Синьото острие

15

— Скъпа, какво правиш?

Макс бе истински удивен. Последните седмици трябва да са били твърде шокиращи за съпругата му и сега той виждаше със собствените си очи несъмненото доказателство, че Пенелопа бе изгубила разсъдъка си.

— Рисувам — промърмори тя, без дори да го погледне. Беше твърде вглъбена в заниманието си и нямаше никакво желание за разговори.

— Да, виждам — той пристъпи напред, уверявайки се, че Далтон не го бе излъгал. По всяка от четирите стени бяха скицирани растителни мотиви, които съпругата му грижливо запълваше с маслени бои.

Максимилиан седна в креслото в средата на стаята, откъдето можеше да наблюдава съпругата си.

Пенелопа притежаваше несъмнен талант — беше се убедил в това още с първите няколко нейни пейзажа, които бе видял преди време, но никога не я бе заварвал така обсебена от рисуването. Сляпа за целия останал свят, Пенелопа запълваше със зелена боя някакви очертания върху стената. От мястото си Макс можеше да се убеди в лекотата, с която се преливаха един в друг различните мотиви.

Дори и видът на съпругата му бе променен. Семплата й синя рокля с висока талия и изчистена кройка бе изпръскана с боя, ръкавите — навити, за да не пречат на работата й, а грижливо подреденият кок се бе разпилял и сега кичури коса безразборно падаха върху раменете й. Красотата на Пенелопа бе толкова завладяваща, че на човек му спираше дъха. Максимилиан потъна в мисли. Защо продължаваше да седи и да наблюдава съпругата си? От любопитство? Може би. Или от любов?

Удивеният му поглед спря върху купчина разпилени върху масичката до креслото скици. Макс ги взе и ги постави в скута си. Съпругата му определено имаше талант. Преобладаваха скици на пейзажи, но последните няколко листа истински го изненадаха. На тях бяха нахвърлени три незавършени портрета на лицето, което Максимилиан всяка сутрин виждаше в огледалото. Пенелопа се бе оказала много по-наблюдателна, отколкото бе предполагал. Всяка от скиците изобразяваше някоя от маските, зад които Макс се криеше.

Той се изправи със скиците в ръка.

— Удивителен талант, скъпа — каза той, приближавайки се към нея.

Пенелопа му хвърли уплашен поглед през рамо, изгуби равновесие и се олюля върху столчето, на което бе стъпила. Макс захвърли скиците на пода и взе Пенелопа в обятията си. Сега по жакета му имаше петна от боя, а четката, която младата жена държеше в ръката си, бе оставила следа върху едната му буза. Под семплата си рокля Пенелопа не носеше корсет и той усети изкусителната топлина на мекото й тяло. Незабавната реакция на собственото му тяло показа на Максимилиан, че опитите да избяга от съпругата си бяха обречени на провал и само подклаждаха желанието му.

— О, страшно съжалявам — каза Пенелопа с ужас, оглеждайки одрасканата буза и изцапания му жакет. След миг на лицето й изгря непринудена усмивка. — Бях забравила, че си в стаята, и когато заговори…

— … те уплаших — довърши изречението й Макс. — Вината е изцяло моя.

Той съзнаваше, че би трябвало да се засуети около разпилените по пода листове и съсипания си жакет, но неочаквано се бе почувствал така щастлив и спокоен, че изпита непреодолимо желание да задържи Пенелопа в обятията си.

Усмивката бавно изчезна от лицето на младата жена и сега тя бе по-бледа и смутена от него. Независимо от усилията му, бе открила различните му лица и навярно в този момент се питаше кой от съпрузите й я държеше в обятията си.

Пенелопа плахо погали бузата му.

— Съжалявам, Максимилиан — тихо рече тя.

— Всичко е наред, скъпа. — Той продължаваше да я държи в обятията си.

— Двамата с теб се виждаме толкова рядко, а и когато останем сами, ти вечно бързаш.

