Синът на вдовицата

Внезапно мракът се промени. Стана по-тъмно и по-студено. Ако не се броеше звънтенето в ушите, тишината беше оглушителна. Вече не се намираше в Принц, кораба на Нейно Величество, а в студеното течение на Босфора. Погледна надолу и му се мярна слаба светлина. После и тя изчезна. Отворът, през който излезе, беше близо до носа на подводницата и се затваряше.

Спомни си указанията на Дарвин. „Натиснете копчето на фенера на дясната си китка.“

Не беше лесно. Не успя.

Настръхна, като видя гигантския силует на металното чудовище отдолу. Подводницата се плъзгаше надолу под водата. В тъмнината видя двете витла, които пръскаха водата след нея. Олеле, надигна се писъкът в него. Мозъкът започна да подава сигнал за тревога.

Отдалечи се! Издигни се! Не стой! Страховитият водовър-теж ще те засмуче!

Предизвиканият от витлата невероятен водовъртеж беше само няколко метра под него и постепенно се издигаше до нивото му. Повлечеше ли го, всичко беше свършено, всичко!

Опита се да се издигне с бясно пляскане. В съревнованието между живота и смъртта и сантиметрите добиваха изключително значение. Вече не виждаше подводницата, но разпенената вода все още бележеше пътя на витлата. Вдигна глава. Въздухът и звездите трябваше да са някъде там. Няколко метра по-нагоре. И животът, естествено. А смъртта беше няколко крачки по-надолу.

Забеляза, че резките движения бяха затруднили дишането му. От този шок мозъкът му отново заби тревога. Какво беше казал Дарвин? „Поемайте равномерно въздух. Не се паникьосвайте. Паниката води до преразход на кислород.“

А той правеше точно това. Беше обзет от паника. Изразходваше прекомерно много кислород.

„Успокой се“, заповяда на мозъка си. „Не е останало много.“

Може и да не беше останало, но и кислородът в малкото апаратче свършваше. Дробовете му се напрягаха. Болката достигна ушите му. Трябваше му въздух. Въздух. Още малко. Още минутка. Жадно пое с нос и уста последните количества кислород и ги препрати в дробовете.

Погледна надолу да види дирята от витлата на подводницата. Нямаше нищо. Тъмнината я беше погълнала. Като се вгледа по-внимателно, забеляза далеч вдясно слабия отблясък на пяната. Помисли си: Преди малко беше вляво, сега е вдясно. Избегнах водовъртежа.

С последно усилие се раздвижи. Един лакът, още един… Движенията му се забавяха. С ужас установи, че тялото му натежава и едва движи ръцете си от тежестта им. Главата му се замая. Кислородният апарат се откачи и потъна. Повече от това, здраве му кажи, рече си. Изпусна първото мехурче през устата. После още едно. Мехурчетата на смъртта, помисли си. С всяко се приближаваше все повече до нея. Съзнанието му се замъгляваше. Не можеше да се помръдне. Свършено беше.

Внезапно усети нещо върху ръката си. Сякаш нещо във водата го беше докоснало. Повей. Повей ли?

Спасен съм!

Тялото му изскочи над водата като торпила.

Спасен съм! Спасен съм! Спасен съм!

Видя звездите. И ивицата светлина вдясно. Фарове на кола.

Жив съм!

Както беше полуприпаднал преди няколко секунди, така изведнъж се съживи. Усети кръвта отново да нахлува във вените му. Главата му беше над водата! Жадно загълта въздух, за да напълни дробовете си, които бяха на ръба на пръсването.

Когато малко се поуспокои, се огледа наоколо си. Нищо нямаше. Съвсем далеч се очертаваше силует на лодка. Спомни си за фенера на китката. Натисна копчето. Когато светлината лумна в лицето му, всичко наоколо изчезна. Сякаш ослепя. „Глупак“, викна си ядосано. Всъщност беше наясно, че гневът е израз на радостта, че е жив. „Да беше насочил напред светлината.“

— Не се безпокойте. Тук сме. Добре дошъл.

Гардения Нериса.

Целият се разтрепери от радост. Помисли си да изскочи от водата и да задуши момичето в прегръдките си. Това му причини нов стрес, който потисна предишния.

Истанбул

Вече беше два часът, когато Сарп спря пред вилата. В стаята на Филиз на втория етаж светеше. Градинската врата се отвори и дежурният полицай се показа. Същият, когото беше преметнал през деня. Обиденото му и гневно изражение показваше колко калай е отнесъл. Той веднага грабна радиотелефона. И докато се готвеше да докладва за пристигането на Сарп, забеляза състоянието на БМВ-то. Направо се втрещи.

Вратата на вилата се отвори и Филиз се втурна насреща му. Хвърли се на врата му без да продума. И какво повече да каже? Обичаше го. Независимо от това дали чувствата ѝ бяха споделени или не.

Сарп застина с вдигнати ръце, но после здраво прегърна топлото ѝ, прекрасно тяло. Вдъхна аромата ѝ. Почувства ударите на сърцето ѝ върху гърдите си.

Помисли си, че ако преди малко се беше размазал в дърветата, нямаше да изпита това щастие, и настръхна. Колко хубаво беше да си жив и да прегърнеш жена. Нямаше такъв спомен. Никоя жена, която беше прегръщал, не го беше накарала да почувства по този начин живота и щастието.

Застинаха така. С прокашлянето си полицаят, който бързаше да научи какво се е случило, за да докладва на шефа си, развали магията на мига.

— Откъде идваш, докторе?

— От ада — отговори Сарп, без да пуска момичето.

Полицаят първоначално помисли, че го подиграва. Но като видя изражението на Сарп, отказа да се гневи. Каквото и да беше правил, докторът още беше стресиран.

В този момент и Филиз забеляза състоянието на колата. Задната броня си беше на мястото с отчупен край. Предната — почти паднала. Лявата страна беше прорязана открай докрай и превърната в развалина. Левият калник беше хлътнал, а страничната врата — разцепена. Десният преден калник беше нагънат като хармоника. Изскочилият от гнездото си фар висеше на кабел.

— Какво се е случило, Сарп? — закри Филиз устата си с ръка.

Той не отговори. Погали я по раменете и се опита да я успокои. Краката му трепереха.

— Извинявай, приятелю — обърна се към полицая, докато с Филиз вървяха ръка за ръка към къщата. — Днес постъпих лошо с теб. Кажи на Хаккъ Барута, че въпросното лице се е върнало от ада. И че повече няма да прави така.

Влязоха в къщата и затвориха вратата.

Тръгнаха направо към кухнята. Филиз веднага сложи чай.

— Искаш ли първо вода?

Сарп кимна.

Момичето бързо напълни една чаша.

— Няма ли да ми разкажеш какво се е случило?

Отново кимна. Но първо изпи водата. За да прочисти изсъх-налото си от напрежение гърло.

Филиз се наведе и понечи да събуе обувките му, но той не позволи. Погледите им се срещнаха.

— Какво се случи — попита Филиз, за да се предпази от огъня в очите му.

— Убиецът — прошепна Сарп — се опита да ме ликвидира.

Разказа ѝ всичко. Без изключение.

— Не разбра ли, че те следи? — попита момичето, изслушало мълчаливо всичко за смъртоносната гонитба.

— Зад мен беше чисто. Значи някак е научил, че ще мина оттам. И ми устрои засада на връщане. Познава и колата. Изчака ме и се залепи зад мен.

Изведнъж се вцепени от споходилата го мисъл. Убиецът знаеше, че ще мина оттам.

Беше сигурен, че не е проследен от дома на Феридун Озан в Мачка до мястото, където го видя за пръв път. Явно убиецът е знаел, че ще мине оттам. Беше се спотаил в засада и изчакал идването му. Хубаво, но как? Как беше научил това?

„Колко души знаеха откъде ще минеш?“, попита вътрешният му глас. Така де, някой трябваше да е информирал убиеца. Да, но кой? Полицията! Да не би Хаккъ Каплан да му съдействаше? „Глупости“, промърмори.

Феридун Озан? Беше ли казал на професора? Не можеше да си спомни.

Главата го заболя от преживяното напрежение и мислите, подклаждащи страховете му. И във вилата знаеха откъде ще мине. Филиз и Суна. И полицаите, сложени пред вратите от Хаккъ Каплан.

Вероятностите водеха единствено до въпроси, които човър-каха страховете и съзнанието му. Потръпна. Каза си: Как ли пък не! Филиз ли или Суна ще предупредят убиеца? Това е лудост.

Засрами се от съмненията си.

— А ти какво свърши? — попита, за да смени темата. — Прокурорът не ти ли даде нищо?

Момичето стана, без да отговори. Излезе в антрето. След десет секунди се върна с чантата си. Без да отделя поглед от Сарп, порови в нея и сложи нещо на масата.

— Даде ми.

Очилата! Очилата на Корай Булут.

Усети нов прилив на адреналин в тялото си.

— Но… Ти каза, че… — заекна.

Като видя радостта му, и тя се засмя.

— Да, бях ти сърдита, че не се обади. Исках да те ядосам… За наказание.

Корай стана и я прегърна.

— Как успя? Нямах никаква надежда.

— Не беше много трудно.

Сарп я пусна разтревожено. Тези прегръдки ставаха опасни. Защото нямаха време за тях.

Взе очилата в ръце и започна да ги оглежда. Същевременно се молеше наум: Моля те, нека намеря търсеното.

Най-обикновани очила. Може да бяха скъпи, но все пак само очила. Очила с рогови рамки. Само дръжката зад ушите беше по-дебела. Почти колкото палец. Сложи си ги. Усети удебелената рамка върху ушите. Погледна Филиз и измърмори:

— Странно.

— Кое е странно? Дръжките ли? Прав си. Защо Корай си е купил такива? И аз ги пробвах, ушите ме заболяха.

— Дръжките са дебели, но има нещо друго странно.

— Кое?

— Нямат диоптър. Обикновени стъкла.

Свали очилата и започна да ги опипва. Прокара показалец по дръжките. Корай не правеше нищо без причина. Очила с обикновени стъкла. След като носеше тези глупави очила и особено с такива дебели рамки, непременно имаше някаква причина. Да не би да ги е използвал не за гледане, а за пренасяне на нещо? Дори умирайки, сочеше очилата. От вътрешната страна, където дръжката се съединяваше с рамката, имаше мъничко винтче. Поигра си с него. Нищо.

— Имаш ли нож? — запита нервно. — Нещо с остър връх.

Филиз прерови чекмеджетата.

— Това става ли?

Сарп взе ножа, задържа острия връх като отвертка и се опита да развие винта. Не мърдаше от мястото си.

— Със сигурност има нещо в тези очила. Убеден съм.

Успокой се, каза си. Опитай отново. Използвай не само ръцете, но и ума си. След като е в гнездото, защо не помръдва?

Опита се пак да завърти наляво, но не можа. Опита на-дясно, отново нищо.

В този момент чу някакъв звук. Едва доловим.

Вдигна глава и погледна момичето.

Филиз също беше наострила уши.

— И ти ли чу?

— Май сякаш…

— Сякаш се намести в гнездото.

— Да.

Сарп изтри с опакото на ръката замъглилите се очила. Насочи цялото си внимание към винтчето. Промяната беше толкова незначителна. Но я забеляза. Сякаш винтчето беше слязло надолу с по-малко от микрон. Тогава се чу звукът. Леко натисна без да го завърта.

Цък!

Остави ножа. Започна да разтрива дръжката с палеца и показалеца. Леко, като милувка. След няколко секунди я забеляза. Пукнатина колкото косъм се появи върху удебелението в края на дръжката.

Преди малко я нямаше. Разтревожи се да не е пукнал рамката при притискането на винтчето.

С разтуптяно сърце опита отново. Погледът и слухът му бяха съсредоточени във върховете на пръстите.

Пукнатината леко се разтвори и в удебелението на дръжката се оформи квадратен отвор.

Отвор с миниатюрен къс хартия.

— Ето на! — извика. — Точно както си мислех.

Филиз също се задушаваше от вълнение. Притиснала ръце към гърдите, повтаряше едно и също:

— О, Боже! О, Боже!

Сарп се помъчи да извади хартията, повтаряйки:

— Хайде, хайде! Не ще, ще се скъса.

Безпомощно погледна момичето:

— Има ли нещо мъничко, Филиз? С което да бръкна и да я извадя?

Безнадеждността в очите на Филиз изведнъж изчезна. Отново изтича до кухненските шкафове. Шумно разрови чекме-джетата. Но не откри нищо подходящо. Погледна Сарп, който още се мъчеше да извади хартията:

— Няма пинсети. Фиба ще свърши ли работа?

Затича се без да дочака отговора. Обърна чантата си върху масата и намери търсеното.

— Вземи.

Той се опита внимателно да подхване хартията с върха на фибата. Дръпна леко. Листчето се показа. Можеше да се скъса всеки миг.

— Прилича на вестникарска хартия — измърмори. — Или нещо подобно.

Леко разтвори фибата, за да не скъса подхванатия край. Натисна малко повече, опитвайки се да хване по-здраво място. Милиметър по милиметър затегли затисналата се в леговището си хартия. Повтори движенията няколко пъти. Успя да извади достатъчно, та да продължи с ръка. Остави фибата и хвана листчето с върха на пръстите. Подръпна. С всяка секунда хартията излизаше все повече. И накрая изскочи напълно.

Филиз грабна сгънатото на четири листче. От вълнение не можеше да командва пръстите си, за да го разгъне. Накрая успя и погледът ѝ изведнъж помръкна.

— Е? — нетърпеливо попита Сарп.

— Вестник.

Сарп се люшна между радостта и разочарованието.

— Дай да видя.

В скривалището беше напъхано сгънато на четири малко парче вестник.

От едната страна бяха изписани три малки вестникарски реда. От другата страна нямаше нищо.

Сарп обърна отново изписаната страна. Прочете двете думи на първия ред:

— Slute Bttry…

Погледна втория ред:

— Thoms Frncis Fremntle…

И третия:

— L Vlett.

Какво означаваше това?

Какво общо имаше това с тайната на Тувалкаин и жестокото убийство на Корай? Нима Корай Булут беше използвал очилата с огромни рамки и обикновени стъкла, за да скрие тази безсмислица?

Искаше нещо да му каже.

Slute Bttry…

Thoms Frncis Fremntle…

L Vlett.

На пръв поглед нямаха смисъл нито поотделно, нито заедно. Но такъв непременно имаше. Това беше Корай Булут. Той си падаше по кодове и шифри. Луд беше по такива неща. Дори в гимназията заедно измисляха шифри. Например не изписваха третата и последната буква на думите. Така се получаваше неразбираем текст. „А в то моич зл с влби“ би трябвало да се чете „Аз в това момиче зле се влюбих“.

