Скитникът евреин

I глава Флорин

В момента, когато Вакханалната царица и Голчо приключваха толкова тъжно с най-веселия период от живота си, Гърбавото стигна до вратата на двореца на улица „Вавилонска“. Преди да позвъни, младата шивачка избърса сълзите си. На главата й се стовари ново нещастие. От гостилницата тя отиде при лицето, което обикновено й даваше работа, но сега то отказа под предлог, че жените от затвора могат да извършат същото, като му спестяват една трета от заплащането. Това бе последният източник на работа за Гърбавото и тя се съгласи да работи на по-ниска цена, но дрехите вече бяха дадени и младата шивачка не можеше да разчита в близките петнадесет дни на нов ангажимент. Положението, в което изпадна клетницата, е ясно за всички, защото, останала без работа, тя трябваше или да проси, или да умре от глад, или да краде.

А сега ще разберем защо тя отиде в двореца на улица „Вавилонска“.

Гърбавото плахо позвъни на вратата. След малко дойде Флорин и й отвори. Сега прислужницата не беше облечена по изтънчения вкус на Адриана. Дрехите й бяха съвсем простички. Носеше дълга, тъмна рокля, под чиято широчина не се очертаваше стройната й снага. Черната й коса почти не се виждаше изпод малката, бяла, нахлупена шапчица, която я пребраждаше като калугерка. Но въпреки всичко красотата на бледото й лице не можеше да се скрие. Вече споменахме, че за престъпното минало на Флорин изцяло бяха отговорни Родин и г-н д’Егрини, на които тя служеше като шпионин при Адриана, въпреки доверието и добрината, с която я обграждаше госпожица Кардовил. Флорин не беше напълно развратена. Често изпитваше мъчителни, но безплодни угризения на съвестта заради безчестната си служба, задължена да изпълнява при своята господарка.

Щом видя и разпозна Гърбавото, тя толкова се изплаши от вида на младата шивачка, че се дръпна назад. И наистина, последният удар, който получи, като се лиши от работа, сред всички други трагични обстоятелства, я съкруши окончателно. По страните й още личаха следите от сълзи, лицето й несъзнателно изразяваше крайно отчаяние и изтощение, тя изглеждаше толкова слаба и измъчена, че Флорин бързо се спусна към нея, подхвана я и кротко й каза:

— Влезте, госпожице, влезте. Починете си малко, много сте бледа. Сигурно доста неща сте препатила и сте изморена.

Флорин отведе Гърбавото в малка стаичка с камина и застлан с губер под и я настани на едно копринено кресло близо до огъня. Жоржет и Ева бяха отпратени и засега единственият пазач на двореца бе Флорин. Когато Гърбавото седна, тя натъжено й каза:

— Госпожице, не искате ли да пийнете нещо? Чай от липов цвят например?

— Благодаря ви, госпожице — отвърна Гърбавото трогната. Тя беше толкова признателна и за най-малкия жест на благосклонност, пък и се изненада, че Флорин не страни от нея и не я презира заради мизерната й външност. — Имам нужда само от малко почивка, защото идвам отдалеч. И ако позволите…

— Почивайте си колкото искате. Откакто клетата ми господарка излезе, съм сама в двореца — Флорин въздъхна и се изчерви. — Затова изобщо не се притеснявайте, приближете се до огъня, моля ви. Седнете тук, ще ви бъде по-удобно. Боже мой, колко са мокри краката ви. Сложете ги на това столче!

Сърдечният прием на Флорин, хубавото й лице, приятните й обноски, които не приличаха на обноските на обикновена камериерка, направиха живо впечатление на Гърбавото, която макар да не беше от знатно потекло, изпитваше влечение към всичко изящно, фино и красиво. Макар младата шивачка да бе срамежлива и боязлива, добротата на Флорин я спечели и тя започна да се отнася с доверие към нея.

— Колко сте любезна, госпожице! — каза й тя разчувствувана. — Задължавате ме със загрижеността си.

— Уверявам ви, че това е най-малкото, което мога да направя за вас. Ще ми се да ви помогна и с друго. Имате толкова откровени и приятни очи.

— Ах, колко е хубаво да се постопли човек на силен огън! — рече Гърбавото чистосърдечно. Но се изплаши да не си помислят, че ще злоупотреби с гостоприемството и бързо добави: — Ще ви кажа защо дойдох тук, госпожице. Вчера ми казахте, че в този дворец са заловили един млад работник ковач, господин Агрикол Балдуин.

— Да, но тъкмо когато моята клета господарка се канеше да му помогне…

— Аз съм му почти като сестра — продължи Гърбавото и се изчерви. — Вчера вечерта той ми писа от затвора и ме помоли да кажа на баща му колкото се може по-скоро да дойде тук и да съобщи на госпожица Кардовил, че Агрикол има да й предаде нещо важно — на нея или на онзи, когото тя ще изпрати при него. Не смее да го напише в писмо, защото се бои, че писмата на затворниците се четат от управителя на затвора.

— Как? Господин Агрикол има важно съобщение за моята господарка?

— Да, госпожице. Но господин Агрикол не знае за нещастието, което сполетя госпожица Кардовил.

— Наистина, тази лудост я обзе толкова неочаквано — отвърна Флорин и сведе очи, така че нищо да не се разбере от погледа й.

— Сигурно е така — продължи Гърбавото, — защото, когато Агрикол видя за пръв път госпожица Кардовил, беше възхитен от красотата, деликатността и добротата й.

— Както всички, които се срещаха с господарката ми — каза нажалено Флорин.

— Когато тази сутрин отидох при баща му, за да предам заръката на Агрикол, той вече беше излязъл, защото има големи неприятности. Но писмото на моя брат ми се стори толкова бързо и важно за госпожица Кардовил, която се показа твърде великодушна към него, че дойдох сама.

— За беда госпожицата, както знаете, вече не е тук.

— Но няма ли някой близък, на когото поне да предам чрез вас, че Агрикол иска да съобщи нещо важно за госпожица Кардовил?

— Странно нещо — каза Флорин и без да отговори на въпроса на Гърбавото попита: — А вие изобщо ли не знаете за какво става дума?

— Не, госпожице. Но познавам Агрикол. Той е честен и открит и човек без колебание може да вярва на думите му. Освен това, каква полза ще има да…

— Боже мой! — извика Флорин, сякаш внезапен лъч освети съзнанието й, и прекъсна Гърбавото, — сега си спомням, че когато го заловиха в скривалището, аз случайно се оказах там и господин Агрикол бързо ми пошушна: „Съобщете на великодушната си господарка, че може би добрината й към мен ще бъде възнаградена и че пребиваването ми в скривалището може да не се окаже безполезно…“ Само това успя да ми каже и го отведоха. Признавам, че сметнах всичко това за опит да благодари на госпожицата или поне да й даде доказателство, че някога ще й се отплати за добрината. Но като го сравнявам с писмото му… — каза Флорин и се замисли.

— Наистина — продължи Гърбавото, — сигурно има някаква връзка между престоя му в скривалището и важните неща, които иска да разкрие на господарката ви или на някой неин роднина.

— Там отдавна не е живял, нито пък е влизал някой — каза Флорин. — Може би господин Агрикол е намерил или е видял нещо, което интересува господарката ми.

— Ако писмото на Агрикол не ми се бе сторило спешно, нямаше да дойда. Той сам щеше да се яви, щом излезе от затвора. А това ще стане скоро, благодарение на щедростта на един негов приятел. Но понеже не знаех дали ще го освободят под гаранция още днес, дойдох да изпълня заръката му, тъй като го сметнах за свой дълг заради великодушието и добрината на вашата господарка.

Като всички, у които понякога се пробуждат добрите чувства, Флорин се утешаваше, че ще извърши едно добро, без да пострада, т.е. без да се излага на неминуемото отмъщение на хората, от които зависеше. Благодарение на Гърбавото й се падаше възможност да направи по всяка вероятност голяма услуга на господарката си. Тя познаваше омразата на госпожа Сен-Дизие към внучката й и за да предотврати опасностите при положение, че важното откритие на Агрикол стане достояние на други хора, Флорин каза заговорнически на Гърбавото:

— Слушайте, госпожице. Ще ви дам един съвет, който струва ми се, ще бъде полезен за клетата ми господарка. Но всичко това може много да ми навреди, ако не ме послушате.

— Защо, госпожице? — попита Гърбавото и изгледа смаяно прислужницата.

— Агрикол не бива да доверява тези важни неща на никой друг, освен на госпожица Кардовил. Това е само в неин интерес.

— Но ако не може да се срещне с госпожицата, защо да не ги разкрие пред близките й?

— Точно пред тях не трябва да казва абсолютно нищо. Госпожица Адриана може да се излекува. Тогава господин Агрикол ще й съобщи. Пък дори и никога да не оздравее, кажете на брат си, че ще бъде много по-добре да запази тайната, отколкото да я разкаже и да подпомогне неприятелите на господарката ми. Нещо, което, вярвайте ми, и без това ще стане.

— Разбирам ви, госпожице — каза натъжено Гърбавото. — Близките на вашата господарка не я обичат и ще започнат да я преследват, нали?

— Сега не мога да ви кажа нищо повече. Що се отнася до мен, моля ви, закълнете ми се, че ще поискате обещание от Агрикол да не казва на никого за вашето идване тук и за съвета, който ви дадох. От вашето благоразумие зависи щастието…, не щастието — каза скръбно Флорин, сякаш отдавна се бе отказала от надеждата да живее щастливо, — а спокойствието на моя живот.

— Не се тревожете — каза Гърбавото изненадана и разчувствана от тъжното изражение на Флорин. — Няма да се окажа неблагодарна. Освен Агрикол, никой няма да разбере, че съм се срещала с вас.

— Благодаря ви, госпожице — каза сърдечно Флорин.

— Вие ли ми благодарите? — отвърна Гърбавото, учудена от сълзите, които плуваха в очите на Флорин.

— Да, на вас дължа краткото щастие да извърша една добрина на милата ми господарка, без да се излагам на опасност и да увеличавам скръбта, която вече ме измъчва…

— Вие сте нещастна!

— Учудвате се, но повярвайте ми, че каквато и да е вашата участ, на драго сърце бих я заменила с моята — почти неволно възкликна Флорин.

— Уви, госпожице — каза Гърбавото, — вие явно имате много добро сърце и аз никога не бих ви пожелала да ви застигне моята съдба. Особено онова, което ми се случи днес…

— Какво искате да кажете?

— Да знаете, госпожице, колко е ужасно да имате едно-единствено средство за прехрана и да го загубите ненадейно.

— Боже мой, до там ли сте стигнала? — възкликна Флорин и погледна съчувствено Гърбавото.

Младата шивачка наведе глава и нищо не отговори. Голямото й честолюбие я накара да се разкая, че бе издала тайната си, която приличаше на оплакване и за която заговори без да иска, като се замисли за ужасното си положение.

— Ако е така — поде Флорин, — от все сърце ви съжалявам, но не зная дали моето нещастие не е по-голямо от вашето — тя се позамисли и изведнъж извика: — Добре, че се сетих. Ако нямате работа и средства за прехрана, мисля, че ще мога да ви намеря нещо.

— Наистина ли, госпожице? — замря Гърбавото. — Никога не бих се осмелила да ви поискам такава услуга, която ще ме спаси от гладна смърт. Но като виждам великодушието ви, струва ми се, че мога да ви кажа истината. Тази сутрин изгубих една много скромна работа, от която печелех по четири франка седмично.

— Четири франка седмично!? — извика Флорин, сякаш не вярваше на ушите си.

— Разбира се, това е много малко — продължи Гърбавото, — но ми стигаше. За нещастие, лицето, за което работех, намерило хора, които ще му вършат същата работа за по-малко пари.

— Четири франка седмично! — повтори Флорин ужасно разстроена от подобна оскъдица и от покорството на това момиче пред съдбата. — Щом е така, ще ви изпратя при едни хора, които ще ви намерят работа със заплащане два франка на ден.

— Възможно ли е да се печелят по два франка на ден?

— Естествено. Само че ще трябва да работите у тях по цял ден, освен ако не предпочитате да ви наемат като прислужница.

— Моето положение не ми дава право да слушам честолюбието си — каза Гърбавото плахо, но с достойнство. — Но предпочитам да работя за по-малко пари, само че у дома си.

— За беда, ще трябва да работите у тях — каза Флорин.

— Тогава няма на какво да разчитам — отвърна смутено Гърбавото. — Не че се отказвам да работя на ден, защото преди всичко трябва да се живее. Но от прислужниците се иска да бъдат облечени ако не богато, то поне прилично. И без да се срамувам от сиромашията си, защото тя е честна, ви казвам, че не мога да бъда облечена по-добре, отколкото съм облечена сега.

— Нека това не ви тревожи — каза оживено Флорин, — ще ви дадат прилично облекло.

Гърбавото я изгледа още по-учудено, защото предположенията й надминаваха всякакви надежди на една надничарка и изобщо не бяха за вярване.

— Но — поде тя свенливо, — защо ще са толкова щедри към мен, госпожице? С какво мога да заслужа тази висока заплата?

Флорин настръхна. Искреното й сърце, вродената й доброта и желанието й да помогне на Гърбавото, чиято смиреност и покорство живо я заинтересуваха, я бяха накарали да направи това неразумно предложение. Но тя знаеше на каква цена Гърбавото щеше да получи всички облаги, за които й говореше, и едва сега се попита дали младата шивачка ще приеме подобно условие. За беда Флорин беше отишла доста далеч, ала не се решаваше и осмеляваше да каже всичко на Гърбавото. Впрочем, тя сметна, че трябва да остави нещата на съвестта на младата шивачка. И понеже съгрешилите не са твърде разположени да вярват в непогрешимостта на другите, тя си каза, че отчаяното положение, в което бе изпаднала Гърбавото, може би ще я направи по-малко чувствителна. Затова продължи:

— Разбирам, госпожице, че се изненадвате от предложенията, които надминават вашите очаквания. Но трябва да ви кажа, че тук става дума за едно благотворително заведение, което е определено да дава работа или да устройва жени, изпаднали в нужда. То се казва „Света Богородица“ и негово задължение е да им намира място като прислужници или като надничарки. Управителите на това заведение са толкова милостиви, че ако онези, които назначават на своя глава, не са достатъчно прилично облечени, за да изпълняват дадена работа, те им дават и малко дрехи.

Това съвсем правдоподобно обяснение за високите заплати задоволи Гърбавото, защото преди всичко ставаше дума за благотворителна работа.

— Сега разбирам, госпожице — каза момичето, — само че аз нямам никаква препоръка, която да ме предложи на милостивите лица, управляващи това заведение.

— Вие страдате, вие сте трудолюбива и честна, а това е достатъчна препоръка. Само че трябва да ви предупредя, че ще се интересуват дали изпълнявате добросъвестно всичките си християнски задължения.

— Никой не обича и не благославя Бога повече от мен — каза Гърбавото със смирение и непоколебимост, — но изпълнението на някои задължения е работа на съвестта. Ако се изисква такова нещо, предпочитам да се откажа от покровителството, за което ми говорите…

— Съвсем не. Само ви предупредих, че лицата, които ръководят това дело, са много набожни, та да не се изненадате от въпросите им. Освен това нищо не губите, ако опитате. Ако техните предложения са изгодни за вас, ще ги приемете. Ако ви се стори, че ограничават свободата на съвестта ви, ще ги отхвърлите. Това няма да влоши положението ви.

Гърбавото нямаше с какво да оспори последното заключение. То й даваше свобода на действие и разпръскваше всякакво недоверие, затова момичето каза:

— Приемам предложението ви, госпожице, и ви благодаря от цялото си сърце. Но кой ще ме представи?

— Аз. И ако искате — още утре.

— Но може би ще искат някакви подробности за мен…

— Сигурна съм, че уважаемата Света-Перпетуа, настоятелката на манастира „Света Богородица“, ще ви оцени без допълнителни сведения. В обратен случай ще ви попита, ако иска да узнае нещо повече, и вие лесно ще можете да я удовлетворите. И така, уговорихме се за утре.

— Тук ли да дойда, госпожице?

— Не, казах ви, че никой не трябва да знае за идването ви. Ако дойдете още веднъж, може да се разчуе и да се усъмнят. Аз ще ви взема с карета. Къде живеете?

— На улица „Brise-Miche“ №3. Нали ще си направите този труд, госпожице. Достатъчно е да помолите бояджията, който е и портиер, да ми съобщи. Попитайте за Гърбавото.

— Гърбавото ли? — извика Флорин смаяна.

— Да, госпожице, — отвърна шивачката с тъжна усмивка, — всички ме наричат така. Заради смешния ми недостатък, който е и причина за прякора ми — добави Гърбавото и не можа да сдържи сълзите си. — Страх ме е да отида на работа в чужда къща. Има толкова хора, които се подиграват с човека, без да се интересуват колко го нараняват! Но сега не бива да се двоумя — каза момичето и избърса очите си, — ще се покоря на съдбата.

Флорин се натъжи, хвана Гърбавото за ръка и рече:

— Не се разстройвайте, има нещастия, които будят съжаление, а не смях. Мога ли да ви попитам как е истинското ви име.

— Казвам се Магдалина Соливо. Но вие, госпожице, трябва да попитате за Гърбавото, защото ме познават само под това име.

— И така, утре по обяд ще дойда на улица „Brise-Miche“.

— Ах, госпожице, не зная как да ви благодаря за добрината.

— Оставете това. Имам само едно желание — да ви бъда полезна и вие сама ще се убедите. А на Агрикол не отговаряйте. Изчакайте го да излезе от затвора и тогава му кажете, че трябва да пази тайната си, докато се срещне с клетата ми господарка…

— Къде е сега уважаемата госпожица?

— Не знам… Не зная къде я заведоха, когато изгуби ума си. И така, утре ме очаквайте.

— Добре — каза Гърбавото.

Читателят не е забравил, че в манастира „Света Богородица“, където Флорин щеше да отведе Гърбавото, бяха затворени дъщерите на маршал Симон и че наблизо се намираше лудницата, в която откараха Адриана Кардовил.

II глава Настоятелката Света-Перпетуа

Манастирът „Света Богородица“ беше стара и голяма сграда, чиято обширна градина гледаше към булеварда на болницата — едно от най-пустите места в Париж, особено по онова време.

Сцените, които ще се разиграят по-нататък, станаха на 12 февруари, срещу злощастния ден, когато членовете на семейство Ренепон, последните потомци на сестрата на Скитника евреин, трябваше да се съберат на улица „Свети Франц“.

В манастира „Света Богородица“ цареше съвършен ред. Върховният съвет, който се състоеше от влиятелни духовници под председателството на отец д’Егрини и от много набожни жени, начело на които стоеше княгиня Сен-Дизие, често се събираше, за да обсъди с какви средства да разшири и укрепи тайното и могъщо влияние на това заведение, което забележимо се разрастваше. Преди да се основе заведението „Света Богородица“, владеещо благодарение на многобройните подаръци богат недвижим имот, увеличаващ се от ден на ден, се правеха много умели и до тънкост пресметнати комбинации. Калугерското общество беше само за пред хората. Но посредством множество споразумения с външни градове чрез най-разпалените членове на ултрамонтанската партия в това заведение се привличаха доста богати сираци, които в манастира получаваха здраво, християнско възпитание, което беше за предпочитане пред лекомислието, придобито в заразените от световната развала девически училища. Заведението предлагаше на богатите вдовици убежище пред опасностите и изкушенията на света. В тази мирна обител те вкусваха приятно спокойствие, работеха за спасението на душите си и се обграждаха с най-нежни и най-предани приятелства. Но това не беше всичко. Настоятелката на манастира, госпожа Света-Перпетуа се нагърбваше от името на заведението да намира за истинските християни, които желаят да опазят домовете си от всеобщата разруха на века, компаньонки за самотните или болни жени, прислужници на отделни семейства или надничарки — все хора, за чиято нравственост заведението гарантираше. На пръв поглед няма нищо по-достойно за покровителство, съчувствие и насърчаване от едно такова заведение. Но сега ще разкрием гъстата мрежа, бъкаща от всякакви интриги, които се прикриваха под милосърдната и свята външност.

Настоятелката на манастира Света-Перпетуа беше висока, около четиридесет и пет годишна жена. Носеше рокля от дебело сукно с дълга броеница на кръста. Под черното платно бяла забрадка обвиваше мършавото й бледо лице. Многобройни бръчки разсичаха жълтеникавото й чело. Острият й нос беше закривен надолу като на граблива птица. Черните й очи бяха остри и проницателни, а погледът им — буден, студен и решителен. Тя дотолкова познаваше и умееше да ръководи материалните интереси на обществото, че можеше да дава съвети на най-хитрия и на най-опитния законодател. Когато жените притежават спекулативен дух, към който се прибавя остроумие, твърдоглаво постоянство, благоразумно лицемерие и особено присъщите им точност и бързина на наблюдателността, се стига до изумителни резултати. За Света-Перпетуа, здравомислеща жена с остър ум, огромните сметки на обществото бяха като играчка. Никой не умееше по-добре от нея да купува неоценени имоти, да им поставя цена и да ги продава с печалба. Тя отблизо бе запозната с курса на полиците, с борсата и с различните банкерски начинания. Никога не се ощетяваше, когато даваше с лихва пари, които толкова добри хора всекидневно подаряваха на заведението „Света Богородица“. В манастира бе въвела съвършен ред, желязна дисциплина и крайна пестеливост. Нейна постоянна цел беше обогатяването — не личното, а на Обществото, което управляваше. А духът, заинтересован от общите интереси и насочен към колективно егоистична цел, придава на обществата същите недостатъци и пороци, които носи частното лице.

Така едно Общество обича властта и парите, както властолюбецът обича властта заради самата власт, а сребролюбецът обича парите заради самите пари… Но по отношение на недвижимите имоти Обществата винаги постъпват така, както би постъпило отделното частно лице. Недвижимият имот е тяхна мечта, тяхна постоянна мисъл, тяхна обожествена мономания. Те се стремят към него с най-искрена и най-гореща страст. За едно ново, бедно, малко Общество първият недвижим имот е нещо като сватбените дарове за младоженката, като първия кон за момъка, като първата публикация за поета, като първия кашмирен шал за девойката. Защото в този материалистичен век недвижимият имот дава на Обществото преди всичко известно значение на религиозната борса. Благодарение на милосърдието на ближния или на други случайни дарове най-напред се увеличава неговото влияние върху обикновените хора, а после то придобива и по-големи размери. Ето защо можем да си представим яростната, разпалена надпревара между различните женски и мъжки Общества за недвижими имоти и удовлетворението, което едно богато Общество изпитва, когато многобройните му къщи, земи и други богатства надвишават придобивките на по-бедните общества. Завистта и омразата, подклаждани от манастирската леност, неизбежно пораждат подобни надпревари и желания за надмощие. Но не съществува нищо по-нехристиянско в най-благородния смисъл на тази дума, нищо по-несъразмерно с истинския евангелски дух от тази люта, ненаситна жажда за придобиване и трупане на имоти с всички възможни средства. Тази жажда е много опасна и едва ли може да се оправдае пред общественото мнение с мизерните милостини, които раздава, но пак по предпочитание и по избор.

Света-Перпетуа беше седнала пред едно голямо писалище в една съвсем обикновена, но доста удобно подредена стая. В мраморното огнище гореше буен огън, а дъсченият под бе покрит с мек губер. Настоятелката, на която всеки ден предаваха писмата до сестрите или до възпитателките на манастира, вече ги бе отворила много изкусно. Без тяхно знание тя си бе присвоила това право и разбира се, винаги го упражняваше в интерес на момичетата, но и за да бъде в течение на кореспонденцията им. Тя искаше да знае и съдържанието на всички писма, които се пишеха от манастира, преди да бъдат пуснати по пощата. Следите от това благочестиво и невинно занимание лесно се заличаваха, защото настоятелката разполагаше с колекция от хубави, малки, стоманени инструменти. Едните бяха много остри и с тях тя умело изрязваше хартията около печата. След като прочиташе писмото, тя отново го връщаше в плика, затопляше един объл инструмент, с него притискаше отново восъка на печата, той се разливаше и закриваше изрязаното място. Освен това, добрата настоятелка, подбуждана от благородни чувства за справедливост и равенство, държеше в колекцията си един майсторски направен инструмент, който изпускаше пара и по-скромно запечатаните писма се овлажняваха и сами се отваряха без особено затруднение и без да се повреди хартията.

