Скитникът евреин

I глава Срещата на Вълците

Беше неделя сутринта, същият ден, в който госпожица Кардовил бе получила писмото от Родин по повод изчезването на Гърбавото.

Двама мъже седяха в една от кръчмите на предградието Вилие, което беше близо до фабриката на господин Харди, и разговаряха. В това село живееха работници от близките каменоломни.

Няма по-тежка и по-зле платена работа. Точно по тази причина, Агрикол бе казал на Гърбавото, че сравняват участта си с охолството, в което живеят работниците на господин Харди, което се дължеше на тяхното сдружаване и на взаимното съжителство, което той бе успял да наложи между тях.

Бедността и невежеството винаги докарват недобри неща. Бедните лесно се дразнят, а невежите доста често отстъпват на хитрите съвети.

Дълго време другите работници завиждаха на работниците на господин Харди, което бе естествено, но не го правеха със злоба. Щом обаче неприятелите на фабриканта, заедно с неговия конкурент господин Трипо решиха да променят мирното състояние и се захванаха за работа, нещата се влошиха. С различни хитрости те успяха да възбудят най-долни страсти — чрез подставени лица се обърнаха към някои работници каменоделци от околността, чието лошо поведение бе увеличило бедността им. Тези хора, познати с бунтарския си нрав, можеха да повлияят опасно върху своите мирни, трудолюбиви и честни другари и да ги заплашат с насилие. Подставените лица преувеличиха щастието, сред което живеят работниците на господин Харди и така възбудиха омраза и завист. Те дори отидоха още по-нататък. Проповедите на един калугер, член на Исусовото общество, пристигнал специално от Париж, за да проповядва срещу господин Харди по време на Великите пости, повлияха силно върху жените на работниците, докато мъжете им киснеха в кръчмите. Използувайки нарастващия страх от холерата, проповедникът наплаши жените като посочи фабриката на Харди за огнище на гибел, което ще доведе божието отмъщение над околията, заедно с камшика на отмъщението. Мъжете, изгаряни от завист и подтиквани от жените си, проклинаха това сборище от безбожници, които щели да доведат толкова нещастия на страната. Няколко нехранимайковци от фабриката на барон Трипо, също подтиквани от него (вече казахме каква облага имаше той от съсипването на господин Харди) усилиха още повече раздразнението като поставиха въпроса за другарството — за нещастие и в наши дни такъв въпрос става причина за проливането на толкова кръв!

Доста от работниците на господин Харди, преди да започнат работа при него, бяха членове на едно другарско дружество, наречено братство на солидарните, а мнозина от каменоделците в околността бяха от дружеството на Вълците. Между Вълци и Солидарни винаги имаше сблъсъци. Подобни дружества са хубави, защото се основават на добрите начала на сдружението. Но за нещастие, вместо да обединят работниците от всички занаяти в едно дружество, те се разпръскват в различни братства, чието съперничество понякога довеждат до кървави сблъсъци. (Трябва да кажем, че колкото по-просветени са работниците, и колкото по-добре осъзнават собственото си достойнство, толкова по-редки са подобни сцени. Освен на всичко друго това трябва да се отдаде и на благотворното влияние на една чудесна книга върху сдруженията, обнародвана от господин Агрикол Пердигне, столар по професия, и наречена „Avignonnais la Vertu“.)

От осем дни Вълците, непрекъснато подстрекавани, горяха от нетърпение да намерят причина за сблъсък със Солидарните. Последните обаче не ходеха по кръчмите и почти никога не излизаха от фабриката в делник, поради което срещата дълго време бе невъзможна и Вълците бяха принудени да чакат кръвожадно неделята. Много от каменоделците, бидейки сами Вълци, не се готвеха за намеса срещу Солидарните. Това накара подстрекателите да съберат доста скитници, които бяха привлечени под войнолюбивото знаме на Вълците от жаждата за шум и безредици.

В такова състояние живееше селцето Вилие по времето, в което двамата, за които споменахме, седяха в кръчмата около една маса. Те бяха поискали отделна стая, за да са сами. Единият бе още млад и облечен прилично, макар дрехите му да бяха разкопчани, мръсната вратовръзка полуразвързана, ризата — оцапана с вино, косата разрешена, лицето бледно, а очите зачервени. Всичко показваше, че е прекарал нощта в пиянство. Жестовете и движенията му — неприлични и тежки, прегракналият му глас и несъсредоточеният поглед показваха, че той смесва махмурлука с новото пиянство.

Приятелят му докосна чашата си до неговата и му каза:

— Наздраве, юнако!

— Наздраве! — отвърна младежът. — Макар да ми се струва, че сте доста хитър…

— Аз! Хитър! Защо?

— Откъде ме познавате? Кой ви каза, че съм затворен в „Сент-Пелажи“?

— Нима не ви спасих от затвора?

— Защо го направихте?

— Защото имам добро сърце.

— Вие можете да ме обичате и като месаря, който води вола към кланицата. Никой не плаща без причина десет хиляди франка. Никой и на никого!

— Може би имам причина?

— Каква е тя и какво искате от мен?

— Искам да имам весел приятел, който има пари, без да работи, който прекарва всяка нощ така, все едно, че тя е последна — с хубаво вино, с хубава храна, с красиви момичета… Нима това е лошо?

Младежът помълча известно време, след което започна сърдит:

— Защо само един ден преди да ме освободят вие поставихте като условие за излизането ми от затвора да напиша на любовницата си, че повече не искам да я виждам? Защо пожелахте да дам това писмо на вас?

— Още ли мислите за нея?

— Мисля постоянно…

— Не сте прав… Сега тя е далеч от Париж… Преди да дойда да ви освободя от затвора, я видях как потегля с една карета.

— Бях готов да дам душата си и на дявола, за да изляза от затвора. Вие се досетихте и пристигнахте… Но вместо да вземете душата ми, отнехте ми Цефиза… Бедната Вакханална царица! Но ще ми кажете ли най-накрая, защо?

— Мъж, чиято любовница го води за носа като вас, не е истински мъж, защото когато е най-необходимо, той загубва своята решителност.

— В такъв случай…

— Да пием!

— Вие ме карате да пия много ракия.

— Я ме погледнете какво правя аз!

— Точно от това се боя. И без друго ми се струва, че това е дяволска работа… Изпихте цяла бутилка, без да ви трепне окото. Да не би да имате железни гърди и мраморна глава?

— Пътувал съм дълго из Русия… Там хората пият…

— Добре… Ние тук се загряваме. Съгласен съм да пием, но да бъде вино.

— Виното е за децата, а ракията за мъже като нас.

— Добре, нека бъде ракия… Преди малко…, когато говорехте за любовницата ми…, че може… За какво намеквахте?

— Наздраве!

— Почакайте! Трябва да знаете, приятелю, че не съм глупак. От думите ви нещо се досетих…

— И какво е то?

— Вие знаете, че съм бил работник, че имам много приятели и другари, че съм добър, че ме обичат… Вие искате да ме използувате за примамка, за да заловите останалите?

— И след това?

— Вас ви изпраща някакво тайнствено дружество, което има работа с оръжие.

— Да не би да се страхувате?

— Аз! Толкова барут изгорих през юли, без да ми трепне окото.

— Ако ви се случи отново, ще го направите ли?

— Това ми прилича на изкуствените огньове по време на някой празник… Размириците служат повече за забавление, отколкото да носят реална полза. Цялата ми печалба от тридневното сражение бе, че ми изгоряха панталоните и изгубих връхната си дреха… Това спечели народът от мен. Но както и да е, за какво става дума сега?

— Познавате ли работниците на господин Харди?

— А… Затова ли ме доведохте тук?

— Да. След малко ще се срещнете с някои от тях.

— Вие се надявате работниците на господин Харди да се разбунтуват? Лъжете се! Те са щастливи…

— Скоро ще се убедите.

— Какво още искат, за да се бунтуват?

— А техните братя, които нямат толкова добър господар, които умират от глад и ги молят да се съюзят? Ще останат ли глухи за такава покана? Господин Харди е изключение. Ако народът направи само едно усилие, изключението ще стане правило и всички ще бъдат доволни.

— Има нещо вярно в думите ви. Само усилието може да направи магия, за да се превърне този нехранимайко, барон Трипо, в добър и честен човек. Той направи от мен това, което виждате…

— Скоро ще пристигнат работниците на господин Харди. Вие сте техен другар, нямате сметка да ги лъжете. Те ще ви повярват. Убедете ги да тръгнат с мен и да бъдат готови…

— На какво?

— Да напуснат фабриката, която ги прави мекушави и забравят за братята си…

— А като я напуснат, къде ще отидат да живеят?

— Има кой да се погрижи за тях. Ще дойде великият ден.

— А дотогава какво ще правят?

— Каквото и вие тази нощ. Ще пият, ще пеят… Цялата им работа ще бъде в това да се упражняват да си служат с оръжие.

— И кой ще доведе работниците тук?

— Някой е разпространил между тях печатни възвания, в които ги изобличават за тяхната безчувственост към съдбата на братята им. Е, какво, ще ме подкрепите ли?

— По всяка вероятност, още повече, че вече трудно се държа на краката си. На този свят обичах само Цефиза. Усещам, че се намирам пред голяма стръмнина… Вие ме тласкате още повече… Все ми е едно какво ще направя. По дяволите! Да пием…

— Да пием за веселбата, която ни очаква! Снощното беше детинска работа.

— Що за човек сте вие? Не видях нито да се зачервите, нито да се засмеете или развълнувате. Да не сте от желязо?

— Отдавна не съм на петнадесет години. Други неща могат да ме накарат да се засмея… Но тази нощ… Ще се смея…

— Не знам от ракията ли е, но вие ме плашите.

Като изрече това, младежът се изправи, започна да залита. В същото време на вратата се почука и влезе кръчмарят.

— Един младеж, Оливие, чака долу и пита за господин Морок.

— Аз съм. Кажете му да се качи. — Кръчмарят излезе, а Морок продължи с доволна физиономия. — Той е един от нашите. Но защо пристига сам. Странно… Чаках много като него… Познавате ли го?

— Оливие… един рус младеж… Струва ми се, да…

— Ей сега ще го видим.

В този миг в стаята влезе младеж с открито, смело лице.

— Голчо! — извика той като видя приятеля на Морок. — Ти ли си това?

— Аз съм. Не съм те виждал отдавна, Оливие.

— Не е чудно, след като не работим заедно.

— Сам ли пристигате? — попита Морок. Посочи Голчо и добави — Говорете спокойно, и той е от нашите. Защо пристигате сам?

— Сам съм, но идвам от името на другарите си.

— Ох — въздъхна Морок. — Значи те са съгласни…

— Отказват… Както и аз…

— Какво! Отказват? Те нямат ум колкото една жена! — извика Морок и изскърца със зъби от яд.

— Чуйте ме — започна спокойно Оливие. — Получихме писмата ви, срещнахме се и с вашия пратеник и се уверихме, че той наистина е член на тайни дружества, в които участвуват хора, които ние познаваме…

— Защо тогава се колебаете?

— Нищо не ни доказва, че тези дружества са готови за бунт.

— Аз ви го казвам!

— Той… ви казва това… И аз… — прибави Голчо пелтечейки — потвърждавам… Напред! Ходом, марш!

— Това не е достатъчно — каза Оливие. — Освен това, ние размислихме. Осем дни, цели осем дни работниците от фабриката не се съгласиха, до снощи се препирахме. Сутринта отидохме при дядо Симон и се изповядахме пред него. Той ни убеди да не бързаме. Ще изчакаме… Ако стане бунт… ще видим…

— Това ли е последното ви решение?

— Да.

— Спрете! — извика изведнъж Голчо, който залиташе и правеше опити да се заслуша. — Струва ми се, че се чуват гласове на много хора.

Наистина, долови се далечен шум, който постепенно започна да се прояснява и да става заплашителен.

— Какво е това? — попита смаяно Оливие.

— Сега разбирам — отвърна зловещо Морок — какво е имал предвид кръчмарят, когато каза, че в селото се бунтуват срещу вашата фабрика. Ако вие и вашите приятели се бяхте отделили от работниците на господин Харди, както се надявах, хората, които наближават, щяха да бъдат с вас, а не против вас…

— Значи това е било клопка, за да се настроят един срещу друг работниците на господин Харди! — извика Оливие. — Вие сте се надявали, че ние ще се съгласим с онези, които вие подстрекавате срещу фабриката и че…

Младежът не успя да довърши. Взрив от викове, писъци и крясъци разтърси кръчмата. Разтреперан, собственикът влезе в стаята и каза:

— Господа, има ли тук човек от фабриката на господин Харди?

— Аз — отвърна Оливие.

— Тогава сте загубен!… Вълците са много. Те казват, че тук има Солидарни, които работят при Харди и искат сражение, освен ако Солидарните не се откажат от фабрика и се присъединят към тях.

— Вече няма съмнение, че това е било клопка — извика Оливие и изгледа застрашително Морок и Голчо. — Искали сте да компрометирате и мен, и другарите ми, ако те бяха дошли!

— Клопка?… Аз!… Оливие?… — започна да срича Голчо. — Няма такова нещо. Никога!

— Смърт на Солидарните или да дойдат с Вълците! — чу се един глас от възбудената тълпа, която вече нахлуваше в кръчмата.

