26

Ръцете ми бяха мокри от кръв. Потникът беше подгизнал, но кръвта не спираше да тече. Просмукваше се в дънките ми и беше обагрила ръцете ми чак до лактите. Джамил се взираше в мен с жълтите си очи и се опитваше да диша с отворена уста. Ръцете му с дълги животински нокти потръпваха конвулсивно в листата. Под дланите ми се разливаше наелектризираща топлина. Кожата му се вълнуваше под пръстите ми като топла вода.

От мрака изплуваха някакви фигури. Приличаха на хора, но знаех, че това е заблуда. Върколаци — всичките бяха върколаци.

— Трябва му лекар — казах аз.

Тъмнокос мъж с малки кръгли очила коленичи от другата страна на Джамил. Той отвори голяма кафява чанта и извади от нея стетоскоп. Не попитах нищо. Повечето глутници имат лекар. Никой не може да знае кога ще му потрябват поверителни медицински грижи.

Той избута ръцете ми от раната.

— В процес на заздравяване е. Куршумът не е сребърен — освети дупката с джобно фенерче. — Какво е това вътре, по дяволите?

— Потникът ми.

— Извади го, преди кожата да се е затворила.

Раната зарастваше. Едва проврях ръка, стиснах напоената с кръв дреха и я издърпах. Беше подгизнала. От долния й край потече равномерна струя кръв. Пуснах потника върху шумата. Тази нощ нямаше да го облека. Сетих се, че съм гола от кръста нагоре, ако не се брои черният сутиен. Не ми пукаше.

— Ще оживее ли? — попитах.

— Ще живее.

— Обещаваш ли?

Мъжът ме изгледа и кимна. На слабата лунна светлина стъклата на очилата му приличаха на празни сребристи огледала.

— Обещавам.

Сведох поглед към вълчето лице на Джамил. Погалих козината по челото му. Беше рунтава, гъста и мека.

— Сега се връщам.

Джейсън и Зейн вече не бяха сами. Там беше Чери, която беше прегърнала Зейн. Натаниел беше коленичил до тях, но гледаше към мен. Имаше и някакъв мъж, приведен над човека с карабината. Мъчеше се да превърже остатъка от ръката му. Добре. Исках го жив. Исках да го разпитам, но разпитът щеше да почака.

Коленичих до Джейсън. Той лежеше странично в шумата. Някаква жена преглеждаше раните му. Беше с къси панталони и корсаж с презрамки, а тъмната й коса беше вързана на хлабава конска опашка. Разбрах, че е Луси, едва когато завъртя глава към мен. Беше стиснала фенерче между зъбите си и опипваше раните на Джейсън с уверени движения.

Тя отговори на въпроса ми още преди да съм го задала.

— Ще се оправи, но ще му трябват няколко дни.

Което означаваше, че ако беше човек, Джейсън щеше да е умрял от раните си.

Луси ме погледна. Погледите ни се срещнаха от няколко сантиметра разстояние. Този път не беше чак толкова гримирана, но въпреки това лицето й изглеждаше хубаво на лунната светлина.

Извърнах се. Не исках да виждам какво крият очите й. Не исках да знам какво мисли. Коленичих до Джейсън и посегнах да докосна лицето му, но се спрях, защото ръцете ми лепнеха от кръв.

Той каза нещо много тихо. Трябваше да се наведа, за да го чуя.

— Дай да оближа кръвта. Почти се изблещих насреща му:

— Няма да умреш, Джейсън. Не се прави на интересен.

Но Върн каза:

— Това е прясна кръв, Анита. Кръв от член на глутницата. Ще му помогне да се излекува.

Обърнах глава към него. Местният Улфрик стоеше отстрани — висок, изпъчен и строен, докато медицинският му персонал си вършеше работата. Отворих уста да го попитам къде, по дяволите, беше, когато щяха да ни убият, но Зейн издаде някакъв звук.

Леопардлакът се възстановяваше със забележителна скорост от изстрел с карабина, от който човек щеше да остане без ръка. Но раната го болеше и докато лекарят я обработваше, той тихо стенеше.

— Кръвта ще им помогне да се излекуват — рече Върн. — Особено кръвта на някой толкова могъщ като теб. Мериан подхранва глутницата от време на време.

— Наистина ще му помогне — каза Луси с безучастен вид.

Сведох очи към Джейсън. Лицето му приличаше на кървава маска. Едното му око беше затворено от оток. Той се помъчи да ми се усмихне, но устните му бяха толкова подути, че усмивката не се получи. Сякаш части от лицето му не функционираха в момента.

Докоснах наранената му уста с връхчетата на пръстите си и размазах прясната кръв по долната му устна. Той я засмука, за да вкуси кръвта. Трепна от усилието. Болеше го.

Допрях два пръста до устните му и ги плъзнах внимателно в устата му. Той се опита да ги осмуче, но устата му не функционираше както трябва. Започна да ближе кръвта, преглъщаше почти конвулсивно. Извадих пръстите си, но той вдигна ръка и ме хвана за китката. Помогнах му да вкара други два пръста в устата си.

Ричард изскочи на поляната и се строполи на колене в шумата. Шанг-Да застана зад гърба му като образцов бодигард. Очите на Ричард се срещнаха с моите и погледът беше достатъчен, за да ме отвори още малко за силата му. Без присъствието на Жан-Клод, който играеше ролята на наш буфер, белезите между нас бяха по-силни. Ричард стоеше на колене и дишаше задъхано, почти болезнено. Чувствах как гърдите му се повдигат и отпускат, сякаш дишах вместо него. Усетих как погледът му се насочи към жената до мен. За секунда видях Луси през неговите очи. Видях как бюстът й се изду под корсажа.

