Синът на вдовицата

Между тях имаше най-много две крачки. Когато Волкан скочи отгоре му, видя как ръката му бързо се издига. Бяха паднали заедно. Опита се да го обърне и да извади с пръсти онова, което беше пъхнал в устата си, но беше късно. Когато полицаите дойдоха, вече бълваше бяла пяна. Със силен гърч тялото му се изпружи и застина. Смъртта настъпи за по-малко от десет секунди.

Двама полицаи рязко издърпаха Волкан от трупа. Докато той се опитваше да им обясни, че е дипломат, трети отвори червената раница и извади четири вързани едни за друг пожарогасителя.

Вечерта по РАИ 1 прочетоха официалното изявление на полицията за намерените туби в раницата на терориста, заловен от турския посланик, който беше изгубил в нападението жена си и дъщеря си.

„Специалистите откриха във флаконите силно отровен газ. При ужасяващото нападение не се е спасил никой от влака, в който се е качил един от очевидно двамата терористи. Жалко, но триста двайсет и шест души…“

Нямаше нужда хората да знаят повече. Не биваше да се всява паника с обяснението, че щом газът се смеси с въздуха, веднага атакува дихателната система, причинява верижни мозъчни кръвоизливи и незабавна смърт.

Волкан Демиркан шофираше колата непосредствено до мъжа на тротоара. Заради бавното си придвижване в лявата лента беше събрал опашка след себе си. Не обръщаше внимание на гневните клаксони. Срещна погледа на мъжа. Той се ухили и му махна с ръка. Обърна се и продължи по пътя си. Малко след това прегърна чакащото го момиче, също с раница на гърба.

Настъпи газта и се отправи към пресичащия булевард „България“ подлез. Даде десен мигач, за да влезе в средната лента. Когато погледна в огледалото, видя по нея да се движи военен конвой. Състоеше се от три коли — две патрулки, предвождани от джип. Спря мигача и намали, за да даде път на конвоя. Докато джипът го изпреварваше, отдясно видя войника на волана, който не отделяше очи от пътя. До него седеше офицер, изправен като бастун. Конвоят забързано се отдалечи.

Волкан покара още малко в лявата лента, даде отново мигач и премина в дясната. Но не увеличи скоростта. Не желаеше да се лепне зад военните.

Подмина пресечката с „Пенчо Славейков“ и заслиза към подлеза. Погледна вляво. Направи му впечатление липсата на насрещно движение. А този участък беше много натоварен по цял ден. Заради поглеждането вляво не забеляза как веднага след кръстовището трима войници излязоха иззад дърветата и спряха движението зад него. Със светлоотразителната си жълта палка единият отклони колите към „Славейков“.

Запали фаровете преди навлизането в двестаметровия подлез. Това беше по-скоро тунел. Тунел, който към средата завиваше наляво.

Влезе в подлеза и точно в средата на завоя видя сложена от военни бариера. Дали не бяха от предишния конвой? Три патрулки и джип. Преградилият пътя войник с автомат му махна да спре. Нямаше как. Пътят беше изцяло преграден. Спря.

Докато да натисне копчето за сваляне на прозореца, войникът вече беше отворил вратата.

— Слезте.

— Моля?

— Слизай!

Тонът му беше рязък. В това време от джипа слезе офицер.

— Моля, господин Демиркан. Направете каквото ви казват. Веднага. Незабавно напуснете колата.

Обърнал се беше към него на фамилия. Значи го познаваше.

— Какво означава това…

Не успя да довърши. Изключително учтивият дотогава офицер го хвана за ръката и го издърпа навън.

— Слезте, ви казах. Веднага.

Всъщност вече беше слязъл.

— Мобилният ви?

— Ей, хайде да ми…

Пак не успя да довърши. Сега войникът го обискира грубо. Извади телефона от джоба на панталона му и взе портфейла с личната и банковите му карти.

— В джипа — рязко изкомандва офицерът. — Живо, живо!

Заведоха го с блъскане до джипа. В същото време от едната патрулка излезе цивилен. Войниците набързо свалиха пуловера на Волкан и му го хвърлиха. Цивилният го нахлузи и се затича към мерцедеса. Волкан видя как единият войник хвърли през прозореца в колата му телефона и портфейла. Цивилният на волана освободи ръчната спирачка и даде газ. Оставеният с включен двигател мерцедес изтрещя и се втурна напред.

Колата с ръмжене премина край издърпаната встрани от двама войници бариера. Зави и се изгуби от погледа. Сигурно отдавна беше излязла от подлеза. „Седемнайсет секунди“, викна един войник с хронометър в ръка.

Волкан Демиркан беше шокиран. Да му бяха казали предварително, никога нямаше да повярва. Посланикът на съседна страна отвлечен посред бял ден и то от военни. Да не би пък да не бяха военни? Всеки можеше да намери униформа.

Обърна се към офицера, който още го държеше за ръка. Дръпна се и освободи ръката си.

— След като се обръщате на име към мен, значи знаете кой съм. Напомням ви, че извършвате престъпление в международен мащаб. Незабавно ми дайте обяснение.

Офицерът възпитано се усмихна.

— Мога единствено да се извиня, господине. Аз съм военен и изпълнявам заповеди. И сега това направих. Само това мога да ви кажа. Сега ви моля да се качите в джипа. Извинете мен и подчинените ми за грубото поведение.

Колко правилен английски говореше офицерът! Много рядко българите говореха такъв перфектен английски.

Нямаше какво да се прави. Качи се в колата, без да се налага да го бутат. Офицерът седна до него. Тогава Волкан забеляза затъмнените задни стъкла.

— Следяхте ли ме?

— Не, господине.

— Не бяхте ли в онази военна кола, която преди малко мина покрай мен?

— Не, господине.

— Как така? Само преди няколко минути ме изпревари съвсем същият конвой от три служебни коли и джип.

— Така е, господине — леко се усмихна капитанът.

— Те ли ме следяха?

— Ние от сутринта сме на подлеза.

Демиркан усещаше как го заливат вълните на гнева.

— А те? — попита ядосано.

— Те минаха пред вас и продължиха.

— Значи сега ми казвате, че отвличането ми е планирана операция? Отвличането на посланик?

Офицерът не отговори. Войникът се качи, седна зад волана и попита:

— Можем ли да тръгваме?

Вероятно капитанът беше направил незабелязан от Волкан жест, защото момчето веднага се обърна напред.

— Защо? — изкрещя Волкан.

Капитанът го погледна напълно спокойно.

— Извинете ме, господине. Не зная. Разбирате, че дори да знаех, нямаше да ви кажа. Ясни са ви тези неща. Наредено ми е да ви взема и отведа. При изключителна секретност. И аз изпълнявам заповедта. Толкоз. А при това вие не сте отвлечен, господине. Колата ви в този момент напуска София. Опасявам се, че ще претърпи катастрофа — и погледна посланика. — Казах ви повече от допустимото. Сега не създавайте повече проблеми.

Тогава Волкан забеляза вълнената качулка в ръцете му.

— Сложете това на главата си.

Другата врата се отвори и още един войник седна до Волкан. Разбрал, че посланикът няма да изпълни нареждането, капитанът насила нахлузи качулката на главата му. Наоколо притъмня.

Заради качулката Волкан не виждаше нищо друго, освен черна стена. Опита се да прецени посоката по завоите на джипа. Невъзможно беше. Джипът завиваше твърде често.

Спомни си казаното снощи от българския външен министър Уди Стоичков: „Скачай в колата и пристигай, комшу. Нямаш нужда от шофьор и официално облекло.

„Може да объркам пътя, Уди. Само веднъж-дваж съм го минавал. И винаги с шофьор.“

„Няма да го объркаш. Излезеш ли на булевард „България“, карай все направо. Мини през подлеза и карай до кръстовището с „Никола Петков“. Оттам ще видиш гората. Като завиеш по шосе 63, пътят за Бояна ще ти остане вдясно. Ще видиш няколко разклонения. По което и да тръгнеш, ще те изведе. Но ако искаш, ще ти пратя ескорт.“

„Вместо него предпочитам Седат.“

„Комшу, той само ще те води. Ти ще управляваш колата.“

„Добре, добре. Ще дойда сам. Все ще се оправя.“

„Разбрахме се тогава. Но непременно те чакам. Никакво отмятане. Поканата е специално за теб. Ще видиш.“

Гласът още звучеше в ушите му. „Излезеш ли на булевард „България“, караш все направо. Минаваш през подлеза…“

Подлезът. Където го отвлякоха!

Мили Боже! Не можеше ли да стигне по друг път до резиденцията на премиера? Разбира се, можеше. Всеки път в София в края на краищата извеждаше до Бояна. А резиденцията беше в гората. Обаче Уди подробно му беше описал маршрута. Следователно българският министър участваше в капана.

По време на пътуването не получи от офицера нито един отговор на въпросите си, освен: Извинете ме, господине. И не след дълго престана да пита.

Прикладът на новия късоцевен ТТРПК-14 на седналия от дясната му страна войник го блъскаше в гърдите при всяко разлюляване на джипа. Това оръжие имаше много голяма ударна сила и далекобойност. Подробно ги бяха запознали с него в Полицейската академия. Засега се използваше единствено в специалните бойни части. Значи беше отвлечен от спецназ. Доколкото видя, всички войници в тунела бяха с такова оръжие. Шансът за оцеляване на целта беше равен на нула. Защото в момента на попадението куршумът избухваше като ръчна граната.

Спряха с рязко натискане на спирачките. Не виждаше, но чуваше.

— Документите ви — наредиха строго отвън.

Чу шумолене на хартия.

Кратко мълчание.

— Изгаси двигателя и чакай.

Капитанът понечи да възрази.

— Чакай! — този път гласът беше по-рязък. Подчинението на капитана му се стори странно. Нямаше съмнение, че мястото беше строго охранявано и постовият можеше да си позволи да държи тон на кадрови офицер.

Това не може да е Бояна, помисли си Волкан. Пътуването беше продължило може би повече от час. А резиденцията на премиера Тодор Петров беше на пет минути от тунела. Това беше друго място.

Макар да знаеше, че няма да получи отговор, попита:

— В Бояна ли сме? Там ме чакат премиерът и външният ви министър.

Както и предположи, отговор не последва.

След известно време отново чу шумолене на хартия.

— Минавай!

Шофьорът включи двигателя, но известно време почака. Чакаше да вдигнат бариерата. Бавно подаде газ.

Сега липсваше монотонният звук от триенето на гуми в асфалт. Сякаш се движеха по шосе. Колата леко подрусваше.

За да не издаде паниката си, измърмори:

— Пътят е развален, а? Или е станала война и сме на фронта?

Капитанът не реагира на духовитостта му. Отдясно реагираха с удар на приклада в гърдите му.

Изведнъж Волкан Демиркан избухна.

— Виж какво, капитане — кресна изпод качулката за сняг. — Кажи на това псе до мен да внимава с оръжието. Ако продължи да ме блъска в гърдите, при пръв удобен случай ще му навра дулото в…

Капитанът разбра продължението. И войникът вдясно отдръпна от гърдите му ТТРК-14.

Продължиха още половин час и отново спряха рязко.

Отвън се разнесе тропане като по чакъл. Бяха пристигнали.

Всички врати на джипа се отвориха. Военните от двете му страни тръгнаха да слизат. Капитанът го хвана подръка и го поведе. Офицерът се стараеше да бъде колкото е възможно по-предпазлив, но за Волкан Демиркан не беше лесно да слезе със завързани очи. Докато протягаше в празното левия си крак, удари някъде дясното коляно. Изпъшка от болка.

— Махнете вече това от главата ми!

Не го махнаха.

Прав беше, под краката му имаше чакъл.

— Дотук, господин Демиркан — прошепна му офицерът. — Моите задължения свършват дотук. Отново моля за извинение, господине.

Волкан измърмори нещо неразбираемо. Беше напълно объркан. Наистина беше отвлечен. Но що за отвличане беше това? Не бяха вързали ръцете му. Устата му не беше запушена. Капитанът беше изключително учтив. Оставаше само да му се хвърли на врата. Но какъв тогава беше смисълът на всичко това? Само му бяха попречили да види къде го водят.

Вратите на задните коли се затвориха. Чу някой да казва:

— Четирийсет и шест минути и трийсет и седем секунди.

Друг отвърна:

— Двайсет и три секунди предварително.

Значи бяха приключили операцията двайсет и три минути по-рано от планираното. Чу как докаралият го джип и трите служебни коли се отдалечават.

Хванаха го под мишниците. Направи няколко плахи стъпки по чакъла. Мъжът отдясно предупреди:

— Стъпала! — толкова бяха внимателни. Леко повдигна крак.

— Четири стъпала!

След четирите стъпала излезе на равно. Сякаш там го чакаше някой. Чу шум на токчета. Тънки женски токчета.

Преведоха го през някаква врата. Волкан Демиркан вече усещаше, че е в затворено помещение. След три-четири крачки почувства преминаването през друга врата. Приличаше на тежка. Защото му се стори, че един от водачите му се затрудни с отварянето ѝ. Преброи още четири стъпки и внезапно токчетата пред него замлъкнаха.

Някаква ръка се протегна и свали качулката му. Буйните му коси плъзнаха по челото и той затвори очи, за да се предпази от силната светлина насреща си. И я видя през мигли. Пред него стоеше красивата руса секретарка на българския външен министър Уди Стоичков.

Жената беше прибрала на кок дългата си руса коса. Това ѝ придаваше сериозен и официален вид. Когато и да я видеше, Демиркан си представяше прекрасната ѝ коса, разпиляна по голите рамене. Обаче сега не му беше до зелените очи на Ирена, чипия нос и подлудяващите форми на гърдите ѝ, подаващи се през сякаш нарочно забравените разкопчани две копчета на блузата.

— Протестирам срещу това безобразие — каза гневно на жената, като се опитваше смутено да се усмихне.

Ирена сякаш искаше да каже нещо, но сумтящият през нос Волкан не ѝ позволи.

— Веднага някой да ми даде смислено обяснение. И незабавно да ме върнат в посолството. Веднага! Чуваш ли, Ирена?

— Моля за извинение, уважаеми господин посланик — с треперещ гърлен глас отговори жената.

— Извинение ли? Днес от сутринта някой все ме моли за извинение, но никой не ми казва какво става.

