Синът на вдовицата

— И ти ли вярваш в легенди? Каква е тази тайна?

Изображението на сянката нетърпеливо помръдна.

— Скритата от Майстор Хирам тайна. Тайната на Тувалкаин.

— Моля?

— Камъкът с тайната е намерен, Съливан. Голямата тайна е в ръцете на профан[13].

— Вижте какво, господине. Не знам кой сте. И не желая да знам. Ще приема като шега всичките ви нелепи брътвежи. Веднага ме пуснете. Върнете ме в хотела и да забравим всичко.

— То едва сега започва — просъска холограмата. — Съветът на Седемте посветени действа. Имаме много работа.

Съливан се огледа за изход. Но такъв нямаше. От четири страни го заобикаляха гладки стени. Не беше ясно дори откъде са излезли придружителите му.

— Какво искаш от мен — попита унило.

— Нищо — отговори сянката. — Засега… Вече си на разположение на Съвета на Седемте посветени. Велики Княже, пазителю на Свещената тайна, братко Джон Ашли Съливан от трийсет и втора степен, гордей се, че си избран. И чакай да свирне тръбата.

— Каква тръба?

Отново проскърца ужасяващият смях, последван от заплаха:

— Не знаеш ли кога свири тръбата?

Джон Ашли Съливан не успяваше да превъзмогне шока. Чувстваше се като идиот, говорещ с призрак.

— Това са легенди. Митове и легенди…

— Млъкни — кресна гласът. — Не е легенда, а действителност. Истина на десет хиляди години. Ако тайната попадне в ръцете на профан, Храмът ще бъде застрашен. Тувалкаин ще препаше меча, ще надуе тръбата и ще призове зидарите към действие. А сега има опасност, Съливан! Тайната е у профан.

Съливан не вярваше на ушите си. Това бяха такива идиотщини, че не можеше да са истина. Някакъв луд, който се страхуваше дори да се покаже, се опитваше да съживи легендите. И най-лошото, искаше да участва в тях. Според разказаното от сянката предание при преминаване на тайната в ръцете на непосветен мечтата за новото съграждане на Храма на Соломон щеше да се провали завинаги. Тайната трябваше да се върне. На каквато и да било цена. Така казваше легендата.

Докато се канеше да попита сянката у кого е тайната, за да я разприказва още малко, в зеления лъч около нея се появиха изображения. Бледи, неясни и объркани. Едното май беше на автомобил. Някакъв тичаше да отвори вратата и от автомобила слезе възрастен мъж.

Кой беше този? Изглежда ми познат, помисли си Съливан. Не можеше да си спомни. Но го познаваше. Беше сигурен в това.

Кадрите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили, и в снопа зелена светлина отново изникна безформения холограмен силует.

— Не се страхувай, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте посветени действа. Тувалкаин препаса меча.

— Кой си ти — измърмори Джон Ашли Съливан. Гласът му постепенно премина в крясък. — Кой си ти? Кой?

— Тувалкаин. Притежателят на Свещената тайна!

Съливан настръхна от ужас. Всичките му косми щръкнаха.

— Върви си и чакай — прошушна сянката. — Гледай как Тувалкаин ще отреже протегнатата към Осмата тайна ръка! Траурът свърши. Открити са следите на изгубения камък. Тайната на огъня и живота е на една ръка разстояние. За да възтържествува Маслинената планина[14]. Започва строежът на Храма на Соломон. Изгубеният камък ще бъде върнат на мястото му. Светлината на Зизон ще озари света. Удари часът на новото съграждане на Храма на Соломон, от планината отново ще прозвучи свещената тръба на Давид, ще бъде отмъстено на наследниците на трижди разрушилите Храма, на опиталите се да издигнат Господ над Йехова!

Змийският съсък беше преминал в налудничав брътвеж.

— Децата на тайната отдавна запретнаха ръкави, Съливан! — извика сянката. — Часът настъпи! Времето за действие на Синовете на вдовицата! Облечи си престилката, вземи си инструментите и започвай да работиш за Свещения храм. Хайде, върви си вече, Княже на Свещената тайна! Не карай Светицата на Храма — нашата сестра — да те чака!

Гласът и холограмата постепенно изчезнаха.

Когато в празното пространство отново затанцуваха цветове, Джон Ашли Съливан се вцепени. Показаха се две момичета. Диана се качваше в колата, а Ан ѝ махаше с ръка.

— Колко са красиви и жизнени, нали Съливан? — проскърца гласът. — Имаш много красиви дъщери. Не отделяй поглед от младите ни сестри. Защото всеки момент може да им се случи нещо, Съливан. Да катастрофират например. Да умрат!

После в стаята се разнесе тенекиеният кикот.

— Върви си, Съливан. Но не забравяй: Неках и Некам — Убий и Отмъсти! Нека винаги в ушите ти отеква клетвата за опазване на тайните на Храма. Тувалкаин не прощава на изменниците!

Оттогава Джон Ашли Съливан не беше на себе си. Животът му се бе преобърнал. На главата му отново нахлузиха качулка и колата го остави на съвсем непознато място. Веднага погледна регистрационната табела, но тя вероятно беше фалшива.

После в ума му внезапно изплуваха последните думи на стържещия глас: „Имаш много красиви дъщери. Не отделяй поглед от младите ни сестри. Защото всеки момент може да им се случи нещо, Съливан. Да катастрофират например. Да умрат! Не забравяй клетвата за пазене на тайна!“

Той изпъшка: „Господи, момичетата ми са в опасност!“

Върна се в хотела като болен. Легна си веднага. За да не отиде в библиотеката на Конгреса, беше казал на Сюзан, че го боли главата. Щом жена му излезе, включи телевизора и седна пред него като безмозъчен. Опита се да премисли случилото се, да открие някаква логика, да изтълкува налудничавите брътвежи на сянката, но не успя.

Внезапно нещо на екрана го накара да подскочи от мястото си. Не веднага разбра какво точно активира алармата в мозъка му. После извика: „Мили Боже! Ето кого ми показа сянката!“. Спомни си отговора на въпроса кой е:

„Тувалкаин! Върви и чакай! Гледай как Тувалкаин ще отреже протегнатата към Осмата тайна ръка!“

Много се страхуваше. Толкова много, че не можеше да се преструва.

Тувалкаин не се шегуваше.

Съливан знаеше, че трябва да говори. Че трябва да разкаже случилото се, видяното, чутото, всичко.

Но все отбягваше тази мисъл. Животът на дъщерите му беше в опасност. Трябваше да мълчи. Трябваше да запази тайната в сърцето си.

После отхвърляше това решение. Ако замълчеше, човека, когото видя, щеше да умре. А със смъртта му светът щеше да се обърка. Поне някоя негова част. И Съливан не можеше да предвиди накъде щеше да плъзне хаосът след това.

Така минаха дни на нерешителност. Беше взел доста предпазни мерки, беше увеличил охраната. Диана и Ан вече ходеха на работа, тайно следени от бодигардовете. Беше сменил телефоните. Ако беше възможно, би сменил и дома си. Щеше да избяга и от Великобритания.

Накрая снощи беше сметнал, че глождещата ума му нерешителност е по-опасна от каквото и да било решение. И за да не се отметне отново, веднага беше вдигнал телефона в кабинета си.

— Да се срещнем — беше казал в слушалката. — Ела утре в кабинета ми.

— Не може. Ще се срещнем в „Галския дракон“. В девет вечерта.

Истанбул

Натисна звънеца, мислейки си: Какво правя аз. Това беше лудост. Явно го беше прихванал от Корай.

Не забеляза как дойде дотук. Беше станало за миг. Беше извил волана към „Джихангир“[15]. След преживения на улица „Нур-у Зия“ ужас беше повървял известно време по осветения булевард „Истиклял“ и после свърна обратно при трамвая. Вече беше съвсем тъмно. До Галатасарай[16] не срещна никого освен двама-трима пияници. Оттам пое към Тепебашъ и взе колата си от паркинга. Но не потегли веднага. Къде да отиде? Не му се прибираше в самотния дом. И какво щеше да прави там? Мислите щяха да го нападнат. Страховете също. Щеше да си спомня брътвежите на Корай и да си представя ужасяващи сцени. Щеше да му се присъни Тувал… не знам кой си. Да крещи: „Осмата тайна е у мен. Ще подпаля света“ и да размахва меча си. Щеше да скочи, подгизнал от пот.

Смени скоростта и от ъгъла на „Пера Палас“ сви към Долапдере. Не знаеше къде отива. Отправи се към „Таксим“ и вместо да завие към „Харбийе“, внезапно се озова на „Съраселвилер“. Премина покрай немската болница, сви вдясно, влезе в „Гюнешли сокак“ през една тясна пресечка и спря на трийсет метра по-нататък пред един блок. Пред дома на Филиз.

Смъкна прозореца и задиша нощния въздух. Запита се: Какво търсиш тук, момче? Скоро ще съмне, защо се довлече тук?

Не можеше да си отговори. Внезапно си спомни думите на Корай: „Момичето се чуди как да ти се хареса и да я забележиш, но ти не виждаш по-далеч от носа си… Лудо влюбена е в теб…“ Това ли беше единственото, което трябваше и беше запомнил от тази дълга нощ? Най-вероятно. Това беше единствената смислена приказка сред откаченото бръщолевене на Корай. „Лудо влюбена в теб… А ти не виждаш по-далеч от носа си.“

Така ли беше наистина? Може би Корай беше прав. И той действително лапаше мухите.

Изведнъж си спомни, че в кабинета беше поканил Филиз да излязат да пийнат нещо и след обаждането на Корай я беше забравил. Не само забравил, но ѝ беше поръчал да им запази маса при Аслан. Дори не му хрумна да се извини. Кой знае колко я беше обидил. И особено ако Корай беше прав, че тя се интересува от него, страшно я беше наранил.

Докато мислеше, започна да си припомня подробности, които потвърждаваха правотата на Корай. Откакто беше споменал, че харесва съчетанието на черно и червено, момичето смени целия си гардероб. Почти всеки ден се обличаше в червено и черно. Например черен панталон с тясна червена блуза. На следващия ден — великолепна черна риза под червен костюм… Ей такива неща. Няколко пъти го беше канила на гости под различни предлози. „Ще готвя мантъ[17], докторе. За неколцина приятели. Заповядайте и вие.“ Или: „Скромно парти, докторе, ако искате, елате“. „Със съученичките от италианския лицей всяка година се събираме в дома на някоя. Е, вече не са момичета, а млади жени. Със съпрузи, годеници, приятели… Някои водят и децата си. Много е забавно. Ще им бъде приятно, ако дойдете.“

Не се беше отзовал на никоя покана. Дори през ум не беше му минало, че не „момичетата“, а Филиз щеше да се радва.

Освен това тя знаеше всички подробности за него — рождения му ден, зодията, асцендента, щастливото му число, любимото му ядене и песен. Всичко за него.

А той какво знаеше за нея? Нищо. Не, не съвсем. Ето, знаеше къде живее.

И сега стоеше пред вратата ѝ.

Добре, и какво щеше да направи? Защо беше дошъл? Какво очакваше? Да не мислеше, че жената, която не забелязваше извън кабинета, ще му се хвърли на врата? И то по това време?

За последните пет минути погледна часовника си четвърти път. Три и дванайсет.

Доста се беше измъчил да намери място за паркиране. Като излизаше от колата, се надяваше, че ако повърви малко, ще се опомни и ще се откаже от замисъла си. И ще си отиде вкъщи. Където никой не го чакаше.

Когато отново застана пред блока „Азми бей“, пак си погледна часовника под светлината на уличната лампа. Три и седемнайсет.

Потърси на таблото със звънците номер седем. Но не виждаше добре в тъмното. Помисли си, че ако сгреши звънеца, ще отнесе сума ти псувни. Не беше сигурен дали и Филиз няма да го наругае за ранното събуждане. Дори да го видеше насреща си.

Като видя номер седем, се поколеба за миг. Накрая натисна звънеца. Изчака. Но нищо не се случи. Та момичето да не спеше до вратата? Почака още малко. Пак нищо. Поколеба се дали да повтори. Може би Филиз не си беше у дома. Може приятелят ѝ да беше у тях. Или тя да беше при него. В прегръдките му. Сарп се изненада на раздразнението си. Каза си: Какво ти става? Ти ли ще ѝ кажеш кого да прегръща?

Изнервено натисна отново звънеца. Зачака. Да не би звънецът да не работеше? Възможно бе, но категорично нямаше да звъни трети път. Всичко тази нощ беше объркано и нелепо. Дори присъствието му тук. Ако вратата не се отвори, ще си отиде и ще забрави всичко.

Погледна часовника си. Три и осемнайсет. Та само минута ли беше минала от първото позвъняване? На него му се струваше цял час.

Тъкмо си каза: „Тръгвай си, момко“, когато чу шум. От домофона се разнесе сънен глас:

— Кой е? Кой звъни?

Гласът на Филиз.

— Аз съм — рече смутено, връщайки се до вратата. — Сарп Кая.

Секунда мълчание.

— Кой? — попита гласът. Момичето не можеше да повярва.

— Аз съм, Филиз. Сарп. Знам, че е много късно…

— Сарп… Ох, извинете… Моля ви… Отварям веднага.

От автоматичната брава се разнесе изщракване. Сарп избута тежката врата и тръгна към асансьора. Натисна бутона за четвъртия етаж. След двайсет секунди беше пред вратата на апартамент номер седем. Тя беше затворена. Но зад нея се чуваше шум. Натисна звънеца. Светлината от шпионката потъмня за миг.

— Докторе?

— Аз съм.

Зад вратата се чу забързано топуркане.

Очевидно се опитваше да се приготви. Може би не се беше облякла още. Мисълта за голата Филиз му замая главата.

Иззад вратата първо се чу тупурдия, после вик от болка.

— Добре ли си, Филиз? Какво става?

— Ударих си крака в шкафа.

Топуркането продължи още малко.

Вратата се открехна. Веригата още не беше махната. Момичето надникна над нея:

— Ох, извинявайте. Колко съм несръчна.

Чу се изтракването на веригата. Накрая вратата се отвори със скърцане.

— Извинявайте, много извинявайте… Накарах ви да чакате.

Явно беше нахлузила нощницата в последния момент.

— Знам, че е много късно. Всъщност ти извинявай — каза Сарп.

Момичето разтревожено го изгледа:

— Случило ли се е нещо, докторе?

Сарп изломоти нещо, което дори сам не разбра.

— Влизайте.

— Да не те безпокоя?

Що за тъпотия? Вбеси се на себе си. Това ли се казваше на жена, която си вдигнал от леглото в три и половина?

