Синът на вдовицата

— Аз вече я изгубих — усмихна се Сарп. — Ако онези очила…

— Не бързай. Ще стигнем и до тях. Първо да пресеем информацията и да резюмираме. По неизвестни за нас причини Корай Булут се заравя в легендите за масонските ритуали… Убеден е, че нещата, които мислим за легенди, наистина са се случили. Има тайна. Осмата тайна. Опасност. Стига до важна информация. Разбира, че и друг като него търси същата тайна. Въпросният узнава, че Корай знае истината и е попаднал по следите му, затова го ликвидира. Така ли е? Всъщност историята е много проста.

— Накъде биеш?

— Има два въпроса. Казал ти е, че зад това не стои определена държава. Първи въпрос: къде е организацията, наречена от Корай „Тайната държава“? Кой я оглавява? Втори въпрос: къде е каменният куб, за който Корай казва, че е намерен?

— Можеш да попиташ „У кого“.

— Какво каза? — Волкан се надигна от вълнение. Впи поглед в Сарп. — У кого?

— У един турчин.

Дори всички камбани на катедралата „Свети Петър“ във Ватикана не биха били толкова силно, колкото онези в главата му. Вътрешният му глас не спираше да пита: „Нима? Нима? Възможно ли е?“. А защо не? Колко неща, смятани за невъз-можни, се бяха случили досега. Дори изстрелването му като торпила над водата от атомна подводница. Защо да беше невъз-можно?

— Корай спомена ли име?

— Не. Няма име.

Ключът за разгадаване на тайната на Тувалкаин, която можеше да унищожи света, беше в ръцете на турчин. Корай знаеше името му. Той беше в опасност. И за да не излага на опасност и Сарп, не беше му го казал. Може би беше записал някъде цялата информация. Ето защо палачът на Тувалкаин беше обърнал наопаки апартамента след убийството, както и домовете на Сарп и Филиз и лекарския кабинет. И тъй като подозираше, че Корай е предал информацията, а може би и търсеното нещо, сега искаше да убие Сарп. Онзи турчин, който беше намерил изгубения камък — който и да е той — също беше в опасност. Единствената пречка пред плана на Тайната държава за превземане на света беше собственикът на камъка с тайната.

Притеснено се заразхожда из стаята. Вече няма съмнение, рече си. И този човек тук, и аз, сме по следите на едно и също нещо.

— Тези очила. Да поговорим за тях. Шифрованата бележка у теб ли е?

Сарп видимо се поколеба. Ако предадеше и бележката от очилата на Корай, вече нямаше да разполага с нищо. Да, имаше му доверие, но в края на краищата той служеше на британското разузнаване. Може би беше допуснал огромна грешка, разказвайки му всичко.

— Хайде, докторе — нетърпеливо го подкани Волкан. — Престани да се съмняваш в мен. Заедно сме в това дело. Заедно ще отмъстим за смъртта на приятеля ни. Повярвай ми.

Сарп свали сакото. Обърна го наопаки. Беше прикрепил с безопасна игла обвитата в малък найлонов плик бележка под хастара. В свободното място под мишниците. Вкара пръсти в разкъсания хастар и измъкна пликчето. Когато Волкан се пресегна да я вземе, бързо я дръпна обратно.

— Твое превъзходителство — изръмжа, — ако не си онзи, за когото те мисля, си мъртъв. Не забравяй: Скалпелът ми е по-остър от меча на палача на Тувалкаин.

Волкан се протегна и взе бележката.

Slute Bttry…

Thoms Frncis Fremntle..

L Vlett.

На пръв поглед — три безсмислени реда. Погледна внимателно следящия го Сарп.

— И ти — каза тихо — разгада това…

— Ние — възрази Сарп, посочвайки горния етаж. — Тримата.

— Какво знаят жените?

— Филиз — всичко.

— Суна?

Поклати глава.

— Не ѝ казахме за бележката.

— Защо? — изненада се Волкан.

— Не зная. Просто не ѝ казахме.

— Значи сподели с Филиз онова, което се поколеба да ми дадеш, и не каза на Суна?

— И какво от това — избухна Сарп. — Момичето не се мотае с британски агенти, ваше превъзходителство.

— Гардения не е шпионин, докторе. Военен е. Офицер.

— Британски.

— Виж какво…

Спогледаха се сърдито.

— Добре де, какво пише тук? — промени темата Волкан, протягайки бележката.

— Salutte Battery… Thomas Francis Frementle… La Valetta…

— Ла Валета ли?

— Да. Малта… Ще откриеш Томас Франсис Фримантъл в интернет. Сега нека не обяснявам. Салют Батъри е място в Ла Валета. Артилерийска батарея в превърната в парк крепост…

— Артилерийска батарея ли?

— Да.

— Това ли е всичко?

— Корай е оставил дълго писмо.

— Отзад на бележката няма нищо.

— Дай ми я — усмихна се Сарп. Първо я прекара над пламъка на свещ, после я потопи в половин чаша вода. Подаде я на любопитно наблюдаващия Волкан. — Казах ти, че писмото е дълго.

— Бре, да му се не види! — първото, което забеляза Волкан бяха инициалите I.N.R.I.

— Видя ли ги?

— Буквите ли?

— Да. I.N.R.I.

— Това са инициалите от кръста на Христос — прошепна. — Обозначават юдейския цар или нещо такова.

— Имат още куп значения.

— Така ли? Не знаех. И какви?

— Ще кажа първото, което ми хрумва — важно отговори Сарп. — I.N.R.I… Iustum Necore Reges Impios…

— И какво означава?

— Законът позволява убийството на безродните царе. Това напомня ли ти нещо?

И още как, помисли си Волкан. Но се задоволи с кимване.

Съсредоточи погледа си върху трите реда в средата на листа. Но загуби надежда, като видя поредицата букви и цифри. Вдигна глава и срещна усмивката на доктора.

— Надявам се да кажеш, че си разчел и това.

— Уви — въздъхна Сарп този път. — За да го разчета, трябва да ида до Ла Валета. Но вече не е възможно.

— Защо?

— Защото заради разговора с теб цялата турска полиция е по петите ми. Макар да бяхме строго предупредени, преметнахме полицаите и избягахме от охраняваната вила. Видят ли ме, ще ме закопчаят. Хаккъ Барута се закле.

— Кой е Хаккъ Барута?

— Комисарят, разследващ убийството на Корай Булут.

— И защо ще прави това? Ти не си виновен.

— Според него съм. Според мен също. Не съм му казал ни дума от това, което ти разказах. Но като разбра, че няма да ме разприказва, ме нарочи за стръв. Убиецът ще налапа стръвта и ще ме подгони, а Хаккъ Барута ще го спипа. Това е идеята.

— Добре де, но защо да арестува теб?

— По две причини: първо, за да ме пази. Но не мисля, че това е толкова важно за него. Второ, заради укриване на информация от полицията, дори за лъжа и възпрепятстване на разследването. Каза, че това ме прави съучастник в убийството.

— Тогава тръгвай веднага.

— Хаккъ Барута ще ме пипне още преди да съм влязъл в летището.

— Няма — изправи се Волкан. — Ела с мен.

— Чакай малко — възпротиви се Сарп. — Какво си намислил?

— Британският агент ще те отвлече.

Хукна нагоре по стълбите. Сарп го настигна и здраво стисна китката му.

— Не забрави ли нещо, твое превъзходителство? Щеше да ми разкажеш защо си мъртъв.

Волкан се обърна. Дълго време се оглеждаха изпитателно.

— След като те изслушах — каза Волкан, слагайки ръка на рамото на подозрително наблюдаващия го мъж, — не остана много за разказване. Ще ти кажа следното: И двамата действаме за една кауза. И двамата вървим по едно въже. Целта ни е една. Ти си се заклел да отмъстиш за отнет живот, а аз — да спася живот.

Потупа Сарп по рамото и продължи нагоре.

— Хайде, стига приказки, та да ви пращаме час по-скоро в Ла Валета.

— Нас?

Волкан Демиркан спря на две стъпала под доктора и погледна към него:

— Да, вас двамата — усмихна се. — Теб и Филиз.

— А Суна?

— Тя ми е нужна, докторе. Спасяването на онзи живот зависи от нейната помощ.

— Вече е много късно за страх — каза Филиз Буран, когато останаха сами. — Ако мислиш, че си постъпил правилно, разказвайки му всичко, защо се тревожиш?

Сарп знаеше, че е права, но не можеше да се овладее. Беше разказал всичко на човек, смятан за мъртъв, при това с британски агент до себе си и в квартира, наблюдавана и подслушвана от англичаните, а не беше получил нищо в замяна.

Спомни си думите на Волкан: „И двамата имаме еднакъв мотив“. В това имаше някакъв смисъл, но какъв?

— Страхуваш се да не ни издаде ли?

— И да ни издаде, какво от това? — вдигна рамене Сарп. — Най-много да каже на полицията. Така или иначе, накрая Хаккъ Каплан ще ни сгащи. Тогава бог да ни е на помощ.

— Нещо не ми е ясно.

Сарп се изненада от кръстосването ѝ из стаята със сериозно изражение. Глупак такъв, повтаряше си. Как можа години наред да не забележиш тази красота, тази сърдечност?

— След като Волкан ти е казал, че мотивът ви е един и същ, какво общо имат британците с убийството на Корай? Какво преследват те?

Ако Сарп знаеше отговора, нямаше да има проблем. Изобщо нямаше да се притеснява.

— И представа си нямам — безпомощно разпери ръце. — Аз съм лекар. Не ги разбирам тези работи. Обичам да си играя на полицай, но агентурата и шпионажът ми идват в повече. А и това… — не можеше да намери правилната дума. — Това… Не е точно такова. Ние търсим тайна на десет хиляди години. Убиецът на Корай е по петите ни. Защо? Смята, че Корай, преди да умре, ми е казал и може би ми е дал нещо. А сега единият край на тайната се проточи до Малта. И бинго! Появи се някакъв, когото цял свят мисли за мъртъв. Той твърди, че и двамата търсим едно и също. А аз търся само убиеца. Това е. Ако го открия, ще му изтръгна сърцето. Заклел съм се. А Волкан какво преследва? Защо се е захванал с този маскарад? Току-що е научил за убийството на Корай. И защо се мъкне с британски агент?

Без да поглежда, усещаше погледа на Филиз върху си. След като при запознанството ѝ с Волкан беше казал: „Като свърши всичко, ще се оженим“, повече и дума не обели по този въпрос. А беше сигурен, че тя го чака с нетърпение.

Изречението просто беше изхвръкнало от устата му. Не беше предварително обмисляно. Но щом го каза, сякаш планина падна от плещите му. А сега се страхуваше.

— Как мислиш — рече колкото да наруши мълчанието, — Гардения наистина ли може да ни отвлече, преди Хаккъ Каплан да ни е заловил?

— А ти сериозно ли?

Започва се, каза си Сарп. Чакаше го труден изпит.

— Моля?

— Сериозно ли мислиш онова, което каза, когато ме запознаваше с Волкан и русата шпионка?

— Какво съм казал?

— Не ме будалкай. Сериозно ли беше?

— Напълно.

Момичето известно време се опита да смели отговора, който макар и за момента разсея съмненията ѝ.

— Очакваш да ти повярвам ли? — измърмори. — Години наред изобщо не ме забеляза.

— Значи вече съм.

— И сега… След толкова години… Изведнъж… Дори без да почувстваш нужда да ми покажеш чувствата си, да попиташ за моите, да ми направиш предложение… Обявяваш женитбата ни.

— Да — отговори виновно.

— И очакваш да ти повярвам?

— Не очаквам — каза, без да вдигне глава. — Настоявам.

— Едва ли някое друго момиче е получавало такова предложение за брак.

— Сигурно — рече тихо. Накрая вдигна глава и погледна Филиз в очите. — Защото никое друго момиче не е било обичано като теб.

Можеха да говорят още дълго, но бяха принудени да прекратят темата, която ги вълнуваше, заради идването на Волкан и Гардения.

Когато Волкан забеляза изписаното по лицата им щастие, си каза: Ето, това е хубаво. Беше време за представяне на плана.

Истанбул

Когато Хаккъ Каплан влезе в кабинета на заместника си, го завари да разглежда заснетото от полицейските камери погребение на Корай Булут.

— Комисар — започна Мурат Келкит, — тръгна, господине, тръгна.

Изглеждаше така, сякаш „бурята Каплан“, разразила се в Дирекцията по сигурността след изчезването на Сарп Кая и двете жени, беше стихнала. След като цяла нощ беше беснял, комисарят изведнъж си помисли, че може би така е по-добре. Може би за следствието щеше да е по-добре, ако по петите на онзи не се влачеше полиция. Докторът търси нещо и каквото и да е то, знае, че с нас няма да го намери, каза си.

Жертвата му беше казала или дала нещо. Или беше открил нещо в предадените от прокурора вещи. Това беше очевидно. Нещо, което го възпираше да се довери на полицията. Нямаше представа какво е то, но беше сигурен, че съществува. „Щом е така, разхлаби малко примката около него“, измърмори си сутринта. Нека мисли, че се е отскубнал. Да търси спокойно каквото и да било. И когато го открие, ти бъди там и хвърли въжето на шията му.

Тази мисъл го успокои. Насочи вниманието си към кадрите от погребението, където за последен път бяха забелязани Сарп и двете жени. Не знаеше какво става, но със сигурност в тези кадри имаше нещо, което можеше да доведе до резултат. Нещо се беше случило там. Нещо, което му беше убягнало.

Когато нахълта в стаята на Мурат Келкит, той се беше смразил и от двайсет минути се опитваше да анализира детайлите от кадрите. Щеше да се ядоса на липсата на съсредоточаване у заместника си, но се отказа. Складът на яростта му беше изпразнен. И докато не се заредеше отново, повече нямаше да крещи.

— Кой тръгна, Мурат? — попита младият полицай. — Като знаем кой тръгна, ще действаме съобразно това.

— Премиерът, шефе. Господин премиерът тръгна.

— Какво говориш? Това е невъзможно — погледна го заядливо. — Не ти ли е искал разрешение, Мурат?

— Преди малко чух шифровано съобщение. Вероятно за укриване от медиите. За насочване към комплекса Кору.

— Иии?

Мурат Келкит погледна недоверчиво шефа си.

— Щом чух „комплекс Кору“, моментално наострих уши. Премиерът отива в комплекса Кору. Веднага се усъмних. И се запитах, кой живее там.

— Виж сега, храбрецо — спокойно каза комисарят, — много се стараеш, но напразно. Овладях си нервите. Край на гнева. Поне днес яростта ми ще почива. Нали? Няма да полудявам. Дори да продължиш да ги опъваш, няма да те стисна за гушата. Само ще си запуша ушите. Исках да си затворя и очите, но не и за тези кадри. Трябва да ги държа отворени, за да гледам монитора. Та кой живеел там?

