Скиптър и чук

7. Отмъщението на Хадифа

От разказаните напоследък събития бяха изминали шест години.

Беше през март, един горещ месец в Египет. Слънцето сипеше жупел. Пясъкът на пустинята повече не бе в състояние да приема лъчите му. Той ги отхвърляше обратно и те тегнеха над равнината като някакво полюляващо се море от жарава, причинявайки болка на копнеещите за някоя зелена точка очи.

През пустинята се движеше малък керван. Начело яздеха коне двама мъже. Единият беше възрастен. Брадата му беше приела сивотата на среброто. Въпреки това обаче той правеше впечатление за сила и издръжливост — качества, безусловно необходими за една пустинна езда.

Неговият придружител беше значително по-млад и надвишаваше фигурата му по височина и ширина.

Зад тях идваше камила със скъпоценна сбруя и тахтиреван, в който седеше една забулена жена. В прегръдките си тя държеше едно приблизително двегодишно момиченце, чиито детски черти даваха да се заключи за красотата на майката.

После следваше един слуга, водещ няколко товарни камили, а шествието заключаваха неколцина въоръжени мъже, на които си личеше, че добре умеят да боравят със закривените ятагани и дългоцевните си пушки.

Двамата предводители поддържаха оживен разговор.

— Знаеш ли със сигурност, че се намираме на правилния път, Катомбо?

— Да, татко — отвърна запитаният. — Знам точно, че вечерта, значи след приблизително три часа, ще достигнем ваха [86].

— Хамдулиллах! Ние естествено не се страхуваме от едно такова пътуване, ала Айша и детето не притежават нашите сили и за тях е наложително ездата да свърши. Какво ли ще каже Омар Батху?

— А Зобейде? Те хабер си нямат, че идваме, и изненадата им ще е също толкова голяма, както радостта, която нашето посещение ще предизвика.

— Шест години! Дълго време не сме ги виждали. За теб то беше щастливо, за Омар — не. Ти стана капудан-паша, а той беше осъден на смърт, защото се бе разчуло, че не е стоял далеч при убийството на мюдюра на Асуан и нашето бягство. Удаде му се да избяга и сега трябва да живее преследван и извън закона в пустинята, която единствена му предлага сигурност.

— Това е лошо, но неговото нещастие не е чак толкоз голямо, както изглежда. Той и Зобейде се обичат, а неговите мамелюци са му истински предани. Аз ще използвам влиянието си, та хадифът да му разреши да се върне.

— Простира ли се влиянието ти толкова далеч? Вицекралят е почти автономен владетел на своята страна. В Маср [87] волята на султана нищо не преде и освен това трябва да вземеш предвид, че в очите на вицекраля ти самият подлежиш на наказание.

— Много е важно дали в Нурван паша ще бъде разпознат Катомбо, който надхитри и победи мюдюра на Асуан. Но стой! Що за точки са онова?

Той посочи с ръка напред, където в края на зрителното поле се появиха няколко бели точки, които приближаваха. Керванът спря и мъжете се уловиха за оръжията.

— Врагове ли са? — попита със страхлив глас забулената.

— Не можем да знаем, Айша — отвърна Катомбо. — Почти всеки пустинен жител тук е повече или по-малко разбойник или крадец.

— Много са — рече Саид Абдаллах. — Можеш ли да ги изброиш, Катомбо?

Този сложи ръка над очите, за да го заслепява по-малко слънцето.

— Пет…десет…дванайсет…петнайсет…двайсет! Превъзхождат ни по брой.

Ездачите все повече приближаваха. Белите им хаици [88] блестяха на светлината на слънцето. Те бяха забелязали пътниците и се насочваха към тях в широка редица, чиито флангове постепенно се изнасяха напред, ката че керванът щеше да бъде обграден.

Айша трепереше от възбуда и здраво притискаше дъщеричката към себе си.

— Не се бийте, а по-добре се предайте! — помоли тя.

— Успокой се! — заговори Катомбо. — Няма от какво да се страхуваме. Аз познавам един от тях. Той беше с Омар Батху, когато този дойде да вземе Зобейде.

Ездачите размахваха заплашително своите копия и кремъклийки, а когато кръгът около малкия керван се сключи, предводителят запита:

— Кои сте вие?

