Скитникът евреин

I глава Къщата на улица „Свети Франц“

На влизане в улица „Сен-Жерве“ през улица „Доре“ в квартала „Маре“ по време на този разказ, човек попада пред една много висока стена, с почернели и оронени от времето камъни. Стената, която върви почти през цялата улица, служи за подпора на едно възвишение, върху което хвърляха сянка вековни дървета, извисяващи се над улицата повече от четиридесет стъпки. През гъстите клони на дърветата се виждаха каменният фронтон, островърхият покрив и големите тухлени комини на старовремска къща, чийто вход се намираше на улица „Свети Франц“ №3, недалеч от ъгъла с улица „Сен-Жерве“.

Нямаше по-тежко нещо от външния вид на къщата. От другата страна имаше висока стена с два-три реда прозорци, приличащи на бойници, и предпазени от здрави решетки. Входната врата, направена от дебели дъбови дъски, покрити с желязо, бе изпъстрена от главичките на множество дебели гвоздеи, чийто първоначален блясък се бе загубил под праха и ръждата, отгоре завършваше с дъгообразен свод, който с дебелите си стени, приличаше на арка. В широкото крило имаше втора малка вратичка, през която влизаше евреинът Самуил, пазачът на това мрачно жилище. Когато човек прекрачи прага, попадаше под свода, който образуваше постройка отгоре. В тази сграда живееше Самуил. Прозорците гледаха към широк вътрешен двор, който бе преграден с решетки, след които започваше градина. В средата й се издигаше двуетажна къща от дялан камък, толкова висока, че за да стигне човек до входната врата, която стоеше зазидана отпреди сто и петдесет години, трябваше да изкачи двадесет стъпала. На мястото на капаците на прозорците бяха сложени широки и дебели плочи от олово, много здраво захванати за камъка. За да не влиза никакъв въздух или светлина и за да не се допусне повреда отвън или отвътре, покривът също бе постлан с оловни плочи. Същото бе направено и с отворите на комините, които преди това бяха запушени и замазани. По същия начин бе запушен и чардакът, като остъклените му стени бяха покрити с някакви плочи, здраво запоени за покрива. По някаква странна прищявка, всяка от четирите оловни плочи, които покриваха лицето на чардака и отговаряха на четирите посоки на света, имаше седем малки кръгли дупчици във вид на кръст, който ясно личеше отвън. Навсякъде другаде оловните плочи бяха съвсем запушени. Благодарение на тези предпазни мерки и на здравото строителство, къщата имаше нужда само от малък външен ремонт. Вътрешността й, където не бе прониквал въздух сто и петдесет години, беше също толкова здрава, колкото, когато зазидаха къщата.

И така, попуканите зидове, счупените и изгнили капаци на прозорците, полусрутеният покрив и растенията, увиващи се около прозорците, може би нямаше да имат толкова тъжен вид, какъвто имаше тази каменна къща, обкована в желязо и олово и запазена като някаква гробница.

Градината беше съвсем изоставена. Лятно време по нея растяха само бурени и храсти. Дърветата, оставени на самотек, се бяха разклонили във всички посоки и преплитаха клони. Няколко саморасли лози в началото се бяха увили около корените на дърветата, но бързо изпълзяха до върховете им. За да стигне човек от оградата до къщата, можеше да мине само по една пътека през тази гора, която бе направил пазачът и старателно я бе постлал с плочи, широки около десет стъпки. Друга една пътечка около оградата бяха направили няколко пиринейски кучета, чиято вярна порода бе опазила къщата сто и петдесет години.

Така изглеждаше къщата, в която трябваше да се съберат наследниците на рода Ренепон.

Нощта, която разделяше 12 февруари от 13, скоро щеше да свърши. След бурята настъпи тишина и дъждът престана. Небето бе ясно и обсипано със звезди. Луната хвърляше тъжна светлина върху това усамотено и безмълвно жилище, чийто праг толкова години не бе прекрачвал човешки крак.

Ясната светлина, която идеше от жилището на пазача, показваше, че евреинът Самуил още не си е легнал. Представете си една доста просторна стая, чиито стени от горе до долу бяха заети от стари орехови шкафове, почернели от времето. Две главни димяха в камината. На плочата отгоре стърчеше стар свещник с тънка свещ и щипки до него, а наблизо лежаха два пистолета и добре наточен ловджийски нож, чиято бронзова украсена дръжка бе направена през седемнадесети век. Тежка карабина бе облегната до една от колоните на камината. Четири стола без облегалки, стара дъбова ракла и маса с изкривени крака — това бе цялата покъщнина в стаята. На шкафовете висяха ключове от всякакъв размер. По формата им се виждаше, че са старовремска направа, на езичетата бяха поставени различни знаци. Вътрешността на старата ракла се премести с помощта на таен механизъм и се показа широка и дълбока желязна каса. През отворената вратичка се виждаше чудесната направа на една от онези флорентински брави от седемнадесети век, която по-добре от всяко съвременно изобретение можеше да противостои на отваряне. Освен това, благодарение на дебелата подплата от амиантова плоча, поставена доста в страни от стените на касата върху златни телове, в случай на пожар тя можеше да опази невредими нещата в нея.

Голяма кутия от чемширено дърво бе извадена от касата и поставена на един стол. В нея имаше много документи, подредени старателно и номерирани.

На светлината от една медена лампа старият пазач Самуил пишеше в малък дневник, а жена му Бетсабеа поглеждаше в една бележка и му диктуваше. Самуил тогава беше осемдесет и две годишен и въпреки възрастта, главата му бе покрита с гъста и щръкнала бяла коса. Той бе нисък, слаб и жилав. Жизнеността на движенията му показваше, че годините не бяха намалили енергията и пъргавостта му, макар че когато излизаше из махалата, нещо, което правеше рядко, той се стараеше да покаже, че се е вдетинил, както се бе изразил Родин пред отец д’Егрини. Една стара кафява домашна дълга риза стигаше до петите на стареца. Лицето му имаше чисти, източни еврейски черти. Цветът на лицето му бе едновременно червеникав и жълтеникав, носът му бе орлов, брадата рядка и къса, изпъкналата му челюст хвърляше сянка върху хлътналите и набръчкани бузи. Върху лицето му бяха изписани разум, хитрост и остроумие. Широкото му и изпъкнало чело показваше откровеността и твърдостта на Самуил. Зад проницателния му и кротък поглед се криеха черни и бляскави като на арабин очи.

Жена му Бетсабеа, петнадесет години по-млада от него, беше висока и цялата облечена в черно. Широка шапка от ленено сукно, която приличаше на почтена забрадка на холандските матрони, покриваше бледото й и строго лице, което някога беше изключително красиво и с библейски черти. Няколкото бръчки на челото, които се появяваха при постоянното свиване на веждите й показваха, че тази жена често е изпитвала тежестта на дълбоката тъга. Дори и сега тя личеше върху лицето на Бетсабеа. Погледът й бе неподвижен, главата й клюмнала над гърдите, в дясната ръка, отпусната на коленете, държеше малък бележник. В другата си ръка стискаше кичур коса с цвета на кехлибарената й огърлица. Кичурът бе в мъничка златна кутийка под стъклено капаче. Виждаше се и парченце плат, сгънато на четири, почти цялото покрито от тъмночервени петна, приличащи на отдавна засъхнала кръв.

След като Самуил записа нещо в дневника си, той го прочете и каза:

— От друга страна, пет хиляди австрийски монети от хиляда фиоринта, с дата 19 октомври 1826. — След това той вдигна очи, обърна се към жена си и попита. — Така ли е, Бетсабеа? Сравни ли с бележника? — Той се изненада, че тя не отговори, погледна я и като я видя натъжена, попита: — Какво ти е, Боже мой, какво ти е?

— 19 октомври… 1826… — отвърна тя бавно с неподвижен поглед, стиснала още по-здраво кичура коса, който носеше на врата си. — Тази дата е зловеща, Самуиле, много зловеща. На този ден получихме последното писмо от… — Бетсабеа въздъхна, не можа да продължи и захлупи лице в шепите си.

— Разбирам… — промълви старецът. — Бащата може да се залиса покрай други тежки грижи, но сърцето на майката е будно.

Той остави перото на масата и подпря чело на дланите си.

Бетсабеа веднага взе думата, като че болезнено се наслаждаваше на жестоките спомени.

— Последният ден, в който синът ни Авел ни писа от Германия и ни каза, че според твоите заповеди е похарчил парите, които му дадохме и че щял да замине за Полша по друга работа.

— А в Полша намери мъченическа смърт — каза Самуил. — Без причина, без доказателства… Несправедливото обвиниха в контрабанда и тамошното правителство, без да разследва случая, го осъди да го бият с камшик…

— Клетият Авел… Беше толкова кротък, а умря от бой, донякъде от срам, донякъде от болка — настръхна Бетсабеа. — Един от нашите братя в Полша с мъка измолил разрешение да го погребе. Той отрязал от хубавата му коса… Този кичур и това парче, напоено с кръвта на детето ни, е всичко, което ни остана от него! — тя разцелува кичурът коса.

— Поне Бог — Самуил избърса сълзите си — ни взе детето, когато задачата, която изпълнява нашият род от сто и петдесет години, е към края си. За какво е той повече на земята, нали изпълнихме дълга си. Няма ли в тази каса царски богатства? Тази къща, зазидана от сто и петдесет години, няма ли да се отвори за потомците на благодетеля на моя дядо?

Като каза това, Самуил обърна тъжно главата си към къщата, която се виждаше от прозореца.

Луната вече се бе скрила. Покривът и комините се чернееха под тъмносиньото звездно небе.

Изведнъж Самуил побледня, изправи се бързо, посочи къщата и с разтреперан глас каза на жена си:

— Бетсабеа, погледни… Виж, пак се появиха седемте светли точки, както преди тридесет години.

И наистина, седем кръгли отвора, които бяха подредени така, че се образуваше кръст и отдавна бяха направени в оловните плочи, които покриваха прозорците на чардака, се превърнаха в седем светли точки, като че ли някой бе влязъл вътре през покрива на зазиданата къща.

II глава Сметките

Известно време Самуил и Бетсабеа гледаха неподвижно и с втренчени погледи, с неспокойни от ужас лица, седемте светли точки, които блещукаха измежду последните звезди, на върха на чардака, докато на небосклона, зад къщата, бледоалена светлина показваше, че се зазорява. Самуил прекъсна мълчанието.

— Мъката по сина ни попречи да си припомним, че не трябва да се учудваме от това, което се случва. Нали и баща ми, а и дядо ми са казвали, че от време на време са виждали такава светлина.

— Добре, но те, както и ние, не са могли да си обяснят…

— Както те, така и ние трябва да вярваме, че както тогава, така и сега, през таен вход в къщата влизат хора, които имат да вършат важна работа. Повтарям ти: баща ми каза да не се боя от такива странни явления, които се появяват за втори път за тридесет години…

— Може и така да е, но това те докарва до ужас, като някаква свръхестествена случка…

— Времето на чудесата е отминало — поклати тъжно глава евреинът. — Много от старите къщи в този квартал имат подземна връзка, някои казват, че стигат до Сена и до подземните коридори. Сигурно и тази къща е такава, а хората, които идват, влизат по този начин.

— Но осветения, светещия чардак?

— Според плана на сградата чардакът е част от покрива, откъдето също се осветява така нареченият голям салон, който се намира на последния етаж. А понеже там е тъмно, защото са затворени всички прозорци, по необходимост си служат със светлина, за да се качат в салона, в който, както казват, имало много странни и много тъжни неща — добави евреинът.

Бетсабеа гледаше внимателно като мъжа си към седемте светли точки, които избеляваха с настъпването на утрото.

— Тайната може да бъде обяснена. При това днес е толкова важен ден за всички Ренепон, че подобно явление в тези обстоятелства не трябва да ни учудва.

— А и помисли си, че за век и половина светлината се е появявала само няколко пъти. Между другото, има още един род, който се е посветил като нашия, от поколение на поколение да изпълнява едно благочестиво задължение…

— Какво е то? Днес може би всичко ще се изясни…

— Ето, че се съмна — каза Самуил, като че се събуди, — а преди осем часа трябва да се препише равносметката на касата и всичко да се сложи в ред. — Той посочи сандъчето. — Трябва да се предадат на онези, които имат права над тях.

— Прав си, Самуил. Този ден не е наш…, той е тържествен и ще бъде щастлив. О, ако можеше сега да има щастливи дни и за нас — изрече жално Бетсабеа, като си спомни за сина си.

— Бетсабеа — Самуил хвана ръката й, — поне ще изпитаме удоволствие от изпълнения дълг. Не се ли показа Бог милостив към нас, макар да ни подложи на изпитание със смъртта на сина ни? Не е ли милост, че три поколения от моя род успяха да започнат, да продължат и да довършат това велико дело?

— Да, Самуил — каза мило еврейката, — ще бъдеш спокоен, защото когато удари дванадесетият час, ще се освободиш от огромна отговорност. — И тя посочи ковчежето.

— Вярно е, — каза старецът — предпочитам това богатство да е в ръцете на стопаните, отколкото в моите. Затова за последен път ще прегледам сметките, ще ги сравня с моя дневник и с документите, които са в ръцете ти.

Бетсабеа поклати глава утвърдително. Самуил взе перото и започна внимателно да изчислява, а жена му се отдаде отново на тъжните спомени, които възбуди в нея датата, свързана със смъртта на сина й.

А сега нека изложим накратко обикновената, но и тъй романтична, чудесна история на тези сто и петдесет хиляди франка, които благодарение на умното и точно управление, се бяха умножили за век и половина и бяха достигнали огромната сума от четиридесет милиона, назована от отец д’Егрини, който поради непълните сведения и предвид на други обстоятелства и случайности, които сполетяваха с годините пазачите на тези запаси, го намираше за много голямо.

Тъй като историята на това богатство неизбежно е свързана с историята на Самуиловия род, който го управляваше от три поколения, ще споменем няколко думи и за него. Някъде към 1670 г. Марий Ренепон, дълго преди смъртта си, по време на едно пътуване в Португалия, благодарение на влиятелни посредници, успя да спаси живота на един евреин, когото инквизицията бе осъдила на изгаряне на клада по религиозни причини. Този евреин се казваше Исак Самуил и беше дядо на пазача на къщата на улица „Свети Франц“.

