Синовете на Великата мечка

„ОЧИТЕ МИ БИЗОНИ ЖЪЛТИ ВИЖДАТ…“

Тобиас тръгна на път с написаното с букви и с образи писмопослание до Седящия бик и Токай-ихто. Напусна изгорелия форт, без да се сбогува с никого. Прекоси брода на реката, после подкара пъстрия си жребец в галоп и скоро се изгуби от погледите.

Мустангът на съгледвача имаше добър ход. Пръхтеше и кихаше, защото ездата в ранното утро през покритата с роса прерия беше еднакво удоволствие и за човека, и за животното. Вятърът галеше нежно цветовете на растенията и тревите. Дребни прерийни кучета изчезваха, квичейки, в дупките си, а отдалеч надничаше любопитна антилопа.

По пладне съгледвачът си даде почивка. Наоколо цареше тишина, нищо не се помръдваше подозрително. Тобиас отвори чантата си за провизии и започна да яде. След като се нахрани, запали лулата си и още веднъж премисли своето решение. Той бе получил заповед от Смит да замине за Блек Хилс и да намери там Седящия бик и Токай-ихто. Никой не попита Тобиас съгласен ли е и той мълча, но в душата си реши какво ще прави. Смит му бе заповядал онова, което го бе посъветвал да стори Червената лисица. Червената лисица обаче не беше човек, на когото можеше да се вярва; Тобиас беше убеден, че в неговите съвети се крие непременно задна мисъл. Когато Червената лисица напусна станцията, Тобиас тайно го проследи. Никой не биваше да знае за това и Тобиас предпочете да го набият, отколкото да каже дори и дума. Отначало Червената лисица бе подкарал коня си на североизток, когато сметна обаче, че никой не го наблюдава, се върна с мустанга си през реката на южния й бряг и се насочи на югозапад. Той криеше нещо. Тобиас бе чул разговора между червенокосия и Адамс. Каква търговия искаше да прави този човек, който преди бе бандит, а сега служеше като куриер? Тобиас нямаше намерение да се съобразява със съветите на Червената лисица, следователно нямаше да изпълни и заповедите на Самюел Смит. Беше решен да действува така, както той смяташе за целесъобразно.

Невъзможно беше да знае къде може да се намират в момента търсените вождове, защото прерията беше безбрежна, а мустангите бяха бързи. Той можеше по-скоро да предполага къде се намира по това време бивакът на дакота с жените и децата. Тобиас знаеше, че през зимата Мечата орда търсеше закрила сред горите на предпланините на Роки Маунтинс (Скалистите планини) и построяваше първия си летен бивак край Конския поток. Той реши да определи като цел на своето пътуване Конския поток и затова отсега нататък щеше да върви в югозападна посока. Това беше същата посока, по която тайно беше тръгнал Червената лисица.

Съгледвачът язди, докато небето притъмня и по него се показаха звездите. Тогава той даде на пъстрия си кон и на себе си заслужената почивка. Нощта беше студена. Жребецът легна на земята; Тобиас се загърна в своята завивка и заспа върху врата на коня. Край краката си той остави да догаря малък огън, който трябваше да пропъжда вълците. Не беше страшно, ако огънят привлечеше съгледвачите на дакота. Тобиас беше защитен от бялата вълча кожа, която представляваше неговият парламентьорски флаг. Никой не можеше да се учуди на това, че като мирен пратеник той носи оръжие, защото то му бе необходимо за лов, когато се свършат провизиите му, и освен това трябваше да може да се брани срещу мечки и вълци.

След като спа несмущаван от нищо, още преди изгрев слънце той тръгна отново на път. И този, и следващия ден никой не го забеляза. По пладне на третия ден според неговите изчисления само още няколко часа езда го деляха от средното течение на Конския поток. Очертанията на Скалистите планини на запад вече се бяха приближили видимо. Тобиас се намираше в една гранична област между земите на отделните племена. По тези места ловуваха дакота и техните смъртни врагове от племето пани. Той трябваше да бъде внимателен.

Спря отново на една малка височинка да огледа околността. Пред него се разкри равна долина, проточваща се от север на юг през хълмистата местност. В малкия поток, който течеше през долината, вода навярно имаше само през този благоприятен годишен сезон. В дъното на долината Тобиас забеляза някаква следа, която веднага прикова вниманието му. На една голяма площ тревата беше утъпкана и опасана, а земята — разровена. Прикривайки се непрекъснато, съгсъгледвачът подкара коня си внимателно и се приближи дотолкова до следата, че да може да я разчете. Тук голямо бизоново стадо бе намерило хубава паша. Пасейки спокойно, то се бе изтеглило по един стар бизонов друм покрай потока от юг на север. Каква огромна следа! Навярно хиляда животни бяха минали оттук. Такива големи стада вече имаше много рядко. Прерията беше разпокъсана от поселища и железопътни линии; от това пътищата за преселване на бизоните от едно място до друго, които на времето водеха от Канада до Мексико, сега бяха прекъснати. Ловците на бизони бяха започнали да ловуват с автоматични пушки.

Тобиас впери възбудено поглед на север. Там земята на долината беше жълтеникавокафява и приличаше на движещо се вълнисто гъмжило. Отделни животни се открояваха сред преливащата се кафява козинява маса: високите им гръбнаци, тъмните гриви, сред които рогата почти се скриваха. Като далечен гръмотевичен грохот кънтеше ревът, с който животните се поздравяваха помежду си. Освен през любовния период, мъжките и женските бизони пасяха разделени. Пред самотния ездач се придвижваше цяло стадо бизони. След тежката зима животните бяха слаби, ала все още носеха ценната си зимна козина. Тобиас стигна с коня си до една широка локва, където мъжкарите се бяха въргаляли. Той разпозна отпечаталите се следи от бизонски гръб. Какъв огромен гръб! Съгледвачът с неудоволствие си спомни счупването на ребрата, с което се бе отървал преди три години при сблъсъка си с един мъжкар. Бизонът, който тогава така го бе подредил обаче, би бил истинско джудже в сравнение с животното, което бе намерило приятно място за „баня“в тази локва. Без да се усети, Тобиас подсвирна леко от възхита и удоволствие. Чертите на лицето му се промениха от прилив на ловна страст. Тобиас беше запален ловец. Още четиринадесетгодишен, той бе убил първия си бизон. Ловът бе единственото нещо, което все още можеше да зарадва останалия без родина индианец, без нещо да го жегне. Съгледвачът знаеше обаче също така, че в никакъв случай няма право във военно време да се намесва в лова на племето. Дори в мирно време ловното право между отделните племенни групи се зачиташе най-строго. Бизони можеше да се ловуват само съвместно и онзи, който нападнеше стадо на своя глава и го подплашеше по този начин, се наказваше строго. Индианците не знаеха що е затвор, те само разрушаваха шатрата на злосторника. Заплахата от наказание, та било то дори смърт, не би могла вече да усмири лумналата ловджийска страст на съгледвача. Мисълта обаче, че ще го презрат като неумеещ да се владее, ако той осуетеше изпълнението на възложената му задача, поддавайки се на личната си страст, го въздържаше.

Там, където пасяха бизоните, там наблизо сигурно бяха и ловците на дакота. Къде ли се криеха ловните съгледвачи, както и надзираващите никой да не стреля, докато не е започнал общият лов?

На дългото възвишение, което препречваше и изгледа на Тобиас на юг, се подаде черен кичур коса. Една кафява ръка се вдигна нагоре и даде знак на Тобиас да стои съвсем спокойно. Съгледвачът държеше юздите на коня си изпънати. Дочу конски тропот. Голяма група ездачи се приближаваше в галоп откъм запад. Тобиас прецени по тропота, че това са най-малко стотина ездачи. Мислено пресметна броя на мъжете в шатрите на Мечата орда. Те не можеха да бъдат повече от тридесет и пет, най-много четиридесет. За лова на голямото стадо сигурно се бяха обединили няколко племенни групи.

Вече се появи и първият ездач. Той прехвърли с неоседлания си кон възвишението на юг, а останалите го следваха в дълга редица един подир друг. Тобиас можеше спокойно да ги преброи, стигна до сто и петнадесет.

По стар обичай ловците на бизони бяха облечени само с набедреник. Кафявите тела, чудесно развитите им и до последния мускул крака изглеждаха като сраснали с мустангите — тези коне, дресирани само за лов на бизони и никога не използувани за носачи. Като оръжие ловците носеха стрела и лък. Някои имаха и копия. Тобиас позна кулестия жребец на Токай-ихто. Младият вожд държеше в ръка половин дузина стрели и един светъл костен лък; през гърба му бе преметнат колчанът с резервните стрели.

Ловците на дакота забелязаха съгледвача и му дадоха знак да се оттегли. Тобиас понечи да подкара своя пъстър жребец, който вече бе станал съвсем неспокоен, нагоре по хълма в източна посока, ала животното вече не му се подчиняваше. Вдигна се на задните си крака и се извърна. Същевременно горе близо до мустанга на вожда конят на един от дакотските ловци също се подплаши. Вече нямаше спиране. Цялата редица полетя с грохот на север към стадото бизони и Тобиас също се остави конят му да го понесе напред. Кулестият жребец на вожда прелетя край него. Тобиас се намираше вече сред летящите дакота. Ръцете му бяха изпуснали юздата. Той бръкна в кесията си за патрони и пъхна няколко патрона в устата си, за да може впоследствие по-бързо да зарежда. Адамс му беше дал една жалка пушка с предно зареждане, която много бавно се обслужваше. Но всичко това нямаше значение — предстоеше ловът на бизони! Това беше наситеният с опасност труд, но същевременно и страстно желано национално развлечение за прерийния индианец. Всеки кафявокож ездач бе готов заради него да постави на карта и живота си. Като буен вятър се носеше групата ездачи през долината. Така си го представяше поне Тобиас. Това нямаше да бъде гонитба, а един бурен двубой с бизоните на живот и смърт. Сърцето му пееше песента за лова на бизони, която той бе научил някога в северните прерии при индианците от племето на черните ходила:

Бизоните бяха наострили слух. Ревът им заглъхна. Те извърнаха огромните си глави и погледнаха към приближаващите се в галоп ездачи. Един грамаден мъжкар стоеше на края на стадото. Върху козината му бе засъхнала кора от кал; явно той се бе въргалял в онази локва. Животното наклони рога, пръхтейки, ала след това все пак побягна и се присъедини към стадото, което се отдалечаваше изплашено. Орляци птици, придружавали досега стадото, размахаха криле и отлетяха.

