Скитникът евреин

I глава Скитникът

Беше нощ.

Луната грееше. Звездите трепкаха сред спокойното тъжно небе. Духаше остър северен вятър. Пристъпите му бяха силни, сухи и студени. Той сменяше посоките си, виеше и се завърташе в бързи вихрушки. Пискливите му шеметни набези разклащаха височините на Монмартър.

На най-високия връх на този хълм се бе изправил един мъж. Голямата му сянка падаше върху каменистата земя, осветена от луната. Този пътник гледаше към Париж, който се простираше пред краката му. Париж, чиито кули, сводове и камбанарии се отразяваха в чистия небосклон, а от центъра на този каменен океан се издигаше светла пара, която чезнеше в звездното небе… Проблясваха хилядите светлинки на вечерта — време за удоволствия във веселата, светла и шумна столица.

— Не — казваше си пътникът. — Това няма да стане. Бог не ще поиска това да стане. Онези два пъти стигат. Преди пет века отмъстителната Божия десница ме тласна от вътрешността на Азия до тук. Едва успях да стъпя на тази земя и оставих след себе си повече скръб, отчаяние, опустошения и мъртъвци, отколкото войските на хиляди завоеватели. Тогава влязох в града и от него остана само една двадесета част.

Преди два века същата безмилостна ръка, която ме води по целия свят, ме отпрати дотук. И тогава страшният бич, с който Бог сподиря стъпките ми, опустоши града и удари най-напред братята ми, които и без това бяха изнемощели от труд и беднотия.

Моите братя, братята на йерусалимския занаятчия, когото Бог прокле и в негово лице прокълна целия род на работниците — винаги страдащ, беден и робски, който като мен върви, върви без да спре, без почивка, без възнаграждение, без надежда и ще върви докато мъже и жени, деца и старци не умрат под желязното, убийствено иго, което други наследяват по реда си и пренасят от поколение на поколение върху покорните си, смазани плещи. И ето че за трети път през тези пет века идвам на един от хълмовете, обградили този град. Може би и сега нося със себе си страх, отчаяние и смърт. И този град, упоен от глъчката на нощните си пиршества, не знае — да, не знае, че аз съм пред вратите му.

Ала не, не, моето пристигане няма да бъде ново бедствие. По неведомите си пътища Бог ме доведе дотук през цяла Франция, като ми внушаваше да отбягвам и най-малкото селце и погребалният звън не ознаменува преминаването ми. Освен това и призракът ме напусна, онзи блед, зелен призрак с хлътнали, кървясали очи. Докато газех френската земя, влажната му студена ръка пусна моята и той се изгуби…

Но чувствувам, че смъртта все още витае около мен. Острите дихания на този зловещ вятър не престават и ме обграждат с вихрушката на своята отрова, сякаш сеят болест.

Няма съмнение, че Божият гняв се укротява. Моето идване тук може би е само една заплаха, с която Бог иска да срещне онези, които трябва да сплаши. Така е, защото обратното означава, че той иска да нанесе още по-ужасен удар, разпръсквайки страх и смърт най-напред в сърцето на страната, в центъра на този многолюден град. О, не, не, Бог ще се смили! Не, той няма да ме осъди на това ново наказание.

Уви, в този град моите братя са по-многобройни и по-окаяни от където и да било… И аз трябва да им донеса смърт!

Не, Бог ще се смили, защото най-сетне седемте потомци на сестра ми се събраха тук. И аз трябва да им донеса смърт…

Смърт, вместо помощта, от която се нуждаят…

Защото тази жена, която се скита като мен от единия край на света до другия, след като разкъса още веднъж примките на техните врагове, продължи вечния си ход. Напразно тя предчувствуваше, че големи нещастия отново заплашват онези, които аз обичам, заради кръвната ми връзка с тях. Невидимата ръка, която ме води, гони пред мен жената скитница. Както винаги тласкана от силна вихрушка, в мига, когато трябваше да се отдели от роднините ми, тя напразно молеше:

— Господи, остави ме поне да довърша делото си!

— Върви!

— Остави ме само няколко дни, само няколко дни…

— Върви!

— Онези, които закрилям, се намират на ръба на пропастта!

— Върви! Върви!

И скитницата звезда отново пое по вечния си път, а гласът й прекоси от край до край пространството и ме повика на помощ на роднините ми.

Когато гласът й достигна до мен, аз почувствувах, че потомците на сестра ми са изложени на още по-големи опасности и че те ще се увеличават все повече.

О, Господи, кажи ми, кажи ще се спасят ли потомците на моята сестра от злата съдба, която от толкова векове тегне над рода ми? Ще ми простиш ли в тяхно лице? Или пак ще ме накажеш чрез тях?

Моля те, внуши им да послушат последната воля на своя предтеча! Помогни на милостивите им сърца да се обединят в една обща сила, в един благороден ум, в едно огромно богатство! Тогава те ще се стараят за бъдещото щастие на човечеството. Тогава може би те ще откупят моята вечна мъка!

Тогава думите на Човекът-Бог „Обичайте се помежду си“, ще бъдат тяхна единствена цел и тяхно единствено средство. С помощта на тези божествено всесилни думи те ще се борят и ще победят лъжливите свещеници, които потъпкаха заповедите на Човека-Бог за любов, мир и надежда и изповядват учения, от които диша омразата, насилието и отчаянието.

Тези лъжесвещеници, подкупени от силните и властните на деня, които винаги са техни съучастници, вместо да поискат малко щастие и за моите страдащи от векове братя, се осмеляват да казват в твое име, о, Боже, че бедният е осъден на вечни мъки на този свят и че желанието и надеждата им за по-лек живот на тази земя е престъпление пред твоите очи. Те твърдят, че твоята воля е малцина да добруват, а почти цялото останало човечество да влачи ярема на теглото. Това е богохулство! Тези човекоубийствени думи не са достойни за божествената ти воля.

Смили се, Боже мой, и ме послушай. Спаси от ръцете на враговете потомците на сестра ми, всичките — от простия работник до царския син. Не оставяй да загине началото на едно силно и плодовито сближение, което благодарение на теб, ще остане в летописите на човешкото щастие. Позволи ми, Боже, да ги събера, защото ги разделят, позволи ми да ги защитя, защото ги нападат, позволи ми да вдъхна надежда на онези, които са отчаяни, да повдигна онези, които са залитнали, да подкрепя онези, които постоянствуват в доброто.

И тяхната борба, преданост, добродетел и болки може би ще изкупят моя грях заради мен, когото нещастието — да, само нещастието бе ме направило несправедлив и зъл.

Господи, тъй като твоята всемогъща ръка ме доведе дотук с неизвестна за мен цел, най-сетне укроти гнева си. Нека отсега нататък стана оръдие на твоето отмъщение! Стига толкова скръб на тази земя! Вече две хиляди години твои създания умират по моите стъпки.

Светът намаля с една десета, скръбен покров обгърна цялото земно кълбо. От Азия до Ледовития океан аз вървях и вредом носех смърт. Не чуваш ли, Господи, протяжният плач, който се вдига от земята и достига небето? Смили се над всички и над мен. Дай ми един ден, само един ден, в който да събера потомците на сестра си, и те са спасени…

Пътникът каза тези думи, падна на колене и издигна умолително ръце към небето.

Изведнъж вятърът задуха още по-силно, зловещият му писък се превърна в буря. Скитникът затрепера и извика с уплашен глас:

— Господи, смъртоносният вятър яростно фучи. Струва ми се, че този вихър ме повдига. Боже, значи ти не искаш да чуеш молитвата ми! Ето го и призракът… Призракът пак е тук и зеленикавото му лице помръдва в конвулсивни тръпки, а червените му очи се въртят в орбитите си! Махни се! Махни се! Но ръката му… О, неговата студена ръка отново хвана моята… Милост, Боже!

— Върви!

— О, Боже, пак ли трябва да донеса страшния бич в този град! Моите нещастни братя ще погинат първи… Милост!

— Върви!

— А с тях и потомците на сестра ми… Милост! Милост!

— Върви!

— О, Боже, имай милост! Не мога повече да се държа на краката си. Призракът ме влече по надолнището на този хълм. Вървежът ми е бърз като смъртоносния вятър, който духа след мен. Вече виждам стените на града… О, милост, Господи, милост за потомците на сестра ми! Пощади ги! Направи така, че да не ги погубя и те да възтържествуват над враговете си!

— Върви! Върви!

— Земята се носи под краката ми. Вече съм пред вратите на града, но все още има време, Господи! Имай милост над този заспал град. Нека не се събужда ненадейно от викове на страх, отчаяние и смърт! Господи, вече стъпвам върху прага на вратата! Значи ти искаш това. Значи край! Париж, бичът е в сърцето ти. О, ти си прокълнат, прокълнат завинаги!

— Върви! Върви! Върви!27

II глава Закуската

На другия ден след пристигането на зловещия скитник, който слезе от височините на Монмартър в Париж, в двореца Сен-Дизие имаше голямо движение. Макар да беше едва обед княгинята, която имаше обичай да се кичи с какво ли не, този път беше без всякакви украшения, въпреки че бе облечена по-прецизно от когато и да било. Русата й коса не беше разпусната, а прибрана от двете страни в бухнали плитки, които много отиваха на румените й страни. Шапката й бе украсена с нови червени панделки. Ако някой видеше госпожа Сен-Дизие стройна като топола, в сивата си раирана рокля, лесно щеше да се досети, че госпожа Гривоа е положила огромни старания върху тлъстия кръст на господарката си с помощта и усилията на доста прислужнички.

Скоро ще съобщим и основателната причина за тази изумителна промяна.

Придружена от икономката си госпожа Гривоа, княгинята даваше последни наставления за приготовленията, които се извършваха в един голям салон. В средата му се намираше голяма заоблена маса, покрита с кадифе, около нея бяха подредени столове, между които челно място заемаше едно позлатено кресло. В единия ъгъл на салона, близо до камината, в която гореше буен огън, имаше отрупана с какви ли не от вкусни по-вкусни закуски помощна масичка. Върху сребърни чинии бяха поставени във вид на пирамида питки с мляко от крап, пържени в моруново масло, пасирана скумрия и гъби, защото бяха велики пости. В сребърни блюда се нагряваха върху спирт пасирани раци с каймак. Покрай деликатесите имаше и обикновени неща, като сладко от ягоди и портокали. В големи, блестящи кристални бутилки преливаха цветовете си вина от сортовете Бордо, Мадера и Аликант.

Апетитната трапеза имаше апостолски и римски характер, защото от тесто бяха изработени красиви малки прасковени горички, които представляваха Голгота, владишки корони и жезъл от пандишпан. Можеше да се види и кардиналска шапка от вишнев сладкиш, украсена с панделки от плодова захар. Най-забележителния от тези религиозни сладкиши, с който госпожа Сен-Дизие особено се гордееше, беше едно изключително красиво разпятие от ароматното цвете аглика с трънен венец от карамелизирана захар.28

Тези странни закуски можеха да събудят справедливото негодувание дори на не чак дотам набожните хора. Но има вярващи като госпожа Сен-Дизие, които сякаш целят с глупавото си преклонение пред религията да направят смешни и най-достойните за почит неща.

След като огледа доволно приготвената трапеза, госпожа Сен-Дизие посочи на госпожа Гривоа позлатеното кресло, което явно беше определено за председателя на предстоящото събрание, и й каза:

— Застлаха ли под масата кожената постелка, за да си сложи краката Негово Високопреосвещенство, защото той винаги се оплаква, че му е студено?

— Да, госпожо — отговори госпожа Гривоа, поглеждайки под масата. — Постелката е сложена.

— Нареди да приготвят в един съд гореща вода, за да може Негово Високопреосвещенство да си сложи краката вътре, ако въпреки това му е студено.

— Добре, госпожо.

— Сложете още дърва в огъня.

— Госпожо, тук е истинска жега. Освен това, ако на Негово Високопреосвещенство винаги му е студено, на преосвещения Халфагенски владика винаги му е горещо и той е облян в пот.

Княгинята сви рамене и каза на госпожа Гривоа:

— Негово Високопреосвещенство кардинал дьо Малипиери не стой ли по-високо от преосвещения Халфагенски владика?

— Да, госпожо.

— Тогава, според йерархията, Негово преосвещенство ще търпи горещината, а Негово Високопреосвещенство няма да търпи студа. Затова правете каквото ви казвам и сложете дърва в огъня. Освен това Негово Високопреосвещенство е италианец, а Негово преосвещенство е от северна Белгия, така че явно са свикнали на различни температури.

— Както желаете, госпожо — отговори госпожа Гривоа и сложи две големи цепеници в огъня, — но от тази жега Негово преосвещенство владиката може и да се задуши.

— Боже мой, и аз чувствувам, че е горещо, но нали нашата свята вяра препоръчва саможертвата и жертвоприношението — каза княгинята с трогателна преданост.

Сега вече можем да съобщим причината за скромното донякъде облекло на княгиня Сен-Дизие. Тя искаше да посрещне прилично двамата владици, които заедно с отец д’Егрини и други църковни сановници вече се бяха събирали в дома й.

Една младоженка, устройваща първия си бал, един малолетен, празнуващ своето пълнолетие, една просветена жена, която чете за пръв път неиздаденото си съчинение, не биха били толкова весели, засмени и услужливи пред гостите си, колкото беше княгиня Сен-Дизие пред своите владици.

Пред нея се повдигаха и разискваха твърде важни въпроси. Видните личности се интересуваха от мнението й за някои практически разпоредби относно влиянието на женските калугерски общества. Всичко това много радваше княгинята, защото по този начин Техни високопреосвещенства и Техни преосвещенства благославяха желанието й да се счита почти за свята майка на църквата.

Ето защо тя се стараеше с всички хитрини и други всевъзможни средства на угоди на владиците-чужденци. От друга страна няма нищо по-логично от преобразяването на тази безсърдечна жена, която искрено и страстно обичаше интригите и властта. С течение на годините тази страст премина по естествен път от любовната към политическата и от политическата към религиозната интрига.

В момента, когато госпожа Сен-Дизие довършваше прегледа на приготовленията си, в двора на двореца се чу тропот на карета и й съобщиха, че лицата, които очаква, пристигат. Разбира се тези лица бяха много високопоставени сановници, защото противно на всичките си навици, тя излезе да ги посрещне пред вратата на първия салон.

И наистина, гостите бяха кардинал Малинпиери, на когото винаги му беше студено, и белгийският владика от Халфаген, на когото винаги му беше горещо. С тях пристигна и отец д’Егрини.

Римският кардинал беше висок и по-скоро едър човек с горделив израз и жълтеникава, надута физиономия. Бе силно разноглед, а под очите му имаше дълбоки, черни кръгове.

Белгийският владика беше дребен, пълен, с голямо шкембе, с жълтеникав остроумен поглед и тлъсти, меки, пухкави ръчички.

Скоро компанията се събра в големия салон и кардиналът веднага се настани край камината, а владиката започна да се поти и да хвърля поглед към изстудения шоколад и кафето, които щяха да му помогнат да преживее жегата на тази изкуствена горещина.

Отец д’Егрини се приближи до княгинята и й пошушна.

— Ще имате ли добрината да се разпоредите да въведат тук абат Гавриил Ренепон, който ще дойде след малко?

— Тук ли е младият свещеник? — безкрайно се изненада княгинята.

— Да, от завчера. Чрез неговите началници го повикахме да дойде в Париж. Всичко ще разберете. А госпожа Гривоа ще въведе отец Родин както миналия път през малката вратичка на тайното стълбище.

— И той ли ще дойде днес?

— Ще дойде и ще ни съобщи много важни неща. Той пожела да съберем на разговор Негово Високопреосвещенство кардиналът и Негово преосвещенство владиката, защото генералът им е разказал всичко в Рим, като на хора от Обществото.

Княгинята позвъни със звънчето, издаде заповедите си, върна се при кардинала и много учтиво му каза.

— Постоплихте ли се Ваше Високопреосвещенство? Искате ли да си сложите краката в съд с гореща вода? Ваше Високопреосвещенство, желае ли да подсилим огъня?

При тези думи белгийският владика, който бършеше изпотеното си чело, отчаяно въздъхна.

— Крайно ще съм ви благодарен, госпожо — отговори кардиналът на много добър френски, но с италиански акцент, — много ме задължавате с вашата добрина.

— Не искате ли да си вземете нещо, Ваше преосвещенство? — попита княгинята владиката и му посочи масата със сладкишите.

— Ако позволите, госпожо, ще пийна малко студено кафе — и владиката благоразумно заобиколи, за да отиде при закуските без да мине покрай камината.

— А Ваше Високопреосвещенство, няма ли да си вземе от сладкишите? Съвсем топли са, — предложи княгинята на кардинала.

— Опитвал съм ги вече, госпожо — каза кардиналът лакомо, — много са хубави, ще си взема.

— От кое вино да ви налея, Ваше Високопреосвещенство? — попита любезно княгинята.

— „Бордо“, ако обичате, госпожо.

И тъй като отец д’Егрини се опита да налее от виното и да го подаде на кардинала, княгинята му оспори това удоволствие.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство ще одобри, че не сметнах за нужно днес да поканя Негово преосвещенство Могадорския владика, както и Негово преосвещенство Нантерския архиепископ и нашата света майка Перпетуа, настоятелката на манастира „Света Богородица“ — каза д’Егрини на кардинала, докато Негово Високопреосвещенство опитваше от питките с миди, — защото разговорът, който ще имаме с Негово преподобие отец Родин и с абат Гавриил е съвсем частен и таен.

— Ваше преподобие е постъпил много добре — каза кардиналът, — защото въпреки че въпросът на Ренепон и последствията от решаването му да интересуват цялата апостолска и римска църква, има някои неща, които трябва да се държат в тайна.

— Затова и аз ще се възползувам от случая още веднъж да благодаря на Ваше Високопреосвещенство, че благоволихте да направите изключение с една съвсем незначителна и много смирена слугиня на Църквата — каза княгинята и се поклони ниско на кардинала.

— Това е справедливо и е наш дълг, госпожо — отговори кардиналът и остави празната чиния. — Ние знаем колко много ви дължи Църквата за спасителния начин, по който ръководите религиозните дела, на които сте покровителка.

— Колкото до това, Ваше Високопреосвещенство, можете да бъдете сигурен, че аз отказвам каквато и да било помощ на всеки бедняк, който не ми покаже документ от изповедника си.

— Това е единственият начин, — каза кардиналът, и поднесе към устата си една вкусна опашка от рак, — да се придаде смисъл на милостинята. Изобщо не искам да зная, че безбожниците гладуват, докато въпросът с набожните стои другояче. — Сетне кардиналът бързо погълна рака и продължи: — Освен това ние знаем колко ревностно и безмилостно преследвате нечестивите и непокорните на нашия Свети Отец.

— Ваше Високопреосвещенство трябва да бъде уверен, че по сърце, по душа и по убеждение съм римлянка и не правя никаква разлика между гал и турчин — отговори решително княгинята.

— Права сте, госпожо — намеси се белгийският владика, — дори ще кажа нещо повече: Църквата трябва да се отнася с по-голяма омраза към един гал, отколкото към един поганец и в това аз съм напълно солидарен с Людовик XIV. Помолили го за милост към един негов придворен. „Никога, казал великият крал, той е янсенист.“ „Но, Ваше Величество, той е безбожник.“ — „Това е друга работа, да бъде помилван“, — отговорил кралят.

Тази малка шега на владиката предизвика бурен смях. След това отец д’Егрини се обърна към кардинала и започна сериозно:

— За беда, Ваше Високопреосвещенство, ако не бяхме бдели зорко, низшето духовенство щеше да се зарази с галиканизъм и размирничество против онова, което те наричат деспотизъм на Владиците.

— За да се избегне това — поде тежко кардиналът, — владиците трябва да бъдат по-строги и винаги да помнят, че първо са римляни, а после французи, защото във Франция те представляват Рим, Светия Отец и интересите на Църквата, както един посланик представлява в чужбина държавата си, своя господар и интересите на народа си.

— Така е — каза отец д’Егрини, — затова и ние се надяваме, че благодарение на силния тласък, който даде Ваше Високопреосвещенство на Владиците, ще успеем да вземем в свои ръце свободата на преподаването. Тогава, вместо млади французи, заразени с философия и глупав патриотизъм, ще имаме много добри, много послушни и много покорни римокатолици, които по този начин ще станат смирени поданици на нашия Свети Отец.

— По този начин в определен момент — продължи белгийският владика, — ако нашият Свети Отец пожелае, както предполагам, че ще стане, да освободи католиците на Франция от послушанието им пред сегашната власт, признавайки друга власт, ще може да се осигури създаването на значителна и мощна католическа партия. — Щом каза това, владиката избърса челото си и отиде при помощната масичка да се разхлади с изстуден шоколад.

— Едно такова правителство винаги ще бъде признателно на подобен подарък — каза княгинята и се засмя. — В такъв случай то ще отстъпи на Църквата големи права.

— И така Църквата пак ще заеме мястото, което трябва да заема и което, за щастие, не й принадлежи във Франция днес, във времената на безбожие и безвластие — допълни кардиналът. — Слава Богу, по пътя си срещнах много владици, чието безразличие стопих и чиято ревностна последователност събудих, препоръчвайки им да нападат открито и смело в името на Светия Отец свободата на печата и вероизповеданието, макар тя да е призната от омразните революционни закони.

— Не се ли опасявате, Ваше Високопреосвещенство, от ужасните опасности и жестоките мъчения, на които ще бъдат подложени Владиците, ако ви послушат? — поинтересува се княгинята. — А онези отвратителни жалби за злоупотребите? Защото в края на краищата вие ще живеете във Франция и ще нападате законите на страната, както наричат онези драсканици адвокатите и депутатите. Страшно нещо. Държавният съвет ще заяви, че във вашето пастирско послание има злоупотреба. Ваше Високопреосвещенство разбира ли колко е жестоко един църковен избраник, седнал на владишкия престол, заобиколен от своите сановници и от своя съвет, да чуе как десетина безбожни бюрократи с черни и сини ливреи крещят на различни гласове: има злоупотреба, има злоупотреба! Но ако действително някой злоупотребява, то това са самите те, защото стават смешни.

Шегата на княгинята бе посрещната със смях.

Белгийският владика поде:

— Според мен, тези горди защитници на законите, въпреки че вдигат ужасна врява, за да бъдат забелязани, действуват с абсолютно християнско смирение. Ако някой владика удря безмилостна плесница на тяхното безбожие, те му се покланят и скромно отговарят: „Да, Ваше преосвещенство, но злоупотреба има…“.

И тази шега се посрещна със смях.

— Нека ги оставим да се забавляват с невинните си крясъци както ученици, които учителят бие с пръчка — засмя се кардиналът. — Ние винаги ще бъдем сред тях, въпреки тях и срещу тях. Първо, защото властите винаги ще имат нужда от нас, за да ги освещаваме и да обуздаваме простолюдието. Впрочем, докато адвокатите, депутатите и университетските безбожници крещят с безсилна омраза, истинските християнски души ще се обединят и ще въстанат срещу безбожието. На тръгване от Лион бях дълбоко трогнат. Тъй като, това е един наистина римски град, там има всичко: и братства, и молитви, и различни други благочестиви дела, а най-важното е, че има и повече от деветстотин хиляди франка дарение на духовенството за една година. Да, Лион е достойна столица на католическа Франция. Деветстотин хиляди франка дарение, ето какво може да засрами безбожниците! Деветстотин хиляди франка! Какво ще отговорят на това философите?

— За нещастие, Ваше Високопреосвещенство — намеси се отец д’Егрини, — не всички градове във Франция приличат на Лион. Принуден съм да известя Ваше Високопреосвещенство, че се забелязва една лоша тенденция: някои членове на низшето духовенство се канят да влязат в съгласие с простолюдието, чиито сиромашия и лишения споделят и се готвят да се оплачат в името на евангелското равенство от това, което те наричат деспотична аристокрация на Владиците.

— Ако покажат такава смелост — извика кардиналът, — тогава срещу тяхното размирничество ще бъдат употребени запрети и различни други най-строги църковни наказания!

— Те показват още по-голяма смелост, Ваше Високопреосвещенство. Някои смятат да извършат разцепление, да поискат френската църква напълно да се отдели от Римската под предлог, че папството е изменило и опорочило първоначалната чистота на Христовото учение. Един млад свещеник, който отначало беше мисионер, а после енорийски свещеник, на име Гавриил Ренепон, когото изисках в Париж чрез началниците му, е станал център на един вид пропаганда. Той е събрал доста свещеници от неговата и от близките общини и им е препоръчал от една страна изобщо да не се покоряват на владиците си, докато не се измени положението на сегашната йерархия, а от друга ги накарал да се възползуват от правата си на френски граждани, за да постигнат по законен път онова, което те наричат освовождаване на низшето духовенство. Защото, според него, селските свещеници са оставени на произвола на Владиците, които им налагат запрети и им отнемат несправедливо и безконтролно хляба29.

— Значи този млад свещеник е католически Лутер! — каза владиката и отиде на пръсти до масата, за да си налее мадерско вино, в което внимателно натопи един пандишпан, направен във формата на владишки жезъл.

Вдъхновен от примера на владиката, под предлог, че отива да сгрее постоянно студените си крака пред камината, кардиналът реши да се почерпи с хубаво, старо малагско вино, което изпи бавно, потънал в дълбок размисъл. След това той продължи:

— Значи този свещеник се представя за преобразовател. Сигурно е много славолюбив. Опасен ли е?

— Като такъв го оцениха неговите началници. Заповядаха му да дойде тук, той скоро ще пристигне и аз ще кажа на Ваше Високопреосвещенство, защо го повиках. Но преди това ето едно писмо, което в няколко реда излага пагубните цели на абат Гавриил. За някои негови постъпки му зададох няколко въпроса и той отговори по следния начин. После началниците му го повикаха обратно — щом каза това, отец д’Егрини извади едно писмо от портфейла си и зачете: — „Въпрос: Истина ли е, че сте погребал човек от вашата енория, умрял в страшен грях и без разкаяние, защото се е самоубил?“

Отговор на абат Гавриил: „Погребах го, защото вследствие на престъпната си смърт, повече от всеки друг имаше нужда от молитвите на Църквата. През нощта след погребението пак се молих Богу да се смили над него.“

Въпрос: „Истина ли е, че не сте приел златните съдове и различните други украшения, които едно лице от вашето паство, подбудено от благочестива ревност, е искало да подари на църквата?“

Отговор на абат Гавриил: „Не приех златните съдове и другите златни украшения, защото Божият дом винаги трябва да бъде скромен и да отхвърля великолепието, за да напомня непрекъснато на вярващите, че божественият Спасител се е родил в ясли. Накарах лицето, което искаше да подари на моята енория безполезните вещи, да ги продаде и да раздаде парите като милостиня и го убедих, че това ще бъде много по-угодно Богу.“

— Това е много сериозно обвинение срещу украсяването на храмовете! — извика кардиналът. — Младият свещеник е доста опасен… Продължавайте — и от негодувание негово Високопреосвещенство погълна една след друга няколко лъжички сладко от ягоди.

Отец д’Егрини продължи:

— Въпрос: „Истина ли е, че сте подслонил в дома си и няколко дни сте се грижили за един селянин, родом от Швейцария с протестантско вероизповедание? Истина ли е, че сте се опитали да го посветите в католическата апостолска и римска вяра, но до такава степен сте забравили дълга си, че сте погребали този еретик в гробищата, определени за мъртвите от нашата свята вяра?“

Отговор на абат Гавриил: „Един мой брат беше останал без подслон. Животът му е бил честен и трудолюбив. Беше стар и нямаше сили да работи повече, а и болестта го бе налегнала. Тогава един жесток човек, на когото дължал наем за цяла година, го изпъдил от мизерното му жилище. Аз прибрах този старец в къщата си и утеших последните му дни. През целия си живот клетникът бе страдал и работил. В предсмъртния си час той не произнесе нито една горчива дума срещу съдбата си, но се отдаде на Бога и с благоговение целуна кръста, а простата му и чиста душа отиде в лоното на Създателя. С уважение затворих очите му, погребах го, молих се за него и, макар че умря като протестант, аз го сметнах за достоен да бъде погребан в нашите гробища.“

— От хубаво по-хубаво — каза кардиналът. — Тази веротърпимост е отвратителна. Тя е страшна нападка срещу истината, върху която се гради цялото католичество: „Вън от църквата няма спасение“.

— Ваше Високопреосвещенство — каза отец д’Егрини, — всичко това е толкова значително, че смиреността, човеколюбието и чистата християнска преданост на абат Гавриил породиха истински възторг не само в неговата община, но и в околните. Свещениците се поддадоха на общото уважение и, нека бъдем справедливи, ако не беше неговата умереност, щеше да се сложи началото на истинско разцепление.

— А какво очаквате от явлението му пред нас? — попита владиката.

— Положението на абат Гавриил е сложно. Най-напред, като наследник на Ренепон…

— Той не отстъпи ли правата си? — сепна се кардиналът.

— Да, отстъпи ги, Ваше Високопреосвещенство. Отначало документите не бяха редовни, но след време, с негово съгласие всичко се уреди, защото той се бе заклел, че каквото и да се случи, ще остави своята част от богатството на Исусовото общество. Но Негово преподобие отец Родин вярва, че ако Ваше Високопреосвещенство му предложи в Рим някаква висока длъжност, ще можем да го убедим да напусне Франция и ще разбудим в него честолюбието, което засега явно дреме. Ваше Високопреосвещенство много разумно отбеляза, че всеки преобразовател трябва да бъде честолюбив.

— Одобрявам тази мисъл — каза кардиналът след кратък размисъл. — Със заслугите си, с голямото си влияние върху хората, абат Гавриил може да се възкачи до много висок сан, ако бъде послушен. А ако не е, за Църквата ще бъде по-добре да замине за Рим, вместо да остане тук, защото както знаете в Рим имаме гаранции, които за нещастие вие нямате във Франция. — След кратко мълчание кардиналът се обърна към отец д’Егрини: — Понеже стана дума за Родин… Кажете ми искрено, какво мислите за него?

— Ваше Високопреосвещенство познава неговите способности, отговори д’Егрини недоверчиво. — Преподобният ни отец генерал.

— Той го назначи за ваш заместник — рече кардиналът, — зная това. Съобщи ми го в Рим. Но какво мислите за характера на отец Родин? Може ли човек да му има пълно доверие?

— Той е много твърд, силен и потаен и има изключително проницателен ум — каза с двоумение отец д’Егрини. — Трудно е човек да му направи вярна оценка…

— Според вас не е ли славолюбив? — попита кардиналът след като отново помълча. — Не предполагате ли, че има други цели, освен старанието за прославата на Обществото? Имам причини да се съмнявам… — добави предпазливо кардиналът.

— А Ваше Високопреосвещенство какво мисли? Или може би знаете мнението на отец генерала? — с недоверие попита отец д’Егрини, защото всички тези хора се познаваха и чудесно знаеха, че всеки гледа да излъже другия.

— Аз мисля, че ако под неговата видима преданост към Обществото се крие някаква задна мисъл, това трябва да се разбере на всяка цена, защото с влиянието, което е придобил в Рим от доста време и което един ден почувствувах, веднага щом намери удобен случай, Родин може да стане много опасен.

— В това отношение — допълни д’Егрини, подразнен от завистта си към Родин, — аз съм на същото мнение, защото понякога съм забелязал крайна избухливост и славолюбие в него, а Ваше Високопреосвещенство трябва да знае това… — отец д’Егрини не можа да довърши.

В този момент госпожа Гривоа почука на вратата, открехна я и направи знак на господарката си. Княгинята отговори с кимване. Госпожа Гривоа се оттегли.

След малко в салона влезе Родин.

III глава Равносметката

Щом Родин се появи, двамата владици и отец д’Егрини скочиха от местата си — такова уважение внушаваше превъзходството на този човек. Сбръчканите им от недоверие и завист лица веднага светнаха, по тях се разляха усмивки на благосклонност и почит, а княгинята направи няколко крачки, за да го посрещне.

Винаги дрипавият и мръсен Родин остави кални следи върху мекия килим с големите си обувки, подпря чадъра си и се отправи към масата, но не с обикновеното си смирение, а с твърда крачка, с изправена глава и уверен поглед. Той не само че не се чувствуваше сред свои, но съзнаваше, че ги владее с ума си.

— Тъкмо говорихме за Ваше преподобие — каза благосклонно кардиналът.

— Така ли! — погледна втренчено Родин високия сановник. — И какво говорихте?

— Как какво? — отговори белгийският владика, бършейки изпотеното си чело. — Всичко най-хубаво, което може да се каже за Ваше преподобие.

— Няма ли да си вземете нещо, отче? — предложи княгинята на Родин и му посочи богатата трапеза със закуските.

— Благодаря, госпожо, тази сутрин си похапнах ряпа.

— Секретарят ми, абат Берлини, който тази сутрин попаднал на вашата закуска, ми каза, че скромната храна на Ваше преподобие е достойна за пустинник — намеси се кардиналът.

— По-добре да говорим за работата си? — отсече Родин като човек, свикнал да властва и ръководи разискванията.

— Ще бъдем много щастливи да ви чуем — каза кардиналът. — Ваше преподобие сам определи този ден, за да ни разкаже за хода на делото Ренепон, което е толкова важно, че най-вече заради него пристигнах във Франция, защото поддържайки интересите на Исусовото общество, на което съм член, аз поддържам интересите на Рим. Обещах на преподобния отец генерал, че изцяло ще се вслушам във вашите заповеди.

— Аз ще повторя онова, което каза Негово Високопреосвещенство — намеси се владиката. — Ние тръгнахме от Рим заедно, следователно и идеите ни са еднакви.

— Няма съмнение — каза Родин на кардинала, — че Ваше Високопреосвещенство ще бъде от голяма полза за нашето дело. Сега ще ви кажа как… — След това той се обърна към княгинята и й рече: — Заръчах да предадат на господин Баление да дойде тук, госпожо. Ще трябва да му съобщим някои неща.

— Щом дойде, веднага ще го доведем тук — отговори княгинята.

Откакто Родин влезе отец д’Егрини мълчеше. Явно бе потънал в горчиви размисли и водеше усилена вътрешна борба. Най-сетне той се поизправи, обърна се към кардинала и каза със заядлива нотка:

— Няма да моля Ваше Високопреосвещенство да бъде съдия между Негово преподобие отец Родин и мен. Нашият генерал заповяда, а аз се подчиних. Но тъй като Ваше Високопреосвещенство скоро пак ще се види с нашия началник, ще ви помоля да ми направите една услуга и да му предадете точно отговорите на Негово преподобие отец Родин на някои мои въпроси.

Кардиналът се поклони.

Родин погледна отец д’Егрини с учудване и сухо каза:

— Нещата са решени. Защо са тези въпроси?

— Не искам да се оправдавам — отговори отец д’Егрини. — Само бих желал Негово Високопреосвещенство да има вярна представа за ситуацията.

— Тогава говорете, но преди всичко се пазете от пустословие — след това предупреждение отец Родин извади един голям сребърен часовник, погледна ги и добави: — В два часа трябва да бъда в „Свети Сюлпиций“.

— Ще бъда съвсем кратък — каза отец д’Егрини със сдържан гняв, обърна се към Родин и продължи: — Когато Ваше преподобие сметна за добре да ме замести и осъди може би твърде строго начинът, по който ръководех интересите на Обществото, признавам искрено, че тези интереси бяха ощетени…

— Ощетени ли? — подигравателно попита Родин. — По-добре кажете, погубени, защото вие ми наредихте да пиша до Рим, че трябва да се откажем от всякаква надежда.

— Истина е — каза отец д’Егрини.

— А това означава, че аз се залових да съживявам един напълно безнадежден болен, изоставен и от най-добрите лекари — продължи подигравките си Родин. — Но продължете — и като бръкна с ръце в джобовете на панталоните си, той се втренчи в д’Егрини.

— Ваше преподобие ме осъди строго не защото се помъчих с всички възможни средства да възвърна богатствата, които несправедливо и нечестно бяха отнети от нашето Общество…

— Всички наши законодатели справедливо ви позволяват това — намеси се кардиналът. — Законите са ясни и категорични: вие имате пълното право да си възвърнете с позволени и непозволени средства имуществото, което предателски ви е било отнето.

— Затова Негово преподобие отец Родин ме осъди за войнишката грубост на средствата ми и за насилието, което според него било в опасен разрез с обичаите на времето. Дотук — добре. Но аз не нарушавах законите по никакъв начин и ако не беше едно фатално обстоятелство, успехът щеше да освети пътя, по който вървях, въпреки грубостта и насилието. Сега мога ли да попитам Ваше преподобие какво…

— Какво повече съм извършил от вас ли? — рязко го прекъсна отец Родин. — Какво по-добро съм измислил? Каква насока дадох на делото Ренепон, след като го приех от вас в съвсем отчаяно положение. Това ли искате да знаете?

— Да, точно това — студено отвърна д’Егрини.

— Добре, признавам си — подигравателно каза Родин, — колкото вашите дейности бяха мащабни, мъжествени и шумни, толкова моите бяха дребни, детински и потайни. Не можете да си представите аз, който се осмелих да се нарека умен и предвидлив човек, колко глупости съм извършил от шест седмици насам.

— Никога не бих си позволил да обвиня в подобно нещо Ваше преподобие, дори когато съм мислил, че заслужавате подобен укор — с горчива усмивка каза отец д’Егрини.

— Да ме обвините ли? — повдигна рамене Родин. — Значи да ме обвините. Ето, че сам се осъдихте. Знаете ли какво писах за вас преди шест седмици? Ето какво: „Отец д’Егрини е надарен с превъзходни качества и ще ми служи“ (и от утре ще ви включа много дейно) — каза Родин сякаш на себе си, — но добавих, че не сте достатъчно извисен, за да ставате дребен, когато се наложи. Разбирате ли?

— Не много добре — изчерви се отец д’Егрини.

— Толкова по-зле за вас. Това показва, че съм имал право. И понеже съм принуден да говоря ясно, ще ви кажа, че аз проявих достатъчно разум през тези шест седмици, за да извърша много глупави неща. Аз, господа, така както ме виждате, се впуснах в разговор с едно момиче, говорих за напредък, за човеколюбив, за свобода, за равноправие на жената с една непокорна госпожица. Разговарях за Наполеон и за уважението към бонапартизма с един необуздан, стар войник. Говорих за императорската слава, за унижението на Франция, за надеждата в римския глава с един френски маршал, който макар че в сърцето си обожава този крадец на престоли, повлякъл веригите в „Света Елена“, е празен и шумен, като военна тръба. Затова е достатъчно да пуснете в безмозъчната му глава няколко войнствени патриотични думи и ще видите, че оттам ще ви отговорят с нестройни звуци, неизвестно как, за какво и към кого насочени. Но това не е всичко… Говорих за любов с един млад див тигър. Когато ви казах, че заслужава съчувствието ви един що-годе умен човек като мен, унизил се с всички тези дребнави дейности, за да свърже безкрайните конци на това тъмно дело, вие повдигахте рамене. А всъщност не е ли прекрасна гледката на паяка, изплитащ своята мрежа? Колко е любопитно да се наблюдава това грозно животно, което източва нишка по нишка, едни свързва, други удебелява, трети разпуска. Вие повдигате рамене.

Добре, но елате след два часа — и какво ще намерите? Малката черна животинка се е раздула, напълнила е търбухчето си, а в паяжината и има десетина глупави мухи, толкова здраво оплетени, че на дребното насекомо му остава само да си избере с коя да се нахрани.

Като каза това Родин странно се усмихна. Полуприкритите му от бледите клепачи очи се отвориха широко и несвойствено заблестяха. От известно време йезуитът чувствуваше в себе си трескава възбуда, породена от борбата, която трябваше да води пред високопоставените лица, попаднали вече под влиянието на оригиналните му, прями думи.

Отец д’Егрини вече се разкайваше, че започна този разговор, но въпреки това започна с нескрита ирония:

— Не отричам, че средствата ви са дребнави. Съгласен съм с вас, че са много детински и съвсем обикновени. Но това не е достатъчно, за да се оцени високо заслугата ви. И по този повод ще ви попитам…

— Какво излезе от всичко това? — с нехарактерна за нрава си разпаленост довърши Родин. — Погледнете моята паяжина и ще видите онази хубава, млада, вироглава девойка, която преди шест седмици се гордееше с красотата, смелостта и ума си, че сега е бледа, сразена и носи кървяща рана в сърцето си.

— Да, но мъжеството и безстрашното геройство на индийския принц, което трогна цял Париж, развълнува и госпожица Кардовил — каза княгинята.

— Да, но аз обезсилих действието на глупавата му дивашка храброст като внуших на хубавата девойка, че с убиването на черни пантери не може да се докаже чувствителността, деликатността и верността на един влюбен.

— Добре — намеси се отец д’Егрини, — да предположим, че госпожица Кардовил е ранена в сърцето…

— Но каква полза ще има от това делото на Ренепон? — полюбопитствува кардиналът и се облегна на масата.

— Първо — каза Родин, — ползата е в това, че когато най-опасният враг е смъртно ранен, той напуска бойното поле. Струва ми се, че това все пак е нещо, нали?

— Наистина — каза княгинята, — с ума си и смелостта си госпожица Кардовил можеше да стане сърце и душа на насочения срещу нас съюз.

— Да допуснем, че е така — упорстваше отец д’Егрини. — От тази гледна точка няма защо повече да се боим от нея и това е едно предимство. Но дали сърдечната рана ще й попречи да вземе дела си от наследството?

— Кой ви каза това? — студено и уверено попита Родин. — А знаете ли защо толкова се старах да я сближа с Джалма против волята й и след това пак против волята й да я разделя с него?

— Нека чуем с какво ще попречи тази буря от страсти да си получат дела от наследството принцът и госпожица Кардовил? — не се предаваше отец д’Егрини.

— Кажете ми от какво небе се стрелва гръмотевицата и убива — от ясно или бурно? — презрително попита Родин. — Бъдете спокойни, зная къде да сложа гръмоотвод. Колкото до господин Харди, той живееше за три неща — за работниците си, за един приятел и за една любовница. Три стрели пронизаха сърцето му. Аз винаги се целя в сърцето — това е приятно и сигурно.

— Прав сте, че е приятно и достойно за похвала — намеси се владиката, — защото ако съм разбрал правилно, този фабрикант има държанка и затова би било добре да си послужим с лоши средства, за да накажем лошия човек.

— Очевидно — добави кардиналът, — те крият в себе си лоши страсти и сами са си виновни, ако други си послужат с тях.

— Нашата света майка Перпетуа — каза княгинята, — спомогна с всевъзможни средства да се разкрие това отвратително прелюбодеяние.

— Приемам, че и господин Харди е ранен в най-съкровената част на сърцето си — започна да отстъпва по малко отец д’Егрини. — Но ако той изгуби богатствата си, ще бъде още по-алчен да получи огромното наследство.

Това твърдение се видя доста сериозно на Владиците и княгинята. Всички погледнаха Родин с любопитство, но вместо да отговори, той отиде до масата със закуските и противно на аскетичното си въздържание и отвращението си от виното, разгледа бутилките и каза:

— Какво има в тези шишета?

— Бордо и Ксерес — отвърна госпожа Сен-Дизие крайно изненадана от неочакваното желание на Родин.

Той взе наслуки една бутилка, наля си чаша мадерско вино и го глътна наведнъж. От известно време чувствуваше, че по тялото му преминават тръпки, а след това го обземаше някаква слабост и той се надяваше да се подкрепи и ободри с виното. И след като избърса устата си с опакото на мръсната си ръка, Родин се върна при останалите, обърна се към отец д’Егрини и попита:

— Какво казахте за господин Харди?

— Че като се лиши от имуществото си, още повече ще ламти за наследството — повтори отец д’Егрини, обиден от заповедническия тон на началника си.

— Господин Харди да мисли за пари?! — повдигна рамене Родин. — Да видим дали изобщо може да мисли. Той е съвсем съсипан. Безразличен е към всичко и е като замаян. Когато от време на време идва на себе си, плаче като малко дете. Тогава се отнася с уважение към онези, които се грижат за него, а аз съм го оставил в добри ръце и започва да се показва чувствителен към нежното им съчувствие, което те непрекъснато му демонстрират. Защото той е добър, много добър и дори много слаб човек и благодарение на това… Отец д’Егрини, вие ще се заемете с по-нататъшните действия.

— Аз ли? — недоумяваше отец д’Егрини.

— И тогава ще разберете, дали резултатът, който съм постигнал е значителен и… — но Родин не довърши, сложи ръка на челото си и каза на себе си: — Странно нещо!

— Какво ви става? — съчувствено попита княгинята.

— Нищо, госпожо — отговори Родин и затрепера, — сигурно ми стана зле от виното. Не съм свикнал да пия. Имам леко главоболие, но ще ми мине.

— Наистина, отче, очите ви са зачервени — каза княгинята.

— Защото много втренчено гледах в паяжината си — усмихна се зловещо йезуитът — и още дълго ще трябва да гледам, за да може и отец д’Егрини, който се прави на късоглед, да види и другите ми мухи… Например, двете дъщери на маршал Симон, които от ден на ден стават все по-тъжни и все по-отчаяни и усещат, че между тях и маршала се издига ледена преграда. А откакто е умрял баща му, трябва да го чуете и видите как се разкъсва между две противоположни мисли. Днес смята, че ще се лиши от чест, ако извърши еди-какво си, утре смята, че ще се лиши от чест, ако не го извърши. Този военен мъж и герой на империята е станал по-слаб и по-страхлив от дете. И какво остана от този безбожен род? Жак Ренепон ли? Попитайте Морок колко е затъпял от пиянство този нещастник и как се търкаля към пропастта. Това е моята равносметка. Ето в какво усамотение и в каква разруха се намират днес всички членове на рода, които преди шест месеца бяха толкова силни, решителни и опасни елементи, ако се бяха обединили в едно цяло. Ето ги онези Ренепон, които по съвета на техния прадядо еретик, трябваше да обединят силите си, за да се борят срещу нас и да ни смажат и действително бяха много опасни. Какво бях казал преди? Казах, че ще действувам в съответствие със страстите им. Какво направих? Въздействувах върху страстите им. И сега те напразно се блъскат в моята паяжина, която ги е омотала отвсякъде, и аз ви казвам, че те са в ръцете ми… в ръцете ми…

От известно време физиономията и гласът на Родин странно се променяха. Лицето му, което винаги беше бледо като на мъртвец ставаше все по-червено и на петна. Очите му сякаш хлътнаха още по-дълбоко и блестяха все повече и повече. Гласът му трепереше, стана пресеклив и изтъня. Тази промяна, която той явно не усещаше, беше толкова забележима, че останалите го гледаха с ужас. Родин се излъга за истинската причина на тяхната съсредоточеност и се опита да извика с угасналия си глас:

— От съжаление към този безбожен род ли ме гледате така? Да не би да съчувствувате на онази госпожица, която никога не стъпва в църква и въздига в дома си идолопоклоннически олтари? Да не би да съжалявате Харди, онзи сантиментален богохулник, онзи човеколюбив безбожник, който няма дори едно параклисче във фабриката си и се осмелява да поставя имената на Сократ, Марк Аврелий и Платон до името на нашия Спасител, когото нарича Исус божествения философ? Да не би да жалите онзи индиец, последовател на Брахма? Да не съжалявате онези две сестри, които не са кръстени? Да не би да съчувствувате на онова говедо Жак Ренепон. Да не би да съжалявате онзи необуздан войник, който смята за бог Наполеон, а за евангелие — законите на голямата имперска войска. Да не би да жалите този вероотстъпнически род, чиито прадядо — безчестен вероотстъпник, който ни отне имуществото, от дъното на гроба си и днес, след сто и петдесет години, продължава да подстрекава проклетото си потомство да надига глава срещу нас? Нима, за да се защитим от тези усойници, нямаме право да ги унищожим със собствената им отрова? Аз твърдя, че да хвърлим тази безбожна челяд в скръб, отчаяние и да я тласнем към смъртта, разпалвайки страстите й, значи да служим на Бога, значи да дадем спасителен пример пред очите на всички.

Докато изговаряше тези думи, Родин беше страшен с нечовешкия израз на лицето си. Блясъкът на очите му се засили, устните му бяха сухи, студена пот обливаше слепоочията му, които бързо пулсираха, ледени тръпки побиваха цялото му тяло. Той мислеше, че растящото му неразположение е в резултат на умората, защото през цялата нощ писа, и реши да предотврати следващия пристъп на отпадналост с още една чаша вино. Родин отново я изпи наведнъж и се върна при компанията, тъкмо когато кардиналът казваше:

— Ако имаше нужда да оправдавате поведението си спрямо тази челяд с последните си думи, смятайте, че сте го оправдал. Повтарям, че не само според нашите богословци-законодатели, но и според гражданските закони вие имате пълно право и няма нищо осъдително във вашите постъпки. А според божиите закони да се бориш с безбожие и да го унищожаваш с неговите оръжия означава да служиш Богу.

Убеден, както останалите присъствуващи, от лукавата увереност на Родин и изплашен от своя противник, отец д’Егрини му каза:

— Признавам, че сгреших, усъмнявайки се в изобретателността и остроумието на Ваше преподобие. Подведох се от външната дребнавост на приложените от вас средства, разглеждах ги отделно едно от друго и не можах да ги оценя в тяхната цялост, а плодовете им изобщо не предвидих. Сега разбирам, че успехът на делото, благодарение на вас, не подлежи на никакво съмнение.

— Вие преувеличавате — отвърна с трескаво нетърпение Родин. — В момента страстите кипят, но минутата е критична, и както алхимикът, в чиито съд кипи сместа, която може да му донесе богатство или смърт, сега само аз мога да… — Родин не успя да довърши, хвана с две ръце челото си и издаде болезнен, сподавен писък.

— Какво ви става? — попита отец д’Егрини. — От известно време страшно пребледнявате.

— Не зная — отговори с променлив глас Родин, — главоболието ми се усилва и за миг ми се зави свят.

— Седнете тогава — съчувствено предложи княгинята.

— Хапнете нещо — добави владиката.

— Нищо ми няма — направи ново усилие над себе си Родин, — слава Богу, не съм разглезен. Тази нощ не спах. Прилошава ми от умора. Това е. Казах, че сам ще трябва да управлявам това дело, но не ще мога да го довърша. Ще трябва да изчезна, но непременно ще бдя в сянка и ще държа всички нишки, които само аз мога да контролирам — добави той, а гласът му все повече гаснеше.

— Отче, — разтревожи се кардиналът, — вие сте тежко болен. Пребледнявате все повече. Заприличахте на мъртвец.

— Възможно е — сърдито отвърна Родин, — но аз не се безпокоя от такива дреболии. Да се върнем на въпроса си. Отец д’Егрини, сега е моментът, когато вашите качества, които никога, не съм отричал, могат много да ми помогнат. Вие сте привлекателен, имате обаяние и убедително красноречие. Ще трябва… — и Родин отново не довърши. По челото му потече студена пот, краката му се подкосиха и въпреки неизчерпаемата си енергия, той каза: — Признавам, че не се чувствувам добре. Но тази сутрин ми нямаше нищо. Сега неволно потръпвам и ми е много студено.

— Приближете се до камината… Болестите идват неочаквано — каза владиката и предано му подаде ръка: — Ще ви мине…

— Изпийте един горещ чай — предложи му княгинята. — Добре, че доктор Баление скоро ще дойде и ще ви прегледа.

— Наистина, странно нещо — каза кардиналът.

Като чу тези думи на високия сановник, Родин, който с голяма мъка се бе дотътрил до камината, обърна поглед към него и го изгледа втренчено. След това, поддържан от неукротимата си енергия, въпреки че с всеки изминал миг все повече и повече посърваше, той му каза с угаснал глас, мъчейки се да му придаде твърдост:

— От топлината ще ми мине. Хубаво ще я наредим, ако се разболея, тъкмо когато въпросът за наследството на Ренепон може да се реши в наша полза, само ако е в мои ръце! Но да се върнем към темата. Казах ви, отец д’Егрини, че можете много да ни помогнете, както и вие, княгиньо, ако се нагърбите със задачата и вземете всичко присърце…

Родин отново замълча. Този път той извика силно, политна върху един стол, претъркули се назад, отпусна ръце и простена:

— Зле ми е…

Тогава се случи нещо страшно. Мъртвешки бледото лице на Родин със светкавична бързина започна да се разлага, хлътналите му очи кървясаха, потънаха още по-дълбоко в орбитите си и образуваха две черни ями, от които святкаха само огнените му зеници. Червеникавата, влажна и студена кожа на лицето му, по което бяха полепнали мокрите му коси в миг стана зелена. През сгърчената му от болка уста излизаше тежък дъх, прекъсван от време на време от стенанията му:

— Зле ми е… Горя…

След това той започна да дере с нокти разголените си гърди, защото бе скъсал копчетата на жилетката си и наполовина бе съдрал мръсната си черна риза, сякаш дрехите увеличаваха болката, от която се превиваше.

Владиката, кардиналът и отец д’Егрини се спуснаха към Родин и го наобиколиха, за да го възпрат. Той изпитваше страшни болки. Изведнъж положи невероятно усилие и се изправи на краката си вдървен като труп и с разкъсани дрехи, с разрошена бяла коса около зеленото лице с червени, святкащи очи той прикова поглед в кардинала, който се бе надвесил преди миг над него, хвана го с треперещите си ръце и извика с ужасен, пресеклив глас:

— Кардинал Малипиери… Тази болест е внезапна… В Рим се боят от мен… Вие сте от рода на Борджиите… Тази сутрин вашият секретар беше в дома ми…

— Нещастнико! Как смеете да говорите такива неща? — възнегодува кардиналът от това обвинение и се опита да се освободи от ръцете на йезуита, чиито нокти бяха твърди като желязо.

— Отровиха ме… — избоботи Родин, отпусна се и падна в ръцете на отец д’Егрини.

Въпреки ужаса си, кардиналът успя да пошушне на отец д’Егрини:

— Той мисли, че искат да го отровят, което означава, че е замислил нещо много опасно!

Вратата на салона се отвори и влезе доктор Баление.

— Ах, докторе — извика княгинята пребледняла и изплашена и се втурна към него, — отец Родин внезапно се разболя. Елате, целият се тресе.

— Щом го тресе, няма страшно, успокойте се, госпожо — каза докторът, хвърли шапката си на един стол и се приближи към гостите, наобиколили умиращия Родин.

— Ето го доктора — извика княгинята.

Всички се отдръпнаха, освен отец д’Егрини, който подкрепяше, падналия върху един стол Родин.

— Боже мой, какви симптоми! — възкликна докторът, разглеждайки с нарастващ страх лицето на Родин, което от зелено започна да става синьо.

— Какво има? — попитаха всички в един глас.

— Какво има ли? — отвърна Баление и веднага се дръпна, сякаш бе настъпил змия. — Това е холера. Много заразна болест.

Щом чу тези думи отец д’Егрини пусна Родин и той се строполи на земята.

— С него е свършено! — установи докторът. — Но въпреки това ще отида да потърся каквото трябва. Може да се опита едно последно средство — и той хукна към вратата.

След доктор Баление като обезумели се спуснаха княгиня Сен-Дизие, отец д’Егрини, владиката и кардиналът и се заблъскаха пред вратата, която никой не успяваше да отвори от обзелия ги ужас.

Но вратата се отвори отвън. Показа се Гавриил — образец на истински, свят, евангелски свещеник, който заслужава крайно уважение, горещо съчувствие и нежна почуда. Ангелското му лице беше кротко и ведро и се намираше в крайна противоположност с всички останали сгърчени и разкривени от страх лица. Бегълците искаха да го върнат обратно като му викаха.

— Не влизайте вътре… Бягайте… Той е болен от холера и вече умира!

Щом чу това, Гавриил тласна назад владиката, останал последен на вратата и хукна към Родин в момента, когато сановникът се измъкна след другите.

Проснат на земята, с изкривени от гърчовете крайници, Родин се превиваше от непоносими болки. От падането той явно се посвести, защото избоботи с мъртвешки глас:

— Оставят ме да умра тук като куче. О, страхливци!

Той направи едно конвулсивно движение, обърна се по гръб, на лицето му беше изписано пъклено отчаяние, погледът му бе втренчен в тавана, а устата му повтаряше:

— Няма никой… Няма никой…

Но блесналият му подивял поглед внезапно срещна големите сини очи и ангелското, русо лице на Гавриил, който бе коленичил до него и го успокояваше с кроткия си глас:

— Аз съм тук, отче. Аз ще ви помогна, ако е възможно или ще се моля за вас, ако Бог ви повика при себе си.

— Гавриил! — прошепна старецът. — Простете ми за злото, което ви сторих… Смилете се над мен… Не ме оставяйте сам… Не… — но Родин не успя да довърши. С огромно усилие се бе поизправил, ала отново изкрещя неистово и падна като мъртвец.

На същия ден вечерните вестници писаха: „Холерата е в Париж. Първият случай се появи днес, около три и половина на улица «Вавилонска» в двореца Сен-Дизие.“

IV глава Площада пред храма „Света Богородица“

Изминаха осем дни откакто Родин се зарази с холерата, чиито жертви постоянно се увеличаваха.

Ужасни дни! Мъртвешки покров загърна цял Париж, който доскоро беше толкова весел. Но никога небето не е било по-ясно синьо и безоблачно. Никога слънцето не бе пръскало толкова ярко лъчите си. Това неумолимо спокойствие на природата по време на опустошенията от смъртоносния бич беше една странна и тайнствена противоположност.

Досадната светлина на силното слънце правеше още по-очевидна промяната на лицата от големия страх, защото всеки трепереше за себе си и за близките си. Всички бяха разтревожени, потресени и недоумяващи.

Излизайки от дома си, хората оставяха живот, здраве и щастие, а след два часа намираха агония, смърт и отчаяние. На всяка крачка нови, зловещи зрелища смайваха човешкия поглед. Навред по улиците се движеха каруци, пълни с подредени един до друг ковчези. Те спираха пред всяка къща. Хора, облечени в бели и черни дрехи чакаха пред вратите. Те вземаха по един, два, а понякога три и четири ковчега за един и същи дом и каруците съвсем скоро се връщаха празни.

Почти всяка къща се огласяше от оглушителния тропот на чуковете. Заковаваха ковчезите, а майсторите не смогваха да ги изработят.

Отвсякъде се носеха страшни викове, плачове, стенания и отчаяни клетви. Близките отпращаха мъртъвците си. Каруците се движеха напред-назад: влизаха в улиците празни и излизаха пълни, следвани от други каруци.

Нощем прозорците на къщите светеха чак до зори. Беше времето на баловете. Светлините напомняха за веселите нощни пиршества, но вместо свещи, горяха кандила и вместо шумна музика се разнасяха заупокойни песни. А вместо шествията на маскардите на равни разстояния се поклащаха големи черни фенери, на които бе изписано: „Помощ за заразените от холера.“

Истинското нощно веселие цареше на гробищата. Там действително се веселяха. Мрачни и безмълвни преди, когато нощем се долавяше и най-малкия шум от разлюлявания от вятъра чемшир, пусти и толкова страшни, че нито една човешка душа не смееше да наруши мъртвешката им тишина, сега те изведнъж се съживиха, станаха шумни и светли. На кадящи фенери, окачени по черните борове и по белите надгробни камъни, множество гробари копаеха гробовете и си тананикаха. По това време този опасен и тежък труд се заплащаше едва ли не в злато, защото всички имаха нужда от тях и се стараеха всячески да им угодят. Те пиеха много, непрекъснато пееха, за да поддържат силите си и доброто разположение на духа си. Ако някой от тях започнеше да копае гроб и не успяваше да го довърши, другарите му услужливо го довършваха и приятелски полагаха тялото му в него.

На песните на гробокопачите отговаряха в далечината с други напеви. Около гробищата бяха издигнати временни кръчми и носачите на мъртъвци, щом сваляха клиентите си на определеното място, както остроумно се изразяваха, влизаха в кръчмите и благодарение на извънредно големите си заплати, пируваха като богаташи. Често зората ги сварваше с чаша в ръка и с весели шеги на уста. Във всичко това имаше нещо много странно: тези хора, които пренасяха мъртвите и стояха, тъй да се каже в сърцето на болестта, почти не се разболяваха и не умираха.

В покрайнините на града, където живееха наблъскани сред зловонията хиляди сиромаси и без това изнемощели от лишенията и напълно податливи на заразата, за няколко часа умираха не отделни хора, а цели семейства. Но понякога, о чудо на провидението, в студената, опустяла стая, от която вече бяха изнесени и бащата, и майката, и братът, и сестрата, оставаха сам-сами две малки дечица.

Често се случваше собствениците на къщите да затварят домовете си по липса на наематели. Тези окаяни бърлоги на трудолюбивите работници, които болестта изпразваше само за един ден като се започне от мазето, където обикновено живееха върху сламеници малки коминочистачи и се стигне до тавана, където измършавяли и полуголи се търкаляха на студения под няколко гладни и безработни, запустяха.

От цял Париж в разгара на епидемията най-страшно зрелище представляваше старата част на града и особено околностите на храма „Света Богородица“. Те бяха арена на ужасни сцени, тъй като повечето болни от близките улици, пренасяни към болницата „Отел-Диьо“, минаваха през площада.

Холерата имаше различни проявления… През осемте дни от разболяването на отец Родин, много и ужасни неща се случиха около църквата „Света Богородица“. Вместо по улица „Аркол“, която днес води до това място, тогава дотук се стигаше по една мръсна уличка, както повечето в тази част на града, която свършваше пред мрачен, порутен свод. От лявата страна на предхрамието оставаше преддверието на обширния съборен храм, а отсреща беше болницата „Отел-Диьо“. Малко по-нататък се виждаше оградата на Съборната църква.

Върху червената, напукана стена на входа всеки можеше да прочете една наскоро залепена прокламация, която съдържаше следните думи:30

Двама души, загърнати в дълги връхни дрехи и скрити в сянката на свода, слушаха с тревожно любопитство глъчката, която заканително нарастваше пред болницата „Отел-Диьо“. След малко до ушите им достигнаха виковете: „Смърт на лекарите! Отмъщение!“

— Подстрекателството подействува — каза единият. — Пламъкът достигна барута. Когато простолюдието се въодушеви, човек може да го насъска срещу когото си иска.

— Погледни там — каза другият. — Погледни онзи Херкулес, който се извисява над всичките псета. Това не беше ли един от най-яростните разрушители на фабриката на господин Харди?

— Да, той е… Познавам го. Ако някъде се върши нещо лошо, този нехранимайко винаги е там.

— Не бива да оставаме повече тук — каза другият. — Много студен вятър духа, пък сме и леко облечени…

— Прав си, холерата е сатанинска болест. Но нещата вървят на добре. Освен това твърдят, че републиканската партия ще вдигне цялото предградие на „Сен-Антоан“. Добре би било, защото това е от наша полза и святото дело на нашата вяра ще възтържествува над революционерското безбожие. Да вървим при отец д’Егрини.

— Къде ще го търсим?

— Наблизо е. Ела…

И двамата мъже се изгубиха.

Слънцето клонеше към залез и хвърляше позлатените си лъчи върху черните статуи в преддверието на храма „Света Богородица“ и върху двете величествени кули, които пробождаха небето. От няколко дни духаше сух, студен, североизточен вятър, който разпръсваше и най-малкото облаче.

Пред болницата „Отел-Диьо“ се бе струпала огромна тълпа, обграждаше цялата й фасада и блъскаше решетките. Зад тях стоеше едно отделение на пешите войски, а виковете „Смърт на лекарите!“ ставаха все по-заплашителни. Хората, които крещяха, принадлежаха към ленивото, нечестно и развратено простолюдие, към измета на Париж, затова дори клетниците, които пренасяха, се отвращаваха от ужасната тълпа и влизаха сред зловещите предсмъртни крясъци в болницата.

Непрекъснато пристигаха все нови и нови болни. Понякога носилките бяха закрити с чаршафи, но те често се смъкваха и разкриваха мъртвешките лица на заразените. Но вместо да се изплашат от ужасните гледки, негодниците си намираха повод за различни подигравки, шеги и предсказания за участта на нещастниците след като попаднат в ръцете на лекарите.

Сред тълпата бяха каменоделецът и Цибул, придружени от много свои последователи. След разрушаването на фабриката на господин Харди каменоделецът беше тържествено прогонен от братството на Вълците, които не искаха да имат нищо общо с този мерзавец. Тогава той се отдаде на пиянство и се възползува от исполинската си сила, за да получи заплата като телохранител на Цибул и ней подобните.

Общо взето, освен няколкото души, които случайно бяха попаднали на площада пред „Света Богородица“, дрипавата тълпа, струпала се тук, се състоеше от измета на парижкото население от хора, еднакво достойни за съжаление и укор, защото беднотията и невежеството раждат само порок и престъпление.

За тези диваци на цивилизованото общество не съществуваше нито милост, нито състрадание, нито страх от ужасните картини, които ги заобикаляха на всяка стъпка. Те нехаеха за живота си, който всеки ден се бореше с глада и изкушението за престъпление, презираха болестта с дяволска смелост и падаха под ударите й с хули на уста.

Каменоделецът се извисяваше над тълпата с огромния си ръст. Очите му бяха кръвясали, лицето му пламтеше и той викаше с цяло гърло:

— Смърт на лекарите! Те тровят народа!

— Защото е по-лесно да го тровят, отколкото да го хранят, добави Цибул.

След това вещицата се обърна към един умиращ старец, когото двама души пренасяха върху едно канапе и с мъка си пробиваха път през гъстата навалица, и извика:

— Не влизай вътре, нещастнико, по-добре пукни тук, на чист въздух, вместо да умреш в онази пещера, където ще те отровят като дърт плъх.

— Така е — каза каменоделецът, — а след това ще те хвърлят в реката на рибите, от които ти едва ли ще си похапнеш вече.

Като чу жестоките подигравки, старецът притвори очи и глухо изпъшка. Цибул поиска да спре носачите, но те не без усилие се изскубнаха от нея.

С всяка измината минута броят на болните, които донасяха, неимоверно нарастваше. Когато всички носилки се запълниха, започнаха да ги пренасят на ръце. Тук-там можеха да се видят ужасни сцени, които свидетелствуваха за светкавичното разпространение на заразата. Двама мъкнеха покрита с чаршаф носилка, изцапана с кръв. Единият внезапно усети наплива на болестта и замря на мястото си. Изнемощелите му ръце изпуснаха носилката, той пребледня, залитна и падна върху болния. Изплашен, другият носач хукна като обезумял и изостави другаря си заедно с умиращия сред тълпата. От ужас едни се разбягаха, други започнаха неистово да се смеят.

— Конете полудяха — каза каменоделецът — и изоставиха каруцата си насред пътя.

— Помогнете! — викаше с жален глас умиращият. — Смилете се над мен, занесете ме в болницата.

— Всички места в театъра са заети — каза един насмешлив глас.

— Пък и краката ти са слаби да се качиш до рая — добави друг.

Болният се помъчи да се повдигне, но нямаше сили и отново падна изнемощял върху носилката. Тогава тълпата се втурна и я преобърна. Носачът и старецът бяха прегазени и стенанията им се заглушаваха от виковете:

— Смърт на лекарите!

И крясъците отново закънтяха. В жестокото си ожесточение подивялата тълпа не се съобразяваше с нищо. Но след малко трябваше да направи място на няколко работници, които със сила пробиваха път за двама свои другари. Те носеха на кръстосаните си ръце един много млад работник, чиято натегнала глава с пребледняло лице бе облегната върху рамото на единия от носачите. След тях вървеше плачешком малко дете и държеше за края на ризата единия от работниците.

От известно време далеч из тесните улички на стария град се чуваха силните равномерни удари по барабан. Биеха отбой, защото в предградието на „Сен-Антоан“ имаше бунт. Барабанчиците влизаха през свода и минаваха по площта на църквата „Света Богородица“. Един от войниците — старец с побелели мустаци, внезапно престана да бие барабана си и изостана от другарите си. Другите войници се обърнаха и видяха, че той бе позеленял. Краката му се подгъваха, говореше несвързано и като ударен от гръм се повали на земята, преди още барабанчиците от първия ред да бяха спрели. От бързината на всичко станало за миг се уплашиха и най-закоравелите сърца. Изненадана от внезапното спиране на отбоя една част от тълпата се втурна с любопитство към барабанчиците. Щом видя умиращия войник в ръцете на другарите си, един от двамината, които разговаряха под свода от самото начало на бунта, попита барабанчиците:

— Да не е пил вода от някоя чешма по пътя?

— Да, господине — отговори войникът, — умираше от жажда и пи една-две глътки на площад „Шателе“.

— Значи е отровен — каза човекът.

— Отровен ли? — извикаха няколко гласа.

— Нищо странно няма — поде човекът тайнствено. — Пускат отрова във водата. Тази сутрин убиха един човек на улица „Бобур“, защото го заловили да пуска арсен в бъчвата на една кръчма — и след това неизвестното лице се изгуби.

Този нов слух, не по-малко глупав от слуха, който се разпространяваше за отравянето на болните в „Отел-Диьо“, беше посрещнат с взрив от негодувание. Пет-шест дрипави като разбойници мъже сграбчиха тялото на умиращия барабанчик, вдигнаха го на раменете си, въпреки съпротивата на другарите му и начело със зловещия си трофей преминаха площада, оглавявани от Цибул, която крещеше:

— Сторете път на трупа! Ето как тровят народа…

Тълпата отново се разшумя при пристигането на една пощенска карета с четири коня, която не можеше да си пробие път. Тя бе тръгнала по уличките на стария град, за да стигне през площада на храма „Света Богородица“ до отсрещния бряг на Сена. В каретата имаше бегълци, които искаха да напуснат Париж, за да се спасят от ужасната болест. Един слуга и една прислужница, седнали в задната част на каретата с ужас се споглеждаха, докато преминаваха покрай болницата „Отел-Диьо“, а момъкът, седнал на предната седалка, повдигна завесата и предупреди кочияшите да карат бавно, за да не се случи нещо неприятно сред гъсто струпаното множество. Този момък беше господин дьо Моринвал, в каретата се намираше господин дьо Монброн и неговата внучка. Младата жена явно не беше на себе си от страх, а господин дьо Монброн, въпреки твърдостта си, изглеждаше доста разтревожен и от време на време миришеше едно шише с камфор.

Известно време каретата се движеше бавно, кочияшите предпазливо водеха конете. Изведнъж тълпата зашумя и в далечината се чу тропот, приглушено дрънчене на вериги и железа, които винаги издаваха артилерийските коли. И наистина, от храма „Света Богородица“ се зададе такава кола, която скоро щеше да се срещне с великолепната карета.

Въпреки че тълпата беше много гъста, артилерийската кола се движеше бързо и когато се приближи съвсем, множеството отстъпи встрани като омагьосано.

Скоро недоумението се разсея от думите, които се предаваха от уста на уста:

— Катафалката… Катафалката…

Носилките не стигаха, за да се пренесат мъртвите и затова ги товареха върху артилерийските коне. Когато минувачите се спряха от страх и ужас да видят зловещата кола, каменоделецът и неговите приятели започнаха още по-силно да викат:

— Направете път на умрелите! — изкрещя Цибул.

— Тази кола няма да ви прегази — отвърна каменоделецът.

— Пътниците й са много смирени.

— Те никога няма да слязат.

— И за кочияш си имат само един войник.

— Наистина, цивилен води предните коне.

— Сигурно другият войник се е уморил. Сигурно е влязъл в катафалката и ги пази, докато слизат в голямата дупка.

— С главата напред.

— Да пускат ги с главата напред в хлорна вар.

— И те плуват по гръб.

— Колко отвратително миришат.

— Като престоял труп — каза каменоделецът.

— А — възкликна Цибул. — Сега катафалката ще удари хубавата карета. Чудесно! Богаташите в нея ще почувствуват смъртта.

И наистина, в този момент катафалката беше непосредствено срещу каретата. Един мъж по риза и с дървени обувки водеше предните коне, а един войник управляваше задните. В катафалката имаше толкова много ковчези, че те едва се удържаха вътре. При всяка неравност по пътя тя подскачаше и дървените сандъци се удряха един в друг. Очите на цивилния колар светеха, лицето му беше зачервено и не бе трудно да се досети човек, че бе пийнал. Той крещеше по конете и ги мушкаше с бича, въпреки отчаяните молби на войника, който волю-неволю трябваше да се съобразява с него.

Изведнъж коларят се отби от пътя, насочи катафалката към каретата и успя да я закачи. От удара покривът на артилерийската кола се преобърна и един ковчег падна навън като повреди вратата на каляската, а след това с глух тропот се изсипа на земята. Скованите набързо дъски се откъртиха и разкриха един синкав труп, закрит наполовина с чаршаф.

От тази ужасна гледка, госпожа дьо Моринвал, която машинално гледаше към вратата, изпищя и припадна. Тълпата ужасена се разбяга. Кочияшите на каретата използуваха мястото, което се разчисти пред тях, дръпнаха юздите и конете поеха към крайбрежието на Сена.

В същото време се чуха приглушените звуци на весела музика и викове, които единогласно повтаряха:

— Тържеството на холерата!

Те съобщаваха за един от онези невъобразими, ужасни и дори неверни епизоди, съпровождащи разгара на заразата.

И наистина, ако съвременните свидетелства не съответствуваха напълно на официалните документи за тези празненства, човек би си помислил, че всичко това е измислица на болен мозък.

Маскираните се появиха на площада пред храма „Света Богородица“, тъкмо когато каретата на господин дьо Моринвал се изгуби зад крайбрежието.

V глава Тържеството на холерата31

Пред маскираните вървеше тълпа от хора, които изведнъж се втурнаха на площада пред храма и силно закрещяха. Някакви деца свиреха с рогове, други викаха, трети пееха.

Привлечена от новото зрелище, компанията на каменоделеца и Цибул се спусна към свода.

По това време вместо двете кръчми на улица „Аркол“ от двете страни, се издигаше само една от ляво на сводестата врата. Тя беше прочута сред веселите студенти с много хубавото си вино и провинциалните си ястия.

При първите звуци на музиката, която предвождаше шествието на маскираните, прозорците на големия салон на кръчмата се отвориха и много слуги с престилки под мишница надникнаха с нетърпение, за да видят чудноватите гости, които очакваха.

Най-после огромното шествие се яви сред оглушителни крясъци. Маскарадът се предвождаше от една карета с четири коня, заобиколена от яздещи мъже и жени, облечени в хубави, богати дрехи. Повечето от маскираните бяха хора от средна ръка, между тях имаше и по-богати.

Носеше се слух, че ако на холерата се направи чучело, с което да се подиграят, това може да съживи духа на изплашения народ. Щом това се разчу, веднага работници, младежи, студенти, търговци и други се отзоваха на поканата и макар до този момент да не се познаваха, тутакси се побратимиха. Мнозина от тях се постараха да направят празненството по-бляскаво като доведоха и приятелките си.

Разноските по това веселие се покриха с волни пожертвования и сутринта, след една богата и хубава закуска в единия край на Париж, веселата компания тръгна смело на път, за да приключи деня с вечеря на площада пред храма „Света Богородица“. Казвам смело, защото младите жени явно имаха много силен дух и изключително твърд характер, за да преминат през големия град, обзет от страх и ужас, да срещат на всяка крачка каруци с умиращи и трупове и да се подиграват с болестта, която изтребваше цял Париж. Впрочем, само в Париж, и то само в една определена прослойка от населението можеше да се роди подобна идея.

Двама мъже, грубо маскирани като гробари, с много дълги изкуствени носове и шапки от върбови клонки, накичени с панделки, рози и креп, водеха четирите коня. В каретата се возеха четирима души, които изобразяваха Виното, Лудостта, Любовта и Играта. Тези символични лица имаха за задача с всевъзможни подигравки, осмивания и шеги да съкратят живота на Холерата, която беше изобразена като зловеща, смешна бабичка, и те се гавреха с нея както могат. Значението на всичко това беше следното: за да може човек със сигурност да надвие холерата, трябва да пие, да се смее, да играе и да се люби.

Виното беше представено от един дебел, огромен човек с голям търбух, с венец от бръшлян на главата, с кожа от пантера на раменете и с огромна златна чаша, окичена с цветя. Само Нини-Мулен, нравственият църковен писател, можеше да покаже пред смаяните зрители толкова червените си уши, толкова кръглия си корем и толкова тържествуващото си червендалесто лице. На всяка крачка той се правеше, че изпива чашата си до дъно, а след това се обръщаше към Холерата и й се подиграваше.

Холерата беше като труп, излязъл от гроба, покрита с бял чаршаф. Маската й от зелен картон с червени, хлътнали очи, сякаш се присмиваше на смъртта. Перуката й имаше три леко напудрени плитки и се увенчаваше от островърха памучна шапчица. Вратът и ръцете й бяха разголени и боядисани в зелено. Едната й ръка трепереше настрани, а с другата се подпираше на крива тояга. Беше обута в червени чорапи с пъстри ленти и високи черни кожени обувки. Този смешен представител на холерата беше Голчо. Въпреки че алкохолизмът и разпуснатият живот бавно, но сигурно го съсипваха и той едва се държеше на краката си, Морок го накара да вземе участие в празненството.

Звероукротителят беше облечен като цар на картите и представляваше Играта. На главата му стърчеше златна картонена корона. Строгото му лице с дълга брада, беше нашарено с всички бои на картите и от време на време той разлюляваше подигравателно една голяма торба, пълна с фалшиви пари, пред очите на Холерата. Затруднените движения на дясната му ръка показваха, че звероукротителят още усеща болки от раната, която му нанесе пантерата, преди Джалма да я убие.

Лудостта беше представена от едно младо, весело и пъргаво момиче, което размахваше пред лицето на Холерата пръчка, накичена със златни дрънкулки и носеше червена шапчица. То заместваше нещастната Вахканална царица, която отново щеше да вземе участие в едно такова веселие, макар и не същото по философско значение, но не по-малко шумно и предизвикателно.

Любовта олицетворяваше красива девойка на име Модест Борнешу, която беше модел на един прочут живописец, също участник в шествието. Една ли можеха да се намерят по-достойни и изящни форми, за да се представи любовта. Момичето беше облечено в къса рокля със златни звезди. Носеше синя шапчица от сърма, а зад раменете й трептяха две прозрачни крила. От време на време тя правеше много неприлични знаци на Холерата.

Около основната група се движеха други не по-малко смешни маски, които носеха надписи:

Компанията наистина беше толкова весела, че докато преминаваше по площада, за да влезе в кръчмата, на няколко пъти й изръкопляскаха. Но други сметнаха гаврата с нещастието за светотатствена и сред зрителите се понесе ропот.

Като се имат предвид изключителните обстоятелства, човек наистина трудно би могъл да определи отношението си към тази проява и да каже със сигурност какво заслужава демонстрираната смелост: похвала или укор.

Появата на такива болести, които от столетие на столетие унищожават човечеството, винаги се съпровожда с нравствена възбуда, която не подминава нито един от пощадените и оцелелите. Понякога в такива моменти се събуждат най-глупавите предразсъдъци, най-дивите страсти, или пък най-благородното себеотрицание и най-смелите постъпки. У едни страхът от смъртта се превръща в доживотен кошмар, у други поражда пълно презрение към живота.

Но маскираните изобщо не се интересуваха от всичко това, най-после достигнаха до входа на кръчмата и влязоха сред весели възгласи.

Всичко спомагаше за съчетаването на най-странните и несъвместими противоположности. Кръчмата се намираше едновременно до болницата и до храма, така че пиянските викове на пируващите се сливаха с набожните песнопения и стенанията на умиращите.