— Наистина молим за извинение… Много съжаляваме…

— Съжалявате значи. Получавам покана. Тръгвам към резиденцията — да, разбира се, забравих да спомена, че непременно трябваше да съм без шофьор. И посред бял ден по маршрута съм отвлечен от спецназ с автомати. Нахлузват ми страховита маска на главата и вие само съжалявате!

Волкан млъкна. Вниманието му бе привлечено от часовника над вратата зад гърба на секретарката. Тринайсет и трийсет и три. При навлизането му в подлеза беше максимум дванайсет и половина. Значи всичко беше свършило за близо четирийсет и пет минути.

Очевидно не бяха се отдалечили много от София. А може би го бяха разходили из града.

— Къде съм? — изкрещя. — Чакам обяснения. Веднага.

— Добре дошъл, комшу.

Докато Ирена кършеше ръце и се опитваше да измисли отговор, двойната врата зад нея се отвори и се показа веселото лице на българския външен министър Уди Стоичков, който му беше устроил този капан. Той здраво разтърси ръцете на Волкан, сякаш нищо не беше се случило.

— Уди, ще ми обясниш ли този маскарад или като се върна в посолството да поискам обяснения с нота?

Министърът го хвана подръка и го поведе към вратата, от която току-що беше излязъл.

— Малко търпение, друже.

— Търпение ли? Доведоха ме тук против волята ми. Войниците ви насила ме отвлякоха, Уди. А ти се смееш.

— И пак търпение, комшу — каза Стоичков и посочи с глава към вървящата от другата му страна секретарка.

— Ирена от снощи се старае да организира възможно най-учтивото ти докарване. Дори докато пътувахте, чух как дава указания на специалния екип по радиостанцията. Ти си достатъчно умен, приятелю, та да не обиждаш красивата жена, която толкова се занимава с теб.

— Още ли няма да ми кажеш какво става, Уди?

Заедно преминаха през отворените пред министъра врати. Волкан видя, че Ирена и другите останаха отвън. Повече и крачка нямаше да направи. Спря. Рязко издърпа ръката си от тази на министъра.

— Какво е това място, Уди?

Министърът отново го хвана подръка и докато го водеше към асансьора вляво, тихо прошепна:

— Ка Де Се.

Каза го толкова тихо, че не се чу.

— Какво е това?

Министърът го дръпна в асансьора и натисна едно копче. Вратата се затвори и бързо потеглиха надолу.

Уди Стоичков пусна ръката на Волкан. Докато оправяше дрехите си, тихо каза: Комитет за държавна сигурност.

Значи това беше много секретно място, където се съхраняваха най-важните тайни на българската държава и се вземаха най-секретните решения. Всички държави имаха подобни учреждения. Сателитите не можеха да ги подслушват. Място, в което отникъде не можеше да се проникне, недостъпно за камери. Такива места се смятаха за сърцето на държавата. И сега той беше в сърцето на българската държава. Насила го бяха довели при това. Но защо?

— Защо съм тук?

— Така трябва, приятелю.

Асансьорът друсна и спря. Вратата се отвори. Стоичков излезе пръв. Мястото приличаше на кутия. Министърът спря пред скенера отпред. Притисна към устройството на нивото на главата си първо дясната, после лявата си длан и изчака. Устройството светна в червено. Министърът вдигна глава, погледна уреда и в този момент червената светлина бързо затанцува наляво-надясно.

После стана зелена.

— Уди Стоичков — произнесе министърът към устройството. — Мъж. 67 години. Ръст един и седемдесет и два. Тегло осемдесет. Кръвна група B, Rh положителен. Данни за ДНК…

Докато устройството анализираше данните, Стоичков се усмихна и поклати глава. Намигна на Волкан.

— Защо съм тук, Уди?

На помощ му дойде металният глас на устройството:

— Правомощия от първа степен. А08. Допуск до тринайсет трийсет четири седемнайсет. Единайсет трийсет и четири и седемнайсет GMT.

Металната стена пред тях изведнъж се плъзна в две страни. Министърът поведе Волкан по металния коридор отпред.

— Трябваше да дойдеш тук, приятелю. Но ако ме питаш защо, не знам.

— Не знаеш ли?

— Не. Но ти ще научиш след малко. Аз не знам, но ти ще разбереш.

— А защо с отвличане бях доведен тук? Поне това ми кажи.

— Принудени бяхме. Англичаните настояха за това.

Волкан млъкна от изумление. Мозъкът му се опитваше да осмисли последните четири думи.

— Англичаните ли?

— Да. Британският външен министър иска да говори с теб — и погледна в изумените очи на Волкан. — А и ти не си отвлечен, приятелю — допълни. — Излезе с колата на неделна разходка. И за съжаление претърпя катастрофа..

Истанбул

Сарп беше длъжен да предвиди опасността. Отправи стотици напътствия към Филиз и излезе. Известно време не биваше да кара колата. Всъщност от блъскането тук-там БМВ-то не беше много използваемо. Тръгна към ъгъла на улица „Гюнешли“ и спря излизащо от немската болница такси.

Слезе една пресечка преди блока с кабинета си. Известно време наблюдава сградата. Веднага ги забеляза. Полиция, рече си. Единият се правеше, че продава гевреци по това време на нощта. Другият уж лъскаше обувки.

Нарочно тръгна към тях и сложи крак върху сандъчето за обувки. Полицаят се стресна от неочакваната му постъпка.

— Има ли някакво движение — попита усмихнато Сарп.

— Моля?

— Някой да е влизал или излизал, питам.

— Никой не си е лъскал обувките — измърмори полицаят. — А и нямам от вашата боя.

— Аз няма и да ги боядисвам.

Объркването на полицая развесели Сарп.

— Аз — каза, навеждайки се към него — съм собственикът на кабинета. — Видя ли някого?

— Не — отговори служителят притеснено.

Продавачът на гевреци забеляза, че колегата му разговаря с наблюдаваното лице, и тръгна към тях.

— Добре — каза Сарп и свали крак от сандъчето. — Отивам да си взема някои нужни неща.

Тръгна към блока, оставяйки двамата в недоумение. Както и предполагаше, полицията го следеше. Почти чу как, едва преодолели изумлението си, докладват на комисаря по радиото: „Въпросното лице е тук“. Сигурно наблюдаваха и дома му. Добре направих, че премълчах за Филиз, каза си. Поне нея да не забърквам в тази каша. В противен случай и пред тях щяха да стоят ваксаджия и геврекчия.

Блокът беше чист и поддържан. Първият етаж беше изцяло зает от фризьорски салон. На втория бяха офисите на известна туристическа агенция и застрахователно дружество.

Кабинетът му беше на третия етаж. В съседство имаше зъболекар и адвокат, а насреща — психиатър.

Качи се в асансьора и натисна копчето за третия етаж. Обзе го тревога. Дали нямаше да завари вратата зееща?

Тя беше затворена. Извади ключовете и предпазливо отключи. Тихо се вмъкна и предпазливо затвори след себе си. Тръгна от малкото антре към коридора вляво. Изключително луксозният кабинет — по-скоро салон — беше точно насреща му. До него беше стаята на Филиз.

Отвори остъклената врата и неволно извика:

— Мръсно копеле!

Убиецът го беше изпреварил.

Всичко беше нагоре с краката. Стъклената маса беше прекатурена. Компютърът — на пода. Шкафовете и чекмеджетата бяха изпразнени, книгите бяха разпилени по земята. Всички столове и кресла, дори кушетката за прегледи бяха нарязани и изтърбушени. Може би с ножа, прерязал гърлото на Корай.

Хаосът беше по-голям, отколкото в дома на Корай. Сякаш беше минал ураган. Стаята на Филиз беше в същото състояние. Кухнята, банята… навсякъде.

„Какво търси копелето?“, запита се. За да докара всичко в това състояние, са му били нужни поне час-два.

Известно време се оглеждаше с празен поглед. Когато шокът премина, се опита да изправи луксозната стъклена масичка. Гадното му копеле. Вдигна компютъра. Постави дисплея на масичката. Дано болничните картони са запазени, се помоли, докато го включваше. От устройството се разнесоха странни звуци. Тъмният екран изведнъж светна. Доктор Сарп Кая се разтърси от нов шок. На екрана стоеше огромен кръст с черна дръжка.

Подписът на Тувалкаин!

Нямаше смисъл да остава тук повече.

Като светкавица изхвърча от сградата. Докато минаваше покрай ваксаджията на отсрещния тротоар, забеляза как прибира радиотелефона в джоба си. Най-вероятно беше съобщил в центъра, че заподозреният е излязъл.

— Качи се горе — просъска на минаване. — И кажи на комисаря да преследва убиеца, а не мен!

Тръгна към дома си, макар и да знаеше какво ще завари. Вече се съмняваше във всекиго. Подразни се, като срещна погледа на таксиметровия шофьор в огледалото:

— Има ли нещо?

Шофьорът изглеждаше изненадан:

— Не. Какво да има?

— Не знам, теб питам. От самото начало си ме зяпнал в огледалото.

— Не се ядосвай, друже — ухили се шофьорът. — Сякаш си видял дявола…

Кой знае как изглеждам, помисли си. Недоспал, съсипан, уморен, бесен, уплашен и гладен…

— Де да го бях видял — промърмори.

— Моля? Казахте ли нещо?

— Да бях го видял, викам.

Шофьорът леко извърна глава към прозореца и се загледа в кършещото бедра под минижупа момиче на тротоара.

— Неее — изгъргори, без да отделя поглед от краката на момичето. — Защо ти е да гледаш дявола бе, братче? Гледай ангелите!

Сам хареса шегата си. Заля се в смях и погледна клиента си в огледалото. Но като видя изражението на Сарп, усмивката му замръзна. Тоя или е утрепал, или ще утрепа някого, помисли си. И повече не проговори. Докато Сарп не му каза да спре.

На няколко пъти спираха и потегляха. Постоянно сменяха посоката. Така се опитваше да заблуди евентуалните преследвачи. После внезапно се отказа поради загнездилата се в ума му мисъл.

— Дай към „Ниспетийе“ — нареди на шофьора. — Карай към квартал Алкент.

Че защо му беше на убиеца да го следи? Можеше да влезе в дома му, да си сипе уиски и да го чака, метнал крак връз крак. На негово място така щях да направя, помисли си.

Докато таксито влизаше в квартала, беше спокоен неочаквано и за себе си.

— Чакай вдясно. Ако не се върна до пет минути, викай полицията.

— Какво? — шофьорът го гледаше ужасен. — Полицията ли?

— Прави каквото ти казвам. Моля те. Изчакай. Потърси ги, ако не дойда — пъхна стотачка в ръката му през прозореца и се отдалечи.

Наближаваше полунощ. Повечето съседи спяха. Тихо се качи на четвъртия етаж. Докато пъхаше ключа в ключалката, си мислеше дали сърцето му няма да се раздумка като тъпан, но не стана така. Беше спокоен. Ужасяващо спокоен. И все пак допускаше какво ще намери.

Завъртя ключа и отвори. Протегна ръка през пролуката и включи осветлението. Светна и лампата на хола вляво.

Убиецът отново го беше изпреварил. Бавно се прокрадна през коридора и погледна в хола.

Точно както очакваше. Домът му, също като кабинета, приличаше на бойно поле.

С една разлика.

Комисар Корай Булут. Седнал в едно кресло насред хаоса, се усмихваше и го чакаше.

— Добре дошли, докторе — прошепна. — Вече мислех, че няма да дойдете.

Сарп тръгна сред разхвърляните вещи като пострадал от земетресение.

— Очаквах, че вие и хората ви наблюдават дома и кабинета ми.

— Вашата секретарка…

Сарп сепнато се обърна.

— Да не ѝ се е случило нещо?

— Бъдете спокоен — каза комисарят, като видя изписания по лицето му страх. — Как се казваше? Такова…

— Филиз Буран.

— Да, госпожа Филиз и сестрата на Корай Булут, госпожа Суна, са в безопасност. В момента са в хола на дома ѝ в Джихангир заедно с трима мои хора. Секретарката ви е много възпитана и умна жена. Щом научила, че подчинените ми от часове наблюдават дома ѝ отвън, веднага ги повикала да ги почерпи. Заместникът ми страшно харесал баницата.

— Престанете, моля ви — каза рязко.

— Добре — отговори Хаккъ Каплан. — Но при едно условие. Вече ми кажете истината. И ми обяснете какво означава този знак на стената…

Сарп едва тогава забеляза изрисувания с червен спрей на стената кръст с дръжка. Настръхна от ужас. Червената боя се стичаше надолу като кръв.

— Какво е това, докторе?

Дали щеше да разбере, ако му отговореше, че е подписът на Тувалкаин? Но нямаше и намерение да му казва. Дори се насили да се усмихне:

— Ами… Опит на непрофесионален художник.

— Непрофесионален художник ли?

— Като гледах графитите на младежите по стените, си мислех, че е лесно да се работи със спрей. Но не било вярно. И всичко оплесках. Ще се наложи боядисване. Няма как.

— Да не искате да кажете, че това е ваше дело?

— Казвам, че не успях. Вярвайте ми, че една сърдечна операция е по-лесна от спрея.

Комисарят се усмихна скептично.

— Ясно. Значи, вие го нарисувахте, но неуспешно. Боята е била повечко и потекла.

— Точно така.

Хаккъ Каплан хвана Сарп за яката и го изправи.

— Но все още не сте ми казали какво е това.

— Ами… Символ.

— О! — отговори Хаккъ Каплан. — Естествено… Символ. Да де… Как пък не се сетих? Сигурно е масонски…

Масонски ли? Тоя знае ли, че съм масон?

Той ако не знае, та кой ли друг? Полицай е все пак. Трябваше да има цялата информация за него. Кой знае какво ли не още…

— Да — отговори направо. — Масонски символ е.

— Тоест масоните имат и други символи, освен пергела и правоъгълника?

Задоволи се с кимване.

Позвъняването на телефона спаси Сарп от нов въпрос. Хаккъ Каплан отвори и се заслуша. Усмихнато гледаше Сарп.

— Един таксиметров шофьор се обадил в полицията. Казал, че докарал някакъв мъж на този адрес, който му заръчал ако не се върне до пет минути, да звъни в полицията. Описал клиента си като „току-що видял дявола“. Много приличал на вас, докторе.

Проклинаше се наум. Беше забравил за шофьора при вида на дома си и комисаря.

