Скиптър и чук

17. В кръчмата на контрабандистите

Приблизително на два часа път отдалеченост от границата лежи градчето Валденбург, обградено околовръст от много стръмни възвишения, които пощенското шосе твърде трудно успява да преодолее. Встрани от него се издига покрай една конска пътека почти насред гората едноетажна къща. Над вратата й е монтирана дървена табела, чиито излинял надпис мъчно може да се разчете. Той гласи „Горната пивница“. Запита ли странникът дали всъщност има клиенти с достатъчно жажда да посещават тази непретенциозна къща, то наистина му отговорят с „да“. Той самият обаче най-често напразно ще чака, преди да мерне през деня и един-едничък гост.

Само посветеният знае, че много често определени образи се шмугват тайно в постройката и също така предпазливо я напускат. Той знае също, че сегиз-тогиз нощем старият опушен салон едва съумява да побере броя на тези, които тихомълком идват и си отиват.

Застане ли човек пред вратата на „Горната пивница“, една тясна просека, простираща се надолу по склона, ще му позволи да хвърли поглед в долината и към проточващото се с многобройни завои надолу шосе. Дали тази просека е планирана с някакво определено намерение? Човек почти остава с впечатлението, че тя е трябвало да създаде възможност на съдържателя да държи постоянно под око шосето от своето закътано местожителство.

Откъм задната страна на кръчмата имаше малка градинка, в която беше поставена една много просто издялана и скована маса със също такива пейки. Край нея днес седяха трима души. Единият от тях беше съдържателят. Двамината други са вече известни на читателя: кормчията и боцманът.

Тримата водеха помежду, си много оживен разговор, като не забравяха при това да посягат към стоящата пред тях тумбеста стомна. От време на време един или друг хвърляше къс поглед към пощенския път, който можеше да бъде наблюдаван в последния от своите завои. Изглеждаха точно така, сякаш очакваха някого.

— А аз все пак ви казвам — рече кръчмарят, — че „Тигър“ на Черния капитан бил тримачтов кораб и можел да излезе насреща и на най-голямата фрегата. Говорих с един тип, който служел на някакъв кораб, завзет от корсаря. Той значи е могъл основно да разгледа ветрохода.

— Глупости! — изръмжа Каравей. — Аз мога точно да ви кажа, що за плавателен съд е „Тигър“. Той е корвета с девет топа. Аз лично я видях и това е достатъчно.

— Наистина ли? — запита пък кормчията. — Аз давам честната си дума, че той е двумачтов бриг с латински ветрила. Когато преди години плавах на „Лястовица“, ние го срещнахме и поискахме да го заговорим. Той обаче ни отмина както луната мопса, който я лае.

— Странно! — удиви се кръчмарят. — Тримачтов ветроход, корвета, двумачтов бриг — Дяволът може го разбра! Що се отнася до мен, аз така и не съм виждал пиратския кораб. Бих желал само да знам дали капитанът му бил негър, както си разправят хората, и какво е станало с него. От известно време нищо не се е чувало за него.

Каравей се усмихна в себе си. Лилга му беше доверила вчера кой се крие под името Нурван паша, така че той най-добре можеше да отговорена въпроса кой беше всъщност „Черния“. Но, разбира се, нямаше никаква причина да връзва това на носа на кръчмаря, поради което отговори:

— Задоволете се с факта, че капитанът е печен тип, който и по зъбите си има косми. Чух да се говори, че каперът плавал по вятъра под пълни платна. Кой може да го стори като него? Един друг път го срещнали, когато с половината платна се насочил право в зъбите на вятъра. Това е мурафет, който човек би светнал за невъзможен. Да обърне при пълен щорм в относ, за него е дреболия. Няма на света втори моряк като Черния капитан да разбира така от маневрирането. Той трябва при Дявола да е изучил изкуството си.

— Хм-м — вметна съдържателят предпазливо, — и в други браншове има люде, дето умеят да водят кораб и не биха се посрамили да застанат до този мъж.

— Така ли мислите? Кой пък би могъл да е това?

— Още нищо ли не сте чувал за Фалкенау?

— Фалкенау? Дявол да го вземе, това е вярно. Той е тип, който евентуално би могъл да се мери с „Черния“. Къде ли всъщност се е дянал сега?

— Мисля в Ост Индия или из Южните морета. Младокът е може би малко над двайсетте и има толкова много дяволи в тялото, че го пращат само там, където друг не би се решил. Спомнете си последната война на Зюдерланд с южната й съседка, която успя да извърши той там!

— Вие познавате ли го?

— Виждал съм го, но само отдалеч.

— Кога е било това и къде?

— Тъкмо в последната война, в която той участваше като доброволец. Вие трябва именно да знаете, че аз съм по рождение зюдерландец и много години съм служил в зюдерландската флота. Едва след последната война се прехвърлих през границата насам, където намерих сносно препитание.

— Как всъщност е отишъл Фалкенау като доброволец в Зюдерланд?