Маскираните веднага се настаниха около приготвената трапеза.

Маскираните се разположиха в най-големия салон на кръчмата. Те бяха шумни, весели и приказливи, но приповдигнатото им настроение беше странно. Понякога и най-решителните от тях си спомняха, че лудешката им борба с болестта излагаше на опасност собствения им живот. Тази зловеща мисъл преминаваше като тръпка по цялото им тяло. Затова от време на време те за миг потъваха в неловко мълчание. Но скоро веселите възгласи пропъждаха мрачното настроение, защото всеки си казваше:

— Нека не се показвам слаб, защото ме гледа другарят, гледа ме любовницата ми.

Всеки се смее и се чука приятелски със съседа си. Всеки говори свойски и предпочита да отпие от чашката на своята съседка.

Голчо бе свалил маската и перуката на този, който изобразяваше Холерата. По посинялото му и сухо лице, по мъртвешката му бледост, по мрачния блясък на хлътналите му очи, се виждаше как болестта бавно го разяжда, подпомогната от разпуснатия живот. Макар че усещаше как гори отвътре, той криеше болките си с престорена веселост и променен глас.

От лявата страна на Жак седеше Морок, чието пагубно влияние върху Голчо нарастваше. До него седеше младата девойка, която изобразяваше Лудостта. До нея пък се кипреше Нини-Мулен с огромния си търбух и се преструваше, че търси под масата кърпата си, за да ощипе по коляното другата си съседка, госпожица Модест, която изобразяваше Любовта.

По-голяма част от компанията бе насядала около масата, всеки според вкуса си, всеки до любовницата си, а които бяха сами — където намереха.

Започнаха да сервират второто ястие. Превъзходното вино, хубавото месо, веселият разговор и самата необичайност на ситуацията, бяха възбудили духовете, както всеки ще може да се убеди от последвалата сцена.

VI глава Странният двубой

Няколко пъти един от слугите в гостилницата, без да го забележат останалите, влиза и нещо прошепва на другарите си като им сочеше с пръст тавана на стаята, в която ставаше гощавката. Те не обърнаха внимание на забележките и притесненията му, защото не искаха да смущават пируващите, чиято луда веселба постоянно нарастваше.

— Кой може да каже сега, че не се отнасяме добре към холерата? Посмя ли тя да направи нещо на нашата славна компания? — каза водачът на маскираните, облечен като турчин.

— Цялата тайна — каза друг — е в това: присмей се на холерата в очите и тя веднага ще ти обърне гръб.

— Тя си отмъщава, защото е глупаво онова, което върши — добави едно красиво момиче и изпразни чашата си наведнъж.

— Истина е — обади се любовникът й. — Седиш си спокоен и се наслаждаваш на радостите на живота и изведнъж, след силна болка, умираш. Какво става след това? Какво показва това?

— Това показва — отговори един прочут живописец, облечен като римлянин от школата на Давид — че холерата е един нещастен колорист, защото четката й използува една и съща зеленикава боя… Тази нещастница май се е учила само от Якобс, царя на класическите живописци, една друга болест…

— Учителю — добави признателно един от учениците му, — аз съм виждал заразени от холера, чиито гърчове са доста приятна гледка, а и смъртта им е лека.

— Господа! — провикна се един не по-малко известен скулптор. — Ето накратко въпроса. Холерата е лош колорист, но добър рисувач. Тя разделя костите с голяма точност… И, Господи, как само ви смъква кожата! Пред нея Микеланджело е прост ученик.

— Съгласни сме! — извикаха всички. — Холерата е слаб колорист, но добър рисувам.

— Освен това, господа — поде наперено Нини-Мулен, — тази болест ни служи за добър урок, както би се изразил великият Босюет. Да, господа. Струва ми се, че чувам глас от небето, който ни казва: „Пийте хубаво вино, изпразнете кесиите си и прегърнете жената на ближния си, защото вашите часове може би вече са преброени, нещастници!“.

Като каза това, православният Силен се възползува от минутното разсейване на госпожица Модест, и шумно целуна по бузата Любовта. Примерът му бе толкова заразителен, че веднага последваха множества шумни целувки и закачки.

— Добре че утре може би ще настъпи краят на света — извика заканително, но с усмивка живописецът на Нини-Мулен — иначе щях да се скарам с вас, че целунахте Любовта, която е моя любовница.

— Това показва, о Рубенсе, о, Рафаело, безкрайните преимущества на холерата, която провъзгласявам за достъпна и мила.

— И човеколюбива! — каза един. — Защото благодарение на нея лихварите се грижат за здравето на своите длъжници. Тази сутрин един лихвар, който трепери над живота ми, ми донесе всякакви лекарства против холерата и горещо ме помоли да ги изпия.

— А питате ли мен? — каза ученикът на прочутия живописец — Шивачът ми, на когото дължа три хиляди франка, ме накара да се увивам на голо с пълнен пояс. Аз тогава му казах: „Господине, ще се обвия с този пояс щом настоявате, за да не изгубите парите, които ви дължа“.

— О, холеро! Пия за твое здраве! — поде Нини-Мулен. — Ти не си никакво отчаяние, напротив — ти си символ на надежда. Колко мъже и жени са се надявали на един, за съжаление неизвестен, номер, който да спечелят от лотарията на вдовството! Но ти се появи и те се развеселиха. Благодарение на теб, услужлива заразо, шансът им за свобода се увеличава.

— А колко са признателни наследниците? Една настинка, едно неразположение и изведнъж виждаш как някой вуйчо или братовчед се превръщат в покойници-благодетели.

— Ами онези, които винаги гледат службата на другия? Холерата за тях също е славен благодетел!

— Колко много клетви за вярност и преданост ще се отправят! — каза разчувствана госпожица Модест. — Колко лъжци са се клели пред някоя кротка жена, че ще я обичат до смърт и сами не са допускали, че ще устоят тъй вярно на думите си!

— Господа — извика Нини-Мулен, — понеже се намираме пред края на света, както каза този прочут живописец, аз предлагам госпожиците да ни дразнят, да ни ядосват, да ни галят, да ни целуват, да си позволяват с нас всякакви волности… Дори да ни обиждат. Да, заявявам, че позволявам да ме обиждат и ги подканям за това. И така, госпожице, вие, която представлявате Любовта — той се приведе над госпожица Модест, която се изхили и го блъсна — вие можете да ми нанесете най-голямата обида, която може да се нанесе на един добродетелен и целомъдрен писател.

Всички посрещнаха със смях странното предложение на Нини-Мулен и това разпали веселбата. Сред тази шумна гълчава, слугата, който вече бе идвал няколко пъти да съобщава шепнешком нещо на другарите си и да им сочи тавана, се появи отново с бледо и смутено лице. Той приближи до собственика на гостилницата и прошепна:

— Вече пристигнаха…

— Кои?

— Както знаете… Онези горе… — и посочи тавана с пръст.

— Аха… — отвърна собственикът. — Къде са сега?

— Вече са в стаята — добави слугата уплашено.

— Какво каза господарят?

— Отчаян е… По причина на… Не знае какво да направи и ме прати при вас.

— А аз какво да направя, дявол да го вземе. Всички знаехме, че ще бъде така. Няма как да се отървем от това…

— Не мога да остана повече, защото пък ще започне…

— Тръгвай, защото и без друго видът ти привлича вниманието на хората. Върви и кажи на господаря да чака края.

Този разговор остана незабелязан от никого, от шумната и развеселена компания. Единствено Голчо нито пиеше, нито се смееше, а с мрачен поглед наблюдаваше наоколо. Той не забелязваше какво става, а мислеше за Вакханалната царица, която би изглеждала прекрасно и би се веселила на подобен гуляй. Споменът за това създание, което Жак обичаше страстно, беше единствената мисъл, която от време на време го изваждаше от тъпото състояние, в което бе изпаднал. Той се бе съгласил да вземе участие във веселбата, само защото този ден му напомняше един друг подобен, прекрасен, заедно с Цефиза. Онази ранна гощавка след нощния бал с маски, онази весела гощавка, на която Вакханалната царица, водена от странно предчувствие, вдигна тъжна наздравица за болестта, която вече приближаваше Франция. „Пия за холерата, беше казала тогава Цефиза, за да пощади онези, които обичат да живеят и да помогне на онези, които не искат да се разделят, да умрат заедно“.

Докато Жак се бе унесъл в тъжните спомени, Морок, който забеляза състоянието му, извика силно:

— Жак, защо не пиеш вече? Да не ти омръзна виното? Искаш ли да ти поръчам ракия?

— Не ми трябва нито вино, нито ракия — отвърна троснато Жак.

— Добре е, че се пазиш — присмя се Морок. — Само такива като мен могат да предлагат ракия. Има нещо не по-малко мъжко в това да сложиш пред себе си бутилка ракия, от това да е изправено пред теб дулото на пистолет.

Голчо чу подигравките на Морок, обиди се, че се съмняват в неговото мъжко пиене и това го извади от вцепенението, за да защити достойнството си.

— Мислиш, че ме е страх да пия ракия ли? — извика той. — Така ли мислиш? Отговори де, Морок.

— Недейте, приятели — обади се един от компанията. — Всички доказахме какво можем. Особено вие, който макар и болен, имахте смелостта да представите Холерата.

— Господа — каза Морок след като видя, че всички погледи са отправени към него и към Голчо, — аз само се пошегувах, защото ако приятелят ми имаше неблагоразумието да приеме предложението ми, той щеше да се покаже не страхливец, а луд. Добре, че беше достатъчно умен да не приеме опасната ми покана и аз…

— Келнер! — извика Голчо като прекъсна ядосано Морок. — Две бутилки ракия и две чаши.

— Какво си намислил? — престори се на изненадан Морок. — За какво са ти тези две шишета ракия?

— За двубой — отвърна Жак хладно и решително.

— За двубой ли? — възкликнаха всички.

— Да. Двубой с ракия. Ти мислиш — каза Жак, — че е еднакво опасно дали пред теб има бутилка с ракия или дулото на пистолет. Нека вземем по една бутилка и да видим кой ще отстъпи.

Това странно предложение на Голчо някои посрещнаха с радостни възгласи, а други с оправдано безпокойство.

— Браво! Ще се надпиват! — викаха някои.

— Такава борба е много опасна — казваха други.

— В подобно време това е толкова сериозно, колкото дуелът до смърт — обаждаха се трети.

От всички тези думи, които му напомняха за опасността, на която се излага, Жак настръхна. След миг изправи гордо глава, бузите му се зачервиха, в погледа му блесна зловещо задоволство и той извика отново с приглушен глас.

— Келнер, да не си оглушал! Поисках две бутилки ракия.

— Отивам да ги донеса — отвърна уплашен келнерът.

Въпреки че решението на Жак бе лудешко и опасно, то бе посрещнато с ръкопляскания от по-голямата част от присъствуващите.

— Бакхус и моята жажда! — гръмогласно викаше Нини-Мулен и се люлееше на стола си. — Моята чаша и моята бутилка. Гърлата са готови! Ракия! Ракия! — Той целуна госпожица Модест и за да се извини за волността, добави: — Любов, вие ще бъдете царицата на красотата… Предчувствам щастието на победителя! Господа, ще останем ли хладнокръвни пред благородния пример, който ни дава Холерата — и той посочи Жак. — Той поръча ракия… Нека му отговорим като поръчаме пунш!

— Да, да! Пунш! Пунш!

— Келнер! — провикна се духовният писател. — Имате ли голям казан или медник, или какъвто и да е съд, за да направите в него пунш за всички?

— Вавилонски пунш!

— Пунш колкото едно езеро!

— Пунш, колкото един океан!

— Господине — отвърна гордо келнерът — има един казан, който тъкмо е калайдисан. Още не сме го употребявали. Той събира най-малко тридесет бутилки.

— Донеси го тук! — заповяда Нини-Мулен. — Изсипете вътре двадесет бутилки кирш, сложете захар, двадесет лимона, канела и запалете огъня. Да гори навсякъде!

Предложението на Нини-Мулен повиши настроението. Чуваха се разговори и шум от разменените целувки в цялото помещение, разменяни под предлог, че на другия ден може би вече няма да ги има, че трябва да се подчинят на съдбата и други такива.

Изведнъж от тавана на салона, в който ставаше веселбата, се разнесоха няколко глухи и равномерни удара. Глъчката престана и всички започнаха да се ослушат.

VII глава Ракията

След няколко секунди странният тропот се повтори, но този път той бе по-силен и по-продължителен.

— Келнер! — попита един от гостите. — Какъв е този шум? Слугата размени с другарите си няколко неспокойни погледа и започна да мънка:

— Ами… господине… това е…

— Сигурно някой лош и мълчалив човек, който не обича веселбите, тропа, за да ни накара да пеем по-тихо — каза Нини-Мулен.

— В такива случаи има едно неписано правило — обади се ученикът на известния живописец. — Когато някой наемател или собственик иска тишина, веднага му се отговаря с пълен рев, за да го принудят да престане. Поне това съм виждал на други места между таваносъседни сили.

Тази новоизлюпена дума, макар и несполучлива, беше посрещната възторжено. В същото това време Морок запита нещо единия от слугите, чу отговора и извика силно, за да заглуши гълчавата.

— Искам думата!

— Имате я… — изсмяха се неколцина.

Настъпи мълчание, за да се чуе какво ще каже Морок. Веднага тропотът се чу отново, този път още по-прибързан.

— Наемателят е невинен — каза Морок със зловеща усмивка — Той не иска да попречи на веселбата ни.

— Тогава защо тропа? — попита Нини-Мулен и изпразни чашата.

— Наемателят не тропа — отговори кратко и отсечено Морок — просто заковават ковчега й… — След думите му настъпи мълчание, което сам той наруши. — Ковчегът й… Не, трябва да се каже ковчегът им…, защото в бързината са сложили в един ковчег и детето, и майката.

— Жена ли е умряла? — извика Лудостта. — Жена?

— Да, госпожо. Една двадесетгодишна жена — отвърна нажалено слугата. — Малкото момиченце, което тя все още кърмеше, умря малко след нея… И всичко стана за по-малко от два часа… Господарят ни много съжалява, че това може да развали настроението ви. Но той не можеше да предвиди това нещастие, защото вчера сутринта тази жена съвсем не беше болна. Напротив — нямаше по-весела от нея.

След думите му сякаш някой простря креп върху веселата допреди малко компания. Зачервените и грейнали допреди миг лица изведнъж се натъжиха и пребледняха. Никой нямаше силите и смелостта да се подиграе с майката и с детето й, които точно в този момент заковаваха в един и същи ковчег.

Настъпи дълбоко мълчание. Последните удари на чука болезнено отекваха в сърцата на присъствуващите. Човек би помислил, че няма нищо неестествено на мястото на доскорошното веселие и оживление, да се появят тъжните и неприятни предчувствия, които умишлено бяха потискани.

Минутата беше решителна.

Трябваше бързо да се направи нещо, което да съживи духа на компанията, тъй като много от красивите лица бяха започнали да пребледняват, същото бе и със зачервените уши на някои, сред които бе и Нини-Мулен.

Противно на останалите, Голчо ставаше все по-смел и по-решителен. Той изправи прегърбеното си от немощ тяло и извика силно със зачервено лице:

— Келнер, какво казах! Къде са шишетата с ракия! Къде е пуншът? От мъртвите ли трябва да се страхуват живите?

— Прав е! По дяволите и скръбта! Бързо да дойде пуншът тук извикаха някои от гостите, почувствували нужда от успокоение.

— Пунш! По дяволите скръбта! Да живее радостта!

— Пуншът идва, господа — каза единият от слугите като отвори вратата.

Щом компанията видя горящото питие, което щеше да съживи духа й, салонът се изпълни с викове.

Слънцето беше залязло току-що. Салонът, в който се веселяха стотина души, беше продълговат, прозорците бяха нарядко, тесни и закрити до половината с червени завеси. Макар че не се бе стъмнило съвсем, далечната част на тази просторна стая, беше вече почти тъмна. Двама слуги внесоха голям медник, който светеше като златен и в който пуншът гореше в различно оцветени пламъци.

За радост на гостите сложиха питието на масата. Компанията постепенно започна да забравя доскорошните страхове.

— Така… — каза раздразнено Голчо на Морок. — Докато се приготви пуншът, нека приключим нашия двубой. Съдии ще бъдат зрителите. — След това Жак посочи на противника си двете бутилки и прибави: — Избери си оръжие.

— Избери ти! — отвърна Морок.

— Добре! Ето ти шишето… ето ти и чашата… Нини-Мулен ще бъде съдия.

— Не отказвам да съм съдия — отговори духовният писател, — но съм длъжен да ви предупредя, скъпи ми приятелю, че вие започвате много опасна игра. И че, както вече стана дума, в такова време, да захапеш гърлото на бутилка с ракия е може би по-опасно, отколкото дулото на зареден пистолет…

— Командвай вече, скъпи мой — прекъсна го Жак. — Или аз самичък ще дам командата.

— Щом искате… Ваша воля!

— Който се откаже пръв, той е победен.

— Отлично! — отговори Морок.

— Внимание, господа — каза Нини-Мулен. — Най-напред да проверим дали бутилките са пълни по равно… Оръжията трябва да бъдат еднакви…

По време на приготовленията цареше пълна тишина. Възбуденият от пристигането на пунша дух отново взе да спада, предчувствувайки, макар и неопределено, опасността, която крие за Жак предизвикателството на Морок. Това, както и случката с ковчега, помрачаваше настроението, колкото и някои пресилено да се стараеха да се показват весели.

В определени случаи и най-дребните неща влачат важни последствия. Както вече споменахме, след залязването на слънцето, в дъното на стаята вече бе пропълзял мракът, затова и лицата на онези, които седяха там, започнаха да се осветяват от пламъка на горящия пунш. Както е известно, пламъкът на спирта прави лицата сини и бледи, странни и донякъде страшни. Така изглеждаха и много от гостите, които седяха далеч от прозорците.

Живописецът, комуто това направи най-силно впечатление, каза:

— Погледнете! Вижте как изглеждаме, сякаш всички сме холерици, толкова сме зеленикави и синкави.

Шегата му не се хареса много. За късмет, оглушителният глас на Нини-Мулен разсея това впечатление.

— Двубоят започва — извика духовният писател, който беше по-уплашен и неспокоен, отколкото изглеждаше. — Готови ли сте?

— Готови сме! — отвърнаха Жак и Морок.

— Започвайте! — изрече Нини-Мулен и плесна с ръце.

Двамата изпразниха наведнъж по една чаша, напълнена с ракия.

Морок не трепна, мраморното му лице остана безчувствено, той постави чашата обратно на масата със сигурна ръка. Жак, когато оставяше чашата си, не можа да прикрие леката конвулсия, предизвикана от силна вътрешна болка.

— Юнашко пиене, наистина! — възкликна Нини-Мулен. — Нима не е героизъм човек да изпие наведнъж четвъртината от едно шише с ракия? Никой от нас не може да го направи. Чуйте ме, достойни борци, и с това да приключим.

— Дайте знак! — каза смело Голчо. — С треперещата си ръка той хвана бутилката, но вместо да напълни чашата си, изведнъж каза на Морок: — Не ни трябват чаши! По-добре е с бутилката. Съгласен ли си?

Вместо да отговори Морок поднесе бутилката към устните си и само сви рамене.

Жак го последва.

През жълтеникавото, но прозрачно стъкло на бутилките можеше много добре да се следи постепенното намаляване на питието.

Каменното лице на Морок, бледото и слабо лице на Жак, по чието чело потекоха едри капки студена пот, се осветяваха от синкавия пламък на пунша. Всички бяха приковали погледите си върху двамата с онова любопитство, което неволно предизвикват жестоките зрелища.

Жак държеше бутилката в лявата си ръка, но изведнъж рязко сви пръстите си на дясната. Косата му залепна за челото и върху лицето му се изписа огромна болка. Въпреки това, той продължи да пие, само за миг отлепи гърлото на бутилката от устните си, сякаш искаше да си отдъхне. Погледна към Морок и срещна насмешливия поглед на Пророка, който продължаваше да пие с обикновеното си хладнокръвие. Стори му се, че по този начин той иска да покаже победата си, затова веднага вдигна шишето и жадно продължи да пие…

Силите му вече бяха изчерпани, ужасен огън гореше в гърдите му. Болките му бяха много силни… Той не можа да ги изтърпи, главата му увисна настрани, челюстите му затрепериха конвулсивно, счупи със зъби гърлото на бутилката, вратът му се схвана, спазми сгърчиха крайниците му и той падна в безсъзнание.

— Жак! Синко! Няма нищо! — извика Морок, в чиито поглед светеше дяволска радост.

Той остави бутилката на масата и тръгна да помогне на Нини-Мулен, който напразно се мъчеше да свести Голчо.

Тази внезапна болка, която бе почувствувал той, не показваше никакви признаци на холера. Въпреки всичко, огромен страх обхвана присъствуващите. Една от жените изпадна в нервна криза, а друга започна да пищи.

Нини-Мулен остави Жак в ръцете на Морок и се втурна да търси помощ. В същото време вратата неочаквано се отвори и духовният писател така се изненада, че се дръпна назад, когато видя пред себе си едно лице.

VIII глава Спомените

Пред Нини-Мулен се показа Вакханалната царица — онази светла и весела героиня на толкова много луди веселби. Сега тя беше отслабнала, с разрошени коси и хлътнали бузи, с вдлъбнати очи и облечена в дрипи. Тя бе сянка на предишната: прекрасното й някога лице бе повехнало от бедността и страданията.

Цефиза влезе в стаята и спря. Мрачният й и неспокоен поглед се мъчеше да проникне през мрака и да открие онзи, когото търсеше. Внезапно девойката се разтрепери и пронизително изпищя. На синкавата светлина на пунша, тя видя Жак, чиито конвулсивни движения не можеха да укротят Морок и още един от компанията.

След първата уплаха, подтиквана от любовта си, Цефиза извърши нещо, което вършеше често, подтиквана от радост и удоволствие. За да скъси разстоянието, както бе пъргава и лека, тя се покачи на масата, премина внимателно между бутилките, чашите и чиниите и с един скок стигна до Голчо.

— Жак! — извика тя, без да забележи звероукротителя и се хвърли върху любовника си. — Жак! Аз съм, твоята Цефиза!

Голчо като че ли дочу този познат глас, обърна инстинктивно глава към Вакханалната царица, без да отвори очи, и дълбоко въздъхна. След малко схванатите му крайници се отпуснаха, леко потреперване замени конвулсиите и след няколко минути клепачите му с мъка се повдигнаха, за да види тя неговите премрежени и угаснали очи.

Коленичила, Цефиза обсипваше със сълзи и целувки ръцете на любовника си и говореше с глас, прекъсван от плача й:

— Аз съм твоята… Цефиза… Жак, пак те намерих… Не те изоставих по моя вина… Прости ми…

— Нещастнице! — извика Морок, ядосан от срещата, която можеше да провали плановете му. — Да не искате да го довършите! Тази среща може да бъде фатална за него, в положението, в което се намира. Затова се махнете!

Той хвана грубо Цефиза за ръка, а в това време Жак, като че ли събуждайки се от дълбок сън, започна да различава какво става около него.

— Пак ли вие? — извика Вакханалната царица, разпознавайки Морок — Вие, който ме разделихте с Жак… — И тя не довърши, защото в този момент й се стори, че Голчо се съживява.

— Ти ли си, Цефиза? — прошепна Жак.

— Да, аз съм — развълнувано отговори тя. — Аз съм. Дойдох… И сега ще ти кажа… — Тя не можа да продължи, стисна силно двете си ръце и по бледото й изнемощяло и обляно в сълзи лице, можеше да се прочете отчаяние, вдъхнато от изумителната промяна на Жак.

Той разбра причината за изненадата й, изгледа страдащото и измършавяло лице на Цефиза и рече:

— Горкото момиче! Сигурно си изтърпяло много неприятности. Аз също… Не мога да те позная.

— Да — каза Цефиза — Много скръб и много тегло. И нещо още по-лошо — настръхна тя и червенина обля бледото й лице.

— Какво по-лошо може да има? — попита Жак.

— Ти също си страдал много — не отговори на въпроса му Цефиза.

— Канех се вече да си ида от този свят, но се върнах за малко, защото ти ме повика. Чувствувам, че това не е шега — и Жак сложи ръка на гърдите си. — Но сега вече ми е все едно. Видях те, не ще умра с благодарност.

— Ти няма да умреш. Жак, аз съм тук.

— Чуй ме, Цефиза! Дори ако бях погълнал разпалени въглени, едва ли щеше да ме гори така. Вече цял месец усещам, че постепенно изтлявам. Този господин — и той кимна към Морок с глава — този приятел имаше за цел винаги да подклажда огъня. Вече не ми е жал за живота. Отучих се да работя, свикнах да живея разпуснато и в пиянство, сигурно щях да се превърна в голям негодник. Затова предпочетох да му позволя да разпалва огъня в мен.

— Ти си неблагодарник! — сви рамене Морок. — Току-що сам ми подаде чашата си и аз ти налях. Честна дума, сигурен съм, че още дълго време ще пием заедно.

От известно време Цефиза не сваляше очите си от Морок.

— Казах ти, че от много време разпалваш огън в мен, за да ме изгориш — повтори Жак. — Така няма да мисля, че съм умрял от холера. Ще решат, че съм се изплашил от ролята си. Не те коря, скъпи приятелю — усмихна се иронично той. — Ти изкопа гроба ми с удоволствие. Вярно е, че понякога като поглеждах огромната дупка, в която трябваше да падна, се дърпах назад, но ти, скъпи приятелю, отново безмилостно ме тласкаше към трапа и казваше „Върви, глупчо, върви.“ И аз наистина вървях, и ето че стигнах…

Казвайки това, Голчо се изсмя зловещо и тръпки побиха околните, които все повече и повече се трогваха от тази сцена.

— Приятелю — студено каза Морок — послушай съвета ми и…

— Благодаря, зная какви са твоите съвети. Вместо да те слушам, предпочитам да говоря с моята нещастна Цефиза. И преди да вляза в гроба да й кажа всичко, което разяжда сърцето ми.

— Мълчи, Жак! Причиняваш ми болка! — рече Цефиза. — Казвам ти, че няма да умреш.

— В такъв случай, дължа живота си на теб — каза прочувствено Жак и останалите се разсмяха. — Да — продължи Голчо, — когато дойдох на себе си и те видях бедно облечена, усетих, че ми става по-леко. Знаеш ли защо? Защото си казах „Горкото момиче устоя на думата си и предпочете да работи, да тегли, да пати, да търпи лишения, вместо да си намери друг любовник, който би могъл да й даде поне онова, което й давах аз, доколкото можех“. Честна дума, Цефиза, това облекчи душата ми. Имах нужда да го разбера, защото изгарях, както и сега — добави той със стиснати от болка ръце. — Най-сетне се почувствувах щастлив и ми стана по-добре. Затова съм ти много благодарен, скъпа моя, добра и мъжествена жена. Ти си имала право, защото аз винаги съм те обичал. И по време на най-ниското си нравствено падение, когато си спомнях за теб, винаги чувствувах, че съм бил и по-добър, разкайвах се и ти благодарях за това — каза Жак с пламнали очи, в които се появиха сълзи. — Ще ти благодаря и сега. — И той подаде на Цефиза студената си ръка. — Ако умра, ще умра благодарен. Ако остана жив, ще живея щастливо. Дай си ръката, скъпа Цефиза! Дай си ръката, ти постъпи като честна и искрена жена.

Вместо да хване ръката на Жак, Цефиза коленичи, сведе още по-ниско главата си към земята и не посмя да погледне в очите приятеля си.

— Защо не ми отговаряш? Защо не хванеш ръката ми?

След тези въпроси момичето се разплака. Смазана от срам тя стоеше смирено и челото й почти се опираше в нозете на Жак. Той много се изненада от мълчанието и поведението на Вакханалната царица, погледна я с още по-голяма почуда, чертите му все повече и повече се изменяха и той попита почти шепнешком:

— Цефиза… Сещам се. Ако не хванеш ръката ми, значи… — След това гласът му секна и след кратко мълчание той добави задавено: — Когато преди шест седмици ме откараха в затвора, ти ми каза: „Заклевам се в живота си, Жак, ще работя и ако потрябва ще живея съвсем бедно, но честно“. Така ми обеща тогава. Зная, че никога не си ме лъгала и затова ако сега ми кажеш, че си удържала на думата си, аз ще ти повярвам.

Вместо да отговори Цефиза заплака и прегърна в запъхтените си обятия колената на Жак. И странно, човекът, който се бе превърнал в скот от пиянство и разпуснат живот, който излизайки от затвора се бе поддал на всички убийствени подстрекателства на Морок, същият този човек почувствува страшна болка в сърцето си щом разбра от нямото признание на Цефиза, че тя му е била невярна. В първия миг Жак се почувствува ужасно. Въпреки че бе отпаднал и чувствуваше невероятна слабост, той успя да се изправи на крака. Лицето му се сбръчка от ярост и отчаяние и преди околните да се осъзнаят, грабна един нож и замахна с него към Цефиза. Но тъкмо когато трябваше да нанесе удара се отврати от своя замисъл, захвърли ножа, отпусна се върху един стол и закри лицето си с ръце. Щом Цефиза чу вика на Нини-Мулен, който с известно закъснение се спусна към Жак, за да изтръгне ножа, тя изправи глава. Видът на Голчо нарани сърцето й. Тя го прегърна въпреки съпротивата му и хлипайки, извика:

— Ако знаеше, Жак! Слушай, не ме осъждай докато не ме чуеш. Всичко ще ти разкажа. Заклевам се, че ще ти разкажа всичко, без да те излъжа. Този човек — и тя посочи Морок — не ще се осмели да отрече, че дойде и ми каза: „Имайте сърце да…“

— Не те осъждам. Нямам право да те осъждам. Остави ме да умра спокойно. Сега не искам нищо повече — каза Жак с все по-отслабващ глас и отблъсна Цефиза. След това добави с горчива усмивка: — За щастие, желанието ми се изпълни. Много добре знаех какво върша като се съгласих да се надпивам с Морок.

— Не, ти няма да умреш и ще ме изслушаш — извика като полудяла Цефиза. — Ще ме чуеш, както ще ме чуят и всички, които се намират тук. Тогава ще разберат дали съм виновна. Нали така, господа? Аз заслужавам милост. Ще помолите Жак да ми прости, защото ако не успях да си намеря работа, ако бях принудена от беднотия да се продам, не да се обличам великолепно, а за да изкарвам хляба си и да живея при моята нещастна сестра, която е на смъртно легло и е още по-злочеста от мен, струва ми се, има защо да ми простите. Не съм се продавала за собствено удоволствие. — След това тя се обърна към Голчо и по-тихо, потръпваща от ужас, му каза: — Да знаеш Жак, колко е нечестно, колко е отвратително да се продава човек по този начин. Вече предпочитах да умра, вместо да живея така. Тъкмо отивах да се самоубия, когато разбрах, че си тук. — Като видя, че Жак не й отговаря, тя тъжно поклати глава, сключи умолително ръце и каза: — Жак, само една дума, само една думичка ми кажи, за да разбера, че ми прощаваш.

— За бога, господа, изхвърлете оттук тази жена! — извика Морок. — Нейното присъствие просто измъчва приятеля ми.

— Хайде, дъще, бъди разумна — казаха няколко души от компанията, мъчейки се да я отстранят. — Оставете го на мира, елате при нас, нищо му няма.

— Господа, господа! — извика клетницата, обляна в сълзи с вдигнати нагоре ръце. — Изслушайте ме, оставете ме да ви кажа. Ще направя както искате, ще си отида, но за бога, повикайте лекар! Не го оставяйте да умре така. О, боже мой, вижте как жестоко потръпва от болка. Погледнете го, той се гърчи!

— Има право! — каза един от компанията и тръгна към вратата. — Трябва да повикаме лекар.

— Къде ще намерим лекар по това време — каза друг. — Сега те са претоварени с работа.

— Да направим нещо по-добро — рече трети. — Болницата е срещу нас. Да пренесем там нещастника. Ще му окажат първа помощ. Ще го сложим на една дъска от масата и ще го завием с покривката.

— Да, да! Чудесно! — казаха няколко гласа. — Да го пренесем и да си тръгваме вече.

През това време Жак агонизираше. За да го поставят върху дъската от масата, която щеше да служи за носилка, те го повдигнаха с покривката. Цефиза помоли да придружи също Жак до болницата и те се съгласиха. Щом изнесоха умиращия от гостилницата, цялата компания се разбяга. Мъжете и жените побързаха да се загърнат с връхните си дрехи, за да не се виждат смешните им облекла. Многобройни карети бяха повикани, за да превозят маскираните по домовете им. Шествието се разотиваше. Храбростта се бе изчерпила, всички си тръгнаха към къщи.

В този момент на площада пред храма „Света Богородица“ се чу силен вик, който се приближаваше все повече и повече. Тъкмо бяха отнесли Жак до външната врата на гостилницата. Морок и Нини-Мулен стараейки се да си пробият път през тълпата, за да се доберат до болницата, вървяха пред носилката, но струпалият се набързо народ ги възпря и в другия край на площада, на ъгъла на църквата, се чуха още по-страшни крясъци.

— Какво има? — попита Нини-Мулен един човек с вид на разбойник, който застана пред него. — Какви са тези викове?

— Още един отровител, когото разкъсват, както онзи, чието тяло преди малко хвърлиха в реката — отговори човекът. — Ако искате да погледате, елате след мен. И побързайте, защото иначе не ще успеем да видим нищо.

Той едва завърши думите си и нов крясък се разнесе, заглушавайки врявата на тълпата, през която с огромна мъка пренасяха тялото на Голчо. Сърцераздирателният вик, разнесъл се преди малко, беше на Цефиза. Жак, единият от седемте наследници на рода Ренепон, издъхна в ръцете й.

Нещастно съвпадение! В същия миг, в който викът на Цефиза предизвести смъртта на Жак, на площада пред храма „Света Богородица“, се разнесе крясъка на човек, когото убиваха. Неговият далечен, умолителен и ужасен от страх вик, приличаше на последния вопъл на човек, който със сетни сили се съпротивлява на убийците си. Морок застина от изненада.

— Проклятие! — извика той. — Проклятие! Това е гласът на отец д’Егрини, когото убиват.

IX глава Отровителят

Трябва да разкажем с няколко думи предшествуващите събития.

Сцените, които ще опишем, са жестоки, но се надяваме, че те ще послужат за урок и ще породят отвращение във всеки, който дръзне да насъсква освирепялата от невежество и мизерия тълпа. Както казахме, из Париж се носеха много глупави и много тревожни слухове: говореше се не само, че се тровят болните и водата в общите чешми, но също и че били заловени лоши хора, които хвърлят мишеморка в буретата на кръчмите.

След като свърши една работа при отец д’Егрини, който го чакаше в малката къща на Архиепископския площад, Голиат трябваше да дойде при Морок. Исполинът влезе в една кръчма на улица Каландърска да се почерпи. Той изпи две чаши вино и извади пари да плати. Докато чакаше кръчмарката да му върне рестото, Голиат съвсем несъзнателно се облегна върху едно отворено буре с вино, което се намираше до него. Високият му ръст, ужасният му поглед и дивашкото му лице и без това бяха разтревожили кръчмарката, която вече бе дочула слуховете за отровителите. Но щом видя, че Голиат слага едната си ръка върху бурето, тя се изплаши и извика като полудяла:

— Боже мой, вие пуснахте нещо в бурето!

Щом чуха тези думи двама-трима от гостите скочиха и отидоха при кръчмарката, а единият от тях извика силно:

— Този човек е отровител!

Голиат нищо не подозираше за слуховете, които се носеха из града и в първия момент не разбра в какво го обвиняват. Гостите викаха все по-силно и всеки му задаваше въпроси. Но тъй като той бе уверен в силата си, само сви рамене и грубо си поиска рестото от пребледнялата и изплашена кръчмарка.

— Разбойнико! — извика един от гостите толкова силно, че дори минувачите се спряха край кръчмата. — Ще ти върнат рестото, когато покажеш какво пусна в бурето.

— Че какво може да е пуснал в бурето — попита един от минувачите.

— Сигурно този човек е отровител — каза друг.

— В такъв случай, трябва да го арестуват — отговори трети.

— Да, да! — казаха гостите на кръчмата, повлияни от общия страх. Трябва да го арестуват. Заловиха го, че пуска отрова в едно буре с вино.

Думите „сигурно този човек е отровител“ веднага се понесоха из тълпата, която все повече нарастваше и се трупаше пред вратата на кръчмата. Разнесоха се глухи заканителни викове. Обвинителят, който пръв заподозря Голиат в намеренията му като видя, че всички околни споделят страха му, реши да се покаже добър и смел гражданин, хвана исполина за врата и му каза:

— Хайде, разбойнико, да дадеш обяснение пред пристава.

Голиат и без това беше много ядосан от обидите, чието истинско значение не разбираше, а сега се разяри и от ненадейното нападение, отстъпи пред естествената си грубост, повали противника си на масата и го смаза от бой. Докато траеше побоя няколко бутилки и две-три стъкла от прозореца се строшиха с трясък, а изплашената кръчмарка се развика, колкото й глас държи:

— Помощ! Стража! Отровител! Убиец!

От неистовия шум и крясъците на кръчмарката, тълпата се разрастваше и онези, които бяха отвън се притекоха на помощ, за да заловят Голиат. Благодарение на Херкулесовата му сила, след няколкоминутна борба, той най-сетне повали на земята двама от най-разпалените нападатели, отблъсна другите, доближи до тезгяха на кръчмарката, засилен с главата напред като разярен бик и се спусна към тълпата, която преграждаше вратата. След като си проби път с помощта на широките си рамене и исполинските си ръце, той премина през множеството и се спусна да бяга с всичка сила към площада пред църквата „Света Богородица“ с разкъсани дрехи, гологлав и с пребледняло разярено лице. Доста народ се втурна след него с крясъци „Спрете, спрете, отровителя!“.

Щом чу тези думи и видя тичащия човек със зловещо лице, един месар, минаващ оттам, който носеше на главата си голям празен кош, го хвърли в краката на Голиат, той се препъна и падна. Месарят мислеше, че ще извърши страхотен подвиг, ако се нахвърли като побесняло куче върху Голиат, двамата паднаха на земята и той извика:

— Помогнете, помогнете! Този човек е отровител.

Тази сцена се разиграваше близо до Съборната църква, но доста далеч от тълпата, който се трупаше пред вратата на болницата „Отел-Диьо“, и гостилницата. Беше надвечер. При силните викове на месаря, няколко групи, предвождани от Цибул и каменоделеца, хукнаха към мястото на борбата, а в същия момент преследвачите на мнимия отровител стигнаха до площада.

Като видя заплашителната навалица, която го приближаваше, Голиат продължи да се защищава от месаря, но почувствува, че е загубен, ако не срази противника си. Със силен удар той размаза челюстта му, успя да се измъкне от ръцете му, изправи се и направи няколко крачки като замаян. Но не успя да продължи — беше обграден отвсякъде. Зад него бяха стените на Съборната църква, а отдясно, отляво и отпред тичаше побеснялата тълпа. Виковете на месаря, който се надигна окървавен, още повече разпалиха общия гняв. За Голиат моментът беше ужасен. Той остана сам сред едно пространство, което бавно се стесняваше и беше заобиколен от три страни от неприятели, които го приближаваха със заканителни викове. И както глиган, който преди да реши да се противопостави на разярените кучета, се завърта два пъти около себе си, изплашения Голиат направи няколко бързи и нерешителни крачки, после отчаян от невъзможността да избяга, разбра, че не може да очаква нито милост, нито съжаление от една тълпа, отдадена на сляпата си глуха ярост и смяташе, че постъпката й е справедлива. Тогава той реши да продаде скъпо живота си. Бръкна в джобовете си за ножа, но като не го намери стъпи на левия си крак в позата на борец, протегна присвитите си жилести, твърди като желязо ръце, и безстрашно зачака нападението.

Първа до него приближи Цибул. Старата запъхтяна вещица, вместо да се хвърли отгоре му, спря, наведе се, събу една от дървените си обувки и с такава сила я запрати срещу исполина, че го удари право в едното око, откъдето потече кръв и то наполовина изскочи от очната яма. Голиат хвана с две ръце лицето си и страшно извика от ужасната болка.

— Извадих му окото! — разсмя се Цибул.

Разярен от болката, вместо да чака първите удари, които нападателите му още се двоумяха дали да нанесат, Голиат пръв се спусна към тях. (Каменоделецът, достоен за негов противник, беше изтласкан от тълпата). Тази борба беше неравна, но отчаянието удвояваше силата на исполина и нещастникът не се предаде толкова бързо.

Известно време се виждаше как исполинската му ръка се вдига във въздуха и се спуска като чук върху глави и лица, а окървавената му глава се навеждаше назад, хваната за косите от някой противник. Внезапното отстъпване и залитанията на тълпата показваха неимоверната решителност на защитата му. В това време се появи и каменоделецът и Голиат беше повален на земята. Разнесе се продължителен вик на свирепа радост. Безбройни запъхтени гласове крещяха „Смърт на отровителя!“. Тогава започна една от онези убийствени сцени, които са по-подходящи за човекоядците и които са толкова невероятни, защото техни свидетели и дори понякога съучастници стават много честни хора, заблудени от глупавите слухове или предразсъдъци, които се поддават на общото увлечение, на общата свирепост и мислят, че вършат справедливо дело.

Кръвта се лееше от раните на Голиат и вдъхваше на нападателите му нова ярост. Много ръце се стовариха с цялата си тежест върху нещастника, безброй крака започнаха да го тъпчат, размазвайки лицето и разкъсвайки гърдите му. Между виковете се разнасяха силни глухи удари, а след тях — сподавени стенания. Всеки подбуден от кръвожадния устрем искаше да удари и да откъсне парче месо. Дори жените и майките се спуснаха към разкъсаното тяло. Гледката беше ужасна.

С разкървавено, смазано и покрито с кал лице, с разкъсани дрехи, с разголени, почервенели и раздрани гърди, Голиат се възползува от кратката почивка на мъчителите си, които мислеха, че е умрял и с неимоверно усилие успя да се изправи на краката си и да се задържи така няколко секунди. Ослепял от раните той размаха ръце в пространството, за да отблъсне ударите, които вече не му нанасяха и избоботи с подпухналата си уста, от която бликна кръв:

— Милост! Милост… Не съм отровил никого.

Това неочаквано възкресение направи толкова страшно впечатление на тълпата, че за миг всички се разпръснаха. Виковете спряха, около жертвата се образува празно пространство, а няколко души дори взеха да го оплакват. Но в същия момент каменоделецът се спусна към Голиат, ритна го с всичка сила в корема и отново повали жертвата си, чиято глава отскочи два пъти от земята при удара. В този миг от тълпата се разнесе вик:

— Това е Голиат! Спрете! Той е невинен!

Това беше отец д’Егрини, който с мъка се добра до първите редици и пребледнял, възнегодува заплашително:

— Вие сте страхливци и убийци. Този човек е невинен, аз го познавам. Ще отговаряте за живота му.

Тълпата посрещна с нов вик думите на отец д’Егрини.

— Ти познаваш отровителя? — извика каменоделецът и хвана йезуита за врата. — Може би и ти си отровител като него?

— Нещастнико — изкрещя отец д’Егрини и опита да се изтръгне от ръцете на каменоделеца — осмеляваш се да вдигаш ръка срещу мен!

— Да, осмелявам се на всичко — отвърна каменоделецът.

— Щом го познава, значи и той е отровител — разнесе се из тълпата, която се блъскаше около двамата.

В това време Голиат, чиято глава се бе пръснала, издаваше предсмъртни хрипове. От силното дърпане, чрез което отец д’Егрини успя да се измъкне от ръцете на каменоделеца, едно голямо, с особена форма и пълно със зеленикава течност шише, падна от джоба му и се търколи до тялото на Голиат. Щом го видяха няколко души извикаха:

— Това е отровата, виждате ли? Носи отрова.

След това обвинение виковете се засилиха и тълпата така обгради отец д’Егрини, че той закрещя:

— Не ме докосвайте! Не се доближавайте до мен!

— Ако е отровител — каза един глас, — не трябва да имаме никаква милост към него, както нямахме и към онзи.

— Отровител ли? — недоумяваше д’Егрини.

Цибул се спусна към шишето, каменоделецът го взе, отвори го, подаде го на д’Егрини и каза:

— Ами това, какво е това?

— Това не е отрова.

— Тогава изпий го — каза каменоделецът.

— Да, да! Нека го изпие — повтори тълпата.

— Никога! — извика д’Егрини уплашен, дръпна се назад и блъсна шишето.

— Видяхте ли? Значи това е отрова, затова не иска да пие!

Заобиколен от всички страни, отец д’Егрини вече тъпчеше тялото на Голиат.

— Приятели — извика йезуитът, който въпреки, че не беше отровител изпадна в ужасно положение, защото в шишето му имаше много силни предпазни соли, които бяха толкова опасни, колкото и отровата. — Скъпи приятели, вие се лъжете. Заклевам се в името на Бога, че…

— Щом не е отрова, изпий го! — отговори каменоделецът и отново тикна шишето под носа на йезуита.

— Ако не го изпиеш, ще те убием, както и приятелят ти, защото и ти като него тровиш народа.

— Да, ще го убием, ще го убием.

— Нещастници! — извика д’Егрини и косата му настръхна от ужас. — Вие искате да ме убиете!

— Както онези, които ти и приятелят ти отравяте, разбойници такива.

— Това не е истина…

— Щом не е истина, пий! — упорито повтори каменоделецът. — За последен път ти казваме.

— Ако изпия това, ще умра32 — извика отец д’Егрини.

— Значи и ти си разбойник, отвърна множеството и се приближи още по-плътно. — Призна си, призна си, сам се издаде. Сам каза, че ако изпиеш това, ще умреш.

— Нека ви кажа — помоли се йезуитът. — Това шише е…

Свирепи крясъци прекъснаха думите му.

— Цибул, довърши този — извика каменоделецът, като ритна с крак Голиат — а аз ще се заема с другия. — И той хвана отец д’Егрини за врата.

При тези думи тълпата се раздели на две. Едните предвождаше Цибул и те започнаха да ритат Голиат и да го удрят с камъни. Скоро тялото се превърна в нещо ужасно, безименно и безформено. Цибул свали колана си, вързаха трупа за единия крак и го повлякоха към брега, където сред крясъци и нечовешка радост, хвърлиха кървавите остатъци в реката.

Кой не би настръхнал при мисълта, че по време на народен бунт е достатъчна една дума, само една-единствена дума, необмислено и беззлобно казана от някой честен човек, която да предизвика толкова ужасно убийство. „Този човек може би е отровител“ — това каза гостът в кръчмата на улица Каландърска. Нищо повече… И Голиат беше разкъсан.

Много са причините да се образоват най-низшите слоеве на обществото и по този начин да се даде възможност на много нещастници да не се поддават на глупавите предразсъдъци, на пагубните суеверия и на неукротимия фанатизъм. Как можем да искаме хладнокръвие, разсъждение, самообладание, чувство за справедливост от отритнати същества, които невежеството затъпява, беднотията развращава, страданията раздразват и с които обществото се занимава само тогава, когато трябва да ги откара в затвора или на смърт.

Ужасният вик, от който Морок се уплаши беше викът на отец д’Егрини, в мига когато каменоделецът, след като посочи умиращия Голиат, стовари върху йезуита желязната си ръка и каза на Цибул:

— Ти довърши този, а аз ще се заема с другия.

X глава Съборната църква

Почти се бе мръкнало, когато разкъсания труп на Голиат падна в реката. Навалицата се бе отдръпнала чак до улицата, която минаваше покрай лявата стена на Съборната църква, където се намираше крилото, което искаше да достигне отец д’Егрини. Той успя да се изтръгне от ръцете на каменоделеца, но тълпата го притискаше и той отстъпваше крачка по крачка, мъчейки се да отблъсва ударите, които му нанасяха. С присъствието на духа си, със своята сръчност и смелост, в този критичен момент той си наложи предишната военна решителност, защото знаеше, че ако падне, ще умре. Йезуитът не се надяваше особено на помощ, но все пак викаше с цяло гърло „Помогнете, помогнете!“ Той отстъпваше бавно, като се стараеше да се доближи до една от стените на църквата и най-сетне успя да се облегне на единия ъгъл на стълб, който се намираше близо до малка вратичка. Мястото беше много удобно. Отец д’Егрини се облегна на стената и така се предпази от една част от нападателите си. Но каменоделецът, искайки да му отнеме и тази последна възможност за спасение, се спусна към него, хвана го и го замъкна в средата на кръга, където можеха да го прегазят с крака. Страхът пред смъртта даде на отец д’Егрини огромна сила и той успя и този път да отблъсне каменоделеца, заби се в ъгъла, до който успя да се добере отново. От съпротивата му нападателите се разяриха още повече и виковете за смърт заечаха с нова сила. Каменоделецът отново се хвърли към д’Егрини и изкрещя „Ела при мен, скъпи. Този ме затруднява, хайде да свършим с него по-бързо“. Тогава отец д’Егрини разбра, че идва последният час. Силите го бяха изоставили, чувствуваше се отпаднал, краката му трепереха, пред очите му притъмня, а виковете на побеснялата тълпа едва достигнаха до него. Болките от няколкото дълбоки рани, които получи по време на борбата, по главата и особено по гърдите, нарастваха все повече. Той на два пъти изплю кръв, а положението му ставаше отчайващо. „Да умра убит от тези говеда, след като по време на войната толкова пъти избягнах смъртта?“ — така си мислеше д’Егрини, когато каменоделецът отново се спусна към него.

Неочаквано, тъкмо когато абатът, подтикван от инстинкта си за самосъхранение за последен път молеше със сърцераздразнителен глас за помощ, вратата, на която се бе облегнал, се отвори, една здрава ръка го хвана и бързо го вмъкна в църквата. Благодарение на бързината, с която всичко това бе направено, каменоделецът бе изтласкан напред, за да улови отец д’Егрини, но не можа да се спре и попадна лице в лице с онзи, който застана на мястото на жертвата. Каменоделецът застина, после се дръпна назад изненадан, както направи и множеството, от ненадейната поява на друг човек, и обзет от неопределено чувство на изненада и уважение към спасителя на д’Егрини.

Това беше Гавриил. Младият свещеник застана прав на прага на вратата. Дългото му черно расо се очертаваше на светлината, идеща от дъното на Съборната църква, а ангелското му лице, увенчано с дълга руса коса, бледо, разчувствувано от съжаление и скръб, беше осветено от последните лъчи на залеза. То бе с божествена красота и тълпата се почувствува развълнувана, когато Гавриил, чиито големи очи плуваха в сълзи, умолително вдигна ръце и извика със звънливия си глас:

— Милост! Милост мои братя! Бъдете милостиви и справедливи!

Съвзел се от първоначалната изненада, каменоделецът пристъпи към Гавриил и каза:

— Няма милост за отровителя. Трябва да го заловим. Предайте ни го, иначе сами ще си го вземем.

— Какво говорите, братя, — отвърна Гавриил — искате да връхлетите в църквата, в едно свято място, което служи за убежище на всеки преследван?

— Ще хванем отровителя дори и в олтара — грубо отговори каменоделецът — затова по-добре го предайте сам.

— Послушайте ме, братя — каза Гавриил и протегна ръце към него.

— Долу калимявките! — извика каменоделецът. — Щом отровителят се крие в църквата, ние ще влезем.

— Да, да! — извика тълпата, възбудена отново. — Долу калимявките!

— Те са се наговорили.

— Долу калимявките!

— Ще влезем и тук, както влязохме и в Архиепископската църква!

— Както и в църквата „Свети Герман“. Не ни интересува, че това е църква.

— Щом поповете защищават отровителите, ще хвърлим в реката поповете.

— Да, да!

— Аз ще ви покажа пътя!

Като каза това, каменоделецът, последван от Цибул и други озверели хора, пристъпи към Гавриил. Мисионерът, забелязал нарастналия гняв на множеството, предвиждаше това. Ето защо той бързо влезе вътре и въпреки усилията на нападателите, успя да задържи вратата затворена като я подпря с едно дърво, чийто край се подпираше на плочите, а другият затискаше една от напречните греди на вратата, така че тя успя да устои известно време. В същото време Гавриил викаше на отец д’Егрини:

— Бягайте, отче, бягайте през олтара! Другите врати са затворени.

Йезуитът беше съсипан, смазан от бой, облян в студена пот и чувствуваше, че силите му го напускат. Но тъй като бе решил, че се намира на безопасно място, седеше на един стол примрял. Щом чу гласа на Гавриил абатът с голямо усилие се изправи и залитайки, побърза да стигне до решетката.

— Побързайте, отче! — продължи Гавриил, ужасен от натиска, който идеше отвън. — Побързайте! Ако след няколко минути не избягате вече ще бъде късно. — А след това добави отчаяно: — Господи, как да възпра сам тази полудяла тълпа!

Той наистина беше сам. Когато нападението започна, трима-четирима слуги и други служители на църквата, спомнили си за жестокостите в Архиепископската църква и в „Сен-Жермен“ се изплашиха и веднага избягаха. Едни се скриха до органа, където се изкачиха светкавично, други избягаха през хранилището като затваряха вратите от другата страна и по този начин отнеха всякаква възможност за спасение на Гавриил и отец д’Егрини. Последният се превиваше от болка, слушаше задъханите викове на Гавриил и напразно се опитваше и той да стигне до органа. След няколко крачки не можа да устои на физическите си страдания, залитна и падна безчувствен върху плочите.

В същото време въпреки неимоверната решителност, която идваше от желанието му да спаси отец д’Егрини, Гавриил усети, че вратата започва да поддава на силния натиск и скоро ще се изкърти. Той се обърна, за да види дали йезуитът ще може да се измъкне от църквата, но потръпна от страх, когато го видя паднал на няколко крачки от органа. Тогава Гавриил изостави полустрошената врата, спусна се към отец д’Егрини, повдигна го и го завлече до решетките. Той извърши всичко това много бързо и тъкмо затваряше вратата на олтара, когато каменоделецът и тълпата нахлуха в църквата. Гавриил се изправи пред тях със скръстени на гърдите ръце спокойно и безстрашно. Той изчака тълпата, която още повече се разяри от изненадващата съпротива.

Но в мига, в който нападателите стъпиха в църквата, се случи нещо страшно.

Вече беше мръкнало. Само няколко сребърни кандила хвърляха бледа светлина в средата на светилището, което в долната си част бе покрито със сенки. След като нахлу в огромната, мрачна, безмълвна и пуста Съборна църква, множеството остана като поразено пред величественото влияние на тази каменна пустиня. Виковете и заплахите секнаха. Черните сводове бяха злокобни, покрити с влага, която охлаждаше разпалените от гнева глави, и падаше върху раменете им като студено олово. Религиозното предание, навикът, обичаите и детските спомени имат огромно влияние върху някои хора, защото голяма част от приятелите на каменоделеца веднага свалиха шапките си, наведоха голите си глави и започнаха да стъпват предпазливо, за да не вдигат шум. След това си зашушнаха. Други обърнаха плахо очи към огромната височина, за да видят купола на огромния храм, който тънеше в мрак и се почувствуваха изплашени, когато се усетиха толкова дребни в огромното мрачно пространство. Но още първата шега на каменоделеца разпръсна първоначалното почтително мълчание.

— Какво ви става? — извика той. — Да не сте решили да служим вечерня? Ако имаше вино в купела за светена вода, щеше да е по-добре.

Думите му предизвикаха смях.

— Докато се мотаме, разбойникът ще избяга — каза един.

— И ще ни измамят — каза Цибул.

— Тук май има страхливци, които се страхуват от поповете? — добави каменоделецът.

— Не, не! — възпротивиха се всички в един глас — От никого не се боим.

— Напред! Напред! — развикаха се отвсякъде.

И тълпата се развилня още повече. След малко очите на нападателите свикнаха с полумрака и на бледата светлина на едно сребърно кандило забелязаха сериозното лице на Гавриил, който бе застанал пред решетките.

— Отровителят се е скрил тук! — извика каменоделецът. — Трябва да накараме този поп да ни предаде разбойника.

— Той ще отговаря за него.

— Той му помогна да влезе в църквата!

— Той ще плати и за двамата, ако не намерим другия.

Първоначалната почит окончателно се бе изпарила, виковете ставаха все по-силни и дивашки, всякакво двоумене от лицата бе изчезнало.

— Да, да! — извикаха няколко гласа, разтреперани от гняв — Трябва да убием или единия, или другия. Или и двамата заедно!

— Защо този поп не ни остави да разкъсаме отровителя.

— Смърт! Смърт!

След дивашкия рев, от който отекна цялата Съборна църква, упоеното от яростта си множество се спусна към решетките, пред които стоеше Гавриил. Младият мисионер, който бе разпъван на кръст от диваците в Скалистите планини и се бе молил богу да прости на мъчителите му, имаше много мъжествено сърце и много нежна душа, затова бе готов да изложи на опасност собствения си живот, но да спаси от смърт отец д’Егрини — онзи, който го бе изиграл най-лицемерно.

XI глава Убийците

Последван от тълпата, каменоделецът се спусна към Гавриил, като направи няколко крачки напред и извика със светнали от ярост очи:

— Къде е отровителят? Предайте ни го!

— Кой ви каза, братя, че той е отровител? — попита Гавриил с непроницаем глас. — Какви доказателства имате? Кои са неговите жертви?

— Престанете! Не сме дошли да се изповядваме! — отговори грубо каменоделецът и пристъпи заканително. — Предайте ни този човек, доведете го тук! Иначе вие ще платите за него.

— Да, да! — подкрепиха го много гласове.

— Те са съгласни!

— Трябва ни един от вас.

— Добре. Аз съм тук — каза Гавриил и пристъпи с гордо вдигната глава и спокойно себеотрицание. — Дали съм аз или другият, какво ви засяга. Вие искате кръв. Тогава пролейте моята, братя, защото истинска лудост е смутила разума ви в този момент.

Тези думи на Гавриил, смелостта му, благородството, красотата му, вече бяха повлияли върху някои от нападателите, но в същото време един глас извика:

— Хей, приятели! Ето го отровителят! Там е, зад решетките.

— Къде е, къде е?

— Ето там, вижте го! Проснат е на земята.

Тълпата се втурна от всички страни, за да преодолее и последната преграда, която защищаваше отец д’Егрини. Каменоделецът, Цибул и другите тръгнаха направо срещу Гавриил и освирепели викаха:

— Този път е в ръцете ни! Смърт на отровителя!

Абат д’Егрини можеше да се предаде и да спаси Гавриил. Решетките бяха високи достатъчно, за да могат да бъдат изкъртени или прескочени. Мисионерът изгуби всякаква надежда да опази йезуита от ужасната смърт, но въпреки това извика:

— Спрете, нещастници, безумци! — и хукна към тълпата, протягайки ръце напред. Викът му, движението му и лицето му, подействуваха на множеството и то се спря, но само след миг отново се разнесоха още по-яростни викове.

— Смърт! Смърт!

— Искате да го убиете? — попита Гавриил пребледнял.

— Искаме! Искаме!

— Щом е така, нека умре — извика мисионерът, озарен от ненадейна мисъл. — Да, нека умре веднага.

Тези думи изненадаха тълпата. Няколко секунди тя остана занемяла и неподвижна, загледана втренчено в Гавриил.

— Вие казвате, че този човек е виновен, нали — продължи младият свещеник с разтреперан глас. — Съдите го без доказателства, без свидетели. Добре, нека умре, щом го обвинявате, че е отровител. Но къде са жертвите му? Не знаете… Няма значение! Той е осъден. Не искате да чуете защитата му — това свещено право на всеки обвиняем. Все едно, присъдата му е произнесена. Вие едновременно сте и обвинители, и съдии, и палачи… Тъй да бъде! Вие никога не сте виждали този нещастник. Той не ви е причинил никакво зло, не знаете дали е сторил зло и на някой друг и поемате върху плещите си ужасната отговорност за смъртта му. Трябва да разберете това — за смъртта на един човек. Тъй да бъде, щом вашата съвест ви позволява! Осъденият ще умре. Светостта на божия дом няма да го спаси.

— Не, не! — извикаха раздразнено няколко гласа.

— Не! — продължи още по-разпалено Гавриил. — Не. Вие искате да проливате кръв и ще я пролеете дори в божия храм. Казвате, че това е ваше право и ще извършите ужасната си постъпка. Но нима са необходими толкова силни ръце, за да убият един издъхващ човек? Нима са необходими толкова крясъци, ужаси, такова буйство? Така ли се изпълняват присъдите на народа, на справедливия и силен народ. Не, не. Когато той е уверен в правото си и наказва своите врагове, постъпва като съдия, който издава спокойно присъдата си по съвест и душа. Не, справедливият и силен народ не наказва слепешката с бесни и яростни викове, които заглушават съвестта му за нечистото и отвратително убийство. Не, не така трябва да се изпълни страшното право, което вие искате да упражните сега. А вие искате, нали?

— Да, искаме! — извикаха каменоделецът, Цибул и няколко души от по-жестоките, но останалата част стоеше занемяла и омагьосана от думите на Гавриил, който толкова цветущо им описа ужасното престъпление, което искат да извършат. — Да, това е наше право, искаме да убием отровителя. — Като изрече тези думи с кървясали очи и пламнало лице, негодникът направи крачка напред и движение с ръка, сякаш искаше да отстрани от пътя си Гавриил, който не помръдваше.

Вместо да се противопоставя на разбойника мисионерът направи крачка, хвана го за ръката и твърдо му каза:

— Елате… — и повлече след себе си смаяния каменоделец, когото изплашените му и изненадани от тази случка приятели, не смееха да последват. Гавриил бързо премина разстоянието до проснатото тяло на отец д’Егрини и извика: — Ето жертвата, тя е осъдена, удряйте!

— Аз! — недоумяваше каменоделецът. — Сам ли?

— Да — отвърна сурово Гавриил. — Няма никаква опасност. Лесно ще го убиете. Смазан е от болка и едва стиска живота между зъбите си. Изобщо няма да се съпротивлява. Не се бойте!

Каменоделецът остана като вдървен, а в същия момент тълпата приближи, но не смееше да премине решетките.

— Защо не удряте? — попита Гавриил каменоделеца, сочейки му тълпата. — Съдиите са тук, а вие сте палачът!

— Не! — извика каменоделецът, отдръпна се назад и отмести очи. — Аз не съм палач, не съм!

Тълпата онемя. За няколко секунди Съборната църква се изпълни с гробно мълчание. От отчаяние Гавриил бе проявил цялото си дълбоко познание на човешкото сърце. Когато една тълпа, заслепена от ярост, се нахвърля с дивашки викове върху някоя жертва и всеки удря по своя ред, този вид убийство не изглежда чак толкова ужасно, защото всички си поделят отговорността за него. Освен това виковете, кръвта, отчаяната съпротива на човека, когото убиват, възбуждат освирепялата тълпа, но ако между разбеснелите се хора, замесени в убийството вземете един, поставите го сам пред жертвата, която не може да се защищава и му кажете „Удряй!“, той никога не ще се осмели да удари. Така се случи и с каменоделеца. Нещастникът трепереше при мисълта, че ще убие човек самичък. Общото вцепенение продължи много кратко. Някои от най-близките приятели на каменоделеца не разбираха какво изпитва този неукротим човек, защото те не бяха на неговото място и не им казваха „Стани палач!“, затова повечето се развикаха и започнаха да го обвиняват за слабостта му.

— Той не смее да убие отровителя! — крещеше един.

— Той е страхливец!

— Бои се!

— Отстъпва назад!

Щом чу виковете каменоделецът хукна към вратата, отвори я, посочи тялото на отец д’Егрини и изкрещя:

— Ако тук има по-смели от мен, нека дойдат и го убият. Нека станат палачи. Аз ще наблюдавам.

Това предложение прекрати ропота. Отново се възцари дълбоко мълчание. Разярените допреди малко лица сега станаха замислени засрамени и дори поуплашени. Заблудената тълпа сякаш започна да разбира свирепото малодушие на престъплението, което искаше да извърши. Никой не смееше да отиде сам и да нанесе удар върху умиращия човек. Внезапно отец д’Егрини изхриптя, главата и едната му ръка се повдигнаха нагоре, после отново паднаха, сякаш бе мъртъв. Гавриил изпищя, коленичи пред отец д’Егрини и каза:

— Боже мой, издъхна!

Тълпата, която реагираше с еднакво настървение както на злото така и на доброто, странно се разшава. От сърцераздирателния вик на Гавриил, хората, които само допреди миг, искаха смъртта на този човек, сега почувствуваха съжаление към него. Думата „Издъхна“ обходи множеството. В този момент Гавриил повдигна натежалата глава на отец д’Егрини и се опита да напипа пулса му.

— Отче — каза каменоделецът и се наведе към Гавриил — наистина ли няма никаква надежда?

Всички със свито сърце и сред гробна тишина зачакаха отговора на Гавриил.

— Слава богу! — извика Гавриил. — Сърцето му бие.

— Сърцето му бие! — повтори каменоделецът и се обърна към тълпата, за да й съобщи добрата новина.

— Има надежда. Ще успеем да го спасим — добави Гавриил.

— Значи ще го спасят… — тихо зашепна тълпата.

— Бързо! Помогнете ми, братко — каза Гавриил на каменоделеца, — да го пренесем в близката къща, където ще му окажем първа помощ.

Каменоделецът го послуша с готовност. Тогава мисионерът повдигна отец д’Егрини, а помощникът хвана почти бездиханното тяло за краката. Изнесоха тялото. Когато тълпата видя, че каменоделецът помага на младия свещеник да спаси човека, когото преди малко преследваше и искаше да убие, почувствува прилив на милосърдие. Тези хора, повлияни от проницателните думи и примера на Гавриил, почувствуваха, че сърцата им омекват и забързаха да предлагат услугите си.

— Преподобни отче, според мен по-добре ще бъде да сложите болния на кресло и така да го пренесете — каза Цибул.

— Може би да отида да донеса от болницата носилка? — предложи друг.

— Ваше Преподобие, нека аз го нося вместо вас…

— Не се мъчете — каза един як мъж като с почит приближи до свещеника. — Сам ще го занеса.

— Ваше Преподобие, дали да не извикам карета? — попита едно мръсно момче.

— Право си, момче, бързо тичай за карета!

— Но преди това попитай Негово преподобие дали ще ти разреши да отидеш за карета — каза Цибул и възпря момчето.

— Права е Цибул — каза един от присъствуващите сега сме в църквата, а тук той се разпорежда, защото е у дома си.

— Да, да! Но бързай, синко — каза Гавриил на момчето.

И докато момчето си пробиваше път през тълпата, един глас извика:

— Имам шишенце с ракия, може ли да му помогне?

— Разбира се! — отговори Гавриил. — Дайте го тук. Ще му натъркаме слепоочията и ще му дадем да помирише.

— Подайте шишето! — извика Цибул. — И никой да не се докосва до него.

Дадоха предпазливо шишето от ръка на ръка и то достигна невредимо до Гавриил. Докато пристигна каретата, отец д’Егрини бе настанен в едно кресло, с помощта на няколко доброволци. Мисионерът му даде да помирише ракията. За няколко секунди спиртът помогна на йезуита. Той се размърда и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.

— Измъкна се! Ще живее! — извика радостно Гавриил. — Ще живее, братя!

— Слава Богу! Слава Богу — чуха се гласове от тълпата.

— Да, слава Богу, братя — поде Гавриил — защото вместо да ви измъчва съвестта, че сте извършили убийство, с благодарност ще си спомняте, че сте направили едно милостиво и справедливо дело. Нека сега благодарим на Бога, че превърна сляпата ви ярост в състрадание. Нека го призовем и го помолим, нито вие, нито вашите възлюбени, да изпаднат някога в такава опасност, от каквато току-що се измъкна този нещастник. О, братя! — добави Гавриил, сочейки към кръста. — Никога не бива да забравяме, че онзи, който е умрял на този кръст, за да защити угнетените като нас, сиромашки деца от народа, е казал тези нежни думи „Да се обичаме един друг“. Никога не бива да забравяме тези думи. Да се обичаме, братя мои! Да си помагаме! И тогава ние, бедните, ще станем по-добри, по-щастливи и по-справедливи. Да се обичаме, да се обичаме, братя! А сега нека коленичим пред Христос, който е бог на всички угнетени, слаби и измъчени на този свят. — Като каза това Гавриил коленичи, всички го последваха, защото убедителните му думи имаха огромна сила.

В същото време се случи още нещо. Както казахме, много преди да нахлуе в църквата тълпата на каменоделеца, оттам избягаха няколко души. Двама от тях се бяха скрили около органа и присъствуваха невидимо на всичко, което се случи. Единият беше младеж, който поддържаше органа и беше много добър музикант. Дълбоко трогнат от ненадейния обрат на това приключение и почувствувал в себе си прилив на вдъхновение, като видя коленичилия по примера на Гавриил народ, младежът не можа да се сдържи и седна пред клавишите. Тогава сякаш Съборната църква изтръгна от сърцевината си дълбока въздишка и божествен глас. След това се разнесе приятната миризма на тамяна и се заиздига към сводовете. Мелодията се издигаше към небесата, като възхвала на признателността и любовта. Отначало тя беше толкова тиха, че коленичилото множество не се изненада от звуците й, но постепенно омайната хармония го облада и сухите, освирепели допреди малко очи, се насълзиха, а много закоравели сърца си припомниха думите, които изрече Гавриил — „Да се обичаме един друг“.

Точно в този момент отец д’Егрини окончателно се свести и отвори очи. Стори му се, че сънува. Той бе припаднал пред една разярена тълпа, която с псувни и хули на уста го преследваше с викове до светия храм, а сега, на бледата светлина на кандилото, видя същите хора, коленичили, мълчаливи, трогнати, замислени и смирено навели чела пред величието на това свещено място.

След няколко минути Гавриил, понесен на ръце от тълпата, се качи в каретата, където бе настанен и отец д’Егрини, който постепенно бе дошъл на себе си. По заповед на йезуита тази карета спря пред вратата на една къща на улица „Вожирар“. Той успя сам да влезе вътре, където Гавриил не попадна, но където ние ще отведем нашия читател.

XII глава Разходката

По онова време, на края на улица „Вожирар“ се издигаше една много висока стена, която по цялата си дължина имаше само една малка вратичка с прозорче с решетка. През нея се влизаше в един двор, обграден от всички страни с решетки. След това се минаваше в голяма и хубава градина, а в края й се издигаше двуетажна сграда, построена без излишно великолепие, но красива и подсказваща за охолния живот, който се води в нея.

Не бяха минали много дни, откакто Гавриил смело спаси отец д’Егрини от народния гняв. Трима калугери, облечени в черни раса с бели нагръдници и четвъртити шапки, бавно се разхождаха из градината. Най-младият от тях беше на около тридесет години, с бледо и слабо лице, което показваше аскетичния му начин на живот. Другите двама, на по петдесет-шестдесет години, имаха набожен, но лукав израз. Червендалестите им пухкави лица лъщяха на слънцето, а провисналите им гуши достигаха до нагръдниците от хубав батистов плат. Според правилата на тяхното общество, а те бяха от Исусовото общество, което им забранява да се разхождат по двама, тези трима калугери не се разделяха нито за миг.

— Много ме е страх — казваше единият от тях, продължавайки някакъв започнат разговор за отсъствуващо лице. — Много ме е страх да не би постоянното вълнение на негово преподобие, откакто се е разболял от холера, да не изтощи силите му и да задълбочи опасната болест, която ни кара да се боим за живота му.

— Казват, че никога не са виждали у друг болен такава тревога.

— И на мен ми е много мъчно — каза младият свещеник — да мисля, че негово преподобие отец Родин, е станал жертва на съблазън, като се отказал завчера упорито да се изповяда публично, когато състоянието му е било толкова отчайващо, че решили, че вече е време да се причести.

— Негово преподобие казал, че не е толкова зле, колкото мислят — рече един от свещениците — и че ще вземе последното причастие, когато почувствува, че ще има нужда от това.

— Вярно е, че от три дни насам, откакто са го довели тук, животът му е едно продължително и болезнено умиране, но въпреки това живее.

— През първите три дни аз се грижих за него заедно с ученика на доктор Баление господин Русьоле — поде младият свещеник. — Той изобщо не идваше на себе си и когато бог му позволяваше да се посвести за малко, страшно хулеше съдбата, която го прикова към леглото.

— Някои казват — продължи другият свещеник, — че отец Родин отговорил на негово високопреосвещенство кардинал Малипиери, който бе дошъл да го накара да приключи достойно живота си, както подобава на един син на Лойола, нашият свят основател, (при тези думи и тримата йезуити се поклониха едновременно, сякаш бяха задвижени от една и съща пружина) „Няма нужда от публична изповед. Искам да живея. И ще живея“.

— Не съм чул тези думи с ушите си, но ако е истина… — възнегодува младия свещеник — тогава… — но явно се подвоуми и хвърли поглед върху двамата си мълчаливи и безстрастни приятели, след което добави: — В такъв случай, горко на душата му. Но аз съм сигурен, че това е клевета.

— И аз го съобщавам като клевета — отговори другият свещеник и се спогледа с първия.

След този разговор, настъпи дълбока тишина. Калугерите бяха изминали една дълга алея, която свършваше край някакъв храсталак. В средата му имаше голяма, кръгла каменна маса. Един мъж, облечен също в калугерски дрехи, седеше на колене върху нея. На гърба и на гърдите му висяха два големи надписа. На единия бе написан с големи букви думата „Непокорен“, а на другия „Сладострастен“.

Преподобният отец, който изтърпяваше според правилника това глупаво и унизително ученическо наказание по време на разходката, беше мъж на четиридесет години, с херкулесова фигура, с врат като на бик, с черна и къдрава коса и с доста смугло лице. Според обичая, макар и да държеше очите си непрекъснато сведени към земята, по честото сбиране на големите му гъсти вежди, лесно се разбираше, че вътрешните му преживявания изобщо не отговарят на престореното му покорство, особено като забеляза, че към него се приближават преподобните отци. Когато минаха покрай него, тримата преподобни отци едновременно вдигнаха очи към небето, сякаш искаха прошка за обидата, която е нанесъл на бога един от техните събратя. След това хвърлиха втори пронизващ поглед към надписите, а после отново едновременно въздъхнаха негодуващо, и продължиха разходката си без никакво отклонение.

Между преподобните отци, които се разхождаха наоколо, се срещаха и миряни. Ето защо преподобните отци имаха друга къща наблизо, която бе отделена само с жив плет. В определени случаи тук идваха много набожни хора, за да живеят и се хранят и да се отдават, както се казва на техния език, на размисъл. Това беше много хубаво. По този начин те съчетаваха богатата храна с молитвата и удобното жилище с проповедите. В тази къща телесната и духовната храна бе еднакво съблазнителна и добре подбрана. Тук се хранеха и душата и тялото срещу определено заплащане. Човек можеше да похапне и блажно в петъчен ден, без да го гризе съвестта, защото имаше разрешение от Рим, записано върху сметката за плащане, която се даваше всекиму след кафето и ракията.

Благодарение на голямото финансово умение и несъмнената опитност на преподобните отци, те имаха много посетители. И как да не бъдат много! Блажните ястия бяха много добре сготвени, пътят към рая беше лесен, морската риба бе прясна, мъчителният път на спасението бе изчистен от тръни и добре застлан с пясък, плодовете бяха обилни, наказанията леки. Няма да се спираме на превъзходните наденици от Италия и индулгенциите от Светия отец, които идваха направо от Рим от първа ръка, защото нито една гостилница не можеше да се мери с ястията на преподобните отци. Това спокойно уединение и блажната богата трапеза, много приличаха на небесните. За богати и набожни, страхливи и изнежени хора, които от една страна ужасно се страхуваха от рогата на дявола, а от друга не можеха да се откажат от множеството приятни малки грехове, услужливо ръководене и разтегливата нравственост на преподобните отци бяха неоценими.

И наистина, как да не бъде крайно признателен един развратен самовлюбен и малодушен старец към тези свещеници, които му осигуряваха спасение от вилите на Велзевул и му обещаваха вечно блаженство, без да искат от него да се откаже поне от един от своите порочни вкусове, развратени навици или отвратителни себелюбиви чувства, които се бяха превърнали в неговата същност. И как иначе можеше да възнагради старецът тези великодушни и снизходителни изповедници, тези услужливи духовни водачи! Това чисто и просто в бъдеще се заплаща с подаряване на движими и недвижими имоти, с лъстящи жълтици и то в ущърб на преките наследници, които много често са бедни, честни и трудолюбиви хора и които преподобните отци набожно ограбват.

Като видя миряните в градината на къщата, един от старите калугери, за които вече говорихме, явно за да прекъсне доста отегчителното мълчание, каза на младия свещеник с мрачното фанатично лице:

— Предпоследният гост, когото доведоха ранен, сигурно ще продължи да бъде все така необщителен, защото не го виждам с другите гости.

— Може би — отговори другият калугер. — Той предпочита да се разхожда самичък в градината на новата сграда.

— Откакто живее тук, не ми се вярва да е слизал в малката градина. Отец д’Егрини, който общува с него, напоследък се оплаква от мрачното равнодушие на госта, когото дори не сме виждали в църквата — добави строго младият свещеник.

— Може би не е в състояние да ходи — отговори един от преподобните отци.

— Разбира се — отвърна другият. — Чух доктор Валение да казва, че разходките могат много да му помогнат да оздравее, но той упорито отказва да излезе от стаята си.

— Както и да е, но би могъл да дойде поне в църквата — каза младият свещеник строго. След това млъкна, продължи да крачи до останалите двама, но те не прекъснаха разговора си.

— Не знаете ли как се казва новодошлият?

— От петнадесет дни насам не съм чул да го наричат другояче освен „господинът от стаята“.

— Един от нашите слуги, който го обслужва и който го нарича по същия начин, казва че е много кротък човек и че някаква дълбока скръб измъчва сърцето му. Почти никога не разговарял, а често прекарвал по цели часове в размисъл, хванал челото си с две ръце. Но като че ли се чувствува добре в къщата. Само гдето предпочита здрача пред светлината. Има и още нещо странно. Става му зле от блясъка на огъня, защото макар че мартенските дни бяха студени, той не позволяваше да запалят камината в стаята.

— Може би е луд?

— Напротив! Слугата каза, че господинът от стаята е много умен човек, но явно блясъкът на огъня му припомня някакво нещастие.

— Вероятно отец д’Егрини знае най-добре всичко за този господин, защото почти всеки ден разговаря с него.

— Отец д’Егрини от три дни е прекъснал всякакви разговори и не е напускал стаята си, откакто го доведоха онази вечер с каретата. Казват, че е тежко болен.

— Имате право. Но аз повтарям думите на нашия любезен брат — поде и другият и посочи с очи младия свещеник, който крачеше с наведен към земята поглед. — Странно, че този болен човек не се е явил все още в църквата. Другите наши гости идват твърде често да размишляват и да се молят там. Защо ли този господин от стаята не взима участие?

— В такъв случай защо е дошъл в нашата къща, а не другаде?

— Вероятно изповядва друга вяра и е дошъл тук, за да изучи нашата.

