Синьото острие

8

— Макс — разбуди го нечий шепот и той видя една огромна длан, поставена на рамото му. Над него, с осветено от пламъка на някаква свещ лице, се бе навел Гарик.

Макс моментално се разбуди:

— Какво има?

— Ела с мен — Гарик се запъти към вратата, оставяйки го в тъмнината със спящата Пенелопа. Сънят й бе толкова дълбок, че шепотът на двамата мъже я накара само леко да се размърда в съня си. Макс целуна съпругата си по рамото, след което покри тялото й със завивката, преди това олицетворение на изкушението да му бе попречило да се измъкне от леглото.

Макс знаеше, че Гарик не би го безпокоил безпричинно през първата му брачна нощ. Той бързо нахлузи бричовете и наметна измачканата си ленена риза, която преди няколко часа бе захвърлил на пода. Отново погледна спящата Пенелопа и напусна стаята.

В коридора не завари само Гарик, а и всички останали. Лицата им бяха напрегнати и дори обикновено веселият Луис не се усмихваше. Далтон зловещо си играеше с ножа, а на лицето на Флетчър бе изписан едва сдържан гняв.

Те не дочакаха въпроса му.

— Рано тази сутрин Чадуик е пипнал Хет Лаури — тихо рече Гарик.

Макс кимна с глава.

— Да отидем в кабинета. Не искам да будя жена си. — Флетчър и Далтон многозначително се спогледаха.

— Аз оставам тук — предложи Далтон, напъхвайки ножа обратно в пояса си и кимвайки отново на Флетчър.

— Не — Макс не разбираше какво става и не харесваше царящото сред другарите му настроение. — Искам всички ви там. Веднага.

Вече в кабинета, Макс запали две свещи и ги постави на писалището. Гарик остави своята до тях. Меката светлина осветяваше суровите лица на изпълнилите полутъмното помещение мъже. Членовете на Лигата на Синьото острие бяха наобиколили писалището, зад което стоеше Макс.

— Е? — подкани ги той. Гарик извърна поглед.

— Не мога да го направя — тихо рече той.

— Аз пък мога — възмутено се намеси Бек. — Твоята съпруга — просъска той — е предала Хет Лаури.

Макс посрещна думите му с недоверие.

— Кой ти каза това? Чадуик? Той е бесен на Пенелопа, задето не се омъжи за него.

— Самият Лаури я е обвинил — мрачно каза Флетчър. Макс остана като ударен от гръм. В сърцето му се промъкна червеят на съмнението. Всичко, в което бе вярвал и в което искаше да вярва, изведнъж се срути. Пенелопа бе единственото чисто и непокварено създание, което познаваше. Чувстваше я като част от самия себе си. Лаури трябва да бе излъгал. Всички те лъжеха. Пенелопа не бе способна на подобно предателство.

— Сигурен ли си?

— Напълно — промърмори Джон. — По думите на Лаури Пенелопа Сетън превързала раните му и обещала да не го издава, а после отишла при Виктор Чадуик.

Макс все още не можеше да повярва. Съпругата му не би изложила на опасност ранен човек. Вярно, че чичо й бе заклет лоялист и близък приятел на Виктор Чадуик, но Пенелопа не се интересуваше от политика. Макс отчаяно отказваше да повярва на чутото.

— Просто трябва да освободим Лаури и да го разпитаме.

— Прекалено късно — тихо рече Луис. — Той е мъртъв.

— Какво? — Макс едва намираше сили да говори.

— Преди няколко часа, на зазоряване — наруши настъпилото мълчание Гарик. — Когато го завързали на стълба за мъчения пред затвора и започнали да го налагат с камшици, Лаури проклинал на висок глас съпругата ти. Камшиците не спрели дълго след като малкият вече бил издъхнал — в гласа на Гарик звучеше едва сдържан гняв.

— Станала е някаква грешка — тихо настоя Макс, въпреки че вече и сам не си вярваше.

Флетчър пристъпи напред, а отблясъците от свещите правеха лицето му злокобно.

— Ето какво се е случило: Лаури се измъкнал от престрелката ранен, опитвайки се да открие някое безопасно място. Не знаел къде да отиде, нито пък към кого да се обърне. Било истински късмет, че успял да се добере до къщата на Сетън. Пенелопа го открила, превързала раните му, а след това се отбила за съвет у добрия си приятел Виктор Чадуик.

Макс поклати глава.

— Тя не би могла да стори това.