Като стрела се спусна пъстрият жребец на съгледвача подир бизоните. Прелетя умело край опасния мъжкар и се скри във вдигналия се на кълба прах. Вече беше сред бизоните, тяло до тяло с изплашените, блъскащи се едно в друго животни. Тобиас не знаеше вече какво става с останалите ловци, не знаеше какво става и с него самия. Край него бучеше и трополеше бягащото стадо сред облаци прах. Водата на малкия поток зашляпа под копитата им. Пъстрият жребец галопираше заедно с тях, инак те биха го смачкали. Тобиас държеше пушката си под ръка. Сред праха, който отнемаше всяка видимост, сред блъскането и тласкането на носещите се в галоп бизони той видя съвсем близо пред себе си един млад бизон. Явно добре обученият му мустанг прелетя съвсем близо до животното откъм гърба; куршумът улучи взетото на мушка животно зад плешката, право в сърцето. Тобиас нема време да види как животното полетя към земята. Ловът продължаваше безспир сред летящите бизони, сред галопиращите ловци на дакота. Ръцете на съгледвача заредиха пушката по време на зашеметяващата дива езда. Той гръмна за втори път и извади следващия куршум от устата си. Мъхестите кафяви гърбове се олюляваха до него в изпълнен със страх бяг. Виковете на ловците се чуваха приглушено през мощния гръмотевичен тропот на бизонските копита. Тобиас се прицели и стреля за трети път.

При това му се стори, че кънтенето от тропота на копита бавно започна да заглъхва. Изглежда, бягащото стадо се бе разредило и разделило. Облаците прах станаха по-прозрачни. Тобиас се опита да се ориентира. Продължаваше да галопира сред около тридесет-четиридесет бизона. Искаше да се измъкне от страшната блъсканица. Жребецът му съвсем се беше изморил. Съседите му в яростния бяг, два млади бизона, го притесняваха и го блъскаха с малките си остри рогца. Тобиас реши да освободи мустанга и себе си от нападателите с пушката си и чак тогава забеляза, че кесията му за патрони не е била завързана и сега висеше празна. Той грабна пистолета си, ала този път не успя да улучи и с това само предизвика двата млади бизона за нови нападения. Пъстрият жребец нямаше сили да продължи повече. Падна на земята. Взел светкавично решение, Тобиас скочи. Стъпи на крака и побягна между бизоните на живот и смърт. Докато мускулестите му крака го носеха напред, той успя да запази самообладание и да обмисли положението си. Беше заобиколен от цяла група силни и бързи животни. Откри далече напред огромния бизон, покрития с кора от кал водач на стадото, който бе изпреварил останалите животни и сега намали ход. Групата с Тобиас скоро щеше да го настигне.

Тобиас успя да се измъкне. Дишаше дълбоко и учестено след дивия бяг и се огледа. Стадото и преследващите го ловци се бяха разпръснали нашироко. Отделни бизони, както и малки групи, галопираха без определена посока. Тобиас ги чу, като бягаха. Пред очите му ту изплуваха отделни бизони и изпънали лъковете си ловци, ту отново изчезваха между леките възвишения на почвата. Там самотен улучен бизон мина в галоп край него; един дакота го бе хванал за опашката и искаше да го задържи. Тобиас не можа да не се разсмее, когато видя лудешките високи скокове на ловеца.

После разбра, че и за него ловът още не беше приключил. Стадото, достигнало своя водач, се бе спряло и извърнало назад. Животните гледаха сърдито към индианеца. Бизонът по начало е страхливо животно, което бяга от вълците и ловците, но когато го раздразнят, нападателността му става много опасна. Тобиас се постара да се прикрие колкото е възможно по-добре във високата прерийна трева на един нисък хълм. Той нямаше вече кон, а сега видя, че беше изгубил и пушката, и пистолета си. Не му беше приятно, че водачът на стадото го беше забелязал и явно бе решил в своята объркана ярост да се справи с него. Животното побягна в галоп, с вирната право нагоре опашка към Тобиас. Съгледвачът скочи на крака.

Напъна всички сили, за да хвърли томахавката си, и улучи бизона в челото, ала зверът отърси оръжието като досадна муха. Съгледвачът нямаше друг избор, освен да потърси спасение в бягство, макар предварително да знаеше, че това едва ли ще му се удаде. Бизонът е бърз като мустанг. Тобиас изтича нагоре по едно възвишение, без да се оглежда встрани. Чуваше зад себе си скоковете на наближаващия го бизон. Дишането вече причиняваше болка на Тобиас дълбоко навътре в гърдите; сърцето му биеше на силни тласъци; слабините го боляха, сякаш му забиваха ножове. Той се затича — ха насам, ха натам, — извърна се и отново побягна назад.

Но бизонът бе забелязал обръщането му и се спусна подир него. Тобиас бе изгубил част от предимството си. Наоколо нямаше никакво дърво, дори и храст, зад които можеше да се скрие. След няколко отчаяни зигзагообразни скокове той се просна с изпънати, неподвижни крайници, като гонен до смърт заек.

Бизонът сякаш бе разбрал, че сега няма защо да бърза. Дотича в тръс, орейки земята с единия си рог, така че наоколо се разлетя прах. Когато застана пред Тобиас, за да го стъпче и смачка с копитата си, индианецът успя да запази дотам самообладание, че хвърли жилетката си върху очите на, животното. Опасните рогове се подадоха през дупките за ръкавите. Заслепеният бизон се разяри и блъсна индианеца в гърба. Тобиас усети ужасна болка. Нямаше сили да се помръдне повече и зачака с нож в ръка смъртта си. От галопиращите разпръснато край него дакота никой, изглежда, не го забелязваше.

И все пак…

Прокънтя дивият ловен вик на дакота. Бикът се сепна посред нападението. Изглежда, вражеският вик го бе разколебал. За времето между два удара на сърцето си Тобиас отмести поглед от него и потърси с очи възможния си спасител. По склона на възвишението се спускаше Токай-ихто със своя кулест жребец. Той нададе още веднъж приглушения вик, който бе объркал бизона и бе спрял нападението му срещу Тобиас.

Животното вече бе разкъсало жилетката и сега извърна сърдит поглед към новия си враг, като остави първата си жертва.

Младият дакота се приближаваше. Жребецът му се спря и се вдигна на задните си крака; беше се стреснал от заплашителните рога. Бизонът застана, готов да набоде ездача и коня. Смъртен страх зашемети до такава степен кулестия жребец, че той подскочи с четирите си крака във въздуха. Волята и сръчността на ездача му обаче го принудиха да се подчини отново, целият треперещ. Тобиас не отместваше поглед от вожда и под впечатлението на онова, което се случи сега, забрави за собствената си опасност. Жребецът, който бе оставил съдбата си в ръцете на своя ездач, вече се подчиняваше и на най-лекото притискане. Приближи се с възбудено танцуващи стъпки към дивия звяр, който отхвърли глава назад, сякаш репетираше нападението. Младият дакота искаше да застане отстрани на бизона, за да може да запрати смъртоносната си стрела. Животното обаче знаеше своето предимство и тръгна с изненадваща бързина напред, за да нападне мустанга и ездача. Жребецът направи дързък скок и се прехвърли през главата на бизона. Вождът се извърна веднага и запъна стрелата. Тобиас погледна към колчана му той беше празен; стрелата в ръката на Токай-ихто бе последната. През това време бизонът също се бе извърнал и двамата врагове отново застанаха очи в очи. Ловецът стреля, обаче не успя да улучи животното зад плешката и стрелата остана забодена в огромното туловище на изревалия бизон. Вождът бе останал без оръжие. Разярен от болката, бизонът се понесе към своя враг. Кон и ездач изглеждаха обречени на ужасна смърт.

— Бягай, бягай! — изкрещя Тобиас, без да мисли за себе си.

Дръзкият дакота не побягна. Скочи с кратък боен вик на земята и остави мустанга си да избяга. Случилото се след това се разигра толкова бързо, че Тобиас едва можа да го проследи с поглед. Бизонът тръгна напред. Неочаквано обаче младият дакота го възседна с лице към рогата му — бизонът сякаш се бе вкаменил — и остана мирно, без да се помръдне. Вождът скочи на земята. В ръката си стискаше своя двуостър нож, здрав като къс меч. Колосът се сгромоляса. Един удар в тила го бе умъртвил.

— Победа! — извика Тобиас, все още прегракнал от възбуда. — Вождът на племето дакота е най-големият ловец в прерията и в Скалистите планини!

Оказа се, че не само Тобиас бе наблюдавал тази ловна сцена. Наоколо проехтяха високи възторжени викове и цяла група ловци се приближиха в галоп. Тичащите коне сключиха кръг около убития бизон и ако Тобиас не познаваше много добре възможностите на индианските ездачи, щеше да се изплаши, че ще го смачкат. Конските копита обаче прелетяха само в застрашителна близост край него. Въздухът непрекъснато се изпълваше с възторжени и радостни викове и накрая младите индианци караха своите мустанги да се вдигнат на задните си крака и да спрат.

