Скиптър и чук

5. Една страховита сватбена нощ

Няколко дни по-късно един керван, състоящ се от четиридесет ценни ездитни камили и също толкова товарни, се придвижваше през източната окрайнина на Либийската пустиня. Малко пред него един млад мъж в облекло на мамелюк яздеше един от онези великолепни арабски баккара-коне, които притежават подобен на свила сребристосив косъм и никоя друга порода не ги надминава. Сенките вече бяха по-дълги от животните и ездачите, слънцето бе изминало по-голямата част от своята дъга и бе желателно скоро да се стигне до някое място за отдих или до целта на пътешествието. Но ето че най-предната хеджин [65] внезапно изпъна далеч напред дългия си врат, пое през ноздрите издълбоко въздух, даде да се чуе висок, пронизителен рев и се втурна после напред като подета от ураган. Мъжете нададоха ликуващ вик и полетяха с животните си по същия ускорен начин. Хеджин беше подушила наситения с влага въздух на нилската долина и скоро керванът се спускаше в тръс по пясъчните хълмове, ограничаващи я от запад, надолу към зеленеещата, ухаеща низина.

— Сиут! — извика ездачът на сребристосивата кобила. — Отивайте в кервансарая и чакайте там заповедите ми!

Той отпусна юздите на кобилата и полетя встрани от другите покрай реката към къщата на кахведжията. Абд ел Оман тъкмо стоеше пред вратата си. Като видя ездача да профучава край него, той промърмори в брадата си:

— Омар Батху, мамелюкският княз, който е по-богат и от самия хадиф! Той ще навести Шейх ер Реисан.

Правилно предположи, защото ездачът възви в портата на Саид Абдаллах, стрелна се през градината в двора и спря пред стълбището, водещо до дивана на най-изтъкнатия от корабните капитани. Трябва да бе много добре запознат с терена.

Тропотът от копитата на коня му не бе останал недоловен. Няколко слуги притичаха, а горе се отвори една врата, от която излезе стопанинът на къщата.

— Абдаллах!

— Батху!

Едва бяха отзвучали виковете и двамата мъже се намериха в обятията си.

— Благословена да е мисълта, която те водеше при мен — поздрави Абдаллах пришелеца. — Влез и бъди добре дошъл!

Броени мигове по-късно те седяха с димящи лули пред уханната мока.

— Минаха месеци, откак не съм те виждал у дома си. Къде си пренасял шатрите си?

— Ту насам, ту натам, където се отваряше работа за ятагана. Пожънахме победи и направихме много плячка, защото Аллах обича сърцатите и благославя техните пътища. А ти? Как са близките ти? Къде е Катомбо, храбрецът, и как се чувства… Зобейде?

Последните думи бяха изречени тихо и почти плахо.

— Катомбо отплава със сандала за Асуан, а Зобейде… тя… тя е…

— Зная, че мъжът не бива да говори за своите жени, но за Зобейде аз все пак имам право да те питам: тя ме обича и ти я сгоди за мен. Аз идвам днес, за да се оженя официално за нея и да я отведа в палата си в Кайро като единствената жена, която някога ще взема. Камилите, които носят моите брачни дари, вече лежат в кервансарая.

— Приятелю, голяма сърдечна мъка се настани в моя дом, защото Зобейде изчезна.

— Изчезна?

Мамелюкът скочи, запрати лулата в най-отдалечения ъгъл и сложи ръка на дръжката на закривения ятаган.

— Да, изчезна.

— Тогава тя е отвлечена, защото Зобейде драговолно никога няма да избяга. Кой е шейтанът, който го е сторил?

— Аз седмици наред търсих напразно, докато накрая Катомбо се върна от Бахр ел Асрак и само час по-късно откри името на похитителя.

— Да, Катомбо е умен, дързък и храбър, той е мой приятел. Но кажи, кой е разбойникът? Аз трябва да видя неговата глава в нозете си.

— Той е могъщ мъж, до чиято глава не са в състояние ятаганите на хиляди да се доберат…

— Хайде назови го, де! — викна Батху, тупвайки крак. — В името на всички шеятин [66] на пъкъла, аз трябва да знам името му!

— Чуй го: Хамд ел Арек, мюдюрът на Асуан.

— Тоя ли? Галеникът на хадифа? Дано всички джинове [67] го яздят във въздуха, та разчленен да изпопада в Джехенната [68]! Ти какво стори?

— Поисках самият да отида и я изискам от него…

— Той щеше да нареди да те удушат — пресече го на думата Батху.

— Но Катомбо ме помоли да пратя него.

— Тук е имал право. Ако някой може да я върне, то това е той, но ако аз…

Беше прекъснат, защото вратата се отвори и влезе Саваб.

— Салам ’алейк, ефенди, мир на теб!

— Саваб! — провикна се Абдаллах и сега и на него му изпадна лулата. — Ти идеш от Асуан. Какъв хабер носиш?

Мамелюкският княз се втурна към него и го улови за рамото.

— Да, кажи бързо! Благополучно ли стигнахте до Асуан?

— Да, сихди. Ние отидохме дотам, за да си доведем Зобейде на нашия Шейх ер Реисан.

— И постигнахте ли го?

— Сихди, аз се казвам Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел…

— По Шейтана да върви името ти! Аз искам да знам дали ви е провървяло, или не!

— Ако ме оставиш спокойно да се изкажа, ще го узнаеш най-бърже.

— Тогава говори!

— Аз се казвам Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Нур и каквото веднъж поискам, го извършвам.

— Хамдулилах! (Хвала на Аллах!) Значи сте я видели?

