40

Облякох се за нула време. Черни дънкови бермуди, червена трикотажна блузка с къси ръкави, бели спортни чорапи, черни маратонки „Найк“. При други обстоятелства нямаше да си сложа презраменния кобур, но сега го нанизах на колана. Черният кобур изпъкваше на фона на червената блузка. Пъхнах файърстара в бедрения кобур „Анкъл Майк“, в който обикновено го носех. Не взех ножницата за гръб. Кожата вече миришеше на пот. Налагаше се да я оставя да изсъхне, преди да мога да я нося отново.

Намазах косата си с балсам, но не я изсуших. Щеше да изсъхне от само себе си. Наречете го предчувствие, но не мислех, че Роксан е от търпеливите. Ако започнех да се гримирам или да си суша косата, вероятно щеше да дойде да ме потърси. А и обикновено не отделям много внимание на външния си вид. Ако изобщо исках да си обърна някакво внимание, то беше, защото Ричард щеше да дойде с доктор Кери Онслоу и се чувствах неуверена. Аз — и неуверена. Колко тъжно.

Ричард беше прекарал голяма част от деня в компанията на доктор Кери Онслоу. Ревнувах го и се мразех за това.

Разбира се, първо трябваше да се изправя пред ядосания върколак. Щях да измисля какво да правя с Ричард, след като поговоря с Роксан. В едно бях сигурна — ако я убиех, между двете глутници щеше да избухне война. Не исках да въвличам във война моите хора, не и ако можех да го избягна. Анита дипломатичната — това вече беше тъжно.

Отворих вратата. Чери ме погледна от пода, където беше седнала. Нерешителността, изписана на лицето й, ме накара да попитам:

— Какво?

Тя се оттласна от стената и се изправи.

— Изглеждаш… агресивно.

— Имаш предвид пистолетите?

— Пистолетите, червените и черни дрехи. Облеклото ти е много ярко и ги подчертава.

— Смяташ, че трябва да облека нещо розово и на волани, за да отвличам вниманието от оръжията?

Чери се усмихна.

— Мисля, че Роксан е почти психотично доминантна и ако й се появиш в този вид, тя ще го приеме за знак, че трябва да бъде също толкова агресивна.

— Но ти дори не я познаваш — рекох аз.

Тя попита простичко:

— Мислиш ли, че греша?

Погледнато по този начин…

— В куфара ми няма нищо розово и на волани.

— А нещо, което да не е нито черно, нито червено?

Намръщих се.

— Лилаво върши ли работа?

— За предпочитане е.

Влязох отново в банята и се преоблякох в идентична трикотажна блузка с дълбоко деколте, само че тъмновиолетова. Признавам, че виолетовото не беше толкова агресивно. Задържах презраменния кобур, но преместих файърстара отзад на кръста. Теоретично можех да извадя пистолета и оттам, но определено не беше в най-удобна за мен позиция. Единствената риза, която успях да намеря и която хем подхождаше на виолетовото, хем прикриваше презраменния ми кобур, беше тънка, черна, найлонова, което обезсмисляше донякъде преобличането, но наистина с нея изглеждах по-добре. Да, беше черна и мрачна, но не толкова агресивна. А и оръжията не се виждаха. Можех да вляза облечена по този начин във всеки мол в страната и никой нямаше да ме загледа. Разбира се, ако се движех бързо, ризата щеше да се развее назад и да разкрие пистолетите, но не, в плановете ми не влизаше да бягам за здраве.

Пак отворих вратата и попитах:

— Така по-добре ли е?

Чери кимна с усмивка.

— Много по-добре. Благодаря, че ме послуша. Знам, че рядко се вслушваш в чужди мнения.

— Не бих въвлякла глутницата на Ричард във война само защото не овладях емоциите си.

Усмивката й стана още по-ведра и почти нежна.

— Ти си добра лупа, Анита, и добра Нимир-ра. Справяш се отлично за човек.

— Обаче си оставам човек.

Чери сложи ръка на рамото ми:

— На нас това не ни пречи.

Погледнах я, за да проверя дали не се шегува, но лицето й беше неразгадаемо.

— Роксан обаче май не е на същото мнение.

Чери кимна:

— Вероятно. Чакат те в кухнята.