— Е, вероятно ви е добре известно, че само доскоро Норланд бе малка, дори никаква морска сила. При това положение бе много ясно, че младият Фалкенау ще получи при нас по-добра школа в морското дело, отколкото в своето отечество. Освен това там отвъд му принадлежат няколко имота, така че идеята за доброволческата служба в Зюдерланд лежи близо до ума.

— Чух да се разказва за майсторския номер, за който споменахте преди малко, но не вдянах много от цялата работа. Как стана всичко в действителност?

— Много просто. След победата над вражеската флота ние я преследвахме до крайбрежието. Там тя потърси закрила в речното устие, което се отбраняваше от един добре укрепен флот. Да плаваме подире й, беше невъзможно — трябваше да я блокираме. Това беше една скучна история и май щеше да стане още по-скучна, ако тук и там не предприемахме по някой малък удар, който внасяше известен живец в дремането. Но във всичко, що се вършеше, бе все тоя лейтенант Артур фон Фалкенау, който по него време стана капитан. Веднъж се подочу, че комендантът на форта щял да дава на морските офицери бал или нещо подобно, Фалкенау беше този, който донесе новината. Ако тя се окажеше вярна, то ни се предлагаше възможност да отиграем някой номер на врага. Ето защо се реши на брега да слезе един дързък и хитър мъж, който да проучи дали слухът казва истината.

— Бил е избран естествено Фалкенау?

— Той сам се предложи. Беше вече следобед, когато лодката, която щеше да го остави на брега, замина с него. Хората се отправиха изпървом навътре в морето, после описали завой и след няколко часа пристанали надолу по брега на едно усамотено, необитаемо място, Фалкенау имал в себе си само револвер и нож и носел униформата на обикновен моряк от търговски кораб. Удало му се да се промъкне благополучно до реката, където узнал, че тъкменият празник действително щял да се състои. Междувременно било станало вечер и всички флотски офицери се били отправили във форта.

— Всички дяволи, той е щял да се върне твърде късно със своя доклад! Додето се прибере, утрото е щяло да настъпи.

— Същото си казал и той и поради това дръзкият мъж решил да действа на своя глава. Оправил се към борда на флагманския кораб и…

— флагманския кораб? Откачена идея!

— Не съвсем. Хората знаеха много добре, че ние няма да посмеем да тръгнем нагоре по реката. Ето защо се чувствали напълно сигурни и на всички офицери е изключение на най-младия било дадено разрешение да посетят бала. Младият офицер естествено не можел да стори нищо друго, освен да се ядосва, задето трябвало да остане. За компенсация му било предоставено на разположение известно количество ром и захар, за да може екипажът да си сгрее някой и друг порядъчен грог. Народът тъкмо се бил заел с тая работа, когато Фалкенау помолил от лодката за разрешение да се качи на борда. Попитали го какво иска. Той дал за отговор, че желае да постъпи на моряшка служба и да се представи на капитана. „Той не е на борда — гласял отговорът. — Само младшият офицер е тук. Ела горе, момче!“ Лейтенантът се покатерил по въжето на ведрото и застанал пред младшия. Онзи го попитал за името и туй ти, онуй ти и останал толкова доволен от отговорите, че заявил: „Можеш още сега да останеш на борда, докато се върне капитанът! Мисля, че той ще те задържи. Иди при хората и се представи на боцмана!“ Фалкенау го сторил и бил нелошо приет. Неговото изявление да почерпи по тоя случай няколко шишета ром, предизвикало бурни овации. Младшият офицер дал разрешението си и кокът слязъл в трюма да донесе питието.

— Идеята е била опасна, наистина, но нелоша.

— Аз мисля същото, защото след изтичането на няколко часа грогът, ромът и тютюнът сторили своето. Вярно, до истинско напиване не се стигнало, защото екипажът бил твърде кален, а дажбите твърде малки, но на всички се доспало, дори младшият офицер слязъл долу и се изтегнал малко в хамака. Кърмовият вахтен седял на едно навито въже и дремотел, шпир-вахтеният се бил облегнал на един лафет и хъркал, а боцманът, който всъщност трябвало да дежури, седял с кока в камбуза и се занимавал с остатъка от грога си. Тогава Фалкенау се спуснал отново по въжето на ведрото, насочил лодката, с която бил дошъл, назад, измъкнал ножа и прерязал въжето на голямата котва. Сега корабът се държал само на двете резервни котви. Те също били прерязани и той започнал сега бавно да се движи.

— Всички дяволи, каква безогледна дързост! — удиви се Шуберт.

— След това вързал отново лодката и се качил обратно на борда. Заварил всичко, както си го бил оставил, и побързал към кормилото. Освободил въжето, придал на румпела необходимото направление и после го притегнал отново. Сега си легнал до предния люк върху едно надиплено платно и зачакал събитията. Времето не било приятно. Гъстата мъгла тегнела върху реката и ситен ръмеж мокрел дека. Корабът бил подет от течението, ала движенията му били толкова спокойни и отмерени, а мъглата — толкова гъста, та човек можел да се закълне, че той все още се намира здраво на котва.