Великодушните хора често обичат своите облагодетелствувани поне толкова, колкото те обичат своите благодетели. Ренепон най-напред се убеди, че Исак, който в Лисабон бе незначителен банкер, е честен, работлив и трудолюбив, разумен, а след това, понеже имаше големи имоти във Франция, му предложи да ги управлява. Клеветите и недоверието, които винаги са преследвали евреите, по това време бяха много силни. Затова Исак се оказа двойно по-признателен за доверието на господин Ренепон. Той се съгласи и от този ден посвети целия си живот на онзи, който му спаси живота, повярва в честността му, макар да беше евреин, от народност, която изобщо и винаги подозират, презират и мразят. Господин Ренепон, много добър, умен и остроумен мъж, не се излъга в избора си. Преди да му отнемат богатствата, работите му се развиваха много добре, оставени в ръцете на Исак Самуил, който бе надарен с прекрасната способност за работа и той я използуваше изключително в полза на благодетеля си.

Започнаха преследванията срещу Ренепон, на когото правителството присвои имотите и богатството и ги предаде на преподобните отци от Исусовото общество — неговите предатели, направили това няколко дни преди смъртта му. Той се скри на едно място, което си бе избрал, за да се самоубие, повика Исак Самуил и му предаде сто и петдесет хиляди златни франка, последното от някогашното му богатство и задължи слугата си да увеличава тази сума с голяма лихва, със сложна лихва. Ако има син, на него да предаде задълженията, а ако няма, да намери някой честен роднина, за което ще получи прилично възнаграждение. Условието бе предаването на задълженията да продължи, докато измине век и половина. Освен това господин Ренепон помоли Исак, докато е жив да се грижи за къщата му на улица „Свети Франц“, в която може да живее безплатно и ако е възможно, да предаде това задължение и на потомството си.

Дори Исак Самуил да нямаше деца, духът на солидарност, който много пъти обединява еврейските родове помежду им, последната воля на господин Ренепон бе лесно изпълнима. Роднините на Исак щяха да се сдружат за благодарност към благодетеля му, и те, както и потомствата им, великодушно щяха да изпълняват наложеното на един от тях задължение. Няколко години след смъртта на Ренепон, на Исак се роди син. Този син, Ливи Самуил, се роди през 1689, но той нямаше потомство от първата си жена, затова се ожени повторно на шестдесет години и през 1750 най-накрая му се роди син — Давид Самуил, пазачът на къщата на улица „Свети Франц“, който през 1832, по време на този разказ, бе на осемдесет и две години и казваше, че ще живее дълго като баща си, който почина на деветдесет и три. Нека добавим, че синът му, за когото тъй много страдаше Бетсабеа, се роди през 1790 и почина от бой на двадесет и пет години.

След разказа за този род става ясно, че дългият живот на тричленното Самуилово семейство, които последователно ставаха пазачи на зазиданата къща и по този начин свързваха седемнадесетия век с деветнадесетия, улесниха много изпълнението на последната воля на господин Ренепон, който ясно бе казал на дядото Самуил, че сумата, която оставя, може да се увеличава само с пет процента, тъй че потомците да получават това богатство, без да се свързва то със спекулации.

Едноверците на Самуил, първите изобретатели на полицата, които им послужиха в средните векове да пренасят тайно огромни количества от единия до другия край на света, да крият своето богатство и да го пазят от неприятелите; евреите, които почти сами търгуваха с полици дори до края на осемнадесети век, помогнаха много на тайните финансови операции на Самуиловци, които до към 1820 година станаха притежатели в най-богатите еврейски банки. Така днешният пазач на къщата на улица „Свети Франц“, без никой да разбере, от простата лихва и от полицата, успя да направи през времето на своето управление така, че сумата, заедно със сложната лихва, да стане неизчислима… Баща му, да не говорим за дядо му, в сравнение с него въртяха много по-малко пари. Искаше парите постоянно да се наместват, за да не става тъй, че да не носят лихва, но бяха нужни и големи финансови способности, за да се постигне подобен резултат, особено когато ставаше дума за петдесет милиона. Последният Самуил, който се учи от баща си, разви тази способност, както ще се разбере от следващата равносметка.

Няма нищо по-трогателно и благородно, достойно за уважение, от поведението на членовете на това еврейско семейство, които солидарни в задължението, което в знак на благодарност бе поел един от предците им, се посвещават толкова дълги години, безкористно, умно и честно, на увеличаването на едно чуждо богатство, от което не очакват никакъв дял и което трябва да предадат не само непокътнато, но и умножено на потомците на някогашния благодетел. Най-накрая няма по-достойно за уважение от взаимното доверие, когато става дума за един резултат след сто и петдесет години.

След като внимателно прочете списъка, Самуил каза на жена си:

— Сигурен съм, че не съм сгрешил в събирането. Съгласна ли си да сравним резултата с този, който е в документа. После ще прегледам и останалите документи в ковчежето, защото сутринта трябва да предам всичко на нотариуса, когато отворят завещанието.

— Започвай, аз ще следя — отвърна Бетсабеа.

Самуил зачете, като проверяваше какво е записал и в касата.

След като провери всичко и в ковчежето, каза гордо:

— Всичко е точно. На разположение на наследниците на рода Ренепон остава сумата двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет и пет хиляди франка.

— Не мога да повярвам! — възкликна Бетсабеа. — Знаех, че количеството е голямо, но не вярвах, че оставените преди сто и петдесет години сто и петдесет хиляди франка ще се превърнат в такова неизчислимо богатство!

— А са били само сто и петдесет хиляди… — каза гордо старецът. — Дядо ми, баща ми и аз винаги сме били точни в управлението на тези пари. Постъпвали сме разумно с избора на хора, при които сме оставяли парите по време на бунтове и търговски кризи. Това беше лесно, благодарение на връзките с едноверците ни от всички земи. Никога не сме си позволявали да дадем с лихва, по-висока от законната… Такива бяха заповедите на господин Ренепон, получени от дядо ми. Няма друго богатство с по-чист източник. Ако не бяхме безкористни и ако се възползувахме от някои благоприятни обстоятелства, цифрата двеста и дванадесет милиона можеше да бъде много по-голяма.

— Нима това е възможно?

— Няма нищо по-просто… Всеки знае, че за четиринадесет години един капитал се удвоява със сложна лихва по 5%. Сто и петдесет години са десет пъти по четиринадесет. Така първите сто и петдесет хиляди се удвоиха. През 1682 г. господин Ренепон повери на дядо ми 150 000 фр. Тази сума, дадена с лихвата, която ти казах, след четиринадесет години, през 1696 стана 300 000 фр. През 1710 се удвоиха и станаха 600 000 фр. Когато през 1719 г. почина дядо ми, сумата вече беше близо милион. През 1724 скочи на 1 200 000 фр., а през 1738 на 2 400 000 фр., през 1752 две години след раждането ми, на 4 800 000 фр., през 1766 — 9 600 000 фр., през 1780 на 19 200 000 фр. Дванадесет години след смъртта на баща ми, през 1794 на 38 400 000 фр., през 1808 стана 76 800 000 фр., през 1822 — 153 600 000 фр. и днес, заедно с лихвите за десет години трябваше да е най-малко 225 000 000. Но от загуби, неизплащания и неизбежните разноски, за които имам точна сметка, сумата е спаднала на 212 милиона и 175 000 франка в чекове, които се намират в тази каса.

— Сега разбрах, скъпи — рече Бетсабеа замислено, — но колко силно е недоверието в сложната лихва! А и какви чудесни неща може да направи човек в бъдеще, дори и да няма никакви средства в настоящето.

— Такава е била идеята на господин Ренепон, защото, според думите на баща ми, които той знае от дядо ми, господин Ренепон е бил много умен човек за своето време — отговори Самуил и заключи ковчежето.

— Дай Боже потомците му също да бъдат достойни за това царско богатство и да го използуват благородно! — каза жена му.

Беше станало съвсем светло. Удари седем маса.

— Скоро ще дойдат зидарите — каза Самуил и постави ковчежето в желязната каса. И аз като теб, Бетсабеа, съм любопитен да узная кои са наследниците на господин Ренепон, които ще се появят тук.

На дебелата пътна врата се потропа няколко пъти, на което кучетата, които пазеха къщата, отговориха с лай.

— Това са зидарите, които нотариусът изпраща заедно с един писар. Моля те, Бетсабеа, събери всички ключове, заедно с бележките на тях, ще се върна да ги взема.

Като каза това, Самуил, въпреки старостта, бързо слезе по стълбите, приближи до вратата, отвори внимателно малко прозорче и видя трима души, облечени като зидари и един младеж, облечен в черни дрехи.

— Какво искате, господа? — попита евреинът преди да отвори, за да се увери кои са те.

— Идвам по поръка на господин Дюмеснил, нотариусът — отговори писарят, — за да присъствувам при отварянето на зазиданата врата. Ето писмото от господаря ми за господин Самуил, пазача на къщата.

— Аз съм Самуил, господине — отвърна евреинът. — Бъдете любезен да пуснете писмото в кутията, ще го взема.

Писарят изпълни молбата на Самуил, но сви учудено рамене — стори му се смешно подозрителното желание на стареца.

Пазачът отвори кутията, взе писмото, дръпна се настрани, за да го прочете на светло, сравни внимателно подписа на нотариуса под това писмо с подписа му под едно друго, което извади от джоба на връхната си дреха. След тези предпазни мерки той отиде да върже кучетата и чак тогава се върна да отвори вратата на писаря и на зидарите.

— Странно нещо, добри ми господине — каза писарят на влизане. — Крепост да се отваряше, нямаше да има толкова предпазни мерки.

Евреинът се поклони, без да отговори.

— Глух ли сте, драги мой! — извика писарят до ушите му.

— Не, господине — усмихна се Самуил, после посочи къщата и добави. — Там е зазиданата врата, която трябва да се отвори. Трябва също така да се отковат железните и оловните капаци на втория етаж отдясно.

— Защо да не се отворят всички прозорци — попита писарят.

— Защото такива са заповедите, които съм получил като пазач в тази къща.

— Кой ви ги даде?

— Баща ми…, на когото баща му ги е предал от страна на господаря на къщата… Щом тя премине в ръцете на стопанина си, той може да постъпи, както сметне за добре.

— Щом е така… — каза писарят доста учуден, обърна се към зидарите и им рече: — Сега вие трябва да започнете, юнаци. Срутете вратата и отковете железния капак само на втория прозорец отдясно.

Докато зидарите се готвеха да започнат работа под контрола на нотариусовия писар, една карета спря пред пътната врата и Родин, заедно с Гавриил, влезе в къщата на улица „Свети Франц“.

III глава Наследникът

Самуил дойде и отвори вратата на Гавриил и Родин. Родин каза на евреина:

— Вие ли, господине, сте пазачът на тази къща?

— Да, господине — отвърна Самуил.

— Това е абат Гавриил Ренепон — Родин посочи спътника си. — Той е потомък на рода Ренепон.

— Радвам се — изрече евреинът, изненадан от ангелското лице на Гавриил, тъй като благородството и душевната доброта бяха изписани върху чистото и бяло чело на младия свещеник, увенчавано вече с мъченически венец. Самуил го гледаше с любопитство и съчувствие, но като усети, че това започва да става неприятно за Гавриил, добави: — Нотариусът ще дойде точно в десет часа.

— Какъв нотариус? — попита смаяно Гавриил.

— Отец д’Егрини ще ви обясни това — бързо вметна Родин и се обърна към Самуил. — Ние дойдохме малко по-рано. Може би да почакаме някъде, докато дойде нотариусът?

— Заповядайте у дома — отвърна Самуил.

След малко Самуил, младият свещеник и Родин, които го следваха, влязоха в една от приземните стаи на къщата, в която живееше пазачът и която гледаше към двора.

— Абат д’Егрини, който досега е бил настойник на господин Гавриил, скоро ще дойде да ни потърси — рече Родин. — Имайте добрината да го доведете при нас.

Самуил кимна. Родин и Гавриил останаха сами.

Ангелската кротост на мисионера се смени с тъга, решителност и строгост. Родин, който не се бе срещал няколко дни с Гавриил, забеляза това и го наблюдаваше, когато пресичаха пощенската улица, за да стигнат улица „Свети Франц“. Младият свещеник както винаги бе в дълго черно расо, което подсилваше бледостта на лицето му. Когато останаха сами, той се обърна рязко към Родин.

— Ще ми кажете ли най-накрая, господине, защо няколко дни ми бе забранено да разговарям с Негово Преподобие отец д’Егрини? И защо е избрал това място да говори с мен?

— Не мога да отговоря на въпросите ви — отвърна хладно Родин. — Негово Преподобие ще дойде скоро, попитайте него. Той избра тази къща, защото имате интерес да сте тук. Вие знаете това много добре…, макар да се направихте на учуден, когато чухте пазачът да говори за нотариус. — И Родин хвърли изпитателен поглед към Гавриил.

— Не ви разбирам — отвърна той. — Какъв интерес мога да имам, за да стоя в тази къща?

— А какво ви каза майка ви вчера? Защо си позволихте да я приемете без разрешението на отец д’Егрини? Не ви ли разказа тя за някакви семейни документи, които намерила, когато ви прибрала?

— Не, господине — каза Гавриил. — Майка ми е предала тези документи на изповедника си, а по-късно преминали в ръцете на отец д’Егрини. От дълго време за пръв път става дума за тези документи.

— Вие твърдите, че вчера Франциска Балдуин не е дошла да ви говори за тях? — повтори бавно и отчетливо Родин.

— Доколкото разбирам, вие се съмнявате в онова, което казвам? Уверявам ви, че говоря истината.

— Вярвам… — каза Родин, чието съмнение се разсея, след като Гавриил искрено повтори думите си. — Хрумна ми, когато се чудех по каква причина сте нарушили заповедите на отец д’Егрини да не се срещате с външни хора. При това, противно на правилата на нашето Общество, вие си позволихте да затворите вратата, която винаги трябва да е отворена или открехната, за да можем да се контролираме, както ни се предписва… Не можах да си обясня това нарушение на дисциплината, освен с необходимостта да си кажете нещо много важно с майка си.