Настоятелката прочиташе писмата и си вземаше подробни или кратки бележки за най-важните неща в тях. Точно в този момент на вратата се почука два пъти.

Света-Перпетуа спусна капака върху разхвърляното писалище, стана важно и тържествено отиде да отвори вратата. Една послушница й съобщи, че госпожа Сен-Дизие чака в салона, а госпожица Флорин, заедно с едно гърбаво, дрипаво момиче, пристигнали малко след княгинята, чакат пред вратата на коридора.

— Доведи най-напред княгинята — каза Света-Перпетуа. След това примъкна едно кресло до камината.

Госпожа Сен-Дизие влезе. Беше облечена доста пищно и с вкус. Носеше червена кадифена шапка, отлична изработка. Беше наметната със син кашмирен шал, а черната й копринена рокля отдолу бе обшита със същата кожа, както и ръкавиците й.

— На какво дължа тази чест, дъще? — попита вежливо настоятелката.

— На една много важна поръчка, скъпа майко. Много бързам, защото ме чакат при Негово Високопреосвещенство и разполагам само с няколко минути. Отново става дума за онези две сирачета, за които вчера дълго разговаряхме.

— Те все още са разделени, както вие пожелахте. От това така се поболяха, че тази сутрин бях принудена да съобщя на доктор Баление в лудницата. Той каза, че имат треска и силна отпадналост. Странно, и двете сестри имат еднакви признаци на болестта. Отново разпитах клетите създания и с ужас установих, че са идолопоклоннички.

— Затова побързахме да ви ги поверим. Но ето и причината за моето посещение. Научихме, че войникът, който доведе момичетата във Франция и за когото се смяташе, че ще отсъствува няколко дни от Париж, ненадейно се е върнал и сега е тук. Той е възрастен, но много смел, предприемчив и страшно решителен човек. Ако разбере, че момичетата се намират тук, нещо почти невъзможно, в яростта си, че са откъснати от безбожното му влияние, е в състояние да извърши всичко. Затова от днес нататък удвоете надзора. Никой да не може да влиза тук нощем. И без това тази част на града е пуста.

— Бъдете спокойна, дъще. Ще пазим добре. Портиерът и градинарят са въоръжени и всяка нощ обикалят булеварда от болницата насам. Стените са високи, а там, където е възможно да бъдат прескочени, са наслагани железни шипове. Но все пак ви благодаря, че ме предупредихте да удвоим надзора.

— Особено тази нощ трябва да бъдете много бдителни, майко.

— Защо?

— Защото, ако този дяволски войник реши да извърши нещо, то ще бъде тази нощ…

— Откъде знаете, дъще?

— Имам сигурни сведения — отвърна княгинята малко смутено, което не убегна от настоятелката, но тя беше много хитра и потайна, за да го покаже и само вътрешно се усъмни, че крият доста неща от нея. — И така, тази нощ надзорът да се удвои.

— Тъй като имах удоволствието да се срещна с вас, ще използувам случая да ви кажа няколко думи за онази женитба.

— Кажете, майко — нетърпеливо поде княгинята, — защото тази работа е много важна. Младият барон Брисвил е изключително набожен мъж, въпреки греховното, размирно време. Изпълнява ревностно църковните си задължения и може да ни направи големи услуги. Дълго го слушах в камарата. Той притежава нападателно и провокиращо красноречие и не познавам друг човек, който да използува вярата си с такава безочливост и такова безсрамие. Но той добре си е направил сметката, защото подобен смел и свободен език за светите неща събужда любопитството на хладнокръвните. Обстоятелствата са такива, че може да стане още по-буен и по-смел срещу нашите неприятели, без да рискува нищо, а това го прави още по-решителен. С една дума, той е наш и за награда трябва да му уредим тази женитба. Тя трябва да се осъществи. Освен това, както знаете, майко, той обеща да подари на заведението „Света Богородица“ сто хиляди франка, щом се докопа до богатството на госпожица Бодрикур.

— Никога не съм се съмнявала в добрите намерения на господин Брисвил по отношение на едно дело, което заслужава съчувствието на всички благочестиви хора. Но смятах, че няма да срещна толкова спънки от страна на момичето.

— Как се държи то?

— Досега мислех, че това момиче е послушно, страхливо, нищожно и изобщо глупаво. Мислех, че ще се зарадва, когато му съобщя за женитбата, а то поиска време да помисли.

— Нещастница!

— Напразно й внушавах, че щом няма родители и приятели и е поверена на мен, трябва да гледа с моите очи и да слуша с моите уши. Убеждавах я, че тази женитба е напълно подходяща за нея и че трябва да я приеме без каквито и да било размишления и възражения.

— Нищо по-разумно от това не може да й се каже.

— Тя ми отговори, че преди да се обвърже, иска да види господин Брисвил и да опознае характера му.

— Това са глупости. Нали вие сте я уверили, че той е порядъчен човек и че според вас женитбата е удачна.

— Тази сутрин казах на госпожица Бодрикур, че досега съм се опитвала да я убедя с думи, но ако продължава така, ще ме принуди за нейно добро да постъпя строго, за да надвия упорството й, да я разделя с приятелките й и да я затворя в килия с много строг режим, докато най-сетне се реши да не бяга от щастието си и да се омъжи за един уважаван човек.

— Как реагира тя на заплахите, майко?

— Надявам се, че ще постигнем своето. Тя си пишеше с една своя съученичка от родното си място, но тази кореспонденция ми се стори опасна и я прекратих. Сега е само под мое влияние. Надявам се, че ще успеем. Както виждате, дъще, доброто се постига чрез трудности и мъки.

— И аз вярвам, че господин Брисвил няма да се ограничи само с първото си обещание. Ако се ожени за госпожица Бодрикур, ще…

— Трябва да знаете, дъще — каза настоятелката, прекъсвайки княгинята, — че ако зависеше от мен, аз не бих приела. Но който помага на делото, помага на Бог и аз не мога да забраня на господин Брисвил да увеличи сумата на своето благодеяние. А освен това ни сполетя едно нещастие.

— Какво?

— Манастирът „Светото Исусово сърце“ се конкурира с нас за един недвижим имот, който ни е много изгоден. Хорската лакомия няма граници. Затова бях много категорична с настоятелката.

— Тя ми каза, но хвърли вината върху иконома — отвърна госпожа Сен-Дизие.

— А, видяхте ли се с нея, дъще? — попита настоятелката крайно изненадана.

— Видяхме се у Негово Преосвещенство — отвърна госпожа Сен-Дизие позаеквайки, но Света-Перпетуа отново се направи, че не забелязва.

— Наистина, не зная защо нашето заведение буди такава завист в този манастир, който разпространява отвратителни слухове за нас. Някои хора страшно озлобяват от сполуката на ближния си.

— Нищо, майко — каза примирително княгинята, — нека се надяваме, че с подаръка на господин Брисвил ще успеете да покриете наддаденото от манастира. Тази женитба ще ви донесе двойна облага, майко, защото едно голямо богатство ще попадне в ръцете на наш човек, който ще го употребява, както се полага. С около сто хиляди франка приход положението на нашия ревностен защитник ще стане много по-значително. Най-после ще се сдобием с достойно оръдие за нашето дело и не ще бъдем принудени да търсим защита от хора като Дюмулен.

— И в неговите писания има голямо вдъхновение и много знания. Според мен стилът му прилича на стила на св. Бернард, когато се гневи срещу безбожието на века.

— Уви, майко, само да знаехте що за св. Бернард е този Дюмулен. Но не искам да осквернявам ушите ви. Само мога да ви кажа, че такива защитници омърсяват и най-светите неща. Бог да ви пази, майко! Довиждане. И охранявайте добре тази нощ. Завръщането на войника е опасно и тревожно.

— Бъдете спокойна, дъще. Ах, щях да забравя. Госпожица Флорин ме помоли да ви поискам една услуга. Тя иска да постъпи на работа при вас. Познавате верността й, която показа, докато наблюдаваше внучката ви. Струва ми се, че подобна награда окончателно ще я привърже към вас и аз ще ви бъда изключително благодарна.

— Смятайте, че всичко е решено, ще я взема, майко. Сега вярвам, че ще ми бъде много по-полезна, отколкото мислех преди.

— Много съм ви благодарна за добрината, дъще. Надявам се, че скоро ще се видим. Вдругиден от два часа ще имаме дълго съвещание с Негово Високопреосвещенство и с Негово Преосвещенство. Не забравяйте да дойдете.

— Няма да забравя, майко, ще бъда точна. Но охранявайте добре тази нощ, за да не стане непоправимото — и след като целуна почтително ръката на настоятелката, княгинята излезе през голямата врата на стаята срещу един салон, от който се излизаше на централното стълбище.

След малко при настоятелката влезе Флорин и се доближи до нея с боязливо смирение:

— Не срещнахте ли госпожа Сен-Дизие? — попита я Света-Перпетуа.

— Не, майко, чаках в стаята, чиито прозорци гледат към градината.

— Княгинята се съгласи да ви вземе на работа от днес.

Изненадана и натъжена, Флорин възкликна:

— Мен ли? Но нали…

— Помолих я за вас. Ще приемете! — отвърна повелително настоятелката.

— Но, майко, нали ви бях помолила да не…

— Казах, ще приемете! — отсече решително настоятелката и Флорин сведе очи.

— Приемам.

— Заповядвам ви това в името на господин Родин!

— Досещам се — отвърна тъжно Флорин, — но при какви условия ме приема княгинята?

— При същите условия, както живяхте у внучката й.

Флорин настръхна и каза:

— И за княгинята ли ще трябва да пиша редовни тайни доклади?

— Ще наблюдавате, ще запомняте и за всичко ще съобщавате…

— Добре, майко.

— Особено ще внимавате, когато при княгинята идва настоятелката на манастира „Светото Исусово сърце“. Ще подслушвате и ще си записвате. Трябва да предпазим госпожа Сен-Дизие от лоши влияния.

— Добре, майко.

— Също така ще се опитате да научите защо доведоха тук две малки сирачета, за които вярната прислужница на княгинята, госпожа Гривоа, заръча да бъдат държани строго.

— Добре, майко.

— Постарайте се да запомните всичко, което ви се стори важно. Утре ще ви дам подробни наставления за една друга работа.

— Много добре, майко.

— Ако се държите добре и ако изпълните точно заръките ми, ще напуснете княгинята и ще станете компаньонка на една младоженка. Тази служба ще бъде много добра и ще се задържите дълго, но пак при същите условия. Трябва да казвате, че отивате при госпожа Сен-Дизие по своя воля.

— Добре, майко. Ще го запомня.

— Кое е това гърбаво момиче с вас?

— Тя е съвсем бедна, няма нищо, но е много будна и с добро възпитание. Шивачка е. Останала е без работа и е стигнала до крайност. Когато тази сутрин отидох да я взема, разпитах за нея — отзивите са превъзходни.

— Тя е грозна и гърбава, нали?

— Миловидна е, но има гърбица.

Настоятелката остана доволна, че момичето, което й водят, е кротко и грозно на вид, и след като поразмисли малко, добави:

— И е будна?

— Много будна.

— И няма никакви средства?

— Никакви.

— Набожна ли е?

— Не се причестява.

— Няма значение — рече настоятелката на себе си, — стига да е будна — после каза високо: — Умее ли да работи добре?

— Мисля, че умее, майко.

Настоятелката отиде до един шкаф, извади някакъв дневник, порови из него с демонстративно внимание, после го остави на мястото му и рече:

— Кажете на момичето да дойде и ме почакайте в пералнята. Грозна… будна… работничка… — промърмори настоятелката замислено, — никакво съмнение няма да събуди. Ще видим.

След малко Флорин влезе с Гърбавото, отведе я при настоятелката и тихичко излезе. Младата шивачка беше развълнувана, разтреперана и страшно смутена, защото не предполагаше, че ще види онова, което видя, докато Флорин не беше при нея. Тя наистина се изплаши, щом остана насаме с настоятелката на манастира „Света Богородица“.

III глава Изкушението

Ето от какво се изплаши Гърбавото. Когато Флорин отиде при настоятелката, младата шивачка остана на долния етаж в една стая с подредени покрай стените столове, която приличаше на гостна. Щом се оказа сама, тя се приближи до прозореца, който гледаше към манастирската градина, препречена на това място от полусрутена стена, завършваща до дъсчена ограда. Стената се простираше между една новопостроена църквичка и градината на съседна къща.

На един от преградените с железни пръчки прозорци от долния етаж на тази къща Гърбавото ненадейно зърна някакво момиче. То гледаше към манастира и правеше с ръце насърчителни, приятелски знаци. Гърбавото не можеше да види за кого са предназначени. Тя се изненада от хубостта на момичето, от лъчезарното му лице, от големите, бляскави черни очи и от красивата му усмивка. Изглежда бяха отговорили на знаците му, защото момичето сложи лявата ръка на сърцето си, а с дясната направи знак, че то е там, където гледат очите му.

В този момент един блед слънчев лъч се прокрадна през облаците и заигра върху косите му, а блясъкът им сякаш озари прилепналото до пръчките бяло лице. Гърбавото се разтрепера при вида на златистите къдрици и внезапно проумя, че това беше госпожица Кардовил. И наистина, не се излъга. Пред очите й стоеше покровителката на Агрикол.

Сърцето на Гърбавото се сви, когато видя хубавото момиче, затворено в зловещата лудница. Тя си спомни за добротата и деликатността, с която бе посрещнала преди няколко дни Агрикол в разкошния си бляскав дворец. Мислеше, че Адриана е луда, но сега й се стори, че хубостта и разумът озаряват ангелското й лице. Внезапно госпожица Кардовил направи рязък жест, сложи пръст на устните си, отправи две целувки и се изгуби.

Гърбавото се сети за важните тайни, които Агрикол трябваше да съобщи на госпожица Кардовил, и й стана много мъчно, че няма никаква възможност да отиде при нея, защото поне в момента момичето изобщо нямаше вид на лудо.

Младата шивачка бе потънала в тези размисли и тревоги, когато Флорин се върна при нея заедно с една калугерка от манастира. Гърбавото не каза нищо за откритието си и скоро се озова пред настоятелката.

Света-Перпетуа хвърли бърз, проницателен поглед върху лицето на младата шивачка и намери, че е достатъчно боязлива, кротка и честна, за да се убеди напълно в сведенията, които й даде за нея Флорин.

— Скъпа дъще — каза Света-Перпетуа смирено, — Флорин ми каза в какво положение сте изпаднали. Наистина ли нямате никаква работа?

— Наистина, госпожо.

— Наричайте ме, майко, дъще моя. Това е по-приятно и отговаря на манастирските правила. Излишно е да ви питам с какво сте преживявали досега, нали?

— Винаги съм живяла честно от труда си,… майко — отвърна Гърбавото с чест и достойнство.

— Вярвам ви, дъще, и имам основания за това. Трябва да благодарим на Бога, че ви е предпазил от много изкушения. Но все пак бих искала да зная дали умеете да се справяте с работата си?

— Трудя се, доколкото мога, майко. Винаги са били доволни от мен. Ако искате, можете да ми възложите нещо и сама да се убедите.

— Вашите думи, са ми достатъчни, дъще. Предпочитате да работите на ден, нали?

— Госпожица Флорин ми каза, че мога да разчитам на надомна работа.

— Засега не, дъще. Ако по-нататък се появи възможност, няма да ви откажа. Но в момента ето какво мога да ви предложа. Една уважавана възрастна госпожа ме помоли да й намеря надничарка. Тя ще ви приеме, щом ви препоръчвам аз. Заведението ще се погрижи за облеклото ви и ще ви удържа по малко от заплатата за разходите по дрехите, защото вие ще уреждате сметките си с нас. Заплатата е два франка на ден. Достатъчно ли е?

— Майко! Тази заплата надхвърля очакванията ми.

— Ще работите от девет сутринта до шест вечерта, а това означава, че ще имате и време за себе си. Както виждате, условията не са тежки, нали?

— Никак, майко…

— Нека първо ви кажа къде мислим да ви настаним. Това е една много набожна вдовица — казва се госпожа Бремон. Надяваме се, че у тях ще видите много благонравни примери. В противен случай ще дойдете да ни съобщите.

— Как да ви съобщя, майко? — попита учудено Гърбавото.

— Чуйте ме добре, дъще — каза Света-Перпетуа още по-любезно, — заведението „Света Богородица“ има свята двойствена цел. От една страна, ние сме длъжни да даваме на господарите всички гаранции за нравствеността на онези, които изпращаме в домовете им. Но от друга страна, сме длъжни да дадем гаранции за нравствеността на господарите пред онези, които изпращаме при тях. Разбирате ли ме?

— Това е много правилно и много умно, майко.

— Така е, дъще. Защото както една прислужница с лошо поведение може да смути едно почтено семейство, така и един господар или господарка с лоши нрави могат да повлияят зле върху онези, които им служат или работят в дома им като надничари. Нашето заведение е основано, за да дава взаимни гаранции и на добродетелните господари, и на добродетелните слуги…

— О, госпожо! — каза възторжено Гърбавото. — Онзи, който е измислил това, заслужава всеобщата благословия.

— И затова всички ги благославят, дъще. Заведението спазва обещанията си. И така, една добра шивачка с поведение за пример като вас се настанява у много почтени хора, според нас. Но ако тя забележи, било у господарите си, било у хората, които ги посещават, нещо нередно в нравите, някаква нечестива склонност, която накърнява свенливостта й или обижда религиозните й убеждения, тогава тя веднага идва при нас и подробно ни разказва какво безпътство е видяла. Нали това е много справедливо?

— Да, майко… — отвърна Гърбавото, но всичко това й се стори твърде странно.

— Тогава — продължи настоятелката, — ако сметнем, че нещата са сериозни, задължаваме покровителствуваната да наблюдава още по-внимателно, за да се убеди напълно, че е права. После отново ни съобщава какво е видяла и ако страховете ни се потвърдят, ние веднага изтегляме момичето от тази не съвсем почтена къща. Но често повечето от покровителствуваните, колкото невинни и добродетелни да са, не притежават достатъчно познания, за да отсъдят какво може да поквари душите им. Затова предпочитаме и смятаме, че е за тяхно добро на всеки осем дни да ни доверяват, както дъщерята доверява на майка си лично или писмено всичко, което се е случило през седмицата в домовете, където са настанени. Тогава решаваме дали да ги оставим там, или да ги приберем обратно. Досега вече около стотина момичета са настанени с тези условия при много семейства като компаньонки на госпожите, или като прислужници в магазините или пък като надничарки. И всеки ден имаме причина да се радваме, че сме постъпили така. Разбирате ме, чедо мое, нали?

— Да… да, майко — каза Гърбавото още по-изненадана. Тя беше много проницателна и умна и затова отсъди, че подобно взаимно бдение върху нравствеността на слугите и господарите прилича на специално устроен шпионаж над домашното огнище. Покровителствуваните от заведението го извършваха почти несъзнателно, защото той наистина беше доста умело прикрит и те наистина изпълняваха заповедите, без да се досещат за целта им.

— Обясних ви толкова подробно това, дъще — продължи настоятелката, като възприе мълчанието на Гърбавото за съгласие, за да не се смятате длъжна да останете против волята си в една къща, където противно на вашите надежди се сблъсквате и с не съвсем добродетелни примери. Домът на госпожа Бремон, където ви назначавам, е истински Божи дом. Казват само, въпреки че не ми се вярва, че дъщерята на госпожа Бремон — госпожа Ноази, която от известно време живее с майка си, няма много добро поведение, не изпълнява точно християнските си задължения и в отсъствието на мъжа си, който сега е в Америка, за беда много често приема някой си господин Харди, богат фабрикант.

Щом чу името на господаря на Агрикол, Гърбавото не можа да прикрие учудването си и се изчерви.

Разбира се, настоятелката сметна изненадата и руменината й за израз на крайната й срамежливост и добави:

— Трябва да знаете всичко, дъще, за да бъдете много внимателна. Длъжна бях да ви съобщя дори слуховете, които, надявам се, са лъжливи, защото дъщерята на госпожа Бремон винаги е имала пред очите си само добри примери и едва ли може да ги е забравила… Но тъй като вие ще бъдете там от сутрин до вечер, най-добре ще можете да кажете дали те са лъжа или истина. Ако за нещастие установите, че е истина, тогава, чедо мое, ще дойдете при мен и ще ми разкажете всички обстоятелства, които ви дават право да мислите така. А ако аз приема мнението ви, веднага ще ви прибера от този дом, защото светостта на майката не може да компенсира лошия пример от поведението на дъщерята… Вие сте под покровителството на нашето заведение и аз отговарям за спасението ви. Освен това, ако се наложи да напуснете госпожа Бремон и останете известно време без работа, в случай, че заведението е доволно от труда и от поведението ви, то ще ви изплаща по един франк на ден, докато ви настани на друго място. И така, вдругиден отивате у Бремон.

Гърбавото изпадна в много затруднено положение. От една страна, тя смяташе, че първоначалните й подозрения са справедливи и въпреки смирения си нрав негодуваше, че използуват сиромашията й и се опитват да я подкупят като шпионин с голяма заплата. От друга страна, не й се щеше да повярва, че такава възрастна жена като настоятелката може да падне толкова низко и да й предлага условия, позорни и за онзи, който ги приема, и за онзи, който ги поставя и се кореше за съмненията си. Освен това си мислеше, че преди да я назначи, настоятелката иска да провери дали честността й стои по-високо от една привлекателна заплата. Естествено, Гърбавото вярваше в доброто, затова прие последната мисъл и си каза, че дори да не е така, по този начин, без да обижда настоятелката, ще може по-лесно да отхвърли нечестните й подозрения. С едно движение, в което нямаше нищо високомерно, но което показваше, че съзнава човешкото си достойнство, младата шивачка изправи смирено сведената си глава, вгледа се в лицето на настоятелката, за да подчертае искреността на думите си, и трогнато й каза:

— Ах, госпожо (този път забрави да я нарече майко), не мога да ви се сърдя, че ме подлагате на такива изпитания. Виждате, че съм крайно бедна, пък и с нищо не съм заслужила доверието ви. Но повярвайте ми, в каквато и немотия да тъна, никога не бих се унижила да извърша толкова недостойно нещо, което вие, разбира се, сте принудена да ми предложите, за да се уверите, че ще получите моя отказ и че съм достойна за вашето съчувствие. Не, госпожо, не. Никога и за нищо на света няма да стана шпионин.

Гърбавото изрече толкова въодушевено последните думи, че лицето й се покри с руменина. Настоятелката беше достатъчно хитра и опитна, за да разбере искреността й. Тя се зарадва, че момичето не разбра правилно предложението й, усмихна се любезно, протегна му ръце и рече:

— Това е чудесно, дете мое. Целунете ме. Не защото думите ви са много справедливи. Но бъдете сигурна, че не ви подлагам на изпит, защото синовното доверие, което изискваме от нашите покровителствувани в полза на самите тях, не е шпионаж. Някои млади момичета, към които принадлежите и вие, както виждам, имат толкова здрав морал и толкова проницателен ум, че могат да се справят и без нашите съвети и сами да преценят какво би навредило на спасението им. Затова оставям на вас сама да решите кои тайни можете да ми доверите, ако сметнете това за редно.

