Синьото острие

10

Отначало Пенелопа бе объркана, след това се ядоса, а накрая онемя от гняв. Всичко се бе случило само в продължение на седмица. Пълното и загадъчно преобразяване на Максимилиан от любящ ухажор в отегчен съпруг бе само един от проблемите.

За голямо съжаление чичо й Уилям не споделяше нейната загриженост относно бягството на Тайлър. Когато на сутринта след получаването на писмото го бе потърсила, за да обсъдят заедно проблема, той бе останал глух за тревогите й. Чичо й бе прекалено зает с това, да се оплаква от неблагодарността на съпруга й, отнесъл се — по собствените му думи — с невероятна неблагодарност към сватбения му подарък.

Пенелопа на няколко пъти се бе опитала да върне разговора към темата за изчезването на Тайлър, но без успех. Изглежда, чичо й бе доволен от предоставената му възможност да се освободи от отговорността за размирния си племенник. Той повтори няколко пъти, че не можел да направи нищо, за да върне младежа обратно и посъветва самата Пенелопа да не мисли за това. Тя обаче не преставаше да се тревожи за брат си.

Пак в дома на Уилям Сетън Пенелопа бе чула историята за смъртта на Хет и собственото си участие в залавянето му. Чичо й я бе поздравил за тази постъпка, а когато тя бе отрекла нелепите обвинения и бе плакала за смъртта на младия мъж, той й бе намигнал съзаклятнически. Бе я уверил, че разбира желанието й да остане анонимна, посрещайки със снизходителна усмивка дори най-острите й протести.

Пенелопа не разбираше защо Хет я бе обвинил, нито пък защо Виктор бе потвърдил думите му. Бедният Хет. Винаги щеше да го помни такъв, какъвто го бе видяла последния път — ранен и уплашен. Той бе така млад и отдаден на каузата, в която вярваше. Не бе честно да умре по този начин. Пенелопа бе раздирана от противоречия. От една страна, искаше да излезе навън и да разкаже на всеки, че е невинна, а от друга, й идеше да седне и да заридае.

Дори сълзите не бяха в състояние да убедят чичо й, че не е предала Хет. Уилям Сетън бе напълно заслепен. Горд от постъпката й, той не желаеше да я изслуша. Виктор Чадуик бе единственият човек, способен да я освободи от отговорността за предателството, но той съобразително бе изчезнал от града. Чичо Уилям мимоходом бе споменал, че Виктор щял да отсъства от Чарлстаун за няколко дена.

През онази сутрин Мери спеше, въпреки че по думите на Уилям Сетън знаела за съдбата на Хет и за бягството на Тайлър. Очевидно тя не бе по-загрижена за Тайлър от баща си, щом можеше да спи толкова до късно. Изглежда дори смъртта на Хет не бе успяла да смути съня й.

След кратката си визита Пенелопа се върна у дома. Това бе първото й излизане от деня на сватбата й с Макс.

Изисканата къща бе за нея повече затвор, отколкото дом. Слугите никога не й се усмихваха и, изглежда, дори я презираха. Самият Максимилиан не бе човекът, за когото се бе омъжила и който така вълнуващо й се бе обяснил в любов. Беше студен и дистанциран, загрижен единствено за гардероба и конете си. През повечето време или отсъстваше, или спеше. Пенелопа бе сигурна, че я избягва. Различните им навици изключително го улесняваха. Пенелопа продължи да се придържа към обичайните си занимания. Тя ставаше по изгрев слънце и заспиваше скоро след залез. Максимилиан рядко ставаше преди обяд, а Пенелопа нямаше никаква представа с какво се занимава съпругът й, след като тя си легне. Няколко вечери подред го бе чувала да се разхожда из кабинета си, но през останалите нощи той просто изчезваше по най-мистериозен начин.

Така, само седмица след сватбата си, Пенелопа осъмна нещастна, в очакване на вест от Тайлър. Тя за стотен път премисляше събитията от нощта, в която бе намерила Хет Лаури под прозореца си и се питаше дали през деня ще успее да види съпруга си.

В салона неочаквано се появи Далтон, който с кисело изражение оповести за пристигането на госпожица Сетън. Пенелопа остави настрана книгата, която държеше в ръце, без дори да я бе отворила, и се изправи.

Мери сияеше. Усмивката й бе ослепителна, а страните — поруменели.

— Дойдох да видя как ти се отразява семейният живот — бяха първите й думи, когато прекрачи прага на салона.

Пенелопа се втурна към братовчедка си, за да я прегърне.

— Ужасно ми липсваш — искрено каза тя. Никой не знаеше колко много истина имаше в тези думи.

