Синът на вдовицата

„Не питай как се забърках в това — продължи Корай. — Дълго е. И няма много време. Мога да ти кажа само това. Масонството винаги ми е било интересно. Но никога не съм се отдавал на нещо като теб, подобно на кон с капаци. Ти си малко наивен. И малко романтичен. Аз съм доста мнителен. Знаеш, че претеглям и оглеждам всичко. Когато в книжарниците и в интернет започнаха да излизат масонските ритуали, се зачетох. Изчетох всичко, което открих за масонството. Докато четях, възникваха въпроси. Какви бяха тези приказки, легенди и тайни? Така стигнах до Енох, Ной, Иавал и Тувалкаин. И до притчата за осмата тайна… Всички се подсмихваха, но аз полюбопитствах. И тръгнах да проучвам има ли наистина тайна, която ще пороби света и човечеството.

В остатъка от диска Корай Булут повтаряше разказа си от последната им среща. За Енох, Ной, Иавал и Тувалкаин. За вкаменените колони и жупела над Содом и Гомор. През онази нощ бяха стигнали до изчезването на камъка с тайната при ограбването и разрушаването на Храма на Соломон. После Корай продължи:

„Храмът бил издигнат наново. Обаче още два пъти бил изравнен със земята. Смяташе се, че скритият от майстор Хирам камък е изгубен навеки. Само че не било така. Камъкът с издълбаната в него осма тайна се появил по време на кръстоносните походи. Деветима френски рицари, водени от някой си Юг дьо Паейн, сформирали организация „Бедните Христови рицари“. Целта им била гарантирането на сигурността на желаещите да отидат в Йерусалим и по светите места поклонници. На организацията било отпуснато място за седалище на хълма, където преди се намирал Храмът на Соломон. И ги нарекли Рицари на храма.

Сега ти си мислиш, че още не виждаш връзка с нашите масони, но потърпи малко. Ще ме изслушаш още половин час. Не е много. После ще замлъкна завинаги. Та така, наместилите се върху руините на Храма на Соломон в Йерусалим рицари дочули юдеите да говорят за някаква „тайна на Тувалкаин“. Те разказали на рицарите, че тайната на жупела, изсипан от Бог върху народа на Содом и Гомор, защото не послушал предупрежденията на Лот, била написана върху изчезналия камък.“

Корай замълча. После отново заговори с онази приятелска усмивка, от която сърцето на Сарп се свиваше:

„Всъщност на юдеите много не им пукало за тайната на небесния огън. Поне на повечето от тях. Понеже вярвали, че в камъка с тайната на Тувалкаин е картата на пътя към безсмъртието. Рицарите също така били убедени, че тайната на безсмъртието, възкресила Иисус след разпъването му на кръста, се съдържа в изчезналия камък. Тук трябва да се запитаме защо както евреите, така и войнстващите християнски рицари са мислели, че в камъка се крие тайната на безсмъртието? Какво ги е навело на тази мисъл? Не си измъч-вай мозъка, Сарп. Ще ти кажа. Защото всички са познавали Стария завет. Защото в Свещената книга е записано: Когато Адам стана на 130 години, роди приличащ нему син. Нарече го Сид. Адам живя още 800 години след раждането на Сид…“

Филиз беше шокирана.

— Какво? — възкликна изненадано. — 800 години ли? Боже мили, та не е ли остарял? Не се ли споменава колко е живяла Ева? Тази тайна е нужна всъщност не на рицарите, а на жените.

Корай се усмихна, сякаш беше чул въпроса, и продължи:

„Изненадани ли сте? Адам е станал баща на 130-годишна възраст и е живял общо 930 години. Сега ще ви дам един списък. Не го изхвърляйте. Всичко това е описано в Библията. Синът на Адам, Сид, е живял 921, а неговият син Енох — 905 години. Синът на Енох, Кенан, е живял 910, внук му Махалалел — 895, а Ярет — 962 години. Помислете. Най-кратък е бил животът на сина на Ярет — Ханок. Той умрял млад, на 365 години. Синът му Матусал обаче не се метнал на баща си и преживял до 969 години. Ламах живял до 777, а Ной — до 950 години. Така се казва в Библията и като стане дума за някакъв камък с тайна, как хората да не се усъмнят, че в него е тайната на безсмъртието или на дълголетието? Нима можем да ги упрекнем, Сарп? Че кой е безразличен към безсмър-тието, та фанатиците рицари и евреите да го подминат?

Корай погледна в камерата, сякаш очакваше отговор.“

„Вярващите в съществуването на камъка с тайната твърдят, че рицарите са прекопали всичко и са намерили камък с издълбан върху него кръст с дръжка. Но този кръст ги заблудил. Поради изображението на кръста сметнали, че камъкът е артефакт от първите християнски поселения. Приели го като свещен завет и го скрили. Когато селджуците завладели Йерусалим, Рицарите на храма избягали в Кипър, а оттам — на Родос. Носели камъка със себе си. С времето Рицарите на храма се превърнали в тайна организация с ритуали. Имали несметни богатства. Сбирките им постепенно заприличали на религиозни обреди. А ритуалите водели началото си от юдейските предания в Стария завет.“

Докато Сарп и Филиз смаяно се споглеждаха, изражението на Корай на дисплея изведнъж стана сериозно.

„Зададох си следния въпрос: Коя е била осмата божествена тайна, която Тувалкаин научил без знанието на Ной? Вечният мрак, който ще убие светлината, или формулата на безсмъртието, която ще направи живота безкраен? Кое от двете преследваше лудият, изпращащ палача си да избива хората, защото Тувалкаин препасал меча? Силата, която ще унищожи света, или безсмъртието? И разбира се, дали намереният от рицарите камък е бил наистина тайната на Тувалкаин? Ако е така, къде е той? Или у кого?“

Сарп усети как нетърпението му приижда на вълни. По едно време се уплаши, че отново ще се изгуби сред легендите и преданията. Сега до главата им наред с мрака, унищожаващ светлината, жупела, пришествието и бедите беше дошло и безсмъртието.

Корай замълча за момент. Погледна Сарп и Филиз от екрана като привидение и каза лукаво: „Както и да е, до отговора на тези въпроси ще стигнем след малко.“ След кратко мълчание продължи: „Та докъде бях стигнал? А, да. Рицарите на Храма си внушили, че благодарение на камъка с тайната ще успеят да върнат месията Иисус на света. Обаче от Ватикана никога не биха допуснали това. Разпространяването на такива слухове би довело до край на римската власт и сила. Нужно било унищожението на рицарите. И то незабавно. Тогава папа Климент V тайно се споразумял с френския крал Филип Хубавия. Поканил в Париж Великия майстор на Рицарите на храма, Жак дьо Моле. Поканата всъщност била капан. Моле и хората му били заловени. И изгорени с маса други рицари. Несметното богатство на ордена било разграбено.“

Настъпи мълчание. Корай Булут обърна глава и погледна нещо. После отново се обърна към записващата камера на компютора. „Още двайсет минути, майсторе“, усмихна се. „Дай ми още двайсет минути. Става ли? Повярвай ми, струва си.“

Добре де, прескочи това, помисли си Сарп. Нужно ми е копелето, дето ти преряза гърлото. Стигни вече дотам.

„Сега вече слушай внимателно“, предупреди го Корай. „Филиз, ако си до този твърдоглавец, постарай се да внимава. Според някои източници, преди да бъде изгорен, Моле като ръководител на ордена предал тайните му на друг рицар на Храма. Но отървалите се рицари се пръснали в различни държави. И всички се включили в тамошните масонски ложи. Така станало смесването на ритуалите на Рицарите на Храма с масонските такива. Може да ти е смешно, но няма какво да направя. Така че Рицарите на Храма се явяват роднини с твоите масонски предшественици. И слухът за камъка на тайната плъзнал навсякъде.“

Сарп спря записа и се изправи.

— Губим време — промърмори. — Не сме напреднали нито крачка. Корай непрекъснато разказва приказки, — но веднага съжали за думите си. Разказвачът беше неговият скъп покоен приятел. Обясняваше загадката за убийството си, а той все още приемаше всичко на шега, като приказка.

— Нямаме друга алтернатива освен да продължим, Сарп.

Гласът на Филиз го стегна.

— Пусни го — рече навъсено. Неподвижното лице на Корай се раздвижи на монитора.

„Сега стигам до изчезналия камък. Какво е станало с него? Когато Сюлейман Законодателя превзел Родос, е бил там. Родоските рицари, смятащи камъка с кръста за светиня, понеже е донесен от Храма, се били заклели веднага след освобождението на Йерусалим да го върнат там. Но с превземането на острова от Законодателя камъкът бил в опасност. Дори се говори, че последният, напуснал острова, Великият майстор на Родоските рицари Вилие дьо Лил Адам, без да знае, че това е тайната на Тувалкаин, показал камъка на Сюлейман и поискал разрешение да го отнесе. А Сюлейман уж отговорил: Ние получихме огромно имане от теб, затова можеш да си вземеш камъка. Не знам дали е истина. Така камъкът се озовал в Малта, третото убежище на рицарите. Смята се, че известно време е бил укрит в катедралата на хоспиталиерите, която вие посетихте преди малко, за да разгадаете последния код. Аз и неколцина други изследователи, търсещи камъка, смятаме следното: един от генералите на Наполеон след окупацията е видял тук камъка. Научил е за донасянето му от стария храм в Йерусалим от Рицарите на храма. По време на египетския поход на Бонапарт камъкът е върнат в Йерусалим. Ако питаш как, не разполагам с нищо повече от предположения. Генералът на Наполеон е бил рицар на Храма. Откраднал е камъка, за да изпълни завета на ордена. Донесъл го е в Йерусалим и го е заровил на хълма с останките от Храма на Соломон. И всъщност камъкът с тайната на Тувалкаин е изчезнал точно тогава.“

Отново настъпи мълчание. Корай Булут намести очилата си. Ухилено погледна в камерата:

„Знам. Викаш си, заради един урок по история ли претър-пях толкова несгоди? Ако стиснеш зъби още дванайсет минути, ще се отървеш.“

Сарп неволно се засмя.

— И мъртъв дори не те оставя на мира — измрънка. — Не спира да се заяжда с мен.

„През последните двеста години са направени много мащабни проучвания в района на Палестина и Йордания. На пръв поглед някои от тях нямат нищо общо с действително търсеното. Юдеите са претършували Йерусалим надлъж и шир. Убедените в историята за Тувалкаин са търсели камъка. Ако осмата тайна, просъществувала десет хиляди години, е била формула за могъща сила, както се говорело, добралият се до нея е щял да стане господар на света. Изследователите християни са проследявали връзката с Иисус. Съществувало негласно съревнование за откриването на камъка. Но никой не е признал, че се търси камъкът на Тувалкаин. Сякаш това било легенда. А науката не признава легендите.“

„Етооо“, каза Корай след кратко мълчание. „Последни десет минути. Сега трябва да се върнем в последните дни на Втората световна война. Чакай, не казвай веднага „Оох“. Не искаш ли да узнаеш кой стои зад цялата тази гнусотия? Пътят към това преминава през концентрационния лагер в Треблинка, приятелю. Възрастен равин на име Мойсей в нощта преди газовата камера разказал преданието за Тувалкаин на еврейско момиче. То се казвало Ребека. „Силата, която ще спаси еврейския род и ще го направи властелин на света, е скрита в откраднат от Храма на Соломон камък“, прошепнал той на Ребека. „Тази тайна ще спаси евреите. Ще отмъсти за народа ни. Открий камъка с тайната. Запаши меча на Тувалкаин. Ако не успееш да намериш камъка, разкажи всичко това преди смъртта си на някой роднина, а ако не са ти останали такива — на евреин, комуто имаш доверие. Умри, но постигни целта си, такава е повелята Божия“, и така нататък. Ребека не обърнала внимание на налудничавите брътвежи на умиращия старец. Била сред спасилите се от лагера след войната. Момичето заминало за Щатите и се омъжило за евреин. Родила две деца. Така Ребека, която смятала, че след преживения в лагера ужас ще отиде в рая, забравила и равина, и разказа и завета му. Докато не остаряла и не усетила, че времето ѝ за преминаване отвъд приближава. На смъртния си одър разказала легендата на сина си. Също като равина в Треблинка го заклела: „Открий камъка с тайната. Препаши меча на Тувалкаин, овладей великата сила. Превърни еврейския народ във властелин на света.“ Сега схвана ли, Сарп? Ето така се е появил нашият Тувалкаин.“

Сарп не издържа и възрази:

— Не разбирам. Какво ми даде, Корай? Все същите отегчителни проклети приказки. Кой е тоя мръсник Тувалкаин? Кой взривява хората, кой им прерязва гърлата? Кой оставя послания със скрибуцащ глас? Кой пуска по мен палача си да ме премаже в дърветата? Кой иска да убие премиера? Защо? Кой е този гадняр, Корай? Кой?

Истанбул

Преди да се върне в хотела, влезе в бара от предишната вечер. В момента най-много се нуждаеше от незабавно неутрализиране на хормоналната атака. Трябваше да помисли. Затова беше необходимо да се успокои и да бъде хладнокръвен. Трябваше да изпълни заплануваното и да действа.

Убиецът се отправи направо към бара и седна на едно от високите столчета.

— Джей Би — рече кратко.

— Лед? — попита барманът.

— Да.

Отсреща от плазмения екран задъхано говореше жена. После се показа суматохата в двора на джамията. Вероятно жената разказваше за стрелбата по премиера. Отново и отново показваха същите кадри. Извеждането на целта от двора, качването в колата и потеглянето. Статичната фотография на млад мъж покри екрана. Веднага го позна. Огромната глава вече не беше на раменете му. Части от мозъка му се бяха посипали по главата на охранявания от него.

— Съжалявам, друже — измърмори и вдигна чаша към екрана.

— Ехооо!

Обърна се по посока на гласа. Насреща му се хилеше момичето, което снощи беше заприказвал тук.

— Май харесал тук, а?

Убиецът изгледа момичето от глава до пети.

— Харесал ли, приятелю?

— Кое?

— Свали ме само с поглед.

Олеле мале, рече си. Английският ѝ беше ужасен, но не ѝ пукаше. Детето искаше да си поиграе. Ето това щеше да му дойде добре в момента.

— Ти другояче ли искаш?

— С очи става, но аз предпочита друго.

— От пръв поглед разбрах, че имаш вкус.

Момичето се примъкна по-близо и отърка коляно в бедрото му.

— И ти разбира от качество.

— Разбирам — ухили се убиецът.

Когато момичето кацна на съседното високо столче и свали жакета си, гърдите му изхвръкнаха навън. Убиецът усети потрепване на едно място.

— Професионално око — отговори, съсредоточен в деколтето ѝ. — От пръв поглед познавам качествената стока.