Корай смяташе това за детинско и лесно разгадаемо и беше измислил цяла азбука. Специално за тях двамата. Буквата А беше малък квадрат. Сарп беше поискал и Б-то да бъде квадрат с точка в него, но Корай се беше възпротивил: „Така ще се разбере, че са последователни. Нали след А идва Б. Като две последователни букви. В най-лошия случай се правят двайсет и девет по двайсет и девет варианта и се открива.“ И те бяха приели индиферентен знак за Б. Обърнато V.

Тази бележка със сигурност беше шифрована. Но не говореше нищо на Сарп. Гледаше бележката неразбиращо. Умът му не работеше.

— Напразно се мъчихме — гласът на Филиз го откъсна от мислите му. — Тук няма нищо — и започна да прибира съдържанието на чантата.

Внезапно Сарп настръхна. Възможно ли беше? Защо не, помисли си.

— Корай е такъв. Способен на всякакви чудатости.

Филиз изненадано се обърна:

— Моля?

— Нищо — отговори Сарп. Мисълта му се беше озвучила и изскочила през устата. Обърна листа откъм празната страна. Вгледа се внимателно. Докато потриваше хартията между пръстите си, сърцето му зачести ударите. Боже Господи! Как не се сетих по-рано?

— Свещ! — извика. — Трябва ми свещ. Свещ! Свещ!

Показа на Филиз хартията, която още мачкаше в пръстите си:

— Това е писмо от умрял — каза възбудено. — Пристигна писмо от Корай, Филиз.

От вълнение не успяваше да запали донесената от Филиз свещ. Когато най-накрая от фитила се издигна хилав пламък, той сложи листчето над него.

— Ще го подпалиш.

— Не бой се. Още в гимназията ги правехме тия номера с Корай.

— Тайнопис ли?

— Да. Корай направи едно тайно мастило. Всъщност получаването му не беше трудно, нито тайно. Но възприемането му като такова удовлетворяваше жаждата ни за приключения. Написваш писмото с това мастило. След като изсъхне, не остава нищо. Но като се затопли на свещ…

Вдигна хартийката. И двамата не виждаха нищо.

Сарп го подържа още малко на пламъка на свещта. Хартията щеше да се сбръчка всеки момент. Обърна я с последна надежда.

— Ето!

Върху празната задна страна започваха да се появяват някакви кафеникави форми. Те ставаха все по-отчетливи.

Филиз посочи горния ляв ъгъл:

— Това… Това… е главно И.

В десния ъгъл Сарп видя Н.

В един от долните ъгли излизаше буквата Р. И в последния ляв ьгъл отново излезе И.

— I.N.R.I. — каза Филиз. — Има точка след всяка буква.

— Да.

— И това ли е всичко? Какво означава?

Сарп вече не можеше да овладее треперенето. Беше вир-вода от пот. Лицето му гореше. Не биваше да е само толкова. Не беше се мъчил толкова само за четири букви.

— Чакай — каза на увесилото нос момиче. Потопи листчето в чашата, донесена преди малко от Филиз с остатък от вода.

— Ей, какво правиш? Ще се изтрие.

— Не бой се. Това е друг номер на Корай с тайнописа.

Сърцето му се сви, когато заговори за него като жив, сякаш ей сега щеше да влезе и да го подкачи: „Какво става, още ли не сте разгадали шифъра ми?“

Почакаха десетина минути с разтуптени сърца. Сарп извади хартията от водата и я поднесе към пламъка.

Появиха се два реда тънички знаци:

Остров-парцел; Едно: 1–1/ Две: 2–1./ Дванайсет 3–3/ Едно 4–4/ Три 3–4./ Четири: 1–1/ Три: 1/ седем 2–7/ осем 1–2/ едно 1–1.

Четири: 1–1/ девет 4–2/ Едно: 1–4/ Десет: 6–3/ Осем: 1–1 едно 1–2/ Три: 3–1/ Девет: 1–1.

Отдолу бавно излязоха още няколко реда:

Три: 6–1/ Едно: 2–4/ Дванайсет: 1–2/ Три: 5–1/ Девет: 1–3/ Десет: 1–7/ Шест: 8–4/ Пет: 1–1/ Девет: 1–1/ Седем: 2–4… Девет: 4–1/ Три: 1–1/ Десет 4–1/ Единайсет: 1–8/ Осем: 1–5/ Пет: 2–1/ Две: 3–2/ Дванайсет: 2–2/… Едно: 1–2/ Три: 5–5/ Три: 5–17/ Четири: 6–1/ Девет: 2–1/ Две: 4–17/ Девет: 3–3/ Десет: 4–3/ Седем: 2–3/ Пет: 3–1/ Единайсет: 1–7/ Седем: 1–3

И накрая Корай съвсем открито беше написал: „Питай“. „CDA25T/ 301“.

— Опаа — промърмори Филиз, без да забележи щастливото му изражение.

— Какво е това? Четири букви и куп числа.

— Корай проговори, Филиз. Проговори ни от ада.

— Аз не го разбрах. Какво казва?

— Ах ти, проклетнико — измърмори Сарп, сякаш приятелят му беше насреща. — Шифър, а? Заклевам се, ще го разчета.

— Сарп — упрекна го момичето, — говори ли се така за умрял?

От връхлетялата го мисъл радостта на Сарп угасна:

— Нека не казваме на Суна за тази хартийка.

— Защо?

— Не знам. Може би ще я заболи, че от очилата на брат ѝ е изскочил шифър.

Истанбул

Пристигналият рано сутринта във вилата в Зекериякьой комисар Хаккъ Каплан беше като буреносен облак. Сарп Кая мълчаливо изслуша ругатните на бесния от гняв полицай. Защото беше прав. Този път смъртта беше минала по допирателната. Следващия път може да не извади такъв късмет.

— Пак те питам — беше креснал Хаккъ Каплан. — Какво криете двамата от мен?

И двамата бяха подготвени за гневния изблик. Филиз затрепка с мигли като невинно девойче и замънка:

— Нищо. Какво можем да кри…

— Не питам вас, госпожице.

Тя се опита колкото може да извърти темата:

— Казвате двамата, комисар, това не е ли множествено число?

— Не ме учете, госпожице. Ясно е кого и за какво питам. Нека направим следното. Ще попитам в единствено число. Какво криете от мен, докторе?

— Нищо.

— Обяснете ми тогава. Кой иска да ви убие?

— Откъде да знам, комисар.

— Стига вече глупости — Хаккъ Каплан пое дълбоко въздух и се опита да понижи тона. — Намерихме ви над трупа на приятеля ви. Целият в кръв. Кръвта на Корай Булут. Можехте да бъдете убиец. И тази вероятност още съществува. Само че сега не задълбавам в нея. Тогава убиецът е друг. Той е взел телефона на приятеля ви и е избягал. Вие веднага сте набрали номера. Часове след това ви е избрал той, но без да говори. Както казахте, чули сте само дишането му. Той е хвърлил телефона в морето. И снощи някой се е опитал да ви убие с пикапа си. Но вие твърдите, че не знаете кой — и говорилият спокойно досега Хаккъ Каплан внезапно избухна: — За глупак ли ме мислите, докторе? — погледна го гневно и насочи показалец. — Да не очаквате да ви повярвам?

— Но това е истината, комисар.

— Истината е, че лъжете. И двамата.

Ядосано тръгна из стаята. Сега наблюдаваше Филиз. Явно се опитваше да подразбере нещо по изражението ѝ.

— На кого телефонирахте вчера, госпожице?

Филиз се стресна.

— На никого — и се ококори от страх. — Никого не съм търсила.

Хаккъ Каплан долови в гласа ѝ паниката на хванат на местопрестъплението и се зарадва.

— Още една лъжа. Едно птиченце ми каза, че оттук е воден телефонен разговор.

Лицето на Филиз се проясни:

— О, извинете — каза. — Била е кака Суна. Видях я да говори по мобилния. Един приятел, каза.

— Нима? Но вие не питахте кой, нали? — момичето вдигна рамене. — Имате ли представа кого може да е търсила? Не, чакайте, не отговаряйте. Нека предположа. Не, откъде бих могъл да знам, нали? Тогава нека попитам така. Не чухте ли едно изречение или поне дума от този разговор?

— Комисар!

Хаккъ Каплан не очакваше такъв рязък тон от нея.

— Да не мислите, че бих подслушвала толкова наскърбена жена като нея?

— Не, разбира се — възрази комисарят. — Как бихте направили такова нещо? Само питам дали не сте чули нещо без да искате? Ей така, случайно. Явно не сте. Нищо, не е толкова важно. Аз съм виновен. Трябваше да включа в подслушването не само вашите, но и мобилния на госпожа Суна.

Загубил надежда за Филиз, отново обърна гневен поглед към Сарп. Тръгна към него и застана пред фотьойла му.

— Виж какво, докторе — каза меко, — имам си достатъчно грижи. Заради взривяването на онзи Самуел Коен не само нашата държава, но и цял свят ми виси на главата. Утре трябва да наблюдавам целия град. Цяла тълпа държавници пристигат за погребението. Ако беше умрял някой от нас — например ти, — на никого нямаше да му пука. Но онзи хем е много богат, хем е евреин. И някакъв Раам ли, Садам ли, онзи трилионер американец…

Сарп любезно се усмихна, надявайки се да успокои комисаря:

— Бенжамин Шеба Раам.

Но без ефект.

— Какъвто и да е — избухна Хаккъ Каплан. — Като че не ни стигат нашите, ами и той се е повлякъл. Ще захвърлим всичко и ще го пазим. Ще глезим горилите му. И покрай всичко това хич не ми дреме, че някой ще те убива. Повярвай ми, хич. Единственото, което ме интересува, е да приключа делото. Да изясня убийството на Корай Булут и да приключа проклетото дело. И ако заради това се налага, ще те… — посочи Сарп — обърна се и насочи заплашителния показалец към Филиз — и вас госпожице, ще тикна в дранголника без да ми мигне окото.

Филиз тъкмо да каже: „Но, комисар, невинни сме“, но Хаккъ Каплан не ѝ даде възможност. Допря показалеца до устните си:

— Шшшшт!

След като си пое дъх няколко пъти, за да се успокои, полицаят изръмжа:

— Последен шанс. Кой искаше да те убие снощи?

Сарп вече беше проумял, че трябва да подхвърли нещо на комисаря. Знаеше, че не може дълго да разиграва трите маймуни[25]. Все нещо трябваше да му каже. Или по-точно, да се престори, че му казва.

— Ами… — рече колебливо.

— Какво докторе, какво?

— Идват ми наум няколко предположения.

— Например? Кажете и ние да ги обмислим.

— Може да е роднина на пациент, който ми има зъб.

— Роднина на пациент ли?

— Какво чудно има? Не всеки си тръгва здрав от операционната. Губил съм пациенти. И то не малко. Това е съдбата на хирурга.

Сарп въздъхна и млъкна. След малко продължи:

— За някои всъщност вече нищо не може да се направи.

Хаккъ Каплан дотук беше слушал и кимал. По устните му заигра усмивка.

— Сега казвате, че роднина на някой убит при операция пациент с пикап под наем е тръгнал през гората посред нощ да търси отмъщение…

Явно не бяха открили пикапа. Направи се на ударен:

— Пикап под наем ли?

Комисарят обаче не поддаде.

— Устроил ви е засада. И когато сте минали самичък оттам — понеже се отскубнахте от охраната, която ви бях зачислил, — е тръгнал подире ви. Неколкократно налетя насреща ви с пикапа, опитвайки се да ви убие.

— Казах го само като възможност.

— Други възможности няма ли?

— Има — едносрично отговори Сарп.

— Ами да чуем тогава.

— Убиецът на Корай да иска смъртта ми.

— Какво говорите? — направи се на изненадан Хаккъ Каплан. Личеше, че много се забавлява. — Значи допускате, че убиецът на Корай Булут иска и вас да премахне?

— Ами, както казах и такава възможност съществува.

— Да де, възможност. А защо?

— Защо ли?

— Да. Защо? Защо убиецът на Корай Булут да иска да ви убие?

— Откъде да знам.

— Даде ли ви нещо Корай Булут? За да го скриете например. Онзи е обърнал с краката нагоре дома, кабинета ви… — обърна се към Филиз: — И вашия дом, госпожице, за да търси нещо. Слушам ви, докторе. Какво е търсил според вас?

— Не зная.

— Даде ли ви нещо приятелят ви? Диск например. Или лаптоп, който не сме открили. Или някаква електронна играчка?

— Нищо подобно, комисар — категорично отсече Сарп. — Казах ви преди. Не бяхме се виждали с Корай повече от година. Онази вечер се срещнахме за пръв път, поговорихме и се разделихме.

— Точно тогава може да ви е дал нещо. Да ви е казал: Следят ме, вземи това и го скрий.

— Няма нищо такова.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— В такъв случай убиецът мисли, че Корай Булут ви е дал нещо.

— Обаче не е.

— Само че той не го знае.

Замисли се. Извади цигара, пъхна я в устата си, но не я запали.

— Онази вечер — продължи замислено — приятелят ви каза ли нещо необичайно?

— Какво например, комисар?

— Де да знам, просто необичайно. Нали беше изследовател? Нещо във връзка с някого например.

— Някого?

— Вероятност, докторе, само вероятност. За някой политик. Или известен бизнесмен. Тайна, чието научаване може да доведе до убийство. Сега се сещам, докторе. Не ви ли спомена за Самуел Коен? Убийствата бяха поредни, нали така? Не сте ли говорили за това?

— Онази нощ говорихме повече за вътрешна и външна политика.

— Колко интересно! Не сте се виждали година и половина. И на първата среща говорите за вътрешна и външна политика.

— Говорихме за Европейския съюз. По-скоро Корай говореше. Беше убеден, че е пред разпадане. Че се е сгромолясала идеята за единна европейска държава. Че либералите насаждат християнските ценности като общи европейски такива, но мюсюлманското население в Европа се увеличава, съответно и ислямските ценности се разпространяват, което няма да остави безразлични консерваторите начело с Ватикана.

— Май вие не мислите така.

— Право да ви кажа, изобщо не ме интересува, комисар.

Хаккъ Каплан взе между пръстите си незапалената цигара и го погледна удивен:

— Как така, докторе? Мислех, че сте на точно противоположното мнение.

— Защо?

— Защото масоните са най-отявлените защитници на така наречените от Корай Булут „Общоевропейски ценности“, измислени и раздухвани от еврейските либерали, не е ли така?

— Масоните ли?

— Да, докторе. Масоните като вас… Равенство, братство, справедливост и прочие. Любов, мир, демокрация…

Тук му се противопостави, синко, рече си Сарп. Темата ставаше опасна.

— Не мислех, че масонството има някаква връзка с разследването на престъпление.

Комисарят впери пускащ искри поглед в очите му.