— Пътници, които търсят някой вах и желаят мир с вас.

— Откъде идете?

— От Маср.

— И накъде се каните да вървите?

— Ти питаш, като да си някой гавазин. Кой те е направил господар на пустинята?

— Гавазин? Аз не съм роб, а свободен мъж. Един ибн араб не е полицай.

— Тогава си следвай пътя, както ние нашия!

— Нашият път е вашият. Вие идвате от Маср. Това не е добре за вас, тъй като трябва да ви отведа при нашия шейх.

— Как гласи неговото име?

— Може би ще го узнаеш!

— Аз вече го знам. Твоят повелител е Омар Батху, когото ние дирим.

— Ти познаваш ли го? Кой ти го е назовал?

— Ние сме негови приятели. Води ни!

— Ако си негов приятел, няма защо да се кахъриш, но ако сте врагове, вие сте изгубени. Хайде!

Шествието се раздвижи.

Бяха яздили може би час, когато в далечината се появи един ездач, който трябва да яздеше някоя много добра хеджин, защото бегът на животното бе толкова бърз, че той само след пет минути се бе приближил в слуховия обсег. Ездачът беше още млад мъж, който бе накачурил цяла камара оръжия по себе си. Той, види се, ни най-малко не се страхуваше от групата, а приближаваше спокойно и спря своята хеджин едва когато беше достигнал бедуините.

— Салам ’алейкум! — поздрави, вдигайки ръка към челото си.

— Сал’…’ал! — отговори предводителят късо. Той трябваше да отвърне на поздрава, ала не го изрече напълно — знак, че тепърва иска да реши дали да се отнася приятелски към непознатия. — Откъде идваш?

— От Блидах.

— Това е много далеч. И накъде тъкмиш да идеш?

— Към Короско.

— Това също е далеч. Към кой дуар принадлежиш?

— Аз съм син на бени солиман и се казвам Мехем ал Олахад.

— Бени солиманите са мирни пастири. Ти обаче носиш твърде много оръжия по себе си.

— Не знаеш ли, че джумът [89] обитава пустинята и нощем Господарят с голямата глава [90] надига своя глас? Ти също имаш оръжия, но въпреки това аз те поздравих като приятел.

— Щом съм ти приятел, следвай ни! В нашия вах ти ще намериш вода и храна за теб и животното ти.

— Как се казва шейхът на този бивак?

— Той самият ще ти каже името си. Хайде!

Непознатият се присъедини.

Слънцето се снижаваше все повече и вече не беше далеч късият по онези райони здрач, когато в далечината изплуваха зелени палмови ветрила. Скоро достигнаха една вади, която вследствие едно ромолящо поточе показваше изключително плодородие.

Под стройните палми, отрупани с тежки гроздове фурми, бяха разположени може би шейсет шатри, най-голямата от които се издигаше точно по средата на оазиса. Пред нея се намираше повелителят на бивака — Омар Батху.

Шестте години в прокуда, вън от законите, не бяха се отразили неблагоприятно върху външността му. Лицето му бе силно загоряло, фигурата бе станала по-яка, по-пълна и силна. Той погледна на изток, откъдето приближаваше шествието. В този миг завесата на шатрата се разтвори и Зобейде пристъпи навън. Тя беше възприела обичая на бедуинските жени — не беше забулена.

— Не желаеш ли да влезеш, любими? Вечерята е готова.

— Желая, разбира се, но там приближават нашите хора и водят известен брой непознати.

— Кои може да са? Пленени врагове?

— Не знам. Виж, трябва да има и жена, защото едната джемал носи тахтиреван.

Ездачите приближаваха, носени бързо от подушилите близостта на водата животни. Лицето на Омар Батху възприемаше все по-напрегнат израз. Но очите на любовта гледат зорко. Зобейде внезапно нададе крясък.

— Татко!

Разперила ръце, тя се втурна насреща му. Саид Абдаллах скочи от коня и я притегли към себе си.

— Дете мое, дъще моя!

Той я целуна с бащинска нежност и поздрави после Омар Батху, който междувременно бе подал ръка на Катомбо. Този накара камилата, носеща тахтиревана, да коленичи. Айша слезе. Сега ликуването се удвои. Целият бивак изпадна в радостно вълнение от гостите, с които себе сдобил шейхът. За бедуина от племето бени солиман тази радост дойде на сгода, защото хората не отделиха време да проучват по-нататък неговото житие-битие. Той можеше да остане като гост в оазиса.