— Просто съм много припрян човек, скъпа — прошепна той.

— Наистина ли?

Единственото желание на Максимилиан в този момент бе да отведе съпругата си в спалнята й и да я люби на дневна светлина, да се изгуби в нея и да забрави за всичко, което ги делеше. Той я целуна неочаквано. Устните й бяха така ароматни и меки, че целувката го опи и той се почувства безпомощен да се бори с внезапно завладелите го чувства. Запита се как досега не й бе казал, че я обича.

Пенелопа отвърна на целувката му, леко разтваряйки устни. Може би съпругата му бе по-умна, отколкото Макс предполагаше. Тя игнорираше опитите му да я отблъсне и изглежда отказваше да повярва, че не е обичана.

Но как бе възможно да живее под един покрив с нея, без да я обича?

Сега Пенелопа бе притворила очи, а той искаше да надникне в бездната им, когато й зададеше въпроса, който досега не бе дръзнал да изрече.

— Пенелопа — прошепна той толкова близо до устните й, че тя усети дъха му и бавно отвори очи.

— Да?

Предателството й тегнеше помежду им като прокоба, превръщайки брака им в бледа сянка на страстната любов, за която копнееха и двамата.

— Трябва да зная…

— Госпожо, имате посетител. — Резкият глас на Далтон прозвуча обезпокоително близо и Максимилиан прокле съдбата си, внимателно поставяйки Пенелопа да стъпи на пода.

Магията бе развалена. Макс успя да се овладее и възвръщайки си безгрижния вид, с престорена любезност поздрави госта на съпругата си.

Виктор Чадуик.

По думите на Далтон той бе посетил Пенелопа и преди около седмица. Самият Далтон изглеждаше доста по-благосклонен към жената, която само преди месец възнамеряваше да убие. Той дори я бе защитил пред Макс, когото новината за срещата на съпругата му с Чадуик бе извадила от равновесие.

Далтон се променяше.

— Какво удоволствие — весело каза Макс, протягайки ръка към мрачния Чадуик. За последен път двамата се бяха срещали на конните надбягвания и на игра на карти в дома на Хънтланд. Напоследък Чадуик бе необичайно мълчалив, което безпокоеше Макс.

— Далтон, чай за всички.

— Нямаме чай, господине — студено отвърна Далтон.

Макс въздъхна шумно.

— Тогава кафе.

Той се обърна, за да види реакцията на съпругата си. Пенелопа бе бледа и нервна и очевидно се чувстваше неловко.

— Аз не искам кафе — тържествено обяви Чадуик. — Максимилиан, моля да ме извините, но бих желал да поговоря с очарователната ви съпруга на четири очи.

Максимилиан с мъка се сдържа да не избухне.

— Разбира се — той хвърли бегъл поглед към Пенелопа. — Скъпа, нали нямаш нищо против да ви напусна. Налага се да се преоблека. Най-хубавият ми копринен жакет е безвъзвратно съсипан.

— Върви тогава — едва чуто отвърна тя.

— Ще ви оставя да нищите интригите си — шеговито рече Макс. На прага той се обърна и за миг зърна Пенелопа, която за броени секунди напълно се бе преобразила и вместо страстна и уязвима изглеждаше тайнствена и недостижима. Без съмнение и тя, подобно на него, имаше множество лица. — Дръж се прилично, скъпа — меко рече той, затваряйки вратата след себе си.

Пенелопа замислено впери поглед там, където само преди миг бе изчезнал съпругът й. Точно сега тя отчаяно се нуждаеше от помощта му. Защо нямаше до себе си мъж, който да се изправи пред Виктор и да му каже, че за нищо на света не би оставил жена си сама с него.

Нима Максимилиан не съзнаваше колко отчаяно се нуждаеше от помощта му? Но, изглежда, той бе прекалено загрижен за дрехата си, за да забележи това.

— Какво искаш, Виктор?

Виктор подозрително огледа стените на салона.

— Искам да ти дам последен шанс да промениш решението си.

