Скитникът евреин

I глава Предчувствия

Докато всичко това се случваше в болницата на господин Баление, други неща ставаха в същия час на улица „Brise Miche“, в къщата на Франциска Балдуин. Камбаната на църквата „Сен Бери“ удари седем пъти. Денят бе студен, скреж и лед покриваха прозорците на тъмната стая, в която живееше жената на Дагоберт.

Франциска още не знаеше, че синът й е арестуван. Чака го дълго през нощта с нарастващо неспокойствие, но към три часа след полунощ, капнала за сън, тя легна на един сламеник до леглото на Роз и Бланш. Щом се съмна, тя изтича с надежда в стаята на Агрикол, мислейки, че вече се е прибрал.

Роз и Бланш вече се бяха облекли. Стояха самички в студената и мрачна стая. Сърдитко лежеше до изстиналото огнище и наблюдаваше изпод око двете сестри. Те бяха забелязали страданията на Дагобертовата жена — видели я бяха да се разхожда и да си приказва сама, да се ослушва при най-малкия шум откъм стълбите и често да коленичи пред Разпятието, което бе окачено на една от стените. Сирачетата вярваха, че когато тя се моли за сина си, тя прави това и за техните души.

Един ден след внезапното потегляне на Дагоберт за Шартър, Франциска присъствува на събуждането на Роз и Бланш и ги накара да кажат утринната молитва. Те отвърнаха, че не знаят никакви молитви и винаги се молеха за майка си. Изненадана, Франциска започна да им говори за катехизиса, за миропомазването, за причастието, а двете сестри я слушаха смаяно, защото нищо не разбираха от думите й. Госпожа Дагоберт, уплашена за душите им, попита дали поне са кръщавани. Те отвърнаха, че не знаят, защото в сибирското село, където бяха родени по време на заточението на майка им, нямаше нито църква, нито свещеник. Франциска се измъчваше, защото според нея двете момичета бяха безбожнички, осъдени, без да са виновни, на вечни страдания. Тя заплака, прегърна ги и се зарече, че ще се погрижи за спасението им, колкото и да бе изненадана, че мъжът й не се бе погрижил за това по пътя. Което беше вярно.

Когато отиде на литургия, Франциска не посмя да вземе момичетата със себе си, защото непознаването на християнските задължения можеше ако не да съблазни присъствуващите, поне да бъде от полза за някои от тях. Но Франциска дълго се моли за спасението на двете момичета, които не подозираха, че душите им се намираха в такова незавидно положение.

Роз и Бланш бяха сами в стаята. Те бяха облечени в черни дрехи, а лицата им бяха повече замислени, отколкото тъжни. Макар да бяха научени да живеят скромно, с пристигането си на улица „Brise Miche“, те останаха изненадани като сравняваха бедната къща с онова, което си бяха представяли за Париж, златния град на мечтите им. Налегнаха ги сериозни за годините им размисли. Като наблюдаваха тази беднотия, сирачетата започнаха да размишляват, но не като деца, а като възрастни жени. Благодарение на здравия им разум и на благородните им сърца, на чувствителния им и храбър характер, за едно денонощие те размислиха върху много неща.

— Сестро, — каза Роз на Бланш, когато Франциска излезе от стаята. — Тази добра жена е много неспокойна. Забеляза ли как плачеше и се молеше?

— Забелязах и се питах каква е причината…

— Страхувам се, че я узнах. Може би причината сме ние…

— Защото не сме кръщавани и не умеем да се молим ли?

— Тя много страда от това. Трогнах се, защото това показва, че ни обича. Но не разбрах каква опасност ни грози…

— Аз също, сестричке. Ние се стараем да не правим нищо, което би наскърбило мама, която ни вижда и чува…

— Обичаме онези, които ни обичат. Никого не мразим, подчиняваме се на всичко, което дойде до главата ни… Какво лошо правим и на кого?

— На никого… Нали знаеш, че и да искаме, не можем… Затова ти казах, че се страхувам да не би ние да сме причината за неспокойствието на жената на Дагоберт.

— Не е възможно!

— Чуй ме… Вчера госпожа Франциска реши да закърпи торбите, но след половин час каза, че вече не може да шие, не вижда добре… Тя вече не може да работи…

— Агрикол е толкова добър… Весел, жизнерадостен и щастлив, защото помага на майка си. Достоен брат на нашия ангел Гавриил.

— Помниш ли, че Дагоберт ни каза, че няма да имаме пари, когато стигнем в Париж? И той като жена си не може да печели пари. Какво ли може да прави един стар войник като него?

— Той може само да ги обича и да се грижи за нас…

— Значи и той ще легне на ръцете на Агрикол, защото Гавриил е беден свещеник, който няма нищо и не може по никакъв начин да помогне на онези, които са го отгледали. Всичко трябва да прави Агрикол…

— Задължението да се грижи за майка си и баща си той изпълнява с удоволствие.

— Но на нас не ни е задължен с нищо! Той се грижи за нас, защото нямаме никакъв близък на този свят… Какво значение има, че баща ни е дук и маршал на Франция, както разказва Дагоберт… Напразно се надяваме на този медальон… Докато баща ни не се появи тук, ние ще си останем бедни сирачета, принудени да бъдем бреме на тези добри хора, на които дължим толкова много и които живеят толкова бедно… Вчера госпожа Дагоберт, когато видя, че Сърдитко яде, каза: „Боже мой, това куче яде колкото един човек“. Така го каза, че ми се доплака. Тези бедни хора, на които ние вече започнахме да тежим…

Двете сестри се спогледаха тъжно.

— Разбирам… — обади се Роз след кратко мълчание. — Не трябва да бъдем в тежест на никого. Докато се реши съдбата ни, ние сме дъщери на работник. Дядо ни не беше ли занаятчия? Хайде да си намерим работа, за да се прехранваме. Колко е похвално и весело да си изкарваш хляба с труд!

— Ти ме изпревари! — Бланш прегърна Роз. — Мислех същото. Когато вчера госпожа Дагоберт каза, че не вижда, аз те погледнах и се видях в очите ти… Ако старата жена си е загубила зрението, то дъщерите на маршал Симон виждат добре и за нея.

— А и дъщерите на маршал Симон не са със съвсем вързани ръце — усмихна се Роз.

— Винаги мислим еднакво! Но ако Дагоберт и жена му кажат, че не е работа на дъщерите на един френски маршал да кърпят торби, тогава какво ще правим?

— Измислих! — извика Роз. — Нали си спомняш онази млада шивачка, която наричат Гърбавото и която е толкова добра… Ще я попитаме как да си намерим работа.

— Добре, Роз. Разбрахме се. Ще кажем тайната си на Гърбавото. Тя е добра и ще ни помогне.

— Баща ни ще остане доволен от нас, когато си дойде.

— И ще ни похвали, че се грижим за себе си, все едно нямаме никого на този свят…

— Боже мой! — извика Роз, настръхнала от думите на сестра си. — Каква ужасна мисъл. Като каза това, помислих си, ме ще ни сполети някакво нещастие.

— Какво ти става?

— Добре, че когато бяхме в затвора, не ни отделиха… Но ако случайно ни разделят от Дагоберт, оставаме без средства в този голям град…

Момичетата замълчаха. Лицата им побледняха и след кратко мълчание Роз изправи глава:

— Боже мой! — каза тя през сълзи. — Защо сърцето ми се изпълва със скръб, като че ли това нещастие ще ни сполети…

— И аз предчувствувам това. И какво ще правим тогава?

— Бланш, остави тези черни мисли. Нали сме у Дагоберт, сред добри хора.

— Може и за добро да е… Тази бедна къща ще ни се стори още по-добра, защото ще ни запази от всичките ни страхове. А когато започнем да работим и се уверим, че не тежим на никого… Какво ще ни е необходимо, докато дойде баща ни?

— Нищо… Но защо ни дойде тази мисъл?

— Дали ще намерим тук приятели, които ни обичат? Откъде ни хрумна, че ще останем самички в Париж! Не е възможно да ни сполети такова нещастие, нали?

— Не е възможно — отвърна Роз. — Така щяхме да отговорим и един ден, преди да убият Смешльо в онова немско село. Нали си имаме Дагоберт, който ни закриля, от какво тогава да се боим? Спомни си, че два дни след онзи случай бяхме арестувани и затворени в Лайпциг.

— Ох, сестро, не говори… Страх ме е…

Двете сирачета мило се прегърнаха, въпреки че страхът не ги бе напуснал. Безпокойството, което изпитваха, бе наистина дълбоко, странно и необяснимо като тъмните предчувствия, които ни заплашват, без да знаем защо. А също и като зловещите провидения, които често хвърлят злокобна светлина върху тайнствените дълбочини на бъдещето.

Странни и необясними предчувствия, които се забравят в мига, в който се усетят, но които по-късно, когато се осъществяват, се появяват непрекъснато в ума ни с цялата си ужасна фаталност.

Дъщерите на маршал Симон още страдаха от мислите, които бе възбудил този разговор между тях, когато госпожа Дагоберт слезе от стаята на сина си и влезе при тях с променено от болка лице.

II глава Писмото

Когато Франциска влезе в стаята, лицето й беше толкова променено, че Роз възкликна:

— Боже мой, какво ви е, госпожо?

— Уви, скъпи госпожици, не мога повече да крия от вас — рече Франциска и сълзите й закапаха. — Не съм виждала сина си от вчера, чаках го да дойде за вечеря, както винаги, но го няма. Не исках да разстройвам и вас. От десет години насам никога не си е лягал преди да ме прегърне. Чаках го до късно през нощта пред вратата, ослушвах се, дано чуя стъпките му, но все не идваше и най-сетне задрямах на сламеника. Сега проверих дали не се е върнал тази заран, както се надявах…

— И дошъл ли си е, госпожо?

— Не! — каза нещастната майка, бършейки очите си.

Роз и Бланш неспокойно се спогледаха, обладани от една и съща мисъл: ако Агрикол не се върне, как ще живее това семейство и в такъв случай те няма ли да се превърнат в двойно по-тежко бреме за него?

— Не, не, той знае какви тревоги ще ми причини и би се върнал дори посред нощ… Сигурно нещо лошо му се е случило. Може да е станала злополука в ковачницата, може да се е наранил, какъвто е напорист в работата си… Ах, горкото ми дете. Не ми стигат грижите с него, ами и онова нещастно момиче, което живее отгоре.

— Какво се е случило, госпожо?

— След като ходих в стаята на сина си, се отбих при нея да споделя мъката си, защото тя ми е почти като дете, но не я намерих в стаичката й. Едва се съмваше, а леглото й не беше докосвано… Къде ли е отишла толкова рано? Та тя изобщо не излиза…

Роз и Бланш отново се спогледаха неспокойно, защото много се надяваха, че Гърбавото ще им помогне да осъществят решението си. За щастие всички се успокоиха веднага, защото след двукратно тихичко почукване на вратата чуха гласа й.

— Мога ли да вляза, госпожо Франциска?

Роз и Бланш едновременно се втурнаха към вратата и й отвориха.

Валеше сняг от вечерта. Тънката рокличка на младата шивачка, тясното й памучно шалче и черната тюлена шапка, която покриваше кестенявата й коса и засенчваше бледото, мило личице, бяха вир-вода. От студа белите й сухи ръце бяха посинели. По блясъка на сините й очи, които обикновено гледаха кротко и боязливо, можеше да се съди, че това клето, плахо и слабо същество бе проявило огромна решителност в някакво извънредно обстоятелство.

— Боже мой, къде беше, Гърбаво? — попита Франциска. — Преди малко ходих да видя дали не се е върнал синът ми, отворих вратата ти и много се изненадах, че не те намерих. Къде си била толкова рано?

— Нося ти вест от Агрикол…

— От сина ми? — извика разтреперана Франциска. — Какво му се е случило? Видя ли го? Говори ли с него? Къде е?

— Не го видях, но зная къде е — отвърна Гърбавото и като видя, че Франциска пребледнява, добави: — Успокой се, добре е. Нищо не го застрашава.

— Благодаря ти, Господи, винаги си милостив към мен, клетата грешница… Завчера доведе мъжа ми, днес, след една тежка нощ, ме успокояваш за живота на детето ми.

След тези думи Франциска коленичи и набожно се прекръсти.

В настъпилата тишина, докато Франциска се молеше, Роз и Бланш се доближиха до Гърбавото и й казаха тихичко със съчувствие:

— Колко сте мокра… Сигурно ви е много студено. Внимавайте да не се разболеете.

— Не смеехме да кажем на госпожа Франциска да напали печката, но сега ще я помолим.

Поразена и трогната от благосклонността, която й засвидетелствуваха дъщерите на генерал Симон, Гърбавото, чувствително и за най-малката добрина, им отвърна с неизразима признателност:

— Благодаря ви, госпожици, за доброто отношение. Не се тревожете, аз съм свикнала на студ, пък и не го усещам, защото съм много притеснена.

— А защо синът ми не си дойде тази нощ вкъщи? — каза Франциска и се изправи. — Знаеш ли къде е? Ще се върне ли скоро? Защо се бави?

— Госпожа Франциска, уверявам ви, че Агрикол е много добре. Но трябва да знаете, че за известно време…

— Какво?

— Смелост, госпожо.

— Ох, боже бой! Сили нямам вече. Какво е станало? Защо няма да го видя?

— За беда, той е арестуван, госпожо.

— Арестуван! — извикаха Роз и Бланш уплашено.

— Да бъде волята ти, Господи — рече Франциска. — Та това е голямо нещастие… Арестуван… Той, който е толкова добър и честен… И защо е арестуван?… Грешка ли е станала?

— Завчера — започна Гърбавото, — получих едно анонимно писмо, в което ми съобщаваха, че Агрикол скоро може да бъде арестуван заради неговата песен „Освободените работници“. Решихме да отиде при госпожицата на улица „Вавилонска“, която му бе предложила услугите си. Агрикол щеше да я помоли да му стане поръчител, за да не попадне в затвора. Вчера сутринта той отиде при нея…

— Знаела си всичко това и нищо не си ми казала?… И той също. Защо криехте от мен?

— За да не те тревожим за празни работи, госпожа Франциска. Много се надявахме на великодушната госпожица. Мислех, че Агрикол веднага ще се върне. Когато вчера вечерта видях, че не се е прибрал, предположих, че формалностите около поръчителството го задържат… Но времето минаваше, а него все го нямаше… Цяла нощ го чаках, без да мигна.

— И ти ли не си лягала?

— Много се притесних и тъй като страховете ми растяха, тази сутрин още преди да се съмне, излязох. Запомних името на госпожицата от улица „Вавилонска“ и хукнах натам.

