Синът на вдовицата

Картепе, Сапанджа[1]

Тази сутрин Самуел Коен беше щастлив. Дори внезапното посещение на Шеба Раам преди отпътуването му за Йерусалим тайно от медиите и безпокойството на цялото семейство при връщането му с хеликоптера на следващия ден не развали настроението му. Наистина не беше лесно да посрещне най-богатия човек в света без знанието на журналистите.

Съпругата му успя да подготви имението за двайсет и четири часа. Като към прислугата им се добавеше армията бодигардове и помощници на Бенжамин, беше настанал същински ад, но всичко премина. Преди Бенжамин да си тръгне, Сара го поласка с думите: „Никога няма да ви забравим, господин Раам“. Отговорът му просто смърдеше на високомерие: „Сигурен съм, госпожо. Зная, че няма да ме забравите.“

„Глупак! Вече те забравихме“, промърмори си Самуел.

Е, да, идването в Турция на евреина с къдрави коси, гърбав нос и тежък поглед, на когото се кланяха държавници и крале, преспиването в дома му, макар и за една нощ, бяха погъделичкали суетността му. Разчуеше ли се за посещението на Бенжамин (а Самуел щеше да направи всичко възможно за това), конкурентите му щяха да се пръснат от завист и да се паникьосат с кого всъщност си имат работа — с Коен или с Раам, но дотам.

Отвори прозореца. Пред него се ширна безкрайната гора, стигаща до езерото. Вдъхна дълбоко чистия въздух и се протегна. Все още не разбираше целта на посещението на Раам. Самуел Коен се смяташе за крал на бизнеса в Турция, но Бенжамин Шеба Раам беше друго нещо. Беше царят на света, кралят на кралете. Беше император. И защо императорът го посети? Нямаше отговор на този въпрос. Беше поговорил за инвестиции и международното положение, проведе един телефонен разговор и си замина.

А последният им разговор беше странен колкото посещението:

— В Ню Йорк ли се връщате, господин Раам?

— Аз винаги се връщам в Йерусалим, Самуел. Където и да съм по света, винаги се връщам в Йерусалим. Където и да отида, винаги тръгвам оттам. Това е свежо начало за мен. Помириша ли светия въздух на Йерусалим, мога вече да отида където трябва.

Самуел се ядоса на себе си заради зададения въпрос. Беше изпаднал в неловко положение. Човекът щеше да предприеме в Йерусалим кампания, която да изправи света на крака; естествено, че отиваше там. За какво ставаше дума? За хиляда деца?

Не беше изтръгнал названието на проекта. И все пак трябваше да покаже, че няма да остане в сянка.

— През последните години — започна, подсмивайки се под мустак — май вместо на святост, замириса на кръв и барут, господин Раам. И на касетъчни и фосфорни бомби.

Раам сякаш не го чу. Вперил поглед в празното пространство, като че виждаше нещо там, промърмори:

— Свещеният Йерусалим. Майка на всички ни. Меката на израелците.

Обърна се и въздъхна, преди да се отправи към хеликоптера. После попита:

— За теб не е ли така, Самуел? — тонът му беше по-скоро обвинителен, отколкото въпросителен.

Странен човек беше Бенжамин Раам. Но никой нямаше право да съди хората с несметно богатство като неговото.

— Ти пък като че ли не си странен! — промърмори си Самуел. Ако питаха Сара, щеше да изброи стотици негови странности. А ако се прибавеха и странностите в бизнеса му, нямаше да имат чет и брой.

Реши, че трябва да изхвърли от ума си и странността, и необичайното посещение на Бенжамин. Какво ли имаше наум? Скоро ще се разбере, помисли си. Сега трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща. Днес непременно следваше да приключи сделката с японския холдинг. Вече нямаше никакви пречки. Накрая онези с дръпнатите очи бяха клекнали пред условията му.

От малката работилница, наследена от баща му, беше направил промишлен гигант, произвеждащ почти всичко. Ако беше жива, майка му щеше да каже на баща му: „Видя ли, Яков, синът, за който твърдеше, че няма да стане човек, сега е на върха в Турция.“

И това беше истина. Самуел Коен беше на върха. От седем години „СамБер Холдинг“ се нареждаше на второ място сред петте най-мощни фирми в Турция. Сключеше ли този договор, вече можеше да провъзгласи империята си. Върху нощното шкафче до великолепното легло стоеше последният брой на „Форбс“. На корицата се кипреше Самуел. Под снимката пишеше: „Името на чудото“.

Да не бяха проклетите телефони, нищо нямаше да помрачи настроението му. Всъщност беше заличил от съзнанието си този ужасяващ глас. Промърмори: „Ненормалник, милион долара, а? Ти си откачил напълно. Да си сложа главата в торбата, как не!“

Дори споменът за тенекиения глас по телефона сякаш помрачи настроението му. Каза си: „Не, Сам, не допускай това. Днес е твоят звезден миг. Наслади се на победата си.“

Когато влезе сред изобилната зеленина на лимоновата оранжерия, го посрещна чудната миризма на печен хляб, смесена с лимонов аромат. Умираше си за тази миризма. Тя го караше да се чувства жив.

Първото, което видя, беше дъщеря му Ребека. Вече осемнайсетгодишна, тя не се задържаше много у дома. Естествено, това го притесняваше. Защото скандал в такъв момент щеше да съсипе всичко.

— Добър ден, татко.

— Добър ден, Ребека.

Момичето неохотно целуна поднесената буза.

Жена му показа лицето си иззад вестника, който четеше, а после го остави на масата.

— Самуел — каза, — костюма, който ти купих, страшно ти отива.

Никой не изричаше „Самуел“ като жена му. Тя така секси произнасяше М-то в първата сричка, че дори на тази възраст нещо трепна в него.

— Винаги съм се доверявал на вкуса ти, Сара — отговори и я целуна.

— Все още не мога да повярвам, Сам — прошепна Сара. — Мистър Раам, пред който се кланя цял свят, дойде в дома ни, за да те отведе за откриването на кампанията си. Не мога да ти опиша колко съм горда.

Че то няма нищо за описване, помисли си Самуел. И той беше горд като Сара.

— Да — отговори, симулирайки нехайство, — Бенжамин демонстрира колко държи на мен.

— А ти му отказа. Докара вода от сто кладенеца, за да не отидеш на празненството, където ще бъдат президенти и министри.

В погледа ѝ се четеше открит упрек.

Самуел се разсмя поласкан.

— Това е правило номер едно в бизнеса, скъпа. Не се казва „да“ веднага.

Седна на мястото си и за да прекрати темата, отпи от портокаловия сок.

— А ти как си, Джошуа?

Момчето щеше да отговори, но Самуел не му даде възможност.

— Сега остави тези книжа, става ли? Не желая синът ми да се занимава с борсови спекулации — и без да му остави време за отговор, се обърна към жена си: — Какво пишат вестниците, скъпа?

— Израел се готви да посрещне господин Раам. И ти да беше оти… — и в този момент телефонът иззвъня.

— Да, Самуел Коен — гласът му беше горд и доволен.

— Здравей, Сам.

Самуел настръхна — това беше тенекиеният глас.

— Какво искаш?

— Времето изтече, Сам. Трябва да решиш.

Сара забеляза, че мъжът ѝ пребледня като платно.

— Нещо неприятно ли, скъпи?

Но Самуел я прекъсна с жест.

— Съветът на Седемте чака решението ти.

— Ти си луд — просъска в слушалката Самуел.

От другата страна се направиха, че не чуват.

— Готов ли си да носиш камъни в Храма на Соломон? Ще станеш ли войник на царството?

Самуел отговори директно, както винаги.

— Виж какво — задъха се. — Разкарай ми се от главата. Коен не може да бъде ничий войник.

От слушалката избухна плашещ смях.

— Жалко — прошепна отсрещният. — Ти си знаеш, Сам. Избираш предателството вместо почестите. Тувалкаин не прощава на предателите.

Когато хвърли телефона на масата, лицето му беше мъртвешки бяло.

— Какво става, скъпи? Кой беше?

— Някаква откачалка.

Отпи още няколко глътки портокалов сок, като се опитваше да се успокои.

— Добре де, кой беше? Познаваме ли го? Как се казва?

— Смъртта — кратко отговори Самуел. — Беше Смъртта.

Излезе от оранжерията под смаяните погледи на жена си и децата. След секунда беше пред внушителната врата на офиса си. За момент спря сред мраморните гръцки колони. Ненормалник, каза си. Още от сутринта… И как ли е научил личния ми номер?

Качи се в колата си. Шофьорът забързано седна зад волана. Бодигардовете се затичаха към колите. Лимузината потегли бавно. След нея тръгна и конвоят на охраната с четири коли. Заобиколиха внушителния басейн в римски стил пред офиса и се отправиха към гората по застланата с чакъл алея. Шофьорът на Самуел увеличи скоростта. Другите веднага се синхронизираха с него.

Когато стигнаха до дървения мост над малката рекичка, на бодигарда до шофьора му се счу звънене на телефон точно отдолу. Самуел също го чу, но нямаше време дори да се усъмни. Дългата черна лимузина излетя във въздуха от страшен взрив. Вторият взрив я пръсна на части. Те се разхвърчаха нагоре и избухнаха в пламъци.

От ударната вълна предната кола се обърна, удари се в дебелия ствол на една бреза и се превърна в отломки.

Но пътуващите в задната кола имаха по-малко късмет. Засипаха ги частите на лимузината, станали на огнени топки. Част от шасито проби като копие подпалилия се джип на охраната.

Всичко се случи за три секунди. После гората възвърна тишината си. Чуваха се само крясъците на излитащите птици и пукотът на разхвърчалите се горящи части от колите. От блъсналия се в дървото джип се дочу стон. Лявата врата внезапно се отвори.

Един силует малко по-нататък, скрит в гъстата сянка на дърветата, непроницаема за слънчевите лъчи, се вгледа към мястото. Първо видя два крака. И мъж, от чийто корем шуртеше кръв. Бодигардът шокирано сложи ръка на корема си. Изненадано погледна течащата между пръстите му кръв. Подви крака и се строполи на земята. Уплашена от шумотевицата катеричка в последния момент успя да се изплъзне изпод падащия върху нея мъж и хукна към най-близкото дърво.

Когато силуетът се убеди, че и последната му жертва е мъртва, излезе от укритието си. Носеше ловджийска жилетка върху гащеризон на дървар. От дебелия колан на пояса му безжизнено висяха три катерички и бял заек. Наведе се и вдигна прегънатата за пълнене пушка. Тръгна по хълма надолу, подсвирквайки си. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за неделен ловец. И нямаше много да се заблуди. Само че не ловуваше катерици, а хора.

Извади симкартата на телефона, детонирал бомбата, и я изгори. С голям камък натроши телефона на пластмасов прах. Сложи праха и картата в кутия и я изсипа в тоалетната на първата срещната бензиностанция, като пусна водата.

През мобилния телефон влезе в интернет и провери банковата си сметка. Видя, че в нея на името на несъществуваща фирма на Кайманите незабавно са преведени точно двеста и петдесет хиляди кинта.

В леденосините му очи за миг припламна искра.

Истанбул

Когато момичето влезе, професор доктор Сарп Кая изучаваше някакви рентгенови снимки. Тя веднага забеляза тревогата му.

— Лошо ли е?

Той беше толкова вглъбен, че макар да чу гласа ѝ, не схвана въпроса.

— Значи е зле — констатира Филиз и отиде до болничното легло зад паравана. Чак тогава Сарп разбра, че е дошла секретарката му и е казала нещо.

— Извинявай, Филиз, напоследък съм нещо разсеян. Дори не забелязах, че си влязла.

Докато оправяше чаршафа, Филиз си помисли: Че какво ли пък забелязваш — хубостта ми или че съм луда по теб? Направи опит да се усмихне, за да не издаде мислите си.

— Май ме попита нещо, а?

— Нали гледате снимките на господин Джелял, попитах зле ли е.

Сарп дори не се обърна да я погледне. Това му безразличие я влудяваше.

— Имаме проблем с панкреаса — и посочи с тънка метална показалка една от снимките на таблото. — Гледах снимките, но умът ми беше другаде.

— Наистина ли? — изведнъж се развълнува Филиз.

— Мислех за експлозията на Картепе. Страшна работа.

— А, така ли — измърмори момичето. В гласа ѝ се прокрадваха нотки на разочарование. — Взривили са Самуел Коен, нали? Прав сте, трагедия.

— Прекарахме там един уикенд с приятели миналата зима. Тогава видях дома му. Не къща, а дворец.

— И какво от това? Ето че си отиде. Толкова пари, имоти и лукс… Някой пое ли отговорността?

— До този момент — не. Но работата е ясна. Евреин е. Или е дело на Ал Кайда, или на някоя палестинска радикална групировка.

Изведнъж на Филиз Буран темата ѝ дотегна. Хвърли мушамата, с която се канеше да покрие чаршафа, и отиде при доктора. Мислеше си, че няма как този човек да не усети парфюма, който си беше пръснала отново преди да влезе в стаята.

Но той не го усети! Край, реши тя. Нямаше повече да дава почти една четвърт от заплатата си за дрехи и парфюми, за да го впечатли. Без друго нямаше смисъл. Върна се при болничното легло и нервно застла мушамата.

— Нещо си притеснена, май?

Изненада се. Божичко, докторе, си рече. Какъв е този интерес? Притеснена ли? Ще се пръсна от притеснение.

— Нее, не съм.

Но тонът и изражението издаваха лъжата ѝ.

Когато минаваше покрай него, Сарп погледна запътилата се към бюрото си жена, която излъчваше приятен аромат. Късата подстрижка много ѝ отиваше. Така повече се открояваха веждите, големите черни очи и чипият ѝ нос. А устните с блестящо червило винаги казваха: Ето ме, тук съм. Още малко и щеше да плъзне поглед надолу, но извърна глава.

— Не, мъчи те нещо — настоя. — Личи си. Да няма нещо вкъщи?

Момичето се опита да скрие изненадата си от това неочаквано внимание и започна да подрежда опаковките с лекарства.

— Не.

— Да не си се разделила с гаджето?

— Колко пъти ви казах, че нямам гадже, господин докторе.

Нарочно натърти върху думите „господин докторе“. Сарп беше поразен от чувствата, които пробягаха през лицето ѝ. Не че не беше виждал изблици на гняв, но за пръв път такива… Не можеше да ги определи. Това момиче е странно днес.

— Тогава си уморена — рече кратко и седна в креслото. — Аз съм виновен. Много те товаря. Работата тук, болните. Аз. Пък и вкъщи.