— Елате! — извика кръчмарят и без да даде време на Оливие да му отговори, хвана го за ръката, отвори един прозорец, от който се виждаше покривът на ниска стряха, и каза: — Скачайте долу и бягайте! Има време! — И понеже младежът продължаваше да се колебае, кръчмарят прибави ужасен: — Какво можете да направите сам срещу двеста души! След минута ще бъдете загубен! Не чувате ли? Вече влязоха в двора и дори се качват тук…

— Смърт на Солидарните! — чу се вик наблизо, заедно със стъпките, които трополяха по дървените стълби.

— Бягай, Оливие! — извика и Голчо, изтрезнял изведнъж от наближаващата опасност.

Едва изрече тези думи и вратата се отвори с ужасен трясък. Това бе в залата, която водеше към стаята, в която бяхте те.

Кръчмарят преплете ръце от страх, след това се втурна към Оливие и го избута през прозореца, докато той продължаваше да се колебае, стъпил с единия крак на перваза, а с другия на пода. Кръчмарят затвори прозореца и се върна при Морок, тъкмо когато звероукротителят се запъти към залата, където се намираха водачите на Вълците.

В същото време приятелите им крещяха с пълно гърло на двора и на стълбите. Неколцина от тях, подтиквани от други, със зачервени от вино и ярост лица, бяха стигнали до залата. Повечето носеха тояги. Един огромен на ръст каменоделец, облечен бедно и покрил главата си със стара червена кърпа, затруднен от тежкия, окъсан кожух от кожа, размахваше железен прът и с кръвясали очи тръгна към стаята, крещейки:

— Къде са Солидарните! Вълците искат да ги изядат!

Кръчмарят бързо се появи на вратата и каза:

— Тук няма никой, приятели, вижте сами…

— Наистина! — изненада се каменоделецът. — Къде са?

— Казаха ни, че тук ще има петдесетина, които или щели да дойдат с нас или щяхме да ги разкъсаме.

— Нали Вълците искат да се срещнат със Солидарните — обади се Морок. — Защо не отидат във фабриката на тези безбожници? Щом Вълците извият, те ще излязат и ще настане битка…

— Да… Ще има сражение… — машинално повтори Голчо.

— А може би Вълците се страхуват от Солидарните? — попита Морок.

— Щом говориш така, и ти ще дойдеш с нас! Ще видиш как се бием! — извика огромният каменоделец и приближи към Морок.

— Вълците да се страхуват от Солидарните — чуха се гласове.

— Това не се е случвало.

— Война! Време е да свърши всичко това!

— Не се търпи повече! Защо ние да страдаме, а те да живеят добре!

— Те дори говорят, че каменоделците са животни, способни само да измъкнат една кола… — обади се един от подкупените.

Че Солидарните ще си направят шапки от кожата на Вълците — добави друг.

— Нито те, нито жените им ходят на църква! — извика един от подкупените от проповедника — калугер. — Истински кучета!

— Мъжете могат да прекарват неделята както си искат, но жените да не ходят на църква!… Това заслужава отмъщение!

— Проповедникът каза, че фабриката ще донесе холерата!

— Смърт! Смърт! — извиках всички в един глас.

— Вълци, тръгвайте към фабриката, щом е така! — извика Морок. — Тръгвайте към фабриката!

Тълпата отвърна с ужасяващ писък. Виковете посвестиха Голчо, който каза тихичко на Морок:

— Разбирам, искате да се пролее кръв. Не участвувам в такова нещо. — Обърна се към кръчмаря и му извика: — Донеси ракия! Да пием за здравето на храбрите Вълци! Аз черпя! — И хвърли на кръчмаря пари, докато той носеше бутилка ракия и чаши.

— За какво са ни тези чаши! — възкликна Морок. — Нима истинските храбреци пият с чаши! — Той отвори една от бутилките, отпи и я подаде на огромния каменоделец.

— Да си жив! — каза той. — Наздраве. Който се отказва от ракията е страхливец. Ракията ще наточи зъбите на Вълците.

— Пийте и вие, другари! — каза Морок и раздаде бутилките.

— След всичко това ще се лее кръв — проломоти Голчо, който, макар и да бе пиян, разбираше всичко.

И наистина, след малко тълпата излезе на двора пред кръчмата и се запъти вкупом към фабриката на господин Харди.

Онези работници и жители на селото, които не искаха да се намесват (а те бяха повечето) мигом изчезнаха, след като на улицата се появи разярената тълпа, но доста жени, надъхани от проповедите на калугера, придобиха сили от виковете на войнолюбивото множество.

Най-отпред на тълпата вървеше огромният каменоделец, който размахваше железен прът. След него се движеха останалите, кой с тояга, кой с камъни в ръце. Главите на всички бяха замаяни от ракията, лицата им бяха кръвожадни. Хванати за ръце, в редица по няколко, Вълците се въодушевиха и от своите военни песни, последният куплет на едната от тях бе следният:

Морок и Голчо изчезнаха, докато тълпата напускаше кръчмата, за да отиде във фабриката.

II глава Общежитието

Преди Вълците21 да се приготвят така дивашки да нападнат Солидарните във фабриката на господин Харди, утринта бе празнична и напълно отговаряше на ясното, спокойно и синьо небе.

Удари девет часа от кулата на общежитието, което бе отделено от фабриката с широка пътека, опасана с дървета. Лъчите на слънцето осветяваха сградите, разположени на една миля от Париж в живописна местност. Покривът на общежитието, покрит с керемиди, стърчеше над белите стени, сред които се виждаха тухли, които контрастираха със зелените капаци на прозорците. Около тези сгради, обърнати на юг и на изток, имаше голяма градина, около шестстотин квадратни метра, която бе насадена както с гъсти дървета, така също и със зеленчуци и овощни дръвчета.

Преди да продължим описанието, трябва да кажем, че то не е измислица, нито е сън, а е плод на користолюбие — с други думи това бяха жилища, които носеха голяма и сигурна печалба.

Да предприеме човек нещо хубаво, полезно и велико; да дари на много човешки създания идеално благосъстояние; да ги издигне в собствените им очи; да ги накара да предпочетат пред удоволствията на кръчмите удоволствията на ума, на изкуствата… да въздигне нравствено тези нещастници с благородни намерения и благороден пример; да бъде измежду благодетелите на обществото и в същото време насила да извлече голяма печалба… Всичко това изглежда невероятно. Въпреки това, там се криеше тайната на чудесата, за които говорим.

Сега да влезем вътре във фабриката.

Агрикол още не знаеше за изчезването на Гърбавото и беше щастлив, когато си спомнеше за Анжел, затова и някак припряно и старателно се обличаше, за да отиде при годеницата си.

Нека кажем няколко думи за жилището на ковача в общежитието и за твърде нищожния наем, малко над седемдесет франка годишно, наем, какъвто плащаха всички неженени работници.

Жилището се намираше на втория етаж и бе от две стаи, разположени южно към градината. Подът от борови дъски бе снежнобял. Имаше желязно легло със сламеник, с много хубав дюшек и с меки завивки. Една лампа и една камина, според нуждите, осветяваха и отопляваха стаята, която бе облепена с шарени тапети и украсена с не по-малко красиви завеси. Една ракла, една маса от орехово дърво, няколко стола, малка библиотека — това беше покъщнината на Агрикол. Съседната стая, която беше много по-голяма и светла, бе подредена с гардероба за дрехите, тоалетна маса и широк цинков леген под един кран, от който изобилно течеше вода.

Ако се сравни това приятно и удобно жилище с потрошената горница, за която младежът плащаше годишно деветдесет франка, в къщата на майка си, като добавим и това, че всяка вечер трябваше да изминава по миля и половина, лесно ще разберем каква жертва правеше той за тази превъзходна жена.

След като Агрикол хвърли още един поглед към огледалото, среса мустаците и гъстата си брада, излезе от стаята и отиде при Анжел в общия гардероб. Коридорът, през който мина, беше широк, осветен отгоре и с чисти дъски.

Макар неприятелите на господин Харди да бяха посели семена на несъгласие сред тази работническа община, от стаите се дочуваха весели песни.

Докато Агрикол прекосяваше коридорите, той се спира много пъти, за да се поздрави с другарите си. Ковачът се спусна по стълбите, прекоси раззеленения двор, сред който се намираше чешма с бистра вода, и отиде в другото крило. Тук беше голямата стая, в която част от жените и дъщерите на сдружените работници (жените не работеха във фабриката) шиеха и кърпеха дрехи. Тази дейност, освен че спестяваше голяма част от плата, който дружеството купуваше на едро направо от фабриката, силно снижаваше и продажната цена на всяка отделна дреха. След като премина широката и светла стая, която лете беше прохладна, а зиме — топла, Агрикол почука на вратата на стаята, в която живееше майката на Анжел. Жилището бе на долния етаж и бе обърнато на изток, с лице към градината. То може да служи за образец на семейно жилище в дружеството. Наемът бе нищожен — сто двадесет и пет франка на година. Една вратичка водеше към неголяма стая, определена за децата, за онези момчета и момичета, които вече бяха порасли и не можеха повече да спят в една от двете спални, определени за малките момчета и момичета. Всяка нощ тези спални се наблюдаваха от някои от бащите или майките в братството.

Жилището се намираше далеч от кухнята, в която се готвеше за всички, не само от тази част на къщата. Дебелият килим и красивото кресло, няколко също красиви порцеланови съда, наредени в дървен бюфет, няколко картини, окачени по стените, стенен бронзов часовник, леглото, раклата и писалището от червено дърво — всичко показваше, че наемателите на това жилище бяха малко по-заможни от останалите.

Анжел, която още отсега можем да наречем годеницата на Агрикол, напълно потвърждаваше описанието, което ковачът й беше направил при разговора си с Гърбавото. Тази очарователна седемнадесетгодишна девойка, беше облечена обикновено, но красиво, седеше до майка си. Щом Анжел видя влизащия Агрикол, се изчерви.

— Госпожице — каза ковачът, — дойдох да изпълня обещанието си, ако майка ви е съгласна.

— Съгласна съм, господин Агрикол — отвърна сърдечно майката. — Тя не пожела да разгледа общежитието и околните сгради нито с баща си, нито с брат си, нито пък с мен, само и само за да може днес, в неделя, да направи това с вас. Кой друг, ако не вие трябва да засвидетелствувате уважение от страна на братството към новодошлата гостенка. Тя ви чака с нетърпение повече от час.

— Извинете ме, госпожице — каза весело Агрикол, — но от мисълта за удоволствието, което ще изпитам като ви видя… забравих за точния час… Това е единственото ми оправдание.

— Мамо! Защо говориш така — укорно каза младото момиче на майка си и почервеня.

— Вярно ли е каквото казах? Но аз не те упреквам за това. Хайде, господин Агрикол, много по-добре от мен ще ти разкаже какви добрини е направил господин Харди за всички работници във фабриката.

— Господин Агрикол — каза Анжел, докато завързваше панделките на шапчицата си, — колко ми е мъчно, че не е тук вашата посестрима.

— Гърбавото ли? Но тя ще дойде пак, вчерашното й посещение няма да е последно.

Девойката прегърна майка си и след това излезе с Агрикол, когото хвана под ръка.

— Боже мой — каза Анжел — ако знаете, господин Агрикол, колко се изненадах, щом влязох в тази красива къща. Бях научена и свикнала да гледам мъките на бедните, сама съм ги изпитала… А тук всички изглеждат щастливи и благодарни! Сякаш бе сън. Когато попитах майка си, тя каза, че вие ще ми обясните.

— Радостен съм, че ще мога да изпълня тази задача. Да ви покажа къщата и да ви разкажа за нашето братство… Тук, госпожице, сигурно за настоящето и за бъдещето, човек не е принуден да се откаже от желанието да си избере другарка за целия живот, от страх неговите мъки да не увеличат мъките на още един човек. — При тези думи Анжел сведе очи и се изчерви, а Агрикол продължи: — Тук работникът има надежда за семейно щастие, напълно сигурен, че няма да бъде подложен на ужасни лишения. Тук, благодарение на реда, на труда и на силите на всекиго — мъж, жена или дете, всички живеят щастливи и задоволени. Ако трябва с една дума да ви обясня всичко това, госпожице, ще кажа, че най-умното, което могат да направят работниците тук, е да се обичат. А най-разумното — да се оженят.

— Господин Агрикол… — каза още по-зачервена Анжел — Не е ли по-добре да се разходим?

— Веднага, госпожице — отвърна ковачът, зарадван от смущението на момичето. — Ето, тук е стаята на малките момичета, нека влезем.

Двамата попаднаха в голяма спалня, също като в някакъв пансион. Малките железни легла бяха подредени изрядно, а в двата края се виждаха креватите на двете майки, които по ред изпълняваха задълженията си да бдят над момичетата.

— Боже мой! Колко добре е разпределена тази спалня! И колко е чисто! Кой се грижи така добре?

— Самите деца, тук няма слуги. Между децата има състезание кое по-добре ще си оправи леглото — както знаете, малките момичета обичат да си играят на домакинска работа.

— Разбирам… Използува се естественият им вкус с всякакви забавления.

— В това е цялата тайна. Ще ги видите навсякъде, заети с полезни действия и много доволни.

— Като си помисля и сравня тези хубави и топли спални с ужасните и студени горници, където децата са натръшкани върху един сламеник и треперят от студ… както е по нашия край…

— Ами в Париж, госпожице? Там може би е още по-лошо.

— Сигурно господин Харди е много добър, великодушен и преди всичко много богат, за да хвърля толкова пари, за да прави добро — каза Анжел.