— Нима още не си се отказал? Вече няколко пъти ти дадох да разбереш какво мисля по въпроса.

Виктор се усмихна и в душата на Пенелопа се надигна смътно предчувствие.

— Правилата на играта се промениха.

— Нямам намерение да…

— Тайлър е в ръцете ми.

— Какво?

Младата жена смръщи вежди, сигурна, че не е чула добре. Навярно все още бе замаяна от случилото се между нея и Максимилиан. Какво можеше да значи това „Тайлър е в ръцете ми“? Виктор лукаво се усмихваше насреща й, опитвайки се да я придума да стори нещо, срещу което се бунтуваше цялото й същество, и изведнъж споменаваше Тайлър. Какво общо имаше тук брат й?

— Бил е заловен заедно с банда разбойници, докато се опитвали да оберат един от арсеналите ми, а това не е никак безобидно деяние.

Пенелопа със свито сърце осъзна, че не се е излъгала.

— Какво искаш?

— Имам причини да мисля, че Синьото острие живее в тази къща, вероятно преоблечен като прислужник или коняр. Може да е съпруг на някоя от готвачките или камериерките, човек, който може да бъде видян тук по всяко време на деня.

Пенелопа събра цялата си смелост и отвърна:

— Мисля, че грешиш.

Виктор остана невъзмутим.

— Проблемът е в това, че не зная кой точно е или поне как изглежда, тъй като често се маскира по най-непредвидими начини. Не зная също колко души работят за него. — Виктор възбудено крачеше из салона. — Веднъж чувам четирима, друг път — двама. Ту се говори, че работел сам, ту, че разполагал с цяла група. Вече със сигурност зная, че е тук, в тази къща, но ако постъпя прибързано и се издам, преди да съм разбрал точно кой е, има опасност отново да изгубя следите му. — Виктор замълча и погледна ужасената Пенелопа с фанатична настойчивост. Беше убеден, че младата жена ще направи всичко, за да избави брат си. — Искам да зная кой е.

— Но как бих могла да ти помогна… Аз… не мога да го направя.

Виктор отново се усмихна.

— Не искам да пращам младия Тайлър на бесилото. Та той ми е почти като брат. — Пенелопа с облекчение затвори очи. — Законът обаче не прави разлика, Пенелопа. Тайлър ще бъде хвърлен в тъмница, бичуван на публично място за назидание на останалите размирници, а когато бъде освободен, ще изчезне и никой повече няма да го види — последните думи бяха изречени с едва доловим дрезгав шепот.

Пенелопа не можеше да позволи Тайлър да загине. Той бе млад и избухлив, но невинен — също както Хет Лаури.

— Как бих могла да разбера онова, което досега не сте успели да откриете ти и цялата ти армия?

— Вярвам, че сама ще намериш начин.

Пенелопа затвори очи, почувствала, че й прималява. Стаята сякаш се завъртя пред очите й и тя трябваше да събере всичките си сили, за да остане в съзнание. Не можеше да стори това, не искаше да има нищо общо със злокобните планове на Виктор.

— Между другото — вяло рече той, — Мери още ли живее тук или се е върнала в плантацията?

— Какво? — в очите на Пенелопа заблестяха гневни искрици. — Как смееш…

— Не разбрах, още ли е тук? — игнорира гнева й Виктор.

— Да — прошепна тя.

Той се обърна и напусна салона с леко озадачен вид.

— Ще те навестя отново след три дни — спря на прага. — Надявам се да имаш някакви новини за мен.

Затвори вратата след себе си, оставяйки Пенелопа сама с мислите й. Младата жена се строполи в най-близкото кресло. Животът й отново се бе разпаднал на хиляди парченца, но тя вече нямаше сили да събере отломките.

Нима имаше някакъв избор? Не можеше да откаже на Виктор. Тя, която винаги бе желала единствено да бъде оставена намира и бе избягвала всички конфликти. Пък и как да изпълни задачата си? Дори и да се опиташе, нямаше гаранция, че щеше да успее. Какво щеше да стане с Тайлър тогава?