Мурат Келкит заговори бавно, за да се наслади на удовлетворението да усети как се издига в очите на началника си. Сякаш всяка сричка му предизвикваше оргазъм.

— Шефе… Сестрата на Корай Бу…

Не успя да довърши. Хаккъ Каплан скочи.

— Само не ми казвай, че шефът на охраната е предупредил за отиването на премиера при Суна, Мурат. Недей, ако ти е мил животът.

— Но е така — едва успя да каже заместникът му. — Премиерът отива в дома ѝ. Щом чух съобщението, веднага проверих. Адресът съвпада.

Защо? Защо отива при тази жена? Въпросът изгърмя като топ в главата на Хаккъ Каплан. Защо премиерът отива при сестрата на жертвата?

— Домът е празен!

— Зная, шефе.

Хаккъ излетя в коридора като светкавица. Нищо друго нямаше значение. Премиерът отиваше в дома на сестрата на жертвата с прерязаното гърло, който оттогава стоеше празен. Каза си: Разплита се. Възелът се разплита. Трябва да стигна пръв до там.

Заместникът му се затича да го настигне и му препречи пътя:

— Може би господин премиерът не знае, че домът е празен. Ако наредите…

— Глупак! Все още ли не схващаш? Жената се връща. Може би и тримата. Не ти ли светва? Нашият лъжлив доктор иска да стигне до премиера. Тичай! Трябва да стигнем на адреса преди премиера.

На качване в колата чуха очакваното съобщение по радиото:

— Трийсет и четири седемнайсет… Трийсет и четири нула едно?

Трийсет и четири нула едно беше неговият код. Вместо Хаккъ Каплан, Мурат Келкит се пресегна за микрофона, окачен на таблото.

— Слуша.

— Комплекс Кору… Жената се върна… Влезе вкъщи.

— Сама ли е? — изкрещя Хаккъ Каплан. — Питай. Сама ли е жената. Има ли някой с нея?

— Сама ли беше?

— Тъй вярно. Има ли указания? Чакаме посетител.

— Добре, че говори кодирано — промърмори Хаккъ Каплан. Направи нарушение още първия червен светофар и настъпи газта. Заместникът му знаеше, че ще има още много пътни нарушения.

— Затвори това — изръмжа комисарят. — Сега всички полицейски кореспонденти слушат радиото ни. Колкото камери има, ще се изсипят там. Да не правят нищо. Да чакат пристигането ми.

— Колко минути минаха? — попита Волкан Демиркан.

— Преди три минути попита същото — отговори Гардения Нериса. Впили погледи в третия етаж на отсрещната сграда, чакаха в колата знака на Суна: Чисто е, идвай.

Беше принуден да убеждава не толкова Гардения, колкото Сарп Кая.

— И ние идваме — се беше заинатил докторът. — Щом отивате в дома на Суна, искам да видя какви ще ги забъркате там. И ние ще присъстваме.

— Това е невъзможно. Нямаш ли ми доверие?

— Нямам, ясно ли е? Нямам. И защо да имам? Голяма глупост направих, като ти разказах. Както се мотаеш с британски агент, така сигурно работиш и за чуждо разузнаване.

— Не говори глупости.

— Всичко ти изпях. А от теб — нито звук — и внезапно си спомни за присъствието на Суна. Прошепна в ухото на Волкан: — И двамата много държите да замина за Малта. Кой знае каква е играта? — беше просъскал, а после повиши глас: — И сега ни разделяш със Суна. Защо отивате в дома ѝ? Какво има там? Полицията търси и нея. Веднага ще я хванат.

— Никого няма да хванат.

— Хубаво. Значи няма какво да спорим. И ние идваме.

— Не можем да отидем всички, не разбираш ли?

— И защо? Тук дойдохме заедно, забрави ли? Дори Лондон ни гледаше. Само дето не се ръкувахме с агентите.

— Това е друго. Както каза, полицията вероятно наблюдава дома на Суна.

— Ха! Ето, че те пипнах! Нали одеве каза, че никого няма да хванат?

— Полицията не търси мен. Нито Гардения. Тук сме с фалшиви самоличности. Не мисля, че търсят и Суна. Затова казах, че няма да хванат никого. Но ако вие дойдете, ще ви отведат и двамата. Ще подберат и нас, понеже сме заедно.

— Щом е толкова опасно, не ходете и вие.

Волкан плътно беше приближил до мъжа, който вече го наблюдаваше с открита враждебност.

— Набий си това в дебелата глава, друже. Вие с Филиз ще чакате тук. Ще отида сам. Защото съм длъжен.

— Кажи, да видим защо си длъжен.

От яд Волкан заблъска по вратата с юмруци. Тогава се намеси Суна, която до този момент беше слушала мълчаливо:

— Моля те, Сарп — гласът ѝ беше мек и умоляващ. — Трябва да отидем с Волкан. Наистина е длъжен.

— Какво? На теб каза ли защо е длъжен?

— Не съм — гневно се задъха Волкан. — Само я помолих за съдействие. Помолих я да помогне за идването на един човек там.

— На кого? Кой друг ще идва?

Волкан безпомощно беше разперил ръце, а Суна беше отговорила с леден глас:

— Премиерът. Волкан ме помоли да повикам Еге Тунабою.

Сарп Кая и Филиз останаха с отворени уста.

Когато видя автомобила на отдела, Хаккъ Каплан удари спирачки. Колата се разтресе и спря точно до другата. Мурат Келкит извика на полицая зад волана:

— Дойде ли някой друг? Жената още ли е сама вътре?

— Сама е.

Паркира колата до тази на отдела.

— Чакайте тук — нареди на двамата полицаи. — Стойте в колите и чакайте. Премиерът ще пристигне след по-малко от десет минути. Не се показвайте навън. Ето какво искам от вас. Ако видите въпросното лице с момичето, пуснете ги да влязат в дома. И веднага ми се обадете. Никакво радио, ясно ли е? Да влязат, но да не излизат. Ти ела с мен — и Мурат Келкит пак затича подире му.

Не се разтревожи от звънеца. Защото знаеше кой е. Изигра ролята си:

— Кой е?

— Бихте ли отворили, моля. Полиция.

Суна пое дълбоко въздух и тръгна към вратата. Направи се, че не успява да я отвори. Свали веригата и пак я сложи. Нищо не стана и пак повтори. Известно време се бори с ключовете. Отвори вратата при пусната верига.

— О, извинете — усмихна се на двамата полицаи през пролуката. Затвори и пак се опита да отвори. Накрая уж успя. Сблъска се с ухиления комисар Хаккъ Каплан, който каза:

— Май ключалката е развалена.

— Не знам. Може да съм объркала нещо от вълнение.

— Вълнение ли? От какво? Чакайте да помисля, каква ли е причината. Дали не сте се уплашили, че полицаите, от които избягахте, идват да ви арестуват?

Жената продължи по многократно описания от Волкан и Сарп сценарий. Дръпна се встрани и посочи с ръка навътре:

— Заповядайте, влезте.

— Какво ще кажеш, Мурат, да влезем ли? — обърна се Хаккъ Каплан към объркания си помощник.

Мурат Келкит знаеше, че комисарят душа дава да влезе и да огледа навсякъде.

— Е, какво пък — промърмори комисарят. — Не е възпитано да се откаже поканата на дама, пък дори да бяга от закона.

Суна поведе двамата полицаи към хола.

— Извинете — обади се зад нея Хаккъ Каплан с всичката учтивост, на която беше способен. — Двамата ви приятели спят ли? Дано внезапното ни посещание не е разбудило младите влюбени.

— Кои?

Да му се не види, рече си Хаккъ Каплан. И тримата ли имат железни нерви?

— За приятелите ви говоря. Сарп Кая и Филиз Буран. Понеже изчезнахте заедно, си мислех, че ще се появите заедно. Греша ли?

— О, комисар — сърдечно отговори Суна. — Прав сте да се сърдите. Вчера много възразявах. Казах, че бягството от полицията е престъпление. Но докторът заяви, че се е заклел да открие убиеца и да отмъсти за брат ми, а полицията би му попречила и дори да би хванала убиеца, ще го затворят за четири-пет години и ще го помилват, ей такива неща. Не можел да го стигне с полиция по петите си. Много бях уморена, направо съсипана. Много страдах… Не можех да се съпротивлявам повече.

— И изчезнахте и тримата.

Суна наведе глава, сякаш признаваше голямата си грешка.

— Каквото и да кажете, все ще сте прав.

— Неприлично ли е да попитам къде бяхте досега?

— В дома на роднина на момичето. На другия бряг. Някъде около Гьозтепе.

— И сигурно не можете да си спомните пътя — подигравателно подметна Хаккъ Каплан. — Защото бяхте много уморена и съсипана. Много страдахте.

Суна изслуша подигравките на комисаря кимайки. А Мурат Келкит го наблюдаваше с възторг. Много харесваше този му стил.

— Тогава как склонихте скъпия ни доктор и красивата му асистентка да се появят?

Суна притисна ръка към сърцето си и широко разтвори очи:

— Не ги склоних — каза засрамено. — Избягах.

— Ах, как не се досетих — плесна се с ръка по челото Хаккъ Каплан. — Сигурно не е било трудно.

— Готова съм да си понеса наказанието — протегна китки към комисаря Суна и обърна глава.

— Защо ми протягате ръцете си, ако мога да попитам?

— Ами… — измънка жената, — няма ли да ми сложите белезници?

— На една много уморена, съсипана и страдаща дама?

— Аха — сладко изрече Суна, — нали бягството от полицията е престъпление.

— Засега не се налага — изправи се Хаккъ Каплан. — Нали го казахте. Принудили са ви — и се огледа: — Но… избягахте от тях само защото смятате, че изплъзването от полицията е престъпление ли?

— Ами — наведе глава Суна, — тревожех се за дома си. Като чух в какво състояние са апартаментите на Сарп и Филиз…

— О, да, домът ви — поде Хаккъ Каплан. — Много е хубав, наистина. Мога ли да поразгледам?

— Разбира се — скочи Суна. И повече не млъкна. Била благодарна за проявеното от Хаккъ Каплан разбиране. Била му задължена. Никога не би повярвала, че турската полиция е толкова внимателна. Но го видяла с очите си. Сега още по-добре разбирала колко е било глупаво да бяга от полицията. Искала извинение за разхвърляната спалня. Оставила я така, както била в деня на убийството. И доста прах се събрал. Дали комисарят не е алергичен към праха? Утре първата ѝ работа щяла да бъде да викне чистачката и всичко да светне. Била готова да се срещне с тях по всяко време. Ако искат, нека заповядат на чай утре привечер.

Суна още бърбореше, когато Хаккъ Каплан и Мурат Келкит благодариха и се отправиха към стълбището. Тя запъхтяна затвори вратата. Бързо отиде в хола и помаха на двамата полицаи от прозореца. Хаккъ Каплан отиде до служебната кола. Възпря опиталите се да излязат двама полицаи. Наведе се към прозореца и каза нещо. После се отправи към колата си. Форд фокусът зави сред свистене на гуми.

Суна изчака още малко и се качи на горния етаж. Отвори вратата на една стая. Запали осветлението и след пет секунди го угаси.

— Сигналът — каза развълнувано Гардения.

Бяха се приютили в рейндж роувъра в тясната пролука зад триетажната къща на Суна.

— Първият сигнал — отговори Волкан.

— Първият ли?

— Да. За напускането на полицията. Сега е ред на втория.

Когато видя, че момичето го гледа очаквателно, продължи:

— Хаккъ Каплан обезателно е проверил има ли някой в къщата. — Сега е ред на охраната на премиера. Задължително ще пристигнат първи, за да проверят дали е безопасно. След като си тръгнат, Суна отново ще включи осветлението. И тогава е мой ред.

Когато на вратата се позвъни, Суна отвори веднага. Насреща ѝ стоеше подозрително поглеждащ през рамо мъж.

— Метин Тюзюн, шеф по сигурността — представи се. — От охранителния екип на господин премиера. Може ли да вляза?

— Разбира се, заповядайте — отвори вратата докрай Суна. — Ще дойде ли господин Еге?

Заедно с Метин Тюзюн вътре влязоха още трима души.

— Да — отговори той неохотно. Същевременно внимателно се оглеждаше. Даде знак на идващите след него и те тръгнаха в различни посоки. Единият се изкачи по стълбите към горния етаж. Другият влезе в кухнята. А третият — в хола.

— Надявам се огледът на колегите ми да не ви притеснява — каза Метин Тюзюн. — Нормални мерки за сигурност. Сама разбирате, че…

— Моля ви. Естествено. Вършете си спокойно работата.

Докато влезлият с тях цивилен полицай оглеждаше зад завесите, вратата, креслата и канапето, Метин Тюзюн констатира:

— Май и вие сте дошли току-що.

— О, да. Няколко дни не бях вкъщи.

— Изглежда, сте имали друг посетител преди нас?

Суна замълча. Погледна го в очите.

— Ами да — каза тихо. — Комисар Хаккъ Каплан и помощникът му. Във връзка с… това… убийство на брат ми.

— Разбирам — прекъсна я Метин Тюзюн. — Моите съболезнования. Вероятно заради разследването.

— Да — кимна Суна. — Комисарят имаше няколко въпроса.

По стълбите се чуха стъпки. Единият полицай беше излязъл от кухнята и чакаше пред вратата на хола.

— Чисто е — каза слизащият от горния етаж. Другият също кимна.

— Тогава да не ви безпокоим повече, госпожо — каза Метин Тюзюн. — Моля да ни извините. Такива са правилата. Винаги проверяваме предварително маршрута на господин премиера.

— Много добре правите — направи опит да се усмихне Суна. — Винаги може да изникне нещо. Защото живеем в такова несигурно време.

Охраната излезе. Почти не беше останало време. Суна на бегом се качи горе. Влезе в стаята, чиято лампа беше запалила преди малко. Запали я пак и изчака. Загаси, запали и пак загаси. Когато в стаята стана тъмно, бързо слезе долу.

Волкан Демиркан, който нетърпеливо чакаше в роувъра в тъмната пролука зад вилата, промърмори:

— Вторият сигнал — и тихо излезе навън. Бързо тръгна в тъмнината към къщата. Напипа прозореца на приземния етаж. И тъй като първата работа на Суна при влизане в къщата беше да дръпне резето на прозореца, успя да влезе безпроблемно. Тихо се качи по стълбите. Докато минаваше зад външната врата, пазена от двама премиерски охранители, Волкан беше по-тих и от котка. Сви наляво, изкачи още четири стъпала и влезе през полуоткрехнатата от Суна врата.

Без да ѝ даде възможност да каже нещо, направи знак да мълчи и я дръпна вътре.

— Нещо усъмни ли го? — прошепна, затваряйки тихичко вратата.

— Кого?

Хладнокръвието ѝ смая Волкан.

