Скандал и още нещо

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Скоро след вечеря Абигейл се оттегли. Себастиян също изчезна. Маргарет се надяваше, че е отишъл да върши работата, за която му плаща — добре де, за която щеше да му плати. След второто посещение на доктор Кълдън, което не донесе по-добри новини за състоянието на Дъглас, тя също предпочете да се оттегли рано. Денят се беше оказал наситен със събития и много изтощителен. Може би не физически, но жонглирането с истината и лъжите, които бяха съчинили със Себастиян, за да изнесат представлението си без грешки, я бе изцедило до капка.

Чакаше я гореща вана. Една се беше погрижила за това, преди да се прибере в стаята, която бе получила с Оливър в слугинските помещения. „Горския кът“ имаше водопровод, но подобно на „Белите дъбове“ и много други къщи, тръбите не стигаха до горните етажи, така че водата все още трябваше да се подгрява в кухнята и да се качва горе. Към стаята на Маргарет имаше помещение за къпане или баня, както бе станало популярно да го наричат, с хубава порцеланова вана, която тя с удоволствие щеше да използва.

Тъкмо щеше да задреме — толкова й беше приятно във ваната — когато чу:

— Надявах се, че досега ще си заспала и няма да се наложи да провеждаме този разговор.

Тя стреснато отвори очи и се сви колкото можеше, за да се прикрие. Просто не вярваше, че Себастиян стои на прага. Това и рече:

— Не вярвам, че това е истина!

Не беше затворила вратата на банята. Не бе необходимо, тъй като вратата на спалнята бе затворена. Никой не биваше да влиза, без да чука, най-вече той.

— Забравих ли да спомена, че споделяме тази стая? Нали се досещаш, също като съпрузи. — Тонът му бе крайно ироничен, все едно тя беше забравила преструвката им.

— Не всички брачни двойки споделят една и съща спалня — сприхаво отвърна. — Това не може да не ти е известно. А ние попадаме в категорията „Съпрузи, които никога няма да си легнат заедно“!

Той въздъхна:

— Действително се надявах, че този разговор може да почака до сутринта, но щом настояваш…

— Върви си, Себастиян. Сега не е моментът за подобни дискусии.

— Очевидно сега е моментът, понеже няма да си тръгна.

Тя подаде глава над ръба на ваната, достатъчно, за да го вижда:

— Как така няма да излезеш? Ние се преструваме. Това не ти дава право на волности, които иначе биха били твое законно право. Няма да стане!

— Тихо, Маги. Ще стане. Ако за момент забравиш моминския свян и помислиш разумно, как по-добре да разпръснем всякакви съмнения относно нашия съюз от това да спим в една стая и цялото домакинство да го знае?

— Няма да стане!

— Тихо, Маги — отново й нареди той. — Отделните спални са подходящи за у вас, не че щях да допусна подобно нещо, ако наистина бяхме женени…

— Да го допуснеш?! — прекъсна го тя.

— Но тук всички са наясно, че сме само гости за кратко — продължи той, без да й обръща внимание — и че не смятаме да оставаме. Всички с изключение на баща ми, който дори не е в съзнание.

Маргарет и това не смяташе да обсъжда. Виждаше как очите му се мъчат да различат формите й под сапунената пяна.

— За последен път ти казвам: излез от банята ми! Щом непременно трябва да обсъдим къде ще спим, бъди така любезен и ме остави да си довърша ваната.

— Любезен ли? — разсмя се Себастиян. — Не вярвам, че все още съм способен на любезности, Маги. Но щом това ще ускори нещата… — Той се обърна, но след миг пак се завъртя и очите му я пронизаха.

— Имаш разкошни гърди, Маги.

Затвори вратата, преди тя да се е разпищяла, и застана отвън. Маргарет почака малко, за да се увери, че той няма да влезе отново, и излезе от ваната. Не губи време да се подсушава. Държеше незабавно да покрие тялото си. Розовият пеньоар би трябвало да свърши работа, тъй като дрехите й бяха в спалнята.

Здраво завърза колана и потрепери от ярост. Облегна се на вратата и на няколко пъти вдиша дълбоко. Този мъж бе невъзможен. Как смееше да споменава гърдите й? Не знаеше как да се оправя с него. Той говореше и правеше каквото си поиска. Боеше се, че е живял твърде дълго сам, далеч от доброто общество. Беше забравил как да се държи в присъствието на една дама. Или просто не го интересуваше. По-вероятно второто.

