Скитникът евреин

I глава Лъжливият приятел

Настъпи мрачна и студена нощ. Небето, което до залез бе ясно, започна да се покрива с черни облаци. Задуха силен вятър и започна да разнася гъстия сняг, който започна да вали. Фенерите осветяваха слабо вътрешността на каретата на доктор Баление, който пътуваше с Адриана Кардовил. Прелестното й лице се открояваше върху черното сукно, с което бе покрита вътрешността на каретата. В нея се разнасяше приятно благовоние, което излъчва облеклото на добре облечените дами. Младото момиче, седнало до доктора, бе очарователно. Слабата му фигура, пристегната в синята рокля, бе облегната върху меката възглавница. Скръстените й и протегнати крака си почиваха върху постланата меча кожа. В лявата си ръка то държеше бродирана кърпичка, с която, за изненада на доктор Баление, Адриана попи насълзените си очи.

Тя плачеше, защото мъчителните сцени, на които бе присъствувала доскоро в двореца Сен-Дизие, подразниха честолюбието й и я хвърлиха в слабост. Адриана, която бе решителна и горда в презрението и неуморима в подигравките си, несъгласна с несправедливостта, беше и много чувствителна, но криеше това не само от леля си, но и от всички познати. Колкото и да се преструваше, тя бе изпълнена със същността на всички жени, но и като тях умееше да се въздържа, щом разбере, че и най-малката й слабост може да зарадва или да накара неприятелите й да се възгордеят.

Каретата пътуваше вече дълго време. Адриана, която мълчаливо попиваше сълзите си, за голяма изненада на доктора, не бе продумала нищо.

— Скъпа Адриана! — изрече докторът, наистина изненадан от нейното мълчание. — Защо заплакахте, след като бяхте тъй енергична и пламенна до преди миг!

— Плача пред вас, — отговори Адриана с променен глас — защото ви смятам за приятел. Никога няма да го направя пред леля си…

— Какво означават тогава подигравките ви в този толкова дълъг разговор?

— Господи! Повярвайте, че не го правя против волята си. Особено на подобни подигравки. Няма нищо по-неприятно от това да се защитавам от тази жена и приятелите й, защото те са започнали война с мен… Говорите за моята смелост, но ви казвам, че не съм искала да се показвам непослушна… Но винаги ще искам да скрия страданията си от грубите обноски на хора, които презирам. Не съм им сторила лошо и искам да живея сама, свободна, спокойна и да виждам около себе си щастливи хора.

— Завиждам ви за вашето щастие и за щастието, което ви дължат другите.

— И то леля ми — възкликна Адриана с негодувание. — Леля ми, чийто живот е бил низ от съблазни, ме обвинява, въпреки че знае моята гордост и честолюбие, поради което не бих направила избор, който да ме опозори. Боже мой! Ако някога се влюбя, аз ще разкажа на всички, ще се похваля, защото любовта, както аз я разбирам, е най-великото нещо на света — Адриана продължи още по-натъжена. — Защо му е на човек да бъде честен и искрен, след като това не може да го предпази от най-глупавите и отвратителни подозрения. — Госпожица Кардовил попи с кърпичка очите си.

— Успокойте се, мила госпожице, — каза господин Баление съчувствено. — Успокойте се, всичко отмина, аз съм ви предан. — Изричайки тези думи, потайният лицемер се изчерви.

— Зная, че сте мой приятел — каза Адриана — Никога няма да забравя, че днес заради мен изпитахте гнева на леля ми, защото познавам способността й да върши зло…

— Колкото до това — каза докторът с престорено хладнокръвие — ние, лекарите, не се боим от никаква отмъстителност.

— Да, скъпи господин докторе, но госпожа Сен-Дизие и приятелите й никога не прощават — настръхна момичето. — Само моето неопределимо, вродено отвращение към всичко агресивно и злобно, ме застави да се скарам открито с нея. Но дори да бяхме стигнали до крайност, пак нямаше да се подвоумя, честна дума — прибави тя този път с усмивка, която разкраси лицето й. — Макар да обичам твърде много живота, все пак мога да се обвиня за нещо и то е, че искам той да бъде бляскав, красив, много хармоничен. Както знаете, аз се поддавам на недостатъците си.

— Добре, сега вече съм спокоен — каза докторът весело. — Вие се усмихвате, а това е добър знак.

— Така е най-добре, но мога ли да се усмихвам след заплахите на леля си? Само че какво може да ми направи тя? Какво толкова знае този роднински съвет! Тя наистина ли си мисли, че мнението на някой си д’Егрини и на някой си Трипо може да ми окаже някакво влияние. Освен това, говори за строги мерки. Какви мерки може да вземе? Вие знаете ли?

— Между нас казано, мисля, че княгинята искаше да ви сплаши. Самата тя ви въздействува чрез убеждаване. Въобразява си, че е майка на църквата и иска разкаянието ви — хитро каза докторът, който всячески се мъчеше да успокои Адриана. — Но нека забравим това. Красивите ви очи трябва да грейнат, за да омаят министъра, при когото отиваме.

— Имате право, скъпи докторе. Скръбта винаги трябва да се избягва, защото най-малкото, което тя причинява, е, че ви кара да забравяте скръбта на другите. Но вижте какво излезе — аз се ползувам от вашата услужливост, без да ви кажа какво искам.

— За щастие, имаме да поговорим, защото този държавен мъж живее доста далеч оттук.

— Ето с две думи каква е работата — започна Адриана. — Казах ви защо се заинтересувах от този достоен работник. Сутринта той дойде съвсем отчаян и ми съобщи, че бил компрометиран заради някакви свои стихове, защото той е поет. Ще го арестуват, въпреки че е невинен. Но ако попадне в затвора, близките му, които той издържа, ще умрат от глад. И той ме помоли да платя гаранцията, за да го оставят на свобода и да продължи работата си. Сетих се за близките ви отношения с министъра и му обещах. Но през това време вече го преследваха. Дойде ми на ум да го скрия вкъщи и вие знаете как изтълкува това леля ми. Мислите ли, че с вашата препоръка министърът ще се съгласи да освободи под гаранция този работник?

— Едва ли ще има някакви трудности, особено ако вие му изложите нещата с очарователното си красноречие.

— Знаете ли, господин Баление, защо взех това може би странно решение?

— За да препоръчате още по-горещо закриляния от вас младеж.

— И затова, и за да ликвидирам веднъж завинаги клеветите, които леля ми непрекъснато разпространява и които е наредила на пристава да запише в протокола. Предпочетох да се явя открито пред очите на един високопоставен човек. Ще му разкажа всичко, както е и той ще ми повярва. Защото човек винаги разпознава истината.

— Много добре сте го обмислили, скъпа госпожице. Вие ще постигнете две неща наведнъж. Първо, ще осуетите опасните клевети, а после ще измолите свободата на един достоен младеж.

