Скандал и още нещо

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Маргарет извика една прислужница да дежури край Дъглас, изпрати лакей да доведе доктор Кълдън и отиде да потърси Себастиян, за да му предаде краткия си разговор с баща му. Откри го в зимната градина с Абигейл. Всъщност чу смеха му, преди да влезе, и зърна веселото му изражение, преди той да я забележи.

Беше удивително различен, когато беше край баба си. Очевидно искаше тя да вижда само стария Себастиян, който Абигейл помнеше, но не и студения, закоравял мъж, в който се беше превърнал и когото всички останали трябваше да търпят. Маргарет се запита кой образ ще види баща му, когато двамата най-после се изправеха лице в лице.

— Дъглас се събуди за малко — съобщи тя. — Успях да го нахраня, преди отново да припадне.

— Спомена ли защо е паднал в канавката? — попита Себастиян.

— Да. Той смята, че конят му се е уплашил и е препуснал към края на пътя, където един нисък клон го е повалил на земята.

— Следите на местопроизшествието потвърждават версията му, но много бих искал да знам какво е могло да уплаши коня на път, по който има само дървета.

Абигейл имаше отговор на това:

— Чух го да казва на Дентън, че новата му кобила е малко по-плашлива от старата. Спомена го няколко пъти — каза тя и се изчерви, защото току-що си беше признала, че макар да не разговаря с него, вероятно попива всяка негова дума.

Маргарет им разказа и за сънищата на Дъглас.

— Отиде ли да го видиш? — многозначително попита тя Аби. — Остана ли достатъчно дълго, за да те види?

— Тази сутрин го навестих, точно както ти ме помоли — призна Абигейл. — Не забелязах да е дошъл в съзнание и много се съмнявам, че ме е видял.

По всяка вероятност с лошото си зрение старицата не би забелязала очите му да се отварят, особено ако Дъглас ги бе отворил само за миг. Затова Маргарет заключи:

— Щом се е събуждал, това е добър знак. Според мен означава, че се съпротивлява на треската.

Дентън дойде да вземе баба си, за да й покаже какво е свършил. Снощи на вечеря Абигейл беше споменала, че отново смята да се захване с рисуване. През няколко години тя си опитваше силите с това хоби. И всеки път настояваше да сменят прозорците в помещението на горния етаж, избрано за това нейно занимание. Обвиняваше лошата светлина за несъвършените си творби. Дентън надзираваше ремонтите вместо нея.

Маргарет уведоми Дентън за добрата новина и отново преразказа разговора, който беше провела с баща му. Той почти не прояви интерес.

— Просто конят се е подплашил? На всеки може да се случи — заключи той с огромно облекчение, сякаш беше очаквал нещо съвсем различно.

Себастиян също беше забелязал странната реакция на брат си, защото се обърна към Маргарет веднага щом Дентън излезе от стаята с Абигейл:

— Аз ли си въобразявам, или настроението на Дентън се приповдигна в един доста неочакван момент от разказа ти?

— Чак пък неочакван… Дентън е прочут със забавените си реакции. Непрекъснато се извинява, че главата му се рее в облаците. Така де, това е обичайното му оправдание. Не може да си го забравил, нали?

— Ни най-малко.

— Сериозно? — Маргарет беше изненадана. — Той е такъв, откакто го помня.

— И колко е това? Откакто си живяла тук? От неговата женитба с Жюлиет?

— Горе-долу. Преди татко да умре и да се преместя тук, почти не го познавах. Тогава не общувахме много-много. Татко боледува продължително, преди да почине, а преди това три дълги години Елинор изпълваше къщата ни с тъга.

Дали Себастиян потрепери, или само си беше въобразила?

— Били са трудни времена, нали, Маги? — попита той.

Въпросът я накара да се почувства неудобно и тя отвърна:

— Глупости. Бях почти дете. Не пропуснах нищо, за което да съжалявам. И други семейства си имат своите трагедии. Не виждам разлика.

— Имаше ли приятели?

— Естествено.

Определено не смяташе да си признава, че икономката Флорънс вероятно е била най-добрата й приятелка. Той щеше да разглежда това като недостатък, докато тя виждаше нещата от съвсем друг ъгъл. Освен това имаше приятелки от частното училище, което бе посещавала няколко години. Поддържаше връзка с тях. Да не говорим, че познаваше всяка втора жена в околността. Обаче не се беше привързала към никоя дотам, че да я нарече своя близка.