— Добре си направила — каза разтревожено Франциска. — Ако се съди по думите на сина ми, тази госпожица е много добра и великодушна.

Гърбавото поклати тъжно глава, една сълза проблесна в очите й и тя продължи:

— Когато стигнах улица „Вавилонска“ още беше тъмно. Изчаках да се съмне.

— Горкото момиче — рече Франциска с нежност. — Ти си толкова страхлива и крехка, а да отидеш тъй далеч и то в такова ужасно време… Бива си те, наистина! Постъпваш като мое момиче.

— Та нали и Агрикол ми е като брат — каза Гърбавото и се изчерви. — Когато съмна, аз се осмелих да позвъня на вратата на павилиончето. След малко ми отвори едно прелестно момиче с бледо и тъжно лице… Казах й, че идвам от името на една нещастна и отчаяна майка. Исках веднага да привлека вниманието й, за да не ме изпъди като просякиня, щом ме види в тези дрипи. Но момичето ме слушаше добронамерено и аз го попитах дали вчера тук не е идвал един млад работник да моли господарката й за една голяма услуга. Тя каза, че е идвал, че господарката й го приела и след като разбрала, че го търсят, за да го арестуват, скрила младежа. За нещастие през нощта го открили, заловили го и го откарали в затвора.

Сирачетата не вземаха участие в разговора. По натъжените им личица и неспокойните погледи се виждаше колко страдат заради скръбта на Франциска.

— А госпожицата? — извика жената на Дагоберт. — Постарай се да се срещнеш с нея, Гърбаво, и я помоли да не забравя сина ми. Тя е толкова богата, че сигурно е влиятелна. Нейното покровителство може да ни спести едно ужасно нещастие.

— Уви! — каза Гърбавото с болка. — Трябва да се откажем от тази последна надежда.

— Защо? Нали госпожицата е толкова добра. Ще се смили, като разбере, че синът ми е едничката опора на цялото ни семейство и че за него затворът е нещо много по-ужасно, отколкото за всеки друг, защото ние ще умрем от глад.

— Младото момиче през плач ми каза, че вчера вечерта са отвели госпожицата в лудницата. По всичко личи, че тя е луда.

— Луда ли?! Това е ужасно колкото за нея, толкова и за нас. Сега вече няма на кого да разчитаме. Какво ще стане със семейството ни без нашия син? Боже мой, боже мой… — клетата жена захлупи лице в шепите си.

След вопъла на Франциска настъпи дълбоко мълчание. Роз и Бланш се спогледаха отчаяно и в очите им се четеше скръб, защото разбираха, че присъствието им утежнява още повече ужасното положение на семейството. Съсипана от умора, измъчена от тревогите, трепереща от студ под мокрите дрехи, Гърбавото се отпусна на един стол и се замисли за непоносимото състояние на близките си.

И наистина, положението им беше безнадеждно. По време на политическите размирици и смутове, вдигани от работниците, които остават без работа или чиито заплати несправедливо се намаляват от силния безнаказано действуващ съюз на капиталистите, много работнически семейства изпадаха в това плачевно положение благодарение на предварителния арест. Сега същото сполетя и семейството на Дагоберт заради арестуването на Агрикол, което стана в резултат на интригите на Родин и съобщниците му, както ще видим по-нататък.

В повечето случаи в предварителния арест попадаха честни, трудолюбиви работници, почти винаги принудени да стигнат до крайност и да се включат в съзаклятнически организации, за да се противопоставят на неуредиците в работата и на недостатъчните заплати. И на човек му става мъчно, когато разбере, че законът, който би трябвало да бъде равен за всички, отказва на едни онова, което позволява на други, само защото тези други разполагат с известно количество пари…

Често един богаташ чрез гаранция може да се отърве от неприятностите и несгодите на предварителния арест. Той залага определена сума, обещава, че ще се яви, когато е необходимо и се връща при удоволствията, работата и сладките радости на семейния си живот… Чудесно! Всеки се смята за невинен и нищо по-справедливо не може да се измисли от това снизходително правило. То е още по-изгодно за богатия, защото той се ползува от благото на закона.

А беднякът? Освен, че не може да заплати гаранцията, защото единственият капитал, с който разполага, е всекидневният му труд, той е подложен на изключително суровите по отношение на него мерки в предварителния арест.

В затвора богатият се лишава от удобствата и угодите, терзае се, скърби за близките си… Разбира се, това е достойно за съжаление. Всяка мъка заслужава милосърдие — сълзите на богатия, откъснат от децата си, не са по-малко горчиви от сълзите на сиромаха, отделен от челядта си… Но когато богаташът влезе в затвора, децата му не се осъждат нито на глад, нито на студ, нито на неизлечимите болести, причинени от изтощението и сиромашията.

И обратното, за работника затворът означава мизерия, изнемогване, а понякога и смърт за близките му… Тъй като няма нищо, той не може да плати гаранцията и го арестуват. Ами ако има, както в повечето случаи, болни майка и баща, болна жена и дете в люлка? Какво ще стане с тези нещастни хора? Те и без това едва преживяват със заплатата му, почти винаги недостатъчна за всички разходи, а сега загубват тази единствена поддръжка за три-четири месеца. И какво може да направи едно такова семейство. Към кого да се обърне? Какво ще стане с болните старци, с немощната жена, с малките деца, които не са в състояние да изкарват всекидневната си прехрана? Ако им се намира някоя друга дрешка или чифт бельо за смяна, ще го занесат в заложната къща и с парите може би ще изкарат една седмица. А после? Ами ако към всички нещастия се прибави и лютата зима? Тогава работникът ще си представя в килията по време на дългите безсънни нощи скъпите си същества мършави и съсухрени, изнемощели от глад, налягали върху мръсната слама и сгушени един в друг, за да стоплят премръзналите си тела… Ако след това оправдаят и освободят работника, той се завръща в една съсипана къща, огласявана от плач. След дългото отсъствие е изгубил работата си и доста време ще трябва да си търси нова. А един ден без работа е един ден без хляб…

И така, ако законът позволяваше в някои случаи само на богатите да се възползуват от гаранцията, няма какво да правим, освен да се примирим с неизбежното щастие. Но щом законът оставя на свобода всички, които имат известно количество пари, защо трябва да лишава от това преимущество останалите, за които свободата е равностойна на живот за цялото им семейство?

Има ли лек за това плачевно положение? Мислим, че има.

Най-малката гаранция, която изисква законът, е петстотин франка. Те представляват средната шестмесечна печалба на един трудолюбив работник. Ако има жена и две деца (това също е едно средно обременено семейство), явно не ще има физическата възможност да спести такава сума. И така, да се искат от него тези петстотин франка, за да бъде пуснат на свобода и да изхранва челядта си, е все едно да бъде оставен в затвора — т.е., той отново не е в състояние да се възползува от привилегията, че е свободен. Няма ли да бъде по-справедливо и по-човеколюбиво, ако в случаите, когато е допустима гаранция (и когато честността на обвиняемия се освидетелствува почтено), да се приема НРАВСТВЕН ЗАЛОГ от онези, чиято сиромашия не им позволява да дадат материален залог и които нямат друг капитал, освен честността и труда си? Тогава нека се приема тяхната дума на почтени хора, че ще се явят в съда в определения ден. Няма ли да бъде по-нравствено и по-възвишено, особено в днешно време, по този начин да се повиши цената на клетвата, да се издигне човекът в собствените си очи и неговата дума да се смята за достатъчна гаранция? Бихте ли възразили на това предложение, бихте ли го определили като мечта или като нещо невъзможно и по този начин да потъпчем окончателно човешкото достойнство? Тогава ще попитаме дали някога сте виждали военнопленници, които да престъпят честната си дума и клетвата си? Нима всички те не са синове на простия народ?

Без да преувеличаваме силата на клетвата сред трудолюбивите, честни и бедни прослойки на обществото, ние сме уверени, че задължението, което се поема от обвиняемия да се яви в съда в определения ден, винаги ще се изпълнява не просто добросъвестно, но и с дълбока признателност, защото благодарение на снизходителността на закона, семейството му няма да пострада от неговото отсъствие. От друга страна, Франция трябва да се гордее с истината, че нейните съдии, възнаградени толкова бедно колкото и войската, са тъй сведущи, честни, човеколюбиви и независими. Те вършат своето полезно и благородно дело. Повече от всеки друг знаят и умеят да съчувствуват на бедите и огромните несгоди на трудовите прослойки от обществото, с които често влизат в контакт. Едва ли ще се наруши законодателството, ако на съдиите се предостави правото да преценят в кои случаи може да се приеме нравствен залог — единственият, който е в състояние да даде честният беден човек.

И накрая, нима онези, които създават законите и ни управляват имат толкова лошо мнение за народа, че да отхвърлят предложеното от нас покровителство на честността. Не е ли възможно поне да се поиска минималната сума на гаранцията да бъде толкова ниска, че да стане достъпна за хората, които имат нужда от свободата заради прехраната на близките си? Това може да бъде средната месечна заплата на един работник, например, от осемдесет франка, което едва ли ще облекчи особено положението им, но чрез приятели, чрез заложната къща, чрез аванс от работодателя тези пари могат да бъдат събрани и да спасят от бедствие много семейства.

А сега, нека се върнем при семейството на Дагоберт, което бе изпаднало в трагично положение, след като Агрикол попадна в предварителния арест.

Колкото повече мислеше Франциска, толкова повече се отчайваше, защото заедно с дъщерите на генерал Симон, четирима души оставаха без никакви средства. Но всъщност любящата майка се тревожеше не за собствената си участ, а за скръбта, потиснала сина й, който ще страда заради тяхната безизходица.

В това време на вратата се почука:

— Кой е? — попита Франциска.

— Аз съм, госпожо Франциска… Дядо Лорио.

— Влез.

Бояджията, който беше и портиер, застана на вратата. Сега ръцете му бяха не зелени, а теменуженосини.

— Прислужникът на църквата „Сен-Мари“ донесе това писмо от отец Дюбоа и поръча веднага да ви го предам, защото било много важно…

— Писмо от изповедника ми? — изненада се Франциска. — Благодаря, дядо Лорио.

— Не искаш ли нещо, госпожо Франциска?

— Не, дядо Лорио.

— Останете си със здраве — и бояджията излезе.

— Ще ми прочетеш ли писмото, Гърбаво? — каза доста разтревожена Франциска.

— Да, госпожо.

И младото момиче прочете следното:

— За цяла седмица, боже мой… — възкликна жената на Дагоберт. — Сега ми е толкова тежко, имам огромна нужда да се изповядам още днес — сетне се обърна към сирачетата: — Господ чу молитвите ми, мили госпожици, и още днес ще мога да се посъветвам с един добър и свят човек за голямата опасност, в която се намирате, без сами да знаете това. Клети мои, вие сте тъй невинни и тъй грешни, макар да не сте виновни! Ех, само Бог знае, че сърцето ми страда за вас така, както и за сина ми…

Роз и Бланш се погледнаха смаяни, без да разбират защо жената на Дагоберт толкова се страхува за душите им.

Сетне Франциска се обърна към младата шивачка.

— Гърбаво, ще трябва да ми сториш още една добрина.

— Кажи, госпожо Франциска.

— За да отиде в Шартър, мъжът ми взе цялата седмична заплата на Агрикол. Вкъщи нямаме други пари. Сигурна съм, че синът ми не е заделил нито су за себе си, а в затвора може да му потрябва нещо… Ще вземеш чашата и сребърните прибори, двата чаршафа, които останаха и копринения шал, който Агрикол ми подари на празника и ще занесеш всичко в заложната къща. Аз ще се опитам да разбера къде точно е затворен синът ми и ще му изпратя част от парите, които ще донесеш, а останалото ще бъде за нас, докато се върне мъжът ми… Какво ли ще правим, когато се върне? Какъв удар за него! Не стига това, ами и сиромашията… Синът ми го няма, а аз вече не виждам. Боже, Господи — извика нещастната майка със съкрушено сърце, — защо ме наказваш така? Направих всичко, на което съм способна, за да заслужа милостта ти ако не за мен, поне за близките ми — но тя веднага се разкая за думите си и продължи: — Не, не, мили Боже, аз трябва да приема всичко, което ми изпращаш. Прости ми, че се оплаквам и накажи само мен.

— Смелост, госпожо Франциска — рече Гърбавото. — Агрикол е невинен, няма да го държат дълго.

— Мисля, че ще изгубиш много време, докато отидеш до заложната къща.

— Изгубеното ще наваксам през нощта, госпожо Франциска. Бих ли могла да заспя, като зная, че си толкова разтревожена.

— Но ще гориш свещи…

— Бъди спокойна, госпожо Франциска, работата ми е напреднала — излъга момичето.

— Прегърни ме — каза жената на Дагоберт с насълзени очи. — Няма по-добро същество от теб на света.

Франциска бързо излезе. Роз и Бланш останаха насаме с Гърбавото — най-сетне бе настъпил и техният час.

Жената на Дагоберт се отправи бързешком към църквата „Сен-Мари“, където я очакваше изповедникът й.

III глава Изповедалнята

През този мъглив и снежен зимен ден видът на църквата „Сен-Мари“ беше доста мрачен. На двора Франциска се загледа в едно тъжно зрелище. Един свещеник мърмореше нещо под носа си и двама-трима окаляни певци с опръскани стихари разсеяно и безчувствено пееха заупокой над един дървен сиромашки ковчег, придружаван само от двама души — разплакани и дрипави старец и дете. Портиерът и продавачът на свещи, ядосани от безпокойството заради това сиромашко погребение, не бяха облекли подходящи дрехи и с нетърпение очакваха края на обреда. Най-сетне няколко пръски светена вода капнаха върху ковчега, свещеникът подаде ръсилото на прислужника и си отиде.

Тогава се разигра една от онези сцени, които бяха неизбежно следствие от позорната и светотатствена търговия, една от онези непристойни сцени, често съпровождащи погребението на бедняк, който не може да плати нито за свещи, нито за литургия, нито за музика.

Старецът посегна да вземе ръсилото от прислужника.

— На̀ и по-бързо — каза той като топлеше пръстите си с дъх.

Скръбта на стареца беше дълбока, а изтощението му — крайно. Той постоя неподвижен, стиснал в разтрепераната си ръка ръсилото. В ковчега лежеше дъщеря му — майката на дрипавото дете, което стоеше до нея и плачеше. Сърцето на стареца се късаше, като гледаше това последно сбогуване. Стоеше прикован и конвулсивни хлипания напираха в гърлото му.

— Хайде, побързайте! — грубо рече прислужникът. — Нямаме намерение да спим тук.