— Ах, госпожо, каква доброта! — каза клетото момиче, без да предполага за всички хитрини и кроежи на калугерския ум и придобивайки увереността, че ще печели честно хляба си.

— Това не е доброта, а справедливост — продължи Света-Перпетуа, ставайки все по-любезна. — Човек трябва да изпитва голямо доверие и голяма любов към такива свети момичета като вас, които от сиромашия са станали истински светици, защото винаги са спазвали Божия закон. Но все пак нека ви попитам — по колко пъти на месеца се причестявате?

— Госпожо — отвърна Гърбавото, — не съм правила това от първото си причастие преди осем години. Едва изкарвам хляба си, като работя всеки ден до мръкнало, та не ми остава време…

— Боже мой, наистина ли не се причестявате! — извика настоятелката, плесна с ръце и направи всичко възможно, за да изрази скръбта и почудата си.

— Да, госпожо, казах ви — нямам време — отговори Гърбавото и погледна засрамено настоятелката.

След кратко мълчание Света-Перпетуа каза нажалено:

— Много съжалявам, скъпа дъще, но нали ви казах: както ние настаняваме покровителствуваните от нас момичета в благочестиви домове, така и от нас искат набожни момичета, които да се причестяват. Това е най-важното условие на заведението, което означава, че за огромно съжаление не ще мога да ви настаня там, където се надявах. Но ако по-нататък се откажете от безразличието си към светите тайнства, ще видим…

— Госпожо, — каза Гърбавото със свито от мъка сърце, защото трябваше да се откаже от единствената си надежда, — моля да ме извините, че напразно ви изгубих толкова време…

— Аз още повече съжалявам, дъще, че не мога да ви услужа, защото много ми се ще един ден да видя, че едно толкова достойно за съчувствие момиче е заслужило с набожността си постоянната поддръжка на благочестивите хора. Сбогом, дъще. Бог да бъде милостив, докато напълно се завърнете при него — като каза това, настоятелката стана и изпрати Гърбавото до вратата. Когато се готвеше да излезе, тя й рече: — Минете по коридора, слезте по стълбите, почукайте на втората врата отляво. Там е пералнята, където ще намерите Флорин. Тя ще ви отведе. Сбогом, скъпа дъще…

Щом Гърбавото напусна стаята на настоятелката, едва сдържаните досега сълзи потекоха като порой. От срам да не се яви така пред Флорин или пред някои калугерки, тя спря пред един прозорец и избърса мокрите си очи. Гледаше машинално към близката къща, където й се стори, че видя Адриана Кардовил. В този момент видя, че госпожица Кардовил излиза от една врата и бързо тръгва към дъсчената ограда, която делеше двете градини…

Едновременно с това Гърбавото подскочи, защото видя и една от двете сестри, чието изчезване бе хвърлило Дагоберт в отчаяние. Роз Симон, бледа, изнемощяла, уплашена и тревожна се доближи до оградата, която я делеше от госпожица Кардовил, сякаш се боеше да не я забележат…

IV глава Гърбавото и госпожица Кардовил

Развълнувано, съсредоточено и неспокойно Гърбавото следеше движенията на госпожица Кардовил и Роз Симон от манастирския прозорец в градината, където изобщо не предполагаше, че може да ги открие.

Сирачето се бе изправило до самите дъски, разделящи манастирската градина от градината на лудницата на доктор Баление, и говореше нещо на Адриана, на чието лице веднага се изписа учудване, негодувание и съжаление. В същото време се втурна една калугерка, която разтревожено се оглеждаше насам-натам, сякаш търсеше някого. След това зърна Роз, грабна я за ръката, скара й се и въпреки острите думи, които госпожица Кардовил явно й отправи, отведе бързо сирачето. То се разплака и се обърна на два-три пъти към Адриана. Тогава госпожицата изрази още веднъж съчувствието си със знаци и бързо се обърна, за да скрие сълзите си.

Коридорът, на който се намираше Гърбавото по време на трогателната сцена, беше на горния етаж. Тя реши да слезе долу, да се промъкне в градината, да поговори с хубавата девойка със златните коси, да се убеди окончателно дали тя е госпожица Кардовил и ако не се е излъгала, да й каже, че Агрикол иска да й съобщи важни за нея неща, но не знае как.

Денят се изнизваше. Слънцето клонеше към залез. От страх да не би Флорин да не я дочака, Гърбавото побърза. Тя вървеше безшумно, ослушваше се неспокойно и най-сетне стигна до края на коридора. Оттам по няколко стъпалца се слизаше до пералнята. Шивачката чу гласове, слезе тичешком и се озова в дълъг коридор, по средата на който имаше остъклена врата, откъдето се излизаше в запазената за настоятелката част на градината. Гърбавото тръгна по една алея, прикривана от гъстия висок чимшир, и се добра до оградата. Близо до прозореца тя видя госпожица Кардовил, седнала на една банка.

От умората, уплахата и отчаянието, които изпита в нощта, когато я отведоха в лудницата на Баление, твърдостта на характера й се бе поразклатила. Докторът с дяволска хитрост използуваше слабостта на момичето и дори бе успял да го накара за известно време да се усъмни в ума си. Но спокойствието, което неизбежно настъпва след най-неприятните и най-силните вълнения, размислите и разсъжденията на здравия, бистър ум скоро успокоиха Адриана и отпъдиха страховете, които доктор Баление й внуши за кратко. Тя дори не се колебаеше дали докторът бе извършил всичко това по грешка. Разбра всичко от ужасно лицемерното, нахално и твърде лукаво поведение на този човек. По-късно се досети, че той е сляпо оръдие на Сен-Дизие. Тогава замлъкна и се успокои. Не изрече повече никакво оплакване, никакъв укор. Тя чакаше. И макар да я оставяха съвсем свободно да се разхожда, въпреки че винаги й забраняваха да има контакт с външни хора, сегашното й положение беше непоносимо, мъчително, особено за човек като нея, който страстно обича хармонията и приятната обстановка. Но тя чувствуваше, че всичко това не може да продължи безкрайно. Не познаваше силата и бдителността на законите, но здравият й разум просто й подсказваше, че едно неколкодневно затваряне, хитро основано на малковероятния предлог за умопомрачение, може да бъде изпробвано и дори безнаказано да се извърши. Но не вярваше, че може да продължи повече от допустимите граници, защото преди всичко една госпожица като нея не може да изчезне ненадейно, без да се разчуе къде е след известно време. И тогава щяха да се извършат сериозни проучвания за мнимата й лудост. Справедливо или не, това убеждение й беше достатъчно, за да възвърне на характера си обикновената сила и решителност. Тя напразно си задаваше въпроса коя е причината за това затваряне. Познаваше добре госпожа Сен-Дизие и не й се вярваше, че ще постъпи така без определена цел, само и само да й причини кратко мъчение. По този въпрос госпожица Кардовил не се лъжеше. Отец д’Егрини и княгинята бяха уверени, че Адриана знае повече, отколкото показва, и че предполага колко е важно за нея да се яви на 13 февруари на улица „Свети Франц“ и да встъпи в правата си. Затваряйки Адриана в лудницата, те нанасяха смъртоносен удар на бъдещето й. Но крайната мярка беше безполезна, защото макар Адриана да беше на път да разкрие семейната тайна, едва ли щеше да го направи скоро, тъй като липсваха някои скрити или изгубени книжа. Ала каквато и да беше причината за отвратителното поведение на нейните врагове, тя бе възмутителна. В момента не съществуваше по-надъхан с омраза и по-жаден за отмъщение човек от това благородно момиче. Щом си помислеше за всички страдания, на които я подлагаха госпожа Сен-Дизие, абат д’Егрини и доктор Баление, тя се заканваше с всички възможни средства да постигне бляскаво удовлетворение. Ако не успееше, смяташе да преследва, да гони неуморно целта си с хитрост, лицемерие и жестокост, и не за да отмъсти за собствените си страдания, а за да спаси други жертви от подобни мъчения, които нямаха сили да се борят и защитават като нея.

Адриана все още беше под болезненото впечатление от срещата с Роз Симон, подпираше се на облегалката на банката и закриваше с лява ръка очите си. Бе оставила шапката си настрана и тъй като главата й беше сведена, дългите златни къдрици падаха върху румените й страни. Тази изящна, небрежна поза очертаваше изумителното й тяло под лъскавата зелена рокля на вълни. Широката яка, обшита с червен сатен и бухналите ръкави, украсени с великолепна бродерия подчертаваха ослепителната белота на дългия врат и изваяните ръце, по които прозираха тънки сини венички. С една дума, доктор Баление й бе позволил да се облича според вкуса си — богато и кокетно, което тя не правеше от суетност, а от задължение към Бога, комуто е било угодно да я създаде толкова красива.

Гърбавото видя пищното облекло, добродушно се изненада от красотата му, без да си спомни за собствения си окаян вид и най-напред разумно си помисли, че една луда жена не може да се облече така. Доближи се развълнувана до прозореца, който я делеше от Адриана и като си помисли, че може би клетницата наистина е луда, но се е посвестила за малко, извика високо и с разтуптяно сърце:

— Госпожице Кардовил!

— Кой ме вика? — попита Адриана, изправи глава и от учудване и дори от страх, тихичко изпищя.

И наистина това бледо, грозно и дрипаво създание, изпречило се ненадейно пред очите й, можеше да всее само отвращение и страх у госпожица Кардовил. Тези две усещания се изписаха на лицето й.

Гърбавото не видя какво впечатление е направила. Тя застана пред решетките като прикована с втренчени очи и събрани от почуда или по-скоро от уважение ръце и се загледа в ослепителната хубост на Адриана. Думите на Агрикол за красотата на покровителката му й се струваха слаби. Дори в тайните си поетични видения Гърбавото не бе виждала такова рядко съвършенство.

Случайността бе събрала тези две крайности на грозота и хубост, на богатство и сиромашия. След като неволно показа почитта си към Адриана, Гърбавото пристъпи към прозореца.

— Какво обичате? — извика госпожица Кардовил без да крие отвращението си, което този път Гърбавото забеляза.

Шивачката наведе плахо очи и кротко каза:

— Извинете, госпожице, че се явявам така пред вас, но времето е скъпо. Изпраща ме… Агрикол.

Щом изрече тези думи, шивачката вдигна неспокойно очи в тревога да не би госпожица Кардовил да е забравила името на ковача, но много се зарадва, когато забеляза, че то сякаш понамали страха й. Адриана се доближи до прозореца и се вгледа в Гърбавото с благосклонно любопитство.

— Изпраща ви господин Агрикол Балдуин! — каза тя. — А вие коя сте?

— Аз съм му почти сестра, госпожице. Една бедна работничка, която живее в къщата му…

Адриана напрегна паметта си, успокои се напълно и след кратко мълчание каза усмихната:

— Вие ли накарахте Агрикол да се обърне към мен за гаранцията?

— Как, госпожице, вие си спомняте…

— Никога не забравям великодушието и благородството. Господин Агрикол с умиление ми говори за вашата преданост към него. Но как попаднахте в този манастир?

— Казаха ми, че тук мога да си намеря работа. Но за съжаление настоятелката ми отказа.

— А как ме познахте?

— По изумителната ви хубост, госпожице, за която Агрикол ми бе говорил.

— А може би ме познахте по това — каза Адриана усмихната, хвана с два пръста една къдрица от златистата си коса и я показа на Гърбавото.

— Не бива да се сърдите на Агрикол, госпожице — каза Гърбавото и по лицето й премина една от редките й усмивки, — той е поет и когато ми описа лицето на покровителката си с огромно уважение, не подмина нито едно от изключителните й съвършенства.

— Кой ви посъветва да дойдете при мен?

— Надеждата, че ще мога да ви услужа, госпожице. Вие приехте толкова добре Агрикол, че аз се осмелих да споделя признателността му към вас…

— Смелост, смелост, скъпа моя — каза Адриана зарадвана, — наградата ми ще бъде двойна, макар досега да съм била полезна на достойния ви брат само с намеренията си.

Докато разговаряха, Гърбавото и Адриана се гледаха с нескрито учудване.

Първо, Гърбавото не можеше да проумее как е възможно една луда жена да се изразява по начина, по който се изразяваше Адриана. Освен това се чудеше на собствената си смелост, с която отговори на госпожица Кардовил, без да подозира, че тя притежава неоценимото преимущество на възвишените и благородни натури да оценява всеки, който подходи към нея със съчувствие.

От своя страна, госпожица Кардовил дълбоко се трогна и изненада, щом чу това простовато, дрипаво момиче да говори с подбрани, изискани изрази. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се стопяваше първоначалното й неприятно впечатление и постепенно то се превърна дори в симпатия. Със свойствената за жените бърза и остра наблюдателност, тя забеляза под дрипавата забрадка хубава, кестенява, гладка и лъскава коса. Забеляза също, че дългите й, бели и мършави ръце, макар и омотани в дрипи, бяха много чисти. Това показваше, че чистотата, старанието и себеуважението се бореха с ужасната сиромашия. И накрая, в бледите, скръбни черти на младата шивачка, в разумното, кротко и боязливо изражение на сините й очи Адриана откриваше трогателна, тъжна прелест и скромно достолепие, които прикриваха грозотата й. Госпожица Кардовил до полуда обичаше физическата красота, но духът й беше много възвишен, душата й много благородна, сърцето й много чувствително и тя умееше да оценява нравствената хубост, която често грееше на някое смирено и препатило лице. Но за нея това чувство беше съвсем ново, защото високото й положение в обществото до този момент не й бе дало възможност да се сближи с хора като Гърбавото.

След кратко мълчание, в което красивата благородничка и дрипавата шивачка се оглеждаха с изненада, Адриана каза на Гърбавото:

— Струва ми се, че се досещам за причината на вашето недоумение. Вероятно смятате, че разумните ми думи не подхождат на една луда жена, каквато са ви казали, че съм. А пък аз — добави госпожица Кардовил със съжаление и уважение, — намирам, че учтивият ви тон и приличните ви обноски не подхождат на положението, в което сте изпаднали. Така че моето учудване е по-голямо от вашето.

— Ах, госпожице — извика Гърбавото с толкова искрена радост, че очите й плувнаха в сълзи, — така е наистина! Излъгаха ме. Но когато преди малко видях колко сте красива и чух кроткия ви глас, изобщо не исках да повярвам, че ви е сполетяло такова нещастие. Но как попаднахте тук?

— Бедната! — подхвана Адриана напълно разстроена от състрадание към това превъзходно момиче. — Защо сте толкова нещастна, след като имате такова сърце и такъв остър ум? Но бъдете спокойна, няма да остана тук завинаги. Скоро ще се върнем на мястото, което се полага и на мен, и на вас. Повярвайте ми, никога не ще забравя, че сте презряла отчаяното си положение, оставайки без единственото си препитание — труда, и сте се постарала да дойдете при мен, за да ми бъдете полезна. Наистина, можете да ми направите голяма услуга и аз много се радвам, че ще ви бъда задължена. Но ще видите, че умея да бъда признателна — каза Адриана с топла усмивка. — Но преди да помислим за мен, нека помислим за другите. Брат ви е в затвора, нали?

— Благодарение на великодушието на един негов приятел вече сигурно не е, госпожице. Вчера вечерта баща му отнесе парите за гаранцията и му обещаха днес да освободят сина му. Но той ми писа от затвора, че има много важно съобщение за вас.

— За мен ли?

— Да, госпожице. Надявам се, че днес ще бъде пуснат. Но как би могъл да ви съобщи?

— На мен ли има да съобщи нещо? — повтори госпожица Кардовил изненадана. — Изобщо не мога да предположа за какво става дума. Но докато съм затворена тук, без връзка с външния свят, господин Агрикол не може да се обърне нито към мен лично, нито чрез друго лице. Ще трябва да чака, докато изляза оттук. Но това не е всичко. Трябва да спаси от този манастир две нещастни момичета, които заслужават повече съжаление от мен. Тук насила са затворени дъщерите на маршал Симон.

— Знаете ли имената им, госпожице?

— Когато ми съобщи за пристигането им в Париж, господин Агрикол ми каза, че са на петнадесет години и че много си приличат. Когато завчера се разхождах, както винаги, забелязах две малки отчаяни момиченца, които от време на време са показваха на прозорците на стаичките, в които живеят разделени — едното на долния, другото на горния етаж. Предчувствието ми подсказа, че това са сирачетата, за които ми бе говорил господин Агрикол и които живо ме интересуват, защото са мои роднини.

— Ваши роднини ли?

— Да. Но не можах да им помогна с нищо и само със знаци се опитах да им покажа колко ми е мъчно за тях. По сълзите и по помръкналите им личица разбрах, че са затворени насила в манастира, както аз — в тази къща.

— Досещам се, госпожице. Сигурно сте станала жертва на омразата на близките си.

— Каквото и да е положението ми, то не е толкова страшно, колкото това на момичетата, чието отчаяние е ужасно. Най-много ги съсипва раздялата им. Според думите на едното от тях, с което говорих преди малко, те също като мен са станали жертва на някаква гнусна интрига. Но благодарение на вас ще могат да се спасят. Откакто съм тук, нямам никакви връзки с външния свят. Не ми оставиха нито перо, нито хартия и нямам възможност да пиша на никого. Затова ме изслушайте внимателно и ще успеете да пресечете това отвратително гонение.

— Говорете, говорете, госпожице!

— Тук ли е войникът, бащата на Агрикол, който доведе сирачетата във Франция?

— Тук е, госпожице. Ах, ако знаехте какво отчаяние и каква ярост го обзе, когато се върна и не намери децата, поверени му от умиращата им майка!

— Преди всичко трябва да се постарае да не действува със сила, защото ще провали всичко. Вземете този пръстен — и Адриана свали един пръстен от ръката си. — Дайте му го и нека той веднага отиде при… Сигурна ли сте, че ще запомните името и адреса на един човек?

— Да, госпожице, бъдете спокойна. Агрикол ми каза името ви само веднъж, но аз не го забравих. И сърцето има памет.

— Виждам, скъпа. Впрочем, запомнете името на граф Монброн.

— Граф Монброн. Няма да го забравя.

— Той е мой добър стар приятел и живее на площад „Вандом“ №7.

— Площад „Вандом“ №7. И това ще запомня.

— Нека бащата на Агрикол отиде при него още тази вечер. Ако не го намери, да го чака, докато се върне. Тогава да му даде този пръстен в уверение, че е изпратен от мен, и той ще го приеме. Нека му разкаже всичко: и за отвличането на децата, и адреса на манастира и затова, че съм затворена като невменяема в заведението на доктор Баление. Истината има собствено звучене и господин Монброн ще му повярва. Той е много опитен и умен мъж и думата му тежи. Сигурна съм, че веднага ще отиде, където трябва и след ден-два клетите сирачета и аз ще бъдем свободни. Благодарение на вас, разбира се. Но времето е скъпо, могат да ни сварят заедно. Побързайте, скъпа, вървете…

Когато Гърбавото се канеше да тръгне, Адриана й каза с толкова мила усмивка, с толкова нежен глас и сърдечност, че тя не можеше да не повярва на искреността й:

— Господин Агрикол ми каза, че по сърце приличам на вас. Сега разбирам какъв комплимент ми е направил и каква чест е това за мен. Моля, ви дайте ми ръката си — добави госпожица Кардовил с насълзени очи. После промъкна красивата си ръка между решетките на прозореца и я подаде на Гърбавото.

Думите и държанието на красивата благородничка бяха толкова чистосърдечни, че шивачката без всякакъв срам сложи бедняшката си, слаба и разтреперана ръка в дланта на Адриана. Тогава обзетата от искрено уважение госпожица Кардовил я поднесе до устните си и рече:

— Понеже не мога да ви прегърна като сестра затова, че ме спасявате, нека поне целуна тази благородна и светена от труд ръка.

В същото време в градината на доктор Баление се чуха стъпки. Адриана бързо се изправи и изчезна зад зелените дървета, прошепвайки на Гърбавото:

— Дързост, памет и надежда!

Всичко стана толкова светкавично, че младата шивачка не можа да реагира. Отново сълзи, но този път на радост, потекоха по страните й. Щом момиче като госпожица Кардовил я смяташе за своя сестра, целуваше й ръка и се гордееше, че по сърце прилича на нея — беднячката, изпаднала на дъното на пропастта и сиромашията, значи то почиташе братското равенство, което е толкова божествено, колкото и Божието слово и Евангелието. Има думи и впечатления, които са в състояние да накарат една добра душа да забрави цяла върволица от тежки години, защото те като гръмотевица разкриват собственото й величие. Така стана и с Гърбавото. Благодарение на великодушните думи на Адриана, тя за малко осъзна значението си. И макар, че това чувство бе кратко и неизразимо, тя събра длани и вдигна очи към небето с гореща признателност. Защото въпреки че не се причестяваше, никой на този свят не бе надарен като нея с толкова дълбоко и искрено набожно чувство, което спрямо догмата е същото, каквото е безкрайността на звездното небе спрямо свода на една църква.

Пет минути след като Гърбавото се раздели с госпожица Кардовил и напусна градината, без да я забележат, тя се качи на първия етаж и тихо почука на вратата на пералнята. Отвори й една калугерка.

— Тук ли е госпожица Флорин, сестро? — попита момичето.

— Не можеше да ви чака повече. Сигурно идвате от стаята на настоятелката.

— Да… сестро — каза шивачката и потопи поглед в земята — Ще имате ли добрината да ми кажете откъде да изляза?

— Вървете с мен.

Гърбавото тръгна след сестрата, но на всяка стъпка трепереше да не би настоятелката да я срещне и с пълно право да се учуди защо се е задържала толкова дълго в манастира. Най-сетне първата врата на обителта се затвори след Гърбавото. Тя притича през широкия двор, стигна до жилището на портиера и го помоли да отвори външната врата. В този момент чу плътен глас, който каза:

— По всичко личи, дядо Йероним, че тази нощ ще трябва да удвоим охраната. Отсега ще заредя в пушката си още два патрона. Настоятелката заповяда да обикалят две стражи, вместо една.

— Честно да ти кажа, Никола, на мен не ми трябва пушка — каза друг глас. — Косата ми е остра като бръснач. Може да е градинарско оръжие, но си го бива.

Разтревожена от думите, които случайно дочу, Гърбавото се приближи до стаичката на портиера и го помоли да й отвори.

— Ти пък откъде се взе? — подаде се от стаята си портиерът, в ръката с двуцевката, която пълнеше. Той изгледа подозрително и изпитателно момичето.

— Идвам от стаята на настоятелката — отвърна плахо Гърбавото.

— Да не лъжеш? — грубо каза Никола. — Не ми харесваш нещо… Както и да е, махай се бързо.

Пътната врата се отвори и Гърбавото излезе. Едва успя да направи няколко крачки и застина от почуда. Насреща й тичаше Сърдитко, а малко след него бързаше Дагоберт. Момичето тръгна към войника, но в същия момент един плътен, приятен глас извика отдалеч:

— Гърбаво!

Тя се обърна. На срещуположната страна видя затичания Агрикол.

V глава Срещата

Щом зърна Дагоберт и Агрикол, Гърбавото застина на няколко крачки от манастирската врата.

Войникът още не бе забелязал шивачката. Той бързаше след Сърдитко, който въпреки че бе измършавял, окалян, мръсен и настръхнал, потръпваше от радост и от време на време извръщаше умната си муцуна към своя господар.

— Да, да, разбирам те, мое клето старче — каза войникът с нежност, — ти си по-верен от мен. Ти не остави нито за миг милите ми дечица и вървя след тях. Чака ги прегладнял цял ден и цяла нощ пред вратата на къщата, където са ги отвели, и щом разбра, че няма да излязат, хукна към дома да ме търсиш. Тъкмо когато бях побеснял от отчаяние, ти извърши онова, което трябваше да свърша аз. Ти намери мястото, където са ги скрили. А какво показва това? Че животните струват повече от хората. Разбира се… Най-сетне… Скоро пак ще ги видя. Само като си помисля, че утре е 13 и че ако не беше ти, стари мой Сърдитко, всичко щеше да е загубено и тръпки ме побиват. Но дали ще стигнем скоро? Колко пуст квартал! И мръква вече.