— Госпожа Балдуин пожела да разговаря с мен не като със син, а като със свещеник — отговори Гавриил — и аз помислих, че мога да я изслушам. Затворих вратата, защото ставаше дума за изповед.

— Какво толкова спешно е трябвало да изповядва?

— Ще научите, когато го кажа на Негово Преподобие, ако ви позволи да ме слушате. — Последните думи мисионерът изрече толкова решително, че след тях настъпи мълчание.

Припомняме на читателите, че до този момент настоятелите не бяха му разказвали за важните семейни интереси, които налагаха присъствието му на ул. „Свети Франц“. Вечерта срещу 13 февруари Франциска Балдуин, отчаяна от мъка, не се сети да му каже, че и сирачетата трябва да бъдат на същото място, а и да се бе сетила, Дагоберт й бе забранил да говори за това пред младия свещеник. Гавриил не знаеше нищо за семейните връзки, които го сближаваха с дъщерите на маршал Симон, с госпожица Кардовил и с господин Харди, с принца и с Голчо. С други думи, ако му бяха съобщили, че е наследник на Марий Ренепон, той щеше да мисли, че е единственият потомък на този род.

Гавриил видя през прозореца как зидарите откъртваха камъните от вратата, след което започнаха да махат железата, които крепяха оловната плоча върху вратата.

В същото време Самуил въведе отец д’Егрини в стаята. Преди Гавриил да се обърне, Родин бързо прошепна:

— Не знае нищо, няма за какво да се боим от индиеца.

При все, че отец д’Егрини изглеждаше спокоен, лицето му бе пребледняло като на картоиграч, който очаква да види ужасния край на играта. До този момент всичко бе благоприятно за плановете на Обществото, но сега с ужас си мислеше за четирите часа, които оставаха до съдбоносния финал. Когато Гавриил се обърна, той приближи до него усмихнат, протегна ръка и каза любезно и сърдечно:

— Синко, страдах, задето не пожелах да разговаряме досега. Страдах и задето ви заповядах да останете няколко дни усамотен. Не съм длъжен да давам обяснение за моите заповеди, но ще ви кажа, че го направих за ваша полза.

— Трябва да вярвам, Ваше Преподобие — поклони се Гавриил.

Младият свещеник усещаше непреодолимо неспокойствие и страх, защото докато тръгна за Америка отец д’Егрини, пред когото даде ужасните обещания, с които безвъзвратно се свърза с Исусовото общество, беше придобил над него такова влияние, каквото могат да окажат деспотизмът, натискът и заплахите. А те съсипват всички жизнени сили на душата и я правят пасивна, уплашена и вкаменена. Впечатленията от първата младост са неизлечими… След завръщането си от Америка Гавриил сега за пръв път се срещаше с отец д’Егрини. Макар че решението, което бе взел не намаля, той съжаляваше, че не успя да придобие още повече сили от един откровен разговор с Агрикол и Дагоберт.

Отец д’Егрини познаваше добре хората и лесно забеляза смущението на младия свещеник и се досети каква е причината. Затова удвои нежността и благостта си. Той седна и се обърна към Гавриил, който също като Родин стоеше прав от почитание:

— Вие искате, скъпи сине, да говорите с мен за нещо много важно, нали?

— Да, отче — Гавриил неволно наведе поглед пред светлите и сиви очи на настоятеля си.

— Аз също имам да ви кажа много важни неща. Затова най-напред ме изслушайте, а после ще говорите вие… Преди около дванадесет години изповедникът на майка ви се обърна към мен чрез господин Родин и ми разказа за успехите, които имате в училището на Братята, и така привлече вниманието ми към вас. И наистина — разбрах, че примерното ви поведение, кроткият ви и скромен характер и ранното ви развитие заслужават най-голямо съчувствие. Оттогава ви наблюдавахме внимателно. След известно време, когато видях, че отговаряте на препоръките, стори ми се, че сте роден не за работник, а за друго. Говорих с майка ви и по мое настояване бяхте приет безплатно в едно от училищата на нашето Общество. Така отпадна една грижа на добрата жена, която ви бе отгледала. Понеже виждахме, че давате големи надежди, бащински се погрижихме да получите всички благодеяния, които дава религиозното възпитание. Така ли е, чедо мое?

— Така е, отче — отвърна Гавриил с наведени очи.

— Заедно с годините у вас се развиваха редки добродетели; послушанието ви и особено кротостта, бяха за пример. В науките напредвахте бързо. Тогава не знаех на какво ще се посветите един ден, но бях уверен, че каквото и да е то, пак щяхте да сте възлюбеното дете на Църквата. Не се излъгах в надеждите си, дори вие ги надминахте. Когато научихте, че майка ви горещо желае да ви види духовник, вие великодушно отговорихте на желанието на тази превъзходна жена, на която толкова дължите… Но понеже Бог винаги е справедлив в раздаването на своите награди, неговата воля е била най-голямото доказателство за признателност, което можехте да дадете на майка си, да ви бъде от полза, защото имахте възможност да станете един от воюващите членове на нашата света Църква…

При тези думи на отец д’Егрини Гавриил не можа да скрие вълнението си, като си припомни горчивата изповед на Франциска, но се сдържа. Родин, облегнат в ъгъла, продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Не крия, скъпи сине — продължи отец д’Егрини, — че решението ви ме зарадва. Гледах на вас като на едно от бъдещите светила на Църквата и се радвах, че то ще грее в нашето Общество. Вие изтърпяхте всички наши многобройни изпитания. Счетохме, че сте достоен да бъдете наш член и след като положихте пред мен безвъзвратна и свещена клетва, която завинаги ви свързва с Обществото, за най-голяма Божия слава вие пожелахте да отговорите на поканата на Светия ни Отец, и се съгласихте да отидете като мисионер, за да проповядвате11 католическата вяра на дивите народи. Беше ни мъчно да се разделим със скъпия ни син, но отстъпихме пред подобно благочестиво желание. Тръгнахте смирен проповедник, върнахте се славен мъченик и ние справедливо се гордеем, че сте от нашето Общество. Ако е възможно, искаме още повече да засилим връзките ви с нас. Затова слушайте внимателно, това е много важна тайна не само за вас, а и за нашето Общество…

— Тогава, отче… — извика бързо Гавриил и прекъсна д’Егрини. — Не мога… Не трябва да ви слушам. — Младият свещеник побледня. По лицето му се виждаше, че в него се води люта борба, но той бързо се върна към решението си, изправи глава, погледна твърдо д’Егрини и Родин, които бяха занемели от смайване, и рече: — Повтарям, отче, ако става дума за тайна работа на Обществото, не мога да ви слушам.

— Вие ме учудвате. Какво ви стана? Боже мой, лицето ви се промени, вие се смущавате. Кажете без страх защо не можете да слушате повече?

— Не мога да ви кажа, докато не изложа накратко и аз миналото си, тъй като ми се удаде случай да разсъждавам върху него от известно време. Тогава ще разберете, отче, че вече нямам право да знам тайните, защото няма никакво съмнение, че скоро ще ни разделя цяла пропаст.

Не е възможно да опишем погледите, които размениха помежду си отец д’Егрини и Родин след тези думи. Д’Егрини побледня, студена пот покри челото му. Родин прикова поглед в Гавриил и започна да гризе ноктите си. Маркизът ужасен се замисли дали Гавриил няма да се окаже пречка за постигане на целта. Мисълта можеше да го доведе до отчаяние, но той се концентрира и каза спокойно и кротко:

— Не мога да повярвам, синко, че ще ни раздели пропаст. Освен пропастта от болка, която бих изпитал, ако се разболеете. Но, говорете, слушам ви…

— Наистина, изминаха дванадесет години — продължи Гавриил, — откакто по ваше настояване влязох в училището на Исусовото общество. Влязох с любов и доверие. Но как бяха насърчени детските ми чувства? Ето как. Настоятелят веднага посочи две по-големи от мен деца и ми каза: „Ще предпочиташ тези приятели. Винаги ще се разхождате заедно — правилникът забранява разговор само между двама. Правилникът също така те задължава да слушаш внимателно какво си говорят приятелите ти и да ми го съобщаваш. Защото децата, без да знаят, могат да направят някаква грешка. Ако ги обичаш, трябва да ми съобщаваш за лошите им намерения, за да можем с бащински съвети да изпреварим грешките им и да ги избавим от наказание. По-добре ще е да се изпревари злото, отколкото да бъдат наказани.“

— Да, — каза отец д’Егрини — такива са правилникът на училищата, както и думите, с които посрещаме всички новопостъпили ученици.

— Знам, отче — отвърна тъжно Гавриил. — Аз, послушен и лековерен, след три дни започнах да подслушвам другарите си, да запаметявам разговорите им и да ги съобщавам на настоятеля, който ме хвалеше… Онова, което искаха от мен, е неприлично. Но Бог ми е свидетел, мислех, че изпълнявам дълга си. Дори бях щастлив, че получавам заповеди от настоятеля си, когото уважавах и чиито думи детската ми доверчивост приемаше като Божиите слова… Веднъж наруших едно от правилата и настоятелят ми каза: „Дете мое, ти заслужаваш по-голямо наказание, но ще ти простя, ако успееш да заловиш някого от приятелите си да прави същото нарушение, което направи и ти“12. И за да не приема думите му като подтик да извърша предателство, заради личната си изгода, настоятелят добави: „Аз ти казвам това, което е от полза за спасението на твоя приятел. Ако той сега избегне наказанието, ще се научи на лошо. Когато го заловиш да извършва нещо грешно, ще успееш в две неща: най-напред ще помогнеш за спасението му, а след това ще се избавиш от заслуженото наказание. То ще ти бъде опростено заради грижата ти към ближния.“

— Наистина, синко — поде отец д’Егрини, все повече обезпокоен от думите на Гавриил, — всичко това е според правилника на нашите училища и според обичаите на членовете на нашето Общество, които се дебнат помежду си, без това да нарушава взаимната им любов и братство. Това помага за духовния им напредък, особено щом са получили заповед или това се изисква от настоятеля…13

— Знам! — извика Гавриил. — Знам, че в името на най-свещеното нещо у хората ме подтиквахте към злото.

— Синко — каза отец д’Егрини, който се опитваше да скрие нарастващия страх, преструвайки се, че тези думи засягат достойнството му. — Най-малкото е странно да казвате на мен подобни думи!

В същото време Родин се отдръпна от мястото, където се бе облегнал и започна да се разхожда из стаята замислено, като продължаваше да гризе ноктите си.

— Съжалявам — добави отец д’Егрини, — че се налага да ви припомня, че на нас дължите възпитанието, което сте получили.

— Резултатите бяха такива, отче — продължи Гавриил, — че в началото вършех всичко безкористно, но заповедите на настоятеля ме накараха да извървя още една крачка по лошия път… За да се спася от наказание, станах предател. Доверието и послушанието ми бяха толкова големи, че свикнах да изпълнявам тази долна двойствена роля. Но веднъж, измъчван от угризения на съвестта, се попитах дали човеколюбивата и благочестива цел, която придаваха на предателствата, е достатъчно основание да оправдае тяхното извършване. Когато попитах настоятеля, той ми каза, че не е моя работа да разсъждавам, а да слушам и да изпълнявам, а отговорен за действията ми е той.

— Да… — въздъхна отец д’Егрини. — Имал съм право, когато се възпротивявах на отиването ви в Америка…

— Но Провидението ми помогна в тази нова, плодородна и свободна земя да се замисля върху настоящето и миналото и най-накрая да разбера всичко — възкликна Гавриил. — Да, в Америка, след като за пръв път се намерих лице в лице с Божието величие, преминавайки през пустините, смаян от невижданото великолепие и величие, именно в Америка се зарекох… След малко, отче, ще ви кажа в какво се заклех, но повярвайте, ужасен бе денят, в който бях принуден да се страхувам от онова, което съм почитал, и да проклинам онова, което съм благославял дълго време… Уверявам ви, отче — приключи Гавриил с насълзени очи, — че тогава не плаках само за себе си.

— Знам, че имате добро сърце — у д’Егрини се появи нова надежда, като видя вълнението на Гавриил, — но се страхувам, че сте се излъгали. Отворете сърцето си пред нас като ваши духовни отци и, надявам се, ще успеем да подкрепим разклатената ви вяра, ще разсеем тъмните сенки пред погледа ви. Защото в своята заблуда сте възприели някои измамни блясъци за чиста светлина…

Докато отец д’Егрини произнасяше тези думи, Родин спря да се разхожда, извади от джоба си бележник и нещо записа.

Гавриил беше побледнял и личеше, че е развълнуван. За да говори така, му бе необходима смелост, защото от това пътуване до Америка той се научи да познава страшната власт на Обществото. Онова, което бе разбрал за миналото, за младия свещеник беше извинение или по-точно причина за решението, което съобщи на настоятеля си, затова искаше да съобщи всичко, макар да разбираше опасността, на която се подлагаше.