Старецът побърза. Направи кръст над ковчега и подаде ръсилото на внучето си. Тъй като всичко това доста се проточи, прислужникът измъкна ръсилото от ръцете на детето, смигна на гробарите да вдигнат ковчега и те го послушаха.

— Ама че егоист! — каза портиерът на приятеля си, щом стигнаха хранилището. — Време не остана да хапнем и да се облечем тържествено за богаташкото погребение… Ето ти мъртвец, който заплаща труда… Хайде да се издокараме!

— С всичко ще се накичим, че да ни забележи опечалената — каза лукаво продавачът на свещи.

— Не се бой, Катилар, хубавия човек винаги го забелязват — отвърна портиерът весело.

След това двамата влязоха в хранилището.

Франциска още повече се натъжи от погребението. В църквата завари седем-осем души, пръснати по банките на влажната и студена сграда.

Щом видя, че Франциска се доближава до светената вода, един от църковните прислужници — старец с валчесто, развеселено и зачервено от виното лице, й пошушна:

— Отец Дюбоа още не е дошъл. Побързай първа да вземеш брадатата му благословия…

Франциска се възмути от подигравката на нечестивия прислужник, прекръсти се, пристъпи няколко крачки напред и коленичи на земята, за да се помоли, както правеше винаги, когато отиваше да се изповядва. След молитвата се отправи към едно тъмно място в дъното, където се намираше дълбоката изповедалня, чиято врата с решетка от вътрешната страна бе покрита с черна завеса. Франциска коленичи от дясната страна и за известно време потъна в тъжни размисли. След малко един висок, белокос свещеник с важно и строго лице, облечен в дълга черна роба, влезе в църквата и бавно закрачи към вътрешността й. С него вървеше нисък, прегърбен и дрипав старец, който се подпираше на чадъра си и от време на време му шепнеше нещо на ухото. Свещеникът се спираше и го слушаше с дълбоко уважение. Когато стигнаха до изповедалнята, дребният старец зърна коленичилата Франциска и погледна въпросително свещеника.

— Тя е… — каза той.

— И така, след два-три часа ще чакат двете момичета в манастира „Св. Богородица“…, надявам се — рече старецът.

— И аз се надявам на тяхното спасение — отвърна важно свещеникът с наведена глава и влезе в изповедалнята.

Дребният старец напусна църквата. Това дребно човече беше Родин, който след като излезе от „Сен-Мари“ отиде в лудницата, за да се увери, че доктор Баление изпълнява точно наставленията му относно Адриана Кардовил.

Франциска продължаваше да стои коленичила пред изповедалнята. Една от страничните решетки се отвори и се чу глас. Това беше свещеникът, който от двадесет години изповядваше жената на Дагоберт и имаше огромно влияние над нея.

— Получи ли писмото ми? — попита той.

— Да, отче.

— Много добре, казвай сега…

— Благослови ме, отче, защото съм съгрешила.

Гласът изрече необходимата благословия.

Франциска отговори, както подобава „Амин“, прочете молитвата си за покаяние от „изповядвам се“ до „съгреших“, разказа как е изпълнила последното си покаяние и започна да изброява новите си грехове оттогава насам. Тази превъзходна жена, тази вечна мъченица на труда и майчината обич мислеше, че винаги греши. Страхът, че е извършила някакви дребни грехове, непрекъснато измъчваше съвестта й. Това кротко и любящо същество, посветило целия си живот на другите, сега трябваше да си почине с умиротворена душа, но то се смяташе за голяма грешница и живееше в непрестанно терзание, защото се съмняваше в спасението си.

— Отче — каза Франциска със задавен глас, — завчера съгреших, защото не изчетох вечерната си молитва. Дойде си мъжът ми, с когото бяхме разделени години наред. От вълнение и радост извърших този голям грях, за който се разкайвам.

— Друго? — попита гласът строго и Франциска изтръпна.

— Коря се, че извърших същия грях и вчера вечерта. Бях много притеснена. Синът ми не се върна. Чаках го и времето мина в тревоги.

— Друго? — каза гласът.

— Изповядвам се, отче, че цяла седмица лъгах сина си. Заради слабото ми здраве, той ме кара да пийвам винце на обяд, а аз предпочитам да го оставя за него, защото той много работи и има повече нужда от мен.

— Друго?

— Когато тази сутрин разбрах, че клетият ми син е арестуван, вместо да понеса с почит и признателност новото изпитание, изпратено ми от Бога, аз за малко се разбунтувах и в скръбта си упрекнах Господа.

— Лоша седмица — каза гласът все по-строго, — лоша седмица. Все си предпочитала създанието пред създателя… Продължавай.

— Да, отче. Зная, че съм голяма грешница и се боя, че ме заплашват още по-големи грехове.

— Говори.

— Мъжът ми доведе от далечния Сибир две малки сирачета, дъщерите на маршал Симон. Вчера сутринта ги накарах да се помолят и с ужас и отчаяние разбрах, че не знаят нито едно тайнство на вярата, макар да са на петнадесет години. Те не са приели нито едно тайнство, дори не са кръстени… Още не са кръстени!

— Те са идолопоклоннички! — извика гласът ядосано.

— Това ме отчайва, отче, защото аз и мъжът ми, като техни настойници, ще поемем греховете, които могат да сторят, нали?

— Разбира се, защото вие заемате мястото на онези, които трябва да пазят душите им. Пастирът е отговорен за стадото си — рече гласът.

— И когато те извършат смъртен грях, значи аз и мъжът ми също ще съгрешим смъртно, нали, отче?

— Да. Вие замествате родителите им, а майката и бащата поемат всички грехове, извършени от децата, защото не им е дадено християнско възпитание.

— Горко ми, отче! Какво да сторя? Съветвам се с теб като с Господ. Всеки ден и всеки миг, който момичетата прекарват в идолопоклонничество, може да ускори вечната им гибел, нали така отче?

— Да. И тази страшна отговорност сега тегне върху теб и върху мъжа ти. Вие сте ги приели в душите си…

— Горко ни! Боже мой, смили се над мен — разплака се Франциска.

— Не бива да се отчайваш толкова — продължи гласът по-кротко. — Щастливи са тези нещастници, че ви срещнаха по пътя си. Ти и мъжът ти ще бъдете добър и свят пример за тях. Мъжът ти едно време беше безбожник, но сега изпълнява християнските си задължения, нали?

— Трябва да се молим за него, отче — каза Франциска натъжена, — още не е постигнал божията благодат, както и синът ми. Ах, свети отче — рече Франциска и избърса сълзите си, — това е най-тежкият ми кръст.

— Което ще рече, че нито мъжът ти, нито синът ти изпълняват християнските си задължения — каза гласът замислено. — Това е много важно, много важно. Нещастните момичета трябва да се възпитават християнски. Ако останат у вас, на всяка крачка ще имат пред очите си лош пример. Пази се, казвам ти… Отговорността ти е голяма…

— Това ме отчайва, отче. Не зная какво да правя. Помогни ми, научи ме. От двадесет години насам за мен твоят глас е глас Божи.

— Добре. Трябва да убедиш мъжа си и да дадеш тези нещастници в някой манастир, където ще ги научат.

— Ние сме много бедни, отче, и не можем да плащаме за тях. Освен това за нещастие, синът ми е арестуван заради някакви песни, които е съчинявал.

— Ето докъде води безбожието — каза строго гласът. — Виждаш ли Гавриил? Послуша съвета ми и сега е образец на всички християнски добродетели.

— Но и синът ми има много добри качества, отче. Той е добър и всеотдаен…

— Без вяра — продължи гласът още по-строго, — онова, което наричаш добри качества е само празна показност — при най-лекия дъх на дявола изчезва, защото дяволът живее в душата на всеки безбожник.

— Горкото ми дете! — каза Франциска разплакана. — А аз всеки ден се моля вярата да го просветли.

— Колко пъти съм ти казвал — поде гласът, — че си била много слаба към него, затова сега Бог те наказва. Трябваше да откъснеш от себе си неверния си син и да не даряваш безбожието му с любовта си. Когато имаш болно място по тялото си, трябва да го изрежеш, казва Светото Писание…

— Отче, ти знаеш, че само за това не съм те послушала. Никога не бих се решила да откъсна своя син от себе си…

— Затова спасението ти е под въпрос. Но Бог е милостив… Не изпадай в същите грехове поне заради двете момичета, които Провидението ти е изпратило да отървеш от вечна мъка. Не ги оставяй да се погубят до край заради собственото ти малодушие.

— Ах, отче… Много плаках и много се молих за тях.

— Това не е достатъчно. Тези нещастници нямат никакви познания за доброто и злото. Сигурно душата им е бездна за съблазни и нечистотии, защото са възпитани от безбожна майка и от неверник войник.

— Колкото до това, отче — каза добродушно Франциска, — бъди спокоен. Те са кротки като ангели. Мъжът ми, който не се е отделял от тях още от рождението им, казва, че няма хора с по-добри сърца.

— През целия си живот мъжът ти е бил в смъртен грях — строго каза гласът — и не може да съди за състоянието на душите. Повтарям, ти заместваш родителите на тези нещастници. Не бива да отлагаш за утре, а още днес, още сега трябва да работиш за спасението им. Иначе ще поемеш страшна отговорност.

— Боже мой, така е, наистина, много добре зная това, отче. И ме е страх толкова, колкото ме боли сърцето, че синът ми е арестуван. Но какво да се прави? Не мога да просветля момичетата вкъщи, защото съм неука, а само вярваща… Освен това, в своята слепота мъжът ми се подиграва със светите неща, а синът ми ги почита само когато съм там, от уважение към мен. Моля те, отче, помогни ми, научи ме какво да правя?

— Както и да е, не мога да оставя тези две млади души да погинат — каза гласът след кратко мълчание. — Има само едно средство за спасение, и то е — момичетата да се отведат в манастир, където ще бъдат заобиколени от свети и благочестиви примери.

— Ех, отче, да не бяхме толкова бедни или поне да можех да работя, щях да се помъча да припечеля нещо и да плащам за тях, както плащах за Гавриил, но за беда съвсем изгубих зрението си. Ти познаваш много милостиви души, не можеш ли да намериш някой, който да се погрижи за тези две нещастни сирачета?

— А баща им къде е?

— Беше в Индия. Мъжът ми каза, че скоро щял да се върне във Франция, но още нищо не се знае със сигурност. А пък ние се прехранваме само със заплатата на сина ми.

— Момичетата нямат ли тук някакви роднини? — попита гласът.

— Не ми се вярва, отче.

— Майка им ли ги е поверила на мъжа ти да ги доведе във Франция?

— Да, отче. Вчера той трябваше да замине за Шартър по една много важна работа, както ми каза.

Нека си припомним, че Дагоберт не сметна за необходимо да разкаже на жена си за надеждите, които дъщерите на маршал Симон възлагаха на медальона и строго им заръча за не се доверяват за това на Франциска.

— И така — продължи гласът след кратко мълчание, — сега мъжът ти не е ли в Париж?

— Не, отче. Ще си дойде довечера или утре сутринта.

— Слушай — каза гласът след малко, — всяка изгубена минута за спасението на двете момичета е нова стъпка по пътя към тяхната гибел. Всеки миг божията десница може да се стовари върху тях, защото само той знае кога ще удари смъртния ни час. А умрат ли в състоянието, в което се намират сега, може би ще бъдат осъдени во веки веков. Затова още днес очите им трябва да се отворят за божието просветление. Такъв е дългът ти, ще бъде ли такова и желанието ти?

— Да, отче. Но нали ти казах, че за нещастие сме много бедни.

— Знаех, че си ревностна и последователна във вярата си. Но ако ти се опиташ да просветлиш момичетата, нечестивите примери на мъжа ти и сина ти ще провалят всичко. Затова, в името на християнската любов, други трябва да извършат за тези момичета онова, което не можеш да направиш ти, макар че носиш отговорност за тях пред Бога.

— Ах, отче, толкова признателна ще ти бъда, ако намериш някой, който да се нагърби с това дело.

— Това не е невъзможно. Познавам настоятелката на един манастир, където момичетата ще изучат вярата както подобава. Тъй като са бедни, таксата ще се намали, но колкото и малка да е тя, трябва да се заплати. Ще са им необходими и по един чифт дрехи. Скъпо ли ще ти струва това?

— За съжаление, да, отче.

— Тогава и аз ще дам нещичко, ще взема малко и от някои великодушни хора и така ще набавим таксата, за да приемат момичетата в манастира.

— Ах, отче, ти си мой спасител. Ти си избавителят на децата.

— Бих искал да е така. Но в името на тяхното спасение и за да бъдат ползотворни тези мерки, ще ти предложа няколко условия срещу поддръжката, която ти обещавам.

— Кажи ги, отче. Приемам преди да съм чула. За мен твоите заповеди са всичко.

— Първо, още тази сутрин моята прислужница ще заведе момичетата в манастира. Ти трябва да й ги предадеш веднага.

— Не, отче, това не може да стане! — извика Франциска.

— Не може ли? Защо?

— Мъжът ми не е тук…

— Е?

— Не мога да извърша това, без да се посъветвам с него.

— Не само, че не бива да се съветваш с него, но трябва да извършиш всичко докато го няма.

— Защо да не го изчакам?

— По две причини — поде гласът строго. — Най-напред, защото в своята упорита безбожност той ще иска да се противопостави на твоето мъдро и благочестиво решение. Освен това, момичетата ще прекратят всякакви отношения с мъжа ти и той не трябва да знае къде се намират.

— Но, отче — каза Франциска с недоумение, — тези деца са поверени на мъжа ми и ако аз се разпоредя с тях, без да се посъветвам с него, ще рече, че…

Гласът прекъсна Франциска:

— Можеш ли сама да просветлиш тези момичета в дома си или не можеш?

— Не, отче, не мога.

— Изложени ли са на опасността да потънат завинаги в греха, оставайки у вас, или не?

— Да, отче свети.

— Замествайки родителите им, отговорна ли си за смъртните им прегрешения, или не?

— Да, отче, отговорна съм пред Бога.

— В името на вечното им спасение ли те карам да ги отведеш в манастир още днес, или не?

— В името на вечното им спасение, отче свети.

— Щом е така, избирай…

— Моля те, отче, кажи ми имам ли право да се разпореждам с тях, без да се посъветвам с мъжа си?

— Право ли? Това е не само право, но и твой свещен дълг. Не би ли спасила от пожар тези нещастници, ако мъжът ти беше забранил, или ако го нямаше? А сега ти ще ги спасиш не просто от огъня, който унищожава само тялото, а от пламъците, в които во веки ще гори душата.