— Не — отговори Филиз. Обърна се и тръгна към кухнята. — Вие влезте и седнете. Ще сложа чай и идвам.

Сарп тръгна към хола. През прозореца насреща в пълния ѝ блясък се виждаше нощната прелест на Мраморно море, Юскюдар[18] и Босфора. Не му се щеше да запали лампата и да унищожи тази красота. Седна на първото кресло, което видя на светлината от антрето.

— Много красив изглед имаш.

Веднага съжали за тези думи. Защото те щяха да ѝ напомнят безбройните отказани покани.

— Благодаря — отговори Филиз от кухнята. — Не е лош. Може би заради това обичам Джихангир. Можеш да прегърнеш морето.

Да прегърнеш морето! Сарп се изненада от това определение. Много поетично. Той нямаше общо с изкуството и поезията, но това му хареса. Досега не беше забелязал колко романтична е Филиз.

— Под наем ли е?

Ето още един тъп въпрос. Можеше ли момиче, работещо за жълти стотинки, да си позволи такова жилище? Естествено, че беше под наем. И вероятно висок.

— Не — отговори момичето. — Остана от майка ми. Тук съм родена. Детството ми мина в този дом. След смъртта на нашите остана за мен. Иначе как бих могла да живея в Джихангир?

Пак беше изтърсил нещо ни в клин, ни в ръкав. Можеше ли да бъде толкова апатичен към човек, с когото работеше? Замъл-ча. Заслуша се в трополенето на съдове оттатък.

— Какво се е случило? — обади се Филиз от кухнята.

Така де, трябва да има някаква причина да ти звънят посред нощ.

— Днес бях много невъзпитан — успя да отговори Сарп. — Дойдох да ти се извиня.

Настъпи мълчание.

— Май на това му викат, че извинението е по-лошо от прегрешението. Да те събудя по това време за извинение. И за това ме извини. И за двете.

— Моля, няма значение.

Сега се чу шум от другия край на апартамента. Вероятно от спалнята. Явно се облича, помисли си Сарп.

— Досега ли бяхте с господин Корай?

При споменаването на Корай тревогата на Сарп се завър-на. Ако му бяха казали, че един ден ще се разтревожи при споменаването на най-добрия му приятел, за нищо на света не би повярвал. Но ето че се случи.

— И да, и не.

Отвътре нещо се отвори и затвори. Приличаше на гардеробна врата.

— Къде е бил цяла година?

Филиз отново беше в кухнята. Оттам се чуваше тропане на прибори.

— Къде ли не. Нали го знаеш Корай… Изобщо не се е променил. Главата му пак е пълна с щуротии.

Филиз влезе с поднос. Изненада се, като го видя да стои на тъмно.

— Боже, съжалявам — каза притеснено. — Забравих да запаля лампата.

Докато оставяше подноса на масичката, Сарп се обади:

— Нарочно не запалих осветлението. За да се насладя на гледката.

Разбра, че момичето се изненадва от неподвижността му. Трябваше ли да включи осветлението или не? При положение че дошлият за пръв път в дома ѝ гост се наслаждаваше на гледката?

— Извинявай — изправи се Сарп. — Аз ще запаля — отиде и натисна ключа. Холът грейна в светлина. Филиз бавно остави подноса.

Сарп веднага забеляза, че се е сресала набързо. Сложила беше и малко червило. Едва забележимо. От повече нямаше и нужда впрочем.

Взе подадената му чаша.

— Притесних те.

Лека усмивка. Сарп за пръв път забеляза колко хубава е усмивката ѝ.

— Захар?

— Една бучка, моля… Благодаря.

— Аз го пия без захар. Знаете…

Сарп разбърка чая. Изведнъж спря. Дали не го бъркаше твърде шумно? Какво ти става бе, момче, укори се. Като е шумно, шумно е и толкоз. Какво от това? Да не се опитваш да ѝ се харесаш?

— Виж, Филиз — покашля се. Опитваше се да спечели време и да подреди мислите си. — Непременно някоя вечер… — но не довърши. Тъкмо да каже: „Ще излезем да пийнем нещо“, когато телефонът в джоба му зазвъня пронизително.

Какво пък беше това сега? Кой го търсеше? От болницата ли звъняха? Погледна часовника си. Три и четирийсет и седем. Като видя на дисплея името на Корай, се стресна. Може и да беше луд, но не би направил това. Никога не би звънял по това време.

— Корай?

— Сарп…

Макар и шепнещ, гласът на Корай беше изпълнен с ужас.

— Какво става?

— Не забравяй…

Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Кое?

— Igne Natura Renovatur Integra…

— Какво?

— Чуй ме добре… Igne Nitrum Roris Invenitur… — гласът на Корай съвсем заглъхна.

— Какво приказваш?

— Iustum Necore Reges Impios…

— Какво говориш, Корай, за Бога?

— Гледай през моите очила, Сарп, моля те!

— Какви са тези бръщолеве…

— Дойде, Сарп. Тук е. Усещам го…

— Кой?

Подскочила при звъна на телефона, Филиз се ядоса, като разбра кой се обажда. Корай не го оставяше на мира дори по това време. Но като видя уплашения израз на Сарп, попита:

— Какво става?

Докторът ѝ махна с ръка да замълчи.

— Успокой се — каза в слушалката с неподозирано за себе си спокойствие. — Кажи ми какво става.

— Дойде, Сарп. Тук е. Помогни ми…

В този момент в съзнанието му изплуваха всички налудничави приказки на приятеля му.

— Извика ли полиция?

— Те нищо не могат да направят.

— Защо?

— Той е тук. Чувам дишането му.

— Кой?

— Той… той… Палачът на Тувалкаин.

— Веднага изчезвай оттам — изкрещя Сарп, обзет от паника. — Незабавно!

— Късно е — отговори Корай отпаднало.

— Корай!

— Не забравяй… Сарп… камъкът… Оох!

Това беше ужасяващ стон, надделяващ над всички шумове. Сарп скочи на крака. Закрачи из хола, обзет от паника.

— Корай! Корай! Говори! Отговори ми, Корай!

Филиз също се изправи. Притисна ръце към гърдите си и тръгна след Сарп. Нещо страшно се беше случило. Много страшно. Ужасно.

На Сарп се стори, че чува звук от раздиране. После нещо падна на земята. Сигурно телефонът на Корай.

— Корай?

Шумът секна. Ухото го болеше от притискането на телефона. После чу шум от влачене. Някой тътреше нещо. Спомни си за мъжа с чувала, който го уплаши до смърт на улица „Нур-у Зия“. Същият звук. Можеше да предположи какво се влачеше, но се страхуваше дори да помисли за тази вероятност.

Чак тогава забеляза, че Филиз го следва и пита:

— Какво става, Сарп?

— Корай — изохка, тичайки към антрето. — Веднага трябва да тръгвам…

— Ще дойда и аз!

— Не! Аз веднага…

— Не и този път, Сарп Кая — извика Филиз Буран. — Не и този път!

След пет минути препускаха с колата на Сарп към Левент IV.

Истанбул

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Филиз плахо беше прошепнала въпроса. Защото Сарп Кая неспирно ругаеше и блъскаше с юмруци по волана.

— Господ да ме накаже. Да ме накаже. Това е заради мен.

Момичето го гледаше уплашено.

Никога досега не го беше виждала такъв. Поведението му излизаше извън контрол. Докато стигнат до площад „Таксим“, три пъти блъсна БМВ-то в парапета на тротоарите по тесните улички на „Джихангир“, но дори не забеляза. Само псуваше, блъскаше волана и повтаряше като в просъница:

— Трябваше да му повярвам. Корай знаеше. Знаеше. Трябваше да му повярвам.

— Какво знаеше?

Сарп я погледна за пръв път, откакто се бяха качили в колата.

— Страхуваше се.

— От какво?

Спомни си уплахата на Корай при вида на гологлавия в кръчмата на Аслан. После в ума му отекна гласът на приятеля му:

Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?

От кого?

От палача на Тувалкаин.

Дали съществуваше такова нещо? Разбира се, че не. Но със сигурност ставаше нещо. Корай не трябваше да умира. Трябваше да живее. Иначе никога нямаше да си го прости.

— Кажи, от какво се страхуваше Корай?

— Да не го убият — процеди Сарп през зъби. Сам се уплаши от гласа си.

— Боже Господи! Да го убият! Чуваш ли се какво говориш? Кой ще иска да убие Корай Булут?

Това вероятно беше някакъв кошмар. Непременно беше така. След малко ще съмне и ще се събудя, помисли си Сарп. И всичко ще премине като лош сън.

И Корай нямаше да му е разказвал тези врели-некипели сценарии за заговор. Нямаше да има глупости за не знам коя си тайна. Нямаше да сметне влезлия в механата мъж за палача на някой си Тувалкаин, умрял преди пет-десет хиляди години.

Сутринта, преди да тръгне за болницата, телефонът щеше да звънне и Корай щеше да каже: „Как си Майсторе, добре си прекарахме снощи, нали?“ И да допълни иронично, както винаги: „Как са синовете на вдовицата, а?”

Сарп знаеше, че нищо такова няма да се случи и се боеше до смърт.

Не беше помогнал на най-добрия си приятел. Беше го оставил сам, макар да беше предупреден и му беше поискана помощ.

Влязоха в обратното платно малко след моста на Меджидийекьой. Сарп рязко изви волана и гумите изскърцаха пронизително. Колата зави наляво. В последния момент избегна сблъсъка с един ван, паркирал до тротоара, като рязко натисна спирачката. Филиз беше закопчала предпазния колан и откакто видя лудешкото му шофиране, стискаше здраво ръкохватката над себе си. Момичето се разтресе на място, а Сарп, който нямаше колан, удари глава в ръба на огледалото. По челото му веднага потече тънка струйка кръв.

— Мили Боже — извика момичето. — Ранен ли си?

Той опипа челото си.

Видя кръвта по пръстите си.

— Нищо ми няма — отговори бързо. — Малка драскотина. Ще пощипе и ще завехне.

Запали двигателя, угаснал при рязкото спиране, и настъпи газта. Със страшен рев БМВ-то се втурна към Зинджирликую.

— Слушай сега — обърна се към Филиз. — Като стигнем до дома на Корай, ще останеш в колата.

Момичето понечи да отговори, но Сарп не ѝ даде възможност.

— Никакви възражения. Не знам какво ме чака там. Не мога да се тревожа и за теб.

За пръв път говореше толкова рязко. Усещаше го, но нямаше избор. Не знаеше какво ще завари. Може би убиецът беше още там. Можеше да го нападне. Защото онзи, който уплаши Корай в кръчмата, беше видял и него.

— Разбра ли? — продължи. Течащата по челото му кръв вече образуваше червена пелена пред погледа му. Филиз се опита да попие кръвта с кърпичка, но той рязко дръпна глава.

— Разбра ли, попитах? Остави това. Не ме карай да те излагам на опасност!

Филиз внезапно потръпна от щастие. Колко странен беше животът! Това бяха най-очарователните думи, които чуваше от Сарп, откакто работеше за него. И бяха изречени в нощта на ужасите. При други обстоятелства би отговорила: „Не се безпокойте за мен. Мога и сама да се грижа за себе си“, но не го каза, а само прошепна:

— Добре.

Сарп зави като светкавица, с писък на гуми по пътя от Маслак към Левент IV. На табелата в ъгъла на тясната улица Филиз прочете „Исхан Хилми Алантар“.

БМВ-то спря с вой на спирачки. Сарп изскочи от колата и изкрещя на Филиз:

— Заключи се отвътре. Не излизай, докато не те потърся. Дръж телефона до себе си. Звънни ми при най-малко съмнение. После набери 155. Незабавно!

Побягна, без да дочака отговора на момичето. Филиз беше напълно объркана. Сарп не тръгна към охраняваната входна врата на комплекса, а се прилепи до стената, за да се скрие. Успя да се изкачи и се прехвърли от другата страна.

Дали нападателят беше тук? Прикривайки се зад дърветата, Сарп тръгна към апартамента на приземния етаж, като непрекъснато ругаеше наум.

Играе си с огъня. Хем се страхува, че го следят, хем живее на приземния етаж. Може ли човек да бъде толкова глупав?

Апартаментът беше тъмен. Единственият светещ прозорец в сградата беше на ъгловия апартамент на шестия етаж. Дали не бяха чули нещо?

Опита се да види часовника си в тъмното. Четири и шестнайсет… От последния вик на Корай бяха минали шестнайсет минути. На пръв поглед не бяха кой знае колко, но можеше да имат жизненоважно значение. Деветстотин и шейсет секунди, които не можеха да се върнат.

Какво беше казал Корай по телефона? „Дойде… Тук е!“

И какво беше това на латински? Корай му беше казал да не го забравя, но той не успя дори да го запомни.

Колко ли души бяха? Този въпрос съвсем го подлуди. Корай беше казал „дойде“. Но може би в градината се спотайваше още някой. Нямаше друг начин. Трябваше да поеме риска. Нямаше смисъл да влиза в дома откъм входната врата. Трябваше да се опита през задния вход откъм градината. Корай също влизаше и излизаше оттам.

Приведе се и измина още няколко крачки.

На всяка спираше и се ослушваше. И отново. Всичко тънеше в гробна тишина. Мъртвешка тишина, мина му през ума.

Вече беше на площадката пред вратата. Стъпваше на пръсти, за да не вдига шум по плочките. Масата, на която пиеха ракия с Корай в топлите летни нощи. Скарата, на която Корай печеше мръвките. Столът му. Трябваше да се отърси от нахлулите спомени и да отвори ума, очите, ушите и всичките си сетива. Трябваше да бъде тих като смъртта и безмилостен като нападателя на приятеля му.

Приближи съвсем, опасявайки се от нападение. Сърцето му още малко да изхвръкне от гърлото. Още една крачка. Вратата беше отворена.

Сарп Кая леко бутна открехнатата врата. Спря и се ослуша. Никакъв звук. Бавно приближи към кухнята.

Внимаваше да не се блъсне в нещо. Обърна се наляво. Тъй като много пъти беше влизал в кухнята на Корай, знаеше накъде да върви. Бавно пристъпи още една крачка. Отново спря. Наоколо цареше пълна тишина.

Внезапно усети някакво безпокойство. Може би и Корай беше изпитал това чувство. Може би заради това беше казал по телефона: „Тук е, усещам го“. Не чуваше нищо, но беше убеден, че не е сам.

Изчака, без да мърда. Всичко можеше да се превърне в маратон на търпение. Ако действително не беше сам, един от двамата непременно щеше да се раздвижи. И да заплати с живота си. Сарп беше сигурен в това. И както не носеше дори джобно ножче, това щеше да е той.