— Да, изпървом я видя сихди Катомбо, когато бе седнал на дувара, аз я видях сетне, когато…

— Стига сега! Кажи само най-напред това едничкото: Водите ли я?

— Естествено! Аз тръгнах да греба напред с малката лодка, за да ви доложа.

— А Хамд ел Арек, какво каза той за тая работа?

— Какво е казал, не можахме да чуем, защото кюти като пленник в каютата.

— Мюдюрът?

— Мюдюрът! Сихди Катомбо го плени с всичките му хора на сандала.

— Това звучи направо невероятно. Разправяй!

Добрият Саваб начена своя мъчен доклад. Продължи дълго, докато той, прекъсван от стотици и стотици въпроси, стигна до края. Едва бе свършил и откъм реката се разнесе пищовен залп като знак, че сандалът е пристигнал.

Саид Абдаллах и Омар Батху се завтекоха незабавно нататък. Саваб и присъстващите слуги ги последваха. Корабът беше хвърлил носовата котва и грациозно завърташе кърма към брега. Минута по-късно всички — господари и слуги — наскачаха на борда.

Зобейде коленичеше, обхваната от дълбоко вълнение, в шатрата си. Баща й се втурна натам, хвърли се до нея и я притисна безмълвно до гърдите си. На задната палуба се поздравяваха Катомбо и Омар Батху. Слугите приветстваха моряците с „добре дошли“. Беше сцена, която е невъзможно да се опише. Суматохата се оправи чак когато Зобейде излезе от шатрата, водена за ръка от баща си, за да отиде на сушата. Той я поведе към Омар Батху.

— Ето, вземи я, за да се ожените днес, тя и ти. Нека бъде твоя и поради това ти самият трябва да я отведеш в дома на нейния баща!

Омар улови ръката на Зобейде, помогна й да се прехвърли през борда и я поведе. Всички присъстващи бяха удивени от поведението на Абу ер Реисан, което напълно противоречеше на мохамеданските адети. Сега той пристъпи към Катомбо и му подаде двете си ръце.

— Сине мой, позволи по-късно да ти благодаря! Ти се учудваш на моето държане, ала ти имаш на борда си пленници, а яростта на избухливия Батху едва ли щеше да може да бъде обуздана, ако съгледаше мюдюра. Ние трябва бързо да действаме. Какво ще ме посъветваш?

— На твоята дъщеря нищо не се е случило. Ето защо се откажи от едно лично отмъщение и се задоволи с това, да се оплачеш от мюдюра на вицекраля! Посегнем ли на него и хората му с оръжие в ръка, ние сме изгубени, тъй като хадифът ще изслуша не нас, а него.

— Твоите слова са мъдри и аз ще ги последвам. Къде са пленниците?

— Мюдюрът се намира в каютата, а хората му съм запрял в предния трюм.

— Дай им свободата! Там отсреща лежи една барка, която отива за Кайро. Нека нашите хора прехвърлят на нея всичко, що му принадлежи, а после да отведат и него самия. Ти взе ли им оръжията?

— Да.

— Върни им ги! Свободният мъж не познава по-голямо унижение от това, да му бъдат ограбени оръжията.

— Не е ли по-добре да им бъдат предадени едва на барката?

— Не, Катомбо! Или мюдюрът трябва да си помисли, че се боим от него? Нека неговият лик се изчерви от срам, когато види с каква вежливост се отнасяме към похитителя на моето дете.

— Не ми е приятно да го сторя, но щом ти повеляваш, ще се подчиня.

Той заповяда да бъдат донесени оръжията и после даде знак да отворят люка, водещ към предния трюм. Той самият избута резето на каютната врата.

Като някой ранен тигър изскочи навън Хамд ел Арек. Забелязвайки обаче броя на присъстващите, се обърна, пристъпи към фалшборда и се престори, че нищо не е видял. Неговите придружители се изкачиха на палубата, само евнухът липсваше още.

— Вие сте отново свободни — оповести Саид Абдаллах. — Вземете си оръжията!

Той взе пищовите, ятагана и ножа на мюдюра и се приближи към него.

— Хамд ел Арек, прибери си каквото ти принадлежи!

Заговореният посегна, без да се обръща. Междувременно Катомбо се сети за евнуха. Той заповяда да изведат и него и един от хората му се спусна долу да го освободи. Когато негърът се появи от люка, лицето му предлагаше отвратителна гледка. Дамгите, произхождащи от Катомбо, се бяха разпукнали, една неописуема ярост обезобразяваше допълнително неговите черти. Очите му потърсиха Катомбо и едва го съгледал, той изтръгна един нож от пояса на най-близкостоящия до него и се втурна към рейса.

Катомбо бе извърнат и си нямаше представа за нападателя, докато един всеобщ крясък не му обърна внимание. Но щеше да е твърде късно, ако Саид Абдаллах не се бе хвърлил помежду им. Той сграбчи черния за ръката, за да предварди удара, ала яростта придаваше на нападателя необикновена сила, той се изтръгна и резна Абдаллах по бузата, от която веднага рукна кръв. Раненият отстъпи крачка назад, метна се после с всички сили върху него, изтръгна му ножа и го заби до дръжката в гърдите му.

Тогава мюдюрът извиси ръст.

— Кръв? Да, вие ще имате кръв! Върху тях, избийте ги!