— Няма съмнение, че господин Харди има добро и благородно сърце. Той прави добро заради доброто, без да мисли за интереса си. Освен това, госпожице Анжел, представете си, че дори да беше най-користолюбивия човек, най-големия сребролюбец, той пак щеше да има полза, ако ни направи толкова щастливи, колкото сме сега.

— Как е възможно това, господин Агрикол. Щом казвате, аз ви вярвам, но ако всичко е вярно, защо не го правят и други?

— Защото един и същи човек трябва да притежава три много редки качества: знание, възможности, воля.

— За съжаление… така е. Които знаят — не могат.

— А които могат, не знаят или не искат.

— Но каква полза има господин Харди от доброто, което ви прави?

— Сега ще ви обясня, госпожице.

— Ах, какъв сладък дъх на плодове — рече изведнъж Анжел.

— Защото общата стая, в която се съхраняват плодовете, е наблизо. Там ще видим много от малките момичета, които работят. Нека ги видим.

Агрикол отвори една врата и въведе Анжел в една голяма стая, в която имаше много съдове, в които се намираха зимни плодове. Няколко седем-осемгодишни деца, облечени в чисти и топли дрехи, под ръководството на една жена чистеха плодовете, като изхвърляха изгнилите.

— Както виждате, госпожице, навсякъде, където е възможно, използуваме децата. За тях тази работа е забавление, отговаря на необходимостта да се движат и да се трудят. Така и момчетата, и жените, прекарват времето си полезно.

— Колко умно е измислено!

— А да видите какво вършат в кухнята! Под ръководството на една или две жени те могат да свършат работа, колкото десет слугини.

— Малките момичета обичат да играят на готвачки. Сигурно са много доволни от тази работа.

— А под предлог, че играят на градинарки, те сами берат плодовете и зеленчуците, сами поливат цветята, сами чистят пътеките. С други думи, тази детска армия, която в други случаи не върши нищо до десет-дванадесетгодишна възраст, тук е много полезна. Освен трите часа уроци, които са напълно достатъчни за възрастта им, забавленията им се използуват за полезни неща. Икономиите, които донася тяхната работа са много повече от разходите за тях. Освен всичко останало, когато децата участвуват във всяка работа, има нещо приятно, чисто и почти свещено. Това кара възрастните да внимават в думите и в работата си. Не е ли така, госпожице? И най-големият простак уважава детинството…

— Колкото повече мисля, толкова по-добре разбирам, че е измислено така, че всички да бъдат добре — каза Анжел.

— Това не се постигна лесно. Най-напред трябваше да се преодолеят предразсъдъците, вкоренените навици… Но ето че пристигнахме до общата кухня. Ще видите сама дали тя не е така прекрасна, каквито са кухните на една казарма или на един пансион.

Наистина, кухнята на общежитието бе много голяма. Всички съдове светеха от чистота. При това, благодарение на великолепните изобретения на днешното време (и пак недостъпни за бедните, защото те не са скъпи само, ако се използуват за повече хора) за огнището и за фурните не само че отиваха двойно по-малко дърва и въглища, отколкото биха отишли за всяка къща поотделно, но излишната топлина, чрез специален механизъм, разнасяше се по всички стаи на общежитието. В кухнята, под ръководството на две жени, отново деца вършеха много от работите. Беше много забавно да се наблюдава с каква сериозност те се занимаваха с готварство.

Децата помагаха и в хлебарницата, където се печеше много евтин, много хубав и хранителен домашен хляб от чиста пшеница, смесена с ръж, който е за предпочитане от белия и лек хляб, в който слагаха най-различни вредни подправки.

— Добро утро, госпожо Бертран — обърна се весело Агрикол към възрастната жена, която наблюдаваше бавното въртене на много шишове, върху които бяха надянати парчета от говеждо, овче и телешко месо, започнало вече да придобива привлекателен тъмножълт цвят. — Според правилника, няма да вляза в кухнята, само ще я покажа на госпожицата, която пристигна тук неотдавна.

— Разгледайте я и обърнете внимание колко добре работят всички деца… — Възрастната жена посочи с върха на голяма лъжица петнадесетина малки момчета и момичета, които, насядали около една маса, белеха картофи и чистеха зеленчук.

— Значи днес ще имаме богат обяд, госпожо, нали?

— Както винаги, синко, манджата ще бъде хубава. Ето: супа от зеленчук, говеждо печено с гарнитура от пържени картофи, салата, плодове, сирене и понеже е неделя, ще има и плодов сладкиш, който прави в момента баба Дениз в хлебарницата. Точно сега палят пещта.

— Като ви слушах, отвори ми се апетит — засмя се Агрикол. — Не е трудно човек да се досети, че ще бъде вкусно, щом вие сте на ред да готвите.

— Учудването ми е още по-голямо, когато сравнявам недостатъчната храна на работниците в нашия край с храната на работниците тук! — възкликна Анжел.

— Плащаме един франк и двадесет и пет су и се храним по-добре, отколкото, ако плащаме по три франка в Париж.

— Това не може да бъде, господин Агрикол!

— Може. И то се дължи на господин Харди. На умението му.

— Ах! Вече много ми се иска да видя господин Харди!

— Може би ще го видите още днес, защото чакаме да се върне всеки момент. А това е общата трапезария. Сигурно не знаете, че има такова нещо, защото сте свикнали храната да се носи във вашата стая?

— Колко красива стая!… Над градината, срещу чешмата!…

Наистина, стаята бе много широка, светлината влизаше през десет прозореца. Покрай стените бяха наредени маси с лъскава мушама. Зимно време в тази стая се събираха и правеха нещо като седенки след работа онези от работниците, които обичаха да прекарват няколко вечерни часа с други хора, вместо да бъдат сами или с близките си. Тогава в добре отоплената и осветена стая, едни четяха, други играеха на карти, а трети просто разговаряха.

— И това не е всичко — каза Агрикол на годеницата си. — Тази стая всеки вторник и четвъртък се превръща в зала за бал, а в края на седмицата — в концертна зала.

— Наистина ли?

— Да! — отговори гордо младежът. — Измежду нас има много добри музиканти. Два пъти в седмицата, всички заедно — мъже, жени и деца, пеем заедно. (Всеки, който е чул чудесните концерти в „Орфеон“, където повече от хиляда работници — мъже, жени и деца пеят заедно, лесно ще разбере това). За съжаление тази седмица се появиха известни смущения във фабриката и не можахме да направим концерт.

— Толкова много гласове! Сигурно е величествено.

— Господин Харди винаги ни е насърчавал в това забавление. Според него то ни влияе добре. Той е прав, защото музиката влияе върху ума и върху нравите. Една зима той доведе тук на собствени разноски двама ученици на прочутия Вилхелм и след това нашето училище постигна големи резултати. Госпожице Анжел, уверявам ви, че наистина е трогателно да слуша човек как двеста гласа пеят песен за труда и свободата…

— О, вярвам ви! Какво щастие е, човек да живее тук! Работата, облекчена с такива удоволствия, е цяло щастие.

— И тук, както навсякъде, има и сълзи, и мъка — каза тъжно Агрикол. — Виждате ли онази усамотена постройка? Това е нашата болница. За късмет, благодарение на редовния и здравословен живот, който водим, тя не се пълни често. Намираме добър лекар, а от влоговете, които се събират от всички ни, се дават две трети от нормалното заплащане, когато човек се разболее.

— Колко добре е измислено! А какво има там долу, от другата страна на поляната?

— Там е пералнята и баня с топла и студена вода, а под онази стряха съхнат изпраните дрехи. По-нататък са конюшните и плевните със сено за конете, които се използуват във фабриката.

— Ще ми кажете ли най-накрая, господин Агрикол, тайната на тези чудесни неща?

— За десет минута ще разберете всичко, госпожице.

Агрикол, заедно с годеницата си, се намираше пред една остъклена врата, която служеше за вход на градината. Вятърът донесе отдалеч звука на военна музика, след което се чу тропотът на два коня, които приближаваха бързо. Скоро на красив черен кон с дълга опашка, се появи офицер. Както по време на империята, той носеше големи ботуши и бели панталони. Синята му униформата бе препасана с червената лента на почетния легион, която бе прекарана през десните еполети с четири сребърни звезди. Широката му шапка беше украсена с бели пера — отличие, което носеха само маршалите на Франция. Той седеше мъжествено и гордо на коня.

В това време, докато маршал Симон приближаваше до Анжел и Агрикол, защото това бе самият маршал, той изведнъж спря коня си, скочи пъргаво и подаде златните юзди на един слуга в ливрея, който вървеше след него също на кон.

— Къде да ви чакам, господине? — попита слугата.

— Накрая на алеята — каза маршалът.

Като свали шапката си от уважение, той бързо пристъпи към един човек, когото Анжел и Агрикол не бяха видели. Когато той стъпи на алеята забелязаха, че старият мъж имаше жив и умен поглед. Беше облечен с чиста горна риза. Върху дългата си бяла коса носеше каскет от сукно. Беше бръкнал в джобовете си и спокойно пушеше лула от шуплив камък.

— Добро утро, татко — каза с уважение маршалът и прегърна сърдечно стария работник, който също го прегърна и като видя, че държи шапката си в ръка, каза:

— Сложи си шапката на главата, синко… — после добави усмихнат. — Колко си красив…

— Бях на близо на един преглед… Възползувах се от случая да дойда да те видя.

— Значи тази неделя няма да мога да прегърна внучките си, както обикновено.

— Те ще пристигнат с карета. Дагоберт ще ги придружи.

— Виждаш ми се угрижен. Какво има, синко?

— Наистина, татко, имам да ти съобщя много важни новини.

— Щом е така, да отидем в стаята ми — каза старецът, двамата напуснаха алеята и се изгубиха от погледа.

Анжел се изненада много от офицера, чийто баща бе стар работник. Тя погледна Агрикол и попита:

— Нима този стар работник?

— Да, той е баща на господин маршала, дук дьо Лини. Приятел на моя баща, който пък е бил на служба при маршала цели двадесет години.

— Да е толкова високопоставен и така да засвидетелствува любовта и почитта към баща си! — промълви Анжел. — Сигурно маршалът има много благородно сърце… Но как така позволява баща му да остане работник!

— Нищо не може да накара дядо Симон да остави занаята си и да напусне фабриката. Той е роден работник и иска да умре като работник, въпреки, че синът му е дук и френски маршал.

III глава Тайната

След като изненадата на Анжел от пристигането на маршал Симон се разсея, Агрикол каза усмихнато:

— Не бих искал да се възползувам от тази случка, госпожице, за да не ви открия тайната на чудесата в общежитието.

— О! Нямаше да ви оставя на мира. Онова, което ми разказахте, подразни любопитството ми.

— Щом е така, слушайте. Господин Харди изрече три магически думи: сдружаване, общинство, братство. Ние разбрахме тяхното значение и така чудесата станаха възможни. Те ни носят полза, но — повтарям, носят и голяма полза на господин Харди.

— Това ми се струва странно…

— Да предположим, госпожице, че господин Харди бе човек със студено сърце и търсеше единствено изгодата си. Ако той се запиташе какво трябва да направи, за да носи фабриката му голяма печалба, щеше да си отговори: отлична работа, икономии на суровини, непрекъснат труд на работниците. С една дума, икономии при изработката, за да стане стоката евтина, а да се продава много скъпо…

— Какво друго би могъл да желае един фабрикант?

— Без съмнение, тези изисквания щяха да бъдат удовлетворени, но въпросът е как? Господин Харди най-напред щеше да си каже: ако отдалеча работниците от фабриката, те ще се изморят докато дойдат на работа; ако станат рано, ще спят по-малко, а нямам сметка да се възползувам от съня на работниците, който им е крайно необходим, защото ако не са се наспали, това се отразява зле на работата им; през зимата става още по-зле, докато пристигнат във фабриката — работникът ще дойде измокрен и измръзнал и още преди да е започнал, ще бъде изморен, какво ще свърши тогава…

— За съжаление, истината е точно такава, господин Агрикол. Когато бях в Лил и работех във фабриката, треперех през целия ден от дъжда, който ме мокреше докато пристигна там.

— Затова хора като господин Харди казват: За да се премахнат тези трудности, трябва да настаня работниците близо до фабриката. Нека пресметнем: жененият работник в Париж плаща средно по двеста и петдесет франка годишно22 за една или две стаи — тъмни и тесни, на някоя затънтена и мрачна улица. Той живее в тях със семейството си на тясно, затова и здравето му е разстроено. Винаги страда от треска, винаги е слаб, а каква работа може да се очаква от такъв човек. Неженените работници държат по-малки къщи, също лоши, и плащат по сто и петдесет франка на година. Нека направим сега сметка. Във фабриката си имаме сто и четиридесет женени работници, което ще рече, че те плащат за отвратителните си жилища общо около тридесет и шест хиляди и петстотин франка годишно. Освен това имаме и сто и петнадесет неженени работници, които плащат годишно седемнадесет хиляди и двеста и осемдесет франка. Или всичко, около петдесет хиляди франка за наем. Сиреч, приход, равен на лихвите на един милион франка, ако тя е пет на сто.

— Боже мой, колко е голям наемът за всички тези порутени и малки къщички!