— Наистина няма — рече тихо. — Както разказвахте за разговора ви няколко часа преди убийството, и темата се извъртя, та стигна дотук.

Отново пъхна цигарата между устните си. После изведнъж се обърна към Сарп, сякаш току-що се беше сетил нещо:

— Корай Булут беше ли масон, докторе?

Отдавна е проверил това и е разбрал, че Корай не беше масон. Но защо ме пита тогава, помисли си Сарп.

— Не — отговори възможно най-безразлично. — Не беше масон.

— Така ли? А помежду си не спорехте ли за това? За масонството?

— Защо да спорим?

— Знам ли. От онова, което е казал приятелят ви за Европейския съюз, добивам усещането, че е бил против масонството.

В ума на Сарп светна предупредителна лампичка. Този непременно е разбрал нещо, помисли си. Как само извъртя приказката към масонството.

— Заблуждавате се — отговори, без да избягва изпитателния поглед на комисаря. — Корай беше изключително начетен и демократичен човек. Но не разбрах какво имахте предвид с масонските идеи. Мисля, че както повечето хора, и вие имате погрешна представа за целите и идеалите на масонството.

— Никой не го е грижа за мнението ми за масонството. Тук е важно мнението на Корай Булут. Най-добрият му приятел е масон, но той не прегръща тези идеи. Не реагира ли, когато научи, че сте масон?

Вече беше сигурен. Хаккъ Барута беше научил нещо. Но какво? Дали да не кажа истината от самото начало, помисли си. Разбираше, че греши, като подценява Хаккъ Каплан. Ако беше казал истината за онази нощ, може би престъплението щеше да бъде разкрито досега.

— Защо да реагира? И двамата сме зрели хора. Можем сами да избираме пътя си.

— Аз бих се ядосал.

— Вероятно. Не криете неприязънта си към масонството.

— Не, докторе, не го казвам в този смисъл. Тоест, бих се впечатлил, ако най-добрият ми приятел от детинство тръгне по път, който не отговаря на убежденията ми. Бих го попитал защо. Е, нищо, значи вашата принадлежност към масоните не създаде проблеми и спорове помежду ви, така ли?

Сарп усети, че за да бъде убедителен, трябва малко да отстъпи. Полицаят беше прав. Не беше възможно изобщо да не са говорили.

— Е, не е точно така — промърмори. — Говорихме разни неща.

— Какви например?

— Корай кой знае защо смяташе, че масоните бързо просперират.

— А не е ли вярно?

— Не е.

— Стига, докторе. Всички знаят, че масоните се подкрепят взаимно и бързо се издигат. Не е ли така и в политиката? Четох някъде, че Сюлейман Демирел бил масон. Когато издигнали кандидатурата му за председател на партията, съперникът му доказал с документи принадлежността му. Масоните обаче издали удостоверение, че това не е вярно. И така Демирел станал партиен лидер. А после премиер.

На Сарп му беше дотегнала тази тема. Корай също я беше подхващал при безбройните им нощни разговори. Как Демирел бил масон и братята му го издигнали с фалшив документ.

— И какво от това? — беше попитал Сарп. — Какво като е бил фалшив? Нима ще пресекат пътя на брат, имащ възможност да стане премиер? Един Велик майстор, Недждет Егеран, е изготвил документа. И правилно е постъпил. Нима е за лошо? Турция спечели велик държавник.

Изведнъж си спомни как Корай го слушаше и въртеше глава. „Нали масоните били почтени? Подхожда ли им да издават на масон удостоверение, че не е такъв?“

Не подхождаше, разбира се. Заради случая с Демирел турските масони се бяха разделили на две. Две Велики ложи, ненавиждащи се помежду си.

От спомените го откъсна гласът на Хаккъ Каплан:

— Тайнствеността в масонството ме интересува повече от това, докторе. Имали някакви тайни, а?

Сега вече внимавай, момче, каза си Сарп. Полицаят със сигурност знае нещо и ще те постави натясно. Готви се за белезниците. На път си да те закопчаят за възпрепятстване на разследването с лъжливи показания. Виж само как дебне Филиз. Какво толкова я е зяпнал? Опитва се да долови и най-дребната промяна в изражението ѝ.

— Ох, пак тези тайни — засмя се Сарп. Сам се чудеше на хладнокръвието си. — Няма никакви тайни. Както отлично знаете, нашата организация е регистрирана по Закона за сдруженията. Държавата познава членовете и регистрите ни. Ако имаше нещо скрито-покрито, откъде щяхте да научите, че съм масон? — погледна го право в очите и продължи: — Дружество, отворено единствено за членовете си. Можете ли да влезете в клуб, в който не членувате? Не можете. Ето така сме и ние. Заседанията ни са закрити за немасони. Понякога правим и открити. Мога да ви поканя. Елате да послушате.

— Ами тайните?

— Това всъщност са детинщини. Приказки и легенди. Това е. Навремето масоните, или зидарите, са обикаляли от държава в държава, от град в град и са строели църкви, катедрали и дворци. Всяка група зидари си имала професионални тайни. И за да не се издадат те на друга група, се събирали тайно и обу-чавали в тайните на занаята приетите в групата чираци. Сиреч тайните на древните масони са били свързани с професията. Но вече няма каменоделци. Нашите тайни са символично продъл-жение на традициите им.

Комисарят го изгледа продължително.

— Така да е — рече и се обърна към Филиз: — Не съм забравил вчерашното ви приключение при фризьора, госпожице.

— Така си е — отговори тя, схванала намека му. По лицето ѝ пак се изписа невинното момичешко изражение. — Повече няма да заблуждавам служителя ви. А Сарп няма да си подаде и носа навън без охрана.

За пръв път откакто влетя в къщата Хаккъ Каплан се разсмя.

— И да иска, няма да успее, госпожице — каза. — Наредих на подчинените си да му сложат стоманени белезници, ако отново се опита.

— Не се тревожете — рече Сарп. — Взехме си поука.

— Искрено се надявам да е така.

Хаккъ Каплан излезе и затвори вратата след себе си. И тъкмо Сарп да каже на Филиз: „Научил е нещо“, вратата се отвори отново. Хаккъ Каплан протегна шия и каза:

— За малко да забравя, докторе. Исках да попитам дали сред получените от прокуратурата вещи няма нещо, което ни се е изплъзнало от вниманието.

— Жалко, но не. Нищичко.

— Така си и мислех. Но исках да съм сигурен. Може би нещо скрито в хастара…

Внимателно изгледа и двамата.

— Ясно. Нищо. Само казвам. Сигурно щяхте да ми кажете, ако имаше нещо. Укриването от полицията е престъпление, нали, докторе?

Отдръпна се и затвори вратата, без да дочака отговор. Сарп и Филиз мълчаливо се спогледаха. Случи се точно както очакваха. Хаккъ Каплан отново отвори вратата и се ухили:

— Докторе, онази нощ убиецът видя ли ви? Струва ми се, че така казахте.

— Не вярвам да съм го казал. Нямаше и как да ме види. Освен че беше тъмно, бяхме и…

— Да, в различни стаи. Но друго не разбирам. Откъде знаеше убиецът по кой път ще минете?

Погледна ги изпитателно и се дръпна от вратата:

— Ясно. Нямате представа.

Вратата се затвори и повече не се отвори. Този път Хаккъ Каплан наистина си беше отишъл.

Истанбул

Когато се качи на катера „Зодиак“, Волкан беше почти замръзнал. Гардения Нериса веднага го покри с одеяло.

Не успяваше да овладее треперенето и тракането на зъбите. Знаеше, че това се дължи не толкова на студа в морето, колкото на ужаса от изхвърлянето му на повърхността като торпила от движещата се на кой знае каква дълбочина ядрена подводница.

Жената се наведе и взе термос от пластмасовото дъно на небрежно полюшващия се катер. Дори само ароматът и парата на течащото в чашата топло кафе бяха достатъчни на Волкан да се позатопли.

— Пийте. Или предпочитате от вашия чай?

Пое картонената чаша в шепите си и я поднесе към устните си. С благодарност усети протичането на топлата течност в тялото си.

— Къде сме?

И веднага съжали. Аз съм истанбулец. Откъде можеше да знае капитанът на някакви си британски спецсили къде точно в Босфора се намират?

Глътна още малко кафе и погледна към азиатския бряг. Там, където се намираха, имаше много редки светлини. Те се сгъстяваха доста по-далеч. А вдясно крайбрежната улица се извиваше като гирлянда от жълтеникави светлини. Това бяха фаровете и стоповете на колите. Зад тях се издигаха силуетите на спящите вили. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза в тъмното познатата сянка на една сграда. Рече си: Тарабя. В морето при Тарабя сме.

— Да — рече Гардения Нериса, опитвайки да се усмихне, — Тарабя.

Изненада се от хубавото ѝ произношение на думата. Но идването ѝ сама с катера „Зодиак“ съвсем го беше смаяло.

— Сама ли си?

Ето ти още един тъп въпрос, рече си. Сляп ли си, нали виждаш, че е сама? Вероятно преживеният ужас беше замъглил логиката му.

— Има друг на брега.

Момичето му протегна нещо в черен плик:

— Облечете тези сухи дрехи.

Как? Тук ли? Пред теб ли?

— Съблечете всичко от себе си. Иначе ще се разболеете.

Волкан все още трепереше. Но не искаше да се съблича — при това чисто гол — пред жена.

— Моля ви. Не можем да останем дълго тук. Като тръгнем, вятърът ще ви пререже.

Момичето усети колебанието му и леко се усмихна.

— Аз съм офицер. Ще ви успокои ли, ако ви кажа, че съм видяла повече от дивизия голи мъже? А и нямам намерение да ви гледам.

— Не се занасяйте — опита се да замаскира Волкан глупавата си срамежливост. Опита се с ръка да достигне ципа на неопреновия костюм на гърба си. След няколко несполучливи опита разбра, че няма да може.

— Нека ви помогна.

Волкан вече нямаше сили да се противопоставя. Обърна се гърбом. Гардения свали ципа до кръста му. Когато видя голия мъжки гръб, по лицето ѝ се появи странно изражение. На заядливо момиченце. Трудността започваше оттук нататък. Тъй като Волкан не можеше да се изправи, не беше възможно да съблече костюма му през краката. Това трябваше да направи сам. Няколко пъти се опита да стане в катера. Но всеки път той или се накланяше встрани, или изправяше нос. Накрая се предаде и сърдито каза на наблюдаващата го жена:

— Капитане, махни това проклето нещо от краката ми.

Въпреки помощта на Гардения освобождаването от залепналата като кожа по тялото му дреха не беше лесно. Не успя да предотврати свалянето и на последното парче плат заедно с гумения костюм. Задърпа одеялото от гърба си в опит да се покрие отпред.

Накрая стана. Първо сухи гащета. После суха фланелка. Върху тях риза с дълъг ръкав, поло и елек без ръкав. Вълнена барета на главата.

— Благодаря.

Капитанът не отговори и запали двигателя. „Зодиак“ полегна на кърмата, вирна нос и се втурна към брега.

— Кога пристигна в Истанбул?

— По обяд.

— С редовен полет ли?

— Неее.

— А, с хеликоптер, разбира се.

— Не, с кола. По магистралата. Като британска туристка. Елизабет Фейърчайлд.

Вече бяха близо до брега. Гардения намали скоростта. Носът на „Зодиак“ допря водата.

— Сега къде отиваме?

— Вкъщи.

— Вкъщи ли?

— Да. Малко ще си починете. Можете да планирате работата по задачата си. Ако желаете нещо от мен, кажете. А после…

Той забеляза недалеч островръх покрив.

Резиденцията!

Не знаеше да се смее ли, или да се ядосва.

Изхвърлят го насред Босфора от британска атомна подводница, посреща го британското разузнаване и тайно го стоварва на сушата току пред лятната президентска резиденция!

— Не можахте ли да намерите друго място — измърмори. — Това е правителствено. Не гледайте, че е тъмно. Вътре бъка от охрана и полиция.

Гардения Нериса поклати глава и каза:

— Вилата е в ремонт — от поведението ѝ ставаше ясно, че знае на кого принадлежи сградата. — По това време има трима пазачи. Един вътре. Друг в караулката до стената. Третият отзад, към входа за гората. А и ние ще излезем малко по-далеч.

Брегът беше доста висок. Гардения пое курс към подобната на будка постройка, която се виждаше горе. Волкан позна и нея. Кафене, в което няколко пъти беше влизал. Едно време тук се събираха пушачите на наргиле, за да съзерцават Босфора. От другата страна на булеварда беше резиденцията на немския посланик.

Когато момичето допря катера до високата стена, отгоре хвърлиха въже. Докато Гардения го връзваше за халката на носа, към тях беше преметната въжена стълба.

Каква ужасна нощ само! Всичко, от което се отвращаваше, му се случваше едно след друго.

— Ти първа — каза ядосано на момичето.

Тя за пръв път не възрази. Хвана се с две ръце за педя широката стълба. Когато вдигна десен крак до четвъртото стъпало, кръстът ѝ се оголи. Тогава Волкан забеляза оръжието. Узито беше майсторски закрепено в средата на кръста.

След момичето и той направи същото. Хвана здраво стълбата с две ръце. Вдигна високо десния си крак и го опря на третото стъпало. Но като изтегли тялото си нагоре, наруши равновесието на стълбата. Само че бързо се справи. Изтегли и повдигна левия крак. На третия напън вече беше горе. Един мъж му протегна ръка за помощ. Още преди да успее да се запита откъде се появи този човек, облеченият изцяло в черно мъж слезе надолу по въжената стълба. Гардения отвърза края ѝ. Двигателят на катера отдавна работеше.

— Има ли смисъл да питам кой беше този?

— Помощник.

— От вашите ли? — от погледа на момичето разбра, че въпросът е зададен неправилно. — Тоест британец ли е?

— Не — отговори капитанът. — От вашите.

Турчин, помагащ на британските агенти!

— Майтап, майтап — каза момичето. Гневното изражение сочеше, че я е принудил да обяснява. — Британец. От логистиката. Осигури катера и колата. Сега ще почисти катера.

— Аха.

— Колата е тук.

Тръгнаха към паркинга на кафенето.

— За предател ли щяхте да го помислите, ако беше турчин? — усмихнато попита капитанът.

Волкан рязко спря.

— А вие как наричате работещите за нас британци? Герои ли?

— Но нали сме в един отбор?

— Когато интересите се разминават, отборите не са важни, капитане. В Кримската война се бихме рамо до рамо с британците и французите срещу руснаците. Но след шейсет години те се нахвърлиха насреща ни за подялба на териториите ни.

Тръгна отново, без да чака отговор:

— Далеч ли е къщата?

Гардения Нериса натисна копчето на дадените ѝ преди малко от мъжа ключове. На няколко крачки по-нататък фаровете на рейндж роувъра присветнаха и угаснаха с бипкане.