Подът на кухнята беше облицован с черни и бели керамични плочки, които бяха напукани на местата с най-оживена дейност, но всеки сантиметър от него лъщеше от чистота. Плочките блестяха меко под приглушената светлина, която влизаше през прозорците. Също като спалнята, в която беше настанен Натаниел, тук беше светло само сутрин, а следобед цареше полумрак. Роксан седеше с гръб към вратата. Краят на бялата покривка на масата се беше надиплил в скута й. Тя не се обърна, но неподвижността й ми подсказа: тя знае, че съм тук.

Мериан седеше в срещуположния край на масата, а пред нея имаше порцеланова чаена чаша, поставена върху чинийка. Тя ме изгледа, сякаш искаше да ми каже нещо с поглед, но посланието й остана неразбираемо за мен.

Роланд стоеше в ъгъла до кухненския бюфет, там се намираше сервизът, от който беше част порцелановата чаша. Бе кръстосал ръце с вид на телохранител.

Другият, когото бях зърнала от банята, стърчеше в срещуположния ъгъл като симетрична подпора за книги. И той беше кръстосал ръце с вид на телохранител.

Това беше единствената прилика между двамата. А, и още една: и двамата бяха с чудесен тен. Но нещо ми подсказваше, че тенът на мъжа, също както на Ричард, не се дължеше изцяло на слънцето. Кожата му беше тъмнокафява, а кафявите му очи бяха с почти идеална бадемовидна форма. Изглеждаха прекалено малки за лицето му. То беше ръбато, с високи скули, широко чело и орлов нос. Чертите му бяха подчертано мъжествени и екзотични. Косата му беше дълга и се раздвижи като течна коприна, когато той се обърна към мен. Беше съвсем черна, същата като моята — толкова черна, че синееше на слънце.

Освен това беше висок поне метър осемдесет и пет, че и повече, с пропорционално широки за ръста му рамене. Беше облегнат на стената и излъчваше кротка енергия, като човек, който знае способностите си и не се напъва да ги покаже.

— Това е Бен. Той е новият ти Скол, докато Джамил оздравее.

Исках да отклоня предложението да поверя живота си на непознат, но бях почти сигурна, че ще се приеме като обида. Кимнах му:

— Здрасти.

Той също ми кимна:

— Здравей.

Роксан се завъртя върху стола си и премести крака, така че се озова седнала странично.

— Върн ви дава нашия вълк като извинение, че е позволил хората ви да пострадат на наша територия — тя ме изгледа продължително и кафявите й очи не бяха дружелюбни. — Мисля, че ти си тази, която ни дължи извинение.

— За кое? — попитах.

Роксан стана и енергията й се изля в стаята като вода, завихри се около глезените й и продължи да се надига към коленете й. Силата й се разля във всички посоки, заплашвайки да изпълни цялото помещение с живата топлина на присъствието й.

Беше толкова могъща, че гърлото ми се сви, защото бях близо до нея.

— По дяволите! — прошепнах.

— Ти беляза Върн, сякаш е най-слабият измежду нас, а не най-силният.

— Имаш предвид онова с шията му — рекох аз.

Тя бутна стола си и той падна с трясък.

Не посегнах за пистолета, но едва се сдържах.

Роксан стоеше пред мен, дишаше прекалено учестено и плитко. Мощната емоция беше увеличила енергията й, а гневът й се изля в сила, която зажили кожата ми с електрически вихър.

Чери пристъпи към мен. Зейн се появи на вратата и се присъедини към нея. Те застанаха малко по-назад от двете ми страни като телохранители. Щяха да направят най-доброто, на което са способни, но не исках да ги изпробвам срещу Роланд и Бен. Бях сигурна кой ще победи и това нямаше да сме ние.

— Съжалявам, че белязах Върн — рекох аз.

— Лъжеш — заяви Роксан.

— Нямах никакво намерение да го правя.

Тя пристъпи напред, тресеше се от гняв. Не отстъпих, но може би трябваше. Сега се намираше прекалено близо до мен. Все още можех да извадя браунинга, но тогава щеше да се наложи да го използвам, защото Роксан щеше да измине за част от секундата разстоянието, което ни делеше.

— Някой ще бъде ли така добър да ми обясни защо тя е толкова ядосана и какво можем да направим по въпроса, за да не се стигне до ничия смърт?

Мериан се изправи бавно. Роксан обърна глава към нея и от силата на погледа й, макар и насочен не към мен, настръхнах. Мериан изпъна длани напред и тръгна бавно покрай масата към своята лупа.

— Роксан смята, че белегът е обида за Върн и за цялата глутница — каза тя.

— Това го разбрах — рекох аз. — Не исках да обиждам никого. Изобщо не исках да му правя белег.

