Скиптър и чук

10. Под черния флаг

От току-що описаните събития отново бяха минали няколко години. Граф Хоенег отдавна беше освободен чрез дипломатическо посредничество от своята тъмница в Константинопол и се бе върнал в имението си.

С набраздено от тежки грижи чело, той седеше сега в кабинета си и гледаше писмото на една застрахователна компания, което лежеше пред него на масата и имаше следния дословен текст:

„Ваша светлост!

Ние се виждаме в невъзможност да проявим интерес към Вашето предложение относно заемането ни със застраховката на Вашите кораби и плаващи стоки. Причината за отказа ни се крие в необичайно високия риск от загуба, несъотвестващ на никаква застрахователна такса. Ние не можем да се освободим от опасението, че в случай на съгласие от наша страна няма да споделим съдбата на различните компании, доведени от деловите връзки с Вас до ръба на банкрута. В деня, в който получим достоверно съобщение, че на занаята на Черния капитан е сложен край, ние с удоволствие ще се предоставим на Вашите услуги.“

Графът сложи писмото настрана с горчиво изсмиване. Черният капитан и отново Черният капитан! Какви щети беше причинил вече този злокобен човек на къщата „Хоенег“! Вече десет кораба на норландската колониална компания бяха нападнати и плячкосани ведно с ценния си товар. И нямаше никакъв изглед да бъдат прекратени деянията на опасния пират.

Норланд беше насочила своето внимание към приходите от отвъдморски колонии и по почин на граф Хоенег — в тези неща той притежаваше особена далновидност — се бе сформирала компания, която бе предоставила средствата за закупуване и експлоатация на презморския имот. Графът беше участвал в учредяването със своето не незначително състояние и чрез хитри машинации бе съумял полека-лека да събере в свои ръце почти всички дялове на компанията. Печалбата, вливаща се в джоба на Хоенег от това доходоносно предприятие, възлизаше на милиони. Всемогъщият граф владееше кажи-речи цялата норландска търговия по море, а корабите, които се намираха по вода и носеха флага на тази страна, пътуваха в по-голямата си част по поръчения и сметка на графа.

Но ето че се появи — отначало мъгляв, после все по-определен — странен слух. Посред най-дълбок мир Турция бе получила „обявяване на война“, подписано от „Черния капитан“. Съответните учреждения изпървом се изсмяха, ала смехът скоро щеше да секне. Само след няколко дни пристигна съобщение, възвестяващо потъването на турски търговски кораб. Той бил нападнат в открито море от една малка фелука и след кратка отбрана превзет. Каперът откарал плячката близо до брега, където екипажът на търговския съд бил спуснат в лодки. После, още край, брега, плячкосаният кораб бил потопен заедно с товара.

Това бе началото на една водена с безпримерна дързост от страна на капера морска война. Портата полагаше всички усилия да се справи с този опасен враг, ала напразно. Какво помагаше, че корабите се осмеляваха вече само въоръжени да излизат в открито море. „Тигър“ им показваше, че ги превъзхожда във всяко отношение. Съобщенията за каперирани и потопени кораби се увеличаваха, да, създаваше се впечатление, като че мистериозният враг притежава дарбата да се появява на две, три места едновременно — така невероятно бърз бе в движенията си.

В Стамбул още умуваха какви мерки да вземат срещу „Тигър“, когато пристигна нова лоша вест. Една бойна корвета с двадесет и пет оръдия бе пратена на дъното от „Тигър“. По този път той бе описан не като фелука, а като тримачтова фрегата с клиперски такелаж — доказателство, че при „Тигър“ не се касае за един, а поне за два, ако не и за повече кораби.

Работата започваше да става сериозна и беше време да се сложи край на занаята на капера. Защото новините за събитията започнаха да се разпространяват в чужбина, макар Портата от съображение своя престиж всячески да се стараеше възможно най-малко да ги оставя да се процеждат. Цяла една флота потегли да лови Черния капитан, ала се върна с неизпълнена задача. Пиратът беше подушил работата и се бе оттеглил — къде, това така си и остана тайна. Той трябва да разполагаше с някое отлично убежище, осигуряващо му всички необходими средства, така че да е напълно независим от външния свят.

