Синя луна

33

Трупът се намираше на малка поляна. Знаех, че е на човек, защото те ми казаха. Не че тялото не приличаше на човешко. Беше достатъчно запазено, за да разбера, че лежи по гръб. Просто съзнанието ми отказваше да приеме, че това някога е било човешко същество. Виждах го с очите си, но умът ми отказваше да сглоби парчетата, сякаш гледах една от онези картинки, в които се взирате, докато скритите линии очертаят образа. Сякаш наблюдавах експлозия от кръв и плът, в центъра на която се е намирало човешко тяло. Засъхналата вече кръв се беше проляла във всички посоки и имах чувството, че когато преместят трупа, под него ще остане чисто място с очертанията на човешко тяло.

Виждах всичко това, но не можех да го проумея. Съзнанието ми се опитваше да ме предпази. Беше се случвало и преди — веднъж или два пъти. Най-умно щеше да е да се обърна и да си тръгна. Да оставя съзнанието си объркано, защото истината щеше да го взриви. Горе на хълма се бях пошегувала с Хендерсън, че има неща, които се набиват в съзнанието. Сега изобщо не ми се струваше смешно.

Насилих се да продължа да гледам тялото, да не извръщам очи, но ме лъхна вълна от горещ летен въздух и ми се догади. Прииска ми се да закрия очите си с ръце, обаче само се извърнах. Да закрия очи щеше да изглежда глупаво и детинско, сякаш се предпазвах от най-непоносими кадри във филм на ужасите.

Хендерсън се извърна едновременно с мен. Щом аз нямаше да гледам трупа, той също нямаше да го гледа.

— Добре ли сте?

Светът престана да се върти пред очите ми — като пумпал, който постепенно спира.

— Ще ми мине — гласът ми прозвуча хрипливо.

— Хубаво — каза той.

Останахме неподвижни още няколко секунди, после си поех леко въздух. Знаех, че не бива да дишам дълбоко толкова близо до тялото. Трябваше да разгадая случая. Троловете не вършат такива работи. Това не беше дело и на диво животно. Обърнах се бавно отново към трупа. Гледката не се беше подобрила с нищо.

Хендерсън се обърна заедно с мен. Той беше главнокомандващият тук. Щом аз можех да понеса гледката, той също можеше. Не бях сигурна дали наистина мога да я понеса, но като нямах друг избор…

Услужиха ми с хирургически ръкавици. Някой ми предложи по-дебели гумени ръкавици. СПИН, нали знаете. Отказах. Първо, ръцете ми щяха да се изпотят. Второ, ако трябваше да опипам тялото за улики, нямаше да усетя абсолютно нищо. Трето, вече не се страхувах от СПИН, защото носех три вампирски белега. Бях защитена от предавани по кръвен път болести, поне така ми бяха казали. Вярвах, че Жан-Клод не ме е излъгал, защото не би искал да ме загуби. Аз бях част от неговия триумвират. Той беше отговорен за моята безопасност. Вътрешен глас ми каза: „Той те обича.“ Гласът на разума отговори: „Да бе.“

— Може ли да проследя кървавите пръски? — попитах.

— Няма как да се доближите до тялото, без да стъпите в кръвта — рече Хендерсън.

Кимнах:

— Така е. И вече сте го заснели с видеокамера и имате всички необходими снимки?

— Разбираме си от работата, госпожице Блейк.

— Не се съмнявам, капитане. Просто искам да знам дали може да местя тялото, това е. За да не прецакам следите.

— След като приключите с трупа, ще го приберем оттук.

— Добре.

Погледнах надолу към тялото и внезапно видях всички подробности. Видях всичко. Притиснах ръце към стомаха си, за да се преборя с желанието да закрия очи. Носът беше отхапан и на мястото му зееше кървава дупка. Устните бяха откъснати и под засъхналата кръв се виждаха зъбите и костите на челюстта. Мускулите на челюстта липсваха от обърнатата към мен страна. Съществото, което бе направило това, не се беше задоволило с гризване набързо. Беше се разположило тук и се беше наплюскало.

