Синьото острие

23

Рано на другата сутрин двамата напуснаха къщата на Уилям Сетън. Пенелопа седеше върху седлото пред Макс, взирайки се замечтано във величествения изгрев пред тях. Ето как си бе представяла рая.

— Кога ще ме заведеш при Тайлър? — сънено попита тя. — Зная, че първо имаме нужда от почивка, но нямам търпение да го видя.

— Не можем да отидем при него — уморено рече той. Бяха прекарали цялата нощ в любовни игри, смях и шеговити препирни.

Пенелопа обърна глава към него.

— Но защо отказваш да ме заведеш при Тайлър? Той е мой брат и аз настоявам…

— Не — прекъсна я Макс нежно. — Ще бъде прекалено опасно за теб да знаеш местонахождението му.

— Прекалено опасно! Но това е нелепо.

Миналата нощ бе обещала да не очаква от Макс да й разкрива тайни, които биха могли да изложат на опасност нея или някой от хората, приели да се грижат за Тайлър. В действителност обаче й бе трудно да спази обещанието си.

— Не вярваш ли, че е добре?

Пенелопа мълчеше, сгушена в него.

— Не съм го виждала толкова отдавна.

— Не можеш ли да ми се довериш?

Тя се замисли, преди да отговори:

— Сега не можеш да разбереш тревогата ми, страха, че се е случило най-лошото. Един ден, когато се родят децата ни, навярно ще ме разбереш.

Макс се усмихна неволно.

— Искам да имаме много деца — каза нежно той. — Мислиш ли, че вече може да си… че може би ние…

Пенелопа го прекъсна припряно:

— Може би. Бих искала първото ни дете да е момче, а след това да имаме и момиче.

В съзнанието му изникна образът й — тя носеше в утробата си детето му, а около нея се смееха щастливо останалите им деца. Макс за пръв път успя ясно да си представи бъдещето и сърцето му заби развълнувано.

— Мисля, че бащинството ще ми хареса — замислено рече той.

Когато наближиха имението Бродерик, Пенелопа го прегърна и се вгледа в очите му. На лицето й изгря усмивка.

— Не мога да повярвам, че разговаряме за това! Нищо чудно след малко вече да избираме и името на първородното си дете.

— Катрин — тържествено рече Макс.

— Ричард — отвърна тя.

— Елизабет.

— Антъни.

— Дейзи.

— Хорацио.

— О, не, само не Хорацио!

Пенелопа се разсмя. Вече пред конюшнята, двамата продължиха играта си. Ненадейно отнякъде изникна Флетчър, който изглеждаше така, сякаш ги бе чакал цяла нощ. Пое юздите на коня им и втренчи учудения си поглед в младата двойка.

— Фиона — каза Макс, скачайки на земята.

— Томас — усмихнато отвърна Пенелопа.

Флетчър поклати глава с отвращение. Макс се обърна към приятеля си, опитвайки се да му обясни:

— Изреждаме имената на неродените си деца.

— Боже, опази — каза Флетчър с подчертан ирландски акцент.

— Маргарет — продължаваше Макс, повеждайки Пенелопа към къщата.

— Пърсивал.

Макс хвърли бегъл поглед към Флетчър.

— Уведоми останалите, че не желаем да бъдем обезпокоявани. Не отговарям за последствията, ако чуя някого да чука на вратата на спалнята ми.

Флетчър изруга в отговор.

Мери не можеше да сподели с Пенелопа онова, което бе узнала за Далтон, но чувстваше непреодолима нужда да разговаря с някого. Прекалено много несподелени тайни имаше в душата й. Може би най-сетне бе настъпил моментът да се извини на братовчедка си за измамата около смъртта на Хет Лаури.

Изправена пред вратата на Пенелопа, Мери осъзна, че все още не бе готова за това признание. Може би никога нямаше да събере сили да й каже истината. Тя болезнено се боеше да не изгуби любовта и приятелството на братовчедка си. Очевидно бе по-нерешителна, отколкото си мислеше. Макар преди време да бе избягвала Пенелопа, сега Мери дълбоко ценеше приятелството й.

За съжаление точно тази сутрин, когато най-отчаяно се нуждаеше от братовчедка си, Мери не успя да я открие. Пенелопа изглежда все още спеше.

Младата жена си помисли, че ако бе прекарала нощта в обятията на Далтон, сега нямаше да се чувства така безутешна. Вечерта той не се бе появил в спалнята й, но Мери не му се сърдеше. Синьото острие навярно имаше важни и неотложни дела, отвели ги далеч от нея в студената нощ. Тя все още не бе готова да му съобщи, че знае за тайната му, но изгаряше от желание час по-скоро да го види.

Мери почука на вратата, отначало съвсем леко, сетне, след като не получи никакъв отговор, по-силно, и влезе крадешком в спалнята на Пенелопа. Леглото й изглеждаше недокоснато, а върху златистия сатенен юрган бяха подредени множество малки и лъскави възглавнички в същия цвят.