— Благодарение на онова, което ми казахте — рече Адриана усмихната. — Доброто ми настроение се възвръща.

— Боже мой! — философски каза докторът. — В човешкия живот всичко зависи от начина на мислене.

Адриана изобщо не разбираше от конституционно управление и от административни длъжности, затова сляпо се довери на доктора и изобщо не се усъмни в неговите твърдения.

— Какво щастие! Когато отида да потърся дъщерите на генерал Симон, ще мога да успокоя и клетата майка на работника, която сега сигурно страшно се измъчва.

— Да, ще имате това щастие — каза Баление — защото сега така ще се молим и действуваме, че тя да научи за освобождаването на сина си още преди да е арестуван.

— Колко сте добър и услужлив — каза Адриана. — Ако не ставаше дума за толкова важни неща, вярвайте, щеше да ми е неудобно да губя скъпоценното ви време. Но аз познавам сърцето ви, скъпи Баление.

— Единственото ми желание е да ви докажа, че съм дълбоко предан и искрено привързан към вас — каза докторът и смръкна емфие. В същото време той хвърли неспокойно поглед през прозорчето, защото тогава колата минаваше покрай театър „Одеон“, чиято фасада беше осветена. Адриана също можеше да погледне натам и да се изненада от странния маршрут, по който минават. За да привлече вниманието й, докторът внезапно извика: — Боже мой, как забравих?

— Какво, господин Баление? — попита Адриана и го погледна.

— Забравих нещо много важно за успеха на нашата работа.

— Какво е то? — попита разтревожено младото момиче.

Господин Баление лукаво се усмихна.

— Всички хора си имат слабости — каза той — но министрите най-вече. Онзи, при когото отиваме, боготвори титлата си и много би се разстроил ако не го поздравим с думите „господин министре“.

— Бъдете спокоен, господин Баление. Ще го поздравя дори с „ваше превъзходителство“, което, струва ми се, също се употребява.

— Вече не се употребява, но толкова по-добре. А ако можете да добавите и „ваша светлост“, работата ни е уредена.

— Бъдете спокоен, ще го засипя с ласкателства и титли.

— Оставям го на вас, в добри ръце ще попадне — продължи докторът зарадван, че каретата навлезе в тъмни улички, които водят от площад „Одеон“ към квартала на Пантеона.

— Не бих могъл да упрекна министъра за тази му слабост, защото тя е в състояние да ни помогне.

— Впрочем, тази дребна хитрост е доста невинна — прибави госпожица Кардовил — и, честна дума, съвестта изобщо не ме гризе, че ще си послужа с нея. — После тя се наведе към прозорчето и рече: — Боже мой, какви тъмни улици, какъв вятър, какъв сняг. Къде се намираме?

— Как, не можете ли да познаете по липсата на магазини любимия си квартал — предградието Сен-Жермен.

— Мислех, че отдавна сме излезли оттам.

— И аз така мислех — каза докторът и се наведе също към прозорчето, уж за да разгледа околността — но още сме тук. Горкият файтонджия, заслепен от вихрушката, сигурно се е объркал. Но вече излязохме на правия път. Сетих се! Намираме се на улица „Свети Вилхем“, която не е от най-светлите. За десет минути ще стигнем до частния вход на двореца на министъра, защото близките му приятели, сред които съм и аз, могат да го посещават и неофициално.

Госпожица Кардовил не се усъмни в думите на доктора.

Още от двореца „Сен-Дизие“ докторът се канеше да й зададе един въпрос, но се страхуваше да не се издаде пред Адриана. Когато тя спомена за някакви интереси, скривани от нея, тъй като беше опитен и наблюдателен, докторът веднага забеляза притеснението на княгинята и д’Егрини. Той разбра, че заговорът срещу Адриана, на който служеше слепешката, за да се покори на волята на Обществото, се отнася до някакви неизвестни нему неща, които гореше от любопитство да научи. Всеки член на това мрачно общество имаше навика да предателствува и чувствуваше, че в него се появяват омразните породи, характерни за всеки заговорник: завист, недоверие, интригантство. Затова, въпреки че доктор Баление бе твърдо решен да съдействува за изпълнение на плановете на д’Егрини, все пак искаше да научи какво са скрили от него. Най-сетне преодоля колебанието си, намери удобен момент и след кратко мълчание каза на Адриана.

— Може би ще ви задам един доста нескромен въпрос. Ако сметнете, че е такъв, не ми отговаряйте.

— Моля ви, кажете.

— Малко преди да съобщят на леля ви, че е пристигнал приставът, вие, струва ми се, говорихте за някакви много големи облаги, за които са скрили от вас.

— Да, така е.

— Стори ми се, че тези думи направиха впечатление на княгинята.

— Такова впечатление, че моите съмнения се превърнаха в убеждения.

— Трябва ли да ви споменавам, скъпа приятелко — продължи Баление хитро, — че ви припомням всичко това, за да ви предложа услугите си, когато имате нужда. Ако не можете да ми кажете нищо повече, смятайте, че не съм ви задавал този въпрос.

Адриана стана сериозна и замислена, а след кратко мълчание, отговори:

— Има неща, които не зная, други, които мога да ви кажа и трети, за които трябва да мълча. Но вие сте толкова добър към мен днес и аз съм толкова щастлива, че ми се ще да ви дам ново доказателство за доверието си.

— Тогава не искам да зная нищо — каза докторът уклончиво. — Защото ще излезе, че си прося някаква награда. А за мен наградата е да ви услужа.

— Слушайте, — каза Адриана, без да обръща внимание на думите му — имам основателни причини да вярвам, че ще се дели едно голямо наследство от членовете на нашия род. Аз не познавам всички от тях, защото след оттеглянето на Нантския едикт прадедите ни са се пръснали по чужди земи и са опитвали щастието си на различни места.

— Така ли? — възкликна докторът превъзбуден. — И в чии ръце е това наследство?

— Не зная.

— А как ще докажете правата си?

— Скоро ще разбера.

— А кой ще ви каже?

— Не мога да ви съобщя.

— А кой ви каза, че има такова наследство?

— И това не мога да ви кажа — продължи Адриана с натъжен глас, който бе пълна противоположност на обикновената й жизнерадостна реч. — Това е тайна. Странна тайна… Когато понякога сте ме заварвали в състояние на възторг, аз съм мислила около извънредните обстоятелства на тази тайна. Да… Толкова красиви, великолепни чувства събужда тя в мен — Адриана замлъкна и потъна в спомените си.

Господин Баление не се опита да я прекъсне.

Госпожица Кардовил изобщо не следеше маршрута на каретата, а докторът се радваше на новината, която научи. Със своята проницателност той разбра, че абат д’Егрини работи за някакво наследство и реши да напише таен доклад за това. Имаше две възможности. Или в случая д’Егрини работеше по нарежданията на Обществото, или по лична инициатива. В първия случай докладът на доктора щеше да потвърди пред когото трябва фактите. Във втория ще направи ценно донесение. За известно време госпожица Кардовил и господин Баление потънаха в дълбоко мълчание, което не се нарушаваше дори от тропота на колелата.

