Синьото острие

9

Това бе един ужасно дълъг ден. След като се бе разделила с Максимилиан, Пенелопа закуси сама в огромната трапезария. Останалата част от предиобеда прекара, разхождайки се в градината. Бе озадачена от поведението на Максимилиан, но все още не и разтревожена. Следобед разопакова останалата част от багажа си, а когато приключи и с това, спа дълго, но неспокойно.

Видя съпруга си едва на вечеря. Беше облечена в рокля от вносна жълта коприна, избрана специално за вечерта, а Максимилиан носеше съвършено скроен костюм от бледосиньо кадифе. Колкото и да бе невероятно, сега по него имаше повече дантела, отколкото на сватбата им.

Слугите, шестима мъже и една жена, стояха в редица, очаквайки нарежданията на господарите си. Никой от тях не се усмихваше.

— Ела тук, скъпа — отегчено каза Максимилиан. — Момчетата чакат да се запознаят с теб.

Тя пристъпи нервно напред.

— Далтон Арчър — Макс направи жест с ръка, представяйки й първия в редицата.

Пенелопа се усмихна на мъжа с тъмноруса коса, присвити очи, добре пригладени мустаци и козя брадичка. С високия си ръст, едро телосложение и обикновен черен костюм, Далтон Арчър не приличаше на никой друг иконом, когото бе виждала. В действителност повече й приличаше на грубиян, опитващ се да мине за джентълмен. Той не отвърна на усмивката й.

— Луис Търнър — продължи с представянето Макс. — Вече познаваш Луис, скъпа. Това е нашият незаменим кочияш. — Луис Търнър, когото тя помнеше от излетите си с Максимилиан, й отвърна с усмивка — широка, студена и изкуствена. Светлорусата му чуплива коса бе прибрана в дебела конска опашка, а костюмът — подобно на този на иконома — бе семпъл и строг. Позата на Луис в никакъв случай не издаваше раболепие.

— Бек Андрюс — каза Макс, премествайки поглед върху най-младия от присъстващите мъже. Това бе прислужникът с аленочервена коса, когото бе срещнала сутринта. Младият мъж не изглеждаше по-дружелюбен, отколкото при предишната им среща.

— С господин Андрюс вече се познаваме — меко рече Пенелопа. Тя се усмихна приятелски, но отново без резултат.

— Прекрасно — прозина се Максимилиан. — Джон Рейбърн — припряно продължи той. — Моят камериер. Без Джон не бих могъл да се облека сутрин. Този мъж притежава рядката дарба да се справя с вратовръзките ми.

Джон Рейбърн имаше дълга и гъста черна коса, опасни стоманеносиви очи и големи месести устни. Камериер ли? Точно сега ризата на Рейбърн бе леко размъкната, а косите му разрошени. Той идеално подхождаше за съучастник на главореза Далтон.

— Госпожо — с лек поклон промърмори той.

— Гарик Винсън — тържествено изрече Макс, сочейки следващия мъж. — Вече си срещала Гарик, помниш ли, скъпа? Той е нашият носач, въпреки че през повечето време е момче за всичко. Ето защо можеш да го срещнеш навсякъде из къщата и по всяко време.

Тази мисъл не й подейства особено успокоително. С катраненочерната си, пригладена назад, коса, тънки мустаци, брада и черен костюм той приличаше на английски лорд поне толкова, колкото и господарят му. Имаше нещо обаче, което го правеше да изглежда доста по-различен от Максимилиан — черните диви очи изпод гъстите вежди, придаващи му доста нецивилизован вид. „Самият сатана! — помисли си Пенелопа, извръщайки поглед. От изкуствената му усмивка я бяха побили тръпки. — Навярно точно така е изглеждал дяволът.“

— Флетчър Хъксли — приключи Максимилиан, пристъпвайки към последния мъж в редицата. — Моят коняр. Ах, толкова много обичам конете. Казвал ли съм ти колко обичам да яздя?

— Не, не си — отвърна Пенелопа. Мъжът пред нея единствен от шестимата видимо бе прехвърлил трийсетте, а и единствен не бе благоволил да се преоблече в черна ливрея за случая. С грубите си обувки и рошава черна коса той изглеждаше така, сякаш идваше направо от конюшнята. Целият му вид демонстрираше, че би предпочел да е с конете си, отколкото в нейната компания.