Също над личността „Черния капитан“ витаеше изпълнен с тайнственост мрак. Никой не можеше да каже кой беше той в действителност. Да, никой не можеше да се похвали, че се е виждал лице в лице с него. Мнозина твърдяха, че бил по херкулесовски сложен негър, други се изсмиваха над това и казваха, само един европеец можел да разполага с мореплавателските знания, които „Черния“ вадеше на бял свят, не липсваха обаче и суеверни морски труженици, които считаха капитана на „Тигър“ за самия Сатана.

Иначе цареше само настроение на признание, що се отнася до неговата храброст и рицарство. „Черния“ беше единственият капер, който не проливаше човешка кръв. Той показваше съвсем честно своя черен флаг и приближаваше, без един изстрел да даде. Отбраняваше ли се противникът, то той употребяваше действително оръжията си, предадеше ли се обаче, не му се случваше никаква беда. „Тигър“ го вземаше на буксир до най-близкия бряг и екипажът получаваше необходимите средства, за да се прибере в родината. Разказваха се дори няколко случая, в които Черния капитан можел да вземе на абордаж дадения кораб, ала се отказвал, за да съхрани живота на хората, и оставял плячката да отплава, разбира се, само за да я получи по-късно чрез хитрост в ръцете си.

Повече от година продължи тази най-странна от всички морски войни. Черния капитан старателно се въздържаше от всяко враждебно действие срещу друга сила, така че никоя държава не се виждаше принудена да се намеси някак. Затова толкова по-изненадани бяха хората, когато внезапно полетя по света новината, че „Черният“ бил каперирал два кораба на норландската колониална компания. Удивлението стана още по-голямо, когато застрахователната компания, имаща задължението да компенсира щетите, бе обезщетена до последния хелер от Черния капитан, но с изричното изискване да не сключва занапред никакъв застрахователен договор с колониалната компания. Всеки кораб на това ръководено от граф Хоенег предприятие, който срещнел, бил изгубен.

Работата бързо се разнесе и последицата бе, че застрахователните компании, към които графът се обръщаше, една след друга отказваха да сключват сделки с него. Хоенег направи отчаяни усилия да получи помощта на Англия, тъй като съзнаваше, че Норланд, чиято най-слаба страна бе марината, не можеше да излезе насреща на този ужасен противник. Но Англия отклони със съжалително вдигане на рамене. Тя отдавна гледаше със завист на процъфтяващата колония и посрещаше с тайно задоволство всяко отслабване на норландската търговия по море.

Ето как графът се видя принуден да разчита единствено на себе си и на своя интелект. Неговата компания бе регистрирала вече загубата на десет кораба. Какво да прави? Да се откаже от това доходоносно предприятие заради един-единствен човек? Смехотворно! Тук все пак трябваше да се намери някакъв изход! И той действително се намери. Хоенег тайно сключи договори с притежателите на няколко зюдерландски кораба. Отсега нататък те щяха да плават за сметка на норландската колониална компания. Черният капитан очевидно бе хвърлил око само на норландските кораби. Нека си хвърля! Щетите, произлезли от конфискацията на неговите норландски кораби, щяха богато да се компенсират от печалбите, които щеше да извлече от плаванията на зюдерландските кораби…

Така стояха нещата, когато пристигна писмото на застрахователната компания. Това беше последният безуспешен опит, предприет от графа в това отношение. Той замислено подпря глава с ръце. Кой, по дяволите, беше тоя тайнствен Черен капитан? И кого целеше да засегне работата, Норланд или само неговата собствена персона? Почти се създаваше впечатление, че са се прицелили в самия него. Защото на няколко пъти се бе случвало, че неговите съдружници, участващи — макар и с далеч по-малки суми — в презморското предприятие, бяха компенсирани от трета, неизвестна ръка за загубите, претърпени от конфискацията на корабите. Единственият потърпевш следователно бе само той! Но кой от тези, които бе превърнал в свои врагове, можеше да притежава властта, упражнявана от Черния капитан? Започна да прехвърля в мислите си всички онези, с които бе кръстосал враждебно пътища, ала ни един-едничък не отговаряше на способностите, демонстрирани от Черният капитан. Работата засега все още бе загадка, чието разрешаване трябваше да предостави на бъдещето.

