Скиптър и чук

21. Булата падат

Беше през следващата нощ. Един от малкото проходи, прорязващи напреко планината и способстващи връзката между Норланд и Зюдерланд, дотолкова се стесняваше над градчето Валденбург от пристъпващите близо един към друг ридове, че в буквалния смисъл на думата можеше да бъде считан за теснина.

Пътят, който образуваше, се изкачваше стръмно и в многобройни завои нагоре, за да се спусне също така стръмно от другата страна на планината. Дългата повече от два часа теснина представляваше такъв естествен отбранителен пункт, че в случай на война между двете страни всяка трябваше да се стреми първа да го завладее.

Кръглият диск на луната току-що бе изплувал над планинския хребет. Сребърната светлина на земната спътница освети една войнствена сцена. На най-високата точка, превала в прохода, горяха няколко огъня, край които бяха налягали и насядали хора. Те не носеха униформи, а носията на бедния планинец, ала затъкнатите в коланите им ножове и късите планински карабини, които държаха в ръце или бяха положили до себе си, издаваха, че не са се събрали с миролюбива цел.

На лунното сияние и отблясъците на огньовете можеха да се различат няколко грамадни засеки, които хората бяха сътворили чрез повалянето на могъщи смърчове и ели от високо устремилите се нагоре страни на похода, които сега така лежаха едни през други, че образуваха препятствия, отстраними само с цената на големи усилия. Търкулнатите помежду огромни каменни блокове придаваха повишена здравина на тези „бентове“.

Край един от огньовете седеше съдържателят на валденбургската „Горна пивница“. Мъжете до него се държаха толкова спокойно, че тази група рязко се открояваше от другите, разположени по-нататък, които разговаряха шумно и оживено. Нейната мълчаливост си имаше своята основателна причина — странично от огъня лежеше именно върху уханна постеля от сено и грижливо загърната с плащ една женска фигура, чийто сън хората не искаха да смутят с шумни приказки. Това беше Лилга.

— Знаеш ли го със сигурност? — прошепна един съсед към съдържателя. — Човек не може да го повярва.

— От самата нея научих, че зюдерландците ще довтасат още тая нощ, а тя е осведомена за всичко.

— Ама какъв повод пък може да има за война?

— За тая работа трябва да питаш височайшите господа — те правят войната и мира. Ние няма какво друго да правим, освен да си плащаме данъка.

— Но достатъчно силни ли сме да възпрем цяла една армия?

— Бунак! Кой може да ти мине през такава засека? А ние имаме пет. Впрочем ние ще получим оръдия.

В този миг откъм северната страна на прохода се дочуха бързи крачки. Мъжете се извърнаха и разпознаха Хорги, хитаното.

— Лилга още ли спи? — попита той кръчмаря.

— Да. Не я безпокой, две нощи не е спала.

Но стъпките на приближилия вече бяха прекъснали съня на Лилга. Тя отметна плащеницата от себе си и се изправи в полуседнало положение.

— Идваш късно, Хорги! — заговори го.

— Нямаше как, ваджина. Те ме задържаха, за да имат сигурен водител при себе си.

— Значи идват?

— Да.

— Колко?

— Осем оръдия. Осем други са заминали към прохода на железницата; командва ги един оберлейтенант [111].

— А кой нашите?

— Един хауптман на име Хелбиг.

— Това е добре.

Тя скочи и мъжете забелязаха, че изпитва голяма радост от новината. Циганинът продължи:

— Той напусна хората си, за да язди напред, и всеки момент ще бъде тук.

И наистина в същия миг се долови приближаващ конски тропот и се появи отряд ездачи, начело на които се намираше хауптманът. Той скочи от коня и пристъпи към Лилга. Изпитателно плъзна очи по фигурата на циганката, за която беше чувал толкова много.

— Вие сте Лилга, ваджината на циганите?

— Вие го казахте.

— Херцогът ни праща като подкрепление. Приемам, че не сте се измамила, като докладвахте за придвижването на зюдерландци.

— Княгинята на боанжарите знае точно какво казва и върши — прозвуча гордият отговор. — Крайно време беше да дойдете. Заявявам, че зюдерландците до един час ще са тук.

— Имали ли сте вече сблъсък с тях?

— Не. Техните шпиони не се изкачиха чак догоре, а пък ние не сме се показвали по-надолу.

— Много добре! Изненадата ще направи много. — Той проучи с физиономия на познавач засеката. — Колко засеки сте нагласили?

— Пет.

— Я гледай! Но също правилно?

— Нямайте грижа! Сред хората ми има неколцина с дългогодишна служба на артилеристи, които нищо не са забравили. Те изготвиха отлично засеките.

— Добре, трябва да ги прегледам. Дайте ми един човек!

— Аз самата ще ви водя.

Тя го преведе през една късо оставена пролука на отбранителното съоръжение и изчезна с него. Когато се върна след известно време с придружителката си, хауптманът нареди да отворят засеката за преминаването на оръдията.

— Има ли наблизо още някакъв път, който води през планината? — попита той.

— Да, но е труден и известен само на контрабандистите.

— Въпреки това неприятно! Може да го знаят и отвъд.

— Не ми се вярва. Впрочем аз съм го заела.

— Това е умно. Вие сте истински пълководец, Лилга!

Дочу се глухо трополене и скрибуцане. Оръдията приближаваха. Хелбиг ги поведе напред.

Засеките бяха изградени с истинско познаване на нещата на най-подходящите точки. Най-долната лежеше на място, от което отлично се владееше полукръгообразно извиващото се долу в долината шосе, докато от нея укреплението не можеше да се забележи. И на това отгоре бе така здраво съградена, че Хелбиг не се поколеба да разположи тук цялата батарея.

Хората още се занимаваха с това, когато един мъж дотича бързо отдолу по шосето.

— Кой там? — запита стоящият на засеката пост.

— Чемба!

— Нашият съгледвач, хер хауптман — доложи постът. Чемба се изкачи върху барикадата и съгледа артилерията.

— А-а, добре че оръдията са тук. Зюдерландци идват!

— Колко?

— Цяла армия, колкото нашироко позволява шосето. Сигурно имат за водачи зюдерландски контрабандисти.

— Колко са близо?

— След десет минути ще изпълнят долу долината.

— Доброволни стрелци напред!

При този вик се стекоха може би петдесет контрабандиста.