— Добре — каза комисарят в слушалката. — Благодарете на шофьора. Кажете му, че виделият дявола мъж сега гледа полицията. Не зная кого би предпочел.

Пъхна телефона в джоба си. Седна отново, без да откъс-ва очи от лицето на Сарп. Той известно време отговаряше на втренчения му поглед. И когато разбра, че повече няма да издър-жи, се опита да стане.

— Неее — спря го комисарят. Вторачи се още известно време в очите му, след което посочи ужасната, разтекла се по стената рисунка и отсече: — Херметистки кръст.

Сарп трябваше да положи доста усилия, за да не издаде изненадата си.

— Не се стряскай толкова — продължи полицаят. — Не съм се обаждал в ложата да питам каква е тази рисунка, открита на стената на ваш член. Знаете ли, докторе, интернет е вълшебно нещо. Има ги дори масонските тайни. Можете ли да си представите?

Тоя иска да ме изнерви, помисли си Сарп. Опитва се да ме ядоса и успява.

— Вижте, господин полицай — натърти нарочно, стараейки се да прикрие яда си. Много се зарадва на преминалото мигновено през лицето на комисаря гневно изражение. — Няма никакви масонски тайни. Всичко това са бабини деветини.

— Интересно. Аз мисля също като вас. Но няма значение какво мисля аз. Важното е, че така мисли един масон. Вероятно вашите висши офицери няма да бъдат много доволни да чуят, че това са бабини деветини.

Сарп усети, че търпението му се изчерпва и иска да прекрати разговора час по-скоро. Изправи се и каза:

— Ако искат, да са доволни, ако не искат — да не са. В момента не съм в състояние да говоря за…

Не успя да довърши. Дори не разбра кога комисарят се протегна и го цапардоса по шията с опакото на ръката. Усети само удара. Строполи се обратно на мястото си. Нуждата от въздух заглуши дори болката. Отвори уста и се опита да напълни дробовете си колкото е възможно повече. След първото вдишване се разтресе от кашлица.

— Ей — изтръгна се от устата му. Но не знаеше какво повече да каже.

Хаккъ Каплан го стисна за яката и го изправи.

— Престани с номерата — просъска. — Не ме разигравай. Или ще ти щракна белезниците и ще те отведа.

— Белезници ли? — опълчи се докторът, едва поемайки си дъх. — На какво основание?

— Основания доста, докторе. Например за предварително планиране на убийството на приятел… Не ти ли харесва?

— Никой не би повярвал, че мога да убия човек и най-вече Корай…

— Защо? Ти не режеш ли хората, докторе? Свикнал си с това. И какво? Този път си използвал ножа не в операционната, а в дома на приятеля си. Представи си вестниците: „Известен сърдечен хирург прерязва гърлото на приятеля си“. Кой знае как ще украсят новината. И особено ако научат, че е замесена жена…

— Не забърквайте Филиз в това. Тя няма нищо общо.

Без да пуска яката му, комисарят замъкна Сарп до фотьойла, на който беше седнал преди малко, и го тръшна в него. Той все още се задъхваше. Строполи се в креслото.

— Така ли? На мен пък не ми се вярва.

Опита се да се овладее. Ако не измислеше нещо, щеше да изпусне контрола.

— Всъщност и двамата нямаме нищо общо. Приятелят ми телефонира. Има някой вкъщи, каза. И аз тръгнах веднага. Това е всичко.

— Значи този мотив не ти харесва. Добре. Така да е. Ще измислим друго основание.

Комисарят подпря лакти в облегалките на креслото и се наведе към него:

— А как ти се струва следното: да те пъхнем зад решетките, защото си наел убиец за приятеля си?

— Наемен убиец? — не можа да се въздържи да не се разсмее въпреки ситуацията.

— Че какво? За мен е много убедително и вълнуващо. А на бас, че медиите ще го раздухват дни наред… Известен хирург и приятелят му стратег се влюбват в една и съща жена. Двама неразделни приятели от детинство се намразват заради една дяволита жена. Хирургът измисля план как да не отстъпи любимата на приятеля си. И наема убиец да му пререже гърлото.

— Знаете, че говорите глупости, нали?

— Изобщо не са глупости, докторе. Имам доказателства.

— Какви доказателства?

— Че сте говорили с убиеца на приятеля си.

Сарп зяпна.

— Не звъняхте ли на наетия убиец след престъплението, още до трупа на приятеля ви?

Обхвана го паника. Значи полицаят беше установил, че е звънял на телефона на Корай. Ето как моментна ярост можеше да струва твърде скъпо. Обаждането до прибралия телефона на Корай убиец можеше да се превърне в улика за обвинението. Убедителна при това.

— Това е лъжа.

— Лъжа ли, докторе? Не ме разсмивайте. Не потърсихте ли липсващия телефон на Корай Булут?

— Потърсих го.

— Не предположихте ли у кого е?

Естествено, предположил беше. Точно затова позвъни. За да изкрещи яростта и омразата си в лицето на мръсника. С надеждата, че той ще се стресне и ще допусне грешка. Но сега самият той беше стреснат.

— Предположих — прошепна. Гласът му прозвуча като стенание.

— У кого беше телефонът, докторе? В убиеца, нали? Дали не греша?

— Не грешите — и се изправи. С една ръка още разтриваше гърлото си. — Знаех, че телефонът е в убиеца. То беше ясно. Позвъних и демонстрирах омразата си. Заклевам се, ще те пречукам!, изкрещях. Доволен ли сте? Ще го повторя. Ще спипам тоя мръсник и ще му прережа гърлото. Добре го казахте — като режа, режа както трябва.

Спря да си поеме дъх. Комисарят го наблюдаваше.

— Има още нещо, което не знаете. Да ви го кажа.

— Какво е то?

— Убиецът ми позвъни.

Хаккъ Каплан се престори на изненадан.

— Какво говорите?

— Да! Убиецът ми се обади. За да ме предизвика.

— Така ли? И какво каза? Можете да ми кажете, нали?

— Нищо не каза — просъска Сарп в лицето му. — Чух само дишането му. Дишаше като животно. Същото болно дишане, което чух в къщата. Искаше да ми каже: „И аз съм по петите ти“.

Изведнъж силите го напуснаха. Беше на път да се предаде. Отново се свлече в креслото.

Комисарят го гледа още известно време, после посегна и оправи реверите му.

— Моля за извинение.

— Какво?

— Моля да ме извините, докторе. Май прехвърлих мярката. Трябва да признаете, че имам достатъчно основания да ви подозирам.

— Зная.

— Но усещам, че не сте убиец.

— Само че не го показахте.

— И вие ме предизвикахте. Когато разбрах, че сте звънили на убиеца, си рекох: „Дали не греша?“ Двама добри приятели. Единият е намерен мъртъв. Приятелят, съобщил за убийството, е заварен до трупа. Има и жена. А вие скрихте от нас, че жената е била на местопрестъплението.

Сарп замълча.

— Двама мъже, една жена… Подходяща тройка за престъп-лението. Труп. Съобщил за убийството приятел и жена. Ситуация за криминален роман. Не е ли така?

Пак не отговори. Само леко кимна.

— Отгоре на всичко известилият за убийството, който скрива от полицията присъствието на жената на местопрестъплението, звъни на телефона, за който предполага, че е взет от убиеца. На мое място не бихте ли се усъмнили, че това е престъпление от страст и е замесен наемен убиец? Да, приемам, че е наивно, но не можете да си представите с колко наивни убийства се сблъскваме. Длъжен съм да се уверя.

— И уверихте ли се?

Комисарят се усмихна.

— Убеден съм, че не сте ми казали всичко.

— Не — възрази Сарп, стараейки се да прозвучи убедително. — Разказах всичко, което знам.

— И това ще впиша в списъка с лъжите, докторе. Не ми казвате истината по някаква неизвестна за мен причина.

— Не е вярно.

— Според вас защо е убит Корай Булут?

Комисарят изстреля въпроса като куршум.

— Не знам. Повярвайте ми. Ако знаех…

— А аз знам — въздъхна Хаккъ Каплан, натъртвайки думите. — Знам и мотива за убийството, и защо криете от мен.

— Така ли? Бихте ли ми казали?

— Нали ми обяснихте, че приятелят ви нямал много жени и момичета?

— Не съм казвал такова нещо. Тъкмо обратното.

— Да бе, да. И това е в списъка с лъжите. Женкар бил. За мен Корай е жертва на непристойна връзка.

Сарп зина.

— В никакъв случай!

— Чуйте сега — прекъсна го комисарят. — Знаели сте тайната на живота му. Вероятно затова сте се карали. Може би по същата причина не сте се виждали цяла година. Масоните не харесват такива неща, нали? Тоест, ако най-близкият ти приятел е такъв…

— Какви ги дрънкате — скочи Сарп. — Да говорите така за мъртвец… Не мога да повярвам.

— Няма нищо за невярване, докторе. Снощи Корай е скъсал връзката си с онзи. А може би е скъсал преди това и един удар с ножа…

— Ти си луд — кресна Сарп. — Ненормален. Не искам да слушам повече, разбра ли? Корай беше нормален. Напълно. Млад. Родолюбец. Женкар. Умен. А ти…

Сарп Кая внезапно забеляза израза в очите на комисаря. Нервите му веднага алармираха. Разиграва ме. За да се ядосам, да се разбунтувам и да се разприказвам, та да не се петни паметта на Корай. Сдържайки гнева си, обърна глава и извика:

— Повече няма да слушам тези обиди. Ще взема някои дрехи от стаята и изчезвам оттук. Със или без белезници.

Забързано излезе от хола. Влизайки в обърнатата наопаки стая, се смееше наум: Ах ти, тарикат такъв. Още малко и да налапам въдицата.

Комисар Хаккъ Каплан също се смееше в хола.

„Май си отвикнал, синко Хаккъ“, си мислеше. „Вече не умееш да се преструваш. Виж, дори докторът не се хвана на въдицата ти.“

Извади малкия бележник от джоба си. Написа две кратки изречения:

Лъже. Лъже за всичко.

София

„Това е абсолютно безобразие“, каза си Волкан Демиркан. Чувстваше се като в шпионски филм.

Когато тайната врата се затвори зад гърба му, постоя слисан известно време. В дъното на мрачния коридор светеше лампа. Чуваше се някакво бучене. Когато тръгна към светлината, то се усили. По никакъв начин не схващаше случилото се. Какво ли имаше да му казва британският външен министър, та се налагаше такава глупава тайнственост? След няколко крачки се озова пред стъклена врата. Когато фотоклетката го улови, вратата се отвори. Сега бученето беше по-близо.

Тръгна към източника на светлината по завиващия вдясно коридор. След последната извивка го очакваше още една изненада.

— Това пък какво е?

Пред него имаше огромен басейн. И в центъра му — гигантско метално кълбо. Бликащите от осем отвора около него струи го обливаха. Действащото на нервите бучене идваше от тази водна бомбардировка.

С приближаването до кълбото една част от него се разгъна като мост насреща му. Той забърза към очакващия го в кълбото британски външен министър Оливър Винсънт Калвин. При всяка негова крачка мостът от сферата се прибираше нагоре. След затварянето на капака бученето на водните струи остана отвън.

Кълбото беше напълно изолирано от околния свят. Подслушването на разговорите в него беше невъзможно. Невъз-можно беше и проникването вътре с термални камери или с най-съвременните подслушвателни средства. Волкан знаеше, че подобна система съществува и в Анкара. Не беше я виждал, но беше чувал за нея. Най-секретните държавни решения се вземаха на такива изолирани места. Разбира се, те навсякъде бяха различни. Германците например използваха хидравлична система за издигането на стаята за съвещания на върха на сградата. Американците работеха под земята. Каква ли беше руската система? Всички притежаваха само една обща особеност: нищо да не се вижда, да не се чува, да не изтича.

Британският министър седеше до метална съвещателна маса. В сферата нямаше нищо друго освен нея и дванайсетте стола наоколо ѝ. Оливър Винсънт Калвин стана и протегна ръка.

— Добре дошли. Благодаря, че се отзовахте на поканата ми.

Беше около четирийсет-четирийсет и пет годишен. Върху челото му падаше кичур вълниста руса коса. Очите му бяха изумително сиви. Ако не бяха овалните очила с черни рамки, погледът им можеше да вледени душата на събеседника. Но леко свличащите се по носа очила придаваха одухотвореност на лицето му. Тънките му устни едва помръдваха при разговора. Типичен британец. Надменен, студен, потаен, но и точно толкова възпитан.

Волкан още се чувстваше като в шпионски филм. Министърът беше доловил мислите му:

— Моля да ме извините за тайнствеността.

— Защо да ви лъжа? За мен беше много изнервящо както желанието да се срещнем, така и начинът на докарването ми тук и това загадъчно място.

Оливър Винсънт Калвин намести очилата си с пръст и се усмихна:

— Прав сте. Но нямаше друг начин да избегнем очите и ушите на БК-седемнайсет.

БК-седемнайсет беше най-съвременният шпионски спътник, изпратен в космоса миналата година. Уж щял да търси други цивилизации във вселената. Да улавя сигнали от дълбините на космоса и да търси следи от разумен живот. Може би вършеше и това, но всички знаеха, че това е гигантско ухо за тайните на сигурността. Така във Вашингтон вече можеха да видят и чуят каквото пожелаят.

— Дойдох тук неочаквано, уважаеми господин посланик. Взети бяха всички мерки за секретност, но когато слязох в София, бях убеден, че се е разчуло. Знае се къде съм. Наложително е обаче да не се разбере за срещата и разговора ни. Затова бяхме принудени да прибегнем до тези, опасявам се, глупави за вас средства.

Любопитството на Волкан растеше. Какво се опитваха да скрият британците от господарите си американци, на които бяха безусловно предани? Кимна и продължи да слуша.

— Поради това — продължи Калвин — правителството ни помоли българите за съдействие да ви докарат тук по някакъв начин, но категорично под строга секретност. Тази среща трябваше да се проведе в напълно изолирана обстановка. Предоставиха ни тази стая за шифроване. От момента на напускането ви на тази стая на българските колеги, модерните термални локатори на БК-17 няма да уловят дори телесното ви излъчване. Коридорите и металната сфера не пропускат и телесната топлина. Не е възможно да се подслуша разговорът ни. Всъщност не знаят, че сте тук.