Докато държеше това слово на Сърдитко, Дагоберт не сваляше очи от вярното си куче. Но изведнъж доброто животно заподскача и го изостави. Тогава той вдигна глава и на няколко крачки видя кучето, което подскачаше от радост пред Гърбавото и Агрикол.

— Гърбаво! — извикаха бащата и синът, щом видяха младата шивачка, доближиха се плътно до нея и я загледаха с безкрайна изненада.

— Добри новини, господин Дагоберт — каза тя щастлива, — Роз и Бланш се намериха. — После се обърна към ковача и добави: — Добри новини, Агрикол. Госпожица Кардовил не е луда. Видях се с нея.

— Не е луда! Какво щастие! — възкликна ковачът.

— Децата! — извика Дагоберт и хвана с разтреперани ръце Гърбавото. — Видя ли ги?

— Видях ги преди малко. Много са натъжени и отчаяни. Но не можах да говоря с тях.

— Ах! — изпъшка Дагоберт и се хвана за гърдите. — Никога не съм предполагал, че сърцето ми може да бие толкова силно. И пак благодарение на кучето ми… Знаех, че така ще стане… Както и да е, прилошава ми от радост.

— Както виждаш, татко, денят е добър — каза Агрикол и погледна Гърбавото с признателност.

— Прегърни ме, скъпа дъще — добави войникът, притисна ръцете на Гърбавото към гърдите си и тръпнещ от нетърпение каза: — Да потърсим бързо децата.

— Ех, Гърбаво — каза Агрикол трогнат, — връщаш спокойствието, а може би и живота на баща ми. Но откъде знаеш, че госпожица Кардовил…

— Чиста случайност… А ти как попадна тук?

— Сърдитко спря и лае — извика Дагоберт, който ги беше изпреварил с няколко крачки.

И наистина, кучето също гореше от нетърпение да види сирачетата. Но тъй като знаеше по-добре от господаря си къде се намират, то застана пред вратата на манастира и започна да лае, за да привлече вниманието на Дагоберт. Войникът разбра кучето, смигна заговорнически на Гърбавото и рече:

— Тук ли са децата?

— Да, господин Дагоберт.

— Сигурен бях. Вярно куче. Да, животните струват повече от хората. Освен теб, Гърбаво. Ти струваш повече и от хората, и от животните. Най-сетне… Клетите дечица! Ще ги видя, ще си ги прибера — казвайки това, Дагоберт се затича, въпреки старостта си, за да отиде по-бързо при кучето.

— Агрикол — извика Гърбавото, — не позволявай на баща си да чука на тази врата, защото всичко ще провалим.

Ковачът застигна с два скока баща си.

— Татко, не чукай — извика той и го хвана за ръката.

— Какво ти става?

— Гърбавото каза, че ако почукаш, всичко е изгубено.

— Какво?

— Тя ще ти разкаже.

Гърбавото ги застигна и каза на войника:

— Дагоберт, не бива да стоим пред тази врата, защото могат да ни видят. Ще събудим подозрение. По-добре да вървим покрай стената…

— Подозрение ли?! — възкликна войникът, но не се отдръпна от вратата. — Какво подозрение?

— Моля те, не стой там — каза Гърбавото толкова настоятелно, че Агрикол се присъедини към нея и рече на баща си:

— Татко, щом Гърбавото казва, значи има причини. Нека я послушаме. Болничната градина е наблизо. Оттам никой не минава. Ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Бога ми, нищо не разбирам! — извика Дагоберт без да се помръдне от вратата. — Децата са тук и аз ще си ги взема. Ще си тръгна с тях. Това е работа за десет минути.

— Не се надявай, господин Дагоберт — каза Гърбавото. — Това е много по-трудно, отколкото си мислиш. Ела, ела. Не чуваш ли. В двора разговарят.

И наистина се чу един доста висок глас.

— Върви, татко, върви — каза Агрикол и задърпа баща си.

Сърдитко много се изненада от тези колебания и излая два-три пъти, без да се помръдне от мястото си, сякаш протестираше срещу унизителното отстъпление. Но след поканата на Дагоберт побърза да се присъедини към останалата войска.

Часът беше пет. Задуха силен вятър и гъсти дъждовни облаци покриха небето. На това място болничната градина граничеше с манастирската и беше пуста. Дагоберт, Агрикол и Гърбавото спокойно можеха да се съвещават в отдалеченото кътче.

Войникът едва сдържаше нетърпението си и щом завиха по улицата, каза на Гърбавото:

— Хайде, казвай, дъще. Като на тръни съм.

— Къщата, където са дъщерите на маршал Симон е манастир, господин Дагоберт.

— Манастир ли! — извика Дагоберт. — Трябваше да се сетя. Все едно — ще ги търся в манастира, както и навсякъде другаде.

— Но, господин Дагоберт, те са затворени тук против своята воля и против твоята, така че няма да ти ги дадат.

— Няма да ми ги дадат ли? Ще видим — и направи крачка към улицата.

— Татко — възпря го Агрикол, — почакай малко. Изслушай Гърбавото.

— Нищо не искам да слушам. Как така! Децата са тук, на две крачки от мен, аз зная това и да не ги взема веднага — доброволно или на сила? Бога ми, не го разбирам. Пусни ме!

— Господин Дагоберт, моля те, изслушай ме — каза Гърбавото и го хвана за другата ръка. — Има друг начин да прибереш нещастните госпожици, и то без насилие. Госпожица Кардовил ми каза, че ако употребиш насилие, всичко е загубено…

— Щом има друг начин, добре. Казвай бързо да видим какъв е.

— Ето пръстена, който госпожица Кардовил…

— Каква е тази госпожица Кардовил?

— Татко, същата онази великодушна госпожица, която искаше да ми стане гарант и на която имам да съобщя много важни неща.

— Добре, добре — поде Дагоберт, — и за това ще поговорим. Но какво означава този пръстен, Гърбаво?

— Ще го вземеш и веднага ще отидеш при господин граф Монброн на улица „Вандом“ №7. Този човек явно е влиятелен. Той е приятел на госпожица Кардовил и пръстенът ще го убеди, че тя те е пратила. Ще му кажеш, че тя е затворена в лудницата до манастира като невменяема и че в манастира насила са задържани дъщерите на маршал Симон.

— Добре, а после?

— После господин Монброн ще направи каквото е необходимо пред високопоставени лица, за да освободят госпожица Кардовил и двете дъщери на маршал Симон. И може би утре или вдругиден…

— Утре или вдругиден! — извика Дагоберт. — Може би! Днес, още сега ми трябват. В другиден и то може би, ще бъде късно. Все пак ти благодаря, Гърбаво. Задръж си пръстена. Предпочитам сам да си върша работата. Чакай ме тук, чедо.

— Какво смяташ да правиш, тате? — извика Агрикол и отново възпря войника. — Това е манастир! Помисли какво ще извършиш!

— Новобранец си ти и нищо не знаеш. А аз познавам правилата на манастирите като дланта си. Неведнъж ми се е случвало да ги използувам в Испания. Ето какво ще стане. Ще почукам и една портиерка ще ми отвори. Ще ме попита какво искам, а аз няма да й отговоря. Ще поиска да ме спре, но аз ще я подмина. А вляза ли веднъж в манастира, ще повикам децата си колкото ми глас държи и ще го обходя от горе до долу.

— Ами калугерките, господин Дагоберт? — попита Гърбавото и отново се помъчи да спре Дагоберт.

— Калугерките ще се спуснат подире ми, ще ме подгонят и ще се развикат като свраки без гнездо, зная това. Така спасих в Севиля една андалуска, която някакви нехранимайковци бяха затворили насила. Ще ги оставя да си крещят, а аз ще тичам из манастира и ще викам Роз и Бланш… Те ще ме чуят и ще ми отговорят. Ако са заключени, ще избия с каквото ми попадне вратата.

— Ами калугерките, господин Дагоберт, калугерките!

— С виковете си калугерките няма да ме спрат да издъня вратата, да взема децата в прегръдките си и да се махна. Ако затворят вратата отвън, пак ще я избия. И така — добави Дагоберт, отскубвайки се от ръката на Гърбавото, — чакайте ме тук. След десет минути ще се върна. Чедо, иди да намериш кола.

Агрикол беше по-спокоен от баща си и добре познаваше наказателния закон, затова много се изплаши от последствията, които можеше да има странната постъпка на стария войник. Той се хвърли пред баща си и извика:

— Моля те, татко, още една дума…

— Боже мой, хайде, казвай по-бързо.

— Влезеш ли насила в манастира, всичко е изгубено.

— Как така?

— Първо, господин Дагоберт — каза Гърбавото, — в манастира има мъже. Преди малко видях на излизане портиера, който пълнеше пушката си, а градинарят разказваше за острата си коса и за стражата, която обикаля нощем…

— Да не мислиш, че се страхувам от пушката на портиера и косата на градинаря.

— Както и да е, татко. Моля те, послушай ме още малко. Ти ще почукаш, нали? Вратата ще се отвори и портиерът ще те попита какво искаш?

— Ще кажа, че искам да говоря с настоятелката и ще се вмъкна в манастира.

— Боже мой, господин Дагоберт — каза Гърбавото. Щом преминеш двора, ще стигнеш до втората врата, която е заключена. Там има калугерка, която отговаря само след като й кажат причината за посещението.

— Ще й кажа, че искам да видя настоятелката.

— Но, тате, в манастира никой не те познава и ще отидат да повикат настоятелката.

— Добре, а после?

— Тя ще дойде.

— И после?

— Ще те попита какво искаш?

— Как какво искам? Боже мой, децата си!

— Потърпи още малко, тате. Щом са взели такива мерки, можеш да не се съмняваш, че са задържали дъщерите на маршал Симон против тяхната воля и против твоята воля.

— Разбира се. Сигурен съм. За да успеят, завъртяха и главата на клетата ми жена…

— Тогава, тате, настоятелката ще ти отговори, че не разбира какво искаш и че дъщерите на маршал Симон не са в манастира.

— Аз пък ще й кажа, че са тук. Свидетел е Гърбавото, свидетел е и Сърдитко.

— Настоятелката ще ти отговори, че не те познава, че няма да ти даде обяснение и ще затвори вратата.

— Тогава ще избия вратата, щом ще стигаме дотам. Оставете ме, за бога, оставете ме!

— А портиерът ще чуе врявата, ще отиде при стражата, а тя ще те залови и арестува.

— Какво ще стане тогава с клетите деца, господин Дагоберт — попита Гърбавото.

Бащата на Агрикол беше разумен човек и разбра, че забележките на Гърбавото и на сина му са справедливи. Но знаеше също така, че сирачетата на всяка цена трябва да бъдат освободени преди утрешния ден. Тази мисъл беше толкова ужасна, че Дагоберт хвана с пламнали ръце челото си и се отпусна върху един камък, смазан от неумолимата съдба и от положението, в което беше изпаднал. Агрикол и Гърбавото, натъжени от мълчаливото му отчаяние, тъжно се спогледаха. Ковачът седна до войника и му рече:

— Успокой се, тате. Помисли какво ти каза Гърбавото. Ако отидеш с пръстена на госпожица Кардовил при онзи господин, който има влияние, госпожиците могат да бъдат освободени утре. В най-лошия случай, ще ги пуснат вдругиден…

— Какво ми говорите? Да ме подлудите ли искате? — извика Дагоберт и подскочи от мястото си. Той така изгледа Гърбавото и Агрикол, че те изплашени отскочиха назад. — Простете ми, деца — каза след дълго мълчание Дагоберт, идвайки на себе си, — не бива да избухвам затова, че не ме разбирате. Вие сте прави, но и аз имам право. Чуйте ме. Ти, Агрикол, си честен мъж, а ти, Гърбаво, си честно момиче. Нека никой не научи това, което ще ви кажа. Знаете ли защо доведох тези деца от далечния Сибир? За да бъдат утре сутринта на улица „Свети Франц“. Ако не се явят там, ще наруша последната воля на покойната им майка.

— Улица „Свети Франц“ №3 ли? — извика Агрикол.

— Да… Откъде знаеш номера? — попита Дагоберт.

— Този номер е написан на един бронзов медальон?

— Да — отговори бащата още по-учуден. — Кой ти каза?

— Почакай малко, тате. Остави ме да помисля. Мисля, че ще налучкам… Да, Гърбаво, ти ми каза, че госпожица Кардовил не е луда.

— Не, държат я насила в тази къща и не й позволяват никакви контакти. Тя добави, че може би е жертва на някакви гнусни интриги, както и дъщерите на маршал Симон.

— Вече няма никакво съмнение — извика ковачът. — Сега разбирам всичко. Госпожица Кардовил също трябва да бъде утре на улица „Свети Франц“, но тя не знае това.

— Как така?

— Още една дума, Гърбаво. Госпожица Кардовил каза ли ти, че утре непременно трябва да бъде на свобода?

— Не, защото когато ми даде пръстена за граф Монброн, тя ми каза: „Благодарение на него утре или вдругиден аз и дъщерите на маршал Симон ще бъдем свободни…“

— Какво искаш да кажеш? — попита нетърпеливо Дагоберт сина си.

— Когато преди малко дойде да ме освободиш от затвора — поде ковачът, — аз ти казах, че имам да изпълня един свещен дълг и ще те намеря у дома…

— Да, а аз ходих да се моля за разни неща, но ще ти разкажа след малко.

— Веднага изтичах на улица „Вавилонска“, защото не знаех, че госпожица Кардовил е луда или я правят на луда. Един слуга ми отвори и ми каза, че госпожицата ненадейно е полудяла. Разбираш, тате, какъв удар беше това за мен. Попитах го къде е, а той ми отговори, че не знае. Тогава го попитах дали мога да разговарям с някой от роднините й. Но понеже облеклото ми не вдъхва голямо доверие, той ми отговори, че няма никой. Бях отчаян. Мина ми през ума, че щом е луда, лекарят й сигурно знае къде са я отвели. Ако тя е в състояние да общува, той ще ме заведе при нея, а ако не е и роднините й ги няма, ще кажа на него, защото често докторът е и приятел. Попитах слугата дали знае кой е лекарят на госпожица Кардовил. Той веднага ми каза името и адреса му: доктор Баление, ул. „Тарен“ №12. Хукнах натам, но беше излязъл. Близките му ми казаха, че към пет часа мога да го намеря в неговата болница, която е близо до манастира. Ето защо се срещнахме тук.

— А медальонът? Медальонът — каза Дагоберт нетърпеливо. — Къде видя медальона?

— За него и за други неща, за които писах на Гърбавото, исках да се видя с госпожица Кардовил и да й съобщя за някои важни открития.

— Какви са тези открития?

— Ето какви, тате. В деня, когато ти тръгна, аз отидох при нея, за да я помоля да ми стане гарант. Но са ме следили. Тя научи това от една своя слугиня. За да ме спаси от арестуването, тя ме скри в едно скривалище в двореца си. Беше малка сводеста стаичка, осветена отгоре, през някакъв процеп. След известно време започнах да виждам добре. Нямах какво да правя и започнах да се извръщам наоколо. Стените бяха украсени с дърворезби. Вратата на скривалището беше майсторски обкована с железа. Тъй като занаятът ми е такъв, въпреки всички тревоги, започнах внимателно и любопитно да разглеждам направата. Всичко разбрах, само една медна петелка не можах да проумея за какво е. Дръпнах я към себе си, надясно, наляво — не помръдва. Накрая ми дойде наум, че тя е от някакъв друг механизъм и вместо да я дърпам, силно я натиснах навътре. Нещо веднага изскърца и видях, че над вратата на скривалището се спусна една дървена кутия. Понеже бях натиснал много силно петелката, от рязкото движение на земята падна едно медальонче с верижка.

— И на това медальонче видя адреса? — извика Дагоберт.

— Да, тате, и заедно с медальона падна и едно голямо, запечатано писмо. Наведох се да го взема и неволно прочетох адреса, написан с едри букви: „За госпожица Кардовил. Нека тя прочете книжата, веднага щом й се предадат.“ Под тези думи бяха изписани главните букви Р. и К., украсени с венетки и датата: „Париж, 12 ноември 1830.“ Обърнах плика от другата страна и видях върху двата печата същите главни букви и над тях корона.

— Печатите не бяха ли счупени? — попита Гърбавото.

— Съвсем цели.

— Тогава няма никакво съмнение. Госпожица Кардовил не е знаела, че притежава тези книжа — рече шивачката.

— И аз така си помислих, защото й бе поръчано веднага да отвори писмото. А оттогава са изминали близо две години, а печатите си стояха непокътнати.

— Очевидно — каза Дагоберт. — И какво направи след това?

— Върнах всичко на мястото и се заклех да съобщя на госпожица Кардовил. Но след малко ме откриха в скривалището. Повече не можах да се видя с госпожицата. Само успях да кажа на една от прислужниците й нещо като намек за намереното, с надеждата, че тя ще отвори очите на господарката си. И накрая, щом ми се удаде възможност да ти пиша, Гърбаво, помолих теб да намериш госпожица Кардовил…

— Но този медальон прилича на медальона на дъщерите на генерал Симон — каза Дагоберт. — Каква е тази работа?

— Тази работа е много проста, татко. Сега си спомням, че госпожица Кардовил им е роднина. Тя ми каза.

— Тя е роднина на Роз и Бланш?

— Без съмнение — рече Гърбавото. — Преди малко и на мен ми каза същото.

— Е, сега разбираш ли — поде Дагоберт и изгледа със свито сърце сина си, — че трябва да прибера децата още днес? Разбираш ли, че един ден закъснение ще бъде фатален, както ми каза и клетата им умираща майка? Разбираш ли най-сетне, че не мога да се задоволя с може би и утре, защото идвам от далечния Сибир с тези деца, за да ги заведа утре на улица „Свети Франц“? Разбираш ли най-после, че не мога да чакам повече и ще подпаля този манастир.

— Но, тате, повтарям, насилието…

— За Бога, знаеш ли какво ми отговори тази сутрин приставът, когато поднових оплакването срещу изповедника на клетата ти майка? „Няма никакво доказателство и нищо не може да се направи.“

— Но сега поне има доказателства и се знае къде са момичетата. Тази увереност дава сили на човека. Бъди спокоен. Законът е по-силен от всички манастирски настоятелки на света.

— Но нали граф Монброн, при когото госпожица Кардовил ви моли да отидеш, е влиятелен мъж — каза Гърбавото. — Ще му кажеш по какви причини госпожиците трябва да бъдат освободени още тази вечер. А и госпожица Кардовил, която също има интерес утре да бъде на свобода. Тогава граф Монброн ще ускори действията на правосъдието и тази вечер ще ти предадат децата.

— Гърбавото е права, тате. Иди у графа. Аз ще изтичам до пристава и ще му кажа, че знаем къде са задържани момичетата. А ти, Гърбаво, се прибери у дома и ни чакай там, нали така, тате? Всички ще се срещнем у дома.

Дагоберт помисли малко и внезапно каза на Агрикол:

— Добре. Ще те послушам. Но я си представи, че приставът ти каже: „Нищо не може да се направи преди утрешния ден.“ Представи си, че и граф Монброн ми каже същото. Мислиш ли, че ще стоя със скръстени ръце до утре?

— Татко…

— Стига — отсече войникът. — Зная какво да правя. Ти, чедо, тичай при пристава. Ти, Гърбаво, върви у дома и ни чакай. А аз ще ида при графа. Дай ми пръстена. Кажи адреса.

— Площад „Вандом“ 7, граф Монброн. Изпраща те госпожица Кардовил — каза Гърбавото.

— Имам добра памет — рече войникът. — И нека час по-скоро се срещнем на улица „Brise-Miche“.

— Добре, тате, успех и смелост. Ще видиш, че законът защитава и закриля честните хора…

— Толкова по-добре — рече войникът, — защото иначе честните хора щяха да бъдат принудени сами да се защитават и закрилят. И така, деца, дано скоро се срещнем вкъщи.

Когато Агрикол, Дагоберт и Гърбавото се разделиха, вече беше съвсем тъмно.

VI глава Уречени срещи

Часът беше осем вечерта. Дъждът шибаше прозорците на Франциска Балдуин на улица „Brise-Miche“, а силният вятър разклащаше вратата и незатворените кепенци. Но по безредието и занемареността на бедняшката стаичка, която обикновено се поддържаше толкова чиста, сега се виждаше, че явно са станали някакви много тъжни произшествия, които са объркали живота на сиромасите, живели мирно до този момент. Подът беше кален, дебел слой прах покриваше мебелите, които преди светеха от чистота. Откакто приставът бе отвел Франциска Балдуин, леглото не беше оправяно. Когато онази нощ Дагоберт се върна след поредните безполезни опити да открие Роз и Бланш, съсипан от умора и смазан от отчаяние, той се тръшна облечен и лежа така няколко часа.

На масата имаше една бутилка, една чаша и няколко резена твърд хляб. Те показваха пестеливостта на войника, чиито средства се изчерпваха с парите, които Гърбавото донесе от заложната къща след арестуването на Франциска.

На мъждивата светлина от една свещ, поставена върху малката печка, която беше студена като камък, защото дървата отдавна бяха свършили, се виждаше Гърбавото, седнала и заспала на един стол с глава, отпусната върху гърдите. Ръцете й бяха скриви под басмената престилка, а краката й се опираха върху последната пръчка на стола. От време на време тя потръпваше от студ в мокрите си дрехи. След уморителния ден, след бурните преживявания, клетницата не беше яла, защото нямаше хляб у дома си. Тъй като очакваше завръщането на Дагоберт и Агрикол, сънят й не беше спокоен. В тревогата си Гърбавото отваряше очи наполовина и то се стресна, подскочи, втурна се бързо към бащата на Агрикол и попита:

— Какво става, господин Дагоберт? Носите ли добри новини? Носите ли… — но не можа да довърши, защото се изплаши от мрачното, страховито лице на войника.

Дагоберт беше толкова угрижен, че сякаш не забеляза шивачката. Той се отпусна отпаднал на един стол, облегна лакти на масата и закри лицето си с ръце. След като дълго размишлява, войникът се изправи и каза с приглушен глас:

— Трябва… Трябва… — после направи няколко крачки из стаята, заоглежда се наоколо, сякаш търсеше нещо. След малко забеляза до печката една желязна, дълга две стъпки пръчка, която използуваха за вдигане на колелото, когато се нажежеше. Той я взе, огледа я внимателно, претегли я на ръка и доволно я сложи на масата.

Смаяна от дългото мълчание на Дагоберт, Гърбавото следеше с плахо и неспокойно любопитство движенията му. Но след учудването я обзе ужас, защото войникът взе торбата си от един стол, извади два пищова и започна да ги зарежда. Шивачката обезумя от страх и извика:

— Боже мой, господин Дагоберт, какво смяташ да правиш?

Войникът изгледа Гърбавото, сякаш я виждаше за пръв път и сопнато й каза:

— Добър вечер, дъще… Колко е часът?

— Преди малко в „Сен Мари“ удари осем, господин Дагоберт.

— Осем часът — рече войникът на себе си. — Още е осем часът — и сложи пищовите до желязната пръчка. След това отново се заоглежда и умисли.

— Господин Дагоберт — осмели се да продума Гърбавото, — не носиш ли добри новини?

— Не.

Войникът изрече само тази дума и то толкова отсечено, че Гърбавото не посмя да го разпитва повече, млъкна и седна отново на мястото си. Сърдитко подпря глава на коленете й и също започна с любопитство да следи всички движения на Дагоберт. Той помисли още малко, отиде до леглото, взе един чаршаф, премери го, пресметна дължината му, обърна се към Гърбавото и рече:

— Дай ми ножица…

— Господин Дагоберт!…

— Хайде, миличка, дай ножицата — повтори Дагоберт кротко, но с тон, който не търпи възражения.