— Петдесет хиляди франка на година, колкото струва жилището на един милионер. Какво тогава си казва човек? За да накарам работниците си да оставят жилищата в Париж, ще им направя голяма отстъпка. Ще им намаля наема наполовина. Вместо недобри стаи, те ще имат широки добри жилища, които ще могат лесно да се отопляват и много евтино да се осветяват. И така, сто и четиридесет семейства ще ми плащат по сто двадесет и пет франка годишен наем, а сто и петнадесет ергени по седемдесет и пет франка. Така аз ще получавам двадесет и шест-двадесет и седем хиляди франка. Една голяма постройка, в която могат да се настанят всички тези хора, ще ми излезе най-много до петстотин хиляди франка23. Това показва, че с лихвата от пет на сто, тези пари могат да бъдат осигурени, защото от заплатата на работниците, аз ще удържам наема.

— Започнах вече да разбирам как понякога може да се направи добро, даже е полезно, дори когато става дума за пари.

— Полезно е всичко, което се върши честно и искрено. Но нека продължим… Ето работниците ми, казва си такъв човек, са настанени близо до фабриката, имат топли жилища и здрави отиват на работа. Но това не е всичко… Английският работник, който се храни с хубаво говеждо месо, който пие хубаво пиво, за същото време върши два пъти повече работа, отколкото френският работник24, който се храни с лоша храна. Това подсказва, че работниците ще свършат повече, ако се хранят по-добре. Но как да постигне това, без да изгубя своето? Как се хранят в казармите, в пансионите, дори в затворите? Отделните средства се събират и така се получава сума, с която може да се живее доста охолно, нещо, което е невъзможно без сдружаване. И така, вместо моите двеста и шестдесет души да си готвят отделно двеста и шестдесет ястия, ако се сдружат в готвенето, благодарение на икономиите за мен ще бъде от голяма полза. А и за тях. Две или три готвачки, с помощта на няколко деца, ще могат всеки ден да готвят храна за всички. Вместо да се купуват дърва и въглища поотделно и за тях да се плаща двойно25, мойте работници, след като се сдружат, ще могат да си доставят на моя отговорност. Ще заделим от заплатите им много дърва, брашно, масло, дървено масло, вино и всичко останало от самите производители. Така те ще плащат петнадесет или двадесет су за бутилка чисто и хубаво вино, вместо да дават шестдесет или седемдесет и пет су за някакво отровно питие. Всяка седмица братството ще купува един вол и няколко овце, жените ще месят хляб, както на село. При тези средства и при добър ред и икономии, моите работници ще получават достатъчно вкусна храна за един франк, най-много за франк и двадесет и пет су на ден.

— Вече ми стана ясно, господин Агрикол!

— Още не съм свършил, госпожице. Ако човек е със студено сърце, той си каза: Ето че работниците ми са настанени добре, имат отопление, хранят се достатъчно и то на половин цена. Но трябва да бъдат и добре облечени. Здравето им трябва да бъде осигурено, а щом е така, здравият човек работи здраво. Значи братството трябва да закупи наедно и на фабрична цена (пак на моя отговорност, обезпечена от заплатите им) дебели и здрави платове, от които жените ще ушият дрехи не по-лоши от шивачите. Най-накрая, понеже ще потрябват и обувки, братството ще може да направи значителен отбив на предприемача… Е, госпожице Анжел, какво ще кажете за такъв човек?

— Ще кажа, господине, че това не е за вярване, а е толкова просто нещо.

— Няма по-просто нещо от доброто, от хубавото, но обикновено никой не се грижи за него. Забележете също така, че нашият човек говори всичко това, воден изключително от личния си интерес, че гледа само материалната страна на въпроса, без да обръща внимание на навика за взаимно сдружаване, за взаимна помощ, без да обръща внимание на това, че богатите са длъжни да подкрепят слабите и бедните, без да обръща внимание на това, че честният, дейният и трудолюбив човек има право да изисква от обществото работа и заплата според нуждите си. Не, нашият човек мисли само за материалната полза. При това, както сама виждате, печели не само по пет на сто от собствената си пара, а и ще се възползува твърде много от материалното добруване на своите работници.

— Така е, господин Агрикол.

— А какво ще кажете като научите, че нашият човек има също толкова голяма полза, ако дава на работниците си освен полагащата им се заплата и една част от приходите си?

— Трудно ми е да повярвам, господин Агрикол.

Увлечени в този разговор двамата бяха стигнали до градинската врата на общежитието. Една обикновена, но доста прилично облечена възрастна жена доближи и попита Агрикол.

— Върна ли се във фабриката господин Харди?

— Не е още, госпожо. Чакаме го всеки момент.

— Ще се върне ли днес?

— Ако не днес, то утре.

— Не се ли знае, господине, в колко часа ще пристигне?

— Не ми се вярва някой да знае. Портиерът на фабриката, който е портиер и в къщата на господин Харди може би ще може да ви каже нещо повече.

— Господин Агрикол — каза Анжел, след като жената, която разпитваше ковача, се отдалечи — забелязахте ли, че тази жена беше много пребледняла и натъжена?

— Забелязах. Даже ми се стори, че очите й се насълзиха.

— Бедната жена! Сигурно е дошла да потърси помощ от господин Харди. Но какво ви стана, господин Агрикол, защо така се замислихте?

Агрикол предполагаше, че идването на тази възрастна жена има някаква връзка с посещението на младата, красива и руса госпожица, която преди три дни неспокойно и почти отчаяно разпитваше за господин Харди и която със закъснение разбра, че я следят и наблюдават.

— Извинете госпожице — отвърна той, — но появата на тази жена ми припомни нещо. Не мога да го споделя с вас, защото е тайна.

— Не съм любопитна — каза младата госпожица. — Това, което ми разказвате, е толкова занимателно, че не искам да слушам за нищо друго.

— Тогава, госпожице, ще ви кажа още няколко думи и вие ще знаете всички тайни на нашето братство тъй добре, както ги знам и аз.

— Слушам ви, господин Агрикол.

— Нашият човек, който е заинтересуван, мисли така. Работниците вече имат условия, за да се трудят повече. Но какво да направя, за да постигна по-голяма печалба? Да изработвам евтина стока, която да продавам скъпо? Не може да е евтина, ако не се икономисва суровината, ако не се повишава качеството, ако не се ускори самата работа. Въпреки че наблюдавам, как да накарам работниците да не разсипват суровината? Как да ги накарам да измислят по-обикновен и по-икономичен начин на работа? Освен това, за да продадем стоката, тя трябва да е превъзходна, без недостатъци. Моите работници са старателни, но трябва да показват работа първо качество.

— Щом като добре си вършат работата, каква сметка имат работниците да си блъскат главите, за да изкарат по-качествена стока?

— Правилно разсъждавате, госпожице. Какъв е техният интерес? Затова и нашият човек ще си каже: Работниците трябва да имат интерес да не похабяват суровината, интерес да не си губят времето и да намерят начин да работят по-добре, интерес изпод ръцете им да излиза първокачествена стока… Само така аз ще постигна целта си. Като заинтересувам работниците чрез приходите, които ще получа от техните икономии, от деятелността им, от тяхното майсторство. Колкото по-добре изработват нещо, толкова по-скъпо ще го продавам. Толкова по-голям ще бъде и техният дял, и моят.

— Чак сега ви разбрах…

— Преди това работникът си е казвал: не ме е грижа дали ще работя повече и ще изработвам по-качествена стока. Каква е ползата ми, никаква! Малка заплата, малко работа. А сега, имам интерес да работя повече, да правя икономии. Другарите ми също. Ако някой работник е мързелив и направи някаква беля, имам право да му кажа: братко, всички ние губим от твоя мързел и от щетите, които носиш за общата ни работа.

— В такъв случай всички работят ревностно и с надежда!

— Точно така е пресметнал и нашият човек. Освен това, той си е помислил: Във фабриката стоят затрупани съкровища от опит, от практически умения, само защото никой не ги насърчава. Много работници, които можеха да направят някакво нововъведение, карат я по старому… Умният човек, който цял живот се занимава с едно и също, навреме трябва да намери начин да работи по-добре и по-бързо. Ето защо ще основа съвещателно настоятелство. Ще повикам началниците на фабриката и най-способните работници, защото интересът ни е общ… Той не се лъже и скоро ще му направят впечатление множеството нови и изкусни начини за работа, които ще измислят работниците му. Вие сте знаели това и не сте ми казвали, ще извика той. Онова, което десет години ми е струвало по сто франка, щеше да ми излезе по петдесет, без да смятам, че се пести и време. Господарю, ще му отвърнат работниците, какъв беше нашият интерес да икономисаме петдесет на сто, никакъв! Сега обаче, е друго. Освен заплата, вие ми давате и част от печалбата. Издигате ме в собствените ми очи, като се допитвате до моя опит, до моите знания. Вместо да се държите пренебрежително с мен, вие разговаряте с мен. В мой интерес, а и мой дълг е да ви кажа всичко, което знам и да се старая да го увелича. Ето как, госпожице Анжел, такъв човек може да предизвика завист. Ако на мястото на този човек със студено сърце беше друг, който би се грижел не само за материалното благосъстояние, но и за нравственото развитие на работниците си, за да въздигне ума и сърцата им; който, силен с властта, плод на неговите благодеяния, като чувствува, че е натоварен и с душата на триста човешки същества, вече няма да ги нарича свои работници, а свои братя. Би залягал, за да възбуди в тях вкус към просвета, към изкуства, които ще ги направят щастливи и да се гордеят с положението, което имат… В такъв случай, госпожице Анжел, този човек… Но!… Я, виж! Боже мой! Ето! Господин Харди!

— Ах, господин Агрикол — рече Анжел, трогната и с насълзени очи. — Този човек трябва да се посреща със скръстени от признателност ръце.

— Погледнете. Неговото благородно и кротко лице не е ли огледало на прекрасната му душа!

Една пощенска карета, в която се намираше господин Харди, заедно с господин дьо Бресак, нечестният му приятел, който подло го предаваше, в този момент влезе в двора на фабриката.

Още няколко думи трябваше да кажем за това, което се опитахме да предадем чрез диалог. Този въпрос е много важен и ние ще се занимаем с него още веднъж, преди да завърши тази книга.

Въпреки всичките повече или по-малко официални думи на някои повече или по-малко сериозни лица (струва ни се, че се злоупотребява с това тежко прилагателно) за благоденствието на страната, има нещо, което не подлежи на разискване. А именно, че никога, както досега не са били по-нещастни работническите слоеве на обществото. Техните заплати никога не са били толкова ниски в сравнение с нуждите им. Неопровержимо доказателство за това е постепенните опити на богатите слоеве да помогнат на онези, които страдат. Забавачниците, приютите за бедни деца и други доста категорично доказват, че щастливите и успелите на този свят, въпреки официалните увъртания за всеобщо благоденствие, предчувствуват какви ужасни и заплашителни нещастия има в обществото.

Колкото великодушни и благородни да са единичните опити, те все пак са крайно недостатъчни. Единствено управниците могат да предприемат нещо по-резултатно, но те се пазят от това. Сериозните хора сериозно разискват върху нашите дипломатически контакти с Мономотап или върху някой друг въпрос, също толкова сериозен, а оставят на еднократното съжаление, на хрумванията на добрата или злата воля на капиталистите и фабрикантите съдбата на едно многочислено и трудолюбиво население, което все повече осъзнава правата и силата си, тъй съсипано от нещастията, че често остава и без онази работа, от която едва получава средства за съществуване. Нека сериозните хора продължат да не се интересуват от това. Нека държавните мъже презрително се усмихват на мисълта името им да се свърже с едно дело, което би им донесло популярност. Нека всички продължават да чакат часа, в който ще избухне социалният въпрос… Тогава ще видим какво ще се случи със сериозните въпроси и сериозните хора. За да се отложи или отдалечи това зловещо бъдеще, ще трябва да се обърнем отново към честните хора и да ги помолим в името на спокойствието и общото спасение, да се премахне злото…

Ние отдавна говорим: „Ако знаеха богатите!“. И сега повтаряме, за честта на човечеството, че когато богатите знаят, те често вършат добрини съзнателно и великодушно. Нека се помъчим да им докажем, както и на онези, от които зависи съдбата на множеството работници, че могат да помогнат и без да развързват кесията си.

Вече стана дума за общежитията. Това превъзходно учреждение, благодарение на човеколюбивите намерения на госпожица Амели дьо Витрол, за малко да се осъществи през 1829 година. (За това разказва „Democratic pacifigue“ от 19 октомври 1844 г.). В днешно време лорд Ашли в Англия, е оглавил едно дружество, което преследва същата цел и което ще донесе на участниците най-малко четири на сто гарантирана лихва.

Защо и Франция да не последва един такъв положителен пример, който ще даде на бедните работници основните правила и първите средства за сдружаване? Преимуществата са очевидни, това разбират всички, но народът не е в състояние и няма възможност да основе необходимите учреждения в тези общини.

Огромна ще бъде заслугата на богатия, ако даде възможност на работниците да ползуват тези преимущества. Какво ще му струва да изгради една къща, в която да живеят петдесет семейства, след като приходите му ще бъдат сигурни?

Защо научното дружество, което всяка година организира конкурс за младите архитекти за планове на дворци, на църкви, на театри, да не поиска план за голяма сграда, която да бъде определена за жилища на работническото съсловие?

Парижкият градски съвет, чиято добра воля и бащински грижи за работниците толкова пъти са били прекрасни, защо да не изгради в населените части на града образцови общежития? Желанието на работниците да бъдат приети в тях ще бъдат силен стимул за съревнование, за нравствено въздигане. Такъв пример може би ще накара управниците да изоставят своето немилостиво хладнокръвие.

Капиталистите, които строят фабрики, защо също не се възползуват от примера и до фабриките не построят общежития за работниците?

Това ще бъде от полза за фабрикантите в тези времена на отчаяна конкуренция. Намаляването на заплатата кара работниците да се лишават от най-необходимото. Ако живее отделно, едва му стигат три франка на ден. Ако фабрикантът го улесни в неговото съществуване, благодарение на сдружаването, само с франк и половина, той ще може да намали и заплатата на работника на половина, без той да почувствува осезателно това, защото е за предпочитане пред опасността да остане без работа. Пък и фабрикантът няма да бъде принуден да спре производството си, в това време на търговска криза.

Надяваме се, че доказахме преимуществото и ползата от изграждането на работнически общежития.

Освен това казахме, че не само ще бъде справедливо работникът да участвува в разпределението на приходите от неговия труд, но това ще е от полза и за самия фабрикант.

Не правим предположения, а говорим за осъществени неща. Един от най-добрите наши приятели, много голям фабрикант, основа съвещателно работническо настоятелство и позволи на работниците (освен заплатите им) да ползуват и приходите му. Резултатът от тази стъпка надхвърли очакванията му. Ако някои умни и великодушни сърца пожелаят да използуват този пример, даваме основите на тази наредба.

Ето предварителните разсъждения, които правят чест и на фабриканта и на работниците му, и които придружават правилника на настоятелството.

Извлечение от постановленията за съвещателното настоятелство, което се състои от един председател (глава на фабриката), от един подпредседател, от един секретар и от четиринадесет членове, от които четирима началници на цехове и десет души от най-способните работници с различна специалност:

Към това прибавяме, че сведенията, които има добрината да ни даде господин Г. Н., частта от печалбата на всеки работник (извън обикновената му заплата), ще бъде най-малко триста, до триста и петдесет франка на година.

Съжаляваме, че поради някои съображения не можем да съобщим името на този благодетел, който пръв се е нагърбил с такова великодушно и благородно начинание.

Ще добавим само, че днешното състояние на промишлеността и някои други съображения не са позволили на работниците да се възползуват от този приход още от самото начало, и в който всички те ще участвуват един ден.

Ние можем да потвърдим, че още след четвъртото заседание на това съвещателно настоятелство, почтеният фабрикант, за когото става дума, бе извлякъл такива резултати от практическите познания на своите работници, че веднага можеше да изчисли около тридесет хиляди франка годишен приход, който ще се получи било от икономия, било от усъвършенствуване на производството.

Нека се изразим накратко: във всяка промишленост има три сили, три двигателя, три лица, чиито права заслужават еднакво уважение.

Капиталистът, който дава парите.

Разумният човек, който управлява работата.

Работникът, който върши тази работа.

Досега работникът е получавал нищожна част, която не стига да задоволи нуждите си. Дали няма да бъде по-справедливо, ако той се възнаграждава било право или косвено, било чрез сдружаване, било като му се даде част от приходите, плод на неговия труд? И дори ако приемем най-лошото, че увеличението заплатата на работника ще намали малко дяла на капиталиста и на предприемача, дали от тяхна страна това няма да е не само благородно и справедливо, но и полезно, ако защитят богатството си от всякаква опасност, защото по този начин ще отнемат на работниците законните основания за справедливи оплаквания.

С една дума: онези, които предпазват имотите си от пожар, ни се струват по-умни.

Както вече казахме, във фабриката пристигнаха господин Харди и господин дьо Бресак.

Малко по-късно откъм Париж се зададе малка каручка, която пътуваше към фабриката. В каручката се намираше Родин.

IV глава Разкрития

Докато Анжел и Агрикол обикаляха общежитието, групата Вълци, към които се присъединиха много от редовните посетители на кръчмите, продължаваше да върви към фабриката, към която бавно се движеше и каручката, в която Родин бе тръгнал от Париж.

След като слезе от каретата с приятеля си, господин Харди влезе в салона на къщата, която беше долепена до фабриката и в която живееше. Господин Харди беше среден на ръст, строен и слаб, което подсказваше, че е нервна и впечатлителна натура. Челото му беше широко, лицето бледо, черните очи бяха препълнени със спокойствие и проницателност, а погледът му бе искрен, остроумен и привлекателен. И наистина той бе толкова нежен и деликатен, мил, благороден и великодушен, но и тъй чувствителен, че и от най-малкото докосване той можеше както да се отпусне, така и да се свие. Ако прибавим към тази изключителна чувствителност страстната му любов към изкуствата, точният му ум и изтънченият вкус, и ако си припомним за множеството измами, на които се случваше да стане жертва на промишленото поприще, ще трябва да се запитаме как това нежно и крехко сърце не можа да бъде смачкано в непрестанната борба срещу най-немилостиви интереси. Наистина, господин Харди бе страдал много. Принуден да продължи дейността си в промишлеността, за да изведе на добър край работата, която баща му — този пример за честност, бе оставил объркана поради събитията от 1815 година, с труд и умения той успя да спечели почтено положение в промишлеността. Но докато постигне това, колко долни клюки трябваше да преодолее, колко враждебни завистници да победи!

Както беше впечатлителен, господин Харди щеше хиляди пъти да припада от болезнено негодувание срещу подлостта, от възмущение против безчестието, ако не съществуваше мъдрата и твърда подкрепа на майка му. След един труден ден, когато и да се случеше той, щом се върнеше вкъщи, господин Харди се пренасяше в благотворната и чиста атмосфера и сред такова спокойствие, че веднага забравяше за срамните неща, които денем му нанасяха обиди. Преставаше да се измъчва веднага, щом се намереше близо до прекрасната и красива душа на майка си. Любовта му към нея стигаше до идолопоклонство. Когато изгуби майка си той изпита такава мъка! Скоро след нещастието господин Харди се сближи още повече със своите работници. Той винаги бе добър и справедлив с тях. Макар че празното място, което майка му остави в неговото сърце, трябваше да бъде голямо, колкото повече страдаше той, толкова повече чувствуваше необходимостта да вижда около себе си щастливи хора. Подобренията, които направи за всички около себе си, за повишаване на физическото и нравственото им благосъстояние, не премахнаха скръбта му, но поне я разсеяха. Постепенно той се ограничи в три неща, които му бяха близки: нежно и предано приятелство, което като че ли побираше всичките му предишни приятелства; гореща и искрена любов като последната любов; бащинска привързаност към работниците си. Той прекарваше дните си сред този малък свят, който му бе признателен и го уважаваше. Свят, който бе създал по свой образ, за да намира пристан от болезнената действителност, от която се отвращаваше. Пристан, за да се обгради само с добри и разумни хора, щастливи и способни да отговарят на благородните му мисли, които ставаха все по-необходими за живота му. И така, след много мъки, господин Харди, достигнал вече зрялата възраст, имаше един верен приятел, една любовница, достойна за чувствата му, и работници, за които бе сигурен, че са привързани към него. Това означава, че по времето на този разказ, той бе достигнал до най-голямото щастие, за което можеше да мечтае, откакто бе умряла майка му.

Господин дьо Бресак, сърдечният приятел на господин Харди, дълго време бе достоен за неговата трогателна и братска обич, но ние видяхме с какви хитрини отец д’Егрини и Родин успяха да превърнат верния до тогава приятел, в оръдие на своите интриги.

Двамата приятели, които по пътя бяха почувствували силата на северния вятър, се грееха около огъня в камината, запалена в малката стая на господин Харди.

— Скъпи Марсел, започнах да остарявам — засмя се господин Харди и погледна към дьо Бресак. — С всеки изминал ден усещам нуждата да си бъда вкъщи… Тъгувам, когато напускам обичайния си живот и проклинам онзи, който ме принуждава да изляза извън това щастливо и малко земно ъгълче.

— Когато си помисля, скъпи приятелю — отговори дьо Бресак като незабележимо се изчерви, — че предприе това пътуване само заради мен!

— Скъпи Марсел, а не ме ли придружи в едно пътуване, което ако не беше ти, щеше да ми е толкова досадно, колкото бе приятно за теб.

— Има разлика, приятелю! Аз имах дълг пред теб, който не знам дали ще мога да изплатя, както е редно.

— Недей така, Марсел… Между нас няма мое и твое. Щом става дума за искрено приятелство, на човек еднакво е приятно и да дава, и да получава.

— Какво благородно сърце!

— По-добре кажи — щастливо сърце. Още по-щастливо от последната любов…

— Господи! Кой друг, ако не ти, приятелю, ще заслужи щастието си на този свят?

— А на кого го дължа? На приятелите, които ме подкрепиха, когато останах без подкрепата на майка си. Тя бе единствената ми сила… Тогава почувствувах — признавам си — слабост, не бях способен да преодолея подобно нещастие.

— Ти ли, който си толкова твърд и имаш решителен характер, за да вършиш добрини? Ти ли говориш това, след като съм виждал с каква смелост се бориш, за да възтържествува всяка честна и справедлива идея?

— Така е, но колкото повече остарявам, толкова повече грозните и нечестните неща ме изпълват с отвращение. Чувствувам се слаб, за да се боря с тях.

— Но ако потрябва, скъпи приятелю, ще намериш сили!

— Скъпи Марсел, често съм ти казвал, че моята сила е в майка ми. Когато отивах при нея със сърце, разкъсано от долна неблагодарност или възнегодувал от нечестна хитрина, щом тя уловеше ръцете ми и кажеше нежно „неблагодарните и лукавите, синко, трябва да страдат. Нека оплакваме злото и да мислим за доброто“… тогава, приятелю, сърцето ми се отпускаше от майчините думи. Всеки ден тя ми даваше сила, за да продължа жестоката борба. За щастие, когато загубих майка си, Господ ми помогна да намеря приятел, без когото, признавам, щях да бъда безсилен, защото, повярвай Марсел, в твоето приятелство намирам сила и опора.

— Не говори така за мен, приятелю — отвърна дьо Бресак, опитвайки се да скрие притеснението си. — Нека говорим за една друга любов, която е почти толкова приятна и нежна, колкото е и майчината.

— Разбирам те… — продължи господин Харди. — Не скрих нищо от теб, когато поисках приятелския ти съвет… Наистина е така… Струва ми се, че с всеки изминал ден, любовта ми към тази жена се увеличава. Тя е единствената, която съм обичал страстно, единствената, която ще обичам винаги… Освен това, трябва да ти кажа всичко… Майка ми, която не знаеше, че обичам толкова много Маргарит, толкова често я хвалеше пред мен, че това ме кара да смятам тази любов за свещена…

— Има странна прилика между твоя характер, приятелю и характера на госпожа дьо Ноази… Нейната любов към майка й…

— Да, Марсел, измъчвала ме е любовта на Маргарит към майка й. Тя често ми е казвала: „Всичко пожертвувах за теб, но теб ще пожертвувам за майка си…“

— Но ти си ми казвал, приятелю, че майка й отдавна се е отказала от мисълта да се върне в Америка, където е господин дьо Ноази. Той, по всичко личи, ще остане там завинаги. Благодарение на предаността на тази превъзходна жена, която е възпитала Маргарит, вашата любов ще остане дълбока тайна, която никой не ще успее да смути…

— Никой! Никой! — възкликна господин Харди. — И почти съм сигурен, че ще трае вечно…

— Какво искаш да кажеш, приятелю?

— Не знам дали да ти кажа…

— Някога нещо издал ли съм?

— Как можеш да помислиш подобно нещо, Марсел? — каза господин Харди с приятелски упрек. — Не искам да крия от теб, но не обичам да разказвам за несполуките си, както и за моето щастие, докато то не бъде пълно… Засега липсва само едно нещо за изпълнението на прекрасния план…

В това време в стаята влезе слуга и каза на господин Харди:

— Господарю, един възрастен човек желае да разговаря с вас по спешна работа.

— Един момент! — отговори нетърпеливо Харди. — Ще позволиш ли, приятелю. — След този въпрос господин дьо Бресак понечи да отиде в съседната стая, но господин Харди го спря с усмивка: — Не, не! Остани. Присъствието ти ще ускори разговора с този човек.

— Но ако става дума за нещо важно?

— Както ти е известно, аз върша нещата си явно… — След това той се обърна към слугата и нареди: — Нека господинът влезе.

— Кочияшът пита може ли да си отиде? — каза слугата.

— Не, защото трябва да закара господин дьо Бресак в Париж. Нека чака.

Слугата излезе и след малко се върна с Родин, когото дьо Бресак не познаваше, понеже споразумението за предателството, което трябваше да извърши, бе станало чрез посредник.

— Кой е господин Харди? — попита Родин след като учтиво поздрави двамата приятели, вглеждайки се ту в единия, ту в другия.

— Аз съм, господине, какво обичате? — отвърна фабрикантът, който, съдейки по външността на този смирен и бедно облечен старец помисли, че той ще проси милостиня.

— Вие сте господин Франсоа Харди? — попита повторно Родин, сякаш искаше да се увери, че това е човекът, когото търси.

— Вече ви казах, господине, че съм аз…

— Трябва да ви съобщя нещо лично — рече Родин.

— Говорете спокойно, негова милост е мой приятел — отвърна господин Харди и посочи дьо Бресак.

— Но аз исках насаме — настоя Родин.