— Близо е.

— Познаваш ли пътя? Да не се загубим. Скоро ще съмне.

Сега момичето го изгледа ядосано.

Когато излязоха на шосето за Тарабя, Волкан промърмори:

— Каква е тази къща?

— Чиста.

— Чиста ли?

— Да. Чиста. Тоест сигурна.

— Да не е служебно жилище на някой от посолството?

— Не.

Ами разбира се. Как можах да не се досетя, укори се той.

— На МИ6 е, нали?

Момичето не отговори.

— Сега пак ще кажеш, че сме от един отбор, но къщата не се ли разконспирира с отиването ми там?

— Не — отговори Гардения Нериса, без да отделя поглед от пътя. — След операцията ще я закрият.

Ами така де, кой знае колко тайни адреса в Истанбул притежаваха чуждите разузнавания. А Турция — нито един, доколкото му беше известно.

— Как осигурявате чистотата?

— Не ми са известни техническите детайли. Само знам, че е чисто.

Зави наляво от площад „Тарабя“.

Известно време се изкачваха. После колата зави вдясно. Влязоха в гориста местност. Не след дълго сред дървета изскочи триетажна постройка.

— И трите етажа ли държите?

Капитанът отново не отговори.

— Шпионска квартира — усмихна се Волкан. Докато отваряше вратата, Гардения Нериса го погледна дали не се шегува.

— Шегувам се — ухили се. — Ти да видиш нашата шпионска квартира в Лондон. Точно срещу Бъкингамския дворец.

Зарадва се от мисълта, че момичето непременно ще докладва тази лъжа. Търсете, търсете, засмя се наум.

Забеляза, че тя не отключи с обикновен ключ. Ключалката беше секретна. Всяко завъртане на ключа водеше до освобождаване на сачмен лагер. Като касова врата. Преброи поне девет превъртания. Но беше невъзможно да разбере колко са наляво и колко — надясно.

Когато вратата се отвори, ръката на Гардения се плъзна към кръста ѝ и узито мигновено проблесна. Тя направи знак на Волкан да мълчи и тихо се стрелна вътре. С гръб до стената се плъзна вдясно и с лява ръка го прикани да влезе. Волкан несъзнателно хвана ръката ѝ и предпазливо пристъпи. Двамата застанаха един до друг, опрели гърбове в стената.

Той се разтрепери от топлината на ръката ѝ. А беше и много мека за офицер от специалните части.

По едно време помисли да я пусне и разхлаби пръстите си. Но веднага се отказа. Допирът му допадаше. Стисна ръката ѝ още по-здраво. Момичето усети моментното колебание и стискането след него. Обърна глава и той срещна проблясващите ѝ в тъмнината тюркоазени очи. Известно време постояха така.

Пръв се съвзе капитанът.

— Чисто е — прошепна. Освободи ръката си и извади от джоба малък фенер.

Намираха се в просторен тъмен хол. Без никакви прозорци! Вляво имаше врата, а вдясно — стълбище. Момичето с узито бързо стигна до вратата. Бутна я с него и влезе. Широко стълбище водеше нагоре.

След няколко секунди се изкачиха рамо до рамо. По стьпалата, осветявани от снопа лъчи на фенерчето, падаше сянката на оръжието.

Проверката на цялата къща отне две минути. Започнаха от третия и слязоха на втория етаж. Волкан се пресегна да отвори една врата горе, но момичето го спря.

— Стаята за шифроване, а?

Гардения само кимна.

— Добре де, ще потършувам, докато отсъстваш.

И двамата знаеха, че няма да направи това.

Момичето натисна бутон на втория етаж и всичко се обля в светлина. Помещението беше почти същото като хола на долния етаж. Единствената разлика беше огромният прозорец с изглед към Босфора, облян от първите утринни лъчи и комфорт-ната мебелировка. Бюро. Два големи дивана. Кресла. Масички. Плазмен телевизор. Бюфет вдясно, към стълбите. Вратата вдясно се отваряше към кухня.

— Уверяването, че е чисто, отне малко време — отбеляза Волкан. — Май не разчиташ много на чистотата, а?

— По навик. Всеки квадратен метър е обезопасен. Нужни са само девет секунди, за да се разбере, че е влязъл непознат, който няма това право.

— А аз съм непознат.

— Точно така. Разпознат сте преди девет секунди и сте сравнен с данните, които въведох в системата.

— Какво щеше да стане, ако бях неприятел?

— Щяхте да бъдете заловен.

Гардения Нериса прецени, че е разказала достатъчно за тайната квартира на МИ6.

— Сега се отпуснете. Телефонът върху масичката е свързан в мрежата. Не е подходящ за секретни разговори. За тях използваме друг телефон горе. Докато си починете, аз ще докладвам и веднага се връщам. Ще направя чай и ще хапнем нещо — погледна Волкан в очите и се усмихна: — Морската ви маскировка се е развалила, присадените вежди са паднали. Опасявам се, че за да ви уподобя със снимката в новите ви документи, ще трябва доста да си поиграя.

Гардения тръгна по стълбите нагоре, а Волкан се отпусна в едно кресло пред телевизора. Взе дистанционното и го пусна.

На екрана видя себе си.

Сутрешните новини започваха с него. А вечерните сигурно бяха завършили пак с него.

— Драги зрители, трагичната загуба в катастрофа на посланика ни в София Волкан Демиркан предизвика голяма скръб в страната и чужбина.

Изображението се смени. Сега се виждаха останките на изгоряла кола. Множество български полицаи правеха нещо около тях. После се видя носилка с черен чувал. Трупът ми, помисли си.

— Премиерът Еге Тунабою квалифицира инцидента в София като „голяма трагедия“ — продължи говорителят. — Премиерът каза: „Турция загуби ценен дипломат, а аз — приятел“. От много държави в Анкара валят съболезнования за смъртта на Волкан Демиркан. Премиерът Тунабою съобщи, че снощи британският премиер и външният министър са се обадили лично да предадат съболезнованията си за смъртта на посланика ни. За погребението на ценения за международните си успехи дипломат Демиркан в Турция ще пристигнат външните министри на много страни като САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия и на първо място Пакистан и Индия заради приноса му в решаването на проблема в Кашмир…

Беше станал тема за чудовищна лъжа. Щяха да пристигнат маса хора и да стоят почтително пред неизвестен труп.

Стори му се странно пристигането на толкова много министри за погребението му. Да, вероятно го обичаха, но той все пак беше обикновен чиновник. Всеки ден умират дипломати, но за ничие погребение не се организираше почетно изпращане от външните министри. Как щеше да погледне тези хора в очите, когато всичко се разкриеше?

Внезапно една мисъл го прониза като стрела. Дали всичко щеше да се разкрие наистина?

Когато в София попита британския външен министър: „Как ще ме съживите?“, той се беше изненадал от въпроса.

Няма да ме съживяват!

Така или иначе, Волкан Демиркан беше умрял. Нямаше проблем да премахнат тялото му.

Не гледаше екрана и не слушаше говорителя.

Когато всичко приключеше, щяха да го ликвидират.

— Ето ме. Мисля, че заслужаваме по един хубав чай.

Това беше Гардения Нериса. Тя бързо слезе по стълбите и отиде в кухнята.

— Слушате новината за смъртта си ли? — попита весело. — Всички канали цял ден предават за вас — гласът ѝ вече се разнасяше от кухнята. — Не очаквах, че ви обичат толкова.

Британски свързочен офицер, помисли си. Каква свръзка осъществяваше всъщност? Задачата беше негова. Той трябваше да стигне до премиера. И да го предупреди за заговора. Толкова. Каква е ролята на капитана в тази работа, запита се. Може би тя е убиецът ми! Как не се сетих досега? Като изпъл-ня задачата, ще ме премахне. Ще прекрати връзката ми с живота. Ето това е задачата ѝ!

Влезе в кухнята след момичето, разтреперан от своето предположение.

— Може ли да изчакате още минутка в хола? — усмихна му се тя.

Красива убийца! Зашеметяващ стрелец!

Да, със сигурност това беше задачата на Гардения. „Чисто!“ И искаше да го остави сам.

— Защо? — попита изведнъж с неприязнен тон. — Отрова ли ще ми сложиш в чая? Не е ли още рано? Не съм изпълнил задачата.

Капитанът бавно се обърна към него. Усмивката ѝ беше изчезнала. Не беше я виждал такава. Приличаше на готвеща се за атака пантера.

— Отрова ли казахте?

— Бих предпочел куршум.

Думите бяха изхвърчали от устата му като куршуми.

Сините очи на Гардения го оглеждаха.

Изненадана е, помисли си Волкан. Убиецът е шокиран. Но все пак — браво. Опитва се да се усмихне.

Без да сваля очи от него, момичето сложи чайника на печката. Обърна се и тръгна към него.

— Прав сте, ваше превъзходителство — каза с леден тон. — И аз бих предпочела куршум.

Истанбул

Филиз намигна на Сарп. Преди да затвори телефона, каза:

— Много благодаря. И двамата обещаваме. Никакви лудории повече.

Беше получил разрешение от Хаккъ Каплан да провери дома си, превърнат от убиеца в бойно поле.

— Но при едно условие — беше предупредил той. — Ще отидете с моите хора. И нито за минута няма да им изчезвате. Защото днес без друго всичко ще ври и кипи заради погребението на Самуел Коен. Ето защо не ме натоварвайте и със себе си. Ясно ли е?

И сега пътуваха към Джихангир на задната седалка на полицейската кола. Още преди да излязат на пътя за Маслак се усещаше, че в Истанбул има извънредно положение. На всяко кръстовище имаше полицейски коли. Улиците, водещи към Таксим, Бейоглу и трамвая бяха затворени.

— Ако бяхме тръгнали сами, никога нямаше да се доберем дотук — промърмори Филиз, за да преодолее неудобството, че са под полицейско наблюдение.

Телефонът на седналия отпред полицай звънна.

— Да, шефе… Не, още не сме стигнали… Точно така… Пътуваме…

Сарп внезапно усети ръката на момичето върху своята. Сякаш там беше кацнала мъничка птичка. Страхувайки се да не отлети, се постара да се наслади на това докосване с всичките си сетива.

Полицаят се обърна към тях и подаде телефона на Сарп:

— Шефът е на телефона.

Помълча известно време, подготвяйки се за бомбардировка от въпроси. Насили се да прозвучи весело:

— Добър ден, комисар.

— Явно сте в добро настроение, докторе. Вече си мислех, че обичате да ме изненадвате.

— Защо?

— Онази вечер бяхте в смъртна надпревара с някой, който искал да ви смачка в дърветата. И след като се справихте с въпросите ми, не вярвах, че така оптимистично ще започнете деня. Реших да поговорим още малко. Естествено, ако сте готов. Така поне няма да усетите пътуването.

— Слушам ви — отговори тихо.

— Онзи шофьор, който се опита да ви убие. Убиецът. Видяхте ли го?

— Моля, не ви разбрах?

— Нали видяхте мръсника, който се опита да ви убие, докторе?

Сарп изведнъж се съсредоточи. Разбира се, че го беше видял. Пред очите му се появи образът на гологлавия, станал причина за пребледняването на Корай в механата на Аслан. Нямаше как да забрави ужасната физиономия, която видя през прозореца на пикапа „Тойота“ през нощта. Но как да каже това на Хаккъ Каплан? Никога не беше споменавал за събитията в механата и за светкавичното бягство на Корай, когато видя влизащия гологлавец.

— Там ли сте, докторе?

— Да.

— Питах ви дали сте видели онзи мръсник.

— Не — гласът му беше категоричен и решителен.

— Как така? Десният прозорец на намерения от нас пикап беше отворен. Все трябва да сте видели нещо.

— Не, комисар. Не съм. Сигурен съм. Да, забелязах отварянето на прозореца. Но внимавах в пътя. Ако се бях обърнал дори за секунда, щях да се блъсна в някое дърво и да се пребия. Забелязах само някакъв силует. Нищо повече.

— Така да бъде — изръмжа комисарят. — Трябваше да ми кажете, че е отворил прозореца. Незначителни за вас неща може да са много важни за нас. Мисля, че няколко пъти ви повторих това. И се надявам повече да не го забравяте.

Сарп понечи да отговори, но комисарят го прекъсна:

— Опишете ми накратко този силует. Помислете добре и се опитайте да си спомните. Как беше облечен? Доколкото сте успели да видите. С яке или сако? Форма на черепа? Голям или издължен? Всичко е от значение.

Сарп веднага си помисли дали да не му подхвърли нещо. Защото трябваше да отговори. Усещаше го. Помисли си: Вероятно с това поведение вредя на Корай. Възпрепятствам залавянето на убиеца, като не казвам истината на полицията. Винаги щом го налегнеше това усещане, вътрешният му глас възразяваше: „Няма такова нещо. Ако Корай Булут беше искал, сам щеше да потърси полицията. Но той избра теб. Довери ти се. На прав път си, Сарп Кая. Това е твоя работа, не на полицията. Ти ще намериш убиеца. Ти ще разплетеш възела. Плати си дълга към Корай.“

Добре де, прекъсна вътрешния си глас. Все пак трябва да кажа нещо на полицията.

— Ами… — измърмори. И зачака Хаккъ Каплан да извика: „Какво, докторе, какво?“, но нищо такова не се случи. Другата страна мълчеше.

— Както казах, беше тъмно. И понеже пътят минава през гората, както знаете, е още по-тъмно. Дървета и…

— Но фаровете бяха пуснати, докторе… Все е имало някаква полза?

— О, да… Ето затова казах, че видях силует. Но вътрешността на колата беше катраненочерна.

— И?

— Май главата му беше голяма.

— Голяма?

— Така мисля.

— Продължавайте.

— Кръгла. Голямо кълбо.

— Голямо кълбо — повтори думите му Хаккъ Каплан. — Какво ви кара да мислите така?

— Не зная. Може би…

— Може би?

— Нямаше коса.

— Тоест?

— Вероятно е плешив.

— Помислете добре, докторе. Това е важно. За пръв път ми казвате нещо съществено. И искам малко по-конкретно. В какъв смисъл плешив? С опадала коса ли? Как го възприехте, като го видяхте?

— Не, не. Не с малко коса. Просто гологлав. Както го знаем.

— Как знаем гологлавия? С гола глава ли?

— Гологлав казвам. Тоест с бръсната глава. Това е модерно напоследък.

От другата страна се чу въздишка. В смисъл: „Най-сетне“.

— Тогава младеж?

— Защо мислите така?

— Защото обикновено младежите си бръснат главите. Глупаво, нали? Едно време проклинахме, че ни бръснат в казармата. Че ни отнемат чара, нали? Не се поглеждахме в огледалото. А сега пари дават да им обръснат главите.