Очите му постепенно свикнаха с тъмнината. Помъчи се да различи предметите върху кухненския плот. Трябваше да е тук, до фурната. Протегна ръка без да мърда. Тук беше. Наборът от ножове на Корай! Осем различни по размер ножа, забити в дърво. Без да вдига шум, напипа най-дългия и полека го извади от гнездото му. Стоманата проблесна за миг. Стисна ножа здраво и почака още малко. Сега поне имаше някакъв шанс.

Сърцето му съвсем зачести ударите. Направи още една крачка. Вече беше до вратата към дългия коридор. Изчака. Ако не беше сам, онзи също щеше да действа. Заслуша се със затаен дъх…

Сега го чу. Вече беше сигурен. В апартамента имаше още някой. По-скоро усещаше, отколкото чуваше дишането, което онзи сдържаше. Ако не беше лекарският му слух, нямаше да го чуе. Накъсано, учестено дишане от притискането на уголемени дробове в гръдния кош. Убиец с болестта ХОББ[19].

Стисна ножа още по-здраво. Може би в момента беше на мушката на огромно автоматично оръжие. Приведе се още повече и пристъпи още една крачка.

Внезапно се подхлъзна вдясно. Първо му се стори, че чува тропот, а после стържене. За да смали целта, коленичи. Ако беше възможно, щеше да пробие стената с гърба си и да потъне в нея.

Тихо спря. Сърцето му блъскаше като лудо. Щеше да види и най-малкото движение, да чуе и косъм да паднеше и светкавично да забие ножа, който стискаше в ръката си.

Почака, но нищо не се случи. Нито звук. Вече не усещаше и дишането на мъжа. Отново се ослуша. Не, никакво дишане. Тогава се стресна от хрумналата му мисъл. Дали не беше Корай? Ами да, можеше да е тежко ранен. Докато той пълзеше по пода с нож в ръка и съчиняваше екшъни, приятелят му може би береше душа в спалнята. Може би чутото одеве накъсано дишане беше неговото. Може би вместо да побърза и да го спаси, от страх беше прекъснал живота му.

Пружината изведнъж се отпусна и Сарп с неочаквана за себе си бързина се озова в стаята, от която преди няколко секунди беше доловил дишане.

Тук нямаше нищо друго, освен леглото на Корай и няколко вещи.

Умът му веднага попита: „Къде е мъжът? Къде отиде? Дали не се скри някъде, за да те ликвидира, като установи местоположението ти?“

Чу проскърцване. Изведнъж го обля пот. Мъжът беше преминал към действие. Щеше да го нападне всеки момент. Сарп съвсем замръзна на мястото си. Цялото му същество се подготви за контраатака. Нямаше да се даде без бой.

Заслуша се в тишината. Отвори широко очи, за да види всяко движение. Известно време нищо не се случи. После му се стори, че чува шумолене и след него забързани стъпки. Дали не се заблуждавам, нададе ухо. Сякаш някой тичаше вън.

Точно тогава се случи нещо съвсем неочаквано. В непрогледния мрак избухна бомба. Така се стори на Сарп пронизителния звън на телефона, който вибрираше в джоба му.

Смръзна се на място. Две телефонни бомби в разстояние на един час. Свършен беше. Оставаше само куршумът. Беше въпрос на време.

Извади от джоба си телефона, който не спираше да раздира тишината, и видя на дисплея името на Филиз. Да не беше ѝ се случило нещо? За какъв дявол доведе тук момичето, запита се и натисна зеления клавиш.

Страхливо поднесе слушалката към ухото си и чу гласа ѝ:

— Сарп, някой излезе отвътре!

— Кой?

— Не знам. Ти нали прескочи една стена?

— Да.

— Един мъж изскочи оттам. Известно време се кри в подножието на стената. После се изправи. Великан някакъв.

Сега разбра какви са били стъпките преди малко. Докато той се гушеше тук вир-вода от страх, убиецът беше избягал.

Наруга се. Вече беше сигурен. Това беше трополенето преди малко. Мъжът беше намерил начин да излезе в градината и да избяга. Изтърва го на косъм. На косъм, промърмори.

И сега момичето беше самљ. Филиз беше в опасност! Сарп се смрази при тази мисъл. Но веднага изскочи от укритието си. Така или иначе вече нямаше нужда да се крие и страхува.

— Къде е — викна в слушалката, — къде е онзи?

— Отиде си — отговори Филиз. — Мина покрай мен и изчезна. Легнах на пода, за да не ме види.

— Стой така — задъха се. — Не мърдай и остани така. Чуваш ли? Само не мърдай. Може да се е скрил някъде и да чака да се покажем.

— Добре — тихо каза Филиз. — Сарп?

— Какво? Да не се е случило нещо? Нещо видя ли?

— Не — прошепна момичето. — Исках да кажа… Такова… Сърдиш ли се, че се обадих?

— Щях да получа удар.

— Извинявай. Трябваше да ти кажа…

— Няма нищо. Не забравяй какво ти поръчах.

— Какво ще правиш сега?

— След като изтървах птичката, ще потърся Корай Булут. Надявам се да не го намеря както се страхувам.

Отиде в хола. Запали светлината и се вкамени от ужас.

Набитото му око разбра, че Корай е мъртъв още щом го зърна.

Лежеше в море от кръв. Точно пред вратата на хола. Оттам беше дошла смъртта. Коварно. Тялото му беше странно сгърчено. Дясната ръка беше протегната напред, сякаш сочеше нещо. Под масичката се търкаляха очилата с дебели рамки. Лявата му ръка беше под гърдите. Единият крак беше изпружен. А левият без обувка беше свит към корема.

Наведе се над безжизненото тяло на приятеля си. Кръвта беше започнала да се съсирва. Беше умрял преди поне четирийсет минути. Когато приближи още, забеляза източника на кървенето.

По дяволите!

Гърлото на Корай Булут беше прерязано от край до край. Сарп не успя да потисне крясъка и гнева си. „Заради мен, заради мен.“

Обърна се и с все сила заби юмрук в стената. Дори не усети болката. Сгърченият сега тук бездиханен човек само допреди няколко часа се смееше и го поднасяше с тънка ирония. Сарп беше проумял, че разказаното от Корай изобщо не е брътвеж.

— И какво от това? Какво от това? — извика гневно. Хлипания стиснаха гърлото му.

Внезапно усети, че тича из апартамента. Запали всички светлини. Огледа внимателно масата в хола, бюфета и библиотеката. Поради мъката и паниката си не обърна внимание, че всичко е с краката нагоре. Няма, повтаряше си. Няма. Или имаше, но той не забелязваше. Огледа и другите стаи.

„Трябва ми цигара. Макар едно дръпване.“ Но нямаше. Върна се в хола. Успокой се, повтаряше си непрестанно. Успокой се. Сега трябва да направиш толкова много за него. Окажи му сега помощта, която ти се досвидя приживе.

Седна така, че да не вижда трупа. Изпи оставената вода. Хвана с ръце главата си и постоя неподвижно. Почувства се малко по-добре. Виждайки Корай в това състояние, поне способността му да мисли започна да се възвръща. Пое си дълбоко дъх. Усети как кислородът раздвижва кръвта във вените му.

Вероятно първо трябваше да уведоми полицията. Трябваше да съобщи някак и на сестрата на Корай. И да попречи на Филиз да види това. Извади телефона, за да набере 155, но се отказа. Първо трябваше да се поогледа.

Вдигна глава и отново потръпна от ужас.

Как така не беше забелязал досега хаоса наоколо? От библиотеката на лявата стена всичко беше изхвърлено на пода. Книги, рамки, украшения — всичко. Опаковките на дисковете под плазмения телевизор бяха разтворени и изпочупени. Тапицериите на дивана и фотьойлите бяха раздрани и дунапренът се подаваше навън. Всички масички бяха съборени. Картините по стените бяха извадени от рамките.

Борил се е с убиеца, помисли си. Но веднага се отказа от това заключение. Ако се съдеше по местоположението на тялото, Корай е бил нападнат в гръб. Вероятно дори не е могъл да се съпротивлява.

А може би е заварил мъжа, докато онзи е претърсвал дома му. Когато убиецът е разбрал, че стопанинът се прибира, се е скрил някъде. И докато Корай, видял състоянието на хола, се е обаждал на Сарп, го е нападнал.

Изведнъж разбра защо гологлавият от механата не тръгна след Корай. Какво щеше да направи сред уличната тълпа? Вместо да го следи, е отишъл в дома му преди него и му е устроил капан. И след като извършил кървавото си дело, обърнал всичко наопаки да намери търсеното.

Ако се съдеше по безпорядъка, очевидно е търсил нещо важно. Но не беше ясно дали го е намерил.

Май дойдох по време на претърсването, промърмори. Както той беше усетил присъствието на убиеца, така и онзи беше доловил дишането и миризмата му.

В този момент Сарп се стресна от споходилата го мисъл. Възможно беше сега неговият труп да лежи до този на Корай. Вероятно убиецът коварно се домогваше и до него. Смъртта ме прескочи, помисли си. Но засега.

Усети как дишането и пулсът му се нормализират. Умът му вече работеше като машина.

Коленичи до трупа на Корай. Раменете му се разтресоха от плач.

— Прости ми — прошепна. — Не знаех, не разбрах. Нали казваше, че умът ми хвърчи във въздуха, така е.

Реши да претърси приятеля си. Но това нямаше да е редно. До идването на полицията нищо не биваше да се пипа. Нищо не биваше да докосва. А и навярно убиецът го беше направил преди него. Нима човек, преровил така дома, нямаше да претърси жертвата?

Сарп погали косите на приятеля си и престана да плаче.

— Обещавам ти — каза. — Няма да оставя това така. Каквото и да си търсил, ще го намеря и няма да спра, докато не пратя в ада копелето, което ти стори това. Кълна се.

Извади телефона си, за да позвъни в полицията и внезапно настръхна.

Телефонът!

Телефонът на Корай не се виждаше никъде. Убиецът го беше взел. И последният набран номер беше там. Убиецът вече беше на един клавиш разстояние от него.

Преди да позвъни в полицията, му хрумна нещо щуро.

— Направи го, синко — рече. — Ако не ти, той ще го направи. Нека гадът да разбере, че си по петите му. Нека усети до мозъка на костите си яростта и гнева ти.

Набра номера на Корай. Какво ли не би дал да чуе от апартамента характерния сигнал на „Нокиа”! Но не го чу. А телефонът звънеше някъде. Най-вероятно в джоба на убиеца.

Никой не вдигна. След известно време връзката прекъсна. Дали пък не беше захвърлил телефона при бягството си?

Отново набра номера. „По петите ти съм, копеле.“

Телефонът звънеше ли, звънеше… И тъкмо да затвори, вдигнаха. Мобилизира всичките си сетива, слух и разум, за да чуе някакъв звук.

И го чу. Същото хрипливо дишане като в апартамента на Корай.

— Ти, копеле мръсно — просъска. — Ще те пипна. Бягай накъдето ти видят очите, скрий се в миша дупка, ако щеш. Ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те удавя в собствената ти кръв. Ще те ликвидирам, докато се мъчиш да поемеш още глътка въздух в болните си дробове… Чуваш ли…

Връзката прекъсна. Убиецът го беше чул. Беше почувствал гнева и омразата му. Вече нямаше връщане. Предстоеше разплата, която щеше да приключи със смъртта на единия.

— Но ти ще пукнеш — извика в слушалката, макар да знаеше, че линията е прекъсната.

Мисълта, че убиецът е чул гласа му, предизвика у него странно усещане. Сега беше напълно спокоен.

Натисна три клавиша. Сигурно се включваше записващо устройство.

— Сто петдесет и пет, полиция. Слушам ви.

Сарп си пое дълбоко въздух.

— Искам да съобщя за убийство.

Представи се и даде адреса.

— Да, на местопрестъплението съм.

Изслуша отсрещния.

— Жертвата е Корай Булут — каза задавено. — Приятел съм му.

И затвори.

София

Беше тъмно като нощ. Посланик Волкан Демиркан отпи още една глътка от кафето си. Изведнъж поройният дъжд забарабани по прозореца на стаята. Що за дъжд в разгара на лятото? От онзи трагичен есенен ден в Рим ненавиждаше такова време. И в онзи проклет ден дъждът шибаше така като камшик по града. Издуха дима от цигарата към великолепния полилей.

Притеснено стана и отиде до прозореца. Докато минаваше покрай изящната резбована тоалетка от орехово дърво, стара поне колкото полилея, погледът му се спря върху огледалото в позлатена рамка. Спря за миг и се вгледа в мъжа с посребрени слепоочия. Който и да видеше тънките бръчки по челото и около очите му, щеше да предположи душевните му терзания. А в зеленикавите му очи щеше да прочете дълбока скръб. Леко прегърбеният нос свидетелстваше за воля и сила, а съразмерните устни, здравото и все още свежо тяло караше жените да се обръщат след него, но това не правеше впечатление на Волкан Демиркан.

Открехна пердето и се загледа в улицата, по която колите минаваха, вдигайки фонтани от вода. Дъждът беше толкова силен, че чистачките им не смогваха да се справят с водната пелена по стъклата.

Всъщност би трябвало да е доволен от живота. След преживения кошмар от химическите атаки, хвърлили света в ужас, българската столица беше почти като санаториум за него. Бурята на химическия тероризъм беше отминала, помитайки много жертви, включително двете му любими същества, и за него бяха останали призраците. Волкан знаеше, че те никога няма да го напуснат.

Лицето му се сгърчи от болка. Пред очите му изникна малкото русо момиченце, което с разперени ръце тичаше по улиците на Рим.

„Гледай, тате, летя.“

След това пред погледа му преминаваше Жале, викаща: „Не тичай Сибел, ще паднеш!“

Жале и Сибел сега бяха му обърнали гръб и хвърляха монети във Фонтана на любовта. Господи, колко красиви бяха и двете! С гордост и удоволствие ги наричаше жените на Волкан. Шестгодишното момиченце много не разбираше това, но страшно му се радваше. Веднага се ухилваше, защото баща ѝ смяташе и нея за жена. Ако я оставеха, щеше да черви устните си, да нахлузи майчините обувки с токчета и да отиде на пазара. Но тя никога нямаше да порасне. Дори в мечтите на баща си щеше да си остане все на шест.

„Я да чуя какво си пожела“, питаше Волкан.

С русите си къдрици дъщеря му приличаше на ангел. Те вече не бяха на мода, но Жале казваше: „Всяко момиченце трябва да носи панделки в един период от живота си“, и връзваше косата ѝ с огромна червена панделка.