— Това са думи на самия Лаури, а и Чадуик потвърдил — рече Далтон. Ръката му отново бе върху дръжката на ножа и едва сега Макс осъзна защо той бе настоял да остане в коридора пред спалнята им. Ако му бе позволил, сега Пенелопа навярно щеше да е мъртва. — Какво друго доказателство искаш? Подписани признания от съпругата ти?

Сега на езика на всички бе едно име: Джейми. Никой не го изрече, но Макс знаеше, че мислят за него. Поне той мислеше сега за Джейми.

Джейми — най-романтичният от всички тях, мечтателен млад мъж, който щедро раздаваше усмивки.

Същият този Джейми бе умрял сред мъки, измъчван и убит по заповед на набаба2 на Бенгал. Джейми бе изгубил живота си по вина на съпругата си — прелъстителната дъщеря на набаба, която се бе клела, че го обича повече от своя живот.

Отмъщението за смъртта на Джейми бе първата истинска мисия на Лигата на Синьото острие. Те бяха превзели двореца и поставили на трона амбициозния брат на набаба. Узурпаторът бе обезглавил предишния владетел и им се бе отплатил с несметни богатства, които обаче не можеха да върнат Джейми.

Жената, предала Джейми на отмъстителния си баща, със сълзи на очи се бе клела, че го е сторила от страх и дори, че обичала Джейми. Бяха й подарили живота, а чичо й, новият набаб, бе обещал да я омъжи за властен мъж, който да я държи изкъсо.

Въпреки това Джейми вече не бе сред тях.

Макс притисна длани към слепоочията си в отчаян опит да прогони мъчителните спомени. Колкото и да се опитваше, не можеше да игнорира гласа на истината. Докато бе държал Пенелопа в прегръдките си, люлян от мечти за любов и семейство, за едно ново начало, докато тя се бе смяла и шепнала любовни слова, Хет Лаури бе издъхвал сред нечовешки мъки.

— Каза ли й кой си? — попита Флетчър с глас, от който по гърба на Макс полазиха тръпки.

— Не. Не трябва да узнае кои сме или с какво се занимаваме — тихо каза той. Усети сърцето му да се превръща в камък. Как иначе би могъл да оцелее и да извърши онова, за което бе призван? — Не трябва да я изпускаме от очи — с мъка изричаше думите. — Изглежда, не може да й се има доверие. — Мъжете мълчаливо чакаха да продължи. — Ще има нужда от прислужница. Джон, кръчмарят в Сайпръс Кросроудс, нямаше ли овдовяла дъщеря?

— Хелън — кимна мъжът.

— Дали ще прояви интерес към тази работа?

Джон потвърди с ново кимване.

Макс искаше да вярва, че сърцето на съпругата му не е зло, а просто невежо и закоравяло. Искаше да мисли, че не е знаела какво ще се случи с Хет Лаури, но тя добре познаваше Чадуик, за да знае за амбициите и омразата му към бунтовниците.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Тялото на Лаури все още виси пред затвора за назидание на онези, които се опълчват срещу краля. Хората роптаят, но никой не смее да приближи.

— Тогава ние ще го свалим. — Вече бе късно да спаси предадения от съпругата му младеж, но поне можеше да му устрои достойно погребение.

Гарик скептично поклати глава.

— Невъзможно. Войниците само това чакат. Трябва да са поне една дузина. Дебнат навсякъде в очакване на Синьото острие.

Имаше нещо, което криеха от него, Макс можеше да прочете това по лицата им.

— И откъде знаете това?

— Бележката, която остави в затвора… Чадуик я е забил на стълба, над главата на Лаури… Със същия кинжал.

Ръцете на Макс се отпуснаха безжизнени. Значи вината бе колкото на Пенелопа, толкова и негова. Тя бе предала момчето, но Чадуик бе побързал да го екзекутира без съд и присъда, защото се е страхувал да не изгуби и този затворник. Макс с прималяло сърце осъзна, че дръзкото му предизвикателство бе коствало живота на момчето.

Колко наивна бе надеждата да намери покой с Пенелопа. Сляп и обезумял от любов, той се бе оказал по-голям глупак дори от онзи, за когото се представяше.

— Искам Хелън да е тук още преди залез слънце — безизразно каза той. — Искам да зная какво прави жена ми всеки миг, с кого разговаря, какво чете, какво яде и кога спи. Госпожа Бродерик няма да направи повече и една крачка без моето знание.

Джон кимна в знак на съгласие. Макс пронизваше Далтон с поглед.

— Няма да ти позволя да я нараниш — бавно рече той. — Това важи за всички ви. Ще убия всеки, който докосне жена ми.

