Синът на вдовицата

Почти нищо не беше излязло от посещението във Великата ложа. Но поне вече действаше. „Нищо не научихме, но се приближихме до горещата точка“, промърмори. Не знаеше какво значи това, но така мислеше. Нещо беше напипал. Беше се докоснал до нещо. Припомни си изненаданото изражение на Селим Санер, когато чу за Великия Княз на Свещената тайна и Тувалкаин. Дали беше изненадан да чуе това от масон на трето ниво, или имаше нещо друго? Не можа да прецени.

Докато вървеше, току се обръщаше да погледне назад. Установи, че видът на следващия го по петите полицай му дава чувство за сигурност. Вероятно се беше обадил на Хаккъ Каплан да докладва: „Въпросното лице излезе“. Терминът „въпросното лице“ го влудяваше. Така беше докладвал по радиостанцията и полицаят, съпроводил го от полицейското управление до вилата в Зекериякьой: „въпросното лице, въпросното място“.

Реши да повърви, вместо да отиде до паркинга, където беше оставил БМВ-то. Лек ветрец погали лицето му. Ех, да не бяха последните два дни, помисли си. Тогава вероятно би си затананикал мислено. Толкова хубаво беше времето.

Първото, за което се сети в този миг, върнал го сякаш към живота, беше Филиз. Дали беше успяла да убеди прокурора? Извади телефона от джоба си. После го прибра обратно. Спомни си, че на раздяла предупреди момичето: „Няма да си звъним освен при спешен случай. Полицията вероятно ни подслушва. Нека не издаваме къде сме. Ако се наложи да разговаряме, да не се споменават думите прокурор и очила. Особено ти. Отиването ми в масонската ложа няма да е изненада за Хаккъ Каплан. Но твоето отиване в прокуратурата ще го усъмни. Гледай да се отървеш от следящия те полицай. Комисарят не бива да узнае, че си ходила в прокуратурата. Ако разбере, че търсим нещо, или ще ни попречи, или ще ни го отнеме.“

Май дрънкам глупости, каза си. Доколко можем да заблудим полицията? Накрая всичко ще излезе наяве. Криейки информация, вероятно възпрепятствам разкриването на престъп-лението. И ако Хаккъ Каплан реши, може да ни вкара и двамата на топло за това.

Вътрешният му глас незабавно възразяваше. Тъкмо сега дрънкаш глупости. Ако трябваше, Корай би потърсил полицията. Щеше да разкаже всичко и да поиска охрана. Имаше куп приятели в МИТ[23] и Военното разузнаване. Но не го направи. Довери се само на теб. От теб поиска помощ. А ти му се подигра, че е луд. Сега си му длъжник. Плати си дълга. Изпълни завета му. Спри Тувалкаин. Само така ще отмъстиш за него.

„Май и аз откачам.“

Друго обяснение нямаше. Само луд би направил всичко това. Точно като Корай. Чувството за вина и желанието за мъст го бяха стиснали за гърлото. Ако му бяха казали, че ще преследва някого, живял преди десет хиляди години, би се изсмял. Но сега не му беше смешно. „Да се продънят в ада и Тувалкаин, и палачът му“, промърмори, без да му пука какво си мислят минувачите.

Известно време вървя притеснен и разтревожен, после се обърна да погледне. Потърси с поглед полицая отзад. Там си беше. Когато Сарп внезапно спря, той се метна зад една сергия с вестници.

Изведнъж се сепна като убоден с игла в гърба. В ума му изплуваха последните думи на Великия секретар. „Намерете си някой разказвач на приказки.“

Отхвърли гнетящите го тревоги. Съзнанието му се проясни. Тихичко си каза: „Боже мили! Естествено! Трябва ми разказвач на приказки.“

Ясно беше, че в ложата нямаше да научи тайните на ритуалите и легендите. Но можеше да намери някой историк и да го пита за всичко, което му хрумнеше. Само да не е масон, разбира се. Не знаеше дали професор Емин Левент е масон, или не.

Реши да опита. След като беше започнал, трябваше да продължи. Не вкарвай напразно човека в беда, рече си. Ако полицията научи адреса му, професорът щеше да отговаря на куп въпроси.

Нямаше време за планове. Все едно как щяха да се развият събитията, трябваше да се отърве от опашката си.

Веднага зави обратно. Тръгна към сергията, пред която стоеше натоварения с преследването му полицай. Докато минаваше покрай него, се ухили и му намигна. Подмина лавката и премина от другата страна на трамвайната линия. Опита се през рамо да наблюдава действията на полицая. И той беше тръгнал, но от срещуположната страна на релсите.

Сарп спокойно се отправи към Галатасарай. Устройваше го това, че полицаят вървеше по отсрещния тротоар. Спря пред музикален магазин, обърнал кой знае колко ватовите си колони към булевард „Истиклял“. Comandante Сhe Guavera трещеше с все сили.

Едно време това беше любимата им песен с Корай. Слушаха я тайно и криеха снимките на Че из гънките на портфейлите си.

Спомни си как един ден Корай ядосано беше казал:

— На тази страна ѝ трябва един Че.

— И защо?

— Трябва ни един Команданте да разпалва революционния огън в сърцата ни, приятелю.

— За да го обесим ли?

— Какво?

— За да бъде обесен ли, питам. Не обесихме ли Дениз Гезмиш, Юсуф, Хюсеин? Не разстреляхме ли Синан и Махир, а?

Помисли си колко много му липсва Корай още отсега. Носът го засмъдя. „Не е време за спомени, храбрецо“, промър-мори.

Изведнъж се озова в пълен с хора безистен. Ускори крачка. Тичешком слезе по стълбите на долния етаж. Свърна вдясно към задния изход. Полицаят сигурно се беше уплашил и също беше влязъл в безистена. Щом излезе на улицата, зави вляво. Хлътна в първата от поредицата кръчми. Тръгна направо към тоалетната. Влезе и затвори вратата.

Изчака десет минути. За щастие никой не похлопа по вратата. Ослуша се в гласовете отвън. Не чу нищо друго освен крясъците за приканване на проходящите по улицата туристи. Леко открехна вратата, мислейки си: Сигурно ще се сблъскам с полицая. Нямаше го. Бързо прекоси заведението и изскочи на улицата. Тръгна, опитвайки се да не привлича внимание, без да се оглежда за цивилния полицай. Първо наляво, после надясно и пак наляво. Свиваше по всички тесни улички на Бейоглу, наподобяващи лабиринт.

Накрая спря на един ъгъл. Докато чакаше сърцето му да се успокои, се огледа във всички посоки. Не видя полицая. Може би беше изгубил следите му.

Влезе в някакво кафене и се отправи към касата. Каза, че батерията на мобилния му е паднала и попита дали може да проведе кратък градски разговор.

Потърси и извади от портфейла си визитката на Емин Левент. Пъпчивото момче на касата неохотно му разреши, пре-дупреждавайки го да е кратък, и той избра номера.

— Да?

— Извинете за безпокойството, учителю, аз съм Сарп Кая. Помните ли ме?

— Да не сте си сменили телефона? На дисплея не излиза името ви. Но аз го помня. Развали се май тая проклетия.

— Батерията ми падна и звъня отвън.

Усети успокояването в отсрещния глас.

— Какво правите, откакто не сме се виждали? Май нещо не сте в настроение, а? Вчера срещнах името ви в един вестник. Имало убийство и вие сте били там.

— Приятелят ми. Позвъни ми. Отидох веднага, но беше късно. Разбирате ли? — и добави, прекъсвайки започналия с „Ъхъ… ъхъ… да“ Емин Левент: — Незабавно трябва да говоря с вас.

— Във връзка със случая ли?

— Ами… — отговори Сарп Кая, долепяйки се до стената, за да не може да го чуе любопитното пъпчиво момче — например с Храма на Соломон…

— Бих желал веднага да те поканя, но тази вечер имам среща с една красавица, докторе. Ще пием вино на Босфора. Нали схващаш? След определена възраст шансовете да забиеш красива жена не са големи…

Настъпи тягостно мълчание.

— Не се обиждай, моля те — продължи Емин Левент с бащински тон. — Виж какво, знам някои неща по въпроса, но по-добре потърси учителя Феридун. Феридун Озан. Египтолога. Световна величина в историята на религиите. Доста остаря наистина, но няма по-добър от него в областта на древните загадки. Сега ще му се обадя. Ти му звънни след петнайсетина минути и искай среща.

Истанбул

Хаккъ Каплан беше нервен. Когато се нервираше, трябваше или да запали цигара, или да намери някого, на когото да се накрещи.

Сякаш не стигаше бомбеният атентат на Сапанджа, ами и убийство му се беше струпало на главата. Всъщност с покушението срещу Самуел Коен се занимаваше отделът по тероризъм, но мобилизираха цялата полиция. Вдигнаха я на крак, защото жертвата беше не само индустриален магнат, но и евреин. Вътрешният министър лично беше разпоредил всички звена да помагат на отдела за тероризъм. Всеки обвиняваше полицията.

След като не можеше да запали цигара, трябваше да приложи другия метод за справяне с положението: да намери кого да нахока.

Вдигна телефонната слушалка. Набра четири цифри.

— Шереф, Назъм там ли е?

Тонът му беше достатъчно остър. А полученият отговор смръщи и лицето му.

— Как така го няма? Може ли да напусне бюрото си по време на техническо проследяване? Цигара ли, какво не знам… До пет минути да е кабинета ми с днешните резултати от прослушването. Разбра ли? Или пак да ти обяснявам?

Трясна слушалката.

Много добре знаеше, че причината за нервността му не е никотиновият глад. Но по никакъв начин не можеше да установи какво е. Умът му беше в случая Корай Булут. Усещаше нещо гнило. Имаше нещо странно в този случай. Какъв беше мотивът на убийството? Класическият триъгълник ли? Сиреч любов, ревност и пари. Отначало това беше помислил. Но с течение на времето отхвърляше тази версия.

Първият доклад от аутопсията ясно изтъкваше, че гърлото на жертвата е прерязано професионално. Убиецът си познаваше занаята. Гърлото беше прерязано отведнъж, с едно движение отляво надясно. Каквото и да беше оръжието, то беше остро като скалпел.

Това винаги го насочваше към Сарп Кая. Рязането и скалпелите бяха негова специалност. Кой по-добре от хирурга би могъл да знае къде и как да среже?

Дихателната тръба и хранопроводът на жертвата бяха прерязани с един замах. На гръкляна имаше само един разрез. Каквото и да беше оръжието, беше прерязало и поддържащия черепа гръбначен стълб.

Дори на пръв поглед да се набиваше вероятността за престъпление от страст към една жена, обичана и от двамата, той не откриваше в Сарп Кая типа убиец, както много му се искаше по едно време. Да, мъжът беше самовлюбен, умен и хладнокръвен, но изглеждаше твърде чувствителен за убиец.

Друга причина да изостави хипотезата за Сарп като убиец беше онази проклета врата. Задната. Ако трябваше да убива приятеля си от любов, ревност или каквото и да било, защо да влиза през задната врата? Щеше да позвъни, дори да дойде в апартамента заедно с него и докато си приказват, да му види сметката.

Ами ако е отворил задната врата след убийството? Не беше ли възможно? За заблуждение на полицията? Комисарят беше обмислил всички тези версии преди да види телефонните разпечатки. Версията за наемен убиец също беше отпаднала поради позвъняването на Сарп от местопрестъплението. Кой поръчител щеше да звъни на наетия от него убиец от трупа на жертвата?

Беше изискал и гласовите записи с прокурорско нареждане от мобилния оператор. Сарп ясно казваше по телефона на убиеца, че ще го очисти. И всъщност само това би могъл да му каже, надвесен над трупа на приятеля си.

Не можеше окончателно да го изтрие от списъка на заподозрените, но увереността, че Сарп е невинен, надделяваше все повече. Хаккъ Каплан мразеше това усещане. Полицейските учебници не допускаха симпатии към заподозрян. Нямаше нито невинни хора, нито невъзможни престъпления. Сарп преспокойно можеше да е такъв. Но Хаккъ Каплан усещаше затихването на това чувство. И ако вторият съмнителен е секретарката, беше единствено престъпление от страст.

Хаккъ Каплан се засмя вътрешно. Момичето няма друга вина освен любовта си към доктора, помисли си. Не го е оставила сам и се е озовала на местопрестъплението.

И в списъка на заподозрените нямаше трети.

Убиецът беше неизвестен.

Мотивът на убийството не се знаеше.

Оръжието на убийството липсваше.

Нула до нулата, нищо налице.

А Хаккъ Каплан беше наредил подслушване на телефоните на Сарп и Филиз. Може би нещо щеше да излезе при разговорите им. Кой знае? След като онзи беше обърнал с краката нагоре дома на Корай, този на доктора и кабинета му, явно не беше открил търсеното.

Вероятно убиецът мислеше, че онова, което търси, е у доктора, любимата му или в Суна, сестрата на Корай. Непременно вярваше, че някой от тримата го е скрил. В такъв случай щеше да се върне.

А той това и чакаше. Рано или късно убиецът щеше да се върне. Заради тримата на мушката му. И тогава щеше да се сблъска с Хаккъ.

На вратата се почука.

— Влез!

Целият гняв се изсипа в гласа му.

Вратата се открехна и се подаде главата на полицай.

— Шефе?

— Казах влез, бе, човек. Какво стърчиш там?

Полицаят плахо влезе и застана пред бюрото.

— Изпуши ли си цигарата? — внимателно се вгледа в него. За момент напрежението на служителя му сякаш изчезна. — Да не си я хвърлил заради мен?

Полицаят съвсем се успокои, мислейки, че всичко е наред.

— Не съм, комисар.

— Но аз ще те изхвърля, Назъм — избоботи Хаккъ Каплан. Гласът му изтрещя в коридора.

— Полицай Назъм Айдоган. Отговори ми. Напуска ли се службата по време на техническо проследяване?

— Не — измънка полицаят с наведена глава.

— А ти защо я напусна? Заповедите ли не зачиташ или мен?

Почервенелият полицай се опита да промърмори нещо.

— Какво казваш, Назъм, не чувам.

— Извинявайте, комисар. Няма да се повтори.

— Прекрасно. Като те уволня, ще впиша в досието ти: „Извини се. Каза, че няма да се повтори“.

— Комисар…

— Млък! Казах да дойдеш с дешифровките от днес. Шереф не ти ли предаде?

— Предаде ми.

— Аз ли съм сляп, Назъм? Или ги забута някъде?