„Не казвам. Пожеланията не се казват.“

В спомена му иззвъня телефон.

„Волкан!“

Гласът на Жале.

„Скъпа?“

От слушалката се носеха ужасяващи викове.

„Какво става там, мила?“

„В метрото сме… Любими… Нещо… Влакчето… Спря… Дим… Миризма…“

Жале едва говореше от кашлица… Чу плача на Сибел.

„Мамо, гърлото ми… Мамо!“

„Жале! Жале!“, крещеше и той, обхванат от ужас и паника. „Какво става?“

„Не… знам, скъпи. Хората… уми… ох… падат…“

Сибел продължаваше да плаче от болка.

„Не пла…чи, рож…бо… Се…га ще ми…“

Гласът на жена му все повече отслабваше.

Плачът на Сибел изведнъж спираше, а в помътеното му съзнание се извисяваше викът на Жале. Слаб, но пълен с болка.

„Сибел… дете…то… ми! Боже! Вол… кан!

„Жале! Жале! Какво става със Сибел?

„Люби…ми… ние… умира…“

Гласът на жена му също секна. От слушалката се чу падане на нещо.

С телефон до ухото Волкан се затича и пусна телевизора. По РАИ 1 развълнувано говореше жена.

„Прекъсваме програмата за новините от последния час. Извършен е атентат срещу метрото в Рим. Повтарям, атентат срещу метрото в Рим.“

Боже милостиви!

Треперещ от ужас, Волкан тичаше из стаята, крещейки в слушалката:

„Жале! Сибел. Моля ви, говорете! Жале… Скъпа?“

Телефонът работеше, но никой не отговаряше. Чуваха се само писъци.

„Метрото е спряно“, казваше говорителката. „Все още нямаме информация от пресцентъра за атентата… Нито за извър-шителите… О, един момент… Пристигна някаква информация.“

Жената притискаше слушалката с пръст към ухото си, за да чува по-добре.

„Да. И парижкото метро е било нападнато като римското… От Лондон също пристига известие за атентат… Берлин…“

„Ало, Жале! Сибел… момиченцето ми. Господи, Господи. Какво става… Ало! Никой ли не ме чува?

Никой… Единствено пълна тишина. И някакво странно съскане. Толкова.

— Господине! Моля ви, господине. Случило ли се е нещо?

Плътният глас зад Волкан Демиркан прекъсна потока на спомените му.

Застанал зад него, аташето от ВВС, полковник Окан Тансел, го гледаше разтревожено. Понеже идваше от тренировка, полковникът беше в спортен екип. Носеше анцуг и маратонки. Сините му очи светеха като прожектори върху загорялото лице. Както всички пилоти, дори когато гледаше отблизо, очите на Окан шареха по лицето на събеседника, сякаш проучваха нещо надалеч.

— Добре ли сте, господин посланик?

— Добре съм — промърмори Волкан. — Нищо ми няма.

Но лицето му беше мрачно. Чашата потракваше върху чинийката в ръцете му. Като видя, че аташето го гледа в ръцете, я остави на масичката. Окан Тансел беше най-обичаният и доверен приятел сред подчинените му. Тръгна към бюрото, като се опитваше да се усмихне.

— Помислих, че повече няма да работите. Като видях шофьора Седат, си рекох да намина.

— Добре си направил, Окан — и посланикът с жест покани госта си да седне. — Ще пиеш ли кафе?

— Благодаря, ще пия — седна Окан на предложеното му място.

Докато посланикът натискаше копчето и поръчваше кафе, полковник Окан се ядосваше на себе си. Как можа да му зададе такъв тъп въпрос: „Случило ли се е нещо?“ Какво можеше да се случи? Какво повече можеше да се случи на човек, загубил жена си и дъщеря си при терористичен акт в Рим? А той взе, та го попита.

Реши да смени темата.

— Има ли новини от Анкара?

— Има — притеснено отговори Волкан. — Твоичкият ме викна в стаята за шифроване.

„Твоичкият“ беше външният министър Джандемир Гюнер. Отвращаваше се от него. Министърът го мразеше и би го убил, ако не се страхуваше от премиера Еге Тунабою.

— Не го обичаш. А той се е затъжил за теб и те вика на криптографа.

Млъкнаха при влизането на служителя с кафето. Спогледаха се с усмивка.

Окан Тансел отпи кафе и продължиха да мълчат. Изгаряше от любопитство какво е искал министърът. Но не можеше да разпитва началника си за засекретен разговор. А и министърът не беше пратил шифрограма, а извика посланика на апарата. Значи разговорът беше толкова секретен, че трето лице не биваше да се намесва.

— Поиска да науча намеренията на българите — кратко отговори Волкан, който знаеше какво си мисли приятелят му.

— По кой въпрос? — попита неволно Окан.

— Не е за вярване.

— Ще ми кажеш ли?

— Защо не? Доколко сериозни са намеренията им да излязат от Европейския съюз… И… дали ще ратифицират Договора за забрана на микробиологичните агенти, оръжия и тестове, подписан от нашия премиер.

— Не мога да повярвам. Министърът те вика на криптографа, за да те пита за информация, която вестниците бълват ежедневно?

— Точно така.

Волкан Демиркан беше умислен.

— Направил го е само за да те тормози. Да те дразни — плъзна иронична усмивка по лицето на Окан. Но посланикът остана напълно сериозен.

— Освен това — продължи колебливо — искаше да знае дали има промяна в позицията ми по договора. Нареди шифрограмата да бъде на бюрото му до двайсет и четири часа.

— Защо?

Пак се беше изтървал неволно. Можеше ли да зададе такъв въпрос на човека, чиито дете и жена бяха станали жертва на химически тероризъм и беше посъветвал премиера за сключването на международен договор за забрана на тези ужасни оръжия?

— Точно това ми се видя странно. Позицията ми е ясна. Аз не съм военен. Нито учен. Нямам представа защо има нужда от такива оръжия. Според мен никакъв приоритет не може да оправдае произвеждането им. Не го намирам за хуманно. Добре познавам силата и поражението им.

Замълча и изгледа приятеля си. Окан кимаше и слушаше.

— Заедно с премиера работихме по този проект…

— Ти свърши основната работа — вметна Окан. — Ти убеди премиера. Ти го насърчи. Осигури му подкрепа, използвайки връзките си в много страни.

— Джандемир Гюнер беше против това още като съветник, преди да стане министър. Водихме трудна и упорита вътрешна и външна борба срещу големи сили. Гюнер направи всичко възможно да провали инициативата. Но не успя. Сега договорът трябва да се ратифицира. Церемонията ще се състои в Истанбул. И след като съм положил толкова усилия, ме пита дали не съм си променил мнението! Може ли такава простотия? Но Джандемир Гюнер не е прост. Целта му е друга. Не знам какво му се върти в главата.

Полковникът отпи още глътка от кафето. Наистина беше странно.

— И какво ще му пишеш?

— Знаеш.

Окан Тансел прочисти гърлото си. Прекръстоса краката си. След като сръбна още веднъж от кафето, каза:

— Генералният щаб не е удовлетворен. Военните се съмняват безкрайно много. Навремето подписахме Договора за неразпространение на ядрено оръжие и какво стана? Вързахме си ръцете. Всеки си правеше каквото си иска и си произвеждаше атомна бомба. И ние се озовахме в ядрен пръстен.

Волкан Демиркан слушаше полковника внимателно.

— Да, сега Русия и Щатите имат тонове химични отпадъци и ядрени глави, колкото да унищожат света — продължи Окан. — Във Форт Дистрикт ежедневно се произвеждат бацили и бактерии, които могат за минути да унищожат човешкия род. И кой знае какво още произвеждат всякакви други. Не слагам в сметката Русия и Северна Корея. Да не би Китай да стои със скръстени ръце? Разбира се, че човечеството има нужда от международна забрана. Но проблемът е, че…

— Дали ще спазват забраната? — изправи се Волкан Демиркан.

Окан Тансел кимна:

— Да предположим, че държавите ще я спазват, но съществуват множество непредвидими терористични групировки. Вкарай в лабораторията някой, който има понятие от химия, и за няколко часа ще унищожи маса народ…

— Трудностите са ми ясни — промърмори Волкан. Отнесеното му изражение изчезна. Сега погледът му беше решителен. — И какво, да се предадем ли? Трябва да се сключи този договор и всеки да го спазва. На всяка цена. Каквото и да струва. И която и сила да се опита заради печалбата да си играе със смъртоносни бактерии, вируси, болестотворни микроби, трябва да знае, че всичко ще ѝ се стовари на главата.

Замълча и погледна Окан в очите:

— И наистина да ѝ се стовари, полковник — добави. — Светът трябва да се стовари на главите им. Колебанието и съмнението са слабост. Не може да поверим света в ръцете на луди.

Полковникът смени темата за втори път.

— Утре ще използваш почивния ден, за да напишеш това ли?

— О, не. Това ще го претупам за час. Днес ми се обади българският външен министър Уди Стоичков. Премиерът им щял да даде градинско парти за националния празник.

— На това време ли?

— Може утре да се оправи. Ако не, вероятно ще ни приемат вътре. В резиденцията на премиера, но не било официално. Нито многолюдно. Няколко приятели, каза Стоичков. Съвсем по домашному. Ако искаш, можеш и по шорти. Знаеш, обикновен обяд. С картонени чинии, маратон по надяждане на крак. Държи да отида. „Непременно“, рече. Не приемал отказ. Трябваше да го чуеш как каза: „Трябва да дойдеш, Турко. В твой интерес е.“ Познаваш го, обикновено е начумерен. Никога не се усмихва, но по телефона се заливаше от смях. И аз отвърнах: „Ще дойда. Непременно.“

Полковникът се усмихна.

— Да не би специалната причина да е русата му секретарка, а? Може да е забелязал как я гледаш като се обърне.

— Окан! — престорено протестира Волкан.

— Без тия номера, господин посланик — също така престорено сериозно отговори полковникът. Стана и се отправи към вратата. Преди да излезе, се обърна:

— На приема миналия месец забелязах как я гледаш. А може и тя да го е накарала да те покани. А?

Отвори вратата и излезе. Докато вървеше към стаята си, в ума му кънтеше гласът на посланика Не можем да оставим човечеството на луди.

Всъщност лудите вече бяха превзели света. Те бяха навсякъде — по най-високите държавни постове, във финансовия сектор, промишлеността, търговията и науката. Бяха безскрупулни и смъртоносно опасни. Особено когато се опитваха да им попречат.

Играят си с огъня, помисли си, свивайки по десния коридор. И двете страни си играят с огъня!

Истанбул

Когато на вратата се позвъни, Сарп се беше замислил дълбоко. Но не успяваше да се съсредоточи. Докато си блъскаше главата за причината на убийството, мисълта му се разпиляваше в други посоки: „Как да попреча на Филиз да влезе?“

И преди да си отговори, започна да мисли за сестрата на Корай.

„Какво ще кажа сега на Суна? Как ще ѝ го съобщя? Нима трябва да ѝ кажа: Ела, че някакво копеле преряза гърлото на брат ти?”

При третото позвъняване стана. Като видя физиономията си в огледалото при закачалката, си рече: „Заподозрян номер едно“.

Косата му беше разрошена, очите кървясали, изнурено, болно лице. Който и да го видеше, щеше да го помисли за убиец.

Непременно щеше да бъде първостепенният заподозрян. Защото беше съобщил за убийството и се намираше на местопрестъплението. Нали така ставаше в романите и по филмите? Обикновено убиецът съобщаваше за престъплението. А полицията най-много щеше да се заинтересува какво търси посред нощ в дома на жертвата.

„Защо не позвънихте, а влязохте през задния вход?“

Ей такива невинни въпроси щяха да задават непрекъснато, докато не откриеха несъответствие. И той всеки път щеше да повтаря едно и също.

— Идвам — обади се. Опита се да оправи косата си с една ръка.

Отвори вратата.

— Филиз!

Момичето беше стигнало преди полицията. Гледаше го с ядосан, уплашен и питащ поглед.

— Не влизай.

Тя се опита да го заобиколи.

— Да не искаш да откача, за Бога?

— Моля те, Филиз, не искам да влизаш.

— Още ли няма да ми кажеш нищо? Мъртъв ли е?

Сарп Кая кимна.

— Затова не искам да влизаш — каза тихо.

Търпението на Филиз се беше изчерпало.

— Виж какво — избута шефа си, — това, което ще заваря вътре, няма да е по-страшно от тревогата и напрежението, изживени навън.

Съпротивата на Сарп беше сломена.

— И не забравяй — допълни Филиз вече в коридора, — че съм не само секретарка, но и медицинска сестра. Има ли смисъл да припомням колко мъртъвци съм виждала?

Сарп ѝ даде път и каза с отпаднал глас:

— Поне не влизай в хола. Не искам да го виждаш.

Въпреки огромното си любопитство, Филиз тръгна към кухнята. Но Сарп не успя да ѝ попречи да види проснатия точно пред вратата на хола крак на Корай и отхвръкналата обувка.

Филиз се строполи на кухненската маса.

— Много ли е лошо?

Сарп отново кимна.

— Застрелян ли е?

— Престани да питаш. Мъртъв е и толкоз. Така или иначе, какво значение има?

Момичето го погледна с насълзени очи:

— Застрелян ли е? — попита отново с леден глас. — Искам да знам.

— Нож.

— Причината?

Той изведнъж се ядоса.

— Филиз — каза рязко, — да не те е изпратила полицията за предварителен разпит? Какви са тези въпроси, за Бога?

— Просто искам да знам. И мисля, че имам право. Изчезналият за цяла година Корай Булут изведнъж звъни. И то като получих поканата, която чакам от толкова време.

Замълча и погледна Сарп в очите. Подсмръкна.

— Знаеш ли какво си мислех отвън, свита от страх часове наред в колата? Защо сега? Трябваше ли да опропасти всичко тъкмо когато най-сетне успя да забележиш присъствието ми?

Замълча, за да избърше очи с ръкава на якето.

— Странно, нали? — промърмори. Очите ѝ се бяха зачервили от търкане и изглеждаше зле. — Да не мисля ли така? Изчезнал за цяла година, не можеше ли да почака още ден-два, си мислех. Може би още щеше да е жив. И ние може би…

Безпомощно скръсти ръце на гърдите. Вдигна глава, но се посвени да го погледне в очите. Знаеше, че няма да понесе неодобрение.

— Когато Корай се обади, ти дори забрави, че си ме поканил. Поръча да запазя маса не за нас, а за вас. Цяла нощ говори с него… А сега… Той е там…

Думите вече едва се отронваха от устните ѝ. Сълзите течаха по бузите ѝ, оставяйки черни следи от спиралата по миглите.