Един от ездачите, висок слаб мъж, който също като вожда имаше забодени орлови пера в косите на тила си и снопче червено боядисани еленови косми, скочи от своя потънал в пот мустанг. Той огледа раната в тила на бизона и опипа рогата му. През това време Токай-ихто се приближи към ранения съгледвач и Тобиас понечи да се изправи. Напразно! Младият вожд обаче го подкрепи с най-естествена готовност. Помогна му да седне и му подаде бойната секира, която навярно бе вдигнал, идвайки насам, и след това сам седна край съгледвача.

Тобиас благодари с жест и зачака да го попитат за името и за целта и задачата на пътуването му. Но се случи друго. Токай-ихто сам представи съгледвача на окръжилите го ловци:

— Това е Тобиас. Бойците от племето сиксикау го наричат Вълчия вожд, а на един от езиците на уачичун7 неговото име гласи Шеф дьо Лу8.

Тобиас вдигна изненадано глава.

— Откъде вождът на племето дакота знае това име, което аз получих далеч оттук, чак край канадската граница?

Токай-ихто отвърна на въпроса с махване с ръка.

— Името „Шеф дьо Лу“е достатъчно добре познато на всички бойци в районите между Мисури и Скалистите планини. Ти си ни причинил достатъчно вреди досега… Между другото — добави вождът със слаба усмивка — на нас ни струваше доста време и грижи да те заблудим, когато беше изпратен на разузнаване и ние искахме да нападнем ешелона с муниции.

Съгледвачът не поде тази забележка, която събуди у него неприятни спомени. Той сякаш отново бе надянал маска на лицето си.

— Името ми е Тобиас! Аз обичам всички дакота, обичам й смелите мъже сред дългите ножове и желая мир да цари сред моите братя. Така мисли и великият вожд на дългите ножове на име Джекмън, чиито писма до Седящия бик и Токай-ихто нося със себе си.

— Пратеникът на уачичун Тобиас ще има възможност да предаде тези писма на нашите вождове и старейшини.

Токай-ихто също се бе върнал към официалния тон и веднага приключи разговора. Изправи се и се зае да одере кожата на бизона. Ловците му очукаха лулите си и му се притекоха на помощ. Когато одраха кожата, вождът определи неколцина младежи да останат да пазят ловната плячка и се приготви за тръгване. По негов знак слабият боец с орловото перо се приближи към Тобиас и го подкани да седне на коня му.

Съгледвачът се остави с неудоволствие на грижите на слабия индианец. Чертите на лицето на този човек бяха остри и излъчваха желание да изрекат обидна подигравка. Тобиас го бе познал по отличителните му знаци. Това беше Черния сокол — на езика на дакота Четансапа, — вождът на Съюза на Червените елени. Тъй като съгледвачът бе изгубил своя пъстър жребец, сега не му оставаше нищо друго, освен да се остави според нареждането на вожда да бъде подпомогнат от Четансапа9, и се постара да се качи колкото може по-сръчно върху мустанга на слабия дакота.

Той седеше зад водещия коня боец и тъй като краката му не искаха да му се подчиняват напълно, беше принуден да се държи за Четансапа.

Колоната пое на югозапад напреко през обраслите с трева възвишения, явно към бивака си. Скоро към групата около вожда се присъединиха и останалите ловци от различни посоки, докато Тобиас успя отново да преброи сто души. Петнадесет сигурно бяха останали да пазят убитите животни. Местността, през която ездачите се придвижваха ту в галоп, ту ходом, беше твърде еднообразна. Следобедното сльнце добре я бе затоплило, сега обаче излезе хладният северен вятър. Вече се усещаше близостта на планината.

Слънцето потъна зад нарастващите очертания на Скалистите планини, а групата ездачи все още бяха на път. Под нощния, осеян със звезди небесен свод те най-после се приближиха към Конския поток.

Бреговете на реката бяха съвсем голи на дълги разстояния, но на завоя, който сега се откри пред очите им, растяха върби и ниски храсти. Мястото беше много удобно за разполагане на бивак. Край потока бяха издигнати шатри. От бивака излязоха млади ездачи, за да посрещнат и поздравят с остри викове ловците на бизони. Нощта се изпълни с човешка глъч и все повече ездачи се приближаваха буйно, за да съпроводят завърналите се ловци. Глъчката се усили. Шум и радостни възгласи кънтяха на воля.

Ловците и ездачите навлязоха между шатрите.

Потокът описваше открит на юг завой. В извивката му се бе настанил бивакът с шатрите на синовете на Великата мечка, който образуваше ядрото на целия лагер. Типите — както се наричаха кръглите, заострящи се нагоре кожени шатри на дакота — бяха групирани около един площад, в средата на който бе издигнат култовият кол. Земята беше силно утъпкана. Тук бойците танцуваха своите танци и уреждаха празненствата си. Около площада бяха издигнати най-големите шатри — съвещателната, заклинателската и вождо-вата. Трофейният прът пред входа на шатрата на вожда бе окичен с много предмети от ловни и бойни плячки. Двата коня, завързани пред тази типи, се раздвижиха. Кучетата излаяха високо.

Завърналите се ловци се събраха на плаца сред шатрите. Три огъня ги осветяваха с червеникавите си пламъци. По стар индиански обичай старейшините и заклинателите посрещнаха завръщащите се ловци край съвещателните огньове, където всеки ловец разказваше за своята плячка. Тобиас видя старейшините на племето, възрастни и съвсем стари мъже в богато облекло. Те се сляха пред погледа му с блещукащите светлинки на пламъците; той беше изнурен и очните му нерви съвсем отслабнаха. Но той все пак чувствуваше с каква голяма и весела напрегнатост хората в бивака очакваха вожда върху кулестия жребец.

Ездачите се спряха.

Токай-ихто вдигна ръка, за да даде знак, че иска да говори, и настъпи тишина.

— Вождове и бойци на дакота! Добрият дух ни изплати бизони; нашите стрели улучиха. Убихме двеста бизона. Утре, когато изгрее слънцето, нашите жени и девойки ще отидат да приберат месото. В нашите шатри няма да липсва месо.

Съгледвачът също не можа да се въздържи и завика възторжено. Към всеобщата глъч се присъедини и гласът на Тобиас.

Участниците в лова напуснаха редицата. Насочиха мустангите си към своите шатри или отведоха конете на паша край потока. Неколцина хлапаци дотичаха, за да отведат конете без ездачи. Пъстрият жребец, който бе докарал Четансапа и Тобиас, бе отведен за юздата от едно стройно жилесто дакотско момче. Тобиас се бе смъкнал с мъка от гърба на коня и се олюля на краката си и макар да бе напрегнал всичките си сили, се страхуваше, че всеки миг може да се строполи жалък в тревата.

Край огъня старейшините се разделиха на групи. Вождът Токай-ихто се върна на площада. Тобиас потрепера когато той го заговори и го покани с подчертана любезност да бъде гост на неговата шатра. Разбира се, съгледвачът прие поканата. Токай-ихто подаде ръка на ранения гост и го отведе в своята типи. Кожените стени на вождовата шатра бяха изрисувани с големи четириъгълници като закрилящ тайнствен знак. Едно тъмно куче вълча порода подуши Тобиас и той влезе заедно с дакотския вожд през чергилата в помещението.

Беше доволен, че множеството няма да го гледа повече.

Обгърна го обширен сумрак. Краката му стъпваха върху меки завивки и кожи, с които целият под бе постлан, и вождът поведе Тобиас край огнището. Недалеч от него съгледвачът по-скоро се отпусна, отколкото седна на земята.

Преди още да повдигне поглед, той долови прашенето, което се чуваше откъм огнището. Добре изсушени цепеници пукаха и пращяха сред малките пламъци и Тобиас си спомни, че на минаване бе забелязал кръглата плитка вдлъбнатина, в която гореше огънят. Огнището служеше едновременно и за отопление, и за готвене, и за осветление. Когато умореният ловец отвори малко клепачите си, видя излъсканото като огледало котле, което висеше над огъня на два чаталести пръта. Миришеше на тлъсто кучешко месо.

Вождът загърна една завивка от бизонова кожа върху тялото си и излезе от шатрата. Искаше да се изкъпе в потока след разгорещения и прашен лов. Ромонът на потока, който заобикаляше бивака, събуждаше спомена за вълни, които човек с удоволствие би оставил да плискат покритите му с пот и прах крака. Шеф дьо Лу също из един път усети щипещия прах по кожата си и изпита силно желание да последва примера на вожда и да скочи в потока. Но той беше ранен и затова зависим от помощта на други.

Докато очакваше завръщането на вожда, той продължи да оглежда по-нататък шатрата. Тя бе кръгла, както обикновено. Дълги гладки смърчови прътове бяха забити в кръг и се събираха нагоре, за да се срещнат на върха. Прътовете бяха стари и сигурно сред тях бяха израснали и Токай-ихто, и баща му, та може би и неговият баща. Прътовете носеха тежките чергила от бизонова кожа, чийто долен край бе захванат за малки, забити в земята колчета, така че кожата оставаше изпъната. Издръжливата бизонова кожа бе обработвана с голямо постоянство в продължение на две години и така добре ощавена, че издържаше на влага, без да се втвърдява. Тя осигуряваше закрила срещу всякакво лошо време. Тънките облачета дим и парата от котлето се изнизваха през върха на шатрата. Една вятърна клапа, завързана за два пръта, издигнати извън шатрата, осигуряваше димът да не се затиска надолу. Вътре въздухът беше свеж и приятен. Съгледвачът се облегна на плетената рогозка, която висеше просната на един триножник и му предлагаше опора и за главата, и за раменете. Тези подставки обикновено се използуваха за нощуване и в жалкото състояние, в което се намираше сега, на Тобиас, който от години насам бе спал само на гола земя, това приспособление се стори извънредно удобно.

Освен Тобиас в обширната типи имаше още две жени — една по-възрастна и една млада индианка. Двете седяха мълчаливо в дъното на шатрата. Само веднъж по-възрастната пристъпи напред, за да свали свареното вече кучешко месо от огъня и да постави шиша, на който бе набучено бизоново месо за печене.