Дьо Бресак се канеше да излезе, когато господин Харди му смигна да остане. За да не се обиди Родин от присъствието на трето лице ако бе дошъл за милостиня, попита:

— Позволете да ви попитам. Заради мен или заради себе си желаете разговорът да бъде насаме?

— Заради вас, господине — отговори Родин.

— Щом е така, можете спокойно да говорите… — зачуди се господин Харди. — Не крия нищо от негова милост.

Родин помълча известно време, после се обърна към господин Харди и му каза:

— Знам, господине, че сте достоен за похвалите, с които ви обсипват и затова сте заслужили да ви обича всеки честен човек… Като честен човек, аз дойдох да ви направя една услуга.

— И каква е тя, господине?

— Дойдох да ви разкрия едно нечестно приятелство, на което вие сте жертва.

— Струва ми се, че се лъжете.

— Имам доказателства за онова, което говоря.

— Какви са доказателствата?

— Писмени доказателства за това предателство, което открих. Те са в мен — каза Родин. — Човекът, когото сте мислил за ваш приятел, недостойно ви е лъгал, господине.

— Как се нарича този човек?

— Марсел дьо Бресак — каза Родин.

Като чу тези думи дьо Бресак се разтрепери, побледня и застина като ударен от гръм. След това трудно успя да промърмори с променен глас:

— Господине…

Господин Харди, без да погледне приятеля си, и без да забележи неговото смущение, го хвана за ръката и бързо каза:

— Замълчи, приятелю.

След това раздразнено погледна Родин и му каза презрително:

— Така ли? Значи обвинявате господин дьо Бресак?

— Да — отвърна Родин категорично.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал.

— А в какво го обвинявате? И как смеете да казвате, че ме е предал?

— Господине — започна Родин като се преструваше, че едва сдържа вълнението си, — когато честният човек вижда, че някой злодей се готви да убие друг честен човек, той трябва ли да извика, за да заловят убиеца или не?

— Да, господине, но не разбирам каква връзка има…

— Според мен, господине, някои предателства са не по-малко престъпни от едно убийство. И аз дойдох, за да застана между убиеца и жертвата…

— Убиец? Жертва! — изрече господин Харди, учуден още повече.

— Надявам се, че познавате почерка на дьо Бресак?

— Да, познавам го.

— Щом е така, прочетете ето това… — И Родин извади от пазвата си едно писмо и го подаде на господин Харди.

Чак сега фабрикантът погледна към дьо Бресак и отстъпи, уплашен от смъртната бледност на този човек, който вцепенен от срам не можеше да намери думи за свое оправдание, защото макар и да бе наистина предател, все още не бе усвоил нахалната безочливост на предателите.

— Марсел! — извика ужасен Харди и съкрушен от този ненадеен удар. — Марсел! Защо си толкова блед? Защо не отговаряш?

— Марсел?… Вие сте господин дьо Бресак? — престори се на изненадан Родин. — Ако знаех, господине…

— Чу ли какво каза този господин, Марсел? — извика отново господин Харди. — Той твърди, че си ме предавал… — И той хвана дьо Бресак за ръката. Ръката му беше студена като лед — О, Господи! — отдръпна се с отвращение господин Харди. — Нищо не отговаря…

— Щом се намирам пред господин дьо Бресак — започна Родин — принуден съм да го попитам, ще отрече ли, че е изпращал много писма на улица „Milieu des Ursius“ в Париж, на името на господин Родин?

Дьо Бресак не отговори, а господин Харди, който все още не можеше да повярва на онова, което чу и което виждаше, нетърпеливо разтвори писмото и се зачете, като от време на време издаваше възклицания, показващи болката и смайването му. За да се убеди в предателството на дьо Бресак не бе необходимо да чете цялото писмо. Той се залюля от страшното разкритие, самообладанието за миг го напусна, зави му се свят още с първия поглед, който хвърли към тази бездна от безчестие. Писмото изпадна от ръката му. Но бързо яд и презрение заместиха отпадналостта и той, пребледнял и страшен, се втурна към дьо Бресак.

— Нещастнико! — извика той заканително. Готвеше се да го удари, но се спря и каза съвършено спокойно: — Не… Ако го ударя, ще изцапам ръката си. — След това се обърна към Родин, който бе пристъпил, за да застане между тях, и добави: — Няма да ударя плесница на предателя, но съм длъжен да стисна вашата справедлива ръка, защото вие имахте мъжеството да разкриете един предател…

— Господине! — извика дьо Бресак, дълбоко засрамен. — Готов съм да изпълня…

Но той не успя да довърши. Зад вратата се чу шум и в стаята се появи възрастна жена, която слугата не искаше да пусне вътре, докато тя продължаваше да повтаря:

— Казах ви, че веднага трябва да говоря с господаря ви…

Като чу този глас и като видя бледата, изнемощяла и отчаяна жена, господин Харди забрави и дьо Бресак, и Родин, и предателството, отстъпи назад и извика:

— Госпожа Дюпарк? Вие, тук! Какво се е случило?

— Голямо нещастие, господине…

— Маргарит! — простена господин Харди.

— Тя… замина…, господине…

— Замина! — изрече смаян Харди, сякаш мълния бе влязла в стаята. — Маргарит замина! — повтори той.

— Всичко се разкри. Преди три дни майка й я отведе — каза жената с отслабнал глас.

— Маргарит да замине?… Не е вярно… Лъжеш ме! — извика господин Харди.

И без да слуша нищо повече, объркан и уплашен, той напусна бързо къщата си, метна се в каретата, която още бе впрегната и чакаше дьо Бресак, и заповяда на кочияша:

— Карай бързо към Париж!

През това време, докато каретата препускаше по пътя към Париж, силният вятър донесе далечния шум от военната песен на Вълците, който бързо вървяха към фабриката.

V глава Нападението

Когато господин Харди напусна фабриката, Родин, който не очакваше това внезапно тръгване, отиде бавно до каручката си, но изведнъж спря и потръпна от радост, когато видя наблизо маршал Симон и баща му, запътени към общежитието. Едно случайно обстоятелство бе забавило разговора им.

— Прекрасно! — каза Родин. — Работата се развива добре. Сега остава моят човек да е открил и убедил малката Роз Помпон.

Точно в това време вятърът донесе до слуха му приближаващия звук на песента на Вълците. След като послуша, Родин седна в каручката и каза:

— Добрият господин Жозюе Ван Даел от Ява дори не допуска, колко добре е вложил парите си при барон Трипо.

И каручката потегли покрай каменните кариери.

Разговорът между бащата и синът се забави, защото няколко работници, които трябваше да занесат в Париж отговор на другарите си, относно предложения на тайните общества, трябваше да поговорят с бащата на маршал Симон.

Старият работник, управител на фабриката, държеше две хубави стаи в края на едно от крилата на общежитието. Под прозорците се простираше градина, в която той обичаше да работи. Остъклената врата бе оставена отворена и през нея влизаха топлите мартенски слънчеви лъчи и осветяваха стаята, в която влязоха един работник и френският маршал. Маршалът улови баща си за ръцете и му каза:

— Много съм нещастен, татко!

Маршалът изрече тези думи с толкова натъжен глас, че старецът потръпна, а лицето на маршала се смръщи, придоби болезнен вид.

— Ти си нещастен! — възкликна изненадано дядо Симон и приближи до сина си.

— Ще ти разкажа всичко, татко… — отвърна маршалът — защото имам нужда от твоите съвети, те винаги са били верни.

— Ако трябва да сме справедливи, ти нямаш нужда от чужди съвети.

— Така е, татко, но сега само ти можеш да ме избавиш от една неизвестност, която ме измъчва.

— Разкажи ми.

— От няколко дни забелязвам, че моите дъщери са потиснати и замислени. Когато се видяхме за пръв път, те бяха като полудели от радост и щастие, но всичко внезапно се промени. С всеки изминал ден те стават все по-тъжни, дори вчера видях в очите им сълзи. Прегърнах ги и помолих да ми кажат какво ги измъчва, но те не отговориха, само ме прегърнаха и се заляха от плач.

— Странно… Каква ли е причината за тази промяна?

— Понякога се страхувам да не би да съм издал мъката си по майка им и те да страдат като си мислят, че не могат само двете да ме направят щастлив. В същото време те не само дават вид, че разбират мъката ми, но дори я споделят… Вчера дори Бланш каза: „Колко повече щяхме да сме щастливи, ако и майка ни беше с нас!…“

— Те споделят мъката ти…, а и не могат да те винят за нея… Едва ли това е причината за състоянието им.

— И аз мисля така. Но каква е тогава причината! Напразно си блъсках главата, за да проумея… Понякога стигам дотам, че започвам да мисля: зъл дух се е вмъкнал между мен и децата ми… Знам, че е глупаво, но какво да правя? Когато липсват сериозни основания, се появяват най-невероятни предположения.

— Кой може да иска да застане между теб и дъщерите ти?

— Сигурен съм, че няма кой.

— Тогава не бързай… — каза бащински старият работник — и бъди търпелив. Наблюдавай тези нещастни млади сърца внимателно. Знам, че можеш това и съм сигурен, че ще откриеш някаква незначителна тяхна тайна.

— Така е — отвърна маршалът, — но за да открия тайната, аз трябва за известно време да се отдалеча от тях…

— Защо? — изненада се старецът от мрачния поглед на сина си. — Нима не си се установил завинаги при тях?

— Най-напред, татко, трябва да научиш всички задължения, които ме задържат тук, а след това ще ти кажа останалите, които могат да ме отделят от теб, от дъщерите ми и от другото ми дете…

— Какво друго дете?

— Синът на моя стар приятел, индийският принц…

— Джалма? Какво става с него?

— Той ме плаши, татко…

Изведнъж се чу страшен вой, който вятърът донесе вече от близо, и това накара маршала да прекъсне разказа си и да попита баща си:

— Какво е това?

След като се заслуша във виковете, които започнаха да отслабват, вероятно отнесени от вятъра, старецът отговори:

— Пияни каменоделци, които търчат по полето и пеят.

— Струва ми се, че са крясъци на голяма тълпа — каза Симон.

Двамата продължиха да се ослушват, но шумът беше изчезнал.

— Какво разказваше? — продължи старият работник. — Младият индиец те плаши? Защо?

— Както съм ти казвал вече, заради лудото му влечение към госпожица Кардовил, към Адриана.

— И ти се страхуваш от това? — зачуди се старецът. — Джалма е едва на осемнадесет години, а на тази възраст новата любов бързо забравя старата.

— Ако ставаше дума за обикновена любов, мога да разбера, татко… Но, както ти е известно, госпожица Кардовил, освен красотата си, притежава и най-великодушния характер. В резултат на някои, за съжаление, нещастни обстоятелства, Джалма е имал възможността да оцени рядко срещаното достойнство на тази душа…

— Да… Работата явно е много по-важна, отколкото съм си мислил.

— Не можеш да си представиш какво е сторила тази страст с това буйно момче. Често след болезненото му отпадане, внезапно го обхваща дива лудост. Вчера го заварих с кървясали очи, сгърчен от ярост. Отдал се на своята лудост, той разкъсваше с ятагана си една възглавница и крещеше запъхтян: „А! Кръв!… Проливам кръвта му!…“ Попитах го: „Нещастнико, каква е тази лудост?“, а той ми отговори задавено и с трескав поглед: „Убивам човека“. Така нарича съперника си, когото мисли, че убива…

— Наистина е ужасно… — каза старецът. — Опасна е подобна страст в подобна душа…

— В друг случай всичко това се пренася върху госпожица Кардовил, а следващия път — срещу самия него. Бях принуден да махна оръжието около него, тъй като един негов близък, с когото е пристигнал от Ява ми каза, че понякога на принца му хрумвала мисълта да се самоубие.

— Бедният младеж!

— И той, и дъщерите ми се нуждаят от моите грижи — каза маршал Симон, — а точно в този момент аз трябва да ги напусна.

— Да ги напуснеш?!

— Да. За да изпълня един дълг, който е, може би, по-свещен от онзи, който налага приятелството и семейството — отвърна маршалът тържествено и продължи след кратко мълчание: — Татко, кой ме направи това, което съм днес? Кой ми даде титлата дук? Кой ми даде маршалския жезъл?

— Наполеон…

— Аз знам, че за теб като краен републиканец, той е изгубил цялото си обаяние още в мига, в който стана първия гражданин републиканец, император.

— Проклинам неговата слабост — каза шеговито дядо Симон. — Полубогът стана човек.

— Но за мен, татко, за мен, войникът, който винаги е бил до него, винаги пред очите му… Когото е издигнал от низшите чинове в армията до първия… Той ме обсипа с благодеяния и с любов и за мен той винаги е бил нещо повече от герой… Той ми беше приятел, аз го обожавах. Изпратиха го на заточение… Поисках да замина с него, но не ми позволиха тази милостиня. Тогава започнах да правя заговори… Извадих сабята си срещу онези, които отнеха короната от сина му, корона, която Франция му бе дала…

— Правилно си постъпвал, според положението, което си заемал… Не споделям възторга ти, но разбирам твоята признателност. Знаеш, че одобрих всичко, което направи…

— А онова дете, в чието име правех заговорите преди седемнадесет години, сега вече може да държи сабята на баща си…

— Наполеон Втори! — извика старецът като се втренчи в сина си със свито сърце. — Римският цар?!

— Цар… Той вече не е цар… Наполеон? Не, той вече не се нарича така. Дали са му някакво австрийско име… Защото другото име ги плаши! Всичко ги плаши! И знаеш ли какво правят със сина на императора? — попита мъчително маршала. — Измъчват го… Постепенно и бавно го убиват…

— Кой ти каза това?

— Един човек, който знае, ми каза истината… Синът на императора се бори с всички сили срещу преждевременната смърт, с очи, обърнати към Франция. Той чака… А никой не отива… От всички, които бяха нищожни и които баща му въздигна, никой не се интересува от него…

— Но ти… Ти мислиш за него…

— Да, но трябва да знам всичко… Не знаех всичко…, за съдбата на това дете, пред което също съм дал клетва… Един ден, ако си спомняш, разказвал съм ти, императорът, който бе горд и нежен баща, ми показа сина си в люлката и ми каза: „Стари ми приятелю, за сина ми ти ще бъдеш онова, което си бил за мен. Защото, който ни обича, той обича и Франция“.

— Да, спомням си, често си ми казвал това…

— Как да постъпя, след като научих за мъките му, след като получих и доказателства… След като видях писмо от едно високопоставено лице от Виенския двор, което дава възможности на човек, верен на императора, да се свърже с римския цар, а може би и да го спаси…

— А след това? — попита старецът. — Какво ще стане когато бъде освободен Наполеон II?

— След това! — възкликна маршалът и продължи бавно: — Как ти се струва, татко, Франция хладнокръвно ли гледа на униженията, които изтърпява? Вярваш ли, че императорът е забравен? Не, не! Особено в тези дни, неговото име се произнася тихичко. А какво би станало, ако на границата се появи това славно име, възкръснало в образа на сина му? Мислиш ли, че сърцето на Франция няма да се развълнува?

— Но това е заговор против сегашното правителство под знамето на Наполеон… — каза работникът. — Това е много сериозно.

— Нали ти казах, че съм нещастен, татко… — възкликна маршалът. — Не само че се питам имам ли право да изоставя децата си и теб, за да предприема такова рисковано действие. Но се питам още дали не съм задължен на сегашното правителство, което като призна титлата и чина ми, макар че не ми отстъпи нищо, поне беше справедливо… Какво да правя? Да изоставя онези, които обичам или да остана безразличен към мъките на императорския син… Императора, на когото дължа всичко и пред когото се заклех да бъда верен не само на него, но и на сина му? Трябва ли да изпусна този, може би, единствен шанс да го спася? Или трябва да организирам заговор? Дали не преувеличавам задълженията си към императора? Помогни ми да реша… През една безсънна нощ се опитвах да си отговоря, какво е най-честното поведение в такава ситуация, но за съжаление… Само ти можеш да ми помогнеш да взема решение.

Старецът помълча и тъкмо щеше да започне да говори, когато някой премина тичешком през малката градинка, отвори вратата и влезе в стаята, в която се намираха маршал Симон и баща му. Това бе Оливие, който бе успял да избяга от кръчмата, в която се бяха събрали Вълците.

— Господин Симон!… Господин Симон! — извика той запъхтяно — Ето ги… Идват… Ще нападнат фабриката.

— Кой ще нападне фабриката? — извика старецът и подскочи.

— Вълците и няколко други каменоделци, заедно с нехранимайковците от околността. Чувате ли ги как крещят „Смърт на Солидарните“?

Виковете и крясъците се чуваха вече отблизо.

— Това са виковете, които чух преди малко — каза маршалът.

— Трябва да са повече от двеста човека — каза Оливие. — Въоръжени са с камъни и тояги, а за нещастие повечето от работниците на фабриката сега са в Париж. Останали сме около четиридесет души. Жените и децата вече започнаха да се крият и да пищят от страх. Чувате ли ги?

Таванът вече ехтеше от тропота на тичащите жени и деца.

— Сериозно ли ще е това нападение — попита маршалът.

— Много — отвърна старецът. — Няма нищо по-страшно от сблъсъка между работниците. Освен това, някои отдавна подстрекават жителите на околността срещу фабриката.

— Щом сте толкова малко — каза маршалът — трябва най-напред да залостите всички врати, а след това…

Той не можа да довърши. Силни крясъци разтърсиха стъклата на прозореца и се чуха толкова наблизо, че маршалът, баща му и младият работник, изскочиха в малката градинка. От едната й страна се издигаше доста висока стена към полето.

Крясъците се повториха и заваля град от едри камъни. Те строшиха няколко от прозорците на първия етаж, прескочиха стената и започнаха да падат около маршала и баща му.

Един едър камък удари стареца по главата. Той залитна напред, облян в кръв и падна в прегръдките на маршал Симон. В същото време навън крясъците се усилваха: „Война и смърт на Солидарните“, викаше тълпата.

VI глава Вълците и Солидарните

Страшно беше да се наблюдава това разпасано множество, чието враждебно нападение сложи край на живота на бащата на маршал Симон.

Едно от крилата на общежитието гледаше срещу нивите. Вълците започнаха нападението оттам. Бързането към фабриката, краткото спиране в две от кръчмите по пътя и нетърпението за близка битка още повече бяха възбудили кръвта на тези хора. След като хвърлиха първите камъни, те започнаха да търсят други по земята. Някои, за да могат по-лесно да вземат повече, бяха захапали тоягите в зъбите си, а други ги бяха подпрели на стената. Около главните подбудители от време на време се събираха купчини хора. Най-добре облечените бяха с ризи и каскети, а други бяха направо в дрипи. Ето какви хора се бяха присъединили — волю или неволю, към глутницата на Вълците. Няколко мръсни и дрипави жени, които винаги придружават подобни нещастници, с писъците си още повече разпалваха размътените умове. Една от тях — висока и беззъба, облечена в парцали, с червендалесто лице и пиянски поглед, беше наметнала стар черен шал, кръстосан пред гърдите и завързан на гърба й. Тя беше като побесняла. Бе засукала ръкави, с едната ръка размахваше тояга, а в другата държеше голям камък. Наричаха я Цибул.

— Искам да срещна жените от фабриката и да им пусна кръвчицата! — викаше тя с прегракнал глас.

Думите й бяха посрещнати с викове и ръкопляскания, което я разпали още повече.

Сред основните подбудители беше и един нисък, слаб и блед човек с лисиче лице и обла черна брада. На главата си носеше червено кепе, а под дългата му нова риза се виждаха панталони от хубаво сукно и хубави ботуши. Личеше си, че той не е от тълпата. Това беше човекът, който приписваше на работниците от фабриката най-обидните думи срещу жителите на околността. Той също крещеше, но не носеше нито тояга, нито камък.

Друг мъж, с кръгло и зачервено лице, който беше гръмогласен, попита ниския човек с лисичето лице:

— Няма ли да нападнеш тези безбожни кучета, които ще докарат холерата в страната, както каза проповедникът?

— Ще го направя по-добре от теб — усмихна се зловещо човекът с лисичето лице.

— Как ще го направиш? Може би с този камък?

— С този камък — ниският човек взе от земята един камък, но докато се навеждаше, изпод ризата му изпадна една торба.

— Внимавай! Ще си изгубиш торбата и дрипите. Хм, това не ми се струва никак тежко.

— Това са мостри от вълна — отговори човекът, вдигна бързо торбата и я пъхна под блузката си, след което добави: — Слушай, струва ми се, че каменоделецът говори.

Най-силно влияние над множеството имаше страховитият каменар. Исполинският му ръст се издигаше над всички и се виждаше главата му, забрадена с червена и окъсана кърпа, както и херкулесовските му плещи, покрити с червеникава козя кожа, които изпъкваха сред тълпата, нашарена тук-там от няколко женски шапки, приличащи на бели точки.

След като видяха накъде отива работата, малкото честни и заблудени работници, които бяха въвлечени в това начинание, уплашени от развитието на нещата по-нататък, се опитаха да напуснат тълпата, но беше късно. Притиснати и заобиколени, за да не ги помислят за страхливци или за да не се отнесат към тях зле, те решиха да изчакат по-удобен момент.

След дивашките крясъци, които придружаваха първото хвърляне на камъните, каменоделецът извика високо и настана тишина.

— Вълците нададоха вой! — каза той. — Трябва да изчакаме, за да видим как ще отвърнат Солидарните и как ще започнат сражението.

— Трябва да ги привлечем вън от фабриката и да се бием на неутрално място — обади се човекът с лисичето лице, който беше нещо като законодател и съветник на тълпата. — Иначе ще се изтълкува като нападение на жилищата.

— Какво ни интересува! — извика Цибул. — Дали ще е вън или вътре, аз ще се счепкам с жените от фабриката.

— Така е! — обадиха се и други, не по-малко отвратителни от Цибул жени. — Не трябва да оставяме всичко на мъжете!

— И ние искаме своя дял!

— Жените от фабриката говорят, че всички жени от околността са пияници, че са развратници! — извика ниското човече с лисичето лице.

— Ще им платим за това.

— Нали в общежитието стават певици — изкрещя Цибул. — Ще ги научим една песен: помощ, убиват ме…

Тази груба шега бе посрещната с крясъци, свирки и тропот, които могъщият глас на каменоделеца успя да надделее:

— Тишина!

— Тишина! Тихо! Слушайте каменоделеца!

— Ако Солидарните са толкова страхливи, че не се покажат и след второто хвърляне на камъните, вратата е там. Ще я разбием и ще отидем да ги натикаме в дупките им.

— По-добре ще е ако ги привлечем навън и нито един да не остане във фабриката — повтори отново ниският човек с лисичето лице, като че ли имаше нещо наум.

— Битката става там, където е възможно! — каза каменарят. — Важното е да се срещнем… Навсякъде е добре — на покрива ли, на стената ли, нали така, Вълци?

— Да! — извика тълпата, разпалена от тези думи. — Ако те не се появят, ще влезем ние!

— Нечестивците дори нямат църква! — каза високо проповедникът и ги прокле.

— Защо те ще живеят в дворец, а ние в колиби?

— Работниците на Харди приказват, че за вас и колибите са достатъчни! — извика ниският човек с лисичето лице.

— Щом е така, нека изпотрошим всичко!

— Ще изкараме жените да ни попеят — извика Цибул.

— Внимание, Вълци! — извика каменоделецът. — Ще хвърлим още веднъж камъни и ако Солидарните не излязат, ще изкъртим вратата.

Предложението бе прието с разпалени крясъци, които той трябваше да надвика:

— Вълци, слушайте! Вземете камък в ръката си… И всички заедно, готови ли сте? Хвърляйте!

За втори път камъните полетяха към общежитието. Някои от тях счупиха отделни прозорци. Към звъна от счупените стъкла се прибавиха крясъците на тълпата. Виковете станаха нетърпими, когато нападателите съзряха жени, които тичаха уплашено. Някои прегръщаха децата си, други поглеждаха към небето със скръстени ръце и молеха за помощ, а най-смелите надничаха през прозорците и правеха опити да дръпнат капаците.

— А-а! — извика Цибул. — Мравките се размърдаха. — Тя се наведе и взе в ръката си камък. — Трябва да им помогнем ето с какво! — В същия момент тя хвърли камъка така опитно, все едно че беше мъж и уцели една жена, която надничаше през прозореца, опитвайки се да затвори капака.

— Уцелих я! — извика Цибул.

— Да живее Цибул! — извика тълпата.

— Солидарните, излезте, де!

— Те не искат да излязат — извика каменарят — затова ние трябва да ги изведем!

— Да изкъртим вратата!

— Напред!

И тълпата, водена от каменоделеца и близо стоящата до него Цибул, тръгна към вратата. Земята тътнеше под стъпките им, а те бяха престанали да крещят и това бе по-зловещо от виковете. Вълците стигнаха бързо до вратата, която бе направена от здрави дъбови дъски.

В мига, в който каменоделецът вдигна огромния чук, за да го стовари върху вратата, тя се отвори. Най-решителните се втурнаха, за да влязат, но каменарят разпери ръце и отстъпи назад, като така повлече и тълпата, която се струпа около него.

През полуоткрехнатата врата се виждаха не много работници, но затова пък решени на всичко. Те набързо се бяха въоръжили — кой с тояга, кой с железен прът, кой с вила. Агрикол стоеше най-отпред, стискайки в ръце тежкия си ковашки чук. Младият работник бе съвсем бледен. По блясъка в очите и по разгорещеното му лице, се виждаше, че в жилите му тече бащината кръв, но въпреки всичко той успя да се овладее и да каже на каменаря:

— Какво искате?

— Битка! — отвърна другият гръмко.

— Битка! Битка! — повтори множеството.

— Замълчете… мои Вълци…! — изрече каменоделецът като се обърна и простря ръка към тълпата. После погледна Агрикол и му каза: — Вълците пристигнаха, за да се бият.

— Срещу кого?

— Срещу Солидарните.

— Тук се намират работници — отвърна Агрикол — мирни работници. Затова вървете си по пътя…

— Щом е така, тогава Вълците ще изядат мирните работници!

— Никого няма да изядат — отвърна Агрикол. — Вълците могат да изплашат само малките деца.

— Така ли мислиш? — попита каменарят подигравателно. Повдигна каменарския си чук, сложи го под носа на Агрикол и попита: — Това, според теб, играчка ли е?

— Това ли? — отвърна Агрикол и с чука си блъсна чука на каменоделеца.

— Аха! Желязо срещу желязо! Това ми харесва! — каза той.

— Не е важно какво ти харесва — едва успяваше да се сдържи Агрикол. — Вие счупихте прозорците на къщата ни, изплашихте жените, наранихте смъртоносно най-възрастния работник във фабриката… Струва ми се, че това е достатъчно!