Така минали два часа. Ударило осем [106] и вахтата се сменила. Сменените вахтени заспали веднага, а новозастъпилите се увили и налягали кой под платно, кой под някое друго укритие от дъжда. Съдът си плавал спокойно към морето. Междувременно мъглата станала по-рехава и мъжът при шпира надникнал над яката на шинела към дъжда. И ето че съгледал при щурборда светлина и при бакборда — втора. Вдигнал тревога и младшият се появил.

„Какво има?“ „Два фенера, тук и там!“ „Съдове, които идват към нас. Да не би пък да е неприятелят с намерение да ни нападне с изненада? Хола, всички моряци…“ Не могъл да изрече заповедта напълно, защото Фалкенау вече стоял при него и му стоварил една върлина по главата, от която оня рухнал на палубата. Но преди туй сърцатият мъж бил блокирал е резето срещу връхлитащи вълни предния люк, така че хората в трюма били пленени — другите бил залостил още от по-рано. Сега трябвало да си прави сметката само с четиримата мъже от вахтата… На шпир-вахтения провървяло също както на младшия офицер — те били така вързани, че след събуждането си не били в състояние да се помръднат. Мъжът при щурборда не усетил нищо от развитието на нещата — той спял, човекът от бакбордната страна — също. Да ги надвие било лесна работа. По същия начин потръгнало и на вахтения при кърмата. Сега дръзкият лейтенант станал господар на палубата, и то съвсем навреме, защото отпред тъкмо прозвучал викът:

„Кораб, ахой, изясни се!“ „Вражески флагман, завзет и командван от лейтенант фон Фалкенау!“ — отговорил той.

„Дяволщина! Стоп или изстрелваме пълен заряд!“ Работата била именно такава, че флагманският кораб бил достигнал линията на блокадата и тъкмо се канел да мине между два съда от нашата флота, Фалкенау знаел, че е наближил решителният момент, дал паролата и после извика:

„Хвърлете абордажните куки, ще приближа борд до борд. Но бързо!“ Паролата го легитимирала. Той скочил при кормилото, изтръгнал въжето и прекарал кораба плътно до другия. В миг канджите се зацепили и трийсет и няколко мъже наскачали отсам. Той с радост ги поздравил, тъй като, можете да ми вярвате, изобщо не му била минавала мисълта сам да се заеме с екипажа на един тримачтов боен кораб. Данданията събудила командата в трюма — моряците поискали да излязат и не могли. След дълги усилия избили люка, ала веднага им бил оказан подобаващ прием, защото най-близкият кораб от линията също приближил и прилегнал от другата страна на плячката, така че имало налице достатъчно мъже за надвиване на врага. При изгрев слънце Фалкенау вече стоял пред адмирала, който му поверил водителството на превзетия кораб, той можел да го откара в родината. Освен това получил един висок орден и ранга капитан на корвета за номера, който някои други офицери навярно не биха дръзнали да извършат. Когато мина с трофея покрай нас, аз го видях отдалеч. Но дали ще го разпозная, ако го срещна сега, това не знам. Скоро след туй той се върна в Норланд, където получил същия чин от марината. Е, какво ще речете за тая работа?

Кормчията беше слушал напоследък безгласно, но с отворена уста. Сега удари с пестник по масата, от което стомната се разклати, и извика:

— Буря да отнесе марса и брама! Ако веднага не си признаете на място, че сте лъготил, ще ви сплескам между пестниците си на каша. Такова нещо хич не може да стане!

Съдържателят прилепи стомната до устата и отпи на дълги глътки. После обърса без да бърза окапаната си брада.

— Нека ме катраносат и прекарат под кила, ако макар и една думица само невярна съм казал. Историята впрочем е всеизвестна в Зюдерланд. Врабците я чирикат по покривите и дечурлигата я учат в училище.

— Значи не сте ни наплещил щуротии?

— И през ум не ми е минало.

— Ако работата действително стои така, то… — втори могъщ юмручен удар накара масата да потрепери — …то имам само едно желание — да видя някой ден с очите си тоя славен тип. Ще го обработвам толкова дълго, додето накрая кандиса да ме вземе на неговия кораб. Това ще е едно върховно блаженство за сина на моята майка!…

Докато в „Горната пивница“ се водеше този разговор, един открит файтон се търкаляше бавно нагоре по многобройните извивки на пощенския път. На капрата седеше млад мъж, който, съдейки по облеклото, трябваше да е лакей. И все пак в неговото държане бе залегнало нещо, което не хармонираше с външния му вид. Човек къде по-добре би си представил тази великолепно сложена фигура в някоя друга форма, а не в тази на слуга.

Той даваше вид, сякаш посвещава цялото си внимание на планинската местност, ала в действителност не пропускаше нито сричка от разговора, който двете персони водеха в купено на колата. Едната от тях беше представителен мъж доста над четиридесетте, чиито загорели на слънцето и вятъра страни бяха покрити с черна, достигаща до гърдите му брада. До него седеше едно младо момиче с голяма красота, и то от онази, свойствена за жените от южните ширини. То беше отметнало назад фереджето и разглеждаше с бистри, любопитни очи непознатото обкръжение, при което ясно си личеше какво удоволствие му доставя пътуването през планините.