Филиз се опита да каже нещо, но Сарп я прекъсна:

— Моля да ме извиниш. Ако приятелят ти няма да се разсър-ди, нека излезем довечера. Да пийнем нещо, а?

Филиз не повярва на ушите си. Да излязат? Боже мили, какво му ставаше на този човек? Беше казал „приятелят ти“ с усмивка, която открои прелестните му трапчинки. Колко пъти го беше виждала да се усмихва през трите години, откакто работеше тук? Може би три?

Вдигна ръце, сви пръсти като котка и просъска:

— Казах ви, че нямам приятел.

Сарп закри лицето си с шепи, сякаш се страхуваше да не го одраска:

— Добре де, добре. Нямаш. Разбрахме ли се? Ще излезем ли довечера?

В този момент иззвъня телефонът. Момичето вдигна при второто позвъняване.

— Кабинетът на доктор Сарп.

Докато слушаше гласа отсреща, лицето ѝ помръкна.

— Да — отвори с нежелание. — Господин докторът е тук.

Затвори телефона и каза:

— Корай Булут.

— Корай ли? — зарадва се Сарп Кая и взе мобилния си. Още щом от другата страна отговориха, изкрещя:

— Къде си бе, несериознико! Къде беше цяла година?

Известно време слуша мълчаливо. Тревогата на Филиз нарастваше с всеки миг. Откъде се беше взел този точно сега?

Корай Булут беше най-близкият приятел на доктора. Нямаше го цяла година. И щом сега го търсеше… Господи, моля те, не тази вечер, помоли се наум.

— Бомба ли? Чух, естествено. А? Ужасно, наистина. Едва ли… Сигурно е Ал Кайда… Недей пак, недей… Не преувеличавай… Добре — каза Сарп на приятеля си. — Довечера в нашата кръчма на Аслан, нали… Окей.

Филиз беше смазана. Случило се беше онова, от което се боеше. Тъкмо Сарп прояви интерес и предложи да излязат вечерта, когато надеждите ѝ рухнаха. И минута не бяха продъл-жили щастието и надеждата. За да спре сълзите, отвори широко очи и стана. Тръгна към банята и чу гласа на Сарп:

— Можеш ли да си представиш?

Не мога, прошепна Филиз, докато затваряше вратата и бършеше сълзите си. Не мога да си представя, не мога и да мисля повече.

Отвън все още се чуваше гласът на Сарп:

— Човекът внезапно изчезва. Голямото момче ме търси след една година. И през ум не му минава да ме пита как съм. Имало нещо много важно. Във връзка с убития бизнесмен. Съвсем друго нещо имало зад тая работа. Страшни неща и трябвало веднага да ми ги разкаже. Корай винаги е такъв. Завърши политология, захвана се със стратегически изследвания и съвсем му се разхлопа дъската. Навсякъде вижда заговори. От гимназията си пада по мистериите и шифрите. Свикнал съм да изчезва от време на време, ама този път беше за дълго… Сега си е внушил, че ще го убият. Филиз? Чуваш ли ме? Ще ни резервираш ли маса довечера при Аслан? Че нашият ще лети. Светът бил в опасност, видиш ли, и той имал нужда от мен.

Йерусалим

Табелата с надпис на иврит и английски „Гурион внос-износ“ над входа на четириетажната сграда на една от тесните улички, водещи към булевард „Цар Соломон“, беше достатъчно голяма, та да се види от всеки. Зад стъклената врата на приземния етаж имаше всичко, което би убедило влизащите, че тук наистина се развива такава дейност. Млади хора, усилено работещи на компютрите си, инвестиционни специалисти, комисионери по митнически, транспортни и всякакви други операции. Гигантски монитори, показващи в реално време промените по световните борси, големи кръгли никелирани часовници, сочещи часа в поне десетина столици. Не беше подмината нито една подробност. Но всъщност не беше нищо повече от декор за прикриване на електронното сърце на Израел.

Асансьорът в специална клетка, към която се излизаше от четвъртия етаж, водеше към съвсем различен свят. Тук се помещаваше Центърът за секретни операции на израелското разузнаване. За разлика от оживлението горе, на това място цареше пълна тишина. На шест подземни етажа, по коридори в четирите посоки бяха разположени безброй стаи. Вратите на всички бяха затворени. Върху им имаше сензори за пръстови отпечатъци. До тях се виждаха миниатюрни табели с букви и цифри от рода на А001, А023, В112. В коя стая какво се върши знаеха ограничен брой агенти, водещи операцията, началникът на Центъра за секретни операции генерал Леви Аарон и директорът на МОСАД Езра Барак.

На шестия подземен етаж се намираше Центърът за дигитални операции, или както Леви Аарон обичаше да го нарича — Нервните окончания. Сравнението беше съвсем уместно. Защото в Израел, където сигурността беше по-важна от всичко останало, апаратурата на този център можеше да проследи дори летяща муха. Стените от пода до тавана бяха покрити с плазмени монитори. Залата се осветяваше единствено от синкавата им светлина. Чрез подавана от главния пулт команда по тях се явяваха едновременно различни изображения. Така пръстовите отпечатъци, ДНК кодовете, личните данни, изображенията и кадрите в реално време на милиони хора чрез охранителните камери „Мобесе“, показващи всяка точка на Израел, се следяха на живо двайсет и четири часа в денонощието.

И в този ден по всички монитори в „Нервните окончания“ течаха безброй изображения, цифри и букви. На екрана срещу главния пулт „Мобесе“ показваше преминаването през граничните пунктове на палестинците в Йерусалим. Точно до него се виждаше входът на хотел „Цар Давид“, фоайето и бавно изпъл-ващата се конферентна зала.

Пред двата пулта седяха двама офицери. Капитаните Абирам Бен-Цви и Офра Зелингер. На екрана пред Абирам вече почти нямаше синьо. По огромния монитор течаха едновременно различни кадри и движения. Едничкото останало синьо квадратче изведнъж оживя и показа суровото лице и побеляла коса на генерал Леви Аарон.

— Как е положението, Бен-Цви?

Генерал Леви Аарон винаги така в упор изстрелваше въпросите, чиито отговори вече знаеше.

— Готови сме, господине.

— Така ли? — и замълча за миг. Погледът му се плъзна встрани и се върна обратно в камерата. Абирам си каза, че генералът поглежда контролния екран. Сега щеше да го засипе с въпроси.

— Хотелът?

— Чист.

— Паркингът?

— Свободен. Допускат се само коли със сини пропуски.

— А шофьорите?

— Проверяват ги.

Агент Абирам се подсмихна мислено. Превозващите държавни и правителствени глави шофьори преминаваха през скенери, които оглеждаха и вътрешните им органи. Самият той от мястото си можеше да види съдържанието на стомаха и червата на всеки. Така и трябваше да бъде. Времето на хората живи бомби, изхвърчали на улицата с широки палта, под които криеха взривни устройства, вече отмина. Сега беше ред на погълнатите бомби. Терористите носеха взривните вещества в стомаха си и докато стигнеха целта, прикриваха миниатюрното електрическо устройство дори под превръзка. И буум! Стотици хора хвръкваха във въздуха заедно с тях.

— По-нататък?

Абирам се върна към действителността от гласа на генерала, чакащ отговор.

— Има придружители до напускането на паркинга.

При тези думи Офра Зелингер вътрешно се изсмя. Придружители убийци!

— Пътищата от „Бен Гурион“ до хотела?

— Чисти.

— Знам — избоботи генералът. — Затова сме тук. Какво е състоянието на възловите места? Това питам.

Бяха свикнали с това. Не се знаеше кога ще избухне вулканът под спокойната външност.

— Терминалът и пистата са отговорност на екип Алфа.

— Пътниците?

— В сектор А няма пътници. Колкото има, ще изчакат до часа по Гринуич в сектор Б.

— Реакции?

— Незначителни.

Генералът погледна Абирам, сякаш казваше: „Тия ги разправяй на шапката ми“. Най-дребната реакция започваше с въпроса: „Що за безобразие?“ От кадрите на охранителните камери по летище „Давид Бен Гурион“ ставаше ясно, че нервите на пътниците, държани от часове в малка зала, всеки миг ще избухнат.

— Предпазни мерки?

Аарон питаше за екипите, които в случай на нападение веднага щяха да се опитат да го предотвратят или поне да ограничат смъртоносното му въздействие, като обезвредят терористите.

— По местата са, господине.

Аарон кимна.

— До един.

По изражението на генерала стана ясно, че натиска клавиш на клавиатурата. Сигурно в момента гледаше изображението от камерата в каската на някой от екип Алфа.

— До един — повтори Абирам. — С всеки имаме видео- и аудиовръзка.

— Чистота на зоната?

Агентът изведнъж се ядоса. Такива бяха стилът, методите и похватите в работата, но това късаше нервите. Естествено, генералът знаеше, че сапьорските екипи непрекъснато оглеждат всеки сантиметър от пътя, че многократно проверяват всички сгради и през последните четирийсет и осем часа не са мигнали. Но пак беше длъжен да попита. Три проверки. Всичко се проверява по три пъти.

— Чиста е — промърмори, опитвайки се да скрие досадата си.

— Колата?

— Неговата, бронираната. На пистата.

— Двойникът?

— Готов, чака на изхода на сектор А.

— Ескортът?

— Същата двойка. Два „Хамъра“ отпред. Отстрани осем — по четирима полицаи с форсирани мотори. Отзад две служебни коли на екип Алфа и четири цивилни. Една кола с дигитален заглушител. Две линейки.

— Резервният маршрут?

— Свободен.

— Екипите за заблуда?

Това бяха опитни агенти, които щяха да вдигнат шум при приближаването на дублиращия конвой, сякаш в него е гостът, и тъпи полицаи, мислещи, че лицето наистина минава оттам.

— Готови.

Генералът отново кимна:

— Хотелът? Етажите, стаите, фоайето, ресторантите, кухнята, пералнята, магазините, тоалетните?

— Всичко е под наблюдение. Екипите са свързани помежду си. От два дни не се приемат клиенти. Всяка освободена стая е претърсена. Вратите са отворени. В хотела няма други освен нас, господине.

— Залата?

Опита се скришом да види отражението на Офра в плазмения екран. По дишането ѝ разбра, че и нейното търпение е на изчерпване. Но какво да се прави? Всичко трябваше да се провери търпеливо и без нерви. Нямаше друг начин за обезопасяването на Израел. Особено днес. При наличието на сериозно предупреждение за атентат.

— Килимите са сменени, господине. Всяко кресло е претър-сено. Тапицерията е проверена за химични и биологични агенти. Всеки квадратен метър се наблюдава. Катедрата е изолирана с устойчиво на бронебойни куршуми стъкло.

— Дигиталният щит?

— Затворен в час нула девет Чарли. Установено е, че не пропуска сигнал нито навътре, нито навън.

— Персоналът в залата?

— Нашите го заместиха.

— Децата?

Сега Абирам натисна клавиш. Едно от изображенията насреща му изчезна. На негово място се появиха група момченца и момиченца с бели дълги роби и сини биета по края на яките и ръкавите.

— Вътре са.

Леви Аарон отново погледна скришом другия екран на бюрото. Абирам не го виждаше, но знаеше, че генералът чете въпросите си оттам.

— Стената?

Стената на плача щеше да бъде затворена за туристи до обяд. До отпътуването на височайшия гост никой нямаше да плаче и търка нос в Стената зад Храма на Соломон.

— Затворена.

— Куполът?

Абирам Бен-Цви леко обърна глава наляво. В плазмената стена погледна блестящия под вече почервеняващите слънчеви лъчи Купол на Скалата.

— Чист. Обезопасен. Затворен.

Генералът кимна удовлетворено.

— Въздушното пространство?

— Самолетът излетя в час шестнайсет нула девет Чарли. В шестнайсет двайсет и четири въздушното пространство ще бъде затворено. Два часа и дванайсет минути.

— Изтребителите?

Този път Абирам си каза: Проклетото копеле. Като че не беше бизнесмен, ами президент или премиер. Само за тях се прилагаше такъв протокол.

— Четири „Миража“ — отсече.

Аарон усети гнева в гласа и изражението на капитана. Вдигна едната си вежда. Загледа го мълчаливо. Не е ли прав, каза си. От колко дни вече Израел е на тръни. Каквато и да е тази кампания, защо не си я прави в Ню Йорк?

— И така? — измърмори с безизразен глас. Тонът му изискваше отговор.

— Готови сме, господине.

Абирам забеляза, че ръката на генерала се протяга вдясно. Включва другия екран, помисли си. Почти видя там физиономията на шефа на МОСАД Езра Барак.

— Готови сме — каза кратко натам Аарон. Изслуша указанията, кимна и отново насочи поглед към капитана.

— Шестнайсет и двайсет и една — каза. — Започваме.

Абирам погледна часовника на монитора.

— Шестнайсет и двайсет и една — повтори. Натисна един бутон на пулта. От дигиталните нервни окончания на Израел до стотици точки в Йерусалим едновременно пристигна дигиталната команда „Старт“. Израел вече беше готов за посрещането на Бенжамин Шеба Раам.

Кулата подаде координатите за кацане на джета на Раам над Кипър. „Боинг 747“, копие на американския президентски самолет „Еър Форс 1“, зави наляво.

— След единайсет минути кацаме, господине.

Бенжамин Шеба Раам чу съобщението и вдигна чашата си:

— За любимия Йерусалим!

За миг се вгледа в стотиците мехурчета. Изпи шампанското на един дъх.

Бронираната лимузина на Бенжамин Шеба Раам премина като светкавица по булевардите на Йерусалим. През бронираното стъкло Раам ненаситно поглъщаше окъпания в лъчите на вечерното слънце град, на който се беше обрекъл.

Любимият ми Йерусалим, каза си. Въздъхна с копнеж.

В унесеността си не чу тихия дигитален сигнал в лимузината. Секретарката му, опряла гръб в преградата за шофьора, каза нещо в микрофона до бузата си и отиде при Раам.

— Господине…

— После.

— Моля?

— После казах, Дивиния.

— Господине, от Истанбул… Боя се, че е лоша…

Раам измърмори и вдигна телефона до себе си.

— Слушам.

Безизразно се заслуша.

— Кога? — попита. — Всички ли? За Бога. Ужасна работа — и послуша още малко. — Да — каза накрая. — Непременно ме уведомете. Добре, не, аз ще се обадя на Сара Коен.