Той запъна пищова и се прицели в Абдаллах. В мига на изстрела този се хвърли настрани и изтръгна от Катомбо един от неговите пищови. Изстрелът беше пропуснал. Сега из ръцете на Абдаллах се проблесна и мюдюрът рухна на палубата, улучен в челото. При падането на водителя им асуанците надигнаха един ужасяващ вой и се втурнаха към сиутците. Завърза се всеобща битка, която завърши, наистина, с пълното поражение на хората на мюдюра, ала донесе и на техните противници някои рани.

Всичко това се бе случило за по-малко от пет минути. Омар Батху, мамелюкът, бе отвел Зобейде в къщата. Внезапно чу изстрели и бойни крясъци. Завтече се нататък, ала битката вече бе решена. Току-що бе повален последният асуанец.

— Аллах акбар, какво стана? — попита той. — Кой даде оръжия на пленниците?

— Аз — отговори Саид Абдаллах унило и все пак горящ от бяс от сцената, която предлагаше залятата с кръв и покрита с трупове палуба.

— Ти? Защо?

— Исках… Машаллах, аз извърших най-голямата си грешка в живата.

— Право каза, защото виждате ли там гавазите и мъжа отпреде им? Кой е той?

— Казшефът [69].

— Тогава позволи да си тръгна! Ако искам да ви спася, не бива да бъда заварен тука.

Естествено хората от града също бяха чули изстрелите и данданията от битката. Всичко това привлече вниманието на казшефа и той приближи със своите гавази, за да се заеме с разследване на делото. Качи се на борда и поздрави с физиономия, от която лъхаше лошо настроение.

— Шу сар хене? (Какво се е случило?)

— Битка, както виждаш — изръмжа Абдаллах.

— Между кого?

— Между асуански мъже и мои моряци.

Казшефът хвърли един поглед наоколо и разпозна трупа на мюдюра.

— Ремаллах? Кой е това? Не е ли Хамд ел Арек, мюдюрът на Асуан?

— Той е.

— Кой го уби?

— Аз. Той пръв стреля по мен.

— Можеш ли да го докажеш?

— Всички тези мъже са мои свидетели.

— Те не чинят нищо, защото са участвали в битката. Как се е озовал мюдюрът на твоя сандал?

— Поискал да пътува с него до Кайро.

— Значи е бил гост на кораба ти, а ти си му проводил смъртта! Трябва да те арестувам.

— Почакай по-напред, додето узнаеш всичко! Катомбо, разправи му!

Катомбо, който кървеше от една тежка рана в ръката, пристъпи напред и направи сбит, но достатъчно ясен доклад за всичко случило се. Този разказ, изглежда, смекчи строгостта на служителя. Той се обърна към Абдаллах.

— Не знаеше ли, че мюдюрът е приятел на хадифа? Аз не мога да го подведа под отговорност, защото е мъртъв. Но ти за съжаление ще почувстваш закона с цялата му суровост.

Докато той си правеше необходимите записки, ранените, които не биваше да се отдалечават, бяха временно превързани. Случаят му предлагаше добра възможност да се отличи в качеството си на полицейски служител. Ето защо той се залови извънредно прилежно за работа и почти наближаваше вечер, когато най-сетне произнесе решението си.

— Саид Абдаллах, аз не желая да те арестувам, защото ти си бил тежко засегнат и оскърбен, но ще надзиравам теб и хората ти, за да не липсва никой, когато ви призова пред съда. Този сандал не бива да напуска пристанището, докато не пристигне комисия от Кайро. Мъртъвците ще бъдат погребани веднага щом ги види кадията. Живите асуанци обаче ще прибера при мен като арестанти… в името на хадифа и закона!

С важна официална физиономия той кимна на Абдаллах и Катомбо и напусна сандала, оставяйки двама гавази като стража. А Шейх ер Реисан се обърна към Катомбо:

— Ти беше прав, сине мой, дето не желаеше да им дадеш оръжията. Аз бях толкова радостен, като видях отново детето си, а сега крилото на Смъртта се простря над моята радост. Ти също си ранен. Вместо да ти благодаря за верността и любовта, които си ми отдал, аз станах причина да тече кръвта ти.

— Ефенди, не говори така! Хайде вкъщи, където те очакват с копнеж!

Те се запътиха към къщата. На портата стоеше Омар, мамелюкският княз.

— Как мина? — попита той.

Саид Абдаллах му разказа резултата от полицейското разследване.

Омар Батху се умисли.

— Знаеше ли казшефът, че съм бил преди него на сандала? — осведоми се той.

— Не каза нищо.

— Тогава е възможно цялото ти имущество да бъде спасено!

— Мислиш, че е изгубено?

— Считам го за много вероятно. Казшефът трябва да направи незабавно донесение до хадифа, тъй като Хамд ел Арек беше негов любимец. Той навярно още днес ще прати някой благонадежден вестител до Кайро, а какво ще последва оттам, можеш да се досетиш. Хадифът е справедлив, а ти си богат; справедливостта се нуждае от богатство, ако иска да просъществува. Тя ще протегне своята ръка към Сиут, за да те освободи от мамена, застрашаващ спасението на душата ти. Може би той даже съвсем ще освободи душата ти от връзките на тялото, които я препятстват да се въздигне нагоре към Аллах. Ела горе на твоя диван, за да поговорим по-нататък по тази работа!

Те прекосиха двора и изкачиха стъпалата. В селямлъка на Абдаллах бяха посрещнати от двете момичета, които се заеха най-напред с ранения си баща. Катомбо наблюдаваше затрогнат детинската загриженост, с която Айша обработваше раната. Но най-ощастливен остана от ужаса на любимата при неговото собствено, тежко нараняване.

— Катомбо! — прошушна тя, пристъпвайки неволно една крачка към него.