— Мисля, че жените вече такива харесват.

— Не вярвам — сърдито отсече Хаккъ Каплан. — Ако се бяхте обръснали, дали госпожица Филиз пак щеше да ви харесва?

Сарп тъкмо да отговори, когато комисарят продължи:

— Дали не е имал нещо на главата, докторе? Нали понякога надяват чорап да не им се вижда лицето. Може ли и той да е имал нещо такова? В такъв случай бихте го сметнали за гологлав.

— Не. Гологлав си беше. Сигурен съм.

— Сигурен сте. Тъмно е. В момент на паника виждате само силует. Но сте сигурен. Така ли?

На ти сега, ядоса се Сарп. Хем търси информация, хем като му кажеш нещо, започва да те подозира.

— Я кажете, докторе, дали не сте виждали и преди този силует?

— Какво? Не разбирам…

— Тоест, щом сте толкова сигурен, дали не сте виждали този силует, този плешивец… някъде преди? Да ви е минало през ума: „Прилича ми на един плешивец, дето видях еди-къде си“? Помислете добре.

Сарп вече беше напълно убеден, че не е справедлив към полицая. Струваше му се, че Хаккъ Каплан всеки момент ще попита: „Не видя ли тоя тип в кръчмата в нощта на убийството?“

— Не — отговори категорично. — Не съм помислял такова нещо.

— Добре — прошепна комисарят. — Попитах ей така. Може ли човек да мисли това пред лицето на смъртта?

Точно така си помислих, рече си Сарп. Мъжът от кръчмата. Палачът на Тувалкаин. Убиецът на Корай. Спомни си уплахата си: Ей сега ще ме убие.

— Има ли още нещо, комисар?

— Не.

Линията прекъсна. Той остана с отворена уста. Вече беше ясно. Хаккъ Каплан трупаше камък връз камък и издигаше стена около него. И много скоро щеше да го затвори сред стените заради лъжите му.

Истанбул

— И аз предпочитам куршум.

Отговорът на капитан Гардения Нериса се заби като куршум в мозъка му. Волкан Демиркан си помисли, че момичето ще извие ръка назад като светкавица и ще грабне узито.

Сега се гледаха като двама диви каубои, готови да се хванат за пистолетите. Само че единият носеше узи на кръста. А другият нямаше и джобно ножче.

Пускайки искри, виолетовите очи го наблюдаваха още известно време. После по лицето ѝ отново се появи изразът на непослушното момиченце.

— Шегувам се — засмя се Гардения. — Откъде, за Бога, ви хрумна за отровата?

— Защо искаш да изляза от кухнята?

— Защото — обърна се пак към печката капитан Нериса — съм принудена да си направя място, което да не виждате.

— Какво?

— Моля ви — каза момичето този път по-скоро обидено, отколкото умоляващо. А очите ѝ бяха толкова искрени.

Върна се в хола. Откачам, помисли си. Преживяното, безсънието и умората ми се отразяват. Страховете отварят пред мозъка вратите към подозрението и съмненията. Защо ще искат да ме убият?

Погледна екрана. Новините за смъртта му продължаваха. Изведнъж сърцето му се сви. Появиха се снимки на Жале и дъщеря му. После на тримата заедно. Няколко снимки, останали от щастливите им дни. Сигурно бяха ги получили от министерството. Че откъде другаде? Разказваха за трагедията със сълзливи изрази. Буца заседна в гърлото му. После на екрана се показа непозната жена. Заразказва колко добър човек бил Волкан и колко щастливо си живеели с жена му и дъщеря му.

За малко да полудее. Не я познаваше. Никога не я беше виждал. Но на екрана под името ѝ пишеше „бивша съседка на загиналия посланик“.

— Каква съседка — изкрещя. — Аз не познавам тази жена!

— Казахте ли нещо? Ей сега идвам.

Гардения влезе с поднос в ръце. Под мишница носеше нещо като чанта.

Остави подноса на масата. Протегна му малката чантичка.

— Това е ваше.

— Какво е то?

— Новите ви документи за самоличност.

Дръпна ципа. Извади синя карта в пластмасова обвивка. Отгоре стоеше снимката му.

Гьокхан Карайел.

— Харесва ли ви новото име?

Всичко беше както трябва, чак до ЕГН-то.

— Още при първата проверка ще се установи, че е фалшива заради ЕГН-то.

— Не мисля така, господине. В регистъра на населението съществува Гьокхан Карайел. Всичките му данни са истински. До снощи в двайсет и един и трийсет и седем нямаше такъв, но вече е там. Разбрахте ли ме?

Населението на Турция беше намаляло с един при смъртта му и отново се беше увеличило с един при раждането на Гьокхан Карайел. Единствената разлика беше, че Карайел се е родил на четирийсет и една години.

— Трябва да наизустите данните от картата. Роден сте в Анталия. Баща ви се казва Джемал. Майка ви — Айше. Кръвната ви група е В положителна.

Кимна.

— Какво работя?

— Търговия. В чантата има всичко необходимо. Две банкови карти. Карта от Търговската палата, паспорт и шофьорска книжка. И известно количество пари в брой, ако не се лъжа.

За всичко беше помислено, точно като за него.

— С каква търговия се занимавам? След като съм от Анталия, може би имам хотел или нещо подобно?

— Не. В текстила. Конфекция.

Отровната атмосфера, появила се преди малко в кухнята, беше изчезнала. Волкан Демиркан беше умрял по документи и се беше родил Гьокхан Карайел. Вече беше ясно как ще живее.

— Схванах — ухили се. — Поне да беше дамско облекло.

Гардения също се усмихна.

— Точно така. Дори бельо.

Обърна новата си карта. Не се сдържа да не се засмее, като видя датата на издаване. Пишеше „подновена“.

— Не могат да я издадат при раждане, я. На четирийсет и една годишно бебе — и прихна.

Погледна към екрана и усмивката му замръзна.

Корай Булут! Това е Корай Булут!

Грабна дистанционното и усили звука.

— Уважаеми зрители, намереният убит в дома си преди три дни известен изследовател, специалист по международни отношения Корай Булут ще бъде погребан днес. Церемонията ще се…

Убит!

Гардения каза нещо, но Волкан не я чу.

Две други думи го изгориха отвътре.

— Известният изследовател е открит в дома си с прерязано гърло…

Прерязано гърло! По дяволите, прерязано е гърлото на Корай! Как беше възможно това?

— За престъплението на полицията е съобщил след зов за помощ от Корай по телефона отишлият на местопрестъплението известен сърдечен хирург Сарп Кая. Разследването на полицията продължава…

— Какво става, господине?

— Шшшшшт!

Милиони въпроси нахлуха в ума му. Кой беше убил Корай, при това така зверски? Защо?

Не можеше да откъсне поглед от екрана. Корай се усмихваше с бликащите си от ум очи иззад очилата. Вероятно изображението сега беше от дома му. От жилищния квартал.

Полицаи… После отново усмихнатото лице на Корай.

Бяха се запознали след терористичното нападение в Рим. Корай беше дошъл за разследването на случая и два месеца бяха работили заедно по организационната и идеологическата структура зад него. Нападението беше осъществено точно когато се смяташе, че от Ал Кайда са се снижили след трагедията с кулите близнаци. Това беше ужасяващо престъпление, проведено едновременно в Лондон, Мадрид, Рим, Париж, Атина, Брюксел и на още много други места. Беше отчетена дори часовата разлика. Всички го бяха приписали на Ал Кайда. За пръв път Корай Булут беше предположил, че това може да е дело на друга структура.

Спомни си казаното една вечер от него: „Това е широкомащабна операция, железокръвни[26] ми приятелю. Вярно, Ал Кайда провежда такива. Но техните операции са точкови. Нали така? Най-голямата беше с кулите близнаци. Два самолета за тях, един за Пентагона. А сега са ударени четиринайсет страни и седемнайсет града. Едновременно. Това е глобална атака. Даже според мен не бива да се нарича терористична. Това е глобална война. Третата световна.“

„Какво искаш да кажеш, Корай? Че някаква държава ли стои зад атаките?“

„Дори да не е държава, е нещо подобно. Тайната държава!“

И оттогава Корай все търсеше „Тайната държава“. На тръгване от Рим му беше казал: „Не унищожим ли тази тайна сила, светът ще падне на колене.“

А сега го нямаше.

Бяха му прерязали гърлото като на жертвен овен.

— Какво става? Кой е този?

Като не получи отговор, Гардения Нериса разтърси ръката на Волкан.

— Кой е този човек, моля?

Волкан се отскубна и опита да се съвземе. Кръв заливаше сърцето му.

— Един приятел — прошепна тъжно.

— Какво се е случило?

— Мъртъв е.

— Какво?

— Някакъв изрод му е прерязал гърлото.

Истанбул

— Как ще кажем на Суна? — Филиз тръгна към кухнята, без да чака отговора на Сарп.

Беше тежък ден. И още не беше свършил. Когато Филиз влезе с полицаите в дома си в Джихангир и видя състоянието му, се обля в сълзи, а на Сарп му се стори тъпо да ѝ каже: „Не се ядосвай“. Как да не се ядосва?

Апартаментът не беше по-добре от този на Сарп. Убиецът основно беше претърсил навсякъде, за да открие исканото. Всичко беше нахвърляно по пода, креслата, възглавниците и леглото бяха раздрани с нож. На стената беше изрисуван с червен спрей онзи проклет кръст с дръжка. Подписът на Тувалкаин. Излишната боя течеше по стената на жилището на Филиз, подобно на кръв от кръста, също като по стената у Сарп.

Единствено телевизорът беше здрав. Един от обикалящите подире им като сенки полицаи го беше пуснал.

— Синагогата „Неве Шалом“ преживява един от най-важните си моменти — разказваше някаква кореспондентка. — Церемонията по погребението на известния бизнесмен Самуел Коен, загинал при бомбен атентат, събра на едно място най-значимите личности в политиката и бизнеса. Тук е и премиерът Еге Тунабою. Точно до него виждам пристигналия от Ню Йорк с частния си самолет най-богат човек на планетата Бенжамин Шеба Раам. Разбрах, че двамата ще разговарят след малко. Взети са изключителни мерки за сигурност… Истанбулската полиция не дава пиле да прехвръкне.

Съсипаната от вида на бащиния си дом Филиз не успя повече да сдържи гнева си и викна:

— Спрете това!

Един полицай взе дистанционното и изключи телевизора.

След това Филиз повече не продума и цял ден беше заета да оправя и подрежда жилището си. Сарп направи всичко по силите си, за да я успокои; накрая я склони да се върнат.

Сега бяха у дома. Какъв ти дом, помисли си Сарп, влизайки през вратата. Къщата на някаква приятелка на Суна. Може би стопаните и представа си нямаха, че в леглата им спят чужди хора. Че домът им е пълен с полиция.

Един въпрос измести тези му мисли. Дали убиецът беше стигнал до Суна?

Така де, беше претърсил дома и кабинета му. Беше обърнал наопаки жилището на Филиз. Вероятно беше влизал и в дома на Суна в комплекса „Кору“. Но Хаккъ Каплан нищо не беше споменал. Не е искал да я тревожи и с това, помисли си. Реши в удобен момент да попита комисаря.

— Как ще кажем на Суна? — попита за втори път от връщането им Сарп. — Как ще съобщим на сестра му, че погребението е утре?

— Нека направя чай — измърмори Филиз. — После ще помислим.

— Суна не се ли държи малко странно?

— Странно ли? Какво имаш предвид, Сарп?

— Не знам. Не искам да я обидя, но такова хладнокръвие нормално ли е според теб? Брат ѝ е мъртъв. Отгоре на всичко — заклан. А Суна…

— Е спокойна, искаш да кажеш. Естествено. В шок е, Сарп. А и не е толкова спокойна, колкото си мислиш. Непрестанно плаче. Колко пъти я чух да стене: „Не ме послуша, не ме послуша“.

— Странно е, че не попита за дома си.

— За дома си ли? — изненадано го погледна Филиз.

— Да. Когато ти разбра, че е влизано у вас, веднага отиде да се молиш на комисаря. А Суна изобщо не се поинтересува. Не трябваше ли да се запита дали и у тях не е влизано?

— Казах ти, Сарп. Суна е в шок. Опитва се да го преодолее. За известно време не можем да очакваме от нея нормални реакции. А може би затова е телефонирала вчера. Може би е дала ключове на съседка. Да ѝ се е обадила да провери. Откъде да знаем?

— Може и да си права. Както и да е… Добре ще ни дойде един чай.

Сарп извади от скривалището намерената в очилата на Корай бележка и внимателно се вгледа. Цял ден беше размишлявал над това. Първо прегледа двата реда на предната страна.

Slute Bttrey…

Thoms Frncis Fremntle…

L Vlett.

Буквите сякаш затанцуваха пред погледа му. Опита се да си припомни всички хитрости в писането, които с Корай използваха в училище. Но през последните три дни умът му беше подложен на такава бомбардировка, че паметта му беше загубила услужливостта си.

По едно време реши да опита на глас. „Slute“, каза. На какъв ли език беше тази дума? На турски ли? Или на латински, както му беше прошепнал Корай с последния си дъх?

“Bttry“, прочете втората дума. „Slute Bttry“… Внимание. Две главни букви.

— Чаят — дори не беше чул, че Филиз е влязла.

— О, благодаря.

Разбърка чая и шумно отпи. Усети хлъзгането на топлата течност по езика си.

— Провери ли Суна?

— Спи. Толкова е смазана горката. Ти откри ли нещо?

Завъртя отрицателно глава.

— Slute Bttry — показа на Филиз първите две думи на бележката. — На какъв език са според теб?

Докато момичето мислеше, Сарп внезапно установи, че това няма никакво значение. Няма значение дали е на турски или на китайски, каза си. Ти комплектовай думите. Тогава ще се появи някакъв смисъл.

— Салют — рече си умислено. Сякаш изведнъж тресна светкавица. Ах ти, хитрецо, трепна от радост.

— Намира ли се лист и молив?

Филиз на секундата достави исканото.

— Откри ли?

— Не съм сигурен. Едно време като млади изпускахме някои гласни от думите, дори изобщо не използвахме гласни. Я да опитам, дали ще се получи нещо?

Написа С на хартията. Сложи до нея А… SALUTE…

— Хей — възторжено извика Филиз. — Това не значи ли здравей?

— Да — възбудено продължи да пише Сарп.

Б… До него изписа А. БА… И после останалото. TTRY… BATTERY.

Батерия ли? Нали това означаваше на английски?

Поздрав, батерия. Що за тъпотия, друже?

Сърцето му трепна, когато забеляза, че реагира така, сякаш Корай беше насреща му.

— Продължавай — каза Филиз. — Може би като комплектоваш всички, ще се появи смисъл.