Коляното на момичето се плъзна от бедрото към слабините на завъртелия се към него мъж.

— Но качествена стока — скъпа.

Все същото, помисли си.

— Мразя евтина стока.

— Тогава се разберем.

— Зависи от мястото на доставка на стоката — протегна той ръка към нея. Здраво стисна бедрото ѝ през дънките.

— Какво място предпочита?

— Не знам, чужденец съм.

— Аз може дойде в хотел — прошепна тя в ухото му.

— Не може.

— Да няма жена в хотел?

— Нещо подобно.

— Тогава — замислено отговори момичето — получиш стока вкъщи.

— Това вече ми харесва. Знаеш си работата.

— Като види, се чуди. Хей, няма поръча уиски? — и се обър-на към бармана: — Както обикновено, Нихат.

Той ѝ наля половин чаша водка „Сива гъска“.

— Блъдимери — изгука момичето. — Обича ли кървави, живи неща?

Убиецът се стъписа за момент. Опита се да прочете отговора в очите ѝ.

— Много си падам — просъска. Опипващата бедрото ѝ ръка пое нагоре.

— Кротко — бутна момичето ръката му. — Стока не тук. Забравил? Стока вкъщи. Още рано. Няма търпение? Аз дава бонус. Ако иска, концерт саксофон… Хей, какво прави? Боли.

Погледналият екрана с крайчеца на окото си убиец се беше вцепенил. Галещата бедрото ѝ ръка беше стиснала като клещи.

Бързо отдръпна ръката си и се обърна към телевизора.

Оттам го гледаше мъж с къдрава черна коса, гърбав нос и злобни очи. Сигурно стотици пъти го беше виждал по вестниците и телевизията. Но друго му направи впечатление. Онова зад него… Една форма в сянката, която можеше да различи само човек, виждал я преди това. Око в триъгълник.

Боже Господи! Възможно ли е? Това ли е онзи с тенекиения глас?

Вече беше виждал много снимки и кадри с този мъж, но никъде не беше забелязал триъгълника с окото.

— Защо показват този човек? — попита момичето, без да отделя поглед от екрана.

— Аз сърдита. Много заболяло. Няма игра. Ще посинее.

Сграбчи китката ѝ и повтори въпроса.

— Казвай. Защо показват този? Умрял ли е?

— Не умрял.

— Какво казват в новините?

— Не знае, не чула.

— Какво пише под снимката?

— Иде в Истанбул.

За мен!

Убиецът усети беззвучен вътрешен писък, който отново разигра хормоните му. Идва за мен, изпъшка на ум. Да запали бензина около скорпиона!

После с рязък удар блъсна момичето на пода и напусна бара без да се обърне.

Като пристигна в хотела, беше напълно спокоен.

Значи това беше онзи със стържещия глас?

Кой можеше да повярва. Кой би повярвал, че това е онзи, който се нарича Тувалкаин?

— Аз — промърмори, прокарвайки през четеца картовия ключ на стаята си. — Аз бих повярвал.

Бавно отвори вратата и се промъкна вътре. Постоя неподвижно, без да пали лампата. Когато се убеди, че вътре няма никой, светна и затвори вратата след себе си.

Тръгна направо към банята. Съблече се и отвори докрай крана на топлата вода. Застана под душа. Изчака врялата вода да погали раменете му. После отвори докрай студения кран. Повтори действията няколко пъти и излезе. Отиде до леглото без да намята хавлията. Дръпна завивката.

Отскочи крачка назад с погнуса.

— Какво е това?

Върху белия чаршаф стоеше огромен, черен пустинен скорпион. Протегнал щипци напред, изпружил нагоре опашка със смъртоносното оръжие в края, голям колкото длан. Един удар с опашката стигаше да го изпрати в ада.

Когато първият пристъп на паника премина, докосна скорпиона с върха на ножа си.

Изобщо не помръдна. Още веднъж. Смъртоносната опашка пак остана неподвижна.

Мъртъв! Скорпионът беше умрял!

Уплахата и стресът преминаха в ярост.

Веднага започна да се облича.

— Получих съобщението ти — каза на глас. — Тувалкаин знае как се убива скорпион. Я да видим дали знае как Скорпионът убива?

След пет минути беше вън.

Ла Валета

Последните десет минути от записа на Корай Булут бяха направо шоков ураган.

Сарп Кая панически се изправи. Извади диска от компютъра, заръча на Филиз да го копира и изхвърча през вратата.

Вече знаеше. Не можеше да бъде. Не беше възможно. Не вярваше на ушите си. Вече знаеха кой се нарича Тувалкаин, Синът на вдовицата и не знам кой си на Свещената тайна. От мястото, където се намираше, Корай, любимият му приятел, беше им прошепнал и тайната на камъка. Вече знаеше у кого е камъкът. И този човек беше под смъртна заплаха. Оставаше едно-единствено неизвестно: Тайната в камъка.

Филиз също беше ужасена. Чудеше се какво да се прави след всичко чуто и видяно. В края на записа Корай беше им казал: „Не мога да ви дам име. Защото прекрасно го знаете. Това е синът на спасилата се от Треблинка Ребека… Тувалкаин!“ В ушите на Филиз още отекваше извисилият се в крясък глас на Корай. И внезапно на монитора беше изникнал невероятен образ. И двамата се бяха вцепенили. Скачайки, Сарп беше обърнал стола си. А Филиз беше пребледняла като платно под въздействието на последните думи на Корай: „Спрете го. Не му позволявайте да вземе камъка. Той трябва да се унищожи“.

Успя само да извика след тичащия по коридора Сарп:

— Стой! Къде хукна?

— Чакай ме тук. И в никакъв случай не излизай навън.

— А ти?

— Трябва веднага да намеря Волкан. Незабавно. Иначе ще стане късно.

Сарп се завтече по улицата, разблъсквайки тълпата. Търсеше обикновен телефон в тези времена. Гардения беше настояла да не ползва мобилен. Беше казала: „Ако научат, че сте влезли нелегално в Малта, веднага ще ви открият.“

И сега той търсеше телефонна кабина. Накрая откри такава на ъгъла с лъвската чешма, която бяха забелязали преди малко. Лондонска кабина, боядисана в червено, очевидно останала от британците.

Пусна монетата без дори да затваря вратата. Изчака сигнала „свободно“. Но нищо не стана. Натисна бутон и пуснатата монета падна в касичката отдолу. „Хайде де“, рече и пробва пак. След вековно чакане чу сигнала „свободно“, най-прекрасната мелодия в света за него. Избра номера на квартирата в Тарабя. Номерът, който Гардения го беше предупредила да използва само в краен случай. След няколко секунди иззвъня сигналът за повикване.

Сега го обзе друго безпокойство. Бяха ли там? Молеше се за това. Защото нямаше друг начин да се свърже с Волкан Демиркан. Той беше мъртъв. А мъртъвците нямаха мобилни телефони. След четвъртия сигнал сякаш някой вдигна. Но не се обади. Идиоти, каза си. Веднага започнаха да подслушват. Няколко секунди след изпукването Гардения каза:

— Да?

— Дай ми го.

— Ти?

— Да, аз — от напрежение вече хапеше устните си. — Побър-зай — изкрещя. — Много е спешно. Веднага ми го дай. Намери го. Където и да е, в тоалетната, банята или в пъкъла. Ако е умрял, съживи го. Казвам ти, спешно е. Дай ми го.

След няколко секунди тишина се чу плътен мъжки глас:

— Ти ли си?

— Да — изкрещя радостен глас от съзнанието му.

— Намери ли, каквото търсеше?

— Утре ще го убият.

По линията настъпи влудяваща тишина. След малко Волкан каза:

— В известен смисъл закъсня, друже.

На Сарп се стори, че мълния го порази. Всичко се беше провалило. Когато мълчанието се проточи, Волкан попита:

— Там ли си?

Сарп едва успя да изцеди сили, колкото да каже:

— Как се случи?

— На церемонията… Стреляха по него. Отдалеч.

Настръхна. Корай беше казал: „Наказанието за кражба на камъка е смърт. Отмъщението е дело единствено на меча на Тувалкаин. Мечът ще разсече камъка.“ Само Тувалкаин стреляше отдалеч с автомат! Не, това не съвпадаше с езотеричната дивотия! Невъзможно. Не можеше да направи такова нещо.

— Какво? Не те разбрах. Какво е станало?

— Днес стреляха на церемонията по него. Единствен изстрел.

Мили Боже! Дали Корай не беше сбъркал в анализа? А ако не, резултатът ли беше погрешен?

— Случайно се отърва. Умря бодигардът до него.

Сарп усети, че му се завива свят. Редуващите се скръб и радост бяха побъркали кръвното му.

Има още време! Не съм закъснял!

— Кой?

— Не знаем. Според мен — твоичкият.

— Говориш за убиеца на Корай ли?

— И онзи, който щеше да те размаже в дърветата като гербова марка.

— Тоест палачът.

— Да.

— Това не е възможно.

— Казах ти, че стреля — ядоса се Волкан, — а ти възразяваш, че не е възможно. Ето това е.

— Не е възможно, понеже утре някой ще го убие.

— Кой?

— Тувалкаин.

— Но защо?

Сарп сякаш виждаше как Волкан обикаля в паника из хола на тайната квартира. Това се разбираше от повторението на „Но защо?“. Волкан Демиркан внезапно прекъсна думите си от дошла му наум идея:

— Неее! Само не ми казвай…

— Да — прошепна Сарп Кая. — Камъкът с тайната е у премиера ни. Тувалкаин знае, че осмата тайна е у него, а той и представа си няма.

— Как разбра това?

— Мъртвият проговори, ваше превъзходителство. Корай ни е оставил диск. Разказа всичко.

Настъпи мълчание.

— Каза ли кой е Тувалкаин?

— Не — отговори Сарп. — Не каза. Показа го.

— Какво?

— Показа ни лика на Тувалкаин.

— И кой е?

— Не е за телефона.

— Стига, Сарп. Кой е изродът?

— Не може, казах ти. Изчакай да се върнем в Истанбул.

— Сарп?

Това беше гласът на Гардения Нериса.

— Какво има? — нервира се Сарп.

— Прати ни диска по електронната поща.

— Не може.

— Не ставай дете. Тази информация е много важна. Веднага трябва да се анализира.

— Ти не бери грижа. Ние вече я анализирахме. Ако искаш да си полезна, веднага ни изтегли оттук. Волкан, на линия ли си още?

— Да, слушам.

— Предупреди премиера. Веднага! Ако трябва, вампирясай! Излез от гроба. Вдигни всичко на главата си, разузнаването, генералния щаб, каквото трябва. Но спри премиера. Попречи му да отиде на подписването на договора.

— Преди малко му се обадих да го питам как е. Но не отговори.

— Постарай се да намериш Суна.

— Знаеш ли — тихо каза Волкан, — Суна беше до премиера. И тя се върна от отвъдното. Търсих я преди малко. Не отговарят нито стационарният, нито мобилният ѝ.

— Намери я, Волкан. Скоро се връщаме.

От другата страна се възцари мълчание.

— Сарп — колебливо произнесе Волкан.

— Какво има?

— И за двама ви има заповед за арест.

— Изобщо не ме интересува. Това е държава. Вместо да се занимава с мен, да спре Тувалкаин.

Някъде в Средиземно море

Напуснаха Ла Валета без проблем. Сега им предстоеше безкрайното двучасово пътуване. Не се знаеше какво ще стане. Може би полицията щеше да обърне внимание на ненадейното завръщане на излетелия рано сутринта самолет с дипломатическа поща. Така де, що за трафик на дипломатически вещи?

— Защо според теб? — попита Филиз с умислено изражение.

— Моля?

— Защо Корай искаше да внимаваме за сестра му?

— Не знам. Вероятно е искал да я контролираме.

Тя се обърна и го погледна в очите. Ако преди седмица ѝ бяха казали, че ще бъдат заедно, ръка за ръка, непременно щеше да реагира с: „Хайде, бе!“. Но ето, че се случи. Сарп не пускаше ръката ѝ, дори от време на време я галеше в шепите си.

— Нали каза на Волкан?

— А? Какво?

— Кой е Тувалкаин, естествено.

Сарп Кая се ухили непослушно.

— Да му се не види, забравих.

— Търсят ви.

Беше Питър. Отговорникът за влизането и излизането им от сандъците.

Когато видя как Сарп колебливо поглежда устройството в ръката си, се усмихна:

— Не се тревожете. Обезопасена е. Никой не ви подслушва.

Като долепи телефона до ухото си, решителен женски глас каза:

— Ще ви взема от летището.

— Гардения?

— Да. Никакви сандъци повече. Нямаме време. Веднага трябва да изчезваме оттам. Слезте от самолета, вървете, докато не ме видите, и никакво спиране. Не затваряйте.

Телефонът беше предаден другиму.

— Успя ли да се свържеш? — веднага попита Сарп.

— Не. Изолирал се е от света. Звънях стотици пъти. Не се обади, въпреки че използвах кода, за който се бяхме уговорили снощи.

— Как така? Какво да правим сега? Непременно трябва да го предупредим.

— Ще бъде предупреден.

— И как?

— Британският министър. С който разговарях в София и ме забърка в тая работа. Дошъл е за погребението и подписването на договора. Той ще му каже. А и след днешния случай охраната му е стократно засилена. Не мисля, че онзи може да стигне до него.

— Как така? Сигурен ли си, че той е целта?

— Естествено. Казах ти. Куршумът изсвири под носа му. Нямаше и сантиметър. Аз го приближих отзад. Той леко се извърна към мен. И буум! Отнесе главата на съседа. Мозъкът му потече по лицето на премиера. Като видях кръвта, първо я помислих за неговата.

— Що за охрана е това?

— Взети бяха всички мерки. Видях го с очите си. По покривите дебнеха снайперисти. От другата страна на булеварда има блокове с лице към двора на джамията. Те също гъмжаха от полиция. Всички наблюдаваха приближаващите се до него. Онзи е намерил празен апартамент. Когато полицията го откри, намери гилза. Отнесоха я за балистична експертиза, но без резултат.

— Има ли новини от Суна?

— Не. Не отговаря. С Гардения обиколихме наоколо. И колата ѝ липсва. Сега ти разказвай. Какво казва Корай на онзи диск?

— Дълго е за разказване. Четирийсетминутен запис. Половината ми беше разказал онази вечер. Казах ти го. Камъкът бил взет от тамплиерите. Десет минути разказва за тях. Един от генералите на Наполеон го открил в Малта и го отнесъл в Йерусалим.

— А Тувалкаин?

— Копирахме диска. Като се върнем, ще го прослушаш.

— Не ме натоварвай. Разкажи го. Какво ще правиш два часа?

За няколко минути Сарп резюмира разговора на равина с еврейското момиче Ребека в концентрационния лагер Треблинка и предаването му преди да умре на сина ѝ. Пропусна лицето, показано от Корай като Тувалкаин.