Шивачката взе ножицата от кошничката на Франциска и я подаде на войника.

— Сега хвани чаршафа от другия край и опъвай…

След малко Дагоберт разряза чаршафа на четири парчета по дължина, осука ги като въже и ги завърза един за друг. Така дължината му стана около двадесет крачки, но това явно не му беше достатъчно и той каза на себе си:

— Трябва ми и една кука — и отново се заоглежда наоколо.

Гърбавото съвсем се изплаши, защото вече нямаше никакви съмнения относно плановете на Дагоберт, и плахо му рече:

— Но Агрикол още не се е върнал, господин Дагоберт. Щом се бави толкова, сигурно ще донесе радостни новини…

— Да — каза войникът тъжно и продължи да търси с очи, — радостни като моите… — а после добави: — Ще ми трябва и една яка желязна кука…

Докато ровеше насам-натам, войникът намери една от дебелите сиви торби, които шиеше Франциска. Той я взе, разтвори я и каза на Гърбавото:

— Дъще, сложи вътре желязната пръчка и въжето. Ще ми бъде по-лесно да ги нося…

— Господи — извика Гърбавото, но послуша Дагоберт, — ти се каниш да излезеш, без да дочакаш Дагоберт. Но той може да донесе добри новини…

— Бъди спокойна, дъще, ще изчакам сина си. Не мога да тръгна оттук преди десет часа. Имам време…

— Но, господин Дагоберт, ти си изгубил всякаква надежда, нали?

— Напротив, имам надежда, но в себе си… — и като каза това, той завърза отворения край на торбата и я сложи на масата до пищовите.

— Господин Дагоберт, нали ще изчакаш поне Агрикол да се върне?

— Ще го изчакам… Ако се върне преди десет часа.

— Значи, ти си решил.

— Всичко съм решил. Но не предполагах, че съм толкова глупав, че да вярвам на лоши поличби.

— Понякога предзнаменованията не лъжат, господин Дагоберт — каза Гърбавото, като се мъчеше по някакъв начин да отклони войника от опасното му решение.

— Да — отвърна той, — наивните жени говорят такива работи. И въпреки че не съм наивна жена, онова, което видях преди малко ми преряза сърцето. Вероятно сметнах гнева си за предчувствие.

— Какво видя?

— Ще ти разкажа, дъще, тъкмо времето ще мине… — сетне замълча и попита: — Удари и половина, нали?

— Да, господин Дагоберт, осем и половина.

— Още час и половина — каза Дагоберт сподавено. Сетне добави: — Ето какво видях. Преди малко, когато минавах по една малка уличка, видях голямо червено съобщение, на което беше нарисувана пантера, която разкъсва един бял кон. Като я видях, кръвта ми кипна, защото една черна пантера изяде моя бял кон, приятеля на Сърдитко. Казваше се Смешльо.

Щом чу познатото име, Сърдитко изправи глава и погледна Дагоберт:

— Виждаш ли, животните имат памет. Сеща се — рече Дагоберт и въздъхна. После се обърна към кучето си и му каза: — Спомняш ли си Смешльо?

Щом чу отново името, изречено нежно от господаря му, Сърдитко изръмжа и кротичко излая, за да потвърди, че не е забравил стария си приятел.

— Наистина, господин Дагоберт, не е било много приятно да видиш черната пантера, която е разкъсала коня ти, пък макар и нарисувана.

— Да беше само това. Приближих се до съобщението и чета, че някой си Морок пристига от Германия и ще показва в един театър различни диви животни, които е опитомил, между които великолепен лъв, тигър и черна явска пантера на име Смърт.

— Какво страшно име — рече Гърбавото.

— Още по-страшно ще ти се види, ако ти кажа, че това е същата пантера, която преди четири месеца удуши коня ми близо до Лайпциг.

— Ах, Боже мой… Прав си, господин Дагоберт, това е ужасно!

— Още не съм свършил — каза Дагоберт и лицето му още повече помръкна. — Това не е всичко. Този Морок, господарят на пантерата, стана причина в Лайпциг да арестуват мен и децата.

— И този ужасен човек е в Париж! Той ви преследва! Ох, прав си, господин Дагоберт, трябва да се пазиш, това е лошо предзнаменование.

— Да, лошо за онзи нещастник, ако го срещна. Имаме с него стари сметки за оправяне.

— Господин Дагоберт — извика Гърбавото и започна да се ослушва, — някой тича по стълбите. Сигурно е Агрикол. Носи добри новини…

— Тъкмо ще ми улесни работата — оживи се войникът, без да отговаря на Гърбавото. — Агрикол е ковач, той ще ми намери желязна кука.

След малко Агрикол влезе, но от пръв поглед шивачката разбра по начумереното му лице, че се е излъгала.

— Как е? — попита Дагоберт и от тона му пролича, че вярва в успеха на Агрикол. — Какво ново?

— Ах, тате, иде ми да полудея и да разбия главата си в някоя стена — извика Агрикол с негодувание.

Дагоберт се обърна към Гърбавото:

— Видя ли, дъще, сигурен бях, че така ще стане.

— Ти видя ли се с граф Монброн? — попита ковачът.

— Преди три дни граф Монброн заминал за Лотарингия. Това са добрите ми новини — отвърна войникът с горчива ирония. — Да видим твоите какви са. Разкажи ми всичко. Искам да се убедя напълно, че правосъдието, което както ти каза преди малко, закриля и защитава честните хора, в някои случаи ги оставя на произвола на нехранимайковците. Да, имам нужда от това. И от една кука. Ти ще ми я дадеш.

— Какво искаш да кажеш, тате?

— Първо ми разкажи какво си направил. Имаме време. Преди малко удари осем и половина. Кажи, къде беше, след като се разделихме.

— При пристава, който вече бе приел оплакването ти.

— И какво ти каза той?

— След като ме изслуша много учтиво, каза: „Тези момичета преди всичко се намират в почтено заведение — манастир, което ще рече, че няма защо да бъдат извеждани оттам. Освен това, не мога да поема отговорността и да повярвам само на вашите думи. Утре ще направя доклад до когото трябва и после ще видим.“

— А после, после… Както виждате, всички отлагат — каза войникът.

— Аз му отговорих, че трябва да се действува още тази вечер, още тази нощ, защото ако утре тези момичета не са на улица „Свети Франц“, ще понесат огромни щети. Приставът ми отвърна, че много съжалява, но не може по моето или по бащиното ми заявление да пристъпя закона, защото ние не сме роднини, пък дори и роднините да искаха това, пак не би го направил. В правосъдието имало протакания и формалности, на които трябва да се подчиняваме.

— Разбира се — обади се Дагоберт, — трябва да се подчиняваме, дори ако се наложи да станем страхливци, измамници и неблагодарници…

— А за госпожица Кардовил каза ли му? — попита Гърбавото.

— Да. И за нея ми отговори същото. Това наистина било много важно и макар да го съобщавам, нямало никакви доказателства за думите ми, защото трето лице ме е уверило, че госпожица Кардовил не е луда, а това не било достатъчно. Каза ми, че всичките луди твърдят, че не са луди и не може заради моето заявление да употребява насилие срещу заведението на един уважаван лекар. Въпреки това приемал заявлението ми и щял да доложи, но всичко трябвало да стане според закона.

— Когато преди малко исках да действувам сам — каза сподавено Дагоберт, — не предвидих ли всичко? Но се оказах малодушен и ви послушах!

— Но онова, което искаше да направиш, тате, беше невъзможно. Ти се съгласи, че се излагаш на големи опасности.

— И така — каза войникът, без да отговори на сина си, — аз ти обясних, че напразно ще се опитваш да изведеш по законен път от манастира Роз и Бланш тази вечер, или поне утре сутринта.

— Да, тате, законът не признава бързането и този въпрос не може да се реши по-рано от ден-два.

— Това ми е достатъчно — каза Дагоберт, стана и започна да се разхожда из стаята.

— Но аз не се ограничих само с това — продължи синът му. — Не можех да повярвам, че правосъдието ще си запуши ушите пред тези справедливи обвинения и в отчаянието си хукнах към съда. Надявах се, че поне там ще намеря някой съдия, който ще приеме оплакването ми и ще му даде ход.

— И какво стана? — попита войникът.

— Казаха ми, че бюрото на кралския прокурор се отваря всеки ден от пет до десет часа. Като се сетих за твоя гняв и за положението на госпожица Кардовил, реших да опитам на друго място. Влязох в един войнишки участък, командуван от един поручик и му разказах всичко. Той видя, че съм много развълнуван и разпален и явно бях убедителен, защото ме съжали. Господин поручик, казах му аз, направете ми услуга, изпратете един подофицер и двама войници до манастира, за да можем да влезем вътре по законен път. Ще поискаме да се видим с дъщерите на маршал Симон и ще ги оставим сами да решат, там ли да останат или да дойдат с баща ми, който ги е довел от Русия. И ще се разбере дали не са затворени там против волята им.

— И какво ти отговори той? — попита Гърбавото в момента, в който Дагоберт започна да се разхожда из стаята.

— Искате ми невъзможно нещо — каза ми той. Разбирам, че имате право, но не мога да поема такава строгост. Ако вляза в манастира със сила, веднага ще ме уволнят. Най-добре е да се почака, каза ми поручикът. Като видях, че това е всичко, което можех да направя, върнах се.

Като каза това ковачът, грохнал от умора, се отпусна тежко върху един стол.

Дълбоко мълчание настъпи след думите на Агрикол, защото те унищожаваха и последните надежди на тримата, които не можеха да произнесат звук, смазани от удара на неумолимата съдба.

Тази случка стана още по-зловеща и тъжна от още едно ново произшествие.

VII глава Разкрития

Вратата, която Агрикол бе оставил открехната се отвори и жената на Дагоберт, Франциска Балдуин, се показа на прага бледа и изнемощяла като едва се крепеше на краката си. Войникът, Агрикол и Гърбавото се бяха замислили толкова дълбоко, че никой не я забеляза в първия миг.

Тя пристъпи в стаята, коленичи със скръстени ръце и рече с тих глас:

— Бедни ми съпруже, прощавай…

Агрикол и Гърбавото, които стояха гърбом, се обърнаха към вратата, а Дагоберт рязко изправи глава.

— Мамо! — извика Агрикол и се втурна към Франциска.

— Жено! — извика и Дагоберт, като стана и пристъпи към нея.

— Мамо, защо си коленичила — каза Агрикол, като се наведе и прегърна Франциска. — Изправи се.

— Не, сине — отвърна Франциска с обичайната си кротост и твърдост. — Няма да се изправя, докато баща ти не ми прости. Постъпих много несправедливо с него… Вече знам това…

— Да ти простя ли? — възкликна войникът и приближи още повече до нея. — Нима някога те обвиних, освен в първоначалното си отчаяние? Не, не… Аз обвиних лошите свещеници и бях прав. Най-накрая ти се върна — той се наведе и помогна на сина си да изправят Франциска, — вече имаме една грижа по-малко. Освободиха ли те вече? До вчера не успях да науча къде са те затворили, толкова грижи имах… Но седни, де.

— Мамо, — развълнувано каза Агрикол — колко си отслабнала, колко си бледа! Защо не ни съобщи? Ние щяхме да дойдем и да те намерим. Как само трепериш! Измръзнали са ти ръцете — продължи ковачът, коленичил пред Франциска. После се обърна към Гърбавото и каза: — Запали бързо огъня.

— Сетих се за това Агрикол, щом се върна баща ти, но вече няма нито въглища, нито дърва.

— Слез тогава долу и поискай на заем от дядо Лорио. Той е добър и няма да ти откаже. Мама може да се разболее, виж как трепери.

Гърбавото излезе, а Агрикол взе завивката от леглото и покри коленете на майка си. После отново коленичи, взе слабите ръце на майка си в своите и започна да ги топли с дъха си. Гледката беше трогателна, защото съчетаваше решителността на младия мъж и ангелската нежност към майка му.

Дагоберт взе една възглавница от леглото и като я подаде на жена си, рече:

— Чакай да ти сложа тази възглавница, ще се почувствуваш по-добре и ще се стоплиш.

— Какво толкова ме глезите! И особено ти, след като ти направих толкова зло… — обърна се тя към Дагоберт. След това взе ръката на войника и опря в нея разплаканото си лице. — В затвора се разкаях…

Агрикол страдаше, когато си помислеше, че майка му — тази свята и достойна жена, бе принудена да прекара известно време в затвора. Той се готвеше да я успокои, но не го направи, за да не нажали повече Дагоберт. Вместо това, продължи:

— А Гавриил, скъпа мамо? Как е добрият ми брат? Ако си го виждала, кажи ни къде е?

— Откакто се е върнал — каза Франциска и избърса сълзите си — го държат самичък. Забранили са му да излиза. Добре, че не му бяха забранили да се среща с мен, защото неговите думи и съветите, които ми даде, ми отвориха очите. Той, скъпи съпруже, ми разкри моята вина пред теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дагоберт.

— Аз те наскърбих много, но не го направих с лоши намерения. Като те виждах отчаян, аз страдах почти колкото теб, но не смеех да ти кажа, за да не наруша дадената клетва. Мислех, че постъпвам правилно, че това е мое задължение… Но пък и нещо ми казваше в същото време, че не съм задължена да те наскърбявам толкова. Боже мой, помогни ми, казвах си в затвора, докато се молех под подигравките на другите жени. Защо трябва нещо, което ми е заповядал изповедникът, така да измъчва мен и близките ми. Смили се над нас. Боже мой, вдъхнови ме и ме научи, ако съм сторила зло, без да искам… Бог ме чу, защото се молех искрено и ми внуши да отида при Гавриил. Благодаря ти, Боже, ще те послушам, казах си, Гавриил ми е като роден син. Той е и свещеник, и свят мъченик. Ако някой прилича на божествения Спасител по милост и доброта, това е Гавриил. Щом изляза от затвора, ще отида да го попитам и той ще ми обясни всичко…

— Права си, мамо! — каза Агрикол. — Гавриил е ангел, той е най-чистият, най-сърдечният и най-благороден човек на света. Той е пример на истинския добър свещеник.

— Ах, бедна съпруго — обади се и Дагоберт. — Колко хубаво щеше да е ако Гавриил бе твой изповедник!

— Много мислих за това преди той да отпътува, защото ми се искаше да се изповядам пред него. Но ме беше страх да не разсърдя отец Дюбоа и да не се отнесе Гавриил снизходително към греховете ми.

— Греховете ти! — възкликна Агрикол. — Сторила ли си някога поне един грях, мила мамо!

— И какво ти каза Гавриил? — попита войникът.

— Стана подозрителен, когато му разказах за отец Дюбоа и ме разпита за толкова други неща, за които никога досега не бе споменавал… Бях искрена, той също и така разкрихме много мрачни неща за хора, които винаги сме смятали, че са достойни за уважение, но които ни лъжеха, без да знаем нито той, нито аз.

— Как така?

— На него тайно съобщили за неща, които уж аз искам, а на мен, също тайно, ми казаха за неща, които уж той искал… Той ми каза, че в началото не усещал да е призван за свещеник… Но те му казали, че за мен няма да има спасение нито на този, нито на другия свят. Защото съм била убедена, че Бог ще ме възнагради, задето съм му дала такъв предан служител. Но и че никога не съм щяла да поискам от Гавриил доказателство за любов, макар да съм го прибрала от улицата и да съм го отгледала като роден син с лишения и труд… Тогава бедното дете, като помислило, че изпълнява желанието ми, се пожертвувало и постъпило в семинарията.

— Грозна работа — каза Агрикол. — Такова безчестие и лукавство! А за свещениците, които са го направили, е светотатствена лъжа…

— В същото време — продължи Франциска — на мен ми говореха друго. Казваха ми, че Гавриил искал да стане свещеник, но не смеел да ми каже заради Агрикол, който, оставайки завинаги работник, не ще може да се наслаждава на предимствата, които осигурява свещеничеството на Гавриил… И когато ми поиска разрешение да влезе в семинарията… Бедното дете! То е отишло там без желание, като си е мислело, че ще ме зарадва! А аз, вместо да го спра, го уверявах, че от това по-хубаво няма, че много се радвам… Аз, разбира се, преувеличавах, защото се страхувах да не си помисли, че ревнувам заради Агрикол…

— Каква отвратителна интрига! — каза Агрикол смаян. — Те недостойно са се възползували от взаимната ви преданост и Гавриил е помислил, че като го насърчаваш, то той изпълнява желанието ти.

— Гавриил наистина има добро сърце и това е неговото признание. Той е роден да утешава ония, които страдат, да се посвещава на нещастните и никога нямаше да проговори за миналото си, ако днес не стана дума… Той, който е благ и скромен, изведнъж се ядоса, особено на господин Родин и на още един човек, когото обвинява… Той каза, че и без друго имал сериозни причини да се оплаква от тях, но тези разкрития надхвърлиха предположенията му.

При тези думи на Франциска Дагоберт разтърка челото си, като че ли искаше да събере мислите си. От известно време той слушаше с голяма почуда и почти ужасен разказа за тези хитри и изкусно управлявани интриги.

— Най-накрая — продължи Франциска — когато казах на Гавриил, че по съветите на моя изповедник отец Дюбоа предадох на един непознат човек дъщерите на маршал Симон, които ми бе поверил мъжът ми, той остана много недоволен. Не защото съм поискала сирачетата да опознаят нашата вяра, а защото не съм попитала мъжа си, който единствено отговаря и пред Бога, и пред хората за залога, който са му поверили. Гавриил осъди поведението на Дюбоа, който, по неговите думи, ми е дал лоши съвети. След това ме успокои и ме накара да ти разкажа всичко, съпруже. И той искаше да ме придружи, но както казах, му е строго забранено да напуска семинарията и не можа да дойде с мен…

Дагоберт внезапно прекъсна жена си, развълнуван.

— Остави ме, Франциска, и аз сега да кажа една дума, защото сред толкова грижи и мрачни клюки, на човек му се завива свят. Ти ми каза в деня, когато изчезнаха децата, че когато си прибрала Гавриил в дома ни, си намерила на врата му бронзов медальон и в пазвата му портфейл, пълен с документи на чужд език, нали? Които после си дала на изповедника си… Никога ли не ти е разказвал за документите и медальона Гавриил?

— Не.

Като чу отговора на майка си, Агрикол толкова се смая, че извика:

— Щом е така, значи и Гавриил има интерес, както дъщерите на генерал Симон и госпожица Кардовил, да бъде утре на улица „Свети Франц“!

— Спомняш ли си — продължи Дагоберт, — че каза, щом пристигнахме, че след няколко дни ще му потрябваме ние и нашата помощ за една важна работа?

— Да, татко! — отвърна Агрикол.

— И го държат затворен в семинарията. Иска да се оплаква от началниците си. А помниш ли, че ни поиска помощ така тъжно и сериозно, че му казах…

— Че дори ако беше въпрос на сражение до смърт едва ли щеше да ни говори по друг начин! — отвърна Агрикол. — И ти, татко, който си участвувал в толкова сражения, призна смелостта на Гавриил. Но за да се страхува така от настоятелите си, трябва опасността да е много голяма…

— Сега, когато изслушах майка ти, разбрах всичко — каза Дагоберт. — И Гавриил, подобно на Роз и Бланш, на госпожица Кардовил, на майка ти, а и на нас самите, е жертва на интригите на лошите свещеници. Сега разбрах пъклените им планове — прибави войникът по-тихо. — Да се бори човек с тях трябва много сили… Досега не съм имал представа за тяхното могъщество…

— Татко е прав! Лицемерните и лошите могат да вършат толкова злини, колкото добро могат да сторят добрите и милостивите като Гавриил. От лош свещеник няма по-неумолим враг.

— Това е ужасно, защото децата са в ръцете им. Нима вече няма надежди и трябва да се предам без борба? Не, не! По дяволите слабостта! Но откакто майка ти разказа всичко това, вече не се чувствувам толкова силен и уверен… Всичко, каквото става около нас, ми се струва ужасно. Отвличането на децата е част от голямо съзаклятие, което виси над нас и ни заплашва. Струва ми се, че вървим сред мрак, сред злини, неприятели и клопки, които нито можем да видим, нито можем да преодолеем… Никога не съм се боял от смъртта, не съм страхливец, но сега, признавам си, тези черни раса ме плашат…

Дагоберт изрече тези думи толкова искрено, че и синът му започна да трепери, тъй като имаше същото усещане. Така и трябваше да бъде. Искрените, решителните и смелите хора са научени да действуват и да се борят открито и могат да се страхуват само ако са нападнати в гръб от невидими неприятели. Двадесет пъти Дагоберт се бе срещал със смъртта очи в очи, но като изслуша жена си, започна да изпитва неопределен страх.

Мълчанието, което царуваше от известно време, прекъсна завръщането на Гърбавото. Тя знаеше, че на този разговор не трябва да присъствува всеки, затова постоя отвън с дядо Лорио и след това почука на вратата.

— Може ли да влезем, госпожа Франциска? — попита шивачката. — Дядо Лорио ви носи дърва.

— Влезте, влезте… — каза Агрикол, докато баща му попипваше студената пот, избила на челото му.

Вратата се отвори и в стаята влезе добрият бояджия, чиито ръце този път бяха зеленикави. В едната си ръка той носеше кошница с дърва, а в другата лопата с жар.

— Добър вечер на всички! — каза дядо Лорио. — Благодаря ви, госпожа Франциска, че сте се сетили за мен. Знаете, че дюкянът ми и всичко в него е на ваше разположение — редно е съседите да си помагат. Аз знам, че някога сте направили доста добрини на покойната ми жена. — Той остави дървата, подаде жарта на Агрикол и като разбра по вида на присъствуващите, че не е редно да остава повече, прибави: — Трябва ли ви още нещо, госпожа Франциска?

— Благодаря, дядо Лорио!

— Тогава лека нощ… — След това бояджията се обърна към Гърбавото и добави: — Не забравяйте писмото за господин Дагоберт, не посмях да го пипна, да не останат зеленикави следи от пръстите ми. — И дядо Лорио излезе.

— Ето писмото, господин Дагоберт — каза Гърбавото.

Тя се зае да накладе огъня, докато Агрикол приближаваше до огнището креслото на майка си.

— Виж ти, мило дете — каза Дагоберт на сина си. — Както ме боли главата, нищо не виждам.

Агрикол взе писмото, което беше от няколко реда и без да погледне подписа, зачете.

— Агрикол! Бързо! Баща ти… — извика Гърбавото.

Още от първите думи на писмото Дагоберт побледня. Вълнението и умората, към които трябва да се прибави и последният удар го зашеметиха. Синът му се втурна и го хвана в прегръдките си, но скоро Дагоберт преодоля внезапната слабост, изправи се, погледът му се проясни, лицето му придоби решителен и смел израз, и той извика:

— Не! Няма да стана предател! Няма да бъда малодушен! Черните раса не ме плашат вече. И още тази нощ дъщерите на Симон ще бъдат свободни.

VIII глава Наказателният кодекс

Дагоберт, който за миг се уплаши от интригите, които крояха черните раса, както наричаше той онези, които не обичаше, за секунда се подвоуми за опита да освободи Роз и Бланш, но писмото на Маршал Симон му припомни за задълженията и прогони нерешителността.

— Колко е часът? — попита той сина си.

— Току-що удари девет, татко.

— Веднага ми направи една здрава желязна кука. Трябва да е широка на върха, за да може да се захване за стена. Огнището ще ти послужи за пещ и за наковалня. А колкото за желязо… — войникът се огледа около себе си — колкото за него, ето ти го… — Като каза тези думи, той извади от огнището един дълъг дилаф, подаде го на сина си, и добави: — Хайде, сине! Разпали огъня и изкови от това желязо…

— Защо ти е кука, татко?