Следите бяха от многобройни ухапвания и липсваше доста плът, но повечето бяха сравнително плитки, за да са смъртоносни. Изрекох кратка молитва да са били извършени посмъртно. Обаче бях сигурна, че молитвата ми е напразна, защото имаше много кръв. Жената не беше умряла веднага. Вътрешностите й се бяха изсипали през съдраните дънки и приличаха на гнездо с нещо по-гъсто от кръв. Неприятната миризма от изпражненията в разкъсаното дебело черво сигурно беше изветряла. Една миризма изчезва, но винаги се появява друга. Тялото бе започнало да се разлага заради лятната горещина. Това е миризма, която трудно може да бъде описана, едновременно гнусно сладка и кисела, да ти се догади. След няколко плитки вдишвания стъпих върху кръвта.

През тялото ми мина призрачен повей. Космите по врата ми сякаш запъплиха надолу по гръбнака. Онази част от мозъка ми, която нямаше нищо общо с всекидневните битовизми, а отговаряше за побягването, пищенето и други инстинктивни реакции, се обади. Прошепна ми, че нещо не е наред. Тук беше стояло нещо зло — не просто опасно, а зло.

Изчаках да видя дали усещането ще се засили, но то изчезна. Изчезна като лош спомен, което ми подсказа, че навярно съм преминала границата на някакво заклинание, по-скоро остатъците от някакво злонамерено заклинание.

Когато се призовава нещо толкова зло, винаги се чертае защитен кръг, в който застава магьосникът или се затваря звярът. Претърсих земята, но по нея нямаше нищо, освен кръв. Кръвта не образуваше защитен кръг. Просто беше разплискана.

Би трябвало да се досетя, че няма да открия нещо толкова очевидно. Полицаите не практикуват магически изкуства, впрочем и това започва да се променя, но ако си ченге с дълъг стаж, няма начин да не потърсиш следи от магия при толкова необикновен случай.

Местопрестъплението изглеждаше непокътнато, но това не означаваше, че наистина е такова. Изкусен магьосник може да направи определени неща незабележими. Не невидими в буквалния смисъл на думата. Хората не са способни на подобни работи. Физиката си е физика. Светлината пада върху повърхностите и се отразява от тях. Обаче магьосникът може да излъже очите ви, да накара погледа ви да се плъзне покрай нещо, без съзнанието ви да го регистрира. Както когато си търсиш два дни ключовете за колата, а се оказва, че през цялото време са били пред очите ти.

Клекнах до тялото. Гащеризонът, който обикновено нося, когато съм на местопрестъпление, не беше на мен и не исках да си изцапам дънките с кръв. Продължавах да притискам стомаха си с ръце. Тук имаше неща, които някой не искаше да видим. Но какви бяха те? Хендерсън каза:

— Намерихме портфейл. Искате ли да видите документа за самоличност?

— Не — рекох аз. — Не.

Не се правех на интересна. Предпочитах нещото в краката ми да остане безименно, без самоличност. Бях прибягнала до стария трик да мисля за тялото като за нещо. Нещо, което не е реално. Просто нещо, което трябва да бъде проучено, огледано. Без да е реално. Ако не мислех по този начин, досега да съм оповръщала всички улики. Беше ми се случило веднъж, преди години. Долф и хората му още ми припомняха случая.

Очите бяха изтръгнати и оставени върху бузите като две почернели изсъхнали бучки. Дълга коса се разстилаше покрай половината лице и се увиваше около едното рамо. Може би беше руса. Трудно би могло да се каже с цялата кръв по нея. Дългата коса подсказваше, че става дума за жена. Преместих поглед надолу и различих остатъци от дрехи. Блузата се беше превърнала в купчина парцали под едната ръка. Гръдният кош беше оголен. Едната гърда беше откъсната напълно. Другата приличаше на спаружен балон, сякаш нещо бе изяло сърцевината й — така дете изсмуква мармалада от поничка.

Сравнението ми се стори неуместно. Трябваше да се изправя. Трябваше да се отдалеча, да подишам на бързи повърхностни глътки. Отидох до едно от дърветата, които ограждаха поляната. Там поех дълбоко дъх, но така усетих по-силно миризмата. Сладникавата миризма се плъзна по езика ми и полепна по гърлото ми, мисълта да преглътна стана непоносима, само че нямаше какво друго да сторя. Преглътнах, миризмата слезе навътре и сутрешното кафе се надигна насреща й.

Утешаваха ме две неща. Първо, бях успяла да се отдалеча от кървавите пръски, преди да повърна. Второ, стомахът ми беше почти празен. Може би това беше една от причините да се откажа от ранните закуски. Сутрин често ми се налагаше да оглеждам трупове.