— Моля те, прости ми, отче свети, че настоявам — каза клетата жена, чиито терзания всеки миг се усилваха, — просветли ме в съмненията ми… Мога ли да постъпя така, след като съм се заклела да слушам мъжа си?

— Да го слушаш за доброто, но не и за злото. Никога! Ти сама казваш, че заради него спасението на тези сирачета ще се забави, а дори може да стане невъзможно.

— Но, отче свети — каза Франциска разтреперана, — когато мъжът ми се върне и попита къде са децата, аз трябва ли да го излъжа.

— Мълчанието не е лъжа. Ще му кажеш, че не можеш да отговориш на въпроса му.

— Мъжът ми е много добър човек, но от такъв отговор може да се ядоса. Той е бил войник и гневът му ще бъде страшен, отче свети — рече Франциска и настръхна при тази мисъл.

— Дори свиреп да бъде гневът му, пак ще трябва да го изтърпиш и да се радваш, че понасяш всичко това заради едно свято дело! — извика гласът с негодувание. — Нима си мислиш, че е лесно да бъде спасен човек на този свят? Грешникът, който иска искрено да служи на Бога, не трябва да мисли за камъните и тръните, в които може да се препъне и убоде.

— Прости ми, отче свети, прости ми — каза Франциска покорно. — Позволи ми само още един въпрос, само един. Ако не си ти, кой друг ще ме ръководи…

— Говори.

— Когато си дойде маршал Симон и поиска децата си от мъжа ми…

— Когато маршал Симон дойде, веднага ще ми съобщиш и тогава ще видим. Защото правата на един баща са свещени, само когато ги използува за спасението на децата си. Пред бащата и над бащата стои Господ, комуто сме призвани да служим. Ако приемеш това, което ти предлагам, нещастните момичета ще се спасят и няма да ти бъдат в тежест, няма да тънат в сиромашията ти, ще се възпитават в едно свято заведение, както подобава на дъщерите на един френски маршал. Така че, когато баща им пристигне в Париж, ако е достоен да ги види, вместо да завари две нещастни, полудиви идолопоклоннички, ще намери две благочестиви, учени, скромни и добре възпитани момичета, станали толкова близки Богу, че ще могат да измолят милост за баща си. А той има голяма нужда от божията прошка, защото е буен и войнствен мъж, пролял много кръв. Решавай. Искаш ли с опасност за душата си да пожертвуваш бъдещето на двете момичета на този и на онзи свят заради безбожния страх от гнева на мъжа си?

Макар думите на изповедника да бяха жестоки и безмилостни, от негова гледна точка те олицетворяваха разума и справедливостта, защото този честен и искрен свещеник беше уверен в онова, което говореше. Той беше сляпо оръжие на Родин, но безпрекословно вярваше, че изпълнява светия си дълг, като принуждава Франциска да даде момичетата в манастир, защото не знаеше с каква цел го карат да действува така. Такова бе, такова е и сега едно от най-изумителните средства на Обществото, към което принадлежеше Родин: да подбира за съучастници честни и искрени хора, които, без да подозират интригите му, стават основен техен двигател.

Франциска беше свикнала да се подчинява на влиянието на своя изповедник и не намери какво да отговори на последните му думи. Затова го послуша, но настръхна от ужас при мисълта за страховития гняв на Дагоберт, когато се върне и не намери децата, поверени му от умиращата майка. Според изповедника, колкото по-голям и по-страшен бъде гневът на мъжа й, с толкова по-дълбоко и християнско смирение трябва да го понесе тя. Франциска отговори:

— Да бъде Божията воля, отче свети. Каквото и да се случи, ще изпълня християнския си дълг, както ми заповядваш.

— И Бог ще бъде доволен от онова, което ще изтърпиш, за да изпълниш свещения си дълг. Което ще рече, че се задължаваш пред Бога да не отговориш на нито един въпрос на мъжа си, докато те разпитва къде са дъщерите на маршал Симон, нали?

— Да, отче свети, обещавам — каза Франциска разтреперана.

— Ще мълчиш ли пред маршал Симон, ако той се върне, а дъщерите му все още не са стъпили здраво на правия път, за да му бъдат предадени?

— Да, отче свети — каза Франциска и гласът й съвсем заглъхна.

— Ще дойдеш и ще ми разкажеш всичко, което е станало между теб и мъжа ти след пристигането му.

— Добре, отче свети, кога да заведа децата у вас?

— След един час. Сега ще напиша едно писмо до настоятелката и ще го предам на прислужницата си. Тя е вярна жена и ще отведе момичетата в манастира.

След като изслуша заръките на изповедника си и получи опрощение за новите си грехове, жената на Дагоберт излезе от изповедалнята.

Сега църквата беше препълнена. Множеството се тълпеше, привлечено от тържественото погребение, за което портиерът бе разговарял с приятеля си преди два часа. Франциска с голяма мъка се добра до богато украсената врата на църквата.

Колко различно беше всичко в сравнение със скромното бедняшко погребение и плахите опечалени пред храма тази сутрин. Многобройното духовенство от църквата в пълен състав крачеше величествено пред покрития с кадифе ковчег. Коприната по епитрахила, по черните филони и по техните лъщящи сърмени шевове грееха от светлините на безброй свещи. Портиерът се надуваше в лъщящите си официални одежди с еполети. Кандиларят с костен бастун в ръка вървеше весело и гордо пред него. Гласът на певците в нови, бели стихари ехтеше. Звуците на органа разклащаха прозорците. По лицата на всички, които щяха да се облажат от този богат, от този превъзходен, от този първоразреден мъртвец се четеше щастливо и сдържано задоволство. То още по-ясно личеше в израза на двамата наследници — високи, здрави и лъчезарни младежи, които без да пристъпят законите на скромността и свенливостта в блаженството си, сякаш се наслаждаваха и се гордееха с тъжния си символичен траур. Въпреки невинната си, чистосърдечна вяра, жената на Дагоберт много се огорчи от възмутителната разлика при посрещането на ковчега на богатия и посрещането на ковчега на сиромаха пред вратата на черквата, защото, ако съществува някакво равенство, то е пред смъртта и пред вечността. Тези две крещящи противоположности още повече натъжиха Франциска. Тя едва успя да се измъкне от църквата и забърза към улица „Brise-Miche“, за да отведе сирачетата при прислужницата на изповедника си. Тя пък щеше да ги заведе в манастира „Света Богородица“, който се намираше много близо до лудницата на доктор Баление. А там бе затворена Адриана Кардовил.

IV глава Господин и Сърдитко

Жената на Дагоберт излезе от църквата и тъкмо наближи улица „Brise-Miche“, когато я настигна запъхтеният църковен прислужник и я помоли веднага да се върне в „Сен-Мари“ — отец Дюбоа искал да й каже нещо много важно. Докато Франциска крачеше обратно, една закрита карета спря пред входа на къщата, в която живееше семейството на Дагоберт. Файтонджията слезе от капрата и отвори вратичката на каретата.

— Попитай тук ли живее госпожа Франциска Балдуин — каза му една дебела, облечена в черно жена, която седеше вътре и държеше в скута си рошаво куче.

— Добре, госпожо — отвърна файтонджията.

Разбира се, читателят вече е познал госпожа Гривоа — първата прислужница на княгиня Сен-Дизие, и нейното куче, което много я тормозеше.

Файтонджията попита бояджията, който, както вече знаем, изпълняваше и длъжността на портиер, дали тук живее госпожа Франциска. Той излезе от работилничката си, доближи се учтиво до вратичката на каретата и отговори на госпожа Гривоа, че Франциска наистина живее тук, но че още не се е върнала. Ръцете на дядо Лорио и част от лицето му бяха изцапани със златистожълта боя. Този шарен човек много раздразни и ядоса Господин и когато дядо Лорио сложи ръката си на крайчето на вратичката, кучето се разлая неудържимо и го ухапа за китката.

— Ах, боже мой — развика се грубо госпожа Гривоа, щом дядо Лорио бързешком отдръпна ръката си, — да не би да има нещо отровно в боята по ръцете ти? Кучето ми е много чувствително — и тя старателно избърса плоската муцуна на Господин, изцапана тук-там с жълто.

Дядо Лорио не остана много доволен от извинението, което очакваше да чуе от госпожа Гривоа заради злото й куче, и с едва сдържан гняв й рече:

— Госпожо, ако не бяхте жена, което ме заставя да се отнасям с уважение към вас, щях да хвана това грозно животно за опашката, да го цамбурна във врящата на огъня боя и веднага щях да извадя оттам едно златистожълто куче.

— Искаш да боядисаш кучето ми в жълто!… — извика госпожа Гривоа и ужасно разярена слезе от каретата, прегърна нежно Господин и измери дядо Лорио със смразяващ поглед.

— Госпожо, казах ви, че Франциска още не се е върнала — викна портиерът, като видя, че господарката на кучето тръгва към тъмните стълби.

— Добре, ще я почакам — отвърна студено госпожа Гривоа. — На кой етаж живее?

— На четвъртия — отговори дядо Лорио, прибра се в работилничката си и усмихнато си рече: — Надявам се, че едрият пес на Дагоберт ще се ядоса, ще сграбчи за врата тази мастия и тъпкано ще й го върне.

Госпожа Гривоа с мъка се изкачи по стръмното стълбище, като си отдъхваше на всяко стъпало и се оглеждаше наоколо с истинско отвращение. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и се поспря пред вратата на бедната стаичка, в която бяха двете сестри и Гърбавото. Младата шивачка събираше вещите, които трябваше да отнесе в заложната къща. Роз и Бланш бяха много радостни и малко поуспокоени за бъдещето си, защото Гърбавото им бе казала, че щом умеят да шият с усилен труд ще могат да припечелват осем франка седмично — дребна сума, която поне ще бъде от помощ за семейството.

Госпожа Гривоа дойде у Франциска Балдуин да осъществи новото решение на абат д’Егрини и княгиня Сен-Дизие. Те сметнаха, че ще бъде по-добре да изпратят Гривоа, на която сляпо вярваха, да вземе децата от Франциска. А на жената на Дагоберт съобщиха чрез изповедника и да предаде момичетата не на прислужницата му, а на една госпожа, която ще се яви от негово име и ще ги отведе в манастира.

Вярната прислужница на княгиня Сен-Дизие почука на вратата, влезе и попита за Франциска Балдуин.

— Няма я, госпожо — срамежливо отвърна Гърбавото, доста изненадана от това посещение и с наведени очи пред погледа на жената.

— Тогава ще я почакам, защото трябва да й кажа много важни неща — отговори госпожа Гривоа и разгледа с любопитство двете сирачета. След това седна, макар и с известна погнуса, върху вехтото кресло на Франциска. Като реши, че няма нищо страшно за Господин, тя го пусна на пода. Но в същия миг над креслото се чу глухо ръмжене, госпожа Гривоа подскочи, кучето й изскимтя ужасено и, цялото разтреперано от страх и гняв, се втурна към господарката си.

— Тук има куче!? — извика госпожата и бързо грабна Господин.

Сърдитко сякаш пожела сам да отговори на въпроса, бавно се надигна зад креслото, показа се и започна да се прозява и протяга. При вида на якото животно и на страшните му остри зъби, госпожа Гривоа изпищя от страх. Злото кученце отначало цялото се тресеше, гледайки Сърдитко, но щом се намери в безопасните прегръдки на господарката си, започна нахално да ръмжи и да хвърля гневни погледи към сибирския пес. Достойният другар на покойния Смешльо му отвърна с презрителна прозявка, след това подуши спокойно дрехите на госпожа Гривоа, обърна се гърбом към Господин и се настани в краката на Роз и Бланш, като втренчи в тях големите си умни очи, сякаш предчувствуваше, че се намират в опасност.

— Изпъдете това куче оттук — заповяда госпожа Гривоа, — то дразни моето и може да му стори някакво зло.

— Бъдете спокойна, госпожо — каза Роз през смях. — Сърдитко не е лош, когато не го закачат.

— Все едно — извика госпожата, — злото винаги може да се случи. Само като погледна това грамадно куче с вълча глава и ужасните му зъби, изтръпвам при мисълта какво може да направи. Казвам ви, изпъдете го навън…

Тези произнесени с яд думи не прозвучаха добре на Сърдитко, той обърна глава към непознатата жена, озъби й се и изръмжа.

— Тихо, Сърдитко — каза строго Бланш.

В този момент в стаята влезе един човек и отвлече вниманието от неприятната за момичетата ситуация. В ръката му имаше писмо.

— Какво обичате, господине? — попита Гърбавото.

— Това писмо е много важно. Даде ми го един добър човек — мъжът на госпожата, която живее тук. Портиерът ми каза, че мога да се кача, въпреки че нея я няма.

— Писмо от Дагоберт — развикаха се радостно Роз и Бланш. — Ще си дойде ли скоро? Къде е сега?

— Не зная как се казва. Той е стар войник с побелели мустаци и се намира наблизо в бюрото на Шартър.

— Той е! — извика Бланш. — Дайте писмото.

Непознатият го подаде и момичето веднага го отвори.

Госпожа Гривоа остана като поразена от гръм. Тя знаеше, че нарочно бяха отдалечили Дагоберт, за да може отец Дюбоа да въздействува в безопасност на Франциска. Всичко се бе наредило, тя се съгласи да изпрати момичетата в манастир и в същото време войникът, за когото мислеха, че отсъствува от Париж за два-три дни, пристига. И така, с ненадейното му завръщане се проваляше постигнатото с толкова труд, тъкмо когато трябваше да вкусят плодовете му.

— Ах, боже мой — възкликна Роз, след като прочете писмото. — Какво нещастие!

— Какво има, сестрице? — попита Бланш.

— Вчера, посред пътя от Шартър, Дагоберт забелязал, че е изгубил кесията си. Не можал да продължи и чакал жена си да му изпрати пари за пощенска кола в бюрото, където сега се намира.

— Така е — рече непознатият, — защото той ми каза да бързам, иначе е загубен.

— А вкъщи няма нищо, нищо… — простена Бланш. — Боже мой, какво да правим сега?

Тези думи накараха госпожа Гривоа да се обнадежди за малко, но Гърбавото разби надеждите й като посочи вързопа, който подреждаше, рече:

— Успокойте се, госпожици… Ще има пари. Заложната къща, в която ще отнеса това, не е далеч. Ще взема парите и веднага ще ида при Дагоберт. Най-много след час и той ще бъде тук.

— Права си, Гърбаво — каза Роз. — Колко си добра! За всичко се сещаш…

— Вземи писмото — продължи Бланш. — Адресът е там.