Видях овала на лицето й, осветено наполовина от лунната светлина. Тя вдигна очи и срещна погледа ми, сякаш бе усетила, че я наблюдавам.

— Той все още те желае — й казах.

Луси се усмихна леко.

— Но не колкото желае теб.

Връзката ми с Ричард отслабна. Вече не усещах дишането му и не четях мислите му. Той ме беше блокирал. Може би уплашен от това, което бях видяла.

— Какво стана, Върн? Нали трябваше да бъдат в безопасност в твоите земи — каза Ричард.

Чери отговори:

— Джамил изпрати нас тримата да доведем помощ — и посочи неясна фигура в другия край на поляната: — Той не ни пусна да влезем в лупанара. И отказа да предаде на Върн молбата ни за помощ.

Мъжът пристъпи напред и луната го освети — беше висок, мускулест, тъмнокос и блед.

— Те не са от глутницата. Нямат правото да молят за достъп.

Върн внезапно се озова до него и високият върколак падна на земята. Не видях никакво движение. Беше изминал разстоянието невероятно, невъзможно бързо. Почти неуловимо за окото.

— Аз съм Улфрик. Аз решавам кой е достоен и кой не, Ерик. Ти си само Фреки, третият в глутницата. За да ме предизвикаш, първо трябва да спечелиш друга битка.

Ерик пипна лицето си и когато отдръпна ръка, по нея имаше нещо тъмно и течно.

— Не те предизвиквам.

Някой се раздвижи в шумата зад гърба ми. Зейн лазеше към мен, а ранената ръка беше пристегната към гърдите му в импровизирана превръзка през рамото.

— Върнах се да помогна, докато Чери и Натаниел спореха с техния пазач — напрегнатият му поглед се усещаше и в тъмното. — Кръвта ще се съсири, преди да успее да я оближе цялата.

Леопардлакът се спря в листата на една ръка разстояние от мен. Тениската му беше съдрана, висеше на парцали от едното му рамо. Той се втренчи в мен и въпреки мъждивата светлина видях съвсем ясно копнежа му — не в лицето, а в тялото, в позата, която беше заел. Зейн ме молеше да го излекувам. Ако не се беше намесил одеве, сега Джейсън щеше да е мъртъв. Дори издръжливостта на ликантропа не е безкрайна.

Джейсън беше притиснал дланта ми към устата си и я ближеше с дълги бавни движения на езика.

— Искаш другата ми ръка, така ли? — попитах Зейн.

— Кръвта ще се съсири, преди той да успее да се възползва от нея — обади се Луси.

Погледнах я и мъничко я намразих. Намразих я, защото беше спала с Ричард. Намразих я, защото беше правила с него неща, които аз никога не бих си позволила да направя.

— Леопардлаците не се нуждаят от тази кръв — каза Ричард. — Той ще се излекува и без нея.

Изгледах го и протегнах китката си към Зейн. Леопардлакът пропълзя до мен, без да се опира на ранената си ръка. Не отлепях очи от Ричард, докато Зейн засмука пръстите ми като гладно дете, което облизва омазана с торта лъжица.

— Той е мой, Ричард, мой е също като Джейсън. Аз съм Нимир-ра и лупа.

Ричард се изправи.

— Знам каква си, Анита.

Поклатих глава.

— Нямаш представа каква съм.

В момента, в който го казах, усетих онова топло, засилващо се присъствие. Мунинът се надигна в мен като вода, преливаща от басейн. Сигурно белегът на Ричард го призоваваше от време на време. А може би ставаше заради чувствата, които той пораждаше у мен. Страстно желание, гняв или и двете.

Този път не се съпротивлявах. Мериан каза, че ако спра да се съпротивлявам, мунинът ще загуби част от влиянието си върху мен. И без това не бях убедена, че мога да го прогоня напълно. Можех само да се помъча да го овладея. Оставих го да ме изпълни и да се прехвърли през ръцете ми в двамата мъже.

Езикът на Джейсън беше стигнал до китката и ближеше вените ми. Върколакът беше усетил миризмата на по-прясната кръв, която течеше под кожата, но не се решаваше да ме захапе. Сега добрите му очи погледнаха нагоре към мен, разширени и леко уплашени.

Усмихнах му се и осъзнах, че усмивката не е изцяло моя. Все още бях тук, но не бях сама. Мислите на Рейна ме обгръщаха като воал. Не пречеха на зрението ми, но оцветяваха всичко, което виждах. Нейното тяло, нашето тяло искаше неща, копнееше за неща, от които ми се искаше да побягна с писък. Но ако действах предпазливо, можех да я използвам така, както тя използваше мен. Все едно се изкачвах по стръмно тясно стълбище с пълна догоре чаша горещо кафе. Трябваше да се движа предпазливо, много предпазливо, иначе кафето щеше да се разлее и да ме изгори.

Ако оставех мунина да се позабавлява, случилото се по-рано в гората щеше да се повтори. Не исках още един детайлен спомен, докато Джейсън и Зейн са вкопчени в мен. Не само тази нощ, никога. Джейсън нямаше да го понесе, аз също.