Написа THOMS на хартията. После вмъкна А. THOMAS. Име… Допълни и следващото: FRANCIS FREMANTLE…

Томас Франсис Фримантъл? Той пък кой беше? Не беше чувал за такъв. А и не си спомняше през онази нощ Корай да го е споменавал.

Ред беше на последната дума.

L Vlett.

До Л постави A — LA VLETT!

— Божичко — извикаха едновременно. Ла Валета… Столицата на Малта…

Отново погледна бележката.

Salutte Battery… Thomas Francis Fremantle… La Valetta..

Корай описваше нещо, някакво място, но какво? Батерията не пасваше тук.

Внезапно Сарп скочи.

— Компютърът не беше ли в малката стая горе?

— Да.

Изкачиха стълбите тичешком. Влязоха в кабинета, стараейки се да не вдигат шум, за да не събудят Суна. Филиз веднага включи компютъра. Сарп влезе в интернет и отвори Гугъл. Написа Ла Валета. Избра нужната карта от списъка. Нетърпеливо изчакаха да се махне пясъчният часовник. След секунди, които им се сториха векове, на дисплея се появи малък градски план. Сарп развълнувано увеличи картата и затърси улиците и булевардите.

“Triq Santa Maria.“

Филиз промърмори, че вероятно на малтийски Triq означава улица.

— Какво търсиш? Улица, започваща с Томас ли?

— Не зная — отговори. — Просто гледам. Единственият адрес, който извадихме, е Ла Валета. А Корай сочи нещо там. Гледам да намеря някаква следа.

Беше си съставил план и преравяше улиците, булевардите и площадите на картата от север към юг.

Triq St. George.

Triq Melita.

Triq Sicili.

Plc. St. John.

— Това навярно значи площад — посочи появилото се на дисплея каре — площад Сейнт Джон.

След четирийсет минути очите му пламтяха от близкото вглеждане в екрана.

— Ето — извика развълнувано. — Ето го!

Миниатюрна ръка на дисплея сочеше една улица: „Виж стрелката“.

Филиз се приближи и се вгледа в дисплея.

Triq Battery!

— Пише Батери, Сарп. Улица Батери. Значи това е показвал Корай. Улица Батерия. Що за име?

Още малко да се запрегръщат от радост.

— Какво става? Какво сте се развикали?

Уплашено се обърнаха. Сестрата на Корай стоеше на вратата и ги гледаше.

— Случило ли се е нещо, деца? От какво се вълнувате толкова? Ти ли изкрещя, Сарп? Какво има на дисплея?

Изведнъж се сепнаха. Радостта им угасна. Филиз скришом погледна Сарп. Без да каже нищо, Суна се приближи и погледна монитора.

— Това е Ла Валета.

Сарп и Филиз изненадано се спогледаха. Когато каза „Ла Валета“, лицето на Суна беше помръкнало. С опакото на ръката побутна малката бележка до клавиатурата.

— Миналата година ходихме с Корай в Малта — каза. — Имаше работа там. Взе и мен. Град като музей. Последно пак е бил в Малта. Но кой знае защо скри от мен. Каза ми, че е в Токио. А той бил в Ла Валета. Случайно научих. От… ами… Върна се един ден по-рано. И когато самолетният билет изпадна от джоба му, разбрах, че се връща от Малта. „Нали беше в Токио?“, попитах. Почервеня като рак. „Там бях. Върнах се през Малта“, отговори. Не разбрах защо трябваше да ме лъже…

И Сарп си припомни, че в механата на Аслан Корай беше казал: „Току-що се връщам от Малта“.

— А вие защо гледате картата на Ла Валета?

Суна беше опитала да зададе въпроса неангажирано, но Сарп усети любопитството в тона и погледа ѝ.

— А, нищо специално — отговори по-тревожно, отколкото би желал. — Така, просто гледаме.

— Ако не сте ходили, непременно идете някой ден. Вълшебно място.

Приближи още до монитора:

— Чакайте да видя.

Сарп стана от стола. Суна седна на мястото му и протегна ръка към мишката.

— Какво гледате? Тук някъде трябва да има крепост. А, ето я.

Малката ръка сега сочеше малко вляво от линията на „Triq Battery“.

— Малтийците я наричаха El Bakara или El Baraka. Нещо подобно. Гледа към залива. Веднъж седнахме в кафенето там.

И гласът ѝ беше безизразен като лицето ѝ.

— Някога е било крепост. Заобиколена с широки водни канали. Сега са превърнати в пътища. Не може да се влезе в залива без да се мине пред крепостта. От нея са обстрелвали с топове неприятелските кораби. Ето защо и нашият Тургут Рейс не е могъл да влезе. Все още стоят редиците оръдия.

Една дума, един израз прободе Сарп като игла. „Обстрелвали неприятелските кораби… Редиците оръдия все още стоят… Много топове…“

— Какво каза? — прекъсна я. — Какво каза, че стои?

Суна се изненада, но тихо отговори:

— Топове.

— Не, нещо друго каза. Как стоят топовете?

— Какво ти става Сарп, за Бога? Има много топове. Подредени един до друг…

— Батарея[27]! — викна Сарп развълнувано. — Не батерия, а батарея. Артилерийска батарея…

Докато Суна неразбиращо наблюдаваше този изблик на радост, Сарп се обърна към Филиз:

— Схващаш ли, артилерийска батарея. Стрелящите по врага топове вероятно са стреляли и за поздрав на пристигащите приятелски кораби, нали? Салуте Батери… Приветстващата батарея… в Ла Валета.

Сарп не можа да се въздържи. Грабна Филиз и я вдигна от стола. Докато я въртеше като пумпал, погледът му попадна върху Суна. Радостта му се изпари. Полека остави грейналата от щастие Филиз. Взе бележката с шифъра на Корай, която Суна преди малко беше отблъснала от клавиатурата с опакото на ръката си.

Точно излизаше от кабинета, когато Суна се обади зад него:

— Сарп, Корай каза ли ти какво е правил в Малта?

— Нее.

— Той не би скрил нищо от теб. Изобщо ли не е споменавал Малта?

— Ами… — престори се Сарп, че мисли — Не си спомням. Каза, че е бил на много места, но не мисля, че е споменал Малта. Не, не е. Ти нещо знаеш ли, Суна?

Жената внезапно извърна поглед:

— Как мога да знам какво е правил брат ми, като е скрил от мен къде е ходил?

— Понеже се заинтересува от пътуването му до Малта.

— Да — обърна се тя рязко към Сарп. — Заинтересувах се. Брат ми е бил там само двайсет и четири часа преди да го убият. А вие изведнъж търсите в интернет Малта и улиците ѝ. Не е ли естествено любопитството ми?

Истанбул

Убиецът въздъхна дълбоко. Притеснено запали цигара. Остарявам, промърмори. Вече правеше грешка след грешка.

Всъщност причакването на жертвата в дома ѝ беше лош избор. Трябваше да тръгна подире му от кръчмата и да го пречукам в някой тъмен ъгъл, помисли си. И спокойно да претърся апартамента след като го очистя. Дръпна силно от цигарата. Усети навлизането на дима в дробовете и после изкачването му към ноздрите. Проследи в насрещното огледало издухването му през носа. Мамка ти, изруга образа си. Ядосано загаси фаса в пепелника. „Ей заради тая пукница ще умреш, още я смучеш.“

Отиде да погледне през прозореца. Вече зазоряваше. Дръпна резето и излезе на балкона. Потрепери от утринния хлад. Загледа се във все по-оживения трафик долу. „Красив град“, каза си. От хотелската стая на двайсетия етаж виждаше морето и дори отсрещните острови. „Хубаво място за живеене.“

Но той беше тук за да убива.

Втората ми грешка беше, че не го убих преди да се обади на онзи, помисли си. Много се беше забавил с претърсването. И нищо не беше намерил. Трябваше да допусне, че не е скрито в апартамента. И в жилището на другия го нямаше. Както и на момичето.

Третата груба грешка беше оставането му там до идването на приятеля, на когото жертвата се обади, когато усети присъс-твието му. Но той беше допуснал маса грешки при тази операция.

Погрешно беше да бяга от дома, преди да убие приятеля. Да вдигне телефона на жертвата, когато иззвъня, после да набере обратно… Всичко беше погрешно. И опитът му да убие онази нощ другия в гората.

Дали ме позна?

Мисълта се загнезди в ума му. Преди това не беше му хрумвала.

Може да го беше забелязал онази вечер в механата. Когато го видя през прозореца на пикапа, вероятно беше разбрал, че иска да го премаже виденият в кръчмата човек. Как ще ме познае, опита се да се успокои. Стотици хора влизаха в кръчмата. И той беше като тях, все пак.

Ами ако жертвата ме е разкрила, загложди го съмнението. Забелязал е, че го следя и виждайки ме в механата, е казал на приятеля си. Преспокойно може да е така.

Внезапно сцената изникна пред очите му.

Още на вратата погледите им с жертвата се бяха срещнали и мъжът беше напуснал незабавно. В чашата си имаше още уиски. И чинията му беше пълна. Беше хукнал веднага. Беше побягнал.

Сети се, че и новата му мишена беше станала. И неговото пиене и ядене си стояха. Защо не бяха тръгнали заедно? Не беше обърнал внимание и това също беше грешка. Веднага трябваше да промени плана. А ти какво направи, упрекна се. Устрои капан на жертвата в дома му според първоначалното решение.

И така?

Жертвата разбра кой е убиецът. Вече не се съмняваше в това. Може би после пак са се срещнали другаде със своя приятел и всичко му е разказал.

Убиецът изтръпна. Това чувство не му беше познато. Стори му се, че чува стържещия глас:

— Целта не бива да си отваря устата, Скорпион. Чу ли? Не бива да проговаря. Мечът на Тувалкаин трябва да прекъсне дъха му. Незабавно.

Вече беше убеден, че целта е проговорила.

А дали онзи те видя?

Въпросите го човъркаха. Дали онзи е разбрал, че опиталият се да го убие с пикапа е гологлавецът от механата?

Не му се вярваше. Да, беше го погледнал през прозореца, но… Горският път беше непрогледно тъмен. Вътрешността на пикапа също. Фаровете не осветяваха достатъчно назад, за да го види.

„Само секунда“, измърмори. Толкова продължи споглеждането.

Погледна перуката на леглото. Взе я. Да бях надянал проклетото нещо на главата си, рече си. Да не бях мислил за сърбежа.

Късно беше за съжаления.

Полицията непременно беше разпитала онзи дали е видял кой иска да го убие. И тогава лесно биха свързали инцидента със заклания труп. Убиецът на Корай Булут сега преследваше открилия трупа му приятел.

„Чорапът започва да се разплита“, изхриптя гневно. Нека оня си търси, а аз да свърша наполовина оставената работа.

Полицията вероятно издирваше в Истанбул убиеца, прерязал гърлото на единия и опитал се да премаже другия, чрез направения по откъслечните описания робот. Значи му трябваше ново лице.

Стана и хвърли куфара на леглото. Дръпна ципа. Мушна ръка под съдържанието и затърси. Напипа майсторски замаскираното скривалище и извади дълъг плик.

Чантата с гримове за хиляди лица.

Застана пред огледалото. Потърка брада и замислено огледа лицето си. Очите му бяха кървясали, с дълбоки сенки. Установи, че заприличва на череп. Озъби се на огледалото. Ненапразно го наричаха лицето на смъртта. Никой, зърнал това лице, не беше оживял. „С изключение на оня, който изпуснах в гората“, укори се той.

Внимателно постави върху тоалетката извадения от сака тънък плик и го отвори. Леко издърпа изкуствените мустаци и ги закрепи над устната си. Погледна в огледалото. Не се хареса. Изпробва четири вида. Спря се на третия. Беше ред на брадата. Изпробва първата, която му хареса. Не беше зле, но не пасваше с цвета на мустаците. Брадата беше черна, а мустаците — прошарени. Единственото подходящо в чантичката беше цялостна брада, свързваща се с мустаците около устата.

„Това става“, каза си. Свали я и внимателно намаза с течност необходимите места. После сложи първо брадата. След нея — мустаците. Никак не е зле, огледа черепа с брада и мустаци в огледалото. Сложи си и перуката. Мразеше я, но нямаше друг начин. Турската полиция търсеше гологлав убиец.

Последни смени лещите. Сега се гледаше с леденостудени сиви очи.

Цялото му тяло се напрегна при звъна на телефона. Какво ти става, запита се, протягайки ръка. Стегни се.

Той беше. Стържещият.

— Знаеш ли как убиват скорпионите?

— Беше злощастен случай — опита се да измрънка.

— Злощастен ли? — се чу ужасяващо раздиране от слушалката. — Злощастен?

— Ще се справя. Повече няма да се…

Не успя да завърши изречението.

— Можеш ли да направиш три от две, Скорпион?

Докато трескаво търсеше отговора, гадното стържене в слушалката изрева:

— Можеш ли? Отговори.

— Не.

Разнесе се смразяващ смях.

— Но ти направи, Скорпион. Направи три от две! Може да направиш и четири, и пет.

Тогава разбра въпроса. Имаше предвид избягалата му жертва и проститутката, която не влизаше в сметката.

— Ще се справя — каза, опитвайки се да звучи спокойно.

— Справи се. С всичко. Веднага.

— А другият? Дето каза да чакам знак?

Стърженето престана.

— Чакай — пак замлъкна, после продължи: — А може да ми потрябва някой друг. Змия вместо Скорпион.

Какви ги приказваше този проклет тенекиен глас? Да не си мислеше, че ще го изтрие като с гума?

— Не. Не можеш да направиш това.

— Наистина ли? И защо?

Трябваше да отговори веднага. Една дума не на място, една слабост или нерешителност щеше да му бъде краят. Знаеше това.

— Скорпионът си свършва работата докрай — каза колкото можа по-решително. — Винаги е било така…

— Но направи три от две — просъска гласът. — Три от две.

Убиецът се направи, че не чува:

— Ще се справя. С всичко.

— Хайде де.

И двамата чуваха дишането си.

— Не отговори на въпроса ми — каза скърцащият.

— На кой въпрос?

— Как се убиват скорпионите?

Убиецът почувства как кръвта замръзва във вените му. Прехапа устни, за да не започни да реди ругатни, започващи с: „Ти, проклет маниак“.

— С огън — проскърца гласът. — Палят огън около него. Когато скорпионът разбере, че не може да се измъкне, се убожда.

Последва неистов изблик на стържене.

— Полял съм с бензин около теб, Скорпион. Чакам да драсна клечката.

Чу се ужасяващ смях и линията прекъсна.

Това беше смъртна присъда. Или щеше да умре той, или останалите.

Истанбул

— Не мога да разреша това — намръщи се Гардения Нериса.

— Какво? — извика Волкан Демиркан. — Какво не можеш да направиш?