— Синът на Ребека първоначално не обърнал внимание на майчиния си разказ. Сметнал го за старчески брътвежи. После му попаднала една книга. За интереса на Хитлер към историята. Там срещнал израза „Тайната на Тувалкаин“, както и „Осмата тайна“. Хитлер също я е търсил. Според книгата виновна за еврейския геноцид била тайната на Тувалкаин. Гестапо разпитало хиляди, десетки хиляди евреи за осмата тайна. Агенти на СС, дегизирани като археолози, прекопали Йерусалим преди войната. В книгата се твърдяло, че когато агентите на СС измъч-вали евреите при разпитите, са се придържали към описаното в Библията. Въпросът за тайната го заинтересувал. Започнал да прелиства Библията, която до този момент не бил докосвал. Впечатлили го юдейските легенди. Тогава станал и масон. Бързо се издигнал. Скоро му направило впечатление препокриването на тези легенди, прилагани в масонските ритуали, с описаните в Библията събития. Описанието чрез ритуалите на тези събития, загадъчните символи и тайни го омагьосали. Болният му мозък ги свързал с прошепнатия на смъртното ложе от майка му завет: „Намери камъка с тайната. Запаши меча на Тувалкаин и придобий страшната сила. Направи еврейския народ властелин на света. Не допускай погубването на тайната, докато на земята има дори един евреин.“ Той си навил на пръста този изчезнал камък, както виждаш, и си въобразил, че е самият Господ, упълномощен да отмъсти за дедите си и да изгради Еврейската империя.

— Връзката с масоните и масонството само от неговата принадлежност към тях ли произлиза?

— Ако питаш мен, да. Смятам, че и Корай, който е против масонството поне колкото теб, накрая е стигнал до същия извод. Защото нищо в записа не опровергава това. Онзи е масон и ритуалите са надули еврейската му гордост. Но само толкова. Масоните в САЩ например не са го подкрепили. Не само не са го подкрепили, но го и отлъчили.

— Как така?

— Той започнал да премахва онези, които са схванали лудостта му и са започнали да му пречат. Обвинявал евреите, които не желаели да служат на каузата му в предателство към еврейския род. Може би си спомняш, че през 1994 година израелският премиер Исак Равин беше убит от един евреин фанатик, Игал Амир.

— Да.

— Според Корай зад това име стои нашият луд Тувалкаин. Шантавият син на Ребека разкрил историята с камъка на тайната пред седем американски масони на високо ниво. Казал им: „Избрах ви в Съвета на Седемте. Задачата ви е под моето ръководство да направите еврейския род господар на света“. Те обаче се опънали: „Кой си ти, та да ти се подчиняваме?“ Ето тогава за пръв път Тувалкаин заявил: „Аз съм Пазителят на Свещения храм. Мечът на Тувалкаин. Жезълът на Давид. Светлината на Зизон. Синът на вдовицата“, и още много такива. Прибавил, че когато намери камъка, ще придобие силата на живота и светлината и ще стане владетел на света. Можеш ли да си представиш?

— Съвсем откачил, значи.

— Седмината висши масони останали с отворени уста. Възразили: „Какво общо има масонството с тази лудост“, а нашичкият им привел като доказателство някои масонски ритуали. Изкрещял: „Камъкът с тайната е в Турция. Силата му ще използват турците. Тамплиерите също са по следите на тайната на предците ни. Или турците, или те ще завладеят света. Това ли искате? Да угасне светлината на юдейството и да изгрее християнската? Или ще чакате ислямския огън в ръцете на турците?“

— Сарп, разказваш ужасяващи неща. Не е за вярване.

— Седемте висши масони — продължи Сарп — настояли, че трябва да се откаже от тези налудничави идеи, че исканията му са в разрез с масонството и те няма да му позволят да продължи по този начин. А той ги заплашил: „Призовах ви като масони и защото не сте евреи да изпълните свещения си дълг. Но вие сте предатели и на рода си, и на масонството“. И седемте го отписали от организацията за по-малко от седмица. Изтрили и името му от инвентарния списък.

— Инвентарен списък ли? Това пък какво значи?

— Масонски термин. Значи членски списък.

— И после?

— Заедно с няколко масони, които убедил по някакъв начин, и група фанатизирани евреи учредил ордена „Храма на Зизон“. По същото време пристъпил към убийства и отвличания. В Израел станали множество убийства от неизвестен извършител. Седемте висши американски масони, обявени от него за предатели, умрели един след друг. Общ бил начинът на убиване. Гърлата на всички били прерязани.

— Сарп?

— Моля.

— Кажи най-сетне. Кой е Тувалкаин? Корай чия снимка ви показа?

— Не мога. Ще чакате да се върнем, ваше превъзходителство. Съжалявам. И подслушващите ни лондонски приятели да ме извинят.

Настъпи продължително мълчание. Внезапно Волкан попита:

— В записа си Корай споменава ли някаква Лейла?

— Лейла ли? Нее. Защо? Коя е тя?

— Не зная.

— А защо питаш, като не я познаваш?

— Когато онази нощ в дома на Суна премиерът влезе в стаята ми, изрече това име.

Да му се не види, рече си Сарп. Тъкмо си мислиш, че работата започва да се разплита, и тя се обърква още повече.

Истанбул

Когато Оливър Винсънт Калвин беше приет, завари Еге Тунабою да наблюдава Босфора и преминаващите кораби през прозореца със скръстени на гърба ръце.

Старият вълк много преживя, рече си британският външен министър. Едва се размина със смъртта. И не само той. Ако в този момент премиерът се беше обърнал, щеше да разбере, че Калвин е крайно напрегнат и неуверен. Една погрешна стъпка би унищожила перфектно протеклия досега план.

Изпратените в Малта професор и момичето бяха намерили диска, уличаващ убиеца, и бяха научили всичко. Но още много неща не бяха казали на Офелия и Ромео. Защо? Дали докторът не беше се усъмнил в нещо? Защо не беше казал на Волкан кой е Тувалкаин, след като знаеше?

Усети надигащото се в него безпокойство. Представи си каменното изражение на Джесика Тейлър. Щом тя започна с думите: „Ако се съди по информацията, с която разполагаме…“, Калвин веднага възрази. Според нея щяха да спипат човека с някаква тъпа операция и да провалят всичко. На нея не ѝ беше нужен Тувалкаин, а камъкът. Калвин донесе вода от сто кладенеца: „Нека му отпуснем въжето, господин премиер. Нека си мисли, че ще си разиграва коня както му хрумне. Ако действително съществува камък с тайна, нека го открие вместо нас“. И всичко това само защото вярваше, че Тувалкаин знае къде е камъкът и ще го намери преди тях. Беше се оказал прав. Онзи беше разбрал, че камъкът е у този възрастен мъж, който сега наблюдаваше морето с ръце на гърба. Пак извади кестените от огъня, без да си изгори ръцете. Единственото, което оставаше да направи сега, беше да убеди стареца да предаде камъка на тамплиерите.

Най-важното беше да го вземе от премиера преди Тувалкаин. Последно действие преди падането на завесата. Всичко зависеше от успеха на това действие. Две хиляди годишното наследство на дедите му щеше да се върне на мястото си и до идването на Месията друг нямаше да се докосне до него.

Бързо се прекръсти, казвайки си наум: В името на Отца, Сина и Светия дух. Докато беззвучно мърдаше устни, затвори очи за миг. Иисусе Христе, каза си. Покажи ми пътя. Йерусалимските рицари са на крак. Предани са на клетвата си пред Храма. Свещената реликва, напоена с кръвта ти, вече е на една ръка разстояние. Направи чудо. Не позволявай Камъкът с Тайната да попадне в ръцете на онези, които те приковаха. Дай ни възможност така, както ти си вървял смело към смъртта, понесъл кръста си на гръб, и ние да отнемем от враговете свещения камък, принадлежащ на Храма, чиито пазители сме, и да го върнем на мястото му. И светлината му да огрее навсякъде.

Оливър Винсънт Калвин полека отвори очи. Чувстваше се по-добре. Вярваше, че Бог ще му помогне. Бързо се прекръсти още веднъж и се покашля.

Еге Тунабою бавно се обърна към него.

— Господин Калвин? — рече. — Не чух, че сте влезли. На-дявам се да не съм ви задържал прав дълго време. Няма ли да седнете?

— Няма значение, господин премиер. Дойдох да ви кажа, че аз и правителството на Нейно величество гневно осъждаме нападението срещу вас в този тъжен ден. Денят, в който се прощавахте с приятел…

— Господин Калвин — меко отговори премиерът. Посочи с една ръка място за сядане на госта си, после отново скръсти ръце на гърба и тръгна из кабинета. — Какво ще кажете да прекратим тази игра?

— Игра ли, господин премиер?

— Да. И двамата знаем истината. Да прекратим играта поне помежду си.

Определено му бяха казали, че камъкът е у него. Сега идеше трудното. И в разузнавателните сводки пишеше колко упорит е турският премиер. Американците го наричаха Костелив орех, а руснаците Коза.

— Надявам се, че ситуацията не ви е стреснала много.

Еге Тунабою се приближи и седна срещу британския министър.

— Така ли? — попита. — Не трябваше ли да се стряскам?

— Както виждате, положението беше извънредно.

— Така си е.

— И след като вече сте информиран, какво възнамерявате да правите, господин премиер?

— Трябва ли да правя нещо? — отново изненадано го погледна премиерът.

— А не трябва ли? Мислех, че знаете. Разказали са ви всичко.

Премиерът кимна утвърдително.

— И в такъв случай?

— Все още не съм решил. Разбирате, че не мога да убия човека.

Оливър Винсънт Калвин се разтресе на мястото си като ударен от куршум.

Какви ги говори този идиот, разтревожи се. Внезапно го нападнаха съмнения. Да, разбира се, каза вътрешният му глас. Пари! Не, отпъди тази мисъл от ума си. Калвин познаваше меркантилните. Издаваха ги играещите им лисичи погледи, които не можеха да прикрият. Еге Тунабою гледаше хората прямо в очите. Не изглеждаше да се пазари за пари.

Тунабою забеляза, че гостът му го наблюдава безмълвно, и се опита да се усмихне:

— Хайде, приятелю. Трябва да приемете, че ситуацията е сложна. Създадохте проблем от международен мащаб, господин Калвин.

Какво? Кой го е създал? Аз ли? Някакъв сформира десет години Тайна държава, обръща всичко с краката нагоре, сече наред. Хуква да търси Свещения камък, за да възвести Еврейската империя, да наказва с меча на Тувалкаин непокорните и да стовари света на главите им, и накрая аз съм бил виновен.

— Не ви разбрах — промълви. — Бихте ли повторили? Казахте, че съм забъркал международен проблем?

— Разбира се — решително отговори Еге Тунабою. — Освен хуманните измерения, това намесва нас, вас и българите. Ще избухне невероятен скандал. Цял свят ще ни се подиграва. Трябва да го обмислим заедно и да намерим решение.

Калвин изведнъж изкрещя наум: „Не знае“. Не подозира за камъка. Нищо не разбира. Мисли как да възкръсне Ромео.

Поуспокои се. Поне сякаш се отвори възможност за маневриране.

— Прав сте — отсече и внезапно смени темата. — Бяхме принудени да предприемем много нетрадиционни мерки, за да ви предупредим, че някакъв луд, наричащ се Тувалкаин, се кани да ви убие. Използвахме тези извънредни похвати, понеже насреща си имахме нещо необичайно. Случилото се доказа сериозността на разузнаването ни. И недостатъчните предпазни мерки. Още малко…

— Още малко, и си заминавах — тихо каза премиерът. — Ние вярваме в съдбата, господин министър. На изписаното на челото. Вземайте каквито щете мерки, но ако е писано, ще се случи.

— Непременно трябва да ви охраняват по-добре. Ако сметнете за необходимо, готови сме на всякакво съдействие. Имате ли някаква представа какво иска от вас така нареченият Тувалкаин?

— Не — промърмори Тунабою, без да отделя поглед от събеседника си. — Може би нещо свързано с някои мои изказвания против политиката на Израел.

Дъхът на Калвин секна. Моментът беше настъпил.

— Не — прошепна. — Друго иска.

— И какво е то?

— Нещо, което притежавате.

Тунабою явно се изненада.

— Нещо, което притежавам?

— Да, господин премиер. Същото искам и аз.

Премиерът се учуди още повече.

— И вие? Много ми е любопитно. Едновременно някакъв луд и един уважаван министър искат едно и също нещо. Какво може да бъде търсеното от толкова противоположни личности, господин Калвин?

За момент Калвин не можа дъх да си поеме. Не успя да преглътне. Взе чашата от масичката и насила отпи глътка.

— Един… Един…

Точно тогава иззвъня телефонът. Чуваше се някъде от дрехите на премиера. Тунабою очевидно се разтревожи. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади апарата. Погледна номера на дисплея. Калвин забеляза как лицето на стареца пламна от вълнение.

— Да — каза разтревожено Еге Тунабою в слушалката.

Докато слушаше, лицето му поморавя. Обезпокоен стана прав.

— Кога — прошепна. Изслуша обяснението отсреща. — Какво иска? Не разбирам. Имал съм нещо негово?

Тунабою едва се държеше на краката си.

— Какво става, ваше превъзходителство? — опита се да стане Калвин. — Мога ли да помогна с нещо? — но премиерът не го чу.

— Веднага — отговори Еге Тунабою по телефона. — Не се тревожи… Добре… Не плачи… Добре… Ще се опитам да изляза сам.

Когато затвори телефона, беше пребледнял като платно. Известно време гледаше пред себе си с празен поглед. Калвин се изправи:

— Лоша новина ли, господин премиер?

Тунабою го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

— Откраднали са ми нещо изключително ценно, господин Калвин. Трябва да тръгвам веднага.

Калвин усети как светът се сгромолясва върху него. Явно Тувалкаин беше взел Камъка с Тайната.

Истанбул

Филиз слезе първа от самолета. Вече се беше смрачило. Гардения беше наредила да не спират да вървят. Но накъде? Къде можеха да вървят из безкрайното летище?

— Върви!

Това беше Сарп.

— Знаеш ли накъде да вървим? — промълви момичето.

— Просто върви. Дори някой да каже „Спри!“, няма да слушаме и няма да спираме, ясно ли е?

Тръгнаха по пистата, обляна от ужасяваща жълтеникава светлина на живачните лампи по високите стълбове, хванати за ръце, като щастлива двойка богаташи, слезли от частния си самолет. Пред тях мина автобус, превозващ към терминала току-що слезли от самолета си пътници. Продължиха да вървят. Сарп Кая погледна през рамо и видя товарната кола, която маневрираше, за да се приближи до куриерския самолет. След малко щяха да разтоварят два вече празни пощенски сандъка.