Саид Абдаллах чу ужасения възглас.

— Не се притеснявай, дъще — рече той, като я улови за ръката й посочи най-напред Омар Батху. — Този мъж силно желае ръката на сестра ти, няма защо да се боиш от него. И спомняш ли си обещанието, което ви дадох, когато Катомбо тръгна за Асуан, за да ни доведе Зобейде? Аз се заклех, че ти ще станеш негова жена, ако му се удаде да ми върне отвлечената дъщеря? Иди при него, отведи го в неговите покои или в твоя харемлък, защото ти си негова жена. Той няма да плаща цената за теб, а ще бъде мой син, който един ден след моята смърт ще си подели с Омар Батху наследството ми!

Тогава мамелюкският княз пристъпи по-близо и сложи ръка върху неговата.

— Саид Абдаллах, ти знаеш, че притежавам съкровища, както малцина от живеещите край Нил или в пустинята. Дай цялото си имущество на Катомбо, той е достоен за него и го е заслужил. А на мен дай Зобейде, защото тя самата ме прави по-щастлив от всичкото ти злато и скъпоценни камъни. Там долу в сарая са камилите с даровете, които ти донесох за Зобейде. Позволи да отида да ги взема!

— Защо да вземам от теб съкровища, след като даже собствените си не мога да съхраня?

— Ти ще ги съхраниш. Повикай кадията, за да сключи веднага нашите бракове!

Саид Абдаллах кимна в знак на съгласие и плесна ръце.

Един слуга се появи и прие заповедта му.

— Та ’ала! (Ела!) — прошепна сега Айша.

Нежно и боязливо улови ръката на Катомбо й мина с него през вратата, водеща към нейния Харемлък. Там той трябваше да се настани на един диван, след което тя прегледа и превърза раната му. Нейната загриженост му подейства благотворно и той попита тихо:

— Мислеше ли за мен, когато бях в Асуан, Айша, и вярваше ли, че ще върна обратно Зобейде?

— Не съм се съмнявала в това, защото зная, че си в състояние да постигнеш всичко, с което веднъж си се заел.

— Така трябва да бъде: мъжът трябва да вярва в любовта на своята жена, а тя — в силата на мъжа си! Твоята любов е истинска и сърдечна и ще направи двама ни щастливи. Задръж я здраво, Айша, защото ще настъпят лоши дни! Самумът [70] се извива над нас и опасността от смъртта се носи насреща ни като талазите на голям водопад, който заплашва да погълне всичко. Ще останеш ли силна и храбра до мен? Ще се довериш ли на Аллах, който бди в небето, и на мен, който бих дал хиляда живота, за да защитя твоя?

— Доверявам се на него и на теб!

Той обви ръка около талията й и се взря дълбоко в красивите очи, които толкова ясно и открито гледаха в неговите.

— Благодаря ти. А сега нека идва каквото си ще, ние ще бъдем подготвени, а не обезверени.

Звездата, към която някога бе вдигал поглед с любов, бе залязла в небитието — Лилга беше забравена, а на небето сияеше една нова светлина, чийто блясък никога не можеше да го подведе.

Така седяха заедно дълго, докато завесата тихо се открехна и се появи Зобейде.

— Елате, кадията е тук!

— Не трябва ли да се накиприм? — попята Айша.

— Не. Татко каза, нямало време за това.

Те напуснаха покоите и влязоха в помещението, където служителят бе седнал на пода до Абдуллах и Омар Батху, за да изпуши „Наргилето на встъплението“. Той се надигна, поклони се дълбоко на влезлите и седна после отново в достолепна поза. Катомбо също зае място и пое лулата, която един от робите му подаде. Двете момичета седнаха с подвити колене и плътно забулени на възглавниците, сложени на килима за тая цел.

Мълчанието продължи, докато кадията изпуши лулата си. Най-сетне той я сложи настрана и се прокашля като знак за начало на церемонията. Започна със свещената Фатиха, която е първата сура от Корана и при никоя важна работа не бива забравяна от мюсюлманина:

— „С името на Всемилоствия и Милосърден Аллах! Слава на Аллах, Господаря на световете, Всемилоствия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден. Пред Тебе се прекланяме и от Тебе очакваме помощ. Води ни по правия път, Пътя на тези, които си благословил, не пътя на заблудените и заслужили Твоя гняв.“ [71] Нека започнем с Омар Батху, великия и опасен емир на мамелюците!

Омар се надигна, кадията сложи един пергаментов лист на коляното си и посегна към калема, за да се заеме с необходимите бележки.

— Ел исм ел керим? (Как е твоето сияйно име?)

— Омар Батху.

— Как се казваше твоят баща и бащата на баща ти?

— Моят баща беше мамелюкският принц Каман Ибн Аку ел Арат Бен Омманам. Неговият баща беше прочутият княз Пехлеван Аку ел Арет Бен Омманам, когото великият Султан ел Кебар [72] обичал.

— Как е името на твоята майка?

— Истинският вярващ не назовава пред друг името на една жена. Тя беше сестрата на султан Агеб Нураддин от Табриз.

— Виждам, че ти си един строго спазващ вярата син на Пророка. Можеш да си седнеш.

Сега той се обърна към Саид Абдаллах:

— Как е пълното ти име?

— То гласи Саид Абдаллах Бен Халал.

— Коя от дъщерите си искаш да продадеш на Омар Батху?

— По-голямата.

— Колко ти дава той за нея?

— Цената лежи в сарая, за Саид Абдаллах тя е без значение.

— Имате ли още нещо да отбележите?

— Не.