Прихлупените чергила на входа се разтвориха. Токай-ихто се върна от баня и веднага се зае да обслужи своя гост. Съгледвачът не бе навикнал никой да се грижи за него и сега приемаше всичко изненадан и с благодарност. Токай-ихто му помогна да свали скъсаната си риза и старите кафяви кожени панталони и пое от жените една паничка с меча мас, с която почисти кожата на тялото от праха и потта. Като пипаше леко и внимателно, той провери раната на своя гост.

— Ще оздравее — каза той, — но Шеф дьо Лу се нуждае от почивка в шатра в продължение на месец поне. Веднага ли желае да легне той?

Съгледвачът направи знак, че не иска да ляга; беше твърде горд, за да признае колко е изтощен.

— Тогава аз ще помоля Шеф дьо Лу да вземе участие в угощението, за което съм поканил неколцина гости.

Тобиас не можеше да не приеме поканата. Вождът му помогна да се настани край огъня. Пое една майсторски нашарена бизонова кожа и загърна с нея съгледвача така, че тя закриваше лявото му рамо, а дясната му ръка остана свободна. Кожата бе скроена като наметало и прилепна добре към тялото. Шеф дьо Лу се опита за миг да разчете рисунките върху нея. Изглежда, те разказваха за подвизите на Токай — ихто по време на лов и на война. Тъй като раненият едва можеше да вдига ръцете си, вождът се зае да оправи и коситему. Приглади с една четка от глигански бодли черните коси и използува една змийска кожа вместо зеленото шалче, за да ги превърже през челото.

И докато Токай-ихто се оттегли след това в дъното на шатрата, за да облече и той празничните си дрехи, младата индианка пристъпи напред и подреди пъстри рогозки около огнището. Гостът следеше скришом движенията на девойката. Тя беше облечена в дълга кожена дреха, кръгло изрязана по врата. Ръкавите и полата завършваха с дълги ресни. На колана й висеше нож в кания и везани кесийки, които криеха всевъзможни дреболии. Вместо чорапи индианката носеше везани кожени панталони, които стигаха до мокасините й. Дългите й коприненолъскави, тъмночерни плитки се спускаха от раменете надолу. Пътят по средата на главата й беше боядисан с червен цинобър. Шеф дьо Лу беше чувал, че Токай-ихто има сестра на име Уинона. Тя беше достатъчно млада, за да не е омъжена още, и Шеф дьо Лу не се учуди много, че и самият вожд, изглежда, още нямаше жена. Обичай на свободните дакота бе, щом един боец навърши двадесет и три години, да се огледа, за да си избере някоя от девойките на племето си за своята шатра. Съгледвачът се опита да открие някаква семейна прилика между Уинона и брат й. Меките, забулени от сдържана тъга черти на младата индианка твърде много се различаваха от мъжественото лице на вожда. В държането и на двамата млади хора обаче имаше някакво непристъпно достойнство, което ги свързваше помежду им. Те бяха носили на плещите си в продължение на десет години тежката орис на деца на презрян от племето си човек и това ги бе приучило да се държат на разстояние от околните през годините на детството и на юношеството си, когато човек обикновено най-лесно се сближава с хората. След като младата индианка подреди плетените рогозки в кръг, тя постави за всеки гост по една глинена паница и по две по-малки панички от тъмно твърдо дърво. Към дървените панички прибави малки лъжички, издялани от рог на планински козел. Сега и старата индианка пристъпи към огъня. Тя напълни по една от дървените панички за всеки гост с някаква жълтеникава мазнина и Шеф дьо Лу веднага се досети, че това е сварен бизонски костен мозък, а в другата паничка старата жена сипа някакъв тъмен прах; това беше силно изсушено и стрито на прах бизонско месо, наричано пемикан. Големите глинени паници останаха празни. Девойката принесе още десет кожени пунгии, в които имаше тютюн и по едно парченце втвърдена боброва мас за подправяне вкуса на тютюна. Девет пунгии постави край паниците и една отделно. След това и тя се оттегли като възрастната жена в дъното шатрата. Мълчаливи и неподвижни, двете жени чакаха след-ващите нареждания, които господарят на шатрата би им дал. Сега Тобиас разгледа и лицето на възрастната жена. Очите и лежаха дълбоко в орбитите, челото й беше високо и характерно.

Токай-ихто бе облякъл мокасините си от козя кожа, легините и богато обшитата си дълга дреха от лосова кожа От оръжията си той носеше само ножа с дяланата дръжка Вдигна високо с двете си ръце короната от орлови пера с дъл-гия шлейф от същите пера и я постави на главата си. Нито едно перо на вождовото украшение не беше без определено значение и всяко от тях разказваше за подвизите на своя притежател. Многобройните червени пухести снопчета по върховете им означаваха убитите врагове; резките на дръжките на перата и червените боядисани рисунки говореха на познавачите за това, колко често Токай-ихто бе улучвал известни врагове и колко често той самият е бил раняван Орловите пера бяха особено красиви и всички еднакво големи, Основата на короната от орлови пера бе украсена с бяла хермелинова кожа.

Токай-ихто пристъпи към огнището и Тобиас вдигна възхитен поглед към него. Той видя този млад мъж на фона на плячките, които висяха на подпорните прътове и разказваха за неговите и на баща му ловни и бойни подвизи: бизонски черепи и рога, огромната кожа на една сива мечка с главата огърлици от мечи нокти и зъби, сопи с ластични и твърди дръжки, лъкове и изрисувани колчани, кръгли кожени щитове с дебели стени от седмократно напластени изпънати кожи от бизонов врат, с които можеше да се отбият дори куршуми от пушка. Огнестрелно оръжие Токай-ихто не носеше. Плячкосаното вождът сигурно бе раздал на бойците си за употреба; собственото му, което също не бе взел по време на лова на бизони, сигурно бе скрито.

Щом шатрата и домакинът бяха готови да посрещнат гостите, Токай-ихто излезе, за да доведе лично от собствените им типи онези от поканените, които заслужаваха особено уважение. Шатрата остана отворена и гостът от племето делавари се заслуша в песента на бойците и младежите които се бяха събрали навън около огньовете. Свободните индианци обичаха и пееха много — ловни, бойни, любовни, обредни песни.

Когато се върна в своята типи, Токай-ихто водеше за ръка един старец, притиснат от тежестта на годините така, че раменете му бяха хлътнали и вратът му се беше превил. Старецът със снежно бяла коса беше заклинателят на селото, към когото всички питаеха суеверен страх и който се ползуваше в съвета на вождовете с равностойно, та дори и с по-голямо от тяхното влияние. Край него крачеше друга изразителна личност. Чертите на лицето на този човек излъчваха мъдрост и необикновено силна воля. И този човек бе прехвърлил през раменете си изрисувана завивка от бизонова кожа. И той носеше корона с шлейф от орлови пера, украсена с бизонови рога, който се полагаше само на малцина бойци и вождове, отличили се еднакво в бой и по време на старейшински съвет. Рогата, които бяха закачени за къса качулка от хермелинова кожа не бяха в естествена големина. Те бяха подредени по-скоро по дължина, скъсени и след това изпилени; не бяха захванати неподвижно, а свободно за кожата и се поклащаха с всяко движение на главата на вожда. Шлейфът от орлови пера бе захванат на тила за хермелиновата качулка.

Шеф дьо Лу знаеше и без да чуе пошепнатото му обяснение кой седи пред него: Седящия бик, най-влиятелният по това време вожд и заклинател на дакота. Значи той също бе дошъл тук, а не бе в Блек Хилс. С прикрит и затова още по-голям интерес съгледвачът разглеждаше този човек, чието име за няколко години само бе станало известно от Атлантика чак до Тихия океан.

Токай-ихто съпроводи двамата най-изтъкнати свои гости до почетните места. След тях в шатрата влязоха и останалите поканени и се настаниха край огнището: един пратеник от племето на пани, чийто сноп коса се поклащаше на върха на гладко обръснатия му, лъскав от мазнина череп, един богато облечен абсарока, който носеше разпусната красивата си гъста, изкуствено удължена с друга коса, така че тя стигаше чак до краката му. Домакинът седна в кръга на своите гости. По-възрастната жена му поднесе една дълга лула, върху чиято глава бяха изрязани различни фигури. Токай-ихто я напълни с тютюн от червена върба, с малко боброва мас и щипка изсушен бизонски тор. За прерийните обитатели това беше бедният заместител на тютюна, който индианците на времето бяха отглеждали и пушили в заграбените отдавна от белите мъже плодородни земи. Вождът не се възползува от пламъка на огнището, за да запали лулата си, а както повеляваше обичаят — от огниво. То се състоеше от две малки дъсчици — една твърда и една мека; едната беше издълбана и във вдлъбнатинката й имаше ситни дървени трици. Чрез триене на три-ците с твърдото дърво опитните ръце на индианеца избиваха искра почти толкова бързо, колкото и белите мъже с кремък, стомана и прахан. Леснозапалимият бизонски тор пламна. След две дълбоки всмуквания вождът предаде лулата по-нататък и тя обиколи всички гости и накрая отново се върна при него. Гощавката можеше да започне.

Началото бе жертвоприношението, което Токай-ихто направи, хвърляйки парче месо в огъня. После домакинът измъкна опечените парчета бизонски гърди от шиша и собственоръчно ги раздаде на гостите, които поставиха големите парчета месо в приготвените за целта глинени паници, измъкнаха собствените си ножове, за да разрежат месото, и започнаха да се хранят. Шеф дьо Лу също се зае с удовол — ствие с първото си топло ядене от дни наред. Вместо хляб и картофи прибавка към месото бе насипаният в двете дървени панички сготвен бизонски костен мозък и размесеното с изсушени ягодови плодове стрито изсушено бизоново месо.

Така че гощавката се състоеше от приготвено по различен начин месо. Земята на изложеното на бури високо плато не даваше друг вид храна.