— Комисаря — промърмори.

— Изглежда, не.

— Остави ли ги сами?

— Не знам. Толкова се вълнувах, че не забелязах — измър-мори Суна. — Чакай да помисля. Поиска ми вода. Ходих до кухнята. Това е.

— Когато се върна, на същите места ли бяха?

— Да… Не. Комисарят беше прав.

— Добре — отново прошепна Волкан. — Сега ще влезем вътре. Ти вдигай колкото можеш повече шум.

Суна изпълни нареждането. Докато вдигаше шум, Волкан се промъкна в хола. Посочи едно кресло в смисъл, тук ли седеше. Тя кимна към отсрещното, влачейки столове с невероятен шум. Волкан внимателно огледа посочения от Суна фотьойл и насрещното канапе. Наведе се да погледне под креслото. Намери онова, което търсеше, под мраморния плот на масичката. Повика Суна и ѝ го показа. Активиран бръмбар. За минутното ѝ отсъствие Хаккъ Каплан беше закачил СРС-то на първото му попаднало място. Волкан решително се изправи. Пусна телевизора. Холът се изпълни с говорещ на английски глас. Случайно беше улучил ВВС. Суна често гледаше английския новинарски канал.

Волкан я хвана за ръка и я отведе в кухнята. Без да повишава глас каза:

— Сложил е подслушвател. И той не е много далеч. Може да има и още. Отивам да проверя кабинета ти.

Суна кимна.

— Една последна молба — каза Волкан. — Доведи господин Еге в кабинета, остави ни сами и като се върнеш в хола, говори половин час без прекъсване. Плачи, смей се. Бъди глезената жена, която не дава възможност на премиера да вземе думата. Каквото се сетиш. През това време нашият приятел полицаят да продължи да слуша новини на английски.

— Може ли да се усъмни и да дойде изневиделица?

Волкан Демиркан леко се усмихна.

— Никога не би направил това. Особено докато премиерът е тук. Той не търси мен. По петите на Сарп е. Мисли си, че той ще дойде тук. Затова наблюдава входовете и изходите. Много ще се чуди и ядосва, че не си загасила телевизора, докато говориш с премиера, но нищо не може да направи. Не се тревожи. Едва ли тая нощ ще предприеме нещо. А и ти вече ще останеш вкъщи.

— Аз съм послушно момиче — прошепна жената. — Не бягам от полицията.

Истанбул

— Моите съболезнования, Суна.

Това бяха първите думи на премиера още от вратата.

Погледите им се срещнаха. Суна потърси някакво пламъче в очите му. Но той отмести поглед. Тя каза:

— О, извинявайте — и му подаде ръка. — Държа ви на вратата.

През рамото на премиера видя как бодигардовете изпълват стълбите зад гърба му от външната до вътрешната врата. Единият влезе вътре заедно с него. Затвори вратата зад себе си и остана пред нея, скръстил ръце на гърдите си.

Суна забеляза как лицето му помрачня, когато видя това.

— Благодаря ти — каза той на служителя. — Не се безпокой. Тук съм в безопасност. Можеш да ме изчакаш отвън. Няма да се бавя много.

Бодигардът отвори вратата и излезе. Но личеше, че го прави неохотно. Защото щеше да стои на тръни до излизането на министър-председателя.

— Мерси — прошепна Суна с лека усмивка. Вероятно премиерът усети, че телевизорът в хола гърми с всичка сила. Погледна я въпросително заради този шум, но тя не реагира.

— Корай много ви уважаваше и обичаше.

Тунабою кимна.

Суна го поведе не към хола, а към стълбите за горния етаж. Същевременно говореше като картечница.

— Признателна съм ви за това, че дойдохте, господине. Наистина съм ви признателна. Това посещение поне малко облекчава страданието ми, уважаеми господин премиер.

Еге Тунабою беше смаян. Какво ѝ ставаше на тая жена? Какви бяха тия учтиви дрънканици? И разговорът по телефона беше странен. Беше го потърсила по мобилния. Като чу гласа ѝ, сърцето му се качи в гърлото. Защото можеше да използва този номер единствено в много спешен случай — опасност, болест, катастрофа, недай Боже. Така се бяха разбрали. Слава Богу, нито веднъж не беше го направила през годините. Не му беше звъняла дори след убийството на Корай. Геройски беше понесла мъката по брат си и проблемите. Но когато днес го потърси, беше прошепнала:

— Тази вечер… Сам. В Кору… Много е важно.

Оттогава го беше обзела тревога. Страхът гризеше ума му като мишка по време на церемониите и съвещанията. В главата му се въртеше все един и същ въпрос: „Да не ѝ се е случило нещо?“

Суна и сега се държеше особено. Попречи му да влезе в хола. Продължи да го води към стълбите. Премиерът подхвър-ли няколко шаблонни израза:

— Много съм зает напоследък. Случилото се с Корай е ужасно. Загубихме и Волкан, сигурно сте чули.

Суна тъжно кимна. Бяха пред вратата на хола. Жената беше хванала премиера за лакътя и го слушаше.

— А и този бомбен атентат срещу Самуел Коен. Международен проблем. Дори Бенжамин Шеба Раам дойде за погребението му. Затова не можах да присъствам при Корай. Много съжалявам. Вие да сте жива и здрава.

Внезапно забеляза показалеца ѝ. Суна говореше нещо крещейки и сочеше с пръст нагоре. Премиерът усети как в него се надига паника.

— Моля за извинение — каза Суна. — Ще ида да намаля котлона да не изкипи чаят. Надявам се да не ви разсъни. Знам колко обичате чай.

Еге Тунабоя реши да се включи в играта ѝ. Суна не правеше нищо безпричинно. Никога не беше правила. Всички тези „уважаеми господин премиер“, официалностите и необяснимото ѝ поведение сигурно имаха някаква причина.

— Благодаря — извика. — Няма да ме разсъни. Напротив, ще спя като къпан. Никой не ми вярва, но е така.

— Късметлия. Аз не мога да заспя. Всъщност напоследък почти не спя, уважаеми господине.

Отново вдигна показалец. Тогава той разбра: Суна не можеше да говори. Не можеше да каже каквото трябваше, затова бръщолевеше така. Страхуваше се да не я чуе някой. Дали къщата не се подслушва, запита се Тунабою. Но от кого? Усети бодеж в сърцето.

— Чакайте, ще дойда в кухнята при вас — изкрещя с все сила. Нали и Суна правеше така. Точно пред стълбите жената го погледна умолително и посочи нагоре. Премиерът я стисна за рамото.

— Какво става? — прошепна.

Тя сложи пръст на устните си:

— Шшшт! Подслушват.

— Кой?

— Горе — прошепна Суна, без да отговори. — Чака в кабинета.

— Кой?

Суна завъртя глава:

— Качи се… Ще видиш.

Още щом стъпи на първото стъпало, Суна закрещя зад гърба му:

— Помните ли, уважаеми господин премиер. Миналата година подарихте една книга на Корай. Не се разделяше с нея нито за миг. Като умря, беше на най-видното място в библиотеката му. Горкичкият ми брат.

Качвайки се на горния етаж, Еге Тунабою си спомни, че при телефонния си разговор от Малта Корай Булут се беше държал странно като Суна.

„Уважаеми господин министър-председател — беше му казал Корай, — трябва незабавно да се видим.“

Вярваше на Корай. Многократно му беше давал ценна информация, беше правил страхотни полезни анализи. Дори преди години пръв Корай му беше казал как ще се разпадне Европейският съюз. Стана точно така.

„Когато пожелаеш. По какъв въпрос?“

„Много важно е за вас, господине.“

„За мен? Подскажи ми малко.“

„Много внимавайте с обкръжението си.“

Веднага си беше представил лисичата физиономия на Джандемир Гюнер.

„Външният министър ли имаш предвид, Корай?“

„Всички, господине. И всичко.“

Явно не може да каже повече, помисли си.

„Добре. Ще се видим, като се върнеш. Кога се прибираш?“

„Във вторник.“

„Тогава нека да е в събота. Ще те чакам в Анкара.“

„Няма толкова време.“

Реакцията на Корай Булут беше неочаквана.

„Тогава ти определи деня.“

„Връщам се във вторник. Да се видим в четвъртък.“

Не успяха да се видят. Корай беше убит в сряда срещу четвъртък през нощта.

Когато стигна до площадката на етажа, мислите му бяха съвсем объркани. Отдолу долиташе ту смеха, ту плача на Суна, която се надвикваше с телевизора.

— Помните ли, господин министър… Корай един ден…

Тези странности, шифри, шепот, тревожни погледи непременно имаха някакъв смисъл. „Нека не ми се случва най-страшното, Господи“, промърмори. Тръгна към кабинета. Пулсът му се ускори. Кой ли го чакаше? Отговорът беше зад вратата. Протегна се и я отвори. Вътре беше тъмно. Спря на вратата и прошепна:

— Лейла?

— Аз съм, господин премиер.

Видя силуета до библиотеката. Косите му настръхнаха.

— Кой е там?

— Моля ви, господине. Влезте и затворете вратата.

Ако беше капан, беше паднал в него. Нищо не можеше да направи. Обърна се и прекъсна и последния лъч светлина от долния етаж. Обърна се подозрително. Изведнъж стаята се освети.

— Боже мили! — каза. — Ти?

— Да, господин премиер. Жив съм.

— Изключи този проклет предавател, Мурат — извика комисар Хаккъ Каплан. — Не издържам повече.

Мурат Келкит протегна ръка и натисна червения бутон. Сръчно поставеният преди малко от комисаря в гостната на сестрата на Корай Булут бръмбар замлъкна.

След като излезе полузамаян от несекващото бъбрене на жената от дома ѝ, Хаккъ Каплан бързо се отдалечи, но двеста метра по-нататък сви вдясно и спря колата.

Помощникът му слезе веднага, извади чанта от багажника и я сложи до преминалия на задната седалка комисар.

— Седни зад волана — нареди му навъсено Хаккъ. — Може да се наложи веднага да потеглим. Кажа ли ти „фър“, хвръкваш, кажа ли ти „стоп“, спираш. Ясно ли е? Иначе върви се хвърли от моста.

Мурат веднага зае мястото си и в огледалото за обратно виждане проследи как комисарят със заучени движения отваря чантата и включва апаратурата. Когато на екрана се появиха танцуващи сини и зелени черти, Хаккъ Каплан се помъчи да разплете усукания кабел на слушалките, после се отказа, подавайки ги на Мурат.

— Разплети го. Бързо!

— Добра беше идеята за подслушване, шефе.

— Наистина ли?

— Ето това е предимството на Хаккъ Каплан. На мен дори не би ми дошло на ума да инсталирам бръмбари. Сега ще си седим и ще чакаме да пропее славейчето.

Комисарят нагласи слушалките на ушите си и зачака напрегнато. После яростно стовари огромния си юмрук върху апарата.

— Звук не издава това!

Хаккъ Каплан изтръгна от ушите си слушалките за кабела и натисна друг бутон. И въпреки усиления докрай звук, нямаше нищо друго освен мъртва тишина. Внезапно чуха тътрене.

— Пантофи — викна помощникът. — Жената ходи, шефе.

Той си беше помислил същото. Нещо, влачещо се по килима. Крака, обувки или чехли.

После отново настъпи няколкоминутна тишина. Тя се точеше и не се чуваше нито звук въпреки няколкото удара с пестник, нанесени по устройството от комисаря.

— Шефе, ако…

— Млък! — изрева комисарят. Помощникът също беше чул звука.

— Чехли — прошепна. — Жената пак ходи.

Комисарят се беше навел над апарата, като че ли ако го прегърнеше, щеше да чува по-добре. Точно тогава избухна страшен взрив.

Комисарят панически се отдалечи от апарата, а Мурат Келкит подскочи от мястото си при изпълнилия колата гръм.

И ужасяващо висока, протяжна музика. След нея познатия на цял свят звук „динг, донг, данг“.

„Midnight. This is BBC News. Now, Margaret Wilson and midnight news.“

Дори в огледалото се забелязваше как лицето на Хаккъ Каплан става моравочервено от безмилостната битка за намаляване на високоговорителя.

— Пусна телевизора, проклетницата.

Когато покрай тях премина една много дълга лимузина, и двамата си помислиха, че е премиерската. Дори от бегъл поглед личеше, че е бронирана.

Погледът на Хаккъ Каплан съвсем потъмня. Какво търсеше самият премиер по това време на нощта в дома на жената?

Успокои се, че след малко ще разбере отговора от громолящия апарат. Спокойно можеше да следи оттук разговора на премиера със Суна.

Но когато видя колата на премиера, в ума на помощника нещо прищрака. Щяха тайно да подслушват министър-председателя. Това беше подсъдно. Мурат Келкит гузно се размърда на мястото си.

— Знам — беше измърморил комисарят.

— Какво, шефе?

— Че престъпваме закона. Нямам избор.

Бяха наострили слух, но телевизорът не млъкваше.

По едно време Хаккъ Каплан сякаш различи две думи от рода на „моите съболезнования“ сред грохота на телевизора. Успя да чуе и отговора на жената „господин премиер“ посред новините на английски, които крещеше говорителят.

Беше почакал няколко минути, надявайки се вече да спрат телевизора, но нищо такова не се случи.

Беше минал половин час от влизането на премиера при жената, но телевизорът гърмеше с все сила. На фона на тази фъртуна от звуци се долавяше и гласът на жената. Тя не млъкваше, обаче нищо не ѝ се разбираше. А гласът на премиера изобщо не чуваше от апарата.

— Вероятно господин премиерът е седнал далеч — беше се опитал да успокои шефа си Мурат. — А може заради телевизора да са минали в друга стая. И затова не чуваме.

Мурат страшно се беше изненадал, когато се обърна и видя Хаккъ Каплан да се хили като лисица.

След петнайсет минути бронираната лимузина на премиера с коли на охраната пред и зад нея беше минала покрай тях, този път в обратната посока.

— Господин премиерът си отива, шефе.

Бяха изчакали още известно време, но нищо не се случи. Вероятно телевизионните новини свършиха и започна друго предаване. Младият полицай беше доловил нещо подобно на лъвски рев.

Точно тогава Хаккъ Каплан беше извикал:

— Затвори проклетия предавател, Мурат — и той на драго сърце беше изпълнил заповедта.

Втората заповед гласеше:

— Подкарай колата — и Мурат веднага натисна съединителя и включи на първа.

— Бръмбарът не свърши работа, шефе. Нищо не чухме.

— Имаш много здраве — изръмжа комисарят от задната седалка. — Точно обратното, научихме много неща.

Мурат Келкит му хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.

— В тази къща има още някой, Мурат — измърмори комисарят. — Не знам как е влязъл. Но е там. И е професионалист. Намерил е бръмбара. Пуснал е телевизора, за да не чуваме разговора. Премиерът е отишъл да се срещне с него, Мурат. Да разговаря с него.