— И Хелън, най-новото попълнение в домакинството ни — оживено рече Максимилиан. — Тя ще бъде твоя камериерка и постоянна спътница, твоя прислужница и приятелка.

Хелън бе жена в зряла възраст с широк ханш, руса коса и приятно лице. Направи реверанс пред Пенелопа и тихо промълви някакъв поздрав, но най-вероятно и тя не се различаваше особено от останалите.

— Чичо ти ни предложи сватбен подарък от трима роби — резервирано обясни Максимилиан. — Изключително неподходящо предложение, ако ми позволиш. Първата ми реакция бе да откажа подаръка му.

— Сигурна съм, че го е направил с добри чувства — внимателно се опита да защити чичо си Пенелопа. Слугите следяха разговора им, без да помръдват.

Максимилиан я дари с отегчена усмивка:

— Аз също, скъпа. Но през годините, прекарани в чужбина, се отвратих от тази практика, затова отначало реших да откажа. Когато обаче ми хрумна, че този отказ би изпратил нещастниците право в плантацията, промених решението си.

— Ако те притеснява тяхното…

Той продължи, без да я изслуша:

— Просто ги освободих. Единият от тях желаеше да прави бъчви и го наредих на работа тук, в Чарлстаун. Останалите двама изразиха желание да напуснат колониите и точно сега, докато си говорим с теб, те са на път към източните ширини.

— Нима си успял да сториш всичко това днес?

Той я погледна с досада.

— Можеш да протестираш, колкото си искаш, скъпа. Сега ти не притежаваш нищо. Всичко, което имаш, е мое.

На Пенелопа и през ум не й бе минало да се оплаква. Тя се възхищаваше от убежденията на Максимилиан. Постъпката му й се струваше много благородна.

— Нямам никакви възражения — меко рече тя.

Пенелопа изгаряше от нетърпение поне за малко да остане насаме със съпруга си. Искаше й се да го попита на какво се дължи странното му държание и защо се чувстваше задължен да й напомня, че този брак я прави напълно зависима от него. Освен това бе любопитна да узнае откъде бе намерил тези толкова странни прислужници.

— А сега всички се махайте оттук — отпрати слугите Максимилиан. — Умирам от глад.

Малката групичка се разпръсна и при тях останаха Бек, зает с приготвянето на масата за вечеря, и Далтон, който се приближи към масата с лист хартия в ръка.

— Госпожо, това бе оставено за вас днес следобед.

Тя пое листа, разгъна го и веднага разпозна старателния почерк на Тайлър. Още преди да прочете написаното, Пенелопа се обърна към Далтон:

— Брат ми ли е идвал? Защо не е влязъл?

— Вие си почивахте, госпожо — троснато й отвърна Далтон. — Казах му, че не мога да ви безпокоя.

— За брат си — рече Пенелопа, правейки опит да се овладее — съм на разположение навсякъде и по всяко време.

— Ще запомня това, госпожо — кратко отвърна Далтон, след което се обърна и бързо напусна стаята.

Пенелопа започна да чете, при което лицето й видимо помръкна. Писмото бе кратко и официално и завършваше доста обезпокояващо.

— Не разбирам — каза тя, обръщайки се към Максимилиан. Съпругът й изглеждаше обсебен от кройката на кадифения си светлосин жакет. — Моля те, прочети това и ми кажи какво мислиш.

Максимилиан пое писмото, а аристократичното му лице придоби видимо разтревожен вид.

— Пенелопа — бавно каза той, поглеждайки към нея, — тонът му е доста рязък, не мислиш ли? Няма „Скъпа сестро“, „Любима моя сестричке“ или дори „Скъпа Пенелопа“.

— Моля те, чети нататък — припряно го подкани тя.

— „Пенелопа, как можа… — прочете началото той. — Тъй като отказа да ме приемеш в дома си, ще трябва да се задоволя само с това писмо. Не мога да си тръгна, без да ти кажа какво мисля за непростимите ти действия.“

Максимилиан най-сетне вдигна намръщения си поглед от листа. Очите му бяха така избледнели, че изглеждаха почти сиви.

— Ах, да. Непростими действия.

Той не даде на Пенелопа възможност да отговори, а продължи да чете по-нататък:

Докато й връщаше писмото, Максимилиан се прозина.

— Изглежда момчето е избягало от къщи.

— Максимилиан, как може да си толкова спокоен? Тайлър не е достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Той е… той е само на петнайсет.