Назъм Айдоган се сви, сгърчи се и накрая си пое дълбоко дъх.

— Няма записи, господине.

— Какво?

— Днес не са разговаряли.

Хаккъ Каплан зина.

— Да не се е повредила техниката?

— Не.

— Значи, нито звук, а?

— Не.

Ето на това Хаккъ Каплан никога не би повярвал. Не можеше двама лудо влюбени да не се потърсят часове наред.

— Сигурен ли си? Виж какво, Назъм — и комисарят блъсна назад стола си. — Ако техниката се е скапала и ти не си разбрал, а заради пушенето не си проследил разговора на двамата заподозрени, веднага погледни картата. Избери си някакво място. Защото, кълна се, ще те изпратя вдън земя. И ще направя всичко възможно да си останеш все там.

— Сигурен съм, комисар.

Вдигна телефона. Изкрещя:

— Шереф! — без да отделя поглед от полицая насреща си. — Я провери работи ли апаратът на тоя глупак Назъм! — и се втренчи в полицая, сякаш искаше да му каже: „Ще видиш ти!“.

— Какво? А… Стига, бе…Никак ли? Зелен сигнал и неразвита макара, а?

Отново трясна слушалката.

— Нямало записи — промърмори. С опакото на ръката направи знак на Назъм Айдоган да си върви.

Нещо ставаше. Сигурен беше. Отново грабна телефона.

— Потърсете агента, който следи Филиз Буран. Къде са те?

— Хикмет сега говори, комисар. Въпросните са се прибрали. Заедно.

— Добре.

Обаче вътрешният му глас възрази, че не е добре. Никак.

Взе радиотелефона.

— 3144?

От слушалката първо се разнесе електронно бръмчене.

— Слушам.

— Къде си?

— Там ли е лицето?

— Изпусна ли лицето?

— Така е.

— Какво прави то толкова време?

Мълчание.

Комисарят повтори повикването.

— 3144?

— Слушам?

— Какво прави то?

Този път мълчанието беше по-кратко.

— В Нишанташъ ли?

— Не питам за 3144. Какво прави лицето?

След металния глас 3144 отговори:

— Във фризьорския салон.

Хаккъ Каплан усети пристъп на паника. Какво правеше при фризьор момичето в такъв ден? Трупът на приятеля им още не беше погребан.

— Колко време прекара там?

— Целия ден.

— Осем часа?

— Точно така.

— 3144, обади се по телефона.

— Слушам.

Опечалена жена да прекара в козметичен салон осем часа… Не беше за вярване.

Вдигна телефона при първото позвъняване.

— Къде беше ти по времето, когато жената беше в салона — изрева на 3144.

Докато слушаше обяснението на подчинения си, по лицето му преминаха цветовете на дъгата.

— Много възпитана дама, шефе. Каза ми: „Имам доста работа. Няма да изляза преди пет. Вие не се морете. Без това много ви ангажираме. Заради нас си нарушихте стереотипа. Дори вкъщи не се прибирате. На ъгъла има сладкарница. Вместо да стоите тук прав с часове, чакайте там. Щом свърша, ще дойда. Ще се приберем заедно.“

— И ти отиде да чакаш там.

— Да, шефе.

— И жената стоя там осем часа.

— Точно така.

Точно така друг път, щеше да каже Каплан, но се въздържа.

— Сигурно от мястото си виждаше салона, а?

Полицаят замълча за момент.

— Ако сладкарницата беше отсреща, щях да виждам. Но тя е малко встрани на същия тротоар….

— Тоест осем часа не си виждал жената.

Отговор не последва.

— Еее — кресна Хаккъ Каплан. — Говори, де!

— Жената дойде малко след пет, както обеща. Не ми даде да платя. Тръгнахме си.

— Поне беше ли се разкрасила?

Полицаят се изненада от този въпрос на комисаря, когото наричаха „Барута“. Той не интимничеше с подчинените си.

— Ами и аз от това се изненадах, шефе.

— От кое?

— Нямаше никаква промяна. Каквато влезе в салона, такава излезе. Какво са ѝ правили, аз…

— Ти си идиот — завърши изречението му комисарят. — Ти си срам за гилдията. Да те изиграе една жена.

Сигурно щеше още да крещи, но нямаше възможност. На вратата се чукаше.

— Изчакай — викна в слушалката. Притисна я с длан и зачака отварянето на вратата. Но тя не се отвори. През матовото стъкло виждаше застаналия пред нея полицай.

— Ей ти, пред вратата. Влез!

Вратата се отвори. Полицаят измърмори нещо като:

— Казахте чакай…

— Какво има?

— Обади се Нусрет.

— Той пък кой е? Да не съм длъжен да помня имена? Кой му е кодът?

— 3145 шефе.

— Опашката на Сарп Кая?

— Да.

— Какво иска? Ако иска да го сменя, ще има да почака.

— Не, шефе… Ами… Загубил го е.

Случило се беше онова, от което се страхуваше. Тия правеха нещо. Жената се беше изплъзнала за цял ден. Сега и доктора го нямаше.

— Некадърници! — удари по бюрото. Беше забравил полицая на телефона.

— Свържи ме с прокурора — кресна в слушалката.

— Шефе, аз съм, 3144.

— После ще се разправям с теб, 3144. Сега изчезвай от очите ми. И цяла нощ ще останеш пред стаята на момичето. И се моли да не се е случило нещо важно през тези осем часа. Защото само Господ може да ти помогне. Схващаш ли, само Господ!

Трясна телефона. Това беше за трети път и ако пак го направеше, или слушалката щеше да се счупи, или да стане дупка в телефона.

Пак вдигна. Изчака. Когато дишането му се нормализира, каза:

— Свържете ме спешно с офиса на прокурор Давут Байрактар. Дано е там.

Най-омразното за прокурорите беше да ги безпокоят вкъщи и по мобилния. За тях работното време започваше в девет и свършваше в пет. И Хаккъ Каплан искаше такова, но уви, не ставаше.

Вдигна телефона, щом звънна.

— Свързвам ви с господин прокурора, не затваряйте, моля.

Заслуша влудяващия Турски марш на Моцарт в слушалката. Кой беше измислил тази система? Длъжен ли беше сега при това нервно напрежение да слуша това?

— Какво става, комисар Каплан? — попита бащински глас отсреща.

— Извинете за безпокойството. Сигурно тъкмо си тръгвахте.

— След малко. Днес се уморих. По онова твое дело. Онзи, дето намушкал жена си… Направихме разследване. Копелето ми скъса нервите. Да знаеш, Каплан, трябва да искаме доживотна присъда. Иначе след няколко години ще излезе и ще убие още някого. Такова животно…

Прокурорът замълча.

— Какво ново при теб? Случило ли се е нещо?

— Ами… — умислено отговори Хаккъ Каплан. — Май става нещо, господин прокурор. За убийството на Корай Булут. Дето в дома му…

— Закланият изследовател. Еее, какво има?

— Имаше двама заподозрени, както знаете.

— Да.

— И сега нещо става.

— Какво?

— Загубили са следите на Сарп Кая. И жената, преметнала следящия полицай и изчезнала до вечерта.

— Нещо да не бъркате, комисар? Тя беше тук допреди два часа. Цял ден ме е чакала. Заради разследването…

Хаккъ Каплан се втрещи.

— Там ли е била? — едва успя да каже.

— Да. Разговаряхме около петнайсет минути. Съжалих я, поканих я, цял ден беше чакала. Всъщност никак не ми беше до разговори…

— Какво искаше?

— Сестрата на жертвата била много зле. По цял ден плачела и нареждала „Нито трупа ми показаха, нито ми го предадоха. Поне вещите му да ми предадат, да ги помириша и целуна“. И момичето затова дошло.

— И?

— Погледнах делото. Дали има нещо, което трябва да задър-жаме. Няма. Един панталон. Окървавена риза. Часовник. Очила, обувки… Бельо и чорапи. Даже портфейл нямаше. Съдебна медицина е приключила предварителното разследване. В доклада се казва, че не е открито нищо, което да подпомогне следствието. Реших да не я мъча, като ги задържам.

— И ѝ ги предадохте?

— Дадох ѝ ги и си тръгна.

Хаккъ Каплан за малко да каже: Ама че глупост си направил. Но си замълча.

— Както и да е — промърмори. — Извинете за безпокойството…

— Какво стана с доктора?

— Ходил при масоните. И преди малко преметнал полицая по следите му.

— Какво става, комисар Каплан? Ако искаш, веднага ще издам заповед за задържане.

Имаше време за това. Не биваше от бързане да изтърве птичката. Да оставим доктора да си подскача като врабче. Във всеки случай накрая…

— Не — отговори тихо.

— Нали казваш, че е изчезнал?

— Не се безпокойте. Ще го намерим.

Затвори телефона.

За три кървави парцала ли беше чакало момичето цял ден прокурора? Дори да е така, защо ще крие това от полицията?

Отваряй си очите, Хаккъ, каза си. Убиецът ще действа отново.

Варна

Руският хеликоптер Алигатор КА-52 беше завил наляво и беше излетял преди дванайсет минути. Седяха един до друг. Волкан дори не се обръщаше да погледне жената. Всъщност и капитан Гардения Нериса сякаш не се интересуваше от него.

За пет минути след напускането на металната сфера жената беше съблякла униформата, беше обула тесни черни джинси и същия цвят широк пуловер върху тях. Жилетка без ръкави завършваше тоалета ѝ. Когато Волкан Демиркан излезе през друга врата на пистата зад зорко охраняваната сграда, тя вече го чакаше с раница през рамо. Перките на Алигатор КА-52 се завъртяха още щом Волкан и Уди се показаха на изхода.

Поздравиха се едва-едва.

И грим няма по лицето, помисли си Волкан. Не, май около очите имаше лек молив. И бледа червенина по устните. Кожата ѝ беше безупречна. Що за щуротия такава жена да стане офицер, помисли си. После пропъди мисълта от ума си. Какво значеше „такава жена“?

В коридора след широкото пространство в металната сфера ги чакаше Ирена Павлова. Веднага разбра, че е напрегната. Дори не го погледна в лицето. Само се обърна и тръгна пред тях, полюшвайки бедра.

— Нали ти казах, комшу — прошепна Уди, като му смигна. — Не обръщай гръб на Ирена, че оръжието ѝ е заредено.

Неволно се засмя.

Стигнаха до някаква врата и Ирена се отдръпна, за да минат. Очевидно не желаеше да излиза навън. Волкан реши да ѝ се подмаже:

— Ирена, вие няма ли да дойдете?

— Други ще ви придружат — тросна се жената, без да го погледне.

— Бих предпочел вас.

Черните облаци по лицето ѝ сякаш се разпръснаха.

— Ами — измърмори — аз също.

През вратата пръв излезе Уди. Капитан Гардения Нериса се обърна към тях с развети от вятъра руси коси.

Волкан се наведе, за да се защити от все по-бързо въртящите се перки, и тръгна към хеликоптера. Като мина покрай нея, той я поздрави почти незабелязано с очи. Получи също толкова студен отговор. Заедно ще работим с тази жена, рече си притеснено.

Сложи оставената на седалката му каска и седна. Гардения също прибра доколкото можа косата си под каската. Приближи микрофона до устните си. Рязко свали очилата и застана неподвижно. Вратите от двете страни на Алигатор КА-52 шумно се затвориха. Моторът над главите им затрещя и хеликоптерът излетя отведнъж.

Как ли е посрещнато известието за смъртта ми, помисли си. Нямаше кой да скърби за него. Нито майка, нито баща. Нито съпруга, нито деца щяха да плачат за него. И все пак смъртта му щеше да предизвика реакции. Вероятно съобщението беше паднало като бомба в софийското посолство и в министерството в Анкара. Сигурно външният министър Джандемир Гюнер не можеше да си намери място от радост. Представи си как Еге Тунабою много опечален казва: „Така ли? Как е станало?“. Вероятно приятелите му в министерството подготвяха погребението. Имаха толкова много работа. Да се докара трупът от София, да се намери място в гробищата на Външно министерство, да се подготви церемонията и така нататък. И когато всичко свърши, щяха да зарият в гроба някой българин вместо него.

Стресна се от внезапно дошлата му мисъл. А трупът? Служителите в посолството сигурно вече бяха изискали тялото от българските власти. И после? Как щяха да докажат, че трупът е негов?

— Какво ще стане с трупа ми?

Беше отправил въпроса към капитана, без да обърне глава.

— Моля?

— Какво ще стане с трупа?

Момичето се изправи разтревожено. Вдигна визьора на кас-ката и го погледна.

— Голям шегобиец сте.

Волкан видя гнева в погледа на капитан Гардения Нериса и схвана грешката си. Пилотът беше чул въпроса. Може би и останалите.

— Имате право — много весело каза момичето. — Когато се разделихме, изглеждаше съвсем като труп. Вече не носи на пиене.

Гардения майсторски беше извъртяла темата към клюка за някакъв непознат.

— Да — включи се той в замазването на грешката. — Това е то българската сливова ракия. Докато пиеш, не се усеща. Влиза като ликьор. И аз първия път бях много зле.

— Като труп — отекна смехът на момичето от слушалките на каската. Чу се друг смях. На пилота.

— И особено ако я смесиш с вода. Удря като куршум.

— Точно това ми се случи — каза Волкан. — Цяла нощ лежах като труп.

Сега Гардения казваше с поглед: „Стига толкова“. После произнесе на глас:

— Сигурно са му дали нещо. Едно горчиво кафе и след непробуден сън на сутринта нищо няма да му има.

Волкан не чу всичко. Мислеше си какъв ли цвят са очите ѝ. Сини? Или зелени? Рече си: Каквито и да са — като океана, ту просветляват, ту потъмняват.

— Колко още ще летим? — обърна се той към пилота.

— След седемнайсет минути кацаме.

След допуснатата грешка повече не се осмели да отвори уста. Мълчаха седемнайсет минути. Но при пръв удобен случай щеше да повтори въпроса на капитана с очи като океан.

„Какво ще стане с трупа ми?“

Мълчанието продължи и в колата след кацането на хеликоптера. Само Гардения изписка като глезено момиченце:

— Много съм гладна. Да седнем да хапнем при удобен случай.

Когато след двайсет минути влязоха в центъра на града, шофьорът показа сградата вляво:

— Операта.

— Да спрем някъде тук — кокетно каза Гардения на шофьора. — Не мисля, че ще издържа до хотела. Искам веднага да намерим място да залъжа малко глада си.