— Чуйте, мъже, трябва да изляза с известен брой от вас напред. Не бива да подхващам враждебен акт, преди да имам това право. Кой тръгва с мен?

— Всички! — извика се.

— Отлично! Свършете си добре работата! Напред!

Те потеглиха, хауптманът — начело. Той беше свалил сабята, куртката и шлема и си бе заел от един контрабандист шапка, яке и карабина. Спуснаха се от върха на планината дотам, където проходът правеше един остър завой. Това място се стори на Хелбиг най-подходящо за намеренията му, толкова повече че предвидливият планински кръчмар бе наредил да проснат напреко на пътя една от най-големите елхи.

Оттук вече се виждаха да блестят на лунната светлина шлемовете на приближаващите; лесно доловими удари от копита издадоха, че кавалерията е начело.

— Останете тук и имайте готовност за стрелба! — повели хауптманът, след което закрачи напред, додето стигна елхата.

Скрит зад нея, той скоро различи няколко офицери, които, водени от двама мъже, вървяха начело.

— Стой! — извика той, когато му се сториха достатъчно близо. — Кой е там?

Хората спряха и кратко се посъветваха. После прозвуча:

— Добри приятели! Ти кой си?

— Един доблестен норландец. Откога хората взеха да нахълтват в чужда територия без предварителни преговори и обявяване на война?

— Дързък обесник! Разкарай се, че да не бъдеш очистен!

— Аз стоя тук като пратеник на своя херцог. Вашето нахлуване е против международното право. Върнете се, иначе може да узнаете кой ще бъде очистен! Тази страна и този път ни принадлежат. Ние ще съумеем и двете да задържим. Лека ви нощ!

Той се изтегли с бавни крачки. След известно време се чу заповед за отстраняване на елхата.

— Можете ли да виждате достатъчно? — запита хауптманът.

— Разбира се! — прозвуча отговорът.

— Нашего брата е навикнал на нощта.

— Давайте огън тогава но все по десет и десет!

Първите изстрели изтрещяха. Отсреща прокънтя яростен вой. После отново десет и още десет. Когато последните дадоха огън, първите вече бяха заредили. Такова посрещане врагът не беше очаквал. Той не знаеше кого има пред себе си и реши да изчака зазоряването. Забавянето на можеше да стане опасно, тъй като по негово мнение хората в Норланд не бяха готови за война, а и си имаха достатъчно работа с потушаване на въстанието.

Един час по-късно височините бавно се просветлиха, докато долината още тънеше в мрак. Хауптманът стоеше зад едно дърво и гледаше надолу. Мъглата се виеше и се стелеше долу като неспокойно море и вече имаше достатъчно светлина, за да се вземе една сигурна цел. Той беше в състояние да обстрелва шосето долу на четвърт час от неговата дължина. Огънят му щеше да е ужасяващ за неприятеля. Който се намереше веднъж между долината и укрепленията, бе невъзможно да се върне назад. Той нареди шест оръдия да се насочат надолу, а останалите две — срещу извивката на пътя.

Ето че откъм аванпоста заехтя оживен пушечен огън. Врагът беше разпознал в противниците само планински жители и предприел такова енергично и бързо нападение, че авангардът трябваше, действително без загуби, да се оттегли. Едва се бе спасил зад укреплението и врагът се появи — сега пехотинците начело. Те се стъписаха за миг, но настъпиха все пак за атака. Хелбиг ги остави да приближат колкото се може по-близо, след което камуфлажът на оръдията излетя и орелът на Норланд се извиси над укреплението.

— Огън! — изкомандва хауптманът.

Осемте оръдия изреваха по едно и също време. Град от картеч помете егерите, докъдето се бяха появили иззад последния завой, а отекналият от долината рев удостовери, че и гюлетата си бяха изпълнили своя дълг.

Войната започна!

На другото утро камбанен звън екна по цялата Норланд. Като под някакъв магичен удар се бе разпространила дори до най-малкото селце новината, че херцогът е уволнил досегашното правителство и отстранил омразните съветници и министри, за да даде на своя народ Конституция. Народът трябваше да изпрати в Двора свои лично избрани представители за обсъждане на Конституцията. Навсякъде бе споменаван Макс Брандауер, комуто се дължала тази висока придобивка. Манифестът на херцога бе разлепен по всички ъгли и подписан под неговото име с „д-р Макс Брандауер, съветник по секретни въпроси“.

В цялата страна не се чу нито един-едничък глас, който да направи враждебно изявление. Когато хората узнаха каква опасност е грозяла страната и с какви средства е била предотвратена, навсякъде избухна негодувание, с което трябваше да се съгласят дори тези, които бяха участвали тайно в революционните машинации.

В следобеда се появи втори манифест, с който херцогът извести за инвазията на зюдерландци и призова своите бранници на оръжие. Той разпали патриотизма на целия народ. Всичко бързаше радостно към знамената и още в хода на деня започнаха да пристигат телеграми от различни селища с молба за разрешение сформирането на доброволчески полкове…

В следващия предобед вдигна котва от пристанището на Бертоломе една норландска флотилия от седем платна, за да поеме на юг. Едно странно обстоятелство не можеше да не обърне внимание. Командирът на тази флотилия се намираше именно не на някой линеен кораб, а на една фрегата, която притежаваше необикновено строен корпус. Тя трябва да бе отличен ветроход.

Капитаните на отделните кораби изглежда бяха получили специални указания, понеже фрегатата бе постоянно напред и една взаимна съобщителна връзка бе невъзможна. Накрая тя съвсем изчезна от хоризонта и сега и другите кораби заеха такива междинни разстояния, че образуваха разтеглен фронт. Сега сигурно никакъв неприятелски съд нямаше да може да се изплъзне.

Фрегатата се беше отдалечила далеч от десния флангови кораб на флотилията, все едно възнамеряваше да излезе на разузнавателно плаване.

При щурвала стоеше широкоплещест мъжага, чиято физиономия ясно даваше да се различи радостта от доброто плаване. До него се бе облегнала една дребна, суховата фигура с червена фригийска барета. Разговорът им бе в най-добър ход.

— Буря да отнесе марса и брама, голям майтап е да стоиш на един такъв кораб! А, Каравей?

— Мда-а. Любопитен съм какво ли се кани да прави Фалкенау.

— Това аз знам точно.

— Е?