Досетливият читател сигурно вече е отгатнал, че пътниците бяха не някои други, а Нурван паша, неговата красива дъщеря и предрешеният като франк Уилмърс млад барон Фалкенау.

— Колко далеч сме още от целта, па? — продължи момичето подетия разговор.

— Само още половин час.

— Значи вече сме пресекли границата и се намираме в Норланд, нали?

— Разбира се.

— О, как ме радва това!

Пашата погледна учудено дъщеря си.

— Защо?

— Е-е, нали знаеш, па!

— Аз? Не знам хич нищичко, дъщеричке!

— Ей, я не се прави все едно си забравил, че спасителят на моя живот е родом от Норланд! Ти иначе не си все пак такъв забраван!

Пашата се засмя.

— Вярно! Във всеки случай нямаше да изтрия от паметта си името на моя спасител — рече той закачливо.

Зулейка изтегли малката си уста до нацупване, което я правеше отиваше много очарователна.

— Но, па, как можеш да си толкова гаден! Като че не знаеш, че не аз нося вината за това! Чужденецът все пак не е дал визитката си на мен, а на моята приятелка. Какво съм виновна, че тя е била толкова невнимателна и я е изгубила? Достатъчно мъчно ми е, дето не мога даже да благодаря на моя спасител.

— Може би все пак ще го намериш.

— Възможно е, защото поне знам, че бил норландски капитан на корвета. Това е единственото, което моята приятелка е запомнила.

— Е, тогава никак не е изключено да го издирим. Норландската сила по море не е голяма, а пресяването на нейните капитани не е толкова трудно, особено ако се осведомим кои кораби по въпросното време са плавали в египетски води.

— Ти следователно ще се нагърбиш с работата, па?

Пашата я погледна усмихнато в свежото личице.

— Нима толкова много държиш да го намериш? В такъв случай значи моята компания ти е дотегнала и ти копнееш за промяна?

— Как може само да ми казваш такива грозни думи! — даде тя за отговор, като го погледна с упрек. — Ти хем много точно знаеш, че в твоята компания се чувствам най-добре и също в компанията на нашия Фри… нашия слуга. Това ми дава достатъчно разнообразие.

Макар разговорът да бе воден полугласно и на френски, Артур бе разбрал всяка дума. Как затупка сърцето му от радост при последната забележка на Зулейка!

— Значи добре се погаждаш с него? Това ме радва, толкова повече че и аз го ценя и уважавам. Защото може да стане така, че да те поверя за по-дълго време под негов надзор.

Тя го погледна уплашено в лицето.

— Какво искаш да кажеш? Да не се каниш да се махнеш от мен и да ме изоставиш?

— Възможно е, но още отсега не мога да давам разпореждания. Всичко зависи дали известни планове ще стигнат до реализиране. Но това са тайни, за които едва ли бива да говоря с теб, макар да знам, че мога да се доверя на моето дете.

— Сподели с мен, па! Ако аз не знам нищо, лесно бих могла да допусна грешка, която да ти донесе вреда.

Пашата хвърли един изпитателен поглед към Уилмърс. Този изглеждаше така погълнат от съзерцание на местността, като че всичко друго на света му беше безразлично. Удовлетворен, пашата кимна на себе си.

— Права си, миличка. Та чуй значи! Скоро между Норланд и Зюдерланд ще има сериозна война и тъй като Зюдерланд не разполага с някой изтъкнат моряк, то върховното командване на нейната флота беше предложено на мен.

— Ти прие ли?

— Само при определени условия. Херцогът на Норланд е добър владетел, ала почти изцяло е изтървал скиптъра из ръката си. Защото същинският регент е онзи граф Хоенег, за когото веднъж вече ти разправях. Той сега иска да има цялата мощ и власт на херцог и поради това уговаря един таен план със Зюдерланд. В Норланд трябва да избухне революция. Зюдерланд ще се намеси, ще детронира сегашния херцог и ще въздигне графа.

— Ама това е несправедливост, па! Какво ще спечели Зюдерланд от тая работа?

— На първо място засилване на властта и изгодни договори. Освен това принцеса Аста ще стане херцогиня на Норланд, като се омъжи за сина на графа.

— И за тая цел ти трябва да помогнеш? Ти също желаеш да направиш графа херцог?

По обветреното лице на капудан-паша премина странен трепет, а и в гласа му имаше нещо непонятно, когато отговори:

— Знаеш, че баща ти желае само доброто и ненавижда всяко зло. Задоволи се с това изявление, мое дете! Вероятно разбираш, че определени пунктове трябва да оставя в неяснота, защото посвещението ти в тях би могло да ми навреди. Помисли само, че ако поема командването, ще бъда принуден за съжаление да воювам срещу нашите сегашни домакини.