Войникът се усмихна в огледалото на вероятно най-красивата жена, която беше виждал през живота си:

— Като свием зад ъгъла, ще видите чудесни рибни ресторанти по крайбрежието.

Приближи до тротоара. Те слязоха. Когато колата потегли, войникът ги погледна в огледалото и на Волкан му се стори да го чува как си казва: „Късметлия. Намерил жена за чудо и приказ…“

Горкият, и представа си нямаше за мълчаливата война помежду им.

— Наистина ли огладняхте?

— Разбира се, че не — отговори Гардения с напълно различен от ласкавия предишен глас. — Искаше ми се час по-скоро да се смесим с тълпата.

— Сега можем ли да говорим?

Капитанът изглеждаше съвсем като зазяпала се по витрините жена. Аз вероятно играя съпруга ѝ, помисли си Волкан.

— Колко знаеш?

— Какво колко?

— За задачата.

— Всичко.

— Колко, капитане?

— Ще ви изпратя. В Истанбул отново ще ви намеря и охранявам.

— Охрана ли? От кого?

— Това е моя работа. Не си спомням да съм ви питала за задачата ви. И вие не ме питайте.

— Не знаеш ли задачата ми?

— Не. И не ме интересува.

Изведнъж Гардения Нериса направи нещо съвсем неочаквано: хвана Волкан подръка и така продължиха по тротоара.

Той се смая. Първата жена, хващаща го подръка след Жале. Неволно се дръпна. Капитанът веднага махна ръката си.

— Извинете.

Погледна я с крайчеца на окото. Явно момичето беше много изненадано от реакцията му.

— Не знам защо реагирах така — измърмори той виновно. — Аз моля за извинение.

Известно време вървяха мълчаливо. Волкан я спря пред едно кафене.

— Знаеш ли сценария?

— Колкото е необходимо.

— Катастрофата?

— О, да — отговори момичето. По устните ѝ плъзна бегла усмивка. После се завърна британският израз.

— В тази катастрофа аз…

— Много тъжно — каза тя кратко.

Волкан забеляза, че сега тя го наблюдава с крайчеца на окото.

— Какво ще стане с трупа ми?

— Какво да стане?

— Лесно може да се установи, че не е моят.

— Колата ви се взриви — прошепна Гардения. — Така че трупът не може да се разпознае.

— Пак може да се усъмнят. По костите или нещо друго могат да разберат, че не съм аз.

— Не допускам — отговори като капитан момичето. — Няма причина да се усъмнят. По трупа ще открият и ДНК проби.

— Какво?

— Да. Вашето ДНК.

Волкан не вярваше, че могат да се справят толкова бързо.

— Къде, как? — попита недоверчиво.

Гардения не сметна за необходимо да прикрие удоволствието си от изненадата на мръщилия ѝ се от самото начало мъж.

— От косата ви — каза подигравателно. — Капе. Трябва да я подхранвате. В колата ви се намериха достатъчно косми за ДНК тест.

Не можа да отговори. Само изгледа накриво момичето. Скришом погледна отражението си във витрината, покрай която минаваха. Права беше. Челото му беше доста оголено. Кой знае как изглежда темето, натъжи се. Ако ще оплешивявам, да оплешивявам, ядоса се на себе си. Да не би да искам да се харесам някому?

— Ние все пак не мислим, че ще сметнат смъртта ви за съмнителна и ще предприемат някакво детайлно проучване. Скърбейки за загубата ви, ще ви погребат веднага.

Изведнъж Волкан хвана ръката ѝ и я спря.

— Искате ли да седнем да пийнем нещо?

Гардения погледна часовника си. Сега той беше съвсем обикновен.

— Трябва да намерим булевард „Братя Шкорпил“. Имаме среща в хотел „Сплендид“.

— С кого?

— С онзи, който ще резервира стая на свое име и ще подготви нужните материали.

— Виж какво, капитане — избухна Волкан изведнъж. — Омръз-на ми да отмъщаваш с високомерие само защото усещаш, че присъствието ти ме изнервя. Може и да съм те засегнал. Но нервността ми няма отношение към твоята личност. Единствено съм малко объркан от събитията напоследък и не съм свикнал да си съдействам с жени в такива дела. Това е всичко.

Гардения Нериса погледна ръката му, все още държаща нейната.

— Добре би било да свикнете — каза. Гласът ѝ беше смразяващ. — Ако това ще ви успокои, приемете ме само като войник. Би било по-добре. Цивилен офицер. Толкова. Що се отнася до високомерието, не бих се извинила за това. Просто отговарям на вашия стил „кавказки принц“. Явно успешно.

Вдигна глава и го погледна с усмивка:

— Въпреки това смятам да приема поканата ви.

— Покана ли?

— Да. Да не би да не съм чула? Стори ми се, че споменахте нещо за пиене.

Седнаха. Волкан си поръча бира. А Гардения — кока-кола.

Известно време отпиваха мълчаливо.

— Този, с когото ще се срещнем — внезапно се обади Волкан, — какво ще донесе?

— Дрехи за вас. И маскировка.

— Грим ли?

— Боя за коса, очила с метални рамки. Вероятно малко ще подсилим веждите ви. Може да прибавим мустаци. Не знам още. Ще видим.

Усмихна му се без ирония.

— Два последни въпроса?

— Стига да знам отговорите…

— Отвлеклият ме екип български ли беше? Носеха български униформи, но въпреки това…

Гардения замълча. Явно премисляше отговора. После кратко рече:

— Не. Само униформите бяха български.

— Трябваше да се досетя — усмихна се Волкан. За пръв път от сутринта усмивката му беше сърдечна. — Никой българин не говори такъв перфектен английски.

— Следващия път ще внимаваме — отпи още глътка от колата си капитанът. — Наложи се да действаме спешно. Не се сетихме за българския акцент. Но и да бяхме, едва ли щяхме да се справим толкова бързо.

— Мога ли да попитам от каква част бяха?

— Това последният въпрос ли е?

— Не.

— Тогава да минем към него.

— Предпоследен — каза Волкан. — Защо станахте военна?

Въпросът беше зададен умишлено. За да я хване неподготвена. Но тя сякаш го очакваше

— Защото така исках.

— Наистина ли?

— Разбира се. Какво чудно има? Исках да бъда офицер. Баща ми беше такъв. Танкист. Загина при операция „Пустинна лисица“ в първата война в Залива. Съобщението ни донесе един офицер. И когато го прошепна на майка ми, за да не чуя, взех решението си.

— Знаеш ли как е загинал?

Момичето замълча. Загледа се в морето.

— При влизане в някакво село видял иракско дете край пътя. Плачело върху трупа на жена. А покрай него минавали стотици танкове. Татко скочил от танка. Изтичал при детето. Искал да го спаси от веригите. Детето обаче се изправило и насочило „Калашников“. Седемнайсет куршума извадили от тялото на баща ми. Колко ми се искаше да поема поне един от убилите го куршуми.

— Разстроих те.

Момичето се изправи и се стегна.

— И последният въпрос?

— Ето го последния: Коя си ти? Тоест коя си в действителност?

Момичето го изгледа продължително. Толкова дълго, че Волкан има време да си каже: Какви красиви очи има това момиче.

— Гардения Нериса — отговори кратко. — Твоят щит пред смъртта.

Истанбул

Професор Феридун Озан беше дяволит старец. Знаеше, че посетителят му е известен хирург.

— Емин ми каза, че се интересуваш от историята — думите му бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Същевременно внимателно наблюдаваше Сарп. — Заповядай, влез — успя да каже между пристъпите. — Тъкмо се канех да изпия чаша вино. И ти искаш, нали?

— Ако не ви затруднява.

Той вече беше отишъл в кухнята. Сарп влезе в хола, съпроводен от тракане на съдове.

— Благодаря ви, че не отказахте срещата. И че ме приехте в дома си по това време.

— Няма нищо — обади се Феридун Озан от кухнята. — Да се поразвлека благодарение на теб. Откъде започваме? От Храма на Соломон ли?

Професорът се върна с две чаши вино. Подаде едната на Сарп. С другата в ръка седна в креслото.

— Наздраве, докторе.

Феридун Озан допря устни до чашата, отпи глътка и се облиза.

— Какво ще кажеш? Откъде предпочиташ да започнем?

— Мисля първо да поговорим за внуците на Енох.

— За Ной ли? Какво си намислил, докторе? Омръзна ти да режеш и се обърна към легендите и историята на религиите ли? Познаваш Енох, нали?

— Не съвсем — измънка. — Бог му разкрил тайни, а той ги скрил девет ката под земята. Ной май имал двама несъщи братя.

— Да. Иавал и Тувалкаин.

При споменаването на второто име косите на Сарп настръх-наха.

— Всички знаят за Ной и Потопа. Какво по-различно очакваш от мен?

— Опасявам се, че ще се изморите.

— Няма — отново допря чашата до устата си, натопи устни във виното и ги облиза. — Моля. Господ се ядосал, че народът на Ной се отклонява от правия път, че затъва в безнравственост и се кланя на идоли. Ной все предупреждавал: „Хора, служете на Бога. Не се кланяйте другиму. Върнете се към него, преди да ви е стоварил беда на главите“, но напразно. Дори го предизвиквали: „Ако казваш истината, нека ни изпрати бедите да го видим“. И Ной какво да прави, оплакал се: „Господи, помогни ми. Не можах да ги победя.“ Останалото го знаеш. Господ решил да накаже хората, които измъчвали пратеника му и се подигравали с него. Казал на Ной да построи кораб. За да се справи, му разкрил поверените на Енох тайни.

Възрастният професор млъкна и пийна още една глътка, преценявайки ефекта от разказа си върху госта.

— Та това е — каза после. — Не забравяй, че това са само предания. Не се знае дали Бог наистина е поверил тайна на Ной. Няма нито свидетели, нито документи.

Сарп се замисли.

— Защо Господ непрекъснато издава тайни някому — попита внезапно. — Първо на Енох. След като той ги заровил под девет земи, значи са били опасни. В такъв случай защо ги е споделил и с Ной?

Професорът се смя дълго.

— Опасен си, докторе. Страхотен събеседник… — и посочи нагоре с ръка. — Никой не е записал и обяснил защо онзи отгоре е постъпил така. Но божествените тайни били дадени на Ной. Така се вярва. Истина ли е или не, не мога да знам. А преданията предизвикват ума. Сигурно в устните предания има някаква загадъчност, че да минават от поколение на поколение. Хората бързо забравят безинтересното. Ако не бяха приказките за тайната, това предание нямаше да се запази в продължение на хиляди години до днес. Задаваш ли на логиката, на ума си въпроса как е умрял Ахил от стрелата в петата му? Не, разбира се. Е, това е същото. Някой казва „приказка“ и подминава със смях, друг вярва.

— Вие от кои сте, професоре? От ония, които се смеят, или които вярват?

Професорът го изгледа продължително. Откакто беше влязъл в дома му, Сарп за пръв път го виждаше толкова сериозен.

— Докторе — каза тихо, — човек не бива да се присмива на неща, в които човечеството е вярвало хилядолетия.

— Значи вярвате в наличието на скрита божествена тайна?

— А ти? — попита професорът. — Ако не вярваш, какво искаш тогава?

Сарп Кая се смути. Феридун Озан беше прав. Щом не вярвам в скритата от някого Божествена тайна, какво търся тогава, помисли си. Или ще приема като комисар Хаккъ Каплан, че Корай е жертва на ревност?

Разбира се, че вярваше. Макар да не искаше. Длъжен беше да повярва. Корай беше умрял, защото вярваше.

— Извинете ме — каза на професора. — Трябва да се обадя по телефона.

Погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт. Веднага избра номера на Филиз. Кой знае колко се беше ядосвала и тревожила. И тъй като я беше предупредил да не му звъни, не беше го потърсила.

Тя вдигна веднага. Вероятно чакаше до телефона. Сигурно веднага се е задействало записващото устройство, рече си.

— Искаш да ни умориш от безпокойство ли, докторе?

Всъщност тя се тревожеше, но предпочете множественото число. Явно и Суна, сестрата на Корай, беше до нея.

— С един приятел се заприказвахме. Извинявай. Не забелязах как мина времето.

Момичето замълча, сякаш не знаеше какво да каже, после попита:

— Добре ли си?

— Да. А ти?

Това беше парола, за която се бяха уговорили. Мярка срещу подслушването на телефоните. Ако Филиз запиташе както сега: „Добре ли си?“, това щеше да означава: „Научи ли нещо“. Отговор „Да“ означаваше „Някои неща“. Въпросът на Сарп „А ти“ значеше „Взе ли очилата“.

С разтуптяно сърце зачака отговора ѝ.

— Ох — рече недоволно Филиз.

Какво пък означаваше това?

— Филиз, добре ли си, или не?

— Не особено.

Очевидно прокурорът не ѝ беше дал очилата на Корай.

— Добре, остави. Не се ядосвай.

— Кога ще се прибереш?

— Не зная. Не ме чакайте, лягайте си.

Затвори телефона.

— Хубава ли е?

— Моля? Кой?

Феридун Озан се направи, че не чува въпроса.

— Ти си луд, докторе.

— Защо?

— Ако не беше луд, щеше ли да ме питаш за хилядолетни легенди, когато вкъщи те чака красива жена? Хайде, върви си. Дори на моите години не бих понесъл хубава жена да ми се сърди.

— Ако сте уморен, веднага си тръгвам. Но стигнахме до най-интересното. Сега не бих заспал.

— Не вярвам да си толкова луд, та да спиш с хубава жена до себе си.

Изведнъж на Сарп му хрумна нещо. През целия ден не бяха разговаряли с момичето. Сигурно комисар Каплан се е усъмнил нещо. Особено ако някой полицай я е видял в прокуратурата. Вероятно беше бесен, че са преметнали опашките си. Веднага трябва да проведа операция по успокояване, помисли си.

— Ами — каза забързано, — може ли да завъртя още един телефон? След това ще продължим.

— Друга жена ли? — весело се усмихна професорът. — Играеш си с огъня. Това е по-опасно от всякакви тайни.

— Ще се обадя на един полицай.

— Полицай ли?

— Който гори от желание да ме закопчае. Днес му извъртяхме кофти номер. Ако ми разрешите, искам да му кажа, че съм с вас. Дори да не му кажа, за нула време ще разбере откъде се обаждам.

Професорът го изгледа внимателно. Погледът му беше искрен. В наше време не се срещаше често искрен поглед. Май се забърквам в нещо опасно, помисли си. Но приключението е за предпочитане пред съня.