Според индианския обичай Токай-ихто не яде нищо. Цялото му внимание бе посветено на гостите. Когато изядоха бизоновите гърди, дойде ред на специалитета на гощавката, тлъстото кучешко месо, което се поднасяше само при особено тържествени случаи.

Докато гостите още се хранеха, Токай-ихто бе напълнил и запалил отново дългата лула и като завършек тя обиколи още веднъж всички гости. След това всеки посегна към приготвената за него пунгия с тютюн и запали собствената си лула. Сега гостите се разположиха по-удобно и изпънаха крака към огъня. Паниците бяха прибрани веднага от жените и мъжете подеха разговор.

Приказките се въртяха около преживелиците по време на лова на бизони. Всички присъствуващи очакваха с нетърпение разказа на Токай-ихто за приключението му с водача на бизоновото стадо. Ала младият вожд даде думата на Тобиас и го помоли той да разкаже. Гостът не премълча, че той самият бе побягнал от бизона. Когато разказът му стигна до нападението на Токай-ихто, Тобиас се оживи и описа пламенно необикновения двубой и края му. При това доброжелателното отношение на слушателите към разказващия и възхищението им от вожда видимо нараснаха.

Подир разказа на Тобиас последваха преживелиците на останалите гости. Десетки ловни подвизи оживяха и бяха повод за все нови и нови разкази за смели дела и весели случки. Индианците обичаха не по-малко от белите мъже изпълнените с напрежение и весели положения ловни истории. Разликата обаче, която прави най-силно впечатление на слушателя, се състои в това, че белите мъже обичат да разкрасяват своите ловни разкази, докато индианците се придържат към истината, дори и когато тя говори против тях. Един от по-младите гости, наричан Хитрия бобър или също така Къдрокосия Чапа10, се оказа чудесен разказвач.

Той описа с думи и жестове как сграбил за опашката един улучен бизон, който искал да избяга, и как животното го влачило в кръг десет пъти, докато той се мъчел да се запази от копитата му с лудешки скокове, и как най-после успял да победи бизона. Тобиас Шеф дьо Лу си спомни, че бе проследил за миг тази неповторима ловна сцена. Смехът на гостите кънтя дълго.

Чак сега постепенно разговорът се насочи към по-сериозни неща и Тобиас Шеф дьо Лу усети, че Седящия бик все по-често поглежда към него. Най-после главният заклинател всмукна много надълбоко от своята лула и се обърна към пратеника на дългите ножове:

— Моят по-млад брат ни носи говорещи хартии?

От въпроса съгледвачът разбра, че Седящия бик е осведомен вече от Токай-ихто и същевременно веднага разбра от почтителното обръщение „моят по-млад брат“, че влиятелният старейшина е склонен да преговаря.

Уважението, с което Тобиас отвърна, му даде право да се почувствува равностоен партньор на своя събеседник.

— Очите ми са щастливи, че виждат вождовете на смелите дакотски племена. Аз моля вождовете да изслушат посланието на дългите ножове.

— Вождовете на дакота ще съобщят утре заран в съвещателната типи посланието на своите бойци — отвърна Седящия бик с присъщото си достолепие и прибра писмата, които Тобиас му подаде.

— От кое племе са дедите на Вожда на вълците? — попита след това великият заклинател съгледвача.

— Моите бащи и братя принадлежат към племето лени-ленапе, наричано от белите мъже делавари.

— Къде живее това велико и мощно племе? Нашите най-стари мъже са ни разказвали онова, което са чули от устите на своите бащи и на техните бащи, че храбрите мъже на племето лени-ленапе живеят по посока на изгрева на слънцето на брега на голямата вода. Един много мъдър вожд на ленапе на име Таменунд бил сключил договор за вечни времена с уачичун.

— Това е вярно. Ние бяхме сключили договор с един бял вожд и той и неговите хора удържаха на думата си. — Гостът делавари сега също всмукна дима дълбоко навътре в дробовете си. — Но след това започнаха да прииждат все нови и нови чужденци, които нищо не знаеха за този договор, и нашите вождове бяха принудени да сключват все нови и нови договори. Така моите бащи се преселваха от река Делавар чак до река Съскехана, от река Съскехана до Алегейнските планини, от Алегейнските планини до река Охайо, от река Охайо към Илинойс, от Илинойс към Мисисипи, а от Мисисипи най-после ги изтикаха към Мисури! Те трябваше да се преселват от едно място на друго лете и зиме, а нашите жени и деца мряха от студ и глад!

Гостът делавар все повече се вживяваше в разказа си. Слушателите следяха думите му дълбоко развълнувани; последното изречение ги засегна непосредствено, защото и на дакота бе заповядано въпреки всички подписани договори да се преселят посред най-тежката зима, заедно с жените и децата, на стотици мили далеч в резервата.

— Моите бащи — продължи да разказва гостът делавар и, изглежда, възможността след дълги години най-после отново да може да разговаря с мъже, които го разбират, съвсем го бе обладала, — моите бащи последвали вожда Текумсе, който свикал бойците от всички свободни племена, така че към него се присъединили и най-храбрите бойци от племето дакота, и всички заедно участвували в голямата битка при Типекану. Те всички са били там, когато ние сме натъпкали с пръст устите на мъртвите бели мъже, за да се наситят те най-после на нашата земя. Но те не се заситиха. Нашите мъже, жени и деца се преселваха и мряха, а останалите живи започнаха да пият тайнствената вода на белите мъже, за да забравят мъките си. Някои мъже от моето племе сега живеят в резерват. Там те са принудени да се оставят един „бял баща“и пазачите, които са на служба при него, да ги учат как да живеят.

Присъствуващите изслушаха докрай разказа с мълчаливо внимание и вълнение. И когато гостът делавар млъкна, никой не взе веднага думата. Настъпи миг мълчание, което бе израз на почитта към борбата до смърт на един велик и достоен народ.

— Нашият брат Шеф дьо Лу също ли е син на лени-ленапе, които живеят в резерват? — попита Седящия бик с приглушен глас.

— Така е. Аз избягах оттам на четиринадесет години и постъпих на служба при милаханска11, защото обичах свободната прерия.

— Шеф дьо Лу е избягал от един резерват. Съветва ли той племето на дакота да се подчини на заповедта на милаханска и да отиде да живее в резерват?

Лицето на госта отново стана затворено.

— Аз не съм дошъл да давам съвети на великите вождове на дакота, тъй като не мога да посъветвам мъжете на собственото си племе. Ние не можем да победим дългите ножове.

— Нашите врагове също изгубиха много свои мъже и оръжие, когато влизаха в бой с нас. Във войната срещу племето семиноли за всеки убит или пленен семиноли умираха по сто милаханска; дългите ножове се биха седем зими и лета и победиха чак когато успяха да пленят великия вожд Оцеола чрез клетвонарушение и предателство.

— Война ли иска Татанка-йотанка? — Шеф дьо Лу изрече сега съзнателно името на Седящия бик на езика на дакота.

— Ние искаме само нашата прерия и спазване на сключения договор.

— Вождовете на дългите ножове са готови да преговарят с Татанка-йотанка и Токай-ихто.

— Кой иска да преговаря с нас?

— Полковник Джекмън в дома на Самюел Смит на брега на река Миниатанка-вакпала.

— Великият баща от Вашингтон няма да дойде лично да разговаря с Татанка-йотанка, така ли?

— Това няма да му бъде възможно.

— Тогава и на Татанка-йотанка няма да бъде възможно да престъпи прага на къщата на дългите ножове. Защо са необходими двама вождове на дакота, за да се съвещават с един вожд на дългите ножове? Полковник Джекмън ще дойде, добре, ще дойде и един вожд на дакота…

Татанка-йотанка проточи последната дума и погледна Токай-ихто, който го слушаше мълчаливо. Сега и беловласият старец с пронизващия поглед и Шеф дьо Лу също погледнаха към бойния вожд.

Токай-ихто се колебаеше.

— Предателство е възможно… при дългите ножове — изрече приглушено гласът му след дълга пауза. — Както ти сам каза, Татанка, има вождове, които са били пленени по време на преговори.

Гостът от племето делавари сведе поглед и си помисли в този миг за Червената лисица, който бе донесъл посланието на Джекмън в блокхауса. Дали Токай-ихто подозира нещо за него? Шеф дьо Лу остави първоначално съзнателно без отговор подозрението, което бе изрекъл младият вожд. Очите му шареха от единия към другия вожд. Мъжете, изглежда, преживяваха мълчалива борба и Шеф дьо Лу очакваше с нетърпение какво ще се случи по-нататък.

Татанка-йотанка бе един от най-известните главни вождове. Токай-ихто бе изгрял на небето на дакота като комета. Доскоро чужд и мразен до смърт, сега той неочаквано бе застанал в центъра на своето племе, отличил се с нечувани бойни подвизи и мъдри съвети, всички се възхищаваха и същевременно се страхуваха от него. Славата и уважението, с които се ползуваше Татанка-йотанка, сякаш бяха пуснали дълбоки корени като дърво. Младият Токай-ихто, боен вожд на една малка част от племето, трябваше да завоюва всеки ден наново почитта на хората и синът на презрения не биваше да допусне нито за миг силата и смелостта му да отслабнат, или поне да събудят такова подозрение. Защото под завесата на уважението дебнеше омразата срещу този, под чийто нож бе паднал собственият му брат и много други смели бойци. Шеф дьо Лу наблюдаваше един от мълчалите през всичкото време гости, когото му бяха представили с името Шонка-вакон и който, изглежда, беше нещо като помощник на стария заклинател и сигурно бе поканен именно като такъв на гощавката. Гостът делавар се изплаши от омразата, с която този гост наблюдаваше вожда, когато предполагаше, че никой не го забелязва. Изразът на лицето на стария Хавандшита също не беше доброжелателен.

Мълчанието на мъжете продължи подтискащо дълго.