Разочарована, Мери започна да се разхожда разсеяно из спалнята на братовчедка си. Пенелопа очевидно бе прекарала нощта в леглото на съпруга си.

Двамата понякога й изглеждаха доста отчуждени един от друг. Може би просто се държаха резервирано пред другите, запазвайки любовните погледи за моментите, когато оставаха насаме. Пенелопа никога не бе обичала да привлича хорското внимание.

Мери знаеше, че един ден и тя ще има онова, което братовчедка й притежаваше. Съпруг, изискан и красив дом, който да напълни с всевъзможни дреболии от цял свят. Тя се приближи до леглото и прекара пръсти по завивката. Никога досега не бе докосвала толкова фина коприна. Баща й разполагаше с много пари, но бе непоправим скъперник. Той вечно мърмореше, че била разточителна със свещите и избирала за роклите си само най-скъпи платове.

Мери си представи как двамата с Далтон заживяват в красива и голяма къща като тази. Щяха да бъдат щастливи и неразделни. Мери вече знаеше, че Далтон Арчър бе велик човек. Той нямаше вечно да остане иконом.

Младата жена седна пред огледалото, загледана в шарените сатенени панделки, които изглеждаха така великолепно в тъмните коси на Пенелопа и тъй безвкусно сред собствените й червени къдрици.

Шкафчето пред нея бе наполовина отворено и Мери протегна ръка, за да го затвори, но вниманието й бе привлечено от червената панделка, която зърна вътре. Тънка тъмночервена панделка, с която бе завързана купчинка писма.

Ако не бе печатът със символ, подобен на онзи, върху бедрото на Далтон, сигурно никога нямаше се случи всичко, което последва същата тази сутрин.

Мери извади писмата и отвори най-горното. Но защо Далтон бе изпращал писма на Пенелопа?

Докато четеше странните бележки, Мери цялата настръхна. Среща? Тогава тя съзря писмото на Пенелопа, което той вероятно й бе върнал.

В сърцето ми винаги ще има място единствено за вас.

Мери внезапно почувства гадене в стомаха.

Утре вечер, любов моя.

Мери изведнъж разбра цялата болезнена истина. Пенелопа не бе в спалнята на съпруга си, а Далтон не спасяваше невинни хора, преоблечен като смелото Синьо острие. Те бяха заедно. Целуваха се, галеха се и сигурно й се присмиваха. Подиграваха се на наивните й мечти и за това, че така лесно бе дарила любовта си.

Бележката, най-силно разтърсила Мери, бе не написаната от Пенелопа, а едно много кратко съобщение:

Голямата зала. Сега.

В съзнанието й изникна образът на Далтон, чакащ в усойното помещение, и промъкващата се по тъмните стълби Пенелопа. Мери вероятно го бе сънувала, докато той е любил братовчедка й така, както преди това бе любил самата нея.

Пенелопа й бе отнела всичко. Всичко. Любовта на собствения й баща, уважението и възхищението на Виктор, вниманието на богатия Максимилиан Бродерик, а сега и Далтон.

Последната загуба бе най-болезнена и Мери не можеше да разбере защо бе така огорчена. Далтон никога не й се бе вричал във вярност, а и не й бе обещавал нищо. Бе я използвал, също както я бе използвал Виктор, само че по малко по-изтънчен начин.

В очите й напираха сълзи, но Мери си бе дала дума никога повече да не плаче. Нямаше да позволи още веднъж да я пречупят.

Не обвиняваше Далтон. За всичко бе виновна Пенелопа. Пенелопа, която пред всички се представяше за невинна, а всъщност в душата си бе по-черна и от дявола. Пенелопа й бе отнела всичко. По някакъв неведом начин бе разбрала, колко много означаваше Далтон за нея и си бе поставила за цел да го съблазни и да й го отнеме. Пенелопа.

Мери скри писмата в корсажа си и се взря в огледалото пред себе си. Никога досега не бе виждала кожата си така мъртвешки бледа, почти прозрачна, а очите — тъй тъжни.

Тя нямаше нищо — нито за печелене, нито за губене. Нямаше си никого — нито семейство, нито Виктор… нито Далтон. Всичко, което й бе останало сега, бе парещото желание за справедливост.

Всички трябваше да получат възмездие за греховете си. Най-сетне бе дошъл редът на Пенелопа.

Тежките завеси върху прозорците в спалнята на Максимилиан бяха плътно спуснати и въпреки че навън бе ден, в стаята не можеше да се отгатне кое време на деня е.

За Пенелопа времето сякаш бе спряло. Двамата с Максимилиан се бяха мушнали под завивките преди няколко часа, вкопчвайки се един в друг и заспивайки с любовта, която бяха открили отново.