Не се беше успокоила, но поне сърцето й вече не блъскаше така в гърдите. Затова още веднъж си пое дълбоко въздух и отвори вратата. Надяваше се, наистина се надяваше, че той е запазил някакво подобие на приличие и няма да я очаква в нейната спалня, за да довършат разговора, който на първо място изобщо не би следвало да водят. Глупава надежда.

Себастиян се беше настанил в отоманката, модна мека мебел с копринена дамаска в синьо и зелено. Тя беше създадена така, че човек да опре гръб на облегалката и удобно да протегне крака — любимата поза на Маргарет за четене. Отоманката беше създадена, за да може една жена да се отпусне тъкмо така. Съмняваше се, че Себастиян ще се побере, дори ако не се беше проснал както сега.

Беше скръстил ръце зад главата си. Държеше се прекалено като „у дома си“, без никакво намерение да си тръгва. Маргарет бе решена да заличи доволното му изражение.

Пое към отоманката, скръстила ръце пред гърдите си, и делово заяви:

— Случайно казах ли ти, че така няма да стане? Не може да прекараш нощта тук. Не ме прекъсвай — изсъска, когато той отвори уста да възрази. — Преструваме се на женени. Значи спокойно можем да се престорим, че си прекарал нощта при мен.

Той сякаш обмисли думите й, но после поклати глава.

— Няма да стане, драга. В коридора сноват твърде много слуги. Все някой ще ме види как излизам от стаята ти и на сутринта се промъквам.

— Глупости. Ти точно към такова впечатление се стремиш: че имаш достъп до мен по всяко време.

— Да, но не и ако си тръгна вечерта, и се върна на сутринта. Освен това, щом знаят, че ще нощувам тук, няма да ми дадат друга спалня, нали така? Следователно къде предлагаш да спя?

— Нима е нужно да питаш? — попита тя със злобна усмивчица.

Той се изсмя грубо.

— Прощавай, но конюшните и кучешките колибки не са ми по мярка.

— Не се държиш разумно, Себастиян.

Той бързо скочи и се озова пред нея. Маргарет не беше сигурна как точно стана, но в един момент той стоеше прекалено близко и се извисяваше над нея. Не я остави да помръдне. Улови я за раменете и я закова на място.

— Нека го обясня другояче — прошепна. — Продължиш ли да спориш с мен и да упорстваш, което аз лично намирам за доста стимулиращо, както вече ти казах, ще делим едно легло. Готов съм да се обзаложа, че след известно време, прекарано в моята компания, ще забравиш за всякакви спорове, защото ще си погълната от нещо много по-приятно. Затова се възползвай от тази възможност, докато все още имам някакъв контрол над похотта, която събуждаш у мен, и скрий изкусителното си тяло под завивките.

Себастиян я пусна и тя послушно изпълни заръката му. Не се поколеба, а се втурна към леглото. Там спря и го погледна яростно.

— Ти май не си нормален… — поде, но той я прекъсна:

— Маги, не ме предизвиквай.

Тя се пъхна под одеялото и го придърпа до брадичката си. Сърцето й биеше лудо, цялата трепереше. Нужни й бяха десет минути, за да се поуспокои.

Вероятно Себастиян беше чакал тъкмо този момент, за да подхвърли небрежно:

— Тази нощ ще спя на отоманката, но ако на сутринта се събудя със схванат врат, ще се редуваме.

Маргарет светкавично скочи от леглото, издърпа дебелата кувертюра и я метна на пода. Забеляза, че тя се приземи и разстла доста красиво. После се пъхна обратно под чаршафите.

Заповядай — надменно изрече. — Ако не се лъжа, веднъж на кораба Джон ми спомена, че редовно ви се е налагало да спите на земята по време на вашите пътешествия.

— Не и на пода в спалня — поправи я той. — Но си права, че вероятно е по-добре. Ами възглавница?

— Разбира се — благовъзпитано отвърна тя и му хвърли една възглавница. — Нещо друго?

— Боже Господи, как може да ми задаваш такъв въпрос! — разгорещи се той.

Маргарет се изчерви и отказа да го гледа как се настанява на новото си легло на пода. Той престана да говори. Някъде посред нощ, преди най-накрая да се унесе в сън, тя осъзна, че Себастиян е успял да прекрати спора им доста ловко със заплахата си да я люби. Отвратителен тип! Не се съмняваше, че точно това е било намерението му.

Щеше да чуе мнението й по въпроса, но чак утре. Засега просто беше благодарна, че не е възпламенил сетивата й с повече възбуда, отколкото би могла да понесе.