Погледнах го:

— Всичко е наред, Джейсън. Наслаждавай се на кръвта, докато е прясна. Не вярвам да ти трябва втора покана.

Езикът му продължи нагоре по ръката ми, като облизваше грижливо кожата — като котка, която си почиства козината. Зейн осмука кръвта от пръстите ми и вдигна другата ми ръка пред лицето си, като я крепеше със здравата си ръка. Ближеше много бавно и старателно дланта ми.

Отзад се чу някакъв звук. Обърнах се и видях мъжа с карабината. Беше дошъл в съзнание и стенеше от болка. Докторът с кръглите очила се канеше да му бие инжекция.

Извиках:

— Доведи го при мен.

Лекарят и върколакът до него погледнаха през поляната към Върн и Ричард. Ричард беше отишъл при другия Улфрик. В момента обсъждаха как всичко се беше объркало. Можеше цяла нощ да го обсъждат. Аз обаче исках обяснения.

— Не гледай тях. Гледай мен. И ми го доведи!

Мунинът на Рейна се надигна като вълна и заля мен, Джейсън и Зейн, Разпростря се до Луси и тя ахна. Всички на поляната го усетиха, в главите им нахлуха образи. Ставаше ми все по-трудно да го удържам. И все по-трудно да мисля.

Довлякоха мъжа при мен. Знаех как изглеждам отстрани. Бях по черен сутиен с банели под чашките, доста по-закрит от обичайните бански горнища, но все пак сутиен. И бях цялата в кръв. Джейсън и Зейн ближеха кръвта от голата ми кожа. Това беше странно и зловещо, вероятно ми придаваше застрашителен вид.

Лекарят и другият върколак хвърлиха мъжа пред мен. Джейсън и Зейн игнорираха присъствието му и продължиха да ме ближат. Зейн плъзна устни и нежно ги заотърква по кожата ми. Очите му се завъртяха към мъжа и разбрах, че ще му изнесем малко представление.

Усетих мунина на Рейна като пламтяща топлина. Тя, то, каквото и да представляваше, искаше да долепя устни до устните на Зейн, за да вкуся кръвта на Джамил. Искаше да откъсна превръзката от рамото му и да оближа раната. В момента, в който си го помислих, разбрах, че от близането раната ще заздравее по-бързо. Как ли пък не.

Мъжът се вторачи в мен с изцъклени очи. Усетих дъха му и подуших страха му. Усещах го като миризма на пот. Мирисът ми подсказа колко тежко е ранен. Знаех, че кожата му ще е студена на допир заради загубата на кръв. И всичко това само от миризмата. По дяволите.

— Как се казваш?

Въпросът ми, изглежда, го затрудни.

— Можем да проверим в портфейла ти. Как се казваш?

Той посегна неволно към задния си джоб с ръката, която вече не съществуваше.

— Ако го заведем по-скоро в болница — каза докторът, — може и да успеят да му пришият ръката.

— Ако отговори вярно на въпросите ми, можете да го отведете в болницата. Как се казваш?

— Тери, Тери Флечър.

— Добре, Тери. Кой те изпрати да ни убиеш?

— Исках да си отмъстя, защото заради теб изпаднахме в глупаво положение. Това е. Никой не трябваше да умира.

Джейсън беше почистил ръката ми до лакътя. Усещах преминаването на езика му като хладна следа по кожата. Гореща, където ме докосваше в момента, и хладна, откъдето вече беше минал.

— Лъжите няма да те изпратят в болницата, Тери. Лъжите няма да спасят ръката ти. Кой ви плати да ни нападнете?

— Той ще ме убие.

Погледнах го и избухнах в смях. Силен, гръмогласен смях. Той екна от устата ми, но не беше мой. От него кожата на тила ми настръхна, а Джейсън застина с притисната към ръката ми уста.

— Да не смяташ, че аз няма да те убия?

Най-накрая лъхна ветрец, горещ и вял. Устните на Джейсън бяха хладни в сравнение с него.

Устните му бяха оздравели достатъчно, за да смуче кожата ми, но в крайчеца на устата имаше подутина. Исках да целуна раната, да я оближа, за да видя дали беше истина. Дали наистина можех да го излекувам.

Погледнах към Тери.

— Кажи ми кой ви плати да ни нападнете. Кажи ми кой ви изпрати да ни убиете. Кажи ми всичко, което искам да знам, и чичо доктор ще те закара в болница, където ще могат да ти спасят ръката. Излъжи ме и ръката ти ще си остане парче месо. Излъжи ме и ще умреш още тази вечер, тук, на тази поляна. Помисли си добре, Тери. Цялата нощ е пред мен.

Наведох се към Джейсън, принудих го да отмести уста от ръката ми. Целунахме се и усетих кръвта на Джамил, своята кожа, едва доловимия остатък от парфюм по китката ми и кръвта на Джейсън. Разбрах, че от устата му е текла кръв. Но сега не кървеше. Раната заздравяваше и аз можех да помогна да стане по-бързо. Трябваше да мобилизирам цялата си воля, за да потисна желанието да притисна устни към неговите, да прехвърля онази топлина в него, да съборя нараненото му тяло върху листата и да го обяздя.

Отдръпнах се от него със затворени очи. После ги отворих и погледнах мъжа. Джейсън се премести към стомаха ми и започна да ближе горната част на дънките ми. Те бяха подгизнали от кръв и нямаше да изсъхнат, докато не ги сваля. Зейн ме заобиколи и започна да ближе гръбнака ми. Там нямаше кръв, освен това ножницата на гърба ми му пречеше, но нашият пленник трябваше да се впечатли.