— На петнайсет някои хора вече са мъже — безгрижно отвърна Максимилиан, — а други са още сополанковци. Брат ти ми изглежда напълно способен да се грижи за себе си.

Това бе най-мъчителният разговор, който някога бе водила.

— А какво означава това, че съм предала свой приятел. Какво е искал да каже?

Максимилиан откри някакво невидимо петънце на дантеления си ръкав и съсредоточено започна да го разглежда.

— О, това ли — измърмори той. — Предполагам, че е имал предвид Лаури. Днес всички говорят само за него. Жена ми се оказа истинска героиня. — Той я погледна с присвити очи. — Никога не бих предположил.

— Хет Лаури — тихо промълви Пенелопа. Усети да я полазват тръпки, а кръвта се отдръпна от лицето й. — Не очаквах, че ще се разчуе.

— Така ли? — Максимилиан й обърна гръб и бавно се насочи към вратата, все още обсебен от проклетия маншет. — Не се случва всяка вечер да изпращаш някого на смърт. Доста съм изненадан, че вчера не ми спомена за това.

Беше изрекъл тези думи, без да спре и да се обърне към нея, и сега Пенелопа трябваше да се затича, за да го настигне.

— Какво искаш да кажеш с това „на смърт“? Какво се е случило? — Бе останала почти без дъх. — Максимилиан, ще спреш ли поне за миг? Моля те. — Той сякаш не я чуваше. — Направих каквото сметнах за правилно — задъхано каза тя, давайки си сметка, че е трябвало да повика доктор, без да се вслушва в протестите на Хет. — Не мога да повярвам, че Хет е мъртъв. Сигурен ли си?

Във фоайето Максимилиан рязко спря и тя успя да го настигне. Гърбът му бе скован, а тялото му изглеждаше необичайно напрегнато. Той се обърна към нея с безизразно лице.

— Разбрахме се да не говорим за политика, помниш ли? Тази тема не представлява интерес за мен.

В очите му нямаше и следа от нежност или любов.

— Но…

— Достатъчно — рязко каза той. — Мили Боже — той я изгледа с едва прикрито отвращение, — вече ме отегчаваш.

Отново й обърна гръб и се отдалечи. Този път Пенелопа не го последва.

Подкреплението за гарнизона в Чарлстаун плаваше обратно към Англия, охранявано от въоръжен ескорт. Четирима доброволци бяха пресрещнали кораба, прекарващ войниците, бяха се качили на борда му и без да срещнат особена съпротива, бяха поели командването. Чадуик щеше да се чуди какво става с обещаното подкрепление, но нямаше да получи вест седмици, а може би дори и месеци наред.

Това бе малка утеха за Макс.

Сега той седеше в кабинета си, а горящата върху писалището свещ осветяваше разтворената пред него карта. Из цялата страна бяха възникнали огнища на съпротива и Южна Каролина не бе изключение. Бунтовниците се нуждаеха от оръжия, амуниции, парична помощ и обучение. Лигата на Синьото острие им осигуряваше всичко това.

— Максимилиан.

Настойчивият глас на Пенелопа накара Макс да затвори очи. Боже, тази жена бе истинска напаст. Беше я избягвал през целия ден, бе я наскърбил на вечеря, а тя продължаваше да го следва по петите.

— Какво? — рязко отвърна Макс, без да вдигне поглед. Дочул тихите й стъпки, той сгъна картата.

— Просто исках да ти кажа лека нощ.

Сладкият й като мед глас му напомни за измамното съкровище, което бе открил. Спотаеният му гняв заплашваше да експлодира.

— Ами лека нощ тогава — рязко каза Максимилиан. Той отвори едно шкафче и захвърли картата вътре. След това силно затръшна вратичката му, без да поглежда Пенелопа. Вече не бе в състояние да се сдържа.

— Максимилиан — едва доловимият й шепот сега прозвуча колебливо като сладка и несигурна милувка.

Макс изпита непреодолимо желание да стане от стола си и да я удуши. Трябва да е бил истински глупак, за да реши, че тази жена е мила и невинна. Само истински глупак можеше да се влюби в нея. Точно в този момент той неудържимо искаше да й отмъсти за това, че го бе измамила, както и за смъртта на Хет Лаури. Не бе сигурен от кое го болеше повече.