Изправи се. Протегна ръце.

— Този полицай — измърмори — дали ще ме закопчае, защото пих вино с теб?

Сарп завъртя глава и разпери ръце.

— Е, какво да се прави. Потърси полицая. Ако те попита за какво сме говорили, на твое място бих отговорил: „За китайската династия Мин. За подземната теракотена армия“. И за да не се стресне от думата армия, бих добавил, че това са статуи.

Полицаят Назъм, който след скастрянето и за миг не беше се отделил от записващата подслушвателна апаратура, нахълта в кабинета на Хаккъ Каплан.

— Комисар! — от вълнение беше забравил да почука.

— Обади се, шефе… той… обади се…

Хаккъ Каплан застина, опитвайки се да възприеме чутото.

— Въпросното лице на въпросното момиче…

— Престани с глупостите. В моя кабинет си, няма нужда от шифър. Никой няма да чуе. И да чуе, не го интересува.

— Докторът се обади на момичето. И двамата по мобилните.

— И?

— Записах ги.

По израза на лицето му Назъм не разбра дали комисарят е доволен или бесен.

— Какво каза?

— Нищо — промърмори Назъм.

— Нищо ли? Обадил се е да каже нищо ли?

— Попитаха се как са.

— И?

— Дайте ми пет минути, шефе, веднага ще донеса дешифровката. Всъщност е кратка.

Хаккъ Каплан стана. Бързо тръгна към Назъм. От страх полицаят се сви в ъгъла.

— Няма нужда от дешифриране. Тръгвай с мен.

На бегом стигнаха до стаята за подслушване.

— Пусни го.

Назъм пренави лентата. Натисна пусковия бутон. От апарата първо се разнесе гласът на Филиз.

— Искаш да ни умориш от безпокойство ли, докторе?

— С един приятел се заприказвахме. Извинявай, не забелязах как мина времето.

Мълчание.

— Добре ли си?

Въпроса зададе Филиз.

— Да. А ти?

— Ох…

— Филиз, добре ли си, или не?

— Не особено.

— Добре, остави. Не се ядосвай.

— Кога ще се прибереш?

— Не зная. Не ме чакайте, лягайте си.

Назъм натисна клавиша.

— Това е всичко.

Хаккъ Каплан потъна в размисъл. Това магаре Сарп Кая искаше да му повярва ли? Че след десет-дванайсет часа се е обадил на момичето да го пита как е? Така ли беше? Този разговор беше кодиран. Със сигурност. Какво беше казал на момичето. „Добре, остави. Не се ядосвай“. Какво искаше да остави момичето? Какво беше станало или не беше станало, та да го остави? То се случи, каквото се случи. Приятелят им лежеше в моргата. Това ли трябваше да остави?

— Странно. Нали? — промърмори.

Въпреки че не беше задал въпроса към Назъм, той се включи:

— Странно е, шефе.

— И то много, при това — каза Хаккъ Каплан. Замисли се. Момичето поне трябваше да каже на доктора, че е говорила с прокурора. А може би Сарп го знаеше. Или че ще говори. Тогава не трябваше ли да попита: „Какво говорихте с прокурора?“ Не беше ли това най-логичното?

Вдигна глава като събудил се от сън. Погледна Назъм, сякаш го виждаше за пръв път.

— Установи ли мястото на обаждането?

Полицаят пребледня като платно.

Като го видя, се разсмя.

— Не бой се, Назъм — измърмори. — Не се мре два пъти. А ти вече си мъртъв, храбрецо.

И тъкмо полицаят си помисли, че комисарят е омекнал и се майтапи, когато гръмотевицата тресна отново.

— Незабавно разбери откъде се е обадил! Изчезвай!

Обърна се. Беше доволен. По пътя към кабинета се подсмихваше тайничко. Казваше си: „Ах ти, отворко! Ще ми правиш номера, а? Давай, давай. Ще дойде и моят ред. Не знам какви ги въртиш и сучеш, но ще разбера. Кодиран разговор, а? Да ти видя утре кодовете, като те докарат тук!“

Извади мобилния от джоба си. Без да погледне дисплея, изрева:

— Какво има?

Като чу гласа отсреща, се обърка. Заплашителното му изражение се смени с подигравателно.

— Оооо! Драги ми докторе, на какво дължа тази чест?

— Моля за извинение — каза Сарп. — Трябваше да ви се обадя по-рано. Не успявам да се съсредоточа. Първо отидох в ложата. Имах някои неща за вършене. Свърших ги. После реших да се обадя на приятел, когото не съм виждал отдавна. Покани ме да пийнем и не можах да откажа. Сега съм при него.

— Така ли? Каква чест. И кой е този приятел?

— Вероятно го познавате. Професор Феридун Озан.

— Историкът ли?

Той беше по-известен от Сарп Кая. И Каплан веднъж беше слушал негова лекция в университета „Боазичи“. Нещо за история на религиите. Залата беше претъпкана. Какво ли търсеше в дома му докторът посред нощ?

— Хубаво — изръмжа. — Не пропуснахте ли нещо, уважаеми Сарп Кая?

— Пропуснал ли? Възможно е. Последните два дни съм толкова разсеян. Какво пропуснах, комисар?

— Полицаят, който пратих да те следи. Преметнал си го. От четири часа те няма. Полицията е на крак. Хванат ли те, ще ти щракнат белезниците на място, докторе. Схващаш ли?

— О! — чу се натъжен глас от другата страна. — Моля за извинение. Много лошо се получи. И полицаят да ме извини. Никого не съм премятал, комисар. Исках само да се поразходя, за да се разведря.

— Малко повече си се разходил. Не забеляза ли липсата на охраната?

— Неее… — отговори Сарп. — Тайно следене. Мислех си, че сега е пред дома, в който се намирам. Вярвайте ми, много съжалявам. Явно сме се загубили. Без да искам, поставих подчинения ви в неудобно положение.

Това не е доктор, а артист, помисли си Хаккъ Каплан.

— Как е госпожица Филиз?

— Не питайте. Много е ядосана. Пет минути преди разговора с вас се сетих, че не съм ѝ се обадил. Умрели от притеснение. Както и да е, оправиха се нещата. Но не беше в настроение. Всъщност утре мислехме да дойдем при вас. Да се извиня пред вас на подчинения ви, който ме изтърва.

Комисарят се възхити на умелите му лъжи и хладнокръвие. Губи се с часове, полицията го търси под дърво и камък из целия град, а той по никое време звъни и казва: „Ето ме“. Преструва се, че нищо не крие, дори казва при кого е и се опитва да вдъхва доверие. Вероятно се стреми да държи всички настрана от онова, което преследва. Прекрасно, докторе, каза си. Спокойно си играй играта още известно време. После аз излизам на сцената. Тогава ще започне истинският мач.

— Не идвайте преди обяд.

— Добре, разбрахме се.

Точно преди да затвори, извика в слушалката:

— Докторе, как ще се върнете сам в Зекериякьой по това време?

— Знам пътя, комисар. Не се безпокойте. И сам мога да си отрежа пъпната връв.

— А убиецът може да реже гърла, докторе. Внимавайте.

Анкара

Лицето на Еге Тунабою се сгърчи от болка. Този бодеж го подлудяваше. Малко да се измори, и започваше. Церемонията в Йерусалим го беше изтощила. Само няколко часа, но се беше изморил. Но как да откаже на Бенжамин Шаба Раам? Човекът инвестираше милиони долари в Турция. Беше възродил замрелия проект ГАП. Язовири, централи, заводи. Раам беше озеленил Югоизтока. И след като не само американският и руският, а всички световни лидери си счупваха краката от бързане, той не можеше да не отиде.

Нов бодеж като нож се заби в кръста му и го откъсна от мислите му. Лекарите настояваха за операция, но той нямаше време да се почеше, камо ли да лежи по болници. И външният министър Джандемир Гюнер се беше вкопчил в предложението за операция и все повтаряше: „Час по-скоро трябва да я направите“. А като му отговаряше: „Бързаш да се отървеш от мен ли?“, почервеняваше като домат. Засмя се въпреки болката. Беше сигурен, че ако за малко го оставеше, веднага щеше да замрази Договора за забрана на микробиологичните агенти, оръжия и разработки, в който беше вложил толкова усилия.

Джандемир Гюнер беше категорично против проекта. Първоначално се беше мотивирал, че всички имат такива оръжия. „Складовете им са претъпкани. А ние нямаме. Този договор е в наш ущърб.“ Обиколил беше всички страни, беше лобирал в кулоарите и залите на ООН и беше успял да наложи условие запасите от такива оръжия да бъдат унищожени в рамките на три години. И какво? Джандемир беше опонирал: „Нима ще го спазят?“ Питаше: „Какво стана с ядрените оръжия? Кой си унищожи запасите? Америка, Русия или Израел? Великобритания или Франция? Никой. Точно обратното. Нови членове влязоха в ядрения клуб. Пакистан, Индия, Китай, Северна Корея, Иран. Може би за някои не знаем. Защо не искате да го приемете? След разпадането на Съветския съюз атомните бомби се пренасят с чували. Сигурно вече са в ръцете на терористичните организации.“

Това беше вбесило Еге Тунабою: „Целта на този договор е предотвратяване на разпространението и може би най-важното, забрана на опитите. Не ме дразни, господин Джандемир, като се правиш, че не знаеш.“

И Тунабою беше ударил с юмрук по бюрото: „Аз съм премиерът. Ако не си съгласен с политиката ми, подай си оставката и прави каквото искаш!“

Знаеше, че той не е готов на това. Душа даваше да го свали и да заеме мястото му, имаше си и поддръжници, но още нямаше нужната подкрепа за действия.

Въпреки болката при раздвижването се протегна и взе от библиотеката поставената на видно място рамкирана снимка. Загледа се в усмихващата му се зад стъклото жена. Въздъхна: „Ех, Мерал, това започна след като ти си отиде. Остави ме в ръцете на лешоядите.“

Сърцето му се стопли. Погледна към вратата на хола, сякаш оттам щеше да влезе Мерал и да каже: „Какво става, господин Еге, защо мързелуваш тук?“

Бяха минали шест години откакто Мерал Тунабою го напусна след четирийсет и две години брак. Само сложи ръка на гърдите си и така остана. А нямаше и десет дни, откакто беше минала на контролен преглед.

Когато телефонът иззвъня, пред погледа му се нижеха щастливите им студентски години. Дните, когато ръка за ръка се разхождаха из парка с лебедите, предложението му за брак, раждането на Пелин, когато тя го подкачи: „Дядо“… И после… Единствената и огромна грешка в живота му. Голям и срамен грях, висящ като обеца на ухото му… Скъпата сметка за моментна слабост, която още плащаше и щеше да плаща до края на дните си…

Кой знае колко още щеше да продължи пътешествието му във времето, ако телефонът не беше звъннал.

Беше обезопасената линия. Стана с пъшкане. Отиде в кабинета. Вдигна слушалката.

— Господин премиер?

— Слушам.

Обаждаше се шефът на Националната разузнавателна служба.

— Слушам, господин Коркмаз. Да не сте научили нещо за убийството на Самуел Коен?

Фуат Коркмаз беше смел като името си[24]. Беше започнал от най-ниско ниво, беше участвал в безброй операции и след двайсет и една годишна служба се беше издигнал до върха.

— Уви, не, господин премиер — и замълча. — Съжалявам, че ви безпокоя вкъщи, но…

— Не ме безпокоите — излъга. — Кажете.

— Преди малко — започна Коркмаз колебливо — получихме шифрограма от София.

— Така ли? И как е нашият посланик с лъвското сърце?

— Ами… — измънка директорът — шифрограмата е от аташето от ВВС, полковник Окан Тансел.

От аташето? Странно. Защо при наличието на посланик аташето ще праща шифрограма на МИТ? Премиерът усети как го обхваща безпокойство.

— Нещо неприятно ли, господин Фуат?

— Опасявам се, че да, господин премиер.

— Какво казва полковникът?

— Получихме шифрограмата преди единайсет минути, господине. Полковник Тансел преди това я изпратил на Външно министерство. А после на нас за информация…

— Господин Коркмаз — този път гласът му беше строг. — Прочетете ми шифрограмата.

— Слушам, господине… Пише, че… Станала е катастрофа… В София… Посланикът…

— Волкан е катастрофирал — прекъсна го разтревожено.

— Да, господине. Посланик Волкан Демиркан е полетял със служебната кола в…

— Какво? Боже мили! Тежко ли е ранен?

Езикът му не се обърна да попита за най-лошото.

— За съжаление, господине… Загубихме посланика… Колата се е взривила в пропастта и…

Сега Фуат Коркмаз не завърши изречението.

Настъпи продължително мълчание.

Очите на Еге Тунабою се насълзиха. Велик човек си отиде, да.

После промърмори:

— Господин Фуат, да няма някаква грешка?

— Не вярвам, господине. Българските власти са го потвър-дили официално. Напълно… тоест… много съжалявам, господин премиер… напълно е изгорял…

— Това да не е някакъв саботаж? Да не са направили нещо на колата му? Българите разследват ли?

— Те не допускат нападение. Но все пак разследвали. И посолството…

Когато затвори телефона, Еге Тунабою още беше в шок.

Заедно бяха разработили много важни инициативи.

Смелчага, казваше си винаги за Волкан Демиркан. Съвсем подходящ за мой външен министър.

Дори и при страданието за изгубените си в терористичния акт в Рим съпруга и дъщеря не беше поставял на заден план държавните дела. Винаги го беше подкрепял, непрекъснато. Ако Договорът за забрана на микробиологичните агенти и оръжия и опитите с тях беше стигнал до ратифициране, то беше заслуга на Волкан. Спомни си как се беше озъбил на американския представител в подкомисията на Съвета за сигурност: „Какво правите?“, беше укорил дамата, от която всички се страхуваха поради близостта ѝ с президента. „Да не си мислите, че ще се затворите на вашия континент и единствени в света ще оцелеете? И преди мислехте така. Казвахте: Тероризмът няма да стигне до нас. И какво стана? Прекоси океана и събори кулите на главите ви. Утре ще се случи същото. А сега и опасността е по-голяма. Съвсем малка туба може да причини повече жертви от биологичните и химичните оръжия, които складирате във форт Дистрикт. Може дори да нямате време да измъкнете президента от Белия дом.“

А сега този мощен глас замлъкна, каза си и се стовари в креслото.