Роксан извърна бавно глава отново към мен. Очите й се промениха от кафяво в наситено, изумително жълто. Сложих ръка върху дръжката на браунинга:

— Спокойно, вълчице.

От гърлото й се изтръгна ниско тътнещо ръмжене. Мериан каза:

— Ако наистина не си искала да обидиш никого, готова ли си да изкупиш грешката си?

Не откъснах очи от Роксан, но попитах:

— Как бих могла да я изкупя?

— Може да се преборим — каза Роксан.

Вгледах се в жълтите й очи, които бяха станали толкова ярки, че почти светеха.

— Не мисля.

Мериан беше застанала между нас, без в действителност да стои помежду ни.

— Можеш да предложиш шията си на Роксан на публична церемония.

Очите ми се стрелнаха към Мериан, после се върнаха към върколачката.

— Няма да я допусна до шията си нито пред публика, нито насаме, не и доброволно.

— Ти ми нямаш доверие — заяви Роксан.

— Не.

Тя направи мъчително бавно още една крачка към мен. Тогава Мериан застана между нас. Ако Роксан се придвижеше с още два сантиметра, щеше да блъсне рамо в рамото на по-възрастната жена.

— Има още една публична церемония — рече Мериан.

— Няма да подложа на Роксан шията си.

— Не става дума за подлагане на шия, а за размяна на удари.

Усетих, че очите ми се изцъклят. Втренчих се в почти озъбената жена срещу мен.

— Сигурно се шегуваш. Тя ще ме убие.

— Ще те оставя да ме удариш първа — каза Роксан.

— Тази история съм я чела. Не, благодаря.

Роксан се намръщи неразбиращо.

— Каква история?

— „Сър Гауейн и Зеленият рицар“57 — поясних аз. Тя продължи да ме гледа с недоумение. — Зеленият рицар оставя сър Гауейн да нанесе първия удар. Гауейн му отсича главата. Зеленият рицар вдига главата си, слага я под мишница и казва: „След една година е мой ред!“

— Не съм я чела.

— Не е в топ двайсет на най-четените книги. Както и да е. И да те ударя с всичка сила, ударът ми няма да те нарани. А ти ще щракнеш с пръсти насреща ми и ще ми счупиш врата.

— Тогава ще се бием — отсече тя. Ръката ми все още беше върху браунинга.

— Ще те убия, Роксан, но няма да се бия с теб.

— Пъзла!

— Разбира се.

Почувствах докосването на Ричард като вятър, който мина през мен. Той беше познал колата на Роксан и искаше да ми съобщи, че пристига в тази бъркотия заедно с човешко същество. Човешко същество, което не знае кои са чудовищата.

Погледнах настрани, за да зърна силуета му на кухненската врата, а не трябваше. Не видях юмрука на Роксан, но усетих раздвижването на въздуха. Китката ми беше върху браунинга и беше въпрос на секунди да го извадя, но светкавичният й удар ме улучи в брадичката. Усетих, че падам, но не помня как съм се стоварила на пода или пък не съм го усетила.

Лежах на пода и гледах белия таван. Мериан беше до мен. Устните й се движеха, но от тях не излизаше нито звук. Когато звукът най-накрая се появи, стана с шумно изпукване, подобно на гърмеж при преминаването на звуковата бариера.

Крясъци. Всички крещяха. Чух гласовете на Ричард и Роксан, после и други. Опитах се да седна, но не можах.

Мериан ме докосна по рамото.

— Не се движи.

Исках да видя какво става, ала не можех да помръдна тялото си. Усещах го, но беше ужасно натежало, сякаш всъщност ми се беше доспало.

Свих пръстите на дясната си ръка и открих, че е празна. Бях изпуснала някъде браунинга. Всъщност в момента бях щастлива, че изобщо съм в състояние да си движа ръката. Когато казах на Роксан, че може да ми счупи с лекота врата, ни най-малко не се шегувах.

Продължих да прегъвам разни части на тялото, докато събирах сили да се изправя. Накрая успях да надигна достатъчно глава, за да видя останалата част от стаята. Ричард беше хванал Роксан през кръста и я беше вдигнал над пода. Роланд и Бен се мъчеха да го откопчат от нея. Шанг-Да се опитваше да избута доктор Кери Онслоу оттатък кухненската врата.

Роксан се измъкна от ръцете на Ричард. Тръгна към мен, но Зейн и Чери се изпречиха пред нея. Тя се промуши между тях с крясъци:

— Твой ред е, кучко! Твой ред!