Отпуснах се на колене върху сухите листа и се почувствах по-добре. Отдавна не ми се беше случвало да повръщам на местопрестъпление. Поне Зербровски48 не беше тук, за да ми се подиграва. Освен това не изпитвах срам. Беше ли това признак на зрелост?

Зад мен се чуха мъжки гласове. Шериф Уилкс почти изкрещя:

— Тя е цивилно лице. Не трябва да присъства. Дори няма разрешително за този щат.

— Тук командвам аз, шерифе. Аз казвам кой ще присъства и кой ще си върви — Хендерсън не крещеше, но също беше повишил глас.

Хванах се за ствола на дървото, за да се надигна, и ръката ми изтръпна толкова силно, че стана почти безчувствена. Изправих се и се оттласнах от дървото, при което едва не паднах, но успях да се задържа на крака. Погледнах нагоре. На около два метра и половина над земята в гладката кора беше издълбана пентаграма. Очертанията й бяха потъмнели от кръв. Заради засъхналата кръв в разрезите пентаграмата беше почти невидима на тъмносивата кора, освен това беше защитена със заклинание за отблъскване на погледи. Ето защо никой не беше погледнал към нея, дори аз. Бях я усетила едва когато докоснах дървото. Беше като зрителните измами — веднъж разкрити, вече ясно ги виждаш.

Погледнах към другите дървета и открих по една кървава пентаграма върху всяко от тях. Това беше силов кръг, защитен кръг. Кръг, образуван от кръвта и от самата земя. Последователите на уика — вещиците — могат да използват силата си, за да вършат зло, стига да са готови да заплатят цената за това с кармата си. Каквото и да направиш, независимо дали е добро или лошо, ти се връща трикратно. Но дори зъл последовател на уика не би наранил кората на дърво. Дали заклинанието не беше направено с помощта на духовете на дърветата и земята?

Тогава в него участваше елементал49. Елементалите можеха да бъдат доста опасни. Но не бяха зли. Ще ги разгневите, ако се разпореждате със земята им, но дори когато са ядосани, са по-скоро неутрални, отколкото зли. А бях усетила полъх на зло, когато прекосих кръга. Зло с главно „З“. Съвсем малко са свръхестествените създания с такова излъчване.

— Капитан Хендерсън — рекох аз.

Наложи се да го кажа два пъти, за да спрат да спорят и да погледнат към мен.

И двамата не изглеждаха приятелски настроени, но поне знаех на кого са ядосани — един на друг. Местните ченгета не обичат други да се разпореждат на територията им. Беше нормално тукашната полиция да се дразни от чуждите хора. Но аз знаех, че Уилкс искаше да защити нещо повече от територията си. Сигурно беше обезумял, че се намирам в компанията на истински полицаи. Само че моментът беше неподходящ да го изоблича. Нямах доказателства. Ако повдигнех обвинение в корупция срещу полицай, щях да предизвикам брожение и сред щатските ченгета.

— Видяхте ли пентаграмите на дърветата?

Въпросът ми им се стори толкова необичаен, че и двамата насочиха цялото си внимание към мен. Посочих пентаграмите и като при всички оптични илюзии, след като им ги показах веднъж, вече им беше лесно да ги видят. Изведнъж всички откриват, че царят е гол.

— Е, и? — попита Уилкс.

— Това е защитен, силов кръг. Нещо е било призовано тук, за да я убие.

— Знаците на дърветата може да са били издълбани отдавна — възрази Уилкс.

— Тествайте кръвта по пентаграмите — казах аз. — Не е нейна, но ще откриете, че е прясна.

— Защо да не е на жертвата? — поинтересува се Хендерсън.

— Защото са използвали кръвта да запечатат кръга. Трябва да са я имали преди убийството.

— Значи става дума за човешко жертвоприношение — каза Хендерсън.

— Не точно — рекох.

— Убийството е било извършено от трол — възрази Уилкс, но прозвуча не убедено, а отчаяно.

Хендерсън се обърна към него.

— Непрекъснато го повтаряте, Уилкс. Не спирате да твърдите, че са били тролове.

— Онази биоложка каза, че според нея са били примати. Със сигурност не е бил човек. А по хълмовете на Тенеси не се срещат много примати.

— Тя каза, че убиецът е бил хуманоид — обадих се аз.

Те се обърнаха отново към мен.

— Доктор Онслоу каза: хуманоид. Много хора смятат, че хуманоид означава примат, но не е задължително. Има и други възможности.

— Например? — попита Уилкс.

Пейджърът му изпиука. Той погледна номера, после ме стрелна с очи.

— Извинете ме, капитан Хендерсън.

Хендерсън ме погледна.

— Да нямате някакво спречкване с шерифа, госпожице Блейк?

Намръщих се:

— В какъв смисъл?

— Той беше категоричен, че не бива да припарвате до тялото. И беше съвсем сигурен, че убийството е извършено от трол. Съвсем сигурен.

— А кой ви извика тук?

— Анонимно обаждане.

Спогледахме се.

— Кой предложи и аз да дойда на купона?

— Един от служителите на „Бърза помощ“. Снощи сте се срещнали с партньора му.

Поклатих глава.

— Не го познавам.

— Момиче е, партньорка. Луси някоя си.

Това обясняваше медицинските познания на Луси, както и защо не беше на работа в деня на пълнолунието. Не би искала да е близо до кръв, когато луната е почти пълна. Беше прекалено изкусително. Прекалено рисковано.

— Май си я спомням смътно.

Всъщност си я спомнях много добре, но последния път, когато я видях, току-що бях извършила убийство, затова не исках да навлизам в подробности. За един ужасен миг се зачудих дали Хендерсън не ме разиграва и дали трупът не е на Луси. Но височината не съвпадаше. Жената беше висока, над моя ръст. Повечето жени, с които Ричард се срещаше, бяха ниски. Предполагам, че когато имаш някакви предпочитания към ръста на партньорите, се придържаш към тях. Моят избор на жертви беше далеч по-разнообразен.

— Защо им е бил нужен силов кръг, госпожице Блейк? — попита Хендерсън.

— За да задържат в него онова, което са призовали.

Той ме изгледа навъсен.

— Както самата вие се изразихте преди малко, това протакане започва да ми омръзва. Просто ми кажете какво, по дяволите, смятате, че са призовали.

— Мисля, че са призовали демон.

Той се облещи.

— Какво?

— Демон — повторих аз.

Хендерсън ме изгледа.

— Защо?

— Когато влязох в кръга, усетих нещо зло. Колкото и чудовищно да е съществото, то няма да има подобно излъчване, освен ако не е отдадено изцяло на злото.

— Много демони ли сте срещали, докато ловите вампири, госпожице Блейк?

— Само един, капитане, само един. Беше… — излязох от силовия кръг и се почувствах по-добре. Бяха се постарали да прикрият следите си, но подобни излъчвания обикновено се разсейваха бавно. — Бяха ме повикали за случай, в който смятаха, че е намесен вампир, но се оказа обладаване от демон. Жената… — млъкнах отново, защото не намирах подходящи думи да опиша случилото се или поне думи, които да не звучат глупаво и мело драматично. Опитах се да изложа само фактите. Същински сержант Фрайдей50.

— Жената беше обикновена домакиня с две деца. Беше й поставена диагноза шизофрения, капитане. Психическото й заболяване беше нещо като множествено разстройство на личността, но не толкова ясно изразено. Приличаше на малко момиче с къдрица на челото. Когато беше добра, беше много, много добра. Образцова християнка, преподавателка в неделно училище. Затваряше зеленчуци в буркани, шиеше дрехи за куклите на момичетата. Но когато беше лоша, спеше с когото й падне, малтретираше децата, беше обесила семейното куче на едно дърво.

Хендерсън повдигна вежда. Като за полицай тази мимика беше израз на пълен шок.

— Защо не е била в болница?

— Защото, докато си пиеше лекарството, беше добра майка и добра съпруга. Разговарях с нея, когато беше „добре“, и останах с много приятни впечатления. Разбрах защо съпругът й държеше на нея. Беше трагично в буквалния смисъл на думата, че химията на собствения й мозък се опитваше да разруши живота й.

— Тъжно е, но не виждам нищо демонично — рече Хендерсън.

— Домашните любимци на съседите изчезваха, а по-късно ги намираха обезкървени. Разследването на убийствата ме отведе до жената. Психическото й заболяване беше разтревожило полицията.