Сарп ускори крачка. Филиз почти тичаше, за да го настигне.

След минута забелязаха едновременно идващи насреща им две коли. Две коли, пристигащи от различни посоки. Върху едната имаше жълто-сини светлини. Другата приличаше на заоблен микробус. Филиз внезапно задърпа Сарп натам. Сигурно Волкан и Гардения бяха в този микробус. Но колата с прожекторите беше по-близо. Сарп изпадна в паника.

— Тичай! — каза ѝ. — Не спирай в никакъв случай. Бягай към микробуса.

Ужасено си мислеше: Ако се заблуждаваме, свършени сме.

Не можеха да тичат бързо, хванати за ръка. Пуснаха се. Тичайки, Сарп следеше приближаващата ги кола с прожекторите. Бял форд. Вече ясно се различаваше надписът „Полиция“ на капака и предната лява врата.

— По-бързо! — викна отново на момичето. — Полиция!

— Стойте! — извика метален глас зад тях. — В името на закона. Спрете незабавно!

Микробусът също бързо ги приближаваше.

— Гардения! — възкликна Филиз тичайки. — Гардения е на волана!

— Спрете! — изгърмя отново гласът отзад.

Сарп настръхна от ужас. Ами ако стрелят? На следващия ден щеше да има най-много два реда съобщение:

Снощи на летище „Ататюрк“ са простреляни двама души, единият от които жена, тъй като не са се подчинили на полицейското нареждане да спрат.

Но се случи нещо неочаквано. Полицейската кола беше принудена да извие, за да не се блъсне в преминаващия покрай нея пълен с пътници автобус. Бяха спечелили десет секунди.

Филиз беше на края на силите си. Гърдите ѝ бясно се издигаха и спускаха, дробовете ѝ се бореха за повече кислород.

— Скачайте!

Това беше Волкан. Плъзнал встрани средната врата, протягаше ръка на Филиз. Микробусът описа дъга от деветдесет градуса и успоредно с тях се движеше към терминала.

— Скачайте! — отново викна Волкан.

С последно усилие Филиз хвана протегнатата му ръка. Беше изтеглена веднага. Тежко падна на пода на микробуса.

Беше ред на Сарп. Не му се вярваше, че ще успее. Вече чуваше мотора на форда. Отгоре на всичко точно срещу тях настъпваха още две коли с включени прожектори. Сякаш летището се беше разбунило.

Обратното броене продължаваше.

Всяка минута работеше в полза на лудия, решил да затрие света.

— Бягайте — извика Сарп на протегналия му ръка Волкан.

— Скачай!

— Вие изчезвайте.

Видя Филиз зад Волкан. Плачеше и му протягаше ръка да го хване.

— Скачай!

Хвърли се към отворената врата на микробуса. И тримата се строполиха без дъх върху средната седалка.

— Дръжте се здраво!

Гардения изви волана. Микробусът закриволичи надясно-наляво със свирене на гуми. Вътрешността му се изпълни с мирис на изгоряла гума. Сега тръгнаха точно в обратната посока. Гардения беше направила завой на сто и осемдесет градуса.

Зад себе си чуха свистенето на спирачки и гуми на преследвачите си.

— Дръжте се — викна Гардения отново и микробусът изви деветдесет градуса надясно. Сарп с мъка се изправи от мястото, където беше паднал. Погледна напред през рамото на жената.

Отдясно вървеше „Ербъс А310“.

Сарп внезапно забеляза кръстовището на двеста метра от тях. Къде си, Господи?

Самолетът зави на деветдесет градуса в кръстовището и навлезе в пистата. Дотук сме, каза си Сарп и се отпусна на седалката. Щяха да спрат, за да пропуснат самолета, и полицаите щяха да ги настигнат и да щракнат белезниците.

Но Гардения вместо да намали, подаде газ. Сега микробусът като светкавица се носеше към гигантския самолет с претъпкани с гориво резервоари.

— Полудя ли, спри! — викна той. — Ще убиеш не само нас, а и пътниците в самолета!

След виковете на Сарп Филиз и Волкан също се изправиха. Наредиха се един до друг зад Гардения и се втренчиха в приближаващата смърт.

— Ще убиеш всички ни! — отново изкрещя Сарп, опитвайки се да достигне волана.

— Няма друг начин! Млъквай и сядай!

Дойде моментът на сблъсъка. Тримата отзад затвориха очи. След три секунди микробусът премина на косъм от другата страна пред колелата на самолета. Гигантската машина, която само допреди секунда беше смъртта за тях, се превърна в спасение. И четиримата си поеха дълбоко дъх. В същия момент чуха как четирите преследващи ги коли спряха сред вой на спирачки, за да не се блъснат в самолета. Без да губи време, Гардения мина под едната въздушна възглавница. После под другата. Рязко удари спирачки:

— Слизайте!

Като светкавици изхвърчаха от микробуса. Трябваше бързо да се отдалечат, за да се прикрият в сянката. Ербъсът тъкмо преминаваше плавно пред полицейските коли. Това бяха последните секунди от прикритието им.

— Влизайте.

Промъкнаха се през отворената от Гардения врата. Наоколо не се виждаше нищо.

— Къде сме? — прошепна Филиз.

— Не зная. Точно насреща трябваше да има врата. Не палете светлина. Да опипаме стените и да открием вратата.

— И заедно да се помолим — рече Волкан. — Да се помолим, като отворим вратата да не налетим на паспортната полиция или охраната.

— Открих я! — извика Сарп. Открехна внимателно и погледна навън. — Идвайте, не се вижда никой.

Тръгнаха към процеждащата се през вратата светлина и излязоха.

— Вътрешни линии — каза Филиз. — Май се отървахме.

— Не бързай. Стотици полицаи ни търсят. Завардили са всички изходи.

— Трябва да излезем от капана.

Едва тогава Сарп успя да огледа Волкан. Посланикът беше захвърлил перуката.

— Твое превъзходителство — ухили му се Сарп, — хвърлил си маската.

Волкан ги изгледа накриво.

— Нали по телефона каза да вампирясам. Ето че вампирясах.

Смесиха се с тълпата. На Волкан му се струваше, че всички го гледат. Не му се струваше. Гледаха го. Поглеждаха и започ-ваха да си шушукат. Дори чу как едно момиче каза на пъпчивото момче до себе си:

— Ай, колко прилича!

— Давайте по-бързо — прошепна Волкан. — Да стигнем до изхода час по-скоро. Иначе ще ми искат автограф.

Сарп се възхити на хладнокръвието му. Можеше да се шегува дори в такъв момент. Изходът беше насреща им.

— Да се разделим — предложи Сарп. — Ще се опитаме да излезем по двойки. Те търсят четирима души.

— Не става — каза решително Гардения с тон, нетърпящ възражения. — Ако се разделим, няма повече да се съберем. Ще поемем риска. Нека се държим като две различни двойки, но да не се делим. Сякаш сме изпращачи и се връщаме.

Като видяха на изхода само един охранител, се изненадаха. Вратата с фотоклетка избръмча и се отвори, а студеният въздух отвън ги удари в лицата и ги освежи. Първи излязоха Филиз и Гардения. Все чакаха някой отзад да подвикне: „Хей, чакайте малко!“. Никой не ги извика. След тях излязоха Сарп и Волкан.

— Колата?

— На паркинга е.

След три минути се разположиха в прочутия джип на Гардения. И четиримата бяха изпотени от напрежението. Но влажният хлад на Истанбул ги накара да се разтреперят.

Гардения подкара към изхода на паркинга. Докато плащаше, секундите се точеха като часове. Накрая бариерата се вдигна и рейндж роувърът подскочи с ръмжене напред. Завиха на завоя вляво и на сто метра отпред видяха две полицейски коли, преградили пътя. Спираха и проверяваха колите от летището.

— Дотук бяхме — проплака Филиз. — Не можем да направим нищо повече.

— Спри! — извика Сарп на Гардения. — Отбий вляво и спри.

Момичето изпълни нареждането.

— Защо, обратно ли се връщаме?

— Шшшт! — прекъсна той Волкан. — Мисля.

— Бягай, вместо да мислиш — ухили му се Волкан, без да се впечатли от положението.

— Дайте ми телефон.

Гардения му подаде мобилния си.

— Какво си намислил?

— Ще се обадя в полицията.

И тримата зяпнаха от изненада.

— Да не си полудял? — викна Волкан. — За какво ти е полицията? Ей ги отсреща. Вдигни ръце и върви при тях.

— Не говори глупости. Обаждам се на нашия полицай — и започна да набира номера.

Филиз се смая.

— Нашият полицай ли? Кой е той?

— Комисар Хаккъ Каплан, съкровище. Сигурен съм, че като чуе гласа ми… — и вдигна ръка да млъкнат.

— Добър вечер, комисар — каза, като се стараеше да звучи бодро. — Аз съм. Професор Сарп Кая… Моля… Ада ли? — усмихна се. — Не, комисар, не от ада, от летище „Ататюрк“… Да… Това сме ние. Както бихте предположили, знаех. Да, четирима души. Тоест, ние сме двама. Госпожица Филиз и аз. И двама посрещачи… Те ли? Една англичанка. Много красива… И моят приятел. Волкан Демиркан.

Млъкна. Направи знак да мълчи на мъжа, който го ръчкаше в смисъл: „Какво правиш“.

— Не съм луд, комисар… Но какво да направя, като ви казвам истината, а вие не вярвате. Погребаният труп не беше на Волкан Демиркан. Готиният и смел посланик си е жив и здрав насреща ми. Не, не знам кого сте погребали. Моля? Щом идва от София, трябва да е българин. Кълна ви се. Тук ли? Нее, нищо не търсим… Опитваме се да се измъкнем оттук, комисар. Госпожица Филиз и аз направихме кратко пътешествие до Малта. И като се върнахме в родината, не ни посрещнаха любезно. Но носим важна информация… Моля?… Майтап ли? В никакъв случай… Прав сте… Естествено, ще направите… Неее, няма смисъл да локализирате местоположението ни. Ще ви го съобщя. В момента се намираме в черен рейндж роувър, паркиран на сто метра вляво от барикадата на полицията на изхода на летището… Искате ли регистрационния номер?

Сарп разказа всичко това, сякаш беше нещо много забавно. Изведнъж стана сериозен. Изправи гръб и продължи рязко:

— Вижте, комисар, веднага можете да ни заловите. Но няма нужда от това. Ние ще се предадем на колегите ви. Но повярвайте ми… Зная… Прав сте… Да, измамихме доверието ви. Но бяхме принудени, комисар… За да спасим живот… И ако не вдигнете бариерата и не ни пуснете, няма да успеем да го спасим. Кой ли? Вижте, знам, че разговорът се записва. Ще ви кажа името. Само за да не му се случи нещо, ако не се измъкнем от този капан. Схващате, нали? В никакъв случай… Не ви заплашвам. Добре, не се ядосвайте. Човекът, който ще бъде убит, е… Еге Тунабою. Познавате ли го? Явява се премиер. Ако не излезем оттук, ще го убият. И никой не може да го предпази. Ще стане жертва на луд от световен мащаб. Кой ще го убие ли, питате? Ама вие пък искате да научите всичко наведнъж… Добре де, добре. Тувалкаин. Несъщият брат на патриарха Ной.

Засмя се беззвучно.

— Знам. Ще го направите. Как мога да ви се подигравам, комисар? Колко животи само са в ръцете ви сега. Един премиер, четирима нещастници, потящи се в джипа, и милиони хора, които един луд ще пороби.

Двама от препречилите пътя полицаи тръгнаха към тях. Оръжието беше в ръцете им. Трети хукна подир тях. Бързаше, без да отделя телефона от ухото си.

— Полицаите идват. Ние си изпълнихме задължението. Ще излезем да се предадем. Утре вие какво ще правите, комисар? Дали няма да отпадне възможността ви за пенсиониране? Ще бъде убит премиерът. Познавате ли онзи, който ще го направи? Нека ви кажа. Същият, който преряза гърлото на Корай Булут, опита се да ме залепи за дърветата, вдигна във въздуха Самуел Коен заедно с много други. И множество трупове из цял свят. Казват му палачът на Тувалкаин. Неее, не. Не той, самият Тувалкаин ще убие премиера.

Тримата полицаи пристигнаха. Единият застана до предната лява, другият — до предната дясна врата. Третият, който още държеше телефона, сложи крак на бронята на джипа точно пред тях.

— Ако не казвам истината и исках да избягам, бих ли ви разказал всичко? Да, отначало малко послъгах. Моля? Добре де, не малко, повечко. Но утре ще ви обясня всичко подробно. Но първо ни оставете да спасим премиера. Дума да не става! Ако понечите да го направите, всичко пропада. Доверете ми се за последен път. Дори не знаете кой е Тувалкаин. Къде ще проведете операция? Вдигнете тая бариера да минем. Искам два часа от Хаккъ Барута. После ако желаете, ме въртете на шиш.

Полицаите отвън ги наблюдаваха и чакаха. Волкан погледна назад и видя поне двайсет святкащи полицейски коли.

— Обсадили са ни — извика. — Обкръжени сме! Докато ти се опитваш да се обясняваш с някакъв малоумен полицай, те са ни обкръжили като врагове. И представа си нямат как онзи ще пререже гърлото на премиера.

— Моля — рече Сарп, правейки му знак да мълчи. — Какво казахте, комисар? Премиерът излиза? — в джипа настъпи мъртвешка тишина. Четиримата с ужас се спогледаха. — Накъде? — повиши глас Сарп. — Кълна се, че не знаем, комисар. Какво казахте? О, разбира се, че вие знаете къде е премиерът ни. Следва го кортеж от охраната, нали? Знаем единствено, че с него може да бъде една дама. Суна, сестрата на Корай Булут. Няма ли я? Сигурен ли сте? Някой друг ли, комисар? Британският външен министър?

— Калвин! — викнаха в един глас Гардения и Волкан.

Сарп им махна с ръка да млъкнат.

— Нямам ни най-малка представа. Откъде да знам, комисар, какво търси британският външен министър при премиера ни? — започна Сарп да губи търпение. Къде отиваше премиерът по това време? При това с Оливър Винсънт Калвин. — Да?… Какво правим? — нервите му бяха опънати до скъсване. Ако разиграната сценка не постигнеше целта си, щяха да ги арестуват. И да стане късно за каквото и да било. — Времето изтича, комисар. Да излезем ли да се предадем, или да настъпим газта, за да свършим онова, което наистина само ние можем?

Внезапно лицето му се разведри. Закри микрофона с ръка и извика:

— Дава ни ескорт. Дава ни патрулка. Те знаят къде отива премиерът. Ще ни заведат. На определено разстояние ще ни пуснат сами. Пет минути след като пристигнем, ще предприемат офанзива, ако нямат вест от нас.