Линията прекъсна. Без да отделя поглед от Йерусалим през прозореца, Раам измърмори:

— Можеш ли да си представиш, убили са Самуел Коен. Вдигнали са нещастника във въздуха. Няколко часа след отпътуването ми.

Момичето прошепна нещо, но Бенжамин не я чу.

— Това е животът — въздъхна. — Самуел беше толкова весел на вечерята снощи. А тази сутрин… — и погледна навън. — Свържи ме с жена му.

Момичето натисна някакви бутони на телефона си. Изчака. Заговори толкова тихо, че дори Раам не я чуваше.

— Лекарите са дали успокоителни на Сара Коен, господине — каза тихо. — Спяла. На телефона е дъщеря му.

Бенжамин вдигна телефона си:

— Ребека? Много съжалявам. Вие… вие да сте живи и здрави — и се заслуша. — Права си, ужасно е, наистина. Истинска трагедия. Категорично. Знаеш колко обичах баща ти.

Лицето му беше тъжно:

— Как е Сара? Разбирам. Нее, не я буди. Кажи, че съм я търсил… Моля… Ако има нужда… Ааа, разбира се. Кога е погребението? Разбирам. Непременно ще дойда. Не, няма. Бива ли такова нещо? Приятел в нужда се познава. Имам много важно събрание тази вечер в Йерусалим, знаеш, споменах ви. Иначе веднага щях да се върна. Естествено. Добре — и остави телефона. Замислено потъна отново в панорамата на течащия покрай него Йерусалим.

Завиха край ъгъла на хотел „Цар Давид“, бомбардиран по време на използването му като щаб от англичаните. Пред вратата на хотела лимузината беше посрещната от армия охранители.

След две минути Бенжамин Шеба Раам вече вървеше към залата, на чиято врата пишеше „Амбасадор“. Още преди да се появи на вратата, се разнесе нежен женски глас:

— Уважаеми гости, дами и господа… Господин Раам… Господин Бенжамин Шеба Раам.

В същия миг в залата с двеста и петдесет места към него обърнаха глави насядалите държавни и правителствени водачи или съответните министри от сто петдесет и четири държави. Някои станаха на крака.

Докато светлините в залата постепенно потъмняваха, на платформата вляво от катедрата детски хор в бели роби запя „Привет, спасителю на Йерусалим“.

Когато детските гласове се извисиха в най-вълнуващото, разтуптяващо сърцата кресчендо: „Протегни ръце, Спасителю, счупи оковите ни! Спаси светинята на светините Йерусалим!“, един лъч прониза синкавата светлина до вратата и обля влизащия Бенжамин Шеба Раам.

Пръв се изправи израелският президент. След секунда колебание — унгарският премиер. После мексиканският. Накрая всички станаха прави.

Докато Бенжамин Шеба Раам вървеше към катедрата, съпроводен от вълнуващата, композирана специално за случая музика, и аплодисментите, лъчът не го изпускаше. Първото, което се виждаше в тъмнината извън лъча, бяха снажните тела на четирите му горили. Зад тях бързаха група съветници в еднакви облекла. Когато Раам излезе на катедрата, всички те застанаха в сянката зад гърба му, която криеше лицата им.

Раам енергично изкачи трите стъпала и развълнувано и щастливо огледа продължаващите да го аплодират гости. Вдигна ръце. Обърна се и дари със сърдечна усмивка децата, пеещи последните ноти. Когато отново се обърна към залата, победоносното му изражение изчезна. На негово място се появи скромно смирение, сякаш едва сега забелязваше изправилите се държавни глави на сто петдесет и четирите страни, дошли да го изслушат.

— Моля ви, моля ви — протегна ръце към тях. Залата се изпълни с шума от едновременното сядане на двеста и петдесет души. Раам леко се поклони за поздрав. Лъчът, очертаващ кръг от светлина около него, изчезна. Върху екрана зад катедрата се появи изображението на джамията Ал Акса[2] със златния купол и стената зад Храма на Соломон. Върху изображението се насложи логото на предприетата от Раам кампания „Хиляда деца, един мир“.

Докато песента постепенно затихваше, се извиси гласът на Раам:

— Дойдох тук… — започна. С жест прекрати последните овации: — Дойдох да се посветя на трайния мир по тази свята земя, преживяла толкова войни, робства и мъки. Дойдох да се закъл-на, че ако трябва, ще дам цялото си богатство за тази кауза. Няма нищо по-свято от мира.

И докато хорът припяваше тихо, гласът на Раам се извисяваше на талази:

— А вие — протегна ръка към присъстващите, — вие помислихте ли? Готови ли сте за мир до края на вечността? Готови ли сте да отделите малка част от ресурсите на страните си за мира? Да обявите война на войната? Да подкрепите детската армия на мира?

В залата избухнаха аплодисменти. Той огледа присъстващите с решително и щастливо изражение. В този момент в стотици страни стотици телевизионни канали, повечето от които собственост или съдружници на Раам, предаваха на живо тържеството в Йерусалим. Един говорител казваше:

— Тази вечер сме свидетели на ново историческо начало, уважаеми зрители. Целият свят, воден от Бенжамин Шеба Раам, се мобилизира за създаването на ново поколение, което ще се посвети на мира. Към хилядата деца, започнали това пътуване, всяка година ще се присъединяват нови хиляда. Бели, черни, християни, мюсюлмани, евреи, палестинци — хиляди деца ще си подадат ръце. За да построят за себе си свят без войни…

Бенжамин Шеба Раам изчака да затихнат ръкоплясканията. Бавно тръгна към детския хор в бели роби. Блестящ светлинен кръг освети детските лица.

— А вие? — попита ги Раам. — Готови ли сте?

Хорът, съставен от деца от всички раси, отговори в един глас:

— Готови сме.

— Ще направите ли онова, което ние не успяхме?

— Ще го направим.

— Ще създадете ли нов свят без войни?

— Ще създадем.

— Заклевате ли се?

— Кълнем се!

Раам възторжено вдигна ръце и викна:

— Господи, чуй гласа им!

Позата му подхождаше повече на духовник, отколкото на бизнесмен.

— Пред Храма на Соломон, пред Свещения камък на Купола на Скалата, пред Църквата на Божи гроб децата се обричат на мира. Чуй клетвата им!

Детският хор подхвана друга песен: „Поздрав на приятелството, хиляди поздрави на мира“.

Бенжамин Шеба Раам запя заедно с децата. Един по един и гостите започнаха да припяват.

„Поздрав на приятелството, хиляди поздрави на мира.“

— Леле, майко — каза Офра Зелингер, без да отделя поглед от кадрите по плазмените екрани в Дигиталния оперативен център. — Това не е кампания. Страхотно шоу.

Капитан Абирам Бен-Цви кимна.

— Каквото и да е, но какво ще стане? Какво ще правят с хилядите деца? Ще започнат война срещу войните ли?

Абирам се усмихна:

— Хиляда деца от всякакви раси и народи ще преминат специално обучение. Ще се налеят милиарди долари, естествено. Както разбираш, ще им промият мозъците за свят без войни. После още хиляда деца. И още хиляда… Така постепенно ще формират цяло ново поколение, което не познава войните и омразата, не отчита различията…

— Ами интересите? — попита Офра със съмнение. — Границите, бедността, мизерията… Какво ще стане с битките за интереси, с генно заложената в човешките клетки омраза?

— Не го мисли — и Абирам се захвана с бутоните пред себе си. — Остави го да похарчи милиарди долари. Има политици, които ръкопляскат в знак „И ние сме за това“, но още преди да прекрачат прага, ще забравят обещанията си — обърна се към колежката си и продължи: — След час и двайсет минути Раам ще си тръгне. До свободата остават само осемдесет минути, агент Офра, мисли за това.

— Ти също — отговори момичето и посочи нов кадър на екрана. — Какво прави този? С кого отиде да разговаря?

Абирам наблюдаваше същото. Бенжамин Шеба Раам беше слязъл от платформата в края на песента „Поздрав на приятелството, хиляди поздрави на мира“ и беше тръгнал сред гостите. Всички мислеха, че ще се ръкува с президента на САЩ, с генералния секретар на ООН, с френския или руския президент, но той подаде ръка на възрастен мъж на втория ред.

Абирам занатиска разни клавиши и приближи образа, увеличавайки и звука.

— Турският премиер — промърмори. — Въпреки бомбения атентат близо до Истанбул е дошъл на тържеството, макар и за няколко часа. Нали взривиха приятеля на арабите Самуел Коен…

В този момент от високоговорителя се чу гласът на Раам:

— Много съжалявам, господин премиер — и му попречи да се изправи. — Моля, не ставайте. Много мило от ваша страна да дойдете въпреки трагичния инцидент. Моля, приемете съболезнованията ми.

Премиерът отговори нещо, но то не се чу. Офра Зелингер настройваше потенциометрите на звука.

— Разбра ли се? — чу се гласът на Раам.

— Сигурно пита дали някой е поел отговорността — каза момичето.

По поклащането с глава на премиера разбраха, че отговаря отрицателно. Бенжамин Шела Раам се изправи и каза с уважение:

— Отново поднасям съболезнованията си. Вие загубихте уважаван съгражданин, а аз — приятел. Снощи бяхме заедно у тях. Много тъжно. Доскоро.

Обърна се и си тръгна.

— Какво мислиш за това? — попита Офра безучастно.

— За кое?

— За взривяването на Самуел Коен, разбира се.

Абирам вдигна рамене. Продължи работата си и отговори:

— Няма го евреина, приятел на арабите.

С крайчеца на окото забеляза усмивката на колежката си на съседния пулт.

Истанбул

Тя тихо стана от леглото. Обви голото си тяло с нощницата. Пристъпи на пръсти до прозореца, за да не събуди мъжа до себе си. Не разбираше защо в такава тъмна нощ всичко е синьо.

Полека отвори прозореца. Нощният мраз нахлу в миришещата на пот и похот стая. Гръмотевично хъркащият след бурния секс мъж се размърда, вероятно от повея на зимния вятър. Момичето застина на място. Той се събуждаше от най-малкия шум, вадеше оръжието изпод възглавницата, изчакваше да се убеди, че всичко е наред, и отново преминаваше в настъпление с вонящото си на пот тяло. Ръцете му стискаха като менгеме и не оставаше ненасинено, ненахапано и неударено място по нея.

От четири години беше на улицата. Свикнала беше с такива неща. Някои клиенти я биеха, други искаха да ги бият. Ако мъжът плащаше добре, тя стискаше зъби и понасяше боя. Но този не приличаше на другите. Сякаш се любеше не заради удоволствието, а заради боя.

Два дни не бяха излизали от стаята. Използваха румсървиз. Нейно задължение бе да отваря вратата на служителя. Защото чуеше ли почукване, мъжът грабваше пистолета и тичаше в банята. Всъщност повечето ѝ клиенти не обичаха да се показват.

Докато той беше в банята, тя скришом пребърка сакото му и откри нещо ужасно. В десния ръкав имаше дълъг нож на пружина. Приличаше повече на сабя. Не се издаде, че го е намерила, но се уплаши още повече. Много от клиентите ѝ имаха оръжие. Не това ѝ правеше впечатление. Но за пръв път срещаше някой със скрита в ръкава сабя.

Седна в креслото пред прозореца и запали цигара. Загледа се в тънката струйка дим. Мъжът в леглото се размърда и продължи да спи.

Мръсник, помисли си тя. Усещаше болки по тялото и в костите. Стига толкова, рече си. Дотук. Омръзна ми. Бягай, момиче. Ставай, обличай се и изчезвай, преди да се е събудил.

Точно тогава иззвъня телефонът му. Жената се разтрепери от страх. Сякаш бомба бе гръмнала в тишината. Онзи ей сега щеше да се събуди. Взе телефона преди да е звъннал втори път и докато се опитваше да намери бутона „затвори“, чу глас:

— Скорпион?

Жената съвсем се паникьоса. Беше натиснала погрешния клавиш. Досега не беше чувала такъв глас. Не приличаше на човешки, а на някакво стържене. Сякаш нещо се раздираше. Наподобяваше на шум при отваряне на консерва.

Удар по рамото я отхвърли в средата на стаята. Блъсна се в масичката и извика от болка.

Мъжът я изрита и се наведе за телефона.

Тогава момичето за пръв път чу гласа му, подобен на змийско съскане:

— На телефона.

Кой беше той? Застанал прав, слушаше стърженето от слушалката без да диша.

Разговорът продължи съвсем кратко. Може би пет или десет секунди.

Какво ли можеше да се каже за толкова кратко време? Може би някакъв код. Дали „скорпион“ не беше код?

Сърцето ѝ се разтупка. Този е терорист! — изпищя наум.

Мъжът погледна часовника си. Докато издишаше, от устата му се чу: „Хъ, хъ“.

Зеленият дисплей на телефона угасна. Разговорът беше приключил.

Мъжът я срита и я обърна към себе си. Носът ѝ прокърви. Кръвта потече от устната по брадичката ѝ.

Той се наведе и дръпна главата ѝ към себе си. С една ръка грубо изтри течащата по устата ѝ кръв. С другата стисна гърдата ѝ. По бялата кожа остана кървава следа.

Време е за подмазване, помисли жената. Последен бой и край.

— Не исках да те будя — прошепна.

Но мъжът с мъртвешкия поглед направи нещо неочаквано.

Сграбчи я за ръката и я повлече към банята. Тикна я под душа, пусна водата и се върна в стаята. Жената се стресна от ледената вода. Струите бодяха плътта ѝ като игли, но помагаха за проясняване на съзнанието ѝ. Малко беше останало. Някой го беше повикал и той щеше да си тръгне. А тя щеше да се отърве. Последен бой, последен секс и щеше да си отиде. Единственият начин да се отърве без много поражения беше да се преструва.

Обърна се и докато въртеше крановете, за да стопли водата, завесата на душа шумно се дръпна. Момичето погледна през рамо. Мъжът все още беше гол. Косматите му гърди се издуваха като мях. Изразът на лицето му беше странен. Влезе под душа и я прегърна отзад. Притисна бедрата ѝ към слабините си и я вдигна от пода. Известно време я задържа така. Тя се опита да изпружи крака, за да стигне пода, но не успя. Висеше във въздуха в стисналите я като менгеме ръце. Вече много я болеше и ужасно се страхуваше.

После той я вдигна още. Краката ѝ вече се люлееха във въздуха. След това дойде последният удар. Мъжът стисна тялото ѝ с все сили. Гръбначният ѝ стълб изхрущя. Той стисна отново и отпусна хватката. Тя падна в душкабината като празен чувал. При падането главата ѝ първо се удари в крановете, а после в издигнатите нагоре плочки вдясно. Дори по-малко опитно от неговото ухо би доловило разтрошаването на черепа.