Телефонът иззвъня пак. Този път беше другият. Ядосано вдигна:

— Ало!

Така изкрещя, че отсрещният замълча.

— Господин премиер?

Говореше на английски. Каза си: Кой ли е пък този? Точно сега ли?

— Да — отговори троснато.

— Аз съм Уди Стоичков, господине. Българският външен министър.

— Да?

Еге Тунабою се помоли отсреща да опровергаят съобщението.

— Много съжалявам, господине. Имам лоша…

— Казаха ми, господин министър — прекъсна го с отпаднал, лишен от всякаква надежда глас.

— Моите съболезнования. Волкан Демиркан беше не само отличен дипломат, но и мой добър приятел. Може да се каже, че загубих личен приятел, господине.

— А аз син, господин Стоичков — и изтри с опакото на ръката потеклата по бузата му сълза.

— Вчера — продължи Стоичков — говорихме по телефона. Не е за вярване.

— Прав сте. Мислех, че такива като Волкан не умират.

— Може би моментът не е подходящ, господине, но…

— За какво не е подходящ, господин Стоичков?

— Негово превъзходителство Демиркан напоследък често говореше за смъртта.

— Не разбирам. Това какво значи?

— Вчера например, господине. Спомена за онзи ужасяващ случай в Рим. Каза, че жена му и дъщеря му са погребани в Истанбул. Имал място на Босфора…

— Гроб ли? Да, Жале и Сибел са погребани в семейната гробница.

— Точно така. Семейната. Така каза… Не се сетих веднага…

— Е, и какво?

— Ами така. Каза сякаш на себе си: „Един ден и аз ще умра. Искам да ме погребат при близките ми в Истанбул…“

— Разбрах ви, господин Стоичков — каза Еге Тунабою. — Волкан ще се събере с близките си.

— Много сте проницателен, господине. Точно това казваше Волкан. И… ето, давам ви нашия премиер.

Никак не му се искаше, но нямаше друг изход. Българския премиер изказа съболезнования от свое, на правителството и още на някои си хора име.

— Искам да ви уверя, че ако мога да направя нещо, ще бъда на ваше разположение с всички държавни инструменти — каза.

Съживи го, дощя му се да извика. Върни ми Волкан!

— Благодаря ви — прошепна. — Убеден съм, че съседите ще направят всичко необходимо. Нашите служители ще координират нужните действия.

И след още няколко куртоазни приказки затвориха.

Еге Тунабою стана ядосано. Беше се обадил директорът на МИТ. Българският външен министър беше изказал съболезнования. Българският премиер беше предложил съдействие. Но нито звук от собствения му външен министър. „Къде си, Джандемир?“, измърмори. „Почина твой подчинен. В земята ли потъна?“

Натисна бутона до крака си под бюрото. В стаята на охраната, където стояха четиримата охранители на входа, като единият не откъсваше поглед от изображенията на камерите, поставени навсякъде из сградата и градината, се разнесе звън. Двама охранители изхвърчаха като стрели от лък.

— Излизам, Метин. Да приготвят колата ми — нареди Еге Тунабою на широкоплещестия телохранител, появил се на вратата едва след дванайсет секунди.

След седемнайсет минути специално произведеният брониран Линкълн SLX зави в улицата на Министерския съвет. По две коли на охраната чакаха готови пред и зад служебната премиерска кола. Джип с електронно заглушаване и най-отзад напълно оборудвана линейка с медицински персонал завър-шваха конвоя.

На слизане от колата болката в кръста стана нетърпима. Сякаш ножове се забиват в бъбреците ми, помисли си.

Въпреки вечерния час светеха всички прозорци на сградата. Навремето изкачваше стъпалата тичешком. Сега успяваше едва едно по едно. Имаше още една разлика. Тогава беше заобиколен само от двама-трима телохранители. Сега от двете страни на стълбището имаше живи стени.

Кемал Черния слезе на бегом с двамата си заместници. Много бързо беше пристигнал. Всъщност главният секретар не заслужаваше това прозвище. Беше побелял, с внушаващо доверие лице. Истински представител на бялата раса. Но всички, с изключение на премиера, го наричаха Кемал Черния.

Веднъж Еге Тунабою го беше попитал защо му викат така. Той се беше изчервил и навел глава. „И главният секретар на бившия ни премиер Сюлейман Демирел се казвал Кемал, господине. Бил мургав, лека му пръст. Затова му викали Кемал Черния… Вероятно по аналогия…“

Кемал Селъшък дойде до премиера и наведе глава за поздрав. Обърна се кръгом. Сега подчинените му наизлязоха на стълбите, по които той беше слязъл тичешком.

— Моите съболезнования, господине.

Еге Тунабою кимна. Когато влязоха през голямата врата, където двама полицаи стояха за почест, ги посрещна Тижен Барлас, притиснала бележник до гърдите си. Болката, която прочете в погледа ѝ, се предаде и на него. Причината за вида му сега беше не само измъчващият го бодеж. Смъртта на Волкан го беше съсипала. Поеха към извитите мраморни стълби, водещи към горния етаж от просторна зала, в която срещу входа стояха две изключително ценни корейски вази, надвишаващи човешки бой.

Тижен Барлас вече трийсет години беше секретарка на този беловлас, опак човек. За трийсет години нито веднъж не беше допуснала той да се ядоса или наскърби. Но въпреки голямата ѝ обич не можеше да промени съдбата. Нещастията не бяха напуснали премиера. През последните десет години го бяха връхлетели като ураган. Първо беше загубил голямата си дъщеря и внука, след по-малко от две години беше починала и малката му дъщеря. А когато загуби и жена си, остана сам-самичък.

Тижен обичаше Еге Тунабою с невъзможна любов, но той оставаше верен на Мерал. Естествено, Тижен не броеше онази голяма грешка, за която премиерът мислеше, че никой не знае. Вероятно действително беше тайна, останала само между двама души. Но Тижен знаеше. Навярно съдбата беше определила да я узнае, за да страда още повече.

Беше ред на играта, която играеха всеки ден на това стълбище. Точно по средата въздухът в дробовете на Еге Тунабою свършваше. И понеже количеството млечна киселина се увеличаваше, задните мускули на краката му се втърдяваха като стомана и причиняваха болка. Но той беше упорит като магаре и горд като орел. Не желаеше да спре и да си почине. Тогава на сцената излизаше Тижен. Хвърляше се към него, сякаш точно тогава трябваше да му каже нещо:

— Господин премиер!

— Какво има, госпожо Тижен?

— Две спешни съобщения, господине.

И докато се увереше, че поне малко е отдъхнал и се е успокоил, четеше съобщенията. И продължаваше, докато се убеди.

Никога не бяха разговаряли за тази игра. Тижен беше изготвила сценария, а премиерът доброволно играеше ролята си. И макар да знаеше, че целта на секретарката е почивката му, играеше по свой си начин, даже понякога ѝ се сопваше: „Сега ли намери, госпожо Тижен!“ Но винаги след почивката на стълбите. Такъв си беше Еге Тунабою.

Но тази вечер тя наистина имаше спешни съобщения.

— Господин премиер!

Играта започна. Еге Тунабою и придружаващите го спряха на стъпалата.

— Какво има, госпожо Тижен?

Лицето му беше съвсем пребледняло. Погледът му беше замъглен. Същият беше като умря малката му дъщеря, помисли си Тижен Барлас. Като призрак.

— Чакат ви за разговори, господине.

— Остави ги за сутринта, госпожо Тижен. Не им е времето сега.

— Не мисля, че могат да се отложат, господине. Посланикът ни…

С Волкан ли е свързано? Може би Джандемир най-сетне се е сетил да ме информира, помисли си.

— Американският президент, британският премиер, външният министър. Германският премиер, израелският…

Подаде му списъка и се отдръпна.

— Настояват да изкажат съболезнования по телефона. Ако заповядате, ще ви свържа.

Премиерът така енергично кимна, че белите му коси се разхвърчаха.

— Свържи ме тогава.

После замислено и бавно продължи по стълбите. Заедно със следващите го зави вдясно и се отправи към кабинета си.

На вратата спря и се обърна към жената вляво:

— Тижен — каза тихо, — кажи да ми бият онези инжекции.

Тижен ли? Тижен ли ме нарече? Да не съм чула грешно? След трийсет години!

Той опипа крака си с ръка.

— Казах вече. Готови са — отговори тя тихо.

— Благодаря, Тижен.

Трийсет години беше мечтала за този момент. И когато вече мислеше, че никога няма да се случи, Еге се беше обърнал към нея по име. И то на два пъти.

Стори ѝ се, че кръвта залива бузите ѝ. Въпреки възрастта нямаше нито една бръчка. Ситната мрежа около очите се забелязваше само при много внимателно вглеждане. От години вече не боядисваше косите си. Така, естествени ги смяташе за по-красиви. В никакъв случай не беше пълна. И никога не е била. Беше слаба, висока и стройна. Красива жена, чула в младостта си много мъжки въздишки. Дори сега, с руменината по бузите, не можеха да ѝ се дадат годините.

Докато вървеше към кабинета си, почувства удовлетворение. Отдавна беше забравила това усещане. Облегна гръб на затворената врата, сложи ръце на гърдите си и се заслуша в ударите на сърцето си.

Заобиколи бюрото и седна, натисна с показалец чипия си нос и потисна надигащия се плач. В този момент на телефона светна зелен сигнал.

Веднага натисна бутона.

— Моля?

— Тижен — каза премиерът, — външният министър обади ли се?

— Не, господине. Не ми е звънял.

— Така си и мислех. Този ку… — Еге Тунабою в последния момент овладя гнева си и успя да преглътне сричката чи. — Обади му се. Чакам го. До десет минути. Ако не, изобщо да не идва.

— Веднага, господине. Ей сега ще му звънна — каза доволно Тижен. — Да започна ли да ви свързвам междувременно?

— Първо със София. Дай ми военния аташе.

— Обадиха се от центъра на Бенжамин Шеба Раам в Ню Йорк. За погребението на Самуел Коен. Питат за датата.

— Разбери и им отговори.

Когато му съобщиха за пристигането на Джандемир Гюнер, инжекциите бяха направени и болката стихваше. През това време разговаря с американския президент, после с британския премиер и външния министър. Всички изказаха съболезнования. Британският външен министър заяви, че ще присъства на погребението. Попита къде ще бъде церемонията.

Това се стория малко необичайно на Еге Тунабою. Не беше нормално министър да пита премиер за мястото на погребение. Но все пак отговори: „В Истанбул, Волкан искаше да бъде при семейството си“.

„Ясно, господине. Надявам се да се видим в Истанбул. Да споделя мъката ви.“ Не усети как напрежението в гласа на министъра изведнъж изчезна. Що за ненужни приказки? Умрелият си беше умрял. Другото нямаше значение. Волкан нямаше да разбере къде ще го погребат, кой ще дойде и кой не.

После съжали. В грешка си, старче, рече си. Тази страна трябва да изпрати Волкан подобаващо на заслугите му.

Когато Кемал Черния съобщи за пристигането на Гюнер, Еге Тунабою беше като наточена сабя.

— О, господин министър — каза иронично, докато външният министър се приближаваше по онзи си противен рачешки начин.

— Искали сте да ме видите, господине…

— А, да… Обезпокоих те… Да не те вдигам от масата за бридж?

— Бях в министерството — измънка Джандемир Гюнер. — В кабинета си… От София…

— Така ли? Значи София първа те обезпокои… Колко невъз-питано.

До този момент гласът на премиера беше толкова тих, че не можеше да се чуе в другия край на кабинета. Ако не бяха искрите омраза, ясно четящи се в погледите и на двамата, човек можеше да си помисли, че си говорят близки приятели.

— Чудя се — каза Тунабою — щеше ли да ми кажеш? Не следваше ли да науча лично от външния си министър, че наш посланик е загинал трагично в чужбина?

— Аз…

— Само в случай на война ли би се обадил?

— Отидох в министерството, щом разбрах. Имаше куп неща за вършене. Пък и знаех, че от МИТ ще ви…

— Куп работа ли, господин Джандемир? По погребението на Волкан ли? Кой знае с какво удоволствие сте се заели…

— Не ви разбирам, господине — тонът на външния министър беше леден.

— Помня, че поне четири пъти си ми поднасял подготвени от теб заповеди за връщането на Волкан в центъра и закопаването му в министерските кабинети. Та си помислих колко ли си се зарадвал, като си научил, че посланикът никога повече няма да се върне. Да не би да греша?

— Моля ви.

— Едва ли твърдиш, че си обичал и уважавал Волкан.

Очите на Джандемир Гюнер се свиха като на пепелянка, готвеща се за нападение.

— Няма да отричам, че не се обичахме. Но смърт…

Еге Тунабою го прекъсна с жест.

— Смъртта не е ли изход? Отърва се от Волкан. Завинаги.

— Ако ще продължавате така, ще бъда принуден да се оттегля. Не съм заслужил такива думи. Аз съм министър.

— Да, министър си. В моето правителство. Мога ли да попитам каква беше тази работа, заради която забрави задължението си да ме информираш?

— Не можете да си представите колко подробности има по едно погребение. Разходите се поемат от българските власти. Ще се сформира екип. Ще се подготви самолет. Разпращане на писма до посланиците в Анкара. Организация на мястото за церемонията, осигуряване на гробно място, разпечатване на снимките на посланика, определяне кой ще произнесе надгробното слово. И накрая пренасяне на трупа в Анкара.

— Волкан няма да се пренася в Анкара.

Никога гласът на премиера не беше отеквал така в кабинета.

— Не ви разбрах.

— Волкан ще бъде погребан в Истанбул.

Джандемир Гюнер беше истински смаян.

— Ами церемонията пред министерството…

— Не мисля, че Волкан би пожелал да бъде докаран пред сградата, в която ти си министър…

— Ама, моля ви! Много обидно…

— Церемонията ще се извърши в Истанбул.

Външният министър замълча, за да смели чутото и да набележи нова тактика съобразно променената ситуация.

— Щом е така — каза после, — тръгвам веднага към Истанбул за приготовленията.

— Няма нужда. Координацията ще поемат от Министерския съвет. Не искам да те виждам там.

Май моментът настъпи, помисли си Джандемир Гюнер. Моментът да тресне вратата и вече директно да обяви война на стария глупак. Но не беше сигурен. Гневът отново надделяваше над разума му.

— Виждам, че… — започна, но веднага млъкна. Не можеше да върне казаната дума. Трябваше добре да обмисли какво да каже.