— О, естествено — нервно каза Демиркан. — Аз съм катастрофирал…

— И сте загинал — студено се усмихна британецът. — Никой не знае, че сте жив и сте тук.

— Лъжете се, господин министър — репликира Волкан. — Българите знаят.

— Двама българи. Уди и секретарката му.

— И цял батальон военни — усмихна се иронично. — Малко ли са свидетелите, че съм жив и съм тук?

Британецът се опита да смени темата.

— Трябва да ви кажа, че ми губите времето, господин посланик. Вие също закъснявате за пътешествието, което ще предприемем.

— Какво пътешествие? Къде отиваме?

— В Истанбул — кратко отговори Калвин. — Тайно и незабавно.

Волкан усети, че губи търпение. До гуша му беше дошло от тези глупости.

— Какво искате от мен, господин министър?

Беше се изправил и навъсено наблюдаваше събеседника си.

— Искам да предадете съобщение на премиера ви. Изключително секретно и съдбоносно.

— Вие сте външен министър. Знаете, че реципиентът на посланика е външният му министър — понечи да възрази, но британецът го прекъсна с жест.

— Единствено на премиера ви. Разбирате ли? Съобщението е предназначено единствено за премиера ви. Няма да се шифрова. Ще се каже директно на адресата. На срещата няма да присъства трето лице.

За толкова години в дипломацията не беше му се случвало нищо подобно. За хиляден път в ума му се върна същият въпрос: „Какво става?“

— Както знаете, мой началник е външният министър. Аз съм му подчинен — настоя той, опитвайки се да изкопчи още нещо от британеца.

В сивите очи на министъра припламна искра.

— Не си и помисляйте дори. В никакъв случай. Нямаме му доверие.

Глупости, мина му през ум. Като нямат доверие на Джандемир Гюнер, как могат да вярват на посланика му? Съвсем се обърка. Калвин веднага усети това.

— Наблюдаваме ви, господин посланик. Трагедията ви разтърси всички ни. Възхитени сме от смелостта ви при терористичната атака в Рим. Знаем, че можем да ви се доверим заради безмилостната ви борба срещу тероризма и всички лудости. Приветстваме усилията ви за забрана на химичните оръжия. Вие убедихте премиера си да оглави тази инициатива. Но в този момент Великобритания се интересува от друго ваше качество.

— Така ли? От кое?

— От предаността ви към Еге Тунабою.

— Какво общо има личното ми уважение и привързаност към премиера с отвличането и докарването ми в това кълбо?

Оливър Винсънт Калвин впи сивите си очи в лицето на Волкан. Ръцете му върху масата не бяха спокойни. Показалецът му опипваше големия пръстен на лявата ръка. Сякаш го галеше. Погледът на Волкан се спря на червената фигура на пръстена. Изглеждаше му позната, но не се сещаше откъде. Внезапно се сети за друго необяснимо нещо. Нещо, което го тревожеше от идването му тук.

— Ако ви кажа, че въпросът е от жизненоважно значение, дали ще направите връзката, господин посланик?

Е, стига толкова смехории, Волкан, рече си.

— Какво искате да му предам, господин министър?

— Бих желал отново да ви напомня, че тази информация е жизненоважна за съдбините на света. Много по-важна от вашия и моя живот.

Волкан стисна зъби и пак попита:

— Какво е съобщението?

Оливър Винсънт Калвин наля в чашата си вода от кристалната кана на масата. Отпи няколко глътки, вперил леденостудените си очи във Волкан. Очевидно още го преценяваше. Накрая се реши. Посланикът нямаше да ги предаде.

— Готви се операция срещу Турция.

— Каква операция?

Британецът отпи още глътка.

— Агентите докладваха, че подготовката е в ход.

Волкан Демиркан изведнъж се обля в пот.

— Америка или Русия? Или Израел? Кой? Кой готви операция?

Министърът бавно остави чашата на масата. Насочи към посланика пръста с пръстена.

— Мисля, че никой от тях. Това е извън тях, неизвестна за нас сила. Тайна държава.

— Тайна държава, непозната сила… Много глупаво. Каква военна операция извън държавата…

Министърът хвана ръката на Волкан през масата. Погледът на посланика отново попадна върху пръстена. Виждал съм го това някъде, помисли си.

— Не става дума за класическо нападение. Застрашени са светът и цивилизацията ни. И единствен той може да попречи.

— Кой?

Оливър Винсънт Калвин се наведе към Волкан, продължавайки да стиска ръката му:

— Премиерът ви Еге Тунабою.

Волкан неволно се засмя:

— И аз бях отвлечен, за да му предам това? Това ли е съобщението?

Калвин впи безизразните си очи в тези на Волкан.

— Не — прошепна. — Премиерът ви ще бъде убит!

Сякаш бомба падна в металното кълбо.

Истанбул

— Ще пиете ли кафе? — попита комисар Хаккъ Каплан. — Ще се разсъните.

— Не ми се спи.

— Странно. Очевидно така ми се е сторило. Вероятно когато преди малко влязох в стаята, главата ви не е била върху масата. Както и да е, аз съм почти заспал. И имам нужда от кафе.

Вдигна телефона, без да дочака отговор:

— Донесете две кафета. Черни. Без мляко, моля. И внимавайте да не са от ония три в едно, две в едно и подобни, че ще ви ги излея във врата.

Усмихна се и погледна Сарп Кая:

— Направо полудявам като поискам кафе и ми донесат от ония пакети, разтворени във вряла вода. Кафето трябва да мирише на кафе. Да бъде черно. Да ти се отлепят клепачите.

Хаккъ Каплан се наведе, извади от чекмеджето си голям плик и го метна пред Сарп Кая.

— Какво е това?

— Снимки от местопрестъплението.

Сарп притегли плика към себе си. Една от снимките се подаваше навън до половината. Там се виждаше кракът на Корай Булут без обувка.

— Не е приятно, но ви моля внимателно да ги разгледате.

— Длъжен ли съм?

— Не. Но разчитам на вниманието ви, докторе. Вижте дали няма някакъв детайл, който ни е убягнал. Нещо, което да привлече вниманието ви. Нещо странно. Нещо не на място или нещо, което липсва например.

Сарп Кая неохотно започна да разглежда снимките. Съще-временно се питаше защо са нужни толкова много снимки. Снимки на трупа в различни пози. Фотографии на прерязаното гърло на Корай отдалеч, отблизо и от различни ъгли… Очите му, които беше затворил. Ръцете. Позата на пода. Свитият към корема крак. Протегнатият към вратата друг крак без обувка. Обърнатата мокасина малко по-нататък.

Преглътна, за да разкара буцата в гърлото си. Очите му се замъглиха. Знаеше, че Хаккъ Каплан следи всяко негово движение. Но не можа да предотврати насълзяването на очите си. Прехапа устни. Но пак не можа да спре потеклата по бузата му сълза.

Внезапно сякаш игла се заби в мозъка му. Също както докато стоеше до трупа на Корай. Имаше нещо странно. Или както беше казал комисарят: „Нещо, което липсва, или нещо, което е там, но не трябва да бъде“. Нещо, забелязано на местопрестъп-лението, го беше разтревожило. И сега, докато разглеждаше снимките, му бодеше в очите. Не биваше да е там. Но какво? Какво беше онова, което му приличаше на знак, на послание, на шифър?

Не успя да го открие и при третия преглед на снимките. Въпреки многото кафета очите му вече се затваряха. Най-вероятно втората безсънна нощ щеше да приключи тук, в полицейския участък, върху бюрото на Хаккъ Каплан. Защото вече беше решил да заспи точно тук.

— Открихте ли?

Гласът на комисаря сякаш идваше през мъгла. Много отдалеч.

Поклати глава.

— Нищо ли не ви направи впечатление?

Да, но какво точно беше.

— Не.

— Съвсем нищо ли?

— Съвсем.

— Добре тогава — каза комисарят и събра снимките. Внимателно ги сложи в плика и го прибра в чекмеджето. — И все пак, ако си спомните нещо…

— Ще ви се обадя.

— Разбрахме се… Сега, както ви обещах, хората ми ще ви откарат.

— Не се безпокойте, ще си отида и сам.

— Знам, че можете. Но не ми се ще единственият ми свидетел да заспи на някой ъгъл или да го намерят някъде с прерязано гърло.

Сарп го изгледа мрачно. Усещаше, че едва се държи на краката си, но не успя да се въздържи.

— Нали преди ви казах, че имате странно чувство за хумор, господин полицай?

Хаккъ Каплан се засмя.

— Толкова лъжи изприказвахте, докторе, че не успях веднага да си спомня.

Стисна подадената ръка.

— Благодаря ви за съдействието — каза комисарят. — О, за малко да забравя. Госпожа Филиз и сестрата на Корай Булут се преместиха преди няколко часа.

— Какво? Пренесоха ли се? Какво значи това?

— Госпожа Суна си спомни, че има ключове от дома на нейна приятелка, заминала за САЩ за шест месеца. Обзаведена къща. Или по-скоро вила. Заобиколена с висока ограда. Момчетата наслагаха камери тук-там. Помогнахме им веднага да се нанесат. Известно време ще живеете там. Да не забравяме, че госпожа Суна беше така любезна да предостави една стая до входа на трима колеги.

Сарп не знаеше да се радва или да се ядосва. Единственото, което искаше в този момент, беше да сложи глава на възглавницата.

— Къде е тази къща?

— Не много близо. До Саръйер. В Зекериякьой. Познавате ли района? Горист… И близо до морето.

„Зекериякьой“, измърмори Сарп, „поне да беше точно на българската граница. Не можаха ли да намерят по-отдалечено място да ги скрият?“

Комисарят се обади точно като излизаше:

— Докторе!

Обърна се и го погледна отегчено. Очите му неволно се затваряха.

— Да ви попитам за рисунката на стената у вас.

— Коя рисунка?

— Дето прилича на кръст. Не сте успели да я нарисувате със спрей.

Сарп веднага предупреди мозъка си: „Внимавай, клопка“.

— Кръстът с дръжка ли? Да. Какво е станало с него?

— Исках да ви питам за спрея. Потърсихме го в дома ви, но не го открихме.

— Изхвърлих го — изрече първата лъжа, която му мина през ума.

— Жалко. Но навярно си спомняте марката.

— Не, комисар — отговори уморено. — В такова състояние съм, че за името да ме попитате, едва ли ще си го спомня.

— О, извинете — усмихна се Хаккъ Каплан. — Много ви се спи, разбира се. Няма значение, не е толкова важно. Обаче от Съдебна медицина взеха проба от стената. Тази боя не се продавала у нас. Вероятно сте я донесли от чужбина.

Сарп кимна, опитвайки се да се усмихне. Докато вървеше към служебната кола, която щеше да го откара, се ругаеше непрестанно. Даде първата фира, синко, си казваше. В такова тресавище затъна, че с всяка минута приближаваш дъното.

Управляващият колата полицай непрестанно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Колегата му до него също току се обръщаше да види дали не ги следят.

— Ако искате, поспете малко.

Шофьорът май каза още нещо, но Сарп не го разбра. Гласовете постепенно затихваха. Накрая настъпи тишина. Престана да се съпротивлява на страшната тежест на клепачите си. Главата му клюмна напред.

Пред очите му се редяха снимки. Снимките на безжизненото тяло на Корай Булут. Редяха се една след друга. Внезапно Сарп вдигна глава.

„Очилата!“

— Моля? — погледна го шофьорът в огледалото.

Очилата на Корай, извика на ум… Бяха отхвръкнали от очите му и паднали на метър по-нататък. А протегнатата напред ръка на Корай сякаш ги сочеше. Това привлече вниманието му, още щом видя трупа. Но тогава не беше доловил смисъла. Сега вече го схващаше.

— Казахте ли нещо? — попита отново шофьорът.

Нервите на Сарп се изопнаха.

— Питах дали стигнахме — отговори. Нямаше намерение да каже на полицията за очилата. Поне не сега. Докато не ги видеше.

— Още малко — усмихна му се шофьорът в огледалото. — Завихме към Бахчекьой. След пет минути пристигаме.

Изобщо не ми пука, помисли си Сарп. Докато не намереше очилата, нямаше да може да заспи. Опита се да си ги припомни. Внезапно пред очите му се появи Корай. Също както онази нощ, беше свалил очилата и ги поднасяше към носа му. „Няма време. Погледни през очилата ми, Сарп. Виж с моите очила.“

Как не го разбрах, ругаеше се. Това беше знак. Корай беше му го казал още през онази нощ. Точно преди да умре и умирайки. С последния си дъх.

Къде ли бяха сега очилата на Корай? Сигурно ги е прибрала полицията. Ако беше така, интересът му щеше да събуди подозрение. Но трябваше да намери очилата на Корай час по-скоро.

Пет минути по-късно спряха пред заобиколена със стени къща. Градинската врата се отвори. Сарп забеляза поне четирима цивилни полицаи на различни позиции. Тръгна по тясната пътека, обградена с изоставени, неподдържани цветя към триетажната вила със спуснати щори на приземния етаж. Изведнъж вратата се отвори и се показа Филиз.

— Едва не умряхме от притеснение.

Сарп усети как душата му се стопля. Това беше непознато досега за него усещане. Всъщност жените, които харесваше, винаги му бяха въздействали и караха нещо да трепне в него, но сега беше по-различно. Да, имаше и желание, но чувствата му в момента бяха нещо повече от сексуален нагон. Жена да се притеснява за него. Да го посреща. Това го правеше щастлив. Въпреки преживения ужас.

— Суна добре се е сетила за тази къща — каза, опитвайки се да синхронизира говора със слуха си.

— Къде беше?

— Комисарят ме пусна току-що. Не са ви създавали неудобства, нали?

Момичето го въведе в стая с пуснати щори и включи осветлението.

— Не — отговори тихо. — Дори бих казала, че за техните представи бяха любезни.

— Има ли нещо неприятно, Филиз?

— Зададоха няколко въпроса, това е всичко. Помощникът на твоя комисар. Дето се мисли за Джеймс Бонд.

— Притеснили са те.

— Не, не са.

— Филиз! — гласът му прозвуча малко грубо.

— Е, добре — седна в креслото Филиз. — Малко се ядосах. Той ме попита дали съм имала връзка с Корай.

— Какво?

Момичето кимна неохотно.

— И много се интересували дали с теб имаме връзка.

— Простаци. Не могат без истории за любов и ревност. Защото са най-лесни. Какво му отговори?