С тези думи Макс заби клин между себе си и другарите си. Усети тъпа болка в свитото си сърце. Чувството, че е предадено доверието му, го отчуждаваше от света както никога преди. Макс не само бе спрял да мечтае за покой с Пенелопа, той вече бе изгубил току-що създаденото семейство.

— Чрез нея имаме достъп до лоялистката общност в Чарлстаун — с равен глас продължи той. — Виктор Чадуик ще бъде чест гост в тази къща.

Джон промърмори нещо.

— Него също няма да закачаме — настоя Макс. — Поне засега.

Цялото й тяло бе изтръпнало от болка, но сладка болка, напомняща й за изминалата нощ.

Пенелопа неподвижно лежеше сред изпомачканите чаршафи, озадачена от изчезването на Максимилиан. Тя очакваше съпругът й всеки момент да се появи усмихнат. Младата жена обходи помещението с очи. Накрая погледът й спря върху леглото, което предната нощ не бе имала възможност да разгледа.

Всичко говореше за необикновено разточителство. Леглото имаше четири стълба в четирите си ъгъла, бе изработено от фино резбован махагон, подобно на гардероба и будоара. Високите прозорци бяха обкичени със златен сатен, стигащ до самия под. Покривката на леглото бе набрана и хармонираше по цвят и материя с драпериите на завесите. По стените висяха многобройни пейзажи в пастелни цветове. Имаше и огромно огледало в позлатена рамка, а килимът на пода несъмнено бе персийски.

Решила, че Максимилиан няма да се появи скоро, Пенелопа най-после стана. Тя бе разочарована, но нито за миг не й хрумна, че чувствата му към нея биха могли да се променят. Най-вероятно бе решил да я остави да се наспи, знаейки колко изтощена ще се почувства на сутринта.

Тя наистина бе на предела на силите си, но сърцето й преливаше от щастие.

Никога не бе очаквала много от живота и бе свикнала да се задоволява с малкото, което имаше. Все пак тя бе само бедна роднина, която дължеше всичко на брата на баща си — покрива над главата си, дрехите на гърба си, сигурността и грижите, от които се нуждаеше брат й. И в най-смелите си мечти не бе предполагала, че ще срещне любовта толкова бързо, че мъж като Максимилиан може да я обикне така силно. А сега я очакваше всичко, за което можеше да мечтае. Предан съпруг, прекрасен дом, деца.

Повечето от нещата й вече бяха подредени в будоара и огромния гардероб. За първия ден в новата си къща Пенелопа избра семпли дрехи — обикновен корсаж и фуста, ленена рокля в подобаващ нюанс на синьото, бели чорапи и меки кожени обувки.

Докато се обличаше, не можа да не се запита дали вече не носи в себе си детето на Максимилиан. След преживяната нощ това бе напълно възможно.

Пенелопа завърши сутрешния си тоалет, прибирайки косите си в семпъл кок. След това дръпна завесите, откривайки зад тях малка тераса с изглед към градината. Отвори вратите и в стаята нахлу слънчевото и свежо утро. Градината се състоеше от екзотични цветя и диви палми. Посипани със ситен чакъл пътечки се извиваха между красиво аранжираните растения.

Пенелопа реши да разгледа цялата къща. От известно време чувстваше глад, така че се запъти да потърси Максимилиан, а след това и кухнята. На втория етаж имаше много заключени врати, а в самия край на коридора се намираше стълбище, водещо към третия етаж. Пенелопа реши да слезе към приземния етаж.

Помнеше съвсем малко от тази къща, чийто праг бе прекрачила едва предната вечер. Максимилиан много бързо я бе отнесъл до съпружеското ложе, а и самата тя бе твърде превъзбудена, за да се огледа. Сега забеляза, че цялата къща е обзаведена в същия разточителен стил като спалнята. Персийски килими, фини порцеланови вази и фигури, скъпи и изискани мебели. Стаите бяха изключително просторни и светли.

Пенелопа безмълвно прекоси фоайето и зашеметяващата бална зала в предната част на къщата. Тя тихо разгледа библиотеката, причудливия кабинет и най-сетне стигна до трапезарията, където сигурно с лекота можеха да се поберат тридесетина гости.

Младият господин с аленочервена коса, появил се в трапезарията малко след нея, изглежда, никак не бе изненадан от присъствието й.

— Желае ли закуска госпожата? — думите му прозвучаха толкова студено, че Пенелопа потрепери вътрешно.

— Да. — Тя дари мъжа с дружелюбна усмивка. Навярно бе стреснат от внезапната поява на новата господарка или пък очакваше, че ще е капризна и придирчива. Пенелопа реши да стори всичко възможно, за да го успокои.