— И ние сега ще го заловим — даде газ Мурат Келкит.

— Не ставай глупав — кръшно се изкиска отзад Хаккъ Каплан, докато гумите свиреха. — Как се претърсва дом, в който премиерът е престоял четирийсет и пет минути?

Когато се върнаха в нелегалната квартира, завариха Сарп да си гризе ноктите пред прозореца. Филиз спеше върху едно от канапетата.

Гардения се качи в комуникационния център на горния етаж. Вече трябваше да има съобщение от Лондон. От него зависеше пътуването на Сарп и Филиз до Малта. Вече нямаха време. До два часа пътниците трябваше да напуснат квартирата. Иначе всичко щеше да се обърка.

— Свърши ли си работата? — намусено попита Сарп.

Волкан кимна.

— Какво каза на премиера, твое превъзходителство?

Волкан хвана облегалките на креслото:

— Казах, че ще го убият, друже.

Сарп така бързо скочи към него, че за малко да го събори.

— Какво каза, какво?

— Ще те убият, казах.

— Какви ги приказваш? Кой ще убива премиера?

— Тувалкаин. Лудият, който уби Корай.

— Но защо? Какво вземане-даване има Тувалкаин с него?

Волкан замълча за малко, после въздъхна:

— Не зная. Това е въпросът, чийто отговор трябва да намерим. Защо? Докато не намерим отговора, не можем да опазим премиера.

Сарп отвори уста да каже нещо, но не издаде звук. Сякаш дъх не му беше останал.

— И какво ще стане сега? Какво ще прави премиерът?

— Нищо — вдигна рамене Волкан. — Утре премиерът ще присъства на погребението ми.

— Ти си откачил — извика Сарп. — И премиерът, и Корай… И аз, дето се замесих в тази работа. Всички сме луди.

Двамата седнаха и замълчаха.

Сарп помисли да попита дали убиецът е влизал в дома на Суна, но се отказа. Щеше да бъде глупаво. Ако имаше нещо, Волкан щеше да му каже.

Друг въпрос обаче човъркаше ума на Волкан. Когато премиерът влезе в стаята, където се беше скрил, прошепна „Лейла?“. Коя беше Лейла?

Лондон

Когато изпратеното от Гардения от нелегалната квартира съобщение стигна до Джесика Тейлър, Биг Бен показваше десет и двайсет и седем вечерта, но директорът на МИ6 беше още в кабинета си. В десет и двайсет и девет Тейлър пътуваше към „Даунинг стрийт“ на задната седалка на бронираната си кола. Вратата на номер десет веднага се отвори и Желязната лейди беше приета в заседателната зала на горния етаж, където я очакваха премиерът Стенли Удбридж, външният министър Оливър Винсънт Калвин и началникът на Генералния щаб, армейски генерал Томас Седрик.

— Е, Джеси — каза Удбридж, — вероятно имаш основателна причина за свикване на съвещание по това време.

— Офелия настоява да изведем двама души от Истанбул.

Всички знаеха, че това е кодовото наименование на капитан Гардения Нериса.

— Ти как мислиш?

— Като Офелия.

— Тоест да ги изведем.

— Да.

— Ами изведи ги тогава, Джеси.

— Но има един проблем, господин премиер.

— Тъкмо си мислех кога МИ6 ще започне да ни създава трудности. Какъв е проблемът? Офелия да не иска да се жени? — но и сам не се засмя на шегата си.

— Онези, които трябва да изведем, са търсени от полицията.

— Супер! В какво ги обвиняват?

— Офелия каза, че имат връзка с убийство.

— Убийство ли? — намеси се генерал Седрик. До този момент беше седял безмълвно на мястото си, сучейки червени мустаци. Джесика Тейлър знаеше, че я псува, задето по това време го е докарала на „Даунинг стрийт“ десет.

— Да — потвърди, без да отмества поглед от премиера Удбридж. — Офелия казва, че Ромео — това пък беше кодовото име на посланик Волкан Демиркан — бил убеден във връзката на това убийство с „Пергел“.

— „Пергел“ ли? — съживи се външният министър Калвин, щом чу кодовото наименование на операцията.

— Ти не спиш ли, Оливър? — измърмори премиерът. — Мислех, че си задрямал. Заблудил съм се. Имаш да ни кажеш нещо ли? Би трябвало, защото ти ни въвлече в това.

— Господин премиер — отговори министърът, — Ромео е много опитен дипломат.

— Това ми го каза поне сто и двайсет пъти преди старта на „Пергел“. Или беше сто двайсет и два?

Такъв си беше премиерът. Когато се притеснеше, се опитваше да се успокои с шегички, които не разсмиваха никого.

— Доказал се е многократно в кариерата си — намеси се Джесика Тейлър. — Досега не е грешил в сътрудничеството си с нас. И след като изскочи от подводницата…

— Разбира се, въпреки многобройните си ангажименти успя да накара Офелия да се влюби в него. Не е ли вярно, Джеси? И агентът вчера настоя да прекратим наблюдението на квартирата, понеже Ромео искал така. А ти разреши. Сега можем да разберем какво се случва в проклетата къща само с благоволението на Офелия.

— Исках да кажа, господине — прокашля се Калвин, забелязал нервността на премиера, — че Ромео е сигурен. Щом мисли така, трябва непременно да го имаме предвид. Ако убийството действително е свързано с „Пергел“, не можем да си затворим очите.

— Кой, казвате, бил убит?

Всъщност никой нищо не беше казал.

— Един турски изследовател. Корай Булут. Доста известен изследовател. Онзи, който подхвърли идеята, че химическите атаки не са дело на Ал Кайда.

— О, да — каза премиерът. — Спомням си. Който все говори за Тайната държава.

— И сега смятаме, че е жертва на някое от убийствата в „Пергел“.

— Значи смятате, Джеси…

— Така изглежда. Гърлото му е прерязано. Човекът, за чието извеждане настоява Офелия, е виден сърдечен хирург. Професор Сарп Кая — продължи Джесика Тейлър, без да обърне внимание на подигравката на премиера. — Сарп Кая е бил с изследователя в нощта на убийството. Преди смъртта си жертвата му е споменала за „Пергел“. По-късно му се обадила, че в дома му има някой. А преди два дни някой се опитал да прегази професора с пикап.

— И защо известният доктор бяга от полицията?

— Това е малко сложно — притеснено отговори директорът на МИ6.

— Сложно значи. Аз пък си мислех, че разказаното дотук е сложно. Май пак се заблуждавам.

Джесика Тейлър отново не обърна внимание на подигравката:

— Макар да знае много неща, докторът не е споделил с полицията. Искал лично да открие убиеца и да му отмъсти. И затова непрекъснато се измъквал от следящите го полицаи. Те са решили да арестуват него и момичето му за възпрепятстване на следствието. Освен това…

— Освен това ли? Джеси, ако имаш още за разказване, да изпием поне по един чай.

— Освен това — продължи шефът на МИ6, — докторът е разпознал Ромео.

Пистолет да беше гръмнал в залата, не би постигнал същия ефект.

— Какво? — извика генерал Томас Седрик.

Премиерът ядосано удари по масата.

— И не само той — пусна още един куршум Джесика Тейлър. — Момичето на доктора и сестрата на жертвата… Вече трима души знаят, че Ромео е жив. И турският премиер вече знае или е на път да научи.

— Как? Как е изтекла информацията?

— Не е изтекла — каза директорът на МИ6, сякаш това беше съвсем в реда на нещата. Тези тримата живеят заедно с Ромео в нелегалната ни квартира.

Премиерът Стенли Удбридж се вцепени. След известно време успя да промълви само три думи:

— Това е катастрофа.

Никой нищо не каза. Удбридж въздъхна няколко пъти, опитвайки се да преодолее шока, и тревожно изхриптя:

— Прекратете „Пергел“. Има пробив. Трябваше да знае само премиерът. А сега са узнали още трима, които са извън схемата. Сигурно ще се разбере, че Ромео е жив. Ще се разрази грандиозен скандал — и огледа присъстващите с ококорени от страх очи. — Не мога да се ангажирам с това. Консерваторите ще скочат. Представете си медиите.

Като си помисли за вестникарските заглавия, за отровните журналистически клевети и нескончаемите изказвания от екрана на гражданските организации, се паникьоса тотално и повиши глас:

— Направете нещо! Прекратете проклетия „Пергел“. Вижте какво ще правите с Ромео. Ще го очистите ли? Или ще го пратите под фалшива самоличност вдън земя. Просто измислете нещо.

— Не става — категорично отсече Калвин. — Прекратяването на операцията няма да промени нещата. Ако тримата решат да говорят, ще го направят въпреки спирането на „Пергел“. Не забравяйте, че сме изправени пред по-голяма опасност от скандала.

— Когато ми казахте, че някакъв луд, който се мисли за цар Соломон, се готви да превземе света, ви повярвах. Какво беше там, човечеството щяло да бъде поробено. Оня щял да надуе фанфара…

— Не фанфар — измърмори нервно Калвин, — а тръбата на Давид.

— Не по врат, а по шия. Надува я и толкова. И като свирне, човечеството ще трябва да избира между подчинението пред Йерусалим, който онзи ще провъзгласи за център на света, и смъртта. Убедихте ме дори, че мръсникът ще получи някакво оръжие, което ще доведе до Второто пришествие.

Директорът на МИ6 отвори уста да реагира, но Удбридж не ѝ даде възможност:

— Не съм свършил Джеси, не съм свършил. Каква беля само ми отворихте на главата. Отвлякохте дипломат. И то на територията на чужда държава.

— Информацията на българските власти е много оскъдна — опита се Калвин да се намеси, но премиерът изобщо не го чу и продължи, сякаш анализираше сам за себе си:

— Не стига отвличането, ами и демонстративно го убихте. Вкарахте го в атомна подводница и му поръчахте какво да каже. Изстреляхте го от подводницата без знанието на турските власти. И аз склоних на всички тези безумия. А сега ми обяснявате как още трима души са вътре в тази бъркотия, обаче сме длъжни да продължим.

Млъкна, за да си поеме дъх. Изгледа ги един по един.

— Сега ми кажете истината. Изложени ли сме на атака или не?

— Атака ли? Каква атака? — смръщи вежди генерал Седрик.

— Вирусна, Седрик, вирусна. Дали ни пуснаха вирус, който тотално ще ликвидира човечеството? Как иначе да обясним всичките щуротии, които извърших, след като повярвах в шантавите ви опасения? — и внезапно се обърна към шефа на МИ6: — Знаеш ли кой дойде тук вчера, Джеси? Сър Алек Франкли Томас. Нали го познаваш? Великият не знам кой си на масоните. Какво ли не изприказва само. „Махни тия скапани агенти от ложите ми“, каза. Можеш ли да си представиш? Иначе щял да събори света на главата ми. Знаете колко е силен и влиятелен. Направих точно онова, което не биваше, и то благодарение на вас. Настроих масоните срещу себе си. И защо? Понеже търсим уж някаква връзка между тях и откачения, наречен Тувалкаин. И този скандал ако гръмне, спукана ми е работата. Това би било краят не само за мен и за правителството на консерваторите, а и за остатъка от доверие към Великобритания. Въвлякохте Великата Англия в театро. А мен поставихте в ролята на лудия.

— Това не е лудост, господин премиер — каза Джесика Тейлър. Тонът ѝ беше възпитан, но леден.

— Не се насилвай, Джеси. Остави протокола. Очевидно до ден-два ще бъда един опозорен бивш министър-председател. Можеш да ме наричаш по име. Дори на галено Стан. Като бившия каубой-премиер.

— Няма никаква лудост — този път тонът на директора на МИ6 беше укорителен. — Разполагаме с безброй разузнавателни сводки. Имаме информация не само от нашата служба, но и от чуждите разузнавания и медиите. Убийствата са минимум двайсет. И при всяко фигурират писмени послания, съдържащи все същите думи. И те ли са безумия?

— Стига толкова, Джеси. Играта приключи. Нямаме избор. Налага се да прекратим „Пергел“ и да излезем чисти. Поне да се отървем с минимални загуби. Ти ще подадеш оставка. Може да предпочетеш самоубийство. Аз ще уволня Калвин и така нататък…

— Всичко това не е изход — заинати се Джесика Тейлър и продължи остро: — Съгласна съм с Калвин. Прекратяването на „Пергел“ няма да реши проблема. Заплахата ще остане. А после ще бъде твърде късно. Нека послушаме Офелия. Тя вярва на Ромео.

— Ха, ха, ха — нервно се изсмя премиерът. — Вярвала му. Правилният израз е „влюбена“.

— Нито един агент от МИ6 не поставя чувствата над работата си — задъха се Тейлър.

Генерал Седрик потвърди, кимайки:

— Блестящо досие. Пълен успех в девет операции на живот и смърт. За мен като гаранция са достатъчни двата куршума в тялото ѝ и раната от нож.

— Има и още нещо — намеси се Оливър Винсънт Калвин.

— Пак ли, Калвин?

— При тези обстоятелства извеждането от Турция на доктора и момичето е в наш интерес.

— И защо?

— Защото изцяло ще бъдат под контрола ни.

Премиерът забарабани с пръсти по масата.

— И така — изръмжа. — Какво предлагате?

— Да ги изведем — мигновено отговори Калвин.

— Теб няма да питам, Джеси. Знам отговора ти.

— Да, господин премиер.

— А ти, Седрик? Армията на Нейно Величество дали е готова на още едно отвличане?

— Ние, войниците, казваме, че казанът така или иначе е пробит. Една дупка повече или по-малко не е от значение. Съдържанието все ще изтече. Да ги изведем.

Стенли Удбридж се обърна към директора на МИ6:

— Как ще го направиш, Джеси? Пак ли с подводница?

— Дипломатическа поща и самолет.

И Калвин, и Седрик подскочиха като ужилени.

— Света Богородице! — простена премиерът. — Ти наистина си откачила, Джеси. Отвличане с дипломатически самолет. Мили Боже!

— С военен състав не става — промърмори генералът.

— Не съм го казвал. Това си е операция на МИ6 — и погледна към Калвин. — Стига Външно да помогне.

— В Лондон ли ще свалите бегълците? Според мен, по-добре на север. Поне е по-изолирано. Къде ще ходят? Знае ли се?

Джесика Тейлър изстреля последния си куршум:

— В Малта. Ще ги свалим в Ла Валета.

Съвещанието приключи в един и половина. Директорът на МИ6 погледна Оливър Винсънт Калвин:

— И вие ще пътувате с дипломатическия пощенски самолет за погребението на Ромео в Истанбул.

— Добре. Знае ли се какво ще правят пътниците в Ла Валета?

— Приблизително. Имало кодирано писмо. От убития изследовател.

Бузите на външния министър внезапно пламнаха:

— Писмо ли?

— Да. Ромео го е видял. Офелия каза, че ще се опита да го копира.