— Тогава поставете имената си под това, което записах!

Това стана и после кадията се обърна към Катомбо:

— Сега нека приказва младият рейс! Как е твоето достойно за възхвала име?

— Катомбо.

— Не е ли то по-дълго?

— Не.

— Как е името на твоя баща?

— Аз не го познавам.

Кадията направи движение на най-голяма изненада. Ако в Ориента не е вече препоръчително да притежаваш само едно единствено име, то е голям резил да не познаваш баща си.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ти не знаеш името на твоя баща?

— Не!

— Как се е казвал бащата на баща ти?

— Това също не знам.

— Чия дъщеря беше твоята майка?

— Не познавам нито нея, нито нейния баща.

— Аллах акбар! Аллах дава на всяко дърво неговото семе и на всяко животно неговия създател, на теб той обаче не е позволил да видиш своя баща. Ти си нещастен сред децата на земята и изоставен сред синовете на хората! Какво да пиша, като нямаш баща?

— Пази си езика, о, кади, защото не съм свикнал да слушам неща, които не ми отърват! Аз съм бил отвлечен от баща си още когато не съм можел и да ломотя. Кой е виновен за това, аз или ти?

— Ти не и аз също не!

— Аллах просветли разсъдъка ти, та различи правилното. Защото значи говориш думи, които ме оскърбяват? Пиши името на този, дето после стана мой баща!

— Кажи го тогава!

— Неговото име гласи: Канаведа ел Важда ел Боанжари! — отговори Катомбо, като предаде доколкото бе възможно на арабски името на своя циганки баща редом с неговия ранг.

— А коя беше майка ти?

— Тя беше ваджина, която ще рече княгиня при народа на ломбардците.

— Аллах да те благослови, сине мой, защото ти си имал велики и прославени родители. Но те трябва да са живели в някоя много далечна страна, защото думите, които каза, не се отнасят до територията на Ел Араб.

Катомбо добре се предпази да му даде някакво обяснение и ето как кадията се обърна отново към Саид Абдаллах:

— Твоето име аз вече изписах. Коя от дъщерите си искаш да дадеш на този Катомбо Ибн Канавела ел Важда ел Боанжари за жена?

— По-малката.

— Какво дава той за нея?

— Той плати за нея цена, каквато може един крал да даде. Аз не съм дирил сметка.

— Имате ли още нещо за отбелязване?

— Не.

— Тогава напишете имената си на тоя пергамент!

Това стана. Кадията прибави своя печат и подпис и подаде на Омар Батху и Катомбо по един от документите. После се надигна.

— Станете, защото аз изпълних своята служба, и ние ще изречем Ел Кадир, деветдесет и седмата сура на Корана.

Всички се подчиниха, също жените, и кадията заизрича:

„С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Наистина, Ний го (Корана) низпослахме през Нощта Кадир. И знаеш ли ти каква е Нощта Кадир? Нощта Кадир е по-драгоценна от хиляда месеца. Долитат ангелите и Духът (Джебраил) през тази Нощ, удостоени с позволението на техния Господар и с повелите за всякакви предначерталия. Мир е Тя, чак докато се пукне зората.“ [73]

Той остави кратка пауза и после прибави:

— На вас, мъже, сега стои открит пътят към харемлъка на вашите жени, водете ги натам, където те за вас да бъдат като хуриите на Дженнет, за да ощастливяват вашите сърца и подсилват крайниците ви за битките и кахърите на живота!

Двете новосъчетани двойки напуснаха покоите. Саид Абдаллах остана с кадията. Той бръкна под възглавницата си и измъкна една кесия, през бримките на която лъщеше бляскаво злато.

— „Нека твоята ръка бъде отворена за брата и щедро да дава на слугата на Пророка!“, казва Коранът. Ето, кади, вземи каквото ти се полага!

Служителят грабна кесията с окрилена от радост физиономия. Той помълча за миг, сякаш се бореше с някакво решение, сетне попита:

— Ще дадеш ли на мъжете на твоите дъщери днес тържество, както е обичайно сред децата на Пророка?

— Не. Над мен дойде горест и сърдечна мъка над цялата къща. Ти си кади и сигурно знаеш какво искам да река.

— Зная го.

— Казшефът ли ти го разказа?

— Той беше при мен. — Кадията се поколеба пак за миг, ала богатият дар го бе направил общителен, затова прибави полугласно: — Той ме натовари със своята служба за толкова дълго време, колкото ще отсъства. Той ще отпътува в полунощ с твоя кораб за Кайро.

— С моя кораб? Но той не е идвал да го наеме.

— Той няма да го наеме. Затова ще се качи още в полунощ с десетина гавази на твоя сандал, за да отплава с него баш както си е, та хадифът да видел всичко със собствените си очи.

Саид Абдаллах се изплаши, защото не можеше да се съзнае от тези мерки, че гибелта му е предрешена.

— И на теб остави заръката строго да вардиш мен и хората ми?

— На’ам, якеса. (Да, така е.) — Той отправи очи със смигване към Абдаллах, приведе се напред и нашепна: — Колко е ценна за теб свободата ти?

— Каква стойност има за теб животът на казшефа?

— Виждам, че ти си един умен мъж, о, Абу ер Реисан. Кажи ми открито мислите си!

— Ти ще си казшеф, ако той не стигне до Кайро и никога не се върне от своето пътуване.

— Твоите мисли са и моите. Говори по-нататък!

— Кое стои за теб в по-висока цена, моето погубване или този пост?

— Аллах да дари теб с всички блага, а мен — с мястото! Но той ще се върне и ти ще умреш!