— Да разреша.

Това момиче разхубавяваше ли се от гняв? Като се ядосаше, в очите ѝ светваха звезди.

— Кой ти иска разрешение? Ти да не си ми началник, та ще ми разрешаваш?

— Задължението ми е да ви пазя. Много е опасно. Не можете да го направите.

— Всичко мога да направя — просъска в лицето ѝ. Харесваше му да крещи на това прекрасно създание. Това прозрение го удиви. Да ѝ крещи, да я разтърсва за рамото, да раздруса главата ѝ докато русите ѝ коси се разлетят във въздуха, да види гневно свитите ѝ устни и…

Боже мили, рече си, уплашен от мислите си. Искам да я целуна.

Беше пожелал да целуне Гардения още след изстрелването от подводницата, когато изскочи на повърхността, спасявайки се от смъртта, и чу гласа ѝ. Тогава го беше отдал на радостта от избавлението. Но сега? Сега защо искаше да я целуне?

Капитанът не закъсня да забележи промените в изражението му. Но сега нямаше време за това. Този лудньо беше на път да провали всичко.

— Бъдете разумен — опита се да го укроти. — Непременно ще ви познае някой. Не можете да отидете сред толкова много хора. А и аз не мога да ви опазя в такава тълпа.

Той я изгледа навъсено:

— Аз сам ще се пазя. Както съм го правил до днес. Защо отказваш да ме разбереш? Той ми беше приятел. С приятелството си ми помогна да се върна към живота в най-тежкия момент.

— Разбирам.

— Щом разбираш, не ми пречи да отида на погребението му.

Момичето поклати отрицателно глава.

Упорита руса коза, каза си.

— Кой знае колко съсипана е Суна. Поне съболезнования да ѝ…

— Суна ли? Коя е тази?

— Сестрата на приятеля ми. Запознахме се в Рим. После идва в Рим още няколко пъти. Виждахме се.

Когато тя моментално се обърна и го погледна, разбра грешката си.

— Не — рече забързано. — Не ме разбра. По-скоро аз не се изразих правилно. Не е това. Тоест разхождахме се из Рим. Дори веднъж и премиерът Еге Тунабою се случи там. Разходих ги двамата. — Изведнъж се изненада. Че защо ти обяснявам, помисли си. Мисли си каквото искаш. — Непременно трябва да видя Суна. Да изкажа съболезнования.

Всъщност знаеше, че момичето е право. Въпреки това инатливо настоя:

— Ще отида. Тя ще разбере, че трябва да си мълчи. Ако не, ще ѝ кажа. Страхотна е. Ще разбере и ще си мълчи. Повярвай ми.

Докато говореше, обзет от гняв, безнадежност и мъка, видя, че момичето се пресяга за дистанционното.

— Остави това нещо — извика. — Не искам да гледам смъртта си и трупа на приятеля си.

После тръгна към стълбите за долния етаж.

— Тръгвам, капитане. Или ще дойдеш с мен и прави, каквото знаеш, или стой тук и ме чакай като послушно момиче.

— Волкан!

За пръв път го наричаше по име. Нещо трепна вътре в него. За пръв път след Жале една жена така сладко произнасяше името му. Но пак се врътна яростно.

— Какво има?

Гардения беше насочила дистанционното към него.

— Не мога да ти позволя да отидеш.

— Аз учих в пансион, капитане — усмихна се хитро. — Винаги бягах без разрешение.

Обърна се и тръгна към стълбите, но Гардения настоя:

— Не можеш да напуснеш този дом.

Закова се на място. Дистанционното! Сега разбираше защо момичето държи дистанционното.

— Не можеш да постъпиш така! — извика и се обърна. Лицето му пламтеше от гняв. Очите му хвърляха искри.

— Ще ти взема това и ще отворя вратата. Ако трябва, ще те набия и пак ще го взема. Ако трябва, дори ще те убия!

— Можеш ли? — изпъшка Гардения, ставайки. — Би ли го направил наистина?

Върна се бързо до нея. Дишаше тежко. Но Гардения беше напълно спокойна. Дори вдигнатата ръка на Волкан не я разтревожи.

— Дай ми ключа, капитане.

Тя впери поглед в очите му вместо отговор.

Ръката му увисна във въздуха. Опита се да сломи с поглед упорството ѝ. Дори не усети как мълниите в очите му за миг потънаха в спокойно море. Само гледаше очите ѝ. И усещаха дъха си по устните и лицето си.

Хвана Гардения за раменете и я разтърси. Косите ѝ като златни класове се разлетяха във въздуха. Но не се възпротиви, не мръдна. Ако трябваше да се сбият, той нямаше много шансове. Капитанът беше от спецназ и макар и жена, определено познаваше много техники извън обичайните.

— Гардения — промълви без да иска. Той също за пръв път я наричаше по име. — Дай тоя ключ. Моля те — беше наясно с умолителния си тон.

— Не мога, Волкан.

Дъхът му сякаш пареше лицето ѝ.

Случи се нещо неочаквано. И за двамата. Ръцете му, разтър-сващи раменете ѝ, внезапно се отпуснаха. Устните им почти се докоснаха. Усетиха влажно, топло съприкосновение. Чуваха ударите на сърцата си. Нейните устни леко се открехнаха. После се целунаха като умиращи от жажда.

Когато се пуснаха, бяха запъхтени.

Гардения не отделяше очи от неговите. Вдигна празната си ръка. Волкан Демиркан усети мекия, прохладен допир до лицето си. Пръстите ѝ се плъзнаха в косите му. Допря се до него и го притисна, предавайки отново устните си на неговите.

Гардения Нериса дръпна устните си с все сила и се спаси от зъбите му. С дясна ръка протегна встрани дистанционното, натисна един бутон и каза:

— Изчакай. Тръгваме заедно.

Истанбул

В двора на джамията „Тешвикийе“ имаше две погребения. На генерал от запаса и на Корай. Покритите със знамена ковчези лежаха един до друг. Всички гледаха да се скупчат около собствения си мъртвец. В двора имаше много военни, понеже единият беше офицер. До главата и краката на генерала стояха на пост двама войници. До главата на Корай беше застанала Суна. Изправена и неподвижна като статуя.

Малко по-нататък със сведени глави стояха Сарп и Филиз. Той трепна внезапно от дошъл зад гърба му глас:

— На мушката си, докторе. Много лесна мишена.

Гласът идваше точно зад тила му. Нямаше нужда да се обръща. Познаваше собственика на гласа. Комисар Хаккъ Каплан.

Дъхът му отново лизна тила му:

— На твое място бих гледал не напред, а наоколо. Дали нямам някой познат. Някоя гола глава например.

Това предупреждение го накара да вдигне поглед.

Дворът на джамията беше доста препълнен. Офицерите зад ковчега на генерала бяха готови за молитвата.

Посетителите на Корай Булут бяха малко. И церемонията в университета не беше многолюдна. Ректорът и един студент бяха произнесли похвални слова. След това няколко вяли аплодисменти и купени явно в последния момент стръкове карамфили бяха изпроводили приятеля му. В двора на джамията до ковчега на Корай имаше неколцина от университетската церемония. И те самите.

Толкоз, рече си. Учи, съсипвай се, посвети се на страната си, създай си име в света, предай знанията си на много студенти. И накрая заради проучване за заплаха срещу човечеството някакъв копелдак ще ти пререже гърлото и на погребението ти ще дойдат шепа хора, а на това на Самуел Коен ще се блъскат хиляди. Дори премиерът. И онзи Раам ще дотича от другия край на света.

Сви ямруци от надигащия се в него гняв. Ако и изпълнилите обедния намаз напуснат джамията и тръгнат под строй с генерала, приятелят му щеше съвсем да осиротее.

Внезапно си спомни някои елегии на Джахит Съткъ:

Царуването ти е колкото намаз! Трон ще ти е камъкът надгробен.

Толкова кратко ли щеше да бъде наистина величието на приятеля му?

— Няма да разреша това.

— Моля?

Филиз погледна какво става, но не разбра.

— Нека малко се разгърнем — викна на военните зад генералския ковчег. Посочи с ръка пространството помежду им. — И цивилните, както военните, имат нужда от почит.

Първи се размърдаха неколцина офицери. Когато няколко глави от почетното множество отпред се обърнаха, разбраха грешката си. Надигна се ропот. Група офицери с виновен израз преминаха в тяхната група. Сега и Корай имаше опечалени.

— Така е по-безопасно, докторе.

Сарп се ядоса на комисаря за шегата му в такъв момент. Обърна глава и го изгледа през рамо. Комисарят вероятно беше усетил гнева в погледа му:

— Войската гарантира сигурността — гласът му беше сериозен, а изражението — извинително. Преглътна забележката си.

Скоро разбра, че не само войската гарантира сигурността. Градината на джамията бъкаше от полицаи. Много от тях бяха цивилни. По стените караулеха полицаи с автомати.

— Малко сте прекалили — прошепна назад.

— Така ли смяташ?

— Оня ще посмее ли да влезе в такава тълпа?

— В тълпата по-лесно ще свърши работата си — прошепна в ухото му Хаккъ Каплан. — Но си прав, докторе. Аз мисля същото. Ще се опита да те убие далеч от тълпата.

— Какво?

В този момент установи, че полицаите с автомати по обкръжаващите джамията стени са с гръб към двора и наблюдават околните сгради.

— Отсреща ли?

— И Кенеди беше убит от прозорец.

Разтревожено погледна към Филиз и Суна. Тъй като бяха най-отпред, двете жени представляваха открита като него мишена. Снайперист. Три куршума. И край.

Разтревожено се опита да застане пред жените. Хаккъ Каплан го дръпна рязко за якето и го спря.

— Не мърдай. В безопасност са.

Как ще са в безопасност, помисли си.

— Не бой се — прошепна комисарят. — Да не мислиш, че ще допусна да си умреш с тайните?

А Суна, която не се отделяше от ковчега, внезапно беше завладяна от странно усещане. Нещо я беше смутило. Бавно обър-на глава и се огледа назад. Постоя така известно време. Ето го онова, което я беше смутило. Стойка, познат поглед. Нещо, което не следваше да съществува. Нещо невъзможно!

Веднага се обърна напред. Опита се да скрие вълнението си. Сърцето ѝ се разтупка бясно. Дори хваналата я подръка Филиз усети ударите му.

— Какво има, Суна?

— Нищо — промърмори.

— Развълнувана си. Ела малко да се отдалечим. Пак ще се върнем.

— Не. Добре съм.

Но не беше.

Сигурно полудявам, помисли си.

Как може да види нещо, което не съществува? Но го беше видяла. Беше видяла невъзможното.

Внезапно пак погледна назад.

Там беше!

Един мъртвец! Един призрак!

Господи! изстена наум. Главата ѝ се замая. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от гърдите ѝ. Сигурно се припознаваше.

Погледите им се срещнаха. Неговите очи!

Погледът му сякаш казваше: Недей! Не! Мълчи!

Но как можеше да мълчи?

Мъртвецът изведнъж се раздвижи. Прекоси множеството и се насочи към нея.

Суна ужасена се обърна напред. Сега в ума ѝ отекваха все едни и същи думи. Не е възможно. Не може да бъде. Само прилика. Нищо повече. Нали казват, че хората си приличат. Така е.

Усети движение зад гърба си. Гърбът ѝ настръхна от ужас. Всичките ѝ косъмчета се изправиха при мисълта, че мъртвецът е зад нея.

— Моите съболезнования.

Неговият глас.

С отчаяно усилие Суна се обърна към гласа. Неговите очи.

Мъртвецът бързо се протегна през последните двама, останали между тях и я прегърна. Суна усети топлината на страните му по лицето си.

— Мълчи — прошепна ѝ. — Моля те, мълчи.

— Ама… — промърмори тя.

— Зная… Моля те… Моля те, Суна.

Мъртвецът се отдалечи. Беше нахлупил шапката върху очите си.

Суна се паникьоса. Какво да правя сега, помисли си. Филиз се обърна да види с кого говори Суна. Но той вече се беше отдалечил със свита между раменете глава. Погледнат отзад, приличаше на шапка без глава на раменете.

— Този кой беше, Суна?

— Не зная — отговори все още шокираната Суна, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце.

Ще полудее. Не можеше да отговори на блъскащите се в ума ѝ мисли.

Силно дръпна Сарп за ръката.

— Кажи, Суна.

Уплаши се, като видя паниката в погледа ѝ.

— Случило ли се е нещо? Да не си видяла нещо?

Тя го дръпна още по-силно да се наведе към нея.

— Да — прошепна с глас, издаващ преживения шок и ужас. — Видях нещо. Един мъртвец!

— Суна! — прошепна Сарп, отдръпвайки се изненадано. Погледна в разширените ѝ от ужас очи. Явно мъката беше замъг-лила ума ѝ.

— Той е тук. Жив е.

— Кой?

Суна приближи плътно устните си до ухото на Сарп, закривайки ги с ръка, за да не чуе никой друг голямата тайна.

— Волкан — прошепна едва доловимо. — Приятелят на Корай, за чиято смърт в София съобщиха.

Думите на Сарп замръзнаха в устата му.

— Какво говориш, Суна…

Тя заби нокти в дланта му и просъска:

— Шшшшт! Повярвай ми. Тук е. Видях го. Говори с мен.

Сарп се вгледа в очите ѝ въпреки болката от ноктите ѝ.

Те бяха искрени. Може би уплашени и тревожни, но не бяха очи на безумец.

Шепненето им заинтригува Филиз.

— Какво става, да видим? — попита палаво, мушкайки се между тях. Суна реагира много неочаквано на тази намеса. Здраво разтърси ръката на Филиз. После веднага погледна Сарп.

— Къде?

— Отзад. При стената… До него има жена. Със забрадена глава.

Сарп се изправи. Хаккъ Каплан сигурно беше доловил шушукането им. Обърна се.

— Комисар!

Чудо на чудесата! Беше си отишъл. Това го зарадва. Поне нямаше да е принуден да обяснява. Ако кажеше, че сестрата на Корай е видяла в двора загиналия преди два дни в катастрофа посланик, кой знае как щеше да му се подиграва. Обърна се. Погледна назад през рамо.

Видя го. Човекът, за който говореше Суна, беше там.

На главата си носеше типичната за австралийците широкопола шапка. И сякаш не разчиташе на сянката ѝ върху очите си, та сега извади от джоба и нахлузи тъмночерни очила. Шалът около шията криеше устата му. Всъщност се виждаше само носът му.

Мъжът също го забеляза.

Няколко секунди се гледаха един друг.

Мъжът с шапката сякаш казваше: „Аз съм мъртвецът, за когото говори Суна“. После допря през шала пръст там, където трябваше да са устните. Мълчи!

Сарп се обърна напред, питайки се: Какво става? Първо беше получил писмо от умрял. После се беше появил друг мъртвец.