— Там… Лежи безжизнен… — продължи. — Намушкан. При това положение много ли е чудно, че искам да знам причината за убийството?

Момичето изглеждаше като излязло от филм на ужасите. Сарп се изненада на желанието си да я прегърне. Със зачервените си очи, изцапани бузи, разрошени коси и потъмняло от недоспиване, страх и гняв лице вероятно беше най-грозната жена в момента, но Сарп кой знае защо изпитваше непреодолимо желание да я прегърне и да избърше сълзите ѝ.

Стой си на мястото, каза си. Не забелязваш ли в каква опасност си? Или пък тъкмо опасността предизвикваше тези чувства?

— Уверявам те, че не знам — каза тихичко. — Наистина не знам, Филиз. Да, говорихме много. Ти познаваш Корай. Пак разви куп сценарии. Тайни-майни, опасности и тем подобни. Ще повярваш ли, че не го приех сериозно и дори не го слушах внимателно… Брътвежи някакви…

— Тайни и опасности ли? Разкажи. Къде е бил цяла година например?

Сарп изведнъж се съвзе от споходилата го мисъл. Филиз незабавно трябваше да се махне оттук. Хвана я за ръцете. Усети топлината и треперенето ѝ.

— Сега трябва да си тръгваш — каза тревожно. — Полицията ще пристигне всеки момент. Не бива да те завари тук. Засега им стига един заподозрян.

— Заподозрян ли? Кой?

— Аз.

Забеляза, че Филиз не схваща и се усмихна. Това никак не подхождаше на ситуацията, но му дойде отвътре.

— Първо в мен ще се усъмнят. Не се забърквай и ти. Един от нас трябва да е свободен.

— Ще те арестуват ли? Това ли имаш предвид?

— Не мисля. Но ще ме задържат известно време. Ще задават въпроси. Ако те заварят тук, заподозрените стават двама. Затова трябва веднага да тръгваш.

Момичето искаше да възрази, но той я спря.

— Обещавам ти, че щом полицията ме пусне, ще ти разкажа разговора с Корай.

Филиз взе чантата си. Докато вървеше към входната врата, се опитваше да не поглежда към хола.

— Още нещо — каза Сарп Кая. Хвана ръката ѝ и я спря. — От теб искам две неща. Но няма да питаш за причината.

Филиз го погледна изненадано.

— Без въпроси — настоя Сарп. — Първо, няма да ходиш в кабинета и в дома ми. По никакъв начин. Дори да те повикам, няма да го правиш. Ясно ли е?

Филиз кимна смутено.

— Второ — продължи Сарп, — купи и за двама ни ваучери за телефон.

— Ваучери ли?

— Не зная сега как се купуват. Едно време май искаха лични документи. Ако още е така, няма да показваш. Нито мои, нито твои. Ако трябва, купи с документите на майка ти. Измисли нещо. Но в никакъв случай не давай лични данни.

Погледна момичето в очите.

— И последно — добави тихо. — Огледай се дали не те следи някой. Ако се усъмниш, смени няколко превозни средства. Оттук отивай право у вас. Не излизай, докато не те потърся. И в никакъв случай не ми звъни.

— Плашиш ме, Сарп.

Отвори вратата.

— Добре — прошепна той. — Всъщност това искам. Ако се страхуваш, ще оживееш.

— Приятелят ви имаше ли врагове, докторе?

Що за глупав въпрос. Ако така се водеше разпитът, в архива с неизвестни извършители щеше да влезе и делото на Корай. Вдигна рамене.

— Не зная — отговори на комисаря. — Едва ли.

Апартаментът гъмжеше от полиция. Непрекъснато влизаха и излизаха.

Полицейският фотограф, заснел трупа на Корай от различни ракурси, сега снимаше всичко в дома. Една служителка насипваше с някакъв прах и вземаше пръстови отпечатъци. А двама други полицаи очертаваха с дебел флумастер трупа на приятеля му. За да се знае позата на тялото след откарването му в моргата. Във всяка стая имаше полицаи. В кухнята, банята и задната градина. Пред уличната врата.

— Добре — каза комисарят, записвайки в малък бележник. — Корай Булут сам ли живееше?

— Да.

— Сигурен ли сте?

Естествено, че беше сигурен. Кимна.

— И откъде сте така сигурен? Все пак възрастен мъж. Не е ли нормално да има връзка?

Връзка? Корай ли? Завъртя глава.

— Не.

— Защо? Приятелят ви не се ли интересуваше от жени?

Сарп изгледа комисаря, без да крие раздразнението си.

— Какво искате да кажете? Не ви разбрах. Разбира се, че се интересуваше. Какво намеквате?

Комисарят записа нещо в бележника.

— Ако се е интересувал, не е ли странна липсата на връзка?

— Не — отговори рязко.

— Тоест, не е водил жени в дома си, това ли имате предвид?

— Нищо нямам предвид, комисар. Не сме се виждали повече от година. Дори да е имал връзка в този период, аз не знам. Но доколкото ми е известно, нямаше нищо постоянно.

— Разбирам.

Не беше убеден, че разбира.

— Както и да е — продължи комисарят, след като записа още нещо в бележника. — Преди малко казахте, че не сте се виждали повече от година, така ли?

— Да.

— Може ли да попитам защо, докторе. Скарани ли бяхте?

Ах ти, хитрецо, каза си. Започна се. Опитва се да разбере имам ли причина да го убия.

— Нее — отговори напълно спокойно. Сам се изненада от хладнокръвието си. — С Корай сме приятели от двайсет години. И през това време не сме се скарали нито веднъж.

— Чудесно. В днешно време не се среща често такова приятелство. И след като не сте били скарани, защо не сте се виждали толкова дълго?

— Не знам — отговори Сарп категорично. Беше решил засега да не разказва за срещата им снощи. А въпросите на комисаря доказваха, че решението му е правилно. Може и да не разсъждаваше безпогрешно, обаче смяташе, че загадъчността, обвиваща убийството, не е по силите на полицията. — Всъщност — продължи — бил е на пътешествие.

— Това не ви ли се стори странно? Ако аз имах толкова близък приятел, щях да го потърся и да го уведомя преди пътуването. Цяла година изобщо ли не ви се обади?

— Не.

— И изведнъж вчера се появи и ви потърси?

— Точно така.

— Като се видяхте, не ви ли разказа какво е правил една година?

— Работел по някаква книга — излъга Сарп втори път. — Обиколил няколко държави за проучвания.

— Спомена ли сюжета?

— Не. Изобщо не засегна тази тема. Само веднъж се оплака, че имал още много работа.

— Не каза ли в кои страни е бил?

— Е, за това доста говорихме. Германия, Великобритания, САЩ, после отново Германия, Франция. Така каза.

— Интересно. Двама много сърдечни приятели се срещат отново след година и си говорят за Германия, Великобритания, Америка и прочие. Не е ли странно?

— Май не ме разбрахте добре, господин полицай…

— Комисар — поправи го той.

— Моля да ме извините, комисар. Не сме говорили за географията и историята на тези страни, разбира се. То е ясно…

И го погледна многозначително.

— За мен не е — сухо отговори комисарят.

Въобще не се изненадвам, помисли си Сарп.

— Ами за… — прошепна — за жените, с които се запознал в тези страни…

— О, сега ми стана ясно — и комисарят заразглежда Сарп с ледено изражение. — Цяла година Корай Булут не ви е потърсил. Изниква внезапно. Разказва ви за жените в страните, където е бил. И после го убиват.

Сарп предпочете да замълчи. Това беше ключовият момент на разпита.

— В колко казахте, че сте се разделили?

— Не съм казвал. Май наближаваше един.

— Защо май?

— Защото си погледнах часовника като поискахме сметката. Наближаваше дванайсет и половина. Сигурно сме седели още десет-петнайсет минути.

— Какво стана след това?

— Разделихме се.

Сега ще ме пита къде съм отишъл, помисли си. Поколеба се дали да каже, че е ходил при Филиз. Едно беше ако кажеше, друго — ако не кажеше.

— Какво направихте, като се разделихте с Корай Булут?

— Отидох си у дома, естествено. Тази сутрин ме чакаше операция.

— Много жалко, очевидно не сте отишли за операцията. Това добре ли беше или не за болния?

Ядоса се.

— Неосъществените операции приемам като лош късмет за пациентите ми — отговори студено. — Всеки хирург мисли така. И това е истината.

Комисарят го погледна без да отговори.

— Някой видя ли ви? Че се прибирате вкъщи? Портиер или съсед?

— Аз не видях никого. Но не знам дали някой е видял мен, може да проверите.

— Тогава не погледнахте ли отново часовника?

Тонът му беше подигравателен.

— Разбира се, погледнах го. Три без двайсет. И веднага си легнах.

Това също беше опашата лъжа.

— Продължете, докторе.

— Телефонът иззвъня.

— Беше приятелят ви…

— Да, беше Корай.

— И какво каза, докторе? Можете ли да си спомните точно?

— Поиска веднага да отида.

— Как каза това?

— Сякаш беше уплашен. Говореше шепнешком.

— Какво точно каза, докторе? Чакам едно изречение от вас.

— Амии… Има някой, каза. Вкъщи има някой.

Това не беше точно лъжа. По-скоро беше непълно.

— И вие се качихте в колата и дойдохте тук, заварихте го убит и ни се обадихте…

— Точно така стана.

— Убиецът беше ли вътре, като пристигнахте?

Сарп Кая поне четири пъти беше казал това.

— Нали ви казах.

— Кажете ми още веднъж. От повторение глава не боли. Дори има полза. Обикновено си спомняш нещо пропуснато.

— Разказах ви всичко, което си спомням — отегчено отговори Сарп. — Да, беше вътре. Чух дишането му. Отидох по посока на звука. Но не открих никого. Само прозорецът беше отворен.

— Смятате, че е избягал оттам.

— Не смятам, а съм сигурен, господин полицай.

— Комисар! — поправката този път беше направена с по-рязък от предишния тон. — Защо ли не е избягал през задния вход, откъдето е влязъл?

Идиот, каза си Сарп. Този или беше глупак, или се опитваше да го изкара от равновесие, за да издаде нещо.

— Нямаше как, комисар. Аз бях там — процеди.

— И сега ми казвате, че убиецът, който с един замах е прерязал гърлото на вашия приятел, висок един и деветдесет и предполагам, тежащ деветдесет кила, се е уплашил от вас и е побягнал?

— Да, така мисля. Така трябва да е.

— Значи, щом е усетил присъствието ви, се е отказал да търси каквото и да е било там и е избягал през прозореца. Така ли мислите?

Сарп се опитваше да се успокои, но комисарят сякаш беше решен да не му даде тази възможност. Въпреки че знаеше колко ненавижда произнасянето на званието му, Сарп натърти:

— Господин полицай, да не се опитвате да намекнете нещо?

Чудно. Очакванията му не се сбъднаха. Полицаят не го поправи на комисар.

— Нее — вдигна рамене. — Опитвам се само да подредя мислите си и да вляза в главата на убиеца. Убийците обикновено не постъпват така, както разказвате.

— Така ли? Не знам, понеже не съм убиец. А как постъпват тогава?

— Когато ликвидира жертвата, убиецът се успокоява. Всичките му сетива се отпускат. Чувства се в безопасност. И ако точно тогава разбере, че не е така, става още по-опасен. Преминава към действие този път не за да убие, а да се защити. Предпочита да убие, вместо да избяга.

Сарп се изненада.

— Значи можеше да ме убие?

Комисарят се вгледа в очите му.

— Можеше — прошепна. — На негово място аз бих го направил — и лицето му се изкриви в гримаса. — Късметлия сте, докторе. Сега тук можеше да лежи и вашият труп.

Сарп Кая навъсено погледна в питащите му очи.

— Имате много странно чувство за хумор, господин полицай.

Настъпи моментно мълчание.

— Обзалагам се, докторе, че накрая ще свикнете да ме наричате комисар.

Долният му клепач потрепна. Когато се ядосаше, по лицето му започваха тикове.

— Последен въпрос. Засега. Защо влязохте през задния вход?

Беше запазил най-опасният въпрос за накрая. Сарп разбираше значението на отговора.

— Не зная. Бях развълнуван. И може би уплашен.

— Сигурно сте бил уплашен — погледна го полицаят в очите. — Уплашили сте се да не ви забележи охраната на комплекса. Не са ви видели да влизате.

Беше го притиснал в ъгъла. Най-добре нападай, помисли си.

— Какво очаквахте да направя? — тонът му беше по-рязък от желаното. Не беше разумно толкова да притиска полицая. Ако той пожелаеше, можеше да го отведе. После върви да гониш Михаля. Но повече не можеше да се сдържа. Понижи малко глас.

— Приятелят ми каза: Идвай бързо, има някой вкъщи — продължи. — Куп въпроси биха се задали на посетител в четири сутринта. Не исках да губя време. Вие какво бихте направили на мое място? Дали щяхте да позвъните на вратата след дълга беседа с охраната? Простете, но тогава мислех единствено как да помогна на Корай. Незабавно. Жалко, че закъснях.

Комисарят го изгледа продължително.

— Изглежда е точно така — каза накрая. — Толкова засега, докторе.

Сарп се зарадва. Вероятно това забеляза и полицаят, който не сваляше очи от него. Правиш грешки, укори се.

— Мога ли да си вървя?

— Не.

Какво? Какво означаваше това? Тъкмо си мислеше, че е свършило…

— Арестуван ли съм?

Колко писклив беше гласът му. Съвземи се, рече си. Държиш се като виновен. Стегни се.

Комисарят го изгледа намръщено.

— Това ли трябва да направя? — попита с метални нотки в гласа.

В този момент Сарп Кая си помисли: „Този се отвращава от мен. Дори не се преструва. Гледа ме, сякаш казва: И за най-дребното бих го сторил.“

— Малко трябва да изчакате. Прокурорът е на път. Може и той да има въпроси.

— Имам куп работа. Трябва да кажа на сестрата на Корай. Не знам как да го направя…

— Не се безпокойте. Ние вече го направихме.

Сарп усети как се смразява. Кой знае как го бяха съобщили. Но тайно се зарадва. Поне не той беше ѝ казал за трагедията.

— Благодаря ви — промърмори.

Комисарят тръгна към вратата. Спря за момент. Внезапно се обърна. Върна се обратно и каза:

— Има още нещо.

Лицето му беше угрижено.

— Слушам ви.

— Какво според вас е търсил убиецът? Точно когато сте го заварили? Имате ли предположение?

— Не.

— Приятелят ви не спомена ли нещо?

— Не.