За самата Пенелопа това бе най-спокойният сън от дълго време насам. Тя знаеше отговорите на многобройните въпроси, измъчвали я толкова дълго. Бе си върнала Максимилиан и отново намираше смисъл в живота.

Все още им предстоеше да обсъдят и разрешат много проблеми, но в този момент най-важното за Пенелопа бе, че лежеше тук, в обятията му. Нищо не изглеждаше тъй страшно, когато бе до нея и я обичаше.

— Защо не спиш? — промърмори Максимилиан, придърпвайки я към себе си.

— Съжалявам, ако съм те събудила — прошепна Пенелопа, сгушвайки се в топлата му прегръдка. — Опитай се да заспиш отново.

— Ще се опитам — отвърна той. — Фейт.

— Моля?

— Фейт — повтори Макс.

Тя се повдигна на лакти, вглеждайки се в съненото му лице.

— Фейт какво?

— Просто Фейт.

— О! — Пенелопа се настани удобно срещу съпруга си. — Джеймс.

Никога не бе влизала в кабинета на Виктор. Помещението бе в тон с личността на собственика си — подредено, студено и строго.

Мери закрачи пред бюрото на Виктор с четирите уличаващи писма в ръката си. Как смееше да я кара да чака? Сигурно така се опитваше да й отмъсти за това, че бе отказала да се появи на последните им няколко нощни срещи.

— Каква приятна изненада — каза той, застанал в рамката на вратата. — На какво дължа тази чест?

Мери извърна красивото си лице към Виктор, мъжът, когото бе обичала и мразила, който я бе въвлякъл в своите интриги и хладнокръвно бе отнел девствеността й. Широката, ехидна усмивка на лицето му, до болка позната на Мери, я накара да потръпне.

— Затвори вратата — сухо каза тя.

Докато изпълняваше желанието й, усмивката му се промени и сега вместо подигравателна бе станала похотлива.

— Значи все пак дойде — самодоволно рече той. — Липсвам ли ти, Мери?

Младата жена направи отрицателен знак с глава.

— Не се ласкай излишно — пренебрежително каза тя. — Тук съм по работа.

Виктор, изглежда, не й повярва, но остана сдържан. Мери го дари с резервирана усмивка.

— Ти ме научи на много неща, Виктор — каза тя с равен глас. Привидното й спокойствие й костваше неимоверни усилия. — Както сам ми обеща в началото. — Тя побърза да угаси проблесналата в очите му искрица надежда: — Научи ме да не се доверявам на никой мъж, защото всички вие сте безскрупулни лъжци. От теб научих, че мъжете са егоисти, които без никакви угризения се хвърлят от едни обятия в други.

Сам Далтон й бе дал последния урок, унизявайки я много повече, отколкото Виктор някога.

— Тогава защо си тук?

Тя му показа четирите писма, все още завързани с червената панделка.

— Твоята скъпа Пенелопа има извънбрачна връзка.

Мери размаха писмата пред носа му.

— Изненадан съм, но какво общо има това с мен?

Мери предвкусваше тъй дългоочаквания миг. Мига, в който щеше да накаже Пенелопа. Тя не можеше да каже на Виктор, че Далтон Арчър е Синьото острие. Това много бързо щеше да сложи край на всичко. Планът, който бе намислила, със сигурност щеше да се хареса на Виктор.

— Какво е наказанието за прелюбодеяние?

— Може да бъде и смърт — тихо каза Виктор, все още смутен от поведението на Мери, — но досега никой не е бил наказван със смърт за подобно нещо. Само глоби и бичуване с камшик при повторно престъпление.

— Нещо трябва да се направи. Мисля, че Пенелопа се е омъжила за горкия Максимилиан единствено заради парите му — заяви тя.

— Не се учудвам да чуя това — строго рече Виктор. Изглежда, фактът, че Пенелопа го бе пренебрегнала, все още нараняваше самолюбието му.

Мери вече не се вълнуваше от чувствата на Виктор. Гласът й остана все така равен и студен:

— Те дори рядко разговарят. Всеки има свой собствен живот. — Мери въздъхна. — Нищо чудно, че бедната Пенелопа се е принудила да потърси близостта на друг мъж.

— Все още не разбирам защо ми разказваш всичко това — нетърпеливо попита Виктор.

Мери се усмихна и пристъпи още една крачка напред. Внезапно в душата й се прокрадна страх. Сега бе прекалено близо до Виктор. Той не помръдваше, но младата жена се опасяваше, че би могъл да я сграбчи със силните си ръце. Ако само я докоснеше, щеше да вика.

Умело прикривайки страха си, Мери продължаваше да се усмихва. Тя мълчеше драматично, наслаждавайки се на напрежението и любопитството, което бе разпалила у Виктор. Почувства внезапен прилив на сила от мисълта, че държеше съдбата на Пенелопа в ръцете си.

— Знаеш ли как се казва мъжът, с когото мами съпруга си?

— Синьото острие.