— Благодаря, госпожице — усмихна се Гърбавото. После се обърна към непознатия: — Върнете се при човека, който ви е изпратил и му кажете, че скоро ще дойда при него.

„Проклето гърбаво момиче — мислеше си госпожа Гривоа, побесняла от яд, — за всичко се сеща. Ако не беше тя, щяхме да предотвратим ненадейното връщане на онзи негодник. Какво ще правим сега? Тези ужасни момичета няма да тръгнат с мен, докато не дойде жената на войника. Ако ги накарам да тръгнат преди това, те могат изобщо да откажат и тогава всичко ще се провали. Господи, какво да правя сега?“

— Бъдете спокойна, госпожице — каза на излизане непознатият, — веднага ще отида да успокоя добрия старец и ще му съобщя, че няма да чака дълго в бюрото.

Докато Гърбавото се занимаваше с вързопа и подреждаше чашата и сребърните прибори, госпожа Гривоа мислеше трескаво. Внезапно я осени някаква идея. Мрачното й, ядосано и неспокойно от известно време лице изведнъж просветна. Тя стана с Господин под мишница и каза на момичетата:

— Тъй като госпожа Франциска още не се е върнала, аз ще отскоча за малко до една позната, която живее наблизо, и скоро ще се върна. Предайте й, моля ви.

Госпожа Гривоа напусна стаята малко след Гърбавото.

V глава Външността

Преди да излезе от къщата, Гърбавото се отби в стаята си и с малко тъга добави към натежалия вързоп една ленена завивка — единственото нещо, което имаше и което я пазеше донякъде от студа в ледената й стая.

Миналата вечер, под бремето на грижите за участта на Агрикол, момичето не можа да работи. Мъките на очакването, надеждата и тревогата не я напускаха. Сега и денят щеше да се изниже, а трябваше да се живее. Непредвидените трудности, които смазват дори способността на бедняка да работи, са двойно по-страшни. Те парализират силите му и заедно с безделието, наложено от скръбта, идват оскъдицата и сиромашията. Но Гърбавото — този съвършен и поучителен пример за евангелски дълг, можеше още да бъде полезна и намираше сили за това. Понякога най-слабите, най-немощните същества са надарени с огромна душевна сила. Сякаш в тези физически ощетени същества духът властвува над тялото и му вдъхва допълнителен живот.

Гърбавото цели двадесет и четири часа не беше нито яла, нито спала и мръзна през цялата нощ. На сутринта се почувствува страшно уморена, след като обиколи цял Париж през сняг и киша, докато стигне на улица „Вавилонска“. Но силите й още не бяха изчерпани, защото такова е могъществото на доброто сърце.

Гърбавото стигна до края на „Сен-Мари“.

След последните размирици на улица „Des Prouvaires“, в тази оживена част бяха струпани повече полицаи и агенти от обикновено.

Макар да се огъваше под тежестта на вързопа, младата шивачка почти тичаше по улицата. Когато минаваше покрай един агент чу, че зад нея издрънчаха две петфранкови монети, които една дебела, облечена в черно жена хвърли зад гърба й. В същото време жената показа на агента монетите, пошушна му нещо и посочи Гърбавото. След това дебелата жена изчезна по посока на улица „Brise-Miche“.

Градският агент се изненада от думите на госпожа Гривоа (защото това беше тя), взе парите, спусна се след Гърбавото и извика:

— Ей! Ти! Стой… Спри…

Виковете привлякоха вниманието на мнозина, а по тези места на града тълпата се събираше за секунди.

Гърбавото се досети, че агентът вика след нея, разбърза се още повече и като мислеше как по-скоро да се добере до заложната къща, се запровира между хората, стараейки се да не докосне никого, защото много се боеше от грубите и жестоки подигравки, които често трябваше да преглъща заради недъга си. Доста хора се втурнаха след нея и изведнъж една силна ръка легна на рамото й.

Това беше ръката на агента, придружен от един полицай, който веднага се притече на врявата. Гърбавото се обърна изплашена и се намери заобиколена от онази мръсна, ленива, дрипава, просташка и подивяла от невежество и беднотия паплач, която непрестанно се тълпеше по улиците. В такава сбирщина никога няма да забележите занаятчия, защото по това време трудолюбивите хора работят.

— Ей, не чуваш ли, че те викат? — каза полицаят и така стисна Гърбавото за ръката, че то изпусна вързопа.

Клетото момиче се огледа плахо наоколо и като видя, че всички тези обидни, присмехулни и лукави погледи са вперени в нея и че по разкривените от поквара лица са изписани цинизъм и грубост, пребледня като мъртвец и се разтрепери.

Разбира се, полицаят се държеше грубо. Но как иначе можеше да разговаря с едно бедно, грозно, бледо, изплашено момиче, чието лице беше неузнаваемо от страх и скръб. То беше по-дрипаво и от най-дрипавите, носеше в студа скъсана басмяна рокличка, опръскана с кал и мокра от кишата. Затова полицаят, воден от неизменния закон за външността, според който тя винаги е подозрителна, започна строго:

— Почакай малко… Къде си се разбързала така? Парите ти паднаха, а ти не се навеждаш да ги вземеш.

— Да не би да ги криеш в гърбицата? — каза с хрипкав глас един кибритопродавач, който имаше гнусен и отвратителен вид на преждевременно развратен човек.

Подигравката предизвика смях, викове и дюдюкания, които окончателно смутиха и уплашиха Гърбавото. Тя едва събра сили да отговори с тих глас на полицая, който й показваше двете петфранкови монети:

— Господине, тези пари не са мои.

— Лъжеш — каза агентът и направи крачка към нея. — Една почтена госпожа видя, че паднаха от теб…

— Уверявам ви, господине, че не са мои — отвърна Гърбавото и още повече се разтрепера.

— Аз пък ти казвам, че лъжеш — повтори агентът. — Госпожата, която видя дивашкото ти престъпно лице, те показа и ми рече: „Вижте гърбавото момиче, което тича с един вързоп. Тези пари паднаха от него, а то не си ги взе. Тази работа не е чиста“.

— Господине — намеси се отново човекът с хрипкавия глас, — не й вярвайте. Опипайте гърбицата й, там крие всичко. Сигурен съм, че там е скрила ботуши, пелерина, чадър и чаровник. Преди малко чух, че часовникът бие в гърба й.

И веднага се разнесоха нови гласове, викове и дюдюкания, защото тази ужасна тълпа почти винаги беше безмилостна и жестока към страдащите и онеправданите. Множеството се разрастваше, отвсякъде се носеха крясъци, подсвирквания и неприлични подигравки.

— Пусни ме да видя, безплатно е.

— Не ме бутай, платил съм си за мястото.

— Качете Гърбавото нависоко, та да го видим всички.

— Прегазиха ми краката. Язък за париците ми.

— Покажете я или върнете парите на хората!

— Искам си парите.

— Дайте ни парите.

— Ще пукна, но ще я видя!

Нещастното момиче с остър ум, добро сърце, благородна душа, срамежлив и деликатен характер беше принудено да слуша всички тези простащини и хули. Тя стоеше сама сред тълпата, притисната от агента и полицая. Но въпреки всичко, младата шивачка все още не осъзнаваше в какво я обвиняват. Но скоро разбра, защото агентът взе вързопа, който тя бе вдигнала от земята и държеше в разтрепераните си ръце, и грубо й рече:

— Какво има вътре?

— Има…, господине…, аз отивам… — от страх нещастницата загуби ума и дума.

— Това ли е всичко, което можеш да отговориш? — попита агентът. — Не е убедително. Хайде, развързвай бързо вързопа. Да я претърсим.

Полицаят и агентът грабнаха вързопа, разтвориха го, разровиха нещата и занареждаха:

— Я виж ти! Чаршафи, сребърни прибори, сребърна чаша, шал, ленена завивка… Добра плячка си пипнала. Облечена си като просякиня, а имаш сребърни неща… Твои ли са?

— Не, господине — отвърна Гърбавото, чувствувайки, че силите я напускат, — но…

— Ах, проклето гърбаво момиче, крадеш неща, които тежат повече от самата теб!

— Аз да крада! — извика Гърбавото и плесна с ръце, защото едва сега разбра всичко. — Аз да крада!

— Стражата… Стражата идва! — извикаха няколко гласа.

Нови викове, подсвирквания и подигравки се разнесоха из тълпата. В това време двама войника и отговорникът им едва си проправяха път през тълпата, сред която лъщяха само щиковете на пушките им.

Един човек се отправи към близкия участък да помоли за помощ при разгонването на скупченото множество.

— Ето стражата. Тръгвай към участъка! — каза полицаят и хвана Гърбавото за ръката.

— Господине — простена клетото момиче, давейки се от плач, и коленичи на улицата, — имайте милост. Ще ви разкажа всичко.

— Ще разказваш в участъка. Тръгвай!

— Аз не съм крадла, господине — извика Гърбавото сърцераздирателно, — смилете се над мен. Не ме повеждайте пред толкова хора като престъпник. Милост, милост!

— Казах ти, ще се разберем в участъка. Улицата е задръстена от тълпата. Хайде, тръгвай! — и той хвана момичето за двете ръце и я изправи на крака.

В това време войниците и офицерът успяха да се проврат през блъсканицата и се добраха до агента.

— Войнико — каза той, — отведи това момиче в участъка. Аз съм полицейски агент.

— Милост, господа! — разплака се Гърбавото. — Не ме отвеждайте, докато не ви разкажа всичко. Аз не съм крадла. Господи! Никога не съм крала… Всичко ще ви разкажа. Само исках да извърша една услуга на един добър човек. Нека ви разкажа…

— Казах ти, ще разказваш в участъка. Щом не искаш да вървиш, ще те завлекат до там — каза агентът.

Тази отвратителна сцена не се поддава на описание.

Войниците повлякоха нещастното, слабо, отпаднало и уплашено момиче. На всяка стъпка краката му се огъваха. Агентът и полицаят трябваше да го придържат, за да не падне и то прие подкрепата им. Тогава тълпата отново започна да вика и дюдюка. Клетницата вървеше между двама мъже и приличаше на Христос, понесъл кръста си към Голгота. Под надвисналото небе, сред калната улица, над която стърчаха черни високи къщи, ужасният мравуняк на тълпата напомняше за най-страшните капричоси на Гоя и Калот: дрипави деца, пияни жени, мъже със зловещи и разкривени лица се блъскаха, препъваха, удряха, тъпчеха и с крясъци и хули вървяха след почти бездиханната, невинна жертва на низка клевета.

Да, на клеветата! Човек настръхва, като си помисли, че такива арести в резултат на груба грешка често се извършват без каквото и да е друго основание, а само по едно недоказано подозрение, което внушава сиромашията, или без каквато и да е друга причина, освен несправедливото набедяване. Винаги ще си спомняме за едно момиче, което неоснователно беше обвинено в позорна търговия, но успя да избяга от полицаите, влезе в една къща и, побъркано от отчаяние, скочи от прозореца на последния етаж и се преби…

След отвратителната клевета, на която Гърбавото стана жертва, госпожа Гривоа бързо се върна на улица „Brise-Miche“. Изкачи се на четвъртия етаж, отвори вратата на стаята на Франциска и — какво да види? Дагоберт седеше при жена си и при двете сирачета…

VI глава Манастирът

Нека обясним с няколко думи присъствието на Дагоберт. Лицето му излъчваше такава войнишка искреност, че управителят на бюрото за пощенски коли се задоволи само с честната му дума, че ще се върне да плати. Но войникът упорито отказваше да си тръгне, докато не получи отговор на писмото си до жена му. И когато куриерът се върна и съобщи, че ще донесат парите, Дагоберт сметна, че честолюбието му е опазено и побърза да се прибере вкъщи.

Можем да си представим смайването на госпожа Гривоа, когато влезе в стаята и завари Дагоберт при жена си и сирачетата. Тя лесно го разпозна по описанието, което й бяха направили.

Франциска също се притесни, като видя госпожа Гривоа. Роз и Бланш й бяха съобщили, че в нейно отсъствие е идвала една жена по много важна работа. От друга страна, изповедникът й бе казал, че ще дойде някаква госпожа да отведе Роз и Бланш в манастира, затова тя изобщо не се съмняваше, че това е същата жена. Тя бе решила да се вслуша в съветите на отец Дюбоа, но се боеше да не би госпожа Гривоа да каже нещо и с това да отвори очите на Дагоберт. Тогава всякаква надежда беше изгубена, сирачетата щяха да останат невежи и в смъртен грях, а тя се смяташе отговорна за това.

Щом прислужницата на княгиня Сен-Дизие влезе, Дагоберт, който държеше ръцете на Роз и Бланш, стана прав и погледна въпросително Франциска.

Този миг беше решаващ. Но госпожа Гривоа се възползува от примерите на господарката си и веднага реши как да постъпи. Тъй като се запъхтя, докато изкачваше бързешком четирите етажа след гнусното оклеветяване на Гърбавото, и се смути, когато неочаквано видя Дагоберт, тя се възползува от това състояние и след кратко мълчание, по време на което потисна смущението си и дойде на себе си, развълнувана и натъжена извика с променен глас:

— Ах, госпожо, присъствувах на едно голямо нещастие. Простете вълнението ми, но вярвайте, толкова се притесних.

— Боже мой, какво се е случило? — попита с разтреперан глас Франциска, която все се боеше да не би госпожа Гривоа да се издаде с нещо.

— Преди малко дойдох да поговорим за една важна работа. Докато ви чаках, едно младо гърбаво момиче събираше във вързоп разни неща…

— Да — каза Франциска, — това е Гърбавото — чудесно и добро момиче…

— Не се съмнявам, госпожо. Но ето какво се случи. Като видях, че не се връщате, реших да отскоча до едно място, слязох долу, стигнах до улица „Сен-Мари“ и… Ах, госпожо…

— И какво стана? — попита Дагоберт.

— Видях, че се събират хора, попитах и ми казаха, че един агент е задържал някакво момиче за кражба, защото я заловил с вързоп, в който имало разни неща, а те явно не били нейни. Доближих тълпата и какво да видя? Младата шивачка, която преди малко беше тук…

— Ах, горкото момиче! — извика Франциска, пребледня и плесна с ръце от ужас. — Какво нещастие!

— Я ми кажи — обърна се Дагоберт към жена си, — какъв беше този вързоп?

— Добре, ще ти кажа. Трябваха ми пари и помолих Гърбавото да занесе в заложната къща някои неща, от които нямаме нужда…

— И те са помислили, че ги е откраднала! — възкликна Дагоберт. — Та тя е най-честното момиче на света. Ужасно! Но, госпожо, вие трябваше да се застъпите за нея, да кажете, че я познавате.