— Гледай, той в една-едничка нощ се превърна от капитан във предводител на ескадра и иска да го заслужи. Внимавай, боцман, първия зюдерландец, когато срещне, той ще вземе за себе си, няма да го предостави на никой друг от флотилията.

— Това би ме радвало.

В този миг откъм квартердека прозвуча вик:

— Мъжът на кормилото, четири румба на запад!

— Ай, ай [112], комодоре, вече обръщам! — отговори Шуберт, като налегна със сила щурвала.

После сложи лявата ръка над очите и се загледа насреща към подветрената страна.

— Четири румба на запад, значи още по-далеч от флотата. Той трябва да е открил нещо там отсреща.

— Така мисля и аз. Не виждаш ли платното?

— Вярно! Струва ми се, той знае вече с кого си има работа.

— Естествено. Но сега ми се ще да се поогледам за някоя добра щанга, защото във въздуха понамирисва нещо на барутен дим и патаклама…

Артур наблюдаваше неотклонно платното. По едно време се обърна рязко към капитана на фрегатата.

— Капитане, искате ли да приберете тази плячка?

— Ако при това не се откъснем от флотата.

— Пак ще я догоним.

— Какъв е съдът?

— Линеен кораб, зюдерландец. Познавам го много добре; казва се „Посейдон“, много стар и немного повратлив.

— Но иначе ни превъзхожда!

— Малко е по-голям и навярно има малко повече екипаж и оръдия, но въпреки това бързо ще се справим с него.

— Не се ли мотаеше тоя „Посейдон“ там някъде към Антилите?

— Да. Той се прибира към дома по нещастно време… Ахой, мъжът на кормилото, още два румба!

— Ей, ей, комодоре!

— Тъй, капитане, това беше последната ми команда! Сега заповядвате вие!

Фрегатата държеше остро курс към линейния кораб. След четвърт час той щеше да бъде достигнат.

— Дръжте се в готовност, момчета! Ще стане горещичко — извика капитанът. После вдигна тръбата и претърси още веднъж кръгозора. Гласът му прозвуча изненадано, когато заговори на Артур: — Всички дяволи, комодоре, та там има още едно платно, че зад него май и друго.

— Къде? Трябва да видя!

— Движат се в права линия зад „Посейдон“, затова едва сега ги забелязваме.

Артур взе далекогледа в ръка.

— Също зюдерландец. Тримачтов, солидно построен. Надявам се, третият да не е и той такъв.

— Няма ли да е по-добре да се отклоним, комодоре?

— Та да станем за смях, а? „Посейдон“ ще бъде наш, а останалото ще си дойде от само себе си.

Десет минути по-късно се бяха доближили в слухов обсег до линейния кораб и видяха по същото време, че вторият съд също е линеен, но третият беше фрегата — и двата от зюдерландска националност.

Ето че „Посейдон“ издигна флага.

— Комодоре — рече капитанът, — ние дръзваме невъзможното!

— Искате ли да ми предадете командването?

— На драго сърце.

Доблестният мъж сега бе радостен да свали от себе си отговорността. — фрегата, ахой! — прозвуча сега отсреща.

— Що за кораб?

— фрегата „Шпербер“ [113], комодор фон Фалкенау.

— Я гледай, Артур фон Фалкенау?

— Да.

— Накъде?

— Към… „Посейдон“!

— Има война между Норланд и Зюдерланд?

— Да. Зюдерланд ни нападна. Предайте се!

— Охо, това тепърва ще обсъдим! Дръжте се далеч от нас!

— През ум не ни минава. Ей, там долу, изстреляйте му един борд!

Двата кораба сега се движеха непосредствено един до друг. Фрегатата отвори двете си редици оръдейни люкове и избухна. „Посейдон“ потрепери под ударите на гюлетата, попаднали над и под ватерната му линия. Той не беше подготвен за тази битка, ала и неговите амбразури се разтвориха с трясък.

— Ей, капитане, — рече Артур, — корпусът е добре улучен. Изтичайте долу и кажете на момчетата да мерят дека! Ахой, Шуберт, обърни по вятъра! Смъквайте платното!

В резултат на тази команда фрегатата направи остър завой и предложи на гюлетата на линейния кораб само кърмата. Залпът отлетя във водата.

— Браво! Обръщай отново, Шуберт, обръщай! Вдигайте там отпред ветрилото! Огън!

Един висок вик на ужас проехтя вследствие втория оръдеен залп. Гротмачтата се сгромоли и докато екипажът бе зает да сече такелажа, „Посейдон“ получи още един пълен заряд, който направи тежкия кораб неуправляем. Въпреки това той не свали флага, тъй като помощта на другите два кораба беше вече близо.

— Нека да плава сега Метусалем, той си остава наш! — извика Артур. — Лейтенант там отпред, обръщай! Към втория! Шуберт, извивай!

Кормчията се вкопчи в щурвала, а платнарят си свърши така добре задължението, че фрегатата се извъртя в къса дъга и тръгна срещу втория линеен кораб.

— Комодоре — обади се капитанът, — не сторихме ли достатъчно? Ако нападнем тоя, фрегатата там ще ни прихване вятъра.

— Пак ще си го получим. Хей, Мартин!

— Ай, комодор! — отвърна главният топчия.

— Петстотин талера, ако го лишиш от огън!

— Ще ги заслужа.

Мъжът коленичи при оръдието си, готов за стрелба.

— Хола! — извика в този миг вахтеният от марса. — Що за нещо е онова там?

Артур погледна по посока протегнатата ръка на моряка и онова, което видя, бе наистина доста странно. Отдалечен най-много на една и половина английска миля [114], приближаваше един кораб с катраненочерни платна и този цвят бе причината да не бъде забелязан досега. Мачтите се извиваха под напора на ветрилата, а ходът му бе удивително бърз. Съдът създаваше впечатление, сякаш е тласкан от някаква невидима сила насам.

Кормчията също го забеляза, сложи ръка на устата и се провикна:

— Ахой, комодоре, Черния капитан!

Отсреща на линейния кораб прозвуча същия вик.

— Все едно! — извика Артур. — Към зюдерландеца! Мартин, внимавай!

Фрегатата се плъзна в непосредствена близост покрай линейния кораб и главният топчия изгърмя. Гюллето изтрещя в ахтерщевена и го разтроши.

— Браво! Огън по щирборда!