Вечерта събраните отново след толкова дълго време насядаха под палмите и започнаха да си разказват едни на други преживелиците си. Зобейде също бе дарила своя мъж с една дъщеричка, която вече наброяваше пет годинки, значи с три години бе по-голяма от дъщерята на Катомбо.

Двете семейства извънредно рядко бяха имали възможност да получават едни от други вести, тъй като местопребиваването на Омар Батху често се сменяше и винаги трябваше да остава скрито. Затова пък толкова по-изчерпателно бе обсъдено сега всичко.

Откъм водата прозвучаха звуците на рабаба [91], под които няколко девойки се завъртяха в танц. Всички мъже се бяха събрали там, затова Айша бе отметнала фереджето, така че красивият й лик можеше да се различи в лъчите на луната и звездите.

И все пак тя бе наблюдавана от чифт неканени очи. Непознатият бедуин се бе прокраднал зад ствола на една близка палма и оглеждаше много внимателно групата. От разговора също долавяше по-голямата част и се изтегли едва когато забеляза, че хората се готвят да се отправят към почивка.

Не след дълго оазисът лежеше в дълбока тишина. Пустинята също мълчеше и само от време на време прозвучаваше отдалеч лаещото „я-а-у“ на чакала или приглушеното „ом-му“ на хиената. Тогава бедуинът се надигна от постелята, на която бе лежал, и се промъкна между две шатри, за да стигне на открито. Излезе незабелязано и тръгна бързо в посоката, от която през деня беше дошъл. След приблизително четвърт час спря и нададе крясъка на лешояда, на който веднага бе отговорено. Той се отправи към звука и скоро стоеше пред един мъж, който се бе изправил от земята.

— Е, Назифи, това ли е верният дуар на мамелюка? — попита този.

— Да, сихди.

— Най-сетне го имам и ще спечеля наградата, която хадифът е определил за главата му. У дома ли си е той?

— Да! Видях го и говорих с него.

— Ние следвахме дирята ти, тя се събра с много други. Кого срещна?

— Мъжете на мамелюка и един малък кафила [92], който искаше да отиде при него.

— Кои бяха хората?

— Той принадлежеше на двама мъже, които имаха една жена с дете при себе си. Омар Батху назова мъжете Катомбо и Абдаллах, а жената беше сестрата на неговата жена.

— Абдаллах? Това са Саид Абдаллах, Шейх ер Реисан, и рейсът Катомбо, които преди шест години пречукаха мюдюра Хамд ел Арек и сетне офейкаха. Хамдуллилах, слава на Аллах, намерих накуп всички, които дирех, и ще ги пленя или убия. Опиши ми ваха!

Назифи, който значи носеше съвсем различно име от това, с което се бе представил при Омар Батху, изпълни повелята.

— Колко боеспособни мъже имат в наличност?

— Може би седемдесет.

— В такъв случай ние ги превъзхождаме, да оставим настрана, че те спят и ще са мъртви, преди да са могли да се отбраняват. Моят сигнал ще бъде крясъкът на орела и ако всичко е наред, ти ще отговориш с трелите, които бюлбюлът [93] извива, когато сънува.

— Слушам, сихди! Ама пък необходимо ли е сам да се връщам?

— Боиш ли се? Трябва да отидеш пак, защото ако забележат отсъствието ти, преди да сме отишли, то планът ни може да рухне.

Назифи се обърна и се запромъква обратно към бивака. Неговото изчезване като че изобщо не бе забелязано. Но когато стигна при камилата си, където лежеше постелката му, до животното се надигна високата фигура на Катомбо.

— Къде беше? — попита го той.

— Отидох да разгоня хиените, защото техните гласове смущаваха съня ми.

— Аз чух хиените там вдясно, а ти пристигаш отляво. Ти не говориш истината!

— Моята уста лъжа не изрича!

— Тя я изрече! Откъде си се сдобил с пищовите, дето са ти затъкнати в пояса?

— Мислиш, че са откраднати или плячкосани? Аз съм си ги купил.

