Синьото острие

6

Тази вечер бе избрана от свободомислещите жители на Чарлстаун за мирен протест, който много скоро бе окървавен. Протестиращите бяха обсипали войниците с камъни, в отговор на което британците извадиха пистолетите си. Когато камък улучи по главата един от тях, те откриха огън. Двама от демонстрантите бяха хвърлени в затвора, а простреляният при опит за бягство Хет Лаури бе в неизвестност.

В полумрака на конюшнята Макс обличаше вечерния си костюм. Каква ужасна вечер. На сутринта трябваше да се състои сватбата му, а той вероятно нямаше да може да мигне цялата нощ.

— Това никак не ми харесва — тихо каза Флетчър, който се чувстваше неловко в неудобната си униформа от Кралския полк на Белите дракони. Униформите бяха откраднати преди няколко седмици от един форт в Бостън.

— На мен също — каза Гарик, напъхвайки крака във високите си черни ботуши. — Лицата ни не са добре маскирани.

— Навън е тъмно като в рог, включително и около сградата, където Чадуик държи затворниците си. Ще се вмъкнем там, а след това ще си тръгнем така бързо, че никой няма да успее да ни види. Ще е като с почернения зъб и празния ръкав. Униформите, напудрените перуки, ето кое ще запомнят.

— Дано да си прав — промърмори Джон под носа си.

Всички добре знаеха, че нямаше време за нова стратегия. Чадуик възнамеряваше да разстреля затворниците рано сутринта. Нямаше законно основание да го стори, но това, разбира се, не бе в състояние да спре човек като Виктор Чадуик.

Какъв друг избор имаше Лигата на Синьото острие, освен да освободи затворниците? Как ли щеше да реагира Чадуик, когато вместо затворниците откриеше в тъмницата трима от войниците на негово величество, завързани един за друг и със запушени уста?

Макс искрено се надяваше, че Хет Лаури, синът на търговеца лоялист и единствен ранен от демонстрантите, е на сигурно място. В Чарлстаун симпатизантите на Лигата бяха повече от лоялистите, така че имаше голяма вероятност момчето да е намерило подслон у някой приятел.

Яхнали седем от най-добрите коне на Флетчър и преоблечени в униформи на Белите дракони, седмината мъже се отправиха към затвора. Бе късно и малцината цивилни, които срещнаха, само наругаха и заплюха омразните драгуни. Макс и приятелите му не реагираха на обидите, а продължиха към целта с вперени в мрака погледи.

Без съмнение симпатиите към бунтовниците растяха с всеки изминал ден. Призивите за свобода и патриотизъм ставаха все по-чести и по-дръзки. Всеки момент щеше да избухне война, която нямаше да бъде нито лесна, нито кратка. Война точно сега, когато бе открил покой с Пенелопа.

Двамата войници, охраняващи затвора, бдяха зорко на поста си и бяха въоръжени до зъби, но както очакваше Макс, се впечатлиха от униформите на конниците.

Според уговорката Гарик слезе от коня си и заговори войниците с типично офицерско високомерие:

— Тук сме, за да поемем охраната на затворниците.

Той търпеливо зачака войниците да отключат вратата, което те, както и можеше да се очаква, не сториха.

— Имаме заповед да пазим затворниците до сутринта — колебливо изрече единият от тях.

— Аз имам друга заповед — пренебрежително каза Гарик. Бръкна във вътрешния джоб на мундира си и извади оттам някакви бумаги, които размаха под носа му. Единият от войниците взе сгънатия лист, докато другият остави пушката си настрана, за да вдигне единствения фенер. Като по даден знак Далтон и Луис едновременно скочиха от конете си и войниците успяха само да вдигнат слисано погледи.

Сега бе ред на Джон и Бек. Макс и Флетчър изчакваха, все още възседнали конете си, изправили се на задните си крака. В настаналата суматоха, още преди да са издали някакъв звук, вероятно дори преди да усетят опасността, войниците бяха обезоръжени и завързани.

— Нито звук — каза Гарик с насочен към сърцето на единия мъж пистолет. — А сега, ако нямате нищо против, ще отведем затворниците.

Те измъкнаха ключа от джоба на по-ниския стражар и само миг по-късно вратата на затвора зейна отворена. Листът, който Гарик бе подал на единия от войниците, падна незабелязано в калта.

Максимилиан и Флетчър скочиха последни от конете си. Макс се наведе и вдигна от земята падналия лист. След това го разгъна, отърсвайки полепналата по него кал. На бледата лунна светлина той отново се взря в старателно изписаните върху хартията букви.