Той обаче осъзнаваше, че трябва да се овладее, да превъзмогне гнева и да си възвърне хладнокръвието. Поне засега. Макс надви задушаващата го ярост и със сетно усилие на волята бавно вдигна поглед към красивото й, измамно лице.

— Да, скъпа?

— Случило ли се е нещо?

Как можеше да му задава този въпрос? Нима нямаше капчица съвест?

— Не — успя да я излъже той.

— Питам, защото ми се струва, че днес се държиш много странно. Да не съм те наскърбила по някакъв начин? — гласът й прозвуча сериозно, а на лицето й бе изписана тъга.

— Не — отново излъга той. — Какво повече може да иска от съпругата си един мъж? — Вместо да я сграбчи и разтърси, както силно желаеше, Макс погали Пенелопа по ръката. Милувката му бе почти неуловима, деликатните му пръсти едва-едва се плъзнаха по копринения й ръкав, под който не усетиха топлината на тялото й. Може би тази жена не бе нищо друго освен измамната красива външност.

По лицето й пробягна плаха усмивка — едно едва забележимо трепване на ъгълчетата на устните, успяло да преобрази нещастното й допреди миг изражение.

— Щастлива съм да го чуя от теб. Искам да имаме щастлив брак, Максимилиан.

— Сигурен съм, че ще имаме. — Неспособен да се преструва повече, той сведе поглед към празното писалище и бързо отдръпна ръка. — Ти идваш от добро семейство, възпитанието ти е безупречно, а когато търговията ми с вносни стоки се разрасне, името Сетън ще направи чудеса за мен. — Той разсеяно барабанеше с пръсти по писалището и сега въздъхна престорено. — Аз, разбира се, ще бъда идеалният съпруг за теб. Ще имаш всичко, което може да се купи с пари, скъпа. Дрехи, бижута, всичко, каквото пожелае сърцето ти.

— Тези неща почти не ме вълнуват — тихо рече тя.

— Това е всичко, което мога да ти предложа — Максимилиан едва изрече тези думи, прозвучали прекалено жестоко и твърде искрено.

За миг настана гробовна тишина. Пенелопа се вцепени на мястото си със затаен дъх. Ако той имаше късмет, съпругата му щеше безмълвно да напусне стаята.

— Ами любовта! — прошепна тя най-сетне.

— За Бога, скъпа — развеселено отвърна Макс. — Фазата на ухажването приключи. Вече сме съпрузи и нямаме нужда от празни брътвежи за любов и тям подобни.

В стаята отново настъпи тишина и този път Макс не посмя да вдигне поглед към Пенелопа. Вместо това той заоглежда маншета на ръкава си.

— Би ли видяла тук. Появило се е още едно проклето петно, а това е любимата ми риза.

С крайчеца на очите си я видя да отстъпва към вратата.

— Лека нощ — почти проплака Пенелопа. — Да те… да те чакам ли?

Макс насила се взря в тъмните й, измамно влажни очи, в които някога безразсъдно бе търсил любов. Ако още веднъж я докоснеше, щеше да я убие. Ако оставеше настрана бронята си, щеше да я обвини за извършеното злодейство. Тогава Пенелопа щеше да разбере, че той не е онзи, за когото се представяше.

— Не изпълних ли снощи съпружеските си задължения? Жено, не ти ли стига? — Устата и ръцете й се разтрепериха, но тя не промълви нито дума. — Мисля, че през първата ни брачна нощ дори преизпълних задълженията си и все още се чувствам доста уморен. — Макс се засмя тихо. — Божичко, надявам се, не си помислила, че това ще се повтаря всяка вечер.

— Не, разбира се — каза Пенелопа, която най-сетне се бе добрала до вратата. — Лека нощ, Максимилиан.

Едва след като стъпките й отдавна бяха заглъхнали, Максимилиан свали ръце от лицето си. Бе слушал шумоленето на роклята й в коридора, изкачването й по стълбите и затварянето на вратата на спалнята й.

Трябва да бе напълно лишена от съвест, щом дръзваше да застане пред него с невинния си поглед. След всичко, което бе сторила… Сърцето й бе студено като лед. Тя бе само една кукла, красиво тяло без душа и съвест. Никога нямаше да разкрие пред тази жена истинската си същност. Никога нямаше да й дари сърцето и любовта си.

Защо, след като животът го бе научил да не вярва на хората, се бе оставил да бъде измамен от тази жена? Защо й бе повярвал?

Макс духна свещта, оставайки сам в полумрака на стаята.