Нямаше нужда да проверява дали е умряла. Това беше смъртната хватка. Беше я прилагал на терористите от Ал Кайда в Багдад. Никой не оцеляваше. Докато влизаше в стаята, се чу гласът, оприличен от момичето на змийско съскане:

— Скорпионът не оставя следи.

След десет минути караше бясно колата си към мястото на срещата.

Водата щеше да отмие пръстовите отпечатъци. Когато полицията откриеше трупа на момичето, щеше да реши, че се е подхлъзнала и паднала в банята.

Името му не фигурираше в хотелския регистър.

А снимките от камерите не го интересуваха.

На тях щеше да се види как влиза и излиза тайнствен мъж с посребрени коси и леден поглед. Но още на другия ден той щеше да излезе с бръсната глава. А за очите си беше избрал черни лещи.

Когато фаровете осветиха табелата с надпис „Частна собственост. Влизането забранено“, той сви по тясната пътека вдясно и увеличи скоростта. Заслепи го светлина от неизвестен източник и той наби спирачките. Беше пристигнал. Заплашителен глас нареди:

— Остави оръжието на дясната седалка!

Не го виждаше, но знаеше, че насреща му е насочен автомат, готов да избълва огън. Подчини се.

— Излез бавно!

Слезе.

— Тръгни към светлината!

Заслони очи с ръка и тръгна. Внезапно стана тъмно. Дали светлината угасна, или това беше временна слепота от блясъка на многото лукс? Затвори очи. Когато ги отвори, видя извисяващата се в мрака внушителна сграда и вратата между колони като в гръцките храмове.

— Върви!

Тръгна. Вратата насреща му изскърца и се отвори на две страни. Още преди да е влязъл в асансьора, тя се затвори. Усети как пропада надолу. Главата му изведнъж се замая. Тогава усети ужасната миризма, изпълнила кабината. Потърси да се хване за нещо. Последното, което видя преди да затвори очи, съвсем го обърка. Това е призрак, помисли си. Или сън. Че какво друго би могло да бъде? Мъж с облекло от времето на Римската империя го наблюдаваше приведен от вратата на асансьора. Чу някой да казва:

— Скорпиона е в гнездото.

Бавно притвори клепачи. Опитваше се да не заспи, но не успя. След няколко секунди отпусна глава и пропадна в мрака.

Истанбул

— Как си, Майсторе, отдавна не сме се виждали.

Седяха на най-отдалечената маса в кръчмата на Аслан, до джамията с асмата. Корай беше дошъл пръв и избрал маса в дъното. Когато Сарп предложи да седнат по-напред, той го дръпна за ръката и каза:

— Недей, Майсторе, нека поговорим на спокойствие. Улицата ще ни разсейва.

— Не ме наричай така.

— Защо? Още ли не си станал? Като се разделихме, беше втора степен. Мислех, че вече си оставил инструментите на калфа и си облякъл майсторската престилка.

Сарп се огледа наоколо. Беше се затъжил за Корай. Но мразеше подигравките му с масонството.

— Да не си се провалил на изпита? — засмя се Корай. — Хайде, Сарп… Толкова трудни ли станаха масонските изпити? Не мога да повярвам. Ще отвориш списание „Архитект Синан“, ще препишеш няколко стари статии, ще вмъкнеш обич, храм, братство, равенство и тем подобни, ще добавиш няколко думи от себе си и готово. Нали така правят повечето братя?

— Не започвай отново — скастри го Сарп. — Въобще не правят така.

Заговореха ли за масонство, все спореха. След последния си разговор се бяха разделили скарани точно по тази причина. И оттогава не беше виждал Корай. Сарп внезапно реши да промени темата:

— Значи случаят със Самуел Коен много те заинтересува?

Корай кимна. Сарп заговори с ококорени очи, сякаш наблюдаваше излитането на лимузината във въздуха:

— Пратиха го в космоса пред дома му. Можеш ли да си представиш?

— Не ми се мисли. Само не казвай, че масоните са замесени.

Корай Булут вдигна рамене, а Сарп продължи:

— Работа на Ал Кайда. Така изглежда.

По лицето на Корай премина сянка.

— Така ли мислиш? Според мен не бива да бързаш. Очевидното може да те подведе.

— Както и да е — отговори Сарп. — Стига с това, кажи какво става с теб. Изчезна за цяла година.

— Петнайсет месеца.

— Все едно. Що за човек си ти? Не можа ли веднъж да се обадиш? Жив ли си, умрял ли си, ни вест, ни кост. Слава Богу, че се обадих на Суна и тя каза, че си в Япония.

Корай леко се засмя.

— Какво? — погледна го недоверчиво Сарп. — Не беше ли в Япония? И сестра си ли излъга?

— Налагаше се, Майсторе — загадъчно се усмихна Корай.

Докторът пак се огледа.

— Стига Майсторе, та Майсторе — прошепна. — Виж какво, само не казвай, че има жена — няма да ти повярвам. Цяла година заради жена… Добре де, не си човек, който ще тича по жена петнайсет месеца.

— Защо мислиш, че съм тичал по жени?

— Ами къде тогава? Мисля, че ми дължиш обяснение. Да не би след петнайсет месеца да си ме викнал на чашка, сякаш нищо не е било?

— Чашка ли, Майсторе? — в гласа му имаше неприкрита подигравка. — Да не би масоните да са забранили пиенето? Да не сте се отказали от ракията на Братската софра[3] долу, след като приключите театъра в ложата, а? Жалко. Не мога да ти се сърдя. То си е твоя работа.

Вдигна чаша. Докторът го изгледа гневно. Ако в очите зад очилата с дебели рамки не беше просветнало така познатото му пламъче, щеше да стане и да си тръгне. Но очите на Корай го проучваха, следяха реакциите му, в ума му явно се смесваха спомени и алармата в мозъка му се задействаше, за да реши дали да каже онова, което искаше да каже. Сигурен беше в това. Корай не го беше викнал тук напразно. Имаше да му казва нещо важно. Но от деня, в който разбра, че е масон, не преставаше да се заяжда и да го подиграва на всяка среща.

Изведнъж Сарп бе обзет от предчувствието, че онова, което Корай не може да се реши да му каже, е свързано с масонството. Дали пък не иска да стане масон, помисли си. Дано е така. Ще го побъркам. Никога няма да се отърве от подигравките ми.

Като видя, че Сарп не е вдигнал чашата си, Корай хвана своята за ръба и я чукна в неговата.

— Наздраве, Майсторе. За новата ни среща.

Докторът не успя да отговори. Докато да вдигне чашата, Корай се протегна и го хвана за китката:

— На много места бях, Майсторе.

— Къде например?

Корай не го пусна. Сарп остана с ракията в ръка.

— Малта, Берлин, Лондон, Париж, пак Лондон, Ню Йорк, Йерусалим и последно отново в Малта. Вчера се върнах и веднага ти се оба…

— Йерусалим ли? — прекъсна го Сарп. — Какво, по дяволите, си търсил там? Всеки ден се взривява палестинец с бомба на кръста. Хората мрат като мухи. За кръв ли си жаден, приятелю? Какво, по дяволите, прави там? Има и по-лесни начини да умреш, не знаеш ли?

Корай най-сетне пусна ръката му. Наблюдаваше го как поднася ракията към устните си.

— Търсих камъка на тайната.

Каза го толкова тихо, че Сарп не разбра.

— Какво, какво си търсил?

Корай се приведе още повече над масата. Нямаше и следа от веселостта и шеговитостта му преди малко.

— Изчезналия камък — рече тихо. — Загубен от Великия Княз-пазител на Свещената[4] тайна.

Ядоса се, като видя как приятелят му го зяпа с отворена уста.

— Какъв масон си ти, Майсторе, не знаеш ли за изгубения камък?

Сарп нищо не разбираше. В ложата много се говореше за камъни. Масоните бяха зидари. Стараеха се да изградят Храм на любовта за човечеството и все полираха камъни. Камъкът всъщност беше символ. На егоизма, нетърпението и още много други отрицателни човешки качества. Чрез получаваното в ложата възпитание масоните се стремяха да се отърсят от тези недостатъци и да станат съвършени. Ето това се наричаше полиране на камък. Формираха сами себе си. Колкото повече хора дялаха и полираха камъните, толкова по-скоро щеше да бъде построен Храмът на любовта. Това беше всичко. Куп напудрени лафове. Може и да беше чувал за някакъв изгубен камък, но не си спомняше. Поклати отрицателно глава.

— Майсторе — започна Корай умолително, — изгубеният камък. Изчезнал от Храма на Соломон. Наистина не мога да повярвам. Ти не знаеш, че титлата за трийсет и втора масонска степен е Велик Княз на Свещената тайна? Задачата му е да пази камъка. Но камъкът изчезнал.

Дойде ред на Сарп да се смее. Започна кротко, но постепенно избухна. Посочи приятеля си с пръст:

— Няма да се откажеш, нали? Чий, чий камък?

След като изстреля въпроса през залп от смях, се успокои и добави:

— Абе, Корай, това са митове и легенди… Няма никакъв княз. Как можеш да вярваш в такива неща?

— А ти не вярваш ли? Нали си масон. На теб ти промиват мозъка с такива приказки. Ти се занимаваш с тайни.

Сарп вече се беше успокоил напълно.

— Няма никакви тайни, друже. Всичко е ала-бала. Колко пъти да ти го казвам? Всичко е символично. Тайната също. Отърси се от тези обвинения на масонските врагове. Измислиците за тайни…

— Но ти си се клел да не разкриваш тайните, нали? Щом са измислица, защо карат хората да се кълнат, като ги приемат в ложата? Мечове, престилки, а?

— Няма да обсъждам това с теб, Корай — отговори обидено Сарп. — Ако мислиш, че мечовете са игра, говориш като обикновен използвач. Защото ти си безумно недоверчив. Каквото и да кажа, никаква полза. Осем години се опитвам да ти обясня, че в масонството няма нищо загадъчно…

— Опитваше се, но аз не ти вярвах. Ти си мислиш, че това е истината. Казваш, каквото са ти казали. Обаче аз знам какво говорят на теб и на такива като теб.

— Спри, за Бога! Прави са, че вълкът козината си мени, но нрава — не. Едно време във всичко виждаше дългата ръка на комунистите. После — на ЦРУ. Спомняш ли си страшната суша в Анкара през студентските ни години? Чак земята се пукаше. И тогава изневиделица рукна пороен дъжд. Реките преляха. Много квартали бяха наводнени. А ти твърдеше, че ЦРУ е предизвикало дъжда. Хвърлили дъждовна бомба, ама нещо прекалили в сместа. Или нарочно прекалили, та да ни сплашат.

Приятелят му се засмя:

— Така е, недоверчив съм, ама ти пък си много наивен. Съмнението е майка на прогреса. А наивността — баща на глупостта. Нямаш представа за света. И продължаваш със затворени очи да ми повтаряш приказките от ложата… Ти папагал ли си, професоре? Храмът на човечеството… любов, братство, свобода, равенство, справедливост. Престани, за Бога! Отвори си очите най-сетне. Странни неща се случват по света. Времето изтича.

— Сега ще кажеш, че масонството е организация, обслужваща тайните цели на еврейството.

— Не точно, но да го наречем така.

— Моя е вината. Не трябваше в университета да ти давам книгите на Джеват Ръфат Атилхан[5]. Много ти дойде. Тайната държава след франкмасоните. Сигурно тогава си превъртял.

— Ти пък като че ли не се повлия. Кой почука на вратата и ми бутна в ръцете четивото „Истинската бъчва с игли“?

И двамата се засмяха. В смеха им се долавяше приятелска топлота. Усетиха как се отпускат. Не беше възможно да четеш книгите на Атилхан и да не търсиш навсякъде ционистки агенти и масонски игри. Евреите въртят света на пръста си и се стремят към Великата ционистка империя. За тази цел използват масоните и премахват всички, които им пречат. Храмът на Соломон в Йерусалим щеше да се построи от костите на неевреите…

— Нека прекратим тази тема, ако искаш — рече Сарп. — Масон съм и вярвам в този идеал. Ти не си и го смяташ за заплаха. Не можем да се разберем. Нека всеки върви по пътя си.

Корай хвана ръката на приятеля си над масата.

— Толкова ли съм глупав, та да твърдя, че милиони масони в историята на света са служили на тайните еврейски цели?

— Боже мили, що за обрат?

— Не е обрат, Сарп. Моцарт еврейски агент ли е бил? Волтер, Русо и мнозина масони с международна слава и почит, допринесли много за човечеството, на ционистките цели ли са служили? Но и ти се съгласи. Някаква скрита сила командва тази организация. И евреите, и християните в нея. Ето това е Свещеният съюз. Пътищата му си простират в безкрайността, до Деня на Страшния съд. Преди масоните се използваха за проникване в недостъпни места. За да докарат на важни позиции подлъганите със сладки приказки за човечност и братство, без национално самосъзнание свои хора. Но не те викнах да спорим за това.

— А защо?

— За да те помоля за помощ, Сарп. Не вярвам на никой друг.

Сарп се изненада. Познаваше Корай добре. Беше упорито и недоверчиво копеле. Всичко преувеличаваше и все измисляше сценарии, но не беше страхливец. Но сега за пръв път виждаше страх в очите му. Корай беше уплашен. И то много.

— Помощ ли? — прошепна. — За какво? Казвай бе, човек! Какви си ги забъркал? Какво става?

— Опасността е голяма, Сарп. Ще бъде извършено престъп-ление. Ако не го предотвратя, светът ще загине. Трябва да съобщя. Но са по петите ми. Усещам как се приближават. Трябва да ми помогнеш, приятелю!

Истанбул

— Събуди се, Скорпион!

Гласът взриви мозъка му:

— Събуди се, Скорпион!

Отвори очи. Сетивата му бяха будни. Но нямаше нито звук, нито шум, нито дори движение на въздуха. И когато клепачите му отново натежаха, бомбата пак избухна:

— Събуди се, Скорпион!

Той беше Скорпиона. Това беше кодовото му име.

И Скорпиона се събуди.

Опита се да стане, но не можа. Обади се към мрака:

— Скорпион слуша!

Сам не позна кънтящия си в металните стени глас:

— Скорпион слушаа…

— Скорпион слууу…

— Скорпиооон…

Пълна тишина отвсякъде.