Въпреки опитността си и въпреки неведението на госпожицата, докторът не беше напълно уверен в успеха на своя коварен замисъл. Решителният час наближаваше и най-малкото подозрение, което би събудил по невнимание у Адриана, можеше да разстрои плановете му. Уморена от вълненията през този неприятен ден, Адриана от време на време потръпваше, защото ставаше все по-студено, а в бързината тя забрави да вземе пелерината си. От известно време каретата се движеше покрай много висока и дълга стена, която изглеждаше бяла под мрачното небе. Цареше дълбока, мъртвешка тишина.

Каретата спря.

Слугата слезе и почука на голямата врата по особен начин. Първо два пъти едно след друго и след известно време трети път. Адриана не забеляза това, защото чукането беше тихо, а в същото време докторът я заговори, та да не долови нищо.

— Най-сетне пристигнахме — каза той весело на Адриана. — Бъдете привлекателна, каквато сте си винаги.

— Не се тревожете. Ще направя каквото трябва — усмихнато отвърна Адриана, после добави неволно настръхнала. — Ама, че студ! Честно ви казвам, драги господин Баление, след като отида да прибера нещастните си роднини от майката на нашия смел работник, с удоволствие ще се прибера в хубавия си салон, където е топло и светло, защото вие знаете, че не мога да понасям студа и мрака.

— Разбира се — учтиво каза лекарят. — Най-красивите цветя разцъфтяват на светлина и топлина.

Докато лекарят и госпожица Кардовил разговаряха, тежката порта се отвори и каретата влезе в двора. Пръв излезе докторът, а след него, облегната на ръката му, Адриана.

II глава Стаята на министъра

Колата бе спряла пред малко стълбище, покрито със сняг, което водеше към антре, осветено от една лампа.

За да се изкачи по хлъзгавите стълби, Адриана се облегна на рамото на доктора.

— Боже мой, как треперите! — каза той.

— Да — отвърна момичето треперейки. — От бързане си забравих пелерината. Каква мрачна къща! — прибави тя.

— Това е малкият дворец на министъра, светая светих, където нашият държавник се прибира далеч от врявата на профаните. Да влезем вътре! — И той отвори вратата на една доста голяма, съвсем пуста стая. — Наистина, — продължи той доста неспокойно, като се прикриваше с фалшива приповдигнатост. — Министерска къща! Богаташка къща! В антрето няма нито слуга, нито портиер. Но за щастие — добави той и отвори втора врата към друга празна стая — аз познавам всички тайни кътчета на тази къща.

Госпожица Кардовил влезе в един салон, облепен със зелени тапети с кадифени орнаменти. Обзавеждането се състоеше от няколко стола и кресла от червено дърво, облицовани с жълто, утреханско кадифе. Подът беше излъскан и обилно намазан. Кръгла лампа, закачена необичайно високо, осветяваше слабо салона. Адриана забеляза, че с тази бедняшка наредба къщата не прилича на министерско жилище, но без да подозира нищо, се спря на прага. Господин Баление, който я държеше под мишница, долови причината за нейната изненада и каза усмихнато:

— Тази къща изглежда доста скромна за едно Превъзходителство, нали? Но знаете ли колко малко средства им отпускат! Виждате, че и едно Превъзходителство може да бъде бедно. Но почакайте малко! Ще отида да съобщя на министъра за вас. Ей сега ще се върна. — Докторът отпусна ръката на Адриана, която неволно се притискаше в него, отвори една малка странична вратичка и изчезна.

Адриана остана сама. Младото момиче, макар да не можеше да си обясни защо обстановката й прави подобно впечатление, намери стаята за зловеща и твърде студена. След това постепенно видя различни странни неща в обзавеждането, които в началото не й бяха направили впечатление, и почувствува, че я обзема тревога. Тя пристъпи към угасналата камина и се изненада, като видя, че е преградена с желязна решетка, която изцяло запушваше дупката на комина, а машата и лопатката са окачени на железни вериги. Протегна ръка машинално да придърпа едно кресло, но то не помръдна от мястото си. Тогава Адриана забеляза, че то, както и всички останали столове и кресла, бяха заковани за стената.

Тя не можа да се въздържи, усмихна се и си каза: „Явно, твърде малко доверие има държавникът, при когото се намираме, за да заковат столовете за стената“. Но Адриана се шегуваше пряко сили, за да разсее неприятното си впечатление, което постоянно растеше от дълбоката и мъртвешка тишина. Никъде в това жилище не се забелязваше живот или движение, характерни за всяка нормална къща. Само от време на време се чуваше силният вой на вятъра.

Измина повече от четвърт час, а Баление още го нямаше.

Разтревожена, Адриана реши да повика някого и да попита за господин Баление и за министъра. Вдигна очи и потърси звънец до огледалото, но не откри нищо. Забеляза, че онова, което до този момент мислеше за огледало поради слабата светлина, беше просто една много лъскава тенекия. Приближи се още повече и се удари в някакъв бронзов свещник. Той, както и стенният часовник бяха приковани към плочата на камината. Понякога човек изпада в такова състояние, че и най-дребните неща му се струват огромни. Така стана и с Адриана. Неподвижният свещник, закованите за стената столове, тенекиеното огледало, гробната тишина и дългото отсъствие на господин Баление толкова притесниха госпожицата, че тя настръхна от ужас. Но доверието й в лекаря беше безкрайно и тя започна да се упреква за страха си и да си повтаря, че няма причини да се страхува от такива дреболии. А Баление не идваше, просто защото чакаше министъра да я приеме. Но колкото и да се опитва, тя не можа да се успокои и обзета от ужас, си позволи нещо, което при други обстоятелства никога не би направила. Приближи до малката врата, през която излезе докторът, и започна да се ослушва. Спря да диша, слуша продължително време, но не чу нищо.

В същото време над главата й се чу тежък шум, все едно човек се бе строполил на пода. Стори й се дори, че чу стенание. Погледна пред себе си и видя парчета вар, които нямаше съмнение, че са се откъртили от тавана при разтърсването на горния етаж, което тя чу.

Обзета от ужасен страх, Адриана се втурна пак към вратата, през която излезе докторът с намерение да извика някого, но остана безкрайно изненадана, когато откри, че тя е заключена. Като се опитваше да се пребори със страха, който я обземаше, Адриана повика на помощ твърдостта на характера си и се постара да размисли.

„Сигурно съм се излъгала, каза си тя. Чула съм само тропота, а стенанието е измислило въображението ми. По-големи са вероятностите да е паднало нещо, а не някой… Но заключената врата… Може би не знаят, че съм тук, помислили са, че няма никой в стаята…“

Поуспокоена от тези мисли, Адриана се огледа около себе си, след това продължи да размишлява на ум.