— Как тъй?

— Старият Фалкенау е без съмнение най-способната глава в норландската армия, макар и заради влиянието на графа, който не го обича, да не му е поверен изтъкнат пост. Неговият син, барон Артур, въпреки своята младост притежава вече ранга капитан на корвета и е единственият моряк на Норланд, когото бих окачествил като равностоен. Но при всички случаи ние няма да гледаме едни на други като лични врагове… Сега се приготви, детето ми! Ние сме току пред целта. Там горе вече виждам да помахва гостоприемно „Горната пивница“.

— Учудвам се, па, колко добре си ориентиран в тази местност.

— Няма защо изобщо да се учудваш, тъй като аз като съвсем млад човек често съм бивал из тези краища и познавам почти всяко дърво и скала.

— Дълго време ли ще останем тук?

— Не знам. Мисля, ден или два.

— Как се радвам! Ще правиш ли и с мен излети из околността?

— За тая цел едва ли ще намеря необходимото време. Впрочем — прибави той, като видя как една сянка прелетя по чертите й — нали имаш Фрик. Той ще бъде през това време твоят организатор пътешествия и с него ще можеш да се скиташ из планината колкото си щеш.

Не е трудно да се помисли, че предрешеният барон беше следил с наострени уши техния разговор. Това, което сега узна, го изпълни с удивление, макар да не бе съвсем неподготвен. Нурван паша, бащата на неговата любима, действително бе негов противник и имаше връзка с враговете на неговото отечество! И граф Хоенег искал да стане херцог! Безумна идея! Но въпреки безумието си опасна за Норланд, която нали стоеше напълно неподготвена за предстоящите събития. Самопонятно бе негов дълг да уведоми меродавните инстанции. Но към кого да се обърне? Каза си, че графът, за да кове такива изменнически планове, може да го стори само с подкрепата на висшите кръгове. Следователно бе възможно неговото писмо да стигне до неподходящо място и да причини вреда вместо полза.

Младият барон не можа да проследи по-далеч мислите, които нахлуваха в него, тъй като междувременно файтонът бе стигнал в близост до пивницата и спря до мястото, където тесният път, отклоняващ се от пощенското шосе, водеше към странноприемницата.

Там хората отдавна вече бяха забелязали приближаващата кола. Кормчията бе този, обърнал вниманието на другите върху нея. Те се бяха надигнали от масата и гледаха любопитно към возилото.

Когато файтонът се появи отново от най-близката извивка на пътя, зад която беше изчезнал, Шуберт улови ръката на стоящия до него съдържател.

— Буря да отнесе марса и брама! Кой пък е оня?

— Кой?

— Е, оня там във файтона!

— Познаваш ли го?

— И още как! Това е… това е Катомбо!

Боцманът се обърна изумен към приятеля си.

— Какви ги приказваш? Ти претендираш да познаваш Катомбо? Та аз за това хич нищичко не знам.

Кормчията малко се смути.

— Защо да не го познавам? Навремето служех като матрос на един английски боен кораб и станах свидетел как той… но това е една история, за която… за която предпочитам да не говоря. Но аз тогава огледах внимателно мъжа и мога да заложа броненосец срещу пирога, че онзи чернобрадият там е Катомбо… Ама я вижте картинката там до него! — опита да придаде той на разговора друго русло. — Та това не е ли най-изисканата Геновева, толкова красива и фина, сякаш съзерцаваш някой изящно съоръжен с мачти и платна бриг. Дяволът да ме отнесе, тя е по-хубавичка даже и от моята… от моята… която така красиво ме заряза на сух док.

Съдържателят също проучваше внимателно приближаващото возило. Внезапно той сложи длан над очите, като за да види по-добре.

— Я погледнете младия мъж, който седи на капрата!

— Защо? — попита кормчията.

— Нали преди малко ви разправях за прочутия капитан Фалкенау.

— Да… и?

— Е, онзи мъж там прилича на Фалкенау като една капка на друга.

— Да не сте мръднал, кръчмар? Не виждате ли, че той е само лакеят на двамината във файтона?

Съдържателят поклати глава недоумяващо и само наполовина убеден.

— В името на всички контрабандисти и черноборсаджии по света! Такава прилика още не ми се е вясвала. Ако онзи мъж там носеше моряшки дрехи наместо ливрея, то щях със сто свети клетви да се закълна, че това е той.

— Я не ставайте за смях! Какво ще дири насам Фалкенау, посред Валдегебирге! Но я идете пред кръчмата! Хората ей сега ще довтасат.

Не мина много и видяха очакваните да се задават по тясната пътека. Пашата и дъщеря му вървяха начело, Фрик Уилмърс ги следваше с пътната чанта.

Докато съдържателят поздравяваше знатните гости с дълбоки метани, очите на пашата се спряха на Каравей, който го наблюдаваше с израз на напрегнато очакване. В следващия миг стоеше пред него.

— Право ли виждат очите ми, или се заблуждават? От нашата последна среща изтекоха повече от двайсет години, но тези черти са незабравими за мен. Каравей, приятелю, братко, ти ли си наистина?

Трепет на най-чиста радост прелетя по лицето на запитания.

— Да, аз съм, Катомбо! Слава на Бование, която ни събра след толкова дълга раздяла.

Двамата приятели потънаха в обятията си — великият адмирал и низшият, презиран от света хитано. Сърцето разлика в общественото положение не знае. То предявява своето право, независимо дали бие под хермелина на княза или рубашката на работника.

Когато радостта от срещата бе достатъчно изразена, пашата се осведоми:

— Как е „тя“, Каравей?

— В добро здраве и щастлива, че не и се гневиш.

— Кога мога да я видя?

— Ще дойде, когато другият, когото очаква, е на мястото.

— Кой е той?

— Ще разбереш. Балдуин, не би ли дал сигнала, та ваджината да получи вестта, че тъй дълго жадуваният е пристигнал?

Кормчията кимна и се отдалечи към билото на хълма. Приблизително петдесет метра нагоре по склона имаше сред гората една малка поляна. Той измъкна една бяла кърпа от джоба си и я разпери насред поляната. Сетне я затисна с камъни, за да не я издуха вятърът, и тръгна, обратно към пивницата.

Когато излезе от гората на шосето, видя до файтона на пашата да стои един друг, който току-що беше дошъл от срещуположната страна. Един знатно облечен господин крачеше по посока кръчмата, докато неговият кочияш — една дълга, крепка фигура, се занимаваше с конете.

Кормчията пристъпи към дългуча.

— От Фюрстенберг ли идвате?

Запитаният хвърли удивен поглед на външността на кормчията.

— Да, ако нямате нищо против.

— Тогава господинът, дето тъкмо отива към кръчмата, сигур е доктор Брандауер?

— Щом вече го знаете, значи хич не е неопходимо да питате.

При тези думи по чертите на моряка потрепна нещо като светкавица на позрението.

— Сега, след като говорих с вас, вече не — ухили се той радостно. — Вие в действителност не сте кочияш, нали?

— Не ми хрумва. Аз съм главен калфа при придворния налпантин и изковач на оръжия майстор Прандауер.

— Имате ли още родители?

— Не.

— Или някакви други роднини?

— Не, само един прат, който тръгна по вода.

— И се казвате Томас Шуберт?

— По дяволите! Откъде знаете името ми?

— А брат ви се казва Балдуин?

— Да, Палдуин. Не съм го виждал парем двайсет години. Как опаче знаете вие името му?

— Понеже… понеже… Томас, аз веднага те разпознах по изговора, няма ли и ти да ме познаеш?

— Сегичка ми просветна! Да не пи пък да си Палдуинът, дето ми носеше чудесните ампалеми? По дяволите, каква радост! Ела до гърдите ми и дай да те прегърна, ако наистина си ти, гиди стари, скъпи пеглецо!…

Докато двамата братя лежаха в прегръдките си, в кръчмата се състоя друга среща. Макс тъкмо се канеше да влезе през отворената врата и едва не се сблъска с един мъж. Това бе Фрик Уилмърс, който бързаше към файтона, за да прибере един забравен предмет. При вида на доктора от него се изплъзна възклик на удивление.

— Макс! Макс Брандауер! Възможно ли е! Как се озова насам?

Затвореният погледна учудено мъжа в ливреята, употребил спрямо него свойското „ти“. В следващия миг обаче той също бе разпознал Артур и го сключи в обятията си.

— Артур, ти? Теб най-малко съм предполагал да срещна тук. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш…

— Стой!… Ти вероятно си получил все пак последното ми писмо от Карлсхафен?

— Разбира се.

— Е, аз нали ти писах, че ще придружа пашата в планините, при което действително си нямах понятие за кои краища се касае… Но не е ли по-добре да влезем в тази малка стаичка тук? Аз съм моряк и се казвам Фрик Уилмърс и такъв трябва да си остана в близко време. Пашата сега не бива да знае, че се познаваме.

Когато двамата се настаниха в тихото помещение, Макс улови ръката на приятеля си и се осведоми усмихнато:

— Как вървят работите с твоята звезда? Очаквам, както прочетох от писмото ти, че тя също се намира тук?

— Наистина е тук — засмя се Артур със сияеща физиономия. — Жалко, че не мога да те представя. Де само да не беше тая проклета потайност!

— Е, може би скоро ще дойде времето, когато тя ще отпадне.

— Мислиш ли? Но ти ме навяваш на една мисъл. Чуй, Макс, какво подслушах. Добре че тъкмо теб срещнах, защото ти си единственият, на когото мога тук да се доверя. И тъй… ще има война между Норланд и Зюдерланд.

— Зная вече.

— Толкова по-добре! Но затова пък сигурно ти е неизвестно, че в най-близко време у нас ще избухне революция.

— И това ми е известно.

— Това… ти… е… известно? — запита Артур сащисано. — Откъде имаш познания за тези неща?

— За това по-късно! Аз изобщо имам много да ти разказвам.

— Любопитен съм да го чуя. Но аз имам още една новост, която дори теб ще слиса: в предстоящата война Нурван паша ще поеме главното командване над зюдерланската флота.

— И по този въпрос получих сведения, действително само преди няколко дни.

— Човече, ти всезнаещ ли си? Кой ти го издаде?

— Лилга, циганката.

— Не… е… възможно! Откъде ще знае Лилга неща, за които никой си няма представа?

— Това и за мен е загадка, факт е обаче, че онзи ден получих от циганката едно писмо, което освен тази новина съдържаше покана да дойда насам в планините. Касаело се за някакво важно обсъждане.

— В такъв случай може да се предполага, че и на Нурван паша е назначена среща тук от Лилга?

— В това аз не се съмнявам — потвърди Макс.

— Но, мътните го взели, за какво пък?

— Аз си имам моите догадки, ала не знам дали засега бива още да ги изразя. Иначе имаш ли още някоя новина да ми кажеш?

— Да, нещо, което лично те засяга. Принцеса Аста от Зюдерланд, която ти… знаеш вече какво искам да кажа… трябвало да стане графиня Хоенег.

Докторът погледна спокойно усмихнат приятеля си и отвърна:

— Трябвало да стане но няма да стане графиня Хоенег. Взети са мерки по въпроса.

— Ти не поставяш във все по-голямо удивление. Как можеш да го твърдиш така категорично?

— Защото предпоставката за целта няма да се реализира.

— Каква предпоставка имаш предвид?

— Че граф Хоенег няма да стане херцог.

— Човече… приятелю… ти наистина си всезнаещ! Точно тази вест си бях спестил за края, та да те изненадам. Стаява се човек под чуждо име да подслушва тайни, и, когато с напрягане на всички духовни сили, му се удава да узнае нещичко, преви откритието, че напусто си е давал труда, понеже тези тайни вече не са тайни. Дяволът да го отнесе това шпиониране!… С него не можеш пожъна никакви лаври.

Докторът бе принуден да се засмее над комичното негодувание на своя приятел.

— Примири се, Артур! Аз на драго сърце съм готов да поделя с теб лаврите, които досега съм спечелил.

— Благодаря ти, но не вземам нищо даром. Знае ли херцогът за всички тези неща?

— Знае и са взети всички превантивни мерки, за да бъдат заловени държавните изменници в собствената им примка.

— Слава Богу! При това положение съм спокоен. А сега позволи да си вървя! Хората не бива да ни виждат заедно, за да не заподозрат, че ливреята ми е само маскарад. Остани засега със здраве и не забравяй, че тук съм само морякът Фрик Уилмърс!…

Салонът на „Горната пивница“ вероятно никога не беше подслонявал едно така забележително пъстро общество като тази вечер. Бяха се сформирали две групи, които даваха вид, сякаш изобщо не си съпринадлежат. От едната страна — пашата, дъщеря му и Фрик Уилмърс, от другата — Макс, Томас, брат му Балдуин и Каравей. Един непредубеден посетител на пивницата едва ли би стигнал до мисълта, че двете групи са свързани от обща цел, и дори неколцина сред разделено насядалите бяха поклатили невярващо глава, ако някой им кажеше, че ги свързва и една друга, невидима и тайнствена връзка.

Харчовете по забавленията на една маса бяха плащани главно от Томас и Балдуин Шуберт. Първият тъкмо казваше:

— Циганката опаче ни кара дълго да я чакаме. Не пих казал нищо, стига само една ампалема парем да е останала на някого от вас.

Кормчията бръкна спокойно в джоба и измъкна на бял свят една грамаданска буца тютюн за дъвчене.

— Ето, старий комине!

— Плагодаря, Палдуин! Гризи си със своите зъби тая вещ! Ей, кръчмар!

Съдържателят приближи бързешката и се осведоми вежливо за желанието на пришълеца. Въпреки краткия престой на братята, той вече ги бе опознал като пиячи, които отдават заслуженото на неговите напитки. Те пиеха неимоверно много от всичко, що имаше, а и в плащането не бяха циции.

— Имате ли ампалема? — беше въпросът на ковача.

— Не…

— Човече, направете си ампалема, инак ще ви отнема патента за продажпа на спиртни питиета! Давайте каквото имате!

Съдържателят тръгна да донесе желаното. Макс извади от пълната си табакера за пури един къс и го подаде на своя верен придружител.

— Вероятно аз ще съумея да те подпомогна, Томас?

Този прие благодарствено пурата и повдигна очаквателно вежди.

— Ампалема?

— За жалост не — усмихна се Макс. — Това е само „Хавана“.

— Хавана? Също нелоша, макар и не най-допрата марка, която пез съмнение е „Ампалема“. Палдуин — обърна се към брат си — циганката дали пък знае, че заръчаните са пристигнали?

— Сигурно. Аз трябваше да й дам един знак.

— Знак? Какъв?