Всичките му системи бяха алармирани. Опита се с поглед да пробие катранения мрак и да долови дори бръмчене на муха. Завъртя глава, търсейки сянка или движение.

И преди се беше случвало. До последно получаваше заповедите по куриер и ги изпълняваше. Нямаше и най-малка представа как Онзи го намира. След разпускането на създадения заради терористите в Ирак Екип АХ нямаше връзка с организацията. Наистина, беше участвал в една-две трансгранични операции, но те бяха нищо за агент, програмиран да убива. Всъщност и организацията го беше заличила от списъка си. Беше променил самоличността, външността, миналото си, всичко — сякаш не беше съществувал такъв човек. Скорпиона се беше родил на четирийсет години.

Печелеше от дребни чистки. Беше убиец, наеман от бизнесмените за ликвидиране на съперниците им. И внезапно Онзи беше установил контакт.

Имаше едно-единствено условие.

Летален изход и никакви следи.

Леталният изход означаваше смърт за целта.

Той така и правеше. Убиваше и не оставяше следи.

Докато преди получаваше указанията по куриер, сега нещата внезапно се бяха променили. Нареждането за последната операция мъжът му даваше лично.

Всъщност не го беше виждал. Той беше само сянка. Дори гласът не беше истински. Променяше го с дигитално устройство, като така предотвратяваше разпознаването при запис.

Не знаеше кой е човекът и какво цели. А и не го интересуваше. В неговата професия нямаше въпроси. Някой възлагаше задача, той отиваше и убиваше. И толкова.

Чиста работа, чисти пари. Това беше и неговият принцип.

Но последната задача го обърка. Една нощ телефонът иззвъня и скърцащ глас изрече паролата с куриера. „Ще дойдат да те вземат. Не се съпротивлявай“, беше казал скърцащият.

На въпроса „Ти кой си?“, му беше отговорено „Синът на вдовицата“.

Дойдоха още преди да затвори телефона. Той не се противопостави и изпълни нареждането на скърцащия глас. Последва пътуване като днешното. Накрая го изправиха пред нареклия го „Скорпион“ или по-точно — срещу сянката му. Този път човекът, чието убийство му възложиха, беше бизнесмен от Турция.

Жертвата беше един от най-богатите в страната. По името веднага разбра, че е евреин. Имаше инвестиции в много държави. Участваше в доста международни холдинги. Дори американските списания го наричаха Джуджето император. Действително беше нисък на ръст. Но спонсорираните от еврейски капитали списания го наричаха джудже не заради ръста, а за провалянето на израелските операции в Палестина.

„Тувалкаин не прощава предателството“, беше казала сянката. „Предателят трябва да отлети на Марс.“

Тувалкаин ли? Този пък кой е?, беше си помислил Скорпиона. За пръв път онази вечер се беше запитал кой е този човек. Дали не беше агент на МОСАД?

Но не след дълго се отказа от това. Защо МОСАД, притежаващ най-добрите агенти в света, ще дава милиони долари на наемен убиец за премахването на израелски враг? Можеха да го пречукат в някой ъгъл и толкова. И какво беше значението на този човек, та убийството му да струва двеста и петдесет хиляди кинта?

В такъв случай беше организация или нейно по-секретно разклонение. Чичо Сам беше решил да премахне някаква опасност и веднага си беше спомнил за иракските „чистачи“ АХ. Това беше по-близо до ума, но пак не обясняваше заплащането. Но не беше негова работа да задава въпроси.

И ето че беше изпълнил заповедта. Самуел Коен беше отлетял за Марс. Сега на дисплея на компютъра проблясваше шестцифрената сума в сметката на Кайманите.

И след като го викнаха отново, значи и работата, и парите бяха значителни.

Внезапно насреща му заиграха цветове, точно както през онази нощ. Отгоре се спусна ветрило от зелена светлина. В зеленото пробягваха жълти, червени и синкави форми. Най-напред се появи великолепно бюро. Играта на цветове продъл-жи още малко и в триъгълна сребърна рамка се показа око, което го гледаше. След последен проблясък и преливане на цветове се очерта огромен силует на мъж, криещ лице в сянката.

Пак холографски номера, помисли си. Триизмерното изображение на далечната фигура се проектираше с лазер.

— Имаш нова задача, Скорпион.

— Слушам.

— Осем цели. Както обикновено. Летален изход. Пределна чистота.

Осем ли?

— Кои са?

Ръката на сянката се протегна напред в светлинния кръг. Показалецът сочеше дясната стена. Една зона се освети.

На превърналата се в екран стена се виждаха осем снимки. И под всяка — по два реда бележки.

— Прочети и запомни.

Той вече го беше направил. Като му дойдеше времето, щеше да си спомни.

— Две от тях са жени.

Металният глас се изсмя страховито.

— Само не ми казвай, че не убиваш жени, Скорпион.

Смехът продължи още малко.

— Защото няма да ти повярвам. Съжалявам за момичето в хотелската стая. Хубава беше. Жалко, много лошо е паднала. Счупил ѝ се гръбнакът и умряла на място. Какъв трагичен инцидент, нали? Добре, че не е изпитала болка. Така каза полицията. И черепът ѝ май бил счупен, такива нещо подочух. Само не можах да проумея синините по ръцете. Сякаш я е стискал октопод.

Как този беше разбрал толкова бързо? Що за организация е това? Имаше очи и уши навсякъде. Следеше и него. Не биваше да го забравя.

Скорпиона предпочете да замълчи. Трябваше да се съсредоточи върху целите. Отново погледна снимките. За Бога, помисли си. Един само да очистя, земята ще се разтресе.

Прокънтелият смях беше още по-зловещ от преди.

— Точно както си мислиш — въздъхна сянката. — Един само да изчезне, ще настъпи ад. И особено ако един след друг заминат и осемте. Но какво да се прави? Тувалкаин иска така.

Скорпиона продължи да наблюдава внимателно изображенията, които ту се появяваха, ту изчезваха върху превърнатата в екран стена.

След секунда мълчание гласът продължи:

— Имаш осем нови фирми, Скорпион. Осем фирми, чиито кодове на сметките ще знаеш само ти. За всяка работа по петстотин хиляди. Схвана ли?

Схванал беше.

— Не зная какво ще правиш с толкова пари — отбеляза гласът. — Ще можеш да се мериш с Тръмп и Бил Гейтс.

И отново избухна в истеричен смях.

— Това е всичко… Не бързай с последната мишена. Приближи я, но не прави нищо. Чакай заповедите ми. Може да го оставя за себе си.

Млъкна. Известно време се чуваше хрипливото му дишане. Изображението беше толкова реално, че на Скорпиона му се стори, че усеща гадния му дъх.

Когато букетите от светлини затанцуваха отново, сянката изхриптя:

— За малко да забравя. Последната ти изява беше много показна, Скорпион. А Тувалкаин наказва с меч!

Спусналото се от тавана ветрило зелена светлина внезапно изчезна. Формите и цветовете се изгубиха един по един. Остана само окото в сребърния триъгълник. После и то угасна. Скорпиона изведнъж се изгуби в светлината.

Истанбул

Корай Булут весело вдигна чаша, сякаш не той беше изломотил преди малко: „Човечеството е в опасност, преследват ме. Усещам, че се приближават, помогни ми!“

— Огън за братството ни!

В тона му нямаше подигравка. Явно под „братство“ разбираше не масонското, а тяхното дългогодишно приятелство. Но откъде знаеше символа „да запалим огън“? Или го беше казал случайно?

— Огън — отговори.

Чукнаха чашите си:

— Огън за справедливостта!

Май пак бълнуваше.

— Огън!

— Огън за равенството!

След всеки огън отпиваха по глътка.

След заседанието за избор на нов ръководител масоните слизаха долу и сядаха край масата. Церемонията се наричаше Потири агапи. На тази вечеря имаше цял куп символични названия. Вместо чиния се казваше керемида, вместо вилица — кирка, вместо чаша — оръжие. Новият Почитаем казваше: „Да заредим оръжията, братя!“, и чашите се напълваха; когато Почитаемият видеше пълните чаши, нареждаше: „Огън с оръжията, братя!“. Масоните ставаха на крак, протягаха чаши и в един глас казваха „Огън!“.

Смешна, но впечатляваща церемония. И явно Корай познаваше и нея, и ритуала.

— Огън, добре — усмихна се Сарп.

— Огън!

Поднесоха чаши към устните си и отпиха. След три „огъня“ ракията в чашите свърши.

Корай се разсмя:

— Следващия път огънят ще е за Енох.

— Енох ли? Този пък кой е?

Корай размаха показалец.

— Не познаваш ли пророка, който според вашата масонска литература е прапрадядо на Ной? Известен е като създател на масонството преди Потопа. Зидарят Енох, изградил един над друг девет тайни купола под земята.

— Не, не го познавам.

Корай отново размаха пръст. Сега завъртя и глава. Усмихваше се като палаво дете. Но Сарп долавяше тревогата в погледа му, която се опитваше да скрие зад дебелите очила.

— На бас, че не си чувал за Иавал и Тувалкаин!

— Не съм.

— Абе, що за масон си ти? — и впи в него строгия си, питащ поглед. — Ти подиграваш ли ми се? Не си ли масон?

— Ох, Корай, ще ме побъркаш! Разбира се, че съм!

— Какво значи „съм“? Така ли се отговаря? Ако някой те попита: Масон ли си?, трябва да отговориш: Така ме наричат братята. Това е масонски отговор.

— Добре де, исках да кажа, че съм масон.

Беше го прошепнал неволно и се озърна да не е чул някой.

— Страхлив брат. Боиш се дори да кажеш какъв си. Що за масонство е това, кажи ми? Не си и чувал за Иавал и Тувалкаин.

— Не съм, да. Толкова ли е важно? Кажи, какви са тия Джа… и каквито и да са там?

Корай отново вдигна пръст, но този път не го размаха.

— Тия Иавал и Тувалкаин са несъщи братя на Ной. Абе, ти да не би да нямаш и масонски речник? Там го пише. Вземи да прочетеш.

— Ама ти майтапиш ли се с мен, Корай? Какви ги плещиш, за Бога?

— Не е майтап и не плещя. Напълно сериозен съм.

— Виж какво, Корай, цяла година… Е, добре де, зарадвах се, че ще те видя след петнайсет месеца и доприпках. Заради теб отбих едно ужасно красиво момиче. А ти си ме почнал, то Менох ли не щеш, то Джабал ли… Ако продължаваш така, ставам и си тръгвам. Утре ме чакат две трудни операции.

— Първо, не е Менох, а Енох. Не е Джабал, а Иавал. Джаба е от филма „Междузвездни войни“. Онова огромно чудовище. Ако го кажеш пред някого, ще станеш за резил — и бодна от салатата си. — Ха, наистина ли започна да излизаш с онова нещастно момиче?

— Нещастно ли? Кого имаш предвид?

— Филиз Буран, секретарката ти.

— И защо да е нещастна Филиз?

— Защото се чуди какво да направи, та да я забележиш, да ѝ обърнеш внимание. Лудо влюбена е в теб. Но ти не виждаш по-далеч от носа си. Май ти е дошъл умът в мое отсъствие…

Направо ще ме побърка, помисли си. Откъде знае, че ако не беше ме потърсил, щях да изляза с нея? Но се замисли за друго. „Лудо влюбена е в теб…“ Думите на Корай се завъртяха в ума му… Така ли беше наистина?

Корай продължаваше да го наблюдава. Той отговори на погледа му. Притесни се и зарови из чинията с мезета.

— Да вземем ли още една порция пържен патладжан?

Замълчаха. Сарп повика сервитьора и даде нова поръчка. И тогава разбра защо е бил неспокоен от самото начало. Корай непрекъснато поглеждаше към вратата. Щом се отвореше, той се извръщаше да види влизащите. Ето, сега пак го направи. Проследи с поглед влезлите мъж и жена.

— Чакаш ли някого?

— Неее.

— Не отделяш очи от вратата.

— Не мога да се отърся, навик ми е. Все гледам кой влиза и кой излиза.

— Едно време не правеше така.

Корай се протегна към чашата си:

— Огън!

— Хайде, по-кротко. И двамата ще шофираме.

Корай кимна и остави чашата. Посегна за салфетка.

Дали знаеше, че масоните наричат салфетката „знаме“? Сарп вече дебнеше всяко действие на приятеля си. Очевидно знаеше за масонството повече от него самия.

Но вече нямаше никакви тайни. И какво ли да се крие? Всичко, което за масоните беше тайна, се въртеше навсякъде като медалите на Червената армия, от която навремето светът е треперил. Цели чаршафи излизаха в интернет. Това го разбираше, но не му беше ясно как е възможно по книжарниците да се продават книги за масонските степени и ритуали. Иначе те се раздаваха единствено на масоните. Как тогава се появяваха на пазара? Дали не ги крадяха от масонските домове? Сега дори по интернет се продаваха степени. „Първа масонска степен… Сложи 30 лири в кошницата.“

Очевидно това беше работа на някои братя. На недоволните или обидените. Вероятно си отмъщаваха чрез тайните.

Всъщност Сарп не схващаше защо се крие всичко това. Нека всички четат и знаят. Какво толкова? Въпросните книги съдържаха красиви думи за висши идеали и съвети. Щом работеха за човечеството, нека хората да знаят това.

Корай извади химикалка и започна да пише по салфетката.

Сарп протегна врат и се вгледа. Дълга отвесна линия. Над нея — по-къса, хоризонтална.

Обърна рисунката към Сарп:

— Какво е това?

— Безформено „Т“.

Обърна салфетката отново към себе си. Нарисува колелце в мястото на допиране на чертите.

— Виждал ли си това досега?

Сарп се замисли.

— Не съм. Прилича на колие. Какво е?

— Crux Ansata на латински. Чувал ли си го в ложата или другаде, споменавал ли го е някой пред теб?

— Не съм го чувал, Корай. Нито някой го е споменавал пред мен. А трябва ли? Моля те, престани с тези загадки и обясни както трябва. За какво става дума?

— Мечът с дръжката. Намерен е в Древен Египет. Според легендата са го използвали жреците в храмовете на Хермес[6].

— Легенда ли?

— Да… Става дума за преди три-четири хиляди години. Не те ли интересуват масонските предания?

— Вече съм сигурен. Няма лек за твоята болест. Легенда за названието. Приказка. Натъкмяване. Измислица. Защо да вярвам?

— Никой слух и никоя легенда не изникват от нищото. Само не ми казвай, че и за Хермес не си чувал!

— Е, за него съм чувал. Бивш аржентински футболист.

Корай не обърна внимание на подигравката на приятеля си.