След не повече от пет минути затворниците бяха освободени, а нещастните пазачи — завързани със запушени уста. Фенерът беше изчезнал, за да е сигурен Макс, че освободените няма да могат да видят лицата им.

— Уверявам ви, че независимо от дрехите, които носим сега, ние сме ваши приятели.

Двамата мъже тържествено кимнаха с глави.

— Тези четирима господа — Макс посочи приятелите си, които ги бяха наобиколили — ще ви отведат някъде, където ще сте в безопасност, докато се уреди превозването ви до по-гостоприемно място.

— Няма да ходя никъде — тихо каза единият от мъжете. — Тук е моят дом.

— Ще ви посъветвам да се откъснете от него поне временно — язвително рече Гарик — Нямам намерение всяка вечер да ви вадя от затвора. Мога да ви уверя, че на сутринта Чадуик ще ви търси под дърво и камък.

Как можеше да убеди този човек, който искаше само едно — да брани дома си? Макс не се и опита да го стори. Тази нощ мъжете щяха да бъдат освободени, а след това съдбата им щеше да бъде в техните собствени ръце.

Макс имаше усещането, че още дълго никой нямаше да бъде в истинска безопасност.

Далтон качи единия от затворниците върху своя кон, а Луис — другия. Следвани от Гарик и Джон, те поеха по пътя, който щеше да ги изведе вън от града.

Когато се изгубиха от погледа му, Макс извади кинжала си от колана. Късото му острие проблесна зловещо. Върху дървената дръжка на кинжала бе гравиран образът на индигово дърво. Върху него дори бе нанесена тъмносиня боя. Макс внимателно постави бележката пред вратата и я заби в нея с всички сили.

Луната освети едрите, ясно изписани букви. Посланието бе съвсем кратко:

Някакъв неясен шум под прозореца накара сърцето й лудо да заблъска в гърдите. Тя предпазливо седна в леглото, уверена, че шумът не е плод на въображението й. Тогава внезапно почувства: това е той.

Максимилиан.

Пенелопа скочи от леглото си. Вероятно любимият й също не бе успял да заспи в навечерието на сватбата.

Тя безшумно отвори прозореца и се наведе през него, заслушана в тихата нощ навън в очакване да долови нови звуци. Изведнъж храстите под прозореца й оживяха.

— Максимилиан? — прошепна тя.

Видя една висока мъжка фигура да се провира през градинските храсти. Бе й достатъчен само миг, за да разбере, че човекът под прозореца й не бе Максимилиан.

Дочул гласа й, той вдигна глава. Косата му бе по-светла от тази на Максимилиан, а лицето — разкривено от болка.

— Хет Лаури? — Какво, за Бога, правеше под прозореца й посред нощ?

Момчето бавно вдигна ръката:

— Помогни ми — стори й се, че гласът му прокънтя в среднощната тишина, макар Хет да бе изрекъл молбата си шепнешком.

Без да се колебае, Пенелопа грабна кадифеното си наметало и се втурна боса надолу по стълбите. Излезе през задната врата и потърси с поглед Хет Лаури, потръпвайки от внезапно пронизалия я хлад.

Облегнат на стената сред храстите, Хет бе отпуснал главата на гърдите си.

— Какво се е случило? — попита Пенелопа, пристъпвайки към него. Момчето дишаше тежко, а краката му трепереха. Върху дрехата му успя да различи тъмно петно, което можеше да бъде единствено от кръв.

— Ще повикам чичо — Пенелопа се извърна рязко, но внезапният стон, изтръгнал се от устните на Хет, я накара да спре.

— Не!

Обърна се и видя, че момчето е вдигнало глава. Зловещата бледност на лицето му не се дължеше само на лунната светлина.

— Ранен съм, Пенелопа — прошепна то. — Проклетите войници…

— Трябва да извикаме лекар.

— Не, не мога да се доверя на никого — очите му я гледаха умоляващо. — Нито на семейството, нито на приятелите си. Не зная към кого да се обърна. Хората казват, че са на наша страна, но как бих могъл да съм сигурен, че говорят истината? — Той направи опит да се изправи, но отново се свлече на земята. — Мога ли да разчитам на теб, Пенелопа?

— Да — категорично отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. — Разбира се, че можеш.

Двамата нямаха никакво време за губене, но подобно на Хет и тя не знаеше към кого да се обърне.