Тримата свещеници продължиха разходката си. Ако някой чуеше този безсмислен детински разговор, който се отнасяше за други лица, важни за нашата история, щеше да си помисли, че тримата преподобни отци са съвсем прости хора, ала в такъв случай би се излъгал жестоко. Всеки според ролята, която му бе отредена в набожната тройка, имаше огромно значение и за да изпълни задачата си трябваше да приложи своя смел и опитен, упорит и хитър, уклончив и присторен ум — нещо свойствено за повечето членове на Обществото. Но благодарение на задълженията си да се предават един друг, благодарение на омразното недоверие, което произтичаше от това предателство и сред което те непрекъснато живееха, свещениците винаги водеха празни разговори, от които нямаше какво да се предаде и запазваха всички средства и цялата сила на ума си, за да изпълнят пасивно волята на началниците си, като по този начин показваха безусловното и сляпо послушание, намирайки най-изобретателната и сатанинска форма.

Ето защо трудно могат да се пресметнат богатите наследства, огромните дарове, които двамата преподобни отци с такова добродушие на разцъфналите си лица бяха изсипали във винаги отворената, винаги зинала и винаги алчна паст на Обществото, използувайки влиянието си върху слабите, болните и умиращите, като ту ги прелъстяваха, ту лукавствуваха, ту хитруваха и обещаваха най-добрите места в рая или пък клеветничеха и заплашваха.

Най-младият от тримата преподобни отци беше образец на отшелник, който Обществото често посочваше като пример щом трябваше да се убедят простите хора, че никой не живее тъй строго и въздържано, както синовете на Лойола и че благодарение на този живот те изглеждат така — нещо, което отците с огромните търбуси и напращели бузи, трудно биха могли да проповядват. С една дума, всички те приличаха на трупа от стари комедианти, в която доколкото бе възможно всеки трябваше да играе роля според естествените си възможности.

Разговаряйки, преподобните отци достигнаха до една сграда, долепена до централното жилище, която представляваше нещо като магазин. Там се влизаше през особена врата, прикрита от доста висока стена, така че не се виждаше. През един отворен прозорец с решетка се чуваше подрънкване от непрекъснатото броене на пари. Монетите ту дрънчаха, сякаш ги изсипват в торба, ту потракваха, сякаш ги подреждат на куп. В тази сграда се намираше търговската каса, където изплащаха стойността на иконите, броениците и други предмети, приготвени от Обществото за разпространение из Франция със съучастието на църквата и различни книги, почти всички глупави, безсрамни и безнравствени33 или пълни с лъжи, книги, достойни за осъждане, в които всичко хубаво, велико и славно от историята на нашата безсмъртна република е преиначено и осмяно с уличен език. А иконите, представящи съвременни чудеса, имаха толкова безсрамни надписи, че дори и най-смешните закачки на уличните комедианти не можеха да се сравнят с тях.

След като се заслуша с удоволствие в подрънкването на монетите, един от преподобните отци, се присмя:

— Днес имаме голям приход. Икономът каза неотдавна, че приходите от първото тримесечие възлизат на осемдесет и три хиляди франка.

— Поне лишаваме безбожниците от средства, за да вършат зло — просъска младият свещеник.

— Безбожниците напразно се стараят. Набожните хора са с нас — добави другият свещеник. — Въпреки всички страхове от холерата, билетите от нашата лотария се продадоха за много кратко време. И всеки ден ни носят дарения. Вчера приходът беше много добър. Първо едно малко копие на Венера Калипигска от бял мрамор. Може би някакъв друг подарък би бил по-приличен, но целта оправдава средствата. Второ, една част от въжето, с което е бил вързан за гилотината онзи безчестник Робеспиер и по което има още следи от неговата проклета кръв. Трето, зъб от Свети Карп, сложен в малка златна кутийка. Четвърто, червена кутия от времето на регентството от великолепен короманделски лак, украсена със скъпи бисери.

— Тази сутрин — продължи другият свещеник — донесоха прекрасен дар за лотарията. Представете си една великолепна кама с позлатена дръжка. Острието й е много широко, подвижно и с един изумителен механизъм, който се задействува след като то проникне в тялото и изважда още няколко напречни остриета. Едва ли може да се измисли друго по-убийствено оръжие. Ножницата е облицована с кадифе и обкичена с позлатени плочици.

— За това оръжие ще има много желаещи — каза другият свещеник.

— Надявам се — отговори преподобният отец — и затова, заедно с Венера го сложих в червената кутия при основните неща от лотарията на Света Богородица.

— Какво искате да кажете? — изненада се другият. — Каква е тази лотария на Света Богородица?

— Не знаете ли?

— Не знам.

— Тази идея е на настоятелката Света Перпетуа. Представете си, скъпи отче, че тези предмети ще се разиграят с помощта на една малка фигурка на Света Богородица с пружина, която се навива под роклята й. По този начин тя ще се върти няколко секунди и номерът, върху който спре, ще бъде печеливш34.

— Остроумно, наистина — каза другият свещеник. — Чудесна идея. Не знаех тази подробност, но имате ли представа колко струва светата чаша, която ще се плати с прихода от тази лотария?

— Отец-прокурорът каза, че светата чаша, заедно със скъпоценните камъни няма да струва по-малко от тридесет и пет хиляди франка, без да се смята предишната, която си взеха обратно и чиято цена, струва ми се възлиза на деветдесет хиляди франка.

— От лотарията ще вземем четиридесет хиляди франка. Значи ще ни стигнат — каза другият преподобен отец. — В такъв случай нашата църква няма да бъде засенчена от великолепието на църквата на господа лазаристите.

— Напротив! Сега те ще ни завиждат, защото тяхната хубава чаша от чисто злато, с която толкова се гордееха, не струва дори и на половината на онази, която ние ще спечелим от лотарията, защото тя не само е голяма, но и цялата е украсена със скъпоценни камъни.

Този приятен разговор за нещастие беше прекъснат. Свещениците от една вяра, която проповядва бедност, смирение, скромност и милосърдие, прибягваха към забранени от закона игри и просеха от народа, за да окичат своите олтари с възмутителен разкош, а в същото време хиляди техни братя умираха от глад и сиромашия пред вратите на великолепните им църкви. И цялата тази нещастна алчност произлизаше от едно-единствено низостно чувство — завистта. Те не се надпреварваха кой да помогне на повече сиромаси, а кой повече богатства да натрупа на светата трапеза.

Една от вратите на градината се отвори и влезе някакъв човек. Преподобният отец каза:

— А! Ето го Негово Високопреосвещенство кардинал Малипиери, който идва да посети Негово Преподобие отец Родин.

— Дано това посещение на Негово Високопреосвещенство има полза за отец Родин.

И наистина, кардинал Малипиери се отправи към другия край на градината и се изкачи в стаята, където живееше отец Родин.

XIII глава Болният

Кардинал Малипиери, когото видяхме да присъствува на срещата у княгиня Сен-Дизие и който отиваше в стаята на отец Родин, беше облечен в цивилни дрехи и загърнат в дълга подплатена мантия от черен сатен. Негово Високопреосвещенство се бе заредил с всевъзможни антихолерични средства и излъчваше силна миризма на камфор. Щом стигна до стълбите на втория етаж, кардиналът почука на една врата, но никой не му отговори. Ала като човек, който познава много добре къщата, той я отвори, премина през едно антре и се намери в друга стая, където имаше легло. Върху една черна маса с чекмеджета бяха подредени много шишенца от лекарства.

Лицето на кардинала изглеждаше тревожно и навъсено. Цветът му, както винаги, бе жълтеникав и жлъчен, тъмните сенки под черните му кривогледи очи, се очертаваха повече от всякога. Той се спря, огледа се боязливо наоколо и помириса няколко пъти едно шишенце с противохолерично лекарство. После, като видя, че е сам, се приближи към едно огледало, окачено над камината и много внимателно разгледа цвета на езика си. Явно остана доволен и извади от една златна кутийка няколко хапчета, сложи ги в устата си, почака да се разтопят и затвори очите си потръпвайки. Щом взе тези предпазни мерки, отново помириса шишенцето и се накани да влезе в съседната стая. Но през тънката стена, която го делеше от нея, чу висок говор и се поспря, за да изслуша разговора.

— Искам да стана! — казваше един слаб, но решителен и заповеднически глас.

— Не може, преподобни отче — отговаряше друг по-силен глас. — Не може!

— Ще видите може или не може — отвърна другият глас.

— Ще си навредите, преподобни отче, не можете да станете. Ако станете болестта ще се повтори и ще умрете. Няма да се съглася с това.

След тези думи се чу шум от кратка борба и стенания, които изразяваха повече яд, отколкото страдание. Гласът продължи:

— Не, не, отче, няма да ви оставя да станете. За по-сигурно ще ви взема дрехите. Време е вече да пиете лекарство. Сега ще ви го приготвя.

В същия момент вратата се отвори и кардиналът видя, че от стаята излиза двадесет и пет годишен мъж, който носеше под мишница стар редингот в маслинов цвят и черни дрипави панталони, които хвърли на един стол. Този мъж беше Анж Модест-Русьоле, първият ученик на доктор Баление. Лицето на младия лекар беше свенливо, кротко и смирено. Косата му отпред бе късо подстригана, а отзад се спускаше до раменете. Щом видя кардинала той първо се изненада, после ниско му се поклони, но не го погледна.

— Най-напред — каза кардиналът с чист италиански акцент на ученика на доктор Баление, поднасяйки шишенцето с камфор под носа си — ме осведомете дали холеричните признаци се повториха?

— Не Ваше Високопреосвещенство, но опасната треска, вследствие на холерата още продължава.

— Добре. Но както виждам, Негово Преподобие не иска да бъде благоразумен. Какъв беше този шум преди малко?

— Негово Преподобие искаше да стане и да се облече, Ваше Високопреосвещенство, но той е толкова слаб, че не може да си свали краката от леглото. Нетърпението го разяжда. Непрекъснато се страхуваме, че силното му вълнение ще го повали отново и ще го умори.

— Доктор Баление идва ли тази сутрин?

— Току-що излезе, Ваше Високопреосвещенство.

— Какво каза той за болния?

— Мисли, че състоянието му е опасно. Негово Преподобие толкова тежко прекара нощта, че господин Баление се разтревожи тази сутрин. Отец Родин беше в такова положение, че за няколко часа кризата можеше да реши живота му. Господин Баление отиде да вземе необходимите неща за една доста сложна операция и скоро ще се върне.

— Това беше ли съобщено на отец д’Егрини?

— Както знаете, Ваше Високопреосвещенство, отец д’Егрини също е тежко болен и от три дни не е напускал леглото си.

— Разбрах за това, преди да тръгна — каза кардиналът — и след малко ще го посетя. Но нека се върнем на въпроса за отец Родин. Щом е в толкова отчаяно състояние и ще бъде подложен на тежка операция, би трябвало да се съобщи на изповедника му.

— Господин Баление му спомена за това, както и за последното причастие, но отец Родин яростно се развика, че непрекъснато го тормозят и смущават и че никой не може да се погрижи за душата му така, както се грижи сам.

— Пресвети Боже, та това не е негова работа — възкликна кардиналът. В гласа му се появиха кресливи нотки. — Не е негова работа, а засяга интересите на Обществото. Преподобният отец трябва да приеме последните тайнства с бляскава тържественост. Смъртта му не може да бъде като смъртта на обикновен християнин! Тя трябва да се разчуе по целия свят. Трябва всички от тази къща, дори и чужденците, да присъствуват на тази сцена, за да направи впечатление на всички начинът, по който той умира.

— Ваше Високопреосвещенство, същото искаха да кажат на Негово Преподобие отец Бризон и отец Брюне, но вие знаете как отец Родин посрещна тези съвети. Господин Баление не смее да настоява пред отец Родин, за да не се повтори смъртоносната криза.

— Тогава ще настоявам аз, защото в това безбожно революционно време, една тържествена християнска смърт би направила огромно впечатление на народа. Дори би било добре, в случай на смъртен изход от болестта, тялото на преподобния отец да се балсамира и да се изложи в църквата според римския обичай. Моят секретар ще даде плана на гробницата, която ще бъде пищна. Според положението, което отец Родин заема в Обществото, погребението му трябва да бъде великолепно. Ще са необходими най-малко шестстотин свещи и около дванадесет кандила край тялото, за да го осветяват. След това могат да се раздадат на хората малки книжки за благочестивия отшелнически живот на преподобния отец и…

От близката стая се разнесе силен трясък като от захвърлен метален предмет и прекъсна думите на кардинала.

— Да не би отец Родин да е чул, че Ваше Високопреосвещенство говори за балсамирането му — попита Анж Модест-Русьоле. — Леглото му е точно до тази стена и всичко се чува.

— Ако отец Родин ме е чул — каза кардиналът тихичко и отиде в другия край на стаята — това ще ми помогне по-лесно да започна разговора с него. И въпреки всичко, настоявам и вярвам, че балсамирането и излагането на тялото са крайно необходими, за да се направи добро впечатление на народа. Населението е вече много изплашено от холерата, така че едно подобно тържествено погребение е крайно необходимо, за да се подкрепи духът му.

— Ще си позволя да отбележа, Ваше Високопреосвещенство, че тукашните закони забраняват подобно излагане и че…

— Стига с тези закони! — ядоса се кардиналът. — Да не би в Рим да няма закони! Да не би свещениците да не са римски поданици? Не е ли вече време да… — Но тъй като не искаше да продължи пред младия лекар, кардиналът добави: — По-късно ще мислим за това. А сега ми кажете дали след последното ми посещение отец Родин е бълнувал.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Тази нощ бълнува повече от час и половина.

— Записахте ли точно? Както ви наредихме…, всичко което каза болният?

— Да, ето бележките. — И Анж Модест-Русьоле извади от чекмеджето един лист и го подаде на кардинала.

Трябва да припомним на читателя, че последната част от разговора ставаше далеч от стаята на Родин и той не можа да го чуе за разлика от думите във връзка с неговото балсамиране.

Кардиналът взе листа и с огромно любопитство го отвори. След като го прочете, той го смачка и с нескрит яд каза сякаш на себе си:

— Само несвързани приказки! Няма и две думи, от които да се направи логично заключение. Този човек сякаш успява да се владее дори когато бълнува и говори само за незначителни неща. — След това се обърна към Русьоле и му рече: — Сигурен ли сте, че записахте абсолютно всичко?

— С изключение на някои изрази, които непрекъснато повтаряше и които записах еднократно. Ваше Високопреосвещенство може да бъде уверен, че не пропуснах нито една дума, колкото и безсмислена да ми се виждаше… Само един час е изминал, откакто треската му отслабна. Сега е съвсем слаб.

— Още по-добре — отговори неблагоразумно кардиналът, но изведнъж се сети, че отговорът му е неуместен и добави: — Още по-добре, защото така ще оцени онова, което ще му кажа. Ако е заспал го събудете и му съобщете, че искам да вляза при него.

— Веднага ще изпълня заповедта ви, Ваше Високопреосвещенство — каза Русьоле и ниско се поклони, а след това влезе в съседната стая.

— Все за едно и също си мисля — рече си кардиналът. — Когато холерата ненадейно го повали, отец Родин реши, че е отровен по заповед на Светото седалище, което означава, че е кроил нещо много опасно срещу Рим. Иначе защо ще се бои? Кой знае дали нашите подозрения не са основателни? Кой знае дали не е въздействувал коварно и насила върху огромна част от светата колегия, както се опасяваме. Ако е така, с каква цел го е правил? Ето какво не можем да разберем, защото съучастниците му ревностно пазят тайната му. Надявах се, че докато бълнува ще изпусне някоя дума, от която да напипаме следите на неговите деяния. Човек като него, с такъв деен и неспокоен ум, дори когато е болен би дал израз на владеещата го мисъл. Но ето че за пети път нищо не можем да научим, освен празни думи без никакво значение.

В този момент Русьоле се върна и каза на кардинала:

— За голямо съжаление, трябва да съобщя на Ваше Високопреосвещенство, че преподобният отец Родин категорично отказва да приеме когото и да било. Твърди, че има нужда от пълно спокойствие. Въпреки, че е много отпаднал, изглежда мрачен и ядосан. Вероятно е чул Ваше Високопреосвещенство, когато говореше за балсамирането му и…

Кардиналът прекъсна Русьоле:

— Значи Родин бълнува тази нощ, нали?

— Да, от три до пет и половина заранта бълнува.

— И пак нищо — ядосано каза кардиналът и се отправи към вратата на другата стая.

Русьоле се опита да го спре:

— Казах на Ваше Високопреосвещенство, че негово преподобие не иска да приеме никого. Нуждае се от пълно спокойствие преди операцията. Би било опасно да…

Кардиналът не отговори на тази забележка и влезе в стаята на Родин.

Стаята беше голяма, осветяваше се от два прозореца и бе просто, но удобно мебелирана. В камината горяха две цепеници. На огъня имаше джезве, керамично гърне и тиган, в който вреше каша от синап. Наоколо бяха пръснати бельо и превръзки. От лекарствата в стаята миришеше на аптека. Миризмата беше толкова силна, че кардиналът се спря като упоен на вратата. Както бяха споделили помежду си преподобните отци, докато се разхождаха, Родин живееше, защото си беше казал „Трябва да живея и ще живея“. И наистина, както слабите и страхливи умове често стават жертва на злото само от страх, има други хиляди примери, които доказват, че силният характер и нравствената енергия могат упорито да се борят със злото и да възтържествуват понякога и в най-отчаяните положения.

Това се случи и с йезуита. Непоколебимата твърдост на характера му и неговата желязна воля, спомогнаха на лечението, провеждано от доктор Баление, и Родин се спаси от болестта, която го повали ненадейно. Но след това започна невероятната му треска, която отново постави живота му на карта. Тази нова опасност разтревожи отец д’Егрини, който въпреки съперничеството и завистта, знаеше, че нещата бяха докарани до там, че само Родин държеше всички нишки на мрежата и само той можеше да изведе делото до добър край.

Завесите на прозорците бяха спуснати, така че до леглото, върху което лежеше Родин, достигаше съвсем слаба светлина. Лицето му беше изгубило синкавия, характерен за болните от холера цвят, но бе станало мъртвешки бледо. Беше измършавял толкова, че сбръчканата му суха кожа очертаваше всяка костица. Мускулите и жилите на дългия му врат се изопваха като въжета. На главата си носеше мръсна шапчица от черна коприна, под която стърчаха сплъстените му коси. Той лежеше върху захабени чаршафи, защото не позволяваше да му сменят постелките. Рядката му, белезникава, отдавна небръсната брада, приличаше на четка. Върху ризата си носеше ленена жилетка, цялата на дупки. Едната му мършава и космата ръка със синкави нокти, висеше извън леглото и държеше носна кърпа, чиито цвят не можеше да се определи.

Ако не бяха двете му блестящи очи, човек би помислил, че насреща си има труп. Погледът му, който съсредоточаваше целия живот и цялата енергия, останали в този човек, излъчваше мъчителна тревога. По лицето му се изписваше ту люта болка, ту необуздано отчаяние, че е прикован към постелята, когато трябва да решава важни въпроси, ту ярост и злоба. Мисълта му беше непрекъснато напрегната и възбудена и това често изчерпваше окончателно силите му. Тогава той потъваше в забвение и започваше да бълнува, след което се събуждаше като от мъчителен сън, споменът за който ужасно го плашеше.

Според мъдрите съвети на доктор Баление, който смяташе, че болният не е в състояние да се занимава с важни работи, отец д’Егрини избягваше да отговаря на въпросите на Родин, относно делото Ренепон, което имаше огромно значение за йезуита, защото той се боеше да не би принудителното му бездействие да навреди на хода на делото. Мълчанието на д’Егрини във връзка с този въпрос и пълната неизвестност около заболяването, караше Родин все повече да се тревожи.

Ето в какво умствено и физическо състояние се намираше йезуита, когато въпреки волята му, кардинал Малипиери влезе при него.

XIV глава Клопката

За да се разберат по-добре мъченията на Родин, когото болестта бе осъдила на бездействие и за да се обясни важността на посещението на кардинал Малипиери, нека припомним накратко смелите планове на властолюбивия йезуит, който смяташе, че е съперник на Сикст V и се надяваше да стане равен нему. Тайните му намерения бяха да успее с делото на Ренепон, да стане генерал на своето Общество, сетне в случай на един предвиден отказ от престола, да си обезпечи с богат подкуп болшинството на своята колегия, за да се качи на папския престол и тогава, чрез една промяна в правилника на Исусовото общество, да го подчини на Светото седалище, вместо да го остави с независимостта си, която почти го приравнява към папската власт.

Колкото до възможността да се осъществят тези негови планове ще споменем, че многобройните предшествуващи събития, я оправдаваха. Защото доста прости монаси и свещеници внезапно се издигаха до папската власт. Тяхната нравственост, възкачването на Борджиите, на Юлий II, на много други наместници на Христа, в сравнение с които Родин бе истински светец, оправдаваше неговите стремежи.

Въпреки че целта на потайните интриги на Родин в Рим до този момент беше в пълна неизвестност, във връзка със съмненията, че той е влязъл в споразумение с голяма част от членовете на Светата колегия, подозренията растяха. Една част от този Съвет, оглавяван от кардинал Малипиери се разтревожи и затова кардиналът се възползува от пребиваването си във Франция, за да разкрие мрачните планове на йезуита. В разговора, който предадохме кардиналът толкова настояваше да поговори с преподобния отец, въпреки неговия отказ, защото се надяваше, както ще видим след малко, с хитрост да разкрие тайната за интригите на Родин в Рим. И точно в този важен и сериозен момент Родин се разболя, силите му се парализираха и дейността му замря.

След като постоя известно време на вратата без да помръдне, кардиналът отново тикна шишенцето под носа си и се приближи бавно до леглото на Родин. Йезуитът се разяри от упорството му и тъй като искаше да избегне разговора по много причини, бързо обърна глава към стената и се направи, че спи. Но кардиналът изобщо не се трогна от преструвките му и решен да се възползува от слабостта на Родин взе един стол и въпреки огромното си отвращение, седна до главата на йезуита.

— Как сте, Ваше Преподобие? — попита той любезно, а италианският му акцент придаваше още по-голямо лицемерие на неговите думи.

Родин се направи, че не чува, въздъхна шумно и не отговори. Кардиналът, въпреки че носеше ръкавици, с погнуса докосна ръката на йезуита, разтърси я леко и още по-високо повтори:

— Моля ви, Ваше Преподобие, отговорете ми.

Родин не можа да скрие яда и досадата си, но продължи да мълчи. Но и кардиналът не беше от хората, които лесно се предават. Той отново разтърси ръката на йезуита с хладнокръвно упорство, което би изкарало от кожата и най-хладнокръвния човек на света, и продължи:

— Вие не спите, Ваше Преподобие. Моля ви, чуйте ме.

Разярен от болката и от раздразнението си, Родин бързо обърна глава, втренчи хлътналите си трескави очи в кардинала, усмихна се иронично и тъжно каза:

— Значи Ваше Високопреосвещенство горещо желае да ме балсамират? И да ме изложат в църквата? Затова дойде тук да ме мъчи и да ускори смъртта ми?

— Аз ли, отче! Боже мой, какво говорите! — и кардиналът вдигна ръка към небето, сякаш искаше да призове Бога за свидетел на чистосърдечното си съчувствие към йезуита.

— Повтарям това, което чух преди малко, Ваше Високопреосвещенство. Стената е съвсем тънка — добави Родин.

— Ако от тези думи сте разбрал, че от цяло сърце ви желая примерна християнска смърт, значи не сте се излъгал, отче. Значи правилно сте чул, че ще бъда спокоен, ако ви видя на висота след добродетелния ви живот и ако бъдете на почит сред вярващите, дори и мъртъв.

— Аз пък ви казвам, Ваше Високопреосвещенство — отговори със слаб глас Родин — че е нечовешко да се изразяват подобни желания пред един болен, който се намира в критично състояние. Да — продължи той с по-голямо въодушевление, което не можеше да се съвмести с отпадналостта му. — Да, трябва да внимавате, защото ако ми досаждате, ако непрекъснато ме притеснявате и не ме оставите да умра спокойно, ще ме принудите наистина да поема към другия свят не по християнски. Предупреждавам ви. Ако мислите да превръщате смъртта ми в назидателна гледка, не сте си направил добре сметката. — От яростта си Родин толкова се измори, че главата му клюмна върху възглавницата и той избърса напуканите си окървавени устни.

— Хайде, хайде, успокойте се, отче — продължи бащински кардиналът. — Не мислете за тези неприятни неща. Няма съмнение, че Провидението ще осъществи чрез вас големите си планове, щом спаси живота ви от толкова голяма опасност. Надявам се, че то ще ви помогне и сега.

Родин измърмори нещо и отново се обърна към стената. Невъзмутимият кардинал продължи:

— Но Провидението показва силата си и по друг начин. Това, което ще ви кажа, е много важно. Затова слушайте внимателно.

Родин, без да се обърне, но с глас, който издаваше страданието му, каза:

— Те искат да умра… Гърдите ми горят… Главата ми ще се пръсне, а те нямат никаква милост. Аз съм обречен…

— Толкова бързо! — прошушна кардиналът със злобна усмивка и сарказъм, а след това се обърна към Родин и му рече: — Простете ми, че настоявам, отче, но направете усилие и ме чуйте. Няма да съжалявате.

Проснат върху леглото, без да продума, Родин повдигна с огромно отчаяние двете си ръце към небето и отново ги отпусна. Кардиналът сви рамене и изговори разчленено, за да го чуе Родин, следните думи:

— По волята на Провидението, докато бълнувахте, вие несъзнателно сте издал много важни неща. — След това той зачака с нескрито любопитство какъв ще бъде резултатът от тази клопка, предназначена за отслабналия ум на йезуита. Но той продължи да стои с лице към стената, направи се, че пак нищо не чува, и не проговори. — Няма съмнение, отче, че вие разсъждавате върху моите думи. И имате право, защото става дума за много важни неща. Да, повтарям, че по волята на Провидението, докато бълнувахте, вие издадохте най-тайните си мисли и разкрихте, за щастие само пред мен, неща, които много сериозно ви злепоставят. С една дума, тази нощ вие разкрихте една от тайните цели на вашите интриги в Рим с доста от членовете на Светата колегия.

След това кардиналът безшумно стана, доближи се съвсем до леглото и се наведе, за да види изражението на Родин. Но Родин го изпревари и след последните думи на кардинала се преметна в леглото, обърна се и седна:

— Издаде се! — промърмори си кардиналът на италиански. След това бързо се върна на мястото си, впи поглед в йезуита радостно.

Въпреки че Родин не долови последните думи на Малипиери, нито пък забеляза тържествуващия му израз, въпреки и слабостта си, разбра, че с това неблагоразумно движение е допуснал грешка. Той хвана челото си с ръка, сякаш главата му се бе замаяла, след това се огледа с безумен плах поглед и пъхна с разтреперана ръка в устата си носната кърпа, като я задъвка несъзнателно.

— Уви! Вашата тревога, вашият страх, потвърждават тъжното ми разкритие — поде кардиналът, зарадван от успеха на хитростта си, смятайки, че всеки момент ще разкрие важната тайна. — Затова, отче, вероятно разбирате, че за вас ще бъде много полезно да ми разкажете плановете си и да ми посочите съучастниците си в Рим. Само в такъв случай можете да разчитате на снизхождение и прошка от Светото седалище. Особено ако изповедта ви бъде ясна и обстоятелствена, за да допълни празнините на едно разкритие, станало по време на трескаво бълнуване.

Родин дойде на себе си след първоначалното вълнение, но разбра, че е закъснял и че вече е изигран и злепоставен не от думите, а от изненадата и уплахата си. И наистина, щом разбра, че го обвиняват в подмолни интриги с Рим, йезуитът за миг се изплаши, че се е издал, докато е бълнувал, но след като поразмисли малко, въпреки изтощението, отсъди много разумно. „Ако този хитър римлянин знаеше моята тайна, щеше да се пази и нямаше да ми съобщава. А това означава, че той само се съмнява и аз подсилих подозренията му с неволното си смущение, което не можах да прикрия веднага“. След това той изтри студената пот, която се лееше от студеното му чело. Вълнението засили болките му и тревожното му и без друго състояние, се влоши. Съсипан от умора, той не можа да се задържи повече в седнало положение, и легна.

— Мили Боже! — промърмори кардиналът, стреснат от изражението на йезуита. — Какво ще стане ако умре преди да ми каже нещо и се измъкне от хитро скроената му клопка. — След това той се надвеси над Родин и му каза: — Какво ви е, отче?

— Чувствувам голяма слабост, не мога да ви опиша как страдам.

— Да се надяваме, че кризата ви ще има благоприятен изход, но понеже може да се случи и обратното, за да спасите душата си, трябва веднага и най-подробно да се изповядате. Пък ако ще тази изповед да довърши силите ви. Вечният живот е много по-ценен от краткия земен живот.

— За каква изповед ми говорите, Ваше Високопреосвещенство — подигравателно попита Родин.

— Как за каква? — изненада се кардиналът. — Изповедта за вашите опасни интриги с Рим.

— Какви интриги? — попита Родин.

— Интригите, за които бълнувахте — отговори кардиналът нетърпеливо разгневен. — Вашите признания бяха съвсем ясни. Защо сега отказвате да ги допълните?

— Уверявате ме, че моите признания са били ясни? — произнесе много бавно Родин, защото чувствуваше непреодолима слабост, но твърдата му воля и силния му дух не го напускаха.

— Повтарям — каза кардиналът, — че признанията ви бяха много ясни, с изключение на някои пропуски.

— Тогава защо искате да ги чуете отново?

— Защо ли? — ядоса се кардиналът. — За да заслужите прошка. Защото на разкаялия се грешник, който е изповядал своите грехове, се дава прошка. А на твърдоглавия грешник се дава проклятие.

— Господи, какво мъчение! Този човек бавно ме убива… — бавно прошепна Родин. След малко продължи. — Нали съм казал всичко? Нямам какво повече да добавя. Вие знаете всичко.

— Разбира се, че знам всичко — строго каза кардиналът — Но как го научих? От признанията, които направихте несъзнателно. И може би смятате, че това се брои за изповед? Не, не! Вярвайте ми, моментът е критичен. Смъртта ви заплашва. Затова трябва да треперите, да не произнесете някоя светотатствена лъжа — извика съвсем разярен кардиналът и раздруса ръката на Родин. — Нямате ли страх от Страшния съд ако се осмелите съзнателно да излъжете!

— Нямам намерение да лъжа — мъчително произнесе Родин. — Но ме оставете на мира.

— Най-сетне Бог ви вдъхва разум — въздъхна доволно кардиналът и като реши, че е постигнал целта си, добави: — Послушайте Божия глас. Той ще ви отведе към правия път. Значи вие не се отказвате от думата си?

— Щом съм бълнувал, значи не мога да се откажа. Господи, колко ме боли! Не мога да се отрека от глупостите, които съм говорил, докато съм бълнувал.

— Но ако тези мними глупости съответствуват на действителността! — развика се разярен кардиналът, че надеждите му отново са се провалили. — Ако бълнуването неволно разкрива делата ви…

— Кардинал Малипиери, лукавството ви е по-низостно от моята агония — каза Родин с угаснал глас. — Доказателството за това, че не съм издал никаква тайна, ако изобщо имам такава, е вашето желание да ме принудите да ви я кажа… — И въпреки болките и нарастващата слабост, йезуитът намери сили да се поизправи в леглото, погледна сановника право в очите и подигравателно се усмихна. След това пак се отпусна на възглавницата, хвана гърдите си, изпусна дълга въздишка.

— Проклятие! Този пъклен йезуит ме разкри! — каза си кардиналът и удари с крак по пода. — Усети, че първоначалната му тревога го издаде и сега се пази. Нищо няма да измъкна от него. Ще се възползувам поне от слабостта му, ще му досаждам и със заплахи и закани… — Кардиналът не можа да довърши.

Вратата неочаквано се отвори и в стаята влезе отец д’Егрини, който радостно извика:

— Чудесна новина!

XV глава Добрата новина

Промяната в лицето на отец д’Егрини, неговата бледност, както и забавената крачка показваха, че ужасната случка на площад „Света Богородица“ му е повлияла зле. Все пак той успя да се овладее и когато влезе в стаята, видът му бе тържествуващ.

— Превъзходна новина!

От това съобщение Родин се разтрепера. Все пак успя да се овладее, повдигна наперено глава, а в очите му пробляснаха едновременно любопитство, неспокойствие и проницателност. Мършавата му ръка даде знак на отец д’Егрини да се доближи до леглото, а гласът му прозвуча слаб и дрезгав:

— Кардиналът успя да ме довърши и се чувствувам много зле, но… ако тази „превъзходна новина“… се отнася до Ренепоновия въпрос, мисълта за който не ме напуска, струва ми се, че здравословното ми състояние би могло… да се подобри…

— Разбира се, че ще оздравеете! — почти извика отец д’Егрини, изведнъж забравил препоръката на доктор Баление, с Родин да не се водят важни обсъждания. — Точно така, ще оздравеете! Ето, четете и се радвайте: предсказанията започват да се сбъдват.

Той извади от пазвата си някакво писмо и го подаде на Родин, който веднага го грабна с разтреперени ръце. Само преди няколко минути болният наистина не бе в състояние да продължи разговора с кардинала, както повеляваше благоразумието, нито пък да прочете някакъв текст, но след думите на отец д’Егрини в тялото му сякаш нахлуха нови сили, нова надежда, които дори му позволиха да се надигне и седне. Погледът му живо пробяга по редовете на писмото.

Кардиналът бе смаян от тази внезапна промяна, а лицето му изразяваше искрено съмнение: това ли е същият човек, който преди няколко минути умираше, в това същото легло?

Когато привърши четенето на писмото от гърдите на Родин се изтръгна радостен вик:

— Започна се и… напредва…

От неочакваната радост болният замижа, на лицето му се появи изкривена усмивка, която оголи едри жълти зъби, от които изражението му стана грозно и отблъскващо. Възбудата, която го бе обхванала бе тъй силна, че Родин изпусна писмото.

— Прилоша му! — извика отец д’Егрини и се наведе объркано над болния. — Моя е вината, че не изпълних съвета на доктор Баление…

— Не, не се корете за нищо, — тихо изрече Родин, като дори се приповдигна още повече, за да успокои отчето. — Сега вече вярвам, че наистина тази добра новина ще ме излекува. Ето… погледнете лицето ми, усещам някаква топлина, която преминава през него…

Наистина, лека руменина бе обагрила бледните доскоро скули. Гласът му също бе укрепнал и не звучеше така прегракнал. Следващите му думи бяха изречени с такова въодушевление, че присъстващите се сепнаха.

— Тази първа сполука проправя път и за следващите! Вече виждам бъдещето… да, да… Нашето дело ще възтържествува, защото всички членове на рода Ренепон ще бъдат смазани… Няма да мине много време… ще видите!

Изведнъж той се облегна на възглавницата и пое шумно дъх:

— Ох, радостта ме задавя… гласът ми се схваща…

Кардиналът се обърна към отец д’Егрини:

— Каква е тази работа, все пак?

С лицемерен глас, отчето отговори вежливо:

— Един от рода Ренепон преди три дни е починал, съсипан от разгулния живот, от алкохола и навярно от холерата, над която се присмивал безбожно… Поради здравословното ми неразположение и някои други причини едва днес успях да се сдобия със смъртния акт на тази жертва на безбожието и безпътицата. Хвала на Негово Преподобие, — той посочи Родин, — който още преди време бе казал, че най-големият враг, който имат потомците на този безчестен вероотстъпник, са техните ниски страсти. Именно те днес са наши помощници в борбата с този омразен род. Пример за това е случилото се с Жак Ренепон.

— Както сами се убеждавате, — заговори Родин с немощен глас, който едва се чуваше, — наказанието вече действа… Един от Ренепон вече умря… И недейте забравя, че този акт за смърт след време ще има стойността на четиридесет милиона за Исусовото общество… Защото аз ви…

Последните думи не се чуха, защото отслабналият глас на Родин съвсем бе заглъхнал, но той посочи с пръст челото си, с което недвусмислено показваше, че всичко това е плод на неговия ум и предвидливост.

След преживяното вълнение Родин се отпусна на леглото немощен, а ръката му притисна до пресъхналите му устни платнена кърпа. Радостната новина, която бе донесъл отец д’Егрини в действителност не можа да излекува болния Родин, но успя да му вдъхне сили и надежда, макар и само за няколко минути. След преживяното вълнение, той отново изпадна в тежкото състояние, в което се намираше доскоро. Червенината бързо се отдръпна от лицето му, главата му се притисна към възглавницата, а изкривените от болестта ръце заприличаха на железни пръчки.

Когато кризата поотмина, Родин направи знак към отец д’Егрини и кардинала да не се притесняват за него. Дори посочи едно от лекарствата на масата, което трябваше да изпие. Отчето отиде да го вземе и докато кардиналът с видимо отвращение крепеше болния, той му подаде лъжичката с лечебните капки.

— Искате ли да повикам господин Русьоле? — попита отец д’Егрини, поглеждайки очаквателно поуспокоения Родин.

Последният поклати отрицателно глава, след което с пръст и очи посочи писалището в единия ъгъл на стаята, с което явно искаше да каже, че щом му е трудно да говори, би могъл да пише.

— Разбирам ви, разбирам ви отлично, Ваше Преподобие — изрече отец д’Егрини, — но все пак трябва първо да се успокоите. Може би след малко, като си починете, ще ви дам лист…

Разговорът бе прекъснат от силно чукане по външната врата, която бе чак през една стая. В тази стая, по съображения за предпазливост по време на тайната среща с Родин, отец д’Егрини бе помолил да стои господин Русьоле.

Когато отчето се появи при него, господин Русьоле му подаде голям плик.

— Прощавайте отче, че ви безпокоя, но ми заръчаха да ви предам веднага това писмо.

— Благодаря ви, господин Русьоле — каза отец д’Егрини, след което прибави: — Не знаете ли, в колко часа ще дойде господин Баление?

— Скоро ще пристигне, отче, защото иска да направи толкова трудната операция преди да се мръкне. Тя, вярвам, ще има благоприятно въздействие върху отец Родин… Аз подготвям, каквото е нужно за това — допълни господин Русьоле и показа някакви чудновати и страшни инструменти, които отец д’Егрини изгледа с ужас.

— Не знам доколко е сериозен този признак — каза й йезуитът, — но ненадейно се схвана гласът на Негово Преподобие.

— От осем дена насам, този е третият път, когато се случва подобно нещо, — каза господин Русьоле, — затова и операцията, която ще извърши господин Баление, ще засегне именно гърлото и белите дробове.

— А няма ли много да боли? — попита отец д’Егрини.

— Не знам дали хирурзите познават по-трудна операция — отвърна ученикът, — затова господин Баление не съобщи на отец Родин, точно каква ще е операцията.

— Моля ви да останете още в тази стая и щом пристигне господин Баление го доведете веднага.

След това той се върна в стаята при болния, седна до възглавницата и показа писмото:

— Това са няколко противоречиви доклада, относно различни лица от рода Ренепон, които според мен заслужават специално внимание. Внезапното ми заболяване не ми позволи сам да направя нещо, защото днес излизам за първи път. Но не зная, отче, — прибави той, като се поприведе към Родин, — дали здравето ви позволява да ме слушате…

Болният направи жест, в който се четеше молба и отчаяние, от което отец д’Егрини долови някаква опасност, затова се обърна към кардинала. Той още не можеше да се утеши, за това че не успя да разкрие тайната на йезуита. Отчето му посочи писмото и с голямо почитание изрече:

— Позволявате ли, Ваше Високо Преосвещенство, да чета?

Кардиналът наведе глава и отговори:

— Вашите дела, драги ми отче, са и наши дела. Църквата винаги трябва да се радва на онова, което радва и вашето славно Общество.

Отец д’Егрини разпечата писмото и откри в него няколко бележки, изписани с различен почерк. Още след прочитането на първата лицето му се помрачи.

— Но това е голямо нещастие…

Родин рязко изви главата си към него и го погледна въпросително.

— Флорина е умряла от холера — съобщи отец д’Егрини, — и неприятното е това, — допълни преподобното отче, като смачка в ръката си бележката, — че преди да умре изповядала на госпожица Кардовил, че отдавна я следи по заповед на Ваше Преподобие.

Нямаше никакво съмнение, че смъртта на Флорина и разкритието, което бе направила пред своята господарка, нарушаваха в известна степен плановете на Родин, защото той измънка нещо неразбрано, а на лицето му се изписа явно недоволство.

Отец д’Егрини разгърна следващата бележка, прочете я и рече:

— Това съобщение, отнасящо се до маршал Симон, не е съвсем лошо, но не е и задоволително, защото ни уведомява за подобрение на положението му. Но когато сравним тази информация с останалите, тогава ще можем да съдим за нейната истинност.

Родин даде знак на отец д’Егрини да побърза и отчето зачете:

„Уверяват, че от няколко дни насам духът на маршал Симон не е дотам неспокоен, недотам развълнуван. Напоследък прекарал два часа с дъщерите си, което от доста време не било му се случвало. Навъсеното лице на неговия войник Дагоберт от ден на ден става по-засмяно, което може да се приеме за доказателство, че е настъпило значително подобрение в състоянието на маршала. Последните писма без подател били познати по почерка и войникът ги върнал на разносвача. Трябва да се помисли да се пращат по друг начин.“

След това отец д’Егрини изгледа Родин и му каза:

— Ваше Преподобие без съмнение смята, че тази бележка не е дотам задоволителна, нали?

Родин наведе глава. По набръчканото му чело се виждаше колко страда, че не може да говори. Два пъти постави ръката си на гърлото и изгледа отец д’Егрини притеснено.

— Ех — въздъхна отчето ядосано, след като прочете и следващия текст, — заради едната ни днешна сполука този ден ни докара други неприятности!

Като чу тези думи Родин рязко се обърна към отец д’Егрини, протегна към него ръка и го заразпитва с поглед. Кардиналът, който споделяше същото безпокойство, попита отец д’Егрини:

— Какво се съобщава в тази бележка, драги ми отче?

— Ние мислехме, че никой не знае за пребиваването на господин Харди в нашата къща — отговори отец д’Егрини, — но ме е страх, че Агрикол е открил жилището на бившия си господар и му е предал писмо чрез един наш слуга. И така — ядовито прибави отец д’Егрини, — през тия три дни, в които не можах да се срещна с господин Харди в стаята, където живее, някой от слугите му се е оставил да бъде подкупен… Там има един с едно око, на когото никога не съм вярвал… Не, не ми се иска да приема това предателство, чиито последствия биха могли да бъдат много плачевни. От всички, аз най-добре зная, как стоят работите и твърдя, че една подобна преписка може да развали всичко, като събуди у господин Харди стари спомени и случки, приспани с големи усилия. По този начин може за един ден да рухне всичко, което съм направил, откакто той живее в нашата къща… Добре е, все пак, че в бележката се говори за съмнения, за страхове, които останалите сведения, на които вярвам повече, няма да потвърдят.

— Не бива да се отчайваме така бързо, драги ми отче — каза кардиналът, — доброто дело всякога е под Божия защита.

По всичко личеше обаче, че това уверение не успокоява достатъчно отец д’Егрини, който изглеждаше умислен и отчаян, а Родин, легнал безпомощно в постелята потреперваше конвулсивно от яд, след чутата лоша новина.

— Да видим накрая, какво пише в бележката, която ми изпраща човек, на когото имам голямо доверие — въздъхна отец д’Егрини. — Не се съмнявам в абсолютната достоверност на неговите сведения. Дано бъде съвсем различна от останалите…

За да си представи читателят какво е било съдържанието на прочетеното трябва да споменем, че изведнъж в стаята настъпи ужасно объркване, редуваха се яростни ръкомахания, реплики на неприкрита омраза.

XVI глава Тайната бележка

Отец д’Егрини прочете следното:

„Преди три дена абат Гавриил дьо Ренепон, който досега никога не бе посещавал госпожица Кардовил, дойде някъде към един часа след обед и остана тук приблизително до пет. Непосредствено след неговото тръгване, двама слуги напуснаха двореца: единият отиде у маршал Симон, а другият — първо у Агрикол Балдуин, а след това у княз Джалма.

Вчера, някъде около обед, маршал Симон и двете му дъщери дойдоха у госпожица Кардовил. Малко след това пристигнаха абат Гавриил и Агрикол Балдуин. Проведе се оживен разговор, който продължи няколко часа.

Маршал Симон дойде с кола, но си тръгна пеш, придружен от двете си дъщери. И тримата изглеждаха много радостни. Даже в едно от кътчетата на Елисейските полета маршалът е бил забелязан нежно да прегръща и целува двете момичета.

Последни замъка напуснаха абат Гавриил и Агрикол Балдуин.

Абат Гавриил дьо Ренепон се върна у дома си. Ковачът, когото по много причини трябваше да следим, влезе в една кръчма на улица «La Harpe». След него влязох и аз. Агрикол поиска шише вино и седна в едно затънтено място във вътрешния край на кръчмата. Не пиеше и изглеждаше много замислен. По всичко личеше, че чака някого.

И наистина, след около половин час дойде мъж, към тридесет годишен, черноок, висок, с белег на едното око, облечен в светло кафяв редингот и черни панталони, гологлав. Този човек седна при ковача. Между двамата се завърза доста оживен разговор, но за зла участ нищо не можах да чуя от него. След известно време Агрикол Балдуин подаде на едноокия някакво вързопче, в което както личеше, имаше пари, защото благодарността на новодошлия бе голяма. Накрая той взе от Агрикол и някакво писмо, което последният горещо му препоръчваше. Разделиха се и Балдуин рече високо: «Утре пак ще се видим».

След тази среща, едноокият, който проследих, мина по улица «La Harpe», премина и Люксембург и влезе в къщата на улица «Вожирар».

На другия ден много рано отидох в същата кръчма, защото не знаех по кое време двамата имат среща. След час и половина ковачът се появи.

За да не бъда разпознат, бях се преоблякъл и така успях да седна близо до неговата маса. Не след дълго се появи и едноокият, който подаде на Агрикол писмо, подпечатано с червен восък.

Като го видя Балдуин толкова се развълнува, че в очите му се появиха сълзи.

Писмото бе кратко, защото ковачът го прочете бързо и зарадван още повече, той стана и сърдечно стисна ръката на мъжа, като все го увещаваше нещо. Онзи отначало отказваше, но накрая склони и двамата напуснаха кръчмата.

Проследих ги от разстояние. Както и предишният ден, едноокият пак влезе в къщата на улица «Вожирар», а Агрикол остана да го чака отвън. От време на време той записваше нещо в бележника си.

По едно време ковачът припряно тръгна към площад «Одеон», където се качи в една кола. Метнах се и аз в друга, за да го проследя. Той ме отведе на улица «Анжуи», у госпожица Кардовил.

По някакво съвпадение, точно когато Агрикол влизаше в двореца, отвътре излезе кола с герба на Кардовил, в която седеше много бледен мъж, облечен в дрипи.

Това ми се стори доста заинтригуващо, затова тръгнах след тази кола и не след дълго се озовахме пред полицейското управление.

Кочияшът на госпожица Кардовил слезе и придружи бледният човек в канцеларията. След половин час кочияшът излезе сам, качи се на колата и пое към съда, където отиде направо при главния прокурор. Забави се при него половин час, след което се върна в двореца Кардовил.

От много сигурно място научих, че около осем часа вечерта на същия ден, двамата известни адвокати господин д’Ормесен и господин де Валбел, както и следователят, на когото бе предадено оплакването на госпожица Кардовил за задържането й в болницата на д-р Баление, са се срещнали и разговаряли докъм полунощ. На разговора са присъствували Агрикол Балдуин и още двама работници от фабриката на господин Харди.

Днес княз Джалма посети маршал Симон. Той прекара при него три часа и половина, след което двамата отидоха, по всяка вероятност, при госпожица Кардовил. Непредвидени обстоятелства ми попречиха да добия по-пълни сведения за това посещение.

Преди малко научих, че е издадено постановление за арестуването на някой си Леонард, някогашен доверен човек на барон Трипо. Той е заподозрян в запалване фабриката на господин Франсоа Харди, понеже Агрикол Балдуин и двама негови другари посочили човек с описанието на този Леонард.

От всичко това става ясно, че от няколко дена дворецът Кардовил е място, където се развива голяма дейност, свързана пряко с маршал Симон, неговите дъщери и господин Харди. Без съмнение, което е най-страшното, техни най-опасни агенти са госпожица Кардовил, абат Гавриил и Агрикол Балдуин.“

Ако написаното в тази бележка се съпостави с предишните, ако се припомни и миналото, ще се разбере, че са станали страшни открития за преподобните отци. Стана ясно, че Гавриил е имал дълги и чести съвещания с Адриана, която той дотогава не познаваше.

Агрикол Балдуин бе влязъл във връзка с господин Франсоа Харди, след което правосъдието бе тръгнало по дирите на движението, което бе подбудител и организатор на пожара във фабриката на господин Харди.

След всичко можеше да се допусне дори и това, че госпожица Кардовил се е срещала с княз Джалма.

Бяха се натрупали доказателства, че госпожица Кардовил, вярна на заканата, направена пред Родин при разкриване двойното предателство на преподобния отец, бе решила твърдо да събере около себе си разпръснатите членове на своя род. Тя искаше да ги накара да се обединят срещу опасния неприятел, чиито тайни планове вече излизаха наяве и едва ли щяха да се осъществят.

Сега читателят разбира, какъв гръм бе тази бележка за отец д’Егрини и господин Родин. Родин, който бе тежко болен, който бе прикован към леглото и нямаше сила да стане. Делото, което бе съградил с толкова мъка и упоритост бе започнало да се руши.

XVII глава Операцията

Трудно е да бъде описано състоянието на Родин по време на четенето на последното съобщение. Преди известно време едно най-обикновено съобщение му бе вдъхнало вяра в успеха на кроените планове и изведнъж…

Едва излязъл от болезнена агония, в съзнанието му упорито се загнезди една мисъл, която го изгаряше: злото или доброто бяха взели връх в тъй грижливо подготвяната от него работа по време на болестта? Най-напред бе научил радостното съобщение, че Жак Ренепон е умрял, но само минути след това ползата от тази смърт, а именно намаляването на Ренепонови с още един, бе изтрита.

И наистина, каква полза от тази смърт, когато този разпръснат доскоро род, преследван с пъклено постоянство, се събира и вече ясно знае кои са неприятелите му, които толкова време го преследват тайно? Ако се съберат заедно всички тези разбити, наранявани сърца, ако си подадат ръка, то делото им става печелившо. Огромното наследство постепенно се измъква от ръцете на преподобните отци. Тогава? Какво да се прави?!

Любопитно нещо е силата на човешката воля.

Родин е в състояние, за което лекарите казват „безнадеждно“, не се знае дали ще издържи още малко, но не се предава, умът му трескаво работи.

Ако днес все пак стане чудото и здравето му се възстанови, то неукротимият му дух, вярата в жилавите планове, които сам е сътворил, ще му помогнат да поправи несполуките. Трябва му живот, трябва му здраве!

Живот, здраве… Лекарят му едва ли би могъл да каже дали ще оживее след толкова сътресения, дори след самата операция. Но на Родин са му нужни живот и здраве, а не тържествено погребение, за което вече му говориха преди време…

Да, той ще живее, защото си е дал дума. Искаше да доживее до днешния ден и успя. Защо да не успее още? Той иска и ще живее!

След като се пребори с измъчващите го мисли, Родин малко се поуспокои и лицето му се отпусна. Отец д’Егрини и кардиналът го наблюдаваха мълчаливо, със страхопочитание.

Щом бе решил да живее и да се бори с рода Ренепон, Родин трябваше да действа съгласно досегашните планове. Пред смаяните погледи на кардинала и отец д’Егрини се извърши истинско чудо: напрегнал цялата си воля, Родин се изпъна като струна и без чужда помощ стана от леглото. Поривът му бе толкова силен, че след него се повлачиха постелите. В стаята бе студено, но по лицето му се стичаха капчици пот, а ходилата му оставяха влажни следи по пода.

— Нещастнико, какво правите?! Та вие се убивате!… — извика отец д’Егрини и се спусна към болния, като се опитваше да го върне в леглото.

Родин го възпря с мършавата си, но корава като желязо ръка и го тласна далеч от себе си със сила, която едва ли можеше да се подозира.

— Силен е като епилептиците, когато изпаднат в криза — прошепна д’Егрини на кардинала след като едва се задържа прав.

В това време Родин тежко тръгна към писалището, където се намираха всички необходими неща, изписани в рецептите на д-р Баление. Йезуитът придърпа стол, седна зад бюрото, взе писалка и лист и започна решително да пише. В спокойните му, бавни и сигурни движения се долавяше онази премереност, която обикновено е присъща на сомнамбулите.

Онемели от тази гледка, кардиналът и отец д’Егрини не знаеха, сънуват ли или пред очите им се извършваше истинско чудо.

Д’Егрини събра кураж и се приближи до пишещия:

— Това е лудост, отче…

Родин поклати рамене, обърна се леко към него и го прекъсна с жест, който едновременно подканяше отчето да се приближи и прочете написаното.

Преподобният отец, който бе сигурен, че ще види изписани бълнуванията на този болен човек, взе писмото. В същото време Родин започна да пише върху следващия лист.

— Ваше Високопреосвещенство! — извика отец д’Егрини, — прочетете това…

Кардиналът обгърна с поглед написаното, след което го върна силно развълнуван.

— Много умно и много хитро: точно по този начин се обезсмисля опасното споразумение между абат Гавриил и госпожица Кардовил, които, ясно е, са най-опасните водачи на този съюз.

— Наистина, чудесно нещо — съгласи се с него отец д’Егрини.

— Ех, драги ми отче — продължи кардиналът — колко жалко, че само ние сме свидетели на това невероятно чудо. Умиращ човек да се преобрази в такава степен! Ако някой разкажеше тази сцена с известни малки промени, би заприличало на възкресението на Лазар.

Отец д’Егрини за миг се замисли над изреченото, но бързо се оживи:

— Чудесна мисъл, Ваше Високо Преосвещенство! Това трябва да се запомни! Тази мисъл би могла лесно да се възприеме…

Това моментно въодушевление бе прекъснато от Родин, който даде знак на отец д’Егрини да се приближи и му подаде второто писмо, придружено с късче хартия, на което бе написано: „Да се изпълни, преди да измине един час.“

Отец д’Егрини прочете бързо второто писмо и почти извика:

— Точно това е истината… как не се бях сетил… По този начин преписката между Агрикол Балдуин и господин Харди вместо да ни навреди, може да ни е от полза. Наистина — допълни отчето като се приближи отново до кардинала, — наистина учудването ми няма граници… Гледам, чета, но не мога да повярвам на очите си… Преди малко беше на прага на смъртта, а сега пише уверено, с бистър ум. Дали не сме свидетели на някое от онези явления, когато душата властва над тялото?

В това време врата се отвори и в стаята влезе забързан д-р Баление. Като видя зад писалището Родин да пише полугол, той не се въздържа и направо извика:

— Не знаете ли, Ваше Високо Преосвещенство, както и вие отче…, че убивате по такъв начин този нещастник?! Ако психическото му състояние го е вдигнало, то вие трябваше да го вържете за леглото и насила да го задържите.

След тези гневни думи д-р Баление бързо се приближи до Родин и хвана ръката му. Той се надяваше, че ще усети суха и трескава кожа, а тя бе еластична и почти изпотена. Учуден, лекарят направи опит да му премери пулса. Сякаш нищо не се бе случило, Родин продължаваше да пише със свободната си дясна ръка.

— Какво чудо! — възкликна д-р Баление, — от осем дена насам включително и тази сутрин пулсът му бе силно учестен, с прекъсвания, а сега е абсолютно нормален… Умът ми не го побира… Какво е станало тук?… Как да разбирам това, което виждат очите ми? — обърна се той към отец д’Егрини.

— Преподобният отец, на когото първо се изгуби гласът, последвано от криза на отчаяние вследствие лошите новини, — каза отец д’Егрини, — дотолкова ни изплаши, че по едно време си мислехме, че може да умре. — А то, сам виждате какво стана… Негово Преподобие намери в себе си сили да стане и да отиде до писалището, където от десет минути в пълно съзнание пише неща, които изумяват с логиката си…

— Тогава няма никакво съмнение, че именно голямото отчаяние му е вдъхнало сили за тази рязка промяна. Дори съм уверен, в подобна ситуация шансовете за успех на операцията се увеличават многократно.

— Още ли настоявате за тази операция? — попита тихо отец д’Егрини, за да не смущава Родин, който продължаваше да пише.

— Тази сутрин все още не бях напълно убеден, но след настъпилата промяна тя просто е наложителна. След моментния прилив на сили може да се очаква срив, затова трябва да побързаме…

— Което навярно ще рече — прекъсна го кардиналът, — че може да мине и без операция?

— Това моментно състояние на волята и духът нямат трайни благоприятни последици и дори могат да имат фатални последици, Ваше Високо Преосвещенство.

— А съобщихте ли му за операцията и колко тя е сериозна?

— Почти, Ваше Високо Преосвещенство.

— Тогава е време да бъде уведомен.

— Точно това смятам да сторя, Ваше Високо Преосвещенство — изрече бързо д-р Баление.

След това той се приближи до пишещия, който улисан не бе чул досегашния разговор и започна да му говори със сериозен, твърд глас:

— Искате ли, Ваше Преподобие, да бъдете на крака само за осем дена?

Родин направи знак, с който сякаш искаше да каже: „Та не съм ли вече на крака?“

— Не се залъгвайте — отговори лекарят, — това моментно състояние е превъзходно, но ще трае много малко и ако не се възползваме от него за извършване на операцията, за която ви споменах, открито мога да заявя, че последиците… Не мога да отговарям за тях.

Д-р Баление за момент помисли, че болният се колебае, затова продължи решително:

— С една дума, кажете, Преподобни отче, искате ли да живеете или не?

Родин веднага написа нещо след тези думи на доктора и му подаде листчето, където се четеше следното: „За да живея, съм съгласен да ми отрежете ръцете и краката. Готов съм на всичко.“ Помъчи се да стане след това, но докторът го спря.

— Длъжен съм, Преподобни отче, да ви съобщя, че операцията е доста опасна и болките, които ще изпитате, ще бъдат страшни.

Родин повдигна равнодушно рамене и написа следното: „Оставете ми главата, а всичко останало… вземете!“

Докторът прочете високо това послание, от което кардиналът и отец д’Егрини останаха още по-смаяни.

— Ще трябва вече да си легнете, Преподобни отче — каза д-р Баление.

Родин написа: „Пригответе се за операцията. Аз имам да напиша някои заповеди. Щом станете готов, ми се обадете.“

След това Родин подаде един плик на отец д’Егрини, а на отделно листче бе написал указанието, което гласеше: „Изпратете веднага това писмо на агента, който изпраща анонимните писма на маршал Симон.“

Отец д’Егрини чинно се приведе:

— Тозчас, Преподобни отче. Ще поверя работата на едно отговорно лице.

— Преподобни отче, — обърна се д-р Баление към Родин, — нали бездруго искате да пишете, това можете да сторите и след като си легнете. През това време аз ще се приготвя…

Родин кимна в знак на съгласие и стана. Веднага пролича, че само волята не е достатъчна, за да го поддържа и той се олюля, като неволно приседна на стола. Погледът му с безпокойство потърси очите на д-р Баление.

— Не се безпокойте… Облегнете се на мен и на отец д’Егрини.

По този начин Родин успя да стигне до леглото и легна. Веднага му бяха подадени мастилницата и перото като за опора послужи един блок. Без да чака повече, Родин веднага започна да пише отново. Бе видно, че силите бързо го напускат.

През това време лекарят се обърна към отец д’Егрини:

— Смятате ли, Преподобни отче, че ще имате достатъчно сили да ми окажете съдействие при извършване на операцията? Можете ли да поемете такава отговорност?

Д’Егрини побърза да го прекъсне:

— Не, не… дори и като войник не можах да свикна да гледам кръв…

— В нашия случай кръв няма да има, но…, — д-р Баление се замисли за момент, след което продължи, — ще бъде още по-неприятно. Затова ще е по-добре, ако извикате трима от нашите преподобни отци, които да ми помагат. Бъдете така добър, излизайки, да помолите господин Русьоле да донесе инструментите.

Отец д’Егрини бързо напусна стаята.

Тогава кардиналът се приближи до д-р Баление и разтревожен го попита:

— Болният не се ли намира в голяма опасност?

— Ако издържи операцията, Ваше Високо Преосвещенство, гарантирам, че ще се оправи.

— Точно това е въпросът: ще издържи ли?

— Не знам, какво бих отговорил на него, Ваше Високо Преосвещенство, но на вас заявявам, че надежда има…

— Ако все пак, ако не издържи, ще има ли време да му се отдадат полагаемите се почести публично?

— По мои изчисления, ако се стигне до трагичен изход, той ще живее около четвърт час, Ваше Високо Преосвещенство.

— Това време е недостатъчно, но… какво да се прави…

След този кратък разговор кардиналът се оттегли до един от прозорците и започна тихичко да барабани с пръсти по стъклото, мислейки си за блясъка на гробницата, която толкова много желаеше да осигури на Родин…

В този момент влезе господин Русьоле, носейки голяма квадратна кутия. Приближи се до една ракла и на мраморния плот нареди инструментите, нужни за операцията.

— Колко приготвихте? — попита лекарят.

— Шест, господине.

— Четири ще са достатъчни, но нека има резерв. Памукът ми се струва малко сплъстен…

— Вижте го сам.

— Добре, добре…

— Как се чувства Негово Преподобие? — осведоми се ученикът.

— Гърдите му са много зле, дишането му е утежнено, гласът съвсем се изгуби, но според мен все още има надежда…

— Най-много се страхувам, господине, че Негово Преподобие няма да издържи ужасните болки…

— Ще видим, ще видим… В крайна сметка ние сме длъжни да направим всичко възможно. По-добре запалете свещта, че всеки момент ще пристигнат помощниците ни.

И наистина, след няколко минути влязоха, водени от отец д’Егрини, трима свещеници, които същата сутрин се разхождаха из двора на къщата на улица „Вожирар“. Двамата бяха възрастни, но с червендалести бузи, а третият, макар и млад имаше измъчен вид. Бяха облечени в черни дрехи с бели нагръдници, а на главите си носеха четвъртити шапчици. Видът им излъчваше готовност да помогнат на д-р Баление в рискованата операция.

XVIII глава Мъчението

— Много ви благодаря, преподобни отци — посрещна ги учтиво д-р Баление, — за готовността да ми помогнете. Вашата задача не е много трудна и аз се надявам, че с Божията помощ тази операция ще изправи на крака отец Родин.

Тримата новодошли, като по даден знак, нажалени вдигнаха погледи към небето, след което се поклониха.

През цялото това време Родин не се интересуваше какво става в стаята и продължаваше да пише хладнокръвно. От време на време дишането му се затрудняваше и при един такъв пристъп, по-силен от предишните, д-р Баление разтревожено се обърна към своя ученик:

— Пригответе се, часът удари.

Йезуитът чу тези думи, но остана спокоен в леглото си. Лицето му не трепна, само малките му змийски очички светнаха трескаво и той изгледа присъстващите един по един. След това остави писалката, запечата последното писмо, след което отправи жест към д-р Баление, с който сякаш казваше, че е готов за операцията.

— Най-напред, преподобни отче, ще трябва да съблечем жилетката и ризата ви.

Родин за миг се поколеба, може би от неосъзнато чувство за срам, но след това сам започна да се съблича, подпомаган от д-р Баление.

Родин се изтегна назад, като откри жълто-белезникавите си гърди. Малката копринена мазна шапчица на главата му придаваше в известна степен комичен вид. Той бе толкова отслабнал, че ребрата му стърчаха, изпънали сухата кожа, като очертаваха всички детайли на скелета, напомнящи черни бразди. Ръцете му приличаха на кости, обвити с въжета.

— Господин Русьоле, подайте ми инструментите — каза д-р Баление.

След това той се обърна към тримата свещеници:

— Моля ви да се приближите. След малко ще се уверите, че работата, която трябва да свършите не е толкова тежка…

Докторът започна да разпределя задълженията им. Оказа се, че наистина работата изглежда доста лесна. Той подаде на всеки от четиримата си помощници по един малък стоманен триножник, неголям по размери. В средната си част уредът се уширяваше. Точно в това място бе силно натъпкан с памук. Всеки трябваше да държи този инструмент с лявата си ръка за специално направена дървена дръжка. Дясната ръка трябваше да може да борави с дълга 40–50 см тръбичка, завършваща с форма, която да можеше да приляга на устните. Другият край пък бе измайсторен така, че да можеше да служи за захлупване на триножника.

Тези инструменти изглеждаха безобидни. Отец д’Егрини и кардиналът, които наблюдаваха внимателно всичко, не можеха да разберат, откъде все пак идва опасността за големите болки. Съвсем скоро, обаче, те откриха истинското предназначение на „невинните“ уреди.

След като завърши с указанията, д-р Баление накара четиримата си помощници да доближат болния — по двама от всяка страна на леглото, което бе изтеглено в средата на стаята.

— Сега, господа — изрече д-р Баление, — запалете памука. Точно така… Поставете горящата част върху кожата на Негово Преподобие посредством триножника, в който се намира фитилът. Покрийте след това триножника с края на тръбата, а с уста духайте от другата страна, за да се разпалва огъня… Както виждате, проста работа.

Действително, изобретението изглеждаше доста опростено.

Така запаленият памук и фитили внимателно бяха поставени от двете страни на гръдния кош на Родин. Цялата операция по предварителни изчисления трае седем-осем минути. Хората, познаващи тази странна процедура, твърдят, че болките от разрез на кожата са нищо в сравнение с усещането от допира на огъня.

До този момент Родин бе следил с безразличие приготовленията. Щом обаче четирите триножника легнаха върху тялото му, в един миг само той се изпъна като змия, но не можа да изкрещи, защото бе напълно онемял. От рязкото движение уредите се разместиха и всичко трябваше да започне отначало.

Д-р Баление се приведе над болния:

— Бъдете силен, драги ми отче. Поднесете Богу тези страдания, той ще ги приеме. Аз ви предупредих, че операцията ще е много болезнена, но от друга страна тя е и вашият шанс за спасение. Вие, който до този момент показахте такава смелост, не допускайте сега малодушието да ви надвие.

Родин отвори очи, които бе стиснал след страшната болка. В тях можеше да се открие срам за показаната слабост. В същото време от двете страни на гърдите му можеха да се видят четири широки яркочервени рани.

Като се отпусна отново в леглото, Родин даде знак да му донесат писалката и лист. На него той изписа това, което бе забравил да включи в последното си писмо: „Да не се губи време. Уведомете барон Трипо за постановлението срещу неговия човек Леонард, за да вземе необходимите мерки.“

Като свърши, Родин подаде написаното на д-р Баление, за да го предаде на отец д’Егрини. Всички присъстващи не можаха да скрият учудването и възхищението си от подобно запазване присъствие на духа след изтърпените невероятни болки…

Родин нетърпеливо наблюдаваше отец д’Егрини, сякаш го подканяше час по-скоро да изпълни нареждането. Д-р Баление схвана това негово желание, защото прошепна нещо на д’Егрини и последният бързо напусна стаята.

— А сега, преподобни отче — обърна се лекарят към Родин, — нашата операция трябва да продължи. Моля ви, обаче, много настоятелно, не шавайте…

Болният не отговори нищо, само вдигна двете си ръце и ги постави на лицето си. Цялата тази гледка бе невероятна, смайваща: трима свещеници облечени в черно, надвесени над тяло, което повече приличаше на мъртвец, отколкото на жив човек, с устни прилепени към някакви странни тръби… Някой би могъл да допусне, че те едва ли не изсмукват кръвта на болния…

Утихналата стая се изпълни с неприятния мирис на изгорена плът. Всеки един от помощниците на доктора в този момент чу тихо пращене под триножника… Този зловещ звук идваше от самата кожа, която се пукаше под огъня. По лицето на Родин обилно се стичаше пот. Жилите на ръцете му пулсираха неравномерно, едва укротявайки огромните болки и заприличваха на въжета, които всеки момент могат да се скъсат…

По време на това невероятно мъчение, което сега Родин изтърпяваше с мъжествената покорност, присъща единствено на дивака, за когото е чест да презира болката, той черпеше сили и смелост от надеждата, от вярата, че ще живее…

Каква бе границата на неговата твърдост и на неустрашимия му характер, на енергичния му ум, щом в промеждутъците на адските мъки успяваше да се отпусне за миг и отново и отново да мисли за плановете по действията срещу рода Ренепон! Навярно дори пресмяташе шансовете за сполука на тези планове, като усещаше, че няма никакво време за губене.

Д-р Баление го наблюдаваше внимателно, като следваше всеки признак на подобрение, каквито постепенно се забелязваха: Родин бе започнал да диша по-свободно.

Изведнъж Родин направи жест с ръка към д-р Баление, с който искаше за момент да се прекъсне операцията.

— Длъжен съм да ви предупредя, Преподобни отче — бързо отговори лекарят, — че по-голямата част на операцията вече е отминала и ако се прекъсне, повторението ще ви се стори нетърпимо…

Родин направи раздразнителен знак, че това малко го интересува и че иска да пише.

Д-р Баление повдигна безпомощно рамене.

— Господа, спрете за малко, но бъдете готови да продължите.

Без да го чака повече, Родин започна да пише, макар че болката не бе освободила тялото му.

На първото листче той изписа няколко знака, които той си бе измислил за собствено улеснение, да се подсеща за някои тайни неща. Преди броени минути в съзнанието му се бе появила една мисъл, която сега искаше да запише, за да не я забрави. На второто листче написа бързо няколко изречения и го подаде на отец д’Егрини, който веднага разчете следното: „Веднага да се изпрати Ф. Б. при Фарингея, от когото да вземе доклад за онова, което се е случило с княз Джалма през последните дни. Б. да донесе доклада направо тук!“

Отец д’Егрини напусна бързо стаята, за да изпълни новата заповед.

В същото време кардиналът, превъзмогвайки миризмата на изгоряла плът, се приближи до леглото на болния. Той изпитваше истинско удоволствие да гледа как се „пече“ йезуитът, към когото изпитваше голяма вражда, като италиански свещеник.

— Моля ви, Преподобни отче — обърна се д-р Баление към Родин, — продължавайте да демонстрирате тази ваша издръжливост, защото гърдите ви вече се оправят. Остава да изтърпите най-тежката минута, но тя ще ви донесе излекуването.

Болният зае предишното положение. В този момент се върна отец д’Егрини и Родин с поглед го попита дали е свършил работа. Отчето отвърна утвърдително.

По знак, даден от доктора, четиримата му помощници започнаха отново да духат в тръбичките. Това причини на Родин такива ужасни болки, че той не можа да сдържи един силен конвулс на тялото, от който гърдите му се приповдигнаха, от гърлото му се изтръгна страшен вик. Вик свободен и звучен…

Д-р Баление не можа да овладее възторга си:

— Гърдите олекнаха! Белите дробове работят… гласът му се връща… Духайте, господа, духайте. А вие, Преподобни отче, — обърна се той весело към Родин, — ако можете викайте, крещете, не се стеснявайте… и аз заедно с вас ще се радвам на изцелението. Всичко мина великолепно, сега дързост… ще разглася това излекуване — чудо…

— Прощавайте, докторе — рече тихичко отец д’Егрини, — но Негово Високо Преосвещенство е свидетел, че аз пръв дадох дума да разглася това изцерение, това истинско чудо…

— Това не е толкова важно сега — сухо отвърна д-р Баление, който много обичаше своите методи на лечение.

Като чу думите на околните, че вече оздравява, Родин сякаш се промени. Лицето му доби някаква странна, дяволска хубост. В очите му заблестя гордост и тържество. Явно бе, че този човек-звяр усещаше прилива на сили и живот в себе си, усещаше адските злини, които щеше да причини в бъдеще… Навярно точно това усещане му даде неземна сила сред ужасните болки да изговори първите думи:

— Нали ви казах… аз,… ще живея!

— И бяхте прав! — извика докторът и прихвана едната ръка на болния за да премери пулса. — Да, всичко си идва на мястото. Реакцията на вашия организъм е прекъсната и болестта премахната.

Вече догаряха последните памучни фитили. Помощниците отдръпнаха триножниците и от двете страни на Родиновите гърди зейнаха грозни рани. На места кожата бе изгоряла така, че се виждаше живо месо.

Родин наведе поглед върху раните си. След като ги разгледа внимателно, на лицето му се появи странна усмивка. Без да се измества, той насочи костеливия си пръст с почернял нокът и занарежда:

— Отче д’Егрини, вижте моля, какво предзнаменование: един Ренепон, двама Ренепон, трима Ренепон… четирима Ренепон — прекъсна за миг, но побърза да прибави: — А къде е петият Ренепон? Ах да, тази рана е двойна, като близнак…35

Последва зловещ смях, който огласи цялата стая.

Отец д’Егрини, кардиналът и д-р Баление разбраха значението на тези тайнствени и страшни думи, които Родин допълни с глас на пророк:

— Да, както казах, този безбожнически род ще се превърне в прах, както месата по тялото ми се превърнаха в пепел! И това ще стане, защото аз поисках да живея — и живея!

XIX глава Порок и добродетел

Изминаха два дни от оздравяването на Родин. Може би читателят все още не е забравил сградата на улица „Clovis“, където преподобният отец държеше под наем една малка къщичка и където се намираше още и жилището на Филемон, в което живееше Роз-Помпон.

Часът е около три следобед. Ярко слънчево петно се промъква през кръглия отвор, изрязан на вратата на приземния дюкян, където живееше баба Арсен, сякаш да покаже силата на мрака в останалата част на избите.

Слънчевото петно осветява един зловещ предмет. Сред връзки дърва, непосредствено до голям куп въглища се вижда бедно легло, а на него, покрит с вехто платно се виждат изострените, вкочанени форми на труп.

Този труп е на баба Арсен. Холерата я е покосила още преди два дни, но не е погребана, защото труповете напоследък са толкова много, че няма време да бъдат заровени навреме.

Улицата е почти пуста. Тя е овладяна от гробна тишина, нарушавана от време на време от писъка на североизточния вятър и от странен тропот — тропотът на гладните плъхове.

Неочаквано долита и един нов шум, който кара изплашените животни бързо да се скрият по дупките.

Някой се мъчеше да изкърти вратата, през която се влизаше в дюкяна откъм алеята. Вратата бе здрава, но бравата не издържа и се строши, като пропусна вътре една жена. Тя постоя мълчаливо сред влажния и застоял въздух на избата няколко минути, докато очите й свикнат с тъмнината. След това внимателно се приближи до леглото и слънчевият лъч огря лицето й. Бе Вакханалната царица.

Откакто Жак бе умрял, лицето на Цефиза се бе променило. Бледността й бе станала ужасна, черните й коси стърчаха разрошени, краката й бяха боси, а тялото й се покриваше едва-едва от някакви парцаливи дрехи. Като стигна до леглото Вакханалната царица хвърли подивял поглед върху бялото покривало, но изведнъж се дръпна назад и изпищя.

Пред очите й мъртвешкото платно се разшава и измести, но се оказа, че това е плъх, който побягна по края на леглото.

Малко успокоена, Цефиза бързо започна да събира някои вещи, сякаш се боеше да не бъде заварена в тази тъмна изба. Най-напред взе един панер и го напълни с въглища. След това затърси наоколо и като откри малък пръстен мангал едва не извика от радост.

— Още иска… още иска — промърмори тя на себе си и затърси отново.

Най-после намери една тенекиена кутия, в която имаше огниво и запалки. Тя постави всичко това в панера, който хвана с една ръка, а с другата взе мангала. Когато мина покрай тялото на злочестата търговка, Цефиза изрече с чудновата усмивка:

— Обирам ви, клета моя бабо Арсен, обирам ви… Но тази кражба, за жалост, не ще ми донесе никаква радост.

След това жената излезе от дюкяна, затвори вратата след себе си, колкото това беше възможно и тръгна през малкия двор, който разделяше избата от жилището на Родин.

С изключение на прозорците на Филемоновото жилище, на които Роз-Помпон толкова пъти бе чуруликала своя Беранже, другите прозорци на сградата бяха отворени. На първия и на втория етаж имаше мъртви, които, както и много други очакваха кола, с която да бъдат извозени към гробищата.

Вакханалната царица започна да се изкачва по стълбите, които водеха в стаите, едновремешно притежание на Родин. Като стигна най-горното стъпало, тя започна да преодолява едни почти изгнили стълби, на които за парапет служеше едно старо въже и най-сетне стигна до олющената врата на една висока стая.

Тази къща бе така порутена, че на много места покривът течеше и в споменатата стая винаги бе студено и влажно. Тя се осветяваше оскъдно от малко прозорче, а цялата покъщнина се състоеше от постлан до стената изтърбушен сламеник, от който стърчаха сламки и малък фаянсов съд за вода, чийто отвор бе счупен.

Гърбавото, облечено в дрипи, беше седнало на края на сламеника, подпряло лакти на коленете си и покрило с длани измършавялото си лице. Когато Цефиза влезе, Агриколовата сестра повдигна глава и се видяха очите й, хлътнали и зачервени от плач.

— Сестрице, нося всичко, от което имаме нужда — изрече Цефиза с тих, кротък глас. — В този панер се намира спасението от нашето тегло.

Тя показваше на Гърбавото донесените предмети, като ги подреждаше внимателно на пода.

— Крадох за първи път в живота си. Откраднах, но от това не ме е срам, но ме е страх… Наистина не съм родена за кражба или за нещо още по-лошо… Непонятно нещо… — завърши тя, като се засмя странно и подигравателно.

След кратко мълчание Гърбавото се обърна към сестра си с жаловит и нежен глас:

— Цефиза… мила моя Цефиза, нима искаш да умреш?

— И още трябва да се двоумя ли? — отвърна със строг глас Цефиза. — Хайде, сестрице, да прегледаме още веднъж моята сметка: дори да можех да забравя срама и презрението, които ми показа Жак преди да умре, какво ми остава да правя? Има само два възможни пътя: първият е да стана отново честна и да работя. Но ти сама знаеш, че въпреки честното ми намерение, невинаги ще имам работа, както е от няколко дни насам. А когато все пак имам такава, ще получавам по четири-пет франка на седмица. Знам отлично, че това означава да умирам постепенно от лишенията… Затова предпочитам да умра изведнъж. Другият път, по който мога да вървя, за да живея, е да продължа нечестния занаят, който вече опитах веднъж, но не желая да повтарям. Та той надвишава силите ми… Наистина, сестро, може ли да бъде съмнителен изборът между ужасната сиромашия, безчестието и смъртта? Отговори ми.

Преди, обаче, да изчака думите на Гърбавото тя продължи:

— От друга страна, какво толкова има да обсъждаме? Никой в този свят не може да ми попречи да умра, а на нас, мила сестрице, какво друго ни остава, освен да почакаме няколко дена, за да ни умори холерата и да ни спести самоубийството. За да ти угодя, аз се съгласих: холерата дойде и покоси всички в къщата, а нас остави… Както сама виждаш, по-добре е човек сам да си върши работата — завърши тя и иронично се усмихна.

След това отново заговори:

— Освен това, драга моя сестро, и ти като мен желаеш животът ти да свърши…

— Истина е това, Цефизо — отговори с тъжен глас Гърбавото, — но бих желала това да стане когато съм сама, защото ще съм отговорна единствено за себе си. — След това прибави настръхнала: — Ако умра заедно с теб, значи да се превърна в съучастница в твоята смърт.

Цефиза я погледна, след което я прекъсна с ироничен глас, в който се усещаше дълбоката горчивина на обречен човек:

— Значи ти предпочиташ да умрем отделно една от друга? Това ми изглежда доста забавно…

— Не, не… не желая да умирам самичка… — ужасена изстена Гърбавото.