Графът беше смутен в мислите си от влезлия слуга.

— Милостиви господарю, капитанът на „Чайка“ моли да бъде приет.

Графът подскочи с вик на радост.

— Капитанът на „Чайка“? Не го очаквах толкова скоро. Пусни го да влезе!

Слугата се отстрани и един висок мъж, в когото от пръв поглед си личеше морякът прекрачи прага.

— Добре дошъл, капитан Хофман! — посрещна го графът. — Вече се върнахте от пътуването?

— Ай, ай, хер граф! Вчера пристанах с моята „Чайка“.

— Благополучно ли беше плаването?

— Не, Ваша светлост!

Това „не“ беше речено с такова силно натъртване, че Хоенег го погледна удивено.

— Какво искате да кажете? Да не би корабът ви да е претърпял морска авария и сега се нуждае от поправка?

— Не, „Чайка“ пристигна в добро състояние.

— Бе, ама вади си най-сетне езика, де! Какво нещастие ви сполетя?

— Товарът е изгубен.

Графът пребледня. Шокиращата новина така го удари в краката, че трябваше да седне.

— Изгубен! — прогъгна. — Аз… аз не ви разбирам. Какво… какво искате да кажете с това?

Капитанът го погледна с израз на съчувствие.

— Черният капитан реквизира вашия фрахт.

Известно време бе тихо между двамата. Графът първо трябваше вътрешно да асимилира значението на тези думи.

— Черният капитан! Все отново Черният капитан! — промълви сетне той мъчително. — Но как е възможно? Как е могъл да знае, че се намирате в моя служба?

— Тук ме питате прекалено много, хер граф! Нямам си никакво понятие. Работата все пак беше грижливо държана в тайна.

— Този мерзавец! Той значи дръзва да напада и зюдерландските кораби! Разказвайте!

— Въжето скоро ще бъде достатъчно развито. „Чайка“ беше стигнала ширината на Азорите, когато бе съобщено за един голям тримачтов, който плаваше с една направо чудовищна бързина по килватера ни. Още никога не ме е подслонявал кораб, развиващ подобна скорост. Когато наближи, можех да различа през тръбата цвета на платната. Бяха черни. Аз естествено веднага предугадих къде съм. Такъв бърз кораб с черни платна притежавал Черният капитан. Но това познание не ми отне хладнокръвието, понеже беше известно, че той напада само турски и норландски кораби. Та указах значи спокойно на кормчията да спазва досегашния курс. В противен случай щях да възбудя подозрението на капера. С напрежение наблюдавах неговото бързо приближаване. Когато бе отдалечен само на една морска миля, даде с изстрел заповед да легна в дрейф. Аз се подчиних и…

— Не бивало е да го вършите! Трябваше да направите опит да се отскубнете.

Капитанът се ухили с превъзходство.

— Да ме прощавате, хер графе, ама не ги разбирате вие тези работи. За отскубване на можеше и да се мисли. Вие именно не познавате Черния капитан.

— Но сте можел да се отбранявате.

— Наистина ли го мислите? Дори „Чайка“ да беше въоръжена с оръдия, пак нямаше да може да се мери с големия тримачтов. Не, Ваша светлост, моят начин на действие беше единственият правилен.

— Разказвайте по-нататък!

— През тръбата не забелязах жива душа на борда, един-едничък мъж висеше на бакбордните ванти. И ето че като под магически удар паднаха всички ветрила и тримачтовият описа около нас елегантна дъга.

„Кораб, ахой! Какъв съд?“ — викна към нас мъжът от бакбордните ванти.

„Бриг «Чайка», капитан Хофман“ — дадох аз за отговор.