Вдигнах очи към полицаите, лаборантите и всички останали на хълма. Никой от тях не гледаше надолу към нас. Никой нямаше желание да се навърта около трупа. Дори хората без способности на медиуми имат инстинкти за оцеляване, които действат, без те да си дават сметка за това. Всички изпитваха неохота да се приближат до трупа, а никой не знаеше защо.

— Тук ли сте, Блейк? — попита Хендерсън.

— Съжалявам. В нощта, когато я арестувахме, се наложи двама униформени полицаи да й сложат белезници и да я измъкнат насила от леглото на някакъв мъж. Онази нощ с нас нямаше жена полицайка, затова в колата отзад при нея се качих аз. Тя беше шумна и буйна, флиртуваше с мъжете и се държеше нагло с мен. Не помня какво точно й казах, но си спомням какво изпитах, когато се обърна. Бяхме в тъмната полицейска кола и когато се завъртя към мен, косата ми настръхна. Нямаше светещи очи, нито мирис на сяра, капитан Хендерсън, но усетих злото, което се излъчваше от нея, като някакъв обезпокоителен парфюм — погледнах го и открих, че разглежда лицето ми, сякаш за да го запомни. — Не се плаша лесно, капитане, но в онзи миг се изплаших. Уплаших се от нея и страхът трябва да се е изписал на лицето ми, защото тя се разсмя, и толкова.

— Какво предприехте?

— Препоръчах да я подложат на екзорсизъм.

— И подложиха ли я?

— Самите полицаи не, но съпругът й подписа необходимите документи.

— И? — попита Хендерсън.

— И свърши работа. Ако взима лекарството си, психическото й заболяване е под контрол. Шизофренията не беше предизвикана от обсебването.

Хендерсън кимна:

— По време на обучението ни имаше лекция, в която ни обясняваха, че психичното заболяване може да направи човек податлив към обсебване, госпожице Блейк. Като при РСР, но още по-откачено.

— Аха — съгласих се аз. — От РСР хората не левитират.

Той ме изгледа намръщен.

— Присъствахте ли на екзорсизма?

Поклатих глава.

— Не ми се говори за това. Особено тук и сега. Думите притежават сила, капитане. Спомените също. Не искам да навлизам в подробности.

Той кимна с разбиране.

— Сигурна ли сте, че това не е извършено от хора?

— Нещото я е изяло приживе. Човек може да прегризе гръклян и да причини част от тези наранявания, но не всичките.

— Щом казвате, че това е случай на обсебване, трябва да докладвам и да потърся свещеник; но вие наясно ли сте, Блейк, колко са редки нападенията на демонични същества?

— Вероятно по-наясно от вас, капитане. Търсили са ме за какви ли не странни случаи.

— Виждали ли сте някога демон, който убива с директно нападение, а не чрез хитрост?

— Не.

— Тогава откъде сте толкова сигурна, че е бил демон?

— Вече ви казах защо съм сигурна, капитане. Щом си бил веднъж в присъствието на демон, никога не можеш да забравиш какво е усещането — поклатих глава и се преборих с желанието да се отдалеча с още една крачка от трупа. — Но аз не съм експерт по демоните, капитан Хендерсън. Предлагам ви да потърсите свещеник. Освен това не съм експерт по този род магия. Повикайте тук някоя местна вещица. Те ще ви дадат повече информация. Аз мога да ви дам само най-обща представа за нещата.

— А вие бихте ли могли да призовете демон и да го накарате да я убие?

Намръщих се.

— Какви ги говорите?

— Просто отговорете на въпроса, госпожице Блейк.

— Аз съживявам мъртъвци, капитане. Не се занимавам с демони.

— За много хора няма голяма разлика между тях.

— Страхотно, просто страхотно. Вие ме извикахте тук. Казвам ви, че това е черна магия, а сега се опитвате да я припишете на мен. Ролята на жертва в лов на вещици не ми харесва, капитан Хендерсън.

Той се усмихна.

— Просто отговорете на въпроса. Можете ли да извършите подобно нещо?

— Не, не мога. Сделките с демони петнят душата. Може и да не съм идеална християнка, но се опитвам да бъда.

— Сексът с вампири също петни душата, Блейк.

Зяпнах го. Гледах го безмълвно в продължение на няколко дълги секунди, защото ми се искаше да го ударя или да му се разкрещя. Не, да го ударя. Но не можех да го направя. Лепнах на лицето си една от онези усмивки, които понякога човек си слага, когато иска да нарани някого.