Еге Тунабою забеляза колебанието по потъмнялото от ярост лице на мъжа.

— Виждаш, че… — подтикна го да се доизкаже.

— Повече не можем да работим заедно.

— Какво говориш? Наистина ли?

— Утре оставката ми ще бъде на бюрото ви.

Погледна в пълните му с омраза очи. Никога не би предположил, че ще изпита такова удоволствие в деня на покрусата от смъртта на Волкан. Радваше го мисълта за отмъщението заради Волкан. В твоя памет, синко, помисли си.

— Няма нужда от това, Джандемир — каза сухо. — Преди малко подписах заповедта за уволнението ти — взе един лист и го протегна на Джандемир Гюнер. — Има ли смисъл да казвам, че президентът я чака с голямо нетърпение? — и хвърли листа на бюрото. — Но ще те задържа още малко в креслото ти.

— Повече няма да работя с вас.

— Няма да работиш. Ще седиш там, докато ти кажа да станеш.

Като видя как мрачната физиономия стана аленочервена, сърцето му подскочи от удоволствие.

— Ще оповестя в пресата, че съм подал оставка.

— Твоя работа. Но имай предвид, че отвориш ли уста, записите на онзи диск моментално ще стигнат до световните медии. Чакай да помисля, къде ли беше дискът? А, ето го — и му показа опакования диск.

— Че какво има на този диск?

— Проблемът ти, Джандемир. Запис на преговорите ти с оръжейните производители.

Лицето на Джандемир пребледня като тебешир.

— Всичко е тук. Всичките ти мерзости. Получените подкупи — и мобилизирайки цялата си енергия, протегна ръка. — Сега се махай — размаха пръст. — Затваряй си устата и си стой. Аз само ще издърпам креслото изпод теб. Но щом разберат оръжейните магнати, че напразно са отишли парите им, ще те ликвидират.

Джандемир понечи да пристъпи към бюрото, но се отказа. Бързо вдигна дясната си ръка и заплашително насочи показалец към премиера.

— Само че ти няма да дочакаш това — просъска.

Варна

Подводница Принц HMS 024

— Време е — каза Гардения Нериса.

— Добре, да вървим.

Вече половин час Волкан Демиркан се гледаше в огледалото, за да свикне с новата си физиономия. Най-трудно щеше да му бъде да свикне със сребристобялата си нова коса. Човекът, с когото се срещнаха в хотел „Сплендид“ — а той определено беше от МИ6, доста беше настоявал да бъде руса или поне кестенява, но Гардения не отстъпи от бялата.

Сега Волкан носеше очила с кръгли метални рамки. Те бяха без диоптър и както каза момичето, странно променяха лицето му. Не схващаше смисъла, но и много не се замисли. Нямаше и сили да попита дали му отиват. Приличам на дърто конте, все си повтаряше.

На горната му устна бяха пробвали различни мустаци. Докато се гледаше в огледалото, Гардения също го проучваше обстойно и казваше: „Не става. Не пасват.“

Какво значеше това? Че не му отиваха ли? Вярно, че черните мустаци не се връзваха с бялата коса, смешни бяха, но имаше няколко побелели в кутията на агента. Накрая решиха, че новото му лице ще бъде без мустаци. Мъжът първо изстиска нещо на веждите му, после пръсна отгоре някакви ужасни косми.

„Посявка на вежди“, каза. „Дай Боже да се хванат. Не се притеснявайте“, успокои го. „При измиване падат веднага. Само внимавайте спреят за пръскане да не попадне в очите. Аз го пробвах. Половин час не можах да отворя очи от болка.“

Гардения застана пред него и дълго наблюдава новите му вежди. „Ех“, рече неволно. Волкан се ядоса, но не каза нищо.

Още при полета от Лондон до София Гардения Нериса беше видяла снимката му на компютъра и го беше намерила за привлекателен. И сега се опитваше да неутрализира мъжкарското му излъчване. Но веждите, придаващи твърдо и бунтовническо изражение, бяха предизвикали обратния ефект. Изглеждаше по-опак, отколкото беше в действителност. А Волкан с всяка минута ставаше все по-непоносим, сякаш за да оправдае ефекта на веждите.

Когато момичето каза: „Окей“, мъжът извади фотоапарат от чантата си и направи няколко снимки.

„За новата ви карта. Ще ви я дам в Истанбул.“

На излизане от хотела вече се беше смрачило. Всичко блестеше в светлини. Улиците бяха оживени. Кафенетата, бирариите и ресторантите се пукаха по шевовете, туристите прииждаха на тълпи.

Българският представител на МИ6 ги откара с колата си на брега, заливан от бурните черноморски вълни. По протежението на Златни пясъци вече преливаха безбройните увеселителни заведения. Излязоха от колата и повървяха известно време. Досущ приличаха на забавляващите се във Варна туристи.

— Няма ли да ме хванете подръка?

— Подръка ли? — смаяно го изгледа капитанът. — Нека не ви стряскам отново.

Не отговори. Само се усмихна незабележимо. Момичето внимателно го хвана подръка. Известно време повървяха така покрай ресторантите. Много отдавна беше забравил какво е жена да те държи подръка.

— Ако някой ни наблюдава, ще ни помисли за скарана двойка — измърмори, поглеждайки разстоянието помежду им въпреки допрените ръце. После внезапно се издърпа и хвана момичето за ръка. Не беше го мислил. Нито възнамерявал. Беше инстинктивно. Той самият беше изненадан колкото и момичето.

Двама влюбени, хванати за ръка, се разхождаха вечерта по брега на Златните пясъци.

— Моторницата е на този кей — каза мъжът. И посочи силуета отпред в морето.

— Нямаше ли да е по-добре да се качим на усамотено място?

— Щеше да привлече вниманието. Не забравяйте. Хората са свикнали да наблюдават и да съобщават. Вярно, че е минало много време, но навиците не се забравят лесно. Там, където смятате, че е усамотено, има твърде много очи. А тук е оживено. Всеки се занимава със себе си. Тълпата е сляпа.

Тръгнаха по дървения кей. Моторницата беше в края му. Първо скочи българинът. После Гардения. Без да обърне внимание на протегнатата му за помощ ръка. Последен се качи Волкан. След минута моторницата, пореща морето с двигателя на кърмата, се изгуби в мрака.

На лодката нямаше светлини. Ако не беше косата на седналата насреща му Гардения, тъмнината щеше да е още по-потискаща. В нея русите коси на момичето се вееха като осветено знаме. Ако сваля баретата, може и моята нова коса да блести така, помисли си.

Светлините на Варна постепенно се отдалечаваха. Известно време плаваха мълчаливо. Морето стана по-бурно. Носът на лодката понякога се изправяше вертикално и водата от носа, разнасяна от вятъра, биеше в лицата им.

— Пристигнахме — загаси мотора българинът. Извади нещо от кутията на рула и натисна копче. Ръчно фенерче. Остана прав.

След спирането на мотора вълните се усещаха повече. Българинът също едва се удържаше на крака.

Волкан се огледа. Търсеше голяма подводница. Все трябва да я видя, мислеше си. Но и надалеч не се виждаше нищо.

— Четири минути и дванайсет секунди — каза капитан Гардения.

Забеляза, че момичето е напрегнато, макар да се опитваше да изглежда спокойно.

— Къде ще те намеря в Истанбул?

— Аз ще те намеря. Там, където излезеш. Ще бъда там с новата ти лична карта и още няколко неща.

— Защо не дойдеш с мен?

— Такава е заповедта.

— Да не би правителството на Нейно Величество да вярва като едновремешните пирати, че жена на борда носи нещастие?

— Едва ли — отговори тихо.

— Никога ли не оспорваш заповедите?

— Никога. Аз съм войник.

Волкан първо чу тътен. Едновременно с това морето под тях се разбесня.

— Хей, какво става? Буря ли започва?

— Дръжте се здраво — извика Гардения, за да я чуе през шума. — Пристигнаха.

Веднага изпълни нареждането. Никога не беше харесвал излизането в морето с такива малки лодки. И сега тази ли черупка щеше да се бори с надигналото се море? Когато погледна преди малко, светлините на Варна на шест мили се виждаха на нивото на погледа. А сега изглеждаха доста по-ниско. След пет секунди пък бяха високи като минаре. Защото морското ниво ту се вдигаше, ту спадаше.

Тътенът постепенно се усили. Вълните откъм носа ту ги повдигаха нагоре, ту ги сваляха.

— Ще ни потопи — извика Волкан на българина.

Той се разсмя, но това не се чу от страшния шум на вятъра и водата.

— Не се безпокой — извика с все сила. — Досега не се е случвало.

— Често ли се срещате по този начин?

— Колкото е необходимо — отговори българинът. — Това е най-сигурният начин за отвличане. Ето я!

Когато Волкан бързо обърна глава в указаната от него посока, видя страховита маса, издигаща се като стрела от морето. Това беше носът на подводницата. Вдигащото се отвесно туловище бавно се изравни с морското равнище и зад него изплава друга тъмна маса. Постепенно се издигна. Вече целият корпус на подводницата беше над водата и от отворите по повърхността се изпомпваше вода.

Българинът отново запали мотора и изви руля към подвод-ницата.

Волкан забеляза проблясък на кулата ѝ. Последваха го три тичащи по корпуса човешки фигури.

— Три минути — каза българинът. — Не може повече да остане на повърхността. Понеже не е подала рапорт за изплаване. Веднага трябва да се потопи. Побързай.

След малко моторницата с басов звук се допря до металния корпус на подводницата.

В сравнение с моторницата тя се извисяваше като внушителен блок. Не беше достатъчно да повдигне глава, за да види мъжа, сипещ заповеди от кулата. Толкова беше високо. Как ли щеше да се покачи на тази мокра, плъзгаща се и наклонена грамада? И то за три минути. Сигурно една вече беше минала.

Обърна се да погледне момичето и срещна тревожния му поглед.

— Внимавай — каза тя. — Много внимавай.

Имаше нещо странно в погледа и гласа ѝ. Но в момента на Волкан не му беше до това.

— Хайде! — викна някой отвисоко. — Който ще идва, да идва! Това е подводница! Не е лондонски туристически автобус.

Волкан се хвана за мократа въжена стълба, чийто край държеше българинът. Обърна се още веднъж да погледне момичето, издърпа се нагоре и стъпи на първото стъпало. После на второто. Тогава забеляза, че отгоре бавно издърпват стълбата. Така здраво беше стиснал въжето, че то прерязваше дланите му. Още една крачка.

Кракът му се плъзна. Чу изпискването на Гардения. В един миг цялото му тяло увисна във въздуха, прилепено към металния корпус. Една вълна го заля. Моряците продължаваха да теглят стълбата нагоре. С огромно усилие успя отново да постави крака си на стълбата. Скоро се усети как лази по извития корпус на подводницата. Един моряк го хвана за ръката и го изтегли. Извика мислено: Успях! Успях! Качих се!

Докато моряците го теглеха към отвор, от който излизаше светлина, се обърна да погледне отново. Колко малка изглеждаше моторницата долу. Махна с ръка.

— Довиждане! — извика към момичето.

Докато слизаше надолу по стръмните стъпала, люкът отгоре му вече се беше затворил. След минута дочу и бученето на нахлуващата през капаците вода.

— Потапяне! — извика някой.

— Потапяне! — повтори друг.

Трети глас заизрежда някакви цифри: три, три, шест, девет… седем, четири, две, осем… Танго, Фокстрот!

— Дълбочина 10 и расте.

Отстрани се разнесе онова късащо нервите бибипкане, което беше чувал по филмите. Явно сонарите вече претърсваха морското дъно.

— Дълбочина 20.

Волкан Демиркан усети, че ушите му заглъхват и главата му се замайва.

— Добре дошли на Принц HMS 024.

Обърна се.

Гледаше го усмихнат мъж на средна възраст в камуфлажно облекло.

— Полковник Джордж Майкъл — протегна ръка мъжът. — Командвам тази девойка.

Щом наричаше подводницата девойка, явно се гордееше с нея.

Стисна здраво подадената му ръка.

— За мен е удоволствие. Жалко, че не мога да си кажа името.

Капитан Маршал се усмихна.

— Нищо. Аз ви познавам.

Волкан изведнъж се сепна, сякаш го бяха цапардосали. Що за секретност? Всички ме познават, рече си. В това малко пространство имаше поне още шестима войници. Всички слушаха разговора и капитанът сигурно ей сега щеше да каже:

— Волкан Демиркан, нали? Запознахме се еди-къде си.

Но това не се случи.

— Не бяхте ли Борис Иванов? Прочутият художник?

Като видя изражението на капитана, си отдъхна.

— О, да — измънка.

В този момент някой извика:

— Дълбочина 80 и продължава.

— Не разбирам от изкуство — продължи капитанът. — И особено от модернистично. Четох някъде да казвате „Аз рисувам голи жени“. Но като гледали картините ви, питали къде са жените.

— Вероятно защото за модели използвам авточасти и разни непотребни неща. А те не приличат на жени.

Всички моряци в командния отсек се разсмяха. Чу как управляващият сонара каза на колегата си, който водеше подводницата с нещо подобно на кормило:

— Голям пич бил тоя художник.

— Джон! — обърна се капитанът към офицера до себе си. — Заведи Борис Иванов в каютата му. Да се подсуши. И му дай сухи дрехи.

Обърна се отново към него и стисна ръката му.

— Вечерята е в осем в офицерската каюта. И не си разваляйте удоволствието, като се притеснявате за 24-те ракети и атомния реактор, които носим. Всичко е под контрол, не берете грижа. Няма никаква опасност.

Докато вървеше след офицера, си мърмореше: Ти и представа си нямаш. Над главата ми е надвиснала много по-голяма опасност от твоите ракети и ядрени глави.

Истанбул

След като излезе от дома на Феридун Озан, Сарп бързо се отправи към паркинга, запали БМВ-то и даде газ.

Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Опита се да разбере дали го следят. Влизаше и излизаше от различни улици. Спираше и чакаше. Тръгваше внезапно. Но нямаше никой. Когато накрая изведнъж сви по улицата пред себе си, за малко не се блъсна в паркирала кола. Веднага спря БМВ-то и зачака отзад да светнат фарове. Но никой не дойде. Дори никой не влезе в уличката. Вече беше сигурен. Никой не го преследваше.