Цефиза сякаш се трогна от този вопъл, защото побърза да успокои сестра си:

— Все пак, сърце не ми дава да си помисля, че и ти като мен си готова да умреш…

— И сега мислиш само за себе си — с тъжна усмивка изрече Гърбавото, — защото какви причини мога да имам аз, за да желая повече от теб да живея? Нима след моята смърт ще остане някаква празнина?

Цефиза не й позволи да продължи.

— Ти, сестрице, поне си злочеста мъченица, а известно е, че свещи се палят именно за мъчениците. Защо тогава искаш да умреш като мен? Та аз винаги съм била ленива, безгрижна и дори толкова виновна, колкото ти си била трудолюбива, предана и страдаща. Това е цялата истина. Ти, ангелът, искаш да умреш заедно с мен, отчаяната, с тази, която е допуснала унижението да я съсипе…

Тя наведе поглед, сякаш не смееше да погледне сестра си.

— Колко странен е животът — поде Гърбавото замислено, — двете тръгнахме от една точка, но избрахме различни пътища, които в крайна сметка ни доведоха до един и същи край… Ти, която само допреди няколко дена бе тъй красива и жизнерадостна, която се радваше на живота, сега си в окаяното положение, в което се намирам аз, тъжното и грозно същество… Аз изпълних това, което бе мой дълг — Агрикол повече няма нужда от мен, защото вече е женен… Обича и е обичан, което според мен е истинското щастие. Госпожица Кардовил също няма повече нужда от мен, защото е богата, красива, млада. Дадох и от мен всичко, което можах… Хората, които бяха добри с мен вече нямат нужда от помощта ми. Те са доволни от положението, в което се намират и затова едва ли ще забележат моята липса. Искам да си почина, толкова съм уморена…

— Клета сестрице, — с трогателно умиление изрече Цефиза, — не ще забравя твоите жертви, когато уморена и изнемощяла ти продължаваше да служиш на младата госпожица и дори нещо повече — ти намери сили в себе си да я помолиш да се съжали над моята съдба. Сега ти искаш да умреш, защото силите ти останаха по Елисейските полета!

Гърбавото я прекъсна:

— И когато все пак успях да се довлека до двореца на госпожица Кардовил, която за огромно съжаление не открих там, когато и тази последна надежда за теб отмираше, ти не престана да мислиш за мен и дори тръгна да търсиш хляб…

Гърбавото не можа да довърши и захлупи лице в шепите си.

— Отидох да се продам, както това са правили много други нещастници, оказали се в трудно положение, без работа и пари… Само че не можах да свикна с този срам и той не само ме измъчва, а отнема и последната ми капка живот…

— Но това е така, мила сестрице, защото имаш истинско сърце. Всичко това нямаше да се случи, ако бях успяла да разговарям с госпожица Кардовил или поне да беше прочела писмото, което й написах… Но тя вероятно е обидена от моето напускане и смята, че съм неблагодарна, за което има право… Затова и не се реших да й пиша втори път. Колкото и да е благородна, думата й е тежка, когато вярва, че е права. Освен това вече бе много късно, защото ти вече бе решена да свършиш…

— Да, наистина решена, защото моето безчестие разяждаше сърцето ми… И Жак умря в ръцете ми, изпълнен с презрение, а аз толкова много го обичах… — Цефиза тежко въздъхна. — Така се обича само веднъж в живота!

— Нека съдбата реши, какво да стане с нас — каза Гърбавото замислено.

Краткото мълчание бе нарушено от Цефиза.

— До сега, мила сестрице, не си ми казвала, защо все пак напусна дома на госпожица Кардовил?

— Тази тайна е едничката, която ще отнеса заедно с мен в гроба — тихо промълви Гърбавото.

В този момент тя с горчивина си мислеше, че наближава часът, в който щеше завинаги да изчезне срамът, който я бе преследвал през последните няколко дни: да се изправи лице в лице с Агрикол, който бе разбрал за нещастната и жалка любов, която изпитваше към него…

Тук е мястото да споменем, че когато изчезна дневникът й, тя бе сигурна, че е попаднал в ръцете на ковача и макар, че бе сигурна в добрината и благородството на Агрикол — не можеше да се примири с мисълта, че е научил за нейната, макар и съвсем чиста, любов. И сега, когато заедно с Цефиза бяха изпаднали в безизходно положение, тя не можеше да си представи, че ще потърси помощ от Агрикол.

Ако не бе в това окаяно състояние и под влияние на думите, изричани от Цефиза, Гърбавото вероятно би погледнало другояче на това положение. Но всичко, което се стовари върху него; сиромашията и гладът, умората от тежките житейски ситуации, мисълта за близката смърт — всичко това бе повече, отколкото можеше да понесе. Дори нещо повече, Гърбавото започна да вижда избавление в лицето на смъртта.

Цефиза бе учудена от дългото мълчание на Гърбавото и затова попита:

— Сестрице, какво толкова се замисли?

Гърбавото се сви и потрепери.

— Мисля за причините, които ме принудиха така ненадейно да напусна домът на госпожица Кардовил и да се превърна в нейните очи в едно неблагодарно същество. Нищожната ми преданост към нея едва ли й е била от полза, но в този час аз се моля за нея, да бъде честита… Последните ми мисли са отправени към нея, милата и благородната… Обичах я и продължавам да я обичам с цялото си сърце.

След тези думи Гърбавото събра дланите си, като за молитва.

— Да, ти сподели своята горест и своята почит към великодушната си покровителка. В последните минути на своя живот…

— Наистина краят наближава. След миг всичко ще свърши. Но виж, колко чудно все пак, че ние говорим така спокойно за нещо, от което всички треперят и се боят…

— Ние сме спокойни, защото сме решени.

— Напълно решени ли, Цефизо? — попита Гърбавото и погледна сестра си проницателно.

— Да, аз съм напълно решена, дано и ти мислиш като мен!

— Бъди спокойна. Аз отлагах ден след ден смъртния час — отговори Гърбавото, — защото исках да ти дам време да размислиш, колкото до мене…

Гърбавото не завърши изречението, но жестът, който направи бе по-красноречив от думите.

— Тогава нека се прегърнем и дано смелостта не ни напусне — изрече на един дъх Цефиза.

Гърбавото се изправи и се хвърли в прегръдките на сестра си. Двете дълго време останаха в това положение. В стаята се възцари дълбоката тишина, прекъсвана от време на време от плача на двете девойки.

Първа наруши мълчанието Цефиза. Гласът й приличаше на ридание:

— Каква жестокост, Господи, толкова много се обичаме, а трябва да се разделим завинаги…

— Да се разделим! — извика Гърбавото и лицето му сякаш изведнъж бе озарено от небесна светлина. — Да се разделим ли, сестрице? Та аз със сърцето си усещам, че много скоро ние ще се озовем в един друг свят, много по-добър от този тук, на земята. Бог, който е толкова милостив, толкова щедър, толкова благ, не иска неговите създания да бъдат завинаги злочести. Само някои себелюбиви хора се осмеляват да разрушат неговото дело и осъждат свои събратя на сиромашия и отчаяние. Да оплачем лошите и да ги забравим. Ела, сестрице, да се отправим там, горе… Там, където царува единствено Бог! Нека побързаме…

Като изрече това, Гърбавото посочи червената светлина на залязващото слънце, чиито лъчи бяха започнали да обагрят прозорците.

Цефиза, която бе увлечена от богопреклонния изблик на сестра си, я погледна и възкликна:

— О, сестрице моя, да знаеш колко си хубава в този миг!

— Малко късно идва тази моя хубост — тъжно рече Гърбавото, като посочи мангала.

— Наистина, сестрице, изглеждаш тъй честита, че и последните съмнения, които таях към теб вече се стопиха…

— Да побързаме тогава…

Цефиза отиде в ъгъла и взе мангала.

— Знаеш ли, как става това?… — попита Гърбавото и се приближи до нея.

— Ами то е съвсем просто нещо… Казват, че трябва хубаво да се запушат всички пролуки на прозорците и вратите. Това е всичко.

— Права си, защото я погледни вратата, колко е разнебитена…

— А и покривът е целият пробит.

— Тогава какво да правим? Всъщност, аз мисля, че сламата от нашата постеля добре ще ни послужи.

Цефиза горчиво се усмихна и заговори с ирония, която често спохожда хората, изпаднали в подобно положение:

— Какъв разкош, а сестрице? Ще запушим пролуките и дупките да не влиза въздух, сякаш сме някои изнежени госпожици…

— Поне в тези мигове можем да си позволим малко да се разположим — прие шегата на сестра си Гърбавото.

Сестрите, с необичайно за възрастта им хладнокръвие започнаха да правят от сламата малки топчета, с които да запушат отворите, през които проникваше въздух. В действията им личеше спокойствие и обреченост.

XX глава Самоубийство

Цефиза и Гърбавото мълчаливо продължиха своите приготовления за последните мигове от живота си.

Колко още злочести девойки, като двете сестри, са потърсили спасение в смъртта! Върху обществото винаги ще тегне тази страшна отговорност, че е допуснало към тази крайна стъпка да прибегнат млади хора, които не са били в състояние да живеят с мизерната заплата, без къшей хляб… Какво друго им остава освен да прибегнат до трите единствени изхода:

— Живот изпълнен с непосилна работа и убийствени лишения, който рано или късно довежда до трагичен край:

— Живот в разврат, който също убива, но бавно и мъчително;

— Самоубийство, което е най-бързото спасение…

Гърбавото и Цефиза са две представителки на работническото съсловие, на трудовия женски свят.

Едната, въпреки физическия си недъг, нито за минута не е преставала да се бори: работила е свръх сили, примирявала се с убийствената мизерия, неподдала се на лоши изкушения… Такива клети създания вървят през живота превити от грижи и умора, кротки и покорни, но запазили своя чист вътрешен мир. Злощастната им съдба обикновено ги отвежда в болница, където бавно и мъчително умират и се превръщат в учебно помагало за анатомическите кабинети… Клети жени, но свети мъченици!

Други, недотам търпеливи и издръжливи на мъките, разгарят малко въглища и уморени до краен предел от несретния си живот, останали без искрица надежда — най-сетне намират покой. Покой в самоубийството, което понякога е просто едно от заболяванията, които спохождат работническите прослойки и имат трагичен край.

Трети жени, като Цефиза например, притежаващи жив и темпераментен характер, емоционални, притиснати от недоимъка, не издържат. Те са мечтали за светски удоволствия, за малки житейски радости, които остават несбъднат сън. Действителността е много по-сурова: всекидневна борба за парче хляб, за оцеляване.

Какво става тогава с тях? Явява се някакъв любовник, който събужда с приказки детските мечти за балове, разходки в общество. Това той говори на една злочеста девойка, която е млада и просто трепти от жизненост, а е прикована към работата си по осемнадесет часа на ден. Пред погледа й оживяват бленуваните хубави и нови дрехи, вкусните и ароматни ястия. И тя скланя пред настоятелните увещания, защото са я напуснали съпротивителните й сили. Много скоро обаче девойката се оказва изоставена от богатия прелъстител. Как клетото момиче да се върне към стария жалък живот? То вече е привикнало с хубавите дрехи, със ситото всекидневие. И ето, че е готова да слезе още едно стъпало надолу, или както казва понякога Цефиза, едни в такъв случай умират от безчестие, а други живеят от него…

Умират ли, обаче, като Цефиза, те заслужават повече съчувствие, отколкото упрек. Всъщност, какво право има обществото да съди подобни хора, щом срещу техния непосилен труд не им е предоставило покрив, топла дреха, парче хляб или поне ден почивка? Именно то, себелюбиво и безмилостно, е отговорно за всички пороци, чиято първа и единствена причина е била материалната невъзможност да живеят, без да пропаднат.

Да, повтарям още веднъж, че твърде голямо число жени са принудени да избират един от тези три пътя: тежка сиромашия, разврат или самоубийство…

Само за няколко минути двете сестри успяха да направят от сламата стиски, с които да запушат процепите в бедната стая.

Гърбавото се обърна към сестра си:

— Цефизо, ти си по-висока, затова се заеми с тавана, а аз ще се погрижа за прозорците и вратата.

Момичетата чевръсто се заеха за работа и само за няколко минути се справиха с проникващия вятър. Свършили, те отново се вгледаха една в друга. Зловещият час се бе приближил още повече. Въпреки това изглеждаха малко възбудени.

— Сега — каза Гърбавото, — да побързаме с подготовката на мангала.

Тя клекна пред малкото, пълно с въглища мангалче, но Цефиза я улови за ръката и я принуди да се изправи.

— Остави на мен тази работа…

— Цефизо…

— Ти сама знаеш, колко лошо ти действа миризмата на въглищата.

От тази наивна забележка, направена от Вакханалната царица, двете сестри неволно се усмихнаха.

— Все едно — продължи Цефиза, — защо да прибавяш още една болка…

След това Цефиза посочи на сестра си поизпразнения сламеник и допълни:

— Ти полегни, сестрице, а щом се разгори мангалът, аз ще дойда при теб.

— Не се бави много…

— Само няколко минутки…

Сградата, която се издигаше над улицата, бе отделена от къщата, в чиято стая се намираха двете сестри посредством един тесен двор. Тази сграда така засенчваше къщата, че щом слънцето залезеше, в стаите се настаняваше усоен мрак. И сега, бледите прозорци пропускаха светлина толкова малко, че сините шарки на полуизтърбушения сламеник не личаха и с тях се сливаше малкото, облечено в дрипава рокля тяло на Гърбавото. Облегнала глава на тънката си ръка девойката наблюдаваше сестра си.

През това време Цефиза се бе навела над мангала с лице към черните въглища, където вече се виждаха проблясванията на малки сини пламъчета, които за момент осветяваха лицето на момичето.

След като се увери, че огънят се е разпалил, Цефиза се изправи и се приближи до сестра си.

— Това е всичко…

— Сестрице — започна Гърбавото, като приседна на колене върху сламеника, — иска ми се да сме много близко една до друга.

— Ето — каза Цефиза, — аз ще седна тук, на възглавката, а ти легни и сложи главата си в скута ми. Подай си ръката, мила… добре ли ти е така?

— Да, но не мога да те виждам.

— И по-добре. Наближава часът, когато човек страда, макар че всичко свършва бързо. Затова е по-добре, че не се виждаме.

— Сестрице, нека стисна още веднъж ръката ти, — прошепна в сумрака Гърбавото, — защото вече се чувствам малко зашеметена…

— Аз все още усещам само миризмата на запалените въглища…

След настъпилата тишина Гърбавото отново се обърна към сестра си с тих глас:

— Къде ли ще ни погребат?

— Защо те интересува това?

— Защото ми харесват гробищата Пер Лашез… Веднъж, по вечерно време ходих там с Агрикол и майка му. Навсякъде имаше кичести дървета, цветя, мраморни гробове и паметници… Знаеш ли, струва ми се, че там умрелите живеят по-добре от нас…

— Какво ти става, сестрице? — разтревожена попита Цефиза Гърбавото, чийто глас постепенно отслабваше и се губеше.

— Вече много ми натежава главата — тихо продължи Гърбавото, — слепоочията ми пулсират… А ти, какво усещаш?

— И аз вече усещам някакво замайване, но интересно защо, димът ми действа по-бавно, отколкото на тебе…

— Това е така — отвърна Гърбавото, като се насили да се усмихне, — защото нали помниш, че още от училището все изпреварвах останалите. И сега е така…

Замълчаха. Времето сякаш бе спряло своя ход в тази бедна стаичка. След малко Цефиза постави ръката си на челото на Гърбавото и заговори:

— Говори ми, сестрице, страдаш ли?

— Не — прошепна легналото момиче с отслабнал глас, — клепките ми натежават като оловни. Дори говорът ми се забавя, но все още не усещам някаква силна болка… А ти?

— Докато те слушах усетих, как запулсираха слепоочията ми.

— Както беше с мен преди малко… Сякаш това туптене е по-страшно от самата смърт…

Гърбавото замълча, но след това рязко се обърна към сестра си:

— Вярваш ли, че Агрикол ще жали за мен?

— Ти какво, все още ли се съмняваш? — отвърна Цефиза на девойката.

— Имаш право — тихо промълви Гърбавото, — не биваше да се усъмнявам, но само ако знаеше… ако…

— Какво, сестрице, ако знаех?

— Нищо, нищо…

След кратко мълчание добави:

— Все пак умирам с мисълта, че от мен никой не ще се нуждае, най-вече Агрикол. Той се ожени за младо и хубаво момиче, обичат се… Искрено вярвам, че тя ще го направи щастлив.

Гласът на Гърбавото бе толкова отслабнал, че едва се чуваше. Въпреки това тя намери сили да се раздвижи и да продължи да говори.

— Моля те, сестрице, прегърни ме силно. Усещам страх да ме обзема цялата, предметите се завъртат пред очите ми и вече са синьо-черни…

Злочестата девойка успя да се повдигне и скри лице в обятията на сестра си, която я обгърна с изнемощелите си ръце.

— Трябва да бъдем по-смели! — изрече уморено Цефиза.

Тя въздъхна и в тази въздишка се прокрадваше завист и тревога.

— Защо сестра ми си отива по-бързо? Аз все още не усещам някакви болки… Ако знаех, че така ще стане, щях да се надвеся над мангала, но… и сега не е късно да сторя това…

Тя понечи да се надигне, но Гърбавото я задържа със сетни сили.

— Моля те, не ме оставяй сега…

Димът постепенно изпълваше цялата стаичка. Вътре бе станало още по-тъмно и само червените отблясъци от горящите въглища огряваха двете прегърбени фигури на сламеника. Изведнъж Гърбавото започна да трепери и едва прошепна:

— Агрикол… госпожице Кардовил, сбогом… сбогом.

След това тя изрече още нещо, но думите вече не се чуваха. Конвулсиите и треперенето престанаха, а ръцете й, с които прегръщаше сестра си, се отпуснаха безпомощно на сламеника.

— Сестрице! — уплашено извика Цефиза и внимателно повдигна главата на Гърбавото. — Нима вече това е краят? А аз?…

Кроткото лице на Гърбавото вече не бе така бледо, полупритворените очи гаснеха бавно. Нежна усмивка огря устните й, дишането й се усещаше едва-едва.

— Ти не бива да умираш преди мен! — разплака се Цефиза и обсипа страните на Гърбавото с целувки. — Почакай ме, сестрице, почакай…

Гърбавото не отговори, само главата й полека клюмна и се опря в сламеника.

— Кълна ти се, не съм виновна, че смъртта не ни взима едновременно! — извика отчаяно Цефиза, коленичила пред постелята, където Гърбавото лежеше неподвижна.

Неочаквано по стълбите се чуха стъпки и гласове. Цефиза, която все още не бе много замаяна, изправи глава и се ослуша. Шумът приближаваше вратата и накрая се чу възклицание:

— Боже мой, каква е тази миризма на изгорели въглища?

В същия момент вратата се затресе, а друг глас извика:

— Отворете, чувате ли, отворете!

— Ще влязат и ще ме спасят, а сестра ми вече е мъртва! Не, не бива…

Това бе последното, което си помисли Цефиза. След това се изправи рязко, дотича до прозореца, отвори го с разтреперани ръце и без да се колебае се хвърли от третия етаж.

В същия момент Агрикол и Адриана Кардовил се появиха на прага на стаята.

Въпреки лютивия дим младата госпожица се втурна вътре, и като видя мангала възкликна:

— Милото момиче, та то се е самоубило!

— Да, тя скочи през прозореца! — извика Агрикол, който при влизането бе видял политането на тялото на Цефиза. — Това е ужасно!

Младият мъж се спря в средата на стаята и закри лицето си с длани, потресен от преживяното.

Но Адриана, която въпреки мрака бе успяла да види Гърбавото на сламеника, не разбра причините за възклицанието на Агрикол.

— Не… ето я.

Тя посочи на ковача крехкото телце на Гърбавото. След това коленичи и повдигна ръката на девойката, за да усети пулса й.

— Но тя е още жива! Сърцето й бие… Веднага трябва да извикаме помощ. Бързо, бързо!

— Да, нужна е помощ не само за нея, но и за другата — извика Агрикол, който вече се бе ориентирал в обстановката и бързо заслиза по стъпалата.

Госпожица Кардовил остана, коленичила до тялото на Гърбавото.

XXI глава Признания

След като се озова в тази страшна и неочаквана обстановка, госпожица Кардовил сякаш се промени изведнъж. Бледото и отслабнало доскоро лице се зачерви, следствие голямото вълнение. Бузите й отново добиха предишния нежно-мъхест розов цвят. В желанието си час по-скоро да помогне на Гърбавото, Адриана бе захвърлила настрани шапката си и русите й, копринени коси се бяха разпилели пред лицето й.

Момичето на сламеника, под влиянието на свежия вятър, нахлуващ през отворения прозорец и подпомогнато от въздействието на лекарството, което и поднесе Адриана, постепенно идваше в съзнание. Изглежда, че по-скоро бе припаднала от тежестта на преживяното, отколкото под въздействието на задушливия въглищен дим.

Преди да продължим повествованието от тази вълнуваща сцена, трябва с няколко думи да се върнем към някои отминали събития.

След страшната случка в театъра, на улица Порт-Сен-Мартен, когато Джалма, с опасност за живота си, се бе хвърлил върху черната пантера пред очите на госпожица Кардовил, младата девойка бе налегната от нерадостни мисли. Тя забрави завистта и унижението от появата на Джалма в обществото, придружен от жена, недостойна за него и за миг, възхитена от постъпката на княза, си бе помислила: „Въпреки неприятната ситуация, Джалма навярно все пак много ме обича, щом въпреки опасността реши да грабне моето цвете.“

Здравият разум, обаче, все пак надделя у тази благородна и великодушна девойка и тя бе принудена да признае, че подобно утешение е безпочвено.

— Колко пъти — мислеше си Адриана, — по време на лов, князът по нечия прищявка се е излагал на опасности, подобни на тази, когато се хвърли да поеме нейната китка? Възможно е да го е направил, за да я даде на жената, която го придружаваше…

Именно поради това Адриана усещаше, без да смее дори на себе си да признае, унизителна завист към своята съперница.

Друг път, дори да съзнаваше своето превъзходство над Роз-Помпон, тя си задаваше въпроса за причините на нейните лоши обноски. Дали това бе вродена безочливост или обикновено непознаване на светските нрави. Може би тъкмо последното предположение я правеше така привлекателна за Джалма… За нея оставаше тайна решението на един толкова благороден и изискан млад мъж да се появява в общество с подобна жена.

Всичките тези мисли още повече разпалваха Адрианината любов към Джалма и я измъчваха постоянно.

Тя тайно се надяваше, че времето ще покаже, дали Джалма наистина е достоен за чувствата й. Съмненията й, обаче, оставаха и тя постепенно започна да избягва хората, да живее в уединение.

Скоро холерата се появи, неочаквана и страшна. Притисната от мъката си Адриана не се плашеше за себе си, но намери сили за състрадание към околните. Бе една от първите, които организираха помощи за пострадалите и дори пожела да види Флорина, без да се страхува от смъртоносната болест. Болната, уверила се отново в благородството на Адриана, пред очите на смъртта реши да изповяда участието си в предателството. По този начин госпожица Кардовил разбра за постоянното следене от страна на Флорина, както и причината за напускането на Гърбавото. Привързаността й към злощастната девойка отново оживя.

Тя заповяда на приближените си на всяка цена да открият къде се намира Гърбавото. Освен това, Адриана неочаквано бе получила доказателство за непочтените планове на Родин и за опасността надвиснала над рода Ренепон.

Първото нещо, което хрумна на Адриана след изповедта на Флорина, бе да обедини своите близки срещу общия враг. Такава борба, срещу такъв силен и коварен противник, какъвто бяха Родин, отец д’Егрини, княгиня Сен-Дизие и техните съучастници се струваше на Адриана достойна. Тя трябваше да свали маската на лицемерие, фалш и предателство, забулвали дълго време дните й.

От този момент отчаянието и обзелото я безразличие бяха изместени от желание за действие. Тя събра около себе си всички от рода Ренепон и по този начин, както гласеше и една от бележките, връчена на отец д’Егрини, за кратко време Кардовилският дворец се превърна в средище на активна дейност, където се обсъждаха начините за нападение и отбрана.

Тайната бележка, за която споменахме, даваше вярна информация, че Адриана и принц Джалма са се срещали. Отдадена на мисълта за спасение на рода Ренепон, тя все по-рядко можеше да отделя време за мислите си, свързани с нещастната й любов.

И ето, че отново дойде мигът, в който Адриана и Гърбавото, девойки от съвсем различни прослойки на обществото се оказаха една до друга, еднакво чисти и благородни.

Силите на Гърбавото се възвръщаха и тя вече вярваше, че Агрикол ще направи всичко възможно да помогне на сестра й. За тази моментна заблуда спомогнаха и успокоителните думи на госпожица Кардовил.

— На вас, пак на вас, скъпа госпожице, аз и Цефиза дължим живота си… — шепнеше развълнувано Гърбавото.

— Успокойте се, преди малко ми съобщиха, че тя е дошла в съзнание.

— Нали знае, че и аз съм жива? Иначе не би могла да понесе…

— Бъдете спокойна, мила моя — каза Адриана, като стискаше влажните ръце на Гърбавото в своите, — всичко знае тя… Не се тревожете повече… всичко ще се оправи.

— Колко сте добра, госпожице! След моето напускане дори, когато би трябвало да ми се сърдите…

— Не бързайте, когато се съвземете съвсем, ще си говорим за много неща. Как се чувствате?

— По-добре съм… Този чист въздух сякаш ми влива нови сили. Ще ви разкажа всичко за Цефиза, и вярвам, скъпа госпожице, че вие отново ще я приемете…

— Разчитайте на мен, мила — отговори Адриана, като едва прикриваше тревогата си, — аз се интересувам от всичко, което е свързано с вас. Но я ми кажете, нали преди да прибегнете до тази отчаяна постъпка, вие ми писахте?

— Да, госпожице.

— Уви — продължи Адриана, — като не сте получили моя отговор навярно сте помислили, че съм ви забравила.

— Справедливо е да се сърдите след моето бягство, госпожице.

— Не, не се сърдя, но понеже не сте получили от мен отговор, трябва да споделя, че аз в действителност не съм виждала вашето писмо…

— Но знаете, че ви писах, нали?

— Да, разбрах, че сте го предали на моя портиер, но той пък се доверил на слугинята Флорина.

— На това толкова мило към мен момиче?…

— Уви, оказа се, че през цялото време тя си е служила с недостойни лъжи, защото е била подкупена от моите врагове.

— Тя?! — почти извика Гърбавото. — Възможно ли е това?

— Сама призна — отвърна тъжно Адриана. — Била е принудена да постъпи по този нечестен начин. Изповяда ми се преди да умре.

— Умряла? Тъй млада и хубава!

— Нейната смърт много ме разстрои, въпреки, че ме е предавала. Разкаянието й бе толкова искрено… Именно тогава научих и за вашето писмо, в което ме молите да се срещнем, за да помогнем на сестра ви.

— Точно за това ви молих в писмото, но не мога да разбера, каква изгода са имали да го скрият?

— Бояха се да не се върнете отново при мен, защото знаеха колко много ме обичате. Неприятелите ми се уплашиха от вашата привързаност и вярност. Сега разбирам инстинктивното ви отвращение от онзи окаян човек, когото аз защитавах…

— Господин Родин ли? — настръхна Гърбавото…

— Да — отвърна Адриана, — но нека не говорим сега за това. По-важно е, че силите ви се връщат, гласът ви не е вече толкова слаб, дори страните ви се позачервиха. Обещайте ми, още сега, че оттук нататък ще бъдем неразделни приятелки!

— Госпожице, какво говорите! Аз ваша приятелка? — развълнувано изрече Гърбавото и наведе очи.

— Защо се учудвате? Та нали само преди няколко дена ви наричах своя сестра, своя приятелка? Нима нещо се е променило в отношенията ни? Дори нещо повече, фаталното сходство на положението, в което се намираме и двете, прави вашето приятелство за мен още по-скъпо. Вярвам искрено, че съм заслужила това?… Моля ви, не ми отказвайте.

— Вие ли… вие ли имате нужда от приятелството на едно бедно момиче?…

— Да, — отговори Адриана, като погледна Гърбавото изпитателно — и при това сте може би единствения човек, пред когото мога да споделя най-съкровените си мисли, радостите и тревогите.

Двете девойки се гледаха с открити погледи.

— Но на какво дължа това ваше голямо доверие, госпожице? — все по-учудено попита Гърбавото.

— Имате широко сърце и смел характер, — отговори Адриана и след като се подвоуми продължи, — освен това сте жена и най-добре можете да разберете страданията ми, и можете искрено да ми съчувствате.

— Да ви съчувствам ли? Бедното грозно момиче да съчувства на такава красива и богата госпожица като вас!?

— Кажете, скъпа — продължи Адриана, сякаш не беше чула възклицанието на Гърбавото — не са ли най-дълбоки болките, които причинява страхът да споделиш нещо, за което мислиш, че ще ти се подиграват и презират? Как да се надява човек на съчувствие, когато не смее да признае свои преживявания дори на самия себе си?

Гърбавото не можеше да възприеме спокойно този разговор, защото той й напомняше нейните лични преживявания. Така, според нея, можеше да говори човек, който също като нея страда от несподелена любов. Но девойката трудно можеше да допусне подобно нещо, затова мислейки си за Агрикол неволно изрече:

— О, госпожице, наистина е ужасно човек да има тайни, от които на самия, него да му е неудобно…

— Но какво щастие, когато в такъв случай намери близко сърце, от което може да получи помощ и съвет. Кажете ми, скъпа моя — продължи госпожица Кардовил, — вие не бихте ли се радвали, ако имахте с кой да споделяте съкровените си мисли?

Гърбавото погледна Адриана с известно чувство на недоверие. Дори и мина мисълта, че тя знае за нейната тайна. Ами, ако личният й дневник е попаднал в ръцете й… Тогава знае и за любовта й към Агрикол или най-малкото подозира за нея. Може би я предразполага към изповед…

Тези мисли, обаче, не предизвикваха горчивина или обида у Гърбавото, макар до скоро тя да бе толкова чувствителна и подозрителна, дори само при мисълта за своята нещастна любов. Все пак в този момент тя страдаше от това, че госпожица Кардовил може да е научила нещо за личната й тайна.

XXII глава Продължение на признанията

Тежестта от усещането, че Адриана знае за любовта й, скоро бе изместена от чувство на признателност и някаква неясна тръпка на близост. Гърбавото вече вярваше, че ако сподели открито своите тревоги и преживявания с госпожица Кардовил, това ще бъде най-силното доказателство за верността й. Възпираше я, обаче, усещането, че една богата и красива девойка едва ли би могла да разбере огромната тъга на бедно и недъгаво момиче. За нея подобна любов би могла да се стори смешна и жалка. Не, не, въпреки голямата си привързаност, Адриана по-скоро би я съжалявала, което щеше да я нарани още повече. Само човек, който страда по подобен начин би могъл да я разбере… В този миг Гърбавото отново съжали, че са я спасили…

Адриана, която наблюдаваше Гърбавото внимателно, веднага забеляза промяната на лицето й. Това я уплаши, като си помисли, че само преди минути девойката бе в такава опасност…

— Не мислите ли, скъпа приятелко, че тежестта от голямата скръб олеква, когато бъде споделена с близък човек?

— Така е, госпожице, — отвърна нажалено девойката — но сърцето, което страда и се мъчи, единствено може да си бъде съдник. На други хора по приляга да почитат това страдание, ако отнякъде са разбрали… тайната.

— Права сте — отвърна Адриана, — затова смятам, че сегашната ситуация ми дава право да ви открия една болезнена за мен тайна, след което, искрено вярвам, ще разберете колко е необходимо да живеете. Аз имам нужда от вашето съчувствие, от вашата подкрепа…

Като чу тези думи, Гърбавото понечи да се изправи, но само успя да се облегне на стената и учудено загледа госпожица Кардовил. Не можеше да повярва, че наместо да иска нейната изповед, Адриана бе готова да разкрие някаква своя дълбока тайна.

— Да, терзаят ме мисли и чувства, от които се срамувам — тихо заговори Адриана. — Не съм в състояние повече да крия… Аз обичам! И точно от тази любов ме е срам…

— Също, както и аз… — възкликна неволно Гърбавото.

— Обичам — продължи унесено Адриана, — но мен не ме обичат! Разкъсва ме тази нещастна любов…

— И мене… — промълви Гърбавото тихо — ме измъчват същите чувства, които измъчват тази красива, благородна, богата девойка… Не я обичат, възможно ли е това…

— Да, да, също като вас — изплака Адриана, — сега вече вярвате ли ми, че именно на вас можех да разкрия болката си?

Гърбавото се замисли за момент.

— Това ще рече, че… сте знаели за мен…

— Знаех, скъпа, но никога нямаше да посмея да открия тази тайна, ако самата не бях изпаднала в същото положение. Дори смятам, че вашата тайна е жестока, а моята — унизителна… Сега убедихте ли се, скъпа моя, че нещастието сближава, без да се съобразява с положението ни в обществото. И не са редки случаите, когато честни хора имат толкова завистници и са принудени от тях понякога да молят за снизхождение, за съжаление… Добре, че имам вас!

След тези думи госпожица Кардовил изтри бликналите сълзи от очите си и продължи:

— Нужна ни е смелост и воля, мила приятелко. Двете трябва да си помагаме, защото тайната ни свързва завинаги.

— Скъпа госпожице — промълви Гърбавото, — струва ми се, че след като знаете за тайните ми чувства, няма да мога да ви погледна открито.

— Защо? Защото така силно обичате Агрикол? — прекъсна я Адриана. — В такъв случай аз би трябвало да умра от срам, защото не съумях, като вас, да скрия и изстрадам любовта си! Този, когото обичам, разбра за чувствата ми и ги презря! Нещо повече, той предпочете жена, чийто избор бе нова, непоносима обида за мен, освен ако не ме лъже външният й вид… При това положение, вие ли сте; тази, която не може да гледа открито?

— Пренебрегнали са ви заради жена, която не може да се сравнява с вас!? Това не мога да повярвам! — извика Гърбавото.

— Аз също понякога трудно приемам това положение, но не от чувство за превъзходство или себелюбие, а защото вярвам на сърцето си. В такива моменти си мисля, че онази, другата жена, навярно по-добре от другите знае, как да завладее мъжките чувства.

— Но това е ужасно, ако е истина…

— Да, приятелко моя, истина е. Но сега, благодарение на вас, навярно ще мога да преодолея тази своя слабост. Ще се уча от вашето благородство, смелост и мъжество!

— Не говорете за сила, госпожице, когато много добре познавам слабостта си и се срамувам…

— Срамувате се?! Боже мой, нима не разбирате, че няма нищо по-възвишено, по-трогателно и чисто от вашата любов! Затова ли се срамувате, че успяхте да покажете, какво е истинска обич? Или защото не се оплакахте нито веднъж в най-тежките мигове на страдания, причинени ви от хора, които дори не съзнаваха злото, което вършат? Те дори не помислиха, че ще ви обидят, когато вместо да се обръщат към вас с истинското ви име Магдалина, ви измислиха грозно и тежко прозвище. Вие изтърпяхте всичко това…

— Но все пак, госпожице, кой е могъл да ви каже…

— Питате за написаното в личния ви дневник, нали? Е добре, ще ви разкажа всичко, както беше… Преди да умре, Флорина изповяда греховете си към мен. Именно тя е човекът, който се е осмелил да краде написаното от вас и да го предава на хората, които я били подкупили. И въпреки всичко, у нея навярно са се съхранили някои чисти качества, защото дневникът ви й направил много силно впечатление и когато умираше тя наизуст ми цитира отделни откъси… Страдаше много, защото вярваше, че именно любовта ви към Агрикол е причината да напуснете неочаквано къщата.

— Така е госпожице… Това е цялата истина.

— Да — продължи тъжно Адриана — онези, които подтикваха тази нещастница към престъпление, добре си бяха направили сметката. Това са опитни хора и точно са премерили удара си. Предизвикаха отчаянието ви и бавно, но сигурно ви убиваха… Не можеха да простят и вашата преданост към мен, както и инстинкта, чрез който ги разпознавахте… Да, неумолими са тези хора, облечени в черно и страшна е тяхната сила! — завърши Адриана, обхваната от ужас.

— Говорите страшни неща, госпожице!

— Но понякога, както сама се уверявате, приятелко, оръжието им се обръща срещу самите тях. Именно в мига, когато бях посветена във вашата тайна вие ми станахте още по-скъпа. Бях готова с целия свят да се преборя, но да ви намеря. И успях! Заедно с Агрикол тръгнахме насам…

— С Агрикол? — извика Гърбавото, — значи и той е тук?

— Да, мила моя. Сега се успокойте. Докато аз останах да се погрижа за вас, той отиде да помогне на сестра ви и навярно скоро ще се появи.

— Но в такъв случай той може би знае…

— За вашата любов ли? Не, не знае, но по-важното сега е, че само след няколко минути ще бъдете заедно.

— Моля ви, госпожице, той никога не бива да научава за моите чувства…

— Добре, добре… Не се поддавайте на тъжни мисли и се радвайте, че този благороден човек ни се притече на помощ в такъв съдбоносен момент. Казвам ви това, защото съм уверена, че трябва да живеете. Хората, които обичате и които ви обичат, имат нужда от вас! Помислете само, каква мъка щяхте да завещаете на нас, вашите приятели!

— Наистина, госпожице — отговори Гърбавото, — сякаш нещо замъгли съзнанието ми… А и тази беднотия… През последните дни нямахме никаква работа и средства, затова живеехме от милостинята на една жена, която за съжаление бе покосена от холерата. Не бих се учудила, ако след няколко дена бяхме умрели от глад…

— Но как е възможно това? Та вие знаете, къде е къщата ми!

— Писах ви, но след като не получих отговор сметнах, че моето напускане дълбоко ви е обидило…

— Разбирам ви, скъпа моя. В тези тежки дни и часове вие сте имали право да се усъмните в мен. Нямам право да ви съдя, защото самата аз също мислех да посегна на живота си…

— Вие! — извика Гърбавото.

— Да, да… Помислих си го, когато Флорина разкри всички коварства спрямо нас. След това, обаче, точно нейните разкрития промениха коренно плановете ми. Мрачното ми ежедневие внезапно бе озарено от лъчите на надеждата. Разбрах, че мой дълг е да ви открия, да споделя всичките си терзания и да ви подам ръка. Всъщност, вашите нещастия се бяха трупали все заради мен. Освен това, разказът на Флорина ми даде ясна представа за интригите срещу моя род. Род нещастен, разпръснат от жестоки загуби. Трябваше да предупредя членовете му за съществуващата опасност и ако е възможно, да ги обединя срещу общия враг. Това, че бях станала жертва на тъмни машинации ме задължаваше да не допусна осъществяването на други, от страна на хората в черни дрехи. Това ми вдъхна сили и успях да се избавя от отчаянието. Много ми помогна в това трудно начинание отец Гавриил, братът на Агрикол, който е превъзходен образец на истински християнин. Трябва да ви призная, мила моя, че началото на тази борба, както и стремежа ми да ви открия час по-скоро, осмислиха дните ми. През цялото време се надявах, че благодарение на многото грижи, както и на вашата помощ, ще успея да се излекувам от нещастната си любов.

Към края на тези Адрианини думи откъм стълбището се чуха забързани стъпки, съпроводени от ясен силен глас.

— Клетото Гърбаво! Колко се радвам, че идвам тъкмо навреме, за да мога да помогна на това момиче!

В стаята влезе Роз-Помпон, следвана от Агрикол. Той се опита с жест да подскаже на Адриана, че не бива да отваря дума за трагичния край на Вакханалната царица. Госпожица Кардовил, обаче, не забеляза тези знаци, защото бе изумена от появата на същото онова момиче, което бе видяла с Джалма в Порт-Сен Мартен. Същото момиче, което бе причина за нейните терзания.

В същото време не по-малко бе учудването и на самата Роз-Помпон. Тя не само бе разпознала благородната госпожица със златните коси, която бе седяла срещу нея в театъра, когато бе убита черната пантера. Но тя имаше сериозни основания да се зарадва на тази неочаквана среща и това веднага пролича в погледа, който отправи предизвикателно към Адриана.

Първото чувство, което изпита госпожица Кардовил бе веднага да напусне стаята, но чувството й към Гърбавото я възпря. Освен това не знаеше, как Агрикол ще изтълкува подобно поведение. Надделя и любопитството й: ето случай да оцени в пряк контакт съперницата си. Същата тази съперница, заради която преживя толкова тежки дни и нощи, без да може да си обясни любовта на Джалма към нея.

XXIII глава Съперничките

Роз-Помпон, чието присъствие така силно развълнува госпожица Кардовил бе облечена без вкус, но впечатляващо. Шапчицата й от ален сатен бе толкова издърпана напред, че почти опираше в нослето й. Останала непокрита, косата й немирно се спускаше върху раменете. Бе облечена в странен модел рокля от плат на шотландски карета. Забележителното в модела бе дълбоко изрязаното деколте, съчетано с прозрачен нагръдник, не много ревнив към прелестните заоблености, които открито се показваха. Задъхана от бързото изкачване по стълбите, Роз-Помпон държеше в двете си ръце големия син шал, който преди това бе покривал раменете й, но който сега се бе смъкнал почти до кръста, където бе спрян от естествена преграда.

Спираме се на това описание, заради госпожица Кардовил, която при вида на това красиво момиче, облечено без никакъв вкус, но достатъчно съблазнително, усети още по-силно негодувание, болка и срам. Нека читателят сам си представи нейното изумление, когато Роз-Помпон твърде фамилиарно и заговори:

— Много ми е приятно, госпожо, че ви виждам тук. Имаме много, какво да си казваме, но по-напред искам да целуна Гърбавото, разбира се, ако вие, госпожо, ми позволите.

Госпожица Кардовил бе смаяна от това безсрамно и враждебно изричане на обръщението „госпожо“ и за момент просто не можеше да предприеме нищо. Агрикол, който пък при влизането си бе първо обърнал поглед към Гърбавото, не бе забелязал възникналото напрежение, защото се приближи до Адриана и тихо и зашепна:

— Уви, госпожице, вече бе много късно, за да се помогне на Цефиза. Тя издъхна без да дойде в съзнание…

— Нещастно момиче! — изрече нажалена Адриана, като за миг забрави присъствието на Роз-Помпон.

— Не бива да казваме на Гърбавото, защото едва ли ще понесе тази новина — въздъхна Агрикол. — Добре, че и госпожица Роз-Помпон не знае.

Това отношение на Агрикол към Роз-Помпон още повече смая Адриана. Не отърсила се още от това преживяване тя бе шокирана и от факта, че неприязненото чувство към новодошлата постепенно заглъхва, като слуша думите, с които тя се обръща към Гърбавото.

— Ех, приятелко моя добра — говореше тя тихо, а сините й очи бяха навлажнени от сълзи, — възможно ли е човек да се реши на подобна глупост!? Нали бедните си помагат едни на други? Не можахте ли да дойдете при мен? Та нали отлично знаете, че всичко което притежавам, е и ваше? Щях за сетен път да разтърся Филемоновия пазар — добави девойката с трогателно, искрено и малко грубо умиление. — Щях да продам ботушите му, леглото му, маскарадните му дрехи, та дори и парадната му шапка, но нямаше да ви оставя в това положение… Филемон нямаше да се сърди, защото е добър човек, но дори и да се скараше, аз нямаше да му обърна внимание: слава Богу, не сме венчани, я… С една дума — трябваше да се сетите за вашата малка Роз-Помпон.

— Знам, госпожице, че сте услужлива и добра…

— Навярно бихте казали — прекъсна я девойката, като избърса с ръка една сълза, търкулнала се по малкото й зачервено носле, — че не знаете, къде е новият ми адрес? Това е любопитна и смешна история. Казвам смешна, но… едва ли… Не, няма да ви говоря сега за тези неща. Важното е, че вече сте по-добре. Вярвам, че и вие, и Цефиза няма да повторите този опит. Тя е много слаба сега и няма да ни разрешат да я посетим, нали Агрикол?

— Да — отвърна ковачът с недоумение, защото Гърбавото не снемаше погледа си от него, — трябва да изчакаме известно време.

— Но аз ще мога ли още днес да се видя с нея? — попита Гърбавото.

Роз-Помпон бързо я прекъсна:

— Прав е Агрикол, не бива да бързаме, скъпа. Трябва първо да се успокоим. Аз също ще почакам тук и дори ще поговоря с госпожата. — Роз-Помпон посочи Адриана, а в очите й заиграха весели пламъчета. — Няма да бързам за никъде, защото искам да заявя на клетата Цефиза, че може да разчита на мен.

След тези думи Роз-Помпон пое въздух и доби самоуверен вид.

— Бъдете спокойни, — продължи тя след малко, — когато вятърът на щастието е благосклонен към нас, не бива да оставяме приятелите си, защото няма да е честно да задържаме това щастие само за себе си! То не може да бъде покрито с чаша или вкарано в шише, та никой да не го докосва… А аз… за своето щастие и да разкажа… Едва ли някой ще ме разбере. Добре, че съм само на седемнадесет години и навярно тепърва ми предстоят срещи с щастието… Но това е дълъг разговор. Оставете ме още веднъж, мила приятелко, да ви прегърна и да кажа на теб и Цефиза да не тъжите повече, защото сега аз съм тук, при вас.

След тези думи Роз-Помпон протегна ръце и сърдечно прегърна Гърбавото.

Трудно е с думи да се предаде състоянието, в което бе изпаднала през това време госпожица Кардовил. Тя бе изумена от свободното изразяване на девойката, както и от споменаването на Филемон, за когото, слава богу не била омъжена. Удиви я и добрината, която излъчваха нейните думи. Всичко това бе толкова неочаквано за нея, че тя трудно се съвземаше и все още не участваше в разговора.

Такава ли е девойката, заради която Джалма я пожертва?

Когато видя Роз-Помпон да влиза, Адриана я възприе много болезнено, но след чутото и видяното през последните минути, някаква неясна надежда започна да се промъква в душата й. Тя си спомни подслушания разговор в градината между Родин и Джалма, когато искаше да се увери в намеренията на йезуита. Адриана вече не се учудваше на слабостта, проявена от Джалма към това бъбриво малко момиче… Но това не можеше да е любов. В това вече бе сигурна. Тя наблюдаваше внимателно Роз-Помпон, откриваше у нея не толкова страшна съперничка, колкото едно разпуснато, словоохотливо красиво момиче.

С всяка измината минута госпожица Кардовил ставаше все по-уверена в изводите, които се налагаха от само себе си. За нейната интелигентност не бе трудно да вникне в действителното състояние на нещата. Да, това бе отправната точка на новата й надежда.

Едновременно с тези разсъждения, сякаш и сърцето й започна да се отпуска постепенно. Споменът за преживените огорчения я караше да бъде внимателна и предпазлива, въпреки приятното усещане за нови надежди. Трябваше да си припомни отново фактите, да ги анализира. Нима тук, до леглото на Гърбавото, което тя бе спасила от смърт, е съдено да научи тайната, която жизнено я интересуваше?

Адриана толкова се развълнува, че лицето й пламна, а дишането й се учести. Големите й черни очи постепенно заблестяха.

Преди минути бе готова да отхвърли достолепно разговора, предложен безцеремонно от Роз-Помпон, но ето че се беше появила възможност да узнае тайната, която й бе толкова необходима.

В същото време Роз-Помпон се изправи и се обърна към Адрияна:

— Сега ние, госпожо, имаме да оправим нещо заедно.

— На ваше разположение съм, госпожице — отвърна спокойно Адриана.

Агрикол, който неразбиращо наблюдаваше всичко, което се случваше сега пред очите му, не можеше да си даде никакво обяснение. Единственото, което му дойде на ум, бе да се приближи бързо до Роз-Помпон и да й прошепне:

— Луда ли сте? Знаете ли на кого говорите?

— Какво толкова е станало? Нима една красавица не е равна на друга? Струва ми се, че госпожата няма да ме изяде за такива думи… Просто искам да разговарям с нея и навярно тя знае за какво и защо. Ако пък не знае, аз ще й кажа. За това не е нужно кой знае колко време.

Адриана, която вече се страхуваше да не се разкрие нещо за Джалма пред Агрикол, се усмихна на последния и отговори на момичето:

— Госпожице, готова съм да ви изслушам, но не тук. Сама разбирате защо.

— Права сте, госпожо. Ако искате да отидем у нас, ето ключът ми…

„У нас“ бе произнесено високомерно.

— Нека отидем у вас, госпожице, щом така великодушно ме каните — отговори госпожица Кардовил със своя ясен и звучен глас, след което направи учтив поклон, който притесни за момент наперената Роз-Помпон.

Агрикол не се въздържа и се обади:

— Нима, госпожице, ще проявите такава добрина?

— Господин Агрикол — прекъсна го Адриана, — моля останете при моята скъпа приятелка. Обещавам ви, че скоро ще се върна.

След това се приближи до Гърбавото, което също бе много учудено.

— Извинете ме, че ви оставям за няколко минути. Отдъхнете малко, съберете сили, а аз ще се върна да ви взема, мила моя сестрице…

Накрая се обърна към Роз-Помпон, която не криеше изумлението си от това, че чува „мила моя сестрице“ от тази богата „госпожа“ и й каза:

— Да тръгваме, ако обичате.

— Извинете, госпожо, нека мина напред, за да ви показвам пътя. Тук несвикнал човек може да се пребие.

Тези думи Роз-Помпон изрече с вид, който трябваше да покаже, че тя също умее да се изразява правилно.

След това двете съпернички напуснаха стаята, в която Гърбавото и Агрикол останаха сами.

Няколко минути бяха необходими на двете девойки да стигнат до къщата на Филемон. Чудноватото жилище бе запазило живописното безредие, в което го бе заварила Роз-Помпон, когато дойде Нини-Мулен да я вземе и направи участница в една тайнствена драма.

Адриана, която нямаше никаква представа за живота на студентите и студентките, не можа да скрие любопитството си от видения артистичен безпорядък. Тук имаше облекла за балове, череп с лула между зъбите, ботуши в библиотеката, големи чаши, дамски рокли и какво ли не още. И не липсата на чистота, а преднамереното безредие я притесни.

Роз-Помпон също бе изоставила своята самоувереност, откакто застана очи в очи с госпожица Кардовил. Изтънчените обноски, очебийната красота, добронамерените думи и отношението към Гърбавото започваха да й влияят. И все пак, като обикновено момиче, тя бе се впечатлила най-много от факта, че госпожица Кардовил нарече едно бедно момиче своя сестра и приятелка.

Без да разполага с кой знае каква информация, Роз-Помпон все пак знаеше, че срещу нея стои една от най-богатите дами на висшето общество. Някак неочаквано за нея започна да я гризе опасението, че не е постъпила разумно, като се отнесе в началото така фамилиарно с нея. От друга страна, нейното свободомислие не й позволяваше да признае чуждото превъзходство, затова се помъчи да възвърне първоначалната си надменност и арогантност.

— Направете си, госпожо, труда да седнете.

Пролича явно желанието й да покаже, че добрите обноски не са и чужди.

Госпожица Кардовил посегна и взе първия попаднал й стол, но в този момент Роз-Помпон неочаквано извика:

— Не вземайте този, госпожо, защото единият му крак е счупен.

Адриана посегна към втори.

— И този не вземайте, защото му е слаба облегалката — повторно извика Роз-Помпон.

Адриана сама се увери в това, защото облегалката на стола наистина остана в ръката й. Позасмя се и предложи:

— Аз мисля, госпожице, че и прави можем да разговаряме.

— Както обичате госпожо — отвърна Роз-Помпон, като не можеше да си намери място от притеснение и яд.

Така започна разговорът между госпожица Кардовил и момичето.

XXIV глава Разговорът

Роз-Помпон се обърна към Адриана, която вече не можеше да прикрива вълнението си:

— Готова съм, госпожо, да споделя пред вас всичко, което така силно ми тегне на сърцето. Специално не бих ви потърсила, но щом случаят ни събра, ще се възползвам от него.

— Мога ли все пак да знам предмета на този разговор? — учтиво попита Адриана.

— Да, госпожо — отвърна Роз-Помпон високомерно, но личеше, че това е повече поза, отколкото естествено поведение. — Преди всичко искам да ви заявя, че не се считам за нещастна и няма да ви се оплаквам, за това че съм изоставена. Ще се излъжете, ако това сте си помислили. Слава Богу, нямам причини да се оплаквам от Прелестния княз (така тя наричаше Джалма). Напротив, той бе изключително добър с мен и решението да се разделим бе взето от мен, защото аз исках това!

При тези думи, въпреки че полагаше усилия да изглежда спокойна, Роз-Помпон тъжно въздъхна.

— Да, госпожо — продължи тя, — оставих го, защото той е друг човек, макар че само ако бях поискала и той щеше да се ожени за мен. Бих се радвала, ако тези думи ви причиняват болка… Казвам „бих се радвала“, защото наистина искам да ви наскърбя. Исках… е по-точно… Но след като ви видях как се отнасяте с Гърбавото, почувствах нещо непонятно… Ако трябва, обаче, да съм откровена докрай, ще ви кажа, че наистина ви мразя и съм сигурна, че заслужавате тази омраза! — завърши Роз-Помпон като неволно тупна с крак по пода.

След този театрален монолог, дори на страничен човек, камо ли на Адриана ставаше ясно, че младата Роз-Помпон е изоставената. Тя се опитваше да скрие това, чрез разиграването на тази лъжа, но всъщност я измъчваше непоносима ревност срещу госпожица Кардовил, тъй като приемаше Адриана за своя съперничка.

Адриана би трябвало да е доволна от това, което чу. Познавайки обществото и средата, в която живее, тя си даваше ясна сметка, че такова едно увлечение, като това на Джалма, не можеше да продължи дълго. Момичето наистина бе красиво и младо, но навярно принцът вече знаеше, че това е било само едно залъгване на чувствата.

Госпожица Кардовил, обаче, трудно можеше да прости подобно „залъгване на чувствата“. На нея и беше трудно да разбере разделянето на тялото от душевните преживявания. Не проумяваше ситуация, в която един човек може да бъде с друг, а да мисли за трети. Любовта й, млада, страстна и взискателна, взискателна пред природата и Бога, беше толкова справедлива, че дори изглеждаше глупава и смешна за мнозина.

Въпреки това Адриана не беше от онези срамежливи същества, които предпочитат да умрат от срам, но да прикрият чувствата си към някой млад мъж. По този начин такива девойки често биват омъжвани за възрастни, болни или неуравновесени мъже. Само след няколко месеца те започваха да търсят ласките на любовници.

Адриана сляпо вярваше в чистата и страстна любов, присъщи на първото влюбване. Затова и новината, която сега научаваше от Роз-Помпон, не я радваше особено.

Момичето, като не намери думи да продължи прекъснатия си монолог, повтори още веднъж:

— Мразя ви, госпожо!

— И защо ме мразите толкова, госпожице? — спокойно я попита Адриана.

— Ох, Боже мой! — не издържа Роз-Помпон, забравила своята роля на горда и решителна девойка. — Нима не се досещате, заради кого ви мразя? Та помислете си, заради какво един човек може да се хвърли срещу пантера, само за да получи букетче цветя? И само това ли? — разпалено заговори Роз-Помпон, а по бузите и се стичаха сълзи. — Отначало се успокоявах, че той се е хвърлил, спазвайки някакъв индийски обичай, но по-късно се убедих, че причината сте вие. Само вие!

Тези думи нямаха нищо общо с досегашните уверения за силната обич на Джалма към нея, но Адриана не сметна за необходимо да я прекъсва с подобен въпрос, а само кротко й каза:

— Госпожице, вие просто се заблуждавате, че аз съм причина за вашите неприятности. Дори признавам, че би ми било мъчно, ако разбера, че някой се е отнесъл несправедливо с вас…

— Да не мислите, че е упражнено насилие срещу мен! — извика Роз-Помпон. — Не, не е тази причината. Днес се убедих окончателно, че ако не бяхте вие, то князът наистина можеше да се влюби в мен. Освен това, аз не съм толкова взискателна. Но не това е единственото. — Роз-Помпон прехапа аления нокът на пръстта си. — Когато Нини-Мулен дойде да ме вземе, той ми донесе цял куп накити, за да ме убеди да тръгна с него, като ме увещаваше, че нищо непочтено не ми предлага…

Госпожица Кардовил изглеждаше силно заинтересувана.

— Нини-Мулен ли? — попита тя. — Какъв е този човек?

— Духовен писател — отвърна троснато Роз-Помпон, — една дяволска душа, която бърка в джобовете на някакви стари попове, уж за да пише трактати върху нравствеността и вярата. Много е добра неговата нравственост!

От думите „духовен писател“ и „попове“ Адриана веднага съобрази, че тук е замесен Родин, или най-малкото отец д’Егрини. Явно обект на тяхното „внимание“ бяха тя и Джалма. В съзнанието й постепенно нещата започваха да се избистрят, затова реши да доуточни:

— Под какъв предлог този човек ви отведе, госпожице?

— Дойде да ме вземе и ми каза, че честта ми нищо не я заплашва, освен, че съм щяла да стана още по-хубава. Тогава си помислих, че Филемон е на село, а на мен ми бе омръзнало да стоя все самичка. Предложението ми се стори любопитно и затова реших да опитам. Само че тогава не подозирах какво ще загубя! — дълбоко въздъхна Роз-Помпон. — Нини-Мулен ме качи в хубавата си кола и ме отведе на площад Пале Роял. Там Нини-Мулен бе заменен от някакъв човек с жълто, потайно лице, който ме отведе у Прелестния княз. Когато го видях, направо онемях. Той беше толкова хубав, добър, вежлив. Тогава си казах, че трябва много да внимавам и да проявя мъдрост. Стоях там без да продумам, демонстрирайки чистота и почтеност…

— Да не би, госпожице, да съжалявате, че сте се показала честна?

— Не, разбира се. Съжалявам, че нямах удоволствието да откажа нещо. Но какво да откажа, когато нищо не ми поискаха? Толкова ли ме мрази, че не ми каза дори една любовна дума?!

— Но позволете да отбележа, госпожице, че въпреки хладнокръвието и студенината, които са ви били демонстрирани, вие сте останали в тази къща доста време.

— Така и не разбрах, защо ме държа при себе си Прелестният княз, защо ме води с кола по театри?… Може би и това е някоя особеност, пренесена от родината му. Да държи в къщата си младо момиче и въобще да не разговаря с него, дори никакво внимание да не му обръща…

— Тогава, защо останахте в тази къща?

— Боже мой, не се ли сещате? Стоях там, защото князът много ми харесваше и смея да кажа, че започнах да го обиквам. А той през цялото време беше тъжен и затворен. Не издържах и един ден реших да премина в настъпление. Бях сигурна, че Филемон ми изневерява някъде там, на село и това ме насърчаваше допълнително. Облякох се с най-хубавите дрехи, сложих си всички накити, които имам. След това се огледах в огледалото и това, което видях, трябва да призная, беше на ниво. Бях сигурна, че няма да устои. Отивам право в стаята му, наговорвам всички нежни думи, които знам, смея се, плача, накрая му казвам, че го обожавам… И знаете ли, какво ми отговори той, с най-кроткия глас, който съм чувала, но иначе твърд като мрамор… — продължи Роз-Помпон ядосано: — „Клето дете!“ Представяте ли си? „Клето дете“ съм била, сякаш съм отишла при него да се оплача, че ме боли зъб. Но сега вече съм сигурна в едно, ако не беше мъката му по истинската любов, щеше да бъде по-отстъпчив с мен. А той е толкова тъжен, толкова отчаян…

Роз-Помпон замълча, но след малко продължи:

— Но не, няма да ви кажа това, защото…

После въздъхна и продължи:

— Защо пък да не ви кажа? Кому е нужно моето мълчание? Отначало се държах надменно и исках да ви излъжа, че Прелестният княз е влюбен в мен и дори би се оженил за мен. А сега почти си признах, че отвори вратата и просто ме изгони. Не съм виновна, че всеки път, когато реша да излъжа, се обърквам страхотно. Сега обаче, госпожо, съм решила да ви кажа всичко, както си беше. Когато днес ви видях при Гърбавото, омраза пламна в гърдите ми. След това видях и чух отношението ви към това бедно девойче и гневът ми постепенно започна да се топи. Щом дойдохме тук, отново се помъчих да се настроя срещу вас, но това вече не е по силите ми. Колкото повече откривах разликите между нас, толкова повече се убеждавах, че князът наистина е имал право да мисли само за вас. Точно така, по вас този човек е луд. Не си правя тези изводи единствено от случая с пантерата в Порт-Сен-Мартен. Та той по цели нощи не спеше, въздишаше и дори съм чувала да плаче, там където ми казаха, че ви е видял за първи път, до зимната градина. Макар, че вече силно го обичах и бях готова да му простя много неща, накрая започнах да се ядосвам. Но това бе само в началото. След това започнах да съжалявам този млад мъж, да преживявам неговите злочести дни и нощи. Разберете, госпожо — красивите очи на Роз-Помпон бяха плувнали в сълзи, — не го карайте повече да страда. Виждате ми се толкова културна, великодушна и добра. Споделете любовта му. Той наистина я заслужава!

След тези думи Роз-Помпон спонтанно улови ръката на Адриана и я стисна развълнувано.

А в това време госпожица Кардовил трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее вълнението, което я връхлетя. На устните й напираха множество въпроси, но си казваше, че не бива да прибързва, че трябва да овладее изблика на чувства. И когато Роз-Помпон улови ръката й, тя не само не я издърпа, а приятелски я притисна.

Косите на Роз-Помпон, освободени от смешната шапка се бяха разпилели по раменете, прилични на пепеляворуса коприна. Лицето й се бе зачервило от вълнението и изглеждаше още по-нежно, дори детско. На този фон големите сини очи изпъкваха още повече. Благодарение на откритата рокля Адриана успя да види и оцени цялото гъвкаво тяло на момичето.

На някой може да се стори малко странно, но в тези мигове госпожица Кардовил истински се възхити на красотата на това момиче, което само допреди час бе склонна да презира. А това, че Джалма е бил така хладен към него, доказваше несъмнено искрената му любов към самата нея.

Роз-Помпон бе объркана от неочакваната проява на доброта от страна на Адриана. Насърчена от това, както и от мълчанието на богатата госпожица тя заговори:

— Нали ще се смилите, госпожо, над красивия княз?

Преди да успее да отговори на този въпрос, Адриана и нейната събеседница чуха силен, креслив глас, идващ отвън, който очевидно се опитваше да имитира кукуригане на петел.

Госпожица Кардовил се уплаши, но успя да забележи, че изразът на лицето на момичето изведнъж стана весел. Нещо повече, Роз-Помпон плесна с ръце и извика:

— Филемон си идва!

— Филемон ли? — неспокойно попита Адриана.

— Да, моят любовник. Дяволът му с дявол, какво го е прихванало сега пък да се прави на петел. Той всъщност си е точно такъв…

Последва нов крясък, който се чу до самата врата.

— Боже мой, този човек винаги ме забавлява по един и същи начин! Не се ли свършиха шегите му! — засмя се Роз-Помпон.

Тя бързо изтри сълзите от лицето си, а смехът й бликна жизнерадостен, макар че сама бе потвърдила, че тази шега се е повтаряла многократно.

— Моля ви, не му отваряйте! — прошепна уплашено Адриана.

— Но ключът е на вратата и Филемон много лесно ще разбере, че вътре има някой.

— Все едно!

— Да, но тази стая е негова, госпожо. Ние просто се намираме в дома му — отвърна Роз-Помпон.

Като потвърждение на тези думи се чу щракване на бравата. Убедил се, че не може да отвори, а и изморен навярно от доскорошното подражание на кукуригането, Филемон извика с нисък, гърлен глас:

— Ха, коте на моето сърце, да не си се затворило вътре, за да се молиш на някой светия по-бързо да ти върне Мон-Мон?

Адриана, която за миг само бе разбрала абсурдността на ситуацията, за да я прекъсне час по-скоро, бързо се приближи до врата и решително я отвори. Филемон, смаян от неочакваната реакция на непознатата жена, рязко се дръпна назад.

Госпожица Кардовил въпреки раздразнението си, не можа да се овладее и се засмя. За това спомогнаха и най-различните неща, които Филемон носеше в ръце и под мишница. Той бе висок, черноок момък, с гъста черна коса и брада. Беше облечен в яркосиня широка Робеспиерова жилетка, къс редингот от маслинено кадифе и невероятно широки панталони на едри карета. В ръцете си носеше платнена торба, от която се подаваше главата на една гъска, както и клетка, обитавана от голям бял заек.

— Какво чудесно зайче! Какви червени очички има само…

Студентът, който по всичко личеше, че идва от дълъг път, не се обиди от това, че Роз-Помпон първо се обърна към заека, а не към него. Дори се засмя доволен, че е успял да достави такова удоволствие на своята любима. Освен това Филемон светкавично бе преценил по външния вид, към коя класа принадлежи госпожица Кардовил затова си свали шапката и с театрален жест я поздрави. Адриана леко кимна и бавно, достолепно слезе полека по стълбите.

Озадачен и възхитен от красотата на Адриана, Филемон не се стърпя и любопитно се обърна към Роз-Помпон:

— Мило коте, кажи на Мон-Мон, коя е прекрасната госпожа?

— Една моя приятелка от училище… — отвърна разсеяно момичето, като продължаваше да милва заека.

След това тя посочи една кутия, която Филемон бе оставил на масата и допълни:

— Обзалагам се, че пак ми носиш някое домашно сладко?

— Този път Мон-Мон носи на любимото си коте нещо повече от някакво си сладко! — тържествено заяви студентът и целуна своята приятелка. — В тази кутия Мон-Мон е донесъл сърцето си!

— Наистина ли? — Роз-Помпон постави палеца на лявата си ръка на върха на зачервеното носле и палаво раздвижи пръстите си.

Филемон отговори на този закачлив жест със силна прегръдка, след което затвори вратата…

XXV глава Утешения

Докато траеше отсъствието на Адриана и Роз-Помпон между Гърбавото и Агрикол сякаш се осъществи някаква спонтанна връзка. След излизането на двете девойки те продължаваха да бъдат учудени от снизходителното поведение на госпожица Кардовил.

Изведнъж Агрикол коленичи до сламеника, където лежеше Гърбавото и заговори:

— Сега сме само двамата и… най-сетне ще мога да ти кажа всичко, което тежи на сърцето ми! Ужасно е това, което направи! Знам, че си била отчаяна, но можеше, трябваше да ме повикаш…

— Агрикол, чуй ме…

— Не, не бива да се оправдаваш… Боже мили, каква полза, че сме се наричали брат и сестра и цели петнадесет години сме били толкова привързани един към друг? В мига, когато си решила да посегнеш на себе си, ти просто си заявила: „Вие не сте нищо за мен!“

— Прощавай, Агрикол, истина е, че не помислих за теб — каза Гърбавото, като наведе очи, — но представи си гладът, безработицата…

— Гладът, работата… ами аз къде бях!

— Отчаянието!

— Откъде такова отчаяние? Госпожица Кардовил толкова великодушно те прие, оцени твоите качества, смяташе те за своя приятелка и точно когато нещата се бяха подредили ти… напусна и остави всички ни в голямо недоумение. Защо постъпи така?!

— Страхувах се, че съм бреме за своята благодетелка — отвърна Гърбавото шепнешком.

— Ти товар на госпожица Кардовил? Това е смешно, защото тя е така добра, а и достатъчно богата!

— Страхувах се повече от собствените си действия — каза Гърбавото все още замаяна и объркана от последните събития.

Агрикол замълча известно време, след което почти извика. Думите му изглеждаха малко странни, но явно той отговаряше на въпрос, който го бе измъчвал вътрешно:

— Тя ще ми прости, за това че не я послушах, уверен съм в това!

След това се обърна към Гърбавото, която го наблюдаваше с учуден поглед:

— Ще бъда откровен с тебе докрай, макар да имаш право да се обидиш, че вместо за теб, аз се сетих за нещо друго…

— С мен можеш да споделиш, Агрикол…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, колко зло съм ти сторил…

— Не мога да те разбера, мили. Ти никога не си ми причинявал зло.

— Никога, нали?! Дори и в най-дребните неща!? А нима не те обиждах всекидневно, още като деца? По сто пъти на ден!

— Ти? Това е някаква нелепост…

— А не е ли обидно, вместо с истинското ти име, да се обръщам към теб с този отвратителен прякор?

Тези думи подействаха силно на Гърбавото. Момичето се изплаши да не би Агрикол да е узнал тайната й, въпреки уверенията на госпожица Кардовил. Успокои я единствено мисълта, че младият ковач би могъл и сам да стигне до тези угризения. Затова тя се опита да се усмихне и бързо му отговори:

— Как можеш да се ядосваш за такива дребни неща? Та ти сам каза, че това е навик от детството… Твоята добра и нежна майка, която ме обичаше като собствена дъщеря, също ме наричаше по този начин…

— Майка ми, нали? А не дойде ли точно тя при тебе да ти говори за моята женитба, да ти обяснява колко красива е бъдещата ми съпруга? Дори те помоли да изучиш характера й, с надеждата, че инстинктът ти, съчетан с привързаността към мен, ще ти помогнат да откриеш, дали изборът е удачен… Това не е ли жестокост? А аз вместо да те защитя…

Гърбавото отново се уплаши. Вече нямаше съмнение, че Агрикол е научил нейната тайна. Срамът я овладя и сковаваше реакциите й.

— Наистина, Агрикол, майка ти не ме е молила за подобни неща, а и аз… останах благодарна за това доказателство на твоето доверие…

— Ти си била дори благодарна?! — Агрикол бе толкова развълнуван, че почти викаше, — това просто не трябва да е вярно! Аз бях толкова нетактичен към теб, толкова те обидих.

— Но… — гласът на девойката едва се чуваше, — защо мислиш така?

— Защо ли? Много просто: защото ти ме обичаше! — отсече Агрикол и прегърна Гърбавото.

— Боже мой — простена момичето, — та той знае всичко!

— Точно така, аз зная всичко. И трябва да ти заявя, че не бива да се срамуваш от чувства, които ти правят единствено чест! Аз се гордея! Да гордея се, че най-доброто, най-благородното сърце, което познавам, е мое! И завинаги ще бъде мое! Хей, Магдалино, забрави този ненужен срам и ме погледни открито. Ти знаеш, че лицето ми никога не те е лъгало. Аз се гордея с тази любов!

Макар и изтощена до краен предел, девойката усети вътрешна гордост от думите на Агрикол и сякаш някаква топла вълна на успокоение премина през тялото й. В това време ковачът продължи:

— Скъпа Магдалина, бъди сигурна, че ще съумея да се покажа достоен за твоята любов. Не разбирам само, защо такива свети чувства те принудиха да страниш, да се криеш… Нали любовта е взаимно чувство, взаимно доверие и преданост? Обещавам ти, че занапред всичко това ще го имаме! Ще ти докажа, че съм щастлив и горд с обичта си. Може тези думи да ти звучат сега високопарно, но ти сама знаеш, че не мога да се прикривам.

Колкото повече говореше ковачът, толкова повече Гърбавото се успокояваше. Тя, която допреди малко толкова много се страхуваше тайната й да не бъде разкрита от някой, сега бе благодарна за това, че някой я е научил. Подсъзнателно разбираше, че страховете й, че ще й се присмиват и че ще я презрат, са се оказали напразни. Тя знаеше, че Агрикол не може да се прикрива, затова бе склонна да приеме всяка дума. Дори се реши сама да заговори:

— Боже, нали във всяка чиста и неопетнена обич има нещо свято! Няма нищо лошо, че е трябвало да мине през бури! Това я прави още по-силна за сърцето изпълнено с нея. Благодаря ти, Агрикол! Твоите думи ми върнаха гордостта от любовта ми към теб! Та на какво повече съм се надявала, освен да бъда близо до теб, да те обичам истински и да ти доказвам това всяка минута! Съжалявам, че срамът, страхът и последните обстоятелства ме подтикнаха към самоубийство. Затова, мили, те моля да ми простиш тези слабости. Бъди снизходителен към мен… Аз просто се надявах, че тайната ми ще умре заедно с мен… Но сега вече не се боя от нищо! Нека забравим всичко това! Погледни ме, Агрикол, защото знаеш моята искреност към теб, очите ми погледни… Никога не съм била така щастлива!

Агрикол дори не бе допускал, че думите му могат така бързо да въздействат на Гърбавото. Лицето й, което доскоро бе белязано с отпечатъка на скръбта и отчаянието, сега грееше, а кротките й сини очи открито гледаха младия мъж.

— Щастлив съм, че те виждам такава, Магдалина!

— Да, наистина съм спокойна — отвърна Гърбавото, — защото вече знаеш тайната ми. Освен това, един ден, който започна така нещастно се промени изцяло и заприличва на чуден сън. Открих сърцето си пред теб, отново сме заедно с великодушната и прекрасна госпожица Кардовил, затова съм спокойна за участта на милата ми сестрица. Надявам се, много скоро и тя да бъде сред нас… Това е и нейна радост.

Гърбавото бе толкова щастлива, че ковачът не посмя да спомене нищо за смъртта на Цефиза. Затова се опита да отклони разговора в друга посока:

— Цефиза е много по-силна от теб, затова по-дълго е била подложила себе си на отровния пушек… Лекарите ме посъветваха да я оставим повечко време на спокойствие.

— Това сега вече не ме тревожи, защото имаме толкова неща да си казваме.

— Скъпа Магдалино…

— Мили мой приятелю — възбудено възкликна Гърбавото, — не съм в състояние да ти опиша какво усещам, когато чувам да се обръщаш към мен с истинското ми име. Толкова е приятно, толкова е чудесно… Помисли си само, скъпи, тези думи, които ти сега изрече направо ме окрилят! Бъдещето за мен отново доби реални очертания. Дори името на жена ти Анжела ми доставя радост, тя, която е толкова добра, красива… Тя и твоите деца също ще ме наричат Магдалина, нали? Аз ще ви обичам всичките, ще ви помагам с каквото мога. Затова сега не крия сълзите си, защото те са радостни сълзи… Благодаря на Бога, който ми донесе такова щастие!

От известно време цялата сцена, която се разиграваше в стаята, си имаше и свидетел, госпожица Кардовил, която бе застанала на вратата мълчаливо.

Този тъй богат на събития ден и за нея се бе превърнал в символ на щастието. Адриана вече знаеше за чувствата на Джалма. Беше станало ясно, че всички тези интриги са плод на коварния ум на Родин и тя трябваше да разбере, каква е истинската цел. Понякога щастието прави човека проницателен.

От последните думи, които чу, госпожица Кардовил бе разбрала, че не съществува повече тайна между Гърбавото и Агрикол, затова не се стърпя и извика при влизането си:

— Щастието ми е пълно, защото виждам, че и други са щастливи!

Агрикол и Гърбавото изненадани се обърнаха.

— Госпожице — каза ковачът, — простете, че не изпълних обещанието си дадено пред вас, но не можех да гледам повече, как Магдалина страда.

— Сега, когато вече не се срамувам от любовта си към Агрикол, мога да погледна открито и вас, госпожице, която преди час ми казвахте, че трябва да се гордея с любовта си.

Необикновеното и радостно преживяване бе вдъхнало нови сили на Гърбавото, защото девойката успя да се изправи и да се облегне на рамото на Агрикол.

Адриана бързо се приближи към нея и заговори развълнувано.

— Добре, добре, приятелко моя, признавам, че аз съм тази, която разкри твоята тайна на Агрикол.

— Това, Магдалина — продължи ковачът, — е още едно доказателство за благородството на госпожица Кардовил! Бях извикан от нея тази сутрин. Видях голямото й вълнение, но не можех да си го обясня. Тогава тя ми каза, че много се е колебала дали да ми разкрие тайната ти или не, но вече била взела решение да те открием и да ти помогнем. Именно от нея разбрах, колко обиди и огорчения съм ви причинил. Дори ме помоли, когато разговаряме за жена ми, да бъда внимателен, за да не те наскърбя. Така се развиха събитията през този ден, скъпа…

— Нямам думи, с които мога да ви се отблагодаря, госпожице — изрече Гърбавото.

— Не ми благодарете толкова, моя приятелко. Не съм заслужила това. По-скоро исках да ви кажа, как в някои моменти лукавството и коварството на някои хора се обръщат срещу самите тях. Враговете ми се бояха от вашата преданост и заповядаха на Флорина да открадне дневникът ви…

— За да ме принудят да напусна къщата ви, когато разбера, че най-съкровените ми мисли са изложени на подигравки. Сега вече не се съмнявам! — отвърна Гърбавото.

— Права сте, скъпа. Злобата, която бе насочена да ви погуби вече е разкрита. И не само тази… — изрече Адриана, като си спомни за разговора с Роз-Помпон.

След това госпожица Кардовил прибави радостно:

— Най-важното е, че вече сме заедно. Неочакваното щастие, ще ни вдъхне нови сили и ние ще устоим на неприятелските коварства. Нужни ни са смелост и дързост! Вече няма от какво да се страхуваме!

— Радвам се, че съм на ваша страна, госпожице! — извика Агрикол.

— В тази връзка бих ви припомнила, скъпи Агрикол, че утре сутринта имате среща с господин Харди.

— Не съм забравил, както не съм забравил и великодушните ви предложения.

— Това не бе толкова трудно за мен, защото той е от моя род. Повторете му ясно онова, което ще ви напиша тази вечер, а именно, че ще получи цялата сума, която му е необходима, за да изправи фабриката на крака. Това не го правя само за него, но и за семействата, които останаха на улицата. Помолете го преди всичко да напусне онази нещастна къща, защото не са една и две причините, заради които не бива да се доверява на тези, които сега го наобикалят.

— Бъдете спокойна, госпожице. Самият факт, че така благосклонно се отнесе към предложението да се срещнем вече е достатъчен. Имайте ми доверие, че ще успея да го склоня, защото той е вярвал толкова години на мен!

— Смелост скъпи Агрикол — изрече Адриана, като покри раменете на Гърбавото с връхната си дреха, — и ще успеем. А сега смятам, че е време да си вървим. Като стигнем вкъщи, ще ви предам писмото за господин Харди. Утре ще говорим за резултата от срещата ви с него, нали? Всъщност, нека това не бъде утре… Утре ще ми напишете за разговора между вас, а ще се видим вдругиден, някъде към обед…

Адриана изглеждаше смутена, когато произнесе тези думи…

След това тримата внимателно заслизаха по стъпалата. Когато вече се бяха настанали в колата на госпожица Кардовил, Гърбавото настоятелно поиска да види Цефиза. Напразни останаха усилията на Агрикол да я убеди да не правят това сега…

Благодарение на сведенията, които получи от Роз-Помпон, Адриана реших, че й се предоставя възможност да предаде писмо на Джалма още същата вечер.

XXVI глава Двете коли

Всичко това се случи в деня, в който госпожица Кардовил успя да предотврати самоубийството на Гърбавото.

Нощта е тъмна и непрогледна. Забързани облаци скриваха бледата светлина на месеца. Часовниковата кула отмерваше единадесет часа, когато една кола, теглена от запъхтени коне се заизкачва по стръмната „Бяла улица“, по посока на градската митница, където живееше Джалма. Когато колата най-после спря, ядосаният от стръмнината кочияш, се обърна към пътуващия:

— Е, стигнахме ли най-после! От улица „Вожирар“ до Митницата трябва да се счита цял курс, защото тази тъмнина е ужасна! А и фенерите, както виждате, не са запалени…

— По-добре внимавай да откриеш една малка врата със стряха. След като я отминеш, ще спреш на около двадесет крачки разстояние! — отговори креслив глас със силно италианско произношение.