Коленете й се разтрепериха, но тя бе безсилна да овладее полазилите по тялото й тръпки. Къде бе Максимилиан сега, когато отчаяно се нуждаеше от присъствието му. Тя щеше да се разплаче на рамото му, щеше да му разкаже всичко и все някак щеше да го накара да й помогне. Единственото, което имаше значение за нея сега, бе надвисналата над Тайлър опасност.

Пенелопа видя вратата леко да се открехва.

— Максимилиан — прошепна тя.

За съжаление в салона влезе Далтон.

— Наред ли е всичко, госпожо?

Пенелопа с интерес се вгледа в мъжа, за когото вече бе сигурна, че не е истински иконом. Далтон бе привлекателен, припрян и суров мъж. Лицето му бе загоряло от слънцето, а падащият върху челото му рус перчем правеше прическата му да изглежда малко старомодна. Огромните му длани пазеха следи от тежък физически труд, но това все още не бе никакво доказателство.

Навън вилнееше буря. Дъждът яростно шибаше покрива и прозорците, а небето бе раздирано от светкавици. Изглежда, тази вечер Синьото острие щеше да остане в дома си.

На вечеря Пенелопа не бе на себе си. Тя вяло слушаше веселото бъбрене на Мери, която разказваше последните светски клюки. Макс забеляза, че съпругата му бе сляпа за всичко наоколо. Той обаче я бе пренебрегвал седмици наред и сега нямаше разумна причина за раздразнението си. Може би виновна за това бе целувката от ранния следобед, накарала го да се замисли за отношенията си с Пенелопа.

Далтон внесе десерта. Видяла го да влиза, Мери замлъкна. Тя хвърли бегъл поглед към мнимия иконом, след което нервно се размърда на мястото си. Не искаше никой да забележи, че го наблюдава. Изправи гърба си и приглади един немирен кичур червена коса, паднал върху челото й. Далтон огледа всички присъстващи, с изключение на Мери. Не я погледна дори докато й поднасяше десерта.

Максимилиан с мъка скри усмивката си. Вече знаеше защо Далтон толкова ожесточено се бе противопоставил на идеята Мери да живее в къщата. Беше му трудно да си представи, че приятелят му може да хлътне по някое момиче.

Макс забеляза, че Пенелопа също проявяваше интерес към Далтон. Тя замислено следеше всяко негово движение. Дали не бе загрижена за братовчедка си? Беше ли забелязала странното държание на иконома към Мери? Макс не вярваше.

В трапезарията влезе Бек. В ръцете си държеше сребърен поднос с три чаши горещо кафе. Пенелопа го проследи със същия напрегнат поглед, с който преди това се бе взирала в Далтон.

Когато тримата отново останаха сами, Пенелопа се обърна към съпруга си.

— Максимилиан — попита тя, — откога познаваш Далтон?

— Защо питаш?

Тя сви небрежно рамене, но престореното й безразличие не успя да заблуди Макс.

— Просто така, от любопитство.

— Само икономът ли те интересува или целият персонал?

Мери внимателно следеше разговора им.

— Далтон е чудесен иконом — намеси се тя. — Малко странен може би, но изключително предан.

Изглежда и двете жени бяха очаровани от красивия и малко странен иконом. Макс осъзна, че ревнува. Бе направил всичко възможно да издигне стена между себе си и Пенелопа, а сега болезнено я ревнуваше.

— Познавам Далтон от години, скъпа. Беше с мен още в Англия, а след това и в Индия.

— О, не знаех това.

Макс се усмихна отегчено.

— Просто досега не си проявявала интерес към него.

Далтон, който преди време бе готов да убие Пенелопа, напоследък я защитаваше, поставяйки под въпрос вината й за смъртта на Хет Лаури и връзките й с Виктор Чадуик. Макс се питаше как прекрасната му съпруга бе успяла да размекне коравото сърце на Далтон.