Въпреки настояването на Гардения Нериса, Волкан Демиркан остана докрай на церемонията. Сякаш това не стигаше, ами я изостави и направи намаз заедно с множеството.

Нарушаваш всички правила, ядосваше се капитанът. Освен всичко друго беше оставила оръжието в колата. Волкан беше казал, че полицията ще обискира и се оказа прав.

След това продължи да прави неща, които я хвърляха в паника.

— Сега отиваме на гробищата — заинати се.

— Ти си луд — възпротиви се тя. — Жената те позна. И друг може да го направи.

— Аз позволих да ме познае.

— Телевизиите може би отдавна вече съобщават: „Смятаният за загинал посланик е видян в Истанбул“ — каза с последна надежда.

— Ама че новина!

Гардения усети как съпротивата ѝ се обезсмисля. Чувстваше надвисналата опасност.

— Волкан — прошепна.

— Знаеш ли, умирам да ми викаш Волкан.

— А аз умирам от страх.

— Не бой се, нищо няма да се случи.

— Ти наруши всички правила. Те знаят и чуват всичко.

— Какво знаят?

— Ами…. — измърмори.

— О, да, разбирам — каза гневно Волкан, като я погледна. — Къщата се подслушва. Има ли скрити камери? Разбира се.

— Ти нищо не знаеш. Оставих дори оръжието си. Не мога да повярвам какво направих. Това е непростима слабост. Слабите не оживяват.

— Ясно. Извинявай. Не биваше да те подлагам на това. Но бях длъжен, Гардения. Не можех да обърна гръб и да продължа, след като чух за убийството на Корай. В твоята работа няма ли място за чувства?

— В моята работа — отговори тя с режещ като нож тон — емоциите означават провал и смърт.

— Изобщо не е вярно — веднага възрази Волкан. — Чувствата изострят ума, дават сили, мотивират.

Тя сви устни, като продължи да гледа напред и да рови с крак земята.

— Аз приех тази задача — продължи Волкан, — понеже чувствата ми го поискаха. И сега, след случилото се в къщата, се чувствам по-добре. Преди да те целуна, ми беше все едно дали ще умра. Животът ми след смъртта на жена ми и дъщеря ми загуби всякакъв смисъл. Но сега отново има. Ще свърша работата и ще живея. А ти ще ми помагаш. Това е всичко.

Капитанът неволно се засмя.

— Сега върви и кажи на Суна и мъжа до нея да дойдат вкъщи.

— Какво?

— Дай им адреса. Кажи им да дойдат незабавно. И никаква полиция. Само двамата със Суна.

— Никога — дръпна ръката си Гардения. — Никога няма да направя това.

— Защото къщата ще се разконспирира ли?

Не отговори.

— Вече е разконспирирана всъщност. Нали Гьокхан Карайел научи за секретната къща на МИ6? Ти също каза вчера, че ще я опразнят. Какво значение има тогава?

— Категорично не.

— Защо отказваш да ме разбереш — измърмори Волкан, — трябва да се доверя някому. Вярвам на госпожа Суна. Длъжен съм да повярвам и на онзи, комуто тя има доверие. Чух по новините. Точно преди да бъде убит, Корай му е позвънил и е поискал помощ. Това значи, че му е вярвал.

— О, Господи! — тихо изписка Гардения. — Да не искаш да кажеш, че ще споделиш с непознат задачата си, която дори аз не знам?

— Просто вярвам, че той няма да се развика: „Смятаният за мъртъв дипломат е жив“. Ясно ли е? Той е открил трупа на Корай. Трябва да разбера какво знае.

Млъкна и я погледна в очите.

Гардения усети, че се размеква.

— Не ме гледай така.

— А освен това — прошепна Волкан — има и друга, много важна причина. Сестрата на Корай може да ми бъде много полезна. Познава отблизо онзи, когото трябва да видя.

Гардения Нериса се отправи към групичката при ковчега.

Истанбул

Срещнаха се по залез-слънце. За да не затруднява повече Гардения, Волкан реши да ги чака в отдалечената гориста местност в началото на пътя към къщата.

Докато вървяха към мястото на срещата, Гардения беше замислена и притеснена.

— Решил ли си? — попита тихо.

— Кое?

— Да се срещнеш с тях.

— Разбира се. Защо, станало ли е нещо?

— Не — отговори Гардения. — Просто е много опасно. А ако полицията ги следи? Ако не могат да се отскубнат?

Вече много закъсняваха. От другата страна на шосето спря такси. Слязоха трима души. Суна, докторът и една красива жена.

Изчакаха отминаването на таксито. После тръгнаха към дърветата. Сестрата на Корай направи първата крачка:

— Волкан — извика и се хвърли на врата му. — Какво става?

— Ще обясня — кратко отговори той. — Някой проследи ли ви?

Сарп поклати отрицателно глава.

— Как заблудихте полицията?

— Трудно, но се справихме.

— Аз поканих двама ви — прошепна Волкан, сочейки с брадичка Филиз.

— Филиз Буран — твърдо каза Сарп. — Когато всичко свърши, ще се оженим.

Какво?

Дори Суна се втрещи от изненада. Разбрала беше, че се обичат, но не очакваше такова признание.

Филиз дълго време остана с отворена уста. Стоеше като истукан. Единственият признак за живот бяха радостните пламъци в очите ѝ. Кръвта нахлу в лицето ѝ, което доказваха пламналите ѝ страни. Докато сърцето ѝ пърхаше от радост, Сарп се пресегна и хвана ръката ѝ.

— То и тя сега го научи, но нищо. Ако ми имаш доверие, ще имаш и на любимата ми. А аз как да се доверя на човек, взривил света със смъртта си?

Волкан се направи, че не чува. Той също хвана ръката на момичето до себе си, всяко движение на което издаваше напрежение.

— Гардения Нериса. Когато това свърши, ще се сгодим.

Двамата мъже се засмяха.

Беше ред на Нериса да се шокира.

— Волкан! — промърмори.

— Българка ли е? — попита Сарп.

— Англичанка. От разузнаването. Капитан.

— Моля? — бързо се отдръпна Сарп. — Ти луд ли си бе, човек? — изсъска в лицето му. — Да не очакваш да се доверя на някой, който се разхожда наоколо с британски агент, докато подготвят погребението му?

— Именно. Ако не мога да спечеля доверието ти с истината, с какво друго бих могъл?

— Разкажи за номера с катастрофата.

— За сигурността на държавата е, това стига ли? Задоволи се засега с това, докторе. И ми разкажи за убийството на общия ни приятел.

— А ако те издам?

— Няма да го направиш — усмихна се Волкан.

— Не бъди толкова сигурен.

— Даже съм напълно сигурен. Приятел на Корай не би ми навредил.

— А ако го направя?

Лицето на Волкан Демиркан се изопна.

— Аз млъквам, Гардения ще каже. Да знаеш, че под красотата ѝ се крие железен юмрук — и го погледна в очите: — Виж какво, докторе, нямам никакво време. Говори.

— Защо пожела да говорим?

— Защото имам предположение за дейността на Корай, затова. След терористичните атаки в Европа, Корай пристигна в Рим. Прегледа маса документи. Даже успя да влезе в архивите на Ватикана. И докато светът настояваше, че зад атентатите стои радикална ислямска терористична организация, пръв Корай започна да търси структурата Тайна държава.

Тайна държава ли? Тези две думи му бяха достатъчни. Взе решение. Трябваше вече да сподели този товар с някого. Вероятно само след няколко часа Хаккъ Каплан, полудял от измък-ването им от полицая, щеше да го спипа и да го принуди да говори. Нека тогава пръв научеше за мъртвия посланик. След като Корай му се беше доверил, и той щеше да го стори.

— Ще разкажа всичко. Но нека седнем някъде.

— Не може — възпротиви се Гардения Нериса. — Да идем в къщата.

Изненадан, Волкан я хвана за ръка и я дръпна настрани.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Но нали сутринта каза, че…

— Ние имаме една приказка — усмихна се момичето, — че разликата между пренебрегването на една и на хиляда забрани е само в трите нули.

— Знаеш ли какво правиш?

— Да.

— Никой не трябва да чуе разговора ни. А наричаното от теб къща е огромно око и ухо на сателит. Не става. Дори аз да се съглася, той веднага ще се усети.

— Няма.

Без да чака отговора на Волкан, Гардения каза:

— Мистър Сарп — и се приближи до него. — Мястото, което ви предлагам, е тайната квартира на британското разузнаване.

— Моля?

— Да. Подслушва се седем дни в седмицата по двайсет и четири часа в денонощието. Всичко се записва.

— Тогава защо ни…

— Ако ми се доверите, ще обезвредя системата.

— А те ще обезвредят теб — намеси се Волкан.

— Несъмнено. Но първо ще поискам разрешение. Ако го получа, няма проблеми.

— Няма нужда — каза Сарп. — Ако негово превъзходителство вярва на Великобритания, аз не вярвам. Хайде, всеки откъдето е.

— Мистър Сарп — гласът на капитана изплющя като камшик, — не искам да вярвате на британското разузнаване, а на мен, Гардения Нериса.

Сарп се вгледа в нея.

— Дайте ми половин час — прошепна момичето. — Независимо със или без разрешение, очите и ушите на къщата ще се затворят. Заклевам се, че ще ви чуе само Господ.

В същия този момент Хаккъ Каплан сипеше ругатни в кабинета си. Радиотелефонът беше зазвънял, докато проучваше снимките от убийството на Корай Булут и отчета на Съдебна медицина.

— Трийсет и четири нула осем — каза притеснен глас. — Трийсет и четири осемдесет и пет… Въпросните лица не са се прибрали.

Комисарят гневно скочи от креслото. Веднага грабна телефона.

— Намерете оня и двете жени — кресна. — Щом ги открият, да ги арестуват. Искам и тримата тук преди зазоряване — и трясна слушалкака.

Продължавайки с една ръка да рови снимките и доклада, с другата избра някакъв номер.

— Прати ми тъпака Нусрет. Да се вдига от тях и да идва. Намери ми и прокурора по делото на Корай Булут. Не, недей. Аз ще го потърся.

Избра номера на прокурора. Зачака.

— Пак изчезна — каза кратко. — Моля? Сарп Кая… Свидетел номер едно по убийството на Корай Булут… Сега е с двете жени… И аз щях да помоля за това… Ако заповедта е със задна дата, ще бъде добре. Да. И забрана за напускане на страната… Благодаря.

Затвори телефона.

„Моли се, Сарп Кая“, промърмори. „Моли се аз да те намеря преди убиеца. Майката ще ти разплача, но ще ти спася живота.“

Грабна радиотелефона.

— До всички екипи — каза. — Код девет нула едно.

Цялата истанбулска полиция беше мобилизирана.

И в миша дупка да бяха се скрили, щяха да ги открият.

— Кой казваш, докторе?

Волкан мълчаливо изслуша разказа на Сарп Кая. Докато не каза „Тувалкаин“.

— Какво? Какво каза?

Сарп, който вече започваше да се дразни от безразличието му до този момент, промърмори:

— Слава Богу. Вече мислех, че си си глътнал езика. Корай каза „Тувалкаин“. Един от двамата несъщи братя на Ной.

Волкан Демиркан си повтори името наум. Това беше невероятно. Не беше ли същото проклето име, което му прошушна британският министър? Прошепнатото на агента на МИ6 име малко преди да бъде прерязано гърлото на къртицата на разузнаването в масонската ложа. Чувството му не го беше подвело. Съмненията го загризаха още щом чу по новините, че гърлото на Корай Булут е било прерязано. Беше се опитал да прогони тези съмнения, казвайки си, че не може да има връзка, но ето че съпоставяше двете престъпления.

— Защо това име толкова привлече вниманието ви? — попита Сарп. — Чували ли сте го преди?

Само поклати глава.

— Не спирай, докторе. Първо разкажи всичко докрай. Не пропускай нищо. После аз ще говоря. Така че ще имаш възможност да задаваш въпроси.

Сарп продължи разказа си. Накрая Волкан рече замислено:

— Добре — и доля вино на Сарп. — Каза ли Корай кой стои в дъното на тази история?

— В началото не. Понеже аз не приех сериозно разказа му. Попитах го: „Значи зад тези събития стоят Израел и масонството. Опитват се да превземат света. Това ли искаш да кажеш?“

— И? Какво отговори?

— Каза „Не“, разбира се. Всъщност каква връзка може да има осмата ли, коя ли там тайна с масоните?

— Не е ли възможно? Масонството е пълно с тайни, нали? Така съм чувал.

— Не. Преувеличения. И клевети. Така наречените тайни са само символи. Няма никакви тайни и нищо повече от приказки, базиращи се на цял куп измислени легенди.

— Но не е ли странно, че разказът на Корай, използваните от него думи, имена, звания, са все заимствани от масонските ритуали?

— Да. Съвпадение.

— Масон ли си, докторе?

Кръвта нахлу в главата му. Гневно изгледа Волкан.

— Какво общо има това сега? Мислиш, че защитавам масонството ли?

— Само питам дали си масон.

— Масон съм и какво от това? Или и ти си от ислямистите, които смятат масоните за безбожни израелски агенти? Не по моите пети върви агент.

— Такова обвинение отправят не само мюсюлманите и ислямистите, както ги наричаш. А и християните. Защо папите нееднократно са забранявали масонството?

— Не съм дошъл тук да обсъждам с теб масонството, друже, ясно? Приех да вляза в това гнездо на шпиони, за да видя дали ще ми помогнеш да заловя убиеца на приятеля си, опитал се да премаже и мен. Ако продължаваш така, тръгвам си.

— Извинявай — веднага каза Волкан. — Нямам намерение да съдя нито теб, нито масонството. Полюбопитствах, това е. Моля за извинение.

— Добре, няма значение. Продължаваме ли?

— Въпросът е, кой според Корай стои зад всичко това?

— Попитах го същото. САЩ ли, Израел ли, Англия ли. Защото случи ли се някъде нещо, все за тях се сещаш.

— И?

— Никоя от тях, каза. „Велика сила. Наддържавна. Тайната държава.“ Точно…

Волкан не чу останалото. Докато Сарп разказваше, пъзелът се подреждаше. Съветът на Седемте посветени… Великият Княз на Свещената тайна… Палачът на Тувалкаин… Храмът на Соломон… Всичко си идваше по местата. По едно време, докато Сарп говореше, му се стори, че слуша британския министър Оливър Винсънт Калвин.

— Корай дълго ти е разказвал, за да представи общата картина… Много информация. Езотерика, в която е трудно да повярваш. Тайни… Легенди… Камъни… Храмове… Ной… Енох… Иавал… Тувалкаин… Куп имена и събития… Можеш да изгубиш представата за реалност сред толкова много детайли.