„Тук «Тигър» на Черния капитан! Елате веднага на борда!“ Как трябваше да постъпя, хер графе? Пред лицето на двайсет оръдейни амбразури да откажа да се подчиня на заповедта? Сметнах го за напълно изключено. Та наредих значи да спуснат лодката и след пет минути стоях на борда на капера. Все още не виждах хора по палубата с изключение мъжа от вантите, който междувременно бе слязъл и сега тръгна към мен. Беше облечен изцяло в черно и носеше на лицето си също такава маска, така че чертите му не можеха да се разпознаят. Той не ме остави задълго в неяснота относно онова, което искаше от мен.

„Вие сте нает от норландската колониална компания, хер капитан? Не отричайте, аз съм точно осведомен. Ще ми е жал, ако бъда принуден да стъпя на вашия кораб.“ „Какво желаете от мен?“ „Желая пратката на тази компания, която сте натоварил.“ „С какво право си позволявате…“ „С правото на по-силния — прекъсна ме той. — Капитане, ще бъда откровен с вас. Аз не съм враг на Зюдерланд и нито враг на Норланд, а воювам с граф фон Хоенег, в чиято гибел съм се заклел…“

— Стой! — извика графът, който бе слушал с израз на крайно напрежение. — Не попитахте ли мъжа как се е стигнало дотам, че да се държи като мой враг?

— Аз действително му поставих един въпрос за това отношение, ала той се направи, че не го е чул. Но позволете да разкажа нататък!… Аз естествено повдигнах протест срещу всяка употреба на сила. „Черният“ ме остави спокойно да се изкажа, но когато свърших, рече: „Хер капитан, вие стоите понастоящем в служба на Норланд и поради това би трябвало да ви третирам като мой враг. Но аз ще проявя готовност да пощадя кораба ви, при условие че ми предадете стоката си. В този случай никое от моите момчета няма да стъпи на вашия съд. Противопоставите ли се обаче на желанието ми, което не бих искал, ще бъда принуден с оръжие в ръка да предам емфаза на думите си. Значи размислете и решавайте бързо!“ Ваша светлост, вие вероятно ще съумеете да се поставите в моето положение. За мен имаше само един избор, а именно да отстъпя пред силата. Ето как не му мислих дълго, а дадох необходимите заповеди. След няколко минути лежахме борд до борд и моят екипаж се труди в продължение на десет часа с пот на челото да намести нашия товар в трюма на капера. През туй време мъжете от командата на „Тигър“ стояха край нас с извадени пищови, готови при най-малкия признак на съпротива да загърмят. Но да скъся нещата! Преди да напусна вражеския кораб, „Черният“ пристъпи към мен. „Хер капитан — каза със спокоен, почти приятелски тон — този път пощадих кораба ви. Но за в бъдеще се пазете да се грижите за гешефтите на граф Хоенег! Аз не го желая, разбирате ли? И за да можете да се оправдаете, ще ви помоля да му предадете едно послание.“ И той ми връчи ей това писмо.

Графът огледа любопитно „посланието“, което капитанът сложи в ръцете му. Дали съдържаше то разрешението на загадката и даваше ли разяснение относно личността на „Черния“?

— Благодаря ви, хер капитан. Вашата вест беше лоша, но признавам, че другояче не сте могъл да постъпите. А сега ме оставете сам! Трябва да обмисля нещата на спокойствие.

Капитанът напусна с кратък поздрав стаята, а Хоенег зае място край писалището си. Известно време държа писмото в ръка, сякаш се страхуваше да го отвори. После грабна с отривисто движение ножа за хартия, за да отстрани обвивката.

Посланието съдържаше малко, с енергично изписани букви думи, ала графът като че се нуждаеше от цяла вечност, докато схване смисъла им. Дълго време се взира отнесено в листа в ръцете си. Най-сетне го сложи на масата. Беше станал много блед и едри капки пот оросяваха челото му. Затвори очи и главата му клюмна като под тежък товар върху гърдите. За какво мислеше? Сенки от миналото, които отдавна беше забравил, ли се появяваха, за да го измъчват? Или чуваше Ангелът на отмъщението да приближава с прокрадващи стъпки и да спира пред неговата врата, готов всеки миг да влезе?

Писмото, предизвикало такава обърканост у Хоенег, гласеше следното: