Скиптър и чук

Константинопол, 8 юни 18…

Скъпи Макс!

Моята фрегата се завръща от Ост Индия и когато писмото ми стигне до теб, аз сигурно вече ще съм пристигнал в нашия замък Фалкенау в Карлсхафен. Корабът трябва да отиде на док заради няколко малки повреди, така че мога да разчитам на някоя и друга седмица отпуск. За мен щеше да е по-добре, наистина, да го прекарам в родната Норланд, ала татко, който се намира тук, както знаеш, като норландски пълномощен министър, желае да отида в Зюдерланд — защо, за това по-късно.

Но трябва да ти призная, че този път изобщо не се радвам на свободното си време. В момента дори съм в такова душевно състояние, че буквално се насилвам да ти пиша, а ти си най-добрият ми приятел.

Скъпи Макс! Дали вече си изпитвал веднъж това, което хората наричат любов? Нямам предвид из един път избухващата и също така бързо отлитаща страст, а любовта, която като някой сгряващ пламък изпълва цялата ти същност, и при която си казваш с една яснота, изгряла в теб като слънце: аз намерих своята звезда в живота и ако тя залезе, за мен ще настане само тъмна нощ.

Но нека не ти говоря алегорично. Позволи по-добре да ти разкажа!

Бях по обратния път за родината, натоварен със задачата да предам някои депеши на вицекраля на Египет. Работите ми в Кайро се развиха бързо, а и с хадифа вече се бях сбогувал, но реших да се поразмотая още няколко дена из столицата. Човек трябва да е виждал града, за да разглежда решението ми като нещо напълно саморазбираемо. Кайро не без основание се нарича Ел Кахира, Победоносния. Той побеждава със своите хиляди чудесии и прелести западноевропееца, попаднал за пръв път в магичния свят на ориенталския живот. Денем прекарвах времето си в мечтания с лула превъзходен асуански тютюн. Заради жегата излизах само вечер, за да изживея или наблюдавам някое приключение, което би могло да се съхрани в спомените.

Беше една чудно красива вечер, каквато — с нейното особено вълшебство — може да се преживее единствено в онези ширини. Бях взел една лодка и плавах срещу талазите на Нил, което ще рече, аз седях и мечтаех, а гребеше друг. След късо време бяхме оставили града зад себе си, пътувахме самотно срещу течението и виждахме пред нас само една-единствена гондола, придвижваха от пет черни роба. В нея седяха две дълбоко забулени женски фигури, които точно като мен искаха да се наслаждават на вечерната прохлада. Кои бяха тези жени? Кому принадлежаха и… дали можеше да си позволи човек дързостта да ги заговори на такава отдалеченост от града? Не, не ставаше, защото чернилките сигурно бяха издали работата. Та плавах си значи подире им, следвайки белите була на одеянията им като някоя пътеводна звезда. Реката описваше над града един остър завой; спокойният фарватер се намираше естествено от вътрешната му страна. Тъкмо гондолата го бе достигнала и иззад кривината се показа носът на някакъв плавателен съд, който трябва да бе окъснял и опитваше да се добере до пристанището на Булак. Гондолата лежеше почти точно пред кила му, ала й се удаде да го избегне. Съдът беше дахабийе, натоварено, съдейки по конструкцията, с майчин лист. Следваше го, както пасажерите на лодката не забелязаха веднага, един сандал — една от онези бързи нилски барки, които кажи-речи биха могли да се надплават с параход. За отклонение от срещата бе почти късно, но гребците все пак изведоха гондолата дотолкова настрани, че не бе прегазена. Все пак тя попадна в шумящия килватер и се замята насам-натам като орехова черупка.

Двете жени бяха изгубили самообладание, закрещяха за помощ. Едната бе махнала ръце от борда, една вълна повдигна рязко гондолата със себе си… дамата изгуби равновесие и бухна в развълнуваната вода. Аз бях предполагал нещо такова и сграбчих кормилото. В миг бях на мястото и скочих през борда. Успях да уловя потърпевшата. Но тъй като при неспокойната вода бе невъзможно да се прибера в лодката, легнах по гръб, сложих напреко торса й върху гърдите си и заплувах към брега, който достигнах преди ладиите. Там я положих на земята и отстраних фереджето, покриващо главата и раменете. Отскочих изумен. Можеш ли да си представиш, драги Макс, че би могло да има такава степен на красота, че да се уплашиш чак? Съзерцателят го обзема чувството, сякаш се е намъкнал неканен в някое светилище. Ето как се почувствах тогава. Да беше се спуснала от небето някоя от онези феи, за които ни е разказвано в детството, за да открие на простосмъртните красотата, надали щеше да може да се мери с момичето, лежащо пред мене. Аз мисля, че познаваш твоя Фалкенау, но благодаря на небето, дето не ме видя в онзи миг. Уверявам те в името на моряшката си чест, аз се държах като хлапак. Стоях като някой, спипан да краде ябълки — така бях изгубил и ума, и дума от съзерцанието на тази красота. Но бързо бях откъснат от моя ням прехлас. Моят гребец бе пристанал, а и гондолата приближи. Втората забулена nocfaen крак на сушата и се завтече насам.

„Зулейка, Зулейка! — извика, изпълнена със страх. — О, Фатиме, величава дъще на Пророка, помогни да не е мъртва!“ Едва този вик ми обърна внимание върху най-належащото. Сложих ръка върху сърцето на пострадалата и усетих лекото му тупкане.

„Жива е! — възкликнах с дълбока въздишка на облекчение. — Ръката на смъртта не е била достатъчно бърза да откъсне великолепното цвете на Кахира.“ „Жива! — Тя се хвърли с този ликуващ вик към лежащата, отметна фереджето от лицето си и целуна припадналата по мелото, страните и устните. — Да, жива е! Благодаря ти, страннико! Ти извърши едно дело, за което нека Аллах хилядократно те възнагради!“ Казвам ти, Макс, в този миг щях да се откажа хиляди пъти от благодарността на Аллах, стига да можех да притисна вместо другата една целувка върху страните на изпадналата в безсъзнание. Аз още коленичех до страната й и главата й лежеше върху ръката ми, изливайки надолу разпуснатата коса във вълнисто обилие.

„Коя е тя? Вие коя сте?“ — попитах без определено намерение, а само колкото да кажа нещо.

„Аз съм Аймее, любимката на вицекраля, а тя се казва Зулейка. Ти кой си? Някой франк?“ Тя също беше красива, но няколко години по-възрастна от другата. Говореше на френски, за да не бъде разбрана от слугите, можех да приема значи, че владее и четмото. Все още коленичейки, бръкнах със свободната ръка в джоба и извадих една визитка.

„Вземи и прочети кой съм!“ Поисках да продължа да говоря, но ми беше попречено. Мъжът, който бе седял при кормилото, приближи.

„Защо позволяваш слънцето на твоя лик да засияе пред мъж, на когото не принадлежиш?“ — просъска той към Аймее.

Думите прозвучаха строго. Тя се извърна и спусна фереджето.

„Сбогом, страннико! Аймее ти казва благодаря, тя ще се погрижи за приятелката си и без твоята помощ.“ „Зулейка жена ли е на някой мъж?“ „Не.“ „Чия дъщеря е?“ „Това не бива да казвам. Благодаря ти и остани със здраве!“ Тя ми подаде ръка — една действително много рискована постъпка. Аз притиснах устни към върховете на пръстите й и закрачих като в сън към лодката си. Като в сън пътувах обратно до града. Като в сън се отправих към моето жилище.

Не е трудно да се досетиш, че първата ми мисъл на следното утро се отнасяше до нощното приключение. Взех решение да приведа в ход всички лостове, но да не си тръгна от Кайро, преди да съм узнал коя е тя. Трябваше обаче да си остана само с намерението. Още същия ден получих заповед да отплавам за Алжир. Ще ме разбереш ли, ако ти кажа, че никога съблюдаването на една заповед не ми се е явявало така мъчително, както тогава? В първите дни вършех всичко като машина и трябваше сериозно да се мобилизирам, та моите подчинени да не забележат нищо от разсеяното ми държане. Хранех надеждата, че времето и разстоянието ще заличат впечатлението от преживяното, ала напусто. И до днес стои фигурата на Зулейка, макар междувременно да изминаха седмици, насън и наяве пред моите очи. Мислимо ли е, Макс, Бог да отреди някой ангел да пресече пътя на даден човек, за да го накара в следващия миг да изчезне от неговите очи и неговите надежди? Аз не го вярвам. Аз по-скоро съм убеден, че Провидението, което срещна нашите стъпки, знае да намери средства и пътища, за да събере също и сърцето ни, които, както чувствам в глъбините на моята душа, си съпринадлежат за цял живот.

Понастоящем съм в такова настроение, че кажи-речи съжалявам, дето съм осъден известно време на безделие. Ще ми се да се случи нещо, което да ангажира душевните ми и физически сили, иначе наистина рискувам да се погубя. Все пак следва да се очаква едно малко разнообразие. Татко каза, че бил поканил прочутия Нурван паша, великия адмирал на падишаха, да живее в нашия замък в Карлхафен. Нурван възнамерява именно да отиде в Зюдерланд — защо, баща ми действително не знае. Аз мисля, че татко си има своите намерения с тази покана. Той се е запознал с него тук и го нарича свой личен приятел, макар да му е политически противник. Изглежда, че свързва визитата на пашата с настоящата политика на Зюдерланд и се надява да узнае по време на присъствието му там някои подробности относно неговите планове. Изобщо, види се, нещо витае във въздуха. Не мога да кажа, наистина, какво, защото от твърде дълго съм по море и тепърва ще трябва да привиквам отново към родината. Но посещението на зюдерландския наследник на престола и принцесата в Норланд, последвало по настояване на граф Хоенег, и предстоящото пристигане на Нурван паша в Зюдерланд навяват размисъл. Зюдерланд, както е известно, не разполага с моряк, на когото да може да разчита в случай на война. Дали…? Но няма смисъл да виждам призраци посред бял ден, безчинстващи вероятно само в моето въображение.

Ти как си, драги Макс? Още ли се опитваш да поемеш към държавното поприще? За стотен път ти казвам, мъже като теб тъкмо сега биха могли да бъдат много полезни на нашето норландско отечество — като противотежест на Хоенег, чиято политика не е най-благодатната за родината. Но ти сам си си господар и аз не искам да те увещавам. Поздрави милите си родители!

Твой Артур Ф. Фалкенау

Фюрстенберг, 22 юни 18…

Драги Артур!

Имаш ли представа каква бе моята първа мисъл при четенето на писмото ти? Не, не отгатваш, не можеш да отгатнеш! Когато прочетох терзанията на твоята млада любов, оставих писмото да се смъкне, затворих очи и пошепнах къде радостно, къде с болка: „И ти ли, сине Бруте!“ Всъщност с този възклик бих могъл да приключа писмото си, защото с него аз ти казах всичко. Ти, най-добри ми приятелю, който се намираш в същото положение като мен, не се нуждаеш от по-нататъшен намек, за да ме разбереш. Но мога да се досетя, че ще искаш възможно най-точно осветление относно това, което засяга твоя Макс, а и доверието, проявено от теб, заслужава аз също да не затварям душата си.

И все пак трябва да те помоля за извинение, дето не мога да ти говоря така откровено, както ми внушава сърцето, и дето няма да спомена името. Аз съм именно в особено положение. На всяка крачка съм следван от шпиони, които зорко наблюдават всяко мое движение. Аз не ги виждам, наистина, но ги чувствам. Да, драги мой, твоят Макс стана за определени хора важна, значителна личност и това е и причината да бъда сдържан дори пред теб. Колко лесно би могло писмото ми да попадне в погрешни ръце. А дамата, която имам предвид, и която си няма и понятие за обожанието ми към нея, стои толкова високо в моите очи, че не бих желал и най-малко да я злепоставя с писмото си. Ето защо няма да спомена името й. Но ти, приятелю, вероятно ще отгатнеш коя имам предвид, макар да премълчавам името. Видях дамата в компанията на младия Хоенег, Лудия граф. Нали го познаваш още от по-ранни времена. Но само да знаеше какви планове преследва бащата с тоя твърдоглав синковец, щеше да има да се чудиш и може би да го сметнеш за невероятно.

Тъй!… Повече за съжаление не мога да ти кажа за моите работи и за забележителните преживелици от последно време, но повече не ти е и необходимо да знаеш! Ти си обикалял надалеч по света и не си си паднал на главата, така че ще съумееш да си изградиш определена представа от цялата неразбория на моите недомлъвки.

Виждам те сега, наистина духом, да поклащаш глава и замислено да си мърмориш: „Макс, Макс, какви си ги въобразяваш! Цветето, дето го имаш на ума си, не цъфти за теб. Я си помисли за буржоазния си произход!“ Сторил съм го вече, драги приятелю и другар по страдание! Сто пъти, да, дори хиляда пъти го сторих! И въпреки това не проявявам и половината, да, даже една десетинка от мировата скръб, що лъха от твоето писмо. Разбираш ли го? Вероятно не, защото и аз самият не го проумявам. Разсъдъкът сто пъти ми втълпява, че трябва да изтръгна от сърцето си тази любов, че тя е щуротия и фантасмагория, ала сърцето хилядократно възразява и ме ободрява: издържай и чакай търпеливо! Артур, ти ме познаваш и знаеш, че аз общо взето съм трезв, разсъдлив човек, без всяка склонност към фантазиране. И все пак този хладнокръвно преценяващ човек се е вкопчил с всички фибри на сърцето си в тази любов. Питаш ме, мислимо ли е Бог да отреди един ангел да пресече пътя на даден човек, само за да го накара в следващия миг да изчезне отново от очите му. Не, Артур, това е немислимо. Аз също като теб вярвам в едно мъдро провидение, което способства човек да стигне до най-доброто, стига той да се предостави с упование на това провидение и водителство. Аз не мога, наистина да си представя по кой път Провидението ще ни събере, защото всички разумни доводи говорят против тази възможност, но едно във всеки случай е сигурно: безнадеждната любов непонятно защо изобщо не ме депримира, не, напротив, това, по всички признаци обезсърчително влечение, ме възвисява и ме прави особено щастлив и волен.

Знаеш, Артур, че не съм мечтател. Вярно, това ново чувство, дето се е загнездило в сърцето ми и изпълва цялото ми същество, не ме кара да провесвам нос. И не бива. Точно сега най-малко, когато се готвят големи неща в Норланд. Една странна случайност ме направи съпричастен на тайни, които изискват моето цяло внимание и бдителност. Само в тихи нощи поглеждам към звездата, която ми се явява и чийто мек блясък ме запленява, така че съм длъжен да я следвам, защото тя ме води — един вътрешен глас ми го казва — към своето блаженство и моето щастие.

Тежко го понасям, скъпи Артур, дето си далеч от мен. Задачата, която имам да изпълнявам, е трудна и почти надвишава силите ми. Щеше да е голяма утеха за мен, да имам един приятел до себе си, на когото да мога да поверявам мислите и опасенията си. И все пак може би така е по-добре. Защото някак си имам чувството, че твоето място понастоящем не е в Норланд, а там, където те е пратил баща ти. Аз също зная вече, че Нурван паша ще отива в Зюдерланд, и приветствам като особено благоволение на съдбата факта, че този най-голям враг на Норланд, или по-скоро на норландския министър-председател, ще живее под твоя покрив. За мен не съществува никакво съмнение, че неговото пътуване до Зюдерланд има някаква връзка с определени тайни машинации. Може би ще ти се удаде да узнаеш нещо важно и да окажеш с това услуга на отечеството си, за което, както ми се струва, се задават тежки времена.

Забелязваш ли, че между твоята съдба и моята има налице известна прилика? Ние и двамата сме си намерили своята звезда. Твоята се е отклонила от погледа ти и ти не знаеш зад кой облак да я търсиш; моята пък се движи по своята сияйна орбита в наглед не достижима далечина. Но в мен витае нещо като победна увереност, че облакът, зад който твоето небесно светило се е скрило за известно време, в подходящото време ще се разедини, и че и моето слънце ще напусне своята недостъпна орбита, за да дари живота ми с топлина и светлина. Нека изчакаме с упование този момент, но междувременно да не губим из очи по-належащото — отечеството, което в това трудно време разчита на всеки от своите синове.