Отново излезе на Маслак. Зави към горския път вляво от отбивката за Тарабя. Намали скоростта заради тесния и криволичещ път. Пред него беше пусто. Доколкото можеше да види, поне нямаше мигащи като светулки стопове. Погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него беше тъмно. Само на един завой, когато натисна спирачки, му се мярна червената светлина на собствените му стопове.

Опита се да се съсредоточи в разказа на професор Феридун Озан. Не можеше да се каже, че е научил повече, отколкото от Корай. И може би напразно си беше изгубил времето. Професорът също беше споменал осмата тайна. Но нямаше и най-дребен намек относно онова, което тя представляваше. Все още оставаше въпросът как тайната е изчезнала и после се е намерила и какви биха били последиците. Дори и да беше вярно, каква е връзката с масонството? Защо Корай се опитваше да прехвърли мост между осмата тайна и масоните? После беше казал, че тя е в ръцете на турчин. Кой беше той? И как щеше да го открие?

Видя го на широк завой след два километра. Тук пътят завиваше почти обратно. Два големи фара с дълги светлини. На километър, километър и половина зад него имаше кола.

Пътят зави отново вдясно и фаровете изчезнаха от поглед. Но знаеше, че автомобилът го следва. Защото до Бентлер нямаше къде да отбие.

Измина още два километра в тъмното. Пътят малко се изправи. Продължи да шофира с поглед в огледалото. И в него отново се отразиха същите силни фарове. Сега разстоянието помежду им беше не повече от петстотин-шестстотин метра.

Съсредоточи се във все по-заслепяващите го светлини. Бяха малко високи и разстоянието помежду им изглеждаше по-голямо от нормалното. Какво беше това? Джип или пикап?

Опита се да прогони от ума си споходилата го мисъл. Беше почти сигурен, че от Мачка дотук не беше проследен. Това бяха почти петнайсет-двайсет километра. Спри де, опита да се успокои. Може някой да пътува от Тарабя към Бахчекьой. Пътят да не ти е бащиния. Всеки може да минава. След малко ще го подмине и ще си продължи.

Намали скоростта от седемдесет на петдесет. Ей сега щеше да се разбере. Ако дистанцията помежду им се скъсеше, щеше да се успокои, че някой си отива вкъщи. Но ако и той намалеше, нямаше да има съмнение, че го следва. Известно време внимателно наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Установи, че фаровете не приближават. Онзи беше забавил. Увеличи скоростта. Фаровете не се отдалечиха. Значи, и онзи беше ускорил. Сега пътят зави наляво и фаровете изчезнаха.

Профуча покрай магазините на Бентлер. Пътят към лесотехническия факултет вече беше прав като стрела. Дебелите дървета от двете му страни на светлината от фаровете изглеждаха като великани, протягащи към него ръце, но щом ги подминеше, изчезваха в мрака. Защото отзад нямаше какво да ги освети. Но това не продължи дълго. Върху правото шосе падна силна светлина. Подминаваните дървета сякаш го гонеха към двата силни фара отзад. Помежду им нямаше и сто метра. Преследвачът беше ускорил. Явно, не искаше да го изпусне. Защото от двете страни на шосето имаше много странични улици, по които да свие и да се изгуби.

Сарп започна да се поти. Пулсът и сърдечната му дейност се ускориха. Не се паникьосвай, не се паникьосвай, повтаряше си, но опасността приближаваше, усещаше я.

Това отзад не беше полицейска кола. Май беше малък пикап, купуван вместо джип заради по-ниския данък. Черен, като танк.

Помоли се оня отзад да продължи към Бентлер или да завие по странична уличка. Но напразно. Пикапът решително го следваше.

Вдясно към Бахчекьой почти се допряха. Сарп реши да отбие вдясно и да спре. По това време нямаше светещи прозорци, но все пак наоколо живееха хора. Ако се развикаше, щяха да излязат и да притичат. Поне щеше да го сплаши.

Дали ще имаш време да извикаш, помисли си. Един куршум. Или едно движение. Ръката му се плъзна към гърлото. Стори му се, че усеща рязването на ножа.

След Бахчекьой пътят щеше да стане по-опасен. Най-напред имаше отвесна стръмнина, после започваха един след друг тесни и остри завои. Човек да убиеха, нямаше кой да чуе, и така в продължение на четири-пет километра. Освен да се надява, че ще се натъкне на жандармерийска патрулка, можеше да направи още нещо. Да не отнема газта. Не биваше да спира в никакъв случай.

И двамата бързо изкачиха нагорнището. Вземайки светкавично разстоянието, завиха наляво. На първия завой гумите изпищяха пронизително. Същият звук се разнесе и при следващия.

Изведнъж му се стори, че е ослепял. В огледалото за обратно виждане сякаш пламнаха десетки хиляди свещи.

Пикапът имаше още сума ти фарове. Шофьорът беше пуснал всичко, с което разполагаше, за да го заслепи. Видя се принуден да махне едната си ръка от волана, за да обърне огледалото. БМВ-то зави с писък вляво и едва не се блъсна в парапета.

— Копеле! — изкрещя.

Извъртайки огледалото за обратно виждане, успя до известна степен да се отърве от слънцата отзад, но това не попречи на заслепяването в страничните огледала. Вече съвсем ослепяваше. На всеки завой свистенето на гумите се смесваше с мирис на изгоряло. „Дръж се“, викаше си Сарп. „Дръж се, момчето ми, излезеш ли на правата отсечка, си спасен. Дръж се!“

Със сигурност и онзи в пикапа мислеше по същия начин. Фаровете отзад изведнъж свиха вляво.

На влизане почти един до друг в завоя усети как дясната броня на пикапа го удари отляво. БМВ-то се разлюля и се плъзна вдясно. Пикапът го изблъскваше към дърветата вдясно. Спирачките значеха смърт. А ако се оставеше на съдбата, щеше да се забие в дърветата и да стане на парчета.

И Сарп направи точно обратното. Натисна газта докрай. Отървалото се от блъскането на пикапа БМВ скочи като бясно на пътя. Беше спасен. Засега. Пак ще се опита, помисли си.

— Ела ми, де — изкрещя. Но всъщност искаше точно обратното. Онзи да се махне.

Така силно стискаше волана, за да не го изпусне от потните си ръце, че пръстите го заболяха.

Пикапът завиваше според виражите ту надясно, ту наляво, като продължаваше да го блъска. Онзи изглеждаше решен да го сплеска в дърветата. Стисна зъби. С всеки удар в бронята се изправяше пред смъртта. И всеки път подаваше на мозъка същата команда. Никакви спирачки! Дай газ! Давай, давай!

Доколкото си спомняше, оставаха два завоя. После пътят съвсем се стесняваше. Докато единият водеше през храсталаците до хребетите на Саръйер, другият слизаше вляво по надолнището към Зекериякьой — Ускумрукьой. И точно там, на влизане във вилната зона Зекериякьой, имаше жандармерийски участък. Трябваше да оживее дотам. Само няколко километра оставаха до спасението.

Пикапът отново го настигна. Нервите на Сарп се изопнаха. Мозъкът му се приготви да приеме всяка заповед на очите, ръцете и краката. Зачака удара в бронята. Но такъв не последва. Погледна в предното огледало. Отзад беше тъмно. Халогенните фарове осветяваха пътя вляво.

— Ако дойде някой насреща, спукана му е работата — промър-мори Сарп. След като онзи съобразяваше това, явно разбираше, че ще се отърве. Значи, щеше да изиграе последния си коз. Последният смъртоносен удар. Може би щеше да стреля.

Сега бяха един до друг. Погледна с крайчеца на окото си пикапа, без да отделя поглед от пътя. Прозорците бяха затъм-нени. Нищо не можа да види.

Известно време продължиха рамо до рамо към смъртта. Заедно влизаха в завоите.

Изведнъж се случи нещо съвсем неочаквано. Когато пътят малко се изправи, левият прозорец на пикапа бавно се плъзна надолу.

И той го видя.

Същият гологлав, злобен тип, когото видя в кръчмата на Аслан.

Онзи, който Корай нарече „палачът на Тувалкаин“.

Убиецът, чието дишане чу и усети миризмата му, когато още не знаеше, че приятелят му лежи в хола с прерязано гърло.

Палачът също го погледна с крайчеца на окото си.

Сарп оприличи главата му на череп. Сякаш на мястото на очите имаше дълбоки черни кладенци. Два кладенеца, в които гореше огън.

Сарп побесня. Адреналинът го заля от глава до пети.

И точно тогава направи нещо неочаквано за убиеца.

Без да чака удара в БМВ-то, изви бързо волана вляво, към пикапа.

— Ах ти, копеле! — извика. — Я да те видя сега! Ще те размажа!

Нощта се изпълни първо с плътен звук, после с ужасяващо стържене от допирането на метали един в друг.

Черепът престана да се хили. Сарп забеляза припламването на страха в очните му кухини. Удоволствието беше неописуемо.

За няколко секунди, които му се сториха векове, двете коли се движеха успоредно със стържене на метал в метал. В светлината на фаровете Сарп забеляза две тъмни сенки, които се появиха и изчезнаха. Прилепи. Два прилепа, търсещи откъде да смучат кръв, помисли си.

— Това няма да е моята кръв, нещастнико — извика.

Между двете коли се беше появил процеп от сантиметър-два. Черепът също се беше съсредоточил в пътя, опитвайки се да овладее управлението.

Сарп гръмко се изсмя. Още веднъж чупна волана вляво. БМВ-то силно удари предния десен калник на пикапа.

Сарп забеляза как за миг калникът хлътна навътре. Колелото на убиеца сега се въртеше, биейки в метала.

Пикапът се плъзна вляво към парапета. И точно преди да се забие в дърветата, онзи овладя волана и подскочи напред, пръскайки дребния чакъл по края на пътя като куршуми.

Сега убиецът беше пред него — кола „Тойота Хайлукс“. Опита се да запомни номера. Но това беше излишно. Щеше да се окаже крадена.

Даде газ, за да настигне малко отдалечилата се тойота. Беше решен да види сметката на убиеца.

— Не бягай, мръснико! Ей сега ще отмъстя за Корай. Ще намерят трупа ти там, до дърветата!

Отново бяха броня до броня при навлизането в последния завой. Този път предната дясна броня на БМВ-то хлътна между задния калник и бронята на тойотата. Пикапът сякаш хвърли къч, но силният двигател спаси убиеца и от този удар.

Докато караха един зад друг по правия път към кръстовището на Зекериякьой, Сарп забеляза мигащите червени и сини светлини на кола, изкачваща стръмнината вляво.

Жандармерията!

Спасен съм!

Изведнъж се отпусна.

Убиецът също беше видял синьо-червените светлини, изкачващи се от долния път към кръстовището пред тях. Възползва се от моментното колебание на Сарп и бързо навлезе в него. В светлината на фаровете видя, че дясната предница на тойотата, която беше блъснал два пъти преди малко, е пред разпадане. На кръстовището колата занесе. Задната лява гума се блъсна в бордюра. Това беше добре за убиеца, защото колата залитайки се върна на пътя и зави вдясно, точно обратно на посоката, от която идваше жандармерията. Червената светлина на единствения оцелял стоп се изгуби сред храсталаците.

— Не бягай, копеле! — процеди Сарп през зъби. — Ти изпусна възможността. Сега е мой ред. Така или иначе ще те очистя!

Отвори прозореца. Подложи се на нахлуващия отвън свеж нощен въздух.

Запита се: Сега какво да правя?

Спри полицаите.

Но веднага се отказа от тази идея. Докато им обяснеше ситуацията, убиецът отдавна щеше да е изоставил пикапа и изчезнал в нощта. Единственото, което щяха да намерят полицаите, щеше да бъде един разнебитен пикап, регистриран кой знае на чие име.

И мен не бива да виждат, рече си. Ако жандармеристите видеха излизащото по това време от гората изпотрошено БМВ, непременно щяха да го спрат. И после върви и обяснявай. Сарп вече искаше час по-скоро да се прибере. Там, където го чакаше Филиз.

Намали скоростта. Опита се да прецени разстоянието за навлизане в кръстовището едновременно с патрулката. Високият половин метър парапет от бордюрни камъни беше създал такъв вид на детелината, че идващата отгоре кола не се виждаше от долната. И той щеше да използва това.

Така и стана. Мигащите синьо-червени светлини преминаха от другата страна на боядисаните в жълто и бяло бордюрни камъни и се изгубиха. Сарп погледна в огледалото за обратно виждане. Патрулката се отправи не към Саръйер, където сви убиецът, а към горския път, на който се беше разиграло смъртоносното преследване.

Навлизащият през прозореца хладен въздух му се отрази добре. Спусна БМВ-то, от което се разнасяха всякакви звуци, по наклона към светлините на вилите.

Подводница Принц HMS 024

— Ако поспите няколко часа, ще се почувствате по-добре, Борис Иванов.

Огледа се, хванат натясно. Волкан беше забравил, че това е кодовото име, измислено от капитана Джордж Маршал при качването му на подводницата, за да скрие истинската му самоличност.

След кратко мълчание успя да се овладее.

— Ще имам ли толкова време? — попита.

— Ще ви събудят половин час преди изплаването — отговори капитанът. — Предполагам, че това е достатъчно за подготовката ви. И екипажът ще ви помогне.

Волкан Демиркан са зачуди доколко капитанът беше наясно със събитията. Дали знае кой съм в действителност? Или че съм жив мъртвец?

Подробностите за такава секретна операция непременно бяха достояние на един-двама души — на британския премиер, външния министър и шефа на МИ6. А, и на онзи русокос капитан. Но не вярваше, че тя знае всички детайли.

Двете чаши вино по време на вечерята на капитанската маса му се отразиха чудесно. Помогнаха му да се почувства по-добре и по-спокоен.

Докато вървеше към каютата си след офицера, над чийто джоб на ризата пишеше Дарвин, главата му сякаш се замая един-два пъти. Не можа да прецени дали това се дължеше на изпитото вино, или на люшкането във водата на двутонното огромно метално туловище.

Дарвин влезе в помещение, където можеше да застане едва един човек. Дръпна надиплената завеса в цвят бордо на отсрещната стена. Когато Волкан видя чистото легло с чаршафа и спалния чувал, изглеждащи като колосани, разбра колко много му липсва сън.

— Това е моята каюта. Ще ви сменя спалното бельо.

— Благодаря. А вие къде ще спите?

Мила усмивка озари лицето на Дарвин.

— Тази нощ съм дежурен.

— Ясно.

— Шумът никога не липсва в подводниците. Ако се заслушате, няма да заспите. Не обръщайте внимание и се отпуснете. Аз ще ви събудя.