— Тук наблизо има една горска поляна, която се вижда от мястото, където стануват циганите. Лилга очакваше идването на двама поканени. Една бяла кърпа трябваше да й предаде новината. Първо пристигна Нурван паша, аз проснах кърпата на моравата. После дойдохте вие и аз пък я махнах. Това беше всичко.

— Нелошо изопретение! Дали опаче Лилга наистина…

Томас се спря изведнъж. Вратата се бе отворила и на прага застана тази, за която току-що бе дума. Хвърли един бърз поглед на присъстващите. Знаеше ли вече кои персони освен очакваните ще завари тук? Ако не, то във всеки случай показа никаква изненада. Върху Артур като че очите й се задържаха за частица от секундата повече отколкото върху другите, но после останаха приковани върху лицето на Нурван паша.

Той се бе надигнал при появата й. Сега те стояха за пръв път от почти двайсет и пет години отново един срещу друг — двама души, някога толкова близки и после толкова отдалечени един от друг. Погледите им се приковаха неотклонно, сякаш търсеха в отсрещния прилика с един верен спомен, а мислите им полетяха обратно през десетилетията до онзи час, който бе причинил толкова страдания за двете страни.

Ваджината вчера бе изненадана от неочакваната среща с брат си и се бе показала като слаба жена. За сегашния миг обаче бе съумяла да се подготви. По тази причина не й личеше някакво забележимо вътрешно вълнение, само мургавият цвят на лицето сякаш бе станал една отсенка по-тъмен.

От останалите присъстващи само един-единствен, а именно Каравей, беше запознат с връзката, съществуваща между великия адмирал на падишаха и циганката. Ето защо за всички освен него тази уговорена среща трябва да бе загадка. Но ако бяха на мнение, че и загадката на тази сбирка сега ще се разреши, то щяха да останат разочаровани. Лилга прекрачи напълно прага, на който се бе спряла, упъти се към пашата, подаде му ръка и каза с онзи безстрастен тон, с който хората бяха свикнали.

— Бование кара розите да ухаят и увяхват… Благодаря ти, че откликна на моята покана. Кое е момичето до теб?

— Това е моята дъщеря, моето единствено дете, и ще ти кажа, Лилга, аз бях щастлив и намерих любов за любовта.

Ваджината бе наклонила леко глава настрани, заслушана сякаш в тембъра на гласа, който й говореше. Когато думите отзвучаха, тя насочи своето внимание към Зулейка. Впи поглед в очите й, като че искаше да надникне до дъното на нейната душа. За пръв път премина нещо като вълнение по нейните черти, а устните потрепериха, когато каза:

— Защо трябва да се печали синът на земята, когато повяхва една роза? Та нали до нея ухае пъпка, която ще го накара да забрави всички болки. Дете мое, дай ми ръката си!

Момичето поднесе усмихнато десница. Лилга изследва линиите на малката, нежна ръка и нещо светло пробяга по чертите й.

— Не се бой от водата, тя ти носи щастие и блаженство. В далечния Юг той те е намерил във вълните, в Севера ти ще го откриеш, плавайки по вълните сред грохота на битката. Тогава ще видиш колко близо е бил винаги до тебе.

Зулейка пламна, Артур беше също крайно удивен. Откъде знаеше циганката за онази среща при Нил? Но неговото удивление щеше още да се увеличи, защото сега Лилга отправи своя проницателен взор към него.

— Също вашата ръка, напети господине!

Как така се обърна Лилга точно към него? Прозряла ли го беше и знаеше ли кой е? Наистина ли притежаваше едно повиеше знание от останалите смъртни, или разиграваше с всички тях някаква комедия? Поиска да й откаже ръката си, ала тя вече беше посегнала към нея и я държеше здраво в своята. След кратко взиране рече:

— Духът на предсказанието поглежда през дрехата и одеждите. Ти ще нагиздиш приятеля с корона и високи почести ще добиеш. Графове и херцози пребивават в планината и в простата колиба живеят владетелите на народите.

След тези думи тя се извъртя и без да даде възможност на изненаданите и един въпрос да й отправят, се обърна към съдържателя:

— Готова ли е стаята за заседанието?

— Да, господарке.

— Води ни тогава горе! Имам предвид Нурван паша, доктор Брандауер и себе си! И се погрижи да не бъдем обезпокоявани!

Съдържателят отвори вратата и тръгна напред. Ваджината го последва по петите, без да се интересува дали споменатите ще се отзоват на поканата й. Днес тя приличаше на кралица, която се намира в своето кралство и не признава друга воля освен своята.

След четвърт час Нурван паша, Макс и Лилга седяха заедно на едно сериозно съвещание, което продължи дълго след полунощ. Съдържанието на тези обсъждания нека остане незасегнато. Събитията, които ще разкажем, ще дадат достатъчно разяснение. Преговарящите бяха само синът на един ковач, един бивш каперски капитан и една циганка и на никого не би минало през ума, че в тази тясна стаичка се провежда важно заседание, което ще окаже голямо въздействие върху близкото бъдеще на две страни…