— Документ, диск, бележки, знам ли?

— Нямам понятие. Не е споменавал такова нещо.

— Нали казахте, че пишел книга?

Ето още една клопка, рече си Сарп.

— Не казах, че пишеше. Корай каза, че пишел книга. Двете неща са различни.

— Аз казвам същото, докторе… Бележки по започнатата книга или… в компютъра му…

Сарп изведнъж подскочи. Досега не се беше сетил. Втурна се към кабинета. Комисарят мълчаливо го последва. Погледна от вратата към бюрото. Нямаше го. Нямаше лаптопа на Корай, който винаги стоеше отворен на бюрото.

Разпери ръце и промърмори:

— Отнесен е. Убиецът го е взел.

Всичко ли беше изчезнало с Корай?

Няма да допусна да изчезне, каза си. Никога.

Истанбул

Филиз не можа да повярва на ушите си.

— Тувалкаин ли? Кой е той, за Бога?

Сарп Кая набързо преразказа чутото от Корай.

— Какво? Корай Булут е бил убит заради легенда отпреди десет хиляди години?

Очите ѝ бяха широко отворени от изумление.

— Но това е глупост… Лудост дори…

Не довърши думите си и тревожно закръстосва из стаята.

— Нали не очакваш да повярвам в това? Дори децата биха се изсмели.

Сарп беше изтощен. Сякаш всички чувства го бяха напуснали. С изненада установи, че дори мъка не изпитва. В него зрееше само едно неопределено чувство: омраза. Искаше час по-скоро да отърве света от оня или онези, които му бяха отнели Корай.

Успя само да кимне утвърдително.

Беше уморен, ядосан, главата му се пръскаше от напрежението да даде на прокурора същите отговори, както на полицията, и от бурята в душата му, когато видя състоянието на Суна, която дотича разстроена веднага след като беше научила от полицаите за убийството на брат си. Те не бяха ѝ показали тялото. Успяла беше единствено да зърне босия му крак изпод небрежно хвърления върху трупа чаршаф. Не бяха ѝ казали и че е заклан. Бил убит и толкова.

Когато Суна видя там най-добрия приятел на брат си, се хвърли на врата му с плач. Единственото, което Сарп можа да направи, беше да не я остави да плаче сама, повтаряйки: „Закъс-нях, закъснях“.

Досетил се беше и да ѝ каже:

— Не ходи у вас няколко дни — когато полицаите предложиха да я закарат. — Вземи малко дрехи и иди у Филиз. Като ме пуснат и аз ще дойда.

Суна беше тръгнала без възражения. Сякаш тялото и умът ѝ бяха отделно. Гледаше, но не виждаше, слушаше, но не чуваше. Приличаше на робот.

Когато прокурорът му каза, че е свободен, Сарп първоначално не го чу. Погледна го с празен поглед. Мислеше за латинските думи, които Корай каза по телефона преди да умре. Изобщо не можеше да си ги спомни.

— Можете да си вървите.

Чу го едва на втория път. Значи разпитът беше приключил. Но не усети успокоение. Нищо не беше приключило. Ясно му беше, че всичко едва започва. Дойде му наум шаблонният израз от телевизионните новини: Вече нищо няма да бъде както преди.

— Можете да си вървите — повтори прокурорът. — Нямате повече работа тук.

Полицаите също се разотиваха по двама, по трима. Не се виждаше и комисарят, задал му изнервящи въпроси. Извади от джоба си визитката му и я погледна.

Хаккъ Каплан. Комисар. Криминален отдел…

Точно преди да излезе, прокурорът се беше обадил зад гърба му:

— Докторе, може отново да ми потрябват показанията ви. Не напускайте Истанбул известно време.

Беше подкарал колата обратно към Джихангир. Филиз го чакаше с нетърпение. Когато му отвори вратата, си помисли, че ще му се хвърли на врата. Беше забелязал както внезапния порив, така и въздържането в последния момент.

— Много се забави, притесних се.

— Току-що ме пуснаха.

Затвори вратата и по коридора към хола попита:

— Суна дойде ли?

— Дойде, горката. Много е зле. Дадох ѝ успокоително. Спи вътре.

Чак тогава Сарп забеляза, че от отварянето на вратата момичето шепне.

— Извинявай. Не те попитах, но бях принуден. В един момент си помислих, че не бива да си стои вкъщи. И не се сетих за друг освен теб. Извинявай.

— Няма нищо. Добре си направил. Аз също те очаквах. Щях да предложа да доведем Суна.

Сарп се беше строполил изтощен в креслото.

— Кафе?

— Моля.

Когато Филиз се върна с двете димящи чаши, Сарп беше почти заспал.

Минута-две отпиваха кафе и мълчаха. Филиз заговори първа.

— Сега изпълни обещанието си.

— Обещанието?

— Да. Разкажи ми всичко. От самото начало.

И той разказа. Всичко. С едно изключение.

Как телефонът му е звъннал в градината след раздялата с прокурора.

Паниката, която го завладя, когато видя изписаното на дисплея име на Корай.

Как без да се усети, се скри зад едно дърво.

Как натисна слушалката и чу онова болно дишане.

Как изкрещя: „Ах ти, болно копеле!“

Ужасяващият смях на убиеца от другия край на линията…

Той не беше проговорил, но посланието беше ясно: Наблюдавам те. По петите ти съм.

Не разказа това на Филиз. Тя без друго беше много уплашена. Ако страхът ѝ се усилеше, можеше да направи грешка. А в този момент в живота им нямаше място за грешки. Защото грешката означаваше смърт. И Сарп Кая отлично знаеше това.

— Не знаех, че си масон — изведнъж каза Филиз.

— Това притеснява ли те?

— Не-е-е. Защо да ме притеснява? А и много не разбирам. Само исках да кажа… Тоест предпочитам да науча от теб.

— Масоните не обичат да говорят за това.

— Защо? Нещо скришно ли правят?

— Нищо скришно не правят масоните, Филиз. Откъде ти хрумна това?

— Не зная — вдигна рамене момичето. — Така съм чувала. Имали си храм. Там участвали в тайни ритуали. Ей такива неща. Всъщност никога не съм помисляла, че можеш да се занимаваш с тайни работи.

— Не са тайни — притеснено вметна докторът. — Всичко това са измислици. Няма ритуали. Това си е кръжок. Има дневник, регистрация. За безопасността на членовете. Да, наричаме храм сборното място, но това е просто название. Събираме се и разговаряме.

— Тогава защо се страхуваш да признаеш, че си масон?

Вече му беше писнало от тези разпити с подозрения.

— Филиз — изръмжа, — не се страхувам. Всеки е свободен да признае, че е масон. Но ето заради такива неоснователни обвинения хората се притесняват да се афишират.

— А може ли да влезе всеки, който иска?

— Не, разбира се.

— Ето, виждаш ли? Значи има какво да криеш.

— Ох, Филиз, няма. Нима всеки може да влезе, където му хрумне? Не си ли виждала клубове с надпис: „Само за членове“? И масонството е такъв клуб. Отворен само за членовете си. И затворен за външни хора.

Момичето замълча. После продължи с умислено изражение:

— Това са легенди. Масоните наистина ли вярват в такива щуротии?

Дали вярваха? Сарп внезапно се притесни от този въпрос. Естествено, че не вярваха. Опита се да се усмихне, за да прикрие отегчението си.

— Аз не вярвам. Не допускам, че и другите масони вярват. Май само се преструваме, че вярваме, нали? Защото масонството вече се състои само от символи. Никой не зида стени. Претворяваме идеалите си чрез знаците на някогашните зидари, това е всичко.

— В такъв случай откъде произлизат всички тези легенди? Каква нужда има от тях? Храмове, пергели, Храмът на Соломон… Как могат възрастни хора да се занимават с детинщини?

За момент Сарп помисли да каже, че във всеки масон се крие дете, но се отказа.

Филиз погледна през прозореца към морето и полека намигащото над отсрещния бряг слънце. В погледа ѝ отново се прокрадваше съмнение.

— Четох някъде, че масоните работели за интересите на Израел.

— Опашати лъжи. Значи американци, германци, французи, японци, чилийци, исландци, индийци и масоните от не знам колко още нации работят за Израел? Как може да се обясни такова нещо?

За момент на Сарп се стори, че отговаря на въпросите на Корай. Точно такива въпроси му беше задавал той, когато научи, че е масон. „Какво ще кажеш, Майсторе, като всички масонски ритуали са заимствани от Тората? Не ти ли се струва странно?“

Наистина му се беше минавало през ума, но му отговори, че не бива да търси под вола теле.

— Корените на масонството лежат в древността, братко калфа. И е напълно нормално да останат следи от тогавашните цивилизации, култури, философии и религии.

На него също му се бе сторило нормално. Но ето че хората изпитваха подозрения към такава близост.

Сарп повтори същото пред Филиз.

— Ако речеш да търсиш, ще откриеш следи и от християнството, и от исляма — допълни.

Филиз го погледна, сякаш казваше: „Не ти вярвам“.

— Както и да е — рече. — И какво ще правим сега?

— Купи ли ваучери?

Филиз стана и донесе два плика от масата.

— Искаха ли ти лична карта?

— Не.

Сарп отвори единия плик, извади симкартата и тъкмо да я сложи в телефона си, изпъшка.

— Какво има?

— Как така не се сетих!

— Какво не се сети?

— Не е достатъчно да сменим картите. Заради джипиес устройството в паметта на телефона могат лесно да ни открият.

— И какво ще правим?

— Трябва да се отървем от тези апарати. Да купим нови. Два телефона, за които не се знае, че са наши. Може да бъдат регистрирани и на чуждо име. В противен случай лесно ще ни проследят. Ще ни открият като нищо.

— Да ни проследят ли? — попита учудено Филиз. — А ние ще бягаме ли?

Когато видя, че Сарп извръща глава, стана и отиде при него.

— От кого бягаме? Кой ще ни преследва?

Като забеляза растящия страх в погледа ѝ, Сарп още веднъж съжали, че я е замесил.

— Така е думата, миличка. Имах предвид подслушването на телефоните. Не искам никой да ни слуша. Технологиите много напреднаха. Не следиш ли новините за подслушвания? Дори да не говориш, апаратът изпълнява функцията на микрофон. Дори в този момент може би слушат какво си говорим.

— Нека слушат. Какво от това. Не правим нищо тайно.

— Естествено. Но онези специалисти, които изкарват на екрана, говорят такива неща, че да настръхнеш.

— Не сменяй темата, докторе. Зная какво е джипиес. Устройство, показващо къде се намира апаратът в момента. Ще ми кажеш ли има ли нещо притеснително полицията да знае къде са телефоните ни? От полицията ли бягаме? Каква вина имаме?

Момичето го наблюдаваше. За пръв път снощи беше установил, че му е трудно да я погледне в очите. Или за пръв път виждаше колко са красиви? Опита се да избегне погледа ѝ.

— О, не — поправи се Филиз. — Схванах. Не от полицията. От някой друг бягаш ти.

— От никого не бягам. Само че…

Гласът му беше толкова немощен, че и сам не си повярва.

— Много неумел лъжец си, докторе — прекъсна го Филиз. — Бягаш или по-точно, искаш да избягаш.

— От кого?

Момичето се наведе към него.

— От убиеца на Корай Булут — каза тихо. — Бягате от палача на Тувалкаин. Не е ли така?

Лондон

Беше осем и десет.

Джон Ашли Съливан бързаше да не закъснее за срещата. Защото агентите на МИ6 не чакаха.

Не беше останал за Братската софра след заседанието в ложата.

Бързо слезе по стълбите и се вля в потока забързани минувачи по улица „Грейт Куин“. Премина на отсрещния тротоар, провирайки се между колите със светещи като светулки стопове. Забърза към метрото.

Слезе една спирка по-рано. Настръхна, докато се качваше с ескалатора.

Следваше ли го някой?

Всъщност причината да остави мерцедеса и да тръгне с метрото беше страхът да не го проследят.

Обърна се рязко и се огледа. „Дрън-брън“, измърмори. И да го следяха, как можеше да разбере? Зад гърба му се качваше цяла тълпа. Все пак се вгледа в задните. Две възрастни жени. Млад чилиец. Сикх с огромна черна чалма. Един още малко да свърши работата с гаджето си на място, жена, дърпаща се от нечии опипващи я ръце. Зад тях двама шумни ученици. По-нататък не виждаше.

Излезе на булеварда и погледна часовника си. Имаше още дванайсет минути. Пое дълбоко дъх. Пъхна ръце в джобовете на пардесюто си и продължи. Искаше му се всичко да свърши час по-скоро и да се озове в гарсониерата, в горещите прегръд-ки на Ема. Тази нощ дори можеше да ѝ поиска да го накаже. Умираше да го просне гол по корем и да го шиба с кадифения камшик. Това го караше да чувства как кръвта му играе във вените, а растящото желание бие като барабан в ушите му. Каза си: Какво да се прави, всеки си е малко луд. Аз също. Уважаваният бизнесмен Джон Ашли Съливан смяташе своите извратености за невинни в сравнение с тези на останалите. Че защо пълни самолети отнасяха разни хора през уикенда до Сингапур и къде ли не? Той си беше уравновесен. Уравновесен и спазващ правилата. Истински масон. Дали наистина е така, запита се.

В интерес на истината, не знаеше отговора на въпроса. Беше си го задавал нееднократно. Дори в такива нощи — след като накараше Ема да го бие, когато останеше сам и плачеше от срам. Но не знаеше отговора. Вече и не искаше да го знае.

Вярваше, че е добър човек, добър британец и добър гражданин. Онова, което се канеше да направи сега, го доказваше. Подлагаше се на огромен риск. И не само себе си, но и дъщерите си.

Но друг изход нямаше. Щеше да неутрализира един луд, заплашващ света, и да не допусне тази откачалка да опозори масонството, завещано преди три-четири хиляди години от дедите на зидарите.

Сега вече крачеше по-уверено. Щеше да направи това. Помисли си: Длъжен съм. Цената може да е висока, но срещу това те ще предпазят мен и семейството ми.

Ръцете на масона трябваше винаги да бъдат чисти. Извади ги от джобовете и ги погледна. Моите са чисти, усмихна се. И онова малко кадифено нещо в леглото е само игра, придаваща цвят на живота. Вярваше, че има право на това.

Покрай него откъм улица „Оксфорд“ премина шумна многобройна група. Ако се съдеше по знаменцата в ръцете им, по наметалата и червено-белите анцузи на някои от момчетата, идваха от мач на „Арсенал“. Шумната им радост говореше, че „Арсенал“ е победил „Манчестър Юнайтед“.