Твой приятел Макс Брандауер

Карлсхафен, 28 юни 18…

Драги Макс!

Прощавай, задето още от вратата се пльосвам в къщата! Но другояче не мога да постъпя. Представи си само, моето слънце отново стана видимо! Облакът се разнесе! И живее — естествено не облакът — в моята къща! Но това са неща, които не можеш да разбереш, ей така, направо. Разреши значи да размотая преждата по реда си!

В деня след пристигането ми тук тръгнах да се поразходя по кея. Можеш да ми повярваш, че мислите, които ме занимаваха, не бяха от най-розовите. По едно време забелязах извън рейда едно платно, приближаващо с бързина, която тутакси възбуди моето моряшко любопитство.

Само след късо време вече можех да различа отделните ветрила, после корпуса и накрая стана ясно, че плавателният съд е яхта, която притежаваше такъв особен такелаж, че ми е невъзможно да определя вида му. Малкият строен кораб беше най-много четиридесет фута дълъг и същевременно беше построен с толкова остър кил, че при тези ветрила опасността от преобръщане беше много голяма. Очевидно го водеше някой както дързък, така и опитен мъж.

Най-сетне той достигна пристанището, изви в грациозна дъга и спря на кея тъкмо при мястото, където стоях. При кърмата съгледах един висок чернобрад мъж в турско облекло, под чиито заповеди четирима моряци от същото поданство обслужваха платната и румпела. Редом с него лежеше в зелен копринен хамак една забулена с яшмак женска фигура, по чието държане можеше да се разпознае вниманието, с което даряваше новото обкръжение.

Платната паднаха, съдът прилепи плътно борд до каменния зид, на който стоях, и вързалата полетяха към кнехтовете.

„Човече, ахой!“ — извика турчинът.

Викът се отнасяше за мен. Аз трябва именно да отбележа, че носех, както обичам да го правя, когато съм си вкъщи, облеклото на моряк. Яхтата беше събудила любопитството ми и ето защо ми се понрави, дето той ме сметна за обикновен моряк, който се шляе по брега с надеждата да припечели нещичко. С един скок се намерих на дека на яхтата. И сега идва ред на нещо странно, което ще те изненада. Едва що бе отправил турчинът очи към мен, то отстъпи почти сащисано крачка назад и извика:

„Брандауер! Приятелю, ти ли… — Той спря по средата на словото и разтърка чело с ръка. — Стой, та това е невъзможно! И все пак… може да е синът му… как ти е името?“ „Фрик Уилмърс“ — отговорих аз под някакво внезапно вдъхновение. Исках да знам как е стигнал турчинът до познаване името Брандауер. „Значи си американец?“ „Не, норландец.“ „Значи все пак! Познаваш ли Фюрстенберг, столицата на страната?“ „Там съм роден.“ „А името, което изговорих?“ „Брандауер? Там има само един Брандауер, придворният ковач на херцога.“ „Правилно! Сметнах те за негов син, понеже изглеждаш точно както той в дните на своята младост. Моряк ли си?“ „Да, матрос.“ „На кой кораб?“ „На никой. В момента не съм нает.“ „Ти ми харесваш. Искаш ли да постъпиш на служба при мен?“ „Къде и как?“ „За времето на тукашното ми пребиваване. Ще живея в замъка Фалкенау.“ За малко щях в изненадата си да се издам. Този мъж значи беше Нурван паша, гостът на моя баща. Сега толкова по-малко ми хрумна — с тази моя постоянна жажда за приключения — да се отрека от приетото име. Защото беше ясно, че като негов слуга щях да имам повече възможност да го проучвам, отколкото като негов домакин, тези мисли минаха като светкавица през главата ми, поради което дадох на въпроса му отговора:

„Ако бъда добре заплатен, да.“ „Ще бъдеш доволен от мен. Уговорено, топ!“ „Топ!“ „Къде е замъкът Фалкенау?“ Аз посочих към височината: „Там горе.“, „Изкачи се тогава и доложи за мен! Ето визитката ми.

Известни ли ти са тукашните формалности при хвърляне котва на даден съд? Да? Добре! Погрижи се също и за това, след като си доложил горе за мен. Корабните документи са приготвени в каютата ми“…

Аз взех визитната картичка, скочих през борда на кея и побързах по най-прекия път към възвишението. Беше ме овладяло особено вълнение. Бях стоял непосредствено до женската фигура, чиято одежда излъчваше един лек аромат, който ми се бе сторил добре познат, макар да не можех да кажа къде вече го бях доловил. През тънкото фередже бях забелязал чифт големи тъмни очи, които като че с някакъв странен израз се бяха приковали към мен. Иначе от фигурата не се бе видяло нищо повече, освен малките, обути в изящни пантофи крачета. Как ли му бе хрумнало на този мохамеданин да вземе със себе си една от своите жени — защото тя много вероятно му беше такава — при едно пътуване в чужбина? Той трябва да бе нито ревнив, нито страдащ от предразсъдъците, които налагат на мюсюлманина да изключва своите жени и дъщери от обществения живот. И при това, изглежда, се бе отказал от всякакви обикновени претенции по време на пътуването си, понеже беше без каквато и да е прислуга, моряците не можеха да се разглеждат като такава, защото те си бяха вързани към кораба.

Пристигнал вкъщи, аз дадох необходимите разпореждания за посрещането на гостите и особено настойчиво внуших най-строго да се запазва инкогнитото ми. По тая причина моят портрет, който щеше да ме издаде, бе махнат от салона. В останалото хората трябваше да казват при някой въпрос на високия гост, че съм заминал нанякъде.

Едва бях дал заповедите си и видях очакваните, които трябва да ме бяха следвали по петите, да се появят през градинската порта. По един страничен път се отправих отново надолу към кея, за да взема корабните документи. Като стигнах на яхтата, накарах да ми покажат каютата и скоро бях намерил документите. С намерение да се върна горе, аз бях задържан от едно странно обстоятелство. Срещу каютата се намираше една дъбова стена, която при едно случайно докосване показа повече топлина, отколкото подхождаше при настоящото време. Това беше толкова фрапиращо, че аз отворих насрещната врата, за да потърся причината за тази необикновена топлина. Колко се учудих, когато забелязах в царящия тук полумрак една парна машина, чийто котел очевидно се подгряваше с петрол, тъй като притежаваше доста малки размери. Сега, разбира се, ми стана ясна тази изключителна бързина на яхтата. Пълното използване на платната, съчетано с парната сила, трябваше да придава на съда скорост, правеща невъзможно достигането й от всеки друг кораб.

По пътя за пристанищния инспектор размишлявах върху забележителното обстоятелство, че пашата познава баща ти, и за още по-забележителното, че той ме взе — макар и само за кратък миг — за него. Как е възможно това? Действително ли изглеждам като баща ти на моите години? Това би трябвало наистина да е една удивителна игра на природата. Но аз забравям, че ти изобщо не можеш да отговориш на този въпрос, защото нали вече толкова дълго сме били далеч един от друг, а стечение на годините чертите на човек наистина се изменят съществено. Но в крайна сметка не си струва да си блъсваме главите за това. Сигурно се касае за някаква мимолетна прилика, направила впечатление на пашата.

Като си свърших работата при инспектора на пристанището, аз се върнах обратно в замъка и отправих крачки към определения за пашата апартамент, за да му съобщя, че съм изпълнил заръката. В преддверието стояха куфарите му, които моряците междувременно бяха донесли, и две жени тъкмо се бяха заели с разопаковането, а именно нашата управителша и дамата, сметната от мен за жена на пашата. При шума от стъпките ми тя се изправи и се обърна.

Трябва да призная, че в онзи миг съм се държал като някакво недодялано магаре. Когато погледът ми падна върху нейното сега незабулено от фередже лице, застинах като вкаменен. Пред мен стоеше пленителното същество, което от онази нощ по Нил принадлежеше денем на мислите, а нощем на сънищата ми!

Естествено вцепененият израз на моите черти трябва да й направи впечатление, защото попита уплашено:

„Какво ви е? Какво желаете? Вече се връщате?“ И аз магарето му с магаре и сега не бях способен на отговор, а само я зяпах… зяпах, додето по лика й плъзна червенина. Тя вдигна ръка и спусна фереджето, от което плиснаха към ухото ми малко нетърпеливите слова:

„Вървете! Но останете на разположение и поискайте управителя да ви посочи жилище.“ Сега най-сетне дойдох на себе си и се постарах да потисна изумлението, под което тялото ми се бе вцепенило, в дълбините на моята душевност. Като някой сомнамбул се обърнах и напуснах стаята.

Трябва да предоставя на твоето въображение да ти опише чувствата, които бушуваха в мен през следващите часове. Отново бях намерил възлюбената, любимата, която никога не се надявах да видя! Дамата, сметната от мен за жена на пашата, беше Зулейка! Аймее ми беше доверила там край Нил, че спасената още не е жена на никой мъж. Щом пашата я имаше при себе си, значи връзката му с нея можеше да е само бащина. Щеше ми се да заликувам с все глас! Тя беше при мен — в моя дом, аз дишах същия въздух с нея! И… почти ми се струваше, като че мислите й сегиз-тогиз се занимаваха с мен. От деня на нашата повторна среща аз я видях незабулена само още веднъж, но буквално чувствах погледа й как се спира понякога върху мен. Тогава край Нил тя не беше видяла чертите на лицето ми, защото когато е дошла на себе си, аз вече отдавна не бях при нея — строгите обичаи на Ориента ме бяха отпратили. Следователно беше й невъзможно да ме свърже с онова събитие. И все пак аз вярвам, че ми отдава повече от обичайното внимание, което ме прави безкрайно щастлив. Жената на моя управител на замъка, с която тя бързо се бе сприятелила, ми разказа, че била разпитана за мен от моята пленителна гостенка. Естествено тя могла да й даде, съобразно моите инструкции, само едно доста оскъдно осветление, от което тя не останала много доволна. Не е ли красноречиво това осведомяване? Представи си, дъщерята на Нурван паша събира сведения за някакъв си там незначителен моряк! За това ти може би си имаш под ръка някое съвсем просто обяснение и вероятно мислиш, че все пак е напълно естествено да пожелае информация за слугата на своя баща. Може и да имаш право и все пак… и все пак! Един обожател гледа нещата именно с различни очи, а пък удавникът и за сламка се хваща.

Ти ще се изненадаш да узнаеш, че Нурван паша, любимецът на падишаха, е християнин. Как е възможно това и кой е в действителност този тайнствен човек? Защото легендите, които се носят за него от уста на уста, заслужават все пак вяра само с известен резерв. Те нищо не доказват, освен че е извънредно кадърен мъж с необикновено минало. Та значи Нурван паша е християнин. Саморазбираемо е неговата дъщеря да изповядва същата вяра. От управителшата научих, че майка й починала още когато била малко дете, и че е израснала в Константинопол в пълна изолираност. Била единственото дете на пашата, който бил вързан към нея с една кажи-речи боготворяща любов. Но при своите морски пътувания никога не я вземал със себе си, с изключение на този едничък път. В светско общество още не била попадала, но май нямала и никакво желание за това — намирала своето най-голямо щастие в грижите по своя баща.

Това е всичко, което узнах за нея — за един любящ действително страшно малко. О, тая проклета мистериозност! Колко хубаво, да можех да захвърля маската си и да пристъпя към нея с ликуващото признание: „Зулейка, обичам те! И имам правото да ти го кажа, защото аз съм този, който те измъкна от талазите на Нил.“ Но моята уста трябва да е няма като гроб, защото несъмнено сигурно е, че в ролята на един второстепенен слуга ще науча повече за намеренията на Нурван паша, отколкото в качеството си на домакин.

Веднъж вече ми се отдаде възможност да проникна в тайните на моя гост. Но прощавай, Макс, не бях в състояние да го сторя. Аз съм моряк и най-обичам да плавам по прав курс. Ако нещо ми наскочи по път, закачам го с канджите, но да наруша неприкосновеността на кореспонденцията — не, такова нещо не съм способен да извърша. И съм радостен от това! Не бих могъл да гледам право в очите моя бъдещ тъст — не се смей, Макс, аз вече действително гледам на него като на такъв — ако си стоваря такова нещо на съвестта. С това може би пропуснах една възможност да окажа услуга на моето отечество, но съм убеден, че няма да бъда укорен, задето не се реших да измамя едно заложено в мен доверие. Беше вечерта на втория ден, когато пашата ми връчи едно писмо със забележката да го отнеса възможно най-бързо до двора на княза и да се погрижа то да отиде непосредствено в неговите ръце. Беше вече късно, а следващият влак за Катариненщат тръгваше едва сутринта. Но какво вредеше това? В конюшнята стоеше моят арабски жребец. С него беше лесно още през нощта да изпълня поръчението. За един миг ме споходи, наистина, мисълта да отворя и прочета писмото, но само за миг. В следващия прогоних далеч от мен това изкушение. Приготвих се за път и след четвърт час препусках с моя благороден жребец по посока столицата. Към полунощ бях уредил моята заръка и един час след изгрев слънце замъкът Фалкенау изплува отново пред погледа ми. С приближаването забелязах на терасата две фигури, в които разпознах пашата и неговата дъщеря — те тъкмо вземаха закуската си. В същия миг откъм града прозвуча остро двойно изсвирване и аз имах възможността да наблюдавам как една влакова композиция се изви като някой исполинска змия по крайбрежието, за да изчезне после между хълмовете. Беше влакът, от който трябваше да се възползвам, ако бях чакал до заранта с извършване поръчението за бързото писмо.

Когато навлязох в двора на замъка, пашата вече ме очакваше — стоеше на широките гранитни стъпала, редом с него беше и забулената дъщеря. Аз накарах жребеца да отиде до стъпалата и скочих.

С почервеняло от гняв лице пашата пристъпи към мен и запита:

„Кому принадлежи конят?“ „На барон Фалкенау.“ „Кой ти разреши да го яздиш?“ „Управителят на замъка.“ „Тъй! Значи си издействаш разрешение за ездова разходка, докато аз предполагам, че си на път за столицата, а? Ти не си покорен слуга и не си ми необходим. Можеш да си вървиш!“ „Слушам, екселенц!“ Без да кажа повече нито дума, аз се обърнах рязко на токове и тръгнах, но забелязах как Зулейка сложи умолително ръка върху тази на баща си. Той може би също не беше очаквал една такава бързина от страна на „слугата“, защото не бях извървял и пет крачки и ми повели:

„Уилмърс!“ Обърнах се.

„Екселенц?“ „Защо се подчини толкова бързо?“ „За да докажа, че не съм непокорен слуга.“ „И все пак си такъв, защото иначе преди малко щеше да се възползваш от бързия влак за столицата, за да доставиш моето важно писмо.“ „Екселенц не ми е заповядал да се възползвам от този влак.“ „Не ти ли наредих да предадеш писмото възможно най-бързо? Вечерта вече не тръгваше никакъв влак, следователно…“ „Следователно, аз бях до столицата на кон, екселенц!“ „На кон? По този дълъг път? Невъзможно!“ „При един такъв кон е напълно възможно. Аз тъкмо се връщам. Бързото писмо беше предадено в полунощ.“ „Значи князът ще го прочете днес предиобед. Преди малко аз се заблудих и съм доволен от теб. Оставаш!“ „Слушам, екселенц!“ И оставаш! Самопотянтно! Ще ми се изсмееш ли, ако ти кажа, че се чувствам щастлив, дето съм си извоювал задоволството на моя „тъст“? Макар да съм само негов слуга! Хиляди пъти по-щастлив, разбира се, ме направи наблюдението, че Зулейка се застъпи за мен. Само с едно движение на ръката! Но то бе достатъчно да смекчи гнева на бащата. И сега вярваш ли, че тя ме удостоява с вниманието си? От това внимание един ден може да възникне любов. И ако аз преди всичко… но нека не продължавам в този тон, навярно ще е достатъчно да те уверя, че моята роля все таки започна да ми доставя удоволствие.