— Но сега имаш Максимилиан, а той е много по-богат и красив от мен — пошегува се Мери, освобождавайки се от прегръдката на братовчедка си. — Случило ли се е нещо? — Усмивката й внезапно помръкна.

Точно тогава, взирайки се в искрящите очи на Мери, Пенелопа реши да не споделя тревогите си с никого, нито с братовчедка си, нито с някой друг. Не искаше да се превърне в съжалявана нещастна съпруга. Сама бе избрала да се омъжи за Максимилиан и можеше да се сърди единствено на себе си. Сега нямаше друг избор, освен да направи всичко възможно, за да запази брака си.

— Много се тревожа за Тайлър — призна тя.

— О — махна с ръка Мери, — Тайлър ще се оправи. Ще видиш, че ще се върне съвсем скоро, гладен и уморен, разочарован от илюзиите, с които е пълна главата му. След някой и друг ден несгоди пълният стомах и топлото меко легло ще му се сторят същински рай.

— Надявам се да се окажеш права.

— Ще се окажа, ще видиш — Мери понякога дразнеше със самонадеяността и липсата на каквото и да било съмнение в собствените си преценки.

— А и тази нелепа история, която се носи из града — каза Пенелопа, отвеждайки Мери към канапето.

— Хет Лаури? — попита Мери, докато сядаше. — Клюки, нищо повече — пренебрежително отмина темата братовчедка й, махвайки отново с ръка. — Освен това мнението на неколцина размирници не бива да те засяга. Ти си истинската героиня на лоялистите.

— Но аз не съм сторила онова, в което ме обвиняват.

— Е, дори и да е така, изглежда, вече си спечелила доверието им — весело каза Мери.

Ситуацията бе започнала да става непоносима. Никой не възприемаше сериозно опитите й да се защити, дори братовчедка й не вярваше. Мери стана и започна да изследва стаята. Всяка вещ бе внимателно разгледана и върната на мястото й. Тя сподели с братовчедка си няколко клюки, описа роклята, която възнамерявала да си ушие, и разказа за последното скарване с баща си. Пенелопа се потопи в пороя от думи, който извираше от прекрасните уста на братовчедка й. Досега не си бе дала сметка каква нужда имаше от нечий приятелски глас. Една усмивка, смях — това болезнено й липсваше в ежедневието.

След като бе обходила цялата стая, Мери най-сетне спря пред Пенелопа.

— Наистина ми изглеждаш угрижена. Сигурна ли си, че причината е изчезването на Тайлър?

— Отчасти.

— И това с Хет…

— Докато Виктор не се върне в Чарлстаун, не мога да докажа, че нямам вина за смъртта на Хет.

— Виктор пристигна вчера — каза Мери с потайна усмивка. — Отби се у нас и остана да ме навести за кратко. Говорихме си доста до късно — каза тя, щастливо усмихната. — Последният път, когато стана дума за Виктор, ти наговорих куп глупости, но ти най-добре от всички знаеш за чувствата ми към него. А сега… О, Пенелопа, може би той най-после започва да се влюбва в мен.

Пенелопа се радваше за Мери и искрено се надяваше това да е истина.

— Това е чудесно.

— Надявам се, че не ревнуваш — попита Мери, а усмивката изчезна от лицето й. — Искам само да кажа, че ако бе пожелала Виктор, можеше да го имаш.

— Наистина мисля, че двамата с него не си подхождахме особено и той със сигурност е започнал да осъзнава това. От друга страна, мисля, че ти си точно жената, от която се нуждае. Слънчева и вечно усмихната, ти можеш да го направиш малко по-ведър.

— Е, мисля, че засега успявам — каза Мери, срамежливо усмихната.

— Мери — напрегнато каза Пенелопа, взимайки ръката на братовчедка си. — Трябва да се видя с него час по-скоро. Нуждая се от неговата помощ.

Мери стисна ръцете на Пенелопа.

— Ще му предам довечера.

— Трябваше да я видиш — каза весело Мери. — Изглеждаше истински нещастна.

Вече познаваше постройката за карети по-добре от собствената си спалня. Дори и със завързани очи можеше с лекота да открие малката постройка. Там, върху постланите на пода кашони, я любеше Виктор. Бе я обладавал в каретата, на земята или права. Мери вече не чувстваше болка, а отскоро ласките на Виктор бяха започнали да й доставят удоволствие, но дори това не бе важно за нея. Единственото, което имаше значение, бе, че сега той се нуждаеше от нея, шепнеше й, че е красива, а в обятията й губеше контрол над себе си.