— Къде?

— В… в Сиут.

— В Сиут? Аха! От кого?

— От търговеца на оръжия Омрах ел Барат.

— Ти си много умен, но аз съм от Сиут и много добре знам, че там няма търговец на оръжия, който да носи това име. Твоите пищови, които аз днес внимателно огледах, имат знака на хадифа. Ти си арнаутин или еничар.

— Аз съм си бен солиман!

— И се наричаш Мехем ал Олахад? В Маср хората казват Олахад, ала при бени солиманите — Улахад. Ти сам се издаде и ще признаеш истината, инак си изгубен.

— Не мога да кажа повече от това, което вече съм изрекъл.

— Тогава си мой пленник. — Той посегна към мъжа.

— Още не — отвърна оня.

Той се наведе, измуши се изпод ръката на Катомбо и измъкна рязко камата от канията. Замахна за удар, ала Катомбо го изпревари и сграбчи ръката.

— Убиец! Сега това ще ти струва живота!

Той го държеше здраво. Един силен вик разбуди всички спящи. Синовете на пустинята са привикнали на опасности и няма за тях страх, който да парализира крайниците им или да ги лиши от самообладание.

— Насам, мъже! Този непознат е шпионин, който поиска да ме убие, понеже го прозрях.

Назифи беше веднага обграден и Катомбо разправи произшествието. Абдаллах и Омар също бяха притърчали. Мамелюкският княз разгледа внимателно оръжията на обвинения.

— Той е еничар и има съюзници наблизо… — После се обърна заплашително към разобличения: — Признаваш ли го?

— Нямам нищо за признаване!

— Тогава ще умреш!

— И ти заедно с мен, ти и всички вие, това е вашият късмет!

— Аха, сега се издаде. Вържете го!

Той беше разоръжен и вързан.

— Ако е арнаут или еничар, ще трябва да го признае — рече Катомбо. — Човече, чувал ли си случайно как се казва капудан-пашата на Великия султан?

— Нурван паша.

— Добре. Аз съм Нурван паша и ти нареждам да изповядаш истината!

— Ти лъжеш!

— Донесете една факта!

Донесоха.

— Можеш ли да четеш? — запита Катомбо.

— Да.

— Я гледай, един бен солиман и да чете! Ето, прочети това буюрулду!

Той измъкна един пергамент и го тикна пред очите му. Пленникът хвърли един поглед на султанския паспорт и пребледня.

— Сега вярваш ли, че съм Нурван паша?

— Да.

— Тогава коленичи пред мен, куче! Заповядвам ти да кажеш истината! Продължиш ли да лъжеш, ще бъдеш бичуван до смърт.

Пленникът се хвърли по колене.

— Питай, господарю! Твоят роб ще отговаря!

— Как е истинското ти име?

— Назифи.

— Какъв си?

— Еничар.

— Какво правиш в пустинята?

— Търся мамелюка Омар Батху.

— Ти не си сам. Кой е с теб?

— Еничарският ага със сто и двайсет мъже.

— Къде е той?

— Наблизо. До минута може вече да ви нападне.

— Ах! Угасете факлата! Вземете си оръжията, мъже! Съберете жените по средата на дуара и се дръжте тихо! Кой ти издаде оазиса?

— Агата знае, аз — не.

— Животът ти ще бъде подарен, защото ти си бил длъжен да се подчиниш и сега ми каза истината.

Той го освободи от вървите и после продължи:

— Давам ти свободата. Върви при агата и му кажи, че тук заповядва Нурван паша. Той ще се откаже от намеренията си.

С това решение Катомбо извърши, както показа развитието на събитията, грешка, която се оказа фатална за мамелюците. Той твърде много залагаше на своето положение като висш офицер на султана, твърде много разчиташе на това, че агата и хората му са редовен военен отряд и ще спазват правилата и нормите на международноправното военно поведение. Това бе една опасна заблуда, тъй като агата отдавна беше решил да третира мамелюците като безправна шайка, към чието унищожение се стремеше на всякаква цена.

Назифи хукна с цялата бързина, с която можеха да го носят краката му. За камилата си и отнетите оръжия въобще не помисли. На известно разстояние от оазиса се натъкна на промъкващите се насам еничари. Крачещият начело ага се учуди на неговата поява.