— Мислиш ли, че Саид Абдаллах се бои от един джелат и с робско смирение ще си подложи главата под ятагана му? Кой ще ме надзирава до полунощ, ти или той?

— Аз, защото той няма да има време — нали трябва да се приготви за пътуването. Аз трябва да поставя и държа около къщата ти двайсет гавази до връщането му и да пущам да излизат и влизат само онези слуги, които ще ти носят продоволствия.

— Тогава внимавай какво ще ти кажа. Заклевам ти се в брадата на Пророка, че той никога няма да се върне, ако ти ми се закълнеш да държиш до полунощ гавазите си далеч от мен. Искаш ли?

— Искам.

— Закълни се тогава!

— Заклевам се в брадата на Пророка!

Те си подадоха ръце. После Абдаллах извади един драгоценен пръстен и го поднесе на кадията.

— Ето, вземи тоя алмаз [74] като подкрепа на моята клетва! Той е голям и има стойността на много злато. Можеш да го носиш без страх, защото тук още никой не го е виждал.

— Твоята ръка е като утрото, което раздава благословия. Аллах нека бъде с теб пи всичките ти пътища! Салам ’алейк!

— В’алейк ес салам! (Мир на теб!) Кадията се отдалечи. Беше направил по-добра далавера, отколкото някога можеше да очаква. Саид Абдаллах даде заповед на един от черните слуги да повика веднага зетьовете му. Те се явиха и той сподели с тях разговора си с кадията.

— Бягай с мен! — рече Омар Батху, мамелюкът. — Ти нийде другаде няма да си така сигурен, както при мен в пустинята.

— И там ще проникнат потеряджиите на хадифа.

— Аз ще съумея да те защитя.

— Ще ме защитиш и ще загинеш сетне заедно с мен. Не, Омар, вземи Зобейде и съкровищата, които донесе за нея, и се върни при своите! Аз знам едно място, където ще съм по-сигурен дори и отколкото в дивите хълмове на Тибести [75], и оттам ще идвам от време на време да навестявам теб и Зобейде.

— Фен фи ел матрах ди? (Къде е това място?)

— То е един самотен остров извън всякакъв корабен курс. Открих го, когато още бях Бей ер Рейс на хадифа. Там ще отида с Катомбо и Айша и само чайките, които кръжат във въздуха, ще ни виждат.

— Значи се каниш да плаваш надолу по Нил?

— Да, със сандала и дахабийетата, на които до полунощ ще натоваря имуществото си.

— А казшефът, дето се тъкми да пътува със сандала?

— Ще пътува във вериги или ще дочака Деня на възкресението на дъното на Нил.

— Аз ще те придружа, додето се намериш в безопасност.

— Ти още днес ще напуснеш Сиут и ще се грижиш само за сигурността на Зобейде. Аз имам Катомбо при себе си и множество верни слуги, на които мога да разчитам. Пригответе се, а аз ще подготвя дъщерите!

Малко по-късно между реката и къщата започна да се разгръща в тъмнилото на нощта оживена шетня. От няколко дахабийета се долавяше шум от сандъци и бали, които биваха донасяни на борда и товарени в трюма. Неуморни фигури щъкаха напред-назад и единствено сандалът лежеше самотен и запуснат като някой спящ левиатан, леко поклащан от вълните в съня си.

Извън града бе спрял в мрака същият керван, който в хода на следобеда бе влязъл тържествено в него. По средата му лежеше на земята една от онези худжун, които биват развъждани от племето бишарин и минават за най-благородните и ценни животни на пустинята. Тя носеше на гърба си, както можеше да се различи при блещукането на южното звездно небе, един покрит и затулен със скъпоценни килими тахтиреван. Сред ездачите — те бяха слезли и стояха до животните си — цареше безмълвна тишина, която се наруши едва когато се доловиха тихи приближаващи стъпки.

Двама босоноги слуги носеха един паланкин, зад който крачеха Саид Абдаллах и Омар Батху. Носилката бе оставена на земята и отворена. Зобейде слезе. Когато видя непознатите мъже, които щяха да я отведат със себе си, тя се хвърли на врата на баща си и избухна в шумни хълцания. Абдаллах повдигна леко фереджето и я целуна по челото.

— Не се разплаквай наново, детето ми, защото сърцето ми се разкървави вече когато ти се раздели с Айша. Прокуди болката в дълбините на сърцето си, защото Аллах е милостив и ще позволи да се видим пак с тебе!

Тя продължи да хлипа тихо, докато той я прехвърли в обятията на Омар Батху.

— Аз я бях изгубил и отново се сдобих с нея. Давам ти я, ала детето си остава дете за бащата, додето пулсът на този чука. Аз пак ще ви видя!

— Моята шатра ще бъде отворена за теб, колчем кракът ти я пристъпи, и тогава ти ще се радваш на щастието на своето дете. На драго сърце бих те придружил до Кайро, защото съм могъщ сред своите и името ми би ти допринесло много полза. Но ти не го пожела.

— Аз бих повлякъл и теб в провала, който ме очаква, ако ме заловят. А така знам и теб, и детето ми на сигурно място. Аллах да бъде с вас сега и навеки! Сбогом, дъще моя, сбогом, сине мой, сбогом, мъже! Салам ’алейкум, мир и добро вам!

— Салам ’алейк! — прозвуча в ответен поздрав околовръст от кръга ездачи.

Зобейде се качи в тахтиревана, а сълзите й продължаваха да текат по страните: разлъката беше последвала много бързо и неочаквано нейното щастливо завръщане у дома. Ездачите се качиха на животните си, камилите се надигнаха от земята и след едно последно „салам“ дружината се разпиля в нощта.