— Значи Токай-ихто не желае… — поде Татанка-йотанка отново разговора, редейки бавно думите една след друга. — … не желае значи да отиде за преговори в къщата на вожда Самюел Смит? Вождовете и бойците на дакота смятат, че ще бъде полезно да оставят преди бойната секира да говори езикът. Те са съгласни да се доверят на мъдростта и на умението на Токай-ихто, който е млад на години, но възрастен по ум.

Бойният вожд погледна въпросително към беловласия заклинател на своя бивак. Хавандшита обаче мълчеше недружелюбно.

— Токай-ихто е готов да извърши онова, което ще реши съветът на вождовете и на старейшините — отвърна накрая вождът кратко и с мъка.

По всичко личеше, че той не желае повече да говори по този въпрос и гостите зачетоха желанието му.

Вече бе минало полунощ, когато мъжете се сбогуваха и напуснаха шатрата. Токай-ихто съпроводи заедно с Хавандшита Татанка-йотанка и останалите пратеници на другите племена на дакота към заклинателската шатра, където те гостуваха на стария заклинател, първия старейшина на бивака.

Когато се върна в своята типи, бойният вожд завари там освен Шеф дьо Лу и жените, също и Къдрокосия Чала и Четансапа. Гостът делавар забеляза как лицето на вожда просветна, щом видя своите приятели.

Токай-ихто пристъпи към Чапа и сложи ръка върху рамото му.

— Как се чувствува моят брат, най-хитрият в племето на дакота? Достатъчна ли бе моята гощавка, за да засити неговия стомах дотолкова, че да може той отново да издържи на гладните дни, които му осигуряват жените в неговата шатра?

Насмешливият дългун се разсмя, ала лицето на Къдрокосия Чапа се помрачи.

— Другарю мой от детските ни игри — отвърна той на вожда, — защо искаш да забиеш копие в сърцето ми след тази толкова приятна гощавка и оставяш езика си да говори за тези жени, които представляват мъката на моя живот?

— Аз съм изненадан! — намеси се ергенът Шеф дьо Лу. — Защо хитрият боец е довел в своята шатра жени, които не са му по сърце? Ами тогава да ги отпрати!

Дългунът се разсмя отново, Чапа обаче погледна госта делавар с очи на умиращ елен.

— Отвел съм ги в шатрата си? О, Шеф дьо Лу, аз изобщо не съм завел още никаква жена в моята шатра, макар очите ми да са видели вече двадесет и четири зими. Аз наследих всички тези жени заедно с шатрата, в която съм израснал — старата майка, трите й дъщери, чиито мъже паднаха в бой, и три дъщери на тези дъщери, които никой боец още не е поискал за жена.

— Тогава в шатрата на Къдрокосия Чапа значи има много ръце, които могат да работят! — отвърна Шеф дьо Лу.

Къдрокосия погледна недоверчиво госта.

— Шеф дьо Лу иска ли една работлива жена? Аз мога да му дам!

Гостът делавар, който беше женомразец, махна с ръка.

— Аз и не съветвам вожда на братята делавари — рече честно Къдрокосия Чапа. — Бойната секира на Токай-ихто е остра, още по-остри обаче са езиците, които властвуват в моята шатра!

През това време вождът пое от ръцете на сестра си една паничка, в която имаше нещо червеникаво, клатушкащо се, и подаде паничката на Чапа.

— Вземи — каза той, — нека с това изкупя вината си, задето припомних на своя гост мъката на неговия живот!

Очите на Къдрокосия блеснаха от шеговития тон.

— О! О! Черните дробове на кучетата! Каква благина! Велики Токай-ихто! Сам ли ще трябва да изям всичко това?

— Да, сам, другарю мой от детските ни игри!

— Ако можеш — подхвърли непитан слабият Четансапа.

— Ако мога? Да изям двата черни дроба на кучетата? Аз ли? Ех ти, хилава тополо!

Чапа се престори на обиден от изказаното съмнение относно издръжливостта на стомаха му. За индианците време на време те се изпробваха кой може да изяде най-много дробове — един обичай, напомнящ по своему състезанието на белите да се напиват взаимно, докато паднат под масите.

— Сега ще видите колко бързо… — Чапа сграби с две ръце черните дробове и ги вдигна високо; отвори уста и нарочно, за смях, се ококори, сякаш очите му щяха да изскочат.

В този миг се случи нещо неочаквано. Черното куче направи висок скок и преди още къдрокосият боец да се опомни, захапа на два пъти, после излетя като светкавица от шатрата навън със свити уши. Отвън се чу сърдитото ръмжене, с което вълчото куче остави на земята останките от своите охранени за целта другари и започна да ги обикаля.

Присъствуващите избухнаха във весел смях, в който и Къдрокосия се включи от сърце.

— Изчезнаха! — рече той и отново и отново избухваше в смях над своето злощастие. — Изчезнаха! Истината е, че действително не можех да ги изям!

Сестрата на Токай-ихто хвърли укоризнен поглед на домакиня към Четансапа. И тя също като Шеф дьо Лу бе видяла как Четансапа бе дал знак на голямото вълчо куче. Сега тя извади в отговор на едно кимване на вожда още едно парче бизонски гърди от шиша, раздели го и подаде половината в една паница на Бобъра. Хитрецът седна още веднъж и веднага изряза месото от кокалите, за да го скрие на сигурно място в стомаха си.

— Ох, ох! — рече при това той, дъвчейки, — Токай-ихто е и си остава велик вожд.

Господарят на шатрата бе нагостил доволно не само старейшините и първенците на племето, но и госта с най-големия апетит. Най-после и двамата приятели Бобъра и Черния сокол напуснаха вождовата типи.

Представителят на племето делавари и Токай-ихто останаха сами.

Докато сестрата подаде на вожда една паница месо, за да се нахрани чак сега и той, гостът запуши лулата си.

Веселостта отново бе изчезнала от лицето на Токай-ихто. Той яде бързо, запуши още веднъж и наблюдаваше госта делавар ненатрапчиво, но Шеф дьо Лу все пак го забеляза и му се стори, сякаш младият дакота иска да му каже или да го попита още нещо. Двамата мъже, които седяха край огъня след голямата гощавка, бяха имали години наред еднаква съдба. Те бяха служили на белите мъже, далеч от своите племена. През това време двамата се бяха видели един-единствен път, и то съвсем за кратко; може би дори индианецът делавар изобщо не подозираше, че дванадесетгодишното момче, което бе видял на времето, е днешният вожд, който седеше срещу него. Ала у Токай-ихто отново изплуваха спомените за неговия живот на прокуден, за който той не разговаряше никога с мъжете от своето племе и със своите приятели. Една особена и извънредно важна обща черта го свързваше с останалия без родина делавар. Токай-ихто се бореше със себе си дали да отвори дума за това сега, но суровата сдържаност, която бе сковала цялото му същество, отново го възпря.

Жените покриха огъня и приготвиха постелите за остатъка от нощта. Шеф дьо Лу се отпусна изнурен и вдървен върху завивките и кожите, които сестрата на вожда преметна върху стойката му за спане. От напрежението през вечерта раната на гърба му се бе разлютила. Жените се оттеглиха заедно за почивка. Спалният триножник на вожда остана неизползуван. Токай-ихто се загърна в една стара, износена завивка от бизонова кожа и легна пред вратата на шатрата. На това място чергилото още беше отметнато нагоре и подпряно високо на един чаталест прът, така че леденостуденият нощен въздух влизаше в шатрата. Охитика, вълчото куче, се беше върнало. Свито на кълбо, то представляваше удобна възглавница за своя господар.

Гостът делавар погледна към спящия домакин. Видя само тъмните очертания на тялото му, дишането му изобщо не се чуваше. Навън шумолеше реката. Две самотни флейти нареждаха в пролетната нощ своята мелодия с прости, повтарящи се непрекъснато звуци. Това беше любовната песен на двамата бойци, които Уинона, сестрата на вожда, не искаше да чуе. Песента беше хубава като чудната прелест на пролетните цветове сред суровата степ и отекна дълбоко в сърцето на госта делавар. Мрачният съгледвач Тобиас отдавна не бе поглеждал никаква жена. Заедно с името Вождът на вълците и спомените за гордото племе делавари обаче у него се събудиха мъжките чувства, предизвикани от обаянието на една истинска дъщеря на прерията. Непризнатите чувства към девойката се прехвърлиха несъзнателно в скрито приятелско чувство към брата, който бе спасил живота на съгледвача. Шеф дьо Лу тайно бе огорчен от натиска, който уважаваните бойци на племето искаха да упражнят върху младия си вожд. Те искаха да го изпратят като парламентьор при белите мъже, на чиито намерения Токай-ихто явно никак не се доверяваше. Шеф дьо Лу се надяваше, че утре съветът на старейшините ще вземе решение в полза на Токай-ихто.

През тази нощ Тобиас не заспа. Той продължаваше да лежи буден, когато първият зрак на утрото проникна в шатрата. Младият вожд беше станал вече и отиде да вземе обичайната си сутрешна баня. Гостът делавар чуваше отдалеч гласовете и смеховете на плувците. Синовете на прерията обичаха веселието. И ако белите мъже не знаеха това, то се дължеше на туй, че те даваха твърде малко поводи за веселие на своите събратя и твърде много основание за сериозност и враждебност… Жените почистиха шатрата и по-възрастната подаде на госта за закуска пемикан. Уинона свика десетина, а може би и повече кучета — черни, кафяви, бели, пъстри, големи и малки. Завърза за гърбовете на неспокойните животни кожени завивки с върви от бизонски черва. Индианците използуваха кучетата като носачи и сега те щяха да помогнат за пренасянето на ловната плячка от предишния ден. Докараха и коне и голям брой жени и девойки се събраха на площада сред бивака. Всички потеглиха, яхнали конете си и предвождани от сестрата на вожда, за да изкормят убитите бизони, да ги нарежат ида докарат месото, кокалите и кожите в бивака. Шеф дьо Лу проследи с поглед заминаващите жени, докато изчезнаха. Токай-ихто се върна от потока и отново облече празничното си облекло и постави короната си от орлови пера, за да отиде в съвещателната шатра и да вземе участие в съвещанието и решението на първенците на племето относно предложенията на Джекмън. Когато той излезе, старата индианка спусна чергилото на входа, сякаш бе предугадила желанието на госта да заспи.