— Ти се връщаш? Защо?

— За да ти кажа, че нападението не бива да се състои.

— Защо?

— Капудан-пашата е в дуара.

— Нурван паша! Да не би Шейтанът да ти е взел разсъдъка?

— Сихди, той е. И аз не исках да го повярвам, ала той ми показа своето буюрулду.

— Кога? Сега?

— Сега. Той забелязал моето изчезване и очакваше връщането ми. Събуди всички мъже на дуара и нареди да ме вържат. Аз трябваше да призная всичко, а сега ме праща да те предупредя.

— Защо? Какво ме е дерт Нурван паша? Той е офицер на султана, а аз съм офицер на хадифа. Не съм длъжен да му се подчинявам. Хадифът ми заповяда да заловя или убия Омар Батху и аз това и ще сторя, макар че сега ще възникне люта битка, понеже те са предупредени. А ти ще си получиш утре наказанието, задето ни издаде.

— Бъди милостив, о, ага! Не можех да постъпя другояче.

— Кой е твоят господар, той или аз?

— Ти, сихди. Но вземи предвид, че ще поставиш хадифа в много затруднено положение, ако убиеш най-висшия морски офицер на султана!

— Аз няма да го убия, в случай че не ми попречи да изпълня своя дълг. Видя ли жената на мамелюка?

— Зърнах лика й, защото тя според адетите на бедуините не беше забулена.

— Наистина ли и толкова красива, както са разправяли на хадифа?

— Да, тя е прекрасна като никоя от хураите на рая.

— Тя трябва да краси харема на хадифа! Сега ти ще се върнеш при Нурван паша и ще му кажеш да ми предаде мамелюка заедно с тази жена. Тогава аз ще се оттегля, без да стъпя във ваха.

— Той няма да го стори, защото неговата жена е сестра на жената на Омар.

— Тогава ние ще нападнем и негова ще е вината, ако бъде убит и той. Върви! Може би ще ти отменя наказанието.

Подчиненият се покори. Мина известно време, преди да се върне.

— Е? — попита агата.

— Сихди, той много се разгневи и поиска да ме убие, задето съм дръзнал да му направя едно такова предложение.

— Как гласеше отговорът му?

— Ти трябвало да идеш и да си прибереш мамелюка.

— Знае ли той колцина сме?

— Не — излъга Назифи, за да не си влоши положението.

— Той може би мисли, че сме по-малобройни от неговите хора. Ще нападнем! Донесеш ли ми кратуните на четиримата врагове, които самият си пречукал, ще ти бъде простено. Напред! Ще обградим ваха и когато дам сигнала, нападаме и убиваме всеки, който се съпротивява. Всичко, що намерим, е ваша собственост.

Това обещание бе разчетено да разпали храбростта на еничарите и наистина постигна желаната цел. Те се разделиха на две дружини, за да обградят бивака от всички страни. Дълбока тишина бе надвиснала над пустинята. Но след известно време прозвуча крясъкът на орел и в дуара веднага стана шумно.

Прокънтяха заповедни гласове, разнесоха се проклятия, изстрели затрещяха. После мъжете захвърлиха кремъклийките и заработиха само с ножове. Полека-лека се смесваха и женски гласове в олелията. Еничарите имаха прекалено голямо надмощие и побеждаваха. Това бе сцена, зловеща и варварска, каквато само в Сахара може да се разиграе, където кръвта тече в жилите така жарко, както слънчевият зной се сипело дюните на странстващите пясъци. Тук и там се стрелваше бързо и безшумно между шатрите фигурата на някой бягащ мамелюк и изчезваше в пустинята. Едва с просияващия ден всичко се свърши.

Агата стоеше, кървящ от няколко рани, в средата на дуара. Пред него лежаха четири глави, които Назифи бе донесъл.

— Това е добре! Простено да ти е. Преброй мъртвите! Докато Назифи изпълняваше тази заръка, агата пристъпи към пленниците. Те бяха все жени, с изключение на тежко ранения Катомбо сред тях не се намираше ни един мъж. Всички мъже, които не бяха се спасили с бягство, бяха избити. Саид Абдаллах и Омар Батху също бяха загинали.

