъпиха върху тревата пред коня. Ръмженето му премина в скимтене и то легна.

Когато вождът млъкна, животното нададе силен лай. Чувствителните му ноздри вдъхваха непрекъснато познатата миризма.

— Охитика!

Кучето скочи върху младия дакота, та той трябваше да стисне здраво мустанга си, за да не го повали то на земята. Охитика излая силно. Кулестият жребец също позна черното вълчо куче. Изпръхтя шумно и започна да скубе изсъхналата трева.

— Ето го, че прояде отново — рече делаварът.

Двамата индианци се върнаха късно в станцията. Останаха извън палисадата, в ограденото за конете място. Часовият не им обърна никакво внимание.

Делаварът подаде на младия дакота двулезвиената му изострена кама с украсената с резба дръжка.

— Вземи — каза той, — това е единственото оръжие, което ти се разрешава да носиш. Измъкнах го от багажа на полковник Джекмън, когато той се приготви да напусне станцията. Забелязал е липсата му сигурно едва в гарнизона, затова не е могъл да го търси повече.

Младият дакота пъхна свидното си оръжие в ножницата.

Преди още хората в гарнизона да се събудят на другата заран, двамата индианци вече стояха на брега на реката и свалиха дрехите си, за да се изкъпят. Единият от постовите при конете дойде при тях. Беше възрастен човек с гъста брада.

— Откажи се от това — каза той на освободения пленник. — Реката е ледено студена, а ти си болен. Нима искаш да пукнеш веднага, след като те освободиха? Ела с мен в блокхауса! Ще ти дам топла вода. Никой там вътре няма да разбере!

Вождът не отговори нищо, но не обърна внимание на предупреждението, а скочи в реката и заплува.

— Виждал ли е някой подобно безразсъдство! — Брадатият мъж поклати съжалително глава. — Тия диваци нямат капка разум!

— Дакота знаят да се мият само така — обясни Тобиас на постовия. — Вярно е, че те си правят и парна баня, но накрая всичко завършва с плуване в реката.

— Завършва, да, добре го каза! — Добродушният човек се върна при конете.

Тобиас скочи подир младия дакота в бавно течащата вода. После двамата изтриха телата си с пясък на брега. Тялото на младия дакота трепереше от треска и сърцето му се бореше, но когато смъкна от кожата си всичката мръсотия; където бе невъзможно другояче — заедно с кожата, той се почувствува като човек, когото са престанали да измъчват. Делаварът подаде на младия дакота нови индиански легини, мокасини и един платнен пояс. Младият вожд прие всичко. Украсения си с миди колан обаче и изпоцапаната със засъхнала кръв празнична дреха той не остави, а я облече и се препаса отново.

Тъй като бяха двамата сами, дакотският вожд попита на своя роден език:

— Как е могло името ми да стигне чак до Вашингтон?

— Художникът Морис, когото вие, дакота, наричате „Прелетната птица Тайнствения жезъл“, се е застъпил за тебе. Той е бил винаги добър приятел на дакота и искаше да спаси поне тебе, щом като не може да направи нищо друго за всички ви.

— А какво стана с Кейт Смит?

— Тя намери възможност преди десет дни да замине оттук заедно с едно търговско семейство. Роуч й разреши; беше доволен, че няма да вижда повече девойката. По пътя ще я пресрещне Адамс, прерийният ездач, и ще я поеме по-нататък. Мисля, че той ще се ожени за нея.

Когато съвсем се развидели и станцията се оживи, двамата индианци вече бяха поели пътя към резервата. Черното вълчо куче тичаше заедно с конете им. Тобиас беше определил посоката, но младият дакота водеше, за да отстъпи на кулестия жребец обичайното му първо място в редицата. Колко добре познаваха ездачът и конят местността! Това бяха същите онези поля и пясъчни ивици, възвишения и хълмисти местности, през които бойният вожд на Мечата орда бе предвождал своите мъже повече от две години в техните победоносни набези над военната част на брега на Ниобрара.

Делаварът, чийто пъстър кон вървеше ненаправляван по дирите на предния ездач, гледаше по време на ездата мъжа пред себе си и неговия кулест мустанг. Можеше да вижда само черния кичур коси на младия дакота, който сега съхнеше на вятъра, изпоцапаната със засъхнала кръв и мръсотия дреха, слабата мускулеста ръка, която възпираше от време на време кулестия жребец, за да не изостане пъстрият кон на делавара много назад. Какво щеше да стане сега с този млад човек? За какво мислеше той? Докога щеше да изтърпи принудата да седи в резервата пред своята шатра и да очаква полагаемата му се дажба храна?

„Всемогъщото тайнство ме е създало индианец, но не индианец за резерват“ — беше казал Татанка-йотанка по време на преговорите с генералите на дългите ножове. Тези думи се отнасяха и за Токай-ихто.

Когато по обяд ездачите дадоха кратка почивка на конете си и младият дакота се отпусна върху кожената завивка до Тобиас, съгледвачът каза и беше убеден, че е длъжен да го каже:

— Ако искаш да бягаш, Токай-ихто, преди да стигнем резервата, аз няма да ти попреча.

— Мислиш ли, че няма да мога да избягам от резервата? Делаварът се опита да прочете мислите на дакота в очите му. В тях се четяха някаква сила и сигурност, които той не можа да определи. Затова каза само:

— Да избягат са успели мнозина. Но после не знаят накъде.

— Къде са шатрите на моите братя? Ти знаеш ли?

— Горе, на северозапад, в резервата в „Лошите земи“.

— Значи близо до границата на резервата към Блек Хилс?

— Да.

Младият дакота затвори за миг очи. След това, коетобе чул току-що, той не искаше повече нито да пита, нито да го разпитват.