— И какво ще търсят в Малта?

— Убедени са, че ключът към шифъра е в Ла Валета.

Истанбул

— Бързо се пригответе. Има много малко време. Бързо, бързо.

Това беше Гардения Нериса. Забързано слизаше по стълбите и весело пляскаше с ръце. Започна да буди заспалата Филиз, която вече се беше размърдала, обезпокоена от гласовете.

— Време е за път!

Волкан спря да бъбри и изтича при нея:

— Съобщи ли за срещата ми с премиера?

Гардения кимна.

— И?

— Няма „И“. Отбелязано е и толкоз.

— В колко е самолетът? — сънено попита вече изправилата се Филиз.

— Планират кацане в Истанбул в единайсет — отговори Гардения. — С него пристига и външният министър от Лондон — и погледна Волкан: — За погребението ти — промърмори и отново плесна с ръце към Сарп и Филиз: — Хайде, действайте. Нямаме време за размотаване. До половин час ще дойде кола да ви вземе.

— Няма какво да се приготвяме — ядоса се Сарп. — Да не помъкнем куфари, я. Така тръгваме, с празни ръце.

Филиз ласкаво плясна Сарп по коляното и се втурна към умивалника.

Бурята, от която Волкан се страхуваше, се разрази след като Сарп и Филиз напуснаха квартирата с един закрит микробус.

Гардения забеляза, че се приготвя и го попита:

— Какво правиш?

— Оправям си външния вид.

— Защо?

— Забрави ли, че днес предстои тържество в моя чест — ухили се, като избягваше да среща погледа ѝ. — Човек трябва да бъде елегантен на собственото си погребение, нали?

Гардения се изправи без да отговаря. Тръгна към стълбите за долния етаж. Когато стигна до устройството на стената, Волкан разбра намерението ѝ. Но вече беше късно. Успя само да каже:

— Ей, не прави това!

Гардения не му обърна внимание. Бързо прокара пръсти по панела с девет цифри и три бутона в различен цвят.

Беше заключила всички изходи в нелегалната квартира. А Волкан не знаеше кода. Беше затворник в къщата. Единственият начин беше Гардения да отключи.

— Отключи, моля те, Гардения!

— Защо?

— Отиваме на погребението. Трябва да бъда там.

— Не става. Да не си полудял? Това е невъзможно.

— Моля те, длъжен съм.

Момичето застана пред дигиталното устройство с разкрачени крака и ръце на хълбоците. Точно като войник. Погледът ѝ беше строг, а лицето — безизразно.

Волкан Демиркан стана и тръгна към нея.

— Отключи, Гардения.

Тя изобщо не помръдна. Само още малко разтвори крака за повече стабилност.

— Не ме принуждавай, Гардения. Отключи вратата. Знаеш, че ако се помъча, ще разбия кода.

— Хайде, бе! — тонът ѝ беше безизразен. — Я опитай!

Волкан пристъпи още една крачка и когато протегна ръка към устройството зад гърба ѝ, се случи нещо неочаквано. Гардения светкавично измъкна оръжието от кръста си.

Когато опря дулото в гърдите му, Волкан се засмя:

— Ще дръпнеш ли спусъка?

— Изобщо не се съмнявай.

В очите ѝ сякаш гореше огън. Никога досега не беше я виждал толкова категорична.

— Ще ме застреляш, така ли?

Вместо отговор момичето опря плътно дулото в гърдите му.

— Но скъпа — опита той нежно, — това е собственото ми погребение. Ще присъствам на погребението си, представи си. Това не се случва всеки ден. Може да влезе и в книгата на рекордите Гинес — и вдигна ръка, сякаш пишеше нещо. — Човекът, присъствал на собственото си погребение!

Засмя се и погледна Гардения с най-чаровния си поглед, но не постигна ефект.

После се опита да отблъсне дулото от гърдите си. И тази маневра не успя. Точно обратното, капитанът натисна още по-здраво и се приближи плътно до него.

— Волкан — извика. — Не ме принуждавай. Недей да го правиш!

Той забеляза как показалецът ѝ се извива като лък върху спусъка. Моментен нервен спазъм или опит да ѝ отнеме оръжието щеше да отпусне лъка. След като куршумът пробиеше малка дупка в гърдите му, щеше да счупи ребрата, да пръсне със страшен гръм вътрешните органи, да отвори дупка като пещ на гърба му и да се забие в стената.

Момичето нито за миг не отдели очи от неговите.

— Вероятно мислиш, че си ме омаял достатъчно, за да не те убия, Волкан. Ще го направя без да ми мигне окото. Така съм обучена. Да не се поддавам на чувствата си.

— Вчера се съгласи.

— То си беше за вчера.

— Какво значи това? Каква е разликата между вчера и днес?

— Днес ще има много хора. Повечето от тях те познават. Освен това вестниците и телевизиите дни наред показват снимката ти. Ще дойдат и президентът, и премиерът.

Добре, помисли си Волкан. И убиецът ще бъде там.

— Престани вече с тия глупости — рязко каза Волкан. — Ти си тук, за да изпълня задачата си. А ми пречиш.

— Задачата е изпълнена. Контактът е осъществен.

— Само част от нея — процеди Волкан през зъби. — Приключи маскарадът на твоите. Сега ще изпълня поставената ми от моя премиер задача.

— Задача от премиера ти ли?

— Да, съкровище. Имам нова задача.

— Ако попитам, ще ми кажеш ли каква е?

Дулото беше все още опряно в гърдите му, но тонът сякаш беше смекчен.

— Ще ти кажа — незабавно отговори Волкан. — Имам задача да предпазя премиера от заговор.

— Какъв заговор?

— За убийство. Поне ще се опитат. Твоят министър знае това. И нарочно идва на погребението. Така че няма нужда да тичаш горе и да изправяш Лондон на нокти. Затова отключи вратата.

Гардения завъртя глава.

— Ако се опиташ да ме спреш, ще те премажа и ще мина.

Решителното изражение върху леденото лице на капитана не се промени.

— Знам, че ще го направиш — каза студено. — Но не ти го препоръчвам.

— Опърничава като коза.

— От кръвта на дедите ми е.

Волкан ядосано ѝ обърна гръб. Ако тя не отключеше, нямаше начин да излезе оттук. И ако не успееше да попречи, палачът на Тувалкаин щеше да размаха меча и премиерът…

— Гардения — рече безпомощно и се обърна към нея. Първоначално не забеляза промяната. Миглите на момичето бяха мокри, но се опитваше да се усмихне. Оръжието го нямаше. Сигурно беше върнато на мястото си. Висящо от кръста към хълбока ѝ.

— Обещай ми — прошепна тя, опитвайки се да спре риданията.

— Какво?

— Че няма да умреш.

— Обещавам.

— Заради мен.

— Заради теб.

Целуна навлажнените ѝ от сълзите очи. После устните им бавно се сляха. Волкан отдръпна лице и я погледна в очите.

— Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка?

— Със сигурност.

Когато откъснаха устни един от друг, бяха се задъхали.

— Ако бяхме продължили още малко — каза Гардения, освобождавайки се от прегръдките му, — Сарп и Филиз нямаше да стигнат до Малта — целуна го по бузата и стана. — Трябва да се обадя в Лондон. Да говоря с няколко души в консулството. Да видим как върви подготовката.

— Сигурна ли си, че няма да ги заловят?

— Досега дипломатическите пратки в куриерските самолети не са били претърсвани. Това е международен закон.

— Гардения — размаха пръст Волкан, — това не са пратки, а двама души. Двама заподозрени, търсени навсякъде от полицията.

— Ами в документите няма да пише, че в кашоните има хора, я.

Волкан я изгледа накриво.

— Казвам, ако ги проверят, Гардения. Малтийците може да се усъмнят и да отворят кашоните. Все пак има риск.

— Животът е изтъкан от рискове — засмя се Гардения Нериса. — Преди малко и двамата бяхме изложени на риск.

— Риск ли?

— Разбира се И двамата бяхме на прага на смъртта.

Истанбул

Снайперът в края на дългата цев сочеше жената отсреща. Убиецът и за миг не отделяше очи. Цялото му тяло беше сковано от седенето с часове в едно положение, но той беше привикнал да побеждава болката с воля. Все още не беше се появила нито една от целите.

Беше избрал позицията си предишния ден. Отне му само няколко секунди да отвори ключалката и да се промъкне вътре. Сградите с лице към двора на джамията бяха заети от адвокатски кантори и лекарски кабинети. Празното помещение, в което влезе, беше едно от тях. Дворът се виждаше като на длан. Оттук можеше да контролира в радиус от сто и осемдесет градуса. Натоварен с трафик булевард и тесни криви улички, където трудно би се ориентирал попадналият тук.

Всъщност и онзи нещастник плачеше да му пререже гърлото, но вече беше наясно, че няма да има удобен случай. Нямаше как да се добере до мъжа и момичето поради полицейската охрана. Беше го разбрал по време на погребението на жертвата. И трите цели бяха там, но полицията не позволяваше и пиле да прехвръкне около тях.

Четири пъти беше влизал сред тълпата с риск да го заловят, но не успя да премине веригата от плът около целта. Полицията можеше да го обискира всеки момент. Можеше да пререже гърлото на мъжа още там, но това щеше да оплеска нещата. Единственият вариант беше тихичко да се измъкне оттам. Така и беше направил, ругаейки наум.

Проклетникът ми се изплъзва за трети път, си каза по пътя от джамията „Тешвикийе“ към Нишанташъ.

Когато седна в бара на булевард „Румели“ да удари две уискита, погледна екрана на телевизора и разбра, че се е случило нещо важно. Обърна се към едно момиче, за което предположи, че знае английски:

— Хей, бебчо, какво става? Кого показват по телевизията? От два дни е постоянно на екрана.

Момичето беше го погледнало през рамо. Мъжът не изглеждаше зле. Малко попрехвърлил годините, но привлекателен. Ако се съдеше по облеклото му, имаше дебел портфейл. А тя се интересуваше точно от това.

— Един дипломат — отговори. — Катастрофа някъде… Тоест умрял… Разбира? Клечка… Премиери и министри идва за погребение…

Убиецът беше свикнал с изненади. Нищо не можеше да го развълнува сериозно. Когато се изненадаше, това траеше не повече от части от секундата. После веднага се приспособяваше към новата ситуация. Но когато видя на екрана последната цел, показана му онази нощ от скърцащия глас, зина с уста. Това беше той. Категорично. Последната цел.

— И този ли идва? — попита той момичето, кривейки уста.

— Аха. Умрелият е приятел на премиера или тъй…

Още в този момент взе решение. Ще се опита да се свърже с поръчителя, в противен случай щеше да действа на своя глава. Скърцащият го бе предупредил: „Чакай“, ама нейсе. Целта щеше да бъде точно на мушката му. Какво повече да чака? Всевишният му я предлагаше на тепсия, сякаш казваше: „Вземи и го очисти“.

Излезе от бара, без да обърне внимание на подвикналото подире му момиче:

— Хей, ти бяга? Хубава приказка край?

От новините горе-долу беше схванал в коя джамия ще се извърши ритуалът. Беше обходил и проверил околността и разузнал района до най-дребните подробности. Беше обиколил булеварда и уличките, беше слизал до плажа… Когато на един прозорец на шестия етаж забеляза надписа „For rent“, очите му светнаха. Дори планът се оформи в главата му.

Сега дворът на джамията беше препълнен. Наоколо бъкаше от полиция, както и предполагаше. Дори по някои прозорци и балкони имаше въоръжени полицаи. Това вече не го очакваше. Защото полицията можеше да влезе и в този апартамент, макар и празен. Слухът му беше постоянно нащрек. Но досега не се чу нито звук.

Повтори действията си поне за петдесети път от сутринта. Огледа със снайпера всичко в радиус от сто и осемдесет градуса. Все още не се виждаше никаква цел.

В този момент пред двора спря зелена кола. Извадиха покрит с националния флаг ковчег и го понесоха на ръце. „Сигурно е на жертвата“, помисли си. Явно церемонията започваше. „Еее, къде ги тия цели“, рече си нетърпеливо. Но това чувство никак не подхождаше на професията му. Нетърпението раждаше напрежение. А напрежението — безпокойство. Тъкмо то беше най-големият му враг. Трябваше да чака с поглед през снайпера и пръст на спусъка. Единствено да чака. Докато види целта. И да се моли двете цели да са близо една до друга. Защото щеше да има време само за два изстрела.

Времето след първия изстрел нямаше да е повече от три секунди. Имаше нужда от поне осем секунди да обърне оръжието от първата към втората цел — ако бяха далеч една от друга, да се прицели през снайпера и да натисне спусъка. Но нямаше да разполага с толкова време. Тогава трябваше да избере една от целите. Най-важната. „Късметлия копеле“, измърмори. „Може би и този път ще се отървеш, но накрая ще ти прережа гърлото. Не можеш да избягаш от меча на Тувалкаин!“

Истанбул

Дори не разбраха къде се намира сградата, пред която ги бяха докарали тайно с кола. Когато излязоха от микробуса със затъмнени стъкла, се озоваха в тъмно като склад помещение. Чуха звук като от дърпане на шалтер и над главите им светнаха големи лампи. Забелязаха множество уреди, сред които тежка стоманена макара, провесена от тавана на дебел синджир. До голямата врата през която влязоха, имаше товарен асансьор.

Докато Сарп, хванал ръката на Филиз, се оглеждаше наоколо, в дъното се отвори врата. Двама души тръгнаха към тях. Шофьорът на микробуса седна зад волана, без да ги дочака, и потегли към отварящата се със звънтене автоматична врата. След няколко секунди беше излязъл през нея. Сега автоматичната врата се спусна надолу и стоповете на микробуса изчезнаха.

Без да говорят, новодошлите им посочиха място за сядане. Два пластмасови стола, които някога са били бели. Отпред имаше маса, покрита с накъсани вестници и по-мръсна от столовете. И когато двамата си тръгнаха, никой повече не се заинтересува от тях. Никой не дойде да ги попита или да поиска нещо от тях. Времето едва се точеше.

— Обичам те — внезапно рече Сарп. — Това е. И ще се омъжиш за мен.

Ако не мислеше, че ги наблюдават, Филиз щеше да стане и да го разцелува.

— Май досега не си правил предложение на колене.

Тонът ѝ беше като на глезено момиченце.

— Не ме карай да го правя сега тук — и се опита да стане, но момичето разтревожено го спря:

— Вярвам, вярвам — и след известно мълчание попита: — Мислил ли си какво ще правим в Ла Валета?

— Няма какво да мисля. Ще намерим артилерийската батарея, която описа Суна. Сигурен съм, че Корай ни е оставил там знак. Трябва само да го видим.

— А ако не го намерим?

— Ще го намерим — отсече.

— Сарп?

— Да?

— Искам да те питам нещо, но се страхувам.