Стоеше обърната странично към мен, а двамата леопардлаци се опитваха да я задържат, без да я наранят. Десният й крак беше присвит. Мисля, че само Мериан ме чу, когато казах:

— С удоволствие.

Изритах Роксан точно под коляното. Капачката излезе от ямката си и Роксан падна с писък. Ритнах я два пъти в лицето. От носа и устата й шурна кръв.

Изправих се. Никой не направи опит да ми помогне. Стаята внезапно беше притихнала и се чуваше дишането на Роксан, много шумно и учестено. Тя изплю кръв на пода. Заобиколих я, минах покрай леопардлаците и отидох до масата. Бен и Роланд все още държаха Ричард, но сякаш бяха забравили защо. Шанг-Да вдигна Кери Онслоу и я изнесе през вратата, а тя пищеше: „Ричард!“

Това беше един от онези моменти, когато времето сякаш забавя своя ход и се разтегля, а същевременно всичко се случва прекалено бързо. Чух Роксан да казва: „Ще те убия заради това!“, но не си спомням дали взех стола преди, или след като го каза. Помня само, че столът беше в ръцете ми и когато тя се хвърли към мен, го стоварих върху нея като бейзболна бухалка — вдигнах го над главата си и замахнах с цялата сила на раменете и гърба си. От силата на удара пръстите и ръцете ми изтръпнаха, обаче не изпуснах стола.

Роксан се просна на пода, но не по корем, а на четири крака. Вдигнах стола за нов удар и усетих как енергията й ме обгръща като горещ вятър. Замахнах с всичка сила. Тя хвана стола и го изтръгна от ръцете ми.

Отстъпих назад и извадих файърстара.

Роланд извика:

— Без пистолети!

Хвърлих поглед към Ричард. Той повтори: „Без пистолети.“ Изразът на лицето му ми беше достатъчен. Страхуваше се за мен. Аз също се страхувах.

Без пистолети. Да не се шегуват? Роксан се помъчи да се изправи, но коляното не издържа тежестта й. Тя падна и столът се стовари на земята. Роксан изкрещя и го запрати по мен. Наложи се да се хвърля на пода, за да го избягна.

Тя се втурна към мен на ръце и един крак с почти недоловимо за окото движение. Имах предостатъчно време да я застрелям, но не ми беше позволено. Запълзях рачешката назад, като се опитвах да запазя дистанцията помежду ни. Файърстарът все още беше в ръката ми. Изкрещях:

— Ричард!

Белезите, които ни свързваха, се отвориха внезапно като шлюз. В мен нахлуха ароматът на кожата му и слабата мускусна миризма на козина.

Роксан се поколеба и забави бясното си пълзене към мен. Хубавото й лице започна да се издължава напред, сякаш зад него имаше някаква ръка, която напираше да излезе. Насред това човешко лице изникна муцуна с човешка кожа, а където преди й бяха устните, личеше следа от червило.

Пресегнах се към нишката от сила, която ме свързваше с Ричард. Загърнах се с аромата му, с усещането ми за него, с пулсиращата енергия. Внезапно почувствах луната в дневното небе и разбрах, разбрах с всяка клетка на тялото си, че пълнолунието щеше да настъпи утре, че утре вечер щях да съм свободна. И за момент се почудих чия мисъл беше това: на Ричард или на звяра в него.

Оставих файърстара на пода и се изправих с гръб към прозореца. Знаех, че Ричард няма да й позволи да ме убие, но знаех също така, че тя щеше да ме нарани. Преди време бях изхвърлила един върколак през прозореца. Това беше сложило край на битката. В момента не ми хрумваше нищо по-добро. Разбира се, Роксан трябваше да ми помогне да я метна през прозореца, като се втурне бясно към мен. Ако ме нападнеше по-бавно, планът ми нямаше да се осъществи.

Тя се приближи към мен, но бавно, с накуцване. Дотук с идеите. Знаех едно: ако ме одере или ухапе, следващия месец щях да се превърна в истинска лупа. Виждах кристално ясно как се приближава към мен, едновременно бавно и бързо, бавно и светкавично бързо. Хрумна ми да направя няколко неща, но нямаше да имам време за нито едно от тях. Все пак щях да се опитам.

Ричард изкрещя:

— Без нокти, Роксан, без нокти.