— Първо трябва да те подслоним някъде. Тук е много студено. Мисля, че в постройката за карети ще се чувстваш по-добре.

Пенелопа се приближи към него, без да обръща внимание на студената земя под босите си нозе и множеството клони и бодли, които се забиваха навсякъде по ходилата й.

— Ела — каза тя и протегна ръка към момчето. Когато Хет направи усилие да се изправи, тя опита да му помогне, напрягайки всичките си сили. Двамата бавно се отправиха към постройката в задната част на имението.

— Какво се случи? — попита тя, докато вървяха през мократа трева.

— Още ли не си чула?

— Не. Тази седмица бях много заета. Утре… днес ще се женя — поправи се младата жена.

— Имаше демонстрация и престрелка — изрече със сетни сили Хет. — Протестът трябваше да бъде мирен, но страстите се разгоряха. Започнахме да си разменяме реплики с войниците, и тогава проклетият Тимъти хвърли камък. Последваха го и други, а след това настана истински хаос, Пенелопа.

— Не знаех, че симпатизираш на бунтовниците — каза тя, когато след цяла вечност се добраха до постройката за карети.

— Няма да ме предадеш, нали? — Хет бе напълно безпомощен да направи каквото и да било, за да се спаси, ако тя доведеше чичо си или Виктор. Всъщност той едва успяваше да се държи на краката си.

— Разбира се, че не — увери го тя. — Ти си ми приятел, Хет. Никога не бих навредила на свой приятел.

Постройката за карети бе значително по-малка от тази в плантацията и побираше само един фургон и каретата на семейство Сетън. Отвътре бе напълно тъмна и неприветлива. Пенелопа смътно си спомняше, че в дъното на мрачното помещение трябва да бе оставен фенер. Откри го пипнешком и го запали, щастлива, че паметта не й бе изневерила. Сега можеше да види свлеклия се на пода Хет. Пенелопа трескаво започна да търси нещо, с което да превърже раната му.

Тя освети с фенера тялото му и гледката на обгорената и разкъсана плът накара стомаха й да се свие. Бързо възвърна самообладанието си, осъзнавайки, че всеки миг забавяне само още повече влошаваше състоянието на Хет. Пенелопа не можеше да си позволи слабост точно сега. Когато се налагаше, тя можеше да бъде неочаквано силна.

— Толкова дълго мълчах — едва промълви той. — Баща ми е отявлен лоялист, подобно на чичо ти, а аз не смеех да му противореча, поне не открито. Боях се да изгубя семейството си.

— Зная как се чувстваш — каза Пенелопа, почиствайки кръвта от раната му.

— Значи ти също мислиш като мен? — Гласът на Хет прозвуча изненадано.

— Не зная — прошепна тя. Политиката винаги й бе изглеждала отегчителна и отвлечена тема, а дългите разговори на чичо й и Виктор за лоялност към краля и независимост й се струваха чужди и непонятни.

Случващото се сега обаче бе истинско. Кръв и болка. Опълчил се срещу баща си син.

— С цялото си сърце вярвам в това, за което се боря — промълви тихо Хет. — Независимост, една нова нация. Лично аз бих изпратил всички тези британски войници обратно в Англия, където им е мястото.

— Сега не бива да се вълнуваш.

— Понякога се налага мъжът да се бори за убежденията си независимо какво ще му коства това. — Хет си пое мъчително дъх и се взря напрегнато в младата жена. — Ще загинат много хора, Пенелопа, и аз може да съм един от тях.

— Не казвай това.

— Не ми се иска да умирам, но не мога да продължавам да живея като страхливец, криейки се зад парите и властта на баща си. Не мога да продължавам да пренебрегвам гласа на съвестта си.

Кървенето бе спряло и състоянието на Хет видимо се подобряваше.

— Утре ще трябва да потърся лекар.

— Не — Хет поклати отрицателно глава и затвори очи. — Ще си тръгна още преди изгрев слънце.

— Няма да можеш в това състояние. — За Бога, раната бе сериозна и Хет се нуждаеше от почивка, силна храна и грижи. Грижи, каквито тя не можеше да му предложи.

Той пипнешком потърси ръката й.

— Трябва да го направя. Длъжен съм. Благодаря ти, Пенелопа. Кълна се, че никога няма да забравя какво си направила за мен.

— Хет?

Въпреки болката, на лицето му се появи усмивка:

— Да.

— Пази се — прошепна тя. След това го остави да заспи.