Жените представляваха покъртителна група, повечето от тях бяха изтърпели грозните изстъпления на подивелите еничари. Недалеч от тях седяха на земята Зобейде и Айша. Зобейде плачеше над труповете на своите любими, даже дъщеричката й бе убита от някакъв заблуден куршум. Айша се мъчеше сред порой от сълзи да спре кръвта, течаща от раната на Катомбо. Той беше получил един ятаганен удар по главата и лежеше проснат в цял ръст пред нея на пясъка. Зулейка, второто дете, спеше недокоснато от зверствата на битката редом до своя изпаднал в безсъзнание баща.

Студените очи на агата прелетяха по групата.

— Как се казваш? — попита той Айша. Тя назова името си.

— А този мъж?

— Това е Нурван паша, великият адмирал на султана — отвърна тя гордо. — Ти го рани и изби хората му. Горко ти, когато Великият повелител го узнае!

Еничарският предводител се изсмя шумно.

— Аз съм ага на хадифа. Твоят султан нищо не може да ми стори, защото аз съм длъжен да се подчинявам единствено на моя господар. — Той се обърна към Зобейде: — Как те викат?

— Зобейде.

— Ти си дъщерята на Саид Абдаллах и жената на Омар Батху?

— Да.

— Не реви, защото твоята скръб ще се преобрази на блаженство и радост. Ти си предопределена за харема на хадифа.

Нейните очи просветнаха гневно през сълзите.

— По-напред ще се самоубия!

Тя измъкна ножа от пояса на убития Омар, ала агата сграбчи с бързо движение ръката й.

— Назифи!

Еничарят дотича.

— Предавам ти тази жена. Тя ще бъде отделена от другите пленници, защото е предназначена за хадифа. Ще бдиш над нея, та да не си направи нещо лошо.

Зобейде се хвърли на врата на сестра си, за да не позволи да я разделят с нея. Двете се обгърнаха с все сила, но това нищо не помогна, бяха изтръгнати една от друга. Назифи поведе Зобейде към една камила, в чийто тахтиреван трябваше да се качи.

— Убий ме, жестоки! — извика Айша с най-голяма болка.

— Не бива. Ти си също толкова красива като нея и аз много бих желал да отведа и теб на хадифа, ала ти си жената на капудан-паша. Ти ще останеш тук, за да се грижиш за него.

— Позволи тогава да се сбогувам със сестра си!

— Стори го!

Един кратък, раздиращ сърцето миг съединяваше още сестрите. Междувременно останалите жени и деца също бяха разпределени по камилите, тяхната съдба беше да бъдат продадени. След като превързаха ранените си и погребаха мъртъвците си, еничарите се приготвиха за потегляне.

— Разделете се! — повели агата на сестрите и обръщайки се към Айша, продължи: — Оставам ти тук всичко, което принадлежи на Нурван паша, защото не бива да го ограбвам. Кажи му, че съм го пощадил и само съм изпълнил своя дълг. Вие няма да сте сами, тъй като неколцина от вашите избягаха и ще се върнат, когато напуснем ваха. Салам ’алейк, мир и благополучие за теб и тези, които обичаш!

Ездачите възседнаха и керванът се раздвижи под плачовете и писъците на отвежданите жени и деца, като някаква дълга, исполинска змия се заизвива той на изток по пустинята и скоро главата, после и опашката изчезнаха. Айша остана сама с ранения и детето си в ширната пустош.

Тя коленичи и се помоли — не като мохамеданка, а като християнка към Иса Бен Мерием, Божия син, който дошъл в света, за да извика: „Елате всинца, що сте тегловни и отруднени; аз ще ви подкрепя!“ После изтегли тялото на Катомбо до поточето, за да промие зейналата рана. Под нейните грижи съзнанието му се върна. Той отвори очи и разпозна жена си.

— Айша! — промълви.

— Тук съм, възлюбени мой!

— Къде е Зулейка, нашето дете?

— Тук, тя е спасена.

— А Зобейде?

— Пленена е и отведена заедно с другите.

— Омар и баща ти?

— Мъртви са! Ей там отсреща лежат.