— Не, господинчо, не е. Живял е в Древен Египет. Смята се за прародител на всички науки. Според някои е самият Енох. Но датите много не съвпадат. Помежду им трябва да има около пет-шест хиляди години. Създателят на херметизма[7]. Масонството води началото си от него…

Внезапно Корай млъкна. Отново погледна към вратата. В кръчмата влизаше едър мъж. С бръсната глава и злобно изражение. Стоеше на вратата и оглеждаше масите.

— Аз изчезвам — прошепна Корай. — Ако този тръгне подире ми, веднага тичай на улицата и викай колкото можеш. Ако не тръгне, плати сметката. Ще се видим в Старата винарна.

Стана, без да му даде възможност да отговори. Бързо тръгна към вратата. Гологлавият го следеше с поглед.

Сарп усети как се напрягат мускулите и нервите му. Тялото му се изпъна като струна. В ума му зазвъняха милиони предупредителни звънци. Значи приятелят му наистина беше в опасност, иначе нямаше да направи толкова детинско нещо. Изчака развоя на събитията, готов да скочи.

Корай вървеше между масите. А застаналият на вратата мъж все така го наблюдаваше. В един момент Сарп си помисли, че онзи гледа и него над рамото на приятеля му.

Една крачка… Още една. Две крачки оставаха между гологлавия и Корай. Каквото и да станеше, щеше да се случи след две крачки.

Мъжът се дръпна от вратата и даде път. Корай почти се промуши край него, отвори вратата и излезе в коридора. Вратата на пружина веднага се затвори след него.

От напрежение устата на Сарп беше пресъхнала като пустиня.

Гологлавият се обърна и погледна след Корай.

Сарп леко се надигна от стола. Пресмяташе с колко крачки ще стигне до изхода.

През витрината видя как се отваря вратата към улицата. Корай вече беше вън, сред огромната тълпа, която едва се разминаваше. Напразно се уплаши, глупчо, помисли си. Кой можеше да му направи нещо в тази навалица?

Докато минаваше пред витрината с ръце в джобовете и вдигнати рамене, Корай хвърли незабелязано поглед вътре и излезе от полезрението.

Сарп се правеше, че гледа другаде, но вниманието му беше насочено към гологлавия. Той внезапно се обърна и погледна изопнатия като пружина Сарп. Той отвърна на погледа му. Мъжът се отдалечи от вратата и тръгна към бара в дъното. Мина през една маса от Сарп. Седящите на нея се опитаха да преместят столовете си, за да му направят място. Гологлавият ги погледна и им се ухили. Сарп продължи да го наблюдава скришом чак докато го видя да сяда на високо столче пред бара.

Кой беше този човек? И защо като го видя, Корай пребледня като платно? Гологлавият наистина ли следеше приятеля му? Защо? Каква работа можеше да има Корай с този противен тип? Хиляди въпроси препускаха в ума на Сарп. Внезапно се почувства много уморен. Прочисти с вода пресъхналото си гърло. „Сметката!“, викна на сервитьора.

Сарп Кая влетя като хала в Старата винарна. Беше препъл-нено, както винаги. Много от клиентите стояха прави на групи. Тумбестите винени чаши с високи столчета по масите от светлината на свещите приличаха на едри рубини. Стените бяха декорирани с наредени една над друга бъчви с вино. На човек му идеше да завърти канелката и да си наточи.

Едно време от цигарен дим нищо не се виждаше, но сега не беше така. Пушачите вече излизаха навън. Множество мъже и жени дърпаха настървено от цигарите, отпивайки вино, и димът в тъмната нощ образуваше сиви и сини облаци над главите им. Механата, а не пространството пред нея, трябваше да е задимена и мрачна. На никого не му се пиеше в такава чиста механа. И собствениците бяха приглушили светлините, за да създадат задушевна и малко меланхолична атмосфера. Нямаше цигарен дим и миризма. Вместо тях властваше тежката смес от възкисело вино, разни парфюми, евтини дезодоранти и пот.

Сарп не беше в състояние да забележи и мисли за това. Беше много ядосан. Усещаше как тялото му още трепери от преживяното преди малко нервно напрежение.

Паниката беше напразна, но явно Корай много се страхуваше, за да се разтревожи толкова. И страхът му беше заразен. Беше прихванал и него. Докато вървеше от кръчмата на Аслан към винарната, непрекъснато поглеждаше назад, стараейки се да не го показва. Дори като в полицейските филми, щом минеше покрай витрина, спираше и търсеше гологлавия в отраженията.

Разблъска навалицата и мина напред. Корай пак беше седнал в дъното. Облегнат на бъчвите по стената, се взираше пред себе си. Пред погледа му беше цялата механа. Както и всеки, който би се приближил.

Когато го видя, понечи да се изправи. Сарп го натисна по рамото и го възпря.

— Виж какво — прошепна в ухото му, — нямам нито желание, нито време да си играя на шпионин. Ако ми кажеш човешки какво става, давай. Иначе си тръгвам и не искам да те виждам повече.

Корай вдигна глава и изгледа приятеля си над очилата.

— Ще ти разкажа — отговори и го дръпна за ръката да седне. — Но не е толкова просто. Дълго и объркано е.

— Нищо, ще те изслушам.

— Ще ме помислиш за луд.

— Вече те мисля. И то за опасно луд.

По лицето на Корай пробяга горчива усмивка.

— Кой беше оня в кръчмата, дето толкова те уплаши? Познаваш ли го?

— Не.

— Виждал ли си го досега?

— Не. Никога.

— Лъжеш. Или си се уплашил и избягал от непознат човек? Сякаш видя дявола. А мен наричаш страхливец.

— Припознах се.

— В кого?

— В убиеца.

— Какво?

Изненадата на Сарп разсмя Корай.

— Казах ти. Ще решиш, че съм се побъркал.

Сервитьорката дойде при тях и те млъкнаха. Корай поръча. Когато момичето записа поръчката и се отдалечи, той внезапно попита:

— И за Содом и Гомор ли не си чувал?

Пак ли, понечи да възрази Сарп. Но беше решил да го изслуша.

— Чувал съм — отговори отегчено. — Притчата за онези градове, които Бог унищожил с огън.

— Разказ, фигуриращ в книгите на три религии, не може да бъде притча, приятелю. Ако обиколиш израелско-йорданската граница и идеш до езерото Лот, ще разбереш.

— Какво общо има приказката със страха, че някой те следи? Хайде, кажи ми!

Корай щеше да каже. Решил беше. Щеше да изложи на опасност обичния си приятел, но нямаше избор.

— Дълго е, но ще се постарая да резюмирам.

— Не резюмирай, разкажи всичко.

— Би отнело дни и седмици, Сарп. Сега няма време. Времето изтича. По-късно ще узнаеш всичко с подробности. Засега се задоволи с разказа ми и малко се поразрови по тези въпроси. За Бога, моля те да направиш това. Заради мен. Заради себе си.

Млъкна. Посочи претъпканата механа.

— Заради тях.

Търпението на Сарп се изчерпваше.

— Стига речи, разказвай.

— Слушай тогава… Всичко започва преди Потопа.

Сарп въздъхна наум, но не го прекъсна.

— Ной имал двама несъщи братя. Иавал и Тувалкаин. Господ го известил за Потопа. А той разказал на тях. Казал им, че ще построят кораб и ще приберат живите същества, за да ги спасят. Но как да построят толкова голям и мощен кораб с тогавашните си познания? Ной съобщил, че Господ го е посветил в седем тайни науки.

— Седемте тайни ли?

Корай намести може би за петдесети път тази вечер очилата си с дебели рамки.

— Да — отговори. — Братята му полюбопитствали. И го притиснали да издаде тайните.

— Я виж ти, интересно. И какви били тайните?

Корай пренебрегна иронията.

— Според масонската литература това са Граматиката, Логиката, Реториката, Аритметиката, Геометрията, Музиката и Астрономията.

— Брей, брей — не се въздържа Сарп и се засмя. — Ама че тайни. Докато е строил ковчега, Ной е просвещавал и е пял. И с право. Ако не е пял, как щели да минат двете години на Потопа? А граматиката навярно му е трябвала, за да обучава животните в ковчега!

Корай се ядоса.

— Не си измислям. Така масонските източници определят тайната на седемте науки.

— Извинявай, извинявай — Сарп направи опит да се стегне и да го успокои.

— Ной прошепнал седемте тайни на братята си. Иавал ги вдълбал в камък, за да не се изгубят при Потопа. Но Господ бил поверил още една тайна на Ной. Нея той скрил от братята си.

— Леле! Осмата тайна? Колко загадъчно!

— Не се занасяй. Тувалкаин научил осмата тайна. Седемте записал върху еленска кожа. А осмата издълбал върху каменен куб.

— Браво! — промърмори Сарп. — И каква била тази страшна тайна?

Корай продължи, сякаш не беше чул.

— С известен само на него шифър записал осмата тайна и под нея изрисувал онова.

— Чакай да отгатна — прекъсна го Сарп. — Онова, което нарисува на салфетката… Как се казваше… О, Боже…

— Ансата… Кръстът с дръжка.

— Йес! Точно така!

Друг път Корай би се ядосал. Щеше да стане и да си тръгне, но сега не му беше времето. По-точно, време нямаше. То изтичаше.

— Поставил каменния куб в изработен от него метален цилиндър и го пуснал във водата.

— Ама той доста се е потрудил бе, Корай! Хем дърводелец, хем железар, хем каменоделец, хем художник. Всичко му е идвало отръки. Браво. Къде ги сега такива?

Корай щеше да изпсува, но в този момент сервитьорката донесе виното и той замълча. Изгледа внимателно Сарп. Когато момичето се отдалечи, каза със странна интонация:

— Нали на входа на храмовете ви има две колони? Едната каменна, другата — метална?

— Е, и? — избоботи Сарп. — Осмата тайна в ложите ни ли се крие? Спри, за Бога! Такава дивотия не са изръсили дори ислямистите — най-отявлените масонски врагове! Прекрачваш границите.

— Слушай! — рязко каза Корай. — Хиляди години след Потопа Хермес намерил цилиндъра на Тувалкаин. Научил седемте тайни. Добил всички знания. Но не разкрил шифъра на каменния куб. Усетил, че там има нещо недобро. Сигурно си е помислил: Ако не е така, защо да се маскира с шифър. Хермес предал йерархично седемте тайни на жреците си. Харесал и кръста с дръжката, изрисуван от Тувалкаин върху еленската кожа. И накарал да го вдълбаят в храмовите стени. Можеш да го видиш навсякъде по пирамидите и в Долината на царете. Египтяните мислели, че това е ключът от вратата към другия свят. Фараоните щели да се възнесат на небето с поставените в гробниците лодки, да отключат вратата с него и да се сдобият с вечен живот.

Прекъсна, за да отпие вино. Премлясна и продължи:

— А Хермес се мъчел да разгадае шифъра. Бог му помогнал. Божествената тайна била застрашена. Защото каменният куб, върху който Тувалкаин издълбал осмата тайна, бил в храма. Можела да попадне в ръцете на недобросъвестни хора. Но ако я научел Хермес, щял да разбере, че трябва да я скрие. И Господ му помогнал. Хермес разгадал шифъра за една нощ. Обхванал го ужас. Господ му рекъл: Ето, виждаш. Никой освен теб не бива да узнае осмата тайна. Дори фараонът…

— Нека фараонът не я научава, а аз.

— Това било такова познание, че притежателят му щял да превземе света и да властва над вселената. Никаква сила или мощ не можели да му противостоят.

— Хайде, бе! Разказвай де, какво било това?

— Тайната на огъня, унищожил Содом и Гомор — прошепна Корай след кратко мълчание. — Формулата на антиматерията… Унищожителна сила, убиваща светлината и раждаща мрака. Карта на тайните пътища към безсмъртието…

— Колко дълга е била тази тайна? Като формула ли? Чакай малко, че съвсем се обърках. Кое е първо, Потопът или Содом и Гомор?

— Потопът…

— Момент, момент — усмихна се доволно Сарп. — Сега те пипнах! Щом Потопът е пръв, значи Тува или който и да е оня, е научил осмата тайна, която пък е формула за нещо, което не се е случило, но ще се случи? Значи Господ е дал осмата тайна на Ной в смисъл, че ще направи еди-какво си един ден? За да го подготви? Дори да е така, нещо не схващам как Хермес е съобразил всичко това — не можа да се удържи повече и избухна в смях. — Божичко, Корай! Добре, че се обади! Отдавна не съм се забавлявал така.

Корай го изгледа накриво.

— Всъщност е много просто — каза. — Ако онзи, който знае какво е станало със Содом и Гомор, не е тъп като теб, ще разгадае шифъра на Тувалкаин и ще открие връзката. Ужасът ще блесне пред очите му. А Хермес не е бил глупав. И тайната не се отнася само до страшната сила, която убива светлината и ражда мрака… Забрави ли за тайния път към безсмъртието?

— Таен път към безсмъртието… Олеле, мале. Тайната на безсмъртието, значи?

Корай не отговори, а само го погледна.

— А ти виждал ли си този каменен куб?

— Не, не съм — рязко завъртя глава Корай.

— Добре. И какво направил Хермес? Вече всичко било в ръцете му, нали? Светлина, мрак, безсмъртие и бог знае още какви тайни е научил. Все нещо трябва да е направил. Например преврат срещу фараона.

Корай го изгледа укорително, но предпочете да замълчи.

— Хермес — продължи — казал на Господ: „Осмата тайна зарових на най-сигурното място — в сърцето си“. Спомняш ли си тези думи? Нали така казвате в ложата? Изгорил еленската кожа на Тувалкаин. Запазил единствено частта с кръста с дръжката. Разтрошил каменния куб с осмата тайна. Тя вече била на сигурно място. И когато и той умрял, щяла да си отиде заедно с него.

— Добре де — възрази Сарп, — човечеството е спасено. Какво те тревожи?

— Ти не ме слушаш. Не следиш мисълта ми — отговори Корай и ядосано се огледа наоколо. — Няма да стане. Глупак съм бил да мисля, че ще ми обърнеш внимание. Сега опасността е още по-голяма. Защото ако ми се случи нещо, няма кой да следи врага.

— Добре де, добре. Не се пали толкова, слушам те. Обаче е толкова заплетено…

Корай намести очилата си с показалеца.

— Всичко било наред до един момент. Чак докато…

— Докато какво?