Оръдията от цялата бордова страна на фрегатата избълваха своите гюлета. А командващият отсреща беше толкова объркан от излязлото от строя кормило, че пропусна подходящия момент. Грохотът от неговите оръдия проехтя, когато фрегатата беше вече отминала.

— Задръж курса, Шуберт! — нареди Артур, понеже искаше преди всичко да види какво водеше насам Черния капитан.

Зюдерландската фрегата също бе приближила дотолкова, че и четирите кораба можеха да наблюдават „Тигър“. Страшно рисковано изглеждаше от страна на пирата да търси близостта на четири бойни кораба.

Той не обърна никакво внимание на „Шпербер“, а се насочи към линейния кораб, срещу който Артур току-що беше дал залп. Беше вече съвсем близо до него, когато всички платна паднаха като под магичен удар. Въпреки това приближаваше с незабавена скорост. Хората гледаха голите мачти и не можеха да си обяснят каква сила го движеше сега. Мястото при кормилото беше празно, по палубата не се виждаше никакъв човек и само на продължението на бушприта стоеше една истински исполинска фигура, облечена изцяло в черно, със закривен турски ятаган в ръка.

Сигурно само на малцина по четирите кораба не тупкаха сърцата. „Тигър“ мина между „Шпербер“ и линейния кораб. В този миг „Черният“ вдигна сабята, черният кораб потрепери три пъти — три ужасяващи залпа изтътнаха от неговия корпус в линейния и той беше отминал. Но не продължи, а описа дъга срещу зюдерландската фрегата. Сега хората ясно видяха как водата под неговия кил бе поглъщана като от някакво невидимо чудовище. И тогава… тогава затрептя нагоре един флаг, привидно без съдействието на човешка сила — беше норландският.

— Ура, ура! — екна от всички гърла на „Шпербер“.

Дори Артур се присъедини. Един такъв съюзник той не беше предполагал.

— Обръщай, Шуберт, към щирборда на фрегатата! — изкомандва. — Трябва да иде на дъното!

„Шпербер“ долетя в завой. Но в този миг фрегатата смъкна зюдерландския флаг и издигна белия. Предаваше се без съпротива и това беше много правилно, защото иначе би била изгубена — двата линейни кораба сега не можеха да й окажат никаква подкрепа.

Те също спуснаха своите флагове.

Сега „Тигър“ се извъртя и се насочи към „Шпербер“. Същевременно полетяха нагоре сигналите му, приканващи да легне в дрейф.

— Капитане, подчинете се и си поемете пак командването! — повели Артур. — Аз бих желал само да наблюдавам.

Той пристъпи зад фалшборда така, че от „Тигър“ не можеше да бъде забелязан. Платната бяха свалени и черният кораб също преустанови своя ход. Двата съда лежаха, полюлявайки се, един срещу друг.

— „Шпербер“, ахой! Кой капитан? — извика Черния, прочел името на фрегатата.

— Капитан Балдауф с комодор Фалкенау на борда!

— Артур фон Фалкенау?

— Да.

— Помолете го веднага да дойде при мен на борда!

— Охо! На борда на един капер?

— Не капер, а норландски боен кораб!

— Какво ще правите, комодор? — попита капитанът полугласно.

— Ще отида отсреща.

— С колко мъже в съпровод?

— Двама гребци в малката лодка.

Лодката бе спусната и след две минути Артур се покатери по едно висящо въже на борда на „Тигър“.

Не се виждаше жива душа. Черният слезе от кливера на палубата и тръгна към него, ала внезапно спря удивен.

— Фрик! Фрик Уилмърс!

— Я, откъде знаете това име?

— Кой сте вие?

— Казвам се Артур фон Фалкенау и от вчера съм комодор.

Черният задълба поглед в очите на Артур, после по лицето му плъзна нещо като внезапно разбиране и той каза с дяволит жест:

— Елате с мен!

Закрачи пред него към кърмата и отвори една врата.

— Влезте сега-засега в каютата! Аз имам да дам долу няколко заповеди и ще дойда след малко.

Артур изпълни повелята. Вратата се затвори след него и той застана пред една дама, облечена в ориенталска носия.

— Зулейка!

Тя се беше надигнала при неговото влизане.

— Фрик… Уилмърс! — извика удивено, ала после забеляза униформата с отличителните знаци на неговия ранг. — Каква е тая работа? Един… комодор!

— Да, той вече не се казва Фрик Уилмърс, а Артур фон Фалкенау.

Тя плесна изумено ръце.

— Възможно ли е? Моят… моят спасител?

— Когото онзи Фрик Уилмърс искаше да ви доведе. Простете ми малката шега!

Тя стоеше пред него като залята с кръв и гласът й трепереше, когато попита:

— Но защо това ексцентрично инкогнито?

— Защото исках да се наслаждавам на блаженството да ви прислужвам с всяко движение на моите ръце, Зулейка. — Нейната красота и изненадата му подействаха почти опияняващо и той продължи, сграбчвайки ръцете й: — Зулейка, сега аз съм един капудан-паша, както вие сте пожелала пред майка Хорн. Гневите ли се, дето ми е разказала това?

Момичето запламтя още по-силно. Той не можа де се сдържи и я притегли към сърцето си, за да целуне розовите устни.

— Зулейка, мисля за теб още откакто те извадих тогава от водата. Кажи, мога ли сега да те задържа за цял живот?

Тя облегна нямо главица на неговите гърди.

— Благодаря ти, сладко, прекрасно същество!

Той я притисна силно към себе си и я зацелува отново и отново.

— Ай, ай, комодоре — възкликна се по едно време зад него, — вие май не скучаете, както виждам.

Той се обърна. Черният беше влязъл тихо.

— Екселенц!

— Значи ме разпознахте? Е, долу тогава тая вещ! — Той сне тънката, мрежеста маска. — Добре дошъл на „Тигър“!

— На страховития пиратски кораб! — ухили се Артур.

— Вие самият не сте ли пират, който идва, вижда и побеждава? Но с „пиратския кораб“ се мамите. Черният капитан отдавна принадлежи към царството на легендите. Падишахът няма в марината си морски разбойници. Само в този случай, тъй като действам по частна работа, а не по заповед на султана, бях принуден да се върна към стария флаг. Под флага на султана нямам право да плавам и също толкова малко под зюдерландския, тъй като преговорите относно поемане върховното командване на зюдерландската флота пропаднаха. Така щях да пътувам като Черния капитан, докато стигнех в положение да поставя кораба си в услуга на Норланд. И вие нали сам видяхте колко бързо си изповядах тогава боята. Но за това по-късно! Сега нямаме време за дълги приказки. Вие отивате към Карлсхафен?