— Както знаете, отче — продължи той, — краят на детството ми премина в страх, натиск и подозрително дебнене. Как можех да приема и най-малката проява на доверие, когато непрекъснато ми се внушаваше да избягвам погледа на онзи, който ми говори, за да не издам какво впечатление ми правят думите му, да скривам чувствата си, да забелязвам и да слушам всичко, което става около мен? Така живях до петнадесетата си година. Постепенно редките посещения, които бяха позволени на майка ми и на брат ми, бяха забранени, за да бъда принуден да прогоня от сърцето си всички приятни и нежни чувства. В голямата, тъжна, безмълвна и студена къща усетих, че ме отдалечават от свободния свят. Прекарвах времето си в изучаването на незначителни науки и в дълги часове, посветени на дребни набожни упражнения. Питам ви, отче, помъчиха ли се някога да стоплят младите ни души с думи, пълни с евангелска набожност и любов? За съжаление, не… Думите на Спасителя „Обичайте се помежду си“, сякаш бяха заменени с „Не се доверявайте помежду си“… И най-накрая, отче, казаха ли ни поне една дума за отечеството и за свободата? Не! Не, защото такива думи вълнуват сърцето на човека, а сърцето не бива да бие. След часовете, които прекарвахме в наука и набожност, единственото развлечение бе разходката по тройки, никога по двама, защото между двама по-лесно се ражда приятелство, което ще развълнува сърцето, а сърцето не бива да се вълнува. Ето как един ден усетих сърцето си вкаменено14. Шест месеца не бях виждал нито брат си, нито майка си. Веднъж те дойдоха в училището. Ако се бе случило преди няколко години, щях да ги посрещна радостно разплакан, но този път очите ми бяха сухи, сърцето ми остана хладно. Те си тръгнаха разплакани. Видях мъката им и тогава се отърсих от ледената нечувствителност, която ме бе обзела, откакто заживях в тази гробница. Уплаших се и поисках да напусна, докато имах сили. Тогава ви казах, че искам да си избера занаят, защото в мига на пробуждането ми се стори, че чувам шума на трудолюбивия и свободен живот, който е животът на любовта, на семейството… Каква нужда чувствувах от движение, от свобода, от благородни и силни чувства! Там щях да намеря отново живота, който бях изгубил… Тогава, прегърнал коленете ви и потънал в сълзи ви говорех, че ще бъда благодарен да съм работник, войник, всичко…. Тогава вие, отче, ми казахте — Гавриил сведе поглед, защото бе от онези благородни души, които се срамуват от безчестието, на което са станали жертва — че майка ми, която ме е намерила и е делила всичко в бедния си живот между мен и родния си син, желае само едно нещо и то е…

— Да ви види ръкоположен — прекъсна го отец д’Егрини. — Тази набожна и възвишена душа се надяваше, че като осигурите своето спасение, ще осигурите и нейното, но не смееше да ви го каже, да не си помислите, че го иска от корист…

— Престанете, отче! — Гавриил с гневно движение прекъсна отец д’Егрини. — Не мога да слушам, когато искате да потвърдите една лъжа. Франциска Балдуин никога не е искала такова нещо…

— Прибързвате със заключенията, скъпи синко — отвърна кротко отец д’Егрини. — Аз ви казвам, че това мислеше майка ви…

— Вчера тя ми разказа всичко. И двамата сме били излъгани.

— Искате да кажете — произнесе строго отец д’Егрини, — че вярвате повече на нейните думи, отколкото на моите?

— Спестете ми отговора, който ще бъде неприятен и за мен, и за вас — сведе поглед Гавриил.

— Сега ми кажете какво мислите да…

Преподобният отец не можа да довърши думите си. Самуил влезе в стаята и каза:

— Един човек желае да говори с господин Родин.

Преди да тръгне с евреина, Родин подаде на отец д’Егрини няколкото думи, които бе драснал върху листчето от бележника си, и излезе неспокоен и заинтересуван да разбере кой е дошъл да го търси на улица „Свети Франц“.

Отец д’Егрини и Гавриил останаха сами.

IV глава Продължението

Притеснен, отец д’Егрини държеше в ръка бележката на Родин, без да се сети да я отвори и си мислеше какво ли ще каже още Гавриил за миналото. Той не смееше да отговори на укорите му от страх да не го разсърди, а и защото се надяваше да получи все пак добър резултат.

Според правилата на Исусовото общество, Гавриил не можеше да има нищо свое. Освен това отецът се бе постарал да получи съгласието му да се откаже от всички имоти, които би могъл да придобие някой ден в полза на Обществото. Началото на този разговор обаче показваше такава промяна на отношението на Гавриил към Обществото, че той можеше да реши да прекъсне връзките си с него. В такъв случай нищо не го задължаваше да изпълни обещанията си15. На практика дарението пропадаше тъкмо когато той се надяваше, че слага ръка върху огромното богатство на рода Ренепон. От всички трудности, които изпита д’Егрини покрай това наследство, нито една не бе толкова неочаквана и така опасна. И той с вътрешен трепет зачака развръзката на този разговор.

— Задължен съм да продължа разказа за изминалия си живот — започна мисионерът — до самото ми тръгване за Америка. Скоро ще разберете защо е необходимо да го направя… Когато научих за мнимото желание на майка ми, аз се съгласих, колкото и скъпо да ми струваше това. Напуснах мрачната къща и първите години на юношеството си прекарах в една семинария на Обществото. Взех това решение не от непреодолима религиозност, а за да изпълня дълга към майка си. Но истинският дух на Христовата вяра е тъй животворен, че се почувствувах готов да приложа чудесната наука на божествения Спасител. Семинарията беше благословено място, в което проповядваха любов към човечеството, неизразимата сладост на милосърдието и търпението, където тълкуват безсмъртното Христово учение в най-широк и плодотворен смисъл, където най-накрая се подготвят за великото предназначение: да умилостивиш богатите и щастливите да състрадават братята си. Една възвишена и свещена наука, на която нищо не може да се противопостави.

Последните думи Гавриил произнесе просълзен.

— Да, синко, такъв е духът на християнството. Но преди всичко, необходимо е да се изтълкува и изучи буквата му — отвърна хладно отец д’Егрини. — Затова служат семинариите на нашето Общество. Тълкуването на буквата е плод на разбор, на послушание и подчинение, а не на сърцето и на чувствата.

— Много добре разбрах това, отче… Още с влизането си в семинарията видях надеждите си измамени. Сърцето ми отново се сви. Вместо огнището на живот, любов и младост, за което мечтаех, в мълчаливата и студена семинария намерих същото потъпкване на благородните пориви, същата желязна дисциплина, същата система на взаимно предателство, същото недоверие и същите непреодолими пречки за каквото и да било приятелство. Пламъкът в душата ми угасна и постепенно попаднах в плен на навиците на пасивния и машинален начин на живот. Той се ръководеше от безмилостни началници по същия начин, по който се осъществява работата на един часовник.

— Така е, защото редът, подчинението и изпълнителността са основата на нашето Общество.

— Това не е живот, а смърт. В тази обстановка, която потискаше всяко благородно начало, аз изучавах мрачните и зловещи науки, схоластиката и богословието. Те са заплашителни и враждебни, пораждат мисли за опасности, за борби, за война, но никога не за мир, напредък и свобода.

— Богословието, скъпи синко — вметна строго д’Егрини — е и щит, и меч. Щит, за да защитава католическото учение, и меч, за да напада ереса.

— Но, отче, Исус Христос и апостолите не познаваха тази мрачна наука. А от обикновените им и трогателни думи хората се възраждаха, свободата заместваше робството… Нима Евангелието не е достатъчно, за да се проповядва между хората любовта? Но вместо да ни говорят така, най-често ни разказваха за религиозни войни и потоците кръв, пролети за угаждане на Бога и за унищожаване на ереса. Тези проповеди правеха живота ни още по-тъжен. Отношенията ни ставаха все по-завистнически и подозрителни. Като привикнахме на доносничеството, изпаднахме в тайна омраза и вътрешна вражда. Аз не бях нито по-добър, нито по-лош от останалите — дългите години на пасивно послушание ме отучиха да разсъждавам, да мисля свободно. Те ни караха да бъдем покорни и разтреперани пред началниците си. Всички носехме един и същ бледен, мрачен и мъртвешки отпечатък. Най-накрая ме ръкоположиха. Щом станах свещеник, вие, отче, ме поканихте да вляза в Исусовото общество или по-точно, някак неусетно и несъзнателно взех това решение… Как стана, не зная. От дълги години нямах вече своя воля… Преминах всички изпитания. Последното беше решително… Прекарах няколко месеца мълчаливо в килията си, покорно и машинално, изпълнявайки една странна ваша заповед. През цялото време никой, освен Ваше Преподобие, не идваше при мен. Не чух никакъв друг човешки глас, освен вашия. Понякога нощем изпитвах страх… Умът ми, отслабнал от пост и уединение, се измъчваше от ужасни видения. В други случаи усещах немощ, но и някакво спокойствие, щом си помислех, че с обричането си завинаги се освобождавам от тежестта на волята и мисълта… Тогава ставах отпуснат и безчувствен, подобно на нещастниците, които изненадани от снега и студа, им се предават… Чаках нещастния час. Най-накрая, както повеляваше дисциплината, задушен в агонията си16 исках времето да премине по-бързо, за да изпълня последното действие на издъхващата си воля — да дам клетва, че се отричам от нея…

— Припомнете си, синко — обади се отец д’Егрини, — че в навечерието на определения за даване на клетвата ден аз ви предложих, пак според правилника, да се откажете от нашето Общество и ви оставих да решите свободно, защото ние приемаме само доброволно решилите.

— Когато изнемощял и съсипан от тримесечните изпитания, неспособен да се помръдна, вие влязохте в стаята ми и казахте: „Ако искате, станете и си вървете… Свободен сте…“, нямах сила да се изправя. Единственото желание на парализираната ми душа бе желанието за спокойствие. В такова състояние дадох клетвата и припаднах в ръцете ви като труп…

— И до момента сте били толкова послушен?

— Вие винаги криехте от мен истинските цели на Обществото, в което влязох — започна Гавриил. — Отказах се от волята си, предадох я на началниците си… Нали го желаехте заради още по-голямата Божия слава… С обзалагането си аз трябваше да бъда послушно оръдие в ръцете ви, но вие ми повтаряхте, че ще ви потрябвам за някакво хубаво, свято и велико дело. Аз ви повярвах, отче, и можеше ли да бъде другояче? Аз ви чаках, но една случка промени всичко…

— Синко! — извика отец д’Егрини и прекъсна Гавриил. — Не ми припомняйте онези обстоятелства!

— Трябва да ви припомня всичко… Ще ме изслушате… Няма да премълча мотивите за вземането на това решение.

— Говорете тогава — отец д’Егрини свъси вежди и започна още повече да се притеснява от онова, което ще изрече младият свещеник.

— Шест месеца преди да потегля към Америка — Гавриил продължи, без да вдигне поглед — вие ми съобщихте, че ме определяте за изповедник. И за да се приготвя за светото тайнство, дадохте ми да чета една книга с въпроси, които изповедникът може да задава на момичета, на момчета, на жени, когато поискат да се изповядват. Господи! — въздъхна Гавриил, настръхнал от този спомен. — Никога няма да забравя това време. Беше вечер… Прибирах се в стаята си заедно с тази книга, която е била написана, както ми казахте, от един свещеник от нашите и допълнена от един друг свещеник. От уважение към читателите ни е невъзможно да предадем дори и на латински поне едно понятие от тази ужасна книга. Ето какво говори за нея господин Женен в своето смело и великолепно произведение върху Йезуитите и Академията: „Усещам се в трудно положение още при започването на тази глава. Става дума за една книга, която не може да се преведе и е трудно това да стане буквално, защото е написана с цинизъм. Моля за снизхождение читателите, на които обещавам, че ще избегна, доколкото е възможно, най-неприличните изрази“. По-нататък, по повод на задължителните разпити в ръководството господин Женен благородно възкликва: „Какви са разговорите в изповедалнята между свещеник и омъжена жена? Отказвам се да говоря по-нататък“. А най-накрая, след буквалното привеждане на пасажи от това ръководство, той казва: „Перото ми не иска повече да възпроизвежда тази енциклопедия на всякакви гнусотии. Гризе ме съвестта дори, че отидох толкова далеч. Напразно е да се оправдавам, че само съм преписал това. Ще продължа да изпитвам отвращението, което изпитва човек, когато е взел в ръката си отрова. Но същото това отвращение ме успокоява. В църквата на Исус Христос, според чудесно установения от Бог ред, колкото по-голямо е злото, когато става дума за грях, толкова бързо и резултатно е лечението. Светостта на нравствеността не може да бъде в опасност, ако истината издигне гласа си, за да я чуят.“ Но аз разтворих книгата с уважение, доверие и вяра. Когато разбрах, ме обзе срам и погнуса и останах като ударен от гръм. Едва намерих сили да затворя тази книга с разтреперана ръка и се затекох при вас, отче, за да ви кажа колко съжалявам, че очите ми докоснаха отвратителните страници, които вие по погрешка ми бяхте дали…

— Припомнете си, синко — каза важно отец д’Егрини, — че успокоих угризенията ви. Казах ви, че свещеникът, който слуша по време на изповедите, трябва всичко да знае, всичко да научи, всичко да може да оценява… Нашето Общество задължава младите свещеници, които се подготвят за изповедници, да четат това Ръководство като класическо произведение…

— Повярвах ви, отче. Сляпото ми послушание беше по-силно от мен. Дисциплината ме бе отучила да разсъждавам. И въпреки цялото си отвращение, като си припомнях думите ви, занесох книгата в стаята си и я зачетох. Бях в силата на младостта си и само незнанието и Божията помощ ме крепяха в жестоката борба с чувствата. Ах, каква нощ беше това! Сред страшната тишина на уединението, докато сричах, настръхнал от срам и ужас това ръководство на чудовищен, непознат разврат, неговите картини се показваха във въображението ми. То бе целомъдрено и чисто. Ти си свидетел, Господи, усещах как умът ми отслабва. Исках да захвърля ужасната книга, но някакво любопитство ме задържаше пред страниците й, потънал в срам, изчервен, с пламнали бузи… Тогава ми се стори, че от книгата излизат безсрамни призраци… И като се мъчех да се отскубна от обятията им, припаднах…

— Вие разказвате за тази книга с осъдителни изрази — каза строго отец д’Егрини. — Вие сте били жертва на живото си въображение и на него трябва да препишете впечатлението, което ви е направила една безукорна книга, която при това е одобрена от Църквата.

— Нямам право да се оплаквам, че невинният ми дотогава ум беше изцапан от ужасни неща, чието съществуване не подозирах, защото не вярвам, че способните да извършат такива мръсотии ще потърсят прошка от изповедника.

— Нямате право да преценявате тези въпроси — отговори сърдито отец д’Егрини.

— Няма да говоря повече за тях — каза Гавриил и продължи разказа си. — След ужасната нощ ме налегна болест — казаха ми, че често се страхували да не загубя ума си. Когато дойдох на себе си, миналото ми се стори като тъжен сън. Тогава вие ми казахте, че още не съм готов за някои длъжности. Точно тогава ви помолих да замина мисионер в Америка. Дълго отхвърляхте молбата ми, но най-накрая се съгласихте и аз тръгнах. Още от детството — било в училището, било в семинарията, бях подложен на натиск и бях в подчинение. Научен да свеждам главата и очите си, бях отвикнал да гледам небето и великолепието на природата. Затова се почувствувах щастлив, когато при пътуването попаднах между океана и небето. Стори ми се, че се измъквам от гъст мрак и сърцето ми от дълги години започна да тупти нормално. Усетих се господар на мисълта си и се осмелих да преценя отминалия си живот. Питах се с какво право и с каква цел бяха потискани волята, свободата и разума ми, след като Бог ме е дарил с тях. И си казах, че един ден трябва да извърша велико, хубаво, свято дело, което ще ме възнагради за послушанието и покорността ми.