Вече беше вечер, когато Шеф дьо Лу се събуди. Токай-ихто се завърна в своята шатра. Лично Татанка-йотанка го съпровождаше и когато великият заклинател се сбогува с младия вожд край огнището във вождовата типи, той каза:

— Събранието на съвещаващите се реши: Токай-ихто ще отиде във форта и ще преговаря с полковник Джекмън. Ние не желаем война, а мир. Аз не съм срещал обаче досега нито един мъж, който да е дошъл от Вашингтон и да е говорил истината. Затова неколцина от мъжете на Токай-ихто ще го съпроводят въоръжени. Аз казах!

Заклинателят и главен вожд на всички племенни групи на дакота се сбогува, за да се върне в заклинателската типи на Хавандшита, където бе отседнал.

Токай-ихто подаде на своя гост делавар отправеното към Джекмън съгласие; посланието бе изрисувано върху кожа с образно писмо. Сега за пръв път Шеф дьо Лу се зарадва на своите рани, нанесени му от водача на бизоновото стадо. И при най-добро желание той не можеше да отнесе засега писмото в станцията с блокхаусите, пък и нито той, нито Токай-ихто имаха интерес да ускорят срещата с Джекмън.

Ако през изтеклата нощ Шеф дьо Лу не бе спал поради вътрешното си безпокойство, то сега сънят му бе смутен от събитията навън. Донесоха някаква тревожна новина на вожда; той грабна оръжията си, свика неколцина свои бойни другари и всички напуснаха на коне бивака.

Звездната нощ доста бе напреднала, когато ездачките от бивака докараха ловната плячка. Месото, непочистените още кожи, кокалите и вътрешностите бяха струпани на площада сред бивака, където останаха да ги пазят неколцина мъже, за да не се нахвърлят гладните кучета върху тях. На сутринта всички жени излязоха на работа на площада. Почистиха бизоновите кожи от остатъците месо по тях и ги изпънаха да съхнат, овързаха част от месото в кожи, за да го закопаят в студената земя; други части нарязаха на тънки ивици и ги окачиха на високи върви от бизонови черва, за да съхнат на вятъра. Голямата плячка създаде работа за всички работни ръце. Подготвянето на месото за дълготрайна употреба, разпределянето на кожите за ушиване на дрехи и направа на щитове, както и за чергила за шатри, оползотворяването на кокалите — всичко се извършваше по решение на съвета на старейшините. Дребния дивеч всеки можеше да използува в своята шатра, както желае, макар че всеки бе длъжен да уведомява и за такава плячка съвета на племето. Бизоните обаче, които бяха свещени животни и жизнена храна за всяко ловно племе, се използуваха по общо решение и свободно живеещите индианци убиваха само толкова бизони, колкото бяха необходими за изхранване на племето.

Когато ловната плячка бе обработена дотолкова, че да може да изтърпи пренасянето на дълги разстояния, външните за бивака бойци — около седемдесетина дакота, десетина пани и петима абсарока — някои от тях с жените си, които ги бяха съпроводили дотук, напуснаха бивака заедно с товарните коне. Шеф дьо Лу предположи, че тези бойци се бяха обединили край Конския поток, за да нападнат заедно форта, който малко преди това Токай-ихто бе успял да разруши сам. Сега всички се запътиха към своите биваци с добре дошлата плячка бизони.

Вождът и неколцината му бойни другари още не се бяха завърнали.

Докато Шеф дьо Лу прекарваше последните часове на деня в размисъл над всичко случило се, той бе посетен от едно индианско момиче. Нежното девойче, върху чието рамо стоеше една опитомена катеричка, бе на не повече от осем години и следователно вече навлизаше в юношеската възраст. Момиченцето не беше хубаво, ала живите му очи гледаха умно. То не обърна никакво внимание на госта делавар, а избра няколко скроени за ловна дреха кожи от един куп, сякаш си беше у дома във вождовата шатра. После започна да шие сръчно и прилежно. Костеното шило с прокараната през него вместо конец дълга жила непрекъснато пробождаше кожата. Девойчето вдигна поглед от работата си едва когато едно момче с лък и стрела в ръка мина навън край шатрата.

— Хей, Хапеда, майсторе по прическите! — подвикна девойката. — Доста дълго, виждам, си четкал пак косите си и много красиво си сплел плитките си. Но дали и стрелите ти улучиха целта? Или заслужи присмеха на Младите кучета? Момчето се спря и погледна в шатрата.

— Моите стрели улучват винаги! Днес момчетата от Съюза на Младите кучета избраха Часке и мен, Хапеда, Сина на Черния сокол, за свои водачи! — Момчето се подвоуми, ала след това все пак се реши да направи една крачка навътре във вождовата типи.

Отвън се чу изстрел. Разговорите на работещите още на площада жени веднага секнаха. Всички се ослушаха, Шеф дьо Лу и двете деца — също. Колкото по-тихо ставаше в ослушващия се бивак, толкова по-силно отекваше всеки изстрел.

— Далеч от тук гърмят — прецени спокойно гостът от племето делавари. Той се обърна към момчето: — Можеш ли да прецениш кой стреля, Сине на Черния сокол?

— Да, мога — бе самонадеяният отговор на едва единадесетгодишното момче. — Стреляха уачичун. Токай-ихто излезе миналата нощ заедно с неколцина от нашите бойци срещу тях. Те са десетина разбойници и ушите на Вожда на вълците от племето делавари сигурно също са чули, че наведнъж изгърмяха около десет изстрела. Това са „мацаваките“ на уачичун.

Би било твърде жалко да хабим куршумите си за тези мръсни плъхове. Ние ги прогонваме със стрелите си.

— Хау! — възкликна девойчето. — На нас твърде много ни се свидят нашите куршуми и дори Монито да ни донесе и сто тайнствени железа, ние пак няма да стреляме с тях срещу тези койоти!

Шеф дьо Лу се ослуша. Монито? Това беше името на един известен контрабандист на оръжие, на един забулен в тайна мъж, когото почти никой още не беше виждал и с чието име се свързваха разказите за най-дръзки контрабандни сделки.

— Млъкни! — сряза Хапеда девойчето. — Какви ги дрънкаш? Ти си от рода на предателките! — И момчето си отиде.

Девойчето сведе ниско глава. Зае се отново да шие, ала очите му плуваха в сдържани сълзи. Нима толкова дълбоко го бе засегнал упрекът, че бе изговорило в присъствието на чужденец за връзката на Мечата орда с един контрабандист на оръжие? Или в упрека на Хапеда се криеше още нещо? Какво означаваха думите „от рода на предателките“? Шеф дьо Лу се взря по-внимателно в девойчето.

— Ти не си предателка — успокои я той. — Моят език ще мълчи.

Девойчето вдигна облекчено поглед.

— Аз за Шеф дьо Лу шия тази дреха — заговори то. — Моето име е Светкавичен облак.

— Белите момичета са много по-несръчни, отколкото дакотските — рече убедено гостът делавар и си помисли, че Кейт, която бе видяла повече от двойно повече зими от Светкавичен облак, не можеше да си ушие дреха за себе си дори. — Сред уачичун има бойци, които шият дрехи за малките момичета — допълни той.

Светкавичен облак се разсмя звънко.

— Уачичун изобщо са много странни хора — рече тя. — Моят чичо Чапа ми е разказвал, че те си слагали обърнати тенджери на главите и окачвали огъня над главите си. — Светкавичен облак явно имаше пред вид шапките и лампите на белите.

— Да, така правят… Твоят чичо Къдрокосия Чапа е много смел боец.

— Той е смел и аз много го обичам. И затова толкова често ми е тъжно, задето вражеският дух, който се е заселил у майката на моята майка, му създава толкова много грижи. Може ли Шеф дьо Лу да разговаря с духове?

— Не.

— И Хавандшита, нашият заклинател, не може да укроти лошия дух, който живее в нашата шатра — продължи да излива сърчицето си Светкавичен облак. — Този дух лъже много, той винаги казва, че дакота ще бъдат победени. Но това не е вярно. Хавандшита разговаря с духовете. Сигурно е, че ние ще победим и винаги ще успяваме да прогоним всички уачичун от нашите прерии и гори. Лъжовният дух обаче, който се е заселил у нашата стара майка, вече ме би, задето аз не мога да вярвам в него. Ти нали знаеш, че инак момчетата и момичетата от племето дакота никога не се бият?

Шеф дьо Лу почувствува горчив срам, тъй като си припомни ударите, които той самият трябваше да понася от страна на белите мъже… Беше му мъчно за Светкавичен облак. Сега той разбра защо бе говорил Хапеда за „рода на предателките“. Макар гостът делавар да бе убеден, че песимистично настроената баба в шатрата на Бобъра по-правилно предсказва изхода на войната, отколкото Хавандшита с пронизващия поглед, все пак за Чапа и за неговата малка племенница сигурно често бе много трудно да живеят заедно с една обладана от лош дух старица. Проявите на лудост или други тежки нервни страдания се дължаха според индианците, които не можеха да си обясняват тези болести, на влиянието на особени духове и затова те се отнасяха към такива болни с необикновено търпение.

Светкавичен облак продължи да шие мълчаливо.

Тъй като чергилата на входа на шатрата бяха отметнати нагоре, Шеф дьо Лу видя спусналото се над заснежените върхове на Скалистите планини вечерно слънце. Жените на площада сред бивака привършваха работата си за този ден. Дъщерята на вожда се върна в шатрата заедно с по-възрастната жена, чиито големи пронизващи очи и добре очертано чело вече бяха направили впечатление на госта Делавар. Уинона наричаше тази жена Унчида, което означаваше „бабичко“, и тя навярно бе майка на презрения и по-късно убит Матотаупа.