— Да, флотата ми е вече напред.

— Аз мога ли да се присъединя?

— Като какъв?

— Временно като един от вашите капитани. Предоставям ви „Тигър“ като флагмански кораб.

— Топ! — извика Артур зарадван. — Едно такова попълнение е равносилно на цяла флота. Ами договорните ви отношения със Зюдерланд?

— Няма такива!… Но, комодоре, вие сте един направо безогледно дързък тип! Осмелявате са да нападнете едновременно три бойни кораба! Ще ги приберете ли като плячка?

— Естествено!

— Ще ви бъда в помощ. Мога да взема един или два от тях на буксир.

— Вие използвате и парна сила?

— Отгатнахте!

— Разбира се. Вместо колело или винт имате помпа и при това котел, поглъщащ пушека.

— Правилно. А другото не е някакво голямо чудо. Когато уредим нещата, ще можете да видите всичко. Сега елате на палубата! Аз естествено ще ви придружа до борда на трите плячкосани кораба, за да съм ви на разположение.

Когато излязоха отново на открито, Артур завари палубата заета с облечени по ориенталски хора. Един от тях тръгна насреща им. Нурван паша го представи:

— Моят първи лейтенант Саваб, който командва „Тигър“, когато аз не съм на борда.

Това лаконично представяне обаче хич, изглежда, не бе по вкуса на величаещият се ориенталец. Той хвърли един кажи-речи неодобрителен поглед на своя началник и каза, обръщайки се към Артур:

— Да, аз командвам „Тигър“ и всеки, който ме познава, знае, че умея да се отнасям подобаващо с него. Защото аз съм Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Hyp…

Беше една седмица по-късно. През това време се бяха случили много неща. Представителите на избирателните окръзи вече седяха на съвещание относно проекта на Конституцията… Карлсхафен се намираше в ръцете на Норланд, а генерал Фалкенау бе превзел с един изненадващ удар със своята десантна армия столицата на Зюдерланд. Северната част на страната бе заета от въстаниците и присъединилите се към тях войскови части. Между тях и норландските войски лежаха в обкръжение полковете на принца-наследник, при които бе подирила закрила княжеската фамилия, Само от граф Хоенег не бе открита следа. Затова пък бе заловен при опит за прекосяване границата ключарят на лудницата заедно със своята жена, която го бе подпомогнала в бягството, и двамата бяха върнати във Фюрстенберг. Намерената у тях сума беше конфискувана.

Херцогът на Норланд седеше до писалището си с отворено писмо в ръката. Недалеч от него се беше настанил Макс.

— Значи принцеса Аста ме моли чрез теб за разрешение да сподели нещастието на своя баща?

— Да и аз бих желал да подкрепя тази молба, Ваше сиятелство.

— На едно такова застъпничество не мога да се противопоставя, Макс, аз ти дължа твърде много, може би всичко, а един херцог има властта да се покаже благороден. Ще ми отговориш ли откровено на един въпрос?

— Да — отвърна Макс просто.

— Обичаш ли принцесата?

— Ваше сиятелство, аз не мога да вървя против своето сърце, но трябва да го подчиня на разума си. Аз ще го победя.

— Може би няма да ти се наложи. Как мисли Аста?

— Не съм се издал пред нея, но знам, че не съм й безразличен.

— Добре. Искаш ли да я отведеш при нейния баща?

— Аз?

— Да, ти и аз, ние двамата. Твоят план, послужил за основа на моите разпореждания към Фалкенау, излезе правилен. Ние обградихме не само принца-наследник, но и въстаналите зюдерландци и сме господари на положението. В това писмо Фалкенау ме уведомява, че князът е готов да встъпи в преговори. Основните моменти на сключвания мир аз вече обсъдих с теб и ето как съм готов да се отправя в твоя компания към войската. Желателно е да заварим на мястото на срещата младия Фалкенау и също този потаен Нурван паша. Ако веднага телеграфираш на двамата в Карлсхафен, те ще могат в рамките на два дена да пристигнат там.

— Веднага ще го уредя, Ваше сиятелство.

— А после може би ще намериш време за извършването на още едно поръчение?

— Какво?

— Чувам, че ти сега всеки ден посещаваш принцесата?

— Действително.

— Тя дори честичко се отбивала при твоите родители?

— От време на време. Тя в продължение на часове беседва с майка ми.

— Значи ще имаш възможност да й предадеш това писмо. То съдържа една радостна изненада за нея.

— Благодаря, Ваше сиятелство! Това прелестно, благородно създание наистина се нуждае понякога от вест, която да й създаде радост.

— Тези редове ще й я създадат! Що се отнася до нашето пътуване, няма да го направим с железницата, а с карети. Две ще са достатъчни — едната за мен и баща ти, а другата за теб, Аста и майка ти.

— Как, негово сиятелство повелява родителите ми да…?

— Естествено! Твоят баща е най-верният ми приятел, той трябва да участва в моята победа. И тъй като ти ми разказа каква симпатия изпитвала Аста към твоята майка, то тя ще й прави компания — та нали аз нося грижата и за компаньонка на принцесата. Що се касае до прислугата, аз съм си подсигурен, но ти още не. Какво ще кажете за вашия Томас?

— О-о, той ще тръгне преизпълнен с удоволствие.

— В такъв случай ние приключихме. Остани със здраве, момчето ми!

— Останете и вие с Бога, Ваше сиятелство!

Те си стиснаха ръце като двама мъже, които си съпринадлежат с любовта на кръвната връзка. На доктора очите се овлажниха от вълнение. Херцогът го забеляза, сложи ръка на раменете му, притегли го към себе си и го целуна по челото.

— Макс, Бог ми отказа деца, но ако можех да си избирам син, то това щеше да си ти. Остани ми верен, какъвто си бил винаги!

Той се извърна. В неговите очи също блестеше нещо, което не искаше да покаже.

Макс се погрижи най-напред за депешите и после тръгна към принцесата.

— Добре дошъл, хер таен съветник! — посрещна го тя. — Мога ли да приема, че сте узнал нещо радостно?

— Защо?

— Чета вестта по чертите, ви.

— Толкова ли са приказливи чертите ми, Ваше височество?