В това време Родин влезе обратно. Отец д’Егрини го погледна изпитателно. Родин доближи и му каза тихо, за да не чуе Гавриил:

— Нищо особено. Дойдоха да ми съобщят, че бащата на маршал Симон се е върнал във фабриката на господин Харди.

Родин хвърли поглед към Гавриил и на свой ред зададе мълчешком въпрос на отец д’Егрини, който само сведе очи. След това Родин отиде отново до огнището и се облегна на него, а д’Егрини каза на Гавриил:

— Продължавайте, синко. Чакам да науча решението ви.

— Пристигнах в Карлстън. Нашият настоятел в града, с когото споделих съмненията си от целта на Обществото, с цинична откровеност ми обясни тази цел, към която може би се стремят всички членове на Обществото. Мнозина от тях навярно са невежи като мен по отношение на целта, която началниците упорито са преследвали от самото основаване на Обществото. Настръхнах от ужас! Тогава се зачетох в съчинения, които решават проблемите на съвестта. И тогава открих нещо също тъй ужасно. На всяка страница от тези книги, написани от нашите отци, четях извинения и оправдания на кражбата, на клеветата, на насилието, на блудството, на клетвопрестъпничеството, на убийството, на цареубийството17… И когато си помислих, че аз, свещеникът на Бога на милостта, на справедливостта, на прошката и на любовта, принадлежа занапред на едно Общество, чиито началници проповядват подобно учение и се хвалят с него, се заклех пред Бога да скъсам връзките, които ме държат с Обществото…

При тези думи отец д’Егрини и Родин размениха уплашени погледи. Всичко бе загубено, жертвата се изплъзваше от ръцете им. Гавриил, натъжен от спомените, не забеляза тази размяна на погледи между преподобния отец и секретаря му, и продължи:

— Въпреки решението ми да напусна Обществото, онова, което открих, ме натъжи много. Повярвайте, че за една добра и праведна душа няма по-ужасно нещо да се откаже от онова, което тъй дълго е почитала. Толкова се измъчвах, че като си помислех за опасностите, които крие моята задача, тайно се надявах Бог да ме повика при себе си, но уви, той през цялото време е бдял над мен с бащинска грижовност. — Като каза това, Гавриил потрепери от спомена за тайнствената жена, която му бе спасила живота в Америка. Помълча малко, след което продължи: — Щом мисията ми свърши, се върнах с твърдото решение да ви помоля да ме освободите от клетвата. Много пъти исках да разговарям с вас, но беше напразно. Вчера Провидението благоволи да се разприказвам с майка си. От нея научих за хитростта, с която сте си послужили, за светотатствената злоупотреба с изповедта, с цел да я накарат да повери на други хора сирачетата, чиято умираща майка е предала в ръцете на един честен войник. Това окончателно затвърди решението ми. Но в този тържествен час, отче, трябва да ви кажа, че не обвинявам цялото Общество, защото в него сигурно има много доверчиви хора като мен. В своето заслепение те са послушни оръдия и не знаят в какво ги карат да съучаствуват… Аз ще се моля за тях да ги просвети Бог, както го стори и с мен…

— И така, вие искате да прекъснете връзките си с нашето Общество? — побледнял, д’Егрини беше станал прав.

— Да, отче. Заклех се пред вас и ви моля да премахнете клетвата.

— Искате да кажете, синко, че задълженията, които доброволно поехте, вече не важат?

— Да, отче.

— И занапред не ще има нищо общо между вас и нашето Общество, нали?

— Не, отче… Защото ви моля да ме освободите само от обещанията.

— Но нали ви е известно, синко, че Обществото може да ви освободи, но вие не можете да се освободите от него?

— Моята постъпка, това, че ви моля да ме освободите, ви показва какво значение отдавам на клетвата… Но ако ми откажете, няма да се считам обвързан. Нито пред Бога, нито пред хората.

Докато Гавриил очакваше отговора на отец д’Егрини, който стоеше неподвижен, Родин трепна, когато видя, че преподобният отец още стиска в ръката писъмцето, което му беше написал. Той доближи до д’Егрини и попита тихо:

— Не прочетохте ли бележката ми?

Преподобният отец хвърли бърз поглед върху написаното и лъч на надежда огря отчаяното му лице. Той стисна ръка на секретаря си в знак на признателност и също тихо му каза:

— Имате право… Гавриил е наш…

V глава Потвърждаването

Преди да отговори на Гавриил, отец д’Егрини се замисли дълбоко. Личеше, че обмисля резултата от красноречието си, което щеше да покаже след малко, разсъждавайки върху една тема, която Родин набързо бе щрихирал в бележката си.

Родин, след като хвърли върху д’Егрини горд, презрителен и ядосан поглед, отново се върна на мястото си при камината, като се облегна. Мъртвешкото му лице придоби предишното си ледено спокойствие.

Трябва да се признае, че отец д’Егрини, въпреки сладкодумието, привлекателността на обноските и приятната си външност и поведение, много често се ръководеше от твърдостта, дяволската хитрост и проницателността на Родин, който много рядко забравяше ролята си на секретар и мълчалив слушател.

Влиянието на възпитанието е толкова силно, че Гавриил въпреки отказването си от Обществото, се срамуваше от отец д’Егрини и с притеснение очакваше отговора на преподобния отец, от когото искаше да го освободи от дадената дума.

Негово Преподобие, след като скри своя план за нападение, въздъхна дълбоко, наруши мълчанието и успя да се превърне от ядосан в приятен и благ събеседник.

— Простете, скъпи синко, че мълчах толкова дълго. Но това внезапно решение ме изненада, трябваше да поразмисля и да се помъча да открия причината за това отказване от Обществото. Струва ми се, че успях. И така, синко, размислихте ли добре върху важността на своята постъпка?

— Да, отче.

— Окончателно ли сте решили да напуснете Обществото, дори и против моята воля?

— Ще ми бъде трудно, но ще го направя.

— Наистина трябва да ви е мъчно, защото доброволно дадохте безвъзвратна клетва и според нашите правила тя ви задължава да не напускате Обществото без съгласието на настоятелите си.

— Както ви е известно, тогава аз не знаех значението на задължението, с което се обвързвам. Но сега го разбрах и искам да се оттегля. Единственото ми желание е да имам енория в някое отдалечено от Париж село. Усещам непреодолимо влечение към такава полезна длъжност. По селата цари страшна бедност и незнание как да се облекчи положението на бедните земеделци, че ми се струва, с Божията помощ в едно село ще мога да допринеса някаква полза на човечеството. Затова ще ми бъде мъчно, ако ми откажете онова, което…

— Успокойте се, синко. Не възнамерявам вече да се противя на желанието ви да се разделите с нас.

— Значи ме освобождавате от клетвата?

— Нямам такава власт, синко, но веднага ще пиша на нашия генерал в Рим и ще поискам разрешение.

— Благодаря ви, отче!

— И така, скоро ще се освободите от тези връзки, които ви тежат. Но онези, от които се отказвате, ще продължат да се молят за вас, за да ви опази Бог от по-големи заблуди. Вие се чувствате свободен от всякакви връзки с нас, но ние не се считаме свободни от връзките си с вас, не се къса така лесно бащината ни привързаност. Ние се считаме обвързани с нашите възпитаници заради самите благодеяния, с които сме ги обсипвали. Например вие, синко, бяхте беден сирак. Ние ви протегнахме ръка заради съчувствието, което заслужавахте, а и за да свалим един товар от вашата прекрасна майка…

— Отче, — отвърна Гавриил — аз не съм неблагодарен…

— Иска ми се да вярвам, синко… Дълги години ние ви давахме и духовна, и телесна храна. Днес искате да се отречете от нас и да ни напуснете… Ние сме съгласни. Сега, след като разбрах истинската причина за вашето отказване, мой дълг е да ви освободя от клетвите.

— За каква причина говорите, отче?

— За съжаление, синко, разбирам от какво се страхувате. Днес ни заплашват опасности… Вие знаете много добре…

— Опасности ли? — възкликна Гавриил.

— Не е възможно да не знаете, че откакто ги няма законните ни господари, нашите поддръжници, безбожността на бунтовниците става все по-заплашителна. Измъчват ни с преследвания… Аз разбирам и оценявам причината, която ви кара да се отделите от нас.

— Отче! — извика Гавриил от негодувание. — Не можете да мислите така за мен!

Отец д’Егрини, без да обръща внимание на възклицанието на Гавриил, продължи да описва мнимите опасности за Обществото, което не само не беше застрашено, но бе започнало постепенно да възвръща някогашното си влияние.

— О, ако нашето Общество бе всесилно! — продължи отец д’Егрини. — Ако беше обградено от почест и уважение, което му дължат истинските християни, тогава може би щяхме да се подвоумим, скъпи синко, дали да ви освободим от задълженията. Тогава може би щяхме да се помъчим да ви отворим очите за светлината и да ви спасим от объркването, в което сте изпаднали. Но днес, когато сме слаби, притеснени, заплашвани от всички страни, наш дълг е да не ви караме насила да споделяте опасностите, от които благоразумно искате да се спасите.

Като изрече всичко това, отец д’Егрини хвърли поглед към секретаря си, който кимна положително и нетърпеливо в очакване на продължението.

Гавриил застина неподвижно. Нямаше по-благородно, по-истинско и по-мъжко сърце от неговото. След подобно тълкуване на решението му, всеки може да се досети за страданията, които го разтърсиха.

— Отче — започна развълнувано той с навлажнени очи, — думите ви са жестоки и несправедливи, защото знаете, че не съм малодушен страхливец.

— Не… — обади се кратко Родин и презрително посочи на д’Егрини Гавриил с погледа си. — Вашият скъп син е благоразумен.

При тези думи Гавриил настръхна. Червенина обля бузите му, големите му сини очи светнаха гневно, но верен на християнската покорност и смирение, овладя гнева си, наведе глава, от голямото вълнение не можа да отговори, замълча и избърса една сълза от очите си.

Родин видя точно това и му се стори, че моментът е благоприятен, затова бързо размениха нови погледи с отец д’Егрини.

— Има още една причина — продължи той, — която ни кара да ви освободим от клетвата, скъпи синко. Този въпрос е много деликатен… По всяка вероятност вчера от майка си сте научили, че ви очаква наследство, чиито размер не знаете?

— Както казах вече на господин Родин — Гавриил бързо изправи глава и отговори — мама ми говори само за мъките на съвестта си. Не знаех за никакво богатство и никакво наследство, за които ми говорите, отче.

Хладнокръвието, с което отговори, забеляза единствено Родин.

— Иска ми се да вярвам, макар всичко да показва обратното. Узнаването за това наследство има връзка с решението да се разделите с нас.

— Не ви разбирам, отче.

— Много е просто… Според мен за излизането ви от Обществото има две причини. Първата е, че се намираме в опасност и вие смятате за благоразумно да ни оставите… Позволете ми да довърша, ако не е така ще ми отговорите. Нека кажа и втората причина. Преди години, когато предполагахме, че вашият род, чиято съдба ни бе неизвестна, ще ви остави някакъв имот в знак на награда за грижите на Обществото, вие подарихте всичко онова, което би ви се паднало не на вас, а на бедните, на които ние сме естествени настойници. Сега искате да се откажете от дарението си, направено тогава.

— Или по-точно казано: вие нарушавате клетвата си, защото ни преследват и защото искате да вземете обратно веднъж подареното — добави Родин с остър глас, за да засили и огруби постъпката на Гавриил спрямо Обществото.

— Господи! — извика Гавриил, като чу това обвинение. — Господи!

— Струва ми се, че отидохте малко надалеч — престорено смъмри отеца Родин. — Ако скъпият ни син знаеше, че е наследник, той можеше да постъпи хитро и страхливо, но щом казва, че не знае, трябва да повярваме, въпреки очевидното…

— Отче — започна развълнуван Гавриил, едва овладял негодуванието си, — благодаря, че поне вие не прибързахте с присъдата си. Не съм малодушен, защото Бог ми е свидетел, че не съм знаел за опасностите, в които се е намирало Обществото ни. Не съм хитър, не съм лаком за пари, защото Бог ми е свидетел, че едва сега научавам от вас за наследство и че…

— Научих го неотдавна съвсем случайно — прекъсна го отец д’Егрини — и то благодарение на семейните документи, които майка ви бе дала на изповедника си и които са ни поверени, откакто влязохте в училището. Малко преди да се върнете от Америка, когато подреждахме документите на Обществото, вашето дело попаднало в ръцете на нашия преподобен отец прокурор. Прегледахме го и узнахме, че един от прадедите ви по бащина линия, на когото е била къщата, в която се намираме сега, е оставил завещание, което ще бъде отворено днес на обед. До снощи ние смятахме, че сте наш. Според правилата никой не може да има нещо свое и вие сам подкрепихте тези правила с дарението на имота си в полза на бедните. Затова не вие, а Обществото, което аз представлявам, трябваше да се яви като наследник от ваше име с документите, които нося. Но сега, когато се отделяте от нас, редно е да се явите вие. Ние дойдохме тук само като пълномощници на бедните, на които някога милостиво бяхте оставили богатството, което бихте получили. Сега наопаки, надеждата за него променя чувствата ви. Свободен сте, вземете си обратно подареното.

— Отче! — извика Гавриил. — Вие ме смятате за способен да взема обратно доброволно подареното на Обществото за благодарност за възпитанието, което то великодушно ми даде? Смятате ли, че съм толкова нечестен, за да се отрека от думата си, само защото съм щял да получа някакво скромно наследство?