— Страхуваш ли се? От кого?

— От теб.

— От мен?

— Да, от теб. По-скоро да не ме разбереш погрешно.

— Имаш право. Любимият ти е едно глупаво магаре.

— Сарп — укорително каза Филиз.

— Добре де, шегувам се. Какво искаш да знаеш?

— Вие, масоните… Наистина ли сте забъркани в опасни неща?

— В какъв смисъл? — опита се да скрие Сарп изненадата си.

— Ами опасни. Господство над света… Петата колона… Дейност в полза на Израел… Обслужване на еврейските интереси… Унищожаване на религията… И тем подобни. Така се говори за масоните.

— Ще започна от края, госпожо прокурор — чукна той носа на момичето. — Масоните не са безверници. В ложата на разположение са три книги. Коранът, Библията и Тората. А ония дейности, за които говориш, са лъжи и клевети. Нищо опасно не правим. Масонството е философия. А масонската ложа е многонационална и многорелигиозна структура, прокарваща тази философия. Всъщност няма нищо тайно. Всичко е въображаемо. Игра за пораснали деца. Естествено, не служим на еврейството. Абсолютни клевети.

— А защо клеветят масоните?

Зададеният чистосърдечно, с ококорени очи въпрос свари Сарп неподготвен. Помисли си, че откакто е масон, никой друг въпрос, зададен от умни хора като Корай, не го е разтърсвал така. „Защо ги клеветят?“ Защо наистина? Не можа да отговори. Понеже не знаеше.

— Остави чужденците — каза Филиз. — Всички наши известни люде са все масони. Не можело да се издигнеш иначе.

— О, мила, не е точно така.

— Как да не е? Дори султан Мурад V е бил масон. Великите Рашид паша, Митхат паша, Талят паша…

— Председателят на парламента Кязъм Йозалп, бившият премиер Хасан Сака, Суат Хайри Юргюплю, Тевфик Рюштю Арас, Селим Сапер и още около петдесет министри, Намък Кемал, Зия Гьокалп, Зия паша, Шинаси. Месут Йълмаз от по-новите премиери, Бюлент Акарджалъ от министрите. Филиз, този списък е много дълъг. Знаеш, че в него има и приятели на Ататюрк, нали?

— И той ли е бил масон?

— По този въпрос има различни твърдения.

— Не знам за твърденията. Мустафа Кемал е бил масон. В публикувания през 1998 година от Ню Йорк Таймс списък на масоните фигурира и името на Ататюрк. А в мемоарите си прислужникът му пише, че при една разходка в Измир Ататюрк казал: „Едно време и аз бях масон, но ми омръзна. Участвах в ритуалите и повече не стъпих в онази сграда“, бил казал Ататюрк.

— Всичко това са слухове. Колкото е погрешно да се каже, че е бил масон, толкова и че не е бил. Според версията Мустафа Кемал е бил приет през 1913 година в ложата Веритас в Солун. Талят паша е от същата ложа. И пак според версията не е останал дълго.

— Всъщност Ататюрк е закрил масонските ложи — каза тя.

— Не може да се каже, че ги е закрил. Решил е масоните да прекратят дейността си. В масонството това се нарича „приспиване“. И масонството в Турция заспало.

— Ако не са заспали, щели да бъдат закрити.

Сарп я погледна замислено. Внезапно се сети и я попита:

— Защо ме разпитваш за това?

Лицето на момичето грейна:

— Защото като се омъжа за теб, ще стана масонска съпруга.

Сарп избухна в смях, а Филиз се засегна.

— Какво смешно има? Няма ли да бъда масонска съпруга?

— Ние наричаме сестри масонските съпруги, дъщери и майки.

— Хубаво, тогава ще бъда сестра. И без това съм такава.

— И то най-красивата от всички. А аз ще ти дам белите ръкавици, които не съм давал никому от вечерта на приемането ми.

— Ръкавици ли? Защо?

— Масоните носят ръкавици в ложата. Това е символ за винаги чистата ръка на масона. При приемането дават два чифта ръкавици. Почитаемият казва: „Единият за вас. Другият ще дадете на съпругата, дъщерята, майката или на любимата“. Не съм намерил жена, на която да дам втория чифт.

Погледът на момичето се замъгли.

— И ще сключим брак по масонски.

— Боже мили, това пък какво е?

— Най-великолепната сватбена церемония в света.

В този момент капаците на вратата към улицата зазвънтяха и започнаха да се отварят. Те станаха. Отвори се и вратата в дъното на склада и трима души тръгнаха към влизащата кола. Свалиха от покрития пикап две огромни метални каси. Тримата обсъждаха надълго и широко до сандъците нещо, което те не чуваха.

После единият дойде при тях.

— Време е, господине. Да ви настаним тук.

Тогава момичето разбра, че щяха да ги наместят в сандъците ковчези.

— Дума да не става — възрази. — Никога няма да вляза там.

— Един момент — намеси се Сарп. — През целия път ли ще останем там?

— Не — отговори служителят. — Само до излитането на самолета.

— А на мястото, за което пътуваме?

— И там известно време ще престоите вътре. В града сте свободни.

Сарп погледна Филиз.

— Ще се задуша — простена тя. — Ще умра.

Служителят отвори капака на единия сандък. Вътрешността беше покрита с мека материя. Щяха да легнат по гръб. Като мъртъвци. И капакът да се затвори над тях.

— Спокойно можете да дишате. Не се безпокойте. Бездруго ще останете не повече от четирийсет минути.

Четирийсет ли? Боже Господи. Четирийсет безкрайни минути.

Филиз пак погледна Сарп. Той протегна ръка и я привлече към себе си.

— Не бой се — прошепна в ухото ѝ. Опита се да постигне най-чаровната си усмивка. — Че защо да се боиш? Моят ковчег ще бъде до твоя.

— Сарп!

— След като легнете, ще натоварим касите на пикапа. Тръгне ли, повече няма да говорите. Като стигнете на летището, шофьорът ще извика: „Внимателно! Вътре има кристални полилеи. Ако се счупят, не можем да ги платим дори себе си да продадем!“, или нещо подобно. От този момент повече не допускайте и най-малкото тропване. Малко да се усъмнят, ще проверят сандъците с апаратура. И край на всичко. Излитането е запланувано единайсет минути след натоварването.

— А после? — тревожно попита Филиз.

Мъжът усмихнато се обърна към нея:

— После ще затегнете коланите, госпожице. При кацането пак ще ги затегнете и до отварянето на капаците няма да издавате нито звук. Разбрахме ли се?

Сарп и Филиз се спогледаха. Нямаха друг избор.

— Добре. Тогава заемете местата си. Започва операция Летящ ковчег.

Истанбул

Пръстът му на спусъка започваше да изтръпва. Убиецът се помъчи да мисли за нещо друго, за да потисне отново надигащото се нетърпение. Не, това беше още по-опасно. Трябваше да съсредоточи всичко — чувствата и нервите си, в предстоящата задача. Но не се появяваше никаква цел.

Изведнъж видя същия мъж.

Онзи с тъмните очила и шапката, когото вчера видя отдалеч на погребението, пак стоеше до стената. Сигурно е полицай, мина му през ума. Но жената не прилича на туркиня. Някаква британска или американска курва.

Сега нетърпението отстъпи мястото си на тревога. Британка или американка? Клетките му веднага забиха тревога. Огледа двамата през бинокъла. Мъжът криеше лицето си. Определено. И очите на жената бяха покрити от очила с огромни рамки. Все пак се виждаха косите, носът, чертите на лицето и брадичката ѝ. Свали бинокъла малко по-надолу по нея. Анализира стойката ѝ. Разтворени встрани крака, напрегнати като лък, готов за стрелба.

Напълно професионална стойка.

Жена като пружина до мъж, застанал нормално, даже малко отпуснато.

ЦРУ!

Или МИ6? Може би МОСАД?

Това предположение съвсем го обърка. Възможно ли беше? Какво търсеше на погребението на загинал при катастрофа дипломат агент на МИ6 или ЦРУ? Само да пожелая, ей сегичка ще те очистя, гад такава, помисли си. Страшно много му се искаше. Достатъчно беше само леко движение на пръста по спусъка. „Това бебче за миг ще те превърне в купчина месо“, измърмори. „Няма даже да имаш време да пипнеш с ръка корема си, за да прибереш сипещите се по земята черва.“

Неохотно отмести мушката от толкова харесаната жертва. Обърна отново снайпера към тълпата. Но не го видя. Същинската цел я нямаше. Може би нямаше да дойде. Помисли си: В такъв случай, като си свърша работата тук, ще дойда за теб. Ще ти резна гръкляна в дупката, където си се скрил.

Известно време оглеждаше множеството без да мисли за нищо. Бяха положили ковчега върху камък. Около него подред застанаха за почест. Вероятно е бил важна клечка. Всички тъпанари от Истанбул бяха тук.

Изведнъж гледката през снайпера се раздвижи. В едва освободеното от едри мъжаги в тълпата пространство забеляза гърба на трудно движещ се възрастен мъж. Не виждаше лицето му. До него имаше жена. Веднага я позна, макар да беше с гръб. Жената от вчерашното погребение… Онази, на която целуна ръка мъжът с черните очила и шапката. Тя пак беше в черно.

Възрастният мъж и жената в траур минаха зад ковчега и се обърнаха с лице към него.

Целта!

Адреналинът изпълни всичките му клетки.

Сега срещу него беше старецът, за когото скърцащият глас беше казал: „Чакай. Остави го за мен.“

Той беше хванал жената в черно подръка. От другата страна имаше човек с широки като стена рамене. През оптичния мерник на снайпера видя висящия от ухото му кабел. Охрана! Беше толкова грамаден, че ако се наведеше само два сантиметра вляво, щеше напълно да закрие целта. А и зад възрастния мъж и жената беше образувана жива стена. От другата страна на ковчега стояха четири реда полицаи с щитове. Ако се наложеше, щяха да вдигнат щитовете и да направят преградна стена. Сигурно и личната му охрана има щитове, помисли си.

Убиецът радостно се усмихна. „Глупаци“, рече си. „Стига ми пролука колкото върха на иглата“.

Опря глава в приклада на Такаров MTK11. Съсредоточи се в снайпера. Леко изпъна и обви пръст около спусъка.

Целта все още беше пред него.

Кой знае как щеше да се изненада оня с тенекиения глас, като научи?

Подарък от Скорпиона, щеше да му каже на оня негодник, като се обади. И втория пакет пратих по пощата. Работата е свършена.

Няколко пъти пое въздух. После го задържа. Очите, мозъкът и пръстът му бяха съсредоточени в целта като римско копие.

И натисна спусъка.

Ла Валета

— Последна спирка. Заповядайте, вече можете да излезете.

По едно време Сарп беше загубил надежда, че този момент ще настъпи. Нямаше проблем с натоварването на сандъците на самолета. Всичко беше наред, дори когато отвориха сандъците и ги извадиха оттам, с апетит бяха омели дадената им храна. Обаче на летището в Ла Валета сърцата им се качиха в гърлата.

Докато свалените от самолета каси се натоварваха в осигурената от британците кола, някой извика:

— Хей! Вие там, какво си мислите, че правите?

На Филиз ѝ се стори, че сърцето ѝ спира. Ужасяваше се, че ударите му се чуват и отвън.

Вратата на колата се отвори и затвори. На Сарп се стори, че чува забързани стъпки.

— Митничари — прошепна непознат глас. Сигурно беше шофьорът, който трябваше да ги откара в града. — Не се бъркай — каза същият глас. — Ти си англичанин. Вече не сте господари тук.

— Гадните копелета британските дипломати — каза плътен глас, от чиито стъпки се разбираше, че приближава към тях.

Това беше служителят, който в самолета извади Сарп и Филиз от сандъците. Когато виното свърши, той беше изпратил да им донесат.

Беше се представил като Питър — очевидно не с истинското му име. Но това беше нормално за служител на британското разузнаване МИ6, отговарящ за куриерския самолет.

Стъпките съвсем приближиха.

— Откъде пристигате? — попита троснат глас.

— От Истанбул.

Мъжът вече беше до тях.

— Какво има вътре? — удари по сандъка с Филиз.

— Откъде да знам? — измърмори Питър. — Връчиха ми куп хартии… В този плик е всичко. Вземи и чети. Аз не съм го отварял. Май бяха полилеи. Гледай да не се счупят, каза. Една съпруга в Истанбул. Жената на тукашния посланик специално ги поръчала от Турция. С държавни пари…

— За пръв път ми се случва дипломатическа поща да пристига по това време — каза малтиецът.

Питър веднага се съгласи с него:

— И на мен. Когато ме повикаха, се срещнах с едни сладки мацки. Виж, приятел, намери начин да отидеш до Истанбул, казаха. Прелестни гаджета.

— В документите пише полилеи от порцелан и кристал. С по осем свещника, на шест нива. Двайсет и четири халогенни ампули. Четири парчета. По два във всяка каса… Така ли е? Видя ли ги при предаването?

— Нее. Какво ми пука. Да не счупя нещо, че после горко ми, друже. Щом го пише в документите, така е. Двайсет и четири халогенни ампули по две, четирийсет и осем. Като светнат, все едно слънцето е изгряло. Ако искаш да си сложиш главата в торбата, отвори ги и провери. Аз не пипам.

— Дипломатическа поща — промърмори митничарят. Гласът му се стори поомекнал на Сарп. — Турските митничари са били дипломатически печат.

— Нищо, отвори ги. Да се успокоиш.

Какви ги плещиш, бе, каза си Сарп.

— Виж, виж — настоя Питър. — Къде ли са ключовете?

— Ей — извика малтиецът. — Какво ровиш сега? Някой каза ли ти да ги отваряш? Ще отвориш касите и после ще се оплачеш от мен, а?

— Не си измисляй, друже. Защо да правя това?

— Дори да не се оплачеш, ще проличи, че са отваряни. Хайде, разкарай тия ковчези от очите ми.

— Какво каза? — разсмя се Питър. — Ковчези, а? Ей това не бях се сетил. Хайде тогава, помогни да натоварим ковчезите в колата.

И моментът най-сетне настъпи. Колата спря и Питър каза:

— Последна спирка. Заповядайте, можете да излезете.

Първа от ковчега си излезе Филиз.

После се вдигна капакът на сандъка със Сарп.

— Добре дошли в Ла Валета. Малко ви уплаших, но се налагаше.

Задните врати на колата се отвориха и дневната светлина нахлу вътре.

— Къде сме?

— Пред крепостните стени на Ла Валета.

— Насред улицата ли ни оставяте?

— Това е най-сигурното място. Било един от най-важните и оживени пунктове на града. Автобусна спирка. Като слезете, ще разберете. Гъмжи от туристи.

Сарп погледна Филиз. Тя оправяше външността си.

— Ще се срещнем отново тук. Има голям шадраван. Вие останете там, където слезете. Не търсете нас или колата. Ние ще ви открием.