— Приказливи не, но открити и честни, съвсем не като онези, които човек търси при един дипломат, като какъвто се проявихте вие.

— Благодаря! Узнах нещо радостно по отношение Ваше височество.

— Ах!

— Негово сиятелство ме натовари да ви съобщя, че е решил да предприеме пътуването до баща ви и ние ще го придружаваме. Той ще пътува в компанията на татко и ви задави въпроса дали ще позволите майка да е при вас по време на това пътуване?

— От все сърце, хер таен съветник.

— Благодаря! Смея да допусна, че преговорите с вашия баща ще почиват на основата на най-голямо доброжелателство. Може би ще намерите няколко отнасящи се до това намека в собственоръчното писмо на херцога, което ми възложи да ви предам.

Тя отвори плика и запоглъща съдържанието. Красивите й черти възприеха сериозен израз.

— Това писмо, хер таен съветник, съдържа няколко реда, в които Негово сиятелство ме умолява да ви предам тези два документа. Заповядайте, моля!

Той посегна и зачете. Очите му се замъглиха, а устните затрепериха от вътрешно вълнение.

— Е, хер графе? — попита Аста, като нейният глас също потрепери.

— Не мога да го приема! Такава любов и доброта не съм заслужил!

— О, напротив! И аз се чувствам щастлива, че съм първата, която може да ви поздрави.

Тя му подаде ръка, която той здраво задържа в своята. В единия документ херцогът го бе въздигнал до „граф фон Брандауер“, а с другия му предоставяше като почетен дар палата заедно с цялата мебелировка, обитаван понастоящем от принцесата.

— Мога ли да ви обърна внимание върху една дума от адресираното до мен писмо, графе?

— Моля!

— Негово сиятелство е подчертал думичката „временно“. Вие следователно можете с пълна увереност да се надявате, че добротата на херцога и занапред ще проявява активност към вас. Бъдете твърдо убеден, че никой не ви го пожелава така от цялото си сърце, както аз!

Тя стана, овладявайки душевното си вълнение, и пристъпи до прозореца. Той дълго остана седнал, докато нещо внезапно го притегли към нея.

— Принцесо.

Тя не отговори.

— Аста!

Тя се обърна. Очите й блестяха с влажен гланц.

— Макс!

Те потънаха безмълвно в обятията си, ала бушуващите й гърди му казаха колко й е било трудно до момента да владее чувствата, на които сега съвсем открито се отдаде.

Високата трева по горската поляна пред колибата на Тирбан беше окосена, за да се отвори място за една редица скъпоценни шатри, разпънати за двамата князе на Норланд и Зюдерланд и техните свити.

Преговорите, на които бе привлечен и водачът на въстаниците, бяха в пълен ход и бързо приближаваха своя мирен завършек. Главното искане на въстаниците за подобна Конституция, каквато херцогът на Норланд бе наредил да съставят, бе вече удовлетворено, а останалите въпроси се отнасяха само до точки, чието разрешаване не представляваше трудност.

В една от последните вечери плацът беше ярко осветен от стотици факли, а владетелите седяха на съвместен крепителен пикник. По края на поляната бе насядала свитата, при която се намираха и двамата Шуберт. Между тях седеше боцманът Каравей, циганинът.

— Сигур съзнавате — заяви гордо планинският кръчмар на тримата — че имах право, като сметнах Уилмърс за Фалкенау?

— Ха! Аз бих могъл да ти кажа нещо съвсем подобно, на което ти ще се разхилиш още повече, отколкото аз тогава — подметна Каравей.

— Е, например?

— Какво ще речеш, ако аз смятам Брандауер за син на херцога, Фалкенау за Брандауер, а Нурван паша за Хоенег?

— Буря да отнесе марса и брама — провикна се кормчията, — ти си откачил, момче!

— „Така стои рапотата“ щеше да каже Казимир — прибави Томас. — В името на моята допра душа, ти си още по-откачен и от Хайнрих и Казимир!

— От тях ли? Че защо пък те да са откачени? — попита брат му.

— Защото си въопразяват да имат моята Парпара, ама ще я получа все пак аз.

— Я виж ти! Наистина ли?

— Наистина. Вечерта преди заминаването ми ние се сговорихме. Ще се оженим. Аз ще стана сопственик на странноприемница и в съседната постройка ще си уредя ковашка работилница.

— Сърдечни благопожелания!

— Също от мен! — присъедини се Каравей.

— Плагодаря! Ще поканя и двамата! Амин!

При края на лежащия отсреща храсталак се появи една фигура, която колебливо запристъпя напред. Макс я разпозна и скочи.

— Лилга!

Този вик привлече вниманието на херцога и той също се надигна.

— Лилга, ела насам!

Повиканата смирено приближи.

— Ваше сиятелство, не се гневете на дъщерята на боанжарите, че се осмелява…

Той я прекъсна с рязък жест.

— Лилга, твоето място е при нас, защото всичко, което се случи, в голяма част е твое дело. Седни при нас!

— Позволете Лилга да остане права, докато завърши делото, по което работи толкова дълго време!

— Е?

— Бование е богинята на отмъщението. Тя някога ми повели да се разплатя и аз се подчиних. Аз проведох съд и сега съм дошла да преклоня глава пред присъдата, която ще произнесете над мен.

Това бяха загадъчни думи. Никой не отговори и тя продължи:

— Височайши господарю, готов ли сте да ме изслушате?

— Говори!

— Тогава позволете по-напред да доведа едного, на когото е тук мястото, но скоро ще се яви пред един висш съдник!

Тя даде знак към храсталака. От него пристъпиха Хорги, Чемба и Тибран. Първите двама носеха една изготвена от клони носилка, а третият се грижеше да не падне лежащият върху нея. Те я положиха сред кръга от знатни дами и господа и се отдалечиха. Лилга приближи и отмахна покривалото. Един вик прозвуча околовръст. На носилката лежеше с окървавено лице и ужасно пострадал граф фон Хоенег. Лилга дълго стоя наведена над него, после се изправи, след като бе извадила и поставила върху гърдите на мъчително дишащия един пакет. Той простена високо, сякаш книжата тежаха центнери. Тя започна:

— Бование го връхлетя и сгромоли. Кой може да го гледа? А някога той беше толкова красив, толкова знатен и думите му звучаха така сладко и приятно, че дъщерята на боанжарите се полъга и го последва. Тя измени на своя годеник… а той все пак беше по-благороден от него… и равен на него по достойнство, титла, сан… защото той беше неговият по-голям брат Вилхелм.