— Че познавах Корай. Че съм го виждала само няколко пъти. И че нямам връзка.

— А на втория въпрос какво отговори?

Филиз нервно се изправи:

— За днес ми стига, докторе. Не желая повече да слушам въпроси и да им отговарям.

Тръгна към вратата.

— Ако искаш да хапнеш, да идем в кухнята.

— Как е Суна?

— Пита всеки полицай, който ѝ се изпречи, кога ще получи трупа на брат си.

Сарп тъжно кимна.

— За два дни може би хиляда пъти се обади в полицията и Съдебна медицина, за да пита за погребението. Мисля, че сме тук от шест-седем часа. Но Суна повтори същото поне сто пъти. Само да я видиш…

Гласът ѝ затрепери и не успя да довърши. Сарп видя, че очите ѝ се овлажниха. Прегърна я и я притегли към себе си. След моментно колебание Филиз се отпусна. Облегна глава на гърдите на Сарп. Това беше първата им прегръдка и дори не разбраха защо треперят.

Сарп избърса с ръка сълзите ѝ и тя се овладя.

— Благодаря, моля за извинение. Вече съм добре.

Когато влязоха в кухнята, завариха сестрата на Корай Булут изправена пред прозорците, независимо от спуснатите щори. В стъклото като в огледало се отразяваше смазаното от скръб лице на Суна.

Тя не забеляза влизането им. А и Сарп не знаеше какво да ѝ каже. Какво да я попита? Как е? Мълчаливо отиде да седне до масата.

След малко жената се обърна. Погледна ги мълчаливо. Нямаше нужда от приказки. Очите ѝ достатъчно издаваха болката ѝ.

Сарп отново се закле пред себе си: Ще намеря онзи копелдак, който стори това на Корай и те накара да преживееш тази мъка, ако ще в миша дупка да се скрие, и ще го ликвидирам.

Суна се обърна и отново се загледа в прозореца.

— Кога ще предадат тялото?

Гласът ѝ беше безчувствен.

— Мъртвецът не може да чака. Така казват. Излезе ли душата, тялото желае час по-скоро да отиде в земята. Иначе не можело да намери покой.

— Прокуратурата щяла да съобщи, Суна.

Сарп се изненада на безразличието в гласа си.

— Ами — каза, сякаш говореше за нещо маловажно, — полицията предаде ли ти личните му вещи?

— Личните вещи ли?

— Да. Онова, което са намерили в него. Портфейлът, ключовете, парите, очилата, часовникът…

Суна не отговори.

— Филиз — тихо каза Сарп, — ще искам от теб нещо много важно.

— Слушам.

— Обади се в Съдебна медицина. Ако са приключили с процедурите, им кажи, че госпожа Суна иска да получи личните вещи на брат си. Това е много важно за нея. Нали разбираш? Кажи, че искаме малко да потушим мъката ѝ или нещо такова. Измисли нещо там.

Филиз посегна към стационарния телефон. Първо взе от справки телефона на Съдебна медицина. После се обади. Отговори ѝ запис. „Ако знаете вътрешния номер…“ Изчака. Записаният женски глас изреждаше: ако търсите еди-какво си, натиснете еди-кой си клавиш и така нататък. Накрая каза: „Изчакайте свързване с оператор“. И тя зачака. И когато вече полудяваше от дигиталната мелодия, която сякаш щеше да звучи вечно, се чу мъжки глас: „Да?“ Тя отговори, както беше заръчал Сарп. Мъжкият глас каза: „Свързвам ви с дежурния, не затваряйте.“ Започна нова криза на изчакване със същата мелодия. И тъкмо да затвори, когато по-сънлив от предишния глас измрънка: „Какво има?“ Филиз се извини за късното обаждане. Търпеливо повтори искането си. Слушаше отсрещния, повтаряйки: „Да, разбирам… Естествено. Добре“, и затвори.

— Какво стана?

Сърцето на Сарп напираше да излезе от гърдите му.

— Такива вещи се изпращали с протокол в прокуратурата. Само тя можела да ги получи. Ако ставало дума за дело — в този случай гражданско — вещите на убития се смятали за улики и оставали за досието в Съдебна медицина. И тъй като случаят няма да се закрива, ако извършителят остане неизвестен, прокурорът можел и да не ги предаде на роднините. Утре можем да получим точна информация. По това време не можели повече да ни помогнат.

— Мръсник — скочи Сарп от мястото си.

Дори отнесената кой знае къде в спомените си Суна се изненада от гневния крясък на Сарп. Мърморейки, проследи излизането му от кухнята и затичалата се подире му Филиз.

Сарп излезе в коридора и от яд ритна стената. А може би са ги намерили, каза си. Ако ги бяха открили, тайната вече беше в ръцете на полицията. Запита се: Какво би искал Корай? Дали онова, което мислеше за скрито, каквото и да е било то, да бъде намерено от Сарп или от полицията? Естествено, би искал аз да го открия. И може би щеше да ми каже. Но палачът на Тувалкаин не му даде възможност.

Внезапно си даде сметка, че приема съществуването на Тувалкаин. Това добре ли беше или не? Не показваше ли, че вече е повярвал на разказаното от Корай? Разбира се, че беше повярвал. Това означаваше. Човечеството беше в опасност и това беше завещанието на Корай към него.

— Какво става пак, Сарп?

Сарп дръпна момичето под стълбището за горния етаж. Опитвайки се да не бъде чут от изпълнилите къщата полицаи, каза:

— Трябва да получим вещите на Корай, Филиз. Особено очилата. Да ги намерим, преди полицията да е преровила всичко.

— Очилата ли? Нещо не разбирам.

Хвана момичето за рамото и го погледна в очите.

— Може и да греша — каза тихо, — но в тези очила има нещо.

— Какво има?

Вдигна рамене.

— Не знам. Но мисля, че е така. По-скоро се моля да е така. Някакъв знак, някакво съобщение… Де да знам, трябва да има нещо такова.

— И какво ще правим? Как ще вземеш очилата от прокурора? Нали чу, че завинаги можели да останат там?

Сарп я погледна в очите.

— Не аз, Филиз — каза. — Ти ще ги вземеш.

София

„Ще убият премиера ви!“

Думите на британския министър дълго отекваха в ума му. След като преодоля първоначалния шок, Волкан Демиркан успя да попита:

— Кой?

Оливър Винсънт Калвин вдигна рамене:

— И знаем, и не.

Волкан се изсмя нервно.

— Да не ми казвате, че сте организирали целия този маскарад, за да предупредите за нападение, което я знаете, я не знаете от кого ще бъде извършено? Уважаеми господин министър, нека вече приключим с тази комедия.

— Комедия ли?

За пръв път гласът на Калвин прозвуча като нож:

— Май не ме разбрахте. Казвам, че премиерът ви ще бъде убит.

— А пък аз ви питам от кого.

— Наистина не знаем. Бъдете сигурен, че ако знаехме, нямаше толкова да се престараваме в това, което наричате комедия — министърът млъкна. Сега в погледа му се четеше гняв. — Естествено, знаем някои неща. Откъслечни. Не можем да направим връзката. Или онова, което си мислим, че знаем, не ни води към нищо и към никого. Поне засега. Всичко е в сянка.

— И като сме в това кълбо, поне кажете какво знаете.

— Първо — каза британският министър, ставайки замислено от мястото си, — както и вие помислихте в началото, зад това не стои държава или нечие разузнаване.

— А какво?

— Сила, наричаща себе си Зизон. Могъща сила, превишаваща държавите и действаща извън тях. Влиятелна като държава. Затова преди малко я нарекох Тайната държава.

— Зизон ли?

— Това е едно от употребяваните имена. Има и други. Все още не знаем истинското название на тази сила, нито структурата и целта ѝ.

— Друго?

— Премиерът ви е една от мишените ѝ. Поне така мислим. Имаме някои разузнавателни данни. Премиерът ви стои пред целта на тайната държава и е пречка, която трябва да се премахне.

— И каква е същинската ѝ цел?

— По този въпрос не разполагаме с нищо друго, освен с няколко несвързани приказки.

— След толкова много загадки съм готов да чуя и тези, господин министър. Бихте ли ми разказали по-ясно всичко отначало? Искам да кажа онова, което знаете.

Министърът започна да обикаля из металното кълбо със загрижено изражение.

— През последните две години се случват необясними неща. Нападения, които на пръв поглед нямат връзка помежду си.

— Като например?

— Например атентатът срещу американския сенатор демократ Едуард Карлайл. Сигурно сте чули.

— Противникът на Израел. Ако не се лъжа, беше намерен в асансьора с прерязано гърло.

— Да. И американците, и ние смятаме, че това не е обикновено убийство или терористичен акт.

— Обикновен тероризъм не съществува, господин министър — намръщено вметна Волкан. — Терорът си е терор. Понякога го извършват организации, друг път държави. Може би по-често държави. Сенаторът не водеше ли кампания за неутрализиране на еврейското лоби в САЩ? Идеалната цел за МОСАД.

— ЦРУ не мисли така. И нашата служба МИ6. Да, по неизвестни причини той защитаваше ислямския свят. Все нападаше Израел. Християнският свят го критикуваше за антиизраелската му позиция. Прокламираше: „Кръстоносци, свалете оръжието“, но доловихме и нещо друго. Ще попитате какво, но засега нямам отговор. Ще го разберем. Само това мога да ви кажа: арабско-ислямският приятел Карлайл не е убит от израелски агенти.

Волкан се вгледа в студените очи на министъра:

— Защо сте толкова сигурен?

— Понеже — отговори колебливо Калвин — получихме съобщение.

— Съобщение ли?

Британският министър кимна:

— По-скоро изображение и стържещ, ужасяващ глас.

— Изображение на нападението ли?

— На човешка сянка. Тъмна сянка пред лого, представляващо огромно око в сребърен триъгълник.

— А анализът на гласа? Направен ли е?

— Стотици пъти. Но тъй като гласът е съпроводен от дигитални ефекти, не може да се разпознае. Не може да се стигне до притежателя му.

— И какво казва сянката със стържещия глас?

Министърът престана да крачи.

— Едно-единствено изречение — каза той, заставайки пред Волкан. — Мечът на Тувалкаин наказа изменника.

— Какво?

— Мечът на Тувалкаин наказа изменника.

Сивите очи на британския министър проучваха изражението на посланика.

— Сигурен съм, че досега не сте чували това име.

Волкан кимна.

— Повечето от нас също не бяха го чували — продължи Калвин. — Може и някой да го знае, но президентът на САЩ, британският премиер и шефовете на ЦРУ и МИ6 не са го чували — като вас. Вече го научиха.

— И какво е това?

Министърът загадъчно се усмихна:

— Грешен въпрос. Не „какво“, а „кой“ трябваше да попитате.

— Добре. Кой?

— Един от несъщите братя на патриарха Ной.

— Моля?

Днес определено е ден на изненади, помисли си Волкан:

— Какъв на Ной?

Едва се сдържаше да не се разсмее, но министърът го усети.

— Прав сте да се смеете. Не се притеснявайте. Много други, научили кой е Тувалкаин, постъпиха като вас. Масонският речник го нарича несъщ брат на Ной. Според легендата е бил първият, обработвал руда.

На Волкан му трябваше време, за да възприеме чутото. Министърът продължи:

— Като се поразровихме, открихме куп неправдоподобна информация. Ако изобщо може да се нарече информация. Легенди за Потопа и прочие. Но друго привлече вниманието ни.

— Мога ли да попитам какво?

— Значението на Тувалкаин в староеврейския.

Волкан го погледна въпросително

— Владетел на земята. Господар на света. Не е ли странно? Мисля, че сянката имаше предвид второто значение.

Волкан за известно време потъна в мислите си. Както и да го въртеше, не можеше да придаде смисъл на чутото. Убиват някакъв американец, после някакъв побъркан поема отговорността чрез изображение, говорейки за наказанието на Тувалкаин. И какво общо имаше това с днешните събития? Британският министър поръчва отвличането му при непостижима и за филмовите сценарии тайнственост, за да му каже: „Премиерът ви ще бъде убит“. Британският посланик в Анкара можеше да поиска среща и да го каже на Еге Тунабою. Каква нужда имаше от всичко това? Тувалкаин или който и да беше, имаше ли връзка с това предупреждение за атентат?

— Това ли е всичко? Твърденията ви единствено на това ли се основават?

— Не. Вчера в родината ви един бизнесмен от еврейски произход е бил взривен заедно с армия бодигардове.

— Самуел Коен.

— Да. Бенжамин Шеба Раам преди началото на кампанията си „Хиляда деца, един мир“ в Йерусалим тайно от всички го е посетил в дома му в Турция. На следващата сутрин взривиха Коен в бронираната му лимузина.

— МИ6 да не мисли, че нападението е осъществено от Тувалкаин?

Калвин се ограничи с вдигане на рамене.

— А ако целта не е бил Самуел Коен? — прошепна Волкан.

— Естествено, има такава вероятност, която трябва да се вземе на сериозно. Сигурен съм, че при първите оценки и анализаторите са мислели така. Може би целта е бил Бенжамин Шеба Раам. Но бомбаджията е сбъркал адреса. Знае се колко богат е той. И всъщност се страхува от атентат. Никога не обявява предварително посещенията си. И ние научаваме къде е или по време на полета, или след приземяването. И ЦРУ, и МИ6 са много разтревожени от това. Хубавото е, че пътува с личната си охрана и цял куп съветници. Има и дубльори. Същински негови копия. За заблуда. Много късно научихме, че Раам е в Истанбул. Един наш аген, който случайно се намирал на летището, видял самолета и ни предупреди.

— Не ми казвайте, че е преметнал и ЦРУ.

— Защо? От нас научиха.

Волкан се замисли.

— Но сега сте сигурни, че Раам не е бил целта, така ли? Защото получихте изображението със стържащия глас след този атентат?

— Да — кимна министърът. — Ето това съобщение: Светкавицата на Тувалкаин изгори предателя. Iustum Necore Reges Impios…

— Какво значи?

— На латински е. Убийството на безродните крале е законно.

— Извинете ме, господин министър — каза Волкан, — но все още не виждам връзка между тези нелепости и твърдението ви за убийството на премиера ни. Както и с причиненото ми.

— Прав сте. И ние не я направихме. Много от нас мислеха, че това е някакъв побъркан. Но Тувалкаин продължи да наказва. Едно след друго започнаха да се случват много странни неща.