Саид Абдаллах постоя още няколко минути сам, додето отзвуча топуркането от животните. После се обърна, въздъхвайки, и пое обратно — първо бавно, после в бърз ход, но не към дома си, който беше вече напълно пуст, а към речния бряг, където хората вече го чакаха.

Ако беше ден, щеше да се види далеч надолу под кафенето да плава едно дахабийе, което последва второ и трето. Всички те се бяха отблъснали възможно по-безшумно от сушата и се носеха само от течението, без платна. Последните бяха издигнати едва когато бяха напуснали територията на града. Но това бе опасно начинание, тъй като фарватерът на Нил поради ежегодния разлив е толкова коварен, че моряците плават нощем само когато по неволя са принудени да го сторят. Обикновено те пристават вечер, за да продължат пътуването едва със започване на утрото.

Сандалът си лежеше все така спокойно като преди. Саид Абдаллах се запромъква към него. На брега клечеха между разни корабни въжета и мертеци известен брой мъже, които той беше избрал измежду своите подчинени. При тях беше и Катомбо.

— Къде е Айша? — попита го Саид.

— Седи зад онова руло въже там.

— Ще я отведем ли незабелязано в помещението дори всичко да ни се удаде както трябва? Аз по-скоро щях да я кача на някое дахабийе, откъдето по-късно можем да я вземем на борда.

— Тя не иска да се отдели от теб и мен нито за миг. Има куражливо сърце и няма да ни утежни работата. Въжената стълба е тук; вържи я за въжето, когато всички се качат. Ако я държиш опънато, Айша лесно ще може да се изкачи. А сега аз искам да отида горе, защото полунощ наближава и казшефът може да пристигне всеки миг.

— Бъди предпазлив, сине мой, та планът ни да успее!

Катомбо навлезе във водата и тихо прегази до страничната стена на плавателния съд. Тук висеше от борда едно въже. Той го улови и се изкатери. Опрял здраво пръстите на краката си по талпите и, стиснал здраво въжето, той подаде само очи над палубата, за да види първо къде са пазачите. Те седяха отзад при руля на светлината на един корабен фенер и от движенията на ръцете им той различи, че хвърляха зарове.

Метна се бързо на борда и запълзя предпазливо между лежащите наоколо трупове към трюмния люк. Тук се спусна по стълбата и пристъпи към страничната стена, където отвори една плъзгаща се врата — беше достатъчно голяма да може да се провре здрав мъж. Знаеше, че в трюма, където сега нямаше никакъв заслужаващ отбелязване товар, се подмятаха достатъчно въжета. Улови едно, закрепи го за люковата панта и го остави да се плъзне навън. То бе забелязано от хората му, които веднага започнаха да навлизат един подир друг във водата, да се изкатерват и шмугват вътре.

Накрая на брега остана само Саид Абдаллах с Айша. Той отиде във водата да върже въжената стълба за въжето, тя бе изтеглена горе. Сега се върна бързо обратно и пренесе дъщеря си, която стъпи на люлеещите се стъпала. Той улови стълбата и я опъна, така че момичето можа лесно да се изкачи. Горе то бе посрещнато от Катомбо и отведено във вътрешността на кораба. Последен се изкатери Саид Абдаллах и прибра стълбата.

— Сега всички в баластния трюм! — изкомандва Катомбо с приглушен глас. — Там никой няма да дойде дори и корабът да бъде претърсен.

Заповедта беше изпълнена. Междувременно Катомбо заведе младата си жена в помещението, което на идване бе приготвил за Зобейде. Залости каютната врата с резето и се върна при Саид Абдаллах, който го чакаше при люка.

Не им се наложи да чакат дълго — забелязаха няколко фигури да приближават брега.

— Идват — прошепна Абдаллах. — Сега трябва да се изтеглим при Айша.

Те влязоха в помещението и избутаха после разхлабените дъски на мястото им.

Няколко секунди по-късно заключиха от шума по корабната обшивка, че казшефът се качва с гавазите си на борда, а малко след това няколко души слязоха с една свещ да претърсят трюма.

Очакването на Катомбо се сбъдна — те не се спуснаха чак до баластното и се върнаха на палубата, без да са открили тяхното помещение. Сега се чу да проскърцват разни дървении и да се намотават тънки и дебели въжета. Един тежък удар при носа подсказа, че котвата е прибрана. Сандалът бавно се раздвижи. Той тръгна с шпира, докато кърмата остана към брега. Но когато вълните подеха страната му под остър ъгъл, той започна да се обръща по-бързо. Те напираха с тиха, безмълвна сила към бакборда [76], а откъм щирборда [77], напротив, шумяха съпротивително, докато кърмата се отдели от сушата и съдът се подчини напълно на вълните и кормилото.

— Дали плават под платна? — попита Саид Абдаллах.

— Не.

— Как го разпознаваш?

— Тогава сандалът щеше да се движи по-бързо от водата и тя щеше да шуми покрай корпуса му. Но понеже не може да се долови ни най-малкият шум, значи той се носи с течението.

— Ти си станал по-умен от учителя си, Катомбо, и ако продължаваш все тъй да учиш от книгите, ще станеш велик и прославен моряк.

— Само книгите не могат да го направят, човек трябва да излезе в открито море, а там аз още не съм бил.

— Сега ще излезем.

— С кой кораб?

— С нашия „Тер ел Дженнет“. Не бива да вземаме друг плавателен съд, защото никой не трябва да научи местонахождението ни.