„Не трябва да допускам глупави мисли да утежняват положението ми и да ме мамят. Напротив, трябва да посрещна всичко без страх. Явно е, че не се намираме у министъра, много са причините, които доказват това. Което ще рече, че господин Баление ме излъга. Но тогава защо ме доведе тук и къде се намирам?“

И двата въпроса се видяха на Адриана еднакво неразрешими. Беше й ясно само, че тя е жертва на вероломството на Баление. Това се виждаше толкова ужасно на искреното и великодушно момиче, че тя предпочиташе да го пропъди и да си спомня за доверието и приятелството, което винаги е показвала към този човек. Адриана си помисли тъжно: „Ето как пустата слабост и пустият страх ни водят до несправедливи предположения. Не бива да се вярва на една толкова пъклена измама, освен в краен случай… Когато стане очевидна. Единственият начин да разбера е като повикам някого.“ После, като си припомни, че няма звънец, си каза: „Няма значение. Ще почукам и все някой ще дойде.“

И със своята малка и слаба ръка Адриана почука няколко пъти по вратата. По глухото и тежко ехо, което се чу, можеше да се отгатне, че вратата е много дебела.

„Не съм по-страхлива от другите, каза си разтрепераната Адриана, но като че ли тук владее смъртен студ… Мъча се да прогоня слабостта, но ми се струва, че за всекиго ще бъде ужасно странно това, което става.“

В същото време над нейната стая се разнесоха ужасни викове. Глухо, но силно трополене разтърси тавана, все едно над главата й се боричкаха разпалено много хора. От ужас Адриана изпищя силно, побледня като мъртвец и остана закована на мястото си. След това се спусна към един затворен с капаци прозорец и го отвори със сила. Силният вятър донесе разтопен сняг и блъсна Адриана в лицето, вмъкна се в стаята и лампата, която допреди малко премигаше, сега угасна. Останала на тъмно, с ръце, впити в решетките на прозореца, госпожица Кардовил най-накрая се предаде на страха, който така дълго гонеше от себе си, и започна да вика за помощ. Но една внезапна гледка, която попадна пред погледа й, я накара да занемее.

Недалеч от стаята, в която се намираше, се издигаше друга постройка, където светеше един прозорец. Заверите не бяха спуснати и Адриана видя един бял, сух и мършав призрак, който влачеше след себе си парче плат и крачеше бързо край прозореца, като ту забързваше, ту забавяше стъпките си.

С поглед, прикован в този прозорец, който се открояваше в мрака, Адриана остана задълго вкаменена от гледката. Когато страхът й нарасна, тя отново улови железните пръчки и пак започна да вика за помощ с всичка сила. След малко в стаята, където се намираше госпожица Кардовил, влязоха две едри жени, които тя не видя и не чу. Тези четиридесет и пет годишни жени бяха яки, облечени по мъжки нехайно и дрипаво. Като най-долни слугини те бяха запасали върху дрехите си големи платнени престилки, които стигаха до врата им, където се завързваха. Престилките покриваха и краката им.

Едната носеше лампа в ръката си. Тя имаше широко, червеникаво и лъскаво лице, голям изприщен нос, малки зелени очи, разрошена и сива като вълна коса и белезникава шапчица. Другата — пожълтяла, суха, костелива, носеше черна шапчица, която хвърляше сянка върху белязаното й от шарка лице. Веждите й бяха черни, широки и щръкнали. Над горната устна също чернееха няколко дълги и сиви косми. В ръката си тя държеше странна дреха от дебел сив плат.

Двете мълчаливо влязоха в стаята през малката вратичка, докато Адриана уплашено се бе уловила за решетките на прозореца и викаше за помощ.

Двете видяха момичето и кимнаха с глави. Докато едната слагаше лампата на камината, другата, с черната шапчица, приближи до прозореца, протегна костеливата си ръка и докосна госпожица Кардовил по рамото.

Адриана се обърна сепната и като видя този зловещ призрак, отново изпищя от страх. Когато първата уплаха премина, тя започна да се успокоява. Колкото и отвратителна да бе тази жена, тя все пак бе човек, с когото можеше да говори, затова Адриана извика задавено:

— Къде е господин Баление?

Двете жени се погледнаха, кимнаха си, но нищо не отговориха.

— Вас питам, госпожо! — повтори Адриана. — Къде е господин Баление, който ме доведе тук? Веднага искам да се видя с него.

— Замина си — отговори дебелата жена.

— Замина си! — извика Адриана. — Тръгна си без мен! Какво означава това, Боже мой! — След като поразмисли, тя продължи: — Отидете да ми намерите една карета.

Двете жени се спогледаха отново и повдигнаха рамене.

— Моля ви, госпожо — повтори Адриана с поумекнал тон — отидете да ми намерите една карета, нали господин Баление си е тръгнал без мен. Искам да изляза оттук.

— Хайде, хайде, госпожо… — каза дебелата жена, която се наричаше Томази и не слушаше какво й говори Адриана — Време е, трябва вече да си лягате.

— Да си лягам! — извика госпожица Кардовил уплашено.

— Боже мой, идва му на човек да полудее… — обърна се към двете жени и попита: — Каква е тази къща? Къде се намирам?

— Намирате се в една къща, — отговори Томази с дебел глас — в която не трябва да крещите през прозореца, както правехте преди малко.

— И в която не трябва да гасите лампата, както сте направили — обади се другата жена, която се наричаше Жервази, — защото иначе ще се разсърдим.

Адриана, настръхнала от ужас, не намери думи да отговори, а смаяно изгледа двете отвратителни жени, като продължаваше да напряга ума си, за да разбере какво означава всичко това. Изведнъж й се стори, че е познала и каза:

— Виждам, че е станала грешка. Не мога да разбера каква е, но знам, че има грешка. Вие ме взимате за някоя друга. Знаете ли коя съм аз? Казвам се Адриана Кардовил. Свободна съм да изляза оттук и никой няма право да ме спира. И така, заповядвам ви веднага да отидете и да ми намерите карета. Ако наблизо няма, тогава ми дайте човек, който да ме заведе в дома ми на улица „Вавилон“ в двореца „Сен-Дизие“. Богато ще възнаградя онзи, който ме заведе, а и вас…

— Няма ли да свършвате вече? — каза Томази — За какво са всичките тия думи?

— Внимавайте! — продължи Адриана, искайки да употреби всичките възможни средства. — Ако ме спрете насила, ще стане много сложно. Нямате представа на каква опасност ще се подложите.

— Ще дойдете ли да си легнете или не? — попита Жервази нетърпеливо и грубо.