Волкан погледна Гардения. Тя вдигна рамене.

— Добре, комисар — каза. — Тръгваме. Наистина. Обещавам. Няма да се опитваме да избягаме на полицаите по пътя. Знам, че и вие ще дойдете. Ще се видим там. О, извинете. Може ли още една молба? Може ли да бъде информирано военното разузнаване и МИТ? Защото е твърде вероятно онова, което ще се случи след малко, и информацията, която ще бъде получена, да са в обсега на военната тайна. Да, разбира се. Извинете. Естествено, че знаете по-добре от мен.

Отдалечи телефона от ухото си и каза на Гардения:

— Давай. Карай, тръгваме.

Полицаят пред тях свали крак от бронята и кимна два пъти, сякаш виждаше онзи, с когото говори. Полицаите отстрани се отдръпнаха. Една от колите с лампи отзад мина пред тях. Полицейските коли освободиха преграждението на заден ход. Патрулката и рейндж роувърът се втурнаха напред. Обърнаха се да погледнат след себе си. Четири коли с червено-сини лампи тръгнаха подире им.

Сарп набра още веднъж. Изчака.

— Много тържествено сме тръгнали, като на сватба. Задъл-жителни ли са тия полицейски светлини?

Вместо отговор от слушалката се разнесе ръмжене. След секунда сирените спряха и светлините загаснаха.

Истанбул

Имаше мъгла. Премиерът Еге Тунабою беше притеснен. Всъщност не притеснен, а уплашен. Гласът на Суна по телефона беше изпълнен със страх.

— Бързай. Спаси я. Моля те! Спаси я.

Нищо не разбираше. Какво означаваше това? За какъв камък говореше Суна?

— Дай му го — хълцаше от плач Суна. — Дай му каквото иска. Спаси я.

Погледна отражението си в огледалото на колата. Колко съм се състарил изведнъж, помисли си. По лицето му беше изписан единствено страх. Господи, рече си, моля те, нека не закъснея. Прости ми заради нея.

— Сам — два пъти помоли Суна, — иска да дойдеш сам.

Но не успя да се наложи. Премиерите не излизаха току-така сами нощем.

— Това е от жизненоважно значение. Ще тръгна само с шофьор и един телохранител. Не ми губете времето — беше отсякъл, но въпреки това и началникът на охраната, и този на МИТ бяха вдигнали олелия до небесата.

Съставиха плана набързо. Премиерът щеше да тръгне с ограничена охрана, но съответните екипи щяха да вземат всички необходими мерки.

Когато Тунабою излезе през вратата, видя до себе си британския министър и се изненада:

— Вие не си ли тръгнахте, господин Калвин?

— Не знам какво става, господин премиер — тихо беше отговорил Калвин, — обаче се страхувам, че е свързано с въпроса, който повдигнах преди малко.

Премиерът спря. Какво иска да каже тоя тъп англичанин, помисли си.

Калвин забеляза питащия му поглед и поясни:

— Смятам, че онзи, който е откраднал скъпото за вас нещо, е Тувалкаин.

Еге Тунабою беше кимнал мълчаливо. Всъщност Суна беше казала същото.

— Моля ви, господин Калвин. Трябва да тръгвам веднага… После…

Калвин го беше прекъснал без никакво колебание:

— И се опасявам, че за да върне откраднатото, иска нещо от вас. Мога ли да попитам какво?

Вече бяха пред колата му.

— Един камък — беше прошепнал Еге Тунабою. — Иска камъка, останал от съпругата ми, мир на праха ѝ.

Какво? Останал от жена му ли? Това наистина беше шокиращо. А премиерът го каза така, че стана ясно неведението му относно идентичността на останалия от съпругата му Камък с тайната, преследван от всички през вековете.

— В такъв случай — ледено заяви Калвин — е наложително да дойда с вас, господине. Защото само аз мога да ви помогна.

Седнаха един до друг на задната седалка на бронирания автомобил. Откакто бяха потеглили, никой не беше проговорил. Оливър Винсънт Калвин започна да претегля съотношението на силите. Шефът на охраната седеше на дясната предна седалка. Непрекъснато мърмореше нещо в микрофона пред устата си. В колата отпред пътуваха шофьор и телохранител. Вероятно в кортежа от три коли зад тях имаше шест-седем души. Най-отзад се движеше линейка. Тя следваше премиера навсякъде. Сигурно и в нея пътуваха двама-трима души. И толкова. Откъдето и да погледнеш, всичко на всичко едно отделение.

Накрая Калвин реши да наруши мълчанието.

— Вкарват ни в клопка — промълви. — Придружават ви не повече от десет-петнайсет души. Още тази сутрин станахте обект на покушение. Животът ви е в ръцете на това отделение полицаи.

— Вероятно искахте да кажете „животът ни“, господин Калвин, след като и вие сте тук. Разузнаването е известено. Сигурно вече са вдигнали всичко живо на крак. Истанбулската полиция също е мобилизирана. Не се безпокойте. Убеден съм, че когато вашето МИ6 разбере, че сте с мен, ще направи каквото трябва.

Продължиха мълчаливо. Единствено седналият отпред началник на охраната отговаряше в микрофона накратко на задаваните му въпроси:

— Преминато е кръстовището на летището — и след малко прошепна в микрофона: — Бейликдюзю.

Според Калвин бяха излезли от Истанбул.

— Къде отиваме? — попита няколко пъти, но не получи отговор от премиера. — Надявам се, че знаете какво правите — добави този път ядосано.

Поради сгъстяването на мъглата скоростта им вече беше твърде забавена. Тунабою стана нетърпелив:

— Не можеш ли по-бързо, синко?

Служебният шофьор не отговори. Трудно виждаше дори на метър напред.

Оливър Винсънт Калвин усети, че не издържа повече.

— Този камък, господин премиер — започна направо, — нещо важно ли е? Защо Тувалкаин го иска от вас?

Откакто чу Суна, той мислеше за същото. Какво толкова имаше в този камък?

— Не зная — вдигна рамене. — Когато съпругата ми умираше, ми го завеща. Останал от баща ѝ. Доколкото си спомням, баща ѝ го получил от майка си. Нищо повече не знам.

— Що за камък е все пак? — гласът му беше напълно безизразен. А иначе се задушаваше от вълнение.

— Ами просто стар камък. Тук-там изпочупен. Върху него са издълбани разни символи. Някои от тях са разядени до неузнаваемост. От едната страна има кръст с дръжка върху него. Стои в дома ми от сватбата с Мерал насам. Почиташе го като наследство от баба си. Беше го поставила в един ъгъл на кабинета ми. Това е. Изобщо не съм се интересувал. Не ми е хрумвало дори да го махна, понеже жена ми го уважаваше.

Ако колата не беше спряла рязко с вой на спирачки, Оливър Винсънт Калвин щеше да припадне. Можеше ли такова нещо? Вековна тайна си стоеше в кабинета му, а той и понятие нямаше. Камъкът с тайната, въздъхна. Камъкът с тайната се намери!

И беше на път да изчезне завинаги. Премиерът сякаш беше готов да го даде, за да получи обратно откраднатата вещ, каквато и да е тя.

— Пристигнахме — съобщи шефът на охраната. Сред сенките на дърветата, приличащи на огромни чудовища с протегнати ръце, се виждаше сграда, която можеше да накара човек да настръхне. Мъглата я беше обвила в ужасяваща загадъчност и ѝ придаваше още по-зловещ вид.

— Тук пътят свършва — обясни охраната. — Ще трябва да преминете пеша пространството отпред, господине. Слизаме — съобщи по микрофона. Вратите на всички коли в кортежа се отвориха едновременно. Десет телохранители обкръжиха бронираната кола. Саката на всички бяха разкопчани. Десет души бяха готови на мига да извадят оръжие. Стойките им подсказваха, че са напрегнати до краен предел. Откритото пространство ги превръщаше в лесна мишена. Ако бъдеха нападнати, нямаше да успеят да предпазят нито премиера, нито себе си.

Шефът на охраната леко се извърна назад.

— Не слизайте от колата, докато не ви кажа, господине — нареди той. Еге Тунабою кимна. После прошепна на шофьора: — Шест — и той също кимна. Ако станеше нещо, незабавно щеше да даде газ. И нямаше да спира, докато не измъкне премиера от стрелбата. „Шест“ беше кодовото наименование на един от десетте плана за измъкване.

Мъжът отвори вратата. Протягайки навън десен крак, беше извадил пистолета изпод седалката. Взе със себе си десет телохранители и потеглиха към едва различаващата се в мъглата сграда. След няколко крачки мъглата ги погълна.

— Това никак не ми харесва — промълви Калвин.

— На мен също — кимна премиерът, опитвайки се да види нещо през мъглата от предния прозорец.

— Това е лудост. Не разбирате ли? Всички ни вкара в капана. Това е бърлогата на Тувалкаин. Няма да ви пусне, докато не получи каквото иска. Дори и след като го получи, едва ли ще ви освободи. Наредете веднага да се махаме. Да се върнем с подкрепления.

— С подкрепления ли? — по лицето на премиера пробягна горчива усмивка. — Та ние сме много. А той искаше да дойда сам. Не броя подкрепленията по въздух, господин Калвин. В момента навсякъде гъмжи от полиция.

— Изобщо нямате представа какво ви очаква.

— Така да е, друже — усмихна се премиерът. — Поне имаме шанс да го научим.

Изненадата в изражението на британеца се превърна в паника:

— Да не мислите да му дадете камъка?

Премиерът нямаше време за отговор. В сградата сред мъглата блесна светлина. Така успяха да видят огромните мраморни колони и внушителната парадна врата.

Но тръгналите преди малко телохранители не се виждаха. Явно бяха влезли вътре. Изчакаха още малко. Осем чифта очи, включително тези на премиера, бяха приковани към вратата.

Внезапно от мъглата изникнаха четири силуета.

— Връщат се, господине — тихо каза шофьорът. Гласът му звучеше радостно. Значи няма опасност. Телохранителите идват да ни вземат, помисли си Еге Тунабою.

Те вървяха като черни сенки пред мъглата заради силната светлина на прожекторите, осветяващи колоните зад тях. И понеже всички се бяха съсредоточили в сградата и вратата, не забелязаха другите сенки, безшумно промъкващи се между дърветата.

Четирите силуета приближиха. Личните телохранители на премиера пристъпиха към тях. И когато разстоянието помежду им се скъси достатъчно, стана нещо ужасно. От ръцете на четирите сенки избликнаха пламъци. Трима охранители се строполиха на място.

— Капан! — викна Еге Тунабою и инстиктивно понечи да отвори вратата. Калвин беше парализиран от страх и се чудеше какво да прави.

— Не отваряйте, господине. В никакъв случай — и шофьорът, който се мъчеше да пресече пътя на премиера към смъртта, настъпи съединителя и запали мотора. Но беше късно. Цената на двете секунди, които използва, за да спре Еге Тунабою, се оказа твърде висока. Лявата предна врата се отвори. Премиерът и Калвин се свиха на местата си, а дулото на вмъкналото се вътре оръжие прозвуча двукратно „пат-пат“. Мозъкът на шофьора полепна по бронираното стъкло. Вратата се затвори.

Премиерът се заслони зад предната седалка, погледна през стъклото, по което се стичаше мозък, и се опита да разбере какво става навън. Един телохранител успя да извади оръжието си. Но тялото му се люшна като лист от попадналите в него куршуми. Ръката с пистолета грозно се изви нагоре. Поради притискането с пръст на спусъка в момента на смъртта от дулото във въздуха излетяха два изстрела. Четвъртият бодигард залегна, опитвайки се да избегне дъжда от куршуми. Но нямаше зад какво да се прикрие. Най-голямата му грешка беше излизането от бронираната кола. Първият куршум го уцели в бедрото. Тялото му се сгърчи от болка. Въпреки това се помъчи да върви, влачейки ранения си крак. Същевременно се опитваше да стреля. Вторият куршум раздроби гръбначния му стълб. Мигновената парализа се разпростря из цялото му тяло. И докато лежеше по гръб на земята без дори вече да усеща болка, зърна над себе си страховито лице. И това беше последното, което видя. Малка дупка се появи между веждите му. Тилът му вече го нямаше.

Линейката отзад потегли. Шофьорът устремно връхлиташе срещу силуетите. Нападателите разбраха, че възнамерява да ги прегази. Премиерът и Калвин безпомощно наблюдаваха припламващите в тъмнината огньове и удрящите по линейката куршуми, оставящи светла диря във въздуха. Първо угасна единият фар. После синята лампа на покрива. Калвин забеляза как шофьорът скочи върху волана, като че ли ставаше прав. Разтърсваното от куршумите му тяло изхвърча през счупения прозорец. Загубилата управление машина се люшна вдясно. Изправи се на задни колела, полегна на дясната си страна и започна да се търкаля. След две секунди се разхвърча на части при страшния сблъсък с дърветата.

Шестият телохранител? Премиерът погледна пак, но не го забеляза. Сигурно се беше скрил някъде. Четири срещу един. Нищо, рече си. Смътна надежда потрепна в сърцето му.

Всичко приключи така внезапно, както беше започнало. Един от четирите силуета отвори вратата откъм Еге Тунабою. Рязко размърда дулото насам-натам, показвайки му да излезе. Докато премиерът слизаше от колата, забеляза как Калвин се промушва през лявата врата. Къде мислеше да избяга? Когато отново погледна, вече го нямаше. Лежеше на земята по гръб. Удар като гръм между веждите в момента на излизане от колата го беше повалил на място.

Еге Тунабою слезе колкото се може по-бавно. И го видя. Шестият телохранител! Лежеше свит до предното дясно колело. Върху черното му яке разцъфтяваха безброй червени божури. С надигащата се отвътре му лудешка ярост изкрещя на тримата, насочили дула срещу него:

— Мръсници! Какво им сторихте!

Те дори не му обърнаха внимание.

Четвъртият силует довлече Калвин пред премиера. В тъмнината премиерът видя още въоръжени мъже, вървящи бавно към сградата. Тогава разбра, че охранителите му са загинали под кръстосан огън.

— Ранен ли сте?

Калвин опипа с ръка веждата, която го болеше ужасно. Тя беше разцепена от край до край и стичащата се кръв го заслепяваше. Не издаде звук. Условията се бяха променили. Както преди час се готвеше да даде „шах“ на Тувалкаин, така сега беше матиран.

Вървящите зад тях ги подбутваха с опрени в гърбовете им дула.

Тръгнаха през мъглата към вратата. Докато изкачваха стъпалата, премиерът заядливо попита:

— Къде е Серкан?

Вместо отговор получи удар в гърба с цевта. Отговорът го чакаше още на влизане. Началникът на охраната Серкан и четиримата телохранители лежаха в подножието на стълбището насреща.

Въоръжените ги побутнаха към стената.