— Пустият му чужденец, ще ме кара да се въртя като пумпал цяла нощ! — измърмори ядосан кочияшът.

След това добави:

— Уверете се сам, че нищо не се вижда! Как смятате, че мога да открия някаква си малка врата…

— Толкова ли ти е плитък умът? Доближи конете до стената. По този начин ще ползваш светлината на твоите фенери. На вратата е поставен номер 50. Само пиян човек не би я открил!

Коларят изпсува и замахна с камшика към изморените коне.

След няколко минути колата отново спря.

— Отминах табелата с номер 50. Това тук е малка врата със стряха. Тя ли е?

— Да. Сега отмини още двадесет крачки и спри.

— Хайде пак…

— Като спрем, ще слезеш и ще похлопаш на вратата. Два пъти по три удара. Разбираш ли? Два пъти по три удара.

— Това ли са парите ви за кръчма! — разлюти се кочияшът.

— Когато ме върнеш в предградието Сен-Жермен, където живея, тогава ще получиш хубав бакшиш. Ако си разумен, разбира се.

— Сега пък в предградието Сен-Жермен! От Господа, който иска здраве, благодаря! — заяви коларят едва сдържайки яда си. — Аз изчистих конете си, за да чакам хората пред театъра, но…

Все пак обещаният бакшиш свърши своята работа и колата потегли.

— Значи да ударя по вратата два пъти по три удара, нали?

— Да, най-напред три удара, след което ще спреш и след малко още три удара.

— А след това?

— Ще кажеш на този, който ти отвори, че го чакам и ще го доведеш в колата.

— Дявол да те вземе — изръмжа коларят, като се настани удобно, на седалката.

След това шибна конете и допълни:

— Тоя пусти чужденец явно има вземане-даване с франкмасоните или пък с контрабандистите, щом ме домъкна от улица „Вожирар“ до тук.

След двадесетината крачки колата отново спря и кочияшът слезе. Той отиде внимателно до вратата и почука както му бяха поръчали… В този момент облаците освободиха луната и на нейната светлина той успя да различи фигурата на мъж, среден ръст, заметнат с някаква мантия и шарена шапка на главата. Мъжът затвори и заключи вратата, след което пристъпи към улицата.

— Чакат ви — изрече тихо коларят. — Ще ви заведа.

И той тръгна напред. Точно се канеше да отвори вратичката на колата, когато отвътре долетя остър глас:

— Не е необходимо! Ще разговарям с господина по този начин, а когато свършим, ще ви извикам…

— Това означава, че ще те вземат дяволите! — изсъска коларят, след което допълни: — Защо пък да не се поразтъпча, да ми се отпуснат краката.

След това той наистина започна да се разхожда пред малката врата, на която преди минута бе почукал. Изведнъж до слуха му достигна звук от приближаваща кола. Тя бързо се изкачваше по стръмнината и спря малко по-надолу, където имаше нещо като градинска врата.

— Тези коне ще са много добри, щом така бързо се изкачиха — измърмори на глас коларят.

Той успя да види, че от втората кола слезе човек, който бързо се приближи до малката врата, отключи я и веднага изчезна в тъмнината.

— Както виждам, работата май се заплита — изхили се злобно кочияшът. — Едни влизат, други излизат…

След това той тръгна към новопристигналата кола. Тя бе изискана, а в нея бяха впрегнати два красиви коня. Колегата му стоеше неподвижен, опрял дръжката на камшика в лявото си коляно.

— Какво лошо време, приятелю, такива чудесни коне да чакат на улицата. — Колегата му обаче не отвърна и той продължи. — Не разбира френски… Сигурно е англичанин. Това веднага се познава по конете.

След това съгледа огромен на ръст слуга, който чинно седеше до прозорчето на колата. Веднага се обърна към него:

— Какво лошо време, приятелю, да се чака на улицата…

Същото гробно мълчание.

— И двамата са англичани! — заяви философски коларят и макар, че бе много озадачен от развоя на събития, продължи да се разхожда пред малката врата.

През това време човекът с мантията и онзи с италианското произношение продължаваха своя разговор. Разговаряха на италиански.

— И така, — казваше гласът от колата, — по този въпрос се разбрахме напълно, нали?

— Да, Ваше Високо Преосвещенство — отвърна човекът с мантията, — но само в случай, че орелът стане змия.

— В противен случай, когато вземете другата половина на кръста от слонова кост, която ви дадох…

— Ще зная, Ваше Високо Преосвещенство, какво е значението.

— Продължавайте да печелите неговото доверие.

— Ще го заслужа и ще го поддържам, Ваше Високо Преосвещенство, защото почитам този човек, който превъзхожда по ум и сърцатост доста силни хора, които знам… Коленичих пред него със смирение, като пред една от трите мрачни статуи, които са между Бохвания и нейните обожатели. Защото и той, като мен изповядва вяра, която превръща живото в нищо.

— Не, не — отвърна гласът с известно недоумение, — тези сравнения са ненужни. Вие се стремете единствено към послушание, без особено много да разсъждавате…

— Нека само ми заповяда и аз ще действам. Аз съм изцяло в ръцете му, както той самият обича да казва. Той преценява моята преданост чрез услугите, които му правя при княз Джалма. Ако ми заповяда: „Убий!“, този царски син…

— За бога, не мислете такива неща! — извика гласът от колата — надявам се, че никога няма да поискат от вас такова доказателство за предаността ви.

— Каквото ми заповядат — върша го! Бохвания ме гледа.

— Не се съмнявам във вашите думи, защото знам, че вие сте истинска жива преграда между княза и множество престъпни интереси. Разговарям сега с вас, само защото ме запознаха с вашата решителност и способност да подвеждате този млад индиец, а също така и защото е известна вашата силна преданост. Вие сте фанатик към тези, на които служите. Човек трябва да бъде послушен роб на онзи, когото си избира…

— Да, Ваше Високо Преосвещенство, но докато този бог е бог.

— Много добре се разбираме. Колкото до вашето възнаграждение, вие знаете моите обещания…

— Аз вече получих своето възнаграждение.

— Как така?

— Знам какво говоря.

— Много добре. Колкото до тайната…

— Имате доказателства, Ваше Високо Преосвещенство.

— Да, така е…

— И при това, съчувствието ми към делото, за което работя, отговаря на моето благоразумие…

— Да, така е и вие сте човек с твърди убеждения.

— Залагам на това, Ваше Високо Преосвещенство.

— Вие сте много благочестив мъж и на мен ми допада вашето мнение. Много е важно, че имате собствено мнение по този въпрос. Особено днес, когато навред съществува безбожие, вашето гледище е особено важно.

— Имате моята дума, Ваше Високо Преосвещенство, именно поради тези причини. Безстрашният ловец предпочита един чакал пред десет лисици, един тигър пред десет чакала, един уелми пред десет лъва.

— Какво е това уелми?

— Каквото е духът за веществото, ножът за ножницата, благоуханието за цветето, главата за тялото.

— Разбирам, много справедливо сравнение. Вие сте човек със здрав разсъдък. Не забравяйте това, което сте ми казали и ще бъдете достоен за вашия идол.

— Ще бъде ли той в състояние да ме изслуша?

— Най-много след два-три дни. Вчера провидението го измъкна от една страшна криза. Всъщност той е надарен с изключителна воля и това ще му помогне да оздравее.

— Ще се видите ли утре с него, Ваше Високо Преосвещенство?

— Да, преди да тръгна, ще се сбогувам с него.

— Тогава ще ви помоля да му предадете нещо, което се случи едва вчера.

— Говорете, слушам ви.

— Бях отишъл в градината на мъртвите. Навсякъде имаше запалени свещи, които осветяваха тъмната нощ. Бохвания се усмихваше на прелестното небе. С радост наблюдавах, как се изпразва една кола пълна с мъртъвци. Черната яма зееше като пъклена уста, а в нея спускаха мъртвец след мъртвец, а тя все зееше ненаситна. Неочаквано съзрях, близо до мен, един старец да плаче. Бях го виждал и друг път. Той е евреин и работи като пазач на онази къща, дето се намира на улица „Свети Франц“.

Човекът с мантията млъкна настръхнал.

— Да, знам тази къща, но какво ви стана, та млъкнахте?

— В тази къща от сто и петдесет години насам се намира ликът на един човек, когото съм срещал във вътрешността на Индия, край бреговете на Ганг…

Човекът спря отново да говори.

— Вие навярно сте се припознали.

— Сигурно е така, Ваше Високо Преосвещенство…

— А този стар евреин?

— Сега ще ви обясня. Той все още плачеше, когато каза на един от гробарите: „Видяхте ли ковчега с мъртвеца?“ Гробарят охотно му отвърна: „Да видях го, на втория ред, пред другия гроб. Имаше кръстен знак от седем черни точки. Но как вие познахте тези знаци?“ Старият евреин въздъхна и кратко му обясни: „Както виждате, познах го. Къде е сега ковчегът?“ „Зад големия гроб от черен мрамор и вече е засипан с пръст. Но побързайте, сред тази суматоха едва ли някой ще му обърне внимание. Вие ми платихте добре, затова ви желая да успеете в това, с което сте се захванали.“

— И какво направи този стар евреин с ковчега, обозначен с тези странни седем точки?

— Него го придружаваха още двама души, които носеха носилка, обвита в завеси. Евреинът запали свещ и се отправи към мястото, което му посочи гробарят. В този момент някаква новодошла кола с мъртъвци се изпречи на пътя ми и го изгубих от погледа си. След това не успях да го открия…

— Чудно нещо наистина. Какво ли е бил намислил този евреин?

— Хората говорят, че използвали труповете за разни магии.

— Такива неверници на всичко са способни. Но може би това откритие, което сте направили, ще се окаже доста важно…

В този момент часовниковата кула удари дванадесет часа.

— Полунощ е вече.

— Да, Ваше Високо Преосвещенство.

— Трябва да тръгвам. Сбогом. Надявам се, че след като се разбрахме, ще удържите на думата си.

— Обещавам, Ваше Високо Преосвещенство.

— Не забравяйте също така, какво трябва да отговорите на лицето, което ще ви предаде другата половина на кръста. Повторете, ако обичате, помните ли?

— Той ще трябва да ми каже: „Много има от чашата до устните“.

— Много добре. Тайна и вярност.

— Тайна и вярност, Ваше Високо Преосвещенство — отвърна човекът с мантията.

След това двамата мъже се разделиха и колата потегли. Този, който седеше в нея бе кардинал Малипиери. Неговият събеседник пък бе Фарингея, който след този разговор се върна към малката вратичка на къщата, в която живееше Джалма. В момента, когато понечи да завърти ключа, вратичката се отвори и пред него се изправи някакъв непознат. Фарингея светкавично се спусна върху него и го улови за яката:

— Кой сте вие?!

Явно уплашен от това неочаквано нападение, непознатият се развика:

— Елате тук, бързо!

В същия момент втората кола се приближи и слугата с исполинския ръст доста сръчно успя да освободи своя господар.

— А сега, господине — обърна се непознатият към Фарингея, — мога да ви кажа спокойно кой съм. Аз съм ваш стар познат и се казвам господин Дюпон, някогашен управител на Кардовилската земя. Нали си спомняте, как ви спасих по време на катастрофата с кораба, в който вие пътувахте.

И наистина, вече под светлината на двата фенера, метисът позна добродушното лице на господин Дюпон, човекът, който сега отговаряше за къщата на госпожица Кардовил. Именно той, ако си спомня любезният читател, пръв писа на Адриана да обърне благосклонно внимание на Джалма.

— Но какво правите тук по това време, господине? Защо сте се промъкнал скришом в къщата? — запита Фарингея подозрително и доста грубо.

— Не намирам нищо странно в моите действия. Моята господарка съвсем открито ме помоли да предам едно писмо на нейния сродник, княз Джалма — отвърна достолепно господин Дюпон.

Тези думи явно ядосаха Фарингея, който изсъска:

— Но защо по това време и именно през тази малка врата?!

— Късният час ми е заповядан от госпожица Кардовил, а използвах тази врата, защото през централния вход не се знаеше, дали щях да стигна до княза.

— Лъжете се, господине — отвърна метисът.

— Може и така да е, но все пак предпочетохме входа откъм зимната градина, защото госпожица Кардовил все още има ключ за тази врата, от времето, когато нае къщата. И второ, защото знаем, че князът прекарва голяма част от нощта в малкия салон. Съдейки по начина, по който бях приет от княза, явно сме избрали правилния път…

— А кой ви е осведомил така добре за нравите на княза? — запита ядно Фарингея, който не можеше да прикрие раздразнението си.

— Както сам се убеждавате, научили сме неговите привички, но не и вашите — отвърна господин Дюпон хапливо, — защото, повярвайте ми, нито аз съм се надявал да ви видя тук, нито пък вие мене.

След тези думи господин Дюпон малко театрално поздрави метиса и се качи в колата, която бързо се отдалечи, оставяйки Фарингея объркан и зъл.

XXVII глава Среща

На другия ден, след като получи писмото, предадено му от господин Дюпон, княз Джалма се разхождаше нетърпеливо в малкото индийско салонче в къщата на „Бяла“ улица. Именно от това помещение се отиваше в зимната градина, където, както си спомняш, читателю, той за първи път видя Адриана. Припомняйки си онзи ден, князът бе пожелал да се облече със същите дрехи, които носеше тогава: дълга дреха от бял кашмир, алена чалма и ален пояс. Над обувките му, краката бяха пристегнати от накрайници, ушити от червено кадифе и извезани със сърма.

Щастието толкова бързо и така видимо преобразяваше младите хора. Джалма, който само допреди един ден бе с жълтеникаво лице, пресечено от тъмни сенки, отчаян и отпаднал духом, сега имаше цветущ вид. Очите му проблясваха и приличаха на бисери, а устните му бяха придобили кадифен оттенък, както най-росните и великолепни цветя на неговото отечество.

От време на време той се спираше и развълнувано изваждаше внимателно сгънатото писмо и отново го препрочиташе. Дори му се струваше, че вижда пред очите си красивия образ на госпожица Кардовил.

В същото време Фарингея се бе спотаил и следеше всички негови движения с мрачен и зъл поглед. Той стоеше неподвижен в единия ъгъл на салончето и даваше вид, че е зает с нещо важно. Метисът бе обезпокоен от полученото писмо, за което не се съмняваше, че е от Адриана.

Предната вечер, след срещата си с господин Дюпон, Фарингея бе побързал да отиде при княза, за да прецени, какво впечатление му е направило полученото послание. Намери, обаче, салона затворен. Почука настоятелно, но никой не му отвори. Тогава, макар че бе станало твърде късно, той изпрати съобщение до Родин.

Сутринта бе отново безплодна за метиса. На няколкото почуквания на вратата на княза, никой не му отговори. Чак към единадесет часа прозвуча звънеца и Джалма нареди да приготвят колата за два и половина след обяд. Той предаде тази заповед на Фарингея, без дори да го погледне. Това притесни слугата, който доскоро бе свикнал на друго отношение.

— Колко бавно, колко бавно върви времето! — нетърпеливо възкликна князът.

— Но вие сам, княже, още преди ден-два казвахте, че часовете са така дълги — каза метисът.

Той използва това положение и бързо се приближи до своя господар, като се стремеше да привлече вниманието му. Дори се реши да го заговори:

— По всичко личи, че ви е споходила голяма радост, светли княже. Не бихте ли я споделили със своя верен слуга, за да се зарадва и той заедно с вас?

Джалма, обаче, не отговори, сякаш не бе чул и дума от това, което говореше Фарингея. Очите му разсеяно обхождаха стаята, а ръцете му бяха скръстени на гърдите, сякаш се молеше.

След минута-две той попита разсеяно:

— Колко е часът?

Но и тези думи сякаш бе отправил към себе си и едва ли очакваше отговор.

— Скоро ще стане два — угоднически каза Фарингея.

Тези думи подействаха странно на княза, който седна и закри лицето си с ръце, сякаш искаше да се концентрира.

Решен на всичко, само и само да привлече вниманието на господаря си, метисът се приближи до него и заговори:

— Сигурен съм, светли княже, че дължите това щастие на госпожица Кардовил.

Щом чу някой да изговаря това име, Джалма рязко се изправи и строго попита:

— Ти тук ли си, Фарингея? Какво искаш?

— Вашият верен слуга, светли княже, споделя вашата радост.

— Чия радост?

— Онази, която се съдържа в писмото на госпожица Кардовил.

Князът не отговори, но очите му така заблестяха, та метисът разбра, че е отгатнал.

— О щастие, ти си велико, колкото Бога! — изрече Джалма.

— Имахте право на това щастие, светли княже, след толкова страдания.

— Страдания? Да, да, имаше нещо подобно, когато бях на остров Ява преди години…

— От друга страна, светли княже, не ме учудва сполетялата ви радост. Нали си спомняте, какво съм ви казвал винаги? Вместо да се отчайвате, покажете, че харесвате друга жена и гордостта на тази прелестна девойка няма да издържи…

Като чу тези думи Джалма изпитателно погледна метиса, от което последният се смути и замълча.

След това князът, обаче, го помоли вежливо да продължи. Той внимателно наблюдаваше своя слуга, който за миг се поколеба, сякаш в закоравялото му сърце се бе промъкнало някакво колебание.

— Аз просто ви казвах, княже, че ако послушате моите съвети и се престорите, че обичате друга жена, ще принудите госпожица Кардовил сама да… Нали това ви предсказах?

Учудването на Фарингея непрекъснато нарастваше. Той бе свикнал князът да се държи вежливо с него, като спазва дистанцията на социалното им положение. Сега, обаче, той се обръщаше към него толкова внимателно, че събуждаше подозрение. Метисът знаеше колко зло бе сторил на княза и затова, като всички гузни хора и той веднага си помисли, че му готвят някакъв капан.

— Повярвайте ми, княже, че ако вие умеете да се възползвате от преимуществата си, то днешният ден ще бъде награда за досегашните страдания. Смея да кажа, че до вчера не страдахте сам, а страдаше и тази горда девойка.

— Наистина ли смяташ така, Фарингея?

— Уверен съм, светли княже! Представете си само, какво е чувствала, когато се появихте в театъра с друга жена? Ако ви обичаше недостатъчно, то навярно е било наранено само нейното честолюбие, но ако ви е обичала истински, то ударът е попаднал право в сърцето й. Това навярно е причината тя сама да ви потърси…

— Значи ти си уверен, че тя е страдала? Самият този факт не те ли смущава? — попита Джалма тихо, но все така внимателно.

— За мен са по-скъпи вашите чувства, княже — отвърна лицемерно Фарингея, който под влияние на Родин в известна степен се бе преобразил и научил на по-изтънчени подлости.

— Това е интересно… — продължи Джалма, като не спираше да наблюдава внимателно слугата си и неговите реакции.

— Кое е толкова интересно, княже?

— Нищо, нищо… Но я ми кажи, нали сам твърдиш, че твоите съвети досега все се сбъдвали, как виждаш бъдещето? Да, например за след един час. Нали по това време трябва да съм при госпожица Кардовил.

— Според мен, ваша светлост, бъдещето зависи именно от тази първа среща.

— Това съвпада с моето мнение.

— Повярвайте ми, княже, жените обичат силните мъже, които ги улесняват да не крият дълго чувствата си…

— Не те разбирам добре.

— Те презират свенливия и нерешителен мъж, който не смее да вземе това, което иска…

— Днес за пръв път ще се видя с госпожица Кардовил…

— Но вие, светли княже, сте я виждали в сънищата си хиляди пъти, защото тя ви обича. Силата на вашите чувства е равна на силата на нейните. Любовта има свой език и дори без да сте се виждали, вие сте разговаряли… Днес трябва да постъпите умно и тя е ваша.

— Това е интересно, много интересно… — отвърна Джалма, като не сваляше очи от лицемерното лице на Фарингея.

Метисът се заблуди в това, какво значение отдава князът на последните му думи и побърза да продължи:

— Повярвайте, ваша светлост, че колкото и странни да ви се струват тези съвети, те са наистина добри. Спомнете си близкото минало. Нима вашата нерешителност доведе в краката ви тази горда девойка? Не, но когато показахте, че я презирате — тя не издържа. Повярвайте ми, ваша светлост и се въоръжете с дързост. По този начин още днес ще се превърнете в господар на това прекрасно създание. Ще ви завижда цял Париж!

Джалма се замисли за известно време, след което се обърна към метиса с тих, кадифен глас:

— Твоите думи ми приличат на предателство. Защо така упорито ме съветваш да се възползвам от силата, хитростта и страха? И всичко това срещу една девойка? Не ти ли стига, че се продаде на моите неприятели, които не спряха да ме преследват дори на остров Ява?

Тези думи оказаха по-силно въздействие върху метиса, отколкото би му оказало нападение с остра кама. Спокойните думи на Джалма го изумиха. Той дори се дръпна неволно назад, сякаш искаше да се предпази.

— Не се страхувай от мен. Вчера можеше да те убия, повярвай ми, но днес любовта ми ме прави снизходителен. Аз просто те съжалявам. Навярно си бил много лъган, та си станал толкова зъл.

— Аз ли, светли княже?… — едва успя да отвърне метисът.

— Изглежда мнозина са те мамели и си страдал от това, та си се превърнал в оръдие на злото. Дори човешкото щастие не те радва… Като те слушах, какви съвети ми даваше преди малко, наистина те съжалих.

— Не зная, светли княже…

— По-добре ми кажи, Фарингея, какво лошо съм ти направил?

— Никакво, ваша светлост, никакво… — отвърна смутен метисът.

— Тогава защо с такава упоритост се опитваш да ме подведеш? Не ти ли стига това, че повярвах на коварството ти да се преструвам, че обичам друго момиче? Дори то не издържа и само напусна…

— Но именно тази демонстрация на любов, светли княже — опита се Фарингея да си възвърне хладнокръвието, — успя да победи студенината…

— Не изричай такива думи! — прекъсна го остро князът. — Това, което сега ме прави снизходителен към теб, е мисълта, че през цялото време госпожица Кардовил е вярвала в моите чувства. А твоите съвети бяха насочени единствено към това, да бъдем с нея разделени.

— Но ако вие наистина мислите така, княже, би трябвало да ме приемете като смъртен враг…

— Няма от какво да се страхуваш. Не смятам, че имам право да те съдя. Сам съм си виновен, че така лекомислено те послушах и дори станах съучастник в коварните ти планове. Признай, ако имаш капка съвест, не бе ли жестоко от твоя страна, да наблюдаваш отстрани, как една любов се погубва?

— Навярно ви ревнувам от другите, княже, и това ме е заблудило.

— Бих искал да ти повярвам, но и днес, когато вече нещата са изяснени — ти продължаваш да ми даваш нечестни и коварни съвети! Моето щастие просто не ти допада…

— На мен ли, княже?

— Естествено! Та нали вярваше, че следвайки твоите „премъдри“ указания аз просто ще се погубя, ще се проваля в очите на госпожица Кардовил. Откъде такава омраза у теб? Нараних ли те с нещо, несправедлив ли съм към теб?

— Напразно ме осъждате, княже, аз…

— Хайде да оставим празните приказки и фалшивите обяснения. Аз вярвам, че човешкото не те е напуснало съвсем и затова се обръщам към теб с добро. Знаеш, че в родината ни хората са опитомявали и змии и тигри… Нека добрата дума сега ти помогне да си дадеш сметка за сторените злини. Вярвам, че този ден може да се превърне в светъл и за теб. Какво ти е нужно? Злато? Ще ти дам, колкото поискаш. Приятелство? Макар, че съм царски син, аз съм готов да ти дам другарството си и да ти помогна да забравиш миналото. Повярвай на думите ми, Фарингея.

В това време часът удари два след обед. Князът си спомни, че е време да тръгва към дома на госпожица Кардовил. Трябваше да побърза, за да не закъснее. Той се обърна към слугата:

— Дай си ръката.

Метисът, чието лице бе плувнало в пот се поколеба за миг. След това, сякаш някаква нова сила се бе вселила в него, той бавно подаде ръката си.

— Вярвам, че си стиснаха ръцете двама искрени приятели! Довиждане, Фарингея…

И Джалма излезе.

Метисът, останал сам, продължаваше да стои прав. Той, мрачният последовател на Бохвания се бе трогнал от най-обикновените думи за приятелство. Трудно му бе да проумее това и неволно изрече на глас:

— Аз поех ръката му и сега той е свещен за мен!

След известно колебание, обаче, Фарингея, прозря ново обяснение за случилото се и възкликна:

— Да, но той е свещен за този, който, според указанията от тази нощ, ще го очаква пред вратата на тази къща…

След това слугата се втурна в най-близката стая, която се намираше над улицата, повдигна завесата:

— Колата му излиза… ето човекът приближава… По дяволите, нищо не виждам!

XXVIII глава Очакването

Също, както и Джалма, Адриана реши за днешната среща да се облече в същите дрехи, както тогава в зимната градина.

Тя се вълнуваше и погледът й трескаво обхождаше семейните портрети в големия салон на двореца. Именно тук тя бе решила да приеме принц Джалма. Обстановката бе изящна: целият салон бе мебелиран в стил Людвик XIV, а таванът, дело на Лебрен, представляваше тържеството на Аполон — великолепен стенопис, допълван от стилни позлатени рамки. Всеки образуващ се ъгъл завършваше с картина и по този начин бяха представени четирите годишни времена.

Адриана, която в последно време бе изпитала коварството на своите врагове, все още не можеше да повярва, че е ударил часът на щастието. Нетърпеливо поглеждаше часовника и й се струваше, че времето е спряло…

Когато най-после удари уреченият час, тя веднага се опита да се успокои с наивното обяснение, че часовникът на „Бяла“ улица може да изостава малко от този на улица „Анжуи.“

Но когато изминаха повече от двадесет минути, сърцето й не издържа и отиде до вратата, като се напрягаше да чуе така очаквания звук.

Когато часът стана два и половина, Адриана повече не можеше да издържи на напрежението, затова прибягна до една малка хитрост.

Позвъни със звънеца и когато в очертанията на вратата застана слуга с побелели коси, облечен в черно, тя се обърна към него:

— Андре, помоли Ева да ти даде шишенцето, което е над камината, в моята стая.

Слугата почтително се поклони и точно, когато излизаше гласът на госпожица Кардовил го спря:

— Между другото, Андре, дали този часовник тук е верен?

Възрастният слуга се спря, извади джобния си часовник, погледна го и отвърна почтително:

— Да, госпожице. Аз съм сверил моя с този на Тюйлери и както показват двата, сега минава и половина…

— Много добре, благодаря — каза тихо Адриана.

В този момент Андре се поклони още веднъж и заговори:

— Забравих да ви кажа, госпожице, че преди около час идва маршал Симон. Не го пуснахме при вас, защото ни заповядахте освен княза…

— Много добре — каза Адриана.

Андре кимна и напусна салона, където отново се възцари напрегната тишина.

Безпокойството, което изпитваше госпожица Кардовил нито за миг не допусна в съзнанието й да се появи някакво съмнение. Тя бе сигурна в чувствата на Джалма и не можеше да допусне, че се е излъгала. В един момент, обаче, отчаянието й взе връх и тя, взирайки се в един от портретите на стената, изхлипа:

— О, мамичко!

Точно в този момент отвън долетя глухият тропот на кола. Звъннаха весело стъклата на прозорците. Сърцето й трепна радостно, сякаш усещаше, че това е негова карета. Последва шумно отваряне на вътрешни врати, след което се разтвориха и двете крила на салона, пропускайки княз Джалма. Заедно с него влезе и Андре, който мълчаливо остави малък поднос, на който се виждаше стъклено шишенце…

Накрая князът и госпожица Кардовил останаха сами.

XXIX глава Адриана и Джалма

Джалма се приближи до девойката. Лицето му бе бледно, а ръцете сключени на гърдите. Те трепереха. Така изправен той застана пред нея с леко наведена глава.

Това положение в друга ситуация навярно би изглеждало смешно, но сега то повече трогваше.

Госпожица Кардовил също бе смутена, но страните й не бяха бледни, а зачервени от вълнението.

— Щастлива съм, княже, да ви приема тук.

След това с фин жест му показа един от портретите, които ги заобикаляха.

— Това е майка ми.

Навярно по този начин младото момиче искаше да внуши, че на тази тъй желана среща те няма да са сами.

Джалма разбра смисълът, затова почтително се поклони и бавно, дори малко тържествено изрече:

— Ще ви обичам и благославям, както майка си!

Едва ли госпожица Кардовил би могла да очаква по-добър отговор. Затова първоначалното й смущение започна да изчезва. Тя седна, като посочи на Джалма един стол срещу себе си.

— Благоволете… И струва ми се, че обръщенията „княз“ и „госпожица“ са твърде официални, за да разговаряме откровено. А ние сме добри приятели, нали?

— Да, скъпа моя… — Джалма се смути от това, че е лишен от използването на учтивата форма.

— Понеже откровеността е задължителна между приятели — Адриана погледна усмихната княза, — ще ви споделя, че съм малко огорчена от вас. Става дума за това, че ви очаквах малко по-рано…

— Може би ще ме укорите, че не дойдох малко по-късно.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че точно, когато излизах от къщи, някакъв човек се приближи до каретата и ми рече: „Вие можете да спасите един човешки живот. Това е животът на един човек, когото вие обичате като баща. Маршал Симон е в голяма опасност, затова веднага трябва да тръгнете след мен!“ Не можеше да не му повярвам, защото думите му звучаха убедително и искрено.

— Това е била някаква клопка! — извика развълнувано Адриана. — Преди малко повече от час маршал Симон идва тук…

— Той! — възкликна Джалма радостно. — Радвам се, че този прекрасен ден няма да бъде помрачен от тъжна вест.

— Но как така бързо повярвахте на този човек? — учуди се Адриана.

— Отначало го придружих, защото се страхувах да не се е случило нещо на маршала, защото знам, че има неприятели. След това, обаче, той изпусна неволно няколко думи, които ме накараха да се усъмня…

— Сега, като разсъждавам по-спокойно не изключвам възможността около маршала да е оплетена нова интрига. Затова при първия признак на съмнение трябва да му се притечете на помощ.

— Точно това направих, а вие ме чакахте…

— Направили сте, каквото е било необходимо. Всъщност, какво стана с този човек?

— По моя покана той се качи при мен в колата. Понеже се безпокоях и за маршала и за срещата с вас, аз го затрупах с въпроси. Направи ми впечатление, че на много от тях се затруднява да отговори, макар че бяха най-обикновени. Тогава ми мина през ума, че вероятно е подготвена някаква клопка. Веднага заповядах на кочияша да смени посоката. Разяреният вид на моя спътник бе явно доказателство, че съм развалил нечии планове. Все пак би било неприятно, ако маршалът наистина е бил в опасност… но вашата информация ме успокои.

— Тези хора са направо отвратителни — въздъхна Адриана, — но нашето щастие излезе по-силно от тяхната вражда.

Двамата замълчаха за известно време. Първа заговори госпожица Кардовил.

— Не е по силите ми да прикривам повече това, което е в сърцето ми. Може би трябва да поговорим още малко за миналото, в което се намесиха зли сили, а след това да го забравим завинаги, като един лош сън.

— Ще бъда напълно откровен с вас, дори това да бъде срещу мен самият, в определена степен — отговори Джалма.

— Все още се учудвам, как бе възможно да се явите пред очите на обществото…

— С онова момиче ли? — прекъсна я принцът.

— Да, точно така, с онова момиче — повтори госпожица Кардовил и зачака нетърпеливо.

— Не познавах добре отношенията между хората във Франция — заразказва открито Джалма, — затова лесно бях подведен от съветите на един човек, който успя да ми внуши, че ако постъпя по този начин, ще успея да предизвикам вашата завист…

— Стига, стига, сега разбрах, каква е била причината — живо го прекъсна Адриана. — Не е било толкова сложно замислено, но признавам, не се досетих. Всъщност, не получихте ли едно мое писмо, същия ден, когато се видяхме в театъра?

Лицето на Джалма рязко се промени, сякаш сянка мина през него. Личеше, че нещо го измъчва, но той бързо се овладя и заговори спокойно:

— Преди да дойда днес при вас, аз простих на един човек големи прегрешения към мен. Сега разбирам, че простъпките му се увеличават с още една… Сега съжалих за миг, че съм му простил, но вашето последно писмо ме прави отново великодушен.

— Наистина, нека оставим миналите страдания зад гърба си! — извика радостно госпожица Кардовил. — Преживяхме не една горчивина, но по-важното е, че бъдещето е пред нас! Ние двамата ще го градим и това е прекрасно, нали?

В настъпилата тишина Джалма спонтанно коленичи пред Адриана. Тя дори успя да забележи, че една сълза се търкулва по бузата му.

— Какво ти става, мили…

— В този момент се чувствам най-щастливия човек на земята! — заговори възторжено Джалма. — Не знам дали съм достоен за вас. Целия свят да поставя в краката ви — пак е недостатъчно!

Едва ли Джалма преувеличаваше в този момент, защото знаем какво е в душите на истински влюбените хора.

Госпожица Кардовил изпитваше същите вълнения, затова нежно го прекъсна:

— И двамата, мили мой, в този момент изпитваме вкусът на върховното щастие! Сигурна съм, че бъдещето ни принадлежи, така както съм сигурна, че чувствата и вълненията ни са взаимни.

Тя му подаде ръцете си и така, обгърнати от радостта и нежната тъга на преживяното, те останаха мълчаливи…

В същото това време Агрикол бързаше към улица „Вожирар“, за да предаде на господин Харди писмото от госпожица Кардовил.

XXX глава Подражание

Както вече споменахме, господин Харди живееше в една стая на улица „Вожирар“, която бе част от къщата на светите отци от Исусовото общество. Едва ли можеше да се намери по-тиха обител, където живеещите разговаряха помежду си шепнешком. Дори слугите не вдигаха никакъв шум.

Както обикновено се случваше в местата, попаднали под влиянието на тези хора, в къщата цареше злокобна тишина. Наемателите бяха принудени да се съобразяват с този трудно поносим ред и дните им преминаваха сиви и тъжни.

Ден след ден свещенослужителите плетяха своите коварни интриги. Те преследваха, настигаха и покоряваха сърцата и душите на определените жертви. Парите в ръцете им се превръщаха в страшно оръжие срещу почтеността и стремежа за нормален живот. Те играеха своеобразен комар, в който залозите често биваха човешкия живот, чест и благородство. За тях не съществуваха святи неща. Всичко бе подчинено на злите кроежи и към тази коварна цел те не се спираха пред нищо.

Такава бе обстановката, в която живееше господин Харди. Светите отци му бяха предоставили стая с изглед към част от градината. Това бе елемент от техния план за въздействие върху него.

Представете си една тъмносива стена, залята от бръшлян — това растение на развалините. Този изглед се допълва от мрачна алея, оградена от стари тисове и няколко чемширени храста. Всичко това неволно напомняше гледка, подобна на тази в гробищата…

Денят бе слънчев, но топлите и светли лъчи не достигаха до прозореца на господин Харди, защото на пътя им се изпречваше високата стена на мрачната къща. В стаята бе сумрачно и хладно. Тя бе мебелирана по спартански: една-две прости маси от дърво, писалище и камина, над която висеше часовник, украсен от малко зловещи орнаменти от слонова кост — саби и черепи. Срещу писалището, върху стената бе закачен един кръст, също изработен от слонова кост. Това бе всичко, като не забравяме и леглото, разбира се. Единственото развлечение в това уединение биха могли да бъдат книгите. Но те липсваха в стаята. С изключение на една-единствена и това бе „Подражание“.

Отците се бяха погрижили, в случай че господин Харди не посегнеше към тази книга, да извадят няколко откъса, които бяха поставени на места, където волю или неволю обитателят щеше да забелязва. За да добием представа за тъмните цели, които си бяха поставили тези отци, ще спрем вниманието ти, читателю, на тези извадки от нарочно избраната книга:

„Много е суетен онзи, който се надява на хората или друго живо същество.“

„Скоро ще свърши земният ти живот. Погледни в какво положение се намираш.“

„Човек, който днес е бил жив, утре вече го няма. Когато се изгуби от очите ни, скоро се изличава и от съзнанието ни.“

„Всяка сутрин си мисли, че до вечерта няма да те има.“

„Когато се спусне вечерта не вярвай, че ще видиш утрото.“

„Кой ще си спомни за теб след твоята смърт?“

„Кой ще се моли за теб?“

„Лъжеш се, ако търсиш нещо друго освен страданието.“

„Целият смъртен живот е изпълнен с беди и кръстове. Носи тези кръстове, наказвай тялото си, презирай сам себе си и карай другите също да те презират.“

„Бъди уверен, че твоят живот е едно постоянно умиране.“

„Колкото човек умира сам за себе си, толкова повече се извисява към Бога.“

Не бе достатъчно това, че с тези цитати светите отци довеждаха своите жертви до отчаяние, но ги принуждаваха безропотно да им се подчиняват. В служба за тази цел те се бяха постарали да извадят и поставят на очебийни места подходящи цитати, които усилваха малодушието и покорността:

„Голямо преимущество е да живееш в послушание, да имаш господар и да не владееш действията си…“

„По-безопасно е да слушаш, отколкото да заповядваш.“

„Честит е онзи, който зависи само от Бога, в лицето на неговите господари, които го заместват тук на земята.“

„Където и да ходиш, никъде няма да намериш място и спокойствие, додето не се подчиниш смирено на един свой настоятел.“

„Мнозина са останали измамени от надеждата, че ще бъдат по-добре другаде и от желанието за промяна.“

Не е трудно да си представим състоянието на господин Харди, който бе смазан от всичко преживяно. Физическите му рани много скоро бяха излекувани под непрекъснатите грижи на д-р Баление. Той дори не подозираше, че същият този лекар, за да улесни реализацията на тъмните кроежи на светите отци всеки ден даваше на господин Харди едно, на пръв поглед невинно лекарство, което, обаче, постепенно притъпяваше чувствеността и забавяше реакциите на мозъка.

Погледнато отстрани, може би това отслабване на мозъчната дейност да изглеждаше дори необходимо. Но в дадения случай ставаше дума за целенасочено психическо въздействие върху деликатната душевност на господин Харди, без в това да се влагаше ни най-малка грижа за неговото истинско излекуване. Действията на д-р Баление и отците се улесняваха от факта, че господин Харди не бе силна личност, способна да се защитава и бори. Всичко, което бе постигнал, бе благодарение на своето ненатрапчиво постоянство, на личното си благородство.

Станеше ли свидетел на някоя неправда той не се възпротивяваше и не се ядосваше, а страдаше. Той не бе в състояние да разобличи нечестния открито, а просто отвръщаше лице от него. В такива моменти господин Харди приличаше на птица, която по-скоро ще загине от студа, но няма да потърси топлината на своите събратя в гнездото.

И ето, че този чувствителен и деликатен човек през последните дни бе връхлетян от нещастия: предаде го най-близкият му приятел; напусна го обичаната от него жена; фабриката, която бе градил с толкова труд и желание се бе превърнала в пепелища…

Какво му оставаше още? Душата му се разкъсваше от терзания и горчива болка. Мрачните му мисли се допълваха от цитатите, които го преследваха от всеки ъгъл на тази мрачна стая. Погледът му натрапчиво се спираше върху зловещите: „Ти си пепел и пръст.“, „Роден си за скръб и сълзи“, „Не вярвай на нищо земно“, „Нямаш нито роднини, нито приятели“, „Всички чувства са лъжа“, „Ако умреш тази сутрин, до довечера ще бъдеш забравен“… Това ли бяха истинските утешения за изранената му душа? Мрачното спокойствие постепенно го обхващаше и парализираше искриците за живот. У него се оформи желанието да не напуска тази стая, да бъде сам.

Всъщност господин Харди постепенно се превръщаше в човека, нужен на Родин. И именно Родин бе измислил тази система за смазване на духа и тялото, за пълното му подчинение.

Господин Харди дори не подозираше, че в стената има две малки дупки, през които светите отци наблюдаваха всяка негова крачка. По този начин те постоянно контролираха състоянието на всеки обитател на мрачната къща. Всяка негова реакция, въздишка и изпусната дума биваха веднага предавани на отец д’Егрини. Преподобният отец, стриктно изпълняващ указанията на Родин, отначало много рядко навестяваше господин Харди. Но при тези кратки посещения той успяваше да разгърне в пълна степен своя талант за общуване. Той много скоро разбра ползата, която можеше да се извлече от този отслабнал физически и психически човек. Неговите думи на съчувствие бързо достигнаха до съзнанието на господин Харди и той много скоро започна с нетърпение очаква срещите с отец д’Егрини. Той не забелязваше постоянството, с което отецът го отблъскваше от доскоро любимите му Платон, Конфуций, Марк Аврелий, Христос, Мойсей и Ликург. Не забелязваше и постоянните му подхвърляния, че преживяното от него не е само епизод от живота, а постоянен негов спътник. По този начин той не позволяваше на раните да зарастнат и скоро те се превърнаха в едно вътрешно страдание. Стигна се до там, че отец д’Егрини успя да внуши на господин Харди, че неговите страдания са необходими на околните и на Бог. Така постепенно болният заживя с мисълта, че е обречен и това вече не го смущаваше.

В такова състояние той получи от един подкупен слуга предаденото от Агрикол Балдуин писмо. В него ковачът го молеше за кратка среща.

И ето че денят за тази среща бе дошъл.

Няколко часа преди определеното време за Агрикол, отец д’Егрини влезе в стаята на господин Харди.

XXXI глава Посещение

Господин Харди бе седнал на един стол и имаше вид на човек, съкрушен от живота. На малка масичка до него се виждаха лекарствата, които му бе предписал д-р Баление и които едва успяваха да поддържат искрицата живот в тялото на отчаяния мъж.

Отец д’Егрини приближи и заговори с благ глас:

— Как сте, драги сине — той лицемерно го прегърна през раменете, — как се чувствувате днес?

— Както досега, отче — отвърна господин Харди.

— Доволен ли сте от слугите, които ви обслужват, сине мой?

— Доволен съм, отче.

— Тишината, която обичате, сине мой, надявам се никой не е нарушавал?

— Не, благодаря ви…

— Добре ли се чувствате в тази стая?

— Да, да…

— Необходимо ли ви е нещо?

— Нищо не ми е нужно, отче.

— Много се радвам, че ви допада скромната ни къща и затова се стараем да изпълним всяко ваше желание, сине мой.

— Нищо не ми е нужно, отче, нищо освен сън. Само сънят ми помага — отвърна вяло господин Харди.

— Сънят е забрава и на този свят за човек е най-добре да забравя преживяното. Защо му е да помни обидите на хората, преживените горчивини?

— Уви, това е истината, отче.

— Постоянно се учудвам на вашата възвишена покорност. Повярвайте ми, сине мой, вашите страдания ще са от полза на хората около вас и на Бога. Защото човек е роден на тази земя, за да страда и който страда смирено, служи вярно на Бога, защото той ни праща страданието…

— Дано Бог даде моите страдания да не останат безплодни. Страданието е молитва — продължи господин Харди, — а преди ми се струваше, че…

— Продължавай, сине мой, не оставяй мисълта неизречена — настоя отец д’Егрини, като видя, че господин Харди се колебае.

Болният мъж въздъхна тежко и изрече, повече на себе си, отколкото на своя посетител:

— Каква полза от мисленето? То уморява, изчерпва силите…

— Право казвате, сине мой, по-добре е човек просто да вярва.

— Така е, отче, по-добре да вярва, да страда и да забравя…

Господин Харди бе толкова слаб, че не можа да продължи и отпусна глава, като покри очите си с ръка.

Сякаш очакваше точно такава реакция, отец д’Егрини заговори бързо и настоятелно:

— Да се чуди човек, как е могъл да ви предаде най-добрият ви приятел, без да оцени чувствителната ви душа… Но винаги става така, когато човек търси приятелството у низшите, а не у Създателя. Какъв нечестен приятел…

— За Бога, не ми говорете за това приятелство — изстена господин Харди.

— Добре, добре, сине мой. Забравете този предател, този безчестен човек. Вярвам, че ще го настигне Божието отмъщение за неговата неблагодарност, за неговата низост, защото той се е подиграл с вашето благородно доверие… Забравете и онази жена, която извърши престъпление, като ви остави. Тя потъпка свещените си задължения и един ден ще се изправи пред Страшния съд!

Господин Харди отново прекъсна отец д’Егрини, като го помоли с отпаднал глас:

— Стига, отче, не ми причинявайте такава болка!

— Прощавайте, сине мой, но нали сам се убеждавате, че самото споменаване на тези хора ви измъчва. Не доказва ли това, че утешение трябва да се търси извън рамките на този омразен свят?

— Боже мой, дали някога ще намеря тези истински утешения? — изрече господин Харди в крайно отчаяние.

Как можете да се съмнявате в това? — извика театрално отец д’Егрини. За мен ще бъде благословен денят, когато ви видя в края на пътя на спасението, който извървяхте облян в сълзи. Там ще откриете Божествената светлина. Това ще бъде честит ден! Ще се скъсат връзките ви с този нечестив и отвратителен свят и ще се отправите към вечните наслади!

— Да, към смъртта…

— По-добре кажете към безсмъртния живот, към рая, сине мой! Там ще имате подходящо място, недалеч от Всемогъщия. Моето сърце силно ви пожелава това и затова всеки ден се моля за вас.

— Аз поне правя всичко възможно да достигна това състояние на сляпа вяра, на пълно спокойствие, отче.

— Ако голямата ви скромност ви позволи да направите сравнение с това, което представлявахте, когато дойдохте тук и сега, щяхте да откриете огромната разлика. Каква разлика само, Боже мой! След всичките ви вълнения, след всичките ви страдания дойде часът на спокойствието. Кажете, така ли е?

— Да, наистина много страдах, а сега вече съм спокоен… Със спокойствието на мъртвите…

— Сине мой, трогвате сърцето ми. Въпреки това, малко се страхувам, да не би да ви е жал за земния живот, пълен с измами? Дори днес вие ще бъдете подложен на още едно изпитание…

— Какво има, отче?

— Онзи момък от вашата фабрика, един от най-добрите ви работници, ще дойде да ви види.

— О, вярно, — изрече господин Харди, чиято памет под влиянието на лекарствата бе силно отслабнала. — Наистина ще дойде Агрикол. Ще го посрещна благопристойно…

— Именно тази среща е изпитанието, за което ви говоря, сине мой. Присъствието на този достоен момък ще ви припомни стария живот. Спомените може би ще ви накарат да презрете сегашното спокойствие на духа. Ако усетите желание да заживеете както преди, значи не сте узрели още за уединението. Но това не е страшно. Послушайте желанието си и се върнете към старите удоволствия, към стремежите на светския живот. Не забравяйте едно, че ако след време преживеете нови предателства, това убежище отново ще ви приеме. Тук ще откриете истинското спокойствие и утеха…

Господин Харди слушаше тези думи на отец д’Егрини изпълнен с ужас. Самата мисъл отново да заживее както преди и да усети парещата болка на миналото го стягаше и не му даваше да диша.

— Аз ли, отче, да се върна към онзи живот? Там, където погребах всичките си надежди. Та това е жестоко!

— Аз не се подигравам с вас, сине мой. Просто споменах, че думите на онзи добър работник могат да ви подтикнат към необмислени постъпки. Нали в крайна сметка знаете, че това е убежище, където можете винаги да се върнете.

— Но какъв е смисълът да се излагам на нови унижения и страдания? — почти извика господин Харди с дрезгав глас. — Стигат ми и тези, които сега нося в сърцето си! Нужно ми е истинско спокойствие, нужна ми е смъртта…

— Сега така ви се струва, сине мой, защото още никой не ви е връщал към спомените за преживяното минало. Та нали този работник не би могъл да знае за вашето желание да намерите спасението? Той навярно мисли за своите интереси и за интересите на другарите си.

— Така е, отче — прекъсна го господин Харди, — направих навремето, каквото можах, според силите си. Бог не ми даде възможност да продължа започнатото. Аз изплатих своя дълг към човечеството и вече нямам сили. Нужно ми е спокойствие и утеха. А най-вече забрава. Много ли е това, което искам, Боже? — извика развълнувано нещастникът.

— Няма съмнение, драги ми сине, вашето великодушие. Но истината е, че този работник ще дойде да иска нови жертви от вас в името на същото това великодушие. Трудно ще ви бъде да устоите на молбите на работниците. Те ще ви принудят отново да се захванете за работа, да построите нова сграда на мястото на пепелищата, да започнете отново онова, което започнахте преди двадесет години. Навярно има нещо добро в това, да покажете само за няколко години, че сте способен човек. Това ще бъде едно възнаграждение за новите усилия, които ще вложите в труда си. Навярно няма да бъдете недостойна играчка в ръцете на някой нов приятел, както това вече се случи… Можете да напуснете тази обител, която ви дари със спокойствие и надежда и отново да се впуснете…

— Стига, за Бога! — извика господин Харди. — Не ми причинявайте нови страдания с тези думи, отче! Искам единствено спокойствие и забрава…

— Но как смятате да устоите на молбите на този работник? Той има право да иска от вас да се върнете. Какво ще противопоставите на това?

— Тогава по-добре да не се срещам с него, отче. Отначало се зарадвах, че ще го видя, но сега вече не вярвам…

— Да, но той ще настоява да се види с вас.

— Имайте добрината, отче, да му кажете, че съм болен и че не съм в състояние да разговарям с него.

— Чуйте ме, сине мой, мнозина са овладяни от предразсъдъци. Затова този момък може да остане с впечатлението, че правите това под чуждо влияние. Затова смятам, че е по-добре да го приемете и изслушате.

— Това, което искате от мен, отче, е свръх моите сили! Усещам се слаб и немощен. Този разговор ще ме довърши…

— Добре, но когато аз кажа на този работник, че не можете да го приемете, той може да не ми повярва.

— Отче, моля ви, смилете се над мен, не виждате ли страданията ми?

— Тогава нека помислим заедно и да намерим някакво приемливо решение. Може би ще му определите среща за друг ден?

— Не желая да се срещам нито утре, нито когато и да било! Искам да бъда сам. Имам това право, нали?

— Вярвам ви, сине мой, но нека да му откажем за неопределено време. Може след някой ден да пожелаете да се срещнете с него.

— Както прецените, отче…

— Макар, че още е далеко до уречения час на тази среща, аз смятам, че е по-добре да му се пише да не идва. Защо да се разкарва напразно момъкът…

— Нямам сили да пиша сега писмо…

— Опитайте все пак.

— Не е възможно, много съм слаб…

— Нека опитаме. Повече кураж, сине мой — изрече прочувствено отец д’Егрини.

Той отиде до писалището, откъдето взе лист и писалка. След това постави книга за подложка на коляното на господин Харди и му подаде перото.

— Уверявам ви, отче, трудно ми е…

— Само няколко думи, сине мой… Две-три думички.

С нетърпеливо движение отчето постави перото между пръстите на господин Харди.

— Бъдете спокоен, сине мой, аз ще водя слабата ви ръка.

— По-добре го напишете вие, а аз само ще се подпиша…

— Не, това не мога да допусна… по много причини… — измърмори отец д’Егрини. — Вие ще го напишете, защото в обратен случай не ми остава нищо друго, освен да доведа при вас младия работник.

Той изгледа строго господин Харди със студените си сиви очи, сякаш бе хищна птица.

— Ще пиша, отче, ще пиша… но ми продиктувайте текста…

Отец д’Егрини се изправи, помисли малко и продиктува:

„Драги ми Агрикол, размислих и реших, че разговорът ми с вас ще е безполезен. Той ще събуди единствено минали страдания, които вече почти съм забравил с Божията помощ и утешенията, които ми дава вярата.“

Преподобното отче спря за момент. Господин Харди бе пребледнял още повече, а капчици студена пот се стичаха по лицето му. Отец д’Егрини извади кърпа, изтри челото на послушника си и започна да му говори тихо, но настойчиво:

— Съберете си силите, драги. Не ви накарах аз да се откажете от тази среща. Сам пожелахте да запазите спокойствието си, затова се помъчете да завършите това писмо. След това ще можете да се наслаждавате на спокойствието и тишината.

— Зная, отче, колко сте добър — простена господин Харди, — затова ви моля да ми простите тази слабост…

— Можете ли вече да продължите, сине мой?

— Да, отче…

— Тогава пишете.

И преподобното отче започна да диктува:

„Тук се радвам на съвършено спокойствие и на бащините грижи на светите отци. Надявам се да свърша живота си далеч от светски суетни, в християнско смирение. Не ви казвам «сбогом», драги ми Агрикол, а «довиждане», защото ще се моля за вас и за достойните ви другари. Предайте моето послание и на тях. Когато бъда в състояние да ви приема, ще ви пиша. Дотогава, вярвайте в моята обич към вас…“

След последната дума отец д’Егрини се обърна бодро към пишещия:

— Е, сине мой, харесва ли ви писмото?

— Да, отче…

— Остава само да го подпишете.

— Добре, отче.

Миг след това господин Харди се почувствува толкова изнемощял, че се отпусна назад.

— Има още нещо, сине мой. Една малка подробност, която трябва да свършим час по-скоро. Подпишете това пълномощно, което давате, на негово преподобие прокураторът, за да се заеме с някои предметни въпроси.

— Боже мой, Боже мой! Не виждате ли, отче, че нямам никакви сили?

— Трябва само да прочетете и да се подпишете, сине мой.

В този момент отец д’Егрини подаде на болния гъсто изписани страници, които трудно се четяха.

— Но аз не съм в състояние да прочета това…

— Трябва, сине мой, трябва да го прочетете и подпишете, защото ние сме само едни бедняци…

— Ще подпиша…

— Но преди това прочетете текста, сине…

— Защо ми е да се измъчвам? Дайте да подпиша по-бързо…

Господин Харди постави подписа си и отново се облегна изнемощял.

Точно в този момент един слуга почука на вратата на стаята, влезе и пошушна на отец д’Егрини:

— Господин Агрикол Балдуин желае да разговаря с господин Харди. Каза ми, че тази среща му е разрешена.

— Добре, нека почака — отвърна ядно отчето и намигна на слугата.

След това се престори отново на развълнуван и заговори на болния:

— Този работник явно много желае да се види с вас, щом е дошъл два часа преди уреченото време. Ще го приемете ли?

— Стига вече, отче — изплака господин Харди, — не виждате ли в какво състояние съм? Повтарям ви, че ми е нужно единствено спокойствие и самота. Оставете ме на мира, отче…

— Един ден ще се наслаждавате на вечното спокойствие на избраните — каза развълнувано отец д’Егрини, — защото вашите сълзи, вашите страдания са приятни Богу.

След тези думи той излезе от стаята.

Останал сам господин Харди сключи молитвено ръце и прошепна:

— Вземи ме, Боже мой, вземи ме от този свят.

След това наведе глава, облегна челото на дланите си и се разрида.

В същото време отвън се дочу вик, който все повече приближаваше. Той беше последван от трополене и спречкване. След това вратата се отвори широко и отец д’Егрини залитна вътре, изтласкан от силната ръка на Агрикол.

— Господине, как смеете да употребявате сила! — изкрещя преподобното отче, чието лице бе позеленяло от яд.

— На всичко съм готов, за да се видя с господин Харди — заяви твърдо ковачът.

След това се спусна към предишния си господар, който бе коленичил в средата на стаята.

XXXII глава Агрикол Балдуин

Отец д’Егрини едва възпираше раздразнението си, като едновременно с това непрекъснато поглеждаше към вратата, сякаш очакваше появата на лице, от което явно се боеше още повече.

Младият ковач се стъписа пред вида на господин Харди. В погледа му се четеше удивление и яд.

Пръв наруши мълчанието отец д’Егрини, който се обърна към неканения гост, като натъртваше всяка дума:

— Разбирам, сине мой, че след като споделихте своята воля да не се срещате с този господин, сега навярно сте много огорчен. Искрено се надявам, че поне от уважение към вас, той ще си тръгне веднага.

Агрикол разбираше, че тези думи са предназначени за него, но не отвърна нищо. Той направи няколко крачки към господин Харди и развълнувано заговори:

— Колко се радвам, господине, че ви виждам отново! Всички мои другари ви поздравяват и дълбоко вярват, че ще се оправите.

Отец д’Егрини погледна ядно към господин Харди, след което се обърна към Агрикол.

— Казах ви вече, че вашето присъствие тук е нежелателно!

Ковачът обаче отново не му обърна внимание, а попита господин Харди:

— Не ме гоните нали, господине? По-добре кажете на този човек да напусне стаята. Аз и баща ми добре го познаваме.

След това Агрикол погледна отчето и добави с отвращение:

— Ако толкова много желаете да чуете, какво ще кажа на господин Харди, елате след малко. Сега имам да обсъждам с него неща, които са от частен характер. Трябва да му предам писмо от госпожица Кардовил, която, както ви е известно, също добре ви познава.

Йезуитът запази самообладание и отговори:

— Ще си позволя да ви напомня, господине, че вие обърквате нещата, тук аз съм в своя дом. В моя дом приех и господин Харди, което ще рече, че мога да ви изгоня, когато пожелая…

— За Бога, отче — развълнувано изрече господин Харди, — простете на Агрикол. Той е много привързан към мен, затова си позволи известна волност. Разрешете да поговоря с него само няколко минути.

— Да ви разреша ли? — отец д’Егрини направи гримаса на учудване. — Та нима не сте свободен сам да решавате, какво да правите? Нали вие преди малко сам се отказахте от този разговор, а аз настоявах да приемете младия мъж.

— Истина е, отче.

След тези думи отец д’Егрини нямаше повече причини да настоява за излизането на ковача. В противен случай рискуваше да предизвика съмнение. Затова стана и улови господин Харди за ръката.

— Довиждане, сине мой. Скоро ще се видим отново. Все пак, не забравяйте нашия разговор отпреди малко.

— Бъдете спокоен, отче…

След което преподобното отче излезе.

Агрикол, който наблюдаваше тази сцена, все повече се учудваше. Наистина ли това бе неговият предишен господар? Откъде-накъде с такава почит ще се обръща към отец д’Егрини? Той все повече се убеждаваше, колко господин Харди е отслабнал и изнемощял, което много го тревожеше.

Като се стараеше да прикрие болезненото си учудване, ковачът заговори:

— Най-после господине ви намерих… Сега вече ще се върнете при нас. Толкова много хора ще се зарадват. Те ви очакват…

— Никога не съм се съмнявал във вас — изрече развълнуван господин Харди и подаде ръка на Агрикол, — нито във вашите другари. Вие винаги сте ми се отплащали с признателност за доброто, което съм успявал да направя.

— И което ще направите, нали господарю?

Господин Харди прекъсна момъкът с ръка и продължи:

— Чуйте ме добре, приятелю. Ще бъда откровен с вас, за да не остава между нас нищо недоизказано или неразбрано. Решил съм в бъдеще да живея, ако не в манастир, то поне уединено, защото съм много изморен, както сам се уверихте. Много изморен…

— Но ние не сме се уморили да ви обичаме, господине — извика ковачът, стреснат от думите на господин Харди. — Сега е наш ред да докажем своята преданост и да ви помогнем да се излекувате. Ще издигнем отново фабриката, която е ваше благородно дело.

Господин Харди поклати тъжно глава.

— Повтарям ви, приятелю мой, че онзи живот свърши за мен. Нямам сили да се захващам отново, а и желание не ми остана… Искам единствено спокойствие и самота… които дава вярата.

— Как е възможно, господине — не се въздържа и извика Агрикол, — да предпочитате да живеете в това усамотено място? Нима смятате, че тук, в обкръжението на тези свещеници, ще се чувствувате по-добре? Не желаете ли да сте между тези, които толкова много ви обичат?

— На този свят не може да има повече щастие за мен — отвърна господин Харди натъжено.

Агрикол за момент се замисли, след което продължи още по-решително:

— Господарю, повярвайте ми, вас ви мамят най-безчестно!

— Какво искате да кажете с това, скъпи приятелю?

— Казвам ви, че тези свещеници, които уж се грижат за вас, са хора, които непрекъснато кроят тъмни планове. Но господарю, вие наистина ли не знаете къде се намирате?

— При добрите калугери от Исусовото общество…

— Точно така, при нашите най-големи неприятели!

— Неприятели? — господин Харди се усмихна измъчено. — Аз няма за какво да се боя вече от неприятели. Та къде биха могли още да ме наранят?

— Те искат, господарю, да отнемат вашия дял от едно огромно наследство — извика ковачът. — Всичко това е част от техния коварен план, в който влизат маршал Симон, госпожица Кардовил, вие, моят брат Гавриил… Въобще всички, които влизат в големия почтен род, подложен на техните долни машинации… Затова след изгарянето на фабриката вие се оказахте в тази къща. За да не ви види никой! Това е истината!

Господин Харди направи знак на Агрикол да спре.

— Вие просто се заблуждавате за тези свещеници, мили приятелю. Те са едни почтени мъже, които много се грижат за мен. Благодарение на тях аз предавам страданията си на Бог… Чакам да ме повика при себе си…

— Но господине, не е възможно да се промените толкова много. — Агрикол не можеше да повярва, че разговаря с господин Харди. — Вие вярвате на подобни лъжеучения? Вие, който сте ни учили да почитаме истинския Бог и неговите дела?

— Трябва да се подчиня на неговата воля, защото той ме отдели от вас, моите приятели. Това бе наказанието за лошата ми служба към него…

— Но вие вярвахте и истински служехте на Бога! — извика объркан ковачът. — Та нима не насърчавахте трудолюбивите и честните, нима не ги възнаграждавахте за добрите им дела? Нали именно вие се отнасяхте благосклонно със своите работници и бяхте пример за тях? Накрая, припомнете си извършените от вас дела! Колко радост сте доставяли на хората…

— Каква полза, драги мой, от миналите спомени? — отвърна примирено господин Харди. — Ако наистина съм служил съвестно на Бога, той ще бъде благосклонен към мен. Вместо да се хваля, аз трябва да бъда смирен. Може би гордостта ме е заблудила и затова не съм така смирен към църковното дело… Дано Бог един ден ми прости.

Агрикол наблюдаваше господин Харди и не намираше какво да му отговори. Постепенно го обземаше страх от тези изтъркани и безсмислени фрази. Какво ли му бяха сторили тези свещеници, та имаше вид на душевно болен човек?

В същото време господин Харди постепенно изпадаше в мрачно безразличие, а погледът му бавно се отместваше от цитат на цитат от „Подражанието“.

Най-после ковачът реши да прекъсне това опасно мълчание. Той извади писмото от госпожица Кардовил и го подаде на господин Харди.

— Господарю, това е писано от ваша роднина, която вие познавате само по име…

— Каква е ползата от някакво писмо…

— Моля ви, господарю, прочетете го. В него госпожица Кардовил прави интересни предложения и очаква вашия отговор.

— За мен, скъпи мой, има само един важен интерес… — отвърна господин Харди и обърна зачервените си очи към небето.

— Господин Харди, моля ви да прочетете това писмо — развълнувано настояваше Агрикол. — Прочетете го в името на нашата искрена признателност. След това, ако отново бъдете на това мнение… тогава добре! Поне ще знаем, че сме сторили необходимото. Но на нас вие сте ни нужен и затова трябва да прочетете написаното!

При тези думи Агрикол не можа да сдържи вълнението си и няколко сълзи се търкулнаха по лицето му.

— Извинете ме, извинете ме за моята слабост, но причина за тези сълзи е отказът ви да приемете молбата ни…

Тази трогателна настойчивост постепенно започна да прави впечатление на господин Харди, който от дълго време насам не бе усещал такава топлина, каквато го заля в тези мигове. Той протегна ръка към младия мъж и заговори:

— Благодаря ви за добрите думи. Това е още едно доказателство за вашата искрена преданост. Този ваш жест много ме трогва и аз съм ви признателен за това…

— Моля ви, господарю — Агрикол, усетил надеждата, заговори бързо — послушайте сърцето си. Ние ще бъдем до вас и ще ви помагаме с каквото можем. Ето писмото, прочетете го и отговорете. Моля ви…

— Навярно е по-добре за всички ни, ако не го прочета. Защо да връщаме времето назад?… Каква полза да страдаме отново? Нали минало не може да се върне…

— Кой знае, господин Харди, кой знае — многозначително отвърна ковачът.

Болният най-после се вслуша в молбата на Агрикол и взе писмото в ръка. Бавно, сякаш извършваше някакъв ритуал той го прочете ред по ред.

— Наистина, много хубаво.

Когато завърши и последните думи той се обърна развълнуван към младия мъж:

— Госпожица Кардовил показва голямо благородство. Нейната доброта направо ме учудва. Допада ми и остроумието й, както и сериозните предложения, които прави в писмото. Надявам се, че поне тя и нейните приятели ще бъдат честити в този свят.

— Нима не допускате, че щом такива хора съществуват, те няма да ви помогнат? Защо не послушате съветите на госпожица Кардовил? Сам казвате, че предположенията й са сериозни и аргументирани. Не разбирате ли, че трябва да се върнете към истинския живот. Тази къща е смърт!

— Да се върна в света, в който толкова много страдах? Да изоставя спокойствието и самотата? Не, това не е по силите ми, а и не го желая…

— Сега признавам — почти извика ковачът, — че сам едва ли щях да се справя, но там, зад тази врата аз имам един добър помощник. Само кажете и той веднага ще влезе…

— Какво искате да кажете с това, драги мой?

— Това също е хрумване на госпожица Кардовил. Тя предвиди, че тук за вас са се погрижили подобаващо и затова ме посъветва да взема със себе си един истински свещеник. Освен всичко друго, той е и ваш родственик и също като вас за малко не стана жертва на интригите на общите ви врагове.

— И той е този свещеник? — попита господин Харди.

— Отец Гавриил де Ренепон, моят брат! — тържествено произнесе ковачът. — Той е честен свещенослужител. Сигурен съм, господине, че ако се бяхте запознали с него по-рано, нямаше да стигнете до това положение.

— Къде е той сега? — попита с любопитство господин Харди.

— Отпред пред стаята ви. Когато го видя, отец д’Егрини направо побесня. Само че Гавриил не се впечатлява много от такива неща и му обясни спокойно, че има да ви предава важни неща и затова ще остане. Аз не се въздържах и блъснах абата, за да вляза час по-скоро при вас. И понеже вие говорите за вяра, аз ви казвам, че вярата на отец Гавриил е истинска, защото е насочена да върши добро. Тя ободрява и насърчава. Сигурен съм, че благодарение на неговите думи и писмото на госпожица Кардовил, вие ще се върнете при нас…

— Страх ме е… — тихо изрече господин Харди, който трудно вникваше в този все още странен за него разговор.

Агрикол се възползва от това негово колебание, отвори вратата и извика:

— Гаврииле, господин Харди желае да говори с теб.

— Скъпи мой — продължи господин Харди все още колебаещ се, — какво правите?…

— Викам вашият и нашият спасител! — отвърна сериозно Агрикол.

В този момент в стаята влезе отец Гавриил.

XXXIII глава Скривалище

Както вече споменахме, освен стаите, в къщата на преподобните отци имаше малки помещения, които по-скоро приличаха на скривалища. Те бяха пригодени с цел обитателите им да могат да бъдат наблюдавани. Такова едно помещение бе това на господин Харди. Скрито от външен поглед, тук бе построено тясно помещение прилично на комин, в което когато това бе необходимо, можеха да се поберат двама души. На една от стените бяха измайсторени малки тръбички, които донасяха всеки звук от стаята, колкото и тих да е той. Освен това на същата стена имаше направени и две малки дупчици, от които можеше да се наблюдава всяко действие в стаята.

Точно в това скривалище се намираха отец д’Егрини и Родин.

Веднага след разправията с Агрикол отец д’Егрини отиде да се посъветва с Родин, как да постъпят. Заплахата за плановете на Обществото се увеличаваше още повече от присъствието на Гавриил, който искаше да разговаря с господин Харди.

По това време Родин, който бързо се оправяше след тежкото боледуване, живееше в средната част на къщата, където бяха помещенията за преподобните отци. Той веднага усети голямата опасност, макар че оцени по достойнство опитът на отец д’Егрини да осуети провеждането на срещата. Преди двамата да отидат в скривалището до стаята на господин Харди, Родин изпрати един доверен човек с послание в Парижката архиепископия, за което ще стане дума по-късно.

Когато двамата мъже се настаниха в тайника Агрикол и господин Харди вече бяха преполовили своя разговор.

Отначало преподобните отци бяха удовлетворени от хладното отношение на господин Харди към молбите на младия ковач. Постепенно, обаче, фабрикантът сякаш започна по-благосклонно да приема аргументите на своя посетител. Това притесни мъжете в скривалището, но най-много ги развълнува и дори ужаси съгласието на господин Харди да прочете писмото от госпожица Кардовил. Последния удар им бе нанесен от включването в разговора на отец Гавриил. Само хладнокръвието, което имаше Родин, му помогна да преодолее това кризисно състояние. Пред очите му рухваше един добре замислен и методично осъществяван план. Тънкият лъч светлина, който едва проникваше в тясното помещение, падаше върху измършавялото от болестта лице на Родин и го правеше още по-бледо и кокалесто. Неосветената част на лицето му бе тъмна и страшна. По този начин той наподобяваше някой от онези загадъчни испански отшелници, които покриваха главите си с тъмни качулки. Дори вълненото расо, с което бе облечен, приличаше на дрехите на тези отшелници, които се препасваха единствено с конопено въже.

В полумрака до него се бе спотаил отец д’Егрини.

Точно когато отец Гавриил влизаше в стаята при господин Харди, Родин не издържа и злобно прошепна:

— Ако не беше това писмо на госпожица Кардовил опитите на този ковач щяха да останат безплодни! Тази проклета девойка на всяка крачка спъва добре обмислените ни кроежи. Въпреки всичките ни усилия тя успя да се събере с онзи индиец, а сега е на път да ни измъкне и фабриканта! Какво още да направим?! Обзема ме отчаяние…

— Битката още не е загубена — хладно отвърна Родин, — дано само в архиепископията не се бавят да изпълнят заповедите ми.

— В такъв случай, какво ще стане?

— Аз поемам отговорността за всичко и дано до половин час пристигнат книжата, които са ми нужни.

— Но те трябваше да са готови още преди два-три дена, защото ги подготвих и занесох когато бяхте болен…

Родин не дочака отчето да завърши и внимателно се взря в една от малките дупчици в стената, като с ръка му направи знак да замълчи.

XXXIV глава Свещеник според Христа

В стаята влязоха Агрикол и Гавриил.

При вида на двамата млади мъже, които явно проявяваха искрена готовност да му помогнат, господин Харди усети някаква топлина да минава през тялото му. Имаше смътното усещане, че се намира на прага на някакво спасение.

Гавриил, който не бе виждал до този момент господин Харди, не успя да прикрие учудването си от неговото състояние. На лицето на болния бе изписана психическата депресия, която бе преживял и която все още не бе го напуснала.

— Това е моят брат, господине — каза Агрикол, представяйки Гавриил на господин Харди, — той според мен е един истински свещеник. Моля ви да го изслушате и вярвам, че тогава ще се убедите, че сте жертва на хората, които тук ви заобикалят. На него може да вярвате, защото той също бе оплетен от техните мрежи и интриги.

Младият свещеник вдигна ръка да прекъсне брат си и заговори с тих, развълнуван глас:

— Виждам, че се намирате в трудно положение, господин Харди и аз, като верен ученик на Исус Христос, съм готов да ви помогна. Освен това искам да ви уверя, че най-искрено съм привързан към вас.

— Към мене ли, Ваше преподобие? — учуди се господин Харди.

— Да, господине — продължи Гавриил, — защото знам за добрините ви към моя брат. Знам и за вашето великодушие, с което се отнасяте към всичките си работници. Те ви уважават истински, господине. Тяхната благодарност за вашите дела, не е ли това Божията награда за вас? Не е ли това подтикът за новите добрини, които бихте извършили?

— Благодаря ви, преподобни отче — отвърна трогнат господин Харди и признавам, че въпреки тъгата, която ме е завладяла усещам удовлетворение от вашите думи.

В тайника двамата мъже се размърдаха неспокойно.

— От това най-много се страхувах — измърмори отец д’Егрини, — че този Гавриил ще измъкне господин Харди от апатията и безразличието.

— Това не ме смущава — отвърна рязко Родин, — защото рече ли господин Харди да тръгне отново към истинския живот, ще разбере, че краката му са отрязани…

— Тогава има ли нещо, от което се страхувате, Ваше Преподобие?

— Да, от бавенето на пратеника ми в архиепископията.

— Надежда ли някаква…

Родин обаче не обърна внимание на тези думи и отново се притисна до стената.

В това време в стаята също настъпи тишина. Господин Харди се бе замислил върху казаното и сякаш се колебаеше какво да предприеме.

Агрикол неволно се зачете в цитатите, които бяха поставени на видни места. Неочаквано се обърна към своя брат и възкликна:

— Прочети, братко, прочети какво е написано… Сега всичко ми става ясно. Та кой е този човек, който ще седи само сред подобни мисли и няма да се поддаде на тези внушения? Това е нравствено убийство!

— Вие сте млад, скъпи приятелю — намеси се господин Харди, като тъжно поклати глава — и досега не сте се сблъсквали с истинското нещастие, затова написаното ви се струва невярно. Но за мен то има стойност. На тази земя всичко е беди, скръб, защото човек е роден, за да страда. Не е ли така, Ваше Преподобие? — обърна се той към Гавриил.

През това време младият свещеник също бе успял да прочете някои от цитатите и горчива усмивка се бе появила на лицето му.

— Не, господине, не съм съгласен, че всичко е лъжа, беда и суета. Не е вярно и твърдението, че човек е роден, за да страда. Бог не се наслаждава, когато създадените от него хора се мъчат.

— Чувате ли, господин Харди? — не се сдържа Агрикол.

— Все пак, Ваше Преподобие, — отвърна, сякаш говореше повече на себе си, господин Харди, — тези цитати са взети от книга, която е почти божествена.

— Съгласен съм, господине, но това е книга, с която може и да се злоупотребява, така както и с всяко човешко намерение. Тя е написана за да свърже монасите със себеотрицанието в уединението и ги убеди в безплодния и бездействен живот. Твърденията в нея, че човек трябва да се отказва от всичко, да презира себе си, да не се доверява на никой имат за цел да убедят клетите монаси, че мъките и нещастията, които преживяват са им наложени от Бога. Но това всъщност е обратното на истинските Божи намерения!

— Но подобно тълкование прави тази книга още по-мрачна — отвърна господин Харди.

— Всъщност това е богохулство, неверие и лъжеистина — продължаваше с негодувание Гавриил, — щом се проповядва смирение и робство, недоверие към труда на хората, отричане на любовта между ближните… Трябва ли по тази логика баща да се радва на това, че децата му се мъчат и тънат в беди?! Помислете, не е ли така и с Бог, чиито чеда сме всички ние?

— Вашите думи са силни и убедителни — отвърна високо господин Харди, но в гласа му се усещаше колебание, — но кажете ми, защо по земята има толкова много страдания и предателство? Нали Бог би трябвало да ни закриля?

— Истина е, че на земята има много нещастия и страдания — заговори отново Гавриил, — които често спохождат хората. Бедните студуват, защото нямат достатъчно дрехи за през зимата, гладуват, защото не им достига хляба, нямат жилища… В същото време около тях живеят богати хора. Всъщност благата, които Бог е разпръснал тук, на земята не са за определени хора, а за всички нас. Той е искал те да бъдат справедливо разпределени. Но уви, някои с подлост, лъжа и измама са успели да заграбят по-голямата част от тези блага и да ги превърнат в своя собственост. Именно тези хора най-често използват името Господне за осъществяване на своите коварни и нечестни планове. Те го превръщат в свой съучастник, когато цитират: „Човек е роден да страда. Неговите унижения и страдания са приятни Богу.“ На тях тези думи са им нужни, за да могат да управляват, да потискат.

— Започвам да ви разбирам — с тих глас отвърна господин Харди, който сякаш се пробуждаше от някакъв дълбок сън, — защото това са мислите ми преди да преживея този психически шок.

— Така е, вие сте вярвали именно в тези неща — почти извика Гавриил — и сте били убедени, че на земята не съществува само страдание. Благодарение на вашите усилия работниците ви са живеели нормално, трудили са се според силите и уменията си и за това са получавали своето възнаграждение. Затова са ви толкова признателни. Спомнете си техните засмени лица, които днес ви липсват и са изместени единствено от страха и чувството за безнадеждност. Спомнете си думите на Създателя: „Обичайте се помежду си. А вие — Гавриил въздъхна тежко, — сте се оставили на тези цитати. Тази книга е изиграла съществена роля за вашето уединение и отчаяние!“

— Иска ми се да ви вярвам! — възкликна господин Харди, — защото имам нужда да ви вярвам!

— Братко мой — продължи развълнуван Гавриил, — вярвайте в добрия Бог, защото той е именно такъв. Не се поддавайте на безплодно отшелничество и не се погубвайте в тази мрачна стая. Съберете всичките си сили и се изправете. Върнете се при хората, които ви очакват и обичат. Вашето място е там. Вие можете още толкова много да направите. Помислете само колко хора имат нужда от вашата помощ, от вашата енергия! Тогава ще почувствате, че Божията воля и сила са с вас.

Агрикол не се въздържа и възкликна високо:

— Така си и знаех, Гаврииле, че на теб моите приятели работниците ще са длъжни за завръщането на господин Харди! Сега вече от нищо не се страхувам!

— Наистина е така — продължи господин Харди, който бе намерил сили да се изправи прав, — на този благороден човек дължа новото си възкресение. Сега разбирам, какво са били за мен часовете самота…

— Не се съмнявам вече — извика ковачът, — че ще се върнете час по-скоро при нас!

— Надявам се това да стане точно така — засмя се господин Харди.

— Значи приемате предложението на госпожица Кардовил?

— След малко ще напиша своя отговор — отвърна сериозно фабрикантът, — но преди това бих желал да остана за малко насаме с твоя брат.

— Разбира се — отвърна Агрикол, — през това време ще изтичам до госпожица Кардовил, за да й предам радостната новина. Всъщност добре че се сетих сега, ако излезете още днес от тази къща, къде бихте могли да отидете, господин Харди? Искате ли аз да се погрижа за това?

— Ще говорим за това с вашия достоен брат — каза господин Харди — и вярвам, че ще намерим добър вариант…

— Струва ми се, че ще полудея от радост! — възкликна отново Агрикол и съвсем като малко дете прегърна брат си, като успя да му прошепне: — Ще се върна най-малко след час, но няма да бъда самичък. Не казвай на господин Харди, защото имам една малка изненада.

След това ковачът напусна радостен стаята.

Отец Гавриил и господин Харди останаха сами.

Както знаем, Родин и отец д’Егрини чрез тайника присъствуваха на тази среща.

— Е, Ваше Преподобие, какво мислите за това? — попита изумен отчето.

— Мисля, че много се забави моят пратеник! Този еретичен свещеник може да обърка всичките ни планове! — просъска Родин, като си гризеше ядосано ноктите.

XXXV глава Изповед

Когато Агрикол напусна стаята, господин Харди се приближи до Гавриил и заговори:

— Ваше Преподобие…

— По-добре е да ме наричате ваш брат. Вие сам преди малко се обърнахте към мен по този начин и за мен е по-приятно… — отвърна младият мъж, като подаде ръка на фабриканта.