От този ден се ползвам с благоволението на пашата. И имам чувството, като че към него се прибавя и нещо по-различно. Той ме поглежда понякога с такива едни странни погледи. Дали не подозира нещо за моята двойна роля? Или приликата, спомената при нашата първа среща, му навява размисъл? Когато имам работа при него, ми се струва, сякаш погледът му тръгва да блуждае от мен в далечината. Тогава той дълго време не изговаря нито сричка — като човек, който прави усилие да премисля нещо, може би някакъв спомен от стари, отдавна отлетели времена.

Една случка пожела „слугата“ още повече да израсне в почитта на бащата и дъщерята.

Ти познаваш младия граф Хоенег, знаеш вероятно също, че той понастоящем пребивава в Катариненщат — по каква причина, не е известно. Може би заради неговата лудост земята на Норланд му е припарила и е почувствал потребност да премести полето на своята дейност някъде другаде. Той и тук при нас вече започна да става „знаменитост“ и да прави чест на своето прозвище „Лудия граф“. Всичко това чух да се разказва след пристигането си, без да подозирам, че ще се сблъскаме по един поне за него неприятен начин.

Това беше вчера следобед, когато аз случайно — или май не чак толкова случайно, защото знаех, че Зулейка беше отишла нататък — насочих крачки към градината. Не бях стигнал още далеч и ето че долових два гласа — един страстен мъжки и един женски. Приближих тихо района, откъдето звучаха, и съгледах, пристъпвайки иззад един храст, на известно разстояние от мен Зулейка. До нея стоеше… Лудият граф. Беше уловил ръката но момичето, на което личеше, че се намира в неловко положение. Страните й бяха поруменели, а погледът бродеше търсещо наоколо, сякаш търсеше някаква възможност да избяга от един тягостен разговор. Във вълнението си навярно беше забравила да спусне фереджето, така че можех да виждам нейните чисти, още така детински черти.

Как се беше озовал графът тук? Можех да си обясня присъствието му единствено с това, че е дошъл да ме посети, макар и то да изглежда невероятно, защото домовете Хоенег и Фалкенау не живеят в голям сговор.

Бях пристигнал тъкмо навреме, понеже чух графът да говори:

„Фройлайн (госпожице), предоставете ми тази малка ръчица! Трябва да я целуна. Вие си нямате понятие за силата, с която погледът ви грабва всекиго, намиращ се във ваша близост…“ „Графе, пуснете ме!“ — извика Зулейка и направи напразен опит да освободи ръката ся. „Да ви пусна? Не ще ви задържа аз вас, пленителната, докато от устата ви…“ „Напуснете веднага това място, в противен случай ще викам за помощ!“ „Викайте, ангел мой! Тук никой няма да ви чуе…“ Тогава аз застанах с няколко скока до страната му.

„Не е необходимо да викате, помощта вече ви чу. Пуснете господарката ми!“ Графът се обърна изненадан. Той сигурно рядко ме беше виждал, а и на това отгоре бях предрешен като моряк, така че не бе за чудене, дето не ме позна. Естествено не считаше моряка за мъж, заради когото е нужно да си налага някаква сдържаност. Подигравателно ухилен, той сложи ръка около талията на Зулейка и притегли главата й, за да я целуне. Но не стигна толкова далеч, защото аз вече го бях пипнал и го изтръгнах с такава ярост от момичето, че оня се простря на земята. Но бързо се изправи и ми налетя.

„Куче, какво си позволяваш? Ще те удуша!“ Беше с намерение да вкопчи ръце около гърлото ми, ала получи един боксов удар под брадата, който го запрати на земята. Друг юмручен удар в лицето довърши победата. Нахаканият негодяй остана да лежи в безсъзнание на земята. Когато се изправих, Зулейка беше избягала.

Оставих припадналия да лежи и закрачих към входа на градината, но още преди да го достигна видях насреща ми да се задава пашата с управителя на замъка до себе си. Зулейка беше побягнала при баща си и скорострелно му бе разправила всичко, а пашата беше потеглил незабавно да подири сметка на хубостника за оскърблението на своето дете. Пътем към него се бе присъединил управителят.

Никога до този момент не бях виждал човек, изпаднал в такава ярост като пашата. Страните му бяха побледнели от възбуда, а черната брада се люлееше бурно нагоре-надолу.

„Екселенц, не е нужно да се занимавате повече е нехранимайкото — викнах аз насреща му — вече го понатупах.“ „Къде е безчестникът?“ „Лежи там долу.“ Без да ви обръща повече внимание, той се втурна край мен, а аз с управителя на замъка — след него. Когато стигнахме на мястото, графът още не беше дошъл на себе си — все още лежеше точно така, както го бях запратил на земята. Пашата го гледа известно време мълчаливо, после го срита и направи жест на неизразимо презрение. След това се обърна към управителя.

„Как е попаднал този човек тук?“ Заговореният малко се смути.