— Докато Хермес не се усъмнил в правилността на постъп-ката си. Започнал да си мисли: „Дали е правилно напълно да унищожа тайната? Може би в бъдеще човечеството ще има полза?“ После се решил. Казал тайната на един зидарски чирак на име Хирам Абиф[8], на когото имал доверие.

Лицето на Сарп Кая светна от удоволствие.

— Слава Богу! Вече се чудех как ли се свързва това с масоните. Но те предупреждавам: няма да понеса, ако кажеш, че Хирам Абиф ни е навлякъл тази беля!

— Не говори глупости. Хермес познавал качествата и ума му. Вярвал му. Това бил едничкият човек в света, на когото било възможно да се повери осмата тайна. И Хирам я заровил в сърцето си. И тъй като при строежа на Храма на Соломон нямал вяра на никого, издълбал собственоръчно с чука шифъра на Тувалкаин върху четири каменни куба. Скрил ги в четирите ъгъла на храма. На изток и запад, на север и юг. Схващаш ли? Така масоните подреждат посоките. По този начин тайната не се загубила, а била скрита. Когато асирийският цар Навуходоносор превзел Йерусалим и изравнил със земята Храма на Соломон, камъните изчезнали.

— Ох — каза Сарп и се изправи, — аз пък очаквах да кажеш, че благодарение на осмата тайна масоните ще превземат света. Но не сме прави да наричаме Навуходоносор варварин. Той е спасил света и човечеството.

Корай завъртя глава:

— Изчезнали са три от четирите камъка на майстор Хирам. Западният, южният и северният. Но четвъртият…

— Източният?

Корай плътно се приближи до Сарп и прошепна:

— Да, източният.

— Еее?

— Източният камък не е изчезнал, Сарп. Осмата тайна е намерена. Камъкът с нея е у някого.

— У кого?

— Пак няма да ми повярваш.

— Ами опитай.

— Последният… — и Корай пак се огледа наоколо —…каменен куб — наведе се през масата към приятеля си — е у турчин.

— Какво? Я стига!

Сарп неволно беше скочил на крака. Когато Корай му изшътка, усети, че стои прав. Мълчаливо седна и погледна приятеля си. Опита се да разгадае израза на очите му. Не, Корай фанатично вярваше в разказа си.

— Чуй сега — каза след малко. — Зарежи тези стратегии и проучвания. Напиши роман, сценарий или нещо друго, което изисква такова огромно въображение.

Тогава Корай направи нещо съвсем неочаквано. Стисна здраво ръката на Сарп и я разтърси.

— Това е истината — прошепна. — Тайната на Тувалкаин се върна след пет хиляди години. И камъкът е в ръцете на турчин. Но той вероятно не знае това. Представа си няма за опасността.

В очите му се четеше див ужас.

— У кого е? — отново попита Сарп. — У някой масон ли?

Приятелят му сякаш не го чу. Гласът му стана толкова слаб, че едва се долавяше:

— Някой търси камъка с тайната, Сарп. И знае у кого е.

— Сигурно е у масон — иронизира го Сарп.

Корай поклати глава:

— Научил е къде е камъкът. И той, и притежателят му са в опасност. Трябва веднага да го предупредя. Утре заминавам за Анкара. Ако не успея, ще се случи най-страшното. Той разбра, че аз знам къде е камъкът. И прави всичко да ми попречи да предупредя собственика му. Убиецът е по петите ми, Сарп. Опасността е огромна. Застрашен е не само притежателят на камъка, но и цялото човечество. Трябва да му попречим. Ако не аз, то ти.

Сарп изпи последната глътка в чашата си. Набързо прехвър-ли през ума си събитията от вечерта и разказа на Корай. А той беше съвсем невероятен. Още малко да стигне до Адам и Ева. Каква ли ще е тайната, способна да унищожи света? Що за глупава фантастика. Бяха минали седемдесет-осемдесет години, откакто човечеството беше открило тази тайна. И тя се наричаше атомна бомба. Какво по-страшно от това можеше да има?

— А знаеш ли какво значи Тувалкаин на иврит? — замислено попита Корай.

Откъде можеше да знае. Вдигна рамене.

— Тувалкаин на иврит се произнася Тебел Канах. Първата дума означава земя, а втората — владетел. Тоест Владетел на света.

— И какво общо имат тези измишльотини с масонството? Все още не схващам.

Корай го изгледа особено.

— Нямат — отговори. — Но жокерите, които ще те отведат до тайната, са скрити в масонските книги. Ако ги откриеш, ще стигнеш като мен до камъка на тайната. Помисли малко.

Сарп го изгледа с празен поглед.

— И ти ми казваш — глуповато започна той, а заради нахлуващите в ума му притчи и легенди по никакъв начин не успяваше да се концентрира, — че зад всичко това не стоят масони, така ли?

— И да, и не.

— Недей да извърташ. Кажи ми истината. Масонска игра ли е, или не?

Корай поклати глава.

— Тогава кой стои зад всичко това? Америка, Израел или британците?

— Никой от тях — тихо отговори Корай. — Страшна сила. Над държавите. Тайната държава.

Сарп рязко се изправи. Не можеше да каже: „Глупости са това. Ти си се побъркал, дрънкаш ми еврейските фобии на Джеват Ръфат Атълхан“, понеже не искаше да обиди приятеля си.

— Ще помисля — отговори.

— Действай. Проучи. Виж събитията и легендите през моите очила — каза Корай, като свали очилата и ги поднесе под носа на приятеля си. — Няма време, Сарп. Ако нещо ми се случи, гледай всичко през очилата ми. И се съобразявай с това.

— Кого? — попита неразбиращо Сарп. — Кого трябва да предупредя? Какво да му кажа?

Корай отново се огледа. Приведе се към Сарп.

— Ако нещо ми се случи, не позволявай да се възцарят мракът и безсмъртието. Виж всичко през очилата ми. Тогава ще разбереш кого да предупредиш. Ако ти кажа сега, ще те изложа на опасност.

После замълча. Внимателно нагласи очилата си.

— Кога свършват масонските заседания?

Хайдее, рече си Сарп. Както си говореше за опасности и тайни, Корай изведнъж пак беше преминал към масонските термини. Разумът му май ту идваше, ту се губеше. Дали да не споделя с приятеля си психиатър в болницата? си помисли. Нямаше друго обяснение — приятелят му имаше психически проблем. Реши да му играе по свирката:

— В полунощ — отговори като масон.

— Сега полунощ ли е?

— Точно полунощ.

— Тогава да се разотидем — прошепна Корай, сякаш закриваше заседание на ложата. Направи опит да се усмихне.

Прегърнаха се. С мъка в сърцето Сарп целуна приятеля си по бузите. Мислеше си: Господи, какво му стана на това момче?

На раздяла Корай го хвана за ръка:

— Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?

— От кого?

— От палача на Тувалкаин.

Истанбул

Сарп Кая не можа да дойде на себе си дълго време след излизането от винарната. Не искаше да се качва в колата. Излезе на булевард „Истиклял“ и зави вдясно към трамвая. Бейоглу затихваше, но все още живееше. Групи туристи, разотиващи се по хотелите. Уморени, отегчени ловци на женска плът и дебнещите ги сводници. Няма да се промени този квартал, помисли си. Преди сто години е било така, и след сто ще бъде.

Вървеше, вдишвайки дълбоко и без да мисли за нищо. За пръв път от толкова години му се припуши. Какви ги дрънкаше Корай? Това не можеше да бъде плод на здрав разум. Действително беше превъртял от търсене на теории за конспирацията. Жалко. Такъв ум, такова образование, такава всестранна култура, а виж какво стана!

Енох, прапрадядото на патриарха Ной. Корай го беше провъзгласил за прародител на масонството. Сарп не беше чувал името му. После пък беше забъркал Хермес с масоните. Да, веднъж беше чел, че масонството е повлияно от херметизма. Но всичко беше забулено в легенди. Не се знаеше дори дали наистина е съществувал някакъв Хирам Абиф. Може и той да беше масонска измислица.

Само наивник би приел сериозно приказките на Корай. Ето на, Тувал не знам кой си написал седемте Божи тайни на еленска кожа, ето на, намерена била още една тайна. За силата, която щяла да унищожи света, и дори за формулата на безсмъртието. И тайната след хиляди години попаднала в нечии ръце. На турчин при това. Но някой друг научил за местонахождението ѝ и че Корай също го знае. И сега в опасност били и притежателят на тайната, и Корай. Ако онзи се сдобиел с тайната, щял да превземе света.

Щял, щяло, щяла, усмихна се вътрешно Сарп. Втъкани едно в друго легенди, предания, измислици. И моля ви се, всичко това го имало в притчите, вдъхновили ритуалите на висшите масонски степени. Историята на пророците го доказвала. Но това, което наричат история на пророците, не са ли също предавани от ухо на ухо легенди, приказки, фантазии? Мойсей се изкачил на планината. А Господ с огнено перо изписал върху камък десетте си заповеди. Не прилича ли на възкръсването на Христос?

Сарп нямаше нищо против хората да вярват в такива неща. Но не беше за вярване, че един професор и изследовател като Корай, изучавал положителни науки и признат капацитет в световната политика, ще създаде от такива приказки теория на конспирацията и отгоре на всичко ще се опита и него да убеждава.

Спря в началото на улица „Нур-у Зия“. Улицата, на която през петнайсет дни от осем години насам идваше за заседание на масонската ложа, беше както винаги потънала в тайнствен мрак. Вероятно никоя друга улица в света не заслужава такава загадъчност, си помисли. За непосветените това си беше зле осветена, възтъмна улица. Но за обичащите да крият всичко зад завеса от символични тайни и загадъчност масони не можеше да се намери по-подходящо от това място. Без да знае защо, Сарп влезе в уличката. Докато слизаше по нея, си помисли: Да, хората непременно се питат защо навлизаме в мрака, затваряме вратите и обясняваме всичко с тайни и загадъчни приказки. Нормално е да си мислят: „Там става нещо и затова го крият“. В масонството, затварящо се в мрака зад вратите на храма, за да се предпази от враговете и опозицията си, накрая си даваха сметка, че тази тайнственост дава основания за подозрения и неприязън, но май вече беше късно.

Болните мозъци все още ни мислят за еретици и израелски шпиони, каза си. Блатото на подозренията ражда точно такива конспиративни сценарии. На всичко отгоре сега го прави най-добрият ми приятел. И то убедено.

Спомни си физиономията и паниката на Корай, когато видя оня човек на вратата на кръчмата. И думите му точно преди да се разделят:

— Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?

— От кого?

— От палача на Тувалкаин.

Първо си помисли, че приятелят му се шегува. Но не! Не беше шега. Той наистина вярваше в тези щуротии.

Кой беше онзи гологлавец? Наистина ли следеше Корай? Ако беше така, защо не беше тръгнал след него, когато приятелят му избяга, блед като платно?

Корай определено е луднал, промърмори. Чалнал се е. Братът на Ной в механата на Аслан! И по петите на Корай… Кой щеше да повярва на този брътвеж? Тази вечер всичко беше приказка. Имаше само едно истинско нещо. Страхът в очите на Корай.

Реши още щом отиде в болницата сутринта, да разкаже всичко на Хикмет Тимур. Той самият беше малко перко, но прекрасен психиатър.

Но какво щеше да му разкаже? „Аз съм масон. А един приятел се е втренчил в масоните.“ Така ли щеше да му каже? Ако пък заговореше за Ной, Тувал еди-кой си, осмата тайна и прочие, Хикмет и него щеше да сметне за луд. Защото нормален човек не би приел сериозно такива неща и не би ги преразказал. Разказвачът не беше за лекар, а за лудницата.

Тъмният тротоар сви наляво с лека дъга.

И тогава нервите му се изопнаха.

Разтрепери се от глава до пети. Това проскърцване ли беше? Има ли някой зад гърба ми?

Какво ставаше? Може би някой друг беше завил по улица „Нур-у Зия“ от булевард „Истиклял“?

Но нервите не приемаха логиката на ума. Сърцето му заби учестено. Какъв беше този шум и причината да го възприеме като заплаха? Веднага разбра отговора. Не бяха стъпки. Нито животни.

Забави крачка, за да разбере какъв е шумът, от който космите му настръхнаха. Не чу нищо друго, освен собствените си стъпки. После съвсем спря и се ослуша в тишината. И сега не чу друго — само ударите на сърцето си.

„Заблудил си се“, каза на висок глас, за да се окуражи. „Приказките на Корай ти опънаха нервите. Заради глупостите, набивани в главата ти цяла вечер, умът ти си играе игрички. Иска да мислиш, че някой те следи. Няма никакъв шум.“

И тъкмо се готвеше да продължи, упреквайки се за глупостта си, когато чу същия шум.

Шумолене. Коварно прошумоляване.

Ударите на сърцето му зачестиха и пулсът му се ускори. Несъзнателно се облегна на стената.

Сякаш нещо се влачеше по земята.

Стъпки нямаше, но шумоленето приближаваше.

Бягай, изкрещя вътрешният му глас. Бягай, Тувалкаин е по петите ти!

Май полудяваше. Засипа ругатни по адрес на Корай.

Шумоленето съвсем приближи. Още малко и щеше да излезе от завоя и да се сблъска с него. Онова, което издаваше този коварен звук.

Разумът му настояваше да потисне желанието за бягство. Побегнеш ли, свършен си. Като него ще паднеш в плен на страховете и подозренията си.

Остана на място. Сдържа дъха си.

Шумоленето приближи още повече. По улицата, през камъните, се тътреше нещо голямо. Нещо без крака!

Бягай, още веднъж изкрещя вътрешният му глас.

Труп! Някой влачи труп по паважа. Бягай!

Нервите му бяха опънати до скъсване. Обля го пот. Огледа къде да се скрие, но не намери. Всички врати бяха здраво залостени. Само в изхода на улицата към малкото площадче от прозореца на втория етаж на голяма стара кооперация се процеждаше немощна светлина. Тя не осветяваше дори прозореца. Изведнъж си спомни дивотиите на Корай за осмата тайна. Силата, убиваща светлината и раждаща мрака! Тук светлината беше умряла, всичко тънеше в мрак. Направи опит да си припомни улицата. На площадчето по-нататък имаше паркинг, където понякога оставяше колата си. Там трябва да има някой, помисли си. Реши да забърза натам, но вече беше късно. Шумоленето зави в уличката и Сарп се озова лице в лице с него.

Почти се сблъска с мъж, повлякъл огромен чувал. От слабост бузите му бяха хлътнали навътре. Очите му проблясваха от огромни вдлъбнатини. През скъсаната риза стърчаха кокалестите му гърди. Под липсващия от коленете надолу панталон нямаше обувки. Човекът беше бос.