— Добре тогава, брате мой. Трябва да ви призная, че вашите думи ме върнаха отново към живот. Надявам се, че силите ми ще бъдат достатъчно, за да устоя на новите изпитания. Вие не знаете все още всичко.

— Какво искате да кажете? — попита любезно Гавриил.

— Имам още много неща, които тежат на душата ми, и които искам да споделя с вас. Ще изслушате ли моята изповед?

— Това по-скоро е вашата тайна, брате мой — отговори Гавриил.

— А не е ли възможно да ме изслушате като изповедник?

— Старая се, доколкото това е възможно — каза Гавриил, — да отбягвам официалната изповед. Тя често води след себе си неприятности. По-скоро се радвам, когато някой приятелски пожелае да сподели своите тайни, да потърси съвета ми. Нали сам Христос ни учеше: „Изповядвайте се един на друг.“ Нещастен е този, който в живота си не е срещнал приятел, на когото би могъл да разкрие преживяното и изстраданото, да се изповяда… Понеже се подчинявам на църковните закони, можете да приемете този разговор между нас като изповед и аз ще бъда вашия изповедник.

— Нима вие се подчинявате на закони, които не одобрявате? — попита учуден господин Харди.

— През целия ни живот ни учи опитът. Затова аз смятам, че доброволно дадената клетва за честния човек е закон, а за свещеника — свещено задължение. Докато съм в лоното на църквата, ще се подчинявам на нейните закони, макар в някои случаи това да е дори тъжно и тежко.

— За вас ли е тежко?

— Да, за нас, селските свещеници и градските енористи. За нас, ниските чинове на духовенството, смирените работници в Господнето лозе. Аристокрацията, която постепенно и лукаво се е вмъкнала в църквата се отнася към нас твърде строго. Но такава е божествената същност на християнството… Въпреки това вярвам, че като представител на нисшите чинове по-добре бих могъл да служа и помагам на хората. Затова оставам в Църквата и се подчинявам на нейните закони. По същия начин вие служите на вашите работници. Защото не друг, а точно вие измислихте системата, чрез която вашите служители участват със свой дял в постигнатата печалба.

— И ще продължавам да им служа по този начин, стига да имам сили за това.

— Защо да нямате такива сили?

— Ако знаехте само колко нещастия преживях, колко огорчения!

— Няма съмнение, че опожаряването на фабриката ви е голямо нещастие…

— Не ме разбирайте неправилно… За мен не са страшни премеждията и загубите, които могат с труд и пари да бъдат възстановени. По-страшни за мен са загубите, които претърпява сърцето и които трудно се лекуват.

— Споделете тази ваша болка и ще ви олекне.

— Искам да ви призная, че нови страхове се вселяват в мен при мисълта да се върна в руслото на стария си живот.

— Каква е все пак причината за тези страхове? — попита учуден Гавриил.

— Чуйте какво ще ви разкажа — започна бавно господин Харди — и ще се убедите, че имам основания да се страхувам. През живота си съм обичал истински двама човека. Единият бе мой приятел, на когото вярвах безрезервно, а той ме предаде… Обичах, тоест, обичам все още една жена, която реши да пожертва нашата любов и напусна Франция… Страхувам се, тези тежки за мен преживявания да не ми попречат по средата на пътя, който ще тръгна да извървявам отново. Вярно е, че нямам право да стоя затворен в тази стая и да търся уединението, но се страхувам дали ще издържа новите изпитания. Няма ли да се окаже светът пуст и тъжен за мен?

— А вашите служители и работници, които ви очакват с такова нетърпение?

— Така е, брате мой — въздъхна господин Харди, — но преди радостите от труда и общото дело биваха споделяни от любимите за мен двама души. Тях вече ги няма. Мислех, че вярата ще запълни тяхната празнина в сърцето ми, но не се получи… Остана ми възможността, чрез мъката си да служа на Бога…

— Уверявам ви, че се заблуждавате или ви заблуждават. Не страданието е угодно на Бог, а истинските дела, които носят радост и благополучие. Бог иска от човека да е праведен и добър.

— Трябваше да чуя тези думи преди време — отвърна господин Харди. — Тогава раните ми нямаше да станат неизлечими, а щяха бързо да оздравеят. Трудно ми е да призная пред вас, но скръбта се превърна в мой постоянен спътник, който няма да ме остави до края на живота ми.

Последните думи сякаш притесниха господин Харди, който побърза да се извини за тях:

— Простете моята слабост! Не знам дали ще разберете самотния човек, какъвто съм аз, неговите притеснения, неговите колебания… Навярно заслужавам единствено съжаление…

Гавриил с растящо безпокойствие наблюдаваше своя събеседник. Във всяка дума той откриваше влиянието на преподобните отци, които така умело бяха успели да оплетат в мрежите си този човек. Те отлично знаеха, че бездната на отчаянието има една-единствена привлекателност и това е уединението. Методично, с упорито постоянство те бутаха своята жертва в тази бездна, като при това извличаха максимална полза за себе си. Човек трудно устоява на техните непрестанни увещания и изкусни лъжепророчества.

Така бяха постъпили и с господин Харди.

Гавриил усещаше голямата опасност, която криеше сегашната ситуация и затова прецени, че единствено решителните думи и действия могат да помогнат на фабриканта в този момент.

— Защо бързате да говорите за съжаление и обреченост? Нима има нещо по-свято на земята от това душа да търси вярата след преживяната буря? Раните ви не са неизцерими, но трябва да се успокоите и да повярвате в собствените си сили. Сигурен съм, че ще оздравеете за кратко време.

— Но, как да повярвам на това?…

— Разберете, че не скръбта, а делата, срещите с хората, ще ви помогнат. Вашите минали неприятности в един момент ще предизвикат у вас утешителни и дори приятни мисли…

— Утешителни и приятни мисли! — почти извика господин Харди, който не можеше да повярва на чутото.

— Да — отговори Гавриил с лека усмивка, — защото, виждате ли, в съжалението, в прошката се откриват истинските стойности на нещата. Кажете ми сам, нима ни внушават мисли на ненавист и отчаяние онези, които предадоха Христос? Не и не! Той намери в себе си снизходителни и оправдателни думи за тях. Дори им се усмихна и се помоли за тях. Послушайте съвета ми: вместо да оплаквате предателството на своя приятел, простете му великодушно и се молете за вас двамата. Може би от вас двамата не сте вие по-нещастния. Та нима не изгуби той във ваше лице истинска опора? Вярно е, че ако непрекъснато мислите за злото, сторено ви от този човек, то вие ще потънете в скръб. Тогава не е ли по-добре да мислите за прошката и за молитвата. Именно това е вярност към Бога.

Всичките тези думи бяха в пълен противовес с учението на преподобните отци. Пред господин Харди се откриваше един нов свят, който не бе така мрачен и тъжен. Струваше му се, че сякаш се измъква от някаква тъмнина, в която се бе лутал доскоро. Затова не се въздържа и възкликна:

— Каква светлина и каква сила се крият във вашите думи! Трудно ми е да разбера, как успявате така бързо да промените горчивината в радост. Някакво спокойствие ме обзема и някаква надежда…

— Сам ще се убедите — продължи Гавриил — колко нови и приятни преживявания ви очакват! Молете се за тези, които обичате и които ви обичат. Не приемайте толкова болезнено спомена за жената, която така силно сте обичали. Не бива да отбягвате мислите, свързани с тези спомени, а ги включете в молитвите си. Превърнете земната любов в божествена, в любов християнска. Ако тази жена наистина е виновна пред Бога, то помислете, каква наслада ще изпитате да се молите за нея! Нали сам Христос се застъпва пред Бог за грешницата Магдалена и за любодейната жена? Той не отритна тези нещастни същества, не ги прокле, а се моли за тях.

— Започвам да ви разбирам истински! — възкликна господин Харди — Молитвата е любов, молитвата е прошка, а не проклятие, надежда, а не отчаяние. Разбирам ви, защото ме убеждавате, че страданието не е молитва. Навярно благодарение на вашите думи ще се реша да се върна към предишния си живот без страх. Благодаря ви!

Цялата тази сцена внимателно бе проследена от Родин и отец д’Егрини. Родин бе напрегнат и не изпусна нито една дума от разговора в стаята. Неочаквано той се отдръпна от дупката, през която се взираше и тънкият лъч светлина позволи да се види озареното му от сатанинска усмивка лице. Точно така, йезуитът тържествуваше.

Отец д’Егрини напротив, изглеждаше отчаян, затова изумлението му бе огромно, когато видя радостта на своя господар.

— Открих слабото място! — отсечено произнесе Родин. — Има ли на разположение някаква кола?

Отец д’Егрини смаян още повече от този неочакван въпрос, погледна глуповато и единственото, което можа да отговори бе да повтори:

— На разположение някаква кола?

— Да, точно така! — отвърна ядосан Родин. — Да не ви говоря на еврейски? Има ли кола за пътуване, какво неясно има тук!

— Разбира се — уплашено каза д’Егрини, — тук е моята кола.

— Тогава веднага изпратете човек да докара пощенски коне отнякъде.

— Но защо?

— За да отведем от тук господин Харди.

— Да отведем господин Харди? — повтори като ехо отец д’Егрини.

— Вие, ще го отведете още тази нощ в Saint-Herem.

— В тази тъжна и мрачна пустиня…

Отчето изрече последната фраза като човек, който не се е отърсил от съня си.

— Точно така! — отвърна рязко Родин и повдигна рамене.

— Да отведем господин Харди сега, когато този Гавриил…

— Няма да мине и половин ден, когато господин Харди ще ни моли паднал на колене, да го изведем от Париж, дори ако е възможно, на край света, дори в някоя пустиня.

— А този Гавриил?

— А писмото, което най-после донесоха от архиепископията?

— Но нали вие сам казахте преди малко, че е вече късно?

— Преди малко не бях открил слабото им място! — отговори Родин отсечено.

След това двамата преподобни отци бързо напуснаха своето скривалище.

XXXVI глава Посещението

Излишно е да казваме, че Гавриил се опита с най-благородни средства да обясни истината на господин Харди и не се впусна да разкрива коварните планове на светите отци.

— Работа, молитва и прошка! — изрече радостно господин Харди. — С тези три думи вие ми върнахте надеждата и желанието за живот.

Тъкмо бе изрекъл това и вратата се отвори. В стаята влезе един слуга, който без да каже каквото и да било, връчи на младия свещеник някакъв плик. След това, все така мълчаливо, напусна стаята. Отначало Гавриил остана много изненадан, но след като забеляза в единия ъгъл печат от червен восък той бързо го отвори.

— Боже мой! — възкликна Гавриил развълнувано.

След това се обърна към фабриканта и му каза:

— Простете, господине…

— Какво има? Да не би да получихте някаква неприятна вест? — попита господин Харди съчувствено.

— Изключително неприятна! — промълви Гавриил, след което продължи, сякаш говореше на себе си. — Както разбирам, явно за това са ме извикали в Париж. Дори не пожелаха да ме изслушат и вече са произнесли присъдата. Изглежда ще трябва да се подчиня. Клетвата ми ме задължава…

Господин Харди наблюдаваше учудено младия свещеник:

— Макар че се познаваме отскоро, не бихте ли ми казали, с какво мога да ви бъде полезен? Задължен съм ви толкова много…

— За мен е достатъчно, че този ден и тази среща ми доставиха такова удовлетворение. Навярно това ще ми помогне по-достойно да преживея връхлетялата ме скръб.

— Но какво се е случило? — попита господин Харди.

— Може би е по-добре да се каже, че това е една неприятна изненада — отвърна Гавриил. — Но щом се обърна с молитвите си към Бог, към праведния Бог, той ще ми прати утешение. Засега трябва да ви кажа довиждане, брате мой, като вярвам, че скоро ще се видим отново.

— Оставяте ли ме?

— Налага се. Първо искам да разбера, как това писмо ме намери тук, а след това ще трябва да се подчиня на една заповед, която сега получих. Брат ми Агрикол ще се върне при вас и ще ви съдейства с каквото може. Той ще ми предаде вашето решение и, ако вие искате това, къде и кога да се срещнем.

Вроденото благоприличие не позволи на господин Харди да разпитва повече за причините, огорчили толкова много Гавриил. Затова му отговори:

— Питате кога ще се видим? Утре, защото още днес напускам тази къща.

— Тогава, до утре — отвърна Гавриил и стисна ръката на фабриканта.

Господин Харди задържа десницата на младия мъж повече от приетото, като се усмихна притеснително:

— Прощавайте, но през последните дни съм се превърнал в едно дете, което се страхува, когато трябва да остане само.

— Сега аз съм спокоен за вас, защото разбрахте значението на моите думи. Докато поразсъждавате над тях, брат ми Агрикол ще се върне при вас. Още веднъж, довиждане, брате мой.

— Ще очаквам с нетърпение утрешната ни среща. Аз ще имам нужда от вашата подкрепа в първите дни след връщането ми в предишния живот.

След това младият свещеник напусна стаята.

Останал самичък господин Харди боязливо се огледа. Стори му се, че след излизането на Гавриил в помещението отново се прокрадва зловещ мрак, който се мъчеше да завладее цялото пространство.

След около четвърт час вратата се отвори и в стаята тихо влезе един слуга на преподобните отци, който подаде някакво писмо на фабриканта.

— От кого е този плик? — попита господин Харди.

— Изпраща ви го един гост на тази къща, господине — отвърна слугата и се поклони.

Господин Харди нетърпеливо разпечата писмото и успя да прочете следното:

След като прочете писмото и името накрая, господин Харди се помъчи да си спомни откъде би могъл да го познава този човек, но не можа да се сети.

Той се обърна към слугата, който чакаше до вратата:

— Господин Родин ли ви предаде това писмо?

— Да, господине.

— А кой е този господин Родин?

— Един много добър старец, който страда от тежко заболяване. Едва от няколко дена се чувства по-добре, но все още е много тъжен, много слаб и самотен. В тази къща няма по-достоен и благороден човек от него. Освен вас, господине… — завърши слугата и смирено се поклони.

— Чудно нещо — замислено отвърна господин Харди, — това име не ми говори нищо, нито пък се сещам за нашата среща, която според него била толкова важна за мен.

— Господине, ако ми дадете отговор — каза слугата, — ще го занеса на господин Родин. Той сега се намира в стаята на отец д’Егрини, за да се сбогува с него.

— Да се сбогува ли?

— Да, господине, защото преди малко дойдоха пощенските коне.

— За кого?

— За отец д’Егрини, господине.

— Той ли ще пътува някъде? — учуди се господин Харди.

— Да, но по всяка вероятност, няма да отсъства дълго, защото приготвеният багаж е много малко. Впрочем, навярно Негово Преподобие, ще се отбие да се сбогува и с вас… Какво да отговоря на господин Родин?

Писмото, което господин Харди току-що прочете бе написано в такава учтива форма, в него се говореше почтено за отец Гавриил, което накара решилият да напусне тази къща човек да отговори:

— Имайте добрината да предадете на господин Родин, че съм готов да го приема.

— Веднага отивам, господине — отвърна слугата и за трети път се поклони, след което излезе от стаята.

Останал сам господин Харди започна да се подготвя за тръгване, като не преставаше да мисли, кой ли ще е този господин Родин. Едновременно се мъчеше да си припомни някои позабравени молитви.

Не след дълго слугата се върна и предаде на господин Харди:

— Господин Родин е тук.

— Поканете го да влезе.

Родин престъпи прага, облечен в дълга черна роба, а в ръка държеше малката си копринена шапчица.

Господин Харди направи няколко крачки да го посрещне, но когато отблизо видя лицето му, той се дръпна назад, като едва успя да изрече:

— Вие, тук?! Да, имате право, че обстоятелствата при които сме се виждали са много важни…

— Драги господине — отговори бащински Родин, — бях сигурен, че не сте ме забравили.

XXXVII глава Молитвата

Читателят си спомня онзи момент, когато Родин посети фабриката на господин Харди, за да го предупреди за нечестното предателство на господин дьо Блесак. Мигът тогава се бе сторил на господин Харди още по-ужасен, защото току-що бе научил за ненадейното тръгване на жената, която така силно обичаше.

При спомена за тази среща някога с Родин, съвсем естествена бе болезнената реакция на господин Харди. Все пак, припомняйки си съветите на Гавриил, той бързо се успокои, а на лицето му се появи безразличие.

— Трябва да призная, господине, че не съм вярвал да ви срещна в тази къща.

— Прав сте, господине — отвърна с дълбока въздишка Родин, — аз също не съм очаквал, че ще бъда принуден да дойда при вас, за да ви разкрия една голяма неправда, която е насочена срещу името ви на честен човек.

— Трябва да призная, господине, че тогава, при първата ни среща, вие ми направихте добро, което наистина много ме огорчи поради предателството на приятеля ми. Вероятно тогава не съм успял да ви се отблагодаря, както трябва, защото…

— Защото след предателството на господин дьо Блесак вие получихте още по-тежко съобщение — допълни Родин, като прекъсна господин Харди. — Никога няма да забравя нахълтването на онази бледа госпожа, която, без да се съобрази с моето присъствие, ви съобщи, че една личност, която вие силно обичате, е напуснала Париж.

— Така беше, господине и аз, без да ви благодаря, набързо излязох.

Настъпи кратко мълчание, което пръв наруши Родин:

— Знаете ли, господине, понякога се случват чудни съвпадения.

— Какво искате да кажете, господине?

— Тогава, когато идвах да ви съобщя, че сте предаден, в същия този момент самият аз…

Родин спря, като демонстрираше силно вълнение, а по лицето му премина сянка. Господин Харди съчувствено го попита:

— Какво ви стана, господине?

— Извинете ме — отвърна той с усмивка. — Благодарение благородните съвети на монах Гавриил, успях да разбера, какво е подчинение на съдбата. Въпреки това и до днес изпитвам силна болка, когато си спомня някои неща… И така — продължи с твърд глас Родин — на другия ден, когато дойдох да ви предупредя за предателството, самият аз бях предаден. Един син, едно захвърлено дете, което бях приютил…

Родин млъкна за момент, като прекара ръка през очите си и въздъхна тежко:

— Извинете, господине, че ви занимавам с проблеми, които едва ли ви вълнуват… Извинете ме за споделената скръб на един злочест старец.

— Толкова много съм страдал, така че ничия скръб не може да ми бъда чужда — отговори господин Харди. — Освен това, за мен вие не сте чужд човек. Освен, че тогава ми направихте добро, ние двамата изпитваме благородни чувства към един млад свещеник…

— Отец Гавриил! — извика Родин, като прекъсна господин Харди. — Той е моят спасител! Неговата привързаност към мен по време на болестта ми бяха направо изключителни.

— Да, господине, аз знам и познавам качествата на този млад мъж.

— Съгласете се, господине — продължи Родин отново, — че всяка неговата дума е лек за болната душа. Та не е ли той човекът, който те кара да обичаш вместо да страдаш?

— Така е и именно в тази къща имах възможността да направя това сравнение — обобщи с тих глас господин Харди.

— Аз съм щастлив — отново поде Родин, — че именно Гавриил се съгласи да ми стане изповедник, или по-добре да кажа довереник.

— Да — потвърди господин Харди, — той наистина предпочита довереността.

— Колко добре го познавате! — изрече ласкаво Родин, след което продължи:

— Отец Гавриил е по-скоро ангел, отколкото човек. Неговите думи могат да помогнат и на най-закоравелите грешници. Например аз, макар и да не бях безбожник, но все пак живеех в така наречената естествена вяра. Постепенно Гавриил промени моя светоглед и ме научи да вярвам истински.

— Ето какво е истински свещеник според Христа, свещеник на любовта и прошката — не се сдържа господин Харди.

— Това е самата истина — отвърна Родин. — Когато дойдох тук, аз бях почти в безсъзнание от скръб. Понякога, когато си представях, как този човек е отхвърлил и предал бащинските ми грижи, направо изпадах в мрачно самовглъбение. Денят се бе превърнал за мен в тъмна нощ.

— Прав бяхте, господине, като казахте, че се случват невероятни съвпадения — възкликна господин Харди, който постепенно се поддаваше на думите и настроенията, провокирани от Родин. — Сега вече се радвам, че ми се отдаде възможност да се срещна с вас, преди да напусна тази къща. Като ви слушам се уверявам още повече, че съм избрал правилния път. Пътя, който ми посочи отец Гавриил…

— Това означава, че аз, клетият старец, добре съм направил като потърсих съчувствието ви. Вярвам, че в молитвите си ще отделите място и за мене?

— Бъдете сигурен в това, господине. Но я ми кажете, вярно ли е, че ще останете в тази къща?

— Какво да ви кажа… Тук човек е толкова спокоен, има много време, което да посвети на молитвите си. Освен това — продължи Родин съвсем смирено, — сам се убедихте колко неправди съм преживял, колко страдания съм преглътнал… Поведението на онзи нещастник, който така ме излъга, а след това се отдаде на всички пороци. Бог трябва да е много ядосан за това. Аз вече съм съвсем стар и не ми остава нищо друго освен да се затворя и да се моля непрекъснато. Молитвата е моя радост и мое тежко задължение.

— Наистина, свещени и тежки са тези задължения — отвърна замислено господин Харди.

— Познавате ли живота на Рансе? — попита внезапно Родин, като погледна някак странно господин Харди.

— Основателят на манастира Трап ли? — учуди се господин Харди — Много отдавна не съм чувал, освен че нещо тъмно има в цялата история…

— Попитах ви, защото няма по-очевиден пример за всемогъществото на молитвата и на почти божественото състояние, в което тя може да доведе набожните души. С няколко думи ще ви разкажа тази поучителна и тъжна история. Господин Рансе… Извинете, но ми се струва, че ви отнемам времето…

— Не, не, всичко това живо ме интересува. Разговорът ми с отец Гавриил бе прекъснат неочаквано и сега, като ви слушам, имам усещането, че го продължавам. Моля ви, продължете.

— С готовност ще го направя, защото ми се иска поуките, които извлякох от разговорите с младия свещеник, както и от прераждането на господин Рансе, да бъдат полезни и за вас.

— Пак ли отец Гавриил?

— Да, именно той е човекът, който за доказателство на своите думи ми разказа тази история — отговори Родин. — Всичко, което ме крепи, което ми дава сила в трудното време, дължа на този млад и почтен мъж!

— Ще ви слушам с огромно внимание.

— Господин Рансе бе светски човек — внимателно започна Родин, като наблюдаваше за реакциите на господин Харди. — По-точно той беше военен, силно влюбен в младо момиче от богат род. Не знам, какво пречеше тази любов да завърши с женитба, но така или иначе тя се пазеше в тайна. Всяка вечер по едни скрити стълби господин Рансе отиваше при своята любима. Младите влюбени не можеха един без друг и затова нарушаваха установените обществени норми. Връзката им продължи цели две години.

При тези думи господин Харди се развълнува силно, а по челото му избиха ситни капчици пот. Спомените му го върнаха назад във времето и той си спомни собствената любов, която също бе тъй тайна и опасна.

Родин забеляза промяната у своя събеседник и побърза да продължи:

— По едно време, като си представяше на какви опасности е изложена неговата любима, господин Рансе бе готов да прекъсне връзката си с нея, колкото и тежко да бе това. Младата девойка, обаче, не даваше и дума да се издума за подобна раздяла, привличаше го в обятията си и двамата отново се сливаха в едно цяло. Господин Рансе не успяваше да устои на горещите молби на своята любима и двамата влюбени, запленени от огромното удоволствие на страстта забравяха заобикалящия ги свят, дори и Бог.

Господин Харди жадно попиваше думите, изречени от Родин. Във всяка една от тях той откриваше нещо от преди преживяното. Възкръсваха спомените му, които той смяташе за мъртви. Това връщане към предишните му чувства и страсти започна някак си да смущава съзнанието му.

Точно такава бе целта на Родин, който продължи своя разказ по предварително начертаната схема.

— Така настъпи онзи нещастен ден… Господин Рансе трябваше да вземе участие в избухналата война, затова се раздели с младата девойка. Когато след няколко месеца се върна, бе тъмна нощ. Предварително той бе изпратил писмо, но поради забавяне то бе пристигнало едновременно с неговото появяване. Също както много пъти бе правил, господин Рансе се изкачи по тайните стълби с разтуптяно от вълнение сърце, но намери любимата си мъртва.

— Ох! — извика господин Харди и закри лицето си с ръце.

— Да, тя лежеше мъртва — повтори студено Родин. — Две свещи горяха до леглото й. Паднал на колене господин Рансе не можеше да проумее настъпилия ужас. Искало му се да прегръща и целува красивата глава, да милва белите ръце… Той наистина хванал с двете си ръце главата на девойката, но когато понечил да я целуне, тя се откъснала от тялото… Точно така — продължил Родин, като видя как господин Харди се дръпва от ужас — младата девойка бе починала от някаква странна болест, поради което лекарите, за да открият причините, след смъртта й бяха направили аутопсия, бяха нарязали цялото тяло…

Навън вече се стъмваше. Стаята едва се осветяваше от последните слънчеви лъчи, по-точно от техните отражения. В тази обстановка лицето и очите на Родин изпъкваха зловещо на фона на черната му роба.

Господин Харди стоеше неподвижен, онемял от страшната история, която разкриваха пред него.

— А какво стана с господин Рансе? — попита той с променен глас, а по челото му се стичаха студени капчици пот.

— Два дни след това свръхчовешко преживяване — продължи Родин, — той се затвори, далеч от погледите на близки и познати. Началото на неговото уединение бе страшно, съпроводено с кризи и бълнувания. Два пъти дори се опита да посегне на живота си, за да се избави от страшните видения…

— И видения ли имаше? — попита господин Харди притеснен и ужасен.

— Да — отвърна натъртено Родин, — имаше страшни видения. Той виждаше девойката, умряла заради него в смъртен грях, че гори във вечни пламъци. По хубавото й лице се изписваше ужас от мъките, на които бе подложена. Зъбите й скърцаха от ярост, ръцете й се свиваха от болка. Тя проливаше кървави сълзи и отчаяно се обръщаше към любимия си: „Бъди проклет, ти който ме погуби! Проклет бъди!“

След тези последни думи Родин направи три крачки към господин Харди, като в същото време правеше и някакви заплашителни движения. Всичко това, съчетано с проникващия в стаята мрак, както и с преживяното от господин Харди, който в спомените си се връщаше към миговете, когато също бе се любил със своята любима… Към това се прибавяше страхът, че тя като католичка би могла да бъде осъдена на вечни мъчения — всичко това сега се стоварваше върху крехкото му съзнание и го притискаше със страшна сила. В този миг той се сети за Гавриил. Не го ли убеждаваше младият свещеник, че няма нищо по-приятно от това да молим Бога да прости на тези, които са ни сторили зло, или които ние сме заблудили? Но прошката съдържа в себе си идеята за наказанието. Точно това наказание сега Родин се опитваше да опише на своята жертва по такъв ужасен начин.

С разширени от ужас очи, господин Харди стоеше изправен, с кръстосани на гърдите ръце и повтаряше непрекъснато: „Проклет, проклет, проклет…“

След това почти извика, сякаш бе загубил контрол върху мислите си:

— И аз ще бъда проклет по този начин! Жената, която обичах и страстно любих, тя също един ден ще бъде осъдена да се мъчи в ада за моите прегрешения. Тя ще ме вика от бездната и ще пролива кървави сълзи. Проклет, проклет, проклет. А може би точно в този час тя вече ме проклина?! Боже мой, нима тя ще умре в смъртен грях?! Господи, имай милост за нея!

След тези думи нещастникът падна на колене и протегна ръце.

— Господине — извика приповдигнато Родин, като побърза да му помогне да се изправи, — приятелю, успокойте се. Много ще ми е мъчно, ако съм ви наранил, защото исках само да ви помогна.

— Проклет, проклет… Тя ще ме проклина! Тази, която толкова силно обичам, и която предадох на вечния огън… — изхлипа господин Харди, сякаш не забелязваше присъствието на Родин.

— Слушайте, скъпи господине — продължи последният, — оставете ме да продължа тази история. Тогава тя ще ви се стори толкова утешителна, колкото сега страшна. Заклевам ви в Божието име, припомнете си думите на отец Гавриил за радостта от молитвата.

— Наистина, неговите думи бяха успокоителни и лековити! Къде са те сега?!

— Нашият обичан свещеник говореше за радостта от молитвата.

— О, да… Молитвата.

— Слушайте моя разказ и ще се убедите, че именно молитвите избавиха господин Рансе от състоянието, в което бе изпаднал и го превърнаха в светец. Точно така, именно молитвите пропъдиха страшните видения и го изправиха на крака.

— Моля ви — тихо помоли фабрикантът — говорете ми за отец Гавриил. Само не споменавайте повече за онези пламъци и мъчения! Както и за кървавите сълзи!

Родин заговори твърдо и дори заплашително:

— Няма да ви говоря повече за тези образи на отчаянието, защото, както вече ви казах, господин Рансе, след като преживя всичките тези ужаси, благодарение на молитвите се успокои и позна насладата.

— Райските наслади? — повтори господин Харди, като постепенно идваше на себе си.

— Един слънчев ден, при него дойде свещеник, подобен на нашия Гавриил. Той разговаря с господин дьо Рансе и успя да го убеди, да го посвети в тайните на молитвата. Именно тогава господин дьо Рансе се преобрази, прероди се! Той разбра, че Бог го слуша. И вместо да забрави тази жена, той с часове мислеше за нея, като се молеше с името й за нейното спасение. Да, затворен в малка тясна стаичка, той бе истински щастлив да се моли за нея, ден и нощ. И бе щастлив!

Последните думи Родин изрече тържествено, защото предусещаше, какво ще бъде тяхното влияние върху господин Харди. За да затвърди постигнатото, той продължи без да даде време на фабриканта да се опомни:

— Но това не е всичко. За да постигне тази хармония господин дьо Рансе трябваше да приеме монашески сан. Помислете сам, колко монаси, затворени зад стените на манастирите са достигнали упоението на възвишените молитви? По този път тръгна той и се извиси високо, недосегаем за земните ужаси и тревоги. Така ден след ден, редувал пост и нощни молитви, той отслабвал и изнемощявал до момента, когато паднал пред килията си. Но духът му тогава полетял освободен и тържествуващ! Огряла го божествена светлина и той видял любимата жена.

— Тази жена, която със своите молитви успял да измъкне от вечните пламъци? — със затаен дъх попитал господин Харди.

— Да, същата тази жена — продължи Родин, увлечен от своето красноречие. — Тази жена била вече освободена от тежките мъки и не проливала кървави сълзи. Нещо повече, тя била станала хиляди пъти по-хубава отколкото била някога на земята. Усмихвала се на своя любим и му говорела: „Славу Богу, слава и на тебе, о любими мой!“

— Това е пътят на спасението — извика господин Харди. — Цял живот ще прекарам в пост и молитва, но ще спася моята любима! Давам всичките си години живот, за да мога да я видя поне за минутка! Една-едничка минутка с тази, която толкова обичам и за която ще отправя всичките си молитви…

— Само една минута? — попита бързо Родин, чието чело се бе оросило и в този момент приличаше повече от всякога на хипнотизатор.

След това той хвана господин Харди за ръката и му заговори още по-бързо и тайнствено:

— Не само един път, една минута в своя монашески живот, а почти всеки ден господин дьо Рансе виждаше своята любима.

Объркан от психическото въздействие, което оказваше върху него Родин, господин Харди извика:

— Дайте ми по-скоро малка стаичка и ме оставете сам с молитвите за нея!

В този момент вратата се отвори и вътре влезе отец д’Егрини, облечен в расо и придружен от един слуга, който носеше свещ.

Десетина минути след описаните по-горе събития, петнадесетина здрави момци, водени от Агрикол пресякоха улица „Вожирар“ и се отправиха към къщата на преподобните отци. Това бяха представители на работниците от фабриката на господин Харди и бяха упълномощени да му благодарят за скорошното завръщане.

Агрикол, който вървеше най-напред изведнъж видя, че от тайнствената къща излиза пощенска кола, теглена от буйни коне. Колкото повече се приближаваше тази кола до групата, толкова повече се свиваше сърцето на младия ковач. Някакво странно предчувствие свиваше сърцето му. Още повече го озадачиха спуснатите перденца, които скриваха пътниците в колата. Верен на своя инстинкт Агрикол не издържа и се хвърли пред конете:

— Елате веднага, приятели!

— Коларю, давам ти десет жълтици! Смачкай този хлапак и карай напред! — извика зад завесата отец д’Егрини.

Коларят, който се бе наслушал на всякакви истории, откакто холерата върлуваше в Париж, се уплаши, удари силно с бича си Агрикол по главата и дръпна юздите. Ковачът замаян политна назад и падна на земята. Конете изцвилиха и се втурнаха подплашени напред. Останалите младежи бързо се събраха около падналия ковач, неразбрали какво става.

XXXVIII глава Спомени

Няколко дена след онази злополучна вечер, когато господин Харди попадна под влиянието на Родин и неговите способности да внушава и бе откаран извън Париж, се бяха случили и някои други неща.

Откакто бе пристигнал в Париж, маршал Симон живееше с двете си дъщери в една къща на улица „Тримата братя“.

Преди да въведем читателя в това скромно жилище, длъжни сме да припомним някои неща.

В деня, когато изгоря фабриката на господин Харди, маршал Симон бе дошъл, за да се срещне с баща си. Той искаше да се посъветва с него относно тъжното настроение, което от ден на ден все повече завладяваше двете му дъщери. Нека не забравяме, че маршал Симон дълбоко почиташе паметта на императора. Той го смяташе за герой и се прекланяше пред неговите подвизи. Но това не бе всичко. Един ден, това бе отдавна, императорът в изблик на добри чувства към маршала, го заведе при люлката на заспалия римски цар, показа му изключителната красота на детето и му рече: „Стари мой приятелю, закълни се, че ще служиш на сина, както служи и на бащата“.

Маршал Симон се закле и устоя на клетвата. По време на реставрацията той оглави едно военно съзаклятие в името на Наполеон II и се опита, макар и неуспешно, да вдигне един конен полк, който бе под командването на маркиз д’Егрини. Предаден, след яростен двубой с бъдещия йезуит, маршалът успя в Полша и по този начин избягна смъртното наказание. Не е необходимо да изреждаме отново обстоятелства, които по-късно отведоха маршала от Полша в Индия, а след това го върнаха отново в Париж. През това време, верни негови другари се бяха постарали и успели по време на юлските събития да възвърнат неговата титла и чин, които той бе заслужил при Ватерлоо.

Като се върна в Париж, след принудителното заточение, маршал Симон не можа дълго да се радва на дъщерите си, защото научи за смъртта на тяхната майка, която той силно обичаше. До последната минута той бе вярвал, че ще я завари жива в Париж, затова мъката му бе ужасна.

Не след дълго в живота му се намеси Родин и това още повече го обърка. Благодарение на тайните интриги на преподобния отец в римския двор, един от неговите хора, човек способен и предан, се бе явил веднъж при него със следното съобщение:

— Синът на императора умира, жертва на страха, който все още вдъхва името на Наполеон в Европа. Само вие, маршал Симон, можете да го измъкнете от тази бавна смърт, защото сте един от най-верните приятели на императора. Притежавам документи, които ще ви помогнат тайно да се споразумеете с едно лице във Виена. То от своя страна ще помогне за тайното изчезване на царя. С една дума, става въпрос за организирано бягство на Наполеон II от Австрия, където той умира бавно, тровен от тамошната атмосфера. Начинанието е опасно, но ако вие, маршал Симон се заемете с него, успехът може да бъде гарантиран. Всички още помнят вашата смелост, когато през 1815 година събирахте съзаклятници, за да помогнете на Наполеон II.

Всички във Франция по онова време знаеха за бавната смърт на Наполеон II във Виенския двор. Някои дори твърдяха, че свещениците възпитават сина, криейки от него всички заслуги на баща му, неговите славни подвизи. Час по час, ден след ден, те потъпквали всяка негова проява на самостоятелност, като по този начин му отреждали безрадостно бъдеще.

Не е трудно да се досетим, че като верен привърженик на Наполеон, бащата на Роза и Бланка не чака дълго да бъде увещаван. Той смяташе, че е задължен да помогне на Наполеон II.

За да провери истинността на документите, които му представи пратеника на Родин, маршал Симон изпрати преписка до един стар свой другар, изпратен още на времето с някаква мисия във Виена. Документите бяха потвърдени, което отново постави маршал Симон в деликатно положение. За да се наеме с реализацията на смелия план, той трябваше отново да се раздели с любимите си дъщери. Именно по този повод той бе решил да се посъветва с баща си. Точно тогава старият работник, убеден републиканец, бе тежко ранен при запалването на фабриката на господин Харди. Макар и умиращ, той не преставаше да се вълнува от грижите на сина си и успя да изрече своята последна заръка: „Сине мой, ти си натоварен с важна мисия. Ако искаш да изпълниш последната ми воля, не се колебай…“

За нещастие, старият работник бе изгубил много кръв и когато произнасяше тези думи, гласът му бе толкова отслабнал, че не се чуваше. По този начин маршал Симон остана все така объркан, като вътрешно бе убеден, че баща му е против един от двата пътя, по които можеше да поеме…

Накратко казано, той се измъчваше, че не е успял да чуе последните думи на баща си, които може би го съветваха да остане верен на чувствата към дъщерите си и да се откаже от смелото начинание. Или пък обратното, посъветвал го е да се заеме с изпълнението на клетвата, която преди години бе дал на Наполеон.

Това колебание, което се подсилваше от трагичната смърт на баща му, издъхнал в ръцете му, както и смъртта на жена му в лагерите в Сибир, грижата за двете му дъщери Роза и Бланка измъчваха маршал Симон.

Но когато госпожица Кардовил събра своите родственици, за да ги предпази от коварните планове на техните неприятели, между нея и двете сестри спонтанно възникна нежно приятелство, което сякаш за момент успокои маршала. За жалост този период се оказа твърде кратък…

XXXIX глава Глупчо

Както вече казахме, маршалът живееше в скромна къща на улица „Тримата братя“. Неговата стая бе подредена по казармен порядък, просто и удобно. На стената, над леглото му бяха окачени различни оръжия, които му бяха служили вярно в боевете, в които бе участвал. Единственото украшение на стаята, ако можеше да се приеме за такова, бе малък бюст, подарък от императора.

Навън времето бе сравнително топло, но от престоя си в Индия маршалът бе станал чувствителен към температурата на въздуха, затова и сега огнището бе запалено.

Вратата, която бе закрита от завеса, тихо се отвори и в стаята влезе мъж, който носеше панер пълен с дърва. Той тръгна безшумно към камината, където коленичи и внимателно почна да подрежда цепениците.

След като свърши тази работа, този човек се приближи до другата врата и се ослуша, сякаш да разбере, дали се говори в съседната стая. Лицето му бе глуповато и бе нает като помощник — слуга и се занимаваше с разпалването на камините. Освен това той служеше за подигравка на останалите слуги, които се забавляваха с него.

Преди време, когато Дагоберт изпълняваше домоуправителската длъжност, на шега бе прекръстил този слуга с прякора Глупчо. Мъжът сякаш заслужаваше това ново име, защото лицето му бе плоско, с голям широк нос, а очите му имаха винаги глуповато изражение.

Ако някой обаче можеше отнякъде да види Глупчо в мига, когато се ослушваше дали се чува някакъв разговор от другата стая, щеше да забележи острите проблясвания на погледа му, който обикновено бе простоват и наивен.

След като послуша известно време, Глупчо се върна отново при огнището, взе панера до половина пълен с дърва и се приближи до вратата, където преди малко подслушваше. Почука тихо, но никой не му отговори. Почука втори път, по-силно, но отново никой не отговори. Тогава той изрече с дрезгав, креслив глас:

— Трябват ли ви дърва за огъня, госпожице?

Като не чу никакъв отговор, Глупчо остави панера на земята, полека отвори вратата на стаята, направи няколко крачки вътре в помещението, огледа се бързо и след това се върна. Имаше вид на човек, който току-що е извършил нещо тайно и важно. Тогава отново взе панера от пода и понечи да се отдалечи. В това време се отвори една от съседните врати и се показа Дагоберт.

Войникът бе учуден от присъствието на слугата и грубо подвикна:

— Ти какво правиш тук?

От този неочакван въпрос, както и от сърдитото ръмжене на Сърдитко, който следваше господаря си навсякъде, Глупчо се стресна и изпищя от страх. Дали този страх бе истински или не, не знаем, но за да засили впечатлението за уплаха, Глупчо изпусна панера и дървата се разпиляха по пода.

— Какво правиш тук, говедо? — повтори въпроса си Дагоберт, който бе повече готов да се разсмее, отколкото да се скара.

— Ох, господин Дагоберт, какъв страх! Боже мой! Добре че не носех някакви стъклени съдове, защото щяха да се изпочупят и кой тогава щеше да е виновен?

— Аз те питам, какво правиш тук? — рече Дагоберт.

— Не виждате ли, господин Дагоберт — отвърна Глупчо, като посочи обърнатия панер — носех дърва за камината на господина.

— Добре, добре… Сега взимай този панер и се измитай.

— Още ми треперят краката, господин Дагоберт. Какъв страх, какъв страх, какъв страх…

— Ще си вървиш ли, говедо? — разсърди се старият войник.

След това улови Глупчо за ръката и го тласна към вратата. Кучето му настръхна и заръмжа злобно.

— Ще си вървя, ще си вървя, господин Дагоберт — извика слугата, като вдигна панера. — Само кажете на Сърдитко да…

— Хайде измитай се, говедо, такова! — не издържа повече Дагоберт и изблъска Глупчо навън.

След това старият войник затвори вратата към задните стълби, приближи се до вратата на стаята, в която живееха двете сестри и я затвори. След това Дагоберт се приближи до леглото и откачи два заредени револвера от стената. Внимателно измъкна капсулите, върна оръжието на мястото му и въздъхна облекчено. Точно когато се готвеше да си тръгне той се сети нещо, върна се и извади от ножницата една много остра индийска кама. Огледа я внимателно, след това се наведе и като използва за опора крака на леглото строши острият й връх.

След това Дагоберт отиде да отвори двете врати и се върна до огнището. Облегна се на мраморната камина и се замисли. Сърдитко, сгушен до него, внимателно следеше всяко движение на господаря си. А господарят му бе замислен. Неприятни мисли терзаеха съзнанието му и той все не можеше да открие отговор за множеството въпросителни. От няколко дена маршалът бе станал по-особен и нервен. Явно бе, че се колебае да вземе някакво решение. Дагоберт се тревожеше и от присъствието на различните оръжия в стаята на маршал Симон. Познаваше добре своя господар и знаеше, че е способен на емоционални постъпки. Някакви писма също навярно са оказали влияние върху него, но Дагоберт не бе склонен да отдава такова значение на няколко изписани листа.

По едно време на вратата се почука тихо. Войникът, ядосан, че са прекъснали мислите му, отиде бързо до вратата и рязко отвори. Пред него изникна отвеяното лице на Глупчо.

— Защо не отговаряш, когато питам кой чука? — ядосано го изгледа войника и грубо го дръпна в стаята.

— Понеже преди малко ме изгонихте от стаята, господине. Затова не се обадих, за да не ви ядосам с името си.

— Казвай по-бързо, какво има!

— Сега ще ви кажа, господин Дагоберт. Един момък…

— Давай нататък!

— Иска веднага да разговаря с вас…

— Името му?

— Името ли, господин Дагоберт? — повтори Глупчо, като се хилеше нарочно.

— Да, говедо, казвай как му е името!

— Вие на майтап ме питате, как се казва този човек, нали господин Дагоберт?

— По всичко личи, че искаш да ме ядосаш! — извика старият войник и хвана Глупчо за врата. — Сега ми кажи името на този младеж.

— Чуйте ме, господин Дагоберт, не си струва да ви казвам името на този човек, защото вие много добре го знаете. Защото това е вашият син и чака долу да го приемете и да разговаряте с него.

Цялата тази сцена бе много изкусно изиграна от Глупчо, който по този начин вместо да разяри господаря си, успя да предизвика неговото съжаление. Дагоберт го погледна и тръгна към стълбите, като му направи знак да го последва.

Глупчо изпълни заповедта, но преди това незабелязано извади едно писмо и го пусна в стаята. След това настигна Дагоберт и му заговори:

— Вашият син е в двора, господин Дагоберт. Не искаше да се качи горе и затова остана долу…

Този път обаче сметката на слугата не бе включила Сърдитко. Кучето се повъртя след двамата в стаята и понеже беше дресирано да носи различни предмети на своя господар, видя подхвърления от слугата плик, взе го в уста и бързо се спусна по стъпалата.

XL Глава Безименни писма

Дагоберт не бе виждал сина си няколко дена, затова много се зарадва на тази среща. След това двамата отидоха в едната от двете стаи, в които живееше старият войник.

— Как е жена ти? — попита бащата.

— Добре е…

Чак тогава Дагоберт забеляза промяната в лицето на Агрикол.

— Струва ми се, че си нещо тъжен. Да не се е случило нещо неприятно?

— Татко, струва ми се, че за нас всичко вече е свършено — отвърна ковачът примирено.

— За какво говориш?

— За господин Харди…

— Нали ми каза преди три дни, че ще ходиш да се видиш с него?

— Точно така и стана. Дори брат ми Гавриил се срещна с него и двамата разговаряха. След този разговор господин Харди бе много окуражен и повярва, че всичко ще се оправи. Дори взе решение веднага да се върне при нас. Когато с другарите ми отивахме да го вземем и се намирахме само на стотина крачки от къщата на черните раса…

— На черните раса ли казваш? — уточни мрачно Дагоберт. — Тогава е сигурно, че се е случило някакво нещастие.

— Така и стана — въздъхна Агрикол. — Когато видях откъм къщата да се спуска кола, някакво вътрешно предчувствие ме накара да застана пред конете. Сега вече съм сигурен, че с нея отведоха господин Харди!

— Искаш да кажеш, против волята му?

— Не, не насила. Тези свещеници са много опитни, когато трябва да убедят някого в нещо. Та не знам ли как постъпиха с клетата ми майка?

— Наистина, тя бе достойна жена, но успяха да я оплетат в мрежите си! Но какво стана с тази кола?

— Щом я видях сърцето ми се сви. Почти несъзнателно се изправих пред конете и извиках за помощ. В този момент коларят силно ме удари с камшика и аз политнах назад. Когато се опомних колата вече бе далече.

— Да не си ранен? — Дагоберт с любопитство и безпокойство огледа сина си.

— Не, не съм, само леко се одрасках…

— И какво стана след това?

— Отидох веднага при госпожица Кардовил и й разказах всичко. Тя веднага се разпореди да впрегнат нейната кола, за да можем да проследим къде ще откарат господин Харди. Посъветва ме, където и да го настигнем да се опитаме да го убедим да се върне.

— Наистина това е най-доброто, което е могло да се направи. Младата госпожица е проявила съобразителност.

— След час вече бяхме по следите на изчезналата кола. Други кочияши ни съобщиха, че са я видели да пропуска по Орлеанския път. Така стигнахме до Етамп, където местни хора ни казаха, че колата е свърнала в един черен път, който водел до една самотна къща в долината, на четири мили встрани от околните селища. Тази къща се наричала Valde Saint-Herem и била собственост на някакви свещеници. Нощта бе много тъмна и хората ни посъветваха да пренощуваме в гостилницата и на сутринта да продължим търсенето. Послушахме ги, а когато на разсъмване се приготвихме за път, видяхме наоколо да стърчат грозни скали и самотни черни дървета. Колкото повече навлизахме в долината, толкова по-пустинен ставаше пейзажът, сякаш не се намирахме до Париж. Най-после спряхме пред една голяма стара къща с червеникава мазилка и с малки прозорчета. В живота си не бях виждал по-самотно и неприветливо място. Слязох от колата и дръпнах звънеца. Отвори ми някакъв невзрачен човечец. Попитах го за отец д’Егрини, пристигнал снощи, дали е тук в момента, защото му нося много важно известие. Това успя да го заблуди и той ни пусна вътре. След малко отнякъде се появи самият абат д’Егрини, който като ме видя, се дръпна назад и изчезна. Трябваха ми само пет минути за да открия господин Харди…

— Давай нататък — нетърпеливо подкани Дагоберт.

— Щом му видях лицето и разбрах, че всичко е загубено. Той пръв заговори, а гласът му бе тих и нещастен. Каза, че знаел защо сме пристигнали, но той бил решил да се отдаде на молитви и пост за спасение на душата си и за спасение на близки нему души и сърца. След това ни се извини, но не можел да разговаря дълго, защото бил изморен от трудното пътуване. Казвам ти, за една нощ той бе станал неузнаваем: лицето му смъртно бледо, а очите му с един особен блясък. По едно време д’Егрини влезе при нас и господин Харди го помоли да ни изпрати! Представяш ли си? След това ми махна за сбогом и влезе в близката стая. Всичко бе свършено!

— Ясно, черните раса са го притиснали, както това са правили и с много други почтени хора — измърмори Дагоберт.

— Тогава аз — продължи развълнувано Агрикол — реших, че трябва да се върна тук, придружен от господин Дюпон. Не мога да си простя, какво успяха да направят тези хора от господин Харди! Те просто лишиха от нормален живот повече от триста души! Наместо да започнем всичко отначало, господин Харди е отделен в някаква зловеща къща и обречен на пуст и безплоден живот.

— Тези раса, тези раса — изруга Дагоберт настръхнал, без да скрива отвращението си, — колкото повече чувам за тях, толкова повече се страхувам. Виждаш какво направиха с господин Харди. Знаеш и за техните планове спрямо онази благородна девойка… Явно, тези хора са много силни. Предпочитам да се срещна с един полк руски гренадири, отколкото с десетина от тези свещеници. Но да не говорим повече за това, защото едва ли ще си помогнем с приказки.

Дагоберт въздъхна и след това продължи отново с още по-голямо вълнение:

— Аз също имам да ти казвам някои неща, които повече не мога да скривам. Длъжен съм да ги споделя с теб!

— Не ме плаши, тате, казвай по-бързо.

— Да знаеш, че ако не бяхте ти и двете беззащитни момичета, за които трябва да се грижа, отдавна да съм направил някоя глупост. Натрупаха се доста неща, от които би се уплашил и по-стар боец от мен…

— Не разбирам за какво говориш.

— От няколко дена маршалът не е на себе си.

— Но нали се срещна и разговаря с госпожица Кардовил?

— Прав си, след тази среща той се бе успокоил. Радваше се за нея и за младия индиец, а освен това започна да обръща по-голямо внимание на дъщерите си, които веднага забелязаха това. Но от два-три дни сякаш някакъв зъл дух е проникнал в него. Предполагам, че анонимните писма отново са започнали да го навестяват36.

— За какви писма говориш, тате?

— Анонимни, без подпис на подателя. Спомни си, каква неприязън изпитва маршал Симон към онзи предател абат д’Егрини. Когато разбра, че той се намира наблизо, че е преследвал двете сирачета, както бе преследвал преди това майка им до нейната смърт, като разбра, че на всичкото отгоре е станал и свещеник, струва ми се, че едва не полудя от ярост. Искаше веднага да тръгне да издири този предател, но го успокоих и уговорих да не избързва. Обясних му, че това е човек, който никога няма да излезе на открит двубой, а щом от предател на отечеството си е станал свещеник, това говори още веднъж за отвратителния му характер. Маршалът ме убеждаваше, че такъв човек не бива да остане ненаказан за мъките, които е причинил на много хора. Тогава му припомних, че единствено съдът може да се произнесе и да възстанови истината. Припомних му също така, че госпожица Кардовил вече е направила официално оплакване срещу този престъпник за това, че незаконно е задържал дъщерите му в манастир. Всичко е въпрос на време…

— Може и да си прав — тъжно поклати глава Агрикол, — но срещу абата няма никакви явни доказателства и той отлично знае това. Преди няколко дена разговарях с адвоката на госпожица Кардовил, на когото отново разказах за трудностите, които имахме при прехвърлянето в манастира. Той обаче ми обясни подробно, че свещениците много добре били организирали всичко и успели да прикрият всички веществени доказателства. Така че, най-вероятно искът срещу абат д’Егрини щял да остане без резултат.

— За това най-много се ядосва и маршалът. Да ти призная, злобата му от ден на ден става все по-силна и невъздържана.

— Би трябвало да презре тези престъпници.

— А анонимните писма?

— За какво всъщност говориш, не те разбирам.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Когато първоначалната ярост отмина, маршал Симон се съгласи, че да се нахвърли върху предателя, облякъл днес монашески дрехи, е все едно ако нападне жена или старец. Реши, че най-добре е да се отнесе с презрение към тази низка твар и ако може да го изтрие от съзнанието си. И ето, че точно тогава започнаха да пристигат анонимните писма, без подпис на подателя. Усещах, че неизвестни хора се опитват да разпалват омразата у маршала, да му напомнят непрекъснато за преживените болки и страдания. Освен това, в тях имаше упреци, че е станал малодушен и страхлив, затова не смее да се срещне с д’Егрини, който толкова време бе преследвал жена му и двете му дъщери. Дори и днес абатът продължава да се подиграва с него…

— Подозираш ли откъде биха могли да идват тези писма?

— Нищо не знам и именно това ме подлудява. Няма никакво съмнение, че са писани от неприятели на маршала. А това са предимно черните раса.

— Но защо свещениците ще пишат писма срещу отец д’Егрини?

— Аз също си мислех за това.

— Преди всичко трябва да разберем, с каква цел са писани тези писма.

— Това е от ясно по-ясно. Всички знаят какъв характер има маршалът. Той е емоционален човек, бързо се пали и вероятно на това залагат тези безименни автори. Те просто го подтикват към необмислени действия и добре са си направили сметката. Главата ми е патила от какво ли не, но този път трудно издържам…

— Може би ще успеем да измислим нещо.

— Само че това не е всичко. Преди един-два дни маршалът получи нови писма. Разбира се, че аз не съм ги чел, но бях при него, когато той възкликна пребледнял: „Дори и това не почитат! Повече не може да се търпи!“ След това захлупи лицето си в шепи. Нещо повече: той заплака!

— Маршал Симон да заплаче?!

— Да, маршал Симон заплака като дете…

— Какво е могло да има в тези писма?

— Преди време смятах, че животът му е така объркан след това, което се случи с жена му. Към мъката се прибави и преследването на двете му дъщери, което още повече съсипваше живота на маршала. Накрая, нали си спомняш, как баща му издъхна в ръцете му… Всичко това би могло да извади човек от равновесие. Вярно, че маршал Симон много страдаше, но той е мъжествен човек и успяваше да се владее. Но когато започнаха да пристигат тези писма, той се преобрази коренно. Започна да избухва, стана невъздържан.

Старият войник замълча, въздъхна тъжно и след това продължи:

— Ще ти кажа още нещо, сине… Преди малко се качих горе, в неговата стая и махнах капсулите от пистолетите.

— Нима допускаш такова нещо? — възкликна Агрикол.

— Вчера го заварих в такова нервно раздразнение, че мога да очаквам всичко… От известно време се среща и разговаря надълго с някакъв непознат за мене господин. Прилича ми на стар боец, с волево и открито лице. Забелязах, че след тези срещи нервното напрежение у маршала видимо се покачва. Опитах се да говоря с него за това, но той показа, че не му е приятно да обсъждаме подобен въпрос и аз си замълчах. Вчера този господин дойде отново и стоя до единадесет часа вечерта. Дойде жена му да го търси, за да се приберат заедно. След като си заминаха, веднага се качих при маршала да проверя дали има нужда от нещо. Той бе много блед, но изглеждаше спокоен. Каза ми, че нямал нужда от нищо и ме освободи. Знаеш, че моята стая се намира под неговата. Когато се прибрах чух го да се разхожда, а след това сякаш започна да хвърля столове и чупи предмети. Веднага изтичах горе, но той ми се скара. Аз обаче не си тръгнах и това го обиди още повече, но като разбра, че няма да го оставя в такъв момент се приближи до мен и ми рече: „Прощавай, Дагоберт, но преди малко се ядосах без особена причина. Стори ми се дори, че съм готов да скоча през прозореца. Дано не са ме чули дъщерите ми…“ Тогава на пръсти се доближи до вратата на тяхната стая и се ослуша. След това се обърна към мен и тъжно се засмя: „Добре, че спят, горките…“ Попитах го, каква е причината за подобна бурна реакция, не е ли някое ново анонимно писмо? Но той ме успокои, че не е това и ме помоли да отивам да си лягам. Само че аз се тревожех за него, затова не слязох по стъпалата, а останах известно време до неговата врата. Маршалът дълго време още се разхожда из стаята, но по всичко личеше, че се е успокоил. Прибрах се, но не можах да заспя. За щастие нощта премина спокойно.

— Но какво може да има, все пак…

— Не знам, но пак ти казвам, когато се качих горе, лицето му бе напълно преобразено, а очите му блестяха заплашително. А това, че можел да се хвърли през прозореца, направо е ужасно! Затова днес реших, че е по-разумно да извадя капсулите от пистолетите.

— Трудно е за вярване — измърмори тихо Агрикол, — такъв твърд човек като маршала да изпада в такива нервни кризи…

— Казам ти, че с него става нещо странно. Представи си само: през последните два дни въобще не се е виждал с дъщерите си. Не е чудно тогава, че двете девойки отново са тъжни, защото си мислят, че може да са причина за неговите преживявания. Как да им обясня, че това е невъзможно…

В това време на двора се чуха забързани стъпки. Дагоберт се обърна и видя маршал Симон. Лицето му бе бледо и изпито, а погледът му разсеяно и трескаво опипваше всичко наоколо. В ръцете си държеше някакво писмо.

XLI глава Златният град

По времето, когато маршалът Симон четеше писмото, попаднало му случайно с посредничеството на Сърдитко, двете му дъщери се намираха в стаята си. Същата, в която преди време незабелязано се бе промъкнал Глупчо.

Клетите деца, сякаш съдбата ги бе изоставила. Тъкмо бяха оставили черните дрехи, с които жалеха за смъртта на майка си и почина дядо им, след тежкото раняване. Трябваше отново да облекат траурните дрехи. От това те изглеждаха по-възрастни, а в погледите им личеше тъга.

По едно време Бланка с тих глас се обърна към сестра си:

— За какво си мислиш, сестрице, та си толкова тъжна?

— Мисля си за златния град на нашите сънища — отговори Роза след кратко мълчание.

Бланка не се въздържа и прегърна сестра си. И двете отлично знаеха, кой е техният златен град… Това бе Париж, заедно с техния баща. Веселият и безгрижен Париж.

Не съществуваше вече за тях този град.

— Кой знае, може след време той отново да бъде златен? — тихо изрече Бланка.

— Едва ли… Баща ни е тук, а ние пак не сме радостни и едва ли ще бъдем някога…

— Ще бъдем, когато се съберем с мама… — отговори Бланка и обърна очи към небето.

— Тогава онзи сън, който сънувахме в Германия, е може би предвестник…

— Може и да се сбъдне, както се сбъдна този, в който Архангел Гавриил ни закриляше и ние се спасихме при корабокрушението…

Двете сестри замълчаха прегърнати, сякаш се страхуваха някой да не ги раздели. По едно време Роза се обърна към Бланка с измъчен глас:

— Пак от онези писма… Страх ме е, сестрице. Няма никакво съмнение, че е един и същ автор.

— Трябва да го скрием, защото може да навреди на някой от нашите близки.

Бланка се наведе и взе писмото в ръка.

— Но как е успяло да попадне тук? — учудено попита тя.

— Както и останалите — все в отсъствието на възпитателката.

— Действително, защо трябва да се чудим толкова много, като едва ли ще разкрием тайната. По-добре да го прочетем и да преценим дали е като другите.

Отвориха го внимателно и зачетоха:

Много умело написано, то бе предназначено да въздейства на най-съкровените чувства на двете момичета. Като се има предвид моментното състояние на маршал Симон, всеки ред в него бе изчислен точно и попадаше в целта.

Момичетата, които и без това бяха станали много чувствителни, лесно се поддаваха на тези редове, които в голяма степен отговаряха на това, което те виждаха с очите си. Та нали често тяхното присъствие, без да знаят защо, причиняваше тъга на баща им. Те обаче не се досещаха, че именно хладното им държане измъчваше маршал Симон. По този начин нещата неусетно се преплитаха, което и бе единствената цел на неизвестния подател.

Точно такъв бе планът начертан от Родин. Той разчиташе на това, че объркан от поведението на своите дъщери, а също така и настройван срещу отец д’Егрини, маршал Симон ще се разколебае и няма да предприеме организацията и изпълнението на операцията по спасяването на Наполеон II.

След като прочетоха писмото двете момичета останаха смълчани и разтревожени една до друга, хванати за ръце. Изведнъж Роза се изправи, отиде до камината и хвърли писмото в огъня.

— По-добре да изгори, отколкото да се случат някакви неприятности или нещастия.

— Едва ли могат да бъдат по-големи от тези, които вече са ни сполетели. Интересно, с какво бихме могли ние да бъдем причина за нещастията на баща ни?…

— Кой знае, Бланка — прошепна Роза, чиито сълзи бавно се стичаха по красивото лице. — Може би не сме такива, каквито той би желал да сме?

— Може да се срамува от нас, защото не сме достатъчно образовани. А понеже ни обича, затова и страда.

— Помниш ли когато ни заведе в онази наша роднина, госпожица Кардовил? Тя бе толкова мила, че когато си тръгнахме той ни я даде за пример…

— Явно това е причината… Госпожица Кардовил бе така красива и възпитана, толкова фина, че действаше успокоително на всички ни. Изглежда татко ни е сравнил с нея…

— Слушай, сестрице, в стаята на татко някой говори високо.

— Наистина — каза Бланка и двете момичета се заслушаха, — а и някой се разхожда… Прилича на баща ни.

Когато гласовете в съседната стая станаха високи и невъздържани двете момичета се изплашиха.

— Да се махнем оттук…

— Защо, нали не вършим нищо лошо?

— Защото чуваме думи, които баща ни не знае, че достигат до нас.

— Права си, трябва да излезем…

— Но чуй, та той се кара на Дагоберт?

— Невероятно, какво толкова може да се е случило, та да се държи така със стария войник?

Последва силен шум от счупване на някакъв предмет и двете сестри, уплашени до смърт, бързо избягаха.

XLII глава Раненият лъв

Какво всъщност ставаше в стаята на маршал Симон. Отначало той бе сам и нервно се разхождаше. Мъжественото му лице пламтеше зачервено от гняв, а очите му святкаха. На високото му чело пулсираше вена, която издаваше голямото напрежение, в което се намираше благородният мъж. Приличаше на лъв, който наранен не можеше да се защитава или напада, защото бе ограничен от железните решетки на клетката.

По едно време той се спря до камината и с раздразнение позвъни със звънчето. Не след дълго на врата се показа един слуга.

— Предаде ли на Дагоберг, че желая да разговарям с него? — ядосано попита маршалът.

— Изпълних заповедта ви, но господин Дагоберт изпращаше сина си и каза, че след това ще дойде…

— Добре, добре… — маршалът махна раздразнено с ръка на слугата да си върви.

Започна отново да се разхожда нервно из стаята. В ръката си мачкаше писмото, което така странно бе взел от Сърдитко.

Най-после вратата се отвори и Дагоберт влезе.

— Измина много време, откакто изпратих да те извикат, господине! — изрече ядосано маршалът.

— Извинете, маршале, но изпращах сина си…

— Прочети това писмо — прекъсна го маршал Симон и му подаде плика.

След това, докато Дагоберт четеше, маршалът продължи да се разхожда из стаята, като събори с крак един стол:

— Ще рече, че в собствената ми къща има хора, които са подкупени от враговете ми и работят за тях! Прочете ли писмото?

— Поредното злодеяние — отвърна хладнокръвно Дагоберт.

— Това писмо е подло, но то казва истината! — заяви решително маршала.

Дагоберт го изгледа без да може да прецени, какво иска да каже с това.

— И знаеш ли кой ми набута това писмо в ръцете? Това е направо дяволска работа… Взех го от кучето ти.

— От Сърдитко? — Дагоберт бе смаян от чутото.

— Точно така и няма съмнение, че тази лоша шега е твое дело.

— Едва ли бих си позволил подобни шеги, маршале! — отговори обидено Дагоберт, който не разбираше причините за гнева на маршала. — Трудно ми е да си обясня, как е станало това… Сърдитко е научен да носи и сигурно е намерил писмото в къщата, след което…

— Кой тогава е оставил тук това писмо? Значи сме заобиколени от предатели! Не говори ли това за нехайство от твоя страна?

Той махна с ръка да не го прекъсват.

— Двадесет и пет години воювам! Изправял съм се очи в очи с цели вражески войски, бил съм на заточение, но съм издържал. Сега, обаче, искат да ме убият с игла! Кой и защо толкова ме мрази! На този свят имам само един истински неприятел и това е д’Егрини. Изглежда, че е дошло времето да приключа отношенията си с този човек завинаги! Стига толкова търпение…

— Но помислете, маршале, та той е един свещеник…

— Какво като е свещеник? Виждал съм го как върти сабя и вярвам, че ще успея да го принудя да се защитава.

— Но маршале…

— Казвам ти, че повече това положение не може да се търпи! Тези подлости трябва да придобият лице и плът! Те обръщат живота ми, съсипват дните и нощите ми! Накрая излиза, че няма и на кого вече да разчитам…

— Маршале, аз няма да оставя тези неща да минат така — спокойно, но твърдо заяви Дагоберт.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е вярно, че няма на кого да се облегнете и да разчитате. Отлично знаете, че съм от хората, които са готови да влязат в огъня заради вас.

Тези простовати, но решителни думи въздействаха на маршала и той заговори по-спокойно:

— Прав си, че не трябва да се съмнявам в теб, но това подло писмо ме извади от равновесие. Затова се показах неблагодарен…

— Нека не говорим повече за това, маршале. По-добре ми кажете, какво толкова ви ядоса?

Лицето на маршал Симон отново стана бледо, а погледът мрачен.

— Мразят ме, презират ме…

— Вас?

— Да, мен… Всъщност, защо да крия от теб. Делили сме толкова болки и радости… Забелязвам напоследък, че когато срещна някои от старите бойни другари, те обръщат глава и не отговарят на поздрава ми.

— Заради анонимните писма ли?

— По всяка вероятност подобно отношение е свързано с тях.

— Но това не е възможно! Та вие сте човек, който се ползва с уважението на хората, да не говорим за известността ви.

— Когато говорим за конкретни неща, останалото е празнословие. Вече ми се случи, като се доближа до някоя група да прекъснат разговора си. Имам чувството, че това не са стари бойни другари, а хора, които не желаят присъствието ми. На пръв поглед това може да се стори на някого дребно нещо, но мен ме разстройва.

— Въпреки, че вярвам на всяка ваша дума — каза учуден Дагоберт, — струва ми се, че малко преувеличавате нещата.

— Добре, ето ви последният пример: отивам тази сутрин на посещение у генерал д’Авринкур. Служехме като полковници още в императорската гвардия. Много честен и прям човек. Затова направо го попитах дали знае защо така се е променило отношението към мен. Помолих го да не ми спестява нищо, в името на старата ни дружба.

— И какво ви отговори той?

— Хладно и спокойно д’Авринкур ми заяви, че не е чувал никакви слухове или клевети по мой адрес. Направи ми впечатление, че се обръща към мен с „маршале“, което не е правил досега. Попитах го за причината, но той отново съвсем делово ми обясни, че нямало причина да го упреквам в неуважение. Неуважение! Тогава се опитах да му обясня, че не за уважението става дума, а за истинската бойна дружба и за сърдечността. Уви, отговорът му си остана все такъв, хладен и безпристрастен. Заболя ме толкова много, че в един момент ми мина мисълта да го предизвикам на дуел, но веднага се отказах, защото разбрах абсурдността на положението.

За момент маршалът замълча, след което продължи още по-развълнувано:

— По всичко личи, че вече не се ползвам с любовта и уважението на близките ми приятели и познати. Не знам на какво се дължи това, но знам, че е отвратително и унизително! По-честно щеше да бъде ако в очите ми бяха казани причините, за да мога поне да се защитя. Тази студенина ме наранява много повече, отколкото каквато и да било обида. Въобще напоследък животът ми сякаш се спуска по някаква стръмнина. Откакто умря баща ми, всичко се преобърна с главата надолу. Дори в къщата си нямам спокойствие и радост. Връщам се и заварвам някакви странни писма без автор. На всичкото отгоре, дъщерите ми, които толкова обичам, също от известно време странят от мен. Как да им обясня, колко много са ми нужни днес?

След последните думи на маршала Дагоберт не издържа и го прекъсна:

— Вашите дъщери странят от вас? Вие ли казвате това?

— Боже мой, аз не ги обвинявам, защото те може би имат някакво основание…

— Имат основание? — Дагоберт възбуден повиши глас. — Чувате ли се, какво говорите? Та нали майка им толкова пъти им е разказвала, какъв човек сте. Нали същото съм правил и аз безброй пъти! Нима не учехме децата ви на обич и уважение към вас?

— Вие ги защитавате — отвърна маршалът тъжно — защото те, в известна степен, са свикнали повече с вас, отколкото с мен…

Дагоберт бе толкова смаян от това твърдение, че не можа да отговори нищо.

— Всичко това — продължи маршалът, — би могло да се нарече обикновена неблагодарност. Винаги съм ви завиждал, когато виждах как се отнасят те с вас, защото пред мен те са мълчаливи и смутени. Ако бях сигурен в тяхната обич, сега щях да презра всичките неприятности, които ми се стовариха на раменете.

Като видя, че Дагоберт тръгва решително към стаята на Роза и Бланка маршалът викна след него:

— Къде отиваш?

— Да доведа дъщерите ви, маршале.

— Защо е нужно това?

— За да ги изправя пред вас и да им заявя: „Скъпи деца, баща ви твърди, че вие не го обичате“. Само това ще им кажа. Нищо друго!

— Забранявам ти да правиш това! — Извика маршалът.

— Тогава, защо въобще ви е нужен Дагоберт? Вие нямате право да бъдете така несправедлив към децата си!

Старият войник отново тръгна към вратата.

— Дагоберт, заповядвам ти да се върнеш!

— Слушайте, маршале, аз съм ваш войник, ваш подчинен, ваш слуга, ако щете — отвърна някогашният гренадир, — но когато трябва да защитавам дъщерите ви, никакво звание и чин не могат да ме спрат. Всеки спор се решава най-често, когато и двете страни изслушат аргументите си.

Ако маршал Симон не беше хванал Дагоберт за ръката, войникът щеше да влезе в стаята на момичетата.

— Спри се! — отсече маршалът така категорично, че старият войник се закова. — Да не смяташ, че е по-почтено, ако извикаш двете девойки и пред мен ги накараш да заявят, колко много ме обичат? Ако аз бях направил така, че те наистина да изпитват любов към мен, щеше ли да се налага сега да разговаряме по този въпрос?

— Ех, маршале — заговори Дагоберт и тъжно повдигна рамене, — не ярост, а болка изпълва сърцето ми, като слушам думите ви. Помислете само: говорите за собствените си деца!

Маршал Симон сякаш се смути от думите на стария войник, затова гласът му стана по-спокоен:

— Все пак, не е ли вярно, че момичетата се отнасят с огромно уважение към теб? Питам те без задни мисли, съвсем открито…

— Боже мой — въздъхна тежко Дагоберт, — ако следваме тази логика на мислите ви, то ще ви кажа, че те са най-близки с кучето ми Сърдитко. А вие сте им баща и запомнете от мен, че децата винаги изпитват известна свенливост от родителите си. Още повече, когато годинките им станат повече… Уважавали повече мен! Боже мой, та ако не са ми мустаците, аз отдавна да съм се превърнал в някаква грозна бабичка. Освен това, около смъртта на баща ви вие бяхте толкова разстроен, че те се притесняваха за вас и не смееха да ви досаждат с присъствието си. Затова мога да ви кажа само едно: вие сте несправедлив към тях. Истината е, че те много ви обичат.

— Оплаквам се от това, от което страдам — замислено отвърна маршалът.

— Вашите страдания ще бъдат още повече, защото тези, които толкова ви обичат ги виждат и чувстват.

— Отново ме упрекваш, Дагоберт.

— Така е, маршале и не го крия — заяви старият войник, — защото ако някой трябваше да се оплаква, то това са вашите дъщери. Именно тях вие лишавате от внимание и ласки.

— Господин Дагоберт — прекъсна го маршалът сурово, — вие прекалявате!

— Да, наистина прекалявам — продължи Дагоберт, който толкова се бе развълнувал, че не можеше вече да спре, — защото защитавам едни беззащитни момичета, които са свикнали да търпят и да не се оплакват от нищо.

Маршал Симон успя да се овладее и възвърна предишното си спокойствие.

— Господин Дагоберт, благодарен съм ви за всичко, което сте направили за мен и семейството ми…

— Защо, маршале, защо не искате да извикам момичетата? — не се предаваше старият войник.

— Не разбираш ли, че тази сцена е ужасна? Не желая децата ми да стават свидетели на личните ми страдания. Аз имам известна гордост и не смятам, че е нужно дъщерите ми да ме виждат слаб и безсилен. Ти трябва да уважиш тази моя гордост…

— Да я уважа ли? Не мога да направя това, защото е предизвикана от неправда. Да не говорим, че дъщерите ви усещат, че има нещо и се терзаят… Вината за това е ваша, маршале.

При тези думи маршал Симон не издържа. Лицето му се зачерви, а гласът му гневно прозвуча в цялата къща:

— Напуснете веднага стаята, господин Дагоберт!

Усетил, че е преминал границата на благоприличието и си е позволил повече от допустимата близост, старият войник веднага реагира:

— Извинете, маршале, но не го сторих от неуважение към вас.

След това Дагоберт се обърна и тихо излезе от стаята.

Останал сам маршал Симон започна нервно да се разхожда из стаята. Един или два пъти неуверено се доближи до стаята на Роза и Бланка, но сякаш някаква невидима сила го възпираше да влезе при тях. Накрая, обзет от моментна решителност, той изтри избилите капки пот на челото си и почука на вратата на детската стая.

XLIII глава Изпитание

Като видяха развълнуваното лице на баща си, двете момичета станаха прави. Те бяха чули емоционалния разговор, който се водеше допреди минута в тяхно отсъствие и уплашени очакваха, каква ще бъде развръзката.

В един момент сестрите, като видяха колко е тъжен маршала, бяха готови да се хвърлят в обятията му, но споменът за писмото, което бяха прочели същия ден ги възпря. Бащата също се спря нерешително в средата на стаята и не знаеше как да започне така желания разговор с момичетата. Така, застанали един срещу друг, те се гледаха, без никой да посмее пръв да протегне ръка. Уплашени от анонимните предупреждения Роза и Бланка стояха свити една до друга, в очакване баща им да им помогне.

„Все същата студенина…“, помисли си маршалът с горчивина, а сърцето му се сви от мъка. Въпреки това той се приближи до момичетата и им се усмихна:

— Добър ден, деца.

— Добър ден, татко — отвърна с готовност Роза, която не бе толкова предпазлива, колкото сестра си.

— Вчера не можахме да се видим — продължи маршал Симон, — защото бях служебно зает. Надявам се, че не ми се сърдите за това.

Той се усмихна отново, но не посмя да им каже, че когато се върна през нощта е влизал в спалнята им, за да ги погледа.

— Няма за какво да ти се сърдим, татко — отговори Бланка, като наведе очи надолу.

— Искам да ви питам още нещо. Ще страдате ли много, ако ми се наложи да отсъствувам известно време от къщи?

— Няма нужда да се притеснявате за нас… — каза Роза, като си спомни онзи пасаж от писмото, в който се твърдеше, че той е принуден да прави много жертви заради тях.

Този отговор, който бе изречен с притеснение и болка, се стори на маршала зле прикрито безразличие. Отново се отвори раната, която толкова време го бе измъчвала. Наистина ли бе възможно собствените му деца да не го обичат?

Маршал Симон толкова бе отчаян, че лицето му се промени, изкривено от мъка. Очите му тъжно се взираха в очите на двете момичета сякаш търсеха да открият там топлина и сърдечност.

В този миг Роза и Бланка, забравили всякакви предупреждения и заплахи, се хвърлиха на врата му и го обсипаха с целувки.

Деца и родител си бяха казали всичко. Без думи и клетви, без обяснения и чуждо посредничество. Сякаш някаква искра бе разпалила огън в сърцата на тримата.

Замаян от постъпката на двете момичета маршалът ги милваше несръчно, а устните му целуваха челата им. Накрая не издържа и възкликна радостно:

— А мислех, че съм ви загубил! Те са ме обичали през цялото време! Нека ме презират и унижават, за мен това вече няма никакво значение. Аз съм с моите деца и ние се обичаме!

— Татко — плачеше щастлива Роза, — нали ще бъдем постоянно заедно? Нищо вече няма да ни разделя!

Бланка, която бе по-срамежлива се притискаше до гърдите на баща си и щастливо се усмихваше. Баща и деца говореха без да се изслушват. В думите им се таеше цялата неизречена радост от толкова време насам.

В това време откъм стълбите се чу учестеното дишане на изморен човек, който се изкачваше на горния етаж. След по-малко от минута на вратата се показа мустакатото лице на Дагоберт. До него, въртейки весело опашка, нетърпеливо пристъпваше Сърдитко. Старият войник се спря на прага, извади шарена кърпа и изтри овлажнелите си очи. Този стар боец, който през живота си бе преживял какви ли не неща, бе срещал смъртта очи в очи, сега плачеше и не се срамуваше от сълзите си. Едва намери сили да се обърне с разтреперан глас към маршал Симон:

— Е, маршале, аз нали ви казвах…

— Остави сега това — намигна му маршалът, сякаш го предупреждаваше да не отваря дума за отминалия вече разговор, — ти се оказа по-добър баща от мен. Ела при нас, стари приятелю.

И маршал Симон подаде ръка на стария войник.

За миг настъпи пълна тишина в стаята.

Изведнъж веселият доскоро Сърдитко изръмжа предупредително. Всички се обърнаха и видяха, че до вратата е застанал Глупчо. Сега той изглеждаше още по-разсеян от друг път. Стоеше прав, с вечния панер за дърва в ръце, а в него малка метличка от пера, която служеше за раздухване на огъня.

При други обстоятелства появата на Глупчо може би щеше да подразни участниците в емоционалната сцена, но този път неговото присъствие предизвика само смях. Маршалът, който бе готов да угоди на всеки в тези вълнуващи за него минути, се обърна към слугата:

— Какво искаш, драги?

— Това не съм аз, господине — отговори Глупчо, като постави едната си ръка пред гърдите и се поклони.

Двете момичета се разсмяха още по-силно.

— Как така не си ти? — попита маршалът.

— Тук, Сърдитко! — заповяда Дагоберт на кучето, което сякаш усещаше тайните намерения на мнимия глупак и ръмжеше срещу него.

— Не съм аз, господине. Но един слуга ми предаде да извикам господин Дагоберт, че господин Роберт иска да го види, а аз нали нося дърва в панера, та затова…

Маршал Симон настръхна при споменаването на името Роберт. Именно това бе човекът, който изпълняваше посредническата мисия при Родин във връзка с плана за отвличането на Наполеон II.

Все още весел и щастлив, маршал Симон предаде на Глупчо:

— Помоли господин Роберт да ме почака в кабинета. Сега ще дойда.

— Добре, господине, — отвърна Глупчо и се поклони ниско.

Като останаха сами, маршалът се засмя високо:

— Както сами разбирате, в такъв прекрасен ден и час, човек не може да остави прекрасните си дъщери, дори заради един господин Роберт, нали?