— Считаш сандала годен за море?

— Нямаше да е такъв, ако беше плоско построен при носа като другите речни кораби, но ти го постави върху остър кил, а ако променим едно-друго в такелажа, то ще можем да се осмелим на едно пътуване от няколко дена при не чак съвсем калпаво време.

Доста по-късно каютата в съседство се отвори и влезе казшефът, придружен от един от гавазите си, който запали лампата. Полицейският началник седна на една възглавница и рече, подгъвайки с доволна прозявка нозе:

— Ще остана тук, докато настане ден. Ако се случи нещо важно, повикай ме, но засега ми донеси само лулата!

Той полегна с гръб към вратата, която го делеше от подслушвачите. Гавазинът се отдалечи. Катомбо смуши Саид Абдаллах.

— Дилвакът! (Сега!) — прошепна.

— Леш? (Защо!) Не прибързвай!

— Няма да можем да го сбараме по-добре, а хората не могат да издържат дълго в баластното.

Той хвана тихо резето, избута го с рязко движение, дръпна вратата и в същия миг беше вече пипнал и казшефа за гърлото по такъв начин, че онзи не съумя звук да издаде. Издърпа го при Абдаллах.

— Дръж го, докато спипам гаваза!

Абдаллах го склещи здраво, а Катомбо влезе в каютата. Само броени мигове по-късно полицаят влезе с наргилето в ръка. Той веднага забеляза кого има пред себе си, ала не му остана време да избяга или дори да изкрещи, защото Катомбо го сграбчи мигновено за гърлото и го дръпна рязко вътре, при което онзи изтърва лулата и разпери широко ръце.

В същия миг зад него прозвуча силен крясък. Той се огледа изненадано и видя на светлината на фенера в преградното помещение да блясва оръжие. Моментално измъкна камата от пояса си й я заби в гърдите на гавазина. Абдаллах беше допуснал грешката да си махне ръката от гърлото на казшефа и онзи бе съумял да си вземе сулука и да добие по този начин сили да извади пищов. Поиска да стреля. Абдаллах го сграбчи енергично за юмрука, ала не успя да попречи изстрелът да се разнесе. За щастие куршумът се заби в гредореда на помещението, без да улучи някого.

— Очисти го! — извика Катомбо, виждайки Айша да се свлича на пода.

Беше изпаднало в безсъзнание, но той помисли, че е улучена от куршума. Втурна се към казшефа и пламнал от ярост, заби камата си в сърцето му, при което пронизаният се срина безжизнено.

После дръпна каютната врата и я зарези отвътре.

— Ранен ли си, татко?

— Не — отговори Абдаллах.

— Тогава се спусни бързо в баластното и повикай хората! Аз ще държа тук каютата, а ти иди на палубата, никой не бива да се изплъзне.

Саид Абдаллах избута дъските на преградното помещение и изпълзя. По каютната врата вече се захлопа шумно и грубо. Нехаейки за това, Катомбо се наведе към Айша да види раната й.

— Хамдулиллах! (Слава на Аллах!) Тя не е ранена, само е в безсъзнание, а куршумът се е забил ей в тази греда тук.

Сега застана зад вратата и измъкна двата си двуцевни пищова.

— Казшеф… сихди… ефенди! — извика се вън и като не прозвуча отговор, по вратата затрещяха силни ритници.

В този миг откъм палубата се разнесе висок вик на ужас и сега настъпи времето за Катомбо. Той отвори рязко вратата — трима мъже стояха на тясното стълбище. Последният тъкмо се обръщаше да види какво става горе на палубата. Два изстрела изтрещяха и още един — всички улучиха добре. Малкото помещение се изпълни с гъст барутен дим. Катомбо подлости отново вратата с резето и се насочи към другото помещение.

— Татко… Катомбо! — чу Айша да вика. Трясъкът на изстрелите я беше свестил.

— Тук, Айша!

— Аллах да ни помага! Какво става?

— Ние побеждаваме. Остани засега тук, аз веднага ще се върна!

Той се измъкна в трюма, който бе напълно пуст и хукни нагоре по стълбите. Звездите си блестяха както преди и на тяхната светлина видя как Абдаллах намушка и свали един гаваз — последният, който се мяркаше.

— Готово? — попита Катомбо.

— На първо време седем. Къде са другите?

— Мъртви, на каютното стълбище.

— Изнесете ги горе! — повели Абдаллах на хората си. След късо време труповете лежаха на фордека до загиналите асуанци, а Айша почиваше, изчерпана от случилото се, под същата шатра, под която едва неотдавна се бе намирала Зобейде. Сега от трюма бяха донесени камъни, за да бъдат спуснати мъртвите във водата. По същото време от двете страни на реката зад сандала запламтяха ярки тръстикови огньове. Хората по бреговете бяха доловили изстрелите и крясъците на битката. Представителният кораб обаче междувременно бе отнесен от течението толкова далеч, че те вече не можеха да го видят. Най-сетне и последният труп бе предаден на вълните и сега оставаше да се измият следите от битката.

— Черпете вода, мъже, изжулете палубата и каютата! — заповяда Абдаллах. — На утрото всичко трябва да свети като преди. Тогава ще издигнем платната, за да застигнем дахабийетата.

Моряците пъргаво се разтърчаха по палубата, корабопритежателят ги надзираваше. Катомбо пък седеше в шатрата при Айша, за да я успокоява и пропъди страха от днешното приключение. Тя лежеше на гърдите му и накрая задряма под приспивните му милувки. По-късно, вследствие напрегнатите събития от последните дни, него също го налегна сънят…