— То може да бъде малко, но може и да е значително…

— Дори да бъде царско богатство — продължи Гавриил — пак така щях да ви отговоря и мисля, че имам право да искам да ми вярвате. Ето, впрочем, какво е твърдото ми решение. Казвате, че Обществото, от което съм и аз, се намира в опасност, нали? Ще се уверя дали тя съществува и ако излезе, че е сериозна, макар да съм взел решение, което нравствено ме разделя с вас, ще ви оставя чак когато отмине опасността. Колкото до наследството, аз ви го оставям, както вече съм го направил доброволно, но единственото ми желание е то да се използува за помощ на бедните. Не знам голямо ли ще е или малко, но то е на Обществото, защото съм казал вече думата си. Скромното ми желание е да получа място в някоя наистина много бедно село, защото там ще мога да помогна. Когато човек, който в живота си не е излъгал ви казва за какъв живот мечтае, той не е способен на скъперничество.

Сега отец д’Егрини едва успяваше да прикрие радостта си, както преди малко страха си, но запази спокойствие и се обърна към Гавриил:

— И аз очаквах това, синко… — после даде знак на Родин да му помогне.

Родин добре разбра настоятеля си. Той се отдръпна, доближи до Гавриил и се облегна на една маса, където имаше мастилница и хартия. След това започна да потропва със слабите си и мръсни пръсти по нея, като каза на отец д’Егрини:

— Всичко това е хубаво и правилно, но твоя скъп син ти дава за гаранция само едно обещание, а това е малко…

— Господине! — извика Гавриил.

— Позволете ми да говоря — каза студено Родин. — Понеже законът не признава нашето съществуване, той не признава и подаръците, които се правят на Обществото. Това ще рече, че утре можете обратно да си вземете онова, което вече сте дали.

— А обещанието ми, господине! — извика пак Гавриил.

— Обещанието ви? — Родин го изгледа втренчено. — Че вие се заклехте до края на живота си да слушате Обществото. Заклехте се никога да не се разделяте с него. А днес? Колко струва днес това обещание, тази клетва?

За миг Гавриил се притесни, но бързо съобрази, че сравнението на Родин няма основание. Той спокойно и тържествено се доближи до писалището, взе перото и хартия, и написа:

След това младият свещеник се изправи и подаде написаното на Родин, без да произнесе дума. Родин го прочете внимателно, изгледа Гавриил и каза:

— Това е написано обещание и нищо повече.

Гавриил се изненада от нахалството на Родин, който се осмели да му каже, че документът, с който великодушно и доброволно подновяваше дарението си, няма особена стойност.

Родин пръв наруши мълчанието, обърна се към отец д’Егрини и с характерната си безочливост, му каза:

— Има две вероятности… Или скъпият ви син Гавриил смята наистина да направи това дарение безвъзвратно, или…

— Господине! — извика Гавриил, който едва се сдържаше. — Какво искате да кажете! Какво е това срамно предположение?

— Ако сте решен наистина да направите дарението — продължи отново и безстрастно Родин — какви възражения имате срещу неговото узаконяване?

— Никакви. Нима писаната ми дума и клетвата ми не стигат?

— Скъпи синко — каза любезно отец д’Егрини, — ако това беше подарък за мен, щях да го приема, без да искам други доказателства, освен думата ви. Но работата е друга. Аз съм представител на Обществото, или по-добре, настойник на бедните. Затова е в техен интерес да оформим всичко според закона, за да бъдат те сигурни. Освен това…, може Бог да ви повика някога при себе си… Кой може да каже дали наследниците ви ще искат да запазят клетвата, която сте дали?

— Прав сте, отче — отвърна Гавриил — не помислих за смъртта, която е твърде вероятна.

В този момент Самуил отвори врата на стаята и каза:

— Господа, нотариусът пристигна. Мога ли да го доведа. Точно след два часа вратата на къщата ще ви бъде отворена.

— Ще ни бъде много приятно да се видим с господин нотариуса — каза Родин. — Тъкмо имаме да говорим с него. Бъдете добър да го помолите да влезе.

— Веднага ще го доведа, господине — каза Самуил и напусна.

— Ето че има и нотариус — обърна се Родин към Гавриил. — Ако държите на намерението си, този служител може да оформи дарението и да се отървете от тежкия товар.

— Господине — каза Гавриил, — каквото и да се случи, аз ще се считам задължен с тази писмена клетва, която, отче, ви моля да запазите. Ще се чувствувам задължен и от документа, който ще бъде оформен.

Нотариусът влезе в стаята.

Докато този обществен служител разговаря с Родин, Гавриил и отец д’Егрини, ние ще заведем читателя във вътрешността на зазиданата къща.

VI глава Червеният салон

Както беше разпоредил Самуил, стената на входната врата беше срутена, откъртена беше също и плочата от олово, която я затулваше, тъй че дъбовите капаци се откриха толкова непокътнати, каквито бяха и в деня, когато ги зазиждаха, за да не се повредят от въздуха и от времето. След като свършиха работата си, зидарите се изправиха любопитно на стъпалата, заедно с писаря, изпратен от нотариуса да наблюдава, защото видяха, че през градината бавно се задава Самуил, който носи в ръката си голяма връзка с ключове.

— Скъпи приятели, — каза старецът, когато стигна до тях — вашата работа приключи. Началникът на господин писаря ще ви плати, тъй че не ми остава нищо друго, освен да ви изпратя до вратата.

— Недейте, господине — примоли се писарят — горим от нетърпение да видим вътрешността на тази тайнствена къща.

— Съжалявам, че трябва да си тръгнете, но няма как. Преди вътре да влязат наследниците, за да се прочете завещанието, длъжен съм пръв и самичък да вляза…

— Кой ви е дал такива странни заповеди?

— Баща ми, господине!

— Това е достойно за уважение, добри ми, превъзходни ми, пазачо — каза писарят, — но позволете да погледнем само.

— Не ми е приятно, че трябва да ви откажа — отвърна Самуил, — но вратата трябва да отворя едва когато остана самичък.

Зидарите слязоха по стъпалата, когато се убедиха в непреклонността на стареца, само писарят остана да се препира с него, като приказваше:

— Така и така чакам началника си, може да му потрябвам и дали съм на стълбите или другаде, би трябвало да ви е все едно.

Приказките му прекъсна самият нотариус, който го викаше от дъното на двора, с променено лице.

— Господин Пистон, бързо, бързо елате!

— Защо ли ме вика! — ядоса се писарят. — И то тъкмо когато може би щях да видя нещо…

— Не чувате ли, Пистон! — повтори се гласът по-близо.

Докато Самуил изпращаше зидарите, писарят видя как зад гъстите дървета господарят му тича гологлав. Ще или не, писарят трябваше да слезе по стъпалата, за да разбере защо го вика нотариусът.

— Господине — рече Дюмеснил, — викам ви вече цял час!

— Не съм ви чул, господине — отвърна Пистон.

— Тогава сигурно сте глух! Имате ли пари в себе си?

— Да! — отговори изненадан писарят.

— Тогава изтичайте в най-близкото бюро за марки и ми донесете три-четири големи листа с гербови марки за документ. Тичайте, че ми трябват бързо.

— Добре, господине — отвърна писарят и хвърли жален поглед към вратата на зазиданата къща. — Но не знам откъде да намеря такова свидетелство?

— Господине — попита нотариусът Самуил, който вече се връщаше — откъде могат да се закупят свидетелства за наследство?

— При тютюнопродавача на улица „Viellie-du-Temple“ №17 — отговори Самуил.

— Чу ли, Пистон? Изтичай бързо, защото това свидетелство трябва да се подпише преди да се отвори къщата.

— Добре, господине — отговори ядосано писарят и тръгна след господаря си, който бързо влезе в стаята, където бяха останали Родин, Гавриил и отец д’Егрини.

През това време Самуил се качи по стъпалата до вратата и потърси измежду ключовете онзи, който му трябваше, мушна го в бравата и отвори вратата.

Лъхна го студен и влажен въздух, какъвто духа обикновено от внезапно отворено мазе. Евреинът внимателно и здраво затвори вратата отвътре и влезе в салона, който се осветяваше от нещо като стъклено прозорче, направено над самата врата. От изминалите години стъклото бе загубило прозрачността си. Салонът, чийто под бе покрит с ромбовиден бял и черен мрамор, беше широк и стигаше до широки стълби, по които се качваше на първия етаж. По гладките каменни стени не се забелязваше следа от влага или разруха, а по решетките от ковано желязо не се виждаше никаква ръжда. Над първото стъпало се издигаше сива гранитна колона, върху която беше поставена мраморна статуя на негър със свещник в ръка. Статуята беше странна — зениците на очите й бяха от бял мрамор.

Стъпките на евреина отекваха в салона. Внукът на Исак Самуил се натъжи като си помисли, че стъпките на прадядо му последни са издавали същия звук в тази къща преди сто и петдесет години. Към това се прибави и споменът за светлината, която бе видял сутринта да излиза през седемте отвора на оловната обвивка на чардака. И въпреки смелия си характер, старецът настръхна, когато взе втория ключ, на който бе написано „ключ от червения салон“, и отвори една двукрила врата, през която се влизаше във вътрешните стаи. Беше отворен само един от многото прозорци и той осветяваше просторната стая, чиито стени бяха покрити с тъмночервени килими, а подът бе застлан с дебел турски губер. По краищата хармонично бяха подредени големи дървени и позлатени кресла от времето на Людовик XIV. Срещу входната врата имаше друга, която водеше към съседната стая. Всички мебели бяха бели и украсени с резба, а ъглите им бяха позлатени. От двете страни на вратата имаше големи ракли от Бул, обковани с мед, върху които бяха поставени бледозелени съдове. Срещу камината от тъмносив мрамор се виждаше прозорец с тежки завеси от дамаска, целите избродирани, на чийто горен край имаше назъбена лента, върху която висяха копринени пискюли. Във венецианското огледало се отразяваха украсените свещници и стенен часовник. В средата на салона имаше голяма кръгла маса, покрита с малинено кадифе.

Като приближи до масата, Самуил видя малък бял пергамент със следния надпис:

— Да — въздъхна евреинът, като гледаше развълнуван тези редове, писани толкова отдавна — така заръча и баща ми. Останалите стаи от къщата са пълни с неща, които господин Ренепон цени високо не заради стойността, а заради произхода им и защото траурният салон е нещо странно и тайнствено. Но — добави на себе си той, като извади от джоба си бележник, подплатен с черна шагренова кожа и медна кутийка, от която извади ключа — ето равносметката на касата, която ми е заповядано да донеса тук, преди да дойдат наследниците.

Когато Самуил оставяше бележника на масата, в салона цареше гробна тишина. Изведнъж нещо естествено и в същото време страшно, го извади от състоянието му. В съседната стая чу ясното, звучно и бавно биене на часовник, който отмери десет часа.

Самуил беше човек разумен и не можеше да повярва, че има часовник, който да работи сто и петдесет години, затова се зачуди как може да не е спрял толкова години и как толкова точно може да показва часа. Обхванат от любопитство, старецът понечи да влезе в стаята, но веднага си припомни заповедите на баща си, затова спря пред вратата и се ослуша внимателно. След като се замисли върху това странно явление, Самуил го сравни с не по-малко странния случай със светлината, която видя сутринта и реши, че между тях има някаква връзка. Старецът не можеше да вникне в истинската причина, но си обясняваше тези неща с подземните канали, които според легендата, свързват избите на къщата с отдалечени места и през които непознати лица могат да влизат няколко пъти за един век. Отдаден на тези размисли, Самуил приближи до камината, когато слънчев лъч освети два големи портрета, поставени от двете й страни, които евреинът още не бе видял. Бяха портретите на мъж и жена, и двамата нарисувани прави, в естествена големина.

Жената беше между двадесет и пет и тридесет години. Тъмночерна коса увенчаваше бялото й, благородно и високо чело. Прическата й никак не приличаше на прическата, която госпожа Севине беше направила модна по времето на Людовик XIV, а напомняше прическите от няколко портрета на Веронезе, при които няколко вълнообразни къдрици покриват бузите, а на тила косата е прибрана на кок. Над сините като сапфир очи се виждаха източени вежди. В тъжния и горд поглед имаше нещо ужасно. Тънкият нос завършваше с леко разширени ноздри. Тънка усмивка бе изкривила леко устните. Лицето бе продълговато и бледо, с леко алени страни. Положението на шията и на главата показваше изящност и вродено достойнство. Една моминска дреха от черно и лъскаво сукно достигаше до раменете, а прилепната около тънката и висока фигура, покриваше с гънките си краката. В стойката на тази жена личеше благородство и простота. Гордата й глава бе на фона на тъмносиво небе, изпъстрено с няколко облака, зад които бяха загатнати синкавите върхове на далечни хълмове, потънали в сянка. По начина, по който бе нарисувана картината, можеше да се разбере, че жената е поставена на височина, откъдето гледа целия небосклон. Погледът й бе замислен и тъжен.

От лявата страна на камината се виждаше другият портрет на висок тридесет и пет годишен мъж. Под широката му черна пелерина се виждаше нещо като къса черна дреха, подплатена с кожи, закопчана до врата. Главата бе красива със строгите си черти, в които се преплитаха страдание, покорност и кротост. Косата, както брадата и веждите, вместо да бъдат разделени, бяха направили нещо като дъга и все едно челото на този човек беше белязано. Около него бе изрисувано бурно небе. Зад няколко скали се виждаше море, което сякаш се бе сляло с небето.

Слънцето, което бе осветило картините, подсилваше блясъка им. Самуил отново хвърли поглед към тях и му се стори, че те са като живи.

— Какви прекрасни портрети! — възкликна той и приближи, за да ги разгледа по-добре. — На кого ли са? Те не са от рода Ренепон, защото, както ми каза баща ми, техните портрети се намират в траурния салон. — Той замълча, но след малко си каза: — Трябва да направя всичко, да го приготвя, да е готово за тържественото събиране, защото удари десет часа.

Той нагласи креслата около кръглата маса и продължи замислено.

— Часът премина, а наследниците на благодетеля на моя дядо още ги няма. Освен младия свещеник… Да не би само той да представлява рода Ренепон? Той е свещеник и с него този род ще залезе. Значи настъпи моментът да отворя тази врата и да се прочете завещанието… Бетсабеа ще доведе нотариуса тук… Ето, някой чука, сигурно е тя… и Самуил бързо тръгна да отключи вратата, зад която ясно се чуваше, че някой говори.