Не мисля, че тя го чу. Роксан замахна към мен с чудовищните си нокти и аз се гмурнах под тях. Избягнах няколко удара, които бяха прекалено бързи за човешкото око, сякаш знаех предварително накъде ще замахне. Знаех го благодарение на Ричард, на белезите, но това познание беше прекалено объркващо, прекалено ново за мен, за да го използвам в схватка. Можех да го използвам, за да отбягвам атаките й, но не за дълго.

Накрая се озовах по гръб на пода с насочен към нея файърстар. Нямах друг избор, защото ме нападаше със зъби и нокти.

Вратата се отвори с трясък и Върн извика:

— Роксан, не!

Усетих как силата му прелита през стаята като капак за вряща тенджера — капак, който трябваше да задържи топлината, да я спре, но не успя.

Бен и Роланд се нахвърлиха внезапно върху Роксан и я издърпаха далече от мен. Може би Върн им беше дал някаква заповед, но аз не я бях чула. Роксан дереше ръцете им, това обаче не ги спря.

Върн продължи да крещи:

— Излъгах, Роксан. Излъгах. Не ми е предложила.

Роксан застина в ръцете на върколаците. После проговори с получовешката си уста:

— Какво каза?

Луси се появи зад гърба на Върн, влизайки през все още отворената врата. Тя затвори вратата и се облегна на нея с усмивка, сякаш се наслаждаваше на шоуто.

— Казах, че излъгах — рече Върн. — Аз съм старец, а ти си красива, могъща и трийсет години по-млада от мен. Казах ти, че когато ми беляза шията, тя ми направи предложение. Не беше така.

Роксан се отпусна в ръцете на кървящите телохранители. Напрежението се стопи, а с него и плътта и. Лицето и ръцете й се преобразиха и станаха отново човешки. Носът й беше разкървавен от ритника ми.

— Можете да ме пуснете — каза тя. — Няма да я нараня.

Те не я пуснаха. Погледнаха към Върн.

— А мен, скъпа? — попита той. — Мен ще ме нараниш ли?

— Когато се приберем вкъщи, ще те спукам от бой, но не тук и не сега.

Върн се усмихна. И Роксан се усмихна. Усмивките им си приличаха. Бяха похотливи, но в тях имаше нещо повече от похот. Това бяха усмивките на двойка, която има свой таен език — език, който никой друг не разбира.

Погледнах към Ричард.

— Тези са по-ненормални и от нас.

Той се усмихна и усмивката му ме сгря чак до маратонките „Найк“. Отговорих на усмивката му с усмивка и бях разтърсена от прозрението, че ние също си имаме таен език. Боже, колко ми беше липсвал.

Луси прекоси стаята, накипрена с обувки с платформи, лилави шорти и нещо, което приличаше на бледолилав сутиен, но вероятно не беше. Тя се приближи с нехайна походка до Ричард и обхвана ръката му с двете си ръце.

— Той ме заряза заради теб, скъпа — каза Луси с глас, който прозвуча прекалено любезно предвид гневния й поглед.

Изгледах Ричард.

— Не мисля, че те е изоставил заради мен.

Тя се отдръпна от него и застана пред мен. Бях с пистолета в ръка. Смятах, че съм в безопасност. Свръхестествената ми връзка с Ричард намаля и се загуби, сменена от осъзнаването, че сме двойка. Това беше хиляди пъти по-ценно от белезите, които ни свързваха.

— С Ричард можем да правим в леглото неща, на които твоето човешко тяло никога няма да бъде способно. Мога да поема всяка частица от силата му, да се наслаждавам на всеки тласък. Когато е с мен, не е необходимо да бъде нежен, не е необходимо да ме пази.

Думите й ме засегнаха, затова казах:

— Ами не знам, Луси. Той прекара една нощ с мен и те захвърли като вчерашен вестник. Или не си чак толкова изключителна, или аз съм още по-изключителна.

Лицето й се изопна, а очите й се ококориха; за секунда ми се стори, че ще се разплаче. Не исках да плаче. Това щеше да развали момента и щях да се почувствам гадно.

Луси се извърна и вдигна ръце към очите си. Проклятие.

Погледнах Ричард. Неговата физиономия ми подсказа, че не е доволен от държанието ми. Не можех да го виня.

Не видях обръщането на Луси, но го почувствах. Усетих раздвижването на въздуха, когато се завъртя към мен. Ръката й ме шибна през лицето. Усетих, че падам, но така и не разбрах кога съм се стоварила на пода.

Загрузка...