Поднесоха на госта чудесна вечеря от бизонски мозък и бъбреци. Двата ездитни коня, които сега доведоха от паша и ги завързаха пред шатрата, положиха нежно глави една върху друга. Своеобразните ритмични напеви отново прозвучаха в бивака и се понесоха над прерията.

Токай-ихто все още не се беше завърнал. Уинона и Унчида не си легнаха. Те явно очакваха с прикрит страх изхода на боя и завръщането на вожда.

Над бивака отдавна се бяха спуснали пълна тишина и мрак, когато от далечината най-после се разнесе пронизителен победен вик. Жените изтичаха навън, кучетата се разлаяха радостно. Скоро след това бивакът посрещна завръщащия се заедно с малката група бойци Токай-ихто. Четансапа водеше един свободен кон, а Чапа бе взел върху своя мустанг тежко ранения ездач. Последвалите събития гостът делавар не можа да проследи от шатрата.

Скоро Токай-ихто влезе в своята типи, съпроводен от лаещите от радост кучета. И по него се виждаха следите от тежък бой. Полуразпуснатите му черни коси падаха върху голите рамене. Той беше покрит с прах и изпръскан с кръв, а под лявото му рамо кървеше рана… Вождът се приближи веднага към своя гост, поздрави го върху ложето му и се осведоми със сдържана любезност за състоянието му. Чак тогава се остави Уинона да се погрижи за собствената му рана.

— Само ме превържи — каза той, — един залутан куршум ми влезе в месото. Аз го изрязах.

Девойката бе приготвила една широка превръзка от лико, която навлажни и постави върху ръката. Когато изсъхнеше, тази превръзка се втвърдяваше и не се смъкваше. Щом Уинона го превърза, Токай-ихто се почисти от кръвта и праха и седна край огнището. Напълни лулата си, а сестрата набучи парче бизонско месо на шиша.

Шеф дьо Лу разглеждаше лицето на дакотския вожд. Дори и след нараняването и напрежението през последните дни чертите на този човек не издаваха с нищо преумората.

Докато печеното замириса приятно, вождът започна да разказва накратко на своя гост за случилото се. Заедно със своите бойци той бе пресякъл пътя на банда бели разбойници към Скалистите планини и бе ги разпръснал и избил.

— Бяха все опитни ловци — приключи Токай-ихто своя разказ. — Борбата не беше лека, но плячката ни не е лоша: пушки, револвери и патрони към тях.

Вождът всмукна дима от лулата си и чертите на лицето му неочаквано помрачняха.

— Тези уачичун са победени — каза той. — Кога ли ще дойдат следващите обаче?

— Следващите? Това и аз не бих могъл да кажа — отвърна Шеф дьо Лу с подтиснат глас. — Едно обаче знам: колкото и пъти Токай-ихто да прогонва един бял човек, толкова пъти ще има „следващ“, който ще дойде… Техният брой няма да има край и всяка борба е напразна дори и за такъв велик вожд като Токай-ихто. Дори магьосническата сила на Татанка-йотанка не може да победи дългите ножове. Хавандшита се мами и неговите духове го лъжат. Бойците на дакота няма да победят. Защо Токай-ихто продължава да се бие и сам не посъветва своето племе да иска мир?

Бойният вожд на дакота гледаше представителя на племето делавари. Отначало изглеждаше, сякаш смята да приключи разговора с този мълчалив поглед, но той все пак заговори:

— Аз ще се подчиня на решението на старейшините и ще отида във форта, за да преговарям с Джекмън. Какво повече очакваш ти от мен? И защо ти самият, Шеф дьо Лу, се бориш сега на страната на мъжете, които са прогонвали и нападали и отново са прогонвали и нападали твоето племе? Нима не можеш да се откажеш, да грабнеш пушката си и да се оттеглиш? Или толкова силно жадуваш да бъдат подчинени и свободните дакота, след като са били подчинени твоите сънародници делавари? — Въпросът не бе произнесен с подигравка, а със загрижено очакване на отговора.

— Борбата е единственият път, който ми дава възможност все още да бъда свободен — даде отговор гостът делавар пред дакотския вожд и пред самия себе си.

— Дакота също приемат смели мъже като свои бойни братя в своя бивак. И за дакота борбата е единственият път, за да бъдат свободни. Никога досега никой дакотски боец не е бил слуга на някого — нима сега ние трябва да станем слуги на белите мъже? При нас Шеф дьо Лу няма да бъде слуга. Той ще бъде наш брат.

Гостът делавар сведе поглед.

— Аз съм дал клетва да служа на Самюел Смит. Изразът на лицето на вожда изведнъж се промени. Разговорът бе приключен.

Токай-ихто се зае да изкуса пемикана от своята паничка. След дълго мълчание Шеф дьо Лу поде отново първото съобщение на дакотския вожд.

— Сега вече вождът Токай-ихто има повече тайнствени железа, отколкото бойци, това ще му донесе нова слава. Седемдесет пушки той заграби от нас, няколко от десетимата бели ловци и колко още ще му донесе Монито, този загадъчен мъж?

— Монито — повтори вождът, без да издава изненадата си, че Шеф дьо Лу знае за очакваното посещение. — Нашите очи ще видят Монито, той ще дойде в тази шатра. Какво мисли Шеф дьо Лу по този въпрос? Има ли право неговият език да мълчи?

Човекът от племето делавари разбра напълно въпроса на дакотския вожд. Шеф дьо Лу служеше при белите. Токай-ихто имаше намерение да преговаря в своята шатра за една видимо твърде значителна контрабандна сделка с оръжие, за която враговете му, естествено, не биваше да научат.

— Езикът на Шеф дьо Лу ще мълчи за всичко, което бе казано в тази шатра и което въобще ще бъде изречено тук. Тобиас и Шеф дьо Лу са двама различни хора. Никой от двамата не разговаря с другия.

— Добре, тогава Шеф дьо Лу ще види Монито в моята шатра.

На входа на шатрата се появи Четансапа.

— Нашият съгледвач Татокано пристигна — съобщи той. — Иска ли Токай-ихто да разговаря с него? Той ще докладва за Монито.

Вождът изрази съгласие и Черния сокол изчезна отново. Скоро след това в шатрата влезе един момък.

— Монито ще тръгне сигурно утре вечер — докладва той. — Води петнадесет мъже и тридесет катъра. Едър е, пред лицето му виси кожа, на която има само две дупки, за да могат очите му да виждат през тях. Един от неговите мъже, който е съвсем дребен, тръгна напред заедно с още един ездач, за да пристигнат по-рано в нашите шатри. Този дребен човек и неговият придружител могат да пристигнат още тази нощ тук.

— Щом двамата предварителни пратеници на Монито се появят, веднага ги доведете при мен. Чужденците не бива да разберат, че в нашите шатри има толкова малко бойци. Те още не ви познават; всеки от вас може да се явява пред очите им по няколко пъти, за да ги заблудим.

Младият съгледвач се отдалечи, за да предаде по-нататък нарежданията на своя вожд.

Токай-ихто остана край огъня, изчаквайки пристигането на оповестените гости. Уинона се зае да приготви ново ядене.

Шеф дьо Лу лежеше унесен, облегнат на своя триножник. Мислеше върху съобщението, донесено от съгледвача, и убиваше времето за чакане, като започна да разглежда отново плячките на вожда, които висяха по подпорните колове на шатрата. Особено привлекателна отправна точка за въображението на страстния ловец делавар беше кожата на мечката гризли.

Токай-ихто забеляза втренчения поглед на своя гост върху тази плячка.

— Тази мечка навярно е била мощен звяр, какъвто аз никога не съм виждал! — наруши гостът делавар мълчанието.

— Най-голямата мечка от всички, които съм виждал и аз някога! — потвърди вождът. — Бях още момче, когато тя се приближи до нашия бивак, оттогава има дванадесет зими. Матотаупа я уби. Той беше най-добрият ловец от всички виждани досега ловци.

— С изключение на Токай-ихто, вожда на племето дакота. Вождът се усмихна странно.

— Не знам това. Моите ръце още не са удушвали гризли.

— Удушвали?

— Да, удушвали.

Вождът повтори думите си и, изглежда, сам се двоумеше дали да продължи да говори. Шеф дьо Лу не се осмеляваше да го помоли да говори за това, но беше вдигнал глава и гледаше открито към седящия край огъня дакота.

— Бих се разсмял — заяви той, — ако бели мъже ми кажеха, че някой е удушил мечка-гризли. Само че Токай-ихто не лъже.

— Шеф дьо Лу също познава уачичун! — пое вождът страничния удар на делавара. — Те обичат да лъжат и лъжат много.

— Така правят.

— Те лъжат и предателствуват; те измамиха моя баща и аз смятам, че ще нарушат своята дума и ще ме пленят в своя форт, щом отида там.

— Ти трябва да се държиш о Самюел Смит — посъветва го съгледвачът на белите.

— Да, той изглежда честен, макар че мрази дакота. Той простреля ръката на коварния Роуч.

След това отклонение, което между другото бе засегнало един много важен за него въпрос, вождът събра отново мислите си върху спомена за някогашния лов на огромната мечка.

— Матотаупа уби тази голяма мечка. Това беше последната ловна плячка, която баща ми донесе у дома. Когато се върна в нашите шатри, завари в своята типи един гост на име Ред Фокс, който му поднесе в дар омагьосана вода…

Разказващият млъкна. В очите му блесна омраза.

— Ще дойде ден…

Делаварът почувствува помръкването на вождовия глас и мълчеше.

Само огънят продължаваше да пращи и пламъците му хвърляха движещи се на петна отблясъци върху високите кожени стени и висящата отсреща меча кожа.