„Екселенц, графът пристигна с карета преди един час и попита за младия барон. И когато му отвърнах, че милостивият господар е заминал, тогава… тогава…“ „Е?“ „Тогава… тогава поиска да му кажа какво знам за екселенц и с какви намерения е свързано посещението му в Зюдерланд.“ „По-нататък!“ „Аз не можех естествено да му предоставя информация и му дадох да разбере, че би могъл да се обърне лично към екселенц. Тогава той се захили и рече, че екселенц едва ли щял да стигне дотам, да отговори на въпросите му. След тази забележка си тръгна. Как е отишъл в градината, не зная. Може би е видял милостивата фройлайн, която има навика да се разхожда по това време в парка, и я е последвал.“ „Така ще да е било. Фрик, ти знаеше ли, че той е граф?“ „Да, фройлайн така го титулува.“ „И въпреки всичко се осмели да му посегнеш?“ „Ха!“ „Ти си оправен момък и аз няма да го забравя. Хер управител, не искам да видя повторно този човек! Заемете се с него, че да не остане да лежи така! Но ако поиска да говори с мен, кажете му, че не държа много на неговата визита.“ Какво ще кажеш за моите преживявания? Не са ли направо романтични? Може би ти отново ще имаш някое възражение срещу това гледище и ще ми отвърнеш, че пребиваването на любимата в моята къща е много лесно обяснимо, защото нали тогава при Нил съм дал визитката си на придружителката на Зулейка, от която тя съвсем точно е могла да узнае моето обществено положение и родина. Когато после пашата се отправил на пътуване към Зюдерланд, изборът му на жилище естествено паднал върху къщата на спасителя на неговата дъщеря. А че на всичкото отгоре е бил поканен от моя баща, това може би дори е било подтикнато от дипломатичния паша, тъй че срещата с любимата не е кой знае какво чудо. С това възражение ти може и да имаш право и все пак нещо в мен се противи срещу него. Как става така, че младата туркиня никога не пита за младия барон Фалкенау? Аз по отношение този пункт точно поразпитах жената на управителя и тя ме осведоми, че известието, дето младият господар бил заминал, се приело от момичето напълно невинно, да, направо с безразличие. Как е възможно това, ако знае, че аз — имам предвид барон Фалкенау — съм неин животоспасител? Не, драги мой, тя не е научила името на своя спасител и аз виждам срещата с нея като един прекрасен Божи промисъл.

Скъпи Макс, звездата на моето щастие вече не сияе от непостижима далечина. Тя се помести на осезателна близост до мен. Така неочаквано и ненадейно, че в моите мисли почти няма вече невъзможни неща. И по тази причина, и в предчувствие за идващото щастие ти извиквам: Вярвай и се надявай! Независимо че в писмото си не спомена име, аз веднага се досетих коя те е приковала в оковите на любовта. И бях учуден, на драго сърце си признавам, дето дръзващ да вдигнеш очи към… Учуден бях, но не изумен. Защото въпреки младостта си аз съм се скитал достатъчно далеч по света, за да знам, че има не само благородници по рождение, но и благородници по дух. И макар да принадлежа към първите, не съм самозабравен дотам, че да не призная драговолно: благородникът по дух стои по-високо. А що се отнася до последния, ти си равностоен на всеки граф и всеки княз. Аз съм твой приятел и съм горд, че имам право да го кажа. Като такъв ти пожелавам от все сърце да се изпълнят всичките ти въжделения. Вярно, не мога да си представя кога и как. Не съм в състояние да го кажа и за мен. Но нищо не вреди. Сега-засега съм щастлив, безметежно щастлив. Нека предоставим бъдещето на една друга, висша сила.

Но едно предимство, драги Макс, трябва да ми признаеш. Моите писма са къде по-обстойни от твоите. Наистина, аз нямам да съхранявам опасни държавни тайни като теб. И имам време за писане. Пашата не ме ангажира прекомерно, така че разполагам с много свободни часове, които използвам най-добре, като ти пиша за моята любов и моето щастие. Доскоро не знаех, да, нито даже представа си имах какво е истинска любов. Сега го зная и го чувствам, така както и ти го знаеш и чувстваш. Защото те познавам твърде добре, за да съм убеден, че твоето влечение е дълбоко и истинско.

Бъди уверен, че никой няма по-голямо съпричастие в твоите желания и надежди от твоя искрен приятел Артур Ф. Фалкенау.

Послепис. С намерение да изпратя това писмо, получих току-що една важна новина. Утре ние тръгваме на път. Като казвам „ние“, имам предвид пашата, неговата дъщеря и себе си. Първият получи едно писмо, което го подхвърли в такава възбуда, че веднага нареди да се опакова. Целта на пътуването ми е неизвестна. Пашата действа много потайно, успях само да науча, че ще се ходи в планините. Изпървом той се канеше да направи пътуването сам, ала Зулейка го моли така дълго, че накрая той й разреши да тръгне с него. Но постави условието и аз да ги придружа, защото можело да се окаже случай да се наложи да се отдели за известно време от нея, а беззащитна не искал да я оставя. Можеш да си представиш колко се радвам на това пътуване. Кръвта ми се качва в главата при мисълта, че това прекрасно създание поне една седмица ще бъде поверено на моята закрила. Дотолкова, рече пашата, имало изглед да продължи пътуването. Дали то е свързано с неговите дипломатически намерения? Е, аз ще си държа очите и ушите отворени. Та нали съм само слуга, е пред такъв хората невинаги си слагат сурдинка на устата. Но трябва да приключвам. Пашата тъкмо позвъни — трябва да му помогна в приготовленията за път.

Драги Макс, през следващите дни аз ще бъда много щастлив.

Твой Артур