— Какво се е случило с крака на Дентън?

Внезапната промяна на темата я стресна.

— Защо не го попиташ?

— Това и направих. Той пламна и изкуцука нанякъде.

— Стана миналата година — обясни Маргарет. — Една нощ така се напил, че паднал по стълбището. За съжаление това се случило посред нощ, затова го намерили чак на сутринта. Дотогава изгубил толкова много кръв, че бил полумъртъв. Няколко дни животът му висеше на косъм. Мина много време, докато се оправи.

— От какво е загубил кръв?

— Счупил перилата, като се прекатурил. Един от прътите така жестоко се забил в крака му, че нанесъл трайни поражения. Всъщност не съм изненадана, че не е пожелал да ти разкаже какво е станало. Много страда, че вече не е съвършен мъжки екземпляр. Но недей да му показваш и капчица състрадание. Направо ще полудее, ако заподозре, че го съжаляваш.

— Защо не ми спомена за това произшествие?

Тя се намръщи.

— Ами просто го отдадох на неговото пиянство.

— Значи според теб то не е свързано със злополуките на баща ми?

— Може и да е, никога не ми е хрумвало — примигна Маргарет.

— Спомена, че Дентън и Жюлиет редовно се карат. Възможно ли е падането му да е резултат от някоя тяхна кавга?

Тя поклати глава.

— Много се съмнявам. Това би означавало, че Жюлиет го е оставила да умре като куче.

— Може би такова е било намерението й?

Маргарет не беше изненадана от заключението му.

— Така ли мислиш? Колко съпрузи може да убие? Хайде, пресилваш нещата.

— Всъщност ти не искаш действително да знаеш какво мисля и смятам, Маги.

Би била голяма глупачка да не проумее, че темата отново се е променила — тема, която нямаше никакво желание да обсъжда. Подсказваше го притихналият му глас. Поне този път изражението му не беше непроницаемо: той се беше втренчил в нея, по-точно в устните й.

Когато пристъпи към нея, тя буквално подскочи назад.

— Трябва да се върна да дежуря при баща ти — припряно изрече.

— Остани тук — предупреди я той.

Маргарет обаче дръзко направи още една крачка назад.

— Наистина, лекарят всеки момент ще дойде…

Не успя да довърши, защото той я дръпна към себе си. Тя се взря в ръката, която я държеше. Май му ставаше навик!

— Ти отново го направи! — невярващо възкликна тя. — Как смееш! Ще извадя пет хиляди лири от хонорара ти, задето ми мачкаш дрехите. Може би така ще се научиш къде да си държиш ръцете!

Отговорът му беше главозамайваща целувка. Маргарет не се опита да го възпре, вероятно защото знаеше, че е безсмислено. Но беше толкова замаяна, че само можеше да се наслаждава на приказните усещания, които той и вдъхваше с устни и език.

Този път тя не стисна зъби. Езикът му се движеше на воля в устата й. Прималя й. Мястото между краката й започна да пулсира, което я поизплаши, но беше толкова приятно, че тя не знаеше как да го разбира.

Беше го хванала за раменете, боейки се, че ще падне — толкова отпусната се чувстваше. Ала той здраво я притискаше към себе си. Допирът на мускулестото му тяло беше толкова вълнуващ…

— И за това ли ще ми удържиш от хонорара? — изведнъж попита той. — А може би ще дадеш пет хиляди лири отгоре?

Маргарет не умееше да флиртува, но сега бе объркана. Затова от устата й излезе нещо, което обичайно не би казала:

— Може би наистина ще ти ги дам. Целувката беше прекрасна. Имаш ли нещо против да я повториш?

— Божичко, Маги! — изръмжа той, преди устата му отново да я завладее, помитайки я като ураган.

Сега я държеше много по-плътно и телата им обменяха от топлината си. Толкова много топлина, че ако някой от двамата носеше очила, стъклата им щяха да се запотят. Маргарет за нищо на света не би предположила, че целуването може да събуди у човек такива невероятни чувства…

Някой се прокашля от вратата и това ги накара да се откъснат един от друг.

— Вдовстващата херцогиня е дошла на визита — безизразно съобщи Хобс.