— Опитах се да го направя, господине, но не ме послушаха. Тълпата буйстваше. Дойде стража и я отведе…

— Тя е толкова чувствителна и срамежлива, че може да умре от това — извика Франциска.

— Ах, Боже мой, горкото гърбаво момиче. Толкова е кротко и услужливо — казаха Роз и Бланш и сълзите им закапаха.

— Тъй като не можах да й помогна — продължи госпожа Гривоа — побързах да дойда тук и да ви съобщя за грешката, която може да се поправи. Но ще трябва веднага да отидете и да спасите момичето.

След тези думи Дагоберт грабна шапката си и рече сопнато на госпожа Гривоа:

— За Бога, госпожо, трябваше веднага да ни кажете всичко. Знаете ли къде се намира нещастницата?

— Не зная, господине. Но и досега на улицата има толкова хора и такава врява, че ако имате добрината да отидете и незабавно да попитате, може би ще ви кажат.

— За каква добрина ми говорите, госпожо, това е мой дълг. Горкото момиче — каза Дагоберт, — да го арестуват като крадла. Отвратително нещо! Ще отида при пристава в участъка или в ареста, все някъде ще го намеря и ще го доведа тук — и Дагоберт бързо излезе.

Франциска се успокои за Гърбавото и благодари на Бога, че това обстоятелство отдалечи мъжа й, чието присъствие я поставяше в ужасно положение.

Преди да се качи горе, госпожа Гривоа бе оставила Господин в каретата. Времето й беше скъпо. Тя подаде на Франциска писмото от отец Дюбоа, погледна я красноречиво и рече:

— Госпожо, от това писмо ще разберете каква е целта на посещението ми, която не можех да ви обясня до този момент. Щастлива съм да се запозная с тези две хубави госпожици.

Роз и Бланш се спогледаха смаяни.

Франциска взе писмото разтреперана. За да потисне и последните угризения на съвестта си, клетата жена трябваше непрекъснато да слуша настоятелните, дори заплашителни наставления на изповедника си, защото изтръпваше, като си помислеше за страшния гняв на Дагоберт. Беше толкова объркана, че не знаеше как да съобщи на момичетата да тръгнат с тази госпожа.

Госпожа Гривоа схвана колебанията й, смигна й заговорнически и докато Франциска четеше писмото, каза на Роз:

— Колко щастлива ще бъде вашата роднина, когато ви види, драга госпожице!

— Нашата роднина ли? — попита Роз учудена.

— Разбира се. Тя научи, че сте пристигнали, но тъй като е много обезсилена от дългата болест, днес не можа да дойде сама, а ме изпрати да ви взема и да ви заведа при нея. За нещастие — добави госпожа Гривоа, щом забеляза, че двете сестри се разтревожиха, — не ще можете да останете при нея дълго и след един час ще се върнете тук. Но утре или вдругиден тя вече ще може да излиза и ще дойде да се споразумее с госпожата и с мъжа й, за да ви вземе у дома си, защото ще й бъде много мъчно да сте в тежест на хора, които са били толкова добри към вас.

Последните думи на госпожа Гривоа направиха много добро впечатление на двете сестри, тъй като премахваха страха им, че занапред ще бъдат в товар за семейството на Дагоберт. Караха ги да напуснат къщата на „Brise-Miche“ веднага, без съгласието на приятеля им, и те естествено се двоумяха. Но госпожа Гривоа им каза, че ще останат там само един час. Те изобщо не се усъмниха и Роз каза на Франциска:

— Може да отидем при нашата роднина, без да изчакаме Дагоберт, нали, госпожо?

— Разбира се — каза Франциска с тих глас, — скоро ще се върнете.

— Сега ще помоля госпожиците да тръгнат с мен колкото се може по-бързо, защото ми се иска да ги доведа пак преди пладне.

— Готови сме, госпожо — каза Роз.

— Тогава, госпожици, целунете втората си майка и вървете, — каза госпожа Гривоа, като скриваше с мъка тревогата си и трепереше да не би Дагоберт да се върне.

Роз и Бланш целунаха Франциска. Тя прегърна сърдечно двете невинни души и едва сдържа сълзите си, макар да постъпваше с дълбоката увереност, че се грижи за тяхното спасение.

— Хайде, госпожици — рече госпожа Гривоа мило, — побързайте. Извинете ме за нетърпението, но го правя в името на вашата роднина.

Двете сестри, хванати за ръка, излязоха от стаята и тръгнаха след госпожа Гривоа по стълбите. След тях пое и Сърдитко, който кротичко ги следваше, защото това разумно животно никога не се отделяше от тях, когато Дагоберт го нямаше. Вярната прислужница на госпожа Сен-Дизие от предпазливост бе поръчала на файтонджията да чака встрани от улица „Brise-Miche“, на площадчето пред манастира. След малко сирачетата и тяхната водачка стигнаха до каретата.

— Ах, госпожо — каза файтонджията и отвори вратичката, — прощавайте, но кучето ви е много лошо. Откакто сте го оставили, квичи като побъркано, сякаш иска всичко да изяде.

И наистина, Господин, който мразеше самотата, издаваше ужасни звуци.

— Тихо, Господин, ето ме — каза госпожа Гривоа и се обърна към двете сестри: — Качвайте се, госпожици.

Роз и Бланш се качиха.

Преди да влезе в каретата, госпожа Гривоа пошушна на файтонджията името на манастира „Света Богородица“ и му даде куп други нареждания. В това време кучето й, което изръмжа още при качването на двете сестри, сега изведнъж се разлая като побесняло…

Причината за гнева му беше ясна: в каретата с един скок се бе метнал и Сърдитко, когото до този момент никой не бе забелязал. Ядосано от нахалството му, кучето на госпожата забрави за благоприличието, и обзето от гняв и злоба се хвърли върху муцуната на Сърдитко и го ухапа. Разяреното от болка смело сибирско куче се метна върху Господин, сграбчи го за шията с яката си челюст и с две стисвания го удуши. Господин изхърка два пъти и се отпусна бездиханен върху тлъстия си търбух. Всичко това стана само за миг и уплашените Роз и Бланш едва успяха да извикат:

— Тук, Сърдитко!

— Ах, пресвети боже! — извика госпожа Гривоа. — Как попадна тук това чудовище. Ще ухапе Господин. Госпожици, изпъдете го, кажете му да слезе, не можем да го водим с нас…

Младите момичета още не знаеха какво е извършил Сърдитко и че Господин лежи мъртъв под седалката, но чувстваха, че не е прилично да бъдат придружени от това куче, побутнаха го леко с крака и му казаха ядосано:

— Хайде, Сърдитко, слизай…

Отначало кучето не искаше да ги послуша. То погледна с тъжни, молещи очи сирачетата, сякаш ги обвиняваше, че отпращат единствения си закрилник. Но след повторната строга заповед на Бланш, Сърдитко слезе от каретата с подвита опашка, сякаш осъзнаваше, че е попрекалил в яростта си към Господин.

Бързайки час по-скоро да се махне оттук, Госпожа Гривоа скочи в каретата. Файтонджията затвори вратичката и седна на мястото си. Каретата потегли, а госпожата предпазливо спусна завеските, да не би случайно Дагоберт да ги зърне. Щом приключи с предохранителните мерки, тя се сети за Господин, когото страстно обичаше с онази дълбока и прекомерна привързаност, която понякога злите хора изпитват към животните, съсредоточавайки по този начин цялата любов, дадена им от Бога за хората. С една дума, госпожа Гривоа обожаваше това навъсено, страхливо и зло куче, може би заради сходството на неговите пороци със собствените й. От шест години насам привързаността й към Господин нарастваше все повече и повече с течение на времето.

Разказваме за тези незначителни на пръв поглед неща, защото искаме да подскажем на читателя какви бяха отчаянието, яростта и беса на тази жена, когато видя, че кучето й е мъртво. Отчаяние, бяс и ярост, на чиито жестоки последствия бяха подложени сирачетата.

Каретата се движеше бързо. Госпожа Гривоа седеше отпред. Тя повика Господин, но той имаше основателна причина да не отговори.

— Виж го ти — каза закачливо госпожа Гривоа, — сърди ми се и не ми отговаря. Да не би да съм виновна, че онова голямо грозно куче се вмъкна в каретата. Какво ще кажете, госпожици? Хайде, ела веднага да ме целунеш и да се сдобрим, упорито животинче!

Господин продължаваше да мълчи.

Роз и Бланш се спогледаха разтревожени. Те познаваха грубостта на Сърдитко, но и през ум не им минаваше, че е стигнал чак дотам.

Не толкова разтревожена, колкото изненадана, че кучето не отговаря на нежните й подвиквания, госпожа Гривоа се наведе да го измъкне изпод седалката, където мислеше, че се е свряло от обида. Тя напипа един крак, задърпа го нетърпеливо и полусърдито, полу на шега рече:

— Не се дръж така, добричкото ми. Какво ще си помислят за теб симпатичните госпожици?

След това повдигна кучето, изненадана от некоординираните му движения, но когато го сложи на коленете си и видя, че е вдървено, я обзе ужас:

— Получило е удар! — извика тя. — Много ядеше, горкичкото. Сигурна бях, че ще му се случи нещо — после се обърна към файтонджията: — Спри, спри! — изкрещя тя, без да знае, че той не може да я чуе. Сетне повдигна главата на Господин мислейки, че животното просто е припаднало, и с ужас забеляза дълбоките кървави следи от пет-шест зъба, които не оставяха никакви съмнения относно причината за плачевната кончина на кучето. Тя изпадна в отчаяние и се развика: — Умряло е… Умряло е! Изстинало е вече! Ах, боже мой, то е мъртво! — и се разплака.

Зловещи са сълзите на злия човек… За да заплаче едно покварено създание, то наистина трябва да е заслепено от скръб. Но такъв човек страданието не облекчава душата му, а я залива с отровата на гнева. И след безполезните сълзи господарката на Господин се отдаде на гняв и омраза срещу всичко и най-вече срещу момичетата, които бяха станали неволна причина за смъртта на кучето й. Върху строгото й лице се изписаха такава злоба и ненавист, че Роз и Бланш се изплашиха от озверелия му израз. Тя ги изгледа кръвнишки и им рече с променен глас:

— Вашето куче го уби, но…

— Извинете, госпожо, но ние не сме виновни! — извика Роз.

— Вашето куче първо ухапа Сърдитко — каза плахо Бланш.

Страхът, изписан по лицата на сирачетата, стресна госпожа Гривоа. Тя се досети какви лоши последствия може да има неблагоразумният й гняв. Не биваше да си отмъщава сега, трябваше да се въздържи, за да не събуди недоверие в дъщерите на маршал Симон. Но за да не смени внезапно състоянието си, тя продължи да хвърля гневни погледи към момичетата. После ядът й видимо започна да намалява и бе заместен от горчива скръб. Накрая госпожа Гривоа закри лицето си с ръце, въздъхна тежко и се престори, че плаче.

— Горката жена — каза Роз на Бланш, — плаче. Сигурно е обичала кучето си, както ние обичаме Сърдитко…

— Да — отвърна Бланш. — И ние много плакахме, когато умря нашият стар Смешльо…

След малко госпожа Гривоа повдигна глава, избърса очи и каза нажалено:

— Извинете, госпожици. От отчаяние и скръб не можах да се въздържа. Толкова обичах това клето кученце. От шест години насам не съм се разделяла с него.

— Много ни е мъчно, госпожо, че ви сполетя такова нещастие — поде Роза. — Но най-много съжаляваме, че злото не може да се поправи…

— Преди малко казах на сестра си, че ни е най-мъчно за вас. И ние имахме един стар кон, който ни доведе от Сибир и за когото много плакахме.

— Да забравим това, скъпи госпожици. Аз съм виновна, не трябваше да го вземам със себе си… Но то много тъгуваше, когато го оставях само. Вие ме разбирате. Когато човек има добро сърце, той жали и хората, и животните. Затова ви моля да простите невъздържаността ми.

— Не мислете повече за това, госпожо. Мъчно ни е, като ви гледаме толкова отчаяна.

— Ще ми мине, скъпи госпожици, ще ми мине. А радостта на вашата роднина от срещата с вас, ще ме утеши. Тя ще бъде толкова щастлива! Вие сте толкова хубави! А тази изумителна прилика ви прави още по-мили.

— Ласкаете ни, госпожо.

— Съвсем не. Сигурна съм, че характерът ви не се отличава от нежните ви личица и че си приличате и по нрав.

— Това е естествено, госпожо — каза Роз. — Откакто сме се родили, не сме се делили нито за миг и денем, и нощем. Затова и характерът ни е еднакъв.

— Така ли, скъпи госпожици, никога ли не сте се разделяли?

— Никога, госпожо.

Двете сестри си стиснаха ръцете и си размениха по една признателна усмивка.

— Колко ли нещастни бихте били, ако ви разделят?

— О, това е невъзможно, госпожо — каза Роз усмихната.

— Защо да е невъзможно?

— На кой ще му даде сърце да ни раздели?

— Разбира се, госпожици, би трябвало да е много коравосърдечен.

— Не, госпожо — каза Бланш, — дори и най-лошите хора не биха посмели да ни разделят.

— Би било добре, скъпи госпожици. Но защо мислите така?

— Защото много ще ни наскърбят.

— Защото ще умрем от тази раздяла…

— Горките дечица…

— Преди три месеца ни арестуваха. Управителят на затвора беше много строг човек, но когато ни видя, каза: „Да разделиш тези две деца, означава да ги убиеш…“ И така останахме заедно и бяхме щастливи, доколкото може да бъдеш щастлив в затвора.

— Това показва, че вие имате добри сърца и че онзи, който е усетил щастието ви да бъдете заедно, също има добро сърце.

Каретата спря. Файтонджията извика:

— Отворете вратата!

— Ето, че пристигнахме при вашата роднина — каза госпожа Гривоа.

Двете крила на портата се отвориха и каретата се заклатушка по пясъка на един двор. Госпожа Гривоа повдигна завеската и видя широко оградено място, препречено по дължина от една висока стена, в средата на която се издигаше във вид на арка козирка, положена върху гипсови колони. Под козирката имаше малка врата. Зад стената се виждаше покривът и фронтонът на голяма сграда от дялан камък. В сравнение с къщата на „Brise-Miche“, тя приличаше на дворец. Затова Бланш каза учудено на госпожа Гривоа:

— Боже мой, каква красива къща!

— Това е нищо. Ще видите какво представлява вътре.