— За да се прехвърля в манастира през някоя стена, ако не успея да проникна през вратата.

— В кой манастир? — попита Франциска сина си.

— Как! Ти още мислиш за това? — възкликна Агрикол. — Но то е невъзможно, не бива да се захващаш с такива неща.

— За какво става дума? — попита неспокойно Франциска. — Къде иска да отиде баща ти?

— Иска през нощта да се промъкне в манастира, където са затворени дъщерите на маршал Симон и да ги измъкне.

— Боже мой! Това е светотатство! — извика Франциска, която все още продължаваше да вярва на благочестивите предания. Тя скръсти ръце и поклащайки се, приближи до Дагоберт.

Войникът, който усещаше, че ще срещне възражения, но бе твърдо решен да не отстъпва, веднага се опита да прекъсне безполезните молби, които го забавяха. Затова строго каза на жена си:

— Слушайте внимателно! Когато човек на моите години се решава на нещо, той знае защо го прави. А щом е решил, никой не може да го спре — нито жена, нито син. Той прави онова, което е задължен. Така съм решил, затова оставете празните думи. Ваш дълг е да ми приказвате така, разбирам. Изпълнихте дълга си, но тази вечер искам да бъда господар в къщата си.

Франциска се уплаши и не посмя да продума повече, но обърна умолителен поглед към сина си.

— Татко — каза той — позволи ми само една дума.

— Кажи да я чуя! — отвърна нетърпеливо Дагоберт.

— Не искам да се противя на решението ти, но ще ти докажа, че не знаеш каква опасност те очаква…

— Знам всичко — каза спокойно войникът. — Опитът ми крие опасности, но не ще може да се каже, че съм изоставил каквато и да било възможност, за да изпълня онова, което обещах. Добре, да допуснем, че костите ми останат в манастира, нали ти си при майка си? Двадесет години сте прекарали без мен, свикнали сте. А и разноските ви ще се намалят…

— Господи! Аз съм причината за тези нещастия — извика майката. — Гавриил е имал право да ме укорява…

— Успокойте се, госпожо — продума тихичко Гърбавото, която се бе приближила до Франциска. — Агрикол няма да остави баща си, изложен на опасност.

— Знам, че няма да те спра, ако искам да те уплаша — каза Агрикол. — Ако искам да те уплаша с нещо, пред което ти ще отстъпиш.

— Агрикол! — каза строго войникът. — Това е обидно. Това е малодушие. Малодушие е, когато се опитваш да спреш човека да изпълни дълга си. Обидно е, защото мислиш, че ще се уплаша.

— Господин Дагоберт — каза Гърбавото — не разбрахте какво ви казва Агрикол…

— Много добре го разбрах — отвърна сопнато войникът.

Натъжен от строгостта на баща си, но твърдо решен да извърши онова, което му диктуват обичта и уважението към него, Агрикол поде развълнувано.

— Прости ми татко, че не те слушам. Но дори и да ме намразиш, пак ще ти кажа на каква опасност се излагаш, като искаш да се прехвърлиш нощем през стените на манастира…

— Не говори повече! — тропна ядосано с крак войникът.

— Казвам ти, татко, почти сигурно отиваш да те поставят в окови за вечни времена — изрече ковачът уплашено.

— Нещастник! — дръпна Дагоберт ръката на сина си. — По-добре замълчи, отколкото да ме караш да стана малодушен предател.

— Законът е ясен за влизане нощем в едно жилище. Присъдата е тежка работа в рудниците — не се примири Агрикол. — Да, чакат те рудниците, ако те уловят, а това е почти сигурно, защото както каза Гърбавото, манастирът се охранява… Ако се бе опитал през деня да избавиш двете момичета, това щеше да бъде смелост, която може и да ти простят… Но да се промъкнеш нощем, казвам ти, чакат те оковите. Сега, татко, решавай. Каквото направиш ти, ще го направя и аз, защото няма да те пусна сам. Само кажи и ще направя куката. Под шкафа има чук и клещи, за един час ще бъде готова. И ще тръгнем.

След тези думи настана дълбоко мълчание, прекъсвано единствено от плача на Франциска, която отчаяно шепнеше: „Господи! Ето докъде стигнаха нещата, само защото послушах отец Дюбоа“.

Напразно Гърбавото се мъчеше да успокои Франциска, защото и самата тя бе уплашена. Войникът бе в състояние да презре доживотния затвор, а това означаваше, че и Агрикол щеше да участвува в опасните действия на баща си.

Дагоберт, при цялата си смелост и решителност, стоеше като замаян. Според навиците си, той считаше нощното си начинание за военна хитрост, която му е позволена както от закона, така и от ситуацията. Но думите на сина му показваха ужасната алтернатива: или да измени на доверието на маршал Симон и на последната воля на майката на сирачетата, или да изложи себе си и сина си на страшни изпитания, без да е уверен в успеха.

Франциска рязко избърса насълзените си очи и извика, като че ли получи внезапно прозрение:

— Боже мой! Струва ми се, че можете да измъкнете децата от манастира без насилие.

— И как може да стане това? — полюбопитствува Агрикол.

— Там ги изпрати Дюбоа, но според Гавриил, изповедникът ми е действувал според съветите на господин Родин.

— Дори да е така, той няма да ни каже нищо.

— Той не, но може би онзи всесилен калугер, който е началник на Гавриил и който го покровителствува от началото…

— Кой е той, мамо?

— Господин д’Егрини.

— Вярно… Преди да стане свещеник, той е бил военен… Той може би е по-достоен от останалите, а пък и…

— Д’Егрини! — извика Дагоберт с отвращение и омраза. — Във всичко това е замесен човек, който преди да бъде свещеник е бил военен и той се нарича д’Егрини!

— Да, татко. Маркиз д’Егрини… Преди реставрацията е бил на служба в Русия, а през 1815 г. бурбоните му дадоха полк…

— Той е! — извика Дагоберт. — Пак той и все той. Като някакъв зъл дух… Знаете ли какъв е бил той? Преди да стане свещеник, той измъчваше майката на Роз и Бланш, защото тя отхвърли любовта му. Преди да стане свещеник пак той два пъти се сражава срещу отечеството си и два пъти на бойното поле излиза лице в лице с маршал Симон… Да, докато генералът бе заточен в Лайпциг и ранен при Ватерло, другият, предателят маркиз, тържествуваше с русите и с англичаните! По време на бурбоните той се срещна с маршал Симон в жесток дуел. Маркизът бе ранен, но генералът, осъден на смърт, избяга… А сега предателят е свещеник… Щом е така, аз съм сигурен, че той е накарал да отвлекат Роз и Бланш, за да стовари върху тях омразата, която винаги е изпитвал към майка им и към баща им. Той ги държи в свои ръце, но аз вече няма да защитавам само богатството на тези деца, но и живота им. Чувате ли, живота им!

— Татко, мислиш ли, че този човек е способен да…

— Предателят на отечеството е способен на всичко. Той може да е започнал да убива децата, за да ги отдели едно от друго — каза Дагоберт с огромно отчаяние. — Дъщерите на маршал Симон да са в ръцете на маркиз д’Егрини и хората му, а аз да се боя да ги спася, само от страх да не ме оковат и да ме изпратят в рудниците. Какво ме интересуват рудниците, там не изпращат трупове. Ако не успее опитът ми, нямам ли възможност да си пръсна черепа? Слагай желязото в огъня, момчето ми, и по-бързо, че времето минава… Кови желязото.

— Но и синът ти ще дойде с теб! — простена отчаяно Франциска и коленичи пред Дагоберт. — Ако арестуват теб, ще арестуват и него.

— Ако иска да отърве оковите, ще направи като мен. Имам два пистолета.

— Ами аз! Какво ще стане с мен без вас?

— Права си… Показах се егоист… Ще отида сам…

— Не, татко, няма да отидеш сам — обади се Агрикол. — Гърбавото ще отиде при господин Харди и ще му разкаже всичко. Той е много великодушен човек и майка ми ще има убежище и хляб до края на живота си.

— Аз съм причина за всичко това… — простена отново Франциска. — Накажи ме, Господи, мен накажи! Аз съм виновна, аз предадох децата и сега ще бъда наказана със смъртта на собствения ми син.

— Агрикол! — каза Дагоберт, като прегърна сина си. — Ти няма да дойдеш с мен. Забранявам ти!

— Да отстъпя, след като ти разкрих опасността? Не се надявай, татко. Нима не мога да спася някого? Госпожица Кардовил, която е толкова добра и искаше да ме спаси от затвора, сега не е ли сама в него? Ще дойда с теб, защото това е мое право и задължение и защото такава е волята ми.

Като изрече това, Агрикол пъхна в жарта дилафа, от който щеше да изкове куката.

— Боже мой, смили се над всички ни… — шептеше майката, все така плачейки, коленичила. В същото време войникът я гледаше, изпълнен с вътрешна горчивина.

— Не плачи, мамо — с помощта на Гърбавото Агрикол изправи майка си на крака — успокой се. Аз преувеличих опасностите, но сега, щом ще бъдем двамата и ако сме разумни, може би ще успеем, нали татко? — Агрикол направи знак на Дагоберт. — Не се страхувай, мамо, аз отговарям за всичко. Ще спасим и дъщерите на маршал Симон, и госпожица Кардовил.

След това той помоли Гърбавото да му подаде клещите и чука. Тя избърса сълзите си и го послуша, докато той раздухваше жарта в огнището, където се нагорещяваха щипките.

Дагоберт стоеше замислено, но внезапно хвана ръцете на Франциска и й каза:

— Ти познаваш сина си, не е възможно да го спреш да тръгне с мен. Но бъди спокойна — надявам се да успея. А ако ни заловят, няма да се самоубием малодушно. Ще се хванем за ръце и с гордо вдигнато чело ще отидем в затвора, спокойни, че сме изпълнили дълга си. Пред съда ще разкажем честно и откровено, че след като не сме получили никаква помощ, били сме принудени да прибегнем до насилие. А ти кови, сине — обърна се той към Агрикол. — Кови желязото без страх, съдиите са честни хора и ще оправдаят други честни хора.

— Да, татко, прав си. А ти, мамо, се успокой. Съдиите ще разберат разликата между нощните крадци и между нас, които искаме да освободим нещастни хора.

— Ако не ни разберат — започна и Дагоберт — то тогава, ако сме здрави, в затвора с гордост ще носим веригите си. А предателят маркиз ще се срамува повече от нас. Има неща, които дори и затворът не може да омърси и това са чистата съвест и честността. — После се обърна към Гърбавото и продължи: — Наближава часът и трябва да бързаме. Когато ти беше в градината, забеляза ли колко са високи горните етажи на манастира?

— Не много, господин Дагоберт, особено откъм лудницата, в която е госпожица Кардовил.

— Как успя да разговаряш с нея?

— Тя бе на един прозорец, на отсрещния край, където се доближават двете градини.

— Това е добре — каза Агрикол, докато продължаваше да работи. — Така лесно ще можем да преминем от едната градина в другата. А може би ще е по-лесно и безопасно да влезем през лудницата?… За нещастие, ти не знаеш коя е стаята на госпожица Кардовил.

— Почакай… — замисли се Гърбавото. — Тя живее в една стая над прозореца, на който я видях първия път.

— Добре, ще запомня.

— А не знаеш ли къде се намират стаите на децата?

— Те са в къщата, в която живее госпожица Кардовил — продължи след кратко мълчание Гърбавото. — Тя ги видяла там преди два дни и им направила знак от прозореца си. Спомням си, тя каза, че стаите им били на различни етажи — едната долу, а другата горе.

— На прозорците имаше ли решетки?

— Не помня.

— Благодаря — каза Дагоберт. — След тези сведения, можем да тръгваме. — Останалото съм го измислил.

— Подай ми вода — обърна се Агрикол към Гърбавото. — Трябва да изстудя куката. — После погледна баща си и го попита: — Добра ли е тази кука?

— Добра е. Като изстине, ще приготвим въжето.

От известно време Франциска Балдуин се молеше коленичила. Тя се молеше Бог да се смили над Агрикол и Дагоберт и особено настойчиво просеше върху нея да падне небесният гняв, тъй като продължаваше да смята, че сама е причината за предстоящото начинание на сина и мъжа й. Дагоберт и Агрикол мълчешком довършваха приготовленията си. И двамата бяха се замислили дълбоко, те разбираха цялата опасност на отчаяното си начинание. След няколко минути „Сен-Мари“ отмери десет часа. Часовникът се чуваше слабо от продължаващия дъжд и воя на вятъра.

— Десет е… — каза Дагоберт. — Няма време за бавене. Агрикол, взе ли си войнишката торба.

Когато отиде да вземе торбата, Агрикол доближи до Гърбавото и каза бързо:

— Оставям майка си на теб, ако не се върнем утре. Отиди при господин Харди, може и да се е върнал от пътуването си. Смелост, сестрице, и ме прегърни. — И ковачът натъжен прегърна Гърбавото.

— Хайде, Сърдитко — каза Дагоберт — Ставай и тръгвай, ти ще ни бъдеш пазач. — След това доближи жена си, която се бе изправила и прегърнала сина си, й и каза с престорено хладнокръвие: — Бъди разумна и запали хубаво огъня — след два-три часа ще доведем тук клетите деца и красивата госпожица. Прегърни ме, това ще ми донесе щастие.

Франциска се хвърли към мъжа си и го прегърна безмълвно. Сърцераздирателно бе безмълвното отчаяние, придружено от приглушения плач. Дагоберт се принуди насила да се отдръпне от жена си и като скри вълнението си, каза на сина си с променен глас:

— Да тръгваме. Да тръгваме…, защото…

Войникът пъхна пищовите в джобовете на връхната си дреха, тръгна към вратата, а подире му се спусна Сърдитко.

— Синко, чакай да те прегърна още веднъж, може да е за последен път! — извика майката, простряла ръце към Агрикол. — Прости ми грешките.

Ковачът се върна също разплакан и прошепна:

— Сбогом, мамо, скоро ще се върнем. — Измъкна се бързо от прегръдките на майка си и застигна баща си по стълбите.

Франциска Балдуин проплака проточено и падна в прегръдките на Гърбавото.

Дагоберт и Агрикол напуснаха „Brise-Miche“ и с бързи крачки тръгнаха към Болничния булевард, последвани от Сърдитко.

IX глава Прескачането

Удари единадесет и половина, когато Дагоберт и синът му стигнаха до Болничния булевард. Вятърът бе силен, дъждът валеше поройно, но въпреки гъстите облаци, нощта бе светла, защото луната изгряваше късно. Това позволяваше ясно да се видят както високите тъмни дървета, така и белите огради на градината. Надалеч един фенер, полюляван от вятъра, едва пробиваше с червената си светлина мъглата и дъжда. Достигаше и закъснелият тропот на някоя карета, след което всичко потъваше в гробна тишина.

Откакто бяха тръгнали, двамата бяха разменили само по няколко думи. Целта им бе благородна. Макар и решителни, те крачеха замислени в мрака, подобно нощни крадци. Агрикол носеше на рамото си торбата, в която бяха въжето, куката и железният лост, Дагоберт се подпираше на рамото на сина си, а Сърдитко вървеше по стъпките на стопанина си.

— Пейката, на която бяхме седнали преди малко, трябва да се намира от тази страна — каза Дагоберт, като спря.

— Да — вторачи се Агрикол. — Ето ги.

— Единадесет и половина е. Трябва да дочакаме полунощ. Нека отпочинем и се разберем какво точно ще правим. — Каза войникът, после хвана ръцете на сина си и продължи: — Агрикол, има още време, моля те, остави ме да продължа сам. Ще успея да се справя. Колкото наближава времето, толкова повече се безпокоя за теб.

— Аз пък вярвам с всяка измината минута, че ще ти бъда полезен. Каквато и да бъде участта ни, искам да я споделя с теб. Целта ни е достойна. Дългът ти — дълг на честността и аз искам да платя поне половината. Да обмислим заедно плановете… Трябва да успеем и ще успеем… Добре, че преди малко видя на ъгъла вратичката към тази градина…

— Ще влезем оттам и ще търсим постройки, които са разделени от една стена с дървена решетка.

— От едната страна на прозореца е домът, в който живее госпожица Кардовил, а от другата — част от манастира, в който са дъщерите на генерала. — Докато Агрикол говореше това, Сърдитко, свил се в краката на Дагоберт, скочи, изостри уши. — Като че ли той нещо чува? — рече Агрикол. — Да чуем и ние… — Не се чу нищо, освен вятърът и младежът добави: — Ако отворим вратата на градината Сърдитко ще дойде ли?

— Да. Ако храниш кучето, то ще ти каже когато идва стражата. Това куче е умно, така обича Роз и Бланш, че може да ни помогне да открием мястото, където са те. Бил съм свидетел колко пъти инстинктът му е помагал да ги открие в гората…

Бавно, тежко и ясно дрънчене се чу сред воя на вятъра и удари полунощ. Този звън отзвуча в душата на Агрикол и баща му. Те настръхнаха и останаха мълчаливи и неспокойни, а пулсът им следваше ударите на часовника… При последното му иззвъняване Дагоберт се обърна към сина си:

— Настъпи полунощ… Прегърни ме и да вървим!

Бащата и синът се прегърнаха. Мигът бе решителен и тържествен.

— Сега, татко, — каза Агрикол — трябва да постъпваме хитро и смело като крадци, които отиват да оберат някоя каса.

Като изрече това, ковачът извади от торбата въжето и куката, взе клещите и двамата предпазливо тръгнаха покрай оградата към малката вратичка, близо до ъгъла, който образуваха уличката и булевардът. Спираха от време на време, ослушваха се, като искаха да различат всеки шум, който не идеше нито от дъжда, нито от вятъра. Нощта бе толкова светла, че войникът и синът му, различавайки предметите, успяха да стигнат до вратата. Дъските бяха изгнили.

— Ще се отвори с едно побутване — каза Агрикол, като натисна с рамо вратата, докато Сърдитко изръмжа глухо. Дагоберт смъмри кучето и каза тихо на сина си:

— Стой мирно! Сърдитко усети някого в градината…

Двамата останаха няколко минути неподвижно. Кучето спря да ръмжи, но безпокойството му се увеличи.

— Сигурно се е излъгало… — прошушна Агрикол.

— Не е… Нека не мърдаме…

След като постояха още малко, Сърдитко изведнъж легна на земята, промуши муцуна под вратата и започна да души.

— Идват… — прошушна Дагоберт. — Трябва да послушаме, ще имаме време да избягаме, ако отворят вратата. Сърдитко, ела тук!

Кучето се дръпна от вратата и послушно легна в краката на господаря си. След малко се дочу как някой цопа в локвите по разкаляния път, донесе се ехото от разговор, което вятърът разнесе.

— Това е стражата, за която каза Гърбавото — рече Агрикол.

— Докато се върне, ще мине много време. Ще разполагаме поне с два часа… — Шумът от стъпките постепенно заглъхна. — Хайде, да не губим време. Стражата се отдалечи, да отворим вратата.

Агрикол натисна силно с рамо, но изгнилата врата не мръдна.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Сигурно е затворена отвътре. Иначе тези изгнили дъски нямаше да издържат.

— Какво да правим?

— С куката и въжето ще се изкача по стената и ще отворя отвътре. — Като каза това, Агрикол успя след няколко опита да прехвърли въжето през стената. — Татко, наведи се да стъпя върху гърба ти.

Войникът се облегна на стената, преплете длани, върху които стъпи синът му, след това той направи същото и върху раменете на баща си и оттам, с помощта на въжето, се изкачи върху стрехата. На върха си тя бе посипана с натрошени стъкла, които нараниха коленете и дланите му, но за да не уплаши Дагоберт, той не изохка. Нагласи куката, спусна се по въжето и стъпи на земята. Вратата беше близо и той се втурна към нея. Тя наистина бе подпряна с дебело дърво. С един силен удар Агрикол откърти развалената брава, отвори вратата и Дагоберт, заедно със Сърдитко, влязоха в градината.

— Вече намерихме удобно място, през което могат да избягат децата и госпожица Кардовил — каза войникът. — Главното е да ги открием. Ще пуснем Сърдитко пред нас. Върви, върви — побутна той кучето — и гледай да мълчиш…

Умното животно веднага тръгна, започна да души и да се ослушва, като стъпваше внимателно, подобно на някоя хрътка. На бледата светлина на луната двамата забелязаха високи дървета, където свършваха няколко алеи. Агрикол, който не знаеше накъде да вървят, попита баща си:

— Да тръгнем по алеята, която е близо до стената, сигурно ще ни изведе до някоя постройка…

— Добре. Но ще вървим по тревата, за да не се чуват стъпките ни по алеята.

Бащата, синът и Сърдитко бързо изминаха криволичещата алея, като спираха от време на време и се ослушваха. Стана дванадесет и половина, когато стигнаха до широка желязна решетка, която преграждаше запазената за настоятелката на манастира градина. Точно оттук бе влязла сутринта Гърбавото, след като бе видяла Роз да говори с госпожица Кардовил. През решетките те видяха наблизо дъсчена преграда с прозорец, който опираше до новопостроена църква, зад която имаше малка квадратна сграда.

— Тук живее госпожица Кардовил!

— А постройката, в която са стаите на Роз и Бланш се намират срещу жилището на Адриана — каза Дагоберт.

— Дано вратата е отворена — рече Агрикол.

След малко двамата стигнаха до преградата, която бе заключена. Дагоберт опита да я отвори, Агрикол каза:

— Внимавай, да не изскърца.

— Леко ли да я отворя или със сила?

— Дай на мен! — каза Агрикол и отвори вратата със сила, тъй че не се чу звук, макар тихото поскърцване да се разнесе в нощната тишина.

Агрикол и баща му постояха неподвижно и се ослушаха. Нищо не помръдна, всичко остана спокойно и тихо и те успокоени влязоха в специалната градина.

Щом там пристъпи и кучето, то започна да се радва: ушите му щръкнаха, то завъртя опашка, заподскача и бързо се приближи до прозореца, където сутринта Роз бе говорила с госпожица Кардовил. После, спря загрижено, завъртя се на едно място и започна да души, все едно че търсеше следи. Дагоберт и синът му го наблюдаваха с любопитство и разчитаха както на неговия разум, така и на привързаността му към сирачетата.

— Сигурно е, че при този прозорец Гърбавото е видяла Роз — каза Дагоберт. — Сърдитко подуши следите, нека го оставим да си свърши работата.

Кучето погледна Дагоберт и се затича към една врата на първия етаж на сградата, която се намираше срещу жилището на Адриана. Щом стигна там, то легна и зачака.

— Децата са там. Там са затворили Роз. — Щом стигнаха до кучето, Дагоберт попита: — Тук ли са Роз и Бланш?

Кучето радостно изръмжа и излая няколко пъти. Дагоберт веднага стисна муцуната му.

В същото време желязната врата, през която бяха влезли, се затвори с трясък.

— Затвориха ни. Няма откъде да се измъкнем — каза Агрикол. После добави. — Може би се е затворила от собствената си тежест. Ще отида да проверя и ако мога, да я отворя…

— Върви бързо, аз ще огледам прозорците.

Агрикол се спусна към вратата, а Дагоберт към прозорците на първия етаж. Те бяха четири, като на двата нямаше решетки. Не беше високо и той прецени, че ако го чуеха, можеха да завържат чаршаф и да се спуснат по него, както направиха, когато избягаха от гостилницата „Белият сокол“. Но най-напред трябваше да разбере в коя стая живее тя. Дагоберт помисли, че може да разбере от една от сестрите, които живееха на долния етаж, но не знаеше на кой от четирите прозореца да почука.

— Вятърът е затворил вратата — каза Агрикол като се върна — Сега я подпрях с камък, но трябва да побързаме.