— Просто прислугата в тази къща е, както се изрази Мери, малко странна. Бек бил ли е заедно с вас?

Бек? Той, подобно на Луис и Джон, все още вярваше, че Пенелопа е виновна за смъртта на Хет Лаури. Тя със сигурност не таеше топли чувства към него.

— Не — лаконично отвърна Макс, придружавайки отговора си с красноречива прозявка. — За Бога, скъпа, това със сигурност е най-скучният разговор, който някога съм водил.

Пенелопа съсредоточи цялото си внимание върху десерта и едва го изяде на малки хапки, без повече да вдигне глава. Макс не можа да не се запита какво се мъчи да научи жена му.

Максимилиан и Мери отдавна се бяха оттеглили в спалните си, а бурята, започнала късно следобед, малко след като Виктор си бе тръгнал, продължаваше да бушува. В душата на Пенелопа бушуваше друга буря, от която тя не можеше да се скрие.

Къде беше сега Тайлър? Имаше ли подслон над главата си?

На ръба на изтощението, Пенелопа се пъхна под завивките и се опита да заспи. Една-единствена свещ хвърляше тревожни отблясъци върху стените на стаята. След като дълго се бе въртяла в леглото, без да намери покоя, по който копнееше душата й, младата жена отново нервно закрачи пред прозореца.

Какво щеше да стане сега? Ако Виктор бе прав, че Синьото острие живее в къщата, то той можеше да бъде всеки един от нейните обитатели. Далтон, който никак не приличаше на иконом, некриещият омразата си към нея Бек, мрънкащият нечленоразделно Джон, Луис е фалшивата си усмивка, зоркото око Гарик, мрачният коняр Флетчър…

Виктор й бе дал само три дни, а първият вече почти бе изтекъл.

Със свещта в ръка Пенелопа безшумно се измъкна през вратата. Коридорът пред нея бе тъмен и безлюден, а в къщата цареше тишина, нарушавана единствено от гръмотевиците навън.

Пенелопа бе сигурна, че би могла да намери доказателства за самоличността на Синьото острие на обгърнатия в тайнственост трети етаж. Оръжията, маскировките, на които до голяма степен се дължеше ореолът от тайнственост около името му, компрометиращи бележки или карти. Трябваше да открие само една от тези улики и брат й щеше да бъде спасен.

Преди време Гарик я бе предупредил да стои далеч от третия етаж. Дали точно той не бе Синьото острие? През деня за Пенелопа бе невъзможно да проникне на горния етаж. Наоколо винаги имаше някой, който зорко да следи всяко нейно движение, тъй че сега бе най-подходящият момент незабелязано да се промъкне през пустия коридор. Пенелопа потръпна от ужас при мисълта за онова, което й предстоеше.

Ами ако я заловяха? Още щом направи първите си стъпки към водещото към третия етаж стълбище, Пенелопа откри, че вече нищо не може да я уплаши. Беше готова да пожертва живота си, за да спаси Тайлър. Той бе единственото същество на този свят, което заслужаваше любовта й.

Бурята отвън заглушаваше шума от стъпките й. Свещта осветяваше стените на изискания й затвор, по които висяха, донесени от всички краища на земята, картини в позлатени рамки и лъскави масички с поставени върху тях антични вази.

Пенелопа нямаше какво да губи.

Достигнала стълбището, тя вдигна поглед към забуления в тайна трети етаж. За миг я обзе нерешителност. Ако откриеше в лицето на някой от прислугата Синьото острие, нямаше да има друг избор, освен да съобщи на Виктор. Това обаче означаваше да предаде един мъж, от когото искрено се възхищаваше. В противен случай пък Виктор щеше да погуби Тайлър, а това със сигурност щеше да съсипе живота й.

— Стаята на Далтон е третата вляво.

Пенелопа се извърна така рязко, че едва не загаси свещта, която само след миг освети гневното лице на мъжа й.