Виктор бе отсъствал от Чарлстаун за няколко дена, които й се сториха цяла вечност. След завръщането си, той й призна, че ужасно му е липсвала и я люби пламенно. После, докато седяха в тъмното, я попита за Пенелопа:

— Може би трябва да направя онова, за което ме моли.

— Да не си посмял! — Мери сграбчи ръката му и сплете пръсти с неговите.

След като се любиха, те бързешком облякоха разхвърляните си по пода дрехи. Виктор все още бе разгорещен и потен. Мери се чувстваше изчерпана, раздразнена и неспокойна.

— Нещата се нареждат чудесно и няма да ти позволя да развалиш всичко заради някакъв глупав изблик на почтеност.

— Ако беше някой друг, чужденец или пък слуга, всичко отдавна щеше да е забравено — прошепна той, все още задъхан. — Хет Лаури обаче бе син на богаташ, момче, което всички познаваха от малък, и затова те никога няма да простят на Пенелопа. Никога.

— Точно така — тихо каза тя, навеждайки се към него, за да го целуне по устните. Той й отвърна вяло и почти отегчено. Мери не можеше да понесе безразличието му. Не сега. Той трябваше да се нуждае от нея, да копнее за ласките й, да я поставя над всички останали жени. Мери сложи ръка на слабините му и започна да ги гали.

— Ти си ненаситна — усмихнато каза Виктор, откъсвайки устни от нейните. — Идеалната жена, с външност на дама и със сърце на курва.

Думите на Виктор я наскърбиха, но тя за нищо на света не би дала да се разбере.

— Идеалната жена ли каза? Ще ти липсвам ли, когато си отида? Татко вече говори за завръщане в плантацията. Мислех, че ще изчака дъждовният период да премине, но той е неумолим и иска да се прибираме вкъщи. Какво ще правиш без мен?

Той нямаше да я пусне да си отиде. Мери интуитивно чувстваше това. Защо иначе бе идвала тук всяка нощ?

— Допускам, че ще ми липсваш — безстрастно отвърна Виктор. — Ти си отзивчива и красива и си може би най-пламенната и дръзка любовница, която някога съм имал. Съмнявам се, че следващите ще бъдат на твоето ниво.

Той така свободно говореше за други жени, за любовницата, с която ще я замени, че Мери рязко отдръпна ръката си и попита:

— Следващите ли?

— Е, нали не очакваш, че след като си заминеш, ще живея като монах? — Виктор изрече тези думи с подчертана жестокост, а след това силно стисна ръката й над лакътя. — Не бъди досадна, Мери, ще развалиш всичко.

Тя го остави да я целуне още веднъж. Този път целувката му бе груба и настойчива. Мери му позволи да проникне в нея, разтваряйки бедра.

— Навярно бих могла да остана в Чарлстаун — с надежда каза тя. Мразя плантацията, винаги съм я мразила.

Виктор я погледна за миг с черните си очи, а след това замислено рече:

— Баща ти никога не би позволил да останеш тук без компаньонка.

— Ако се омъжа, няма да имам нужда от компаньонка. Нали?

— И кой е клетият младеж?

Мери здраво държеше главата му, заровила пръсти в гъстата му коса. Той се усмихна с ехидната усмивка, която Мери едновременно обичаше и мразеше, намествайки се удобно между бедрата й.

— Ами попитай ме — прошепна тя.

Той се изсмя и се наведе към нея, за да докосне отново устните й.

— Когато се оженя — каза той с обещаващ глас, — ще живея в луксозна къща с огромна постройка за карети. Мислех си да предложа на Сюзън Феърфакс — небрежно добави Виктор. — Как ти се струва, Мери? Ще се оженя за Сюзън, а ти ще станеш моя любовница.

— Мислех…

— Всичко щеше да се нареди идеално, ако Пенелопа бе приела предложението ми — каза той, без да я слуша. — Едната Сетън — моя съпруга, другата — любовница. Едната щеше да отгледа децата ми, а другата да ми доставя удоволствие. Можехме да живеем дори в една и съща къща.

Тази нелепа идея явно го въодушеви още повече.

В ласките му нямаше нежност и Мери вече знаеше, че те не бяха израз на любов. Беше я нарекъл курва. Жена, за която никой мъж не би искал да се ожени и да направи майка на децата си. Виктор дори си бе помислил — след всичките тези нощи, прекарани заедно — да се ожени за онази повлекана Сюзън Феърфакс.

В очите й се появиха сълзи, но Мери не си позволи да заплаче. Дори сега Виктор да не го осъзнаваше, когато си заминеше, тя щеше да му липсва. Мери бе уверена в това. Никоя друга жена нямаше да може да му достави такава наслада, както нея, защото нямаше друга на този свят, която да го обича толкова силно. Тогава той щеше добре да си помисли, преди да се ожени за някаква отегчителна досадница като Сюзън Феърфакс.