Ключът се завъртя два пъти в бравата и старецът отвори двете крила на вратата. Натъжи се, когато видя на стълбите само Гавриил, от чиято лява страна стоеше Родин, а от дясната отец д’Егрини. Нотариусът и Бетсабея, която ги бе довела, стояха зад тях.

Самуил не можа да скрие въздишката си, поклони се и каза:

— Всичко е готово, господа, можете да влезете.

VII глава Завещанието

Различни чувства бяха обхванали Гавриил, Родин и отец д’Егрини, когато влязоха в салона.

Гавриил бе пребледнял и бързаше да напусне къщата, освободен от едно бреме, след като подписа необходимия документ пред господин Дюмеснил, нотариуса по наследството, и отстъпи всички свои права на отец д’Егрини. До този момент едва ли би хрумнало на някого, че отец д’Егрини е целял с всичките си действия да сполучи в тази мрачна интрига. Гавриил смяташе, че постъпи така не от деликатност. Той бе подарил имота си още преди няколко години и считаше за недостойно да се отрече от думите си. И без друго страдаше, че го заподозряха в малодушие, а за нищо на света не искаше да го обвинят и в сребролюбие. За да се запази, въпреки влиянието на полученото възпитание, означаваше, че мисионерът притежава рядка природа — ледената атмосфера, в която бе преминало детството му, не бе унищожила добрите му качества, които веднага се проявиха, щом доловиха животворния полъх на свободата.

Отец д’Егрини, развълнуван много повече от Гавриил, се мъчеше да обясни притеснението си със скръбта, която му причиняваше отделянето на един син на Исусовото общество.

Родин, спокоен и владеещ се, разгневено наблюдаваше вълнението на отец д’Егрини, което би могло да хвърли сянка на подозрение у човек, по-различен от Гавриил, но въпреки това той бе по-нетърпелив от настоятеля си в очакване на успешния край.

Самуил стоеше неподвижен… Не се появяваше друг наследник освен Гавриил… Старецът съчувствуваше на младежа, но той бе свещеник и с него щеше да приключи името Ренепон и това огромно и с труд събирано богатство нямаше да се използува според волята на завещателя.

Участниците в тази сцена стояха прави около кръглата маса.

Когато нотариусът ги покани да седнат, Самуил посочи бележника с черната подплата и каза:

— Господине, заповядано ми е да поставя тук този дневник. Той е заключен, но ще ви дам ключа, след като прочетете завещанието.

— Да, така пише и в бележката, която придружава завещанието — каза господин Дюмеснил, — когато то е било оставено през 1682 година при господин Тома дьо Семилие, царски съветник, нотариус в Парижкия съд, който по онова време е живял на царския площад на номер 13.

Като каза това, Дюмеснил извади от червена папка от марокен голям пергаментов свитък, пожълтял от годините. Към него с копринен конец бе привързана също пергаментова бележка.

— Господа — каза нотариусът, — бъдете добри и седнете, за да ви прочета тази бележка, която определя реда за отваряне на завещанието.

Нотариусът, Родин, отец д’Егрини и Гавриил се настаниха. Младият свещеник седеше с гръб към камината и не можеше да види двата портрета.

Самуил, въпреки поканата на нотариуса, остана прав зад неговото кресло, когато той започна да чете.

Като прочете тези редове с ясен глас, нотариусът поспря, след което продължи пак така тържествено.

Като изрече и това, нотариусът извади от обвивката завещанието, което преди това бе отворено от председателя на съда, както се изискваше от закона.

Отец д’Егрини се наведе и се облегна на масата и не можа да сдържи въздишката си. Гавриил се приготви да слуша с любопитство. Родин, седнал малко настрани от масата, държеше между коленете старата си шапка, на чието дъно бе сложил часовника си, скрит между гънките на една мръсна памучна кърпа на сини кръстчета. Той бе насочил цялото си внимание към най-лекия шум, който идеше отвън и като гледаше бавното придвижване на стрелките, ядосано чакаше да настъпи обед.

Нотариусът разгърна пергамента и зачете:

„Село Villetaneuse, 13 февруари 1832 г.

Със смъртта ще се освободя от срама на вечните окови, на които ме осъдиха като вероотстъпник неприятелите на рода ми.

Откакто умря синът ми, жертва на тайнствено престъпление, животът ми е горчив. Клетият Хенрих умря на деветнадесет години. Убийците му са неизвестни… Не, знаят се, ако вярвам на предчувствията си…

За да запазя имотите си за него, престорих се, че се отказвам от протестантството. Докато бе живо детето ми, бях съвестен католик. Лицемерието ме дразнеше, но го търпях, заради сина си. Когато го убиха, вече не можех да се преструвам. Следиха ме, обвиниха ме и ме осъдиха като вероотстъпник. Правителството присвои имуществото ми, осъдиха ме на вечни окови.

Това време беше ужасно…

Бедност и робство. Кървав деспотизъм и религиозна нетърпимост. Ах, приятно е да се умре… Колко хубаво е човек да не гледа толкова лоши и грозни неща, толкова болни… След няколко часа ще се отдам на тази почивка… Аз ще умра, но нека помислим за онези от моите, които живеят, или по-добре, които ще живеят, може би в по-добри времена…

От цялото богатство ми остават само сто и петдесет хиляди франка, които съм поверил на един приятел. Нямам дете, но имам много роднини на заточение в Европа.

Ако се разделят тези сто и петдесет хиляди франка между всички, ще им се падне по малко… Затова се разпоредих да се постъпи по друг начин. И то по мъдрите съвети на един човек, когото боготворя, защото умът, мъдростта и добротата му са почти божествени. Два пъти съм го виждал в живота си и то в много тежки случаи… Два пъти ме е спасявал… Веднъж душата ми, втори път тялото ми.

Жалко! Може би щеше да спаси и детето ми, но пристигна много късно…

Опита се да ме откаже от смъртта, защото всичко знаеше, но гласът му остана безсилен. Усетих тогава голяма скръб, тъга и отчаяние. И странно, когато се убеди в решението ми насила да прекъсна живота си, той произнесе една обидна дума, което ме убеди, че завижда на съдбата ми… Да не е осъден да не умира!

Да, без съмнение, той е осъден да живее, за да бъде полезен и да помага на хората. Но животът му тежи, защото един ден чух уморено да произнася думите, които никога няма да забравя: «Ах, живот, живот… Кой ще ме спаси от него?…»

Това показва, че животът много му тежи. Той си отиде. Последните му думи ме карат да гледам на смъртта спокойно.

Благодарение на него, смъртта ми ще има резултат… Пак благодарение на него, подобни редове, които пише човек, който след няколко часа ще престане да живее, могат да родят много неща за век и половина… Много и благородни… Но само ако наследниците ми послушат и изпълнят последната ми воля. Най-много моля онези, които сега са… нищо, в което и аз ще се превърна след малко. Те трябва да знаят кой преследва нашия род, за да могат да отмъстят благородно, заради прадядо си.

Дядо ми също е бил католик. Въвлякла го не толкова религиозност, колкото това направили съветници. Той, макар и светски човек, се записал в едно Общество, чиято сила винаги е била страшна и тайнствена…, в Исусовото общество…“

След като чуха тези думи от завещанието, отец д’Егрини, Родин и Гавриил, се спогледаха. Нотариусът не забеляза:

„След доста години, през които вярвал в Обществото, и след като неочаквано разбрал за тайната цел, която то преследва и средствата, с които постига целта си…

Това се случило през 1610 година, месец преди смъртта на Хенрих IV.

Дядо ми, ужасен от тайната, която случайно започнал да охранява и чието значение се увеличавало, покрай убийството на най-добрия цар, не само че напуснал Обществото, но католичеството започнало да му се струва солидарно за престъпленията на това Общество. Той изоставил вярата, с която живеел дотогава, и станал протестант.

Неопровержими доказателства за участието на двама членове на Обществото в съзаклятие с Раваяк, нещо което се доказало и по време на престъплението на цареубиеца Жан-Шател, се намирали в ръцете на дядо ми. Това е първата причина за омразата на Обществото срещу моя род. Благодарение на Бога тези документи се запазиха на сигурно място. Баща ми ги предаде на мен и ако се изпълни последната ми воля, документите ще бъдат открити по знаците A.M.C.D.G. в абаносовото ковчеже в траурния салон на улица «Свети Франц». Баща ми също страдаше от преследвания, които може би щяха да го довършат и да умре, ако не беше помощта на една небесна жена, която той почиташе с почти религиозно благоговение.

Образът на тази жена, която видях повторно преди няколко години, както и образът на мъжа, когото дълбоко уважавам, са изрисувани от мен за спомен и са поставени в червения салон на улица «Свети Франц». Надявам се, че наследниците на моя род ще отдадат нужната признателност на мъжа и на жената.“

От известно време Гавриил слушаше завещанието с по-голямо внимание. Той мислеше за странното съвпадение, как преди двеста години един от прадедите му се беше отделил от Исусовото общество, както бе направил и той преди един час. И че станалото преди двеста години показваше омразата, с която Обществото винаги е преследвало рода му. Младият свещеник намираше за странно и това, че наследството, което му се полагаше след сто и петдесет години от неговия роднина, жертва на Исусовото общество, пак се връща на същото Общество с доброволното дарение, което бе направил Гавриил.

Когато нотариусът прочете пасажа за двата портрета, Гавриил, който подобно на отец д’Егрини седеше гърбом към тях, се обърна и ги видя.

Едва хвърлил бегъл поглед върху образа на жената, мисионерът извика от учудване и уплаха.

Нотариусът веднага прекъсна четенето на завещанието и неспокойно изгледа младия свещеник.

VIII глава Минути преди дванадесет

След като Гавриил извика, нотариусът, както казахме, спря четенето, а отец д’Егрини се доближи до младия свещеник.

Прав и развълнуван, Гавриил с растящо недоумение гледаше портрета на жената. След това каза на себе си „Възможно ли е, Господи! Такава прилика… Тези горди и тъжни очи са нейните… Това чело, тази бледност… Да, това са нейните черти!“

— Какво ви стана, скъпи синко? — попита отец д’Егрини, учуден не по-малко от нотариуса и от Самуил.

— Преди осем месеца — започна мисионерът, без да сваля поглед от портрета — попаднах в ръцете на индианците сред скалистите планини. Бяха ме разпънали и започнаха… Щях да умра, но Божието провидение ми изпрати неочаквана помощ. Тази жена ме спаси…

— Тази жена! — извикаха в един глас Самуил, отец д’Егрини и нотариусът.

Само Родин изглеждаше хладнокръвен, макар върху лицето му да личеше нетърпение. Той нетърпеливо гледаше стрелките на часовника и гризеше ноктите си.

— Тази жена ли ви спаси живота? — повтори отец д’Егрини.

— Да, тя, — отговори Гавриил — или една жена, която прилича на нея. Ако тази картина не стоеше тук от век и половина, щях да кажа, че тя е нарисувана на нея, защото не мога да си обясня подобна случайност и такава очевидна прилика… Необясними са тайните на природата и Божията воля… — довърши той.

Изнемощял, Гавриил се отпусна в креслото сред дълбокото мълчание, което наруши отец д’Егрини.

— Това е голяма прилика и нищо повече, синко. Признателността, която изпитвате към вашата спасителка, предизвиква тази игра на природата.

— Струва ми се, господине — обърна се Родин, изгарящ от нетърпение, към нотариуса, — че тази история няма нищо общо със завещанието.

— Така е, господине — отвърна нотариусът, — но случката е толкова необикновена и романтична, че не може да не се сподели учудването на господина… — И той посочи Гавриил, който се бе подпрял на облегалката на креслото и замислено подпираше челото си с ръка. След това продължи да чете завещанието.

„На такива преследвания е бил подложен родът ми от Исусовото общество. То взе всички мои, присвоени от правителството имоти. Аз ще умра… Дано неговата омраза угасне със смъртта ми и да пощади потомството ми. Потомството, чиято участ е единствената ми мисъл и грижа в този важен и тържествен час.

Сутринта повиках при мен един човек, чиято честност е известна. Нарича се Исак Самуил. Аз му спасих живота и всеки ден съм се радвал, че съм имал възможността да запазя такова честно и превъзходно същество. Преди да ми вземат имотите, той ги управляваше умно и честно. Поверих му сто и петдесетте хиляди франка, които ми върна един приятел. Исак Самуил и наследниците му, който ще поемат неговата длъжност, в знак на благодарност се задължават да дават тези пари с лихва цели сто и петдесет години, считано от днес. Тези пари, дадени на заем със сложна лихва, могат да станат много, колкото царско богатство, ако не попречат неблагоприятни случайности.

Дано наследниците ми послушат моите желания за подялбата и употребата на тази огромна сума.

За нещастие, за век и половина се случват толкова промени в собствеността на поколенията от един род, че по всяка вероятност след сто и петдесет години моите наследници ще бъдат от различните слоеве на обществото и ще представят различни обществени среди. Сред тях може би ще има мъже, надарени с голям ум, смелост и добродетели. Може да има учени и прославени имена във военното изкуство или занаятите. Може да има и неизвестни занаятчии, скромни граждани. За съжаление, може да има и големи престъпници…

Каквото и да се случи, моето най-горещо желание е наследниците ми да се сближат, да възстановят рода, използувайки божествените думи на спасителя «Обичайте се помежду си». Тяхното съгласие ще послужи за пример, защото ми се струва, че от съгласието, от сдружаването между хората, ще дойде бъдещото щастие на човечеството.

Обществото, което толкова дълго преследва рода ми, е блестящ пример за всесилността на сдружаването, дори и когато то се използува за лоши неща. В това има нещо толкова благотворно и божествено, че понякога води към добро дори покварените общества. По този начин мисиите хвърлиха ясна светлина върху мрачното Исусово общество, което е основано с омразна и безбожна цел и с убийственото си възпитание да унищожи всяка воля, всякаква мисъл и свобода, всякакво остроумие на народите, за да ги предаде разтреперани, суеверни, оглупели и обезоръжени на самовластието на царете, които това Общество владее чрез своите изповедалници…

Когато такова Общество, което всява у хората страх, заради което е проклинато от народа, съществува от векове и често е владяло света с хитрост и ужас, тогава какво ще стане с обществото, което проповядва братство и любов, което има за цел да освободи мъжа и жената от всякакво унизително робство? То има за цел да направи щастливи онези, които са изпитвали досега само скръб и нещастия; да просвети невежите; да помогне за свободното развитие на всички чувства, които Бог е дал на хората; да освети всичко, което идва от Бога — любовта, майчинството, силата, остроумието, красотата, духовитостта и най-накрая, да направи хората истински набожни и признателни към Създателя, като им помогне да разберат величието на природата и заслужената им част от богатствата, с които той ни обсипва.