— Това е прекрасно, татко — извика весело Бланка, — защото този господин не ми харесва твърде много.

— Има ли тук перо и мастило? — попита маршалът.

— Разбира се, татко — разбърза се Роза, — ето ги на масата. Маршалът седна зад бюрото, след което направи знак на Дагоберт да отиде при него.

— Знаеш ли какво бях решил малко преди да вляза в тази стая?

— Не знам, маршале.

— Смятах да се самоубия. На децата дължа живота си…

Без да дочака отговора на стария войник маршалът започна да пише.

— Само че опитът ви щеше да е неуспешен, защото бях извадил капсулите от пистолетите.

Маршалът рязко се обърна и продължително изгледа Дагоберт. Войникът наведе глава, но личеше, че не прави това от смущение.

— Слава Богу, тези мисли вече не се въртят в главата ми.

Като завърши краткото писмо той сгъна листа и го подаде на Дагоберт.

— Предай това на господин Роберт и му кажи, че ще се видим утре.

Старият войник взе писмото и излезе.

— А сега, млади госпожици, не считате ли, че си спечелих две целувки за това, че отпратих господин Роберт?

Това сякаш бе знак двете момичета отново да прегърнат баща си.

В същото това време, когато радостта властваше в къщата на маршал Симон, някъде далеч, двама пътника, макар и разделени един от друг, мислеха за едно и също тайно нещо…

XLIV глава Развалините на манастира Свети Йоан Кръстител

Слънцето бавно залязваше.

В най-усойното място на гъста борова гора се намираха развалините на манастир, който някога е бил построен в чест на Свети Йоан Кръстител.

Каменните стени бяха покрити с бръшлян, мъх и други паразитни растения, които придаваха на руините мрачен и тайнствен вид. Няколко срутени свода и стени с тесни прозорчета още стърчаха самотно в мрачната сянка на големите дървета.

Над руините, самотна и зловеща стърчи върху ощърбен постамент, притисната от различни растения, исполинска каменна статуя. Тя представлява обезглавен човек, облечен в старинна дълга дреха. В ръцете си държи някаква странна паница, в която е поставена глава… Всъщност това е неговата глава. Йоан Кръстител, обезглавен по заповед на Ирод.

Възцарилото се мълчание наоколо се нарушава единствено от раздвижването на големите клони, които глухо шумят, сякаш стенат.

Неочаквано, сякаш изникнало от горски полумрак, на това страшно място се появява бледо човешко лице.

Лице на жена.

Тя пристъпва бавно и боязливо към руините. Спира се и започва да тъпче пръстта, която някога е била благословена. Дългата й рокля се отваря от вятъра и се показват краката й, целите потънали в прах, треперещи.

Край извора, в подножието на статуята на Свети Йоан Кръстител има голям заоблен камък. Върху него се свлича жената, останала без дъх от умора.

А от много дни насам, от много години, от много векове тя върви, върви и все не се уморява…

За първи път краката й са целите в рани.

За първи път! Тази, която преминаваше с равна крачка през пустини, където цели кервани потъваха в горещите пясъци.

Която бе пресичала вечния сняг на северните страни, където нито едно човешко същество не можеше да издържи.

Тази, която пощадиха всепоглъщащите пламъци на пожарите и буйните води на бързеите.

Най-сетне тази, която от векове насам нямаше нищо общо с човечеството, сега за първи път усещаше болки…

Нозете й кървят, ръцете й тегнат от умора, измъчва я страшна жажда.

Тя се усеща слаба, измъчва се, но продължава да върви.

Защото вярваше, че радостта й ще бъде голяма…

И когато напуканите й устни докоснаха кристално бистрите води на ручея, от гърдите и се изтръгна въздишка и тя спря да пие. В един миг само жената бе забравила смъртоносната жажда. Оглеждаше се внимателно в огледалната водна повърхност и един вик се изтръгна от гърдите й. Вик на голям религиозен екстаз, който сякаш бе неизречена благодарност към Бога.

В природното огледало тя бе видяла, че е остаряла. За няколко часа, за няколко минути, за няколко мига само, тя бе остаряла.

Тя, която вече осемнадесет века преминаваше от свят в свят, от поколение в поколение, оставайки винаги на двадесет години.

Сега беше остаряла и вече можеше да очаква смъртта.

Всяка измината минута от живота й вече я приближаваше към физическия край.

Озарена от великата надежда на остаряването тя се изправи, събра ръце пред гърдите си и започна да се моли.

Очите й уморено се спират на фигурата на обезглавения Свети Йоан Кръстител.

Главата, която мъченикът носи в ръцете си, през полузатворените клепачи, сякаш внимателно се взира в скитницата-еврейка. Този поглед е топъл и милостив.

А тя е сигурно Иродиада, която в голямото упоение на някакъв езически празник, бе поискала обезглавяването на този светец!

И точно сега, когато тя бе застанала в краката на статуята, безсмъртието, което тегнеше върху Иродиада, започна да се стопява.

Нощта постепенно настъпва, мрачна и бурна.

Силен вятър пронизва върховете на боровете.

Над черните тела на дърветата, издебвайки разкъсаните сиви облаци, бавно започна да си пробива път луната.

Молитвата на скитницата-еврейка сигурно ще бъде чута.

Изведнъж очите й се затвориха, ръцете й се впиха една в друга, и тя остана коленичила сред развалините, неподвижна като надгробна статуя. Тогава, в този миг, я осени странно видение!

XLV глава Голгота

Ето какво бе видението на Иродиада:

На върха на висока, оголена, стръмна и камениста планина се издига Голгота.

Слънцето залязваше, както сега, когато еврейката, изнемощяла от умора, се влачеше към развалините на манастира Свети Йоан Кръстител.

Големият бял кръст, забит на Голгота се извисява над пустите и мрачни долини, забил чело в навъсените облаци.

Навсякъде властва гробно мълчание.

От време на време черни исполински соколи разсичат въздуха с крилете си и се спускат на земята, за да умъртвят заловените жертви.

Голгота е издигната с огромен, нечовешки труд от разкаял се грешник. Сторил някога голямо зло на много хора той, за да изкупи деянията си и своите грехове се довлякъл на колене в тази пустош и като отшелник прекарал остатъка от живота си под огромния кръст.

От едната страна на Голгота с трясък се откъртват скали и рухват надолу, в полите на планината.

В същото време странник вече повече от час се изкачва по стръмния сипей.

Този пътник още не се вижда, но вече отекват неговите сигурни, равномерни крачки. Най-накрая той достига върха и огромният му силует се врязва в кървавочервеното от последните слънчеви лъчи небе.

Този пътник е сродник на Христос по бедност, а челото му е прорязано от тъмна линия.

Странният пътник е ерусалимският майстор.

Същият майстор, който озлобен от немотията, от земните неправди, от лъжата и различните пороци, безмилостно се бе отнесъл към страданията на Божия син, понесъл кръста си, бе го изгонил от къщата си с думите: Върви, върви, върви…

От този ден нататък, Бог, който не забравя да отмъсти, от своя страна бе заповядвал на ерусалимския майстор: Върви, върви, върви…

И той тръгна на път, който нямаше край.

Бог не се задоволи с това отмъщение, а още прокле скитника смъртта да бъде негов спътник. И осеяха се с надгробни кръстове земните долини и равнини, планини и пустини.

Единствена почивка за скитника евреин в безграничната му скръб бяха дните, в които Божията ръка го тласкаше в мрачно уединение.

Като пресичаше тази привечер усойната поляна, като се изкачваше по стръмния сипей към Голгота, пътникът бе избавен от едно: не чуваше вече жалния звук на погребалните звънци, които доскоро звучаха в ушите му, когато минаваше през населени места…

Всеки ден този скитник, захвърлен в бездната на своите мисли, вървеше насочван от невидимата Божия ръка с наведена глава. Погледът му не търсеше слънцето, нито облаците. Така премина и тази гора, заизкачва се по каменистата планина, без да види Голгота, без дори да погледне разпятието.

Той мислеше за последните потомци на своя род. Със сърцето си усещаше големите опасности, които все още ги заплашваха.

И в своето горчиво отчаяние, страшно като дълбините на океана, ерусалимският майстор приседна в подножието на Голгота.

В този миг последният слънчев лъч прониза натрупалите се черни облаци и заля върха на планината, върха на Голгота, с огнена светлина, сякаш бе лумнал пожар.

Евреинът бе опрял чело на ръката си. Дъгата му коса, развяна от вятъра закриваше бледното му лице. Тогава с другата си ръка той оправи косите си и изведнъж остана изумен. Пръстите му държаха сиви кичури, а не черните, които се спускаха допреди малко върху раменете му.

И той като Иродиада, бе остарял!

Движението на възрастта му, което бе спряло от осемнадесет века, отново се възвърна.

От този момент и той, като скитницата еврейка, можеше да се надява, че ще умре…

Тогава той падна на колене и протегна ръце към Бога с единствената молба да му разкрие тайната, възвърнала радостната надежда.

Изведнъж погледът му се спря на разпятието, извисило се над Голгота. Така, както еврейката бе погледнала главата на светия мъченик.

Очите на прикования към кръста го гледаха сякаш с благост и всепрощаваща добрина, макар че именно той го бе проклел преди толкова време да броди по света…

„О, Христос! — извика евреинът. — Отмъстителната Божия ръка ме доведе пред този кръст, който ти носеше… Когато навремето ти спря да починеш пред прага на моята къща, аз в моето озлобление те изгоних и ти казах. «Върви, върви, върви»… Ето, че след толкова време аз отново съм пред този кръст. И ето, че косата ми най-сетне е посивяла. О, Христосе, в своето божествено ложе, прости ли ми вече? Дойде ли краят на моето вечно скитане? Дава ли ми божествената милост най-сетне спокойствието на смъртта, от което бях лишен досега? Моля те, ако ме постигне твоята милост, то нека тя постигне и онази жена, която е наказана като мен! Закриляй, моля те и последните потомци от моя род! Каква ще е тяхната участ? Боже, единият от тях, единственият, който бе развратен от нещастието, вече изчезна от този свят. За това ли посивя косата ми? Краят на моето престъпление тогава ли ще настъпи, когато не остане нито един представител от прокълнатия ми род? Ще успеят ли потомците ми да излязат от страшните опасности, надвиснали над тях? Ще могат ли да получат след моето изкупление опрощение за прежните грехове? Или са завинаги осъдени от теб, Боже мой, като проклети потомци на проклет род? Те ли ще изминат срама и престъплението мое? Кажи ми, о Боже, ще простиш ли на мен и на тях? Или ще накажеш и тях, както направи това с мен?“

Небето отдавна бе почерняло, а нощта се бе спуснала над цялата земя. Скитникът евреин обаче не бе забелязал това. Паднал на колене, той се молеше в подножието на разпятието.

XLVI глава Съветът

На следващия ден, в който маршал Симон и неговите дъщери преживяха така дълго чаканата радост, в двореца Сен Дизие се случиха някои любопитни неща.

В една от стаите разговаряха княгинята и Родин. Преподобният отец е в неизменната си поза, облегнат на камината, а ръцете му поставени в задните джобове на черния редингот. Големите му кални обувки бяха оставили диря по белия килим, който покриваше салона. Лицето на йезуита бе озарено от задоволство.

Госпожа Сен Дизие бе както винаги скромно облечена, както подобава на жена, близка до църковните среди. Тя наблюдаваше с нескрит интерес Родин, който в представите й постепенно се бе слял с образа на отец д’Егрини.

Хладнокръвието и острият ум на някогашния секретар допадаха на тази горда парижанка. Тя бе покорена от острия му нюх към проблемите на деня и дори понякога острите му и цинични забележки не я смущаваха много.

— Та така, госпожо — говореше убедително Родин, — новините от превъзходния манастир Saint Herem са отлични. Силният ум, свободният мислител господин Харди вече е влязъл в лоното на нашата света, католическа църква.

Родин изговори последните думи високопарно, а набожната княгиня се поклони.

— Божията благодат осени този безбожник — продължи Родин. — При това така силно го обхвана, че в своето възхищение той пожела да участва в обред за приемане в нашето свето Общество.

— Отче мой, така бързо? — учуди се княгинята.

— Вярно, че нашите правилници не допускат прибързани решения, но в случая се касае за болен, обречен човек, който сам пожела, преди да умре да ни завещае своето богатство. За Божията слава, разбира се…

— Наистина ли господин Харди се намира в такова окаяно положение?

— Треската го съсипа. А да не забравяме и всичките нещастия, които му се стовариха през последните седмици и го подтикваха по пътя на спасението — продължи с тъжен тон Родин. — Този слаб физически човек не можа да издържи на огромното нервно натоварване и психиката му рухна. Бих казал, че след няколко дена…

Свещеникът поклати зловещо глава.

— Нима толкова скоро, отче?

— Да, краят му наближава. Добре е, че успях все пак да положа нужните грижи и да приема този грешник в последния му час и да го подготвя за член на светото Общество, на което според правилника той е длъжен да остави цялото си имущество. По този начин се погрижих за спасение на душата му. Изтръгнахме още една жертва от ноктите на Сатаната!

— Браво, отче! — възкликна княгинята. — Отец д’Егрини ми разказа колко мъжествено сте се борили срещу влиянието на абат Гавриил.

— Абат Гавриил — отговори Родин — бе наказан за това, че се намеси в нещо, което не го засягаше, както и друг път е правил. Аз поисках неговото спиране и неговият владика се вслуша в думите ми, като го отзова. Говорят, че за да си запълва времето, посещавал болните от холера и им раздават християнско милосърдие. Ние, разбира се, не сме срещу подобни неща… Но еретичните му внушения се усещат от цял час разстояние…

— Той е опасен човек — потвърди княгинята, — защото умее да оказва влияние върху хората. Радвам се, че вие така блестящо сте се справили с този неприятен абат Гавриил, което още веднъж изтъква вашите превъзходни качества. Бих казала, че сте новия Иван Златоуст.

— Добре, добре, госпожо — грубо я прекъсна Родин, като повдигна рамене, — аз — златоуст! Моите са по-бледи, а зъбите ми са малко почернели. Вие, разбира се, се шегувате с това „златоуст“…

— Но, отче…

— Госпожо, на мен не пробутвайте такива неща — отвърна грубо Родин. — Аз презирам ласкателствата и никога не лаская другите.

— Простете ми, отче — помоли го набожната жена, — аз отлично разбирам вашата скромност. Просто не издържах да не се възхитя на умението ви да печелите и най-трудни двубои. Освен това именно вие предсказахте преди няколко месеца, че двама членове на рода Ренепон, ще бъдат изолирани от наследството. Това вече е факт…

След тези думи Родин погледна княгинята по-благосклонно. Самият той смяташе, че след такова боледуване и след като бе поставен на пост и молитва в онова затънтено място, господин Харди можеше спокойно да се задраска от списъка.

След малко възрастната жена продължи:

— Един от тези хора, окаян работник, намери смъртта си, след като се бе отдал на своите пороци. Другият вие успяхте да вкарате в пътя на спасението. Възхищава ме, отче, вашата прозорливост, защото помня думите ви: „За постигане на целта си, ще използвам техните страсти“.

— Малко прибързано се радвате — прекъсна я нетърпеливо Родин, — защото срещу нас са все още вашата внучка, онзи индиец, маршал Симон и неговите дъщери. Тези лица все още са близо до наследството на Ренепон и затова ни предстои много работа.

— Разбирам ви…

— Затова, госпожо, не бива да губим време и да се хвалим един друг. Трябва сериозно да мислим за бъдещето. Великият ден, първи юни, наближава. Дано Бог даде, да не видим повече тези четирима членове на омразния род и негови наследници. В техните ръце то ще послужи за нови трагедии, а когато то стане наше, на Обществото, значи служи на Бога и неговата църква…

— Така е, отче.

— Затова вие трябваше да се срещнете с хората си и да разберете, какво е станало с вашата внучка.

— Аз се срещнах с тях, но резултатът бе незадоволителен. Надявам се вторият ми опит да бъде успешен.

— Надявам се, че новото й положение ще позволи да се предприеме нещо ефикасно — заключи Родин със зловеща усмивка. — Тя и индиецът вече са заедно и вярват, че нищо не може да попречи на щастието им. Дори Фарингея им се струва безопасен. Да се надяваме, че Бог ще накаже това престъпно и суетно щастие.

Разговорът бе прекъснат от отец д’Егрини, който влезе в стаята и още от вратата извика:

— Победа!

— Какво казвате? — попита княгинята.

— Тази нощ замина! — отвърна отчето.

— Кой замина? — опита се да уточни Родин.

— Маршал Симон — възторжено отвърна отец д’Егрини.

— Няма съмнение, че разговорът с генерал д’Авринкур му е повлиял — заяви старата госпожа, — защото знам, че генералът, както и много други е повярвал на разпространените слухове. Няма лоши средства, когато човек е решил да се бори с безбожието!

— Знаете ли някакви подробности? — попита Родин.

— Идвам направо от Роберт — каза отец д’Егрини — описанието, годините, всичко отговаря на външния вид на маршала, който освен това тръгнал с паспорта си. Едно-единствено нещо учудило вашият човек.

— И кое е то? — със съмнение побърза да уточни Родин.

— Само допреди един ден маршалът бил мрачен и затворен в себе си. Изведнъж вчера засиял, развеселил се. Когато Роберт го попитал, каква е причината за такава рязка промяна, маршалът му отговорил: „Отивам да изпълня едно свещено задължение, затова радостта ми е огромна.“

При тези думи и тримата участници в разговора се спогледаха.

— Интересно, каква ли е причината за такава рязка промяна? — рече княгинята замислено. — Та ние очаквахме, че дори и да се съгласи да проведе операцията, това би било свързано с отрицателни вълнения.

— Нищо не разбирам — каза Родин замислено, — но все пак, най-важното е, че е заминал. Това ни дава основание веднага да започнем да действаме срещу дъщерите му. Взел ли е със себе си онзи проклет стар войник?

— Не — отвърна отчето, — за жалост, не. Той е стара лисица и вероятно ще бъде много предпазлив. За съжаление, единственият човек, който в краен случай би могъл да ни помогне, сега е болен от холера.

— Кой е той? — нетърпеливо попита княгинята.

— Морок. На него можехме да разчитаме за всичко и по всяко време. За съжаление, освен че е болен, той е застрашен и от нещо, което съвсем не е по-безопасно от тази болест.

— Какво казвате?

— Преди няколко дена едно от неговите кучета го е ухапало, а след това се разбрало, че било бясно.

— Но това е страшно! — извика княгинята. — Къде се намира сега този човек?

— Пренесох го в една от временните болници в Париж, защото засега само холерата е показала признаци. Това е голямо нещастие за нас, защото този човек бе много верен и решителен. Войникът, който пази сирачетата е направо недостъпен и единствен Морок можеше да се справи с него.

— Така е — рече замислен Родин.

— Особено след като го налегнаха съмнения относно анонимните писма — допълни отец д’Егрини.

— Щом стана дума за писмата — прекъсна го Родин, — смятам, че има някои неща, които вие трябва да знаете. Освен вече известните ви писма, маршал Симон получи и много други, които му писах аз. В тях съм вложил цялото си умение да го настроя срещу вас.

Отец д’Егрини смаяно изгледа Родин.

— Интересно, какво е наложило да постъпите по този начин, Ваше Преподобие?

— Първо, за да премахна съмненията от вас. Освен това, не е лошо маршалът да бъде изваден от равновесие. Естествената му реакция би била буйна, невъздържана и единствената възможност да впрегне енергията си е да се включи в начинанието по измъкването на онзи презрян престолограбител.

— Може и да е така — отбеляза саркастично отчето, — но в този ход има известна опасност за мен.

— Защо?

— Защото, ако маршалът избухне над нормалните граници, би могъл да си спомни нашата стара вражда и да потърси възмездие…

— И какво ще стане?

— Какво ли? Просто може да забрави, че съм свещеник…

— А, ето каква била работата, вас просто ви е страх — каза презрително Родин, като прекъсна отец д’Егрини.

При тези думи преподобният отец не издържа и скочи настървено:

— Ваше Преподобие позна напълно: да, мен ще ме е страх. Но ще ме е страх, да не забравя в един миг, че съм свещеник и твърде добре да си припомня, че съм бил военен.

— Наистина ли? — иронично подхвърли Родин. — Нима все още държите на онова назадничаво чувство за чест? Дрехите на свещеника не са ли угасили още онзи ялов огън? Още ли се варите в онзи глупав казан, в който звучат празни думи от типа на „военна клетва“, „чест“, „Наполеон II“?

Родин впи проницателен поглед в отец д’Егрини.

— Струва ми се, че Ваше Преподобие напразно споменава подобни опасения — каза отчето, като напрегна цялата си воля, за да запази самообладание.

— Аз съм ваш ръководител и съм длъжен да знам какво ще направите, ако в даден момент маршал Симон вдигне ръка срещу вас…

— Господине — не издържа преподобният отец.

— Тук има само свещеници! — прекъсна го грубо Родин.

Отец д’Егрини наведе глава и с голямо усилие задържа гнева си.

— Питам ви, — продължи упорито Родин, — какво бихте направили, ако маршал Симон ви удареше?

— За Бога, престанете — каза отец д’Егрини, — оставете ме.

— Или, още по-конкретно, какво бихте направили, ако ви удареше по един шамар от двете страни? — упорстваше хладнокръвно Родин.

Отец д’Егрини бе пребледнял от гняв. Ръцете му се свиваха в юмрук, а слепоочието му пулсираше нервно. В същото време Родин, който съвсем умишлено задаваше тези въпроси, внимателно наблюдаваше всяка реакция на бившия полковник.

Набожната княгиня, която само допреди минути бе възхитена от бившия секретар, в този момент намираше неуместно отношението му към преподобното отче.

В това време отец д’Егрини успя да наложи цялата си воля и на лицето му се възвърна спокойното изражение, а гласът му бе равен и гладък:

— Ако ме настигне подобна обида, ще помоля Бог да ми даде смирение и търпение.

— Няма съмнение, че Бог ще бъде снизходителен към вас — отвърна Родин хладно, но видимо доволен от проведения изпит.

Точно в този момент на вратата се почука два пъти. Някакъв слуга влезе в стаята и предаде голям плик на княгинята.

Госпожа Сен Дезие погледна Родин сякаш искаше разрешение от него, след което отвори писмото.

— Има надежда — извика тя, като се обърна към двамата мъже. — Молбата за забрана е законна и съвпада с друга молба за забрана. С една дума, моята внучка от утре може да бъде заплашена от крайна бедност. Тя, която е толкова разточителна… Какво нещо е животът…

— Няма съмнение, че в такъв случай може да се очаква характерът й да стане по-благ… — каза замислено Родин. — Искам да кажа, че ще стане по-сговорчива.

— За да постигнем крайния резултат, обаче — каза княгинята, — ще трябва да предизвикам нейната гордост. Затова е наложително да се видя с нея.

— Госпожица Кардовил едва ли ще приеме да се срещнете — подхвърли отец д’Егрини.

— Много е вероятно — каза старата госпожа, — защото в момента е безумно щастлива! Но мога да й напиша нещичко след което тя сама ще се яви при мен. Познавам я аз…

— Вярвате ли в това? — усъмни се Родин.

— Не се тревожете за това, отче. Щом честолюбието й бъде поставено на карта, могат много неща да се постигнат.

— Това е още едно доказателство, госпожо, че не бива да се губи никакво време. Нашата цел се приближава!

— Колкото до омразата — продължи княгинята, — госпожица Кардовил се убеди във възможностите ни, когато заведе дело по повод затварянето й в болницата и отвличането на дъщерите на маршал Симон. Слава Богу, ние имаме приятели навсякъде.

— При тези обстоятелства — каза Родин, — заминаването на маршал Симон е добре дошло за нас. Сега трябва да насочим удара срещу дъщерите му.

— Но как? — запита княгинята.

— Преди всичко някой трябва да се срещне и разговаря с тях. След като добре ги опознае, ще знаем и как да подходим.

— Но войникът е с тях непрекъснато — обади се отец д’Егрини.

— Тогава ще трябва да се разговаря с тях пред него. А той може да бъде подкупен.

— Той? — отец д’Егрини нервно се засмя. — Това е направо глупаво.

— Познавам го нелошо — каза ледено Родин, като си повдигна рамената. — Нали точно мен му представи госпожица Кардовил, като неин освободител, когато ви набедих, че сте душата на тази комбинация. Освен това, той едва ли е забравил, че му върнах онзи смешен кръст, в болницата на д-р Баление. Освен това, не забравяйте, че пак аз бях този, който взе момичетата от манастира и ги закара на баща им.

— Така е — обади се княгинята, — но оттогава изтече много време и моята внучка вече всичко е разкрила. Тя сама ми е казвала…

— Че ме счита за свой най-голям враг — довърши Родин. — Отлично. Казала ли е това на маршала? Говорила ли му е за мен? Дори и да му е казала сигурни ли сте, че маршалът е споделил с този стар войник? Всъщност, когато отида в къщата ще разбера всичко, съдейки по това, как ще ме посрещнат.

— Кога смятате да направите това посещение? — осведоми се княгинята.

— Утре сутринта.

— Боже Господи — прекръсти се княгиня Сен Дизие — пазете се, отче!

Йезуитът се усмихна и черните му зъби лъснаха между тънките устни:

— Щом съм решил да отида там, значи ще отида! А вие — той се обърна към отец д’Егрини — изпратете веднага писмо до Виена, за да съобщите за пристигането на маршал Симон. Планът трябва да се спазва строго. За всеки случай, госпожо, утре се пригответе да ме придружите със своята карета.

На следващата сутрин, в осем часа, госпожа Сен Дизие в своята карета, а Родин в друга кола, тръгнаха към къщата на маршал Симон.

XLVII глава Щастие

Два дена са изминали, откакто маршалът е отпътувал.

Часът е осем сутринта и в къщата все още е тихо. Дагоберт внимателно се доближава до стаята на момичетата, за да не ги събуди. С него, както винаги, е Сърдитко. Сърцето на стария войник се свива. „Дано децата не са чули нищо тази нощ“. Това е единствената мисъл, която измъчва съзнанието на Дагоберт.

Неочаквано, откъм детската стая долитат радостни възклицания и смях. Сърдитко веднага реагира на познатите гласове и се разлая. Тогава от стаята се чу звънък детски глас:

— Сърдитко е дошъл да ни събуди.

Кучето започна да души вратата и да върти весело опашка.

— Господин Сърдитко — извика от спалнята Роза, — щом си толкова ранобуден, можеш ли да ни кажеш, колко е часът?

— Разбира се, госпожице, часът е вече осем — отвърна Дагоберт, като придружи тази реплика с ръмжене, но не можа да се сдържи и се разсмя басово.

— О, това бил самият Дагоберт? — продължи шегата Бланка. — А пристигна ли нашата Августина?

Старият войник изведнъж се смути и отговори, като се запъваше леко:

— Момичета, на вашата учителка й се наложи да отсъства… само няколко дена, разбира се… Днес, ще се наложи да се оправяме сами.

— Да не се е случило нещо неприятно, Дагоберт? — вече сериозно попита Бланка.

Войникът се обърка още повече:

— Не, не, тя отиде по работа… да навести някакъв свой роднина… Вие се оправяйте, аз ще дойда след четвърт час.

След това Дагоберт побърза да тръгне към стълбите, като си мислеше, че трябва на всяка цена да предупреди Глупчо, за да не се изпусне пред момичетата.

Останали отново сами, двете сестри се заеха със сутрешния тоалет. Разресаха косите си една на друга, като не преставаха да се шегуват. Така е винаги, когато човек преживее отдавна чакана радост. Тъжните и неприятни преживявания остават в миналото, сякаш никога не са съществували. Двете момичета имаха основание да се чувстват щастливи. Най-накрая бяха се убедили в искрената обич на своя баща, а също така му дадоха доказателства за любовта си към него.

Затова е съвсем понятно, защо бяха така весели и жизнерадостни тази сутрин. Припомняха си случки с Глупчо слугата, имитираха го и се превиваха от смях.

— Жалко, че татко не си е вкъщи, за да чуе смеха ни — каза Роза, която оформяше в прическа косите на сестра си.

— Права си, защото съм сигурна, че това би му доставило голямо удоволствие.

— Искаш ли, сестрице, още днес да му напишем писмо, в което да му разкажем за дръжките от метли, които разнася Глупчо с панера за дърва? Това ще го развесели, а и ще го успокои, ако се тревожи за нас.

— Да му пишем ли? Нима забрави, че само той може да ни праща писма, но ние не трябва да му отговаряме.

— Права си, бях забравила. Но можем да направим друго: ще му пишем писма на нашия адрес, което означава, че ще ги получи, като се върне. Това не е лоша идея, признай това.

— Наистина хрумването ти е оригинално. Предполагам, че ще се забавляваме доста, когато ги четем след време заедно с него…

— Освен това — продължи Роза, — не бива да забравяме, какво ни каза татко на сбогуване: „Не се натъжавайте, деца мои, а се гордейте, защото отивам да изпълня дълга си. Това е свято дело. Представете си, че някъде живее изоставено сираче, на което никой не обръща внимание. То страда и се измъчва. В същото време, неговият баща е бил мой благодетел и аз съм дал пред него клетва, че ще се грижа за детето му. Е, нали е достойно да изпълня тази моя клетва?“

— Браво, запомнила си думите му наизуст! — възхити се Бланка. — Ние, като достойни негови дъщери, ще го разберем и няма да го съдим, че ни е оставил сами за известно време. Може чудесно да се забавляваме, затова няма да усетим дните на раздяла.

— Имам приятното усещане, че този път щастието ни е споходило завинаги…

— Значи мислим по един и същ начин. Щом сме тримата заедно, сигурна съм, че нищо не може вече да ни се случи.

— Пропускаш Дагоберт и Сърдитко. По-верни стражи няма в целия свят…

В това време откъм стълбището се чу тежкото дишане на стария войник. Момичетата отвориха вратата и влязоха в салона.

— Ти май си ни подслушвал, а любопитко?

— Разбира се, че чух какво си говорите. Да ви призная честно съжалявам само за едно, че слухът ми не е като на Сърдитко, та да чуя повече неща от разговорите ви. Мъжки момичета сте вие, затова толкова ви обичам!

Роза се засмя на тези думи и се обърна към сестра си:

— Бъди сигурна, че докато си дойде татко, този стар фронтовак ще ни научи на доста солени изрази.

— Не отричам — започна да се оправдава Дагоберт, — че в речника ми се намират някои и други пиперливи ругатни, но от тях понякога ми олеква, когато се повиши градусът. Може ли човек да изтърпи всичките неприятности на битието, ако приема всичко навътре и не смее да изпсува на висок глас, поне веднъж.

— Забрави какво си казал в този момент — закани му се Роза с пръст, — защото ако те чуе госпожа Августина…

— Права сте — отвърна старият войник, като се мъчеше да прикрие неспокойството си, — тя е много добра и възпитана жена.

— Понеже стана дума за нея — прекъсна го Бланка, — не е лошо да припомня нейните притеснения, че любовта й към нас не можела да се сравнява с твоята, скъпи ни Дагоберт. Това е голям комплимент за теб.

— Наистина, тази жена имаше, тоест… има много добро сърце.

Старият войник отново се притесни, защото му бе трудно да прикрива чувствата си.

В това време сестрите, които не бяха усетили вълнението на Дагоберт продължаваха да говорят за госпожа Августина.

— Доколкото знам, тази жена е вдовица на един татков войник, който загинал в някакво сражение. Може би това е причината така добре да ни разбира…

— Преживяваше с нас всяка наша болка — прекъсна Роза сестра си, — а неведнъж съм я виждала и да плаче. Всъщност, скъпи наш Дагоберт, ти в последно време не се ли въртиш повече от необходимото около тази възпитана госпожа?

Момичетата се засмяха в един глас.

Увлечени в този разговор, никой от тримата не беше забелязал, кога до вратата е застанал слугата Глупчо. Той се поклони театрално и обяви:

— Дошъл е господин Родин.

Преди още момичетата и старият войник да разберат това съобщение, йезуитът нахлу в салона така решително сякаш бе тръгнал да превзема някаква крепост.

Дагоберт, който бе изненадан неприятно от този акт, се обърна към Глупчо и му кресна:

— Кой ти разреши да водиш външни хора тук?!

— Прощавай, господин Дагоберт — отвърна Глупчо и се свлече на колене, събирайки ръцете си като за молитва.

— Напуснете стаята веднага! И вие също, господине! — изрече сурово войникът, като се обърна към Родин, който вече се бе приближил усмихнат до момичетата.

— Както заповядате — веднага отвърна свещеникът, но без да помръдне от мястото си.

— Господин Дагоберт — отново заговори Глупчо, — извинете още веднъж, че доведох този човек в салона, но нещо съм се объркал. Нали знаете, след нещастието с госпожа Августина…

— Какво нещастие? — извика в един глас Роза и Бланка.

— Госпожата, — заговори бързо Глупчо, въпреки опитите на Дагоберт да го изтласка навън, — тази нощ я откараха, защото е болна от холера…

Старият градинар не можа да се въздържи и тежкият му юмрук се стовари върху челюстта на слугата. Вторият удар запрати Глупчо през вратата в другата стая. След това Дагоберт разярен се обърна към Родин:

— Господине, ако не напуснете къщата, боя се, че ще посегна и на вас!

— Разбирам, разбирам — отговори бързо Родин и започна да отстъпва, като в същото време се опитваше да подаде ръка за поздрав на двете сестри.

XLVIII глава Длъжност

Отстъпвайки, Родин внимателно оглеждаше обстановката, като погледът му най-често търсеше погледите на момичетата. Те очевидно бяха разтревожени от пресметливото „неблагоразумие“ на Глупчо, който въпреки изричната забрана от страна на Дагоберт, се бе разприказвал.

В това време Роза се приближи до войника и тихо го попита.

— Истина ли е, че клетата госпожа Августина е заболяла от холера?

— Не, не зная… Аз да не съм лекар — отговори объркано Дагоберт.

— Но защо искаш да скриеш от нас? — каза решително Бланка — Сега разбирам, защо още сутринта бе малко объркан…

— Сестрице — обърна се Роза към сестра си, — ела да отидем в нейната стая. В такива случаи има неща, които са въпрос на чест и трябва да бъдат свършени.

Родин се бе спрял в началото на стълбището и с любопитство наблюдаваше сцената, която не бе очаквал. Мисълта му трескаво течеше, за да открие неговото място в това странно положение.

— Вие няма да излезете от тук! — твърдо заяви старият войник.

— Дагоберт — погледна го учудено Бланка, — нима ще ни спреш да извършим това, което би направил всеки честен човек?

— Повтарям ви, че няма да позволя да напуснете тази стая! — продължи да упорства войникът.

— Баща ни е давал неведнъж примери за достойно държане — допълни Роза — и няма да бъдем негови достойни дъщери, ако се приберяхме страхливо в стаята си.

— Ваше единствено задължение — зачерви се от яд Дагоберт — е да се пазите и да посрещнете баща си живи и здрави! Дал съм дума да ви пазя и няма да я пристъпя за нищо на света!

— Но какво толкова опасно има, ако посетим нашата учителка? — учуди се Роза.

— Дори и да съществува някаква опасност, — прекъсна я Бланка нетърпеливо, — не сме ние, които ще се страхувате от нея. Дагоберт, бъди така добър и ни пусни да отидем.

В този момент Родин, който бе мълчал през цялото време, се усмихна леко, а в очите му блесна зловещ пламък.

Дагоберт, който вече не знаеше как да се справи с двете сестри изведнъж разпери ръце и обяви:

— Добре, скъпи госпожици, вървете при вашата учителка. Стига да си е в стаята.

Момичетата, които бяха готови да хукнат по стълбите, изведнъж се спряха.

— Но, ако тя не е тук, къде би могла да бъде? — попита Роза, а в гласа и се усещаше известно колебание.

— Вероятно допускате, че ще ви кажа, като ви виждам такива настоятелни?

— Тя е починала! — извика Роза пребледняла.

— Не, това не! — реагира остро войникът. — Кълна се, че е жива. Самата тя пожела да я преместят на друго място, като се страхуваше да не стане причина и друг в къщата да се зарази. Затова не бива да напускате стаята си. Няма да позволя това!

В този момент, сетил се отново за неканените гости, Дагоберт се обърна и видя застиналата зловеща фигура на Родин, изправена до стълбите. Свещеникът приличаше на лешояд, който изчаква удобния момент, за да нападне жертвата си.

— Вие още ли сте тук!

— Позволявам си, господине — каза Родин спокойно като човек, който отлично може да се владее, когато това е необходимо — да отбележа, че не ми беше възможно да си тръгна, защото вие препречвахте изхода.

— В момента нищо не възпрепятства вашето тръгване…

— Разбира се, че ще си тръгна, но оставам учуден от начина ви да посрещате гости в тази къща.

— В случая става дума за изпращане, а не за посрещане.

— Имах благородното намерение да си поговорим…

— Не разполагам с време за разговори.

— Смятам, че поводът да дойда е твърде важен…

— За мен най-важната работа в момента е да съм при тези две деца.

— Разбирам, господине, затова няма да се натрапвам — каза Родин, като пристъпи прага на вратата — и моля да бъда извинен за неблагоразумието си. Смятах, че като човек, който носи чудесни новини от маршал Симон, имам правото, но…

— Новини от баща ни? — почти извика Роза и се приближи до Родин. — Тогава говорете по-бързо.

— Имате вести от маршал Симон? — старият войник изгледа подозрително Родин. — Какви са тези вести?

Обаче вместо да отговори, Родин направи крачка и отново се озова в салона, като не откъсваше поглед от двете сестри.

— Истински съм щастлив, че именно на мен се падна честта отново да прекрачвам прага на тази къща с добри новини. Радвам се, че младите госпожици са все така красиви и жизнерадостни. Освен това сега са весели, а не както в онзи отвратителен ден, когато отидох да ги взема от отвратителния манастир, където бяха затворени. Помня, колко бяха щастливи да прегърнат баща си…

— Те бяха на своето място, но вашето днес не е тук! — прекъсна го Дагоберт, като продължаваше да държи вратата отворена.

— Признайте поне едно, че моето място е в болничното заведение на д-р Баление, — отвърна Родин, като изгледа войника с някаква хитрост в погледа. Нали помните онази къща, в която ви върнах онзи скъпоценен за вас императорски кръст? Това беше същият ден, в който милата госпожица Кардовил не позволи да ме удушите. Трябва да ви кажа, госпожици, че този войник тук, има желязна ръка, която прусаците и казаците навярно познават по-добре от мен…

Родин бе успял с началото на своя план. Момичетата и Дагоберт вече знаеха за услугите, които им беше направил. И тримата не знаеха, че преди време госпожица Кардовил бе предупредила маршала за зловещата роля, която изпълнява Родин спрямо техния род. Маршал Симон бе решил да не тревожи стария войник и дъщерите си. Верен обаче на интуицията си, старият гренадир изпитваше неприязън към този хлъзгав човек.

— Въпросът не е дали ми е желязна ръката или не…

— Сетих се за това, драги господине — продължи Родин, като неусетно се приближаваше до двете момичета — по повод на малките услуги, които съм ви направил, забележете с голямо удоволствие.

Дагоберт изгледа втренчено Родин, който срамежливо притвори очи.

— Доколкото ми е известно — каза войникът след известно мълчание, — благородните хора никога не говорят за услугите, които са извършили, а вие вече няколко пъти повторихте…

— Дагоберт — прекъсна го притеснена Роза — нали този човек ни носи новини от татко.

Дагоберт махна с ръка, като продължаваше да гледа Родин в очите.

— Вие сте хитър човек, но и аз не съм новак.

— Аз съм хитър? — кротко възрази Родин.

— Разбира се. Решихте с няколко красиви фрази да приспите бдителността ми, но това не е толкова лесно. Чуйте ме добре: някой от хората в черни раса ми бе откраднал кръста и вие ми го върнахте. Това е факт. Пак тези разбойници бяха отвлекли и момичетата, а вие отидохте и ги върнахте. Това също е факт. Не отричам и това, че именно вие предадохте отец д’Егрини. Всичко това доказва две неща: вие сте съучастник на всичките тези черноризци, а освен това паднахте толкова ниско, та предадохте и своите. Това са причините поради които ви считам за недостоен човек. Затова настоявам да си тръгнете веднага!

— Но, господине…

— Няма какво да обсъждаме — отвърна ядосано Дагоберт — когато един човек прави добро, по начина по който го правите вие, в това несъмнено има нещо непочтено. Не съветвам никой да се доверява на такива хора.

— Разбирам — едва прикри недоволството си йезуита, — но вероятно ще започнете да разсъждавате по друг начин, ако се замислите над това, какви причини бих имал да ви правя тези услуги, а още повече да ви мамя.

— Фактът, че така упорито продължавате да стоите тук, вече говори за някаква полза.

— Вече ви казах целта на посещението си.

— Да, казахте, че носите новини от маршал Симон.

— Точно така, имам честта да ви предам известия от маршала — тържествено обяви Родин, като успя да се приближи още повече до двете сестри.

Той се огледа бързо и веднага продължи:

— Скъпи госпожици, наистина имам новини от баща ви.

— Тогава слезте с мен в моята стая и там ще ми ги разкажете — каза Дагоберт.

— Нима имам вид на толкова жесток човек? Та нали дъщерите на маршала имат най-голямото право да ги научат първи?

— Господине, защо не ми спестите неудобството да изхвърля човек на вашите години през вратата? — разсърди се отново старият войник.

— Добре, добре — отвърна спокойно Родин — хайде да отиваме във вашата стая. Ще ви разкажа всичко, а нека после съвестта ви ви измъчва, че сте лишили тези деца от удоволствието да чуят тези новини.

След тези думи Родин се поклони ниско на момичетата, като едва прикриваше яростта си, след което излезе от стаята.

След четвърт час войникът отново се върна при сестрите, които нетърпеливо го заобиколиха.

— Какви са новините от татко? — попита първа Роза.

— Факт е, че този стар магьосник знае къде е заминал маршалът, както и това, че е бил в приповдигнато настроение. Откъде е научил всичко това не зная, но според мен това е още една причина да не му се вярва — завърши войникът.

— Но, какви са все пак новините? — повтори въпроса си Роза.

— Някакъв приятел на този хитрец, защото той е точно такъв, срещнал маршала на двадесет и пет мили от Париж. Като разбрал, че този човек идва в града, той го помолил да ви предаде, че е жив и здрав, и че много скоро ще бъде заедно с вас.

— Както сам си се убедил — каза Бланка, — не беше толкова прав да се държиш така с гостенина.

— Може и да е така, но не съжалявам…

— Но защо?

— Имам причини за това. Най-важната е начинът, по който се опита да остане, и погледът, с който ви изучаваше. Ако бях видял змия да се приближава до вас, щях да бъда по-спокоен. Откровено ви казвам, деца мои, въпреки няколкото добрини, които ни е направил, нямаше да се поколебая да го изхвърля през прозореца. Опасен човек е този.

— Прекалено много ни обичаш, затова си толкова мнителен.

— Щом заговорихте за обич, значи нещо ще ми искате.

Момичетата се засмяха лукаво и хванаха стария войник за ръцете.

— Ти, който си толкова смел, толкова честен…

Момичетата се готвеха да продължат тази акция, но точно в този момент някой почука на вратата.

— Кой е? — попита Дагоберт.

— Аз съм, Юстин, господине — отговори мъжки глас.

— Влезте.

На вратата се показа един слуга, който бе много трудолюбив и предан човек.

— Какво има? — обърна се войника към него.

— Господин Дагоберт, долу е пристигнала с колата си някаква госпожа. Поиска да разговаря с маршала и с неговите дъщери. Като разбра, че го няма, настоятелно помоли да се срещне с госпожиците. Ставало въпрос за някаква помощ или милостиня.

— Коя е тази госпожа?

— Не си каза името, но ми се струва, че е почтена жена. Колата й е много красива, а слугите й са облечени богато.

— Госпожата навярно събира помощи за бедните, — обади се Роза, — затова, Дагоберт, не може да не я приемем.

— Наистина, жена е все пак — отвърна войника, — а и не би могла да се сравнява с предишния ни посетител. Освен това, нали и аз съм тук…

Когато слугата излезе да покани новодошлата, Роза се обърна към Дагоберт:

— Май, че си решил да се съмняваш във всички, които прекрачват прага на къщата ни? Та ти дори не я познаваш.

— Чуйте ме, деца, аз нямах причина да се съмнявам и в собствената си жена, но точно тя ви предаде в ръцете на черноризците, макар и да не съзнаваше това. Тя просто бе послушала онзи разбойник, изповедника…

— Наистина така се получи и ние много съжаляваме. Впрочем, къде е тя сега?

— Възстановява се постепенно. Въздухът в енорията на абат Гавриил и действа много здравословно…

В този момент вратата на салона се отвори и на прага се появи княгиня Сен Дизие. Тя се поклони ниско, след което влезе вътре.

В ръцете си носеше червена кесия, като онези, в които събират милостиня в църквите.

XLIX глава Милостиня

Както вече имахме възможност да споменем, княгиня Сен Дизие смееше, когато това бе необходимо, да се облича блестящо и да си придава вид на сърдечна и благородна жена. Тя бе съхранила изтънчените си обноски от младежките години, с които умееше да си служи съвсем непринудено. По този начин успяваше лесно да заплете религиозните си интриги, както някога същото правеше с любовните си игри.

Точно в такъв вид, надянала маската на добротата, княгиня Сен Дизие се появи пред погледите на двете сестри и Дагоберт.

Дагоберт, който все още не бе склонен да се доверява, както и двете момичета, приеха с недоверие госпожа Сен Дизие. Княгинята се приближи до девойките, поклони им се още веднъж и заговори със звучен и приятен глас:

— Имам честта да разговарям с госпожици де Лини, нали?

Роза и Бланка, които не бяха свикнали да ги наричат с фамилното им име, се изчервиха и се спогледаха.

Дагоберт побърза да им се притече на помощ.

— Да, госпожо, това са дъщерите на маршал Симон. Не са свикнали още на това официално обръщение.

— Това е напълно естествено, защото явно основното качество в това почтено семейство е скромността. Нека ми простят, че обръщението ми прозвуча така тържествено, но за мен споменаването на тази фамилия ми напомня една от най-славните победи на нашето оръжие.

Момичетата и Дагоберт, поласкани от светските обноски на княгинята, както и от премереното ласкателство, сякаш се отпуснаха и побързаха да засвидетелстват своето доверие към нея.

Госпожа Сен Дизие не ги остави да се опомнят и продължи своята ювелирна атака:

— Като имам предвид възпитанието, което безусловно сте получили от своя баща, аз се обръщам към вас, госпожици, с молба да подпомогнете болните от холера. Аз съм една от организаторките на това дело, затова ви казвам, че каквото и да дарите, все ще заслужите хорската признателност.

— Ние трябва да ви благодарим, госпожо, че сте ни оказали честта да ни потърсите — каза непринудено Бланка.

В това време Роза се извини и тихо отиде в другата стая.

— Госпожо — обърна се почтително Дагоберт към княгинята, — направете ни честта да седнете.

И след като подаде стол на княгинята войникът продължи:

— Роза ще донесе сега кесийката…

— Това е най-добрият ни приятел, госпожо — намеси се в разговора и Бланка.

— Не се съмнявам в това — отговори набожната княгиня, — защото вие заслужавате такова приятелство.

Когато момичетата подадоха парите на госпожо Сен Дизие тя възкликна развълнувано:

— Но вие давате жълтици? Момичета, аз съм сигурна, че тези пари са били определени да си купите нещо, а вие така благородно ги дарявате за болните.

— Повярвайте, госпожо, че не сме лишени от нищо и приемете нашата скромна помощ — отвърна Роза свенливо. — Ще бъдем истински щастливи, ако успеем с нещо да помогнем на тези нещастници.

— Наистина много хора са потънали в това нещастие, но има поне едно нещо, което донякъде ме утешава. Мнозина са тези, които са готови да помогнат, с каквото могат, дори се излагат на опасност да бъдат заразени…

В това време влезе един слуга и съобщи на Дагоберт, че някакъв човек искал веднага да разговаря с него. Княгинята успя да се овладее и не показа, колко я зарадва това излизане на стария войник.

Гренадирът стана и се обърна вежливо към възрастната госпожа.

— Благодаря ви, госпожо, за съветите, които давате на момичетата относно опасностите, които крие тази болест. Ще ви бъда благодарен, ако преди да си тръгнете, им кажете още няколко думи в тази връзка. А сега ме извинете за момент…

След това Дагоберт отиде при двете сестри и им прошепна:

— Слушайте внимателно, деца, от съветите на тази жена има какво да се научи.

Щом останаха сами, княгинята, без да се бави, съвсем спокойно започна да изпълнява указанията, които й бе дал Родин преди да дойде в къщата:

— Струва ми се, че не разбрах добре последните думи на вашия искрен приятел. Когато ви говорех за опасностите, които крие предаността, аз не исках да я отрека. Напротив.

— Тъкмо навреме ни казвате това, госпожо! — отвърна заинтригувана Роза.

— Бях сигурна — продължи любезно госпожа Сен Дизие, — че такива благородни сърца, като вашите, ще ме разберат. Голямата опасност, която носи тази болест със себе си, не означава, че не трябва да се помага на заболелите. Тъкмо обратното. Именно сега те най-много се нуждаят от нашата помощ, нали? Бог закриля тези, които вършат добро дело. А истинска християнска добродетел е да помагаш на ближния, когато е в беда.

— Ние се възхищаваме от такива хора, госпожо! — прочувствено въздъхна Роза.

— Вярвам ви, деца — продължаваше атаката си княгинята, — вчера посетих временната болница, която се намира на няколко крачки от вашата къща. Една от залите бе препълнена от болни, които постепенно умираха. Изведнъж видях да влиза една жена, моя стара приятелка, придружена от двете си дъщери. Само след минута разбрах, че трите са дошли, за да помагат на лекарите с каквото могат!

Двете момичета се спогледаха. Нито за миг те не можеха да се усъмнят в думите на княгинята, която говореше така убедително. Те не можеха и да предположат, че йезуитът, който преди малко напусна тази стая е дал подробни указания на тази набожна жена, точно какво и как да каже пред тях.

Княгинята изгледа внимателно девойките и продължи своето прочувствено изложение:

— Вие, разбира се знаете, че до тези, които са решили да жертват спокойствието си, за да се притекат на помощ на нещастните, винаги са свещениците, Божиите слуги. В тази същата болница, за която вече ви споменаха, видях и един абат, който просто смайваше всички с благородството, с добрината и човечността, с която се отнасяше към болните. В такива тежки времена, именно хора като отец Гавриил…

— Отец Гавриил! — извикаха момичетата.

— Нима го познавате? — с престорено учудване попита госпожата.

— Как да не го познаваме, та именно той ни спаси по време на едно корабокрушение.

— Именно отец Гавриил ли? Да не се заблуждавате нещо, деца? — продължаваше да демонстрира учудването си княгинята.

— Не е възможно да грешим. Той е човек с дълги руси коси и светли сини очи, нали?

— Наистина, няма съмнение, че говорим за един и същи човек — разпери театрално ръце княгинята. — Да ви призная откровено, такова човеколюбие рядко се среща. Изпитвах истинска набожна гордост, когато видях какви свещеници има! Той сякаш неволно вдъхваше сили и на болните и на тези, които се бяха посветили да им помагат.

— Чуваш ли, сестрице? — обърна се Бланка развълнувана към Роза.

— Скъпа госпожо — малко тържествено заговори Роза, — баща ни в момента е далеч от къщи, а ние нямаме много неща, с които да се занимаваме. Искам да ни дадете един съвет…

— Какъв съвет, мило момиче? — попита лицемерно госпожа Сен Дизие.

— Ние имахме една учителка, която винаги се е грижила много за нас. Разбрахме, че тази нощ е заболяла от холера и са я откарали…

— Боже мой! — възкликна княгинята и се прекръсти. — Къде е тя сега?

— Не знаем, госпожо…

— И вие още не сте отишли да я видите?

— Не бързайте да ни обвинявате, госпожо, защото ние не сме равнодушни или неблагодарни — каза Бланка, — но просто не знаем къде се намира в момента…

— Но кой може да ви забрани да я потърсите и посетите?

— Дагоберт, госпожо. Той не дава да напускаме къщата, защото се безпокои за нас.

— Склонна съм да извиня този благороден човек, защото той много ви обича и е загрижен за вашата безопасност. Но той навярно не знае, че холерата не е заразна, както се смяташе досега и затова се страхува.

— Мислите ли госпожо, че трябва да отидем при нашата възпитателка? — попита Роза. — Ние много се тревожим за нея и бихме искали да й помогнем…

— Разбира се, че трябва да й помогнете. Иначе, какво ще си помисли за вас тази жена? Малодушието не е черта на силните характери. Всъщност, ще ме извините, че ви припомням, но нали вие изгубихте майка си преди време? Сега, обаче, трябва да бъдете спокойни за нея, защото тя е в рая, тъй като бе истинска християнка. Спомням си, че преди да умре, тя прие тайнствата на нашата светла майка, Църквата.

— Тогава живеехме в Сибир, госпожо — поясни с натъжен глас Бланка — и тя почина от холера. Наблизо нямаше свещеник, за да я изповяда и причести…

— Възможно ли е това — учуди се княгинята — майка ви да е умряла без помощта на Божи служител?

— Аз и сестра ми се молихме за нея — почти просълзена поясни Роза, — а Дагоберт я погреба…

Госпожа Сен Дизие бе толкова нажалена, колкото й позволяваше артистичното умение. А както вече споменахме, тя притежаваше такава дарба още от младите си години.

Нито за секунда погледът й не изпускаше реакциите на младите момичета. Когато прецени, че е дошъл моментът за решителната атака, госпожа Сен Дизие се изправи и заяви:

— Не бива да се отчайвате, деца мои! Рано или късно Бог ще извика вашата майка в рая. Освен това вие двете също бихте могли да помогнете това време да се съкрати.

— Ние ли, госпожо? — недоверчиво я погледнаха момичетата.

— Разбира се, че вие. Просто трябва да заслужите Божието благоволение. С християнска преданост, с човеколюбиви дела. Нашият божествен баща най-благосклонно приема молитвите на децата, които са отправени за техните майки, както и техните дела.

— Според мен, в момента не става дума само за нашата възпитателка — реагира живо Бланка.

— А, ето че Дагоберт се връща — прекъсна я Роза, която първа бе чула тежките стъпки на войника.

Госпожа Сен-Дизие веднага се позасмя и сякаш да успокои обстановката посъветва заговорнически двете сестри:

— Нека този разговор си остане наша тайна, не бива да огорчаваме добрия човек, защото напразно ще се тревожи.

— Но как да открием нашата възпитателка, госпожо? — попита нетърпеливо Роза.

— Имайте ми пълно доверие и аз ще ви помогна — увери ги княгинята. — Аз отново ще ви посетя и тогава ще обмислим как да направим така, че да помогнем и на душата на вашата майка…

Едва завърши тази фраза набожната госпожа и Дагоберт влезе в салона. Понеже беше в приповдигнато настроение той не забеляза смущението по лицата на момичетата.

— Не исках, господине, да се сбогувам с тези прелестни госпожици преди да сте се върнал при тях — посрещна го госпожа Сен Дизие.

— Това не ме учудва, госпожо, защото съм убеден във вашето благородство и вярвам, че сте дали добри съвети на децата.

— Бъдете спокоен, господине — поклони се княгинята и тръгна към вратата.

Момичетата я изпратиха радушно, чак до колата.

Никой в къщата не подозираше, че оттук госпожа Сен Дизие отиваше право при Родин, за да му разкаже, как е преминала срещата.

L Глава Болницата

Една от многото временни болници, които бяха отворени в Париж, се намираше на улица „Мон Блан“. Стопанинът на къщата, който живееше сам, веднага се бе съгласил да я предаде на разположение на властите. Тук бяха пренасяни тези болни, които вече нямаха никаква надежда за спасение.

По това време цял Париж живееше с голямата беда, която го бе сполетяла. От всички краища на града пристигаха помощи за болните и мнозина бяха тези, които доброволно се грижеха за изпадналите им в беда съграждани.

Бяха изминали два дена от посещението на княгиня Сен Дизие в къщата на маршал Симон. Часът бе десет, времето, в което тези, които доброволно служеха в болницата на улица „Мон Блан“ се сменяха.

Един от новодошлите помощници се обърна към приключилия смяната си болногледач.

— Какво е положението, господине? Намалява ли притока на болни?

— За съжаление не, но лекарите твърдят, че заразата е достигнала най-високата си точка, което означава, че може да се надяваме на спадане.

— А някой от нашите има ли заразен?

— Вчера започнахме работа единадесет души, а сега си тръгваме девет…

— Жалко… А кои са, познавам ли ги?

— Единият е мъж на 25 години. Бил е офицер, кавалерист. Здраво, силно момче, което сякаш бе поразено от гръм. Почина пред очите ни само за четвърт час.

— Колко тъжно…

— Беше много жизнерадостен. Ходеше навсякъде и непрестанно ободряваше болните, като изправи на крака мнозина, които повече бяха дошли от страх, отколкото че са заразени.

— Жалко е, когато си отиват такива млади хора…

— Наистина. Като него има само още един млад мъж, който е свещеник. Отец Гавриил му казват. Сякаш не знае що е умора! Непрекъснато е там, където има най-голяма нужда от добра дума, от утешение. Лично го видях да плаче, когато агонизираше една бедна жена. Ако всичко свещеници бяха като него…

— Така е, а коя е другата жертва тази нощ?

— О, това беше нещо ужасно. Не ми се говори, защото още потръпвам при мисълта…

— Също ли бе покосен изведнъж от холерата?

— Това е цяла една зловеща история. Преди три дни доведоха един звероукротител, който се бе прочул в цял Париж. Смятахме, че е заразен от холера…

— Чувал съм за него, това е онзи Морок, нали?

— Същият. Аз дори съм присъствал на негови представления. Та точно този Морок, който доведоха като болен от холера, изведнъж показа признаци на друга ужасна болест — бяс! Дори сам призна, че преди няколко дни го е ухапало едно от неговите кучета, които пазят зверовете му. За съжаление той сподели това, едва след ужасния удар, който погуби младото офицерче.

— Как стана това?

— Морок лежеше в една стая, заедно с още трима болни. Изведнъж, обхванат от някакво странно безумие, скочил от леглото и започнал да пищи. След това се втурнал, като луд из коридорите. Един от нашите се изпречил на пътя му, за да го спре. Това още повече разпалило пристъпа на Морок, който се нахвърлил върху младия мъж и почти го разкъсал, след което изпаднал в ужасни конвулсии.

— Това е ужасно! А Морок умря ли?

— Не знам. Лекарите бяха принудени да го преместят в друга болница, след като го бяха вързали здраво. Докато чакаха обаче превоз, го затвориха в една изолирана стая.

— Значи вече е починал.

— Може би, защото лекарите казаха, че след такъв пристъп най-дългият срок е двадесет и четири часа.

По едно време единият от събеседниците, който стоеше изправен срещу прозореца в коридора, възкликна:

— Боже господи, погледни, какви хубави момичета слизат от онази карета. Но те, като че ли идват тук…

И наистина, само след минута Роза и Бланка пресякоха коридора, като се оглеждаха неспокойно. Единият от двамата мъже се приближи до тях и ги попита:

— Какво желаете, госпожици?

— Нали това е болницата на улица „Мон Блан“?

— Да, госпожице.

— Казаха ни, че една госпожа, на име Августина де Трамблай е настанена тук. Искаме да я посетим, може ли?

— Длъжен съм да ви предупредя, госпожици, че е опасно да се влиза в стаите на болните.

— Жената е наша много близка — отвърна Роза, като в думите й личеше решителност и презрение към опасността.

— Освен това — продължи мъжът, — не мога да ви кажа със сигурност, дали тази жена е настанена тук. Ако искате елате с мен при сестра Марта, която има списък на всички болни.

— Благодаря ви, господине — каза Бланка, като леко се поклони.

Точно в този момент откъм близките стаи долетя страшен шум и викове на ужас и страх. Двете врати на преддверието се отвориха с трясък и от там се изсипа цяла тълпа болни, облечени в стари дрехи, а някои полуголи, измършавели и бледни. Те тичаха и се блъскаха, като крещяха безразборно: „Бесният! Бесният!“

В мига, когато през врата се опитваше да излезе и последният болен, паднал на колене, с окървавени ръце, в рамката на вратата се появи Морок.

Той беше страшен. Беше препасан единствено с дрипа от някаква завивка. Лицето му излъчваше ярост, израз, който се подсилваше от зачервените му очи. Косата и брадата му стърчаха на всички страни. Цялото му тяло бе покрито с жълта, изранена кожа, а от устата му излизаше пяна. В момента, когато Морок искаше да прекрачи прага на външната врата, някои от последните тичащи болни се сетиха и я затвориха. В същото време други пък затвориха вътрешната врата и по този начин Морок се оказа в ограничено пространство. Тогава болният се затича към прозорците с намерение да се хвърли от там, но изведнъж се спря, като закован. Това бе страхът, който обземаше този вид болни от светлината.

Болните, събрали се на двора, с ужас наблюдаваха неговите усилия да разбие вратите и да се освободи. Морок се мяташе настървено, като звяр затворен в клетка. Изведнъж сред тълпата се понесе вик на неспокойство и страх…

Морок бе видял малката вратичка, където само преди минута бяха влезли Роза и Бланка, за да разговарят със сестра Марта.

Болният хвана диво дръжката и започна да я тегли. Вратата видимо се поотвори, въпреки съпротивата, която се оказваше от другата страна. Множеството дори успяха да видят ръцете на сестра Марта и двете момичета, които се опитваха да удържат напъна на Морок.

LI глава Бясът

Откъм двора се чуваха възклицания и опасения, че госпожиците и сестрата няма да издържат атаката на болния от бяс.

Чуваха се и гласове, които призоваваха да им се помогне.

— Отец Гавриил тича насам! — извика някой.

Младият свещеник, който знаеше, какви могат да бъдат последствията от втората криза на Морок, бе решил на всяка цена да му попречи.

След него тичаше един болногледач, който носеше в ръцете си мангал, пълен с разпалена жарава, в която бяха поставени няколко железа. Това бяха инструменти, с които лекарите си служеха в краен случай при някои болни от холера.

Озовал се пред врата, отец Гавриил за миг се спря и попита човека до него:

— Нажежени ли са добре железата?

— Да, отче.

— Чакай ме тук и бъди готов. А вие — той се обърна към болните, които бяха най-близко — щом влезна, затворете вратата. Аз отговарям за всичко.

След това младият свещеник отвори вратата и влезе. Изпрати го сподавеният вик на множеството. Страх и възхищение се четеше в повечето погледи.

Гавриил и Морок бяха сами.

Звероукротителят почти бе успял да отвори вратата на стаята, където сестрата и двете момичета с последни усилия успяваха да задържат напора му.

Чул стъпки зад гърба си, Морок се обърна и без да се бави нито секунда с див рев се нахвърли срещу младия свещеник. Ръцете на болния настойчиво се стремяха да достигнат гърлото на Гавриил. Свещеникът спокойно посрещна нападението, като успя да улови ръцете на нападателя за китките и бавно, но сигурно ги свали надолу. Усетил силата на своя противник, Морок се направи, че го напускат силите и постепенно затвори очи. Това продължи само един миг, но бе достатъчно да заблуди Гавриил, който помисли, че кризата е преминала и се отпусна. Точно тогава звероукротителят се откъсна и го стисна за гърлото. Изненадан младият свещеник политна назад, но веднага се окопити и напрегна всичките си сили. Освен това той успя да препъне болния, който изгуби равновесие и падна на земята. Притиснал го за момент с коляно Гавриил тъкмо се канеше да извика за помощ, когато Морок направи последно усилие, изви главата си и ухапа свещеника по ръката. Младият мъж не издържа на парещата болка и извика силно. Усилията му да се отскубне от зъбите на бесния останаха безуспешни, сякаш ръката му бе притисната от витло.

В това време вратата се отвори и няколко души се впуснаха да помогнат на свещеника. Между тях беше и болногледачът, който носеше нажежените железа. Като го видя Гавриил му викна:

— По-бързо приятелю, давай железата!

Някой измъкна отнякъде ленена покривка и с нея мъжете се хвърлиха да връзват Морок.

Тогава Гавриил се изправи, запретна разкъсания си ръкав и оголи ужасната рана на ръката си. С другата ръка взе едно от железата и с невероятно спокойствие два пъти последователно го притисна към раната. Лицето му остана безизразно, което предизвика възхищението на събралите се наоколо болни. Чак когато привърши с тази страшна процедура, той се опита да изтрие капките пот от челото си и изведнъж залитна. Подхванаха го внимателни ръце и бързо го пренесоха в съседната стая, където можеше да му се окаже медицинска помощ.

Една случайност неволно бе спомогнала да се осъществи в действителност една от лъжите на госпожа Сен Дизие.

За да осигури успеха на своята мисия, двете сестри да отидат в болницата с болните от холера, тя бе излъгала, че там е отец Гавриил. Тя разчиташе на предаността на младите момичета към младия мъж и това бе вярно, но едва ли бе очаквала старата госпожа, че абат Гавриил наистина ще бъде в болницата.

Малко след това което се случи, водени от сестра Марта, двете сестри влязоха в една от стаите, която бе определена за болни жени. По всичко личеше, че преди да бъде предоставено за болница това помещение бе служило като приемна в този богат дом. Стените бяха украсени с позлатени орнаменти, а на всяка страна имаше по едно огледало, изработено от известни френски майстори.

В тази разкошна обстановка бяха поставени болнични легла, които до едно бяха дарения. Затова сред тях имаше и дървени нарове и такива, изработени от акажу.

Сестра Марта, която придружаваше Роза и Бланка им каза нещо тихо, като им показа направените прегради, след което се отдалечи в дъното на стаята, за да даде някои разпореждания.

Останали сами двете момичета малко се смутиха и затова боязливо огледаха най-близките болни жени. Те бяха попитали сестра Марта дали е докарана в болницата жена на име Августина Трамблай, но болногледачката не си спомняше такова име, затова ги посъветва да обикалят стаите и така сами да се уверят дали тя е тук или не е.

По този начин планът на Родин, изпълнен блестящо от госпожа Сен Дизие вече се осъществяваше. Момичетата бяха изложени на смъртна опасност, макар информацията, че тяхната възпитателка е в тази къща бе напълно измислена.

През своя недълъг живот Роза и Бланка бяха преживели много ужаси и бяха видели всякакви неща, но тук, в богатите стаи на временната болница те за първи път се срещнаха с холерата очи в очи.

На леглата бяха налягали жени, някои от които се превиваха от болки и глухо стенеха. Други лежаха неподвижни, а по бледите им лица не личеше капка живот. Трети плачеха, като оплакваха участта си.

Пред всичко това сестрите усетиха, че голямата решителност, с която бяха дошли, постепенно ги напуска. На всичко отгоре и двете започнаха да усещат някакво пулсиране в областта на слепоочията, както и студени тръпки, които минаваха през цялото тяло. Не след дълго, обаче, смелостта им се възвърна. Дадоха си кураж, че преживяното премеждие с Морок ги е уплашило повече, отколкото трябва и се заеха отново да издирват своята възпитателка от двете страни на преградата. Те дори не подозираха в тези минути, че бяха спасени от отец Гавриил.

В същото време свещеникът вече бе дошъл на себе си. Щом раната му бе превързана той побърза да се върне в стаята с жените, където разговаряше с тях и ги утешаваше.

Когато той вече влизаше в първата стая, близначките бяха в края на своето търсене. И на двете им се виеше свят, но те отдаваха това на преживения страх, на силното впечатление, което им бе направила болницата. Истината, обаче, беше друга: сестрите бяха се заразили едновременно от холера! Те, както често се случва с близнаците, приличаха на двоен цвят, който едновременно израства, едновременно увяхва…

В този момент вече Роза и Бланка носеха на своите лица смъртния отпечатък на заразата. Когато в края на преградата те се изправиха една срещу друга, гледката бе неописуема.

LII глава Ангел пазител

Девическата хубост на Роза и Бланка се бе сменила със смъртна бледност. Сините им очи изглеждаха странно големи и потънали в своите орбити. Наместо с приятна червенина, устните им бяха започнали да посиняват. Като се видяха те не можеха да се въздържат и възкликнаха едновременно:

— Сестрице, и ти ли страдаш?

В този момент и двете не издържаха и се хвърлиха в прегръдките си.

— Отчаяна съм, Роза, побиват ме студени тръпки.

— На мен ми горят и гърдите…

— Може би ще умрем, сестрице…

— Боже Господи, защо! Поне да сме двете…

— Клетият ни баща ще остане сам!

— Сега разбирам, сестрице, че нашият сън се сбъдна! Бъди ни на помощ, Господи… Виж, виж, но това е Гавриил!

Наистина, в този момент отец Гавриил бе обходил стаите и излизаше през последната врата.

— Боже мой, кого виждам! Дъщерите на маршал Симон! — не се стърпя и извика младият свещеник.

Той се спусна и прегърна близначките. Сестра Марта, която също се намираше наблизо бързо се приближи и му помогна да настанят момичетата на леглото на дежурния лекар.

Отец Гавриил седна до главите им и ги наблюдаваше с нескрита болка. Той знаеше, че е трудно да се пребори със злото, но поне можеше да им помогне да го понесат по-леко… В очите му се появиха сълзи при гледката на тези две красиви сестри, които по прищявка на съдбата така бързо се бяха заразили със страшната болест. През съзнанието му неволно преминаха неотдавнашните спомени за смъртта на Жак Ренепон, за бързото отвличане на господин Харди в отдалечен манастир и преминаването му, почти в предсмъртния час в Исусовото Общество. Това бяха хора все от неговия род, родът Ренепон и той не можеше да не страда, като гледаше, как пред очите му се стопяваха още двама от този род, младите и красиви Роза и Бланка. Младият свещеник не знаеше, че умело изплетената интрига бе довела девойките в болницата.

Роза и Бланка, които бяха дошли на себе си след първия шок на уплаха, бавно отвориха очи и отправиха поглед към красивото лице на абат Гавриил.

— Сестрице, виждаш ли архангела, — проговори Роза с отслабнал глас, — както в нашия сън, когато бяхме в Германия.

— Спомни си, че преди три дни отново ни се яви…

— Дали нашата смърт, ще помогне на клетата ни майка?…

— Архангеле, светли архангеле, моли се на Бога за нашата майка и за нас…

Досега Гавриил бе наблюдавал момичетата със стиснати от мъка зъби и не смееше да заговори, но след тези думи на сестрите той не издържа:

— Защо се съмнявате за спасението на майка си, деца мои? Малко са така чистите и свети души там, при Създателя. Тя е известна на мнозина със своите добродетели, така че няма за какво да страдате заради нея в този час…

— Чуваш ли, сестрице — прошепна развълнувано Роза — нашата майка е намерила спасението.

— Разбира се, разбира се — продължи Гавриил — вие по-скоро трябва да мислите за своя баща. Бъдете сигурни, че няма да умрете и ще живеете с него щастливи…

— Баща ни — повтори Бланка тъжно, — когато се върне, нас вече няма да ни има. А ние вярвахме, че можем да направим добро за болните, да им помогнем. Никога не сме вярвали, че тази страшна болест може да ни покоси за броени минути. Само до преди час ние се смеехме и шегувахме… Боже…

Момичетата се прегърнаха и от очите им започнаха да се стичат топли сълзи. След това протегнаха ръце към Гавриил.

— О свети мъченици на най-благородното себеотрицание! — извика свещеникът. — О ангелски души, съкровища на невинност и чистота! Уви, Бог ви вика при себе си, сякаш земята не е достойна да ви има…

— Сестрице, татко…

Това бяха последните думи на двете сирачета, които издъхнаха почти едновременно, както едновременно се бяха и заразили.

Роза и Бланка бяха мъртви.

Отец Гавриил и сестра Марта затвориха клепачите на момичетата, коленичиха до леглото и започнаха да се молят.

Изведнъж страшен вик разтърси стаята. Завесата се дръпна рязко и до леглото застана Дагоберт. Като видя двете момичета и коленичилите Гавриил и сестра Марта той изохка, олюля се и падна тежко на пода.

Над Париж е мрачна нощ. Буря олюлява дърветата и притиска къщите.

Часовникът на църквата Монмартър удари глухо един часа. Под високия свод, в една носилка, лежаха Роза и Бланка.

Проблясванията на светкавиците осветяват две фигури, които прегърбени пресичат алеята на гробището. Гробарят носи фенер, а неговият спътник, заметнат с широко наметало е навел глава и тихо плаче.

Този човек е старият евреин Самуил, пазачът на къщата на улица „Свети Франц“.

В нощта, когато бе погребението на Жак Ренепон, именно Самуил бе отишъл да разговаря с гробаря. Жак бе първият от седемте наследници на рода Ренепон. Самуил тогава бе помолил гробаря, срещу добро възнаграждение, да му направи една услуга…

Странна беше тази услуга!

Двамата мъже спряха под едно голямо дърво и гробарят посочи на стария евреин новоизкопан гроб.

— Тук съм ги оставил…

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, защото не се случва често да погребвам две тела заедно…

— Уви, и двете заедно… — повтори сякаш на себе си Самуил.

— Сега вече знаете мястото. Искате ли още нещо?

Евреинът не отговори.

Той падна на колене и целуна пръстта на гроба. След това стана, изтри сълзите от очите си и известно време говори нещо тихо на гробаря.

Отначало гробарят, който явно бе уплашен от думите на евреина, отказа да се съгласи с него. С молби, увещания и накрая с блясъка на златото Самуил успя да го убеди да приеме предложението. Преди да се разделят, гробарят се обърна към своя нощен спътник:

— Значи, утре в два часа през нощта.

— Да, ще чакам да ми дадеш знак с три почуквалия.

След това двамата мъже се разделиха и потънаха в тъмнината.

Известно време гробарят се обръщаше страхливо назад, сякаш се боеше някой да не го преследва…

Вечерта, когато бе погребението на Роза и Бланка, Родин написа две писма.

Първото бе до неговия таен кореспондент в Рим. В него той съобщаваше за смъртта на Жак Ренепон, на Роза и Бланка Симон, за приемането на господин Харди в Обществото и за отказването на Гавриил от наследството. По този начин кръгът на наследниците се ограничаваше на двама души — госпожица Кардовил и Джалма. Писмото завършваше с изречението: „Ако извадите от седем пет остават две. Съобщете това на княза-кардинал и му кажете да отива… Аз напредвам, напредвам, напредвам…“

Второто писмо той написа с подправен почерк и адресира до маршал Симон. То бе кратко и ясно: „Ако има все още време, върнете се веднага, защото дъщерите ви умряха. Аз знам кой причини тяхната смърт“.

LIII глава Разговорът

Адриана се оглеждаше в огледалото и преценяваше как й стои новият тоалет. Тя още не бе разбрала за смъртта на своите млади роднини, затова бе весела и жизнерадостна. В последните дни я бе споходила така очакваната радост, че светът пред очите и бе светъл и пълен с живот.

Госпожица Кардовил бе облечена с дълга зелена рокля на райета. Оголените й рамене приличаха на изваяни от мрамор, а фината им заобленост подсилваше линията на елегантната шия. Оглеждаше се критично в огледалото, а веждите й се бяха събрали и от това изразът на лицето й ставаше, като на разсърдено малко дете. Повъртя с пръст една от златистите букли, които падаха свободно, след което прекара пръсти по новите бисерни мъниста, които опасваха фината мрежица за коса.

Недалеч от нея бе седнала Гърбавото. Девойката носеше черни дрехи, заради смъртта на сестра си. Тя наблюдаваше госпожица Кардовил и леко се усмихваше.

В този момент Адриана се обърна към нея и я попита малко смутено:

— Ще те питам нещо, което може и да те разсмее, но все пак ми отговори честно: какво ще кажеш за портрет, който да ме представя, както съм сега?

— Госпожице…

— Остави най-после това твое „госпожице“ — по детски се тросна девойката.

— Добре… Адриана, трябва да ви призная, че по-хубава млада дама не съм виждала в Париж.

— Но днес съм облечена по-добре от друг път, защото имам специален повод за това. Не се ли досещаш, мила моя поетесо…

— Сещам се, разбира се — отговори засмяна Гърбавото, — затова ще повторя: не е възможно една рокля да стои така добре на човек, както седи тази на вас. Ако някой ви нарисува, това ще е най-прелестния портрет. Само че, Адриана, щом ме питате, ще си позволя да ви кажа и още нещо. Освен, че не съм виждала по-красива млада дама от вас, никога не съм виждала на лицето ви такъв израз на решителност и сарказъм. Това е малко необичайно…

— Браво, Магдалина, ти отгатна точно, какво ми е. Знаеш ли защо? Защото ще се срещам с моята роднина княгиня Сен Дизие.

— С тази жена, която ви направи толкова злини до днес? — не можа да сдържи изумлението си Гърбавото.

— Да, тя ми определи среща и аз я приех с радост.

— С радост?

— Точно с радост — подигравателна и малко злобна, отвърна развеселена Адриана. — Представи си какво преживява тази дама, като ме вижда. Аз винаги й напомням, че вече е стара, че е напълняла. Това за една жена е страшен удар. Затова искам да ме види облечена фино и с вкус, от което ще й стане направо лошо.

— Въпреки това, Адриана, трябва да ви призная, че посещението на княгинята ме плаши…

— Не се притеснявайте, мила моя. Аз вече не се страхувам от тази неприятна стара дама. Решила съм да се държа с нея високомерно и дори лицемерно. С една дума, така, както тя доскоро се държеше с мен.

След тези думи госпожица Кардовил отново се разсмя.

В този момент влезе един слуга и попита, ще приеме ли госпожицата княгиня Сен Дизие.

— Разбира се, поканете я.

Гърбавото стана и понечи да напусне стаята, за да остави двете жени сами, но Адриана я хвана за ръката и я задържа.

— Моля те, приятелко, остани…

— Нима искате…

— Да, искам. Това също е един вид отмъщение. Нека госпожа Сен Дизие сама се убеди, че моята най-добра приятелка е до мен.

— Но, помислете само…

— Никакво „но“. Сега ще влезе княгинята, а аз искам това от вас, не като услуга, а защото знам, че винаги усещате, когато има нещо нередно. Знам, че княгинята несъмнено е намислила поредната клопка, затова сте ми нужна.

Едва изговорила последните думи и вратата се отвори, като пропусна княгинята, която влезе с надменно изправена глава и твърда походка.

Макар, че вече бе в напреднала възраст, госпожа Сен Дизие винаги, когато се срещаше с Адриана се стараеше, да е облечена блестящо и да подчертае, че преди време също е била красива жена, известна в цял Париж.

Може би от престараване, а може и поради недотам добър вкус, княгинята този път бе облечена в сива рокля, а на главата си поставила червена шапка, допълнена от яркото перо на райска птица.

Адриана се обърна живо и направи няколко крачки да посрещне омразната си роднина. Поклони й се учтиво, след което седна и посочи на княгинята едно кресло, близо до камината.

Госпожа Сен Дизие остана права и на лицето й се изписа неприятна гримаса, която се дължеше на присъствието на Гърбавото.

— Моля ви, госпожо, седнете, ако обичате — повтори поканата си Адриана и посочи празното кресло.

— Разговорът, който съм дошла да проведем — каза язвително княгинята, — е личен.

— Това е най-добрата ми приятелка и аз нямам никакви тайни от нея — отвърна спокойно госпожица Кардовил.