Бързо слязоха от вана. Първото, което забеляза Сарп, бяха навалицата и автобусите. Чудесни автобуси от 50-те години, жълти, с блестящи на слънцето никелирани части.

— Погледни ги — извика Филиз. — Колко са сладки!

Всичко приличаше на музей на открито. Стотици жълти автобуси антики с десен волан пристигаха и заминаваха.

Сарп се обърна, но не видя колата, която ги докара. Кога толкова бързо бяха изчезнали тези хора? Когато тръгна червеният туристически автобус с отворен горен етаж на отсрещната страна, препълнен с туристи, видяха шадравана точно в средата на площада. Грозен, безформен шадраван със статуи на жени и делфини. Зад него имаше огромна сграда с развяващо се от последния етаж американско знаме.

— Хайде — каза Филиз. — Да започваме.

Преминаха през площада, хванати за ръце като влюбени, тръгнали на разходка. Прекосиха моста над някога пълния с вода ров. През вратата с арки насреща влязоха в Ла Валета, криеща тайната на Корай.

Първата работа на Сарп беше закупуването на карта на града. Опрели глави, се помъчиха да определят местонахождението си.

— Тук сме — посочи с пръст Филиз, забелязала рисунката на крепостната врата с арки, през която току-що бяха минали.

— А къде ли е онова, дето наричат Барака?

Разгледаха картата по-подробно, но нищо не намериха. Дори да беше под носа им, едва ли щяха да го забележат. Сарп взе картата и се запъти към момичето на касата:

— Извинете, търсим нещо, наричано Барака.

— Парка ли имате предвид?

— Не зная. Барака. Салют Батери…

— Да — отговори момичето, разбрало какво търсят. — Градините Барака. Вървете по този булевард. Първата пресечка вдясно. Наляво след първия блок. Градините Барака са в края на улицата. Много красиво място. Великолепна гледка…

— Салют Батери? — прекъсна я Филиз.

— Също е там — отговори момичето, недоволно, че го прекъс-ват.

— Да вървим. Ако се помотаем още малко, тая жив ще те налапа…

Сарп се изкефи въпреки напрежението. А иначе се отвращаваше от ревниви жени. Колко връзки беше прекъснал заради това. За пръв път ревността и гъделичкането на самочувствието му от жена беше още едно ново усещане през последните дни.

Минаха между тесните сгради и църкви от малтийски камък и свиха наляво. След лек наклон излязоха на залесено пространство.

— Ето, тук е. Градините Барака.

— Никакви топове не виждам тук.

— Ела да проверим — дръпна я за ръката Сарп. — Паркът май е зад тази църква.

Наистина беше така. Отпред, в края на дърветата, се виждаше тераса с арки. Когато стигнаха дотам, видяха морето. Всъщност то беше долу. Точно насреща им като пачи крак се простираха естествените входове и изходи на пристанището, построено в лагуната. А те се намираха на най-високото място, откъдето крепостта властваше над залива и открито море. От тази височина никакъв кораб не можеше да влезе в залива незабелязан. Нито пък да излезе. Най-вероятно тук е била градската отбранителна система.

Сарп усети как сърцето му ускорява ударите си. Сега бяха на мястото указано в шифрованата бележка от очилата на Корай. Ами артилерийската батарея? Къде бяха топовете? Сега забеляза отдалечаването на оглеждащата се Филиз. Отиде до самия край. Спря до каменния парапет и погледна надолу.

Там бяха!

Осем исторически топа, боядисани в черно, бяха насочени от гнездата си към морето, отворили гигантски гърла, сякаш да глътнат врага.

Пред тях имаше табела.

SALUTE BATTERY.

Приветствена батарея.

Тези топове бяха използвани за удар по врага и поздрав към приятелите.

Добре, ами сър Томас…

— Сарп, Сарп!

Обърна се и видя тичащото към него момиче.

Уплаши се, затича се насреща ѝ и я прегърна.

— Случило ли се е нещо?

— Там… Сър…

Не можеше да говори, задъхана от вълнение и тичане. Посочи с ръка една точка точно насреща им.

— Какво? Къде? — тръгна нататък Сарп, без да пуска ръката ѝ.

Филиз посочи стената зад онази с арките. На нея имаше мраморна плоча колкото човешки бой с надпис. Издълбаното върху нея име прогори като огън очите на Сарп.

СЪР ТОМАС ФРАНСИС ФРИМАНТЪЛ.

— Открихме го — плеснаха с ръце. Но моментално се умъл-чаха. Нищо по-неестествено нямаше от двама туристи, надаващи възторжени възгласи при вида на паметна плоча. Ако някой полицай беше поискал документите им, край с тях. Защото бяха бегълци, влезли нелегално в Малта.

— SACRED TO THE MEMORY OF SIR THOMAS FRANCIS FREMANTLE KNIGHT GRAND CROSS OF THE BATH, GUELLPH, SAINT FERDINAND AND MERIT… — зачете на глас Филиз дългия надпис.

— Стига си чела — промърмори Сарп. — Изброяват достойнствата му. Умрял през 1819 година в Неапол. Велик кръстоносец. И още много титли. Поставили са плочата, за да го обезсмъртят — същевременно се мъчеше да скъса хастара под мишницата си и да извади пликчето с шифрованата бележка. — Снимай го.

— Какво?

— Снимай надписа. Така че да се чете.

Филиз изпълни нареждането. Беше схванала намерението на Сарп. Извади фотоапарата си „Олимпия“ и направи доста снимки на мраморната плоча.

— Ела — каза Сарп. — Да пием по кафе в заведението.

Скриха се под един чадър от вече палещите лъчи на средиземноморското слънце.

Вече нямаха търпение дори да изчакат кафето.

— Моля те, намери най-четливия абзац — каза Сарп. Шифрованата бележка на Корай беше на масата, под ръката му.

Филиз се загледа в дигиталния дисплей и избра най-четливото място.

— Откри ли?

— Това не е зле.

— Дай да видя.

Взе апарата от момичето и погледна:

— Прекрасно — констатира и ѝ го върна. — Остров — парцел: Едно: 1–1. Сега ми кажи първата буква от първата дума на първия ред.

Филиз намери първата буква на първата дума от първия ред на фотографирания надпис:

— S.

Сарп нетърпеливо записа буквата на друг лист и каза:

— Втори ред? Първата буква на втората дума?

— Т.

Сарп изписа и втората буква — SТ.

В края на кода, даващ буквата S — Едно: 1–1, нямаше точка. Но след втория, указващ буквата Т, имаше. Сарп сложи точка след SТ.

— Това е съкращение на Saint. Свети. Да продължаваме. Дванайсети ред. Брой внимателно, да не ги объркаш.

— Добре, на дванайсети ред съм.

— Третата буква на третата дума.

Развълнувано зачака с молив в ръка, докато момичето отброяваше.

— J — каза тя с приглушен глас. — J.

Той го записа след предишните букви.

— Отново първи ред. Четвъртата дума, четвърта буква.

Филиз бързо я откри:

— О.

ST. JO.

След десет минути дешифровката беше пред тях.

— ST. JOHN. КАТЕДРАЛАТА. ВИЖ ЧЕРЕПА.

— Остров — парцел — тихо измърмори Филиз. — Какво е това? Не го е кодирал.

— За заблуда. Като че ли някой е номерирал топографски и се е отказал, опитвайки се да поукраси. Можеш да стигнеш до истината единствено след разчитане на шифъра. Корай иска да отидем в катедралата „Свети Йоан“.

— А черепът какво значи?

— Не зная, Филиз. Трябва веднага да намерим тази катедрала. Ключът е там.

Разгърнаха картата и затърсиха. След минута пръстите им бяха върху катедралата „Свети Йоан“.

— Съвсем близо е — каза момичето. — Ще се върнем назад по улицата, от която дойдохме. След два блока наляво. Булевард „Република“. Има площад. Виж, с дребен щрифт пише „St. John’s Ca“.

— Хайде, бегом тогава — скочи Сарп.

— Ама не знаем какво търсим — оплака се Филиз, опитвайки се да го догони.

— Знаем. Череп. Тичай!

Истанбул

Бууум!!!

Убиецът с раздразнение отдръпна око от снайпера на Такаров МТК11. Ужасни писъци се носеха от двора на джамията.

Виковете стигнаха до ушите му. Видя как се пръсна мозъкът на човека, как се разцепи черепът му и мозъкът опръска околните.

Но целта беше на мястото си. Докато обкръжилите го охранители се опитваха да го изведат, старецът обърнат продължаваше да гледа ужасната сцена.

Вътрешният глас на убиеца казваше: Бягай. Бягай, не стой нито миг повече!

Облегнал глава на приклада, леко беше дръпнал спусъка след лазерното насочване на снайпера.

„Джуфф!“ Оръжието му се беше дръпнало напред, сякаш иска да се освободи от ръцете му и да излети, но се отказва от намерението си и спокойно отпуска приклада си в ямката на рамото на стрелеца.

Припомни си последното, което видя през оптичния мерник на снайпера, докато натискаше спусъка. Когато смъртта излетя през заглушителя, разтърсващ дулото в лявата му шепа, да, точно в този момент, зад целта се появи онзи мъж с черните очила и шапката. Старецът обърна глава към него и леко се приведе. И в тази част от секундата куршумът сбърка адреса. Подмина целта и раздроби черепа на широкоплещестата горила до него.

За последен път погледна надолу, без да се показва. Там беше настъпило Второто пришествие. Разблъсквайки тълпата, полицаите удряха хората с щитове, палки, ритници и каквото им попадне, за да разчистят път за целта и хваналата го подръка жена. Въпреки хаоса, хванатите за ръце полицаи успяха да образуват коридор до чакащата до портата бронирана лимузина за върналия се от прага на смъртта премиер. Той и жената преминаха под полицейските щитове и се качиха в колата. Шофьорът на кортежа отпред тръгна през панически разбягващото се множество и вдигна всичко с краката нагоре, за да проправи път на премиерската кола. Накрая тя бавно потегли.

Убиецът изрита пуснатия на пода Такаров МТК11. Щях да го пратя в ада дори на качване в колата, изръмжа. Но знаеше, че това е невъзможно. Полицаите по стената, ограждаща двора на джамията, отдавна бяха насочили снайперите към отсрещните сгради. Отвореният прозорец непременно би привлякъл вниманието им.

Долепи се до стената, за да се скрие. Последни пет секунди, каза си. След пет секунди изчезвай оттук.

Бодигардовете потичаха известно време около колата на премиера. Когато се изравниха със задния конвой от коли с отворени врати, наскачаха вътре в движение. Бронираната лимузина се гмурна в човешкото море, ускори и свивайки вляво, се изгуби от поглед. Във въздуха се разнасяха сирените на отдалечаващия се кортеж и тревожните викове от двора. Там остана да лежи в кръвта си и трупът с пръснатия череп.

Убиецът взе празната гилза и я пъхна в джоба си. Постави оръжието си в кутията му. Огледа се за последен път дали не е оставил следи. Три пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. Знаеше, че вече ще има голяма нужда от това. Пропусналият целта за част от секундата куршум не само беше раздробил черепа на премиерския бодигард, но беше съсипал всичко. През целия си живот досега той беше ловецът. А отсега нататък ставаше плячка. Години наред беше преследвал, за да убива. А сега трябваше да бяга, за да не умре.

Отвори вратата на апартамента. Беше сигурен, че асансьорът е на етажа. Когато се качваше сутринта, с малка отвертка беше гарантирал оставането му на същото място. Влезе в кабината. Вкара плоския връх на малката отвертка под един от бутоните на контролния панел и го извади. Когато бутонът изскочи от мястото, където го приклещи сутринта, движението беше възстановено. Натисна П. Старият асансьор потегли с ужасяващо скърцане.

Когато стигна на партера, видя пред вратата стълпотворение от обърнати гърбом хора. Както и предполагаше, всички гледаха пред себе си. Той се промъкна сред тях. Опита се да локализира полицаите между главите на зяпачите. Група полицаи тичаха насам. Щяха да претърсят сградите от горе до долу. И да отведат всеки съмнителен субект. Но ти вече ще си далеч, помисли си. Може би в ада.

Веднага се върна обратно. Плъзна се покрай асансьора и хукна по стълбите надолу. При вчерашното проучване беше установил, че страдата има заден вход откъм улицата. Мина покрай лавката за чай. Вътре нямаше никого. Това беше добре. Нямаше да губи време с убийство. Трябваше да се измъкне като призрак от сградата, както беше и влязъл. Несръчен призрак, изруга се наум.

Мина през полутъмен коридор, претъпкан с пластмасови бидони. Качи се по три стъпала. Задната врата към улицата беше на няколко метра пред него. След това беше в безопасност.

Убиецът тръгна към металната врата, под която се процеждаше светлина. Отвори я и излезе. „Отървах се“, помисли си. Забелязалите брадатия мъж, бавно крачещ с цигулков калъф в ръка, го вземаха за музикант.

Но усещането за сигурност скоро изчезна. Истинската опасност предстоеше.

Ла Валета

Лесно намериха катедралата. Момичето се затича към стъпалата, но Сарп го възпря с ръка:

— Не бързай. Първо да разгледаме отвън. И да починем малко. Да пийнем нещо разхладително. За теб не знам, но аз изгарям. Много е горещо.

— Да пием ли? Сарп, ще се пръсна от вълнение. Как да седна да се забавлявам, когато преследваната дни наред тайна е зад вратата над тези три стъпала?

— Ела, де — усмихна се Сарп. — Кой казва, че ще се забавляваме? Малко да се информираме за храма. Да разберам защо го е избрал Корай. Дотук видях поне пет църкви. Малтийците са религиозен народ. Играли са важна роля в историята на християнството. Корай нарочно или случайно е избрал тази катедрала? Например плочата на сър Томас е случаен избор. Избрал я е като надпис, по който да състави шифъра.

— Да, но защо Малта? В Истанбул можеше да намери стотици подходящи за шифър надписи. Не е ли вярно?

— Права си. Сигурно има причина. Усещам, че сме много близо до разгадаването на всичко.

Седнаха в кафенето с надпис на чадърите „Сан Джовани“ точно срещу катедралата. Докато пиеха кафето, Сарп потъна в изучаването на малкия указател на гърба на картата.

— Катедралата е много стара — каза. — Поне на шестстотин години. Построена е от Великия майстор Жан дьо ла Касиер в чест на свети Йоан, рицар на хоспиталиерите, известни и като малтийски рицари.

Изведнъж се оживи от проблесналата в ума му мисъл.

— Свободните масони — промърмори.

— Моля? Каза ли нещо?

— Казах свободните масони, Филиз. Храмът е на шестстотин години. По това време такива сгради са се строили от истинските масони или зидарите. Кой знае коя масонска ложа е построила тази катедрала? Всички са имали професионални тайни, укривани един от друг. Сега си мисля дали Корай е избрал Малта заради някаква връзка с осмата тайна? Или пък тук се крие тайна на хоспиталиерите?