— Говори, Тери. Когато започна да се чукам с един от двамата, изобщо няма да ми е до теб.

Наведох се леко напред и мъжът се дръпна уплашен. Отблъснах Джейсън и Зейн и запълзях към него. Постарах се движенията ми да са точно каквито исках — грациозни, застрашителни, сексуални. Въпреки положението, в което се намираше, очите му продължаваха да се стрелкат към гърдите ми, които изглеждаха толкова бели заради черния сутиен. Въпреки всичко той си оставаше мъж. Почувствах огромното презрение на Рейна към мъжете. Толкова много секс, а всъщност ги беше мразила. Адски странно.

На Рейна й харесваше да измъчваме пленника. Разширените му очи, ускореното му дишане, препускането на сърцето му. Чувах пулса му. По дяволите, почти можех да усетя вкуса на кожата му по езика си. Храна, той миришеше на храна.

— Кой те изпрати, Тери?

Въпросът ми прозвуча като шепот, интимен, предназначен само за неговите уши. Протегнах ръка към него и когато прокарах пръст по бузата му, той изскимтя. Наведох се напред и облизах с бързо движение лицето му.

— Имаш вкус на храна, Тери.

Усещах другите, въпреки че бях с гръб към тях. Върколаците на Върн бяха откликнали на призива на Рейна. На моя призив. Благодарение на Ричард аз бях повече лупа, отколкото ми се искаше да бъда. Но сега, тази вечер, осъзнах, че това има известни предимства. Върколаците се приближаваха от всички страни, движеха се като сенки. Промъкваха се все по-наблизо, привлечени от моето желание и от ужаса на мъжа.

Тери се втренчи в тях, гледаше втрещен как се приближават. Завъртя глава, за да проследи движението им. Докато не гледаше към мен, го целунах по бузата и той изпищя.

— О, моля те, недей!

От устните ми бликна смехът на Рейна.

— Имена, Тери, имена.

— Найли, Франклин Найли. Той ни плати да ви прогоним от града, каза, че ченгетата няма да ни създават проблеми. После ни нареди да ви убием. Най-вече теб. Каза: „Убийте кучката, преди да е провалила сделката ми.“

— Каква сделка? — прошепнах аз.

Франк Найли беше работодателят на бияча Майло Харт. До този момент не се бяхме срещали. Найли беше тук заради някаква сделка за придобиване на земи. Дали той не беше купувачът на земята на Грийн?

Очите на Тери шареха към чакащите върколаци.

— Не знам, кълна се в Бог. Не знам. Плати ни по пет стотачки, за да ви нападнем. После увеличи сумата на пет хилядарки и заръча на мен и Чък да те убием.

— Пет хилядарки на всеки? — попитах аз.

Той кимна.

— Не е било достатъчно.

— Не знаехме, че си върколак. Не знаехме каква си.

Една от сенчестите фигури душеше крака му. Гласът на Тери ставаше все по-креслив.

— Не знаех — почти изпищя той.

Мунинът на Рейна беше като топло пулсиране зад очите ми. Наведох се към Тери, сякаш се канех да го целуна. Той се дръпна назад, но се блъсна в чичо доктор. Устата ми се приближи до устата на мъжа, но не за целувка. Застинах с уста пред неговата, като се борех с желанието да я преместя надолу към шията му. Да забия зъби в гърлото му и да го разкъсам. Да му пусна кръв и да оставя глутницата да се налочи.

Отдръпнах се с пълзене от Тери, сякаш аз бях уплашената.

— Заведете го в болницата.

— Не го оставяй жив — каза Зейн.

— Обещах му, че ако говори, ще го закараме в болница.

Погалих лицето на леопардлака. Бяхме коленичили в листата толкова близо един до друг, че можех да го прегърна, а не помнех да съм се приближавала до него.

— Заведете го, вземете и ръката. И, Тери…

Мъжът не гледаше към мен. Взираше се в чакащите върколаци.

— Тери — казах отново.

Продължавах да галя Зейн, заровила едната си ръка в късата му светла коса.

Тери погледна към мен, а очите му шареха като обезумели, сякаш се опиташе да държи всички ни едновременно в полезрението си.

— Какво? Какво искаш? Ти каза, че може да отида в болницата.

— Ако споменеш пред Найли за тази нощ, за това каква съм и какво се е случило, ще те убия.

Придърпах лицето на Зейн и го целунах нежно по челото.

— Няма да кажа. Няма да кажа на никого. Найли ще ме убие, ако разбере, че съм го издал. Ще ме убие, да го вземат дяволите.

— Добре.

Притиснах Зейн към себе си. Той започна да ме ближе по шията. Мина към рамото, като ме близна по ключицата. Продължи надолу и аз го отблъснах толкова силно, че той падна върху нараненото си рамо. Светът се свиваше пред очите ми. Губех битката с Рейна.

— Махнете го оттук! Веднага!

Имах чувството, че ослепявам. Можех да виждам, но всичко беше различно. Аз се борех с нея и това не й харесваше. Тя беше поискала да извърши насилие, а аз й бях отказала. Беше поискала секс, а аз й бях отказала. Дори и мъртва, Рейна не беше дама, която приема откази.

Закрих очи с ръцете си. Чух, че някой се движи към мен.

— Не ме докосвай.