Сменяше тротоарите няколко пъти, за да провери дали не го следят. Внезапно променяше посоката и се връщаше обратно. После отново се обръщаше и продължаваше. Опитваше се да не излиза от тълпата. Не вървеше нито в края на улицата, нито покрай стените. Внимаваше винаги да е в средата на тълпите минувачи.

Площад „Пикадили“ беше многолюден както винаги. Един поток от хора отиваше към парка, друг — към клубовете в противоположната посока. Сводниците и проститутките още не бяха започнали работа. Площадът все още беше на разположение на джебчиите, тръгнали на лов за богати, но разсеяни туристи, на мошениците и уличните търговци. Клубовете, дискотеките, ресторантите и кръчмите бяха претъпкани. Черната ирландска бира се лееше като река.

Подобно на всеки пристигнал в Лондон гал и той предпочиташе да вечеря не в тъпите английски клубове, а в галска таверна. И най-добрата в това отношение беше Галският дракон. Отдалеч забеляза табелата на ресторанта с червен дракон върху бяло-зелен фон.

Опита се да се успокои. Заровете бяха хвърлени и нямаше връщане назад. Трябваше да действа.

Посрещна го метрдотела Пати, който с всяко движение сякаш казваше: Аз съм гей, да знаете. Всъщност се казваше Патрик, но всички му викаха Пати. И той не се сърдеше. Дори ако някой новодошъл кажеше „господин Патрик“, присъстващите винаги го поправяха „кажи Пати“.

— Добър вечер, Пати.

— Добре дошли, господин Съливан. Масата ви е готова.

Поведе го към закътана малка кръгла маса с червен абажур. Там все още нямаше никого. Налагаше се да почака. Съливан мразеше да чака. Особено в моменти като този, когато усещаше, че върви по ръба на пропастта. Нямаше търпение всичко да приключи. Да свърши и известно време да го няма. Да вземе Ема и да забегнат в горите на Ява. Повече не издържаше на този стрес.

Но не стана онова, от което се страхуваше. Още преди да седне на стола, някой каза зад него:

— Добър вечер.

Кога беше дошъл този човек? Преди секунда го нямаше.

— По телефона звучахте уплашено, господин Съливан.

— Страхувам се наистина — кимна.

— И какво искате да предадете на МИ6?

— Гарантирате ли моята и на семейството ми сигурност?

— Да.

Много небрежен отговор.

— Говоря сериозно — ядоса се. — Няма да продължа без гаранции за сигурност.

Мъжът внезапно стана.

— Чакайте, къде тръгнахте?

— Господин Съливан, не знам какво ви е положението. Нито информацията, която искате да ни предадете. Единственото, което знам, е, че със службите на Нейно величество не се прави пазарлък. Затова смятам, че срещата ни трябва да приключи.

Същински проклет британец, каза си Съливан. Студен и самовлюбен. Потисна гнева си.

— Информацията ми е много важна и опасна. Трябва да ме опазите.

— Информацията ви, каквато и да е тя, без да я познавам или по-скоро — без да ѝ повярвам, не подлежи на такива условия.

Млъкна и впи леден поглед в гърчещия се от притеснение Съливан.

— Ако сте решили да говорите, слушам ви. Но трябва да го чуя само аз. Моля ви да се държите така, сякаш говорите за жени, мачове, конни надбягвания и подобни.

Сега на Съливан му идеше да си тръгне. За кого го вземаше този? Какъв смисъл имаха тия тъпи игри ала Джеймс Бонд?

Но трябваше да седне и да говори. Не можеше повече да носи това бреме. Този луд трябваше да бъде спрян. И то преди да му се е обадил да каже: „Задачата ви очаква, Велики Княже на Свещената тайна“.

И Джон Ашли Съливан заговори. Разказа всичко от игла до конец. Опита се да опише гласа на мръсника.

— Като рязане на тенекия с тъпа ножица.

— Кажете нещо повече за сянката.

Какво да каже? Не беше видял нищо в тъмното.

— Само сянка. Холограма.

— Нямаше ли нещо отпред, отзад, до нея? Календар, ножица, нож за хартия, знам ли, каквото и да е? Картина отзад?

— Дори да е имало, не се виждаше.

— Сигурен ли сте? Помислете добре. Подробностите са изключително важни.

Изведнъж си спомни.

— Око — прошепна развълнувано. — Отзад май имаше око в триъгълник…

— Нещо друго?

Какво друго? Какво означаваше това сега? Не му ли вярваше? Гадняр такъв, помисли си. Казвам ти, че светът е в опасност, какво повече искаш?

— Извинете, не разбрах.

— Някакъв друг детайл, искам да кажа. Някаква сричка или необичаен друг глас. Знам ли. Единственият свидетел на преживяното засега сте само вие.

Изведнъж си спомни истинската причина за идването си тук. Разказа за показаните му като стар черно-бял филм кадри. За мъжа в тях.

— Кой беше, познахте ли го?

Протегна се през масата и прошепна името на човека в ухото на агента.

За пръв път агентът на МИ6 се стресна. За пръв път изглеждаше заинтересован.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Възможно ли е да сте се припознали?

— Не съм. Той беше.

— Добре, но защо ви го е показал?

— Откъде да знам.

— Помислете добре. За какво говореше, когато започна показването на снимките. Точно в този момент!

— За някаква тайна.

— Тайна ли?

— Да. Обаче не обикновена. Символична тайна. От масонските истории.

— И каква е тайната?

— Ами… Не знам точно. Говореше някакви безсмислици от типа на: Тайната на Тувалкаин е в чужди ръце. И точно в този момент започнаха кадрите.

— Възможно ли е да е искал да видите този човек?

Че какво друго, тъпако, какво друго, ядоса се Съливан. Разбира се, че му го показа.

— Искам да кажа, господине, дали е целял да ви покаже, че тайната е във въпросното лице? Така ли е?

— Мисля, че това беше целта му.

— Какво стана после?

— Бях много уплашен. Много стреснат. Затова не познах веднага човека от снимките. Дали наистина беше той? Ако да, значи е в голяма опасност и няма представа за това… И тогава каза…

Млъкна и се помъчи да си припомни.

— Какво каза, господин Съливан? Помислете добре. Искам от вас точната фраза.

— Ами… — започна, впил поглед в празното пространство, сякаш там хвърчаха търсените думи. — Каза… Не бой се, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте посветени заседава. Тувалкаин препаса меча. Точно това каза.

По лицето на агента плъзна странно изражение.

— Велик Княз на Свещената тайна ли? — попита. Явно едва се удържаше да не се изсмее. — Ако правилно съм разбрал, това сте вие.

Ако беше млад, при такава подигравка Съливан щеше да повали с юмрук този отсреща. Но вече не беше млад. Освен това беше в опасност. Кимна мълчаливо.

— Какво означава това, господин Съливан, бихте ли пояснили?

Този сега на разпит ли го подлагаше? Когато разказваше преди малко, беше споменал и това. Да не би да се правеше на разсеян и да проверяваше има ли противоречия в разказа?

— Казах го преди малко, но се боя, че е убягнало от вниманието ви — не можа да скрие реакцията си. — Масонско звание. Знаете, в масонството има степени. Това е една от тях.

— Коя, господин Съливан?

— Трийсет и втора.

— Не бяха ли общо трийсет и три? Така си спомням. Значи ви остава едно стъпало до върха.

— Не — поясни веднага. — Аз не съм трийсет и второ ниво. Той каза, че ме повдига.

— А вие коя степен сте, господин Съливан? Прегледах досието ви, но май съм забравил. Ако не е тайна, разбира се.

— Двайсет и трета — отговори веднага.

— Може ли така да се прескочи направо на трийсет и втора?

— Нали ви казах, че е луд.

Сега агентът се наведе към него.

— Как се беше нарекла сянката, казвате?

— По няколко начина. Например Пазител на Храма. Син на вдовицата… — замълча и погледна агента. — Тувалкаин — прошепна, оглеждайки се тревожно.

Беше разказал всичко, което знаеше. Джон Ашли Съливан изпитваше противоречиви чувства. Усещаше, че камък е паднал от плещите му. Но вътрешният му глас казваше: Ето, сега загази, братко Съливан. Хвърли в огъня и себе си, и децата си.

Поиска сметката. Всъщност наближаваше единайсет. Всеки момент Пати щеше да бие звънеца и сънливо да се провикне: „Последно питие“. Пет минути след двайсет и три часа в „Галския дракон“ вече нямаше светлини. С изключение на кухненските.

Излезе от заведението. Закрачи в нощта. По едно време усети, че спокойствието го напуска. Завладяваше го все по-смразяващ страх. Внезапно промени решението си. Нямаше да ходи в гарсониерата в богаташкия квартал. Желанието го беше напуснало. Беше смазан и унил. А имаше и задължения. В тази ситуация не можеше да остави семейството си само. Спря до уличен художник, рисуващ дебела жена с дете в прегръдките, и извади телефона си.

— Ема?

Чу гласа на момичето. Сладката Ема. Кой знае как го чакаше. Сигурно беше облякла последния му подарък. Онзи кожен комбинезон, който плътно обвиваше тялото ѝ, оставяйки открити само гърдите… По друго време дори само при мисълта за тази гледка щеше да се разтрепери целият. Но не и сега.

— Не — каза с уморен глас. — Не мога да дойда. Но слушай сега. Не ме е викнала Сюзан. Просто съм уморен. А и рано сутринта трябва да бъда в Бристол. Моля… Не… Естествено… Обичам те. До другата седмица… Може да отидем в чужбина. Добре.

Затвори телефона.

Продължи към площада. Беше заръчал на шофьора да го вземе в единайсет от „Пикадили“. Щеше да го закара в богаташкия квартал. Но понеже промени намерението си, сега го чакаше дълъг път. По това време му предстоеше да измине тричасово разстояние, за да излезе на М4 и да стигне до Кардиф. Шофьорът му от седемнайсет години, Джеймс, умееше да пази тайна. Нееднократно го беше доказал. Заедно остаряваха. Беше достатъчно дискретен, за да не обсъжда любовните похождения на шефа си. Съливан забързано тръгна към мястото на срещата и навлезе в парка, още по-тъмен заради сенките на дърветата.

Вече беше късно, когато забеляза проблясването на ножа в ръката на излезлия иззад дървото мъж. Докато ножът с ужасяващо хрущене прерязваше гърлото му, погледна убиеца в очите. Мечът на Тувалкаин, помисли си. И това беше последната му мисъл. Стисна с ръце гърлото си, свлече се на земята и падна настрани.

Около главата му се образува локва кръв.

Убиецът се наведе и извади телефона от джоба му. Избърса окървавения нож в дрехите на жертвата. „Щрак“, чу се в мрака. Дългият нож се скри в канията на пружина в десния ръкав на сакото на убиеца. Той излезе от парка, мина през тълпата, зяпаща последните клиенти на въртящата се будка в центъра на площада, и спря такси.

Агентът на МИ6 влезе в комуникационния център на службата в Найтсбридж[20] веднага след раздялата със Съливан. На металната табела над входа пишеше „Дейта Електроник ООД“. Нямаше никого освен охраната на вратата. Качи се с асансьора до втория етаж. Мина през дългия коридор. Влезе в канцеларията си. Запали настолната лампа със зелен абажур. Седна пред компютъра. Натисна първо иконката за шифроване. Написа съобщението си в появилия се на дисплея правоъгълник:

Източник: Джон Ашли Съливан.

Код: Оранжев. 03/07-1

Оранжевото беше предпоследната степен на тревога при спешност. 03 беше кодът за тероризъм, 07 за заговор, а -1 за готовност.

Цел: ******* **** ****

Служебният компютър вече дори беше шифровал името. В МИ6 можеше да го разчете единствено госпожа Джесика Тейлър.

Той си представи физиономията на шефа на МИ6 Тейлър, когато прочете съобщението. Тя моментално щеше да грабне телефона и да каже: „Патрик, веднага искам да те видя!“ Завеждащият операциите Патрик О‘Нийл щеше да се приготви да го разкъса, защото го е прескочил и се е отнесъл директно към шефа и преди да се отзове на повикването, щеше да му се обади и да каже: „Какви пак си ги забъркал, Терънс?“

Сви рамене. Описа в подробности разказаното му от Съливан. Предаде искането му за охрана и не пропусна да прибави одобрението си.

Беше стигнал до края на доклада.

„ИСКАНЕ: Тройно оранжево.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ: Да се уведомят съответният министър и целта.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: DOG-3. ***G/IMH-yet.“

Терънс искаше международна тревога. Оранжевата беше предпоследната. Следваше бедствието. DOG-3 бяха специалните сили, които можеха да се упълномощят в много секретни и специални ситуации и то с допитване до кралицата лично от премиера. Нямаше нужда дори да изписва кода ***G/IMH-yet, но с него настояваше за тризвездна секретност и право за убиване от специалните сили. Нямаше по-висока степен на секретност от тризвездната.

Знаеше колко здрави са нервите на Джесика Тейлър, наричана в службата Желязната лейди, но сигурно след Патрик щеше да се свърже с „Даунинг стрийт“ 10[21] и да поиска среща с премиера, обяснявайки, че положението е много сериозно.

Досега не ѝ се беше случвало агент Терънс Хемингуей да се заблуди. Откакто разкри заговор срещу кралското семейство, той се превърна в един от най-уважаваните агенти на МИ6. Щом по силата на дадените му пълномощия ѝ пращаше директно шифрограма посред нощ, значи бяха изправени пред страшна беда.

Провери написаното. Натисна бутона „изпрати“.

Вероятно в спалнята на директор Тейлър дисплеят на компютъра премигваше в червено.

Изтри изпратеното съобщение. Провери дали не е останало в паметта. Компютърът беше чист като мозъка на новородено.

Разтреби бюрото и загаси лампата. На излизане се обърна да огледа кабинета за последен път.

След трийсет секунди беше в асансьора на етажа. Той все още стоеше там. Следователно никой не беше влизал или излизал. Натисна копчето за повикване и вратата се отвори. Агент Хемингуей влезе в кабината с препускащите в ума му десетки въпроси и натисна копчето за партера. След двайсет секунди кабината спря с леко разтърсване. Зачака отварянето на вратата.

— Да не си тръгнете без да се сбогувате, агент Хемингуей?

Дулото на ППК-25 със заглушител сочеше между веждите на агента.

Направи единственото възможно нещо. Разпери ръце, за да увери отсрещния в липсата на оръжие.

Дулото леко помръдна да ги вдигне още.

Терънс повдигна още ръцете си. Ако получеше дори една десета от секундата, това беше най-подходящата поза да стовари юмрука си като чук по главата на нападателя. Но се съмняваше, че той ще му я отпусне.