— Не знам — нетърпеливо се изправи Филиз. — Само не започвай сега да се информираш за хоспиталиерите. Аз влизам.

Сарп също стана и тръгна с нея към катедралата.

— Все пак знам нещичко. Когато Сюлейман Законодателя е превзел Родос, рицарите избягали тук. Наричаме ги рицарите на Сен Жан.

Вървяха и разговаряха.

— Били са фанатизирани християни и воини. Карл им подарил Малта. Много сме искали, но не сме успели да я превземем. Знаеш ли, че Тургут Рейс е паднал жертва тук, опитвайки се да превземе крепостта?

Когато влязоха през голямата врата, великолепието, което ги посрещна, направо ги смаза.

По купола и стените имаше огромни прекрасни рисунки на Христос, Дева Мария и християнските светци. Всички с релефи от златен варак. Тръгнаха вляво и се опитаха да видят насрещния олтар.

Подът беше от разноцветен мрамор. Върху него бяха наредени една до друга дървени скари, които никак не се връзваха с великолепието. По пейките имаше няколко жени и един мъж. „Свети Йоан“ приемаше повече туристи, отколкото молещи се.

— Виж тук.

Един мъж ги наблюдаваше още от влизането. Късо подстриган, около трийсетгодишен мъж в сив костюм, скръстил ръце отпред. Веднага личеше, че не е свещеник, нито певец в хора. Издутината на гърдите му издаваше причината за присъс-твието му. Явно носеше нещо под мишницата си. След като не можеше да бъде пълен портфейл, сигурно беше готово за стрелба оръжие.

Когато чу усиления от акустиката глас на Филиз, очите му станаха съвсем строги.

— Сигурно е рицар на някой орден — каза шеговито Сарп, вървейки към момичето, като се опитваше да намали напрежението. — Да започнем от нишата в средата, стигаща до олтара — продължи тихо. — Моли се да е там. Иначе ще се наложи да заничаме под стотиците столове от двете страни. А не вярвам онзи, който не отделя поглед от нас, да разреши това.

Филиз огледа скришом мъжа. Накъдето и да тръгнеха, тялото му се извръщаше към тях. Момичето бързо закрачи напред. На едно място спря да разгледа гиганския орган и великолепната икона насреща си. После сведе поглед и като вярващ, който от уважение не обръща гръб на олтара, тръгна заднешком, разглеждайки надписите по пода. Всички бяха прекрасни. Латинският не ѝ говореше нищо, но рисунките с цветен мрамор и формите бяха прелестни. Явно бяха дело на майстор. Кой знае на колко века бяха. Ако датираха от построяването на катедралата, значи бяха поне на шестстотин години. Всички бяха изключително красиви, но тя търсеше гол череп.

Сарп вършеше същото, но отзад напред.

Първият надпис е чист, каза си Филиз. И във втория нямаше нищо. Нито в третия. Когато отстъпи назад и почти сложи крак върху четвъртия надпис, замръзна. Затисна устата си с две ръце, за да не извика „Сарп!“.

Череп! Под краката ѝ имаше череп.

Веднага отскочи, сякаш стъпила в огън.

Череп. Символ на бедите, смъртта и пришествието. Празните очни кухини се бяха втренчили в нея.

Когато Сарп я видя как застина, веднага отиде при нея.

— Черепът — прошепна Филиз през пръстите си. — Намерих го. Намерих черепа.

Сарп погледна под краката си.

Там беше. Дванайсет реда, вдълбани в белия мрамор, вече посивели с времето, върху черен фон, обкръжени с украса от червен и жълт мрамор.

SACRAE RELIG. HIEROSOLYM.

HIC. DECOR HIC DOLOR.

ILLVSTR. D. D. F.LVCAS BVENO ARAGONEN

Em. M.MM vel a SECRETIS, vel a CONSILIIS.

EX PRO-VICE-CANCELLARIO M. PRIOR ECCL.

AD Seren. Prin D.D. lo. de AVSTRIA in SICIL. Lcgatus.

ARCHIEP. ROSAN. ELECT. THESALONICEN. C.

EPISC. MELITEN. INSTITVTVS EST.

HOS NON QVAESIVIT HONORES, SED MERVIT.

CVI NON PLACVIT VITIO.

RELIGIOS VS ADEO, VT VEL CINERES SVOS

IVSSERIT ESSE RELIGIOSOS.

OBIIT. AN. DOM. 1668. DIE 7 SEPTEMB. AET. AN

И отдолу имаше знак!

Череп с две изпъкнали от двете бузи ябълчни кости.

— Разбра ли какво пише?

Сарп вдигна рамене:

— На латински е. Отнася се до някой, починал на 7 септември 1668 година. Но написаното не е от значение за нас. Това е само ключ, като другите. Корай съзнателно е избрал надписа с черепа. За да се открие лесно.

Бавно се обърна назад. Онзи ги наблюдаваше неотстъпно.

— Знаеш какво да правиш.

— Навсякъде пише, че снимането е забранено — прошепна момичето.

— Пише, че е забранена светкавицата.

— Не мога да я предотвратя. Ако светне, ще светне и толкоз.

— Не му мисли, просто щракай.

Вдигна глава и се престори, че разглежда купола. Опитваше се да предпази Филиз от погледа на непознатия.

Щрак! Щрак!

Две светкавици пробляснаха една след друга в мрака на катедралата.

Мъжът премина към действие.

— Прибери апарата в чантата си — промърмори Сарп. — И не му го давай в никакъв случай.

Църковният служител се приближи с гневно мърморене. Изсипа куп приказки, които не разбраха. Посочи една от табелите с надпис „Светкавицата забранена“. Филиз ласкаво се усмихна, опитвайки се да го омилостиви. Обаче мъжът с посивелите и оредяващи коси рязко посочи вратата.

— Напуснете веднага! Веднага!

И те го направиха без възражения. Излязоха веднага.

Докато слизаше по стълбите, Филиз мърмореше:

— Можехте да бъдете и по-учтив.

Мъжът ги проследи с поглед и изчезна.

— Ела — каза Сарп. — Нека сега седнем тук.

Седнаха в едно кафене точно до стълбите на катедралата, с опряна в стената ѝ задна страна и надпис „Кантина“. Докато Филиз ровеше в чантата си да намери фотоапарата, Сарп се ухили:

— Можеш да ме почерпиш бира.

— Защо аз да почерпя, нали аз открих черепа. И сър Томас намерих аз. Ти черпиш.

— Добре де, добре — засмя се Сарп. — Ти само намери апарата. Че там и човек да падне, ще се загуби.

— Ето го — победоносно възкликна Филиз и показа „Олимпията“. Ядоса се на усмивката на Сарп към момичето с дълга черна престилка и деколте във формата на V, от което се подаваха гърдите му и на което поръча две бири.

— Ако искаш, да ви оставя сами — каза. Но като видя как Сарп отмества погледа си от момичето и се вглежда разтревожено в нея, се усмихна:

— После ще се разправяме. Аз помня всичко.

Сарп се успокои. Извади шифрованата бележка на Корай.

Филиз намери на дисплея на апарата сниманите преди малко две пози в катедралата и попита:

— Как е?

— Върши работа. Сега внимавай. Трети ред, шеста дума, първа буква.

— Откъде знаеш, че формулата е същата?

— Не знам. Моля се да е същата. Иначе става много сложно. Да, три, шест, едно.

— В.

— Едно: Две-четири.

— I.

— Дванайсет: Едно-две.

Когато не получи веднага отговор, взе да нервничи:

— Дванайсети ред.

— Не ме карай да бързам. И без това от вълнение трудно броя. Ето. В.

Сарп написа една до друга трите букви. BIB.

Сервитьорката донесе бирите. Този път Сарп дори скришом не я погледна.

— Девет: едно-три.

— L.

Дописа и нея. BIBL.

Когато довърши първия шифрован ред, на листа му пишеше BIBLIOTECA.

— Библиотека — каза Сарп. — Това нов адрес ли е? Аз спирам. Ясно? Това няма край. Тичаме насам-натам като луди. Какво значи сега „библиотека“?

— Хайде, стига. Как ще спреш? Има още два реда.

Когато всички букви свършиха, Филиз прибута листа към себе си по масата.

БИБЛИОТЕКА ВИКТОРИЯ ОТ ЛЪВА ВД ПЙ.

— Ето на — отбеляза Сарп. — Нали ти казах? Нов адрес. Сега трябва да намерим проклетата библиотека „Виктория“. И там ще изникне нов адрес. Сигурно ще тичаме до крепостта или ще скачаме в морето, кой знае.

Момичето даже не го чу:

— От лъва, ясно. А ВД ПЙ какво означава, Сарп? Сарп — повтори тя твърдо, когато той не реагира, — само не ми казвай, че си дотук. Няма да те оставя, докато не свършим работата. Ще я довършим и ще се ожениш за мен. Няма къде да мърдаш. Окей? Сега се съсредоточи.

— V на латински се чете В. ПИЙ ВОДА ОТ ЛЪВА — и побутна листа и апарата към момичето. — Каквото и да значи.

— А CDA25T/ 301 какво означава?

— След като Корай е искал да отидем в библиотеката, би трябвало да е индекс на книга. Номер, който се слага с етикетче на гърба на книгата. Търси и намери библиотеката. После търси книгата. Времето ни изтича.

— Ще дойдете ли, моля?

— Идвам — направи знак сервитьорката, като чу гласа на Филиз.

— Какво правиш?

Филиз се изкикоти.

— Ако вдигнеш глава и завъртиш очи, загубен си, Сарп Кая — каза, като явно се опитваше да го развесели малко. — Ще ти видя сметката преди палача на Тувалкаин.

— Желаете ли нещо?

Сарп се усмихна и се наведе, сякаш търсеше нещо изпуснато. А в себе си се радваше колко е хубаво да те ревнуват.

— Знаете ли къде е библиотека „Виктория“?

— Какво, какво?

— Библиотека „Виктория“.

Докато мислеше, сервитьорката забеляза, че мъжът търси нещо по земята.

— Изпуснахте ли нещо? Нека ви помогна.

Като чу това, Сарп веднага се изправи. Погледна ухилен Филиз и сервитьорката се отказа.

— Не зная — продължи тя. — Има много библиотеки, но за „Виктория“ не съм чувала.

Станаха разтревожено. Ръка за ръка тръгнаха към булеварда. Внезапно Сарп пусна ръката на Филиз и затича към стената:

— Виж… Филиз, погледни тук!

В същия момент и Филиз видя онова между стената и шадравана.

Лъвска глава, от чиято паст течеше вода.

Развълнувано се огледаха дали няма нещо в шадравана. Но не видяха нищо. Само майсторски издялана от камък лъвска глава. Изглеждаше като хвърлена от стените на катедралата и изливаше вода в шадравана пред нея.

— Аз няма да пия от тази вода — смотолеви Филиз. — Сигурно събраната в басейна вода се връща обратно с мотор. И на теб няма да позволя да пиеш.

— Никой няма да пие — усмихна се Сарп и потри ръце. — Виж, лъвът е на пресечната точка на катедралата с булеварда. Ела да повървим малко.

На булеварда се сблъскаха с поток от хора. И преди да са изминали и сто метра, го видяха.

Насреща им се издигаше сграда с надпис „Библиотека“. А пред нея имаше величествена статуя на кралица Виктория.

С разтуптени от вълнение сърца Сарп и Филиз влетяха в библиотеката. Тръгнаха към гишето насреща, откъдето ги гледаше жена над падналите на носа ѝ очила.

— Прощавайте — каза Сарп с възможно най-приветливото си изражение. — Бихме искали да погледнем книгата с инвентарен номер CDA25T/ 30. Може ли?

Жената стана, опря лакти на плота и попита с неподправен британски акцент:

— Моля? Бихте ли повторили, ако обичате?

Сарп повтори.

Жената любезно се усмихна.

— Нямаме книги с индекс CDA, господине. Този код се използва за дигиталния ни архив, като CD-DVD например.

Какво?

— И по-точно — продължи жената като професионална библиотекарка — за копията на СD-та, които ни дават за съхранение клиентите, които правят изследвания тук.

— А дали можем да видим 25Т/ 30?

Жената започна да щрака по клавиатурата на компютъра пред себе си.

— Познавате ли собственика на диска?

— Разбира се — отговори Филиз. — Най-добрият приятел на брат ми, Корай Булут.

На монитора се изписа, че въпросният диск е притежание на Корай Булут.

— Може ли да видя документите ви? Тъй като поверилият диска на архива ни господин Булут е упоменал във формуляра да бъде предаден на Сарп Кая при поискване.

Като чуха за документи, косите и на двамата настръхнаха.

— О, не — изръмжа Сарп. — Колко пъти те предупредих да не оставяш паспортите в хотела, Филиз. Така направи и в Монте Карло. Виж как ни докара същата беля на главите. Сега да те видя как ще се връщаш в хотела в тази жега.

— Може и друг документ — каза жената.

Изприказвайки хиляди благодарности, Сарп извади от портфейла болничния си пропуск.

Жената го погледна и каза:

— Мисля, че е достатъчно. Качете се на втория етаж по стълбите в края на коридора. Първата стая вдясно. Аз ще донеса диска.

След пет минути тя пристигна с някакъв плик.

— Трябва да ми го върнете на тръгване. Ако искате копие, кажете. Компютрите ни са за четене и не правят копия.

Докато дискът се качваше на компютъра и двамата щяха да припаднат от вълнение. След по-малко от минута мониторът светна. Нямаше никакви указания. Сарп натисна иконата „Моите документи“. Появи се въпрос: „Номерът ми в класа?“

— Ах ти, негоднико, да не мислиш, че съм го забравил? — рече Сарп и написа 1002.

Мониторът отново потъмня. Докато компютърът сравняваше цифрата със заложената в паметта му, така се изнервиха, че не биха могли да чакат и пет секунди повече. Внезапно на монитора се появи жълта икона с файл. Като видяха надписа отдолу, едва се въздържаха да не изкрещят.

„Тувалкаин“

Двамата едновременно се пресегнаха към мишката.

След няколко секунди на монитора изплува усмихнатото лице на Корай Булут.

„Здравей Сарп,

Приятелски поздрав от отвъдното. Как казваха масоните? Изток? След като си тук, значи аз вече съм там. Щом си дошъл, номерът с очилата е свършил работа. Скъпи приятелю, надявам се, че си прогледнал и Филиз е с теб. Здравей Филиз, ако си там. Ако си сам, Сарп Кая, зарежи всичко. Тичай при Филиз. Бъди щастлив. И двамата сте го заслужили.“

Сарп обърна поглед и видя, че Филиз плаче. Неговите очи също се бяха навлажнили. Обърна се отново към монитора.