— Чуйте ме, госпожо — обади се веднага Адриана — Оставете ме да си тръгна. На всяка от вас ще дам по две хиляди франка. Не стигат ли? Ще ви дам десет, двадесет…, колкото кажете. Богата съм, само да си тръгна… Господи! Само да изляза. Не искам да оставам тук. Страх ме е тук… — извика бедното момиче сърцераздирателно.

— Двадесет хиляди франка! Какво ще кажеш, Томази?

— Остави я да приказва, Жервази. Всички пеят една и съща песен.

— Добре, щом като не помагат нито думи, нито молби и заплахи — каза решително Адриана, която придоби смелост от отчаянието, в което бе изпаднала. — Заявявам ви, че искам да си тръгна веднага. Да видим кой ще посмее да употреби сила срещу мен.

И Адриана също така решително прекрачи към вратата. В това време отново екнаха дивите и пресипнали викове, от които преди малко Адриана се изплаши, само че сега не последва тропотът.

— О! Какви писъци — каза Адриана и спря, а в страха си се приближи до двете жени. — Чувате ли тези писъци? Каква е тази къща, Боже мой, в която пищят така! А там долу — добави тя объркана и посочи към съседната сграда, в която прозорецът продължаваше да свети, а бялата сянка се движеше пред него — виждате ли там? Какво е това?

— Това са хора — отвърна Томази — които като вас не са били послушни. Не са седели мирно.

— Какво говорите? — извика госпожица Кардовил и преплете ръце от ужас. — Господи, каква е тази къща? Какво им правят на тези хора?

— Правят им онова, което ще направят и на вас, ако бъдете лоша и не дойдете да си легнете — каза Жервази.

— Ето какво им слагат — каза Томази и посочи дрехата, която държеше под мишницата си. — Слагат им риза.

— Ах! — извика Адриана и закри ужасеното си лице с ръце.

Озари я внезапно откритие и най-накрая тя разбра всичко. След вълненията през деня, този последен удар я смаза. Младото момиче почувствува, че отпада. Ръцете му се отпуснаха, лицето му побледня, тялото му затрепери и едва успя да коленичи на пода, и да каже със заекващ глас, сочейки ризата:

— О, не… Недейте това, за Бога… Милост, госпожо… Ще направя всичко, каквото желаете…

Тя каза това и припадна. Ако не бяха жените, които се спуснаха и я задържаха, тя щеше да падне на пода.

— Припадането не е опасно — каза Томази. — Ще я съблечем. Ще я сложим да си легне и така ще си свършим работата.

— Пренеси я ти — каза Жервази.

— Аз ще нося лампата.

Тогава дебелата и здрава Томази взе госпожица Кардовил на ръце, както се носи заспало дете и тръгна след приятелката си към вратата, през която излезе доктор Баление.

Стаята, в която влязоха, бе чиста и съвсем празна. Стените бяха облепени със зелени тапети. В единия край имаше малко и ниско желязно легло с корава възглавница. Масата бе закована за стената, а столът пред нея — за пода. Покъщнината се допълваше от една ракла и от едно сламено канапе. Освен дето прозорецът беше без пердета, от вътрешната страна имаше железни пръчки, за да не се чупят стъклата. В тази тясна стая, пълна противоположност на прелестния малък дворец на улица „Вавилон“, Томази пренесе Адриана и с помощта на Жервази я положи върху леглото, както беше припаднала. Лампата оставиха до възглавницата.

Докато едната я прикрепяше, другата разкопчаваше и събличаше роклята на момичето. Макар и в безсъзнание, по бузите се търкулнаха две сълзи през премрежените мигли. Великолепната коса падаше свободно върху врата и белите като слонова кост гърди. Когато започна да сваля сатенения корсет, грозната жена хвана с дебелите си червени, силни и напукани ръце раменете, разголените ръце на младото момиче потрепериха, преди още то да е дошло в съзнание.

— Я виж какви са малки крачетата й — каза едната, която, коленичила, събуваше Адриана. — Могат да се съберат в шепата ми.

— И каква дълга коса! — каза другата. — Тя може да я настъпва, докато върви. Жалко ще е ако я отрежем, за да слагаме лед на главата й. — След тези думи Томази прибра косите на Адриана зад тила й.

За съжаление, това не бе меката и бяла ръка на Жоржет, на Флорин или на Ева, които се грижеха за господарката си с любов и радост, с гордост. Когато отново усети докосването на коравата ръка, младото момиче потрепери още по-силно, след което постепенно дойде на себе си.

Трудно е да се опише страхът и отвращението й, както и негодуванието, когато отметна косата си, покрила разплаканото й лице, щом дойде в съзнание и се видя полугола между двете старици. Най-напред Адриана изписка от срам и от свян, след което, за да не я гледат повече двете жени, замахна с ръка и събори лампата, която угасна веднага и стана на малки парченца. Тогава тя, останала на тъмно, се зави с одеялото и започна сърцераздирателно да плаче.

Пазителките й си казаха, че пищенето и буйността на Адриана са резултат от лудостта й.

— Започнахте да гасите и да чупите лампите… Изглежда това обичате да правите, щом ви хване лудостта — извика ядосано Томази, която вървеше опипом в тъмното. — Но, както вече ви казах, тази нощ ще ви наденем ризата, както на лудата, която е в стаята над вас.

— Дръж я здраво, Томази — каза другата — а аз ще отида за лампа. Като сме двете, по-лесно ще я надвием.

— Побързай, защото въпреки кротостта, изписана на лицето й, тя изглежда, че наистина е побесняла и ще трябва да останем при нея цялата нощ…

Каква тъжна и неприятна противоположност.

Сутринта Адриана се събуди свободна, засмяна и весела сред разкош и изкуство, обкръжена от деликатните грижи на трите млади момичета, които я обслужваха… Във великодушно разположение на духа тя кроеше планове за своя роднина, младия индийски принц, и взе най-благородното решение да прибере при себе си двете сирачета, които доведе Дагоберт… В разговора с госпожа Сен-Дизие се показа ту горда и чувствителна, ту тъжна и весела, ту присмехулна и замислена, ту искрена и смела… Най-накрая, когато дойде в тази къща, тя дойде да моли милост за един честен и трудолюбив работник… А вечерта, в резултат на едно предателство, госпожица Кардовил попадна в дебелашките ръце на две груби болногледачки на луди. Тя усещаше фините си крайници като приковани в тази отвратителна дреха, предназначена за лудите и наречена риза.

Госпожица Кардовил прекара ужасна нощ заедно с двете жени. На сутринта, в девет часа, тя се смая, когато видя в стаята й да влиза доктор Баление все така засмян, все така благосклонен и по бащински благ.

— Как сте, дете мое? — попита той с кротък и любезен тон. — Как прекарахте нощта?

III глава Посещението

Санитарките на госпожица Кардовил послушаха молбата й, особено след като тя обеща, че ще стои мирно и оставиха ризата само върху част от тялото й. На следващия ден Адриана се облече сама.