— Ще ни разстрелят! — каза гневно и безпомощно Калвин, чието око вече напълно се беше затворило. Отвореното бясно се въртеше. Той всеки момент можеше да направи нещо, което да го отведе към смъртта.

— Успокой се — прошепна Тунабою, — нужни сме му живи, а не мъртви. Хайде, да не караме Тувалкаин да ни чака.

И беше прав. Тувалкаин ги искаше живи. За какво му бяха труповете им? Поуспокои се. Подготви се за съдбоносната среща, рече си Калвин. Не срами духа на рицарските си деди. Та нали си преданият воин на Иисус, носещ кръста на плещите си? Ако трябва, тръгни към смъртта с изправено чело като него.

— Стойте!

Всъщност нямаше къде повече да отидат. Застанаха пред стената.

И тя внезапно се разтвори. Опрените в гърба им дула ги блъснаха към асансьора. Стената зад тях се затвори.

Истанбул

Дъждът биеше по стъклата, а мъглата непрестанно плетеше мрежи пред тях. Понякога не виждаха дори стоповете на полицейската кола отпред. Мълчанието в рейндж роувъра наруши Гардения:

— Не забравяш ли нещо, Сарп?

Не беше забравил нищо. И все пак чакаше въпросите.

— Първо — намеси се Волкан, — кой е Тувалкаин?

— Мисля, че след малко ще видите отговора със собствените си очи.

— Кой е, Сарп? — погледна го в огледалото Гардения. Гласът ѝ беше съвсем рязък.

— Трябваше да сте разбрали, че няма да ви кажа — също толкова категорично отговори Сарп. — Не мога да издавам информация, която все още не съм споделил с нашите власти.

— Какво? — обърна се да го изгледа изненадано Волкан от предната седалка. — Нямаш ли ни доверие?

Филиз прецени, че е време да се намеси в нажежената обстановка:

— Нищо лично — каза тихичко. — Не го приемайте срещу себе си.

Настъпи тежка тишина.

— Стига толкова — каза Гардения и удари волана с все сила.

— Ти си шпионинът — изкиска се Сарп Кая, опитвайки се да успокои атмосферата. — Знаеш ги тия работи. Триковете за пълна секретност.

Но Гардения нямаше намерение да се успокоява.

— Не се прави на идиот — изкрещя. — Къде е дискът на Корай? Само не казвай, че е в джоба ти. Тази информация трябва незабавно да се анализира. Ако беше пратил записа от Малта на електронната ми поща, досега щяха да са готови стотици анализи и профили.

Сарп и Филиз предпочетоха да замълчат. Но Гардения не мислеше да се отказва.

— Къде е дискът, господин Сарп? Дай ми го веднага.

Сарп възнамеряваше да реагира остро, но Филиз не му даде възможност:

— Институцията, която съхранява диска, не може да даде оригинала другиму, освен на наследниците. Корай е разрешил Сарп да направи копие. Обаче не успяхме. А и време нямахме. Дискът на Корай е на нужното място и в сигурни ръце.

— И каква е тази институция? Да не е в банков сейф?

Известно време се чуваха само двигателят и чистачките. Този път Волкан наруши мълчанието:

— Добре, ясно. И това е тайна за нас. Но как е стигнал камъкът до Еге Тунабою? Или и това е тайна, Сарп? — по гласа му личеше, че е обиден.

— Не е. Но е дълга и объркана история. Води началото си от времето на Първата световна война. Прабабата на госпожа Мерал била омъжена за висш османски чиновник в Палестина. Много добре се разбирали със съседите си евреи. Дори подслонявали в дома си възрастни евреи като свои роднини и ги хранели и се грижели за тях. Когато се разбрало, че британците ще окупират Йерусалим, нашият чиновник и жена му трябвало да бягат. Стегнали си багажа. На следващата сутрин щели да напуснат града. И същата вечер един евреин похлопал на вратата им. Дал на жената чувала, който носел под мишница. Казал: „По-добре тайната да остане в мюсюлмани, отколкото да премине в ръцете на англичаните. Нямам нищо по-ценно да ти дам от този камък, дъще.“

— Будалкаш ни — нервно се изсмя Волкан през стиснати устни. — Измисляш си, докторе. Сиреч, този камък…

И четиримата се вцепениха, когато телефонът на Гардения зазвъня пронизително. Капитанът поднесе апарата към ухото си. После го протегна назад, без да каже нищо. Опита се да се съсредоточи в пътя, който едва виждаше от дъжда и мъглата. Сарп взе телефона и каза:

— Да… — изслушвайки с ужас първите две изречения на Хаккъ Каплан. Опита се да скрие обзелата го паника от останалите, но не успя. — Как се случи? — изкрещя.

— Какво става, Сарп? — намеси се Филиз.

— Връзката с кортежа на премиера е прекъсната от две минути.

Сякаш бомба падна в роувъра.

— Не отговаряли на повикванията. Не вдигали телефоните. Никой от тях.

Сарп отново се залепи за телефона на Гардения. Нетърпеливо зачака отговора на избрания номер.

— Хайде, вдигни телефона. Хайде, хайде.

Още чул-недочул киселия глас на Хаккъ Каплан, попита:

— Колко разстояние ни остава до тях? Колко? Добре… — и като остави телефона на седалката, удари Гардения по рамото: — Хайде, дай газ. Имаме пет минути до тях, а те са спрели. Не се движат.

По отразяващото се в огледалото лице на Гардения беше изписано огромно безпокойство.

— Дай телефона — каза изведнъж. Филиз ѝ подаде телефона. Тя натисна един бутон. Зачака. Повтори движението още няколко пъти.

— И Калвин не отговаря — каза.

Волкан знаеше, че трябва да се отърсят от преживяната току-що паника. Бяха длъжни да бъдат хладнокръвни, внимателни и нащрек. За да се съсредоточи отново, се обърна към Сарп и Филиз:

— Какво друго има на диска?

— Роман — отвърна Сарп. — Нали нарекохме организацията на онзи „Тайната държава“, само че не сме били прави. Това си е „Тайната империя“. Мрежа от ужасяващи връзки. Стотици фирми, комплекси на тежката промишленст, самолети, гигантски танкери, борсови машинации, златни и диамантени находища, каквото се сетиш и всичко е под контрола на Тайната империя, сиреч на Тувалкаин. Например добиват диаманти в обширни райони на Йоханесбург и Претория. В диска Корай казва: „Под минерали не разбирам един-два рудника. Рудниците били с площ колкото Белгия. Тунелите били на такава дълбочина, че дори спътниците не улавяли дейността там. На два пъти ООН или някаква друга организация решила да ги провери. Не успели. Втория път починал шведският председател на организацията.“

Гардения забеляза, че патрулката отпред влиза в завой и моментално вдигна крак от газта. Останалите също усетиха опасността и се хванаха здраво. Когато джипът влезе в завоя, скоростта беше паднала едва на сто и трийсет. Гумите засвириха и колата ги залюля надясно, после наляво и пак надясно. Когато Гардения успя да овладее управлението, беше бяла като платно. Погледна Сарп в огледалото и попита:

— Еее, та какво казваше?

— Според Корай мините са само камуфлаж. Смята, че в подземните галерии са се извършвали някакви изследвания. Твърди даже, че онзи е имал тунели, подобни на съоръженията на проекти като ЦЕРН и АДРОН. Не ги е виждал, но на едно място твърди, че е сигурен. „Там Тувалкаин се опитва да създаде божествената частица, образувала вселената след Големия взрив, както и антиматерия“, казва.

— Сатана — промърмори Волкан.

— Господ — поправи го Филиз. — Тувалкаин иска да бъде Господ.

— Спомняте ли си падналия близо до Анталия самолет? — попита Сарп. — В него пътуваха и наши учени от ЦЕРН.

— Разследваха дали не е заговор. Накрая казаха, че е пилотска грешка.

— Да. Според Корай е било дело на Тувалкаин. Той е саботирал самолета. По същото време разни беди са сполетели няколко учени от проектите ЦЕРН и АДРОН. Най-известните британски и американски квантови физици, генетици и нанотехнократи са изчезнали. Трима ръководители на ЦЕРН са починали от сърдечен удар. Изброява още неколцина, но сега не си ги спомням. После ще видите диска.

Йерусалим

Генерал Леви Аарон влетя в оперативната стая като светкавица.

— Какво става? Някой веднага да ми обясни.

— Трафикът е ужасен, шефе. От Истанбул получихме сигнал: „Премиерът изчезна“. Двама наши в Истанбул го потвър-диха. Еге Тунабою излязъл притеснен. Турците са положили невероятни усилия, за да предотвратят проследяването на колата. Дори нашите по едно време се усъмнили дали премиерът не е отвлечен. Преди малко се обади шефът на центъра ни в Анкара. Според него турците са предприели операция срещу Тувалкаин. Имаше няколко поредни атентата. Самуел Коен…

По погледа на генерала разбра, че трябва да прескочи подробностите. Така и направи.

— После всичките ни приемници установиха, че се осъществява спътникова комуникация между Лондон и Лангли и Истанбул. Знаете, че Номер едно пътува насам.

— Да. Председателят идва за подписването на договора утре. И?

— Лангли се обади още два пъти. Оттогава Номер едно започна да функционира като комуникационен център, генерале. Председателят се обади в Москва. След това в Париж, Берлин и Токио. В момента Номер едно се свързва с Пекин. Всички разговори са засекретени, естествено.

Генералът строго погледна оператора, натискащ разни бутони по клавиатурата пред плазмения монитор:

— Не си ли пропуснал нещо?

— Какво, генерале?

— Че е търсил Бенжамин Шеба Раам. И той е в Истанбул.

Операторът се изненада. Поколеба се за малко. Погледна бележките си:

— Не, генерале. Номер едно не е търсил Бенжамин Шеба Раам.

Върху един от плазмените монитори започна да присветва зелена светлина.

— Наш ред е — измърмори генералът. — Номер едно търси Йерусалим.

След пет минути в оперативния център пристигна шифрована заповед с гриф „Строго секретно“:

„Зизон е отворен. Спасяването може да започне.“

Заедно със сигнала до Йерусалим, въпреки тъмната половина на деня, по всички краища на света в банките, фирмите и борсите започнаха невероятни компютърни проблеми. За миг милиарди и трилиони долара бяха прехвърлени от една сметка в друга.

Истанбул

Асансьорът спря. Осветлението угасна. По повея в лицата си и скърцането на вратата разбраха, че тя се отваря. Но не виждаха нищо. Каквото и да беше насреща им, беше потънало в непрогледен мрак. Изчакаха неподвижно. Еге Тунабою чуваше дишането на британеца до себе си. Ще се задуши от страх и тревога, помисли си. И аз не съм по-добре от него.

Премиерът намери лакътя на Калвин в тъмното и леко го побутна напред. Вече бяха извън асансьора. Внезапно и двамата замръзнаха ужасени. Отвсякъде се разнесе страховита музика с непоносимо кресчендо. Заковаха се на местата си. Еге Тунабою се опита да запуши уши. Усети, че британският министър прави същото.

Звукът беше толкова силен, че премиерът усети как го зашеметява. Не можеше да мисли. Изкрещя:

— Спрете тази какофония!

Но въпреки че извика с все сили, не чу собствения си глас. От врявата не можеше да прецени дори колко време е минало. Ужасяващият звук беше объркал представата му за време.

В един момент писъците на сазовете и тъпаните стихнаха и изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Но тогава проплакаха цигулки, а флейтите създадоха пролетна атмосфера. Игривите трели на една флейта се разхвърчаха из мрака като пеперуди, прелитащи от цвят на цвят. Трикратният удар по струните на арфа изклокочи като кладенец под нозете им.

Калвин се прекръсти и промърмори:

— Благодаря ти, Боже, че ни отърва от грохота на ада и ни пренесе в рая.

Когато обаче пак се разнесоха тъпите барабанни удари, Еге Тунабою отбелязя:

— Господ не чу молбата ти. Връщаме се в ада.

Красивите звуци потънаха в думкането на тъпаните. И докато земята под краката им се тресеше, тромпети завиха в един глас, сякаш възвестяваха нещо.

В зенита на грохота страшна светлина разкъса мрака. И избухна в очите им. Затискащите ушите им ръце сега покриха очите.

Изведнъж музиката секна.

— Светлината на Зизон осветява храма ни. Да тичаме към светлината, братя.

Гласът идеше точно отсреща. Но заради светлината и двамата не видяха никого.

— Нека Божият гняв се изсипе върху ти! — извика Оливър Винсънт Калвин, опитвайки се с една ръка да предпази очите си от светлината.

Гласът не отговори. Но изгарящата като слънце светлина бавно започна да намалява. Вече наподобяваше дневната.

Точно насреща им стоеше Бенжамин Шеба Раам!

Срещу тях беше човекът, който снощи обясни на Еге Тунабою бъдещите си инвестиции в Турция, който оповести учредяването на фондация на името на Самуел Коен за подпомагане на бедните, създателят на проекта „Хиляда деца, един мир“, най-богатият човек в света. Премиерът усети, че не му достига въздух. Трябва да се успокоиш, каза си. Ако искаш да я спасиш, трябва да бъдеш спокоен.

— Господин Раам?

Отсреща прогърмя ужасяващ смях.

Тунабою се стъписа. Овладя се, макар да му се искаше да помоли: „Пусни моята Лейла!“ Единствено прошепна:

— Ти ли си Тувалкаин?

— Я гледай — изгърмя Раам, — кой ми е дошъл на крака! Последният рицар на тамплиерите — Калвин.

После прехвърли мятащия светкавици поглед върху Еге Тунабою:

— И уважаемият миротворец Тунабою. Какво ще кажеш? Дали не трябва да те нарека грабител на храма?

Бенжамин Шеба Раам седеше странично на златен трон и оглеждаше двамата с лисичите си очи.

Еге Тунабою се огледа. Бяха като във филм за античната епоха. Раам носеше бяла туника до коленете. Дясната му ръка беше скрита под нея. Другата беше гола от рамото надолу. Краката му бяха обути в златовезани сандали с връзки до коленете. На главата си беше нахлузил златна корона с маслинови клонки.

Мястото, където ги свали асансьорът, беше обзаведено като великолепен храм. Подът беше застлан с черно-бели квадрати като шахматна дъска.

— А царят на шахматната дъска е пред нас в цялото си величие — тихо прошепна премиерът. — Май ние сме пионките, които ще бъдат жертвани всеки момент.

От двете страни на залата се извисяваха колони, наподобяващи гигантските такива на храма в Карнак. Пред тях в две редици бяха подредени мраморни кресла.

Точно зад Бенжамин имаше огромна триъгълна сребър-на рамка с взиращо се в тях черно око в средата. Това беше символът, който се виждаше зад холограмната сянка. Имаше и нещо, липсващо в холограмата. Буква „Т“ с дръжка отгоре. Премиерът си спомни, че същият символ беше изсечен в наследения от Мерал каменен куб в кабинета му.