Той обърна полека ранената си глава. Очите му се спряха върху двата трупа и големия брой избити мамелюци и се затвориха отново. Ново безсъзнание го откъсна от страшното настояще. Жените на Ориента биват възпитавани единствено за бъдещия мъж и тъй като ориенталецът е предимно воин, то рядко има жена, дето да не е запозната с лекуването на рани. Айша също знаеше какво да прави в такъв случай. Тя потърси сред треволяка едно болкоуспокояващо растение. След като събра определено количество, смачка го, изцеждайки сок върху раната, наложи отгоре й изстисканите билки и превърза после главата.

Това лечение, изглежда, подейства благотворно на болния. Той изпадна в дълбок сън, който го освободи едва на следното утро от своите благодетелни обятия. Сцената, който му се предложи, бе все същата, зърната вчера от неговите изнурени очи.

— Всички ли са мъртви? — попита после.

— Само неколцина се изплъзнаха.

— Защо пощадиха теб и мен?

— Заради твоя ранг.

— А Зобейде… защо я взеха със себе си?

— Отредена е за харема на хадифа.

— Аллах инхало! (Аллах да го прокълне!) Грижи се за мен и ми давай редовно вода и растителен сок, та да оздравея и да мога да му отмъстя за всички тях!

— Ще трябва да чакаш много седмици.

— Аллах е велик и всемогъщ, той може всичко. А моето тяло е крепко. Страхуваш ли се, дето си сама?

— Страхувам се от мъртвите, а тази нощ хиените и чакалите бяха наблизо. Дали ще се върнат избягалите?

— Ще се върнат, като забележат, че убийците са се отдалечили.

Малкото думи изтощиха ранения. Той затвори очи и отново задряма.

Айша потърси билки за него и окапали фурми за себе си и своята дъщеря. Животните, оставени от еничарите, се бяха погрижили сами за себе си, вода, фурми и храсталаци за тях имаше достатъчно.

Близостта на мъртвите, които от жегата вече излъчваха отблъскваща миризма, бяха и в друго отношение зловещи и опасни за Айша. Зловонието примамваше хиените, чакалите и феннеките [94], които тази нощ сигурно щяха да започнат своя отвратителен пир, ако жената останеше сама. Но към полунощ се промъкна безшумно насам една сянка, при чието приближаване Айша изпървом се уплаши. Беше един от избягалите мамелюци.

Той поразузна между труповете и приближи и до мястото, където се намираха живите. Тук се стъписа, но бе успокоен от едно подвикване на Айша.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Тук има още живи? Как са те пропуснали еничарите?

— Не са. Драговолно ми оставиха свободата.

— А Нурван паша?

— Той е ранен. Аз и моето дете не пострадахме.

— Къде са другите жени и деца?

— Агата ги откара със себе си. Жените ще продаде по хареми, а децата — на роботърговци.

— Аллах инхал ел келб! (Аллах да погуби кучето!) Ако имах жена, щях да препусна подире му, защото тук има още коне и камили. Но аз преброих мъртвите. Липсват трима от нашите. Пленени ли са?

— Не.

— Значи и те са се изплъзнали и ще се върнат веднага щом забележат, че врагът се е махнал. Искам да видя дали са наблизо и ще им дам един сигнал, който те познават.

Завърналият се потърси една рабаба. Поставяйки я до устните, той изтръгна от нея няколко пронизителни тона. Повтори процедурата неколкократно и скоро резултатът излезе налице — приближиха няколко фигури, които бяха бродили наблизо, за да установят дали оазисът е отново сигурен.

Той ги уведоми за положението на нещата. Те утолиха на първо време глада и жаждата си и после се посъветваха какво да предприемат. И четиримата бяха още младежи. Нямаха жени и деца, за които да се бият, те бяха единствените избягали. Същото това обстоятелство ги възпря да препуснат след еничарите, което сигурно не биха извършили, ако сред пленниците имаха по-близки сродници. Синът на пустинята е роден разбойник и воин и не се страхува съвсем сам да следва някой голям вражески керван, изчаквайки мига, който му се струва най-подходящ за неговите планове. И тогава никоя лисица не е толкова хитра, никоя пантера толкова кръвожадна и никой лъв така безстрашен като него.

Четиримата решиха да останат и се посветят на грижите за болния и стражата на оазиса.

Още през нощта заровиха своите мъртъвци, които еничарите бяха оставили да се търкалят за храна на дивите животни…