— Например?

— Един много богат евреин, отново в САЩ, беше открит с прерязано гърло в имението си. Масон от висока степен. До тялото беше оставен видеозапис. Трябва ли да кажа от кого?

— Тувалкаин?

— Да. Сега стържещият глас произнесе: „Тувалкаин не прощава измяната на еврейството“. Добави, че препасалите меча му палачи ще продължат да наказват изменниците.

— ЦРУ какво мисли? — внезапно попита Волкан Демиркан.

— ЦРУ ли? Мисля, че както винаги търсят връзка с Ал Кайда.

— Но вие не смятате така?

Калвин замълча. После продължи, сякаш не беше чул въпроса:

— Множество известни люде — бизнесмени, банкери, архитекти и учени — изчезват внезапно. Нечии трупове се откриват. А други пропадат вдън земя. Повечето от изчезналите внезапно се появяват след няколко дни. Например Йохан Майер, един от титаните на немската промишленост, беше един месец в неизвестност. Никой не попадна по следите му. Но един ден отключи вратата на офиса си във Франкфурт и се настани на бюрото.

— Е, и? Какво каза? Къде е бил?

— Не каза много — усмихна се министърът. — А всички мислеха, че е преживял кратка любовна авантюра, както останалите. Дори сигурно сте чули, че съпругата му го остави. Заведе дело за изневяра, получи половината му богатство като обезщетение и си замина. Макар и лишен от богатство, той не опроверга твърденията ѝ.

— Странно.

— Има и по-странно. Съпругата му загина при пътна злополука няколко месеца по-късно, преди да е успяла да профука обезщетението. При разследването се установи, че три дни преди катастрофата е вложила всички пари в акциите на фирма на Кайманите. После стана ясно, че фирмата е обявила фалит в деня на смъртта на жената и не е останало нищо освен табелата.

— Интересно.

— Аха. Не се ли интересувате от сумата, която е завлякла съпругата му?

Всъщност не се интересуваше. Не успяваше да направи връзката между разказаното и убийството на премиера. Но от учтивост попита:

— Колко?

— Триста седемдесет и два милиона евро.

Неволно подсвирна.

— През последните две години се случиха много фалити, за които да се подсвирне. Милиарди евро се стичат в нечия или нечии каси посредством днес регистрирани, а утре обявяващи фалит фирми на Каймановите острови.

— Разбирам, господин министър, но все пак…

— Търпение, друже… Един британски евреин, масон на най-високо ниво, беше намерен с прерязано гърло в парк насред Лондон.

— До трупа пак ли имаше послание от Тувалкаин?

Британският министър подмина тънката насмешка.

— Точно преди да го убият е разговарял с наш агент — продължи. — Агентът бе убит същата нощ, господин посланик. За наш късмет минути преди да бъде убит, агентът е докладвал на шефа на МИ6 за закрилата, която поискал масонът в замяна на показанията си.

— Това вече е интересно. Надявам се да ми разкажете за доклада.

— Убитият е потърсил агента ни с искане за среща, за да му разкаже нещо изключително важно. По вашему къртицата, а по нашему източникът, му разказал как преди известно време бил отвлечен в САЩ, където пребивавал за юбилейното честване на масонска ложа от някой, нарекъл се Пазител на Храма на Соломон и Син на вдовицата. С него разговаряла сянка пред лого с огромно око в сребърен триъгълник. А гласът ѝ бил стържещ. Източникът го характеризирал като раздиране на ламарина. Сянката му казала, че Великият Княз на Свещената тайна е бил наказан за измяната си и постът му е вакантен. „Назначавам те за Велик Княз“, рекла. Знаете ли, че това е названието на трийсет и втора, предпоследната масонска степен? — и продължи, без да дочака отговор: — Допълнила, че много скоро в Йерусалим отново ще се издигне Храмът на Соломон.

— Всичко това е луд…

— Така изглежда. Сянката разказала на убития, че камъкът с тайната на Тувалкаин е намерен, че „Съветът на Седемте посветени“ се е захванал за работа и той трябва да е готов за длъжността си. После добавила Ако тайната премине в ръцете на профан, Храмът ще бъде застрашен. Мечът на Тувалкаин…

— Тувалкаин ли?

— Да, сянката казала точно така: „Тувалкаин ще препаше меча, ще надуе тръбата и ще призове зидарите на работа. В момента има опасност! Тайната е в ръцете на профан“, прошепнала.

— Профан ли? Това пък какво означава?

— Така масоните наричат останалите. Смятах, че знаете.

Британецът помълча и продължи отново:

— Когато източникът, когото Сянката произвела във Велик Княз на Свещената тайна, попитал кой е този профан, започнало холографско видео. Убитият познавал показаното лице, но от вълнение не успял веднага да си спомни. След кратката прожекция сянката казала: „Не се страхувай, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте посветени започна работа. Тувалкаин препаса меча.“ Източникът споделил с агента, че извикал: „Кой си ти?“, и получил отговор „Тувалкаин“.

— Какво?

— Добре чухте, приятелю.

— Несъщият брат на Ной, значи?

Министърът отново не обърна внимание на зле прикритата подигравка в тона на Волкан Демиркан…

— Както източникът казал на агента, след това скърцащият глас изревал: „Върви си и чакай! Виж как Тувалкаин ще отреже протегнатата към Осмата тайна ръка!“ Не пропуснал да го заплаши, че ако го предаде, ще убие дъщерите му.

Волкан се чудеше какво да каже и как да постъпи. Нима негово превъзходителство външният министър беше дошъл тук да му разказва приказки? Заради някакви лудешки брътвежи ли се разиграваше целият този маскарад? С отвличането и с тази толкова секретна среща? Възможно ли беше това? Да не би пък онова, което му се струваше несвързан брътвеж, да водеше към ужасяващ заговор?

— Сега стигам до онова, което всъщност ви интересува — откъсна го от разсъжденията му гласът на Калвин. — Макар и в първия момент източникът да не се е сетил кого му е показала сянката, нарекла се Тувалкаин, след врьщането си в хотела видял жертвата по телевизията и го познал. Възрастният мъж, който му бил показан в отговор на въпроса: „Кой е профанът, взел тайната?“ И кой, мислите, е бил?

Волкан изведнъж усети как всичките му нерви се опъват.

— Само не ми… — започна, но не успя да завърши.

— Да — с жест го прекъсна Оливър Винсънт Калвин, — премиерът ви Еге Тунабою…

Изчака да види ефекта от думите си.

— Тувалкаин ще убие министър-председателя ви. Не се съмнявайте в това. Досега е изпълнил всичките си закани.

При последните думи на министъра Волкан вече беше станал на крака.

— Онзи англичанин — каза тихо — е убит след като признал всичко, нали?

— Да. Непосредствено след излизането му от ресторанта, където са се срещнали с агента ни. Единственият ни шанс беше изпратеният от агента незабавно доклад. След раздялата си с източника той отишъл в централата на МИ6. Изпратил шифрованото съобщение директно на шефа. Не е нужно да пояснявам, че това не се случва често освен в изключителни случаи и че могат да се възползват единствено агенти със специални правомощия. Агентът е бил убит на излизане от Централата. И двамата са били заклани. Какво беше казала сянката?

Министърът замълча, сякаш търсеше отговор на въпроса. Повтори израза с особен тембър: „Тувалкаин препаса меча.“

— Какво стана със съпругата и дъщерите на убития британец?

— Живи са. Беше им назначена охрана, както е настоял в рапорта си убитият агент.

— Още един въпрос, господин министър. Все още не проумявам тази комедия. Защо могъщото британско правителство не съобщи това директно или чрез служителите си на премиера ни, а… такъв… Използва толкова глупав начин?

Калвин го изгледа с леден поглед:

— Не съм упълномощен да ви кажа това сега, господин посланик — и замълча. — Но трябва да ви съобщя още нещо.

— Слушам ви.

— Агент на МИ6 никога не би докладвал директно на шефа информация, в която не е убеден. Никога. Щом го казва агент на МИ6, значи Тувалкаин наистина е препасал меча.

Истанбул

Когато Сарп Кая влезе в улица „Нур-у Зия“, отдавна беше минало два часът. Всъщност планираше да дойде по-рано, но докаралият БМВ-то пред дома му полицай се беше заинатил: „Където и да ходите, идвам и аз!“. Не беше никак лесно да преметне полицая, когато остави колата в подземния паркинг на Рибния пазар. И не беше сигурен, че го е надхитрил. Може да се беше скрил някъде и в този момент да докладваше на комисаря по радиостанцията: „Заподозреният влезе в улицата на масоните, шефе“.

Не се вълнуваше много дали ще разберат къде отива. С Филиз бяха решили да действат. Вероятно в момента тя се опитваше да се добере до прокурора и да вземе очилата. Нейната задача е по-трудна от моята, помисли си. От добрата игра на Филиз зависеше откриването на очилата. Тя трябваше да убеди прокурора, че сестрата на Корай безутешно плаче за вещите му.

Докато слизаше по стръмния наклон, си мислеше, че за пръв път идва тук денем. Слънцето беше заличило тайнствеността на нощта. Сега не би настръхнал като снощи, ако чуеше шум зад себе си. Спря вляво, под табелата „Велика ложа на Свободните и Признати масони“. Чудно как сградата, от която не проникваше никаква светлина и приличаше на изоставена, навяваше същото чувство и през деня. Вътре сигурно работеха петнайсетина служители. А и някои от длъжностните лица живееха там. Не знаеше броя на кухненския персонал. Би трябвало по това време сума ти народ да подготвя приборите и храната за вечерната Потири агапи.

Погледна назад към стръмнината. Нямаше никого. Май успях, помисли си. Полицаят не се виждаше никъде. Сигурно е изгубил следите ми.

Натисна звънеца. Почака. Известно време нищо не се случи. Тъкмо да позвъни повторно, чу стъпки отвътре. Вратата се отвори. Покровителят[22], застанал на процепа, за да покаже, че няма да допусне нежелани гости, го позна. Освен необходимите му, той не знаеше имената на стотиците масони, които влизаха и излизаха от сградата, но помнеше всяко лице.

— Добре дошли, Майсторе.

Сарп също не го познаваше по име, но той беше от постоянното присъствие. Винаги го превеждаше директно нагоре, без да го среща с навалицата в долното фоайе. За пръв път идваше денем. Защо ли? Беше тук от двайсет и пет години. Все още не можеше да преодолее тревогата при вида на звънящ на входа посред бял ден масон. Не знаеше защо. Не беше и мислил за това. Масоните не обичаха дневна светлина. Така че следваше да идват тук след залез-слънце. С изключение на висшите офицери и служителите, появяването на който и да било по това време будеше чувство за опасност. Това беше глупаво, но беше така. Струваше му се, че ще се случи нещо лошо.

„Какво търсиш тук по това време“, прочете Сарп в очите му.

— Отивам в библиотеката — каза Сарп и тръгна към стълбите насреща.

— Разбира се, Майсторе. Мисля, че госпожа Шуле е там. Ако не, значи е в секретариата.

Шуле беше разумна жена, библиотекарката на Великата ложа. Малко попрецъфтяла, но с хубави ръце и крака. На Сарп му се струваше, че държеше повече да я уважават, отколкото да я харесват. И той го правеше. Демонстрираше уважение. Сигурно заради това щом го видеше, Шуле го поздравяваше и тихо питаше: „Как сте?“. Това за нея граничеше с флирт.

Сарп изкачи няколко стъпала, усещайки в тила си погледа на Покровителя. Обърна се неочаквано, сякаш се беше сетил нещо, и едва не се блъсна в следващия го по петите служител.

— О, прощавайте — каза той разтревожено. — Реших да дойда с вас. Да ви помогна, ако не намерите госпожа Шуле.

Или да провериш къде отивам, каза си Сарп, но замълча.

— Благодаря, но няма нужда. Ами… Има ли сега някой от длъжностните лица?

— Все едно не съм ви казал, но Високопочитаемият Велик секретар е в кабинета си. Идва всеки ден в единайсет и половина. Стои до три и половина. Понякога и през уикендите. Не му е лесно. Толкова работа има в ложата. Тръгва си в три и половина и се връща вечер в шест-шест и трийсет.

— Очевидно братът главен секретар е много зает.

— Така е — каза покровителят и изкачи още едно стъпало. — Ако зависеше от него, Почитаемият майстор Селим Санер щеше все тук да стои.

— Като съм дошъл, да ида да го поздравя, ако е удобно.

— Знаете ли кабинета му? На последния етаж. Точно срещу този на Великия майстор. Ако срещнете госпожа Севим, тя ще ви помогне.

Бяха на етажа с библиотеката.

— Но първо библиотеката — каза Сарп с надеждата да се отърве от преследвача си. — Благодаря за съдействието ви.

— Моля, Майсторе — студено отговори мъжът и внимателно заслиза обратно. След няколко стъпала се обърна да види дали Сарп е влязъл в библиотеката, но него вече го нямаше.

В библиотеката нямаше друг освен Шуле. Сарп затвори вратата след себе си и тръгна наляво към бюрото ѝ. Тя се стресна от стъпките в тихото помещение. Вдигна очи от вестника пред себе си и като видя Сарп Кая, тревогата в изражението ѝ изчезна.

— Заповядайте, господине. Как да ви бъда полезна?

До този момент Сарп не беше мислил какво ще прави в библиотеката. Най-много да питаше за книга за херметизма. И за да печели време докато измисли отговора, попита възможно най-любезно:

— Как сте, госпожо? Да не ви безпокоя?

— Моля ви, хубава работа. Масоните не се интересуват много от библиотеката. Особено по това време. Ето защо се изненадвам, като чуя стъпки — изведнъж ѝ се стори, че е прекалила, и допълни, за да замаже грешката си: — Защото са много заети. Вероятно нямат достатъчно време за четене. Заповядайте, какво търсите?

Сарп си нахлузи най-чаровното и топло според него изражение и се наведе към жената. Каза първото, което му хрумна:

— Ритуала за трийсет и второ ниво.

Както и очакваше, жената се изненада. Ококори очи и прошепна:

— Не ви разбрах, господине.

— Майтап, майтап — веднага се ухили Сарп. — Знам, че не мога да получа ритуалите за по-висока от моята степен. Тъпа шега.