Офицерът излезе в коридора и докато се готвеше да дръпне външната завеса на отделението, сякаш нещо му хрумна и попита:

— Какво е усещането, господин Иванов?

— Моля?

— Искам да кажа… ами… Моля да простите невъзпитанието ми… Но съм любопитен.

Любопитството е опасно, моряко, рече си Волкан, но попита:

— За какво сте любопитен?

— За жените, господине. Онези, голите. Нали такива рисувате?

— О, да.

— Да стоите така с часове, докато пред вас има гола жена… Едва ли е лесно… А?

Без да може да си обясни причината, изведнъж си представи Гардения Нериса. Но веднага пропъди образа от съзнанието си.

— Трудно е, Дарвин. Повярвай ми. Наистина е трудно — ухили се. Нямаше как другояче да отговори.

— Разбирам ви, господине. Моля да ме извините за въпроса.

Дръпна завесата зад себе си и Волкан се отпусна в леглото както си беше. За неопределено време би могъл да изхвърли от съзнанието си мислите и плановете, но не и да пренебрегне това друсане. Всяко завъртане на вала, задвижващ вероятно надвишаващите човешки бой части на подводницата, отекваше в тъпанчетата му, а с клетките си долавяше всички тайнствени звуци на борда.

Затвори очи, но не за да спи. А за да планира как да се добере в най-скоро време тайно до премиера Еге Тунабою.

Когато Дарвин дръпна завесата, отделяща каютата от коридора, завари Борис Иванов, наречен „пич“ от оператора на сонара, седнал в леглото.

— Не можахте ли да заспите, господине?

— Нее. Тъкмо се събудих.

А Волкан не беше и затворил очи. Размишляваше повече от три часа, но не успя да намери решение на въпроса.

Докато през първия час витлото на подводницата отекваше в главата му, той се опитваше да анализира случилото се през последните четирийсет часа.

Всичко изглеждаше така глупаво, че беше дори смешно. Но вече знаеше, че не е нито глупаво, нито смешно. След като една държава беше предприела толкова сериозна операция, значи е налице толкова сериозна опасност, че неговите познания и ум не можеха да я приемат.

А през последните два часа като в кошмар кроеше планове за добиране до премиера Еге Тунабою. Повечето бяха неприложими. Не можеше да му каже по телефона „Трябва да се видим“. Но непременно трябваше да се срещнат. Как обаче? Не можеше дълго да се показва навън. Защото беше мъртъв. Кой знае медиите как бяха разтръбили смъртта му. Вероятно вестниците и телевизиите бълваха снимките му. Въпреки усилията на Гардения и на агента във Варна, някой можеше да го познае. Това би било провал на всички планове. Даже не смееше да помисли каква бомба би избухнала. Може би такъв позор би спасил премиера от смърт, но никой не би повярвал на разказа му. Министърът ясно го беше предупредил за позицията на британците: „Ще отречем“.

Ами изгорялата служебна кола и неговото ДНК по трупа, какво щеше да стане с тях? Как щяха да ги обяснят?

Почти сякаш чу ледения глас на британския министър: „Това е работа на българските колеги. Непременно ще измислят някакво обяснение. Като например, че сте блъснали и убили някакъв българин, в ужаса си сте напъхали трупа в колата си и сте я блъснали в пропастта, а за заблуда сте оставили ДНК по тялото и тайно сте избягали в Турция или нещо подобно. Вярвайте ми, че по тази тема могат да се напишат стотици сценарии.“

Дори да беше казал: „Никой не би повярвал на такава измислица“, британецът сигурно би се изсмял: „Да знаете на какви по-големи измислици вярват хората, ще се смаете, друже.“

Той единствен щеше да остане под разрушенията от земетресението, което щеше да предизвика разпознаването му от някого. Щяха да го нарекат „лудия дипломат“. Медиите щяха да се влюбят в такова заглавие. „Известен дипломат, загубил жена си и детето си при терористичен акт, заболя от шизофрения вследствие на душевната криза. Според специалисти в напреднал стадий на болестта пациентите стават жертва на въображенията и страховете си и твърдят, че са в опасност. Поради това се смята, че шизофрениците могат да се превърнат в смъртоносно оръжие за себе си и останалите. Твърди се, че злополучният дипломат може да е направил това, мислейки, че страната и премиерът му са в опасност. Подчертава се, че лечението на откарания в болница бивш посланик е невъзможно.“

После щяха да го накарат да замълчи. Може би с инжекция. Може би с инсценировка на самоубийство. Но със сигурност щяха да го накарат да млъкне.

А Тайната държава, за която докладваше британският агент непосредствено преди смъртта си, щеше да продължи да заплашва света.

Неясно защо, но Волкан беше твърдо убеден в наличието на такава опасност. Както вярваше и в замисленото убийство на премиера Еге Тунабою.

От черните мисли го отърва дръпването на завесата от Дарвин и въпросът му:

— Не можахте ли да заспите, господине?

— Време ли е?

— Капитан Маршал ви очаква, господине.

Джордж Маршал се беше привел към осветената карта на бюрото и нареждаше нещо на заместника си. Някакви неразбираеми цифри.

— Как сте? Отпочинахте ли?

— Малко.

— Разбирам. Заспиването за попаднал за пръв път на подводница е трудно. Поздравявам ви, ако сте успели.

— Пристигнахме ли?

— Почти. Вече навлизаме в Босфора.

— Не усетих да излизаме на повърхността.

— Не сме.

Не очакваше такъв отговор. Замисли се и си каза: Хайде де.

— А кога ще изплаваме?

— Няма да изплаваме.

Джордж Маршал отново се наведе над картата и зареди някакви цифри.

— Как така няма да изплаваме?

Командирът пренебрегна изненадата на пътника си. Навигаторът повтаряше казаните от капитана числа, без да отделя поглед от екрана пред себе си. Пръстите му тичаха по клавиа-турата. И матросът до подобния на волан прибор се включи в безсмисления разговор от поредица числа. На Волкан му се струваше, че подводницата се изкачва.

— Май не чухте въпроса ми.

Джордж Маршал се изправи. Сега имаше онова надуто британско изражение.

— По-точно — промърмори, — ние няма да изплаваме. Обаче вие ще изплувате, господин Иванов.

Джордж Маршал не обърна внимание на един след друг зададените въпроси въпреки ясно изразеното учудване:

— Аз ли? Как? Какво значи това? Това метално чудовище няма ли да излезе над водата? Да не искате да изляза от подвод-ницата под вода?

Зададе още много въпроси, но вместо да отговори, капитанът се обърна към Дарвин:

— Лейтенант, подгответе господин Иванов. Това са последните тринайсет минути. Проверете всичко. Часът в момента е нула три нула седем Браво… Излизането е в нула три двайсет Браво.

Важно протегна ръка, сякаш се сбогуваше със срещнат по лондонските улици приятел:

— Успех, господин Иванов. Щастливи бяхме да ви приемем.

Волкан се опита учтиво да протестира, но Дарвин лекичко го подбутна:

— Оттук.

Докато Волкан Демиркан ядосано се навеждаше, за да излезе през дупката в коридора, чу зад себе си въпроса на Джордж Маршал:

— Нали можете да плувате, господин Иванов? Не се безпокойте, всичко ще бъде наред.

Дарвин невероятно сръчно му надяна водолазния костюм, като не спираше да говори:

— Изобщо не се притеснявайте. Имате достатъчно кислород.

— Вие сте луди — избухна Волкан. — И ти, и командирът ти. За какво ме вземате? За риба ли?

— Не се вълнувайте. Паниката в изходната камера и във водата води единствено до загуба на кислород. Поемете си дълбоко дъх. И всъщност няма от какво да се боите.

— Нима? Ще изстреляте мен, а не торпедо…

— Това многократно сте го правили в ученията по спасяване. Налягането в капсулата ще предизвика въздушен мехур. Той ще ви издигне и изведе от кораба. Рискът е толкова нищожен, че все едно не съществува.

— Но все пак го има, нали?

— Повърхността е съвсем близо, господине.

— Колко близо?

— Нямам право да отговоря.

Когато му сложи очилата, останаха открити само носът и устата. Като видя черната кутия с маркуч в ръцете на Дарвин, Волкан съвсем се стресна.

— Какво е това?

— Кислородният апарат.

— За колко минути?

— Достатъчно.

Старши лейтенант Дарвин закрепи единия край на апарата към устата му.

— Ще натиснете тук. Ще направим проверка в отсека за изравняване на налягането. До отварянето на шлюза ще поддър-жаме аудио и видеовръзка. Щом излезете на повърхността, натиснете копчето на фенера на дясната си китка. Близо до вас ще чака моторница. Ще ви забележат.

Лейтенантът провери всичко по него.

— Сега отиваме в камерата. Там ще направя последната проверка.

Волкан изведнъж установи, че върви свободно през водонепроницаемия проход.

— Няма ли да ми дадете плавници? — попита малко поуспокоен.

— Нямате нужда, господине.

Така де, за какво му бяха плавници? Щяха да го изстрелят на повърхността като ракета.

— Знаете ли къде сме?

— Не съвсем. Обаче мисля, че ще излезете на повърхността при канала.

— Ние му казваме Босфор, не канал.

Дарвин изобщо не се интересуваше от това уточнение.

Изведнъж на Волкан се стори странна липсата на какъвто и да било моряк от тръгването за обличане до момента. Сякаш бяха опразнили тези части на подводницата.

— Стигнахме, тук е — бяха застанали пред овална издутина, напомняща капак на гигантска перална машина. Дарвин погледна часовника си. Заслуша се в гласа в слушалките.

— Разбрано. Готов е — каза в микрофона пред устата си. — А тук, господине — обърна се спокойно към него, — е нашата капсула за изстрелване. Ще влезете вътре. После люкът ще се затвори. Погледнете, ще ви наблюдавам оттук. Ще изпълнявате нарежданията ми. Ако не потръгне, започваме отначало. Ясно ли е?

Волкан само кимна. Ясно беше, разбира се. Какво друго можеше да каже? „Отказвам се“ ли?

Внезапно вниманието му привлякоха найлоновите торби отстрани.

— Какво е това, лейтенант?

— Боклук — притеснено прошепна Дарвин. — Ще го изхвър-лим.

— Как така? С мен ли…

— Съжалявам, господине. Принудени сме, защото в момента на отваряне на шлюза турските подводничари ще ни прихванат. Нещо трябва да изхвърлим. И това се налага, за да помислят, че изхвърляме боклук. Иначе всичко ще се провали. Знаете, че превозването на цивилни в подводници и нелегалното им вкарване в страната противоречи на международното право…

— Добре, добре. А не противоречи ли на международното право изхвърлянето на боклук от подводница в един от най-красивите световни градове?

— Противоречи. Но не го правим често. Понякога сме принудени.

Волкан отново усети как гневът пулсира във вените му. В това време Дарвин въведе в клавиатурата на капака куп числа. Вратата се отвори със скърцане. Волкан се наведе и погледна вътре. Приличаше на черна отвесна тръба. Точно колкото да се вмести човек.

Лейтенантът първо напъха четирите големи найлонови торби.

— Ваш ред е, господине.

— Как да застана?

— Прав.

То и нямаше друг начин.

Дарвин отново провери костюма и апаратурата му.

— Сега ще свържа кислородния маркуч и ще затворя вратата. Като дам команда, натиснете копчето за мундщука върху апарата и щом усетите въздуха, го затворете. Ако не го усетите, ми сигнализирайте.

Когато вратата със скърцане се затвори след него, Волкан бе обзет от ужасяващо чувство за самота. Вероятно в капсулата беше студено. Разтрепери се.

— Отворете го, господине.

Натисна копчето на мундщука. Усети навлизащия през устата и носа му в дробовете въздух.

— Е?

— Работи.

— Затворете сега. И ме слушайте внимателно. По заповед на капитана клапаните ще се отворят. Вътрешността ще започне да се пълни с вода. Като ви дам знак, отворете мундщука и започнете да дишате през тръбата. Поемайте въздух равномерно. Бъдете сигурни, че имате достатъчно кислород. Не се безпокойте. Ако усетите нещо нередно, веднага ми съобщете.

— Каква нередност?

— Каквато и да е. Недостиг на кислород. Прекомерно сърцебиене. Световъртеж. Гадене.

— И сега ги усещам — опита се да се усмихне.

— Успокойте се, доколкото е възможно.

— Не мога да гарантирам това, лейтенант.

— Разбирам ви, господине. Когато капсулата се напълни изцяло, ще се чуем за последен път. Щом се приготвите, бордовият люк ще се отвори и налягането ще ви изхвърли от кораба.

— Заедно с боклука.

— Заедно.

Гласът в слушалките замлъкна.

По непрекъснатото кимане Волкан разбра, че лейтенантът слуша нарежданията на капитана.

— Последни шейсет секунди, господине.

— Хайде, Дарвин, щом е така. Да я свършваме тази работа.

Лейтенантът се изненада от веселите нотки в гласа му.

— Радвам се, че сте се успокоили, господине. Сега моля да сложите мундщука.

Изпълни нареждането.

— Последни четирийсет секунди, господине. Люкът се затваря.

Чу стърженето. Вратата на пералната се затвори над него. За момент миризмата на боклука, на която се опитваше да не обръща внимание, стана нетърпима.

— Последни трийсет. Клапаните се отварят.

Водата за миг стигна до коленете му. Ледена вода. Нивото ѝ продължи да се покачва. Вече виждаше лицето на Дарвин през водна стена.

— Отворете клапата на кислорода. Последни десет. Девет… осем…

— Натисни това проклето копче, Дарвин!

— Браво на вас, господине.

Усети експлозията с ушите си.

Обученият в дипломатическите отношения разум се затрудняваше с привикването към непознатите условия. Ужасяваща болка сгърчи тялото му. Струваше му се, че гигантски октопод го е сграбчил в пипалата си. В средата на гърдите си усещаше неимоверен натиск. Обзе го чувството, че под краката му е избухнала бомба и създаденият въздушен вакуум го всмуква. Усети как бързо го издига нагоре по тръбата. Видя торбите с боклук да се издигат покрай него като ракети поради по-малкото си тегло. Може би и той щеше да изскочи като снаряд на повърхността. От налягането някои торби се бяха разкъсали и боклукът се изсипваше.

Това го паникьоса. Боже мили, изкрещя наум. И аз мога да се пръсна. Уплаши се да не изтърве мундщука и го притисна с ръка.