— Зная отдавна — иронично вметна княгинята, — че твърде малко се грижите за личните си тайни и че много лесно се доверявате на всякакви хора. Но ако вие нямате тайни от това момиче, то аз имам претенции да разговаряме насаме.

След тези думи княгинята погледна Гърбавото презрително.

Засегната от забележката на възрастната госпожа. Гърбавото отговори простичко:

— Струва ми се, че няма някаква особена разлика, госпожо, между първата и последната дама в къщата на госпожица Кардовил.

— Какво?! И тя още говори? — избухна княгинята, забравила всякакъв етикет.

— Само отговарям, госпожо — каза кротко Гърбавото.

— Мисля, че се изразих ясно, госпожице Кардовил, че желая да разговаряме насаме — заяви категорично госпожа Сен Дизие.

— Не ви разбирам, скъпа госпожо. Моята приятелка ми направи честта да се съгласи да присъствува на този разговор. Казвам „се съгласи“ защото аз я помолих за това. Няма нищо лошо в това, че ще чуе прелестните неща, които не са съмнявам, сте дошли да ми съобщите. Бързам да ви предпазя от някоя необмислена реплика и да ви кажа, че моята приятелка е добре запозната с всички ваши досегашни хитрини, които едва не успяха да ме пренесат в жертва… Освен това, тя знае, че сте майка на църквата и то такава майка, каквато рядко се среща… Надявам се, че съм ви убедила, госпожо, да не настоявате повече.

— Не разбирам вече, дали съм будна или сънувам! — ядосано отвърна княгинята.

— Това, което казвате, госпожо, ме тревожи, защото показва, че не сте добре с нервите. Вероятно имате проблеми със здравето, защото виждам, че лицето ви почервеня цялото…

Тази иронична забележка направо извади княгинята от равновесие и тя почти извика:

— В крайна сметка, подобно посрещане ме улеснява и аз да бъда напълно откровена. Сигурна съм, че това, което ще чуете, ще надмине всички ваши очаквания.

— Струва ми се, госпожо, че вие надценявате информацията си — каза Адриана леко усмихната, със спокоен глас. — Вече много малко неща, от тези с които се занимавате, могат да ме учудят.

— Може би, госпожице — презрително се усмихна възрастната жена, — но помислете си, например, какво ще стане, ако до следващото денонощие изпаднете в крайна бедност.

Това бе така неочаквано, че Адриана не можа да прикрие смущението си, а Гърбавото потрепери.

— Е? — продължи ликуващо княгинята. — Както сама се убеждавате, госпожице, има още неща, с които мога да ви учудя. Вече почти се радвам, че именно вие тласкате разговора ни да се води по този начин. Иначе щях да бъда принудена да спазвам етикецията и по заобиколен начин да ви направя това съобщение. Моля, приемете думите ми като най-чиста монета.

— Признавам, госпожо, че успяхте да ме удивите — отвърна Адриана, която бързо бе успяла да си върне спокойствието, — защото добре познавам вашите досегашни интриги. Но в случая повече ме учудва значението, което придавате на подобна информация.

— Утре ще бъдете на дъното! — патетично извика княгинята. — На дъното! Не е без значение да знаете, че всичко, и този дворец, и каретата с красивите коне, и любимите ви накити дори ще бъдат описани. Сама разбирате, че говоря за сериозни неща.

Адриана обаче продължаваше да бъде спокойна и дори се усмихваше. В този момент вратата на салона се отвори и вътре влезе Джалма. Неговото появяване прекъсна разговора и трите участнички в него го изгледаха, всяка със смесени чувства.

LIV глава Припомняния

Джалма, който никога досега не бе виждал в дома на госпожица Кардовил княгинята, остана крайно изненадан от нейното присъствие.

Тишината, която бе настъпила, сякаш всеки преценяваше сложността на обстановката, бе нарушена от Адриана:

— Скъпи родственико, искам да поправя един мой пропуск и да ви представя моята роднина, госпожа Сен Дизие.

Джалма се поклони вежливо.

Точно, когато княгинята се канеше да заговори, госпожица Кардовил я изпревари:

— Госпожа Сен Дизие преди малко има добрината да ме извести, че с мен ще се случат някои неща, за които ще поговорим с вас по-късно. Освен, ако княгинята не ми забрани да сторя това.

Идването на Джалма обърка донякъде предварителния план на княгиня Сен Дизие. Тя обаче бързо се ориентира в новата обстановка, усмихна се мило, което вече означаваше, че е намислила нов коварен ход:

— Ще ми бъде много неудобно, княже, ако лиша своята сродница от удоволствието да ви съобщи сама това, което преди малко й казах. Искам само да подкрепя думите си с някои документи, които заслужават специално внимание — и княгинята подаде на Адриана някакви книжа.

— Много съм ви благодарна, госпожо — отвърна госпожица Кардовил хладнокръвно, — защото нали сама знаете, че винаги вярвам на вашите думи, особено, когато се отнасят до някаква добрина или благородно дело.

Джалма още не бе овладял изтънчените нюанси на парижките разговори, но вроденото му чувство за ориентация му подсказа, че в стаята се е водил многозначителен разговор. Освен това, някакъв вътрешен глас му подсказваше да се отнася предпазливо с госпожа Сен Дизие.

В това време княгиня Сен Дизие, преценила момента като стратегически за нея, заговори отново:

— Не можете да си представите, княже, колко се зарадвах, когато научих в средите за вашата връзка с моята родственица, което в голяма степен ме освобождава от задължението да навлизам в дебрите на някои неприятни задължения.

Джалма не отговори, но погледна въпросително госпожица Кардовил. Княгинята забеляза този поглед и побърза да продължи:

— Ще ви обясня, княже. Аз съм по стечение на обстоятелствата най-близката роднина на тази мила и упорита главица — тя кимна към Адриана, — затова нося отговорност за нейното бъдеще. Ето, че с вашата поява тази грижа неусетно се прехвърля на вашите рамене, което много ме радва.

— Потърпете, мили мой сроднико — обърна се Адриана към Джалма — и ще се убедите в огромната любов и загриженост на тази моя роднина към мен. Имайте само малко търпение и ще разберете нейните благородни намерения…

След това Адриана огледа всички присъствуващи и хладнокръвно продължи:

— Нейното поведение, не знам защо, често ми напомня за някакви змии, които се срещат само във вашата далечна страна. Понякога тези змии стават жертва на отровата, която сами изпускат. Странно съвпадение… Дори вие, мила госпожо, сигурна съм, с доброто си сърце ще съжалите клетите влечуги…

Лицемерната госпожа погледна родственицата си и заговори с овладян глас:

— Не съм запозната с живота на змиите във вашата страна, а вие княже?

Джалма не отговори, но лицето му бе сериозно, явно разбираше, че нещата добиват твърде сериозен обрат.

— По-добре да оставим тези отклонения — каза Адриана — и да изслушаме, какво още има да ни каже моята любима сродница.

— Радвам се на вашата деловитост, госпожице. Радвам се също така, че друг човек поема грижите за вас, защото на мен ми е трудно да се справям с девойка, която бяхме принудени преди време да затворим в лудницата… Това беше, когато в къщата ви намерихме някакъв скрит момък, нали така? Как се казваше той, че съм забравила. Май че беше Агрикол Балдуин. Спомням си, че го открихме в едно скривалище до спалнята ви, нали госпожице? Цял Париж говореше за това… Значи не взимате някаква неизвестна жена, княже, а позната на цял Париж госпожица.

Княгинята погледна тържествуващо всички присъствуващи и след това продължи, но вече с рязък и изобличителен тон:

— Защо не възразите нещо, госпожице? Бяхме ли принудени да ви обявим за луда, за да прикрием случая с вашия любовник?

Като чу тези думи, Джалма потрепера, а лицето му се зачерви от напрежение. Погледът му стана зъл, сякаш бе получил неочаквана плесница на обществено място.

В този миг, по зова на южната си кръв, той можеше да убие възрастната княгиня, заради отправеното обвинение срещу Адриана.

Той можеше да убие и Адриана, защото я подозираха в подобно безчестие.

Беше в състояние да убие и Гърбавото, станала неволен свидетел на този разговор.

Най-сетне той можеше да убие и себе си, защото не желаеше да живее след чуването на такава чудовищна нелепост!

В този момент, обаче, очите му срещнаха тези на Адриана и цялата злоба, която се бе събрала в тях утихна, изчезна като блясъка на светкавица.

Цялата тази промяна направо обърка видялата какво ли не княгиня. Тя не можа да преглътне явното влияние на Адриана върху младия индиец. Любовта им, по всичко личеше, бе силна и чиста. Пред такъв един аргумент и най-обмислените клевети губеха силата си. Картината се допълваше, за ужас на госпожа Сен Дизие и от присъствието на Гърбавото, която по всичко личи, умееше да се владее и да претегля нещата.

Преценила, че засега атаката й не се развива според предвижданията, княгинята се обърна рязко и си тръгна. За нейна неприятна изненада, тя бе изпратена до колата си от Гърбавото.

Адриана и Джалма останаха сами.

Преди да продължим разказа си, необходимо е да се върнем към някои вече отминали неща.

Откакто бяха разкрили чувствата си един на друг, Адриана и Джалма сякаш живееха нов живот. Госпожица Кардовил с присъщата си упоритост правеше всичко необходимо да го освободи от някои притеснения, които му налагаше големият град, за да могат да блеснат истинските му качества. Тя постепенно го учеше да владее чувствата си, както и да преодолява смущението си от бързите обрати в светското парижко общество.

Адриана и сега бе преценила, че й се открива възможност да провери, дали Джалма е овладял нейните уроци и реши да го подложи на изпит. Изпит, изпълнен с нежност и любов.

LV глава Изпитът

— Мили мой, често сте ме питали, колко ще продължи изпитния период на нашите отношения. Вече ми се струва, че този край е наближил.

Джалма не отговори, но по лицето му премина радостно вълнение. Адриана го погали и продължи:

— Доскоро бяхме разделени и оплетени в лъжи и интриги. Въпреки това ние се обичахме и следвахме повика на нашата любов. След преживените премеждия, смея да кажа, че тя стана още по-силна! Затова смея да твърдя, че и двамата се убедихме в дълбочината на нашите отношения. Аз трябваше да опозная вас, а вие мен. Бог е свидетел, че това е сторено! Не ни достига само истинското посвещение, посвещението пред целия свят — женитбата, която ще ни свърже за цял живот…

Джалма бе смаян от думите на Адриана.

— Но има нещо, което няма да скрия от вас. Ние се обичаме, нали? — тя го погледна сериозно. — Обичаме се и за нас няма никакво съмнение, че сърцата ни са свързани навеки. В такъв случай, питам, нужна ли е връзка, която само пред обществото да демонстрира нашата близост? Не е ли достатъчно, че сме открили сърцата си пред Бог и нашата любов му принадлежи. Какво значение има тогава дали сме изпълнили някакъв подписан договор, щом сме се врекли завинаги? Ние просто принадлежим един на друг. Отговорете, Джалма, вярно ли е това, което казвам?

Князът не отговори, но даде знак с ръка на Адриана да продължи.

— А след това — заговори отново тя, още по-нежно, — трябва да ви кажа откровено, че нямам намерение да спазвам някакъв закон, който дава права единствено на мъжа, сякаш жената няма сърце и душа. Такъв закон не мога да приема, защото вярвам, че всички ние сме равни пред Бога! Затова вярвам, че е достатъчно Създателят да знае, колко много ви обичам! Ако и вие приемете думите ми като достатъчно доказателство за чувствата ми, тогава ще бъда наистина щастлива… искам да ни свързва щастието на любовта, но в същото време да останем свободни…

Джалма, който до този момент мълчаливо бе слушал се изправи и заговори някак тържествено и сериозно:

— Скъпа моя, и аз като вас се възмущавам от клетвонарушението, от лъжата и подлостта. Съгласен съм, че достойнството на личността се гради на основата на свободата. Но вие сама казахте, че желаете да получите Божието одобрение за тези свои мисли и надежди. Кой, обаче, ще ни даде това одобрение? Кой ще ни посочи Божия знак? Пред кого ще се закълнем?

— Надявам се, че само след няколко дена ще мога да ви кажа това. Всяка нощ съм мислила по какъв начин да свържем нашите чувства, но без да робуваме на писаните земни закони. Скоро ще мога да ви кажа, скъпи, кои са ръцете, които ще ни благословят. Искрено вярвам, че съюзът ни ще бъде свещен и вечен, без да сме принудени да се подчиняваме на формализма. Някои казват, че влюбените са луди — засмя се девойката, — но аз твърдя, че истинските влюбени са умни.

— Когато ви слушам да говорите за нашето щастие — каза Джалма видимо развълнуван от думите на Адриана — имам усещането, че майка говори на своето дете. Не ме разбирайте неправилно, защото имам предвид дълбочината на чувствата, които изразявате. Вие се опитвате да предизвикате моето възражение, за да проверите дали ми се струват странни вашите мисли. Ще ви разочаровам, но аз напълно ги споделям. Разбирам отношението ви към несъвършения закон във вашата страна и си позволявам да кажа, че в моята дива, според някои, родина, жената има равни права с мъжа. Вярно, че това става в момента, когато тя стане майка, но истината е, че ги има. И още нещо, в моята страна свещениците казват, че има хора, които стоят по-ниско от божествата, но те стоят по-високо от други хора. Преди не вярвах на това твърдение, но сега се убедих, че те имат право…

Адриана изслуша думите на Джалма с нарастващо вълнение. Когато той спря да говори тя не издържа и възкликна:

— Сега вече съм убедена — вие сте прекрасен човек! Затова ви обичам, затова съм готова да бъдем заедно през целия си живот! Вярвам в мига, когато ръцете ни ще се съединят, така, както повеляват сърцата ни. Едва ли някой в този момент може да си представи, колко съм щастлива! Свещеният огън на любовта ни гори и никой не може да угаси пламъка му!

— Значи сме свободни, ние двамата, да изберем деня на пълното щастие? Бих дал години от своя живот, за да приближа този миг!

— Да, свободни сме и трябва да бъдем достойни за свободата си.

Адриана, която до този момент бе успяла да запази спокойствие и хладнокръвие, усети, че силите я напускат и е готова да се поддаде на силата на чувствата си. Това я смути и подтикна към действия, които да я предпазят от нарушаване на целомъдрието.

— Магдалина, Магдалина — извика тя и тръгна решително към вратата…

LVI глава Властолюбив

Родин се разхождаше нервно из стаята си, където преди време бе изтърпял болезнената операция, направена от д-р Баление. Бяха изминали няколко дена от споменатата вече среща между Адриана и Джалма. Йезуитът разсъждаваше вглъбен в себе си, а ръцете му бяха на обичайното място, в задните джобове на черния редингот. „Ако всичко върви според изчисленията ми, много скоро нещата ще се уредят. Кардиналът от Рим ме уверява, че на предстоящия събор мога да бъда избран с болшинство. Нужно е, обаче, да подкупя още някои хора… Разсеяли са се съмненията, които имаше допреди време кардинал Малипиери… Все пак, смущава ме кореспонденцията на отец д’Егрини с кардинала. Няма да си простя, че не можах да проследя тези писма. Нищо, още малко търпение и ще бъда възнаграден според заслугите си…“ Това бяха мислите, които се въртяха в главата на Родин. На лицето му се появи подобие на усмивка, каквато той си позволяваше само в редки случаи.

„С онзи благороден покровител на работниците, господин Харди, е приключено. Погребението му бе преди два дни и вече съм господар на богатствата му. Вярно, че различни инстанции могат да оспорват предсмъртното му завещание, но нали мъртвите не говорят? Значи ще се справя. Остават русата госпожица и нейният индийски приятел. Сега сме 27 май, а 1 юни наближава. Княгинята смяташе, че е открила добро средство да се разправим с тази опърничава госпожица, но планът й не успя, макар че и аз го бях одобрил. Не става лошо, че припомнихме случая с Агрикол Балдуин. Това може да ни помогне. Само че, точно когато азиатският тигър бе готов да разкъса всеки срещнат, красивата гълъбица изгука и той покорно легна в краката й. Жалко… Всъщност, като споменах «гълъбица» и се досетих за онази безчестна бабичка на име Света Гълъба, която онзи дебелак Жак Дюмулен така упорито ухажва. Аз, обаче, се надявам, че тя ще оскубе в наша полза отец Корбине. Защо ли се сещам за тази дърта вещица? Може би, подобно на поетите, които се сещат за римите и на мен ми идва на ум да сравня тази отвратителна дъртачка с хубавата Адриана Кардовил. А двете са така противоположни, сякаш виждам пръстен на котка или огърлица на риба…“

Точно когато реши да пропъди тази мисъл някакво просветление озари бледото лице на йезуита.

„Чудно нещо е човешкият ум, велико тайнство. Разсъждаваш наглед за прости неща, а изведнъж проблесне искрата и се роди велика мисъл. Сетих се за онази вещица по повод сравнението на госпожица Кардовил с гълъбица. В този ред на мисли ми дойде на ум, че сравнението между двете е глупаво и прилича на огърлица, поставена на риба. Ето го разковничето! Тази дума ми беше необходима. Огърлица! Съдбоносна дума! Тя може да се окаже ключът към победата.“

Като продължи да се разхожда нервно из стаята, Родин продължаваше да разсъждава, като тихичко си мърмореше:

„Колкото повече си мисля върху това попадение, толкова повече ми се струва, че в него има заряд. Знае ли човек, кога може да избухне една мина? Начинанието, което се оформя в съзнанието ми е смело и опасно, но именно в това е неговата сила. Страстите, да, страстите! Те са онази музикална стълбица, чиято мелодия, овладяна от човека му позволяват да мъсти чрез тях. Прекрасна е силата на ума! Нека след това ми говорят за чудесата на жълъда, на житеното зърно. Една-едничка дума Огърлица, само няколко букви, а те вече растат и се превръщат в огромен дъб с разперени клони. Това е така, защото всичко върша в прослава на Бога. Да, на Бога, какъвто смятам, че е, и какъвто го представям.“

Родин се изсмя зловещо, а хрипавият му глас отекна в стаята.

„О, нека стигна там, където стигна Сикс V и светът ще види, какво нещо е духовната власт! Духовната власт в ръце като моите, в ръцете на един свещеник, който до петдесетгодишнината си е останал нечист, но умерен и девствен, и който и папа да стане, пак ще умре нечист, умерен и девствен!“

В такива моменти Родин ставаше страшен. Властолюбието го завладяваше и преобразяваше. Всичко, което той умело успяваше да скрие от хората се отразяваше на бледото му лице. Кръвта му кипеше и крещеше за власт.

Изведнъж трополене на пощенска кола откъм улица „Вожирар“ привлече вниманието на свещеника. Смутен, че толкова време се бе отдал на съкровените си мисли и страсти, той извади от джоба си захабена кърпа и изтри потта от лицето си. След това погледна през прозореца, но едната колона на балкона му попречи да види, кой е пристигнал.

„Все едно — помисли си той, — важното е веднага да напиша писмо на онзи смешник Жак Дюмулен и да го извикам тук. Той и друг път ми е услужвал с онова момиче от улица «Клови». И този път може този същият Дюмулен да ми послужи, защото го държа в ръцете си.“

Родин седна пред писалището и написа набързо това писмо.

Малко след това някой почука на вратата, която, противно на правилата на Обществото, бе заключена. Родин обаче бе толкова силен и влиятелен в къщата, че не се тревожеше от това нарушение.

Свещеникът отвори и видя на прага един слуга, който му подаде някакво писмо.

Родин го взе и преди да го отвори, попита:

— Преди малко пристигна някаква кола, чия е?

— Според мен тази кола, отче, идва от Рим — отговори слугата и ниско се поклони.

— От Рим? — реагира спонтанно Родин, а гърлото му изведнъж се сви. — И кой е пристигнал с тази кола?

— Един преподобен отец от светото Общество, отче…

Макар да знаеше, че пристигането на такава кола непременно означава нещо, Родин не попита повече нищо и си влезе в стаята.

След това бързо отвори писмото и видя, че е от отец д’Егрини. Ето, какво пишеше в него:

Родин се замисли за известно време, като също преценяваше, че важен в случая бе смъртният акт, който им развързваше ръцете. Но това изчезване на тялото… Йезуитът реши, когато остане по-свободен да се заеме със случилото се.

След това Родин отвори вратата и подаде готовото писмо за Нини Мулен на слугата, който чинно чакаше на прага.

Точно в този момент се появи един преподобен отец и съобщи:

— Пристигнал е преподобният отец Кабочини от Рим, натоварен със специална мисия, свързана с вас.

При тези думи на Родин изведнъж му стана студено и потрепера, но запази спокойствието си и отвърна:

— Къде е Негово Преподобие отец Кабочини?

— В съседната стая, отче.

— Помолете го да дойде и се оттеглете — каза Родин.

След около минута преподобният отец Кабочини влезе в стаята при Родин.

LVII глава На хитреца — хитрец и половина

Отец Кабочини бе тридесетгодишен мъж, нисък на ръст, с изпъкнало коремче.

Този добродушен свещеник бе с едно око, но затова пък то бе много живо и проницателно. Кръглото му мазно лице бе винаги засмяно и привлекателно, а къдравата кестенява коса му придаваше вид на някоя от восъчните статуи, изобразяващи Исус като дете. Вежливите му обноски допълваха приветливия израз на лицето му.

Родин, който добре познаваше Обществото, веднага се стегна при вида на безобидния пратеник от Рим. Него не би го смутил някой висок, сух и мрачен свещеник, с изпито бледо лице, защото той знаеше, че в тактиката на Обществото влиза използването на хора с лъжлива външност.

Йезуитът не се излъга. Отец Кабочини бе толкова внимателен и засмян, че сърцето на Родин заби тревожно. Той приемаше горещите прегръдки и благопожелания на нисичкия отец външно спокойно, но оставаше нащрек. Най-много се страхуваше да не го отровят, както това бе правено неведнъж, когато църковните или държавните интереси са го изисквали. Прегръдките и целувките на пратеника го караха да тръпне и да си мисли: „Този едноокият е прекалено добър. Дано само няма отрова в юдините му целувки!“

Най-накрая, сякаш изморен от протоколната среща изпълнена с любезности, отец Кабочини седна на един стол и заговори:

— Най-сетне ми се предостави възможност да срещна това светило на нашето Общество и мога да го прегърна в обятията си.

— Добре, добре, любезни отче, но човек не може да прегърне светило, а освен това аз съм само един работник в Божието лозе.

Римлянинът отговори с възхищение:

— Прав сте, отче, че светило не се прегръща. Пред него се коленичи.

Той веднага се надигна, но отец Родин успя да го спре, като го улови за ръката.

— Оставете, отче, това идолопоклонничество и нека не говорим повече за мен. Кажете, каква е целта на вашето пътуване.

— Тази цел, отче, изпълва сърцето ми с радост и възхищение. През целия път съм си мислил, колко съм щастлив, че на мен се падна да изпълня тази мисия. Да се срещна с вас е нещо много важно за мен и аз го доказах, като ви прегърнах…

— Но коя е тази цел, която толкова ви възхищава? — едва сдържаше раздразнението си Родин.

— От това писмо, което ви нося от името на Негово Високо Преподобие, нашият отец генерал, ще разберете всичко…

Отец Кабочини извади от портфейла си един плик, запечатан с три печата. Преди да го предаде на Родин, той го целуна почтително.

Родин взе писмото и преди да го отвори, също целуна плика.

Докато четеше лицето му остана хладнокръвно и само пулсирането на слепоочието му подсказваше неговото голямо вълнение.

Когато завърши той прибра писмото в пазвата си и каза хладнокръвно:

— Ще стане така, както заповядва Високопреподобния наш генерал.

— И така отче мой — извика отец Кабочини развеселен — аз ще бъда сянка на вашата светлина, тоест ще имам огромното удоволствие да не се отделям от вас нито през деня, нито през нощта. Това е голяма привилегия и милост за мен, да ме изпратят от Рим, за да ви стана другар! Това изпълва сърцето ми с благодарност към Високопреподобния наш генерал, а също и с любов към вас.

„Този е голям хитрец — помисли си Родин, — но аз не съм лесна плячка. Само в царството на слепите еднооките царуват…“

Същия ден вечерта, в присъствието на отец Кабочини, Нини-Мулен получи подробни указания, как да действа и отиде у госпожа Света Гълъба…

LVIII глава Госпожа Света Гълъба

Госпожа Гълъба е същата онази, която бе посетила госпожица Кардовил с предложението да купи нейния замък и земите към него. Богатството си тя бе спечелила от едно заведение, което се намираше под дървените галерии на Пале Роял, по време на влизането на съюзните войски в Париж. Интересното на това заведение бе това, че работничките в него бяха значително по-хубави от шапките, които шиеха.

Преподобните отци, разбира се, не се интересуваха от произхода на тези пари, а дали ще могат да ги ползват. Затова бяха се постарали по всички правила да си осигурят това богатство.

Госпожа Света Гълъба бе груба и властна жена. Миналото й бе доста черно, но преподобните отци си затваряха очите за тази страница от нейния живот. Срещу добро възнаграждение от нейна страна и преотстъпване на някой и друг имот, отците от Обществото й бяха обещали да се погрижат, когато му дойде времето, да отправят Луцифер в пламъците и да й осигурят едно местенце сред праведните в рая.

Въпреки добрата организация не всичко с Госпожа Света Гълъба вървеше гладко. От време на време тя изпадаше във властта на своите стари грехове и поради това вече бе сменила няколко изповедника.

В последно време, обаче, духовният писател Нини-Мулен бе успял да я спечели, като с това се надяваше да спечели и парите й, но от цялата работа полза имаха и светите отци.

Когато след указанията Нини-Мулен отиде в къщата й, Света Гълъба седеше в своята приемна на червения диван и държеше на коленете си две котки. В краката й кротко почиваше малко кученце, а един голям сив папагал прехвръкваше из стаята, като от време на време кацаше на облегалката на канапето. Друг, зелен папагал, който явно не бе опитомен достатъчно, бе вързан за една дървена поставка, в близост до прозореца. Сивият папагал от време на време се намесваше в разговора на мъжа и жената, като псуваше грубо с дрезгавия си глас. Всичко това той бе научил по кръчмите, където бе възпитан и където неговата господарка, като младо момиче бе изкарвала прехраната си.

Света Гълъба бе едра жена на около петдесет години, с широко червендалесто лице, което бе богато окосмено. Гласът й също бе мъжки. Тази вечер тя бе облечена в синя кадифена рокля, а на главата си бе поставила шал в портокалов цвят. На всеки пръст блестеше пръстен, а челото й се пресичаше от елмазена лента.

В разговора, който Нини-Мулен водеше тази вечер, той бе изоставил собствените си интереси и всячески се мъчеше да изпълни деликатната мисия, с която го бяха натоварили преди половин час. В тази мисия Родин се бе постарал да представи целта, като благородно начинание, което оправдаваше донякъде смелите и странни средства.

— И така — говореше Нини-Мулен, като продължаваше вече започналия разговор, — има ли тя двадесет години?

— Най-много — отговори Света Гълъба, която се измъчваше от любопитство, — но ми се струва, че шегата, която сте намислили, не е съвсем чиста, мое тлъсто пиленце (Света Гълъба вече чувстваше своя приятел толкова близък, че се обръщаше към него съвсем свойски и малко грубичко).

— Няма нищо нечисто, приятелко моя — отвърна Нини-Мулен — по скоро работата е любопитна, дори трогателна. Вие по-добре ми кажете, ще можете ли до утре да намерите лицето, за което става въпрос.

— До утре ли? — учуди се Света Гълъба. — Много сте се разбързали. Та аз не съм чувала за нея вече цяла година. Всъщност Антония, която срещнах преди месец, ми каза къде се намирала тя.

— Тогава с онова средство, за което споменахте отначало, дали няма да може да се намери?

— Може, дърто пиле, но е доста трудно, когато човек е отвикнал…

— Това не може да бъде, моя приятелко! Вие, която сте толкова добра и която правите всичко за спасението си, точно вие да се двоумите от някаква си малка неприятна постъпка. Още повече, че се касае за една важна работа, като се има предвид че една честна девойка трябва да бъде изтръгната от ръцете на Сатаната.

На това място сивият папагал Варнава изкрещя две цинични думи, които изговори много правилно.

Госпожа Света Гълъба се обърна и възмутено извика:

— Мълчи! Никога няма да се поправиш! Вчера направи така, че отец Корбине се изчерви целия от срам… Млъкни!

— Ако всеки път го порицавате по този начин, сигурен съм, че ще успеете да го превъзпитате — отбеляза Нини-Мулен сериозно. — Но нека се върнем към нашата работа. Моля ви, моя приятелко, направете каквото можете, за да се увенчае това благородно начинание с успех. Това е двойно добро, защото ще освободим една девойка от Сатаната, а в същото време, ще възвърнем може би разсъдъка на една злочеста майка…

— Но защо точно тази девойка, драги мой, а не някоя друга? Та тя е направо рядкост…

— Разбира се, че е така и това не е случайно. Та нали точно по този начин ще може да се въздейства на майката…

— За това си прав.

— Трябва да направите усилие, скъпа приятелко, трябва.

— Дявол да ви вземе — каза лениво Света Гълба, — винаги заставяте човек да ви се подчинява.

— Това означава, че сте съгласна?

— Съгласна съм и дори нещо повече — ще отида още сега. Искам още тази вечер да знам, дали ще стане тази работа или не.

— Чудесна сте… — тържествено обяви Нини-Мулен — Никога няма да забравя тази услуга…

— Не се притеснявай толкова много, защото не го правя заради теб.

— А заради кого?

— Това е моя тайна.

След това тя се обърна към слугинята си, която бе влязла преди малко и й каза:

— Кажи на Ратисбона да отиде и да ми вземе кола.

На другия ден Родин с тържествуващо лице, може би защото бе останал сам, пускаше едно писмо в пощата. То бе адресирано до Агрикол Балдуин, а на плика бе поставено клеймо „много бързо“.

LIX глава Любовта на Фарингея

Читателят си спомня, че когато Джалма научи за предателството на Фарингея му предложи приятелството си, с което по същество прощаваше на метиса.

Слугата, който се отличаваше с ум и способност, да се приспособява към възникналата ситуация, бе успял за кратко време да убеди княза, че се е разкаял и че ще му бъде верен. От този момент нататък Джалма нямаше никакво основание да не се доверява на Фарингея. Последният също бе сменил тактиката и повече никога не отвори дума за госпожица Кардовил, а внимателно изчакваше господарят му сам да сподели някоя тайна.

През последните дни метисът изглеждаше угрижен и натъжен. Джалма няколко пъти го пита за причините, но Фарингея учтиво отклоняваше разговора, като горещо благодареше на своя господар за проявената загриженост.

Събитията, за които сега ще стане дума, се развиваха към обед в малката къща на улица „Клиши“, в която живееше Джалма.

Този ден князът не беше посещавал Адриана. Госпожица Кардовил го бе помолила за този ден, в който искаше да направи някои приготовления за тяхната сватба. Разбира се обществото не биваше да разбере за условията, които двамата бяха приели.

Затова часовете се струваха на Джалма безкрайно дълги. Той лежеше на един диван с ръце върху лицето, замислен за нещо свое.

Неочаквано в стаята влезе Фарингея, без да почука, както бе прието.

Джалма се обърна бързо и като видя пребледнялото лице на метиса, разтревожено попита:

— Какво ти е, Фарингея?

— Много ми е тежко, светли княже — след кратко колебание отвърна Фарингея.

Джалма го изгледа внимателно и убедил се в тревогата, обзела неговия слуга го подкани:

— Говори спокойно. Споделената мъка е по-поносима. Можеш да ми се довериш, защото съм ти приятел.

— Нещастната любов, отхвърлената любов едва ли могат да бъдат излекувани. За тях остават само сълзите…

— За каква излъгана и нещастна любов говориш? — изненада се Джалма.

— За своята любов, княже — отговори метисът мрачно.

— За своята любов ли? — още повече се учуди Джалма, който бе свикнал да приема слугата като един здрав мъж, с мрачно лице и затворен характер, а не като човек, който може да се влюби.

— Светли княже, когато преди време ми казахте, че нещастието ме прави зъл, аз открих в тези думи някакво страшно тайнство. Истина е, че ви бях предал и това ми тежеше. Но по-страшно стана, когато се влюбих в едно младо и красиво момиче, което пък предаде мен. Това нейно предателство, тази изневяра ме сразиха…

Като забеляза удивлението на княза метисът продължи с тон, който подсказваше, че се срамува от думите си:

— Не ми се присмивайте, княже, че правя това признание пред вас. Но аз не съм забравил, че ме нарекохте мен, вашия слуга, приятел, затова се осмелих да споделя…

— Благодаря ти за доверието — утеши го князът — и бъди сигурен, че няма да ти се присмея, а напротив, ще се опитам да ти помогна според възможностите си.

— Изневярата заслужава презрение! — продължи Фарингея. — Всеки има право да те сочи с пръст и да ти се надсмива. В тази страна изневярата предизвиква насмешки и презрение…

— А ти уверен ли си в това предателство? — попита кротко Джалма. — Освен това, позволи ми, като твой приятел да ти споделя и аз нещо. Преди няколко дена аз също си бях помислил, че моята любима не ме обича. Ако бях повярвал на това, какво щеше да стане? След това се оказа, че нищо подобно не е имало.

— Иска ми се да повярвам на думите ви, княже, но нямам основание да кажа същото за моя случай. Лошото е, че съм се объркал и затова се обръщам към вас, за съвет.

— Откъде идват твоите подозрения?

— От студенината, която така често сменя доброто й отношение към мен. Освен това, все намира някакви причини да ме изпрати или дори да не ме приеме. Знаете ли, княже, тя разсъждава върху любовта, което е явно доказателство, че не ме обича.

— Напротив, дори може би те обича повече, отколкото ти предполагаш, щом разсъждава за чувствата и вълненията си.

— Така казват всички жени — възрази метисът с мрачна ирония, като отправи проницателен поглед към Джалма — или поне така твърдят онези, които не обичат. За влюбените жени, всяка дума на техния любим е заповед. Останалите просто хитруват. Нали любовта е сляпа, как може върху нея да се разсъждава, да се търсят корените и причините за нея. Или обичаш, или не. Освен, ако не ти доставя удоволствие терзанието на другия, който истински обича… „Днес ще бъда твоя, защото така ми харесва, а утре ще видим…“ — това е девизът на тези, които не обичат истински, а превръщат любовта в някаква теория.

От тези думи настроението на Джалма постепенно спадаше. Той неволно си припомняше разговора с Адриана, в който тя изложи своите схващания за любовта. Тогава той ги бе намерил за понятни, но сега сякаш някакво колебание го обземаше. Той бе честолюбив млад мъж, израсъл в друга обстановка, където хората се ръководеха главно от чувствата и страстите си. Трудно му бе да разбере, че една жена може да постави над любовта си някакви други интереси. В същото време той си спомняше аргументите на Адриана и веднага му олекваше. Затова побърза да успокои метиса:

— Мъката те заблуждава. Само тези причини не са достатъчни да се съмняваш в искреността на отношенията на своята любима.

— Дано сте прав, княже — отвърна слугата, но след кратко колебание продължи, — но все не мога да проумея, как е възможно неща като чест, себелюбие, деликатност и добросъвестност да се поставят по-високо от любовта. Ако истински си завладян от чувствата си, как можеш да преценяваш и степенуваш по важност кое, къде да бъде?

— Заблуждаваш се, приятелю. Колкото е по-влюбена една жена, толкова по-достойна и целомъдрена е тя.

Вместо отговор метисът изпъшка и лицето му се сви от мъка. Джалма се притесни и внимателно го хвана за ръката:

— Успокой се и послушай гласа на приятелството. Кажи, какво толкова те измъчва още?

— Много е ужасно, княже…

— Все пак, ние сме мъже, приятели сме…

— Не знам дали ще постъпя правилно, но повече не мога да издържам… Затова ще споделя докрай терзанията си. Тази жена е поканила тази вечер в къщата си този, когото предпочита пред мен!

— Откъде си разбрал това?

— Каза ми един непознат човек, който явно ме е съжалил.

— Ами ако те е излъгал?

— Но той ми представи доказателства за думите си.

— Какви са тези доказателства?

— Да ме заведе тази вечер на мястото на срещата.

— И какво отговори ти на това?

— Нищо, княже, защото бях много объркан. Затова дойдох да се посъветвам с вас.

Метисът отново въздъхна тежко, след което се изсмя злъчно:

— Съвет! От камата си трябваше да потърся съвет! Тя щеше да ми каже: „Кръв!“

Понякога такива настроения много лесно завладяват хората. В този момент и Джалма си припомни разговора с княгиня Сен Дизие и настръхна. Това трая само един миг, защото той си спомни достойното и хладнокръвно поведение на Адриана по време на обвиненията, че до спалнята и са намерили Агрикол Балдуин.

Той се обърна към Фарингея и му заговори сериозно:

— Слушай, аз ти предложих моето приятелство, затова ще действаме по законите на приятелството. За съмненията си не бива да търсиш съвет от камата, а от приятеля си. На тази среща, която щяла да ти докаже изневярата, трябва да се отиде.

— Разбира се!

— Но няма да отидеш сам!

— Какво искате да кажете с това, княже? Кой друг ще бъде с мен?

— Аз.

— Вие?!

— За да мога да те спра да не извършиш евентуално престъпление. Чувството на гняв е силно и човек лесно се заслепява…

— Но точно това чувство ни дава правото да отмъстим!

— Фарингея, този ден е свободен за мен. Разбери ме правилно: или няма да отидеш на срещата, или ще отидем двамата.

Метисът коленичи и хвана ръката на княза. Първо я долепи до челото си, а след това я целуна.

— Княже, бихте ли проявили докрай своето великодушие и да ми простите.

— Какво трябва да ти прощавам?

— Преди да дойда при вас за съвет, аз бях решил да ви помоля да дойдете с мен, но не смеех да заговоря пръв за това.

Джалма му помогна да се изправи и сърдечно го потупа по рамото:

— Няма нищо лошо в това, че съм предугадил желанието ти. Решението ми да дойда с теб приеми като доказателство за приятелството ми към теб. Ако се окажа прав, ще разбереш, че не си лъган от любимата си…

Когато се стъмни метисът и Джалма излязоха от къщата, загърнати в дълги дрехи и се качиха в една карета. Фарингея каза на кочияша да ги откара в къщата на Света Гълъба.

LX глава Една вечер у Света Гълъба

Преди да продължим нашия разказ, трябва да се спрем на някои събития, които се случиха същия ден.

Нини-Мулен, който не бе запознат с целия план на Родин, бе предложил по негова заръка голяма сума пари на Света Гълъба, за да им отстъпи къщата си за един ден.

Света Гълъба с удоволствие прие това предложение и заедно със слугите си се изнесе още сутринта.

Родин, преоблечен и със сини очила отиде да провери месторазположението на своите и да даде наставления на Фарингея. Последният, понеже бе силен и съобразителен, направи размествания в къщата за около два часа, след което се върна в къщата на Джалма, където разигра гореописаната сцена.

Когато колата завиваше към улица „Ришельо“, където се намираше домът на Света Гълъба, Фарингея отново се престори на отчаян:

— Княже, ако се окаже, че тя наистина ми изневерява, моля ви, оставете ме да си отмъстя.

— Презрението е най-доброто отмъщение — кратко отвърна Джалма.

— Не знам… Колкото повече се приближаваме към целта, толкова повече виждам кръвта пред очите си…

— Няма да си сам, защото и аз ще бъда до теб. Няма да позволя страстта да те заслепи. Но, ако не успея да те удържа и ти пролееш кръв, то нека тази кръв падне върху теб. Недей очаква от мен да ти подам приятелска ръка след това.

Фарингея се престори, че тези думи са го впечатлили дълбоко, наведе глава и се замисли. Джалма в същото време пресмяташе как да обезоръжи метиса, но в този момент Фарингея се обърна и зъбите му лъснаха зловещо:

— Тази кама, управлявана от твърда ръка е смъртоносна. Както са смъртоносни и капките отрова, които се намират в малкото шишенце, което нося. От нея се умира бавно, без мъки. Бих могъл с ножа да отмъстя, а с отровата да избягна преследването на правосъдието. Но вие сте прав, княже. Ето ви моя нож, пазете го. Предпочитам да имам вашето приятелство… Всъщност, ето ви и отровата. Когато се уверя в предателството на моята любима и реша да отмъстя, вие решете, дали ще ми подадете камата, за да я забия в гърдите й, или ще ми подадете отровата, за да я изпия…

Джалма, зарадван и учуден от това внезапно решение, тъкмо мислеше, какво да отговори и колата спря пред къщата на Света Гълъба.

Добре прикрити от дългите дрехи, двамата мъже влязоха вътре. Жилището имаше два предни входа и един прикрит, откъм двора.

Ключарят, на когото дадоха пари, се отдръпна в тъмнината и ги пропусна.

— Княже, може би е по-добре да си остана със съмненията? — метисът за миг се спря, но след това решително продължи напред. — Не, не бива да се поддавам на малодушието…

Той пръв влезе през вратата, последван от Джалма.

— Дайте си ръката, княже, да не се спънете в тъмното.

Така двамата напредваха в мрака. По едно време спряха и се ослушаха. Тишината бе завладяла цялата къща. Постояха така известно време обгърнати от непрогледен мрак.

По едно време князът усети, че Фарингея тихо се отдалечава от него. След това чу рязко отваряне на врата и силното и затваряне.

Останал сам, князът направи опит да се огледа, но тъмнината закриваше всички предмети. Това го смути, ядоса и дори уплаши.

Изведнъж отнякъде прозвуча силният глас на метиса:

— Вие ми казахте, светли княже: „Бъди приятел!“ И аз постъпвам като приятел. Послужих си с хитрост, за да ви доведа на това място. Спомнете си, какво ви каза преди няколко дни княгиня Сен Дизие за Агрикол Балдуин, любовника на госпожица Кардовил. Слушайте, гледайте и сам съдете…

Гласът млъкна.

Джалма не издържа и извика:

— Фарингея, за Бога, отвори ми да изляза веднага!

Никой не му отговори.

Без да губи самообладание Джалма внимателно започна да изучава стаята, в която се намираше. Така стигна до някаква врата, но тя беше заключена. Продължи нататък и се натъкна на огнище, което явно не беше палено отдавна. Той продължи да върви пипнешком, докато отново стигна до огнището. Тогава спря и отново извика.

В този момент отнякъде започна да нахлува благовонен пушек. Ядосан на положението, в което се намираше, Джалма не обърна никакво внимание на странната миризма. Той отново тръгна да търси вратата и я намери. Но когато бе стигнал до нея, благовонната пара вече бе успяла да му въздейства. Съзнанието му се замъгли, а силите го напуснаха. Той дори не подозираше, че това е пара от смолистия клей „вамбай“, чиито храсти растат в Хималаите и която въздейства по-бързо и сигурно от някои известни опиати.

Точно в този момент се случи нещо неочаквано. Пред замъглените очи на Джалма проблесна матова светлина и се появи някакво прозорче. През него той можа да разгледа, доколкото това бе възможно, една богато подредена и обзаведена стая. Не мина много време и в тази слабо осветена стая влезе жена, наметната с жълта пелерина с качулка.

Като видя тази дреха Джалма се разтрепера. Приятната слабост, която бе усещал досега се замени с трескаво вълнение. Ушите му странно бучаха, а мислите му хаотично се блъскаха в главата. Имаше чувството, че потъва в дълбока вода.

Джалма наблюдаваше замаян, какво става в съседната стая.

Жената бавно отиде до прозореца и дръпна внимателно завесата. След това огледа улицата, като се стремеше да не я забележат отвън. След това се върна и се облегна на камината.

Джалма, вече напълно под влияние на благовонието, съвсем бе забравил за Фарингея и за това, как бе изоставен в тъмната стая. Пред погледа му се движеше жена, която все повече и повече го вълнуваше.

Изведнъж князът видя, че тя се отдалечава от огнището и застава пред огледалото. След това, все така обърната с гръб към него тя свали дългата перелина и качулката.

Сякаш стрела прониза Джалма. Та това беше госпожица Адриана Кардовил! Нямаше съмнение, въпреки млечната пелена, която се спускаше пред очите му, той бе сигурен, че това е тя. Дори беше облечена в същата рокля, с която бе посрещнала госпожа Сен Дизие: зелена на райета. Косата й бе покрита със същата фина мрежа, както при онази среща… Джалма виждаше овалните й рамене, тънката лебедова шия… Не, нямаше съмнение, че това е Адриана.

Пот се стичаше по лицето на младия мъж, а съзнанието му все повече и повече потъваше, сякаш сънуваше, или по-точно наблюдаваше свой сън отстрани…

— „Тя чака своя любовник Агрикол Балдуин“ — прозвуча от тъмното гласът на Фарингея.

Въпреки замъгленото съзнание, Джалма разбра тези думи и те прозвучаха, като кама, която се впива в гърдите му. Червена пелена се спусна пред очите му, а от гърлото му се изтръгна див рев, който не можеше да бъде чут от другата страна, защото прозорчето бе направено от много дебело стъкло. Ноктите му се изпочупиха, когато се опитваше да строши решетките на този прозорец и да проникне в другата стая.

В това време той усети, че някъде встрани се превърта ключ и се отваря някаква врата. Инстинктивно тръгна в тази посока. Когато достига прага на тази врата, отново чу гласът, който бе говорил и до този момент:

— Сега ще чуеш стъпките на Агрикол, който идва на срещата…

И наистина, някъде отпред се чуха равномерни крачки на човек, който се изкачваше по някакви стълби.

Упоен, с размътено съзнание и невиждащи очи, Джалма измъкна камата, която му бе дал Фарингея и се спотаи в очакване.

В този момент някой почука на отсрещната врата и отвътре се чу звънък глас:

— Кой чука?

— Аз съм, Агрикол Балдуин.

След това всичко се разви така светкавично и неочаквано, че трудно би могло да бъде описано.

Джалма се спусна като тигър и нанесе два светкавични удара с камата. От единия девойката падна мъртва, а вторият нарани Агрикол, който залитна и се спъна в тялото на нещастницата.

След това изведнъж настъпи пълен мрак. Джалма, все още разтреперан се огледа, но не видя нищо. В този момент някой го хвана здраво за ръката и му прошепна:

— Ти отмъсти за изневярата! Сега можеш да се връщаш, коридорът е отворен.

Напълно зашеметен, Джалма се остави метисът да го води.

Когато преди време Родин се бе сетил за огромното значение на думата огърлица, това не бе случайно. В съзнанието му бе оживял споменът за жената, която много приличаше на Мария-Антоанета и която в полумрак бе изиграла така ролята на кралицата, че кардинал Роан се бе хванал на въдицата.

Щом състави подлия си план, Родин веднага изпрати Жак Дюмулен при Света Гълъба, за да я попита дали не познава някоя висока, стройна и руса девойка. Тази задача не затрудни опитната Света Гълъба. След това бе набавена същата рокля, с каквато според разказа на госпожа Сен Дизие е била облечена Адриана. На девойката дадоха пари и й обясниха, че става дума за малка приятелска шега.

На Агрикол пък бе изпратено писмо, в което му се съобщаваше, че трябва да присъства на събрание, свързано с госпожица Кардовил.

Останалото бе въпрос на организация, която Родин владееше безпогрешно…

LXI глава Брачно легло

Спалнята на Адриана Кардовил се осветяваше от кръгла лампа, изработена от алабастър, окачена на тавана посредством три красиви сребърни верижки.

Широкото легло от слонова кост бе застлано с бели, пухкави платна от муселин.

В стаята е тихо и уютно. В камината тихо пращят дърва. До вратата на банята е поставен сребърен съд пълен с благовонна вода, която освежава въздуха в цялото помещение.

Навсякъде цари спокойствие и тишина.

Неочаквано вратата от слонова кост тихо се отваря и в спалнята влиза Джалма.

Изминали са два часа от двойното убийство, което в заблуждението си е извършил князът.

До този момент той никога не бе влизал в спалнята на Адриана, но знаеше, че се намира на първия етаж и затова лесно я намери. Освен това той бе улеснен от обстоятелството, че слугите бяха предупредени да го пускат по всяко време без предварително да обявят за неговото идване.

Щом затвори вратата той веднага захвърли настрани бялата си чалма, защото му се струваше, че го стяга като железен обръч. Беше облечен в дреха от шарен кашмир, поради което не личаха няколкото капки кръв от убийството на непознатата девойка и Агрикол Балдуин. Той скръсти хладнокръвно ръце на гърдите си и продължително се огледа. Когато погледът му се спря на спалнята, князът почувства, че огнена вълна преминава през цялото му тяло. Той постави ръка на челото си и в тази поза остана неподвижен няколко минути, сякаш бе статуя.

След това той бавно падна на колене, като обърна лицето си към небето. По страните му се стичаха сълзи. От очите му не искреше нито омраза, нито радост от отмъщението. От тях струеше огромна болка.

„Убих я! Аз я лиших от живот! Убих онази, която тази сутрин жизнерадостна и весела се е събудила в тази стая. Сега, когато вече я няма, какво ми остана от нейното предателство? Какво право имах аз да я наказвам. Тя просто е обичала друг човек, а аз я убих за това, че не е предпочела мен. Кой съм тогава аз? Един полудив мъж, дошъл от другия край на света. Тя бе внимателна с мен, може би за да не ме обиди. А аз взех, че я убих. Малодушно убийство от засада! Само тигърът може да разкъсва невинни жертви, защото е звяр и живее в джунглата! Но кой е дал това право на мен?…“

Джалма покри лицето си с длани, но не можа да спре сълзите.

„Отлично знам, че ще се самоубия, но с това няма да се върне нейният живот.“

След това Джалма се изправи, извади окървавената кама от пояса си и я хвърли върху спалнята на Адриана. В другата си ръка държеше отворено шишенцето с отрова.

— Как можах! Как можах да я убия!

Изгледа шишето с мътен поглед и продължи да говори сам на себе си:

— Тази отрова е сигурно средство, но ще умра бавно. Може би като я приема угризенията на съвестта ми ще намалеят…

След тези думи той отпи няколко капки от течността. След малко краката му натежаха и той падна на колене до леглото.

Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе Адриана. Тя бе отпратила слугините, които й помагаха да се приготви за лягане и доволна тръгна към спалнята.

Изведнъж писък отгласи цялата къща.

Джалма, който не бе чул стъпките и по пухкавия килим се обърна.

Адриана бързо покри гърдите си, а в погледа й се четеше повече тъга, отколкото яд. Тя просто си помисли, че Джалма не е издържал на изгарящата го страст и тайно се е промъкнал в спалнята й. Тъкмо бе решила да се разсърди, когато видя ножа върху завивките. Тогава именно тя забеляза и странния израз на лицето на Джалма. Пристъпи към княза, посочи му камата и попита спокойно:

— Скъпи, как сте се озовали тук? И какъв е този нож?

Джалма не отговори.

В началото той помисли че това е някакво привидение, а не госпожица Кардовил. Но когато чу гласа й, го прониза мисълта, че е станала някаква фатална грешка. Едва успя да пропълзи до коленете на Адриана и с отпаднал глас попита:

— Адриана, не си ли мъртва?…

— Мъртва? — повтори изумена девойката.

— Не съм убил теб, не съм… Бог е справедлив!

Уплашена Адриана се огледа трескаво и като видя отново окървавения нож възкликна:

— Вие сте убили, вие… Джалма? Полудявам ли или вие наистина сте извършили убийство?

— Жива си, виждам те… — говореше тихо Джалма, сякаш още бе упоен. — Виждам те такава хубава, чиста… Знаех си аз, че не мога да те убия…

— Кого сте убили? Говорете, за Бога! — извика ужасена девойката.

— Не знам кого… Може би една жена… Тя приличаше много на теб… Там имаше и мъж, твоят любовник… С този нож се нахвърлих върху тях… Това е било сън, ужасен сън!

Индиецът плачеше от радост.

— Не е било сън. Ето ножът и кръвта по него — говореше трескаво Адриана.

— Мислех, че съм те убил и затова дойдох да умра до леглото, което щеше да бъде наше…

— Да умреш, от какво?

— Изпил съм отрова…

— Каква отрова? Кажи, че това не е истина! Ти не можеш да умреш! — заяви категорично госпожица Кардовил.

— Погледни… — индиецът й показа шишето, което стоеше на малката масичка от слонова кост.

Подтикната от бушуващите в нея объркани чувства, без да се подчинява на съзнанието, Адриана се хвърли към масичката и грабна шишето. Джалма, който стоеше на колене отчаяно извика и с един скок се намери до своята любима, но беше вече късно.

— Това лекарство не вреди. Ето, че и аз изпих от него…

След това в стаята настъпи зловеща тишина.

Девойката първа заговори, като се мъчеше гласът й да бъде спокоен:

— Какво толкова чудно има във всичко това? Станал си неволно убиец, а след това си решил със смъртта си да преодолееш греха. Прав си… Но аз не желая да живея след смъртта ти. Защо ме гледаш така? Действа ли бързо тази отрова, Джалма?

Смъртта наближаваше. Князът не отговори, защото си спомни думите на Фарингея за силата на отровата. Някакво отчаяние го обзе и той се сви, като скри лицето си в шепи. Коленете му вече не го държаха и той падна на леглото.

— Джалма! — извика девойката и се спусна към него. — Защо криеш лицето си?

Тя дръпна ръцете му и го погледна в лицето.

— Жив си, жив си…

— Тази отрова действа бавно — отвърна Джалма с тих глас.

След тези думи този силен млад мъж заплака отново.

— Не плачи, любими мой! Радвай се, нали си отиваме от този свят заедно. Враговете ни няма да могат да тържествуват!

— Те искаха да сме нещастни, но няма да успеят. Ще си отидем от този свят щастливи и весели!

— Адриана, какво говориш?…

— Не бълнувам, не се тревожи. Слушай ме добре, досетих се какъв е бил коварният им план. Те те подведоха и ти стана убиец. В тази страна коварството е на почит. А те знаят, че за убийство законът предвижда или доживотен затвор или смъртна присъда. Още тази нощ щяха да те предадат. Те са преценили, че човек като княз Джалма няма да се остави да бъде вкаран в затвора, а ще се самоубие. Знаели са също, че жена като Адриана Кардовил няма да живее след смъртта на своя любим… И така, нещата се подреждат много просто: ужасна смърт за него, смърт и за нея… Остава наследството, за което те примират…

— Но тези чудовища ще тържествуват! — извика Джалма. — Те не се излъгаха…

— Излъгаха се, мой Джалма — усмихна се Адриана. — Нашата смърт ще бъде небесна, приятна, защото тази отрова не действа бързо. А аз те обичам, мой Джалма…

След тези думи девойката се приближи така близо до княза, че топлият й дъх опари бузата му. Кръвта на младия индиец се разбушува, очите му заискриха. Двамата се прегърнаха силно, до болка.

— Любими мой! Съпруже ненагледни, колко си хубав… Обичам очите ти, челото ти, шията ти… Колко нощи не съм мигнала и съм мечтала за теб, за нас… Колко пъти съм преживяла божествения час, когато ще бъда твоя… Да, твоя, цялата… Както виждаш небето ни закриля и ни дава тази възможност… Ние вече сме венчани. Тази сутрин евангелският свещеник, който щеше да ни венчава след два дни получи скъп подарък от мен. Така че не съжалявай, мили. Нашите души ще се извисят по време на нашата целувка… Там при славния Бог, който е истинската любов.

— Адриана…

— Джалма…

Прозрачните и леки платна се спуснаха като пухкав облак и покриха това брачно и смъртно легло.

Смъртно, защото след около час Адриана и Джалма издъхнаха в сладострастна прегръдка.

LXII глава Една среща

Адриана и Джалма умряха на 30 май.

На 31-ви, един ден преди срока за събиране на наследниците на Марий Ренепон, се случи следното.

Читателят навярно си спомня стаята в къщата на светите отци, където живееше господин Харди. Тя гледаше срещу малка градинка, мрачна и уединена, в която растяха тисови дървета. За да стигне до нея, човек трябваше да мине край две големи помещения, чиито врати не пропускаха никакъв шум.

Три дена вече тук живееше отец д’Егрини. Той бе принуден да се настани там, след внушението на иконома, който бе инструктиран от Родин.

Беше по обедно време.

Отец д’Егрини бе седнал в едно кресло и преглеждаше един сутрешен вестник, който бе изпълнен с новини от Париж. Една от тях гласеше:

„Вчера, в единадесет часа през нощта, в една къща на квартала «Ришельо» бе извършено двойно убийство. Жертвите са млада жена и работник. Девойката е починала веднага, а мъжът все още има шансове да оживее. Мотивите за престъплението са вероятно ревност. Разследването продължава.“

Като прочете това съобщение, отец д’Егрини остави вестника и се замисли: „Просто невероятно. Ето, че всички предвиждания на Родин се сбъднаха. Родът загина именно благодарение на страстите. Той бе предвидил това! Признавам, че е много умен, упорит и пресметлив. Кой би допуснал, че този кротък в миналото секретар, ще бъде завладян от такова властолюбие? Не е далеч денят когато този човек ще завладее цялото Общество, както е сторил това султанът с еничарите… Ние сме за него само стъпало. Той ме съсипа, унижи и смаза под своето презрение! Но нека имаме малко търпение. Денят на отмъщението наближава. Само аз притежавам волята на нашия генерал. Дори отец Кабочини, който пристигна от Рим, не знае това. Значи, съдбата на отец Родин е в ръцете ми. С рода на Ренепон той успя, признавам, но утре…“

Тези размишления на отец д’Егрини бяха прекъснати от шумното отваряне на вратата. Отчето изненадан се обърна и застина. Пред него стоеше маршал Симон.

Зад неговата фигура той успя да различи бледото лице на Родин, което се усмихна сатанински и веднага изчезна. Вратата се затвори и двамата мъже останаха сами.

Бащата на Роза и Бланка се бе променил неузнаваемо. Косата му бе посивяла, а лицето му бе покрито от гъста брада. Очите му гледаха трескаво, сякаш бяха очи на луд.

Маршалът, без да продума, свали наметалото си и отец д’Егрини успя да види закачени на кръста му две голи саби.

Свещеникът разбра всичко. Тогава той си спомни, как преди няколко дена Родин го попита, как ще реагира, ако маршалът го удари по лицето… Нямаше никакво съмнение, че това също е влизало в плановете на Родин, който бе вкарал доскорошния си съратник в капан.

Като продължаваше да мълчи, маршал Симон освободи сабите и ги постави на масата. След това скръсти ръце и бавно пристъпи към отец д’Егрини.

По този начин двамата мъже се изправиха един срещу друг. През целия си военен живот те бяха заставали в различни лагери и враждата между тях се бе трупала месец след месец, година след година. Сега маршалът бе дошъл да търси сметка за смъртта на дъщерите си.

— Децата ми умряха — проговори той с глух глас, — затова съм дошъл да ви убия!

— Господине — почти извика отчето, — не вярвайте…

— Трябва да ви убия! — мрачно повтори маршалът. — Вие и вашите съучастници изпратихте децата ми в онази болница за болни от холера. Сега аз ще отнема вашия живот.

— Но моят живот принадлежи на Бога, а след това на онзи, който иска да го отнеме…

— Ще се бием до смърт в тази стая — продължи маршал Симон — и аз съм спокоен, защото трябва да отмъстя.

— Не разбирам нито едно от вашите обвинения, господине — трескаво заговори отец д’Егрини, като неволно хапеше пребледнелите си устни. — Ако имате някакви съмнения, обърнете се към правосъдието…

Маршалът саркастично се засмя:

— Правосъдието… Вие много добре знаете, че живея, само за да отмъстя. Както виждам, обаче, вашето страхливо сърце едва тупа на върха на сабята… Предишният ни двубой бе една играчка. Но сегашният…

И маршалът тръгна към масата, където лежаха сабите.

Отец д’Егрини напрегна цялата си воля, за да запази самообладание. Знаеше, че не бива да избухва и това е единствената му надежда. Затова отговори спокойно:

— Повтарям ви за последен път, че съм свещеник и ми е забранено да се бия.

— Отказвате ли се? — пристъпи маршалът към него.

— Да.

— Нищо ли не може да ви отклони от това решение?

— Нищо.

— Ще видим…

Маршал Симон замахна и удари плесница на отец д’Егрини.

Йезуитът изкрещя от ярост. Кръвта му закипя, а пред очите му се спусна мъгла. Той не издържа на това предизвикателство и изкрещя:

— Сабите!

В същия момент, обаче, отново се сети за плана на Родин и веднага се отдръпна. Слепоочието му пулсираше, а на челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Прости ми, Боже, за това че се поддадох на гнева. Прости и на този, който ме обижда…

След това падна на колене и започна да се моли. Маршалът, който вече държеше сабята в ръката си изскърца със зъби и процеди твърдо:

— Изправете се, злодей! Станете веднага!

И силно ритна свещеника с ботуша си.

Заслепен от ярост отчето се хвърли към масата и грабна другата сабя.

— Щом искате кръв — ще я видите! Но своята кръв!

— Най-сетне… — изрече маршалът и се приготви за бой.

В този миг отец д’Егрини още веднъж си спомни пъкления план на Родин и реши да отстъпи. Като се страхуваше, че няма да може да устои дълго на предизвикателствата, той бързо облегна сабята на пода и я строши с крак. По този начин боят не можеше да се проведе.

Маршал Симон за момент замръзна на местото си, изненадан от тази постъпка. След това, обаче, веднага съобрази какво да прави в тази ситуация и с рязко движение също счупи своята сабя на половина.

— Ще се бием като с ножове…

Уплашен от това хладнокръвие, отец д’Егрини изсъска:

— Вие сте истински дявол!

— Не, баща съм! Вие убихте моите деца и затова съм тук.

В очите на маршал Симон се появиха сълзи. Като ги видя, отчето замръзна. За пръв път в своя живот той се срещаше очи в очи с бащината мъка и го обзе панически страх. Знаеше, че това са свещени чувства, подвластни само на Бога и това го ужаси.

— Вие наистина сте бил малодушен. Какво трябва да направи човек, за да събуди у вас чувството за чест и достойнство? Или вие ще си останете един жалък страхливец и предател?

— Прекалихте, господине!

— Да съм прекалил? Не, това не е всичко. Ако не се биеш, ще те смачкам със столовете в тази стая, детеубиецо!

След тези последни думи д’Егрини не издържа, спусна се и грабна частта останала от строшената сабя. След това, събрал всичките си сили, той нападна маршала.

Започна се мълчалива битка, която по същество бе неравна, защото маршал Симон бе изтощен от продължителна треска, която бе изпила силите му. Въпреки това той се бореше разярен, на живот и смърт. Двамата мъже си нанасяха свирепи удари.

Най-много след две минути те паднаха на пода, вкопани здраво един за друг. Целите бяха в рани и силите ги напуснаха.

Отец д’Егрини успя да се отскубне от ръцете на маршала и се изправи:

— Убих го! — въздъхна тежко той. — Но аз съм тежко ранен и раните ми кървят…

Той се облегна изнемощял на стената и с ръка опипа гърдите си. Многобройните рани, които бе получил бяха от триъгълно острие, затова кръвта не изтичаше навън, а се образуваха вътрешни кръвоизливи.

— Задушавам се… Умирам… — успя да изрече отчето и бавно се смъкна на пода.

В това време ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. На прага се показа Родин, който попита смирено:

— Мога ли да вляза?

Като чу тази отвратителна подигравка, отец д’Егрини се опита да се нахвърли върху Родин, но силите го бяха напуснали.

— Чудовище адово! — прошепна той. — Ти причини моята смърт…

— Винаги съм повтарял, отче, че вашата военна невъздържаност ще ви докара неприятност — отговори Родин с ужасна усмивка.

— Преди да умра, ще разкрия истинското ви лице…

— О, разбира се — вдигна гордо глава Родин — нали аз ще ви изповядвам…

— Страх ме е от смъртта… аз съм голям грешник…

— И глупак… — допълни Родин и спокойно зачака издъхването на своя доскорошен съучастник…

Вечерта Родин седеше сам в стаята си и разсъждаваше върху образа на Сикст V. Когато стенният часовник удари полунощ той се изправи и величествено вдигна глава:

— Дойде 1-ви юни. Родът Ренепон вече не съществува! Сякаш чувам да бие и часовникът на църквата Свети Петър в Рим!

LXIII глава Една поръчка

В същото време, когато Родин стоеше замислен пред портрета на Сикст V, пълничкият отец Кабочини се срещна с Фарингея и с добродушна усмивка му подаде част от кръст.

— Негово Високопреосвещенство кардинал Малипиери ми поръча да ви предам това нещо днес, на 31-ви май.

Метисът, който никога не се вълнуваше, изведнъж трепна болезнено. Лицето му помръкна и като изгледа навъсено нисичкия свещеник, отговори:

— Не трябва ли да ми кажете още няколко думи?

— Разбира се: „Много има от чашата до устните“.

— Добре — каза метисът.

Свещеникът с любопитство изгледа Фарингея, който съедини двете парчета от кръста, защото самият той не бе посветен докрай в тайната мисия.

— Какво ще правите сега с този кръст?

— Нищо… — отвърна метисът, все така замислен.

След малко той се обърна към отчето:

— В колко часа Негово Преподобие отец Родин ще бъде на улица „Свети Франц“?

— Много рано.

— Дали ще отиде в църквата да се помоли, преди да излезе?

— Такъв е обичаят на преподобните отци.

— Близо ли спите до него?

— Като негов секретар, съм настанен в стаята до неговата.

— Той е толкова загрижен за собствените си интереси, че може и да пропусне сутрешната молитва. Затова не е лошо да му напомните за това задължение.

— Бъдете спокоен. Виждам, че сте загрижен за неговото спасение.

— Твърде много… Все още съм само спомагателен член — продължи Фарингея, — но никой не е така предан, тялом и духом на Обществото. Бохвания е нищо пред него…

— Какво е това Бохвания, приятелю?

— Бохвания прави трупове, които изгниват, а Обществото оставя трупове, които вървят… Бохвания е пред Светото Общество, каквото е детето пред своя баща. Слава на Обществото! Слава! Баща ми да беше негов неприятел и него щях да убия! — завърши метисът възторжено.

След малко той погледна отец Кабочини и заговори отново:

— Говоря ви така, за да предадете моите думи на кардинал Малипиери. Помолете го да ги предаде на…

— На кого?

— Той знае. А сега лека нощ — завърши грубо метисът.

— Лека нощ, приятелю. Благодаря ви за вашите чувства към Обществото. То се нуждае от силни защитници, защото, уви, в него понякога се промъкват предатели…

— Към тях не трябва да се проявява никаква милост! — отсече Фарингея.

— Никаква милост! — повтори нисичкият свещеник.

— И не забравяйте да подсетите отец Родин за сутрешната молитва…

— Няма да забравя — каза отец Кабочини.

След това двамата се разделиха.

Когато се прибра в къщата, Кабочини научи, че е пристигнал пратеник от Рим, който донесъл някакви писма за Родин.

LXIV глава Първи юни

Църквата до къщата на преподобните отци бе малка и хубава.

Олтарът й бе великолепно украсен и проблясваше в полумрака. Под органа, в едно закътано място, се намираше гладко издълбан мраморен съд за вода.

Близо до този съд за светена вода, скрит от любопитни погледи се бе спотаил Фарингея. Той бе разтревожен и от време на време потреперваше. В него се водеше някаква вътрешна борба. Въпреки стихията на разрушението, която владееше вътрешния му мир, той изпитваше и дълбоко уважение към Родин. Той знаеше, че Родин вярва в неговата преданост, а освен това отлично познаваше механизмите на Исусовото Общество. Тези противоречиви чувства бушуваха в съзнанието на Фарингея.

Докато разсъждаваше върху тези тежки за него въпросителни, в църквата отекнаха стъпки.

Било от разсеяност или от тъмнината, Родин не забеляза скрития метис. Той се приближи до мраморния съд с вода и потопи ръцете си в него.

Молитвата на Родин, разбира се, не бе дълга, защото бързаше да тръгне към улица „Свети Франц“. Като постоя известно време на колене, редом с Кабочини, той се изправи, поклони се по посока на хора и тръгна към вратата.

Преди това, отново приближи съда за вода и този път забеляза изпънатата едра фигура на Фаригнея. Потапяйки пръстите си във водата той разсеяно прошепна на метиса:

— Към два часа да дойдеш у дома.

След това Родин са обърна и тръгна да излиза. След него заситни и отец Кабочини, който усети, че нещо не е наред, но знаеше, че не бива да се отделя от Родин.

Колко повече колата приближаваше къщата на Марий Ренепон, толкова повече се увеличаваше вълнението на Родин. Няколко пъти вече бе отварял портфейла си и бе проверявал всички документи и актове за смърт на членовете на рода Ренепон. Ниският свещеник не го изпускаше от погледа си, който бе станал неузнаваемо страшен.

Най-после колата спря и двамата свещеници слязоха.

Никой не отговори на силните чукания на Родин по входната врата. Завладян от неспокойствие, той почука втори път и чу да приближават бавни, далечни още стъпки.

— Имам усещането, че съм стъпил върху жарава — изпъшка Родин. След това започна по навик да гризе твърдите си нокти.

Изведнъж пътната врата се отвори и евреинът пазач, старият Самуил, се показа.

Лицето на стареца бе скръбно, а по набръчканите му бузи личаха следи от сълзи.

— Кои сте вие, господа?

— Аз съм пълномощникът на абат Гавриил, единственият жив наследник на рода Ренепон — отговори Родин прибързано. Негова милост е мой секретар. — Той посочи отец Кабочини, който се поклони.

— Наистина, познавам ви. Имайте добрината, господине, да ме последвате.

И старият пазач тръгна към градинската сграда.

Бетсабея, жената на Самуил, стоеше нажалена пред вратата на къщата, в която живееше с мъжа си. Когато минаваха покрай нея пазачът й прошепна на еврейски:

— Завесите на тъмната стая?

— Спуснати са…

— А желязното ковчеже?

— И то е приготвено, — отговори тихо Бетсабея.

След малко Самуил и двамата преподобни отци се изкачиха по стълбите и влязоха в преддверието, където гореше лампа. Родин, който отлично помнеше разположението на къщата, тръгна към червения салон, където предния път се бяха събирали наследниците, но Самуил го спря:

— Не бива да ходите там.

След това взе лампата и тръгна към едни мрачни стълби.

— Последния път се събрахме в този салон.

— Днес ще се съберем горе…

— Къде горе? — попита нетърпеливо Родин.

— В тъжната стая… — отговори старият евреин.

— Но, защо трябва да ходим на това място?

— Защото там са парите.

— Това е друго нещо… — промърмори Родин и продължи да се качва.

Като стигнаха една от високите площадки, двамата йезуити имаха възможност да видят лицето на стария евреин, осветено от бледата светлина, която влизаше през кръгло прозорче. Винаги кротките му очи сега святкаха. Лицето му бе набръчкано и строго, а върху тънките му устни бе застинала странна усмивка.

— Ще стигнем ли скоро? — нетърпеливо попита Родин, все още учуден от промяната на лицето на евреина.

— Вече стигнахме.

— Слава Богу — прошепнаха и двамата йезуити.

Самуил посочи с лампата една голяма врата, през която струеше слаба светлина. Родин, без да се двоуми, влезе решително, следван от отец Кабочини. Последен влезе Самуил. Стаята бе голяма, всички прозорци, без един, бяха покрити с оловни плочи, които бяха пробити от малки кръгли дупчици, образуващи кръст.

Понеже светлината бе много оскъдна, тук би било много тъмно, ако не беше една лампа, поставена на голяма дървена маса, облицована с чер мрамор. Всички платна и завеси също бяха черни. Други мебели нямаше.

На масата лежеше ковчеже, старинна изработка от желязо, което изкусно напомняше дантела.

Самуил се обърна към Родин, който бършеше челото си с мръсната кърпа и се оглеждаше смаян.

— Волята на завещателя, колкото и странна да ви се струва, за мен е свещена!

— Правилно, правилно — каза Родин, — но защо дойдохме тук?

— Сега ще ви обясня, господине. Вие сте пълномощник на единствения останал жив наследник на рода Ренопон, отец Гавриил Ренепон, нали?

— Точно така, ето и пълномощното.

— За да не губим време — продължи Самуил, — докато дойде нотариусът, ще ви приготвя списък на количеството на наследството на Ренепон, които са в това ковчеже, защото вчера ги изтеглих от Френската банка.

— Тук ли е списъкът? — разбърза се Родин и се спусна към масата.

— Да, господине, ето дневника. Вашият секретар ще чете списъка, аз ще ви показвам записите, а вие ще ги проверявате. След това ще ви предам ковчежето, в присъствието на нотариуса.

— Правилно, такъв е редът — призна Родин.

След това започнаха дълга процедура по проверката на дневника и записите. Всичко двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет и пет франка.

След като свършиха броенето, Родин се обърна към отец Кабочини:

— Чудно нещо, аз мислих, че процедурата ще бъде много вълнуваща, но тя надмина моите очаквания. Усещам, че гърлото ми е пресъхнало…

Йезуитът трепереше силно и се наложи отец Кабочини да го подкрепи.

— Скъпи ми отче, съвземете се. Не се оставяйте в ръцете на чувствата…

— Няма нищо… Не умрях от холерата, няма да умра и от радост на 1-ви юни.

И наистина, макар че беше бледно, лицето на Родин светеше от радост и решителност.

Като видя, че се е успокоил от вълнението, отец Кабочини се приближи до Родин и го погледна в очите. Доскоро веселият и безобиден едноок свещеник имаше зловещ вид, който накара Родин да се дръпне назад.

Кабочини извади от пазвата си едно писмо и след като го целуна, го отвори и зачете със заплашителен глас:

Отец Кабочини завърши и хладнокръвно предаде писмото на Родин.

Най-неочаквано Родин се разсмя високо.

— От коя дата е това писмо?

— От 11 май… — отвърна смаяно Кабочини.

— Ето нещо по-ново. Това е указ от 18 май, с който съм назначен за генерал на Обществото. Четете…

Отец Кабочини взе писмото и го прочете внимателно. След това го сгъна и коленичи пред Родин.

И така, първата крачка към властта бе направена. Родин бе успял да се справи с всички интриги, с всички доноси против него. Оставаше да направи още само една крачка. Една решителна крачка нагоре…

Ням свидетел на тази сцена, Самуил също се усмихна странно и затвори ковчежето, чрез тайния шифър, който знаеше само той.

Като чу лекото издрънчаване на желязото, Родин се обърна към стария евреин и му заяви кратко:

— Мои са тези милиони! Само мои!

И той протегна ръце към сандъчето.

Но в този момент и Самуил се преобрази. Той скръсти ръце на гърдите си, изправи гордо глава и погледна заплашително.

— Това богатство, отначало скромен остатък от наследството на най-добрия човек, когото интригите на Лойоловите синове принудиха да се самоубие… това богатство, събирано честно от три поколения, няма да бъде награда за лъжата, лицемерието и убийството… Не, Бог няма да позволи такова нещо!

— За какво убийство говорите, господине? — нахално попита Родин.

Самуил не отговори, а бавно посочи с ръка дъното на салона.

В този момент пред очите на Родин и отец Кабочини се разкри ужасно зрелище.

Завесите, които покриваха стената, се дръпнаха, сякаш от невидима ръка. Наредени, сякаш в гробница, върху черни табла лежаха шест трупа, облечени в дълги черни наметала.

Това бяха Жак Ренепон, Франсоа Харди, Роза и Бланка Симон, Адриана и Джалма.

Отец Кабочини се прекръсти и разтреперан се дръпна назад. Родин, макар и смутен, сякаш теглен от невидима сила, направи няколко крачки напред, сякаш за да огледа мъртвите тела.

— Ето ги тези, които вие убихте!… — заговори Самуил с глас, пресичан от плач — да, убиха ги вашите интриги! След всеки ваш смъртоносен удар, аз успях да прибера тленните останки на тези хора, защото те трябва да почиват в една гробница. Бъдете проклет! Завинаги проклет!

Родин постепенно се бе приближил до завесата, като най-близо до него се оказа трупът на Джалма. Йезуитът, за да се увери, че това не е някакъв сън, протегна ръка и пипна ръцете на индиеца. Те бяха студени, но влажни, което накара Родин да се дръпне уплашено. Няколко секунди той трепереше конвулсивно, но след това се съвзе и дори си възвърна спокойствието. Неочаквано се обърна към Самуил, който тихо плачеше и му каза:

— Значи няма нужда да ви показвам смъртните актове, защото всичко и така е ясно…

И със спокоен жест той посочи шестте трупа.

Отец Кабочини се прекръсти с ужас и се сви още повече, сякаш бе видял дявола.

— О, Боже — извика Самуил, съвсем ли си го забравил. Виж го с какви очи наблюдава жертвите си!

— Стига, господине! — отсече Родин със страшна усмивка — това е изложение на Курпиус в естествен вид. Нищо повече. Моето спокойствие показва, че съм невинен. Да се върнем към работата, защото в два часа имам среща вкъщи…

И той пристъпи към масата.

— Понеже вашата дяволска душа не притежава съвест, може би ще ви я върне загубата на илюзиите за богатство…

— Какво казваш? — извика Родин. — Какво правиш!

— Погледнете…

Родин се обърна към масата и разбра…

От желязното сандъче излизаше дим.

— Огън…! — изкрещя йезуита и се хвърли върху масата.

— Да, огън — отвърна като ехо Самуил, — само няколко минути ще гори…

— Дайте вода! — крещеше обезумял Родин. — Помощ!

След малко пламъците стихнаха.

Всичко бе изгоряло…

Тогава Родин объркан, запъхтян се подпря тежко на масата и за пръв път в живота си заплака. Едри сълзи на ярост се ронеха от злобните му очи и се стичаха по мършавите бузи.

Изведнъж някакви болки, които постепенно се усилваха го принудиха да коленичи. Той се опитваше да се изправи, но силите му не стигаха. Все пак се насили да се усмихне:

— Няма нищо… Не бързайте да се радвате, това са само няколко спазъма и нищо повече… Боже, какъв огън ме изгаря… Аз пак оставам генерал на Обществото. Тази проклета къща! Ако не си купувах всичко сам, можех да допусна, че съм отровен, защото ръцете на кардинал Малипиери са дълги… Но аз ще живея… Не искам да умра…

Протегна вяло ръка и с голямо усилие изрече:

— Помощ! Помогнете ми вие двамата… Защо ме гледате като призраци…

След това рязко изпищя разярен:

— Това е Фарингея! Тази сутрин, тази сутрин… В светената вода… Той се беше срещал… с Малипиери… Ох, дяволът, изигра ме… Свърши се… Умирам… Горя… Помощ… Църквата не знае какво губи!

По стълбите се чуха бързи стъпки и след малко на вратата се показа д-р Баление, следван от княгиня Сен Дизие.

Тя бе научила тази сутрин за смъртта на отец д’Егрини и бързаше да разбере от Родин, как е станало това.

Когато се озова в стаята тя видя подредените шест мъртвеца и замръзна на мястото си. Когато разпозна и Адриана между тях не издържа и изхлипа. Мисълта, че самата тя бе изпратила някои от тях на смърт я прониза, а умът й не издържа на напрежението. Издигна ръце към небето и започна да се смее…

Д-р Баление, разтреперан, крепеше главата на Родин, който бързо умираше в ръцете му. В този момент на вратата се показа Фарингея, отправи свиреп поглед към Родин и каза:

— Искаше да стане глава на Исусовото Общество, за да го унищожи! Аз замених Бохвания с Обществото. Изпълних заръката на кардинала.