Тя бе седнала на края на леглото си. По бледостта, по рязката промяна на чертите й, по блесналите от мрачен пламък очи, както и по треперенето, което я обземаше от време на време, вече се забелязваха последствията, които прекараната нощ бе оставила върху това впечатлително и чувствително същество. Тя не помръдна, когато видя доктор Баление, който направи знак на Жервази и Томази да напуснат стаята. Свят й се зави, като си помисли колко трябва да е безочлив този човек, за да се покаже пред очите й. И когато докторът проговори и я запита, Адриана докосна горящото си чело, за да провери дали не сънува. Погледна доктора, устните й се отвориха, но не можаха да произнесат нито една дума. Гневът, негодуванието, презрението, и особено болезненото чувство, което предизвиква предаденото доверие, така смутиха Адриана, че при всичкото си желание тя нямаше сили да произнесе дори една дума.

— Хайде, хайде… Виждам каква е работата — каза тъжно докторът и поклати глава. — Вие много ми се сърдите, нали? Ах, Боже мой! Аз очаквах това, мило дете…

Адриана подскочи, като чу тези лицемерни думи, изправи се, страните й пламнаха, големите й черни очи заблестяха. Тя изправи гордо красивото си лице и по устните й пробяга презрителна усмивка. Младата жена премина покрай Баление, който седеше на стола, мълчалива и ядосана и тръгна към вратата, която бе заключена отвън. Адриана се върна при доктора, посочи вратата и каза категорично:

— Отворете ми вратата!

— Хайде, мила Адриана — започна докторът. — Хайде, успокойте се. Да поговорим като добри приятели. Защото, както знаете, аз съм ваш приятел… — И засмърка емфието си.

— Господине — каза Адриана, с разтреперан от яд глас. — И днес ли няма да изляза оттук?

— Ако можете да видите как е пламнало лицето ви, как горят очите ви… Пулсът ви сигурно се е ускорил. Моля ви, мило дете, не вредете на здравето си с такива вълнения…

Адриана изгледа втренчено доктора, бавно приближи до леглото и седна на крайчеца му.

— Бъдете умна… — започна господин Баление. — И пак ви повтарям, нека поговорим като добри приятели.

— Прав сте, господине — отвърна бързо и сдържано Адриана, като се опита да запази спокойствие. — Нека поговорим като добри приятели. Вие искате да ме изкарате луда, нали?

— Искам, мило дете, един ден да ми бъдете толкова признателна, колкото сега ме мразите. Аз предвиждах вашето отвращение. Но колкото и да са неприятни някои задължения, те трябва да се вършат — въздъхна господин Баление толкова искрено убеден, че в първия момент Адриана не можа да скрие удивлението си. Но когато видя появяващата се усмивка на устните му, тя каза:

— Няма съмнение, че вие правите това за мое добро!

— Искрено ви казвам, мила госпожице. Имал ли съм някога друга цел, освен да ви бъда полезен?

— Чудя се, господине, кое е по-гнусно с вашето безсрамие или малодушното ви предателство?

— Предателство? — отвърна господин Баление и повдигна рамене натъжено — Предателство! Помислете, мило дете… Допускате ли, че ако не работех искрено и съвестно за вас, щях да дойда тази сутрин и да се изправя пред вашето негодувание, което очаквах. Аз съм главен лекар на тази лудница, която е моя. Тук има двама мои ученици, също лекари, които ме заместват… Но не исках да постъпвам така, аз познавам характера ви. И дори да оставим настрани моето отношение към вас, все пак мога да ви лекувам по-добре от всеки друг.

Адриана изслуша господин Баление без да го прекъсне. Тя го погледна с широко отворени очи и попита:

— Господине, колко ви платиха, за да ме изкарате луда?

— Госпожице! — извика Баление обидено.

— Както ви е известно, аз съм богата — продължи Адриана с подчертано презрение. — Ще удвоя количеството, което ви дават… Хайде, господине, в името на приятелството, за което говорите, направете ми добрината да предпочетете по-голямото.

— Санитарките ми докладваха, че снощи сте им направили същото предложение — каза Баление хладнокръвно.

— Аз им предложих онова, което може да се предложи на бедни жени без възпитание, които съдбата е накарала да се съгласят на толкова трудна работа. Но един учен, просветен и остроумен мъж като вас, е нещо друго. Неговата цена е друга. Има подкупи на всякакви цени. Така че не оправдавайте отказа си със скромното възнаграждение, което предложих на тези жени. Кажете колко искате?

— Санитарките в доклада си споменават, че сте ги заплашвали — продължи все така невъзмутимо Баление. — Дали няма да ме заплашите и мен? Чуйте ме, мило дете, оставете опитите за подкупване и заплахите с отмъщение… Нека стигнем до същината на въпроса.

— Така ли? Моите заплахи са били ненужни! — извика госпожица Кардовил, като даде воля на гнева си, който до този момент успяваше да задържи. — Вие си мислите, господине, че когато изляза оттук, защото този затвор ще има край, няма да изкарам наяве предателството ви? Нима мислите, че ще премълча нечовешкия начин, по който се отнесохте към мен? Колкото и да съм луда, господине, знам, че има закони, от които ще потърся удовлетворението. Срам, позор и наказание за вас и за вашите… Защото, между нас казано, оттук нататък между нас ще има омраза. Война до смърт. И за да я поддържам, аз ще употребя и силата, и ума си.

— Позволете да ви прекъсна, моя мила Адриана — любезно вметна докторът. — Лудите ви надежди могат да попречат на лечението ви. Те ще ви държат в постоянно раздразнение. Затова нека кажем нещата ясно, за да си представите своето положение. Първо — не е възможно да излезете оттук. Второ — няма да имате никакви контакти с външни хора. Трето — тук влизат само хора, в които имам доверие. Четвърто — не ме е страх от заплахите ви и от вашето отмъщение, защото обстоятелствата и законите са на моя страна.

— Всички закони! Да ме затворите тук…

— Нямаше да го направя, ако нямаше серия от основания, кое от кое по-важни.

— Така ли? Значи има и основания?

— За нещастие, твърде много.

— И може ли да ги чуя?

— Те са много точни и ако някога се стигне до съда, както ме заплашвахте, тогава… За съжаление ще бъдем принудени да припомним своеобразния ви живот. Вашата мания да обличате слугините си в смешни дрехи. Прекомерните ви разноски. Историята с индийския принц, когото искахте да посрещнете в дома си като цар. Решението ви да живеете сама като младеж, макар да сте на осемнадесет години. Случката с човека, който бе намерен в спалнята ви… Най-накрая ще бъде представен протоколът от вчера, който бе записан съвсем точно и нарочно от специален човек…

— Как! Вчера! — възмутено извика Адриана.