— Мериан е, дете. Кажи ми какво става.

Свалих леко ръце да я видя. Беше със същата бяла рокля, дългата й светла коса беше разпусната.

— Никога не си се срещала с Рейна, нали?

— Не, дете.

Хванах ръката й и това беше просто ръка. Докосването й не извика в мен никакви спомени. Никакви ужасии, които мунинът да сподели с мен.

— Помогни ми.

Тя стисна дланта ми с две ръце.

— Твърде късно е да прогоним мунина със сила. Трябва да го накараш да поиска сам да се махне.

Тръснах глава.

— Тя няма да си тръгне.

— Нали си е отивала преди.

Така разтърсих глава, че косата ми ме перна по лицето.

— Не се знае какво иска. Не се разбира какво иска. Не мога. Не искам.

Ричард се беше приближил до мен. Той посегна да ме докосне по рамото и аз паднах назад върху шумата. Вдигнах ръка, сякаш да се предпазя от удар. Не ме интересуваше какво е правила Рейна с него, нито какво му е причинила. Това пък съвсем не ми трябваше.

— Какво има?

— Мунинът няма да си тръгне, докато Анита не направи каквото той иска.

— Ти познаваше Рейна — казах аз. — Кажи й какво харесваше тя.

Мунинът се надигаше в мен. Не можех да го спра. Надигаше се все повече, докато силата не излезе през устата ми с писък.

Той посегна отново да ме докосне и аз изпълзях настрани:

— Не, не, не, не.

Мериан ме хвана и ме притисна към себе си. Миришеше на сапун „Айвъри“ и на люляк. Знаех, че мога да се измъкна от прегръдката й, но не исках. Исках да ме държи. Исках да ми помогне. Нуждаех се от помощ.

Тя приглади косите ми, залюля ме, сякаш бях дете.

— Анита, трябва да отстъпиш поне малко пред мунина. Правила си го и преди. Ричард ми е разказвал. Щом мунинът те напусне, ще се поупражняваш с мен, за да си сигурна, че това няма да се случи отново.

Надигнах се достатъчно, за да видя лицето й.

— Наистина ли можеш да го спреш?

— Мога да те науча как да го спираш.

Взрях се в светлите й очи за миг. Чувах странния цъкащ звук от изкуствената й сърдечна клапа. Мунинът ми намекваше, че вместо със секс може да се задоволи с храна. Не напълно, но все пак и едно хранене щеше да свърши работа.

Отдръпнах се внимателно от Мериан.

— За нея не си нищо повече от храна.

И бавно запълзях, за да се отдалеча от нея.

Мериан ме наблюдаваше мълчаливо, коленичила върху листата с бялата си рокля. От всички присъстващи на поляната само тя не изглеждаше като сянка. Бялата й дреха блестеше под лунните лъчи. Приличаше на мишена.

Изправих се, дишах накъсано. Усещах сърцето си в гърлото като подскачаща топка. Огледах поляната, търсех отчаяно някакъв изход. Нещо, което да задоволи Рейна и което да съм в състояние да направя, без да се намразя.

Зейн се взираше в мен. Рейна го искаше. Но това, което искаше от него, не беше свързано със секс. Отидох при леопардлака. Той коленичи в листата, като ме гледаше с големите си очи, които изглеждаха сребристи на лунната светлина.

Застанах на колене пред него и скъсах превръзката на рамото му. Той изсумтя от болка и на Рейна това й хареса. Проблемът с изгонването на мунина беше, че той трябваше да има достатъчна власт над мен, за да ме накара да направя това, което искаше. А да дам на Рейна по-голяма власт над мен ми се струваше лоша идея. Тя искаше да прилепим уста върху раната в рамото на Зейн, а аз не можех да го направя, без да съм пияна. У мен все още нямаше достатъчно от Рейна, за да вкарам езика си в отворената му рана.

Отдалечих се с пълзене от леопардлака и попаднах на Джейсън. Втренчих се в него. Той беше сравнително безопасна зона за мен, когато мунинът ме владееше. Рейна го харесваше, а аз не се страхувах от него.

Приближих се до Джейсън и коленичих на четири крака в листата, но знаех, че ако го докосна, докато продължавам да се боря с мунина, в съзнанието ни ще нахлуят още ужасяващи картини. Ако исках да го докосна, трябваше да е наистина. Трябваше да съм готова да отстъпя поне малко пред мунина.

Устата му беше оздравяла почти напълно. Отокът на окото му беше по-добре. Кръвта — или Рейна — беше свършила работа. Той се възстановяваше. Знаех, че с помощта на мунина мога да лекувам ликантропи. Вече го бях правила, но не по този начин. Тогава Рейна се бе появила за пръв път, а аз не си бях дала сметка какви проблеми си навличам. Сега знаех, плашех се и се мразех заради уплахата. Рейна знаеше, че като мъртва ме ужасява повече, отколкото като жива, и намираше това за забавно.

Усещах удоволствието й като вълна от топлина в тялото ми. Смехът й кънтеше в съзнанието ми и караше кожата на ръцете ми да настръхва: Мисълта да бъда обсебена от някого ме паникьосваше. А мисълта да бъда обсебена от социопатична садомазохистична нимфоманка, която бях убила собственоръчно, беше прекалено плашеща и в това беше цялата неописуема ирония на положението.

Джейсън лежеше по гръб върху листата. Застанах на четири крака над него, внимавах да не го докосвам: държах ръцете и краката си широко разперени, за да избягна всякакъв случаен контакт с тялото му.