— Лилга! — извика Нурван паша с една граничеща с изумление изненада в гласа. — Знаеш ли наистина какво говориш?

Това, което бе узнал сега от Лилга, звучеше толкова невероятно, че разумът се съпротивяваше да го възприеме като истина, макар като че да решаваше с един удар загадката около неговото рождение, върху която достатъчно често си беше блъскал главата. И все пак, защо да не бе възможно? Той си спомни сега с яснота сцената в подземния затвор на графа и ужаса, който бе предизвикал у онзи видът на татуировката върху ръката му. Катомбо четеше думите от устата на циганката, когато сега тя продължи:

— Аз казвам истината. Както аз бях заслепена от него, така и моята майка е била оплетена от неговия баща. Той й обещал брак, ала по-късно я напуснал вероломно и се оженил, заради богатата зестра, за едно аристократско момиче. Но майка ми знаела как да си отмъсти. Когато след две години се намирала със своя катун отново наблизо, промъкнала се в палата. Тъй като всички пътища й били познати, не представлявало трудност да открадне малкия граф и да изчезне с него.

Катомбо и околностоящите слушаха с удивление това разкритие.

— Лилга, как претендираш да докажеш, че аз съм един Хоенег?

— Твоята разтеглена от израстването татуировка на ръката е гербът на Хоенег! Освен това съумях да намеря отнасящите се до теб документи, а и майка ми преди своята смърт направи едно писмено признание. Върху гърдите на графа лежат книжата, които удостоверяват, че ти си Хоенег. Но сега повече не питай! Бование е изброила минутите на този мъж и аз трябва да побързам, преди да е умрял. Граф Хоенег, притежаваш ли пълното си съзнание и чуваш ли всяка моя дума?

— Да — отвърна раненият с усилие.

— Знаеше ли, че Катомбо е твой брат, и признаваш ли го?

— Да.

— По-нататък! Аз се преселих при графа, живях при него и узнах всичките му тайни. Но той наруши своята клетва и аз реших да му отмъстя. Той се стремеше към владичеството на Норланд. Херцогинята и баронеса Фалкенау бяха приятелки. Те живееха заедно в замъка — едната в дясното крило, а другата в лявото. Богинята на провидението отреди двете да заченат и родят почти в един и същи час — херцогинята син, а баронесата дъщеря. Баронесата почина при раждането, а баронът беше в чужбина…

Сега бе ред на Фалкенау да се диви.

— Последното съвпада! — извика той, изпълнен с вълнение. — Аз по онова време бях далеч от родината. Но, Лилга, ти сбърка, баронесата не роди момиче, а…

Циганката направи повелителен жест баронът да млъкне и продължи, без да отвърне на думите му:

— Граф Хоенег не можеше да позволи херцогът да има престолонаследник. Той подкупи акушерката и тя размени децата. Херцогинята получи момичето, а момчето беше дадено на една дойка, която беше дъщеря на акушерката, но не знаеше нищо за тази размяна.

При тези думи херцогът бе овладян от неимоверна възбуда.

— Жено, ти с ума ли си? Можеш ли докажеш всичко? Та тогава комодорът фон Фалкенау трябва да е мой син!

— Ваше сиятелство, слушайте по-нататък! В бързината бельото на децата не беше подменено заедно с тях и ето как полученото от дойката носеше херцогския герб. Тя е още жива и е жената на наемния кочияш Бейер край психиатрията. Ако господарите отидат там, ще намерят един мой портрет, рисуван от техния син.

— Така е — изрази съгласие Макс. — Аз бях веднъж там и си спомням точно, че жената ми разказа тези неща. Продължавай, Лилга!

— Момичето почина, а по-късно и херцогинята. Графът знаеше, че са ми известни всички тайни, той вече не ми вярваше и мислеше, че ще го издам. Ето защо се стремеше към живота на момчето. Аз си отмъстих, като спасих детето. Често ходех при жената на придворния ковач Брандауер. Тя знаеше, че богинята ме е удостоила с дарбата да виждам в бъдещето и когато доби едно момченце, ме помоли да му пророкувам. Дойката, при която беше херцогският принц, живееше по онова време в съседство с ковачницата…

— Това е вярно! — извика старият Брандауер.

— Аз докарах нещата дотам, че и на нейния храненик трябваше да предсказвам. Казах на нея и на ковашката жена, че трябва да остана за половин час насаме с децата в градината. Те ми повериха кърмачетата, аз ги отнесох в храстите, преоблякох ги и ги размених. Дойката получи ковашкия син, а жената на ковача сина на херцога. Казах на графа, че отново съм подменила принца. Това беше моето отмъщение. Но къде съм го изпратила, това той никога не узна, то си остана…

Сега херцогът вече не можеше да владее по-дълго възбудата си.

— Жено, Лилга, не лъжеш ли?

— Питайте него самия! Болките го прекършиха, той всичко ще признае. Граф Хоенег, излъгах ли?

— Не! — изхъхри той.

— Заклеваш ли се в твоя Бог, пред когото още днес ще се явиш?

— Да!

— Ваше сиятелство, вие го чухте. Макс Брандауер е ваш син. Вашият, напротив, майстор Брандауер, е барон Артур фон Фалкенау.

Беше необикновен миг. Херцогът, получил из един път отдълго нечакания вече син и наследник, погледна Макс, сякаш не беше с ума си. Очите на стария Брандауер шареха усъмнено и въпросително между Макс и Артур, като че искаше първо да размисли за кого от двамата да се реши. Старият Фалкенау гледаше около себе си с израз, който все едно казваше: аз не разбирам нищо от това, хич нищичко.

Пашата първи наруши тишината.

— Майстор Брандауер, чуйте ме! И питайте Артур дали не е било така! Когато той скочи на яхтата ми и аз го видях за първи път, го назовах с вашето име. Той точно прилича на тогавашния ви образ.

Сега най-сетне се освободи напрежението сред съпричастните. Доказателствената сила на чутото беше толкова неопровержима, че вече никой не можеше да се съмнява във фактите. Макс полетя в обятията на херцога, който, кажи-речи разплакан, го зацелува по челото и страните, а Артур, прославеният морски капитан, се обърна с един почти боязлив поглед към стария Брандауер. Но неговото стеснение продължи само миг. Когато видя сълзите в очите на стария, които можеха да означават както тъга, така и радост, обви ръка около раменете на ковача и изрече с умолителен тон в гласа само една дума:

— Татко!