— За да бъде всичко наред един ден, когато решите да кажете, че не ви обичаме, накарахме един човек да запише разговора ни вчера. Той бе скрит зад вратата на съседната стая. Наистина, когато един ден се успокоите и прочетете хладнокръвно тези записки, няма да се чудите на решението, което сме били принудени да вземем.

— Продължавайте, господине! — каза Адриана презрително.

— Всичко, което изброих, е документирано. Трябва да разберете, че всички, които ви обичат не са виновни — те трябваше да се помъчат да ви излекуват от това душевно разстройство, което засега се проявява само като мании, но занапред може да се развие още повече… Според мен, може да се очаква коренна промяна само с нравствено и физическо лечение… Първото условие е да се откажете от някои неща, които възбуждат въображението ви. Докато живеете тук усамотено, благотворното влияние на обикновеното съществуване, моите услужливи и, мога да кажа, бащински грижи, ще ви помогнат да оздравеете.

— Значи така — усмихна се горчиво Адриана. — Любовта към благородната независимост, великодушието, преклонението пред красивото, отвращението от малодушното и грозното — това са болестите, от които ще ме лекувате. Страх ме е, че и вие няма да успеете да ме излекувате, подобно на леля ми, която отдавна се опитва да направи същото.

— Може и да не успеем, но поне ще се опитаме. Знаете, че има доста такива случаи, които оправдават нашето решение, впрочем, решението на роднинския съвет. Ето защо не се боя от вашите заплахи. На моите години и с такова положение човек никога не постъпва лекомислено при подобни обстоятелства. С една дума: не се надявайте да излезете оттук, преди да се излекувате напълно и разберете, че както и сега, така и занапред, не ме е страх от заплахите ви… Сега да поговорим за състоянието ви.

— Струва ми се, господине, че колкото и да съм луда, вие говорите много разумно.

— Благодарение на Бога, мило дете, още не сте луда. И се надявам, че благодарение на моите грижи, никога вече няма да бъдете. И за да не се случи това, трябва да побързам. Вярвайте, сега е моментът. Гледате ме странно… Добре де, каква полза имам да ви говоря така? Каква цел имам, за да не помогна на омразата на леля ви? Какво направи тя за и срещу мен? Каквото мислех за нея вчера, същото мисля и днес. Не ви ли предупредих вчера за опасното раздразнение на ума ви, за странните ви прищевки? За да ви доведа тук, употребих хитрост. Възползувах се от случая, който сама ми дадохте. Това е истината, мило дете! Защото никога нямаше да дойдете тук доброволно. Все някога трябваше да се намери причина да ви доведа. И повярвайте ми като на изповед. Казвах си: „Всичко е за нейно добро. Важното е аз да изпълня дълга си, пък да става, какво ще…“

Докато говореше господин Баление, лицето на Адриана, което бе изпълнено от негодувание и презрение, започна да застива от страх. Предателство, извършено по подобен начин, я плашеше повече от искрената и демонстрирана омраза на госпожа Сен-Дизие. Дотолкова бе чудовищно това лицемерие, че тя не можеше да допусне, че е възможно. Адриана не можеше да скрива чувствата си и лекарят веднага забеляза впечатлението, което произведоха думите му.

„Всичко се развива добре, каза си той. След презрението и яда идва и страхът. Съмнението също е близо… Няма да изляза оттук, докато не ме помоли да дойда отново.“ — И докторът продължи с натъжен глас:

— Забелязвам, че не ми вярвате и мислите, че ви лъжа и ви мразя. Но защо, боже мой, какво сте ми сторили, за да ви мразя. Вие, която сте в това мъчително положение, заради прекаленото великодушие на чувствата! Вие, която си патите от най-добрите си качества! Как може така студено и категорично да обвинявате един човек, който досега ви е давал толкова доказателства за привързаността си. При това, струва ми се, го обвинявате в най-долното предателство. Забелязвам, че и един свободен дух като вашия може да бъде толкова несправедлив, колкото и най-ограниченият ум. Нямате представа как страдам…

Докторът закри с ръка овлажнелите си очи. Трудно е да се опишат гласът, погледът, лицето и поведението на господин Баление, докато говореше. Най-способният и опитен законодател, най-прочутият артист на света не би могъл да изиграе по-добре тази сцена, защото Баление, увлечен от ситуацията, беше наполовина уверен в онова, което говореше. Той чувствуваше своето коварство, но знаеше, че Адриана не вярваше, че е такъв, защото има неща, които искрените и невинни души никога не могат да приемат за възможни. Когато един възвишен ум неволно погледне в бездната на злото, от един момент нататък той губи представа и не може да разпознае нищо. Освен това, и най-пропадналите хора имат поне един ден, час или минута, когато против волята им, те проявяват доброто, което Бог е вдъхнал в сърцето на всяко живо същество. Адриана беше в такова положение, че дълбоко в сърцето си докторът не можеше да не почувствува милост. Съчувствието, което отдавна показваше към нея и доверието, което младата жена имаше в него, се бяха превърнали в негови навици. Сега обаче всичко трябваше да отстъпи пред жестоката необходимост. Маркиз д’Егрини силно обичаше майка си. В смъртния си час тя го повика, но той замина, въпреки последното желание на покойната. След подобен пример как Баление нямаше да пожертвува Адриана? Членовете на Обществото бяха като него, дори той бе повече техен, защото дълготрайното съучастие в злото създава здрави и ужасни връзки.

Тъкмо когато господин Баление привършваше да говори тези думи на госпожица Кардовил, той не забеляза как леко се отвори прозорчето на вратата и две очи внимателно огледаха стаята.

Адриана гледаше доктора като упоена. Занемяла и отпаднала, обзета от неопределен страх и неспособна да надникне в мрачната дълбочина на душата на този човек, неволно трогната от лъжливата му искреност, тя не можеше дори за миг да се усъмни в нея. Мина й през ума, че господин Баление допуска грешка, но може би той прави това с добри намерения. Неспокойната нощ, тревожната ситуация и вълнението й увеличаваха нерешителността и объркаността на младата жена. Тя наблюдаваше доктора с растящо недоумение. Голямо усилие положи, за да не покаже слабост, чиито ужасни последствия не подозираше.

— Не, не, господине! — извика тя. — Не мога да повярвам. Вие сте учен и опитен, не е възможно да допуснете такава грешка!

— Грешка… — въздъхна Баление натъжено. — Послушайте ме, мило дете, а след това преценете сама.

— Аз да преценя! Вие искате да ме уверите, че… — тя прекъсна думите си и добави с насилена усмивка. — Наистина, липсва само едно за вашата победа. Да ме накарате да призная, че съм луда, че мястото ми е тук, че ви дължа…

— Да, вие ми дължите признателност, както ви казах в началото на нашия разговор. Чуйте ме, впрочем. Думите ми ще бъдат жестоки, но има рани, които се лекуват само с огън и желязо. Моля ви, мило дете, размислете безпристрастно върху досегашния си живот и ще се уплашите… Спомнете си всички минути на странен унес, в които казвахте, че не принадлежите на земята. Докато умът ви още е бистър, сравнете живота си с живота на вашите връстници. Има ли поне един от тях, който да живее и разсъждава като вас? Освен ако смятате, че сте толкова над останалите, че в името на това можеше да приемете странен живот и странни навици…

— Както ви е известно, господине, никога не съм страдала от подобна глупава гордост — отвърна Адриана.