— Добре, капитане, хубаво. Тук е била използвана мощна магия, а аз имам репутацията на човек, който прави мощни магии. Не сте виновен, че не разбирате огромната разлика между двата вида магия. Не ви виня, че сте непросветен — но гласът ми подсказваше недвусмислено, че го виня. — Ако исках да убия някого, вероятно щях просто да го застрелям. Това щеше да ме постави някъде към средата на списъка със заподозрени, а не в началото му.

— И аз така чух. Че сте стрелец.

Втренчих се в него.

— От кого го чухте?

— Ченгетата си обменят информация, госпожице Блейк. Ако бяхме намерили тази жена с куршум в главата, може би щях да повярвам, че сте я убили вие.

— И защо ми е да убивам някаква непозната?

— Но тя не ви е непозната, госпожице Блейк — рече той, като ме наблюдаваше много внимателно.

Погледнах отново тялото. Разгледах го от главата до петите. Не видях нищо, което да ми изглежда познато. Нито една от жените, които бях срещнала тук, не беше толкова висока. Освен една.

Обърнах се отново към Хендерсън и усетих как кръвта се оттича от лицето ми.

— Коя е тя?

— Бети Шафър, жената, която е обвинила гаджето ви в изнасилване.

Светът се размаза на горещи цветни вълни. Някой ме беше хванал за лакътя и само това ме задържа да не падна. Когато зрението ми се проясни, открих, че Хендерсън ме държи, а Уилкс е застанал зад мен.

— Добре ли сте, госпожице Блейк? — попита ме шерифът.

Погледнах го в очите и не знаех какво да му отговоря.

Убийството на Бети Шафър не беше най-лошото. Ако ритуалът е бил извършен правилно и душата на Бети не е била чиста, защото е била предателка, лъжкиня или развратница, тогава може би не й бяха отнели само живота, но и душата. Преди нея бях виждала само веднъж труп на човек, убит чрез ритуал за призоваване на демон, и той изглеждаше съвсем различно. Жертвоприношението беше извършено с нож, но душата беше отнета. Затова не успях да съживя тялото. Ако за смъртта на Бети беше виновен демон, тогава трупът й вече беше мъртва пръст. И нямах власт над него.

Уилкс не би могъл да призове демон. Никой от хората му не разполагаше с необходимата сила. Кой можеше да призове демон? Откакто бях пристигнала в Майъртън, не бях срещала никого, който да притежава подобна сила и да е така покварен. Преди да съм измислила някакъв отговор, Уилкс каза:

— Търсят ви по телефона. Мисля, че трябва да се обадите.

Шерифът се страхуваше, че ще проговоря. Проблемът беше, че не можех да докажа нищо. По дяволите, дори не знаех какво става. Какво имаше в тази обикновена наглед земя, което да си заслужава извършването на убийство? Защо искаха да прогонят троловете? Защото едва тогава можеха да продадат земята? Или имаше някаква по-мрачна причина? Някой беше призовал демон, за да изглежда убийството като дело на трол. Знаех защо бяха използвали демон, но не и кой го беше призовал. Знаех и защо са избрали Бети. Тя беше опорочила душата си, беше се изложила на риск от подобна церемония.

Филмите се опитват да ни убедят, че за жертвоприношение е необходим целомъдрен човек с чиста душа, но истинското зло не иска да убива непорочните и да ги изпраща в рая. Истинското зло иска да поквари добрите, но умрат ли веднъж, дяволът вече няма власт над тях. А когато убият и принесат в жертва някой покварен, тогава дяволът получава това, което му се полага.

Уилкс ме хвана за ръката, сякаш искаше да ми помогне.

— Не ме докосвайте, Уилкс. Никога повече не ме докосвайте.

Той ме пусна. Хендерсън ни наблюдаваше отстрани, сякаш разбираше скрития смисъл на думите ни. Ченгетата са добри в това. Дайте им нещо подозрително и те ще съберат две и две, а вие ще получите от десет до двайсет и пет години или доживотна присъда.

Уилкс ме погледна.

— Възможно ли е да са били върколаци? — попита тихо той.

Не успях да прикрия шока, който се изписа на лицето ми.