Той ме попита с дрезгав глас, сякаш гърлото още го болеше:

— Имаш ли план?

— Мериан каза, че ако не се боря с мунина, няма да има спомени, само сила.

Джейсън впери поглед в мен:

— Смяташ да го приемеш, за да се оправят нещата?

Кимнах и косата ми се плъзна по лицето му.

— Ще се оправят.

Наведох лице към неговото, сякаш правех лицева опора. Устните ни се докоснаха трепетно и за разлика от предишния път не изпитах стеснение, нито неудобство: всичко внезапно се беше променило. Прекъснах целувката, като се подпирах на пръсти, за да не докосна тялото му. Усетих под себе си трептящата енергия на аурата му, която се притискаше в силата на моята аура, в силата на мунина. Останах над него, без да го докосвам, взирах се в лицето му. Когато се целунахме отново, силата се изля от устата ми в неговата като топло дихание, което премина през телата ни.

Свлякох се върху тялото му с рязко и жестоко движение, той чак извика от болка. Викът попадна в устата ми и аз го погълнах заедно с вълна от горещина и сила. Излях мунина в Джейсън. Излях силата си в него. Излях я през устата, през порите си. Излях се в него навсякъде, където кожите ни се допираха. Почувствах се така, сякаш цялата се отцеждам във върколака.

Отначало Джейсън запази самообладание и ръцете му останаха неподвижни до тялото. Но после силата обсеби и двама ни. Ръцете му се сключиха зад гърба ми. Устата му затърси моята, сякаш се опитваше да влезе в мен. Възседнах го и усетих, че е твърд и възбуден, дори през неговите и моите дънки.

Той ме прекатури и внезапно се озова върху мен. Тялото ми не направи нищо, за да се защити. Сключих крака около кръста му и Джейсън започна да се клати. При всеки негов тласък мускулите ми долу се свиваха конвулсивно.

Отърсих се от силата и започнах да го блъскам в гърдите. Нямаше да се случи отново. Нямаше да го направя.

— Махни се. Махни се от мен.

Гласът ми беше приглушен, пресипнал. Погълнах по-голямата част от мунина и намерих сили да се преборя с него.

Джейсън застина, после се строполи върху мен. Сърцето му туптеше бясно върху гърдите ми. Дишането му беше задъхано. Той преглътна и успя да каже:

— Ако ти бях казал, че е прекалено късно да спра, щеше ли да ми повярваш?

Започнах да се измъквам изпод него.

— Не.

Върколакът се претърколи по гръб и ме остави да се изправя. Синините бяха изчезнали. Лицето му отново беше чисто и непокътнато. Само да можех да накарам проклетия мунин да лекува без секс.

— Мой ред ли е? — попита Зейн.

Обърнах се и видях, че е коленичил върху шумата. Беше съблякъл остатъците от тениската си. Никога не бях гледала на Зейн като на мъж, не и по този начин. Но сега той стоеше на колене под лунната светлина, която осветяваше част от мускулите на гърдите и стомаха му. Ръцете му се губеха в мрака. Виждаше се половината от бледото му лице, другата чезнеше в сенки. Сребърната обица на зърното на гърдата му проблясваше като намигащо око, като покана. Това ми беше достатъчно.

Застанах пред него и направих това, което искаше Рейна. Хванах ранената му ръка и я вдигнах, като изпънах рамото му докрай. Той извика от болка. Кожата се беше затворила над раната, но самата рана под нея още не беше заздравяла. Притиснах уста към нея и усетих как мускулите се късат. Костта, която вече беше зараснала, се счупи. Захапах го достатъчно силно, за да оставят зъбите ми белег, и издишах сила в кожата му. Започнах да го лекувам, като се борех с Рейна. Тя искаше да отхапя парче от кожата му. Това й беше идеята за шегичка — да го лекува и наранява едновременно.

Отдръпнах се от него, преди да се поддам на желанието. Залитнах и осъзнах, че силата става все по-силна всеки следващ път, когато я използвам. Тя ме изпълваше като втора личност, като нещо, което нарастваше в мен и напираше под кожата ми.

Приближих се с олюляване до Джамил и се строполих на колене до него. Той си беше върнал човешкия вид, което означаваше, че е пострадал сериозно. Гледах голото му тяло и се борех с Рейна да не го докосна. Да не направя това, което тя искаше. Или поне не всичко.

Плъзнах ръце по гърдите на Джамил, докато не напипах раната. Кожата над нея се беше затворила, но беше мека. Знаех, че мога да я пробия с пръсти. Знаех, че мога да бръкна в него и да сграбча сърцето му. Обаче се наведох към гърдите му и целунах раната леко, внимателно. Затворих очи и вдишах миризмата му, усещането за меката му кожа. Заздравяващата кожа винаги е мека, нежна и гладка като бебешка плът. Сложих ръце върху раната и вкарах топлата възстановяваща сила в тялото му като острие на меч.

Очите на Джамил се разшириха и гръбнакът му се изви като дъга. Той понечи да изкрещи, но аз запуших устата му с целувка. Възседнах го, като се настаних не върху слабините му, а върху втората рана, която се намираше в долната част на корема. Отдръпнах се от устните му и плъзнах ръце надолу по тялото му. Лекувах го и усещах как силата напуска тялото ми като топла вълна. Ръцете ми стигнаха по-надолу. Докоснах го и той започна да се втвърдява. Скочих и избягах далече от Джамил. Рейна го беше изцерила. И смяташе, че заслужава нещо за лечението.