— Не, не е! Защото Вълците са гладни! — отговори каменоделецът. — Вие трябва да излезете оттук, страхливци такива! И да дойдете на полето, за да се сражаваме.

— Така е! Излезте, де! — извика тълпата, която крещеше, размахваше тоягите и все повече се трупаше на малкото пространство пред портата.

— Ние не искаме да се бием — каза Агрикол — нито ще излезем навън. Но ако вие имате неблагоразумието да прекрачите това място. — И Агрикол хвърли шапката си на земята — ще отговаряте за онова, което ще се случи.

— Където и да е, ще се бием!

— Вълците искат да изядат Солидарните! — извика каменоделецът. — Внимавай, нападам те! — И вдигна чука си срещу Агрикол.

Тогава Агрикол се дръпна, предпази се от удара и със своя чук удари каменаря в гърдите, който залитна, изправи се на краката си яростно се хвърли върху Агрикол, крещейки:

— Идвайте, Вълци!

VII глава Завръщането

Битката между Агрикол и каменоделецът стана разпалена и неудържима. Нападателите се впуснаха към вратата яростно. След като, тъпчейки останалите, те не успяха, все пак се добраха до едно място, промъкнаха се през него и поставиха работниците от фабриката между два огъня. Някои се противопоставяха геройски. Други, след като видяха как Цибул, последвана от такива като нея, се изкачва в общежитието, в което се бяха скрили жените и децата, се втурнаха след тях. Въпреки съпротивата, Цибул, заедно с жени и мъже, подобни на нея, се втурнаха към стаите, за да ги опустошат или да строшат обзавеждането.

След малко изкъртиха една врата, макар и трудно. Цибул се втурна в стаята разчорлена и изпотена. Едно красиво момиче — това бе Анжел — коленичи на пода и молейки се извика:

— Не докосвайте майка ми!

— Най-напред ще се справя с теб, а след това с майка ти! — извика Цибул и протегна нокти към лицето й, докато каменарите трошаха с чуковете си огледалото и стенния часовник, а приятелите им прибираха каквото попадне пред очите им.

Анжел пищеше и по всички възможни начини се опитваше да не допусне Цибул в стаята, където бе майка й, която, надничайки през прозореца, викаше Агрикол да им помогне.

Ковачът отново се бе счепкал с каменоделеца, чуковете вече не им трябваха, те бяха застанали гърди срещу гърди, преплетени един в друг като змии, като се опитваха да се победят. Наведен, Агрикол, бе хванал с дясната си ръка левия крак на каменоделеца, но силата му бе толкова голяма, че водачът на Вълците, макар и на един крак, бе непоклатим. Със свободната си ръка (другата Агрикол бе хванал като в менгеме), той се опитваше да разбие зъбите на ковача.

— Вълкът ще разбие зъбите на Солидарния и всеядния така, че той да не може нищо повече да яде! — каза той.

— Ти не си истински Вълк — каза ковачът. — Истинските са мъжествени и не са съгласни да се бият един срещу десет!

— Истински или не, но ще ти строша зъбите!

— Аз пък краката ти!

И като изрече това, ковачът удари каменаря по крака така силно, че последния изрева от болка, проточи глава като звяр и ухапа Агрикол по врата. От болката Агрикол изтърва крака на каменаря, който използува случая и се хвърли върху противника си. В същото време майката на Анжел, надвесена на прозореца на общежитието, викаше сърцераздирателно:

— Помощ, господин Агрикол! Убиват дъщеря ми!

— Пусни ме… — каза запъхтян Агрикол. — Давам ти честната си дума да се бием утре, когато пожелаеш.

— Обичам храната, когато е гореща! — отвърна каменоделецът, след което стисна гърлото на ковача и се помъчи да постави и коляно върху гърдите му.

— Помощ! — изпищя отново майката на Анжел. — Убиват дъщеря ми.

— Милост!… Прося милост!… Пусни ме да отида — изрече Агрикол като правеше усилия да се измъкне.

— Гладен съм! — отговори каменарят.

Агрикол, ужасен от опасността, която грозеше Анжел, правеше опити да се спаси, когато каменоделецът усети как в крака му се забиват остри шишове и почувствува удари по главата си. Той изпусна противника си и започна да се брани от ударите.

— Ти ме спаси, татко… — каза ковачът като се изправи — Дано не е много късно за Анжел…

— Тичай! И не се грижи за мен — отвърна Дагоберт.

Агрикол напусна общежитието.

Дагоберт, придружен от Сърдитко, бе дошъл, както вече казахме, за да докара дъщерите на маршал Симон при дядо им. Когато пристигна в разгара на сражението, войникът взе със себе си няколко работници, за да защитава стаята, в която се намираше бащата на маршала. Точно оттук войникът видя опасността, в която бе изпаднал Агрикол.

След малко Агрикол с няколко скока успя да се промъкне в общежитието, поваляйки охраната на входа, и се втурна към коридора, където бе стаята на Анжел.

Докато той се стремеше към нея, клетото момиче се отбраняваше от спусналата се да й издере лицето, Цибул.

Агрикол се хвърли върху ужасната жена, дръпна я за жълтеникавата коса, събори я на пода и я удари с тока на ботуша си.

Цибул се изправи моментално. В този момент се появиха доста работници и докато ковачът се грижеше за Анжел, Цибул и приятелите й бяха пропъдени от тази част на къщата.

След първия пристъп, както бе казал и Агрикол, Вълците, които бяха честни работници, макар и малко на брой, увлечени заради битката от нехранимайковците, след като видяха безчинствата им, на които неволно бяха станали свидетели и съучастници, застанаха на страната на Солидарните.

— Няма нито Вълци, нито Солидарни! — обърна се към Оливие един от най-яростните Вълци. — Вече има само честни работници, които трябва да се обединят, срещу разбойниците…

— Така е… — обади се друг. — Строшиха прозорците против волята ни…

— Каменоделецът е виновен за всичко — подвикна някой. — Истинските Вълци се отказват от него и той ще отговаря за делата си.

— Всеки ден се спречкваме, но и се уважаваме.26

Отдръпването на малка част от нападателите, увлече работниците от фабриката, така че Вълци и Солидарни, макар и по-малко на брой от онези, които останаха в общежитието, се обединиха срещу безделниците, които се бяха присъединили и бяха се приготвили да извършат и други престъпления.

Тълпата, подтиквана от ниското човече с лисичето лице, което бе таен пратеник на барон Трипо, нахлу във фабриката на господин Харди и започна да опустошава всичко пред себе си. Тези хора без всякаква милост строшиха много машини, стъпкаха полуготова продукция и за късо време фабриката, която служеше за ред, организация и дисциплина в работата, се превърна в развалина. От прозорците се изхвърляше всичко с ведър кикот. След това, пак подтиквани от ниския човек с лисичето лице, книжката на господин Харди, търговските му документи, бяха скъсани от тълпата, която танцуваше крещейки.

А във времето на този шум и крясъци, в стаята на бащата на маршал Симон, можеше да се види друга картина.

Старият работник лежеше с превързана глава. Лицето му бе пребледняло, очите премрежени и дишаше тежко. Маршал Симон се бе навел над баща си и се опитваше да долови най-дребния знак за съживяване. Роз и Бланш, които бе довел Дагоберт, стояха на колене пред леглото със скръстени ръце и насълзени очи. Малко встрани, въпреки започналия да настъпва здрач, можеше да се забележи и фигурата на Дагоберт. Той бе скръстил ръце пред гърдите си, върху лицето му бе изписана мъка. В стаята цареше дълбоко мълчание, което се прекъсваше от време на време от задавения рев на Роз и Бланш или от тежкото дишане на дядо Симон. Очите на маршала бяха сухи и той отместваше поглед от баща си само когато трябваше да попита нещо доктора.

Понякога стават странни съвпадения… Докторът бе господин Баление. Болницата му бе близо до фабриката на господин Харди, освен това се ползуваше с добро име в околността, затова потърсиха помощ най-напред от него.

Докторът ненадейно настръхна, което накара маршал Симон, който не сваляше поглед от него, да попита:

— Има ли надежда?

— Нищожна, господин дук. Пулсът едва се появи…

— Спаси се! — каза маршалът.

— Не залагайте на напразни надежди, господине — отговори докторът сериозно. — Пулсът се съживи от силните лекарства, които му дадох. Но не мога да кажа какъв ще е краят.

— Татко! Татко! Чуваш ли ме? — извика маршалът когато видя, че старецът размърда глава и клепачите му трепнаха. След малко той отвори очи. — Ти си жив, татко! Позна ли ме? — извика радостно маршалът.

— Тук ли си, Пиер… — каза тихо старецът. — Подай си ръката…

— Ето, татко! — каза радостно маршалът и стисна дланта на баща си. След това, воден от внезапен подтик, се наведе и започна да целува ръцете, лицето и косата на баща си. — Жив е! Господи! Жив е, отърва се!

В същото време крясъците от сблъсъка между Вълците и Солидарните, който се поднови, достигна до слуха на умиращия.

— Този шум… Какъв е този шум — попита той. — Бият ли се?

— Струва ми се, че вече не — опита се да го успокои маршалът.

— Пиер… — каза старецът със слаб глас. — Няма да живея дълго…

— Татко!

— Остави ме да ти кажа… Стига да успея да ти кажа всичко.

— Господине — обърна се Баление към стария работник. — може Господ да направи някакво чудо с вас… Покажете се признателен, повикайте свещеник…

— Свещеник!… Благодаря, господине… Тук е синът ми… В неговите ръце ще предам… душата си… Душата си, която винаги е била честна и справедлива…

— Не, не! — извика маршалът. — Ти няма да умреш!

— Пиер — произнесе едва-едва старецът — преди малко… ти поиска от мен съвет… за една много важна работа… Струва ми се, че желанието да те науча как да постъпиш възвърна живота ми… Щях да бъда много нещастен да умра, ако знаех, че ще потеглиш по път недостоен… и за теб, и за мен… Затова ме послушай, синко… В последния си час баща ти не се лъже… Предстои ти да изпълниш важно задължение, ако искаш да постъпиш… като честен човек… И за да не нарушиш последната ми воля… трябва…, без да се колебаеш…

Гласът на стареца започна да отслабва още повече и след като изрече последните думи вече не можеше да му се разбира. Единствените думи, които успя да различи маршал Симон, бяха следните: „Наполеон II… Клетва… Безчестие… Сине мой…“.

След всичко това старият работник помръдна още няколко пъти устните си и с това всичко приключи.

Докато той умираше навън съвсем се бе мръкнало и внезапно проехтя писък:

— Пожар! Пожар…

Пожарът избухна в едно от крилата на фабриката, пълно със запалителни вещества, в което се бе вмъкнал ниският човек с лисичето лице. В същото време се чу звукът на барабани, които известяваха, че пристигат военни отделения.

Вече цял час огънят гори и унищожава фабриката. Нощта е студена, ясна. Духа силен северен вятър.

Един човек крачи през нивите бавно, висок хълм му пречи да види пожара. Този човек е господин Харди. Той се връщаше пеша през полето, надявайки се, че докато върви, вълнението му ще премине. Не бяха го излъгали. Неговата любовница, благородната жена при която можеше да намери убежище и утеха, бе напуснала Франция. Нямаше съмнение — Маргарит бе заминала за Америка и за наказание майка й бе пожелала да не напише нито един ред за сбогом на онзи, заради когото бе пожертвувала съпружеските си задължения. Маргарит я послуша.

— Ако нещо се случи и се наложи да избирам между теб и майка ми — беше му говорила много пъти, — няма да се колебая.

И тя наистина не се подвоуми.

Вече нямаше никаква надежда. Дори и да не го отделяше цял океан от Маргарит, той пак бе сигурен, че ще бъде отделен завинаги от нея, защото знаеше как сляпо се подчинява тя на майка си.

Ето как той загуби това сърце и последното убежище в живота си. Двата корена в живота му бяха изтръгнати в един ден.

Какво остава тогава на бедния, както го наричаше майка му! Каква утеха ще получи за последната си изгубена любов? И за приятелството, което умъртви в сърцето си?

Остава единствено онази част от света, направена по твой образ. Онова мирно, спокойно, малко и процъфтяващо селище, което, благодарение на теб и направено от теб, носи радост. Достойните работници, които ти направи щастливи, те…, те остават! Любовта и признателността им са велики и свещени. Те ще бъдат убежище и утеха сред бедите… Спокойствието, на което се радват те, ще облекчи бедната ти душа.

Скоро ще стигнеш върха на хълма и ще можеш да виждаш надалеч. Ще съзреш този рай за работниците, за които ти си бог, които те обожават и благославят.

Господин Харди достигна върха.

В същия момент пожарът, който за миг бе затихнал, избухна отново в общежитието. Появи се ярка светлина. Най-напред тя бе белезникава, след това стана червена…, после медна… Цветовете се сменяха, докато огряваха небосклона.

Господин Харди видя всичко това и застина на мястото си. Изведнъж нов пламък се взриви и проби мъглата от дим. Искрите му се спуснаха към небето, разпръснаха се из пространството и като че ли част от тях достигнаха и до нозете на господин Харди.

Силният северен вятър, който разпалваше езиците на пожара, разлюляни като вълни в морето, донесе до слуха на господин Харди и учестения звън на камбаната на запалената му фабрика.