Погледнаха се в очите.

— Страх ли те е, Терънс?

Гласът му беше подигравателен, носов и сух.

— Наистина трябваше да помислиш дали да съобщиш на шефа си приказките на оня глупак, в които повярва. Или се лъжа? Още ли не си съобщил? Или написа, че някакъв ти е разказвал приказки, но ти не си му повярвал?

Веднага показа, че не допуска тази вероятност.

— И то по това време?

Косата му беше странна. Сякаш имаше камък на главата, та висеше накриво. Или беше перука? Разбира се, че беше перука. И имаше цветни лещи в невероятно студените очи. Защото никое човешко око не можеше да бъде така изцъклено.

Вече нямаше време. Терънс Хемингуей веднага разбра, че мозъкът му подава команда към пръста на спусъка.

Но се лъжеше. Убиецът беше изпратил заповедта не към спусъка на ППК-25 в лявата си ръка, а към държаната отзад дясна. Когато пружината в ръкава на сакото му се разви, вече беше късно. Ръката се изхвърли светкавично. Когато дългият нож в нея се плъзна по гърлото на Терънс, той първоначално не почувства нищо. Видя само струята кръв, боядисала в миг вратата на асансьора. Юмрукът му, вдигнат за удар по главата на убиеца, остана във въздуха. Докато се свличаше по вратата, ножът го удари отново. Терънс падна. Между краката на убиеца забеляза лежащия в море от кръв охранител, когото беше поздравил на влизане в сградата. Остана неподвижен в собствената си кръв. Излизащият от прерязаната му дихателна тръба въздух правеше мехурчета в кръвта.

Истанбул

— Слушам те — каза комисар Хаккъ Каплан на помощника си. — Да започнем от онзи самовлюбен доктор.

Помощникът му разтвори бележника си.

— Лекар хирург Сарп Кая. Роден в Чешме през 1975 година. Ерген. Завършил Истанбулския медицински…

— Пропусни това — рече нетърпеливо. — Кажи нещо важно.

— Масон…

— А така. Продължавай.

— Член на ложата на Свободните и Приети масони. Влязъл е преди седем години.

— Да беше казал масон ястреб.

Помощник-комисарят Мурат Келкит възрази:

— Човекът е майстор масон, комисар.

— Знаеш ли колко степени има масонството?

— Трийсет и три.

— Да, ама нашият доктор е още на трета. Майстор, както казваш. Майсторите са Звеното на Неопитните в масонството. Те самите не знаят това. Мислят си, че като станат майстори, вече всичко знаят. Но не е така. Те са само частта над водата, върху ледника.

Браво, каза си Хаккъ Каплан. Откъде извадих толкова знания? Остана много доволен. Всъщност умираше от скука. Не бяха мръднали ни на сантиметър в разследването на бомбения атентат в Сапанджа. Нямаха и никакви улики. От Самуел Коен бяха останали шепа части. Интересното беше, че никой досега не пое отговорността за атентата. Ако беше Ал Кайда или някой подобен, веднага щяха да признаят. Но мълчанието беше пълно.

— Ерген.

— Това го каза, Мурат.

Младият полицай се подсмихна.

— Официално е ерген. Докторът е известен хирург. Заможен. Кабинетът в Тешвикийе е препълнен. Хубав мъж. Жените тичат подире му. Затова официално ерген, но в действителност едва ли.

— То и ти не се смяташ ерген тогава. Още преди да си изпратил едната, влиза другата.

Помощник-комисарят щеше да каже нещо, но се въздържа. Съсредоточи се в бележника пред себе си.

— Според получените от джиесем оператора данни сутринта в три и четирийсет и една е бил търсен от жертвата.

— Да…

— Разговорът е продължил двайсет и една секунди.

Мурат Келкит отново погледна в бележника.

— На доктора са звънeли и в четири и петдесет и пет. Тогава трябва да е бил на местопрестъплението.

— Научи ли кой го е търсил?

— Секретарката му.

Комисар Хаккъ Каплан погледна помощника си.

— По това време? Това не ти ли се струва странно? Очевидно е много отдадена на работата си — тонът му беше язвителен. — Иначе защо ще звъни на шефа си по това време? Ето те теб. От години работим заедно, но никога не си ми звънял в четири и петдесет и пет.

— Разговорът е прекъснат след двайсет и шест секунди.

Хаккъ Каплан се почеса по започналата да оредява коса.

— Защо ли секретарката е трябвало да се обади за двайсет и шест секунди в четири и петдесет и пет през нощта? Явно докторът не обича дългите разговори. Колко каза, че е продължил първият разговор?

Мурат Келкит погледна в бележника.

— Двайсет и една секунди.

Комисарят стана и тръгна замислено из стаята. Отиде да погледне през прозореца.

— Слушай сега — и пак се почеса по главата. — Свържи се с мобилния оператор. Проучи къде са се намирали абонатите, търсили Сарп Кая по това време…

— Питах вече — отговори помощникът му. По лицето му се четеше гордост.

Комисарят се обърна към прозореца.

— Не мога да повярвам. Да не искаш да кажеш, че си свършил това, без да чакаш указания от мен? — и погледна обидено. — Шегувам се — обърна го на закачка. — Откъде е търсен докторът първия път?

— От местопрестъплението.

— А докторът къде е бил в този момент? Дали е хъркал вкъщи, както каза?

Помощникът се усмихна.

— Дали е хъркал, не знам. Бил е на адрес в Джихангир.

— Че той не живее там. Надявам се да си научил кой е обитателят на този адрес.

— Няма да повярвате.

— Опитай.

— Секретарката на Сарп Кая, Филиз Буран. Той е бил в дома ѝ в ранната утрин.

Комисарят сякаш не се изненада.

— А второто обаждане?

— От Филиз Буран…

— От дома ѝ в Джихангир.

— Не, комисар… Според джипиес данните апаратът, от който е търсен Сарп Кая в този момент, е бил на улицата на престъплението.

Хаккъ Каплан очевидно не беше очаквал това.

— На улицата пред дома на Корай Булут?

Мурат Келкит кимна.

— Жената е била пред дома на жертвата.

Изражението на комисаря беше странно. Помощникът му го познаваше много добре. Началникът му гледаше така, когато спипваше виновника.

— Друго?

— След четири и петдесет и пет Сарп Кая е провел още един разговор. Този път той е звънял. От мястото на убийството.

— И на кого?

— Ако кажа, че пак няма да повярвате, ще се сърдите ли?

— Няма, Мурат. Явно докторът е пълен с изненади. Вече нищо не може да ме изненада. На кого е звънял?

— На убития Корай Булут.

Комисарят се стресна.

— Какво? На жертвата?

— Казах ви, че няма да повярвате.

— Е, и?

— Разговорът е продължил четирийсет и седем секунди.

— Четирийсет и седем секунди с мъртвец — и комисарят отново закрачи из стаята. — Четирийсет и седем секунди с мъртвец…

Внезапно спря пред подчинения си.

— Къде е бил телефонът на Корай Булут, когато докторът е позвънил, Мурат? Където си мисля ли?

— Където и този на Филиз Буран. На улицата на местопрестъплението…

Очите на Хаккъ Каплан блеснаха.

— Там е бил убиецът. При момичето.

— Извинете, не ви разбрах.

— Няма нищо сложно. Май приемам доктора несериозно. Като е забелязал липсата на телефона на Корай, веднага е направил връзката. Потърсил е убиеца на приятеля си. И не с мъртвеца, а с убиеца му е говорил няколко секунди…

— Четирийсет и седем — промърмори Мурат Келкит. Не беше помислил за тази вероятност.

— Щом установиш къде е бил онзи апарат по това време, отивам да ти искам от шефа награда. — Като видя отчаяния поглед на помощника си, извика: — Изчезвай! Отивай да разбереш. Ако се наложи, извади съдебна заповед за мобилния оператор. Но разбери. Веднага!

Помощник-комисарят Мурат Келкит преглътна.

— Ами… — измърмори.

— Какво „ами“? Къде е тоя телефон?

— Всъщност разбрах…

— И къде е телефонът?

— В средата на Мраморно море, комисар. Последният сигнал, в единайсет и двайсет и три, е прихванат между Бостанджъ и остров Хейбелиада. По всяка вероятност от междуградски кораб.

Хаккъ Каплан се тръшна в стола си. Доброто настроение го беше напуснало, в устата си имаше метален привкус. Убиецът с часове беше обикалял Истанбул с телефона на жертвата в джоба си. Беше извлякъл всички данни от паметта и го беше изхвърлил в морето. Ето, че убиецът избяга, рече си.

— Измъкна се гадината.

— Да арестувам ли доктора, комисар?

Хаккъ Каплан го изгледа намръщено:

— Не го арестувай, дръж го под око.

— Ама… Не разбирам…

— Следи го… Двайсет и четири часа. Искам поне два доклада дневно, Мурат.

— Пак не раз… — помощник-комисарят не успя да довърши изречението.

— Не ме ядосвай! Следи го! С набирането на номера на Корай Булут докторът подписа смъртната си присъда. Убиецът ще се върне за него.

София

На следващата сутрин дъждът беше намалял. Волкан Демиркан приготви колата и каза на чакащия на вратата шофьор:

— Ти си върви, Седат. Аз ще карам. Само преди това свали знаменцата и смени номерата.

След като Седат тръгна, се качи на мерцедеса. Закопча колана. Запали двигателя и леко подаде газ.

Бронираният мерцедес зави вдясно при стадион „Васил Левски“. Остави вляво бившия хотел „Москва“ и тръгна по булевард „Витоша“.

Помисли си: Времето се оправя, облаците се вдигат. Всъщност никак не му се празнословеше с цяла зала дипломати. Беше достатъчно потиснат. Имаше нужда от светлина и въздух. Нуждаеше се от светлината като от вода.

Дори не беше навършил трийсет години, когато стана посланик. Същата година се ожени за Жале. Първото му назначение беше в Пакистан. Взе жена си и хукна към Исламабад. Бяха очарователни дни и за двамата. Мистиката на Ориента ги омая. Четиридневното пътуване до Лахор беше като втори меден месец. Жале беше влюбена в екзотичните цветя на Градините Шалимар. Там беше съобщила на Волкан.

— Любими, готов ли си за присъединяването към семейството на още един Демиркан?

Спомни си как закрещя от радост, как прегърна съпругата си сред цветята и я подгони като луд.

Жале се беше върнала в Истанбул за раждането. Новината за раждането на Сибел съвпадна с известието за постигането на споразумение между двете съседни страни за решаване на Кашмирския проблем по разработената от него формула. Този дипломатически успех му бе донесъл международно признание. Беше разрешил стогодишен проблем, но това не го интересуваше, гореше от нетърпение час по-скоро да зърне малката си дъщеричка.

Премина в дясната лента. Волкан обичаше измитата от дъжда софийска атмосфера. Българската столица беше пълен със зеленина град. Сега блестяха широките улици и кубетата на катедралата, извисяваща се точно зад Парламента. Внезапно промушилото се през обвилите града черни облаци слънце вече галеше листата на дърветата. Слънчевите лъчи придаваха на София атмосферата на ренесансовите икони с Исус. Освободилата се от облаците светлина струеше над града.

Открехна прозореца и вдиша чистия въздух. За момент, за миг забрави за всичко. Ако не усещаше приближаването на силна буря, сигурно щеше да запее:

Yesterday! All my troubles seemed so far away…

Тази стара класика на Бийтълс изпълняваха в ресторанта на първата им среща с Жале, докато се гледаха в очите.

Сърцето му се разтуптя. Завъртя волана към булевард „Балкански“. Малко по-нататък намали на червения светофар. Докато слушаше ритмичния сигнал за ляв завой, усети аромата на Жале. Носът го засмъдя. Не можеше да забрави миризмата и на двете. Нито на жена си, нито на дъщеря си.

Зави наляво от „Васил Левски“, към „Евлоги Георгиев“. Настъпи още малко газта. Трафикът тук беше по-оживен. Опитваше се да кара мерцедеса колкото е възможно повече по средата, за да не изпръска пешеходците със събралата се покрай тротоара вода.

Минавайки покрай зелената площ около хотел „Хилтън“, го видя на левия тротоар. Кракът му внезапно натисна спирачката. Бавно премина в лявото платно. На гърба си носеше червена раница. Също като неговата. И също като него вървеше с малки, но бързи крачки. Доближи още малко до тротоара. Погледна през прозореца. Беше мургав и с мръсна брада като терориста в Рим. Мъжът също го видя. Погледите им се срещнаха. Волкан Демиркан сякаш отново преживяваше онзи момент.

Имаше една-единствена разлика. Сега се намираше в брониран мерцедес. А преди седем години като луд разблъскваше полицаите, които не му позволяваха да влезе в станцията на римското метро, станало обект на химическа терористична атака.

— Жена ми и дъщеря ми са вътре!

Полицаят го сграбчи за яката.

Докато се дърпаше, викайки: „Дипломат съм, ще вляза, не можете да ме спирате“, го забеляза.

На гърба си носеше червена раница. Беше леко прегърбен. Сякаш в раницата имаше нещо тежко. Вървеше със ситни, но бързи крачки. Беше мургав, с мръсна брада. За момент прехвър-ли вниманието си от полицая върху него. Имаше нещо странно. Нещо не на място.

Внезапно проумя. Наоколо беше същинска лудница. Всички крещяха, тичаха, сирените на полицейските коли, линейките и пожарната свиреха оглушително. А мъжът с раницата беше невероятно спокоен. Не се интересуваше от случилото се. Вървеше, сякаш не виждаше какво става наоколо му. Възможно ли беше това? Не, не беше. Човек нямаше ли да се обърне да види какво става, нямаше ли да попита, да се загледа? А той не правеше нищо такова. Само все по-бързо се отдалечаваше.

Обикновено Волкан Демиркан слушаше вътрешния си глас. Защото много рядко го беше лъгал. „Тичай“, казваше вътрешният му глас. „Хвани го.“ И щом се затича, мъжът веднага го забеляза. Щом установи, че Волкан е по петите му, хукна да бяга.

„Дръжте го“, крещеше Волкан. „Ще избяга!“

Италианските полицаи не бяха схванали веднага.

„Ще избяга, хванете го! Тичайте!“

Няколко полицаи се включиха в преследването, спомнили си наставленията от обучението: Бягащият от местопрестъп-лението непременно трябва да бъде спрян.

Волкан вече го настигаше. Почти чуваше дишането му. Явно раницата беше толкова тежка, че го забавяше. По едно време понечи да я свали от рамото си, но разбра, че това ще го забави още повече и се отказа.