Продължих да се боря с нея, после паднах по гръб върху листата и закрещях. Тялото ми се гърчеше, сякаш лявата ми половина се бореше с дясната. Сякаш нещо се опитваше да се освободи от мен. Голямото топло присъствие, онова второ тяло, се мъчеше да изскочи, да си пробие път навън. Звярът на Рейна напираше да излезе от мен. Опитваше се да ме направи истинска лупа, но тялото ми не можеше да го понесе. Не можеше да го приюти. Аз бях човек и колкото и сила да напъхаше в мен, това нямаше да се промени.

Някакви ръце ме задържаха неподвижна. Гласът на Ричард стигна до мен сякаш от огромна височина:

— Какво става с нея?

— Бори се с мунина.

Това беше гласът на Мериан. Той прозвуча близо до лицето ми, но не успях да я видя. Сякаш целият свят изчезваше в тъмнина.

— Не се бори, Анита. Каквото и да стане тази нощ, утре ще мога да ти помогна. Предай се и живей, или мунинът ще те убие.

— Анита, моля те, моля те! — пак Ричард.

— Тя ще те убие, ако има възможност. Ще те убие, независимо че е мъртва. Спри да се бориш, Анита. Приеми я, или тя ще те унищожи.

Изкрещях: „Не!“ — и внезапно можех да виждам отново. Вгледах се в очертаната от дървета тъмнина. През короните им проблясваше лунна светлина. Беше ярка като слънчевата, но по-мека. Лежах съвсем неподвижно и примигвах нагоре към тях. Ричард притискаше към земята раменете ми. Върн — краката. Шанг-Да държеше дясната ми ръка. Луси — лявата. Спомних си, че се бях мятала конвулсивно.

Мериан беше коленичила до главата ми и все още държеше лицето ми с две ръце.

— Анита? — каза тя.

— Тук съм.

Гласът ми беше тих, но ясен. Чувствах се олекнала и празна, но не и сама. Не се заблуждавах. Мунинът не си беше отишъл. Още не беше приключил с мен.

— Отиде ли си мунинът? — попита Ричард.

Мериан поклати глава.

— Още е тук.

Тя също не се беше оставила да бъде заблудена и това я издигна в очите ми.

— Да я пуснем ли? — попита Върн.

— Анита? — попита ме Мериан.

— Пуснете ме.

Освободиха ме бавно, сякаш се страхуваха от мен. От мен или за мен, не знам кое от двете. Отдръпнаха се настрани. Само Ричард остана коленичил. Облегнах гърба си на него и му позволих да ме прегърне. Затворих очи и се насладих за момент на прегръдката му. Никога не се бях чувствала в по-голяма безопасност в нечии ръце.

Кракът ми подритна нещо в листата. Надигнах се, колкото да протегна ръка, и намерих ножа си. Прибрах го в канията.

Джейсън каза от срещуположния край на малката поляна:

— Ето и другия. — Вдигна го за острието.

Отидох при него и взех оръжието от ръката му. Усетих, че всички ме наблюдават. Сякаш бях нещо ново и непознато за тях. Прибрах и втория нож.

Джейсън се ухили.

— Не ме разбирай погрешно, Анита, но някой ден бих искал да го направим наистина.

— Защо не тази вечер? — попитах.

Той ме зяпна.

— Какво каза?

Прекосих отново поляната. Усещах как очите им ме следят. Миришех на кръв, сила и плът, а за върколака няма нищо по-примамливо.

Ричард беше по дънки и тениска. Кестенявата му коса се спускаше като пяна по раменете му и изглеждаше мека и красива под лунната светлина.

Сграбчих тениската му и го принудих да се наведе, за да го целуна. Целувката ни беше дълбока и продължителна и той вкуси всичката кръв, която бях опитала и аз. Всички кожи, които бях докосвала. Измъкнах бавно тениската от дънките му и прокарах ръце по голия му корем и по гладките му твърди гърди.

Той хвана ръцете ми и ги отблъсна.

— Какво ти става?

— И тя ли не е достатъчно добра за теб? — попита Луси, докато крачеше към нас.

Впечатляващият й бюст беше опънал до пръсване белия корсаж. Или имаше много големи зърна, или й беше студено, защото виждах съвсем отчетливо очертанията им дори на слабата светлина.

Вдигнах очи към Ричард. Аз спях с Жан-Клод. Той беше спал с Луси и Мира — да не забравяме и Мира. Беше справедливо да има любовници. Наистина. Но аз мразех това и се ненавиждах, задето ми пукаше. Ненавиждах се, задето го желаех. Ненавиждах се, задето бях с Жан-Клод и не се чувствах щастлива. Ненавиждах се, защото знаех, че ако бях с Ричард, Жан-Клод щеше да ми липсва. Бях прецакана, каквото и да направех.

Гледах я и знаех, че ръцете, които стискаха ръцете ми нежно, но здраво, бяха държали в шепи тези големи кръгли гърди. Знаех също, че тя го беше докосвала навсякъде. Че го беше усещала гол вътре в себе си. И изпитах завист към нея, която беше толкова силна, че можеше да бъде описана с една-единствена дума: омраза.

Дръпнах се от Ричард и извадих един от ножовете.