Файтонджията отвори вратичката на каретата. Как се ядоса госпожа Гривоа и колко се изненадаха момичетата, когато видяха Сърдитко. Той бе тичал след каретата с щръкнали уши и развята опашка. Кучето стоеше, сякаш бе забравило за престъпленията си и чакаше похвала за неотстъпната вярност.

— Как! — извика госпожата, обзета от нов пристъп на скръб и ярост. — Това отвратително животно е вървяло след нас.

— Добро куче, госпожо — отвърна файтонджията. — Не изостана от конете ми, сякаш е научено на това. Яко е, с двама души може да се пребори. Я, какви гърди има!

Господарката на покойния Господин, вбесена от неуместните хвалби, с които файтонджията обсипваше Сърдитко, каза на сирачетата:

— Ей сега ще ви заведа при роднината ви. Почакайте малко в каретата — и тя отиде до вратичката и позвъни.

Показа се някаква жена в калугерски дрехи, на която госпожа Гривоа съобщи:

— Водя ви двете момичета. Според заповедта на отец д’Егрини и на княгинята, те веднага трябва да бъдат разделени, занапред ги настанете в отделни килии и ги дръжте много строго. Чухте ли, сестро? Много строго, в отделни килии и на диета за непокаяните.

— Ще кажа на настоятелката и тя ще изпълни всичко — каза калугерката и се поклони.

— Идвате ли, скъпи госпожици? — подвикна госпожа Гривоа на двете момичета, които тайно помилваха Сърдитко от благодарност за верността му, която много ги трогна. — Ще ви заведа при вашата роднина и след половин час ще дойда да ви взема. Файтонджия, задръж кучето.

На слизане от каретата Роз и Бланш се загледаха в Сърдитко и не видяха калугерката, която, впрочем, наполовина бе скрита зад вратата. Забелязаха я едва когато тя ги хвана за ръце. Те прекрачиха прага и вратата след тях се затвори.

Когато госпожа Гривоа се убеди, че сирачетата се намират зад стените на манастира, каза на файтонджията да излезе от двора и да я чака пред външната порта. Той я послуша.

Сърдитко хукна след Роз и Бланш към малката градинска вратичка. Тогава госпожа Гривоа каза на един висок човек, който пазеше външната порта:

— Никола, ще ти дам десет франка, ако убиеш онова куче пред мен…

Никола повдигна глава, огледа широките гърди на едрото куче и отвърна:

— Не е лесна работа да се убие такова голямо куче, госпожо.

— Двадесет франка ще ти дам… Но пред очите ми…

— Ще трябва пушка, а аз имам само един железен прът.

— Достатъчен е. С един удар ще го свалиш.

— Ще опитам, госпожо, но не ми се вярва да успея…

И Никола отиде да вземе пръта.

— Ех, да имах сила! — изсъска госпожа Гривоа.

Портиерът се върна с оръжието си в ръка и се доближи дебнешком до Сърдитко, който още стоеше пред вратата.

— Ела тук, куче, ела тук — каза Никола, като потупваше коленете си с лявата ръка, а дясната държеше зад гърба си.

Сърдитко стана, огледа внимателно Никола, сетне по походката на портиера се досети, че му крои нещо лошо и с един скок се отдалечи. Заобиколи неприятеля си, видя каква е работата и се отдръпна настрана.

— Усети ме — каза Никола, — пази се дяволът. Няма да допусне човек до себе си. Невъзможно е.

— За нищо не те бива! — каза госпожа Гривоа побесняла и хвърли пет франка на Никола. — Поне го изгони оттук.

— Това ще бъде по-лесно, отколкото да го убия, госпожо.

И наистина, Сърдитко явно разбра, че откритата борба е безполезна и затова, когато го подгониха, излезе от двора и отиде на улицата. Но щом се намери на неутрална територия, заплахите на Никола останаха без резултат — кучето се отдалечи от вратата само толкова, колкото да не го стигне прътът. А госпожа Гривоа, побесняла от ярост, отново се качи в каретата, където се намираше бездиханното тяло на Господин. С гняв и безсилие тя видя как Сърдитко ляга на няколко крачки от външната врата, която Никола затвори след безполезните си заплахи.

Сибирското куче с вродената си способност беше уверено, че ще намери пътя към улица „Brise-Miche“ и чакаше сирачетата.

И така, двете сестри попаднаха в манастира „Света Богородица“, който се намираше съвсем близо до лудницата, където бе затворена Адриана Кардовил.

Сега ще отведем читателя при жената на Дагоберт. Тя очакваше с ужасни терзания завръщането на мъжа си, който щеше да й иска обяснение за изчезването на дъщерите на маршал Симон.

VII глава Влиянието на изповедника

Момичетата още не бяха напуснали къщата, когато Франциска коленичи и започна страстно да се моли. Дълго потисканите й сълзи бликнаха. Макар да бе искрено убедена, че с изпращането на момичетата в манастир изпълнява християнския си дълг, тя очакваше с ужас завръщането на мъжа си. Въпреки, че бе заслепена от богопочитанието си, тя знаеше, че Дагоберт ще има основание да я кори и да се ядосва. А при тези обстоятелства нещастната майка трябваше да му съобщи и за арестуването на Агрикол. Франциска се ослушваше и разтреперваше при всеки шум по стълбището. После отново коленичеше и започваше да се моли на Бога да й даде сили, та да понесе новите тежки изпитания.

Най-сетне навън се чуха стъпки. Това беше Дагоберт. Тя веднага седна, избърса очите си, взе някакво ръкоделие и се престори, че шие, но ръцете й така трепереха, че не можеше да държи иглата.

След малко вратата се отвори и Дагоберт застана на прага. Грубоватото лице на войника бе строго и натъжено. Той енергично захвърли шапката си на масата, но беше толкова замислен, че не забеляза веднага отсъствието на сирачетата.

— Горкото момиче… Ужасно нещо! — възкликна той.

— Видя ли Гърбавото? Доведе ли я? — оживи се Франциска, забравяйки за малко страха си.

— Видях я, но в какво състояние! Сърцето ти да се скъса. Исках да я взема, но ми казаха, че първо приставът трябва да дойде у нас и да… — Дагоберт огледа стаята разтревожено и попита жена си: — Къде са децата?

Студени тръпки побиха Франциска. Тя тихичко каза:

— Скъпи…, аз… — и не можа да довърши.

— Къде са Роз и Бланш? Отговаряй. И Сърдитко го няма…

— Не се ядосвай.

— Сигурно си ги пуснала с някоя съседка — каза троснато Дагоберт. — Защо не ги придружи или не ги помоли да ме почакат, щом искат да се поразходят? Разбирам ги, тук им е скучно. Но се изненадвам, че са излязли преди да научат какво е станало с Гърбавото. Това не е характерно за тях. Но защо си толкова бледа — попита войникът и се вгледа в жена си. — Какво ти е, да не си болна? — и Дагоберт хвана нежно ръката на Франциска.

Тя дълбоко се трогна от тези топли думи, наведе глава и през плач целуна ръката на мъжа си. Войникът още повече се разтревожи от горещите й сълзи и извика:

— Плачеш ли? Защо не ми отговаряш? Кажи, Франциска, какво те наскърби. Тонът ми, с който те попитах за децата ли? Не ми се сърди. Майка им ми ги повери преди да издъхне. Разбираш, че това е свято нещо. Затова бдя над тях като квачка над пиленцата си — прибави той засмяно, за да развесели Франциска.

— Имаш право да ги обичаш…

— Хайде, успокой се. Нали ме познаваш. Гласът ми е строг, но иначе не съм лош човек. Нали имаш доверие на съседката. Не е станало кой знае какво. Но занапред да не правиш такива неща преди да ме попиташ. Децата ли поискаха да се разходят със Сърдитко?

— Не, скъпи, аз…

— Как така не? Коя е съседката, на която ги повери? Къде ги заведе? Кога ще се върнат?

— Не зная — извика Франциска сподавено.

— Не знаеш ли? — вбеси се Дагоберт, но после се успокои и продължи с приятелско назидание: — Как така не знаеш? Не можа ли да им определиш час или изобщо да не ги доверяваш на никого. Сигурно много настойчиво са те молили да ги пуснеш на разходка. Но те знаят, че където и да съм, ще се върна. Как така не ме почакаха? Франциска, питам те защо не ме почакаха? Отговори ми, за бога, какво е станало! — изкрещя Дагоберт и тропна с крак.

Смелостта на Франциска се изпари. Тези непрестанни настоятелни въпроси, които в края на краищата щяха да разкрият истината, бавно я пронизваха като безброй остриета. Тя предпочете всичко да се свърши отведнъж, реши да понесе тежестта на гнева му, като смирена и покорна жена, но да остане вярна на обещанието, което клетвено даде на изповедника си пред Бога. Нямаше сили да стане, но наведе глава, отпусна двете си ръце надолу и със слаб глас каза на мъжа си:

— Прави ме каквото искаш, но не ме питай какво стана с децата. Не мога да ти отговоря.

Гръм да бе паднал върху войника, нямаше да го порази толкова силно. Той пребледня, голото му чело се обля в студена пот, втренчи обезумял поглед и остана за малко като прикован, онемял и вкаменен. После се изтръгна от вцепенението, сграбчи жена си за раменете, повдигна я като перце, изправи я пред себе си, наведе се към нея и с ужас и отчаяние извика:

— Децата!

— Милост! Милост! — задавено простена Франциска.

— Къде са децата? — повтори Дагоберт и разтърси дребното й хилаво телце, като добави с гръмовен глас: — Ще отговориш ли къде са децата?

— Убий ме или ми прости, но не мога да ти кажа — отвърна нещастницата с непоколебимото и кротко упорство, присъщо на боязливите души, когато са уверени, че постъпват правилно.

— Какво нещастие! — извика войникът. И загубил контрол от гняв, болка и отчаяние той повдигна жена си, сякаш искаше да я удари в земята и да я размаже. Но този прекрасен човек беше много добър и не можеше да се поддаде на малодушната си жестокост. След изблика на неволна ярост, Дагоберт пусна Франциска. Тя съсипана се свлече на колене, сключи ръце и по слабото мърдане на устните й се виждаше, че се моли…

Дагоберт остана за известно време като парализиран. Не можеше да събере мислите си. Случилото се беше толкова неочаквано и необяснимо, че трябваше да изчака докато се съвземе и докато окончателно се убеди, че жена му — този ангел на добротата, чийто живот беше низ от добри дела и която знаеше какво представляват децата на маршал Симон за него, е отговорила: „Не ме питай какво стана. Не мога да ти отговоря.“ Дори най-твърдият и силен човек би загубил самообладание при тези неясни и възмутителни думи. Войникът се поуспокои, погледна на нещата по-хладнокръвно и започна да разсъждава: „Само жена ми е в състояние да ми обясни тази тайна. Няма да я бия, няма да я убивам, но ще употребя всички възможни средства, за да я накарам да ми отговори. И най-важното е да не се ядосвам“. Дагоберт взе един стол, показа друг на жена си, която стоеше все така коленичила, и рече:

— Седни…

Франциска послушно се отпусна на стола.

— Слушай, жено — започна Дагоберт кротко и назидателно, като едва сдържаше нетърпението си, — ти разбираш, че тази работа не може да остане така. Знаеш, че никога няма да употребя насилие срещу теб. Преди малко се поддадох на гнева си и сега съжалявам. Бъди сигурна, че това няма да се повтори. Но аз трябва да зная къде са децата. Майка им ми ги повери. Не съм ги довел дотук от Сибир, за да ми кажеш днес: „Не ме питай, не мога да ти кажа какво ги направих“. Това не е оправдание. Представи си, че ей сега дойде маршал Симон и ми каже: „Дагоберт, децата ми!“ Какво да му отговоря? Кажи! Аз съм спокоен. Но ти се постави на мое място и ми кажи какво да отговоря на маршала?

— Уви, скъпи…

— Няма място за никакво уви! — каза войникът и избърса челото си, по което изпъкналите вени просто щяха да се пръснат. — Кажи какво да отговоря на маршала?

— Обвини мен. Всичко ще изтърпя…

— А ти какво ще му кажеш?

— Че си ги оставил на мен и си излязъл, а когато си се върнал и си попитал къде са, аз съм ти отговорила, че не мога да ти кажа какво е станало с тях.

— И мислиш ли, че маршалът ще остане доволен от тези оправдания — каза Дагоберт и стисна болезнено ръце върху коленете си.

— За беда не мога да кажа нищо друго нито на теб, нито на него… Дори да ме убият, пак не мога…

От този безсмислен разговор Дагоберт подскочи от стола. Търпението му се изчерпа, но не искаше отново да се поддава на гнева и заплахите, чието безсилие виждаше. Той стана, отвори един прозорец и подаде навън разгорещеното си чело. След като се поуспокои, направи няколко крачки из стаята и пак седна до жена си. Мокрите й от сълзи очи гледаха втренчено в разпятието и тя си мислеше, че също е натоварена с тежък кръст. Дагоберт започна отново:

— От това, което ми каза преди малко разбрах, че здравето на децата не е пострадало.

— Не, изобщо не е пострадало. Благодарение на Бога са много добре. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Сами ли излязоха?

— Не мога да ти кажа.

— Отведе ли ги някой?

— Уви, скъпи, напразно ме питаш. Не мога да ти отговоря.

— Ще се върнат ли?

— Не зная…

Дагоберт отново скочи и отново с невероятни усилия потисна гнева си. Направи няколко крачки из стаята и пак седна.

— Но в края на краищата ти нямаш никаква полза да криеш от мен къде са децата. Защо не ми казваш?

— Не бива.

— Струва ми се, че ако научиш нещо, което ме принуждаваш да ти кажа, ще промениш мнението си. Слушай добре. Ако децата не се намерят до 13 февруари, а ти знаеш, че времето тече бързо, ти ще ме поставиш спрямо дъщерите на маршал Симон в положението на човек, който ги е ограбил. Разбираш ли — ограбил — каза войникът с много променен глас и с отчаяние, което нарани сърцето на Франциска, добави: — А аз исках да направя всичко, което може да извърши един честен човек, за да доведа тук клетите деца. Не знаеш какво съм преживял по пътя, не знаеш какви грижи и тревоги съм имал, защото аз — войникът, натоварен с две момичета, можех да успея само със смелост и преданост. А за награда мислех, че ще мога да кажа на баща им: „Ето децата ви!“

Войникът замлъкна. След първоначалния гняв го обзе мъка и той заплака. Когато Франциска видя сълзите да капят по белите мустаци на Дагоберт, почувствува известно колебание в себе си. Но веднага се сети за клетвата, която бе дала на изповедника, каза си, че най-важното е вечното спасение на сирачетата и се обвини на ум за лукавото изкушение, за което отец Дюбоа строго щеше да я порицае. Тя попита с плах глас:

— Как така ще те обвинят, че си ограбил тези деца? Какво говориш?

