Скандал и още нещо

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дъглас наистина имаше лоша рана на тила. За нея бяха нужни четири шева и още един заради цицината. Слава Богу, той не се събуди, за да изпита болката от иглата.

Доктор Кълдън се тревожеше не толкова за раната, колкото за треската, довела пациента до припадък. Благородник по рождение, Кълдън бе станал лекар по собствен избор. Лично познаваше всички и лекуваше Маргарет от дете.

По всичко личеше, че Дъглас е лежал повече от час в канавката. Лекарят не можеше да прецени дали треската се дължи на инфекция или на простуда. Опасяваше се, че пациентът може да изпадне в състояние, от което да не се събуди.

— Виждал съм го преди — каза той на Маргарет, преди да си тръгне. — Това е рядко срещано явление, но имах пациент, който не се събуди три седмици, и една жена, която изобщо не се събуди.

— Никога ли?

— Бедничката, умря.

— От липса на храна ли? — попита тя.

— Не, давахме й течности през фуния, но това не беше достатъчно. Жената просто повехна и около година по-късно почина. Това беше причинено от рана на главата.

Да не беше питала! Боже мили, какъв ужас! Точно това, което не биваше чува в настоящия момент. Такова нещо нямаше да се случи с Дъглас. Тя нямаше да позволи.

— Виж, Маргарет, не исках да те тревожа. Дъглас е силен и здрав. Сигурен съм, че ще дойде в съзнание. Но сега е изтощен от загубата на кръв. Само това е достатъчно да обясни неговия припадък. Довечера ще се върна и вероятно ще мога да ти кажа повече за състоянието му.

— Благодаря.

— Засега обаче ще се нуждае от непрекъснато внимание. Нека край него винаги да бди прислужница. Ако се събуди и се опита да стане, не е изключено да падне и да се нарани по-лошо. А когато се събуди — добре познавам Дъглас — непременно ще иска да стане. Но не бива. Вероятно ти си единствената, която ще послуша, Маргарет. Надявам се, че ще останеш тук, докато той не се оправи?

— Ами… да, разбира се, щом смятате, че е необходимо.

— Така смятам.

Кълдън й даде допълнителни указания как да се борят с треската — елементарни неща, които тя вече знаеше. След като се погрижиха за Дъглас, тя отиде да потърси Абигейл. Ако Дентън не й беше казал, някой трябваше да я уведоми за случилото се. Вероятно Дентън си беше замълчал. Той не обичаше да съобщава лоши новини. Същото се отнасяше и за Маргарет, но все някой трябваше да го направи.

Аби не беше в гостната, макар да имаше доказателства, че е пила чай там. Вероятно беше много сърдита, че Себастиян и Маргарет не са се върнали при нея. Нищо чудно обаче досега да е забравила всичко.

Казаха й, че Абигейл се е прибрала в стаята си да се приготви за вечеря. „По-вероятно да си подремне“ — помисли си Маргарет. Затова почука тихо на вратата.

— Влез!

Абигейл седеше на писалището и се опитваше да разчете с лупа някакво писмо.

— Помислих, че може би спиш — поде Маргарет.

— Вече не спя следобед. На моята възраст е глупаво човек да си проспива живота.

Маргарет би се усмихнала, ако не беше толкова разтревожена. Абигейл може би си мислеше, че се е отказала от следобедния сън, но често й се случваше да задряма на някой стол, а щом я събудеха, отказваше да си признае, че се е унесла. Обичайното й извинение беше, че е отморявала очите си. Всички бяха така любезни да не отбелязват хъркането й.

— Трябва да поговорим, Аби — рече Маргарет и издърпа един стол.

— Чудесно. Знаеш колко ми е приятно да си бъбрим, миличка. Точно сега имаме време преди вечеря.

— Боя се, че ти нося лоши вести. Дъглас е претърпял злополука.

— Слава на Бога, че сега Себастиян си е у дома! Той ще се погрижи.

— Да, но сегашният инцидент не е минал без сериозни последици — не, не, той е добре — бързо добави Маргарет, когато лицето на Аби пребледня. — Но има много силна треска.

— И преди е имал треска — намръщи се старицата. — Всеки е имал треска, момиче.

— Но доктор Кълдън не е сигурен каква е причината за тази. Дъглас е паднал и си е наранил главата. Нещо по-лошо, паднал е в локва с вода и един Бог знае колко време е лежал така. Вероятно водата не е била ледена, но вятърът определено бе студен.

— Намекваш нещо. Недей да го усукваш, момиче. Изплюй камъчето.

— Това може би не е обикновена треска. Той не е в състояние да остане буден повече от няколко мига. Непрекъснато припада. Зрението му е сериозно нарушено. Отначало не ме позна. И въобще не позна Себастиян.

— Как мислиш, дали нарочно?

— Ами не е изключено, обаче по-скоро не.

Абигейл изсумтя.

— Което изобщо не означава, че това мое глупаво момче ще разговаря със Себи, когато се събуди.

Маргарет беше чувала и друг път галеното име на Себастиян, но сега, когато познаваше възрастния човек, й подейства разтърсващо да го чуе отново. Себастиян Таунзенд вече определено не беше никакъв „Себи“.

— Което ми напомня — продължи Абигейл, — че не знам дали Себи още е тук. Никъде не можах да го намеря, а толкова много имам да говоря с него.

— Сигурна съм, че… — поде Маргарет, но млъкна, когато старата жена се изправи и тръгна към вратата. — Чакай малко, Аби. Ами Дъглас? През следващите дни той ще се нуждае от постоянно наглеждане и забавление, което да го държи в леглото, когато се събуди. Лекарят беше категоричен, че той не бива да става.

— Е, и?

Тя се поколеба, но не за пръв път се опитваше да сближи майката и сина. А този път имаше коз в ръката.

— Струва ми се, че ще му се отрази безкрайно добре, ако ти го посетиш, докато се възстановява, и му поговориш — след като се събуди, разбира се. Но недей да го разстройваш, моля те!

— Да, да, предполагам, че мога да сключа временно примирие и отново да си поговоря с този глупак — но само засега.

Маргарет не очакваше, че Аби ще отстъпи толкова лесно, но нетърпението на старата жена беше очевидно. Вероятно би се съгласила на всичко, за да приключи разговора и да отиде да потърси Себастиян.

— Страхотно, Аби! Но помни, че не бива да го разстройваш. Нищо неприятно.

— Сигурно се шегуваш, момиче. Че в тази къща има ли нещо приятно, за което да се говори?