Шанг-Да тръгна напред, сякаш се канеше да застане между нас, но Ричард го спря и го накара да отстъпи назад. Гледа го упорито, докато телохранителят не отстъпи назад, но по лицето му личеше, че остана недоволен. Напълно го разбирах. Ричард се обърна отново към мен, но не направи никакво защитно движение. Не знаех дали вярваше, че няма да го нараня, или просто смяташе, че не бих могла. Аз бях сигурна, че бих могла.

Преди да успея да спра ръката си, тя вече бе замахнала надолу. Срязах го през тениската. Раната не беше дълбока, но от нея бликна кръв.

Той трепна, изглеждаше толкова объркан, толкова наскърбен. Майната му.

Шанг-Да се озова до мен, но не аз, а Ричард се сбори с него. Ричард беше този, който му попречи да ме хване, да ме обезоръжи, да ме нарани.

Притиснах върха на острието към гърдите си, точно над сърцето, и го дръпнах надолу. Болката беше остра и мигновена, но разрезът беше плитък. Не бях пострадала. Кръвта се стече между гърдите ми като гъделичкащи пръсти. Изглеждаше много тъмна на фона на бялата ми кожа.

Ричард тръгна към мен, но Върн го хвана.

— Решението е нейно — каза върколакът.

— Не е нейно. На Рейна е — възрази Ричард.

Но донякъде грешеше. Рейна най-накрая беше открила нещо, което и двете желаехме. И двете искахме да го накараме да страда. И двете се чувствахме предадени. Но и двете не бяхме прави. И двете го бяхме предали по свой начин. От устните ми се отрониха думи, които не знаех:

— Моето сърце при твоето, твоето при моето. Лупа за теб, Улфрик. Но не за твоето легло, нито ти за моето.

Метнах ножа на земята, той се заби в нея и завибрира. Изпитах чувството, че острието обезпокои някакъв голям спящ звяр. Силата изригна от земята и се вля в мен като пусната на свобода река. Усетих замайване и се озовах на колене, без да съм имала намерение да коленича.

Вдигнах очи към Ричард, още продължавах да се боря, и казах: „Помогни ми.“ Но вече беше късно. Почувствах как мунинът излезе от мен като вятър. И всеки мъж, до когото се докосна, усети миризмата. Почти усетих реакцията на телата им. Разбрах какво беше сторила Рейна и осъзнах, че не би могла да направи по-добър избор, ако това беше последната й нощ зад волана. Като изключим убийството, това беше най-перфектното отмъщение.

Борех се на колене да не завърша ритуала, но усещах нетърпението им в мрака. Издъхвах миризма и тя не беше само на кръв. Думите започнаха да се измъкват от гърлото ми, сякаш издърпани от невидима ръка. Излизаха мъчително и изговарянето им ми причиняваше болка.

— Поискай ме отново, ако можеш, мой Улфрик.

Вперих очи в Ричард и видях изражението на лицето му. Беше трескаво и това отчасти ми вдъхна задоволство. Господ да ми е на помощ. Собствената ми ревност беше помогнала на Рейна да ме овладее. Огледах фигурите в мрака. Усетих нарастващото напрежение във въздуха. Беше като затишие пред буря и въздухът бе така натежал, че трудно дишах през притока на сила. Усетих светкавицата, която се задаваше, но бурята нямаше да започне без мен. Щеше да изчака моя ход.

Мериан се беше приближила до мен.

— Стани — рече ми тя.

Помъчих се да се изправя и Мериан ми помогна.

— А сега бягай.

Погледнах я:

— Какви ги говориш?

— Ти се самообяви за Фрея44. А сега бягай, преди да загубят търпение и да те награбят.

Знаех какво има предвид, но исках да го каже на глас.

— Да ме награбят?

— Ако мунинът не излезе на предна позиция, ще бъде изнасилване, но така или иначе ще се случи. Тръгвай!

Тя ме блъсна в мрака. Залитнах и огледах за последен път поляната. Лицето на Ричард беше измъчено, ужасено. Шанг-Да стоеше до него му с гневен вид. Беше ядосан на мен. Лицето на Джейсън беше по-безизразно от всякога, сякаш се страхуваше да ми разкрие чувствата си. Зърнах и лицето на Роланд. Познавах го само от час или два, но сега лицето му не беше безизразно. Беше гладно, причакващо. И разбрах, че ще го направят. Че някой някъде ще ме насили, освен ако не успея да ги убия всичките. Два сребърни ножа срещу цяла глутница върколаци. Шансовете ми не бяха никак добри. Но Ричард щеше да направи всичко възможно, за да ме спаси — всичко.

— Шанг-Да — рекох аз.

Високият телохранител се взря в мен. Можех да усетя тежестта на погледа му в лунната нощ.

— Животът на Ричард ми е по-скъп от собствената ми безопасност, Шанг-Да. Не допускай да умре.

Той продължи да ме гледа, после кимна отсечено. Мериан ме сграбчи за ръката и каза:

— Тръгвай!

Тръгнах. Втурнах се към мрака между дърветата. Бягах така, сякаш виждах в тъмното. Минавах през едва забележимите пролуки, както се плува във вода, и бях убедена, че те няма да спрат устрема ми. Доверявах се на нощната гора така, както ме бяха учили в детските ми години. Човек не тича през тъмна гора с взиране. Тича с онази част от мозъка си, която кара кожата на врата му да настръхва. Бягах, скачах и се извъртах, но знаех, че това не е достатъчно.

Загрузка...