— Как да познаем прозорците на децата? — попита Дагоберт — Дали да не опитаме напосоки. Трябва да рискуваме. Ще извикам имената им — както са отчаяни, едва ли спят, и веднага ще ни чуят. Могат да използуват чаршафа, като го завържат за решетката на горния прозорец и след няколко минути ще бъдат в прегръдките ни.

— Но ако извикаш силно, ако ни чуят, всичко е загубено…

— Докато извикат стражата, докато отключат вратите, можем да стигнем до булеварда и да се спасим. А ако се появят само двама, ще ги спрем ние със Сърдитко. През това време ти ще избягаш с момичетата.

— Има още едно сигурно средство — спомни си Агрикол. — Както каза Гърбавото, госпожица Кардовил е разговаряла с Роз и Бланш със знаци. Значи тя знае къде се намират те…

— Да… Тогава да намерим къде е тя! Но как?

— Гърбавото ми разказа. Над прозореца на госпожица Кардовил имало нещо като навес.

— Да тръгваме веднага. Можем да строшим един дъсчен прозорец. Нали лостът е в теб?

Малко по-късно те стигнаха до преградата, Агрикол откърти три дъски и направи възможност да се промушат.

— Стой тук, татко — каза той и влезе в градината на Баление.

Прозорецът, за който разказа Гърбавото, се разпознаваше лесно: той бе висок и широк, над него бе провиснала стряха. Някога на мястото на прозореца бе имало врата, която после зазидали донякъде.

Дъждът вече бе престанал, луната, изплувала изпод облаците, огряваше цялата сграда. Агрикол приближи и видя, че макар стаята да бе тъмна, по-навътре, през една открехната врата, прозираше ясна светлина. Като се надяваше, че госпожица Кардовил е още будна, той почука тихо на прозореца.

След малко вратата се отвори изцяло и се появи госпожица Кардовил, облечена така, както я бе видяла Гърбавото. Адриана носеше свещ, която осветяваше учуденото й и трескаво лице. Тя постави свещника на масата, приближи до прозореца и започна да се ослушва. Изведнъж потрепери, когато забеляза фигурата на млад човек.

Агрикол се изплаши да не би госпожица Кардовил от страх да избяга обратно, затова отново почука и извика доста високо:

— Аз съм Агрикол Балдуин.

Адриана чу това и като си припомни разговора с Гърбавото, разбра, че Дагоберт и Агрикол са се вмъкнали, за да откраднат Роз и Бланш. Тя се втурна към прозореца и след като позна Агрикол, го открехна.

— Госпожице — изрече бързо ковачът — няма време за губене. Граф Монброн не е в Париж, баща ми и аз дойдохме да ви спасим.

— Благодаря ви… — отвърна Адриана. — Но най-напред помислете за дъщерите на маршал Симон.

— Къде са техните прозорци?

— Единият е на долния етаж, последният откъм градината. Другият е над него, на горния етаж. Високо е, но при новата църква ще намерите дълги греди, могат да ви послужат. Погрижете се най-напред за сирачетата. Ако ги спасите тази нощ, за мен е все едно дали ще остана още два-три дни.

— Не, госпожице. За вас е много важно да излезете оттук тази нощ. Става дума за интереси, които вие не знаете…

— Какво искате да кажете?

— Няма време да ви обяснявам. Елате! Ще счупя две от пръчките на прозореца, ще отида да си взема инструмент…

— Няма нужда. Вратата на тази къща, в която живея сама, се заключва отвън, така че лесно ще разбиете бравата.

— Пригответе се бързо, госпожице. Вземете си шал и шапка, защото е много студено. Сега ще се върна.

— Агрикол — заплака Адриана — знам в каква опасност се намирате заради мен. Надявам се да ви докажа, че и аз помня добре като вас. Вие и… сестра ви… имате добри сърца. Приятно ми е, че съм ви толкова задължена, но елате да ме вземете, след като се погрижите за дъщерите на маршал Симон.

Агрикол послуша съвета на госпожица Кардовил и взе от църквата една греда. След като той се отдалечи, на Адриана й се стори, че вижда човек, който влиза в манастирската градина. Той премина бързо по алеята и се скри зад гъсталака на дърветата. Уплашена, тя повика Агрикол, но той бе далеч, за да я чуе. Той бе вече при баща си, който неспокойно се разхождаше.

— Спасени сме! — каза Агрикол. — Прозорците на бедните деца са тук — единият на долния, а другия на горния етаж.

— Най-накрая! — възкликна той и се втурна да разглежда прозорците. — Няма решетки! — възкликна повторно.

— Най-напред да проверим дали едното момиче е тук — каза Агрикол. — След това ще облегнем тази греда на стената и ще се изкатеря до прозореца на следващия етаж… Не е много високо…

— Щом се изкачиш, почукай на прозореца и повикай Роз и Бланш. Щом ти отговорят, ще слезеш, ще подпреш гредата на прозореца. Момичетата са леки и смели. Бързо, бързо…

Когато Агрикол изправи гредата и я подпря сигурно, и когато се готвеше да се изкачи, Дагоберт потропа на крайния прозорец на долния етаж и извика:

— Аз съм… Дагоберт!

Роз Симон наистина живееше в тази стая. Момичето, отчаяно, че са го отделили от сестра му, бе заболяло от треска, не можеше да спи и непрекъснато плачеше. Когато Дагоберт почука по стъклото, то най-напред затрепери от страх, но като чу и позна този мил и познат глас на войника, се изправи, докосна челото си и като се увери, че не сънува, се загърна в дълга бяха дреха и разхълцана от радост, се втурна към прозореца. Но тъкмо да го отвори, се чуха два изстрела, които бързо се повториха.

— Стража! Крадци! — чу се.

Сирачето застина вцепенено от страх. То прикова очи в прозореца, през който се виждаше светлината на луната и съзря няколко боричкащи се човека. В същото време Сърдитко, който лаеше злокобно, заглушаваше постоянните викове:

— Стража… Крадци! Убийци!

X глава Навечерието на големия ден

Близо два часа преди да се случи това в манастира „Света Богородица“, Родин и отец д’Егрини седяха около писалището, където сме ги виждали и друг път, на улица „Milieu des Ursins“. След юлските бунтове, д’Егрини бе сметнал, че е добре, да се пренесе в това жилище, заедно с всичките тайни документи и писма на Обществото си. Това бе разумно, тъй като се страхуваше да не би сегашното правителство да прогони преподобните отци от великолепната сграда, която им бе подарило правителството на възстановената империя.

Страхът бе напразен, защото четем в „Coustitutionnel“ от 1 февруари 1832, преди дванадесет години.

„Когато през 1822 г. господин де Корбиер брутално закри нормално училище, което за няколко години бе създало толкова различни таланти, реши се за обезщетение да се откупи дворецът на пощенската улица и да се подари на обществото на «Светия Дух». Манастирът на мореплаването отпусна необходимата сума за тази цел и дворецът бе предаден на Обществото, което тогава владееше над Франция. Оттогава тази сграда бе станала нещо като гостилница, в която йезуитството събираше и гощаваше многобройните си последователи, които идваха от всички краища на света да търсят насърчение от отец Ронсен. Така стояха и нещата, когато избухнаха юлските бунтове, които, както се говореше, трябваше да прогонят обществото от това място. Никой не вярваше, че ще бъде друго. Наистина, унищожиха документите, но оставиха йезуитите да ползуват сградата и днес, 31 януари 1832 г., хората от Светото Исусово сърце гостуват на държавни разноски, а в същото време нормалното училище няма своя сграда и се намира в едно нечисто място, в един тесен ъгъл до училището на Людовик Велики.“

Ето какво пишеше „Coustitutionnel“ през 1832 по въпроса за сградата на пощенската улица. Ние не знаем какви сделки станаха между преподобните отци и правителството, но в един член от устройството на Исусовото общество, наскоро обнародван в един вестник, четем, че сградата е част от недвижимите имоти на Обществото.

Нека приведем няколко откъса от този член.

„Къщата на пощенската улица, която струва може би 500 000 франка, къщата на ул. «Север», оценена за 150 000 франка, една къща и една църква в Бурж за 100 000 франка, Лиеска Св. Богородица, подарена през 1843 за 60 000 франка, Св. Ашел, подготвително училище за послушници за 400 000 франка, една къща в Нант за 100 000 франка, а също къща в Кимпер за 40 000 франка, в Лавал къща и църква за 150 000 франка, в Рен къща за 20 000 франка, във Ван къща за 40 000 франка, в Мец къща за 40 000 франка, в Страсбург къща за 60 000 франка, в Руан къща за 15 000 франка.“

Както се вижда, всичките имоти струват почти два милиона франка. Важен източник за йезуитите са и средствата, които идват от преподаването. Само училището в Брюжелет им докарва 200 000 франка.

Двете области във Франция (генералът на йезуитите в Рим е разделил Франция на две — на Лионска и на Парижка област) имат в Австрийската банка повече от 200 000 франка приход. Всяка година пропагандата докарва най-малко от 40 до 50 000 франка. Проповедниците изкарват от думите си около 150 000 франка. Не са малко и милостините от благодеяние. Ето как се получава приход от 540 000 франка, към който трябва да се прибавят и приходите от продажбата на съчиненията на Обществото и печалбата от търговията с икони. Всяка от тях струва, заедно с нарисуването и изработването 600 франка, но може да изважда по десет хиляди екземпляра, които струват, с отпечатването и хартията 40 франка за хиляда. Издателят може да плаща и по 250 франка и на всеки хиляда има по 210 франка чиста печалба. Нима това не е добра търговия? Всеки може да си представи колко бързо се разпродава всичко това. Отците сами разнасят и продават тези неща и няма по-ревностни и по-постоянни от тях. Приемат ги навсякъде и те не знаят какво е да им се откаже. Няма съмнение, че издателят е техен човек. Първият, когото избраха, беше приятелят на прокурора N.V.J. Той не беше богат, но те се задължиха да му дадат предварително парите за разноските. Когато видяха, че тази дейност процъфтява, поискаха обратно парите си. Издателят не беше в състояние да им ги върне, те знаеха това, но искаха да го сменят с един богаташ, с когото можеха да се споразумеят да работят при изгодни условия и без никаква милост съсипаха първия си издател, на когото нравствено бяха гарантирали трайно положение.

Родин, облечен винаги в дрипи, винаги мръсен, седеше зад писалището си, верен на своята секретарска длъжност, зад която, както разбрахме, се криеше друга, много по-важна, а именно длъжността socius, която според правилата на Обществото се състои в това, да не се откъсва от настоятеля си, да наблюдава и най-дребните му работи и впечатления и да съобщава за тях в Рим.

Макар и Родин обикновено да бе безстрастен, сега бе неспокоен и замислен. Той отвръщаше кротко на заповедите и въпросите на отец д’Егрини, който бе пристигнал преди малко.

— Случи ли се нещо ново, докато ме нямаше? — попита. — Докладите благоприятни ли са?

— Напълно. Но преди да ги прочета, преподобни отче, трябва да ви кажа, че от два дни тук се намира Морок.

— Морок! — учуди се д’Егрини. — Доколкото си спомням, той има заповед от Фрибург да тръгне на юг, след като напусне Германия и Швейцария. В Ним, в Авиньон, сега можеше да бъде много полезен, защото протестантите се вълнуват и има опасност от реакция против католиците.

— Не знам дали е имал особени причини да промени плановете за пътуването си. Колкото за останалите причини, каза, че щял да даде тук няколко представления.

— Как така!

— Когато минавал през Лион, един управител на театър наел него и зверовете му за театъра в Порт-Сент-Мартен на много висока цена. Сторило му се неблагоразумно да откаже.

— Да, но с разпространението на книжките, с продажбата на броеници и икони, както и с влиянието, което навярно щеше да постигне върху набожното и недотам просветено население на юг и в Бретан, той можеше да донесе по-голяма полза, отколкото ако е в Париж.

— Той се намира долу заедно с един великан, който го придружава винаги. Като някогашен слуга на Ваше Преподобие, Морок се надява да получи честта да ви целуне ръка още тази вечер…

— Не, не… Вие знаете какво трябва да се свърши сега. Заминаха ли на улица „Свети Франц“?

— Да. Старият пазач евреин казал, че нотариусът го е предупредил. Заранта, в шест часа, зидарите ще срутят замазаната стена и за пръв път след сто и петдесет години тази къща ще се отвори.

Отец д’Егрини постоя замислен и каза на Родин:

— В навечерието на такъв важен ден нищо не трябва да се пропуска, всичко трябва да се припомни. Припомнете ми пак бележката на Ренепон, която е запазена от век и половина в документите на Обществото.

Секретарят отвори един шкаф, взе бележката и зачете:

— Днес, 19 февруари 1682 година, преподобният отец Александър Бурдон изпрати тези думи за сведение, като отбеляза отстрани: „Особено важно за в бъдеще“. „От изповедта на един умиращ се научи много голяма тайна. Господин Марий Ренепон, един от най-буйните и опасни водачи на протестантството, един от най-големите неприятели на нашето Общество, би влязъл в лоното на нашата Църква с едничката цел да отърве имотите си от присвояване, заради осъдителното му поведение. Различни хора от Обществото доставиха доказателства, и понеже посвещаването на господин Ренепон не беше искрено, а криеше светотатствена измама, имотите му, понеже вече беше считан за вероотстъпник, бяха присвоени от Негово Величество, нашия император Людовик XIV, а споменатият господин Ренепон, осъден на вечна каторга.“

(Людовик XIV Велики наказваше с вечна каторга онези протестанти, които след посвещението си, направено най-често насила, се връщаха пак в първата си вяра. Протестантите, които въпреки строгостта на законите оставаха във Франция, нямаха право да бъдат погребвани, а бяха хвърляни на животните).

Това се случи и със споменатия господин Ренепон.

След всичко това преминаваме към тайната, която е най-важна за бъдещето и интересите на нашето Общество.

Негово Величество Людовик XIV в своята бащина добрина към Църквата и особено към нашето Общество, ни бе възнаградил за това, че спомогнахме да се разбере, че Ренепон е вероотстъпник и да се ползуваме от конфискацията. Напоследък научихме, че от конфискацията, а следователно от Обществото, са били отнети една къща в Париж на улица „Свети Франц“ №3 и част от сто и петдесетте хиляди златни франка. Къщата била отстъпена на един приятел на Ренепон. Много добър католик и за нещастие не може да се действува срещу него. Тази къща, благодарение на споразумението и според последното желание на Ренепон, е била запечатана и ще се отвори след век и половина.

Колкото до сто и петдесетте хиляди франка, за нещастие те бяха предадени на непознати досега хора с единствената цел след изтичането на този срок да бъдат разпределени между потомците на Ренепон, доколкото ще ги има тогава. Количеството дотогава ще се е увеличило и ще възлиза на четиридесет или на петдесет милиона франка.

По неизвестни причини, но които са записани в завещанието, скрил от роднините си, прогонени от указите против протестантите мястото, където е дал тези пари. Но той е поръчал и на роднините си да предават от поколение на поколение поръчението потомците на рода да се срещнат в Париж след сто и петдесет години на улица „Свети Франц“, на 13 февруари 1832 г. И за да не се забрави тази поръка, той заръчал на един човек, чиято професия е неизвестна, но са налице отличителните му черти, да направи бронзови медальони, върху които е изписано желанието му, и да се раздадат на всеки от семейството. Тази мярка е била толкова необходима, че също по неизвестна причина наследниците са задължени да бъдат на посоченото място в указания ден преди обед лично, а не чрез пълномощници, иначе ще бъдат изключени от делбата.

Непознатият човек, който тръгна да раздава медальоните на членовете от рода Ренепон, е мъж между тридесет — тридесет и пет години, с гордо лице и висок ръст. Веждите му са черни, гъсти, странно сключени и се казва Йосиф. Има съмнения, че той е деен и опасен проповедник на републиканците и протестантите от Седемте съединени държави.

— Може да се направи изводът, че този вероотстъпник е нанесъл загуба, която ние трябва да покрием ако не днес, то в бъдеще. Нашето Общество, за най-голяма слава на Светия Отец, е вечно и благодарение на контактите, които имаме в целия свят, лесно можем да следим потомството на Ренепон, да не го изпускаме от очи, така че когато след сто и петдесет години започне подялбата на това огромно богатство, нашето Общество да може да го завладее с позволени и непозволени средства, дори с измама и насилие. Защото нашето Общество не е задължено да постъпва по друг начин с бъдещите присвоители на богатството, което ни открадна безчестният и светотатствен вероотстъпник… И защото е редно да защитаваме, да запазим и върнем обратно богатството с всички средства, които ни дава Господ. Следователно докато не ни се върне всичко, потомството на Ренепон ще бъде осъдено и преследвано като проклето потомство на този Каин вероотстъпник и ще е правилно Обществото да знае какво става непрекъснато с него. Затова, от днес нататък, е необходимо всяка година да се проверява положението на членовете на този род.

— Следва — Родин прекъсна за миг четенето и се обърна към д’Егрини — изложение на положението, в което се е намирал този род от 1682 година до днес. Няма смисъл да го чета.

— Да — съгласи се д’Егрини и след малко добави тържествено и гордо. — Колко велика е силата на Обществото, която се основава на преданието и на вечността. Благодарение на това изложение, родът е бил следен век и половина по цялото земно кълбо. Най-накрая утре ще си вземем богатството, което за сто и петдесет години се е увеличило. Да, ще успеем, защото ми се струва, че предвидих всички случайности… Безпокои ме само едно и това са сведенията, които не успяхме да получим от пазача на къщата на улица „Свети Франц“. Какво излезе от втория опит?

— Както и преди, старият евреин не каза нищо. И той, и жена му са глупави като деца.

— Като си помисля, — каза д’Егрини — че от век и половина тази къща се охранява и пазенето й се предава от поколение на поколение и те не знаят.

— Както видяхте — отвърна Родин — от бележките по този въпрос, Обществото следи тази работа от 1682 г. То се е опитвало да придобие по-пълни сведения, които отец Бурдон не е успял да даде, но тия евреи-пазачи винаги са мълчали и по това може да се заключи, че не са знаели нищо.

— Тъкмо това ми се струва невъзможно, защото прадядото на всички тези Самуиловци е присъствувал на заключването на тази къща преди век и половина. Според документите, той е бил най-верният човек на Ренепон. Не е възможно да не са му казани много неща, които са се предавали на потомството му.

— Може ли да направя малка забележка? — попита Родин и след като д’Егрини кимна, продължи: — Преди много години ние се уверихме от изповедта на един човек, че парите си стоят и са се увеличили. Известно ли е количеството на това наследство, което вероятно не знаят и наследниците на Ренепон?

— Да — отговори д’Егрини — човекът, който е съобщил това на изповедника си, заслужава доверие. Дори напоследък го е потвърдил, но не пожела да каже в чии ръце се намира богатството, само потвърдил, че е поверено на много сигурен човек.

— Тогава ние знаем, най-важното.

— А каква е гаранцията, че този човек, въпреки верността, която му приписват, ще се появи утре? Ето какво ме притеснява. Толкова е голям интересът ни, че последствията от успеха ще бъдат неизчислими. В края на краищата, направихме всичко, което бе възможно да направим — той потърси потвърждение от събеседника си, но Родин не отговори нищо. Абатът се зачуди: — Не сте ли на същото мнение? Можеше ли да се направи нещо повече? Ако мислите, че има още възможности, кажете. След като отстранихме всички наследници и ако утре на улица „Свети Франц“ се появи само Гавриил, няма ли да бъде той единственият представител на този род, а следователно и единственият наследник на това неизчислимо богатство? Впрочем, според правилата ни и неговия отказ, не той, а Обществото ще бъде собственик. Можехме ли да постъпим по-добре или по друг начин? Кажете откровено.

— Не мога да си позволя да изразя мнение по този въпрос — каза смирено Родин и се поклони. — За успеха или неуспеха ще отговаря Ваше Преподобие…

Отец д’Егрини сви рамене и съжали, че е поискал съвет от тази машина за писане, която му служеше за секретар и която според него имаше три качества: памет, благоразумие и точност.

XI глава Удушвачът

— Прочетете ми доклада от днес за положението на всеки от Ренепоновци — каза д’Егрини след кратко мълчание.

Родин зачете: „Жак Ренепон, наречен Голчо в осем часа тази вечер, се намира в затвора за дългове“.

— Той няма да ни безпокои утре. Продължавайте.

„Настоятелката на манастира «Света Богородица», уведомена от княгиня Сен-Дизие, още повече ограничи госпожиците Роз и Бланш Симон. Към девет часа вечерта те са били затворени в тесни стаички, а в манастирската градина охранява въоръжена стража.“

— И тези мерки са добри, няма от какво да се боим.

„Доктор Баление, предупреден също от госпожа Сен-Дизие, продължава да надзирава госпожица Кардовил. В осем и три четвърти вратата на нейното жилище ще бъде добре заключена“.

— И тук трябва да сме спокойни…

— Колкото за господин Харди — каза Родин — тази сутрин получих от Тулуза бележка от господин дьо Бресак, негов близък приятел, който ни помогна да отдалечим фабриканта за няколко дни. В бележката има и едно писмо на господин Харди до едно доверено лице. Дьо Бресак решил да не изпраща писмото по предназначение, а да го прати на нас като ново доказателство за неговия успех, надявайки се да му благодарим. Защото, както сам казва, за да ни услужи, той изневерява недостойно на най-близкия си приятел. И господин дьо Бресак не се съмнява след тези безценни услуги, че вече ще му дадем документите, които го държат под наша власт. Тези документи могат завинаги да погубят жената, която той обича страстно и незаконно. Накрая съобщава, че трябва да разберем ужасното положение, в което сме го поставили — от една страна да измами жената, която обича, и от друга, да предава приятеля си.

— Това не заслужава нашето съжаление — отговори презрително отец д’Егрини. — А по-нататък ще видим… Дьо Бресак и занапред може да ни бъде полезен. А сега да видим писмото на господин Харди — този безбожен републиканец и фабрикант, достоен потомък на проклетия род. Много важно беше да го отстраним.

— Ето писмото на господин Харди — каза Родин. — Утре то ще замине при човека, за когото е предназначено. — И зачете:

„Тулуза, 10 февруари.

Най-накрая намирам време да ви пиша, скъпи господине, и да ви обясня причината за ненадейното ми тръгване, което не ви е обезпокоило, но сигурно ви е учудило. Пиша ви още и за да ви помоля за една услуга. Ето каква е работата. Често съм ви говорил за Феликс дьо Бресак, мой приятел от детинство. Той е по-малък от мен, но ние винаги сме се обичали сърдечно и сме си доказали, че можем да разчитаме един на друг. Той ми е като брат. Знаете какво разбирам под това. Ето какво ми написа той преди няколко дни от Тулуза, където беше отишъл за известно време: «Ако ме обичаш, ела, защото си ми необходим. Тръгни веднага. Думите ти могат да ме насърчат да живея. Ако пристигнеш късно… то ми прости и си спомняй понякога за онзи, който докрай ще ти бъде най-верният приятел…».