Раам улови оглеждащия поглед на премиера:

— Харесва ли ти, крадецо?

— Трябвало е да станеш артист — изръмжа Тунабою. — Ако се съди по короната, си се пристрастил към ролята на крал, Бенжамин. Но съм убеден, че с тази премяна много ще ти пасне ролята на страхотен шут. Символът, който си прекопирал от пирамидата на Тутанкамон, обаче е малко странен. Нали? Фараонски печат в еврейски храм.

От гърлото на Бенжамин излезе нещо като вой. Премиерът си помисли, че ще скочи върху него.

— Това е подписът на Тувалкаин — задъха се от омраза Раам. Но страховитото яростно изражение внезапно изчезна и той просъска весело: — О, извинявам се. Колко съм невъзпитан! Забравих да се представя.

Иззад колоните наизскачаха мъже, облечени като римски легионери. С жълти месингови шлемове с червени пера, с лилави пелерини, закопчани на рамото, и бели поли и ризи с къс ръкав под ризниците от биволска кожа. И премиерът, и Калвин онемяха от изненада.

— Типична лудница — промърмори Тунабою. А Лейла беше пленница на луд.

Римските легионери едновременно поднесоха към устата си дългите и тънки месингови фанфари. Звукът им прокънтя в залата.

— Пазителю на Храма на Соломон! — разнесе се глас зад гърба им. Обърнаха се да погледнат. На мястото на асансьора, от който бяха излезли преди малко, стоеше мъж с червено наметало. Дръпна на две страни тубуса в ръцете си, отвори го и досущ като глашатай в древните дворци зачете титлите на господаря си:

— Майстор Архитект от дванайсето ниво, Рицар на Соломоновото царство от тринайсето ниво, Княз на Йерусалим от шестнайсето ниво, Рицар на кръста с розата от осемнайсето ниво, Велик шотландец от деветнайсето ниво, Княз на ковчежето с тайната от двайсет и четвърто ниво, Рицар на бронзовата змия от двайсет и пето ниво… И Велик Княз на Свещената тайна от трийсет и второ ниво… И Велик проверител на трийсет и трето ниво… Носител на всички земни звания, Господар на Изтока и Запада, на Юга и Севера, Повелител на светлината и мрака, Председател на Седемте избрани и на Деветте избрани, Божията ръка, Мечът на Тувалкаин, Наследникът на Камъка с тайната…

Британският министър веднага разпозна мъжа, извикващ титлите, за които Бенжамин се смяташе за достоен. Етиен Манвил, изчезналият преди година председател на управителния съвет на най-могъщия френски холдинг. Големият индустриалец, за който светът мислеше, че е мъртъв.

Възможно ли беше? Етиен Манвил! Глашатай на някакъв измамник!

Без признак на отегчение Манвил продължаваше да възхвалява Бенжамин:

— Пазител на скрижалите на Давид, Наследник на Храма на Соломон, Спасителят на евреите, Предвестникът на предсказанията…

Еге Тунабою не се въздържа и го имитира:

— И… господарят на обувки 39 и 40 номер!

Наслаждаващият се на победата си до този момент, величествено седнал в трона Бенжамин яростно скочи:

— И архангел Гавраил за вашите любими!

— Пусни Лейла! — кресна премиерът. Коя ли пък е Лейла, зачуди се Калвин. Това ли беше съкровището, заради открадването на което премиерът се беше завтекъл насам?

Раам сякаш не чу думите на Тунабою. Внезапно стана изключително спокоен, дори приветлив. Загледа го с изражението на закрилника на бедните и нещастните, любимеца на децата чичко Бенджи.

— Какъв късметлия си, крадецо — прошепна. — Свещеният храм не може да се осквернява с кръв. Иначе досега отдавна да съм ви изправил пред адските двери. Всички ви. И теб, и него. После нея.

И още не довършил думите си, избухна в ужасяващ смях.

Забелязал, че притежателят на изброяваните звания вече не го слуша, Етиен Манвил се беше скрил сред колоните. Римските тръбачи бяха напуснали сцената преди него.

Премиерът се замисли, че единственият начин за спасение е напълно да обърка болния ум на Бенжамин. Знаеше и как да го постигне. Да унищожи егото му, да смаже въображаемия му авторитет.

— Стига! — извика. Раам изобщо не очакваше това. — Не съм крадец.

Онзи се стресна от този вик тъкмо като сядаше на трона. Обърна се и изненадано погледна премиера:

— Наистина ли? Имаш нещо, което ми принадлежи.

— Наистина ли? — подигравателно го имитира Тунабою. — И ти имаш нещо мое.

Калвин също реши да се включи в играта:

— Кое точно ти принадлежи?

Бенжамин Шеба Раам се обърна като змия към тях:

— Камъкът с тайната, фалшиви рицарю. Тайната на Тувалкаин.

— Лъжеш — възпротиви се Калвин. — Камъкът не е твой, а на храма. Оттам е взет, там ще се върне. Да покаже пътя на Иисус Месията.

Мускулът на лявата буза на Бенжамин се разигра. По лицето му се изписа смразяваща кръвта омраза.

— Дедите ми, Калвин — просъска, — които изгниха в затворите на Инквизицията ви, които изгорихте на кладите, отрязахте главите им, изнасилихте жените и дъщерите им, дори и малките им момчета, си мислеха, че преди петстотин години са унищожили твоите предци, че са отмъстили и приключили с кръстоносната поквара. Каква заблуда, нали? Колко родове бяха затрити, но не и вашият. Дори острият османски ятаган не успя да ви довърши.

Замълча. Премиерът си помисли, че Раам ей сега ще извади оръжието — ако имаше такова, разбира се, и го криеше под туниката — и ще убие Калвин. С такава омраза ли щеше да се гради съюзът на цивилизациите? С нестихнала две хиляди години, и дори напротив, все повече разгаряща се ненавист?

Но сега Раам продължи напълно спокойно, дори някак умолително:

— Знаеш ли? Преди пет века Богът на израилтяните ми постави свещена задача. Мечът на Тувалкаин да изтрие от историята тамплиерите. Ти ще бъдеш последният рицар на голия кръст, Калвин.

Британецът стана пурпурночервен. Да се говори за фигурата, символизираща разпънатия Христос, като за гол кръст, беше най-голямата обида за тамплиерите.

— Змия. Змия, която не беше унищожена нито от Потопа, нито от божествения огън, изпратен на Содом и Гомор.

Раам слезе на шахматния под по четирите стъпала на платформата с трона. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за стар холивудски актьор в ролята на Юлий Цезар. Дясната му ръка беше върху златната тока, закопчаваща плаща на лявото му рамо. Тръгна направо към Еге Тунабою.

Загледаха се в очите без дори да мигнат. Изразът в лудия поглед на Раам се менеше непрекъснато. Заби три пъти показалец в гърдите на премиера:

— Що се отнася до теб, дърти крадецо…

Еге Тунабою забеляза огромният пръстен на показалеца му. Кръстът с дръжка, наричан от него подписът на Тувалкаин, беше изработен от рубини върху миниатюрни изумруди. Раам стисна брадата на премиера между палеца и показалеца си и обърна главата му към себе си:

— Дай ми онова, което е у теб.

Еге Тунабою знаеше колко безсмислено е да се пазари, но ако покажеше слабост, капитулация и готовност на всичко, повече нямаше да получат шанс.

— Господин Раам — изръмжа, гледайки право в безумните му очи, — у теб е най-голямото ми съкровище. А у мен няма нищо твое. Нищо.

— Отначало и аз така мислех, крадецо. Че тайната на Тувалкаин е загубена навеки. Как можех да знам, че един родоотстъп-ник със собствените си ръце ще предаде Камъка с тайната на неевреин? Нали така? Но юдейският Бог те подведе. Допусна голяма грешка. Нали ме разбираш, развратни крадецо? — и противно смигна с око. — Ще целуваш краката ми, за да спасиш резултата от греха си. А сега ми дай моето.

Това беше критичният момент. Еге Тунабою го усещаше. Едва се удържаше да не падне в краката му. Ако беше убеден, че така ще спаси Лейла, щеше да го направи, без да се замисли. Напротив, такава слабост щеше да ускори края, който го плашеше. Реши да постъпи точно обратно. Мушна три пъти показалец в гърдите на Раам и се изсмя:

— Лудият цар. Така ще те назоват евреите. Мозъчните ти връзки са дали накъсо. Всичко си объркал. Масонската атмосфера с еврейската мистика. Копираш оттук-оттам. Не ти е нужен камък, а психиатрия.

— Давай камъка на Тувалкаин, крадецо. Дай божествената тайна, издълбана в него!

— Не си хаби думите напразно!

— Ще ме молиш да ти я върна, разбойнико. На колене ще ме молиш да приема камъка.

— Дори да исках, не бих могъл да ти го дам. Нямам камък. Виж, дошъл съм с празни ръце.

По лисичето лице на Бенжамин Шеба Раам плъзна лукава усмивка. Тръгна към трона си и внезапно спря на стълбите. Погледна премиера и изръмжа:

— Ще ми го донесеш. Ще го донесеш утре на подписването на договора и лично ще ми го предадеш. И аз, Синът на вдовицата, Мечът на Тувалкаин, ще поема камъка и ще възвестя пред всички лидери, че поемам короната на Ционистката империя.

— Ти си побъркан! — извика Калвин. — Ще подпалиш света.

— Така ли, рицарю на голия кръст? — обърна се светкавично към него Бенжамин Шеба Раам. — А ти защо търсиш камъка? Хайде, Калвин, признай си. Не искаш ли за Ватикана мрака на силата и светлината на безсмъртието?

— За възцаряването на Иисус — изкрещя Калвин.

Еге Тунабою удивено се вгледа в двамата.

— Последен шанс, крадецо — усмихна му се Раам. — Винаги постъпвам така. Давам последна възможност, преди да изтегля меча. Всеки има право на втори шанс, нали, крадецо?

— Не ме наричай така.

— Дай ми камъка, разбойнико. Иначе тя ще умре. После и майка ѝ. Накрая ти. Ще пукнеш, след като видиш смъртта на любимите си. Подчини ми се, грабителю.

Дочу се нежна музика. Отново звуци на флейта. И…

— Суна!

Сестрата на Корай Булут, който беше заклан, защото знаеше, че Тувалкаин е Бенжамин Шеба Раам. Кралицата на неговия грях!

Тунабою простена от болка. Това ли беше наказанието за големия му грях?

Суна беше излязла иззад двете предни колони. Носеше дълга бяла рокля с четири реда волани. Раменете и ръцете ѝ бяха голи. Вървеше бавно, без да поглежда към премиера и Калвин. Раам слезе едно стъпало и я посрещна.

— Дъщерята на Зизон — поясни. — Светицата, обрекла се на мощта на вечната свещена светлина.

Истанбул

Гардения спря внезапно. Така беше спряла и предната полицейска кола в пелената от мъгла. Един полицай изскочи от нея и тичайки през засилващия се дъжд, дойде при тях.

Гардения свали прозореца и полицаят промуши цялата си глава вътре.

— Ние сме дотук, господине — каза на седналия отзад Сарп. — Получихме заповед. Въпросните коли са малко по-напред.

— Бяхме се разбрали с Хаккъ Каплан за…

— Шефът е на път — прекъсна го полицаят. — Ще бъде тук до няколко минути. Пристигат и екипи на силите за бързо реагиране и спецназ. Хеликоптерите кацнаха на девет-десет километра напред — посочи нагоре с пръст. — Единият е все още във въздуха. Какво става?

— Нищо — ухили се нетърпеливо Волкан. — Просто малко бързаме.

Полицаят отново се обърна към Сарп:

— Шефът настоя да ви кажа, че ако Синът на вдовицата прощава, той — не. Вие сте щели да разберете.

Естествено, беше разбрал. Усмихна се, мислейки как текат секундите. Полицаят ги изгледа един след друг и каза:

— Желая ви успех — и затича към колата отпред. Онази зад тях също загаси фаровете и изчезна в мъглата.

Гардения отвори вратата и понечи да слезе.

— Какво правиш? — хвана я Волкан за ръката в последния момент.

— Мини на волана.

— А ти?

— Ще мина през гората.

— Но… — опита се да възрази Сарп, но момичето рязко го прекъсна:

— Не губете време. Не знаем какво ни очаква. Ако Тувалкаин наистина е наблизо, значи не е сам. Могат да ни спрат. Един от нас трябва да е отделно и свободен. Аз съм най-подходяща. Всъщност това ми е работата.

Протегна се, взе още един пистолет от жабката и го затък-на на кръста си до узито. Заобиколи и отвори багажника на джипа. Измъкна някакъв дълъг метален сандък и под смаяните погледи на Филиз и Сарп извади от него огромна ужасяваща двуцевка. Кръстоса през рамо и два патрондаша. Като забеляза как натъкмява в пояса си две яйцевидни неща, Филиз рече:

— Седели сме върху погреб.

Гардения рязко захлопна вратата на багажника. Силно прегърна дошлия до нея Волкан. Сарп си помисли, че няма нищо по-комично от целуваща се жена с убийствени оръжия в ръце, опасана с патрондаши като Рамбо. Но в момента не му беше до смях.

Момичето удари с ръка по джипа и извика:

— Тръгвайте — и тичешком навлезе сред дърветата. За няколко секунди се изгуби сред тях с камуфлажния си панталон и жилетка.

Волкан в последния момент забеляза сред дъжда, мъглата и облачността препречилото пътя дърво. Четирима души пред него бяха насочили насреща им късоцевни оръжия.

— Сега го втасахме — извика Сарп. — Права беше Гардения.

Волкан рязко натисна спирачки. Блокираните колела се запързаляха по мокрия път. Спирачките задействаха едва на втория и третия път и рейндж роувърът спря точно пред четиримата злобно намръщени мъже, стоящи в средата на пътя без да трепнат дори. Бронята на джипа беше само на сантиметри от тях.

Слязоха с вдигнати ръце. Къде си, Гардения, рече си Волкан. Сега е моментът. Повали ги тия.

Но Гардения я нямаше никаква.

Истанбул

— Продажна мръсница! Гадина! Дяволска подлога!

Суна дори не се обърна да погледне Оливър Винсънт Калвин. Наблюдаваше съсипания Еге Тунабою. Седна в краката на възкачилия се отново на трона Бенжамин Шеба Раам, който се наслаждаваше на смайването на враговете си. Той прокара накичените си с брилянти и рубини пръсти през косите ѝ.

Еге Тунабою не беше на себе си.

— Суна — промълви, — къде е Лейла, къде е?