Помъчих се да върна безизразната си физиономия, но беше късно. Уилкс знаеше какъв е Ричард — някак си беше узнал — и сега се опитваше да му припише смъртта на Бети. Върколаците бяха подходяща изкупителна жертва, защото хората по-лесно вярваха в тяхното съществуване, отколкото в съществуването на демони.

Шерифът извади от джоба си мобилен телефон и набра някакъв номер.

— Ето я — каза той и ми подаде телефона.

Хендерсън ни гледаше, сякаш му изнасяхме представление. Взех джиесема. Гласът, който чух, беше мъжки и непознат.

— Аз съм Франклин Найли, госпожице Блейк. Мисля, че е крайно време да се видим.

— А аз не мисля така.

— Уилкс ми каза, че сте осуетили малкия ни план да припишем убийството на досадните тролове. Но още не е късно да го припишем на вашия любовник. Как мислите, колко хора ще повярват, че е невинен, когато научат, че е върколак?

— Не знам за какво говорите — казах аз.

Трябваше да обърна гръб на бдителните очи на Хендерсън. Наблюдаваше ме прекалено напрегнато. Уилкс не гледаше мен. Гледаше Хендерсън. За нещастие, когато им обърнах гръб, се озовах отново срещу трупа. Завъртях се настрани и се загледах в гората.

Гласът по телефона звучеше културно, почти обезпокоително вежливо.

— Стига преструвки, госпожице Блейк. Знам какъв е господин Зееман, а щом срещу него бъдат повдигнати обвинения, обикновен кръвен тест в затвора ще докаже, че съм прав. Той ще загуби работата и кариерата си и може би ще бъде екзекутиран. Наели сте отличен адвокат, моите поздравления. Но ако приятелят ви бъде признат за виновен, го очаква автоматична смъртна присъда.

— Слушам ви.

— Вечеряйте с мен в града. На някое публично място, където ще се чувствате в безопасност.

— Защо искате да се срещнете с мен? — говорех все по-тихо, докато гласът ми не премина в шепот.

— За да ви помоля за последен път да напуснете града, госпожице Блейк. Не искам да съм ваш противник. Духовете казват, че противниците ви ги чака смърт.

— Духовете? — прошепнах аз.

— Нека се видим, госпожице Блейк. Вземете и господин Зееман. Нека се видим и ви обещавам, че всичко ще приключи. Ще напуснете града и никой няма да пострада.

— Не ви вярвам.

— И не би трябвало — каза Найли. Той се засмя и смехът му беше дълбок и силен. — Вечеряйте с мен, госпожице Блейк. Ще отговоря на въпросите ви. Ще ви кажа защо искам земята. След като хората ми се уверят, че не носите скрит предавател, ще отговоря искрено на всичките ви въпроси. Мисля, че предложението ми е достатъчно изкусително.

— Говорите като човек, който е наясно с изкушенията, господин Найли.

Той се засмя отново.

— Парите изкушават много хора, госпожице Блейк, а аз имам много пари.

Започнах да се отдалечавам бавно от Хендерсън.

— Смятате да ми предложите пари?

— Не, госпожице Блейк, вече предложих пари на един служител на реда и хората му, за да ги привлека на моя страна. Не мисля, че парите са ключът за вашата душа.

Начинът, по който формулира последното си твърдение, хич не ми хареса.

— Какво искате, Найли?

— Да поговорим, нищо повече. Мога да се закълна, да ви обещая, че ще сте в безопасност, но не мисля, че ще ми повярвате.

— Правилно.

— Елате, госпожице Блейк. Нека поговорим. Ще отговоря на въпросите ви и вие самата ще решите дали да останете, или да напуснете града. А сега ще бъдете ли така добра да ми дадете пак шерифа?

Обърнах се отново към чакащите мъже и рекох на Уилкс.

— Иска пак да говори с вас.

Шерифът дойде при мен, за да вземе телефона. Когато посегна към него, само двамата стояхме до трупа. Задържах апарата в ръка, наведох се към него и казах:

— Парите не важат в ада, Уилкс. Дяволът борави с различна валута.

Той изтръгна телефона от ръката ми и навлезе сред дърветата, като слушаше гласа, който говореше в ухото му. Гласът, който му беше предложил пари, за да продаде всичко, което някога е бил или би могъл да бъде. От всички мотиви за извършване на убийство или предателство алчността ми беше най-непонятна. Но проклета да съм, ако това не беше най-често срещаният мотив.