Той също се стресна, когато съвсем неочаквано се сблъска с някого зад тъмния ъгъл.

Сарп премести поглед от босите нозе към големия чувал, който едва теглеше.

— Уплаши ме до смърт — изхриптя мъжът през изпадалите си зъби.

— И ти ме стресна — каза Сарп и нервите му изведнъж се отпуснаха. Мъжът с босите крака пусна чувала върху студения паваж. С дългите си пръсти, които в тъмното приличаха на пръсти на скелет, почеса безкосмените си гърди.

— От масоните ли излизаш?

— Нее — отговори нервно. — Какви масони?

Мъжът седна на тротоара. Вдигна глава към Сарп и продължи:

— Това им е сградата. Вечер сума ти мъже влизат там. Паралии. Костюмари.

— Костюмари ли?

— Сиреч богати.

Замълча и огледа Сарп.

— Като теб — засмя се. Устата зад липсващите зъби заприлича на пещера. — Тайни неща правели вътре.

— Тайни ли?

— Аха. Джемил ми разказа. Продавачът в книжарницата на Рифат. Той всичко знае. Аз не разбирам. Такива или онакива, вика Джемил, ама са свестни хора. Понякога се случва някой да ми даде пари.

— Наистина? Ти все тук ли обикаляш?

— Навсякъде. Нощем, де. Събирам хартия. Пълня чувала и го отнасям на прекупвача. Дава ми по някоя лира. Но масоните не изхвърлят хартия.

— Защо? — заинтересува се Сарп.

— Не знам. Джемил казва, че си горят документите. За да не четат другите тайните им.

Май тоя Джемил имаше развинтено въображение, рече си. Има да се надлъгват, ако се съберат с Корай. По устните му плъзна доволна усмивка.

— Дай един тутун.

Вдигнал глава, се усмихваше на Сарп. Явно вече го смяташе за приятел, за да си поиска нещо.

— Не пуша.

— А ракия пийш ли?

Сега ще поиска пари за пиене, помисли си Сарп.

— Не…

Мъжът го погледна учудено.

— Айде, бе! — явно не му вярваше. — Тутун не пушиш, ракийца не пийш, ми тогаз защо живейш?

Доволен от успокоението си, Сарп каза:

— Майтап. Цигари нямам, но пари за ракия имам — бръкна в джоба на панталона си и подаде на мъжа останалата от винарната петдесетачка. — Пий едно и за мен.

Човекът сграбчи банкнотата. Потърка я в мръсната си черна брада, дълга цяла педя, и измърмори нещо.

— Хайде, чао — каза Сарп и импулсивно тръгна в обратната посока.

— Къде тръгна — изненада се мъжът. — Не идваше ли оттам?

— Аха — кимна Сарп, — но ми е любопитно за масоните, дето ми разказа. Не съм знаел, че сградата е тяхна. Ще ида да погледна. Може все още да вършат нещо скришно там.

Без да дочака отговор, зави зад ъгъла и се изгуби от погледа на мъжа.

Той погледна след него и промърмори:

— Със сигурност е масон. Прави се на ударен. Как само бръкна в джоба и извади петдесет кинта, а? Аз ако си бръкна в джоба, ще си пипна само та. ците.

Мърморейки се изправи. Продължи да влачи чувала в обратната посока. Кой знае и тоя какви тайни работи върши, си мислеше. Ама стига, де! Да върши, каквото си иска. К`во ти пука? Щом дава петдесет кинта, е читав човек.

Лондон

Джон Ашли Съливан отегчено удари с чукчето.

Чук, чук, чук! Три удара през равни интервали.

Беше време за закриване на заседанието за повдигане в степен чирак.

След него с чукчето удари Първият надзирател.

Чук, чук, чук!

Същото направи и Вторият надзирател.

Чук, чук, чук!

Заседанието беше вяло. Най-досадно му беше да слуша докладите на чираците за повдигане в степен. Великият учител, Почитаемият на Ложата на пергела Съливан не издържаше тази скука.

Беше повдигнат в двайсет и трета философска степен и влязъл сред масоните на най-високо ниво във Великобритания, но все още му се налагаше да търпи това. Защото колкото и да се издигнеше един масон, най-важна беше работата в Синята ложа. Ето, това беше тя. Да се занимаваш с чираци и калфи. То и стигналите до степен майстор не се отличаваха много от тях, ама нейсе.

Що за глупости пишеха изобщо? Това ли беше нужно? Такива ли бяха темите за повдигане в калфа? Да бяха влезли в библиотеката да се поровят малко. Подръка им беше най-богатата масонска библиотека в света, но тези господа не си даваха труд да си вдигнат задниците и да поработят. Да не си представяха масонството като търговско сдружение? В докладите им нямаше нито философски синтез, нито чистосърдечна и убедителна искреност. Всичко беше сухо и постно. Преписали бяха фрази от посвещаването и отгоре на това ги четяха сричайки, без да им мигне окото. Нямаше нито изглаждане на камъни, нито любов, братство, благородство. Празни приказки.

Но за съжаление щяха да ги повдигнат, защото им беше дошло времето за това. И дори след година щяха да получат свидетелството за майсторска степен. Така стояха нещата. Давай пари, плащай членски внос, чакай си реда и се издигай. Колко жалко, че масонството беше паднало дотам.

— Братко Първи надзирател — обади се, — получи ли всеки брат заслуженото?

— Да, Почитаеми.

— Братко Втори надзирател, кога завършва заседанието на чираците?

— В полунощ, Почитаеми.

— Братко Втори надзирател, стана ли полунощ?

— Да, точно полунощ е, Почитаеми.

— Времето настъпи. По традиция и според обичаите ни закривам заседанието. Ще припомня на всички ви клетвата за мълчание. Следвайте ме в „Уставна поза и знак“.

Съливан не издържаше тази сцена. Наоколо му имаше масони от десет-петнайсет години. Но някои от тях все още не заемаха уставната поза по правилата. Стана и тръгна както трябваше, независимо от досадата си. Регалиите и украшенията по престилката му дрънчаха на всяка крачка. Затвори Свещената книга.

— Братя — обърна се ядосано към присъстващите, — да не забравяме клетвата и обещанията си. Да ги спазваме и в живота. Да пазим тайните на професията по традиция на най-сигурното място — в сърцата си. Оттук нататък остава само да се отнасяме един към друг с любов, преданост и чистосърдечност.

Дрън-дрън, рече си. Само това оставало! Че тия хора могат ли да се свържат с любов, преданост и чистосърдечност? Къде ти! Всичко това е минало!

— Братя, свободно от позата на преданост! Братко Първи надзирател, как се срещат и разделят масоните?

— По правилата, Учителю.

— Да се срещнем по правилата, братя — каза Съливан.

Всички масони в Храма се изправиха. Събраха се зад него и зад ръководителите на ложата.

В този момент отзад се чу сприхав глас. Това най-много го дразнеше. Беше ред на бившия Почитаем.

— Пожелаваме — започна Робърт Кларк — Великият архитект на Вселената…

Еее… А после? После нямаше. Два реда не може да запомни глупакът, ядоса се Съливан. А кралицата беше направила „сър“ този тъпак. Първият надзирател зашепна в ухото му и той заекна:

— Великият архитект на Вселената, на нас и света… на всички… — млъкна и изчака подсказване. Вероятно суфлирането на Първия надзирател се чуваше и извън Храма.

— Да помогне на всички хора по света. Братската любов да се разпръсне навсякъде.

— Да бъде — извикаха всички в хор.

— Да се разпръснем със спокойствие в сърцата, братя — каза нетърпеливо Джон Ашли Съливан. Тръгна през вратата на притъмняващия Храм към светлата зала.

Отиде направо при умивалника и се погледна в огледалото. Отсреща го гледаше здрав за шейсетте си години, макар и повехнал мъж. По главите на повечето му връстници не беше останало нищо, но неговите вълнисти коси, преминаващи от жълт в металeн оттенък, бяха пълни с живот. А новият им цвят му отиваше още повече. Сините очи гледаха строго. Тъмносиният двуреден костюм по поръчка от пръв поглед лъхаше на аристократизъм.

Имаше красива жена, две дъщери, успешен бизнес, социални контакти, стигащи до двореца, прекрасна къща близо до Кардиф и тайно любовно гнезденце в един от богаташките квартали на Лондон, където живееше метресата му Ема.

Дори само при мисълта за нея лицето му пламваше. Тя знаеше как да го накара да се чувства млад и силен. Джон Ашли Съливан мислеше, че съпругата му подозира за нейното съществуване, но си мълчеше. Не протестираше, като ѝ кажеше, че има заседание, и отиваше два пъти месечно в Лондон за по две-три нощи. Не обръщаше внимание и на бизнес пътуванията му по една седмица или десет дни. Вероятно не желаеше да разваля дългогодишния щастлив и охолен живот заради някаква си малка курва. Това напълно удовлетворяваше Джон. Наличието на извънбрачна връзка беше недопустим скандал за всеки масон. И то не заради някакви морални подбуди. А защото обществото и съпругите не можеха да си представят, че и те са способни на това. Много от братята имаха любовници. Всички го знаеха, но си траеха. Докато някоя сестра (така се наричат съпругите и дъщерите на масоните) не вдигнеше олелия. И веднага всички забравяха, че и те го правят, и отлъчваха провинилия се брат. С непукизма си неговата съпруга го пазеше именно от такъв скандал.

С една дума, допреди месец — до отпътуването с жена си Сюзан за САЩ — той имаше прекрасен живот. Сега проклинаше деня, в който прие поканата за тържеството по случай стогодишния юбилей на Ложата на Нара. В поканата се упоменаваше „със сестрите“. В противен случай щеше да заведе в Ню Йорк Ема, а не Сюзан. Програмата включваше Бяла вечеря в храма след кратката церемония. Тоест с участието на сестрите. Сложили бели ръкавици, те щяха да заемат местата си в южната част. Една от тях щеше да се изправи и да прочете написаното от мъжа ѝ или от друг масон приветствие. После следваха разходки, естествено.

Всъщност Бялата вечеря беше наистина прекрасна. Сюзан идеално играеше ролята си на масонска съпруга. С всички братя се държеше сърдечно и почтително, но дистанцирано. Успяваше да не показва ревността си от сестрите, които смяташе за по-млади и по-хубави от себе си. Скръстила ръце в бели ръкавици на гърдите, тя слушаше като прехласната речта на вещицата насреща ѝ, сякаш бяха свещени слова.

Всичко беше точно. До момента, когато след слизането рано сутринта на Сюзан долу за разходка със сестрите не иззвъня телефонът.

Последва някакъв кошмар. И от този ден изчезна радостта, спокойствието, увереността му, всичко. Дори любовните игри на Ема не можеха да го разсеят. Искаше да забрави, но онази сянка, гласът и думите ѝ не излизаха от ума му.

— Готов ли си да участваш в съграждането на Свещения храм, Джон?

— Вече трийсет години изглаждам необработените си камъни.

Какъв ужасяващ смях само!

— Остави тия детинщини, Джон. Синът на вдовицата те избра. Приготви се за свещената си задача. Скоро Храмът на Соломон ще се въздигне отново.

Изпадна в ужас още когато го взеха от хотела. Страх вледени сърцето му щом нахлупиха качулка на главата му в колата. Помисли си, че е жертва на терористичен акт.

— Къде ме водите?

От колата му отговори метален глас:

— При мен, Джон. При Майстора покровител[9] на Соломоновия храм. Не се страхувай, Джон. Поне докато не вършиш глупости. Бъди търпелив. Когато стана масон, не ти ли казаха да бъдеш търпелив? Ще разбереш всичко.

Не знаеше колко минути или часове е пътувал с колата. Нито накъде пътува. Оттам го бяха издърпали за ръцете. Когато свалиха качулката, се озова в стая без прозорци. В средата имаше кресло и никой друг, освен него. Придружителите му бяха изчезнали.

Съливан тръгна към креслото.

— Добре дошъл, Съливан.

Заедно с ужасяващия глас от тавана се спусна зелено вет-рило светлина. В празното пространство пред него се завъртяха цветове и пред изображението на око в сребърен триъгъл-ник се появи силует. Светлината беше така програмирана, че половината тънеше в мрак.

Холограма! Съливан беше чувал за това. Наричаха го триизмерно изображение. Сега то беше пред очите му. Реално като да го пипнеш, но призрак, който не можеше да докоснеш.

— Къде съм?

— Добре дошъл на Зизон[10], Съливан!

— Зизон ли? Какво е това?

Настъпи тишина.

— Не знаеш ли какво е Зизон?

Гласът замълча, очаквайки отговор.

— Най-святото място в Храма на Соломон. Sanctum Sanctorum. Светая светих. Работилницата на положилите клетва да съградят храма отново. Староеврейските документи го наричат Зиза. Знаеш ли какво означава?

— Не знам — извика.

Холограмата не обърна внимание на внезапния изблик на гняв. Стържещият глас беше напълно спокоен. Продължи като наставник — убедително, кротко и подред.

— Всичко ще научиш, не се безпокой. Да използваш скала с 24 деления. Да дълбаеш камъка с перо. Да мериш ъгли с пергел, да ги събираш с триъгълник, да проверяваш камъните на Храма с отвес. Всичко ще научиш. Това е първият ти урок: Зиза означава блестяща светлина. Наричай я Зизон или Зиза; сега ти си в Зизата. Сиреч в извора на светлината, на огъня. Тя е забравена преди три хиляди години. Загубена е божествената сила, която да я запали.

— Кой си ти?

— Достатъчно ли е да кажа, че съм Синът на вдовицата?

— Стига глупости. Веднага ме върнете, откъдето ме взехте.

Сянката изобщо не се трогна.

— Неках[11] — просъска. — Какво означава?

— Убий — като в транс отговори Съливан. Знаеше думата от масонските ритуали.

— Некам[12] — изгърмя този път гласът. — Кажи какво значи.

— Отмъщение.

— Браво, Съливан. Взе изпита. Убий и отмъсти. Това е паролата ни. По пътя те попитах, Съливан. Сега те питам за последен път: готов ли си за длъжността?

— Каква длъжност?

— Велик Княз-пазител на Свещената тайна.

Боже, какви дивотии!

— Какво има, Съливан? Изненадан ли си? Повдигам те в трийсет и второ ниво.

— Все още съм на двайсет и трето.

— Да, но беше Пазител на ковчежето с тайната. Сега си Княз на тайната. Ти ще я пазиш при новото съграждане на Храма на Соломон.