Жената вирна глава и остана така мълчаливо. Погледът ѝ сякаш беше отправен към несъществуващи горе звезди. Да не би този побъркан да е дрогирал Суна, помисли си премиерът.

— Лейла — внезапно простена жената — спи. Дъщеря ни спи, Еге.

Премиерът усети как се олюлява. Опита се да се удържи на крака.

Лисичият поглед на Бенжамин веднага улови срива на Тунабою. Яростно дръпна косата на Суна:

— Дъще на Зизон — измърмори, — не плаши крадеца. — После се обърна към Тунабою и изсъска: — Спи, разбойнико. Дъщеря ти наистина спи. Засега. Ако не ми дадеш Камъка с тайната, няма да дочака изгрева.

Британският министър отново беше шокиран. Погледът му се местеше от Суна на Еге и обратно. Премиерът и тази жена имаха дъщеря? Значи Лейла беше момичето на премиера?

В нито един разузнавателен рапорт нямаше такива данни. Вътрешният му глас го предупреждаваше: Престани да разсъж-даваш, Калвин. Дъщерята на премиера е в ръцете на Тувалкаин. Вече нямаш никакъв шанс. Той ще се поддаде. Ще даде камъка на Тувалкаин, за да спаси дъщеря си.

— Предупредих го.

Това беше Суна. Гласът ѝ излезе сподавен и нисък.

Премиерът почувства как гневът плъзва във вените му. Суна изобщо не приличаше на майка на отвлечена дъщеря. Като котка се беше свила в краката на убиеца на брат си и му разрешаваше да гали косите ѝ. А може би… Може би… Не е възможно, но може тя да беше предала Лейла на Тувалкаин. А може би го беше излъгала за отвличането, за да го подмами в капана.

— Обърни се към мен, жено — извика. — Гледай ме в очите, като говориш.

Чак тогава, съпроводена от налудничавия смях на Раам, Суна погледна Еге Тунабою.

— Предупредих го. Кълна се, че го направих. Казах му да се съгласи.

— Аз съм свидетел, крадецо — весело вметна Бенжамин. — Тази нещастна жена изведнъж беше озарена от светлината на Зизон. Прекрасно, нали? Реши да се съгласи с мен. Да се подчини на Тувалкаин. Пошепна ми, че Камъкът с тайната е у теб. Предупреди брат си да не върши глупости. Но този твърдоглавец се запъна да подложи глава под меча на Тувалкаин. Какво повече можеше да направи дъщерята на Зизон?

— Тази курва е истинската убийца — извика Калвин, сочейки Суна. — Тя е палачът.

Суна не реагира. Стана от мястото си в краката на Раам и придържайки воланите на полата, тръгна към премиера. Спря точно пред него.

— Съгласи се, Еге — каза, гледайки го в очите. — Не повтаряй грешката на Корай. Спаси дъщеря ни. Или и нея…

Раам също приближи до тях, за да наблюдава отблизо мъката и срива на премиера. Но в изражението му нямаше нищо такова.

— Съгласи се с него — повтори Суна и хвана ръката му. — Дай му, каквото иска.

Премиерът дръпна ръката си като опарен от огън.

— Не ме докосвай, жено — каза с отвращение. — Ти си братоубийца.

В очите на Суна падна смъртоносна скръб.

— Това е по-добре от детеубиец, Еге — прошепна с глас, напомнящ повече на стенание, вопъл и молба. — По-добре от детеубиец.

На Еге Тунабою се стори, че огън го заля. Олюля се отново.

— Да не искаш да повярвам, че Лейла е в ръцете на тоя побъркан? — изръмжа в лицето на Суна.

Тя затвори очи. Това означаваше „да“.

Бенжамин Шеба Раам я подхвана под мишница и я отдалечи.

— В действителност, крадецо — рече, — си принуден да приемеш. Също както тази дъщеря на Зизон. И ще ти го докажа…

— Пусни я! — изкрещя премиерът. — Да не си посмял и с пръст да я пипнеш…

Бенжамин се разля в трона и го прекъсна, вдигайки ръка:

— Много жалко, крадецо. Принуден съм да прекъсна този драматичен разговор. Трябва да приема новите си гости като любезен домакин.

Вратата на асансьора, който ги свали в проклетата пропаст, изскърца и се отвори.

Премиерът и Калвин викнаха в един глас:

— Волкан!

Калвин веднага помисли: Ромео е тук, къде е Офелия. Значи, не бяха я хванали. Дали пък не я бяха убили?, разтревожи се. Не искаше да повярва в това. Не беше възможно да се залови така лесно капитан от спецназ, агент на МИ6. Усети искрица надежда. Другото момиче и мъжът вероятно бяха изпратената в Малта двойка.

Най-шокиран беше Волкан. Когато вратата на асансьора се отвори и той видя насреща си костюмирания мъж, възкликна ужасен:

— Бенжамин Шеба Раам! — и крадешком погледна Сарп.

— Да — промърмори той. — Това е Тувалкаин!

Щом Филиз забеляза свитата в краката на убиеца на брат ѝ Суна, не успя да потисне изблика на гняв:

— Суна! — извика и понечи да изтича при нея. Но когато тя се обърна към нея, замръзна на мястото си. Досега не беше виждала очи, така пълни с ужас и мъка. Безнадежност или молба означаваше този поглед?

Пръв се окопити Волкан. Веднага отиде до Еге Тунабою.

— Добре ли сте, господин премиер?

Що за безсмислен въпрос? Лицето му беше позеленяло.

— Дъщеря ми — отговори тихо премиерът. — Дъщеря ми е в ръцете му. Ще я убие.

Лейла! Изведнъж си спомни сцената в дома на Суна. Значи, премиерът беше прошепнал името на дъщеря си, влизайки в стаята, където той го чакаше, понеже мислеше, че ще завари там нея. Но как беше възможно това? Дъщеря му беше починала много отдавна. А това момиче? Не беше за вярване. Дъщеря на премиера от Суна?

Суна отново вдигна очи към тавана, сякаш съзерцаваше звездите.

— Предупредих го — прошепна. И внезапно избухна: — И теб предупредих, Сарп Кая. Примолих ти се. Да не правиш грешката на Корай.

— А аз се заклех, че ще изтръгна сърцето на убиеца, прерязал гърлото на брат ти. Казах ти да не говориш така повече. Сега обетите ми станаха два, Суна. Ще изтръгна сърцето и на палача, и на лудия, дал ножа в ръцете му да замахне срещу Корай и кой знае колко още хора. Кълна се. И твоето.

Изненада се, когато Суна го погледна. Очите ѝ сякаш го умоляваха: „Направи го, веднага“.

— Млъквай! — прогърмя Раам от трона си. — Ако все още си жив, това се дължи на грешка. Ако Скорпиона си беше свършил работата, сега щеше да си при приятеля си. Не си хаби въздуха напразно. Защото когато Тувалкаин ти пререже гърлото, ще имаш нужда от него.

Внезапно се втренчи весело във Волкан:

— А вие, господине, призрак ли сте? О, разбира се, ти си агентът, нает от този фалшив рицар да предупреди дъртия крадец, че Тувалкаин ще го убие.

Раам сграбчи от корен косата на Суна и обърна главата ѝ към себе си:

— Това никак не подхожда на дипломат от световна величина, нали, дъще на Зизон?

Лицето на Суна се сгърчи от болка.

— Както и да е, щом вече всички сме тук, да се насладим на момента — продължи Раам. — Не мисли, че съм те забравил, крадецо. Тувалкаин спазва обещанията си. И като каже: Ще го докажа, го прави.

Неочаквано между тях и Бенжамин затанцуваха букети от светлини, цветовете се смесиха и образуваха неясни форми. Когато танцът спря, формите се изясниха.

— Лейла! Момичето ми! — проплака премиерът Тунабою.

Холограмата пред тях представляваше фигура на младо момиче. Лежеше върху нещо подобно на операционна маса. До главата ѝ стояха двама намръщени мъже с бели престилки.

Суна гледаше изображението като омагьосана. Колко е красива, Господи, помисли си. Като фея. Обърна поглед към премиера. Очите им се срещнаха. Единият сякаш търсеше пощада. Другият умоляваше с поглед.

Сарп и Волкан пък наблюдаваха колоните. И двамата мислеха за едно и също. Как да излязат невредими от тук заедно с премиера и дъщеря му. Но как да спре въоръжените мъже, които току-що забеляза сред колоните? Не изглеждаше постижимо. Даденото му от Волкан оръжие беше отнето при залавянето им. С юмруци ли щеше да излезе срещу автоматите, изстрелващи не знам колко си куршума в секунда? Не му пукаше за британеца, но как щеше да предпази премиера и Филиз? И къде беше Лейла? Дали беше скрита в същата сграда? За пръв път след убийството на Корай Сарп пожела да види до себе си комисар Хаккъ Каплан и всичките му хора. Хайде бе, Хаккъ Барута, рече си. Запали кибрита си!

Светлините, пренасящи изображението на Лейла, постепенно изчезнаха сред воплите на Еге и Суна.

Бенжамин Шеба Раам погледна доволно премиера:

— Удържах на думата си, крадецо. Показах ти твоето. Сега ми дай Камъка с тайната. Спаси я.

— Какво толкова има в този камък? — не сдържа гнева си Тунабою.

Калвин веднага се намеси. Преживяната паника рефлектираше в гласа му:

— Информация за създаването на антиматерия. Слънцето вече ще свети само по волята на Тувалкаин. Ще засипе онези, които не му се преклонят, с огън и жупел. Ще унищожи всички ви, както Господ е постъпил със Содом и Гомор.

— Глупак! Това вече го имам. Слънцето е в ръцете ми. Аз управлявам светлината и мрака. Търся Божествената сила. Безсмъртието.

— Какво? — викнаха всички едновременно.

Гласът на Корай от диска прозвуча в ушите на Сарп и Филиз. „Тувалкаин търси безсмъртието. Иска да бъде не император, а Бог.“

Раам лудешки се разсмя.

— Безсмъртието. Камъкът на Тувалкаин ще ми даде тайната на синтетичните клетки.

— Ти си глупак — викна Сарп. — Синтетични клетки вече се произвеждат.

— Знам, знам — изхили се Раам. — Наивна работа. Още е в зародиш. Съществуването и животът им зависят от човека. А синтетичните клетки, които ще направя аз, сами ще решават съществуването си. Сами ще планират живота си и ще нарастват. Ще унищожават препятствията пред себе си — и замълча за момент. После изведнъж изкрещя: — И ще се размножават. От една синтетична клетка могат да произлязат милиони, милиарди живи същества. Тувалкаин ще създаде хора с гена на Давид. Евреинът ще се превръща в евреин. Ще се създаде нов свят под господството на израилтяните. Храмът на Соломон ще изникне отново от Маслинената планина.

Раам се изправи и каза на премиера:

— Ела. Коленичи пред Тувалкаин. Моли го за милост.

Еге Тунабою изведнъж се отърси. Каквото ти е писано, помисли си. Не искаше да става така. Но се беше случило. Нито той, нито Суна и Лейла можеха да избягат от предопределеното. Никой не можеше да избегне съдбата си.

— Я стига! — извика. — Ще ти кажа само едно нещо. Огънят първо изгаря себе си. Ще изгориш в собствения си огън и ще изчезнеш.

— Това много ми допадна, крадецо. Добре, че го каза. Утре и аз ще подпаля разни места. Истанбул например — и се обърна към Калвин: — И Лондон. Колко ли милиона ще умрат? Десет ли, двайсет ли? Или трийсет? Това зависи от теб, крадецо. Сега чуй заповедта на Тувалкаин, Синът на вдовицата — и протегна ръка към Еге Тунабою: — Утре ще паднеш в краката ми пред целия свят и ще ме молиш да взема камъка. А аз ще подаря живота на милиони.

— Никога.

— Тогава гледай. Виж какво ще стане, когато поискам. Трепери пред мощта ми!

Пак сграбчи косата на Суна. Взе от масичката спринцовка и я заби във врата ѝ.

Всички изтръпнаха.

— Огънят на Тувалкаин — изкрещя неистово. Изпразни наведнъж лилавата течност. Последва истеричен кикот.

— Гори. Огънят обхваща всичките ѝ органи. Ето това чака и дъщеря ти. И тя ще изгори така пред очите ти, крадецо…

— Лейла! — простена Суна, гърчейки се от болка. Протегна ръка към премиера.

— Спаси детето ни, Еге… Спаси… Лейла… — тялото ѝ се разтресе от глава до пети.

— Суна!

Безпомощност завладя Еге Тунабою, докато наблюдаваше опитите на Суна да се изтръгне от ръцете на вкопчилия се в косите ѝ Раам. Не можеше да направи нищо, за да я спаси. Наистина, хората сред колоните приличаха на клоуни, но оръжията им бяха истински и съвсем не комични. Волкан, Сарп и Филиз бяха настръхнали от ужас.

— Нали не мислиш, че ще те оставя дълго да живееш, като се противопоставяш на заповедите ми, дърт негоднико? — изрева Бенжамин Шеба Раам.

Суна се опита да каже нещо. Раам така я дръпна към себе си, че щеше да изскубне косата ѝ.

— Ако крадливият ѝ баща не беше отмъкнал моята собственост, можеше да има някакъв шанс. Но както казват, всяко нещо си има граници.

Ухили се мръснишки. Изгледа всички с луд поглед.

— Хайде — викна в лицето на Суна, — предай поздрави на безглавия си брат!

Пусна косата ѝ. Тялото на Суна се строполи на пода като празен чувал. Раам подритна трупа с крак и го търколи по стълбите. Филиз не можа да издържи повече и се затича натам.

— Не я пипай! — извика Сарп. — В никакъв случай!

Раам любопитно го изгледа.

— Прав е — потвърди весело. — Не пипай, красавице. Светът скоро ще се запознае с този вирус. Аз го наричам „Пираня“. За миг довършва човека.

Двамата едновременно забелязаха надигащите се по тялото на Суна фистули. Мехурът на мястото на забиване на спринцовката бързо се увеличи пред очите им и се превърна във възпален оток. После отоците се появиха по ръцете ѝ.

— Дяволско изчадие! — викна Сарп, стискайки юмруци. Беше решил да го атакува, след като така или иначе щеше да убие всички им. Спогледаха се с Волкан. Явно и той беше готов. Но погледът на Бенжамин Шеба Раам стресна и двамата. Той гледаше нещо зад себе си. На мястото на асансьора. Сякаш противното му лице светна отведнъж.

— Да ви представя изключителния командир на батальона за отмъщение.

И вдигна ръка като победоносен римски военачалник.

Всички се обърнаха. Пръв изненадано извика Оливър Винсънт Калвин.

— Гардения?!

Волкан Демиркан беше застинал като бронзова статуя. Сарп и Филиз се заковаха на местата си. Еге Тунабою гледаше неразбиращо облечената като Раам красива руса жена.