— Аз съм госпожа Бродерик.

— Зная коя сте, госпожо.

— А вие сте…

— Бек — каза той с все същия безизразен глас. — Бек Андрюс. Ще бъда на ваше разположение, след като приключите със закуската.

— Най-напред бих искала да открия съпруга си — каза Пенелопа, преди мъжът да бе успял да напусне трапезарията. — Знаете ли къде се намира сега той?

Бек най-после се усмихна, ако едва доловимото трепване на устните му можеше да се нарече усмивка.

— Господин Бродерик никога не става преди обяд.

— Сигурно грешите. Той вече бе излязъл, когато се събудих.

Бек я гледаше безизразно и студено, но на Пенелопа й се стори, че видя някакъв странен блясък в очите му, докато казваше:

— Предполагам, че е в спалнята си, госпожо.

Едва сега Пенелопа разбра, че младият мъж й се присмиваше.

— Разбирам — спокойно каза Пенелопа. — И къде точно се намира тя?

— Вторият етаж, първата врата вдясно.

Този път мъжът напусна трапезарията толкова бързо, че Пенелопа не успя да реагира. „Не че щях да го спра“ — мислеше си тя, докато изкачваше витата стълба.

Бе очаквала двамата с Макс да споделят обща спалня и искрено се надяваше, че недружелюбният Бек грешеше. Молеше се стаята зад първата врата вдясно да се окаже празна и Максимилиан да се появи отнякъде с лъчезарната си усмивка.

Пенелопа внимателно натисна дръжката на вратата, а после безшумно пристъпи в стаята.

Веднага различи златистите къдрици на Максимилиан, чието тяло бе скрито под дебела зелена завивка. Завеси в същия цвят пречеха на първите слънчеви лъчи да проникнат в стаята. Дрехите, от които толкова бързо се бе освободил предната нощ, сега бяха подредени на един стол до леглото, а обувките стояха чинно една до друга под стола.

Макар Пенелопа да не бе издала никакъв звук, Максимилиан се размърда под завивката и бавно се обърна към нея.

— Какво има? — попита той, вперил в нея изпитателен поглед. — Трябва да е нещо дяволски важно, за да те накара да ме събудиш в такъв ранен час.

Пенелопа тихо пристъпи към леглото му. Съпругът й вероятно още не се бе събудил напълно и не я бе разпознал.

— Добро утро — прошепна тя, присядайки на ръба на леглото. — Помислих, че бихме могли да закусим заедно.

— Боже, скъпа — с досада каза той. — Аз не закусвам. За щастие нямам лошия навик да се тъпча с излишна храна. — Той я погледна с присвити очи. — Ще трябва да свикнеш да закусваш сама.

Пенелопа се опита да оправи един златист кичур коса, паднал върху скулата му. Максимилиан потръпна при допира на пръстите й.

— Тази сутрин се учудих, когато не те открих в леглото до себе си, но сега съм още по-изненадана да те намеря тук — призна тя.

— Нали не си очаквала да спим в едно и също легло. За Бога, скъпа — уморено рече той, — цяла нощ не престана да се мяташ, а аз не успях да мигна.

— Наистина ли? — разочаровано попита тя.

— Боя се, че е така, и тъй като сега се нуждая от още малко почивка… — той я отпрати, снизходително махвайки с ръка, след което й обърна гръб. Миг по-късно Пенелопа дочу глухото му тихо похъркване.

Чул вратата да се затваря след нея, Макс се повдигна на лакти. Дяволска работа. Как бе възможно зад толкова невинна външност да се крие такова коварство? Как можеше да го докосва и да му говори така нежно след всичко, което бе извършила? Той знаеше отговора. Тази жена нямаше сърце.

Максимилиан се нуждаеше от почивка, но не се надяваше да заспи. Когато призори бе събрал дрехите си от спалнята на Пенелопа, за да си легне в тази стая, Макс знаеше, че истинският спокоен сън още дълго ще страни от постелята му.

Тъй като не искаше да повярва на думите на приятелите си, той бе излязъл, за да потърси някой, който можеше да му каже нещо повече за смъртта на Хет Лаури. Маскиран със сива перука и дрипави дрехи, дълго бе разпитвал симпатизанти на Лигата, но от всички чуваше все същата история. Някакъв човек дори твърдеше, че самият Чадуик потвърдил думите на Хет Лаури.

Макс не бе успял да измъкне тялото на Лаури от ръцете на британските войници, които през нощта го бяха свалили от стълба, в отговор на протестите на жителите на Чарлстаун. Злодейството на съпругата му бе постигнало целта си…

Той се опита да заспи, но сънят все не идваше. Докато лежеше, се запита дали отново някога щеше да легне в едно легло с Пенелопа.