— Тогава как да си обясним вашия странен начин на живот? Можете ли да кажете, че той е разумен? Ах, мило дете, трябва да се пазите. Здравата, привлекателната част на ума ви, докато още е бистър, слага печат на странностите ви. Но вие не знаете с каква сила се развива другата, неразумната част. Тя ще задуши другата. Тогава странности като вашите не са привлекателни, а смешни, грозни и отвратителни безумия.

— Страх ме е! — каза Адриана и докосна горещото си чело.

— Тогава… — продължи Баление с променен глас — тогава угасват последните проблясъци на ума. И лудостта, трябва да се изрече тази страшна дума, взема връх! И понякога тя става буйна и дива…

— Като жената… Като жената горе… — изрече Адриана и с горящо лице посочи към тавана.

— Понякога — отвърна Баление, ужасен от тези думи — лудостта е глупава, животинска. Хората, заболели от такава лудост, не запазват нищо човешко… Като животните те се хранят лакомо и след това влизат в кочината си… И там прекарват целия си живот, целия…

— Като жената долу…

Адриана протегна ръка към прозореца на сградата, която се виждаше от стаята й и произнесе думите безразлично.

— Да — отвърна Баление. — Тези хора са били млади, красиви и остроумни като вас, мило дете. Но също като вас и те са носили в себе си семената на безумието, което, ако не се унищожи навреме, покълва и завинаги затиска ума им…

— О, моля ви, милост! — извика госпожица Кардовил с размътено от страх съзнание. — Не ми говорете такива неща! Страх ме е, казвам ви, изведете ме оттук! — Гласът й звучеше сърцераздирателно. — Ще полудея! — След това, като прогонваше мъчителните видения, Адриана продължи. — Не, не се надявайте на това. Аз съм нормална и не съм сляпа да вярвам на всичко, което ми казвате. Вярно е, че не живея като другите, правят ми впечатление неща, които тях не впечатляват, но какво означава това? Че не приличам на останалите? Нима имам лошо сърце? Може би съм самолюбива и завистлива! Признавам, че хрумванията ми са странни. Но вие знаете най-добре, господин Баление, че целта ми е великодушна и възвишена… — Адриана се изправи и сълзите й потекоха обилно. — В живота си не съм направила нищо лошо. Ако съм грешила, то е било, защото исках да виждам около себе си само щастливи хора. Но не съм луда. Обикновено човек чувствува, когато е полудял, а аз знам, че не съм… Вие ми говорите страшни неща за жените от снощи… Но сигурно има нещо странно: ако наистина ме обичахте, защо чакахте толкова дълго? Не можахте ли да се смилите над мен по-рано? Ужасно е, че не знам дали мога да ви вярвам… Защото всичко това може да е някаква клопка… Но не, не, вие плачете! — прибави госпожица Кардовил, като погледна господин Баление, който въпреки цинизма и коравосърдечността си, плачеше. — Плачете за мен! Господи, тогава тук има нещо? О! Ще направя всичко, каквото искате, за да не бъда като жените от снощи… Ако, разбира се, не е вече много късно. Не е, нали, добри ми господин Баление? Моля ви да ми простите за онова, което казах, когато дойдохте тук…

След тези думи, прекъсвани от плач и изречени трескаво, настана кратко мълчание, през което докторът избърса сълзите си. Адриана бе захлупила лице в шепите си, но изведнъж изправи глава и се поуспокои.

— Господин Баление — каза тя трогателно, но с достойнство. — Не помня какво съм ви казала преди малко, страхът ме бе обхванал… Вече дойдох на себе си. Знам, че съм в ръцете ви и нищо не може да ме спаси. Толкова голям неприятел ли сте ми? Наистина ли се боите своенравието ми да не се превърне в лудост или участвувате в някакво дяволско съзаклятие? Признавам се за победена… Каквото и да поискат от мен, ще подпиша… Давам ви дума, а знаете, че държа на нея… Това означава, че нямате интерес да ме държите тук. А ако наистина вярвате, че разсъдъкът ми е застрашен, то аз ще ви повярвам. Аз съм в ръцете ви, сама, без приятели, сляпо ви се доверявам… Спасител ли сте или мъчител? Не знам, но ето ви бъдещето ми, ето ви моят живот, вземете го…

Тази сърцераздирателна покорност, предизвикана от отчаяно доверие, нанесе последен удар на нерешителността на Баление. Силно развълнуван, без да мисли за последствията от онова, което щеше да извърши, поиска да успокои Адриана. Разкаянието и благосклонността проличаха върху лицето на господин Баление. Когато той приближи до госпожица Кардовил, за да хване ръката й, един тънък и ясен глас прозвуча зад вратата:

— Господин Баление…

— Родин!… — промърмори уплашено докторът. — Той ме е подслушвал…

— Кой беше това? — попита младата жена.

— Един човек, когото помолих сутринта да отидем до манастира „Света Богородица“… Той е съвсем близо до тази къща.

— Какво друго ще ми отговорите?

След кратко мълчание, през което докторът погледна към вратата, той отговори развълнувано:

— Винаги съм бил онова, което съм… Приятел, който не може да ви излъже.

Адриана побледня. Тя протегна ръка към господин Баление и му каза, като се опитваше да остане спокойна:

— Благодаря ви… Ще бъда храбра. Дълго ли ще чакам?

— Може би един месец… Самотата, размисълът, редовният живот и приятелските ми грижи… Успокойте се! Ще ви бъде позволено всичко, което е възможно. Ще се грижат добре за вас… А ако тази стая не ви харесва, ще ви дадат друга…

— Какво значение има стаята — отговори отчаяно Адриана.

— Бъдете смела! Няма за какво да се отчайвате!

— Вие може би нарочно говорите така… — отговори Адриана натъжена. После добави. — Дано се видим по-бързо, скъпи господин Баление! Единствената ми надежда е у вас…

Главата клюмна върху гърдите й, тя отпусна ръце на коленете си и застина на крайчеца на леглото неподвижно.

— Луда… — каза си тя, когато господин Баление излезе от стаята. — Може би наистина съм луда…

Спряхме се върху този епизод по-дълго, отколкото той заслужава да се размисли върху него.

По-нататък ще кажем мнението си за създаване на специален контрол от гражданската власт, който ще надзирава от време на време над заведенията, определени за лудите, както и за други не по-малко важни места…, като например, някои женски манастири, с които скоро ще се занимаем.