— О — усмихна се жената и сложи ръка на гърдите си. Появилото се за миг тревожно изражение изчезна. — Всъщност и да искам, не мога да ви помогна.

— Защо?

— Ритуалите за всяко ниво стоят при съответния Почитаем. Не в библиотеката. Поне откакто аз работя тук е така.

Сарп реши да бъде още по-чаровен. Опря лакът в дебелите томове на бюрото на жената и зае театрална поза:

— Много глупаво — рече. — В нашата библиотека ги няма, но в интернет са на рояци.

Ушите на Шуле внезапно пламнаха като подпалени. Това значеше ли, че желае мъжа? Опита се да си спомни откога не бяха пламвали ушните ѝ раковини. Не можа. Май от много отдавна, изхленчи наум.

— Прав сте. Аз не се ровя често. Но много почитаеми се оплакват от същото. От интернет — усети как жадно го гледа и се овладя. — Както и да е. Искате ли някаква конкретна книга?

По зачервените бузи и погледа на жената Сарп Кая разбра, че е постигнал желания ефект.

— Всъщност — каза — напоследък се интересувам от херметизъм.

— По тази тема можете да прочетете много в списанието на ложата, „Архитект Синан“. Всъщност сега трудно се намират старите броеве, но мисля, че ще мога да ви помогна.

— Ще ви бъда много благодарен. Но аз търся нещо по-обобщено. Ровенето из списания иска повече време..

— Така е.

Жената стана, тръгна бавно пред Сарп и се запъти към картотеката.

— Ами — промърмори той, — това ще ви затрудни. Аз искам да посетя и Почитаемия Селим Санер. На връщане ще се отбия за книгата, за да не ви преча сега.

— Моля, разбира се. През това време ще потърся нещо за вас.

Сарп благодари и излезе. Посещението в библиотеката беше безрезултатно. Само беше впечатлил Шуле и беше научил, че инструкциите с ритуалите не стоят в библиотеката и по-точно, не се дават на недостигналите съответното ниво.

Качи се на последния етаж.

— Извинете — каза на идващото насреща му с няколко папки в ръце момиче, — искам да посетя Почитаемия ни Велик секретар. Дали може да ми отдели няколко минути?

Жената го погледна с крайчеца на окото, продължавайки да върви:

— Не зная. По какъв въпрос?

— Нищо специално — тросна се Сарп. — Идвах в библиотеката. Като научих, че майстор Селим Санер е тук, реших да се отбия да го поздравя. Това е.

Сега жената спря. Изгледа го накриво под очилата.

— За кого да предам?

— Майстор Сарп Кая.

Беше натъртил на званието си. Но това не направи никакво впечатление на жената, работеща при масони на високи нива. И след като се движеше между двайсет и пето, трийсето и трийсет и второ ниво, какво да се впечатлява от трето?

— Изчакайте. Ще попитам — и продължи по пътя си.

Почука на една врата и отвори. Влизайки, се обърна и отново погледна Сарп. Той си помисли, че не ѝ е симпатичен. Може и да не му каже, че искам да го видя. Да излезе след малко и да каже: Извинете, много е зает, елате друг път, майстор Сарп, или нещо подобно…

Когато жената излезе от стаята, той се отърси от мислите си. Секретарката се насочи към него.

— Очакват ви. Но не се бавете много. Тъкмо си тръгва.

Той се отправи към вратата, без да отговори. Почука тихо и влезе.

Мъжът беше изненадващо жизнен за възрастта си.

Това беше първата мисъл на Сарп, като видя Селим Санер.

Високопочитаемият Велик секретар наближаваше седемдесетте, но движенията и погледът му не отговаряха на годините. Посивяващите от възрастта сини очи оглеждаха събеседника много енергично. По едно време се почувства като на рентген. Стори му се, че мъжът претегля ума му, чете мислите и отгатва намеренията му.

— Майсторе — пристъпи към бюрото, — извинете за безпокойството.

Селим Санер пъргаво се изправи. Ставите на такава възраст не позволяваха да рипнеш като младеж, но той беше скочил при влизането му като пружина.

— Добре дошъл, братко.

Сарп колебливо стисна протегнатата му ръка. Какво можеше да се случи? Дали щеше да му позволи да прегледа ритуалите? Ами ако от притеснение объркам поздрава, разтревожи се. Ако Великият секретар се усъмни, можеше да го подложи на изпит по масонство. Не можах да ги науча тия неща, помисли си. Ако ме попита: „Масон ли си?“, трябва да отговоря: „Братята ме приемат като такъв“. Ако стисне ръката ми по масонски и попита: „Какво изисква това?“, ще отговоря: „Една дума“.

Да, но повече не си спомняше.

Усети характерното притискане на китката и отговори по съответния начин.

Вероятно правилно беше подал знака, защото Високопочитаемият Велик секретар седна в креслото под голямата картина с пергел и правоъгълник на стената.

Всъщност Сарп си представяше кабинета по друг начин. По-тайнствен. Но това беше обикновен офис. На стената до него имаше огромен метален шкаф и остъклена библиотека срещу бюрото.

Единственото, което издаваше кабинета на масон от висока степен, бяха правоъгълникът и пергелът зад Селим Санер. И някои дребни предмети по бюрото. Необработен камък под формата на куб. Малко длето за дълбаене на камък и чук. Линия. Череп отляво. И пясъчен часовник. Онази нощ му бяха разяснили значението им, но всичко беше влязло през едното и излязло през другото му ухо.

— Как сте, братко?

Тонът на Селим Санер беше приятелски. Сарп реши също да се държи сърдечно. Всъщност не смяташе, че може да скрие нещо от тези очи.

— Моля да ме извините, Високопочитаеми… — каза.

По лицето на възрастния мъж плъзна топла усмивка.

— Бъдете спокоен, братко. Много ще се радвам, ако ме наричате само брат Селим или майстор Селим. Ние не използваме много масонските си звания извън храма.

— Разбирам — измърмори Сарп. — Извинявайте. За пръв път влизам в кабинета на брат от такава висока степен. Малко съм объркан.

— Объркан ли, братко? — изненадано попита Селим Санер.

— Да. Представях си по-различна обстановка.

Възрастният мъж отново се усмихна.

— Какво очаквахте? По-помпозно или по-просто?

— Да си кажа право, Високопочитаеми… Извинете, майстор Селим, смятах, че висшите офицери обитават по-разкошни или знам ли, по-тайнствени места.

— О, този кабинет е достатъчно разкошен. Вижте, светлината на масонството огрява навсякъде. Светлината на обичта и братството се разпръсква навсякъде. Какъв по-голям разкош от този?

Сарп се почувства като мързелив ученик, нахокан от учителя си. Мъжът посочи необработения камък и длетото върху бюрото си.

Нямаше да се изненада, ако се оплачеше: „Все още дяламе камъните си“. Това беше показност. Една от демонстрациите на смирение при масоните. Ако кажеш на някой масон колко е добър, той веднага ще наведе глава и ще въздъхне: „Ами, ние все полираме камъните“.

Целият масонски живот не стигаше за полирането на камъни. Или за стремежа към усъвършенстване посредством любовта.

Сарп усещаше, че вече е време да каже нещо. След като беше стигнал дотук, нямаше намерение да си тръгне с празни ръце.

— Дойдох в библиотеката… — започна.

— Много се радвам. Братята не я ценят достатъчно. А тя е много богата. Масони или не, не успяхме да накараме хората си да обикнат четенето. Какво търсехте, братко?

— Ритуала за трийсет и втора степен.

Бинго!

Селим Санер видимо се стресна. Погледна Сарп без да крие изненадата си.

— Голям шегобиец сте.

— Такъв съм си, майстор Селим. Но сега не се шегувам.

Лицето на Почитаемия замръзна. Но маската на усмивката още беше там.

— Мисля, че брат от трето ниво трябваше да знае, че това е невъзможно. Греша ли?

— При цялото ми уважение, опасявам се, че грешите.

— Така ли? — гласът му беше леден. — Как разбрахте?

— Аз съм на трето ниво. Не мисля да преминавам към философските степени. Поне засега. Но преди да стигна дотук, успях да прочета ритуала за девето ниво например.

Синьото в очите на Селим Санер беше съвсем избледняло, погледът му беше стоманен.

— Ако ме попитате на колко години съм, знам как да отговоря. „Четири пъти по две плюс едно.“ Нали е така? След това научих какво е Съветът на Деветте избрани и кървавата кама. Вече познавам и Фарос овчаря, сина на Миям. Онзи овчар, който издал пред Съвета на Деветте избрани къде се крият убийците на Хирам…

Сарп Кая щеше да продължи, но Селим Санер се изправи.

— Явно предпочитате да бъдете повече груб, отколкото шеговит. Ние знаем, че ритуалите ни се въртят по книжарниците и се публикуват в сайтовете на масономразците. Но все пак…

Сарп също се изправи:

— И си мислите, че пазите тайна… Уважавам това. Нямах намерение да бъда груб. Моля за извинение, ако сте го приели така. Аз съм само реалист. Нали на това ни учат в ложата? Винаги да търсим реалността. Нали заради това искаме „светлината на истината да озари навсякъде“? Наистина не разбирам защо от мен трябва да се крие онова, което всеки профан би научил с един клик. Моля да ме извините.

Мъжът бавно пристъпи насреща му. Впи рентгеновия си поглед в очите му. Претегля ми ума, помисли Сарп. Прави ми мозъчна томография.

Селим Санер го наблюдава известно време, после направи нещо съвсем неочаквано. Сложи ръка на рамото на Сарп.

— Прав сте, младши братко — каза тихо. — Враговете не спят. Чрез тези публикации целят да ни обградят в обръч на страх и съмнение. Винаги са правили така. Опитват се да отдалечат хората от нас. Това им е играта. Да ни вкарат в капан, за да разкрием тайните си. А всъщност знаят, че нямаме такива. Но се преструват, че не знаят. Защото ако признаем, че онова, което наричаме тайни, не е нищо повече от масонски символ, наследство от хилядагодишната масонска история, който ни държи заедно и ни обвързва, ще се разпилеем. Ще престанем да съществуваме. Ще се отърват от нас. Ще отпадне най-голямото препятствие пред въвличането на човечеството в мрака. Храмът на човечността, който се стремим да изградим, ще се срути безвъз-вратно върху главите ни. Ето защо трябва въпреки всичко да се придържаме към древните си обичаи и традиции. Да скрием тайните на най-сигурното място — в сърцата си.

— От кого? — попита Сарп. Интонацията му беше малко по-рязка, отколкото би желал. — Един от друг ли?

— Да. Един от друг. Такъв е обичаят. Само с вярност към обичаите можем да продължим да съществуваме. Първото, което трябва да усвои един масон, е търпението, другото е да знае, че не може да иска онова, на което няма право. Спомнете си легендата за Хирам на вашето ниво. Той е жертвал живота си, за да не издаде на калфите тайната, на която нямали право. Всички сме подобни на Хирам и трябва да постъпваме като него. Или мракът ще погълне светлината.

Ако друг беше чул това, щеше да го сметне за заучен текст. Но Сарп виждаше, че говори убедено, както му е на сърцето. Селим Санер се беше посветил на масонската мисъл и йерархия. През целия си живот беше вървял като масон в ложите, беше гледал, ставал и сядал като масон и сигурно милиони пъти беше чувал и разказвал същите легенди. Не случайно се стигаше до това ниво. Научените от него на първите три степени „тайни“ бяха шменти капели. Не мислеше, че „тайните“, научени от възрастния човек насреща му, на това ниво са по-различни. Но след онази нощ си задаваше все един и същ въпрос: Имаха ли масоните наистина тайни, които да предизвикат смъртта на Корай?

Великият секретар удари няколко пъти Сарп по рамото.

— Разбирам вълнението и откровеността ви. Уважавам прямотата ви, братко. Но кажете ми, защо трийсет и втора степен? Има ли специална причина?

Сарп впи поглед в избелелите му очи, за да не пропусне и най-незначителната реакция.

— Искам да науча каква е ролята на Великия Княз-пазител на Свещената тайна, това е.

Известно време се гледаха без да помръднат и без да дишат.

В очите на Селим Санер за миг припламна искра. Сарп не пропусна студената и остра като нож светлинка. В този поглед имаше и страх, и заплаха. Но май повече паника, рече си Сарп. Високопочитаемият изпадна в ужас.

Възрастният мъж го тупна още веднъж-дваж по рамото и се отдалечи. Но докосването му сега не беше бащинско.

— Не мога да ви помогна. Не знам.

— Как? Вие не сте ли трийсет и второ ниво? Или трябваше да кажа Велик Княз на Свещената тайна?

Високопочитаемият Велик секретар тръгна към вратата, за да покаже, че срещата е приключила, но се обърна и го погледна.

— Масон съм — каза тихо.

— О, знам, майсторе. Казаха ми го. Помни клетвата за пазене на тайните. Но някой я е забравил.

— Аз не съм — отвори мъжът вратата.

Сарп тръгна към изхода и спря пред Селим Санер:

— Да бяхте имали повече време. Мислех да поговорим за Тувалкаин.

Излезе, без да дочака отговор. Направи две крачки. Върна се и протегна ръка, сякаш казваше: Как можах да забравя. Ръката на възрастния човек беше студена. Може би и леко трепереше. Не направи масонското ръкостискане.

Без да се притеснява дръпна стареца към себе си и ритуално го целуна три пъти по бузите.

— Дали не познавате някой, който да ме осведоми за меча на Тувалкаин? — попита. — Ако не е тайна, разбира се.

Селим Санер не се поддаде. С леден глас промърмори:

— Най-добре, братко, си намерете някой разказвач на приказки. Явно прочетените грешни и неверни неща са ви отвели в света на приказките.

Внимателно затвори вратата зад Сарп. Върна се на бюрото си. Поседя замислен известно време. После вдигна телефона.

— Утре ми припомни, момичето ми — каза на секретарката, — да се срещна с Почитаемия майстор на ложата на Сарп Кая. И да напиша предупредително писмо на любопитния доктор.

София

— Уважаеми зрители, прекъсваме предаването, за да прочетем съобщение от пресцентъра. Турският посланик в София Волкан Демиркан е загинал в катастрофа на пътя към Витоша.

Екранът на Българската телевизия се раздели на два сектора. Появи се снимка на посланика отпреди години. От времето след загубата на съпругата и дъщеря му в Рим. Не можеше да се намери по-подходяща снимка за известяване на трагедията, помисли си Волкан.