Вие преценете колко се натъжих и разтревожих. Веднага потърсих коне. Управителят на фабриката ми, старецът, когото почитам и уважавам, бащата на генерал Симон, когато научи, че потеглям на юг, ме помоли да го взема със себе си. Трябваше да го оставя в Крез, за да проучи няколко новооткрити фабрики. Приех с удоволствие, защото щях да споделя тревогите си от писмото на Бресак. Пристигнах в Тулуза, където ми казаха, че е заминал преди един ден напълно отчаян като взел със себе си оръжие. След два дни успях да събера сведения за него и го открих в едно селце — никога не бях виждал такова отчаяние. Най-напред ме отхвърли, но когато мъката му достигна предела си, той се поуспокои и четвърт час по-късно ме прегърна, потънал в сълзи. Оръжието му беше заредено. Ако бях закъснял с един ден, може би с него щеше да е свършено. Не мога да ви кажа каква е причината за отчаянието му, защото не ми е известна. Той има нужда от лечение. Сега трябва да бъде успокоена наранената му душа — нещо, с което може да се нагърби само приятел, и аз храня надежда. Убедих го да тръгне и да пътува, това ще му помогне. Ще го заведа в Ница, тръгваме утре. Ако пожелае да продължим пътуването, ще го направим, защото работата ми не налага да бъда в Париж преди края на март. Ето за какво ви моля. Според семейни документи, останали от майка ми, се разбира, че е от мой интерес да бъда в Париж на 13 февруари на улица «Свети Франц» №3. Поинтересувах се и разбрах, че тази странна къща е била заключена преди сто и петдесет години по заповед на един от прадедите ми по майчина линия, и щяла да бъде отворена на 13 тоя месец в присъствието на останалите наследници, ако има такива. Понеже нямам възможност да се върна, писах на бащата на генерал Симон, в когото имам пълно доверие, да тръгне за Париж и да присъствува на отварянето на къщата не като мой пълномощник, а като свидетел и да ми съобщи в Ница какво е станало с последната воля на един от прадедите ми. Възможно е управителят на фабриката ми да не успее, ще ви бъда благодарен, ако попитате в дома ми в Плеси и ако не е пристигнал, да го заместите вие.

Мисля, че жертвата, която правя за моя приятел не е голяма, но дори и да е така, пак няма да съжалявам, защото престоят ми тук е необходим за този, когото имам като брат.

И така, моля ви да отидете при отварянето на тази къща. Имайте добрината да ми напишете в Ница как е приключила работата. Франсоа Харди.“

— Не е много важно дали бащата на генерал Симон ще присъствува, но все пак е по-добре ако утре го няма там — каза отец д’Егрини. — Харди е далеч, сега остава само младият индийски принц. Умно постъпиха, като оставиха господин Норвал да тръгне с даровете, които госпожица Кардовил изпраща на този принц. Докторът, който придружава Норвал и когото е избрал господин Баление, няма да предизвика никакво подозрение.

— Така е — каза Родин. — Писмото от вчера ни уверява в това.

— Значи няма какво да се боим и от принца — каза отец д’Егрини. — Всичко се развива добре.

— Гавриил отново поиска сутринта писмено разрешение от Ваше Преподобие, което прави от три дни, защото иска да разговаря с вас. Обиден е от строгото наказание, което му наложиха преди пет дни, да не напуска дома.

— Утре, когато го заведем на улица „Свети Франц“, ще го оставя да ми говори, тогава ще е подходящо… И така, нито един от потомците на този род, чието присъствие може да провали плановете ни, няма да бъде утре преди обед там. Само Гавриил. И най-накрая ще постигнем целта си.

В това време на вратата се почука два пъти и отец д’Егрини спря да говори. В стаята влезе стар слуга, облечен в черни дрехи и съобщи, че е пристигнал човек, който търси господин Родин по спешна работа.

— Името му?

— Не го каза, но съобщи, че го изпраща господин Жозюе, търговец от остров Ява.

Отец д’Егрини и Родин се спогледаха почти уплашени.

— Вижте какво иска — каза неспокойно д’Егрини, след което се обърна към слугата: — Кажи му да влезе.

Д’Егрини направи знак на Родин и се измъкна през една странична врата.

Малко след това Фарингея, някогашният ръководител на сектата на Удушвачите, се показа пред Родин, когото веднага позна, тъй като го бе виждал в двореца Кардовил. Родин настръхна, но не показа, че го е познал. Все така приведен над писалището си, той се преструваше, че не вижда Фарингея и бързо пишеше в една книга, разтворена пред него…

— Господине — обади се слугата, учуден от мълчанието на Родин. — Ето го човека.

Родин сгъна писъмцето, което надраска набързо, подаде го на слугата и нареди:

— Занеси това писмо на посочения адрес и ми донеси отговор.

Слугата се поклони и излезе. Тогава Родин, без да се изправи, впи малките си змийски очи във Фарингея и каза учтиво:

— Господине, с кого имам честта да говоря?

XII глава Двама братя на доброто дело

Фарингея, както вече казахме, бе роден в Индия, но бе пътувал много и беше посетил доста европейски кантори в различни части на Азия. Той говореше добре английски и френски, беше остроумен и просветен. Вместо да отговори на въпроса, той погледна проницателно Родин, който предчувствуваше, че пристигането на Фарингея има някаква пряка или косвена връзка със съдбата на Джалма и затова престорено хладнокръвно повтори:

— С кого имам честта, господине, да говоря?

— Не ме ли познавате? — пристъпи към него Фарингея.

— Струва ми се, че не съм имал честта — отговори студено Родин.

— Аз пък ви познах. Видях ви в двореца Кардовил в деня на корабокрушението.

— В двореца Кардовил? Възможно е. Наистина бях там след корабокрушението.

— Тогава ви повиках по име, вие попитахме какво искам, а аз ви отговорих: „Сега, братко, нищо, но друг път… много неща“. Сега времето дойде да ви ги поискам.

— Скъпи господине — продължи хладнокръвно Родин — преди да продължим този неясен разговор, искам да разбера с кого имам чест да разговарям. Вие влязохте тук под предлог, че ви е изпратил господин Жозюе Ван Даел, уважаван търговец в Батавия и…

— Познавате ли почерка на господин Жозюе?

— Много добре.

— Тогава погледнете… — Метисът извади от джобовете си (той бе облечен доста скромно и по европейски) дългото писмо, което бе взел от Махал, явският контрабандист, след като го бе удушил край пристанището на Батавия и поднесе пред очите на Родин този документ, като продължаваше да го стиска в ръката си.

— Писмото наистина е от господин Жозюе — каза Родин, като понечи да го вземе, но Фарингея бързо го пъхна пак в джоба. — Но позволете да ви кажа, скъпи господине, че доста странно изпълнявате поръченията си. Писмото е за мен, господин Жозюе ви го е поверил и вие трябваше…

— Това писмо не ми е дадено от господин Жозюе — Фарингея прекъсна Родин. — Предаде ми го един контрабандист от Ява. Жозюе беше настанил този човек на кораб, който заминаваше за Александрия и му бе предал това писмо да го предаде на пощата за Европа. Аз удуших контрабандиста, взех писмото, отпътувах и ето ме сега пред вас.

Удушвачът произнесе думите си гордо. Очите му не трепнаха от проницателния поглед на Родин, който остана безстрастен и каза:

— Хм! Така ли душат хора в Ява?

— Не само там, а и другаде — отвърна с мрачна усмивка Фарингея.

— Не ви вярвам, но намирам, че сте искрен. Как се казвате?

— Фарингея.

— Е добре, господин Фарингея, какво искате? Извършили сте престъпление и сте откраднали писмо, предназначено за мен, а сега се двоумите дали да ми го предадете.

— Не искам да ви го дам, защото го прочетох. То може да ми послужи.

— Прочели сте го? — каза Родин видимо смутен. — След като по такъв начин сте взели чуждото писмо, човек едва ли може да очаква от вас уважение към онова, което не е ваше. И какво научихте от писмото на господин Жозюе?

— Научих, братко, че и вие, като мен, сте син на доброто дело.

— За какво добро дело говорите? — зачуди се Родин.

— В писмото си Жозюе казва: „Послушание и сърдечност, търпение, хитрост и смелост, единство помежду ни, чието отечество е целият свят, семейство — братята от Обществото и Рим за цар“.

— Възможно е да ми е писал това, но какво заключение правите вие от тези думи?

— И нашето дело, подобно на вашето, братко, има за отечество целия свят. И то като вас има за семейство членовете си, а за царица Бохвания.

— Не познавам тази светица — каза тихо Родин.

— Тя за нас е Рим — отговори удушвачът и продължи. — Жозюе ви пише за онези участници в доброто ви дело, които са пръснати по целия свят, както нашите работят в различните земи.

— А какви са тези синове на Бохвания, господине?

— Хора решителни, смели, търпеливи, хитри, упорити, които жертват отечество, баща, майка, брат и сестра, за да възтържествува доброто дело и които считат за неприятели онези, които не са с тях.

— Струва ми се, че има нещо добро в постоянния и изключително религиозен дух на това дело — каза Родин скромно и притворно. — Само че трябва да знаем намеренията и целта.

— И ние като вас, братко, създаваме трупове.

— Трупове! — извика Родин.

— В писмото си — продължи Фарингея — Жозюе ви пише: „Най-голямата слава на нашето Общество е в това, че превръща човека в труп“10. И ние правим същото. Смъртта на хората е приятна за Бохвания.

— Но, господине — възкликна Родин — Жозюе говори за душата, за волята, за разума, които дисциплината унищожава!

— Наистина, вие унищожавате душата, а ние убиваме тялото. Подайте ръка, братко! И вие като нас сте ловци на хора.

— Повтарям ви, господине, че става дума за волята и за разума — натърти Родин.

— А какво са телата без душа и разум, ако не трупове? Съгласете се, братко, че мъртвите, които ние удушваме, не са по-бездушни от онези, които унищожава вашата дисциплина. Подайте ръка, Рим и Бохвания са сестри.

Колкото и Родин да се държеше спокойно, той наблюдаваше с ужас Фарингея, у когото бе писмото на Жозюе, в което сигурно ставаше дума за Джалма. Родин наистина мислеше, че е направил възможното младият индиец да не попадне на следващия ден в Париж, но като не знаеше връзките, които може да са имали помежду си принцът и Фарингея, той считаше метиса за много опасен човек. Но колкото и да бе неспокоен, това не му пролича. Той продължи:

— Няма съмнение, че приликата между Рим и Бохвания е доста приятна, но не разбирам какво искате да кажете с това?

— Искам да ви кажа, братко, какъв съм и какво мога да правя. И да ви убедя, че е по-добре да бъда ваш приятел, отколкото враг.

— Вие, господине — подигравателно каза Родин — сте от някоя индийска секта, която убива хора и искате с алегории да ме накарате да мисля за съдбата на човека, от когото сте откраднали писмото. Но аз ще отбележа смирено, че тук никой не може никого да удуши и че ако ви скимне да превърнете някого в труп от любов към вашето божество Бохвания, то ще ви отсекат главата от любов към друго божество, което се нарича правосъдие!

— А какво ще ми направят, ако реша да отровя някого?

— Нямам излишно време, господин Фарингея, да ви преподавам углавно право. Но ще ви кажа да не се поддавате на изкушението да удушите или отровите някого. И накрая, ще ми дадете ли писмото на господин Жозюе или не?

— Писмото, което се отнася до принц Джалма ли? — попита метисът.

— Не зная съдържанието на писмото — остана спокоен Родин — и не мога да ви отговоря. Настоявам да ми го дадете или да напуснете.

— След малко, братко, ще ме молите да остана. Преди малко ви споменах за отравяне, защото бяхте изпратили в двореца Кардовил един лекар, който да отрови принц Джалма. От писмата на Жозюе добре знам, че имате интерес утре принцът да не бъде тук. Сега разбирате ли ме?

— Нямам какво да ви отговоря.

Двукратно почукване на вратата прекъсна разговора.

— Занесох писмото — докладва слугата, като влезе и се поклони. — Ето и отговора.

Родин кимна извинително на Фарингея, прочете писмото, написа няколко думи под отговора, който получи, подаде го на слугата и му нареди да бъде изпратено на същия човек.

— Мога ли да продължа? — попита Фарингея, след като слугата напусна стаята. Родин се съгласи. — Преди няколко дни, когато принцът, макар и ранен, се готвеше по мой съвет да тръгне за Париж, пристигна една карета с дарове за Джалма, изпратени от непознат приятел. Освен пратеника на този приятел, в каретата беше и един доктор, когото сте изпратили да лекува Джалма и да го придружи до Париж. Джалма тръгна вчера. Докторът каза, че раната на принца ще се възпали, ако той не лежи през целия път и така се отърва от пратеника, който се върна сам. Докторът се опита да премахне и мен, но Джалма не се съгласи и тръгнахме заедно — докторът, принцът и аз. Снощи преполовихме пътя и докторът каза да пренощуваме в гостилницата и че ще стигнем в Париж за тази вечер, тъй като принцът бе казал, че на 12 февруари вечерта трябва да е в Париж. От писмото на Жозюе аз знаех колко важно е за вас Джалма да не е тук на 13 февруари. Усъмних се и попитах доктора дали ви познава, който ми отговори със заекване и това засили съмнението ми. В гостилницата, докато докторът бе при Джалма, аз влязох в стаята му и разгледах една кутия, пълна с шишенца, които той бе донесъл със себе си. В едното имаше опиум… И се сетих…

— Какво се сетихте, господине?

— Преди да тръгнем, когато казваше, че из пътя раната на Джалма може да се влоши, докторът каза: „Добре е да вземете утре по път едно успокоително питие, което ще приготвя. Ще го приготвя вечерта, за да е готово за утре в колата“. Сиреч днес принцът щеше да изпие питието надвечер и бързо щеше да заспи дълбок сън. Докторът щеше да се обезпокои и да нареди да спрем да прекараме нощта в някоя гостилница и така принцът щеше да се успи. Такъв беше планът ви. Поисках да се възползувам и успях.

— Всичко, което говорите, господине, — каза Родин, който гризеше ноктите си — ми звучи на еврейски.

— Сигурно, защото не говоря добре езика ви. Но ми отговорете, знаете ли какво означава аррай моу?

— Не.

— Жалко. Това е прекрасно растение от остров Ява, където виреят много отровни растения.

— Какво ме интересува! — отвърна рязко Родин, който едва успяваше да прикрие притеснението си.

— Интересува ви и то много. Ние, синовете на Бохвания, никога не проливаме кръв — продължи Фарингея. — Преди да метнем примката около врата на нашите жертви, ги чакаме да заспят. Когато не са заспали, приспиваме ги, колкото е необходимо — много сме изкусни в работата си. Нито змията е по-хитра, нито лъвът по-смел от нас. Аррай-моу е много ситен прах. Ако малко смръкне заспалия, или ако му се сложи в лулата, докато е буден, жертвата може да се приспи и никой да не я събуди. Ако се страхуваш да не я приспиш завинаги, даваш й да смръкне няколко пъти, докато спи и сънят й трае толкова, колкото може да изтърпи човек без храна и вода. Някъде около тридесет-четиридесет часа. Вижте колко груб е опиумът в сравнение с това божествено биле… Бях донесъл малко от него, но не бях забравил и противоотровата.

— Така ли? И противоотрова ли има? — пророни Родин.

— Разбира се! Както има и хора, които са противоположност на онова, което сме ние, братко на доброто дело… Жителите на Ява наричат сока от този корен тубоа. Той разпръсва упойването от аррай-моу, както слънцето облаците. Снощи, уверен в плановете на вашия пратеник, го изчаках да заспи и му дадох да вдъхне такава доза, че и сега сигурно продължава да спи…

— Нещастнико! — извика Родин уплашено, защото това бе голям удар върху плановете му. — Може да отровите доктора!

— Както и той щеше да отрови Джалма. Ние тръгнахме сутринта, а вашия доктор оставихме заспал в гостилницата. В каретата Джалма пушеше като истински индиец. Аз размесих в тютюна му малко от праха и това го упои. Новата доза, която смръкна от лулата си, го приспа и сега се намира в гостилницата, в която се настанихме. Сега, братко, от мен зависи дали да оставя Джалма да спи до утре вечер или веднага да се събуди. Ако изпълните желанието ми, той утре няма да е на улица „Свети Франц“ №3. — Като изрече това, Фарингея извади от джоба си медальона на Джалма, показа го на Родин и каза: — Както виждате, говоря истината. Докато спеше, взех медальона — единственото, което показва къде трябва да бъде утре. И така, завършвам с онова, което започнах: дойдох да ви искам нещо голямо.

От известно време Родин, който имаше навик да гризе ноктите си, когато го мъчи скрита ярост, вършеше това, докато звънецът в стаята иззвъня три пъти по специален начин. Родин се престори, че не го чува и изведнъж в малките му змийски очи светна радост. Той взе едно перо от писалището, дълго време мачка брадата си, преструвайки се, че мисли върху онова, което му каза Фарингея. Най-накрая хвърли обратно перото и се обърна към метиса с дълбоко презрение:

— Какво си мислите, господине! Да не би да искате хората да се подиграват с вашите истории? Идвате в един дом и започвате да се хвалите, че сте откраднали писма, един сте удушил, а друг упоил с отровни билки. Това е сън, господине! Изслушах ви до края, за да видя докъде ще стигнете. Само чудовищен престъпник може да се хвали с такива дела. Но аз вярвам, че те са само във вашето въображение.

Родин изрече тези думи разпалено. После се изправи и бавно приближи до камината. В началото Фарингея го гледаше мълчаливо, но след миг започна мрачно и злокобно.

— Внимавай, братко… Не ме карай да доказвам, че говоря истината.

— Оставете, господине! Трябва да идвате от онзи свят, за да мислите, че така лесно можете да излъжете един французин с измишльотини. Може би наистина сте смел като лъв, но да сте хитър като змия, едва ли. Имаме писмо от господин Жозюе, което можело да ми навреди. Принц Джалма бил приспан, това служело на моите планове и само вие сте могли да го свестите. Най-накрая казвате, че можете да попречите на интересите ми и не се замисляте, че на мен ми трябва да спечеля само двадесет и четири часа. Пристигате от Индия в Париж, чужденец сте и никой не ви познава. Мислите, че съм престъпник като вас, защото ме наричате брат и не допускате, че сте в ръцете ми, че улицата е пуста, че тази къща е отдалечена, че веднага мога да повикам хора, които да ви завържат, нищо, че сте удушвач. И то само ако подръпна този звънец — добави Родин и хвана шнура в ръката си, но продължи с хитра усмивка, като видя уплахата и изненадата на Фарингея. — Не се страхувайте! Ако исках да постъпя така, щях ли да ви го кажа? Ако ви завържат и ви държат затворен двадесет и четири часа, с какво ще ми навредите? Няма ли да ми бъде лесно да взема тогава писмото на Жозюе и медальона на Джалма. А той, както е упоен до утре вечер, няма да ме безпокои? Заплахите ви са несъстоятелни, защото се основават върху лъжа. Защото Джалма не е тук и не във вашите ръце. Излизайте оттук и друг път, когато искате да лъжете, потърсете друг човек.

Фарингея не помръдна — всичко, което чу, му се стори вероятно и възможно: Родин можеше да го залови, да вземе писмото и медальона, да го затвори и да не събуди Джалма. И все пак му казваше да си върви. Метисът се замисли какви са причините за такова поведение и реши, че Родин, при всичките доказателства, които му даде, още не вярваше. Родин играеше тази игра смело и хитро и макар да се показваше ядосан, със свито сърце поглеждаше крадешком към удушвача. Фарингея, убеден, че е разкрил причината за поведението на Родин, продължи:

— Ще изляза, но да ви кажа още една дума. Мислите, че ви лъжа.

— Уверен съм, че ми разказвахте басни. Изгубих много време да ви изслушам, оставете останалите. Късно е вече, бъдете добър да ме оставите сам.

— Както разбирам, вие сте човек, от когото не трябва нищо да се крие — каза Фарингея. — Сега мога да разчитам само на милостта и презрението на Джалма. Като познавам характера му, как да му кажа „Дайте ми много пари, защото можех да ви предам, но не го направих“. Двадесет пъти съм могъл да го убия, но още не е настъпил неговият час. А за да го дочакам, както да дочакам и други зловещи часове, ми трябват пари, много пари… Само вие можете да ми ги дадете, да ми платите за Джалма, защото само вие имате полза от това. Не искате да ме слушате, защото мислите, че лъжа? Ето, тук записах името на гостилницата. Изпратете някого да провери дали е истина това, което казвам. Но наградата за моето предателство ще бъде много голяма. Казах ви, ще искам много пари — той показа на Родин записания адрес. Родин, който следеше всяко негово движение, се престори на дълбоко замислен, и нищо не отвърна. — Ето, вземете адреса и проверете дали ви лъжа.

— Наистина, господине! — Родин хвърли бърз поглед към адреса и го прочете, след което блъсна ръката му. — Нахалството ви ме изненадва. Повтарям ви, че не искам да имам нищо общо с вас. За последен път ви казвам да напуснете. Не знам какъв е този принц Джалма. Казвате, че можете да ми навредите. Не се притеснявайте, навредете ми, но, за Бога, излезте оттук.

Като каза това, Родин иззвъня силно. Фарингея отстъпи. Появи се възрастен слуга с добродушно и кротко лице.

— Лапер, светете на господина — Родин посочи Фарингея. Удушвачът, уплашен от това спокойствие, се смути. — Какво чакате още, господине, искам да остана сам.

— Добре — отговори Фарингея, докато излизаше бавно заднишком. — Отхвърляте услугите ми, но внимавайте, защото утре ще бъде много късно.

Родин се поклони. Удушвачът излезе. Вратата се затвори зад него. Миг след това д’Егрини се показа на прага на близката стая. Беше пребледнял и смутен.

— Какво направихте! — каза той на Родин. — Чух всичко. За нещастие, сигурен съм, че той говореше истината. Индиецът е в неговите ръце, сега ще отиде при него…

— Не вярвам — отвърна смирено Родин, поклони се и пак придоби мрачен и покорен израз.

— Кой ще го спре да отиде при принца?

— Чуйте ме. Когато злодеят влезе тук, аз го познах и преди да започнем разговор, написах на Морок няколко реда, който беше на долния етаж, заедно с Голиат. Чакаха удобен момент да се появят пред Ваше Преподобие. По-късно, по време на разговора, когато ми донесоха отговора на Морок, който чакаше заповедите ми, му дадох нови наставления според променилите се обстоятелства.

— Каква полза от това, когато той напусна къщата!

— Ваше Преподобие, той излезе, но след като ми показа адреса, където е индиецът. Дори и да не бе го направил, щеше да попадне в ръцете на Морок и Голиат, които го чакаха на улицата, на две крачки от вратата. Но тогава пък нямаше да знаем къде е Джалма.

— Отново насилие! — каза недоволно д’Егрини.

— И на мен ми е мъчно, много мъчно… — отвърна Родин — но беше необходимо да се движим по приетата схема. Този човек трябва да бъде задържан за двадесет и четири часа.

— А после? Ако се оплаче?

— Разбойник като него няма да посмее да се оплаче. Освен това, той излезе свободно оттук. Когато го хванат, Морок и Голиат ще му завържат очите. Къщата има врата към улица „Vieille des-Ursius“. По това време по нея не минава никой. Ще го свалят в една изба на новата сграда и утре през нощта, в същия час, ще го пуснат отново със завързани очи. Колкото до индиеца, знам къде да го търсим, но трябва да изпратим при него някой верен човек. А ако дойде на себе си, има едно просто и безопасно средство да го задържим утре през целия ден далеч от улица „Свети Франц“.

Слугата с кроткото лице, който беше въвел и отвел Фарингея, почука тихо на вратата и влезе вътре. Той носеше в ръката си торба от еленова кожа, която подаде на Родин и му каза:

— Това донесе господин Морок, който влезе през улица „Vieille“.

Слугата излезе. Родин отвори торбата, показа на отец д’Егрини медальона и писмото на Жозюе и каза:

— Морок излезе способен и пъргав.

— Избегнахме още една опасност — въздъхна маркизът — но не е добре, че прибягваме до подобни средства.

— Сам си е виновен, че ни накара да ги използваме. Сега веднага трябва да изпратя някого при индиеца в гостилницата.

— Утре сутринта в седем часа ще заведете Гавриил на улица „Свети Франц“. Там ще разговарям с него. Най-сетне — добави д’Егрини — след много борби, страхове и трудности, само няколко часа ни делят от деня, който чакаме толкова дълго.