На тази дума старият не бе в състояние да противостои. Той притисна своя син до широките си гърди и заговори с дълбоко вълнение:

— Момче, аз не зная дали да се смея, или да плача. Най ми се иска и двамата за себе си да задържа и да не ви дам на никого. Мътните да ме вземат, ама ти си същият юначага като моя Макс… исках да кажа принца!

Сега привлече вниманието върху себе си единственият опечален в историята.

— А аз сега съм самотен и изолиран! — проплака старият барон.

— Не, татко! — викна Артур, като свали ръка от баща си и се завтече към стария Фалкенау. — Аз съм бил и си оставам твой. Вие и двамата ще имате в еднаква степен моята любов.

Само един стоеше там привидно студен и безразличен — Лилга. Около ъгълчетата на устата й се образува горчива, меланхолична гънка. Дотолкова ли окаменяло беше нейното сърце, та вече не можеше да се радва на чуждо щастие? Или си мислеше за собствения син, който й бе отнет и зверски умъртвен?

Когато замайващата възбуда от разпознаването беше донейде улегнала, Лилга продължи:

— Тигърът обича своето малко и го брани с живота си срещу враговете. Този обаче беше изтръгнал бащиното си сърце от — гърдите, докато преследва моето дете, своето момче, до лудницата и го тласна в смъртта. Обяви, граф Хоенег, беше ли капитан фон Валрот твой син, или не?

— Беше.

— А ние двамата, ти и аз, тайно сме свързани чрез свещеник?

— Да.

Тя взе пакетчето от гърдите на графа и го сложи в ръката на херцога.

— Тук, Ваше сиятелство, са доказателствата, че Катомбо е истинският Хоенег. Сега аз свърших и ще понеса присъдата, която ще бъде произнесена над мен.

Херцогът дълго я гледа.

— Лилга, едно-друго още ми е тъмно в твоя разказ, наистина, но едно знам, че ти си действала с добра воля, и всички ние сме ти много задължени. После ще произнеса присъдата.

Той улови Макс за ръката и пристъпи към княза и княгинята на Зюдерланд.

— Ваши височества, признавате ли граф Макс фон Брандауер като мой син и престолонаследник?

Прозвуча едно двугласно „Да!“

— В такъв случай имам честта да поискам за него ръката на моята мила гостенка, вашата дъщеря принцеса Аста. Техните сърца са се избрали. Вашето съгласие, Ваши височества, ще отстрани също всички спорни политически точки.

Родителите видяха дъщеря си да лежи на гърдите на херцогския син. Те радостно дадоха своето съгласие. Тогава Катомбо хвана ръцете на Зулейка и Артур.

— Ваше сиятелство, позволявате ли в замяна загубата, която претърпя Фалкенау и Брандауер, да даря двамата с една дъщеря?

Херцогът се засмя.

— Я гледай! Истинска изненада, драги ми паша! Тогава аз не бива да сдържам по-дълго моята. Признавам ви като граф фон Хоенег. Вие си получавате всички титли, достойнства, почести и имения на този дом.

— Ваше сиятелство! Недейте! — извика Нурван паша. — Фамилията Хоенег не е измряла.

— Напротив! Този тук лежи в обятията на смъртта. Бог да му прости греховете, както му ги прощавам аз. А неговия син не мога да призная като правомерен наследник Хоенег. Той ще бъде екстерниран от страната и ще трябва да счита като особено благоволение от страна на своя владетел, ако Норланд му разреши гостоприемство за няколко месеца през годината. А сега си ти наред, Лилга! Как попадна графът в ръцете ти?

— Аз го чаках.

— Ти… си… го… чакала? Нима знаеше по кой път е поел в своето бягство?

— Знаех.

— Кой ти го…

— Ваше сиятелство, на княгинята на боанжарите не е необходимо да черпи своите познания от чужди знания. Нека ви бъде достатъчно, ако кажа: „Аз го чаках“. Той трябваше да дойде, защото Бование, която е богиня на отмъщението, го беше дала в моите ръце. И той дойде! Дойде като беглец, беше открит от Хорги и Чемба и преследван. Графът не можеше другояче да се спаси, освен да напусне каретата и да продължи пеша своето бягство. Но през нощта той обърка пътя, който не познаваше, сгромоли се в дълбината и се разби. Те го донесоха при мен и болките го подтикнаха към признание.

— Какво ще правиш сега? Ти си майка и съпруга на граф и имаш право на…

— Благодаря ви, Ваше сиятелство! Дъщерята на боанжарите няма уседнало място, тя ще скита, докато душата й отиде при Бование…

По време на този вълнуващ разговор беше приближила и свитата. Няколко слуги трябваше да махнат от мястото трупа на Хоенег, тъй като графът междувременно беше починал. Но всеки получи похвала или приятелско ръкостискане от херцога, така че цялата поляна се огласи с радост и ликуване.

Две двойки обаче подириха самотата: Артур със Зулейка и Макс и Аста.

Последните двама стояха под една широко разклонена червена ела и имаха твърде много да си казват. В един момент приближи Лилга.

— Спомняте ли си още, принце, и също вие, принцесо, какво ви предсказах пред ковачницата?

— Всяка дума! — отвърна Макс.

— Вие размахвахте тогава със сила тежкия чук. Вие ще държите също така леко още по-тежкия скиптър. Чукът се превърна в скиптър. Управлявайте един ден с благост, ала не забравяйте, че от време на време трябва да се употребява и сила! Вслушайте се в Лилга, дъщерята на боанжарите, която още днес ще изчезне отново, и нека „Скиптър и чук“ бъде вашият девиз в живота!…

Зад елата се отдалечи пълзешком един, който си беше седял тайно там със своята „ампалема“ и бе чул всичко. Сега той сметна, че е редно да се оттегли.

— Допре го каза пустата й Лилга! — изръмжа с доволство. — Нявгашният Прандауер и сегашен принц може да възприеме тоя девиз, защото скиптърът му е в кърпа вързан. Пък аз, Томас Шуперт, от който принц не излезе, ще си задържа чука. Ама и аз мога да си изпиша един девиз на вратата на моята одая: „Ампалема и Парпара!“

Романът продължава в: [[3535|„Островът на скъпоценностите“]]