Опитваше се да събере мислите си след разговора с британския външен министър в българската ДС. Последният му въпрос към Оливър Винсънт Калвин, преди да се разделят, беше:

— Вие вярвате ли на тези безсмислици? Тоест в съществуването на някой си Тувалкаин?

Мъжът го беше погледнал учудено.

— Естествено, не — тонът му беше категоричен. — Но ако бяхте попитали: „Вярвате ли, че наоколо обикаля някой, наричащ се Тувалкаин“, щях да отговоря положително. Защо да идвам тук, ако не вярвах? И да предизвиквам подигравките ви?

След като британецът си тръгна, в изолираната от очи и уши метална сфера влезе Уди Стоичков. Вратата вече беше отворена, нямаше го и водния щит от пръски в средата на басейна. Всичко секретно беше казано. Беше време за действия.

Българският външен министър Стоичков приятелски тупна по рамото умисления Волкан. Не знаеше какво са говорили с британеца, но от самото начало беше подчертал секретността и необичайността на започнатата операция, както и изключителното положение. Отиде в задното помещение на кълбото и се върна с две бири. Остави едната пред него.

— Турският посланик Демиркан беше широко известен и ценен в дипломатическите среди — продължи говорителката. — Демиркан работеше в София от две години и играеше важна роля в развитието на българско-турските отношения. Уважаеми зрители, сега на живо по телефона от мястото на инцидента… Да, на телефона е свидетел на произшествието…

До статичната снимка на Волкан и лицето на говорителката се появи звукова графика с надпис „телефонна връзка на живо“.

— Представете се, моля.

— Васил Панчев.

— Видяхте ли катастрофата?

— Не точно. Тогава вървяхме със съпругата ми ей нататък и чухме шум.

Последва нещо смехотворно. Мъжът разказа как чул взрив, като се затичал по посока на шума и бил принуден да се скрие зад едно дърво, когато видял из въздуха да хвърчат камъни и парчета метал.

Говорителката упорстваше:

— Видяхте ли колата? Трупът на посланика вътре ли беше?

— Колата беше изхвърчала на трийсет-четирийсет метра надолу. Беше обгърната в пламъци. Как да видим? Нищо не се виждаше. Дойдоха още някакви хора. А ние влязохме в онова кафене и телефонирахме на полицията.

Посланикът отпи голяма глътка бира. Уди дръпна съседния стол и седна.

— Е, какво усещаш, като гледаш репортажа за смъртта си?

Не отговори. Само изгледа Уди от упор. Мисълта му беше другаде.

Умът му сновеше между възможностите да повярва или не на чутото след репликата: „Ще убият премиера ви“.

В какво се забърках, се питаше. Това беше нечуван скандал. Великата Англия кара силите за сигурност на една страна да отвлекат чужд посланик на територията си, да разиграят фатална катастрофа и му казват: „Върви да спасяваш премиера си. Ще го убие някаква сила, която не познаваме“.

Стана и започна да обикаля около масата, без да обръща внимание на Уди.

И сега искат от мен да повярвам на всичко това и без никой да разбере — понеже официално съм мъртъв — да отида в Истанбул. В никакъв случай в Анкара, каза британският министър. Със сигурност ще ви разпознаят. Трябваше по някакъв начин да се добере до Еге Тунабою и да му каже: Някакъв луд ще ви убие. На един възрастен човек, който напълно му вярваше и дори му казваше: Обичам те като собствен син, не ме будалкай. Той самият не вярваше, а как Еге Тунабою щеше да повярва на предупреждението „Ще ви убият“ от внезапно появилия се насреща му смятан за мъртъв Волкан?

Край на великолепната ми кариера, помисли си. Дотук било писано значи.

Спомни си въпроса, който преди малко зададе на британския външен министър Оливър Винсънт Калвин:

— Как ще съживите мъртвец, господин министър?

— Моля? — обърна се той и го погледна с възпитано учудване. — Не ви разбрах?

— Какво има да не разбирате. Убихте ме. Да речем, че съм повярвал на разказа ви. Качвам се на английска подводница в Черно море и тайно слизам в Истанбул. Спасявам живота на премиера. И после? Как ще ме съживите? Мислили ли сте за това? Шефът на МИ6 няма ли готов сценарий?

Очакваше утвърдителен отговор.

— Изобщо не сме мислили. А и още не сте умрял, приятелю. Всичко зависи от отговора ви. Ако приемете задачата, колата ви ще изхвърчи от тесния планински път в пропастта и ще изгори. Българската телевизия ще разпространи новината по света. Ако не приемете, нямам много възможности. Освен, разбира се, да се моля информацията за силата и честността ви да е вярна. Ще ви съпроводят оттук до колата ви. И всичко това няма да се е случило. Аз не съм бил тук, не сме се виждали — ще продължим играта. Но ако кажете нещо, правителството на Нейно Величество яростно ще опровергае тези глупави лъжи.

Волкан Демиркан не издържа и прихна.

— Моля ви се. Правителството на Нейно Величество е обмислило всичко до най-дребните детайли, но не и как ще върне към живот убития.

Калвин го беше изгледал ледено. Най-малко десет пъти беше чел досието на Волкан. Знаеше, че не е лесен, но не предполагаше, че е толкова докачлив. Елтън Грийн, профайлърът на МИ6, изслушвайки цялата информация, беше отсякъл: „Ще се съгласи. Внимателен, но пламенен. Носи всички особености на етноса си. Турците не обичат да мислят дълго. Искат веднага да действат. Мисля, че след като му кажете, че ще убият премиера им, няма да чака повече. Ще побърза веднага да достави информацията. Може да стане опасен за онези, които се опитат да му попречат. Известно е как залови терориста в Рим.“

Елтън Грийн беше казал: „Ще действа веднага“, но с непрестанните си въпроси Волкан беше опровергал профайлъра на МИ6.

— Не забравяте ли нещо, господин министър?

— Какво?

— Причината.

— Не ви разбрах.

— Ще обясня. Защо Тувалкаин иска да убие премиера ни?

Британският министър беше замълчал, а след малко дойде и отговорът:

— Не знаем. Нямаме никаква идея. Вероятно смята господин Тунабою за пречка пред целта си… А и…

Калвин замълча, сякаш се беше отказал в последния момент.

— И?

Мъжът беше вдигнал рамене.

— За съжаление не знаем.

Волкан само беше свил устни.

— Господин посланик, разбирате, че не мога дълго да остана тук. Кажете ми незабавно, приемате ли задачата или не. Трябва да издам редица важни нареждания с оглед на решението ви. Приемате ли?

Какво друго му оставаше? Беше взел решение още когато чу „Ще убият премиера ви“. И все пак подходи предпазливо:

— Дипломатът получава нареждания само от шефа си.

— Престанете вече. Не ме будалкайте. Тук нямате шеф. И да имахте, не мисля, че би ви възложил задачата, за която ви моля. Според нашето разузнаване Джандемир Гюнер би се опитал да скрие тази информация. Защото би имал достатъчна подкрепа по пътя към властта, ако премиерът ви умре, нали? Начело с Германия, доста европейски столици, оръжейни магнати и куп други сили биха били доволни да видят господин Гюнер, подал сигнали от Анкара на различни адреси още от времето като съветник, че може лесно да бъде използван на мястото на Еге Тунабою.

— Както вие използвахте Уди ли?

Погледът на министъра в този момент можеше да вледени всекиго.

— Моля ви, господин Демиркан.

Той всъщност беше прав. Ако се случеше нещо на Еге Тунабою, Джандемир Гюнер щеше да седне в стола му и да пее от радост.

— Така е, тук нямате началник — процеди Калвин. — И за тази мисия ви моли Нейно…

С рязък жест Волкан Демиркан пресече думите му:

— Моля ви, господин Калвин. Нямам нужда от началник. Тук сам съм си такъв. Цял живот съм си бил сам началник.

— И така? — британецът все не успяваше да довърши мисълта си. Едва беше успял да попита: — Ще ме зарадвате ли?

Волкан се вгледа в очите му и кимна.

— Радвайте се, господин министър. Кажете на Нейно Величество, и тя да се радва. Защото ако всичко това се окаже празен балон, повече няма да можете да се радвате. Нито вие, нито правителството на Нейно Величество. Всички ще станете за смях.

Оливър Винсънт Калвин беше направил нещо неочаквано за британската студенина: беше прегърнал Волкан:

— Вече можете да умрете, господине.

Протегна се към странния уред, който беше поставил на масата и натисна едно копче:

— Започвайте!

Волкан не откъсваше погледа си от него. Вероятно можеше да разбере тези наивни приказки, легенди, сценарии с отвличане, не знам какво си на Храма на Соломон и прочие. Но повече го изненадваше пристрастието на Калвин в тази история. Британската държава ли беше лично заинтересована, или този студен човек?

Волкан усещаше, че отговорът на въпроса ще се окаже много важен в един момент. Интуицията му никога не беше го подвеждала. Но ако сега го попитаха защо, не можеше да отговори.

— Имате един час — беше станал министърът. — Починете малко. След час един хеликоптер ще откара вас и свързочника ни във Варна. Там ще останете пет часа. През това време той ще вземе всички необходими мерки да не ви разпознаят. Някои дребни промени. Ще изминете шест мили с моторница. Както ви казах преди малко, ще се качите на наша подводница. Рано призори ще бъдете в Истанбул.

Оливър Винсънт Калвин беше стиснал ръката на Волкан с думите:

— Историята не забравя великите хора. Крале, царе, императори. Но не те, а такива като вас я пишат, господин Демиркан. Надявам се при следващата ни среща да мога да ви кажа колко важна и трудна задача сте изпълнили.

Нямаше повече какво да се каже. Министърът беше натиснал копче на масата и беше тръгнал към вратата на металната сфера.

— Не си тръгвайте, преди да ми отговорите — се беше обадил Волкан зад гърба му. — Как ще ме съживите?

Докато вратата се отваряше като мост през басейна, пръскайки струи, Калвин се беше обърнал да го погледне:

— Това оставихме на турското разузнаване.

— Защо?

— Така е по-добре за вас. Вашите много добре знаят как да съживят мъртвия и да премахнат живия — и тръгна по моста. — Повярвайте ми, че ако правителството на Нейно Величество реши да ви съживява, ще оплеска работата.

Смеейки се, беше напуснал шифровъчната клетка, която предотвратяваше наблюдението и подслушването на срещата им, оставяйки Волкан в дълбок размисъл и тревога.

И сега, докато българският външен министър зорко го наблюдаваше, премисляше всичко случило се.

По нареждане на Калвин операцията беше стартирана незабавно. Първата бомба гръмна след четирийсет минути по българската телевизия:

— Турският посланик загина при катастрофа.

Сега, докато си пиеше бирата с българския външен министър Уди Стоичков, забъркал го в тази история, очакваше началото на втория етап.

Реши да попита Уди за нещата, които обмисляше от известно време.

— Калвин отиде ли си?

— Дори не отиде до тоалетната след раздялата с теб, комшу. Скочи в хеликоптера и отлетя за аерогарата.

Беше ред на същинския въпрос.

— Остана ли някой от британците?

— Да.

— Така ли? — попита уж нехайно. — Колко души?

Българският министър избухна в смях.

— Хиляда души, комшу, хиляда души.

Волкан отпи глътка бира и изчака Стоичков да се успокои.

— Какво целиш, Демиркан?

— Колко човека, Уди? Колко британци остави той тук?

— Един — прошепна министърът. — Прави нещо в съседната стая. След малко ще дойде — и погледна многозначително Волкан. — На твое място никога повече не бих обърнал гръб на Ирена Павлова.

— Какво общо има това? Престани току да намесваш тази жена в разговора, Уди.

— Аз съм ти приятел, комшу. Подчертавам това дебело. Защото последния път, в който видях Ирена, зареждаше оръжието — и българинът сложи ръка на устата си и се опита да сподави смеха.

— Оръжието ли? Защо?

— Вероятно да застреля твоя британец.

— Моят британец ли? Какви ги бръщолевиш, Уди? Никак не ми е до шеги, да знаеш.

— Британецът…

Не можа да довърши. На отворената врата на металната сфера се показа униформена стройна, руса и синеока прекрасна жена. Насочи се право към него и протегна ръка:

— Капитан Гардения Нериса — изрече съвършен глас. — Придадена съм към вас като офицер за свръзка.

За миг Волкан така се ядоса, че забрави кавалерството.

— Не разбрах — гласът му издаваше недоволството му.

Застаналата по войнишки насреща му жена нито за секунда не отмести очи.

— Назначена съм като офицер за свръзка при вас. Ще ви отведа и предам на първия пункт. После си тръгвам.

— Е, това е добре. Службата ви ще е кратка значи.

Жената се опитваше да се държи неутрално, но Волкан забеляза гневните искри в погледа ѝ.

— Грешите — отговори студено. — Пак ще се срещнем. Ще бъда с вас до отмяна на заповедта за задачата.

Само това липсваше. Ако знаеше, че свързочникът на Калвин е жена, никога не би приел. При тези обстоятелства не можеше да понесе женски номера и глезотии.

Капитан Гардения стисна ръка и на Уди Стоичков и се обърна.

— Ще бъда готова след пет минути — погледна големия цяла педя часовник с компас и хронометър на китката си и добави: — След седем минути ще ви чакам отвън.

После се обърна и тръгна към вратата. Дори торбестата униформа не успяваше да скрие красивата фигура на притежателката си.

Уди се направи, че щипе Волкан под масата.

— Ако кажеш, веднага да те съживим, комшу. Не ти знам задачата, но аз на твое място доброволно бих умрял заради тази мацка.

Истанбул

Полицаят, когото смяташе, че е преметнал, го чакаше на ъгъла на булевард „Истиклял“ и улица „Нур-у Зия“. Като видя Сарп, се ухили в смисъл „Няма да ми избягаш“. Престориха се, че не се познават. Сарп тръгна към „Таксим“. След известно забавяне цивилният полицай го последва, без да го изпуска от очи.

На Сарп отвътре му вреше и кипеше. Носеше под мишница двете книги от Шуле. Когато видя размерите им, веднага реши да не ги чете. Това щеше да бъде загуба на време. А и вероятността да не изясни престъплението и да не научи нищо, което би помогнало в залавянето на убиеца на Корай, беше голяма.