— Трябва да знаеш — продължи Дагоберт, бършейки очи, — че тези момичета изтърпяха толкова умора и трудности докато дойдат от Сибир дотук, защото изключително важна причина ги застави да предприемат това. Може би става дума за голямо богатство. И ако не се явят на 13 февруари тук, в Париж, на улица „Свети Франц“, всичко е изгубено и то по моя вина, защото аз отговарям за онова, което си извършила ти.

— На 13 февруари…, на улица „Свети Франц“ — каза Франциска и учудено изгледа мъжа си. — Също като Гавриил…

— Какво казваш за Гавриил?

— Когато прибрах захвърленото дете, намерих на врата му бронзов медальон…

— Бронзов медальон! — възкликна войникът — С думите „В Париж, улица «Свети Франц», ще бъдете на 13 февруари 1832“, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Гавриил! — каза войникът на себе си и после добави оживено: — А той знае ли, че си намерила този медальон на шията му?

— Навремето му казах. В пелените му намерих и един свитък с документи на чужд език. Дадох ги на моя изповедник отец Дюбоа да ги разгледа. Той ми каза, че документите са много важни. След време един милостив човек на име Родин се зае с възпитанието на Гавриил и го настани в семинарията. Отец Дюбоа беше предал и документите, и медальона на господин Родин. Оттогава не е ставало дума за тях.

Щом Франциска спомена изповедника си, една мисъл осени войника. Макар изобщо да не се досещаше за машинациите около Гавриил и сирачетата, той смътно предчувствуваше, че жена му се намира под тайното влияние на изповедника си. Разбира се той не предполагаше нищо нито за целта, нито за важността на всичко това, но донякъде си обясняваше неразбираемото упорство на Франциска и нежеланието й да му каже къде са децата. След като поразмисли малко, той стана, втренчи се в жена си и строго й каза:

— Тук има пръст някой поп.

— Какво искаш да кажеш, скъпи?

— Ти нямаш никаква полза да криеш децата от мен. Ти си много добра жена и виждаш колко страдам. Ако действуваше сама по себе си, щеше да се смилиш…

— Скъпи…

— Казвам ти, че всичко това мирише на изповедалня! — повтори Дагоберт. — Ти жертвуваш мен и децата на изповедника си. Но внимавай! Ще разбера къде живее и гръм ще го порази! Ще го попитам кой е господар в моята къща — аз или той — добави войникът заканително, — и ако мълчи, зная как ще го накарам да проговори…

— Боже мой! — извика Франциска, изплашена от светотатствените думи. — Как можеш да говориш така за един свещеник? Вразуми се, свещеник е това…

— Свещеник, който всява раздор, предателство и нещастие в къщата ми, за мен е просто един нехранимайко, от когото имам право да търся сметка за злините, които причинява на мен и на близките ми. И така, кажи ми веднага къде са децата, иначе тозчас ще ида да ги искам от твоя изповедник. Тук, нещастна жено, се замисля някакво злодеяние, в което и ти си съучастник, без сама да подозираш. Но предпочитам да имам работа с другите, отколкото с теб.

— Скъпи мой, — каза Франциска с кротък и твърд глас, — лъжеш се, ако мислиш, че с гнева си ще уплашиш един достопочтен старец, който от двадесет години ме води по пътя на спасението.

— Не ме плашат годините му…

— Боже мой! Къде отиваш! Ти си страшен!

— Ще ида в църквата, където те познават, ще разпитам твоя изповедник и тогава ще видим…

— Моля те, скъпи — извика Франциска уплашена и застана пред Дагоберт, който тръгна към вратата. — Помисли на каква опасност се излагаш. Боже мой, да обидиш свещеник. Знаеш ли, че това е тежък, смъртен грях, който само папата може да опрости!

Според Франциска това бяха най-страшните думи, които можеше да каже на мъжа си, но войникът изобщо не им обърна внимание, измъкна се от ръцете на жена си и беше толкова възбуден, че щеше да излезе без шапка. Но в същия момент вратата се отвори.

Показаха се приставът, следван от Гърбавото и агента с вързопа, който бяха намерили у момичето.

— Приставът! — каза Дагоберт, разпознавайки го по униформата. — Толкова по-добре. Тъкмо навреме идва.

VIII глава Изясняването

— Има ли тук Франциска Балдуин? — попита приставът.

— Аз съм, господине — отвърна жената на Дагоберт, после видя бледото, разтреперано и уплашено момиче и протегна ръце към него. — Ах, горкичкото ми — извика тя разплакана, — прости ни, прости ни, заради нас изтърпя толкова унижения.

След сърдечната целувка на Франциска, Гърбавото се обърна към пристава и му каза с тъжно и трогателно достолепие:

— Както виждате, господине, аз не съм крадла.

— И така, госпожо — каза приставът на Франциска, — сребърната чаша, шалът и чаршафите, които се намират в този вързоп…

— Мои са, господине. Това мило дете, най-честното и най-доброто на света, се зае да ги отнесе в заложната къща, само за да ми услужи.

— Господине — каза строго приставът на агента, — допуснал си голяма грешка, за която ще докладвам и ще искам наказанието ти. Излез навън! — после се обърна към Гърбавото с искрено съжаление: — Госпожице, много съжалявам за станалото. Повярвайте, не съм искал да ви причиня жестокото унижение, което преживяхте.

— Вярвам ви, господине — каза Гърбавото, — и ви благодаря — и тя седна отпаднала, защото беше изнемощяла от стресовете.

Приставът се канеше да излезе, но в този момент Дагоберт, който от известно време стоеше дълбоко замислен, твърдо му каза:

— Господин пристав, имайте добрината да ме изслушате. Искам да се оплача.

— Говорете, господине.

— Онова, което ще ви кажа, е много важно и аз ще ви го съобщя като на полицейски чиновник, за да обърнете внимание.

— И аз ще ви изслушам като полицейски чиновник, господине.

— Пристигнах преди два дни. От Русия доведох две момичета, които ми бяха поверени от майка им в предсмъртния й час.

— Дъщерите на господин маршал дука от Лини ли? — попита приставът крайно изненадан.

— Да, господине. Вчера ги оставих у дома. Бях принуден да свърша една бърза работа. И докато ме нямаше, тази сутрин те са изчезнали. Но аз се досещам кой ги е скрил.

— Скъпи… — извика Франциска уплашено.

— Господине — каза приставът, — вашето заявление е много важно. Изгубени са хора, дори може би, укрити… Напълно ли сте сигурен в това?

— Преди един час момичетата бяха тук. Повтарям ви, господине, те са откраднати, докато ме нямаше у дома…

— Не се съмнявам в искреността на вашето заявление, господине. Такова бързо открадване може лесно да си изясни. Но кой ви каза, че момичетата няма да се върнат? Кого в крайна сметка подозирате? Преди да изложите подозрението си, искам само да ви припомня, че ви слуша полицейски чиновник. На излизане оттук може би цялата тази история ще бъде предадена в съда.

— И аз бих искал същото, господине. Отговарям за тези две момичета пред баща им. Той може да си дойде всеки момент и аз трябва да му обясня.

— Разбирам, че имате основание за тревога, господине. Но още веднъж ви предупреждавам да не се заблудите с безпочвени подозрения. Щом веднъж ми посочите виновник, може би ще трябва да действувам веднага, без предварително проучване срещу обвиняемия. Ако направите грешка, последствията за вас ще бъдат много лоши. Няма да продължавам — каза приставът тъжно и посочи Гърбавото, — сам виждате какви са последствията от едно лъжливо обвинение.

— Скъпи, послушай ме — извика Франциска обезумяла от страх от решението на Дагоберт относно отец Дюбоа, — моля те, не казвай нищо повече…

Но войникът помисли, убеди се, че влиянието на изповедника е в състояние да застави Франциска да действува или да мълчи и решително продължи:

— Обвинявам изповедника на жена си, че е извършител или съучастник в открадването на дъщерите на маршал Симон.

Франциска въздъхна и закри лицето си с ръце, а Гърбавото се приближи към нея и се опита да я утеши. Приставът изслуша обвинението на Дагоберт с дълбоко учудване и строго му каза:

— Господине, дали не обвинявате несправедливо един толкова почтен човек по сан, какъвто е свещеникът. Става дума за свещеник. Предупредих ви. Трябваше да помислите. Нещата се задълбочават. На вашите години лекомислието не е простимо.

— На моите години — каза Дагоберт нетърпеливо, — човек е здравомислещ. Ето фактите: жена ми е много добър, много почтен човек. Попитайте съседите и те ще ви кажат. Но е набожна. От двадесет години насам сляпо се подчинява на изповедника си. Обожава сина си, обича и мен, но над нас стои изповедникът й.

— Господине — каза приставът, — това са семейни подробности…

— Необходими са, господине, както ще видите. Преди един час излязох да потърся Гърбавото, а когато се върнах момичетата вече ги нямаше. Попитах жена си, на която ги бях оставил, къде са, но тя падна на колене разплакана и ми каза: „Прави каквото искаш с мен, но не ме питай къде са децата, не мога да ти отговоря“.

— Истина ли е това, госпожо? — изненада се приставът и изгледа учудено Франциска.

— Гняв, заплахи, молби — нищо не помогна — продължи Дагоберт. — Все едно и също ми отговаря със смирението на светец: „Нищо не мога да ти кажа“. И ето какъв е изводът ми. Жена ми няма никаква полза от укриването на децата. Тя изцяло е подвластна на изповедника си. Действувала е по негова заповед и е негово оръжие. Той е единственият виновник.

Докато Дагоберт говореше, приставът все по-внимателно разглеждаше Франциска. Гърбавото я крепеше, а тя горчиво плачеше. След като размисли малко, приставът пристъпи към жената на Дагоберт и каза:

— Чухте ли какво каза мъжът ви?

— Да, господине.

— Какво ще кажете за свое оправдание?

— Господине! — извика Дагоберт. — Аз не обвинявам жена си, а изповедника й!

— Господине, вие се обърнахте към чиновник, а неговата работа е да постъпва както намери за добре, за да разкрие истината. Повтарям, госпожо, какво ще кажете за свое оправдание.

— За съжаление, нищо, господине.

— Истина ли е, че когато е излязъл оттук, мъжът ви е оставил да пазите тези момичета?

— Да, господине.

— Истина ли е, че когато ви е попитал къде са, вие сте казали, че не можете да отговорите на въпроса му? — приставът зачака отговора на Франциска с неспокойно любопитство.

— Да, господине — каза тя простодушно, — така отговорих на мъжа си.

Приставът се смая от този отговор:

— Как! На всичките му молби и увещания не отговорихте с нищо друго? Наистина ли не поискахте да му дадете никакви сведения? Не ми се вярва, не може да бъде.

— Това е цялата истина, господине.

— Но, госпожо, какво стана с момичетата, които ви повериха?

— Нищо не мога да кажа за това, господине. Не отговорих на мъжа си и няма да отговоря на никой друг.

— Е, господине? — поде Дагоберт. — Имах ли право? Нормално ли е една честна, добра, разумна и предана жена да отговаря така? Повтарям ви, че това е работа на изповедника й. Нека се справим с него бързо и решително и всичко ще научим. Пък и клетите ми дечица ще се върнат.

Приставът каза развълнувано на Франциска:

— Госпожо, ще ви говоря много строго. Дългът ме задължава. Нещата толкова се объркват, че веднага ще съобщя на правосъдието. Вие признавате, че момичетата са ви били поверени, а сега ги няма. Слушайте ме добре. Ако не пожелаете да ми кажете нищо за тях, за изчезването им ще обвинят единствено вас и с огромно съжаление ще бъда принуден да ви арестувам…

— Мен! — извика Франциска уплашена.

— Нея! — извика Дагоберт. — Никога. Казвам ви, че обвинявам изповедника й, а не нея… Да арестуват нещастната ми жена! — и се втурна към Франциска, сякаш искаше да я защити.

— Много е късно, господине — каза приставът. — Вие се оплакахте, че двете момичета са изчезнали. Според заявленията на жена ви, засега е виновна единствено тя. Трябва да я отведа при кралския прокурор, който ще реши какво да правим по-нататък.

— Аз пък ви казвам, господине, че жена ми няма да излезе оттук! — заканително извика Дагоберт.

— Господине — хладнокръвно продължи приставът, — разбирам негодуванието ви. Но в името на истината, заклевам ви, не се противопоставяйте на една мярка, която след десет минути ще бъде неизбежна.

Тези спокойно изречени думи на пристава охладиха войника.

— Но в края на краищата, господине, аз не обвинявам жена си.

— Остави, скъпи, не се грижи за мен — каза измъчената жена с евангелско смирение. — Бог ме подлага на ново изпитание. Аз съм негов недостоен слуга. Длъжна съм да приема волята му с признателност. Ако искат, нека ме арестуват. И в затвора няма да кажа нищо за клетите деца, както не казах и тук…

— Господине, виждате, че жена ми си е изгубила ума и не можете да я арестувате…

— Няма никакво доказателство, никаква улика и никакво обвинение срещу другото лице, което набеждавате и което е защитено от сана си. Оставете ме да отведа госпожата, може би след първия разпит ще я пуснем. Съжалявам, господине — каза приставът натъжено, — че трябва да извърша това, тъкмо когато арестуването на сина ви може да…

— Какво! — извика Дагоберт и изгледа смаяно жена си и Гърбавото. — Какво каза той… Синът ми…

— Не знаехте ли? Ах, господине, извинете, моля ви. Много ми е неприятно, че пръв трябваше да ви съобщя за това.

— Синът ми — повтори Дагоберт и се хвана за челото. — Синът ми е арестуван!

— За политическо престъпление. Впрочем, не е много тежко — каза приставът.

— Това е прекалено. Твърде много неща ми се струпаха наведнъж — рече войникът, стовари се смазан на един стол и закри лицето си с ръце.

Въпреки всичко Франциска остана вярна на клетвата, която бе дала на отец Дюбоа. След дългото сбогуване Дагоберт, изнемощял от толкова вълнения, се облегна на масата, не се въздържа и извика:

— Вчера бях с жена си, сина си и двете клети сирачета. А сега съм сам. Сам…

Но в този момент от другия край на стаята се чу кротък, тъжен глас, който тихо каза:

— Господин Дагоберт, аз съм с теб. Ако ми позволиш, ще ти помагам и ще стоя при теб…

Това беше Гърбавото.