Мери изтри сълзите си и обви крака около тялото му, а после нежно започна да шепне на ухото му. Думите й не бяха просто любовно признание, а шепот на отчаяно влюбен човек.

Да, тя щеше да му липсва.

Макс не желаеше да вижда Пенелопа, но сега нямаше друг избор. Дни наред я бе отбягвал, като спеше до късно следобед, яздеше конете си или посещаваше любимия си шивач, а нощем, докато Пенелопа спеше, се преобразяваше в Синьото острие. Срещаше съпругата си само на вечеря, където дрънкаше глупости за дрехи и коне, докато тя го слушаше безмълвна.

Сега Макс дълбоко си пое въздух и влезе в спалнята й, като преди това леко почука на вратата. Пенелопа седеше пред огледалото, а Хелън разресваше великолепната й тъмнокафява коса. Двете жени едновременно впериха погледите си в него.

— Скъпа, изключително ми е неприятно, че се налага да те обезпокоя — каза той, — но има някои неотложни въпроси, които трябва да обсъдим.

Пенелопа се обърна към Хелън:

— Благодаря ти, ще се справя сама.

Хелън се поклони и напусна стаята, вперила поглед в земята. Изглеждаше доволна от възможността да излезе от стаята.

— Спомена за някакви планове? — каза Пенелопа, като продължи да реше косата си, отбягвайки погледа му. — Какви планове?

Беше бледа и изглеждаше уморена и нещастна.

— Балът на Хънтланд утре вечер, за който съм решил да се облека в бежова коприна. Хрумна ми, че би могла да облечеш светлосинята си рокля.

Пенелопа най-сетне остави четката настрана и се обърна към него.

— Това ли са важните планове, които трябваше да обсъдим?

— Женени сме вече цели три седмици — каза Макс, опитвайки да си придаде заплашителен вид. — Какво ще си помислят хората, ако не отидем заедно?

— Нямам желание да ходя никъде — тихо рече Пенелопа. Тя отново се обърна към огледалото и продължи да се реши. Дългите й бели пръсти грижливо разресваха всеки кичур от гъстата тъмна коса. — Аз не мога да дойда, Максимилиан.

Той се боеше точно от това. Откакто бяха женени, Пенелопа бе напускала дома им само веднъж и бе приела само една посетителка — братовчедка си Мери. Съпругата му се опитваше да се скрие, но това нямаше да й се удаде.

— Глупости — отегчено рече той, — не можеш да останеш тук завинаги, скъпа.

— Ти не разбираш…

— Много добре разбирам — малко по-рязко от обикновено я прекъсна той. — Всичко е заради Лаури, прав ли съм?

Пенелопа впери отчаян поглед в него и той почти я съжали. Почти. В очите й имаше стаена толкова много болка и отчаяние. Нима бе възможно да се преструва?

Нямаше друго обяснение.

— За Бога, скъпа, всички в Чарлстаун говорят за теб — рече той. — Героиня или предателка, грешница или светица — което ти харесва повече, — всички умират да те видят.

— Но аз не съм…

— Ш-ш-ш… — постави пръст на устните си той. — Нито дума за политика. Всичко това ме отегчава до смърт.

— Зная — прошепна тя.

— Ще дойдеш с мен на бала на семейство Хънтланд и сама ще се увериш, че ще си прекараш чудесно. Настоявам да дойдеш.

— Не мога.

Макс направи няколко крачки, но спря на известно разстояние от нея. Не искаше да я докосва, нито пък да поглежда прекалено отблизо в тези измамни и греховни черни очи, които сега го гледаха умоляващо.

— Ще дойдеш — процеди през зъби той. — И не само това. Ще се усмихваш, ще танцуваш, ще се смееш и ще разговаряш с гостите. Ще играеш ролята на щастливата младоженка. Няма да плачеш, нито да се самосъжаляваш.

На всяка цена трябваше да влезе в средите на лоялистите, да стане довереник и приятел на Виктор Чадуик. Бе изтърпял безброй скучни вечери на чашка коняк или игра на карти, бе ходил на конни надбягвания и борби с петли и постепенно бе приет от елита на града. Балът на семейство Хънтланд бе изключително важен. На такова място можеше да научи нещо, което да използва в интерес на Лигата.

Нямаше да пропусне този шанс заради терзанията и страховете на Пенелопа. На лицето й бе изписано колебание, а очите й бяха очи на примирил се със съдбата си човек.

Макс се усмихна на прекрасната си коварна съпруга.

— Светлосинята рокля.