Бе му коствало огромно усилие да не я прегърне, когато седна на ръба на леглото до него. С мъка бе потиснал непреодолимото желание да я стисне за гърлото и да я попита дали си дава сметка какво бе сторила, ако това въобще имаше някакво значение за нея. Току-що бе изиграл най-трудната роля в живота си, но нямаше друг избор. Не можеше да позволи на Пенелопа да види истинското му лице. Не можеше да й разкрие дори малка част от истината за ужаса и разочарованието, които опустошаваха душата му. Ако го стореше, щеше да изложи на риск не само собствения си живот, но и този на другарите си. Щом бе в състояние да предаде един приятел, тя не би се спряла пред никакво коварство.

Макс бе решен да използва Пенелопа, за да се сближи с Чадуик и другите лоялисти в Чарлстаун. В обществото щеше да се представя за наивен и предан съпруг, а насаме да играе ролята на отегчен и безразличен глупак. Никой никога нямаше да открие, че зад тази фасада се криеше друг човек.

Никой.

— Аз съм гений — прошепна Виктор на ухото на Мери, обвивайки ръце около кръста й.

Смехът й бе тих, но искрен и идваше направо от сърцето й.

— Никога не съм се съмнявала.

Въпреки че се намираха в кабинета на Уилям Сетън и го очакваха да се появи всеки момент, Виктор я целуна зад ухото.

Бе настъпил нейният час и сега всичко се подреждаше според желанията й. Чувстваше, че Виктор започва да се влюбва в нея. Тялото й упражняваше над него някаква необяснима, магическа власт. Сега той се нуждаеше от нея, а скоро нямаше да може да живее без нея.

Пенелопа, която навярно все още се радваше на измамното си щастие, скоро щеше да бъде подложена на най-голямото изпитание в живота си.

Ако Пенелопа и Хет бяха влезли в помещението за карети само пет минути по-рано, те щяха да заварят Мери Сетън и Виктор Чадуик в доста деликатна ситуация. Вместо това бяха пристигнали в момента, когато двамата се обличаха. Наполовина облечени, спотаени в мрака, Мери и Виктор чуха почти всяка дума от разговора на Пенелопа и Хет. След това Чадуик бе арестувал момчето, хвърляйки вината за това върху Пенелопа.

Мери не бе проумяла веднага плана на Виктор. Това вероломство само щеше да направи Пенелопа героиня в очите на Уилям Сетън и приятелите му лоялисти. Мери не можеше да разбере силното желание на Виктор да припише на братовчедка й заслугата за залавянето на Хет.

Съвсем скоро обаче Мери проумя мотивите на Виктор. Любимият брат на Пенелопа, Тайлър, бе революционер по душа. Тя знаеше това, защото често бе свидетел на нескончаемите спорове между него и баща й.

Другата причина бе, че политическите настроения на жителите на колонията се променяха. Обикновените хора се обединяваха в общото си желание за свобода и независимост. Обвинена в предателството на Хет, Пенелопа Бродерик нямаше да може да се разхожда спокойно по улиците на Чарлстаун. Само за една нощ от любимата на всички Пенелопа Сетън тя щеше да се превърне в омразната предателка Пенелопа Бродерик.

Смъртта на Хет бе просто нещастен случай. Виктор я бе уверил, че не възнамерявал да убива момчето. Според него наказанието било необходимо, за да бъдат притиснати до стената останалите бунтовници. Мери почти му бе повярвала. Може би скоро щеше да се научи да му се доверява.

— Чудя се как ли ще реагира Бродерик на новината, че съпругата му е предала горкия Лаури? — попита Виктор с престорена горчивина в гласа.

Той все още бе разстроен от загубата на Пенелопа и това вбесяваше Мери, но тя се опитваше да скрие ревността си. Защо продължаваше да мисли за нея? Не притежаваше нищо, което Мери да не може да му даде.

— Това конте — спокойно каза тя, преглъщайки яда си, — съмнявам се дали въобще нещо е способно да го развълнува.

— Какво намира в него братовчедка ти? — изръмжа Виктор — Никога няма да разбера.

Мери се освободи от прегръдката му и пристъпи към прозореца. За братовчедка й този ден щеше да бъде дълъг и мъчителен. Да, красивата и добродетелна Пенелопа дълго щеше да помни този ден.

— Той е глупак, който ще я направи нещастна.

— Надявам се — грубо подметна Виктор.

Думите на Мери прозвучаха като едва доловим шепот:

— Аз също.