Ако Бог пожелае моите потомци след век и половина да се сближат в едно свято общество; ако пожелае сред тях да има милостиви към страдащите; възвишени и свободолюбиви, с горещи сърца и решителни характери; красиви и добри жени… Колко могъщо ще бъде хармоничното съгласие на всички тези идеи и сили, събрани около това царско богатство, което събрано на едно място, със сдружаване и мъдро управляване, ще направи постижими и най-далечните мечти.

Какво чудесно огнище на плодовити и благородни мисли! Какви спасителни и животворни лъчи ще струят от това средище на любов, свобода и милосърдие! Какви великолепни примери могат да се дадат на хората! Какъв подтик може да даде на цялото човечество едно тъй сдружено и с толкова средства семейство! Тогава това дружество за добро ще има силата да пребори Обществото, на което сме жертва, и което за век и половина нищо няма да изгуби от страшната си сила. Тогава на делото на мрака, натиска, насилието и самовластието, които тегнат върху християнския свят, моите потомци ще могат да противопоставят делото на светлината, на развитието и на свободата. Гениите на доброто и злото ще се изправят един срещу друг. Битката ще започне и Бог ще закриля праведните…

А за да не се свършат с течение на годините парите, наследниците ми трябва да изпълнят волята ми и да заделят, по същите условия на сложната лихва, двойно по-голяма сума от тази, която съм им оставил аз. Тогава, век и половина по-късно, техните потомци ще имат нов извор на сила за вечното упражнение в добро…

За начина на това сдружаване в голямата абаносова ракла в траурния салон има няколко практически съвета.

Такива се последните ми желания и надежди. Потомците ми трябва да се явят лично на улица «Свети Франц», в деня на отваряне на завещанието. Трябва да се съберат в този тържествен час, да се видят и опознаят. Може би тогава моите думи ще им направят впечатление и вместо да живеят отделно, ще се съберат. От това интересите им ще спечелят и волята ми ще бъде изпълнена.

Преди няколко дни изпратих на всички от рода ми, които заточението е разпръснало из цяла Европа, по един медальон. На него е гравирана датата на свикването на моите наследници след век и половина. Бях принуден да пазя в тайна истинската причина и само казах, че потомството ми има голям интерес да се събере този ден.

Направих така, защото познавам хитростта и упоритостта на Обществото, чиято жертва съм. Ако то научи, че тогава наследниците ми ще си поделят голямо богатство, интриги и опасности ще заплашват рода ми, защото членовете на Исусовото общество щяха да си предават през годините онова, което знаят. Дано не излезе напразно това предупреждение! Дано от поколение на поколение точно се предава волята ми, изразена върху медальоните.

Определям 13 февруари 1832 година за деня и съдбовния час, в който богатството ми да бъде предадено на моите наследници, които се явят на улица «Свети Франц», защото всеки срок има край, а и защото те ще знаят много години предварително за това събиране.

След прочитане на завещанието, лицето, което пази сумата, ще съобщи стойността и количеството й, за да може при последния удар на дванадесет часа тези пари да се разпределят измежду появилите се наследници. Тогава ще се отворят стаите на къщата и те ще видят неща, достойни за тяхното любопитство, съжаление и уважение. Особено в траурния салон…

Искам къщата да не се продава, да остане подредена, както е сега, за да се събират наследниците ми в нея, ако послушат, както се надявам, последната ми молба.

Ако стане обратното и вместо да се обединят и с общи усилия да се заемат с едно от най-благородните начинания, които са прославяли някой век, ако се отдадат на себелюбиви страсти, ако виждат в богатството възможност за разсипничество и гнусно лихварство… Нека бъдат прокълнати от всички, които са могли да обичат, да подпомогнат и да освободят… Нека тогава тази къща бъде разрушена и изчезне, заедно с документите, от които Исак Самуил ще е оставил списък, заедно и с двата портрета в червения салон… Нека бъдат хвърлени в огъня от пазача на къщата ми.

Казах.

Изпълних дълга си. Направих така по съветите на човека, когото обожавам и обичам като истински Божи образ на земята.

Само приятелят, който ми върна сто и петдесетте хиляди франка, които останаха от богатството ми, знае за какво искам да ги употребя. Дължах това внимание, заради приятелството му, но и на него не съобщих името на Исак Самуил, защото щях да изложа и него, и неговите наследници на голяма опасност. Този приятел, който не знае, че ще изпълня решението си да умра, ще дойде тук след малко с нотариуса. След обикновените формалности, ще предам в техните ръце това запечатано завещание.

Такива са последните ми заръки.

Слагам изпълнението им под покровителството на Провидението. Навярно Бог ще закриля тези поръки, пълни с любов, мир, съгласие и свобода.

Това мистично завещание съм направил доброволно и съм го написал собственоръчно. Затова се надявам и изисквам да бъде изпълнено добросъвестно, според духа и буквата му.

Днес, 13 февруари 1682 година,

един часът след обед.

Марий дьо Ренепон.“

Докато слушаше завещанието, впечатленията на Гавриил се увеличаваха. Най-напред му се стори странно, че богатството на една жертва на Исусовото общество ще попадне в ръцете на самото Общество чрез дарението, което бе направил. След това душата му разбра значението от сдружаването на този род, което горещо препоръчваше Марий Ренепон и тъжно си мислеше, че поради неговото отказване и поради неявяването на друг наследник, това не можеше да се изпълни и огромното богатство ще попадне в ръцете на едно Общество, което щеше да го употреби не по предназначение. Трябва да кажем, че душата му бе тъй чиста, че не изпита съжаление за стореното, дори когато научи, че богатството може би е неизчислимо. Мисълта му в този момент се пренесе в малката свещеническа къщичка, в която се надяваше скоро да отиде да живее и да изпълнява най-светите евангелски добродетели.

Образът на жената, ужасните открития в завещанието, величието на идеите, изказани в последните препоръки на господин Ренепон, все още владееха мислите му, когато Самуил подаде на нотариуса ключа от дневника и каза:

— В този дневник, господине, ще намерите днешното състояние на сумите, които са при мен и които са резултат от сложните лихви на сто и петдесетте хиляди франка, които господин Марий Ренепон е поверил на дядо ми.

— На дядо ви? — възкликна отец д’Егрини. — Искате да кажете, че тези пари постоянно са били в ръцете на вашия род?

— Да, господине. И след малко ще донеса тук ковчежето, в което се намират сметките.

— И на колко възлизат те? — равнодушно попита Родин.

— Както може да се увери господин нотариусът — отговори Самуил естествено, сякаш ставаше дума само за първоначалните сто и петдесет хиляди — в касата се намират в текущи сметки двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет…

— Какво говорите, господине! — прекъсна го отец д’Егрини.

— Да? Такова количество… — прибави Родин, който може би за пръв път в живота си загуби хладнокръвие. — Такова…

— Казах, господине — повтори старецът, — че в касата се намират сметки за двеста милиона и сто и седемдесет хиляди франка, както ще се уверите веднага, господин нотариус, защото жена ми вече ги носи.

И наистина в това време Бетсабеа влезе вътре и донесе чимширеното ковчеже, което постави на масата, размени поглед със Самуил и излезе.

Когато Самуил обяви сумата, настъпи мълчание. Освен пазача, останалите участници смятаха, че сънуват. Отец д’Егрини и Родин се надяваха на четиридесет милиона, а богатството излезе пет пъти по-голямо. Гавриил, който не знаеше силата на сложната лихва, изкарваше богатството около три или четири милиона франка, затова остана изумен, когато научи истинското количество на богатството. При цялата му безкористност, той се чувствуваше замаян от мисълта, че това богатство може да бъде негово. Нотариусът, който преглеждаше сметките на Самуил, също не вярваше на очите си. А умълчаният евреин тъгуваше, че не се яви друг наследник.

Сред дълбокото мълчание, часовникът, закачен на стената на съседната стая, започна да отмерва дванадесет часа.

Самуил настръхна, после въздъхна, тъй като след няколко секунди изтичаше съдбоносният срок.

Родин, отец д’Егрини, Гавриил и нотариусът бяха толкова объркани, че никой от тях не забеляза колко бе странно да слушат ударите на часовника.

— Обед! — извика Родин и неволно постави ръце върху ковчежето, като че искаше да го вземе.

— Свърши се най-накрая! — извика и отец д’Егрини с радостно изражение. После се хвърли в обятията на Гавриил, прегърна го и прибави: — Ах, скъпи синко, колко бедняци ще ви благославят! Вие сте втори свети Викентий де Пауло. Сигурен съм, че ще ви провъзгласят за светец…

— Нека благодарим най-напред на Провидението — каза Родин и коленичи — задето позволи такова богатство да се употреби за Божията воля.

Ударът дванадесет и всички станаха.

Тогава нотариусът каза тържествено:

— Понеже до обед не се яви друг наследник на Марий Ренепон, изпълнявам волята на завещателя и провъзгласявам в името на правото и закона, господин Франсоа Мари-Гавриил дьо Ренепон, който се яви тук, за единствен наследник и стопанин на движимите и недвижими имоти и всякакъв вид запаси, останали в наследство от завещанието. Господин Гавриил Ренепон, свещеник, доброволно дари тези имоти, с утвърден от нотариуса акт, на господин Фредерик-Емануил дьо Бордевил, маркиз д’Егрини, свещеник, който по силата на този акт, прие тези имоти и сега е законен стопанин, на мястото на Гавриил Ренепон по силата на това дарение приживе, направено от мен тази сутрин и подписано от Гавриил Ренепон и Фредерик д’Егрини, свещеници.

В това време в градината се чу глъчка. Бетсабеа влезе запъхтяна и каза на мъжа си:

— Самуиле, един войник иска…

Бетсабеа не можа да добави нищо повече.

На вратата на червения салон се показа Дагоберт. Войникът беше бледен. Той беше изнемощял, облягаше се върху Агрикол, лявата му ръка бе превързана.

С появата на Дагоберт очите на Родин се зачервиха, като че цялата му кръв се качи в главата. Той се спусна към ковчежето така, сякаш бе решен да го покрие с тялото си и да го защитава дори с цената на живота си.

IX глава Дарение приживе

Отец д’Егрини не можа да познае Дагоберт, а Агрикол никога не беше виждал, затова в началото не проумя страха на Родин. Но той проумя всичко, когато чу Гавриил да извиква радостно и да се втурва към двамата, говорейки:

— Ти братко… И ти, втори ми бащице… Бог ви изпраща…

След като се поздрави с Гавриил, Дагоберт пристъпи към отец д’Егрини. Като видя заплашителния вид на войника, преподобният отец, усещащ се силен от придобитите права и чувствуващ се като у дома си от обед насам, се отдръпна назад и каза строго:

— Кой сте вие, господине, и какво искате?

Вместо да отговори, войникът направи още няколко крачки към него. Изправи се срещу отец д’Егрини и го изгледа продължително време със смесица от любопитство, презрение, отвращение и смелост. Погледът беше толкова настойчив, че някогашният полковник наведе очи към пода, смутен от бледото лице и грейналия поглед на стария войник.

Нотариусът и Самуил мълчаливо наблюдаваха тази сцена, а Агрикол и Гавриил следяха със свити сърца всяко движение на Дагоберт. Родин престорено се подпираше на ковчежето, за да може по всяко време да го прикрива с тялото си.

Отец д’Егрини най-накрая преодоля смущението си, изправи глава и повтори:

— Питам ви господине, кой сте и какво искате?

— Не ме ли познавате? — нетърпеливо попита Дагоберт.

— Не, господине…

— По същия начин — продължи презрително войникът — не смеехте да вдигнете очи и край Лайпциг, когато се сражавахте на страната на русите срещу французите. Когато поискахте оръжието на генерал Симон, а той, макар и целият в рани, ви отговори „На предатели сабята си не давам“, дотътри се до един руски гренадир и я предаде на него… До генерал Симон имаше и един ранен войник. Това бях аз…

— Какво искате да кажете? — едва сдържаше яда си отец д’Егрини.

— Искам да кажа, че сте безчестен и презиран от всички свещеник, колкото е благославян Гавриил. Да, повтарям ви го! За да присвоите наследството на дъщерите на маршал Симон, на Гавриил и на госпожица Кардовил, вие си послужихте с най-долни средства.

— Какво каза, татко? — извика Гавриил. — Дъщерите на маршал Симон?

— Те, както и достойната госпожица Кардовил, благодетелката на Агрикол, са твои роднини. А този свещеник — той посочи отец д’Егрини с пръст, затвори едната в лудницата, а останалите в един манастир. И теб, скъпи синко, не се надявах да заваря тук, защото мислех, че ще ти попречат да се явиш, както направиха и на другите. Но, слава Богу, ти си тук, а аз идвам навреме. Не можех да пристигна по-рано, заради раните си. Изтече ми много кръв, цялата сутрин съм припадал.

— Не забелязах, че ръката ти е превързана — каза Гавриил — Каква е тази рана?

— Паднах и се нараних — отвърна Дагоберт. — Но пристигнах, за да разкрия много нечестни действия.

Трудно е да се опишат любопитството, притесненията, учудването и страховете, които обхванаха различните участници, след заплашителните думи на Дагоберт.

От всички най-изненадан бе Гавриил. Цветът на лицето му се променяше, краката му се разтрепераха. Дотолкова го изненада съобщението на Дагоберт, че има и други наследници, че известно време той остана безмълвен, докато най-неочаквано извика:

— Аз! Аз съм причината, Господи, да бъде ограбен този род!

— Ти ли, братко? — извика Агрикол.

— И теб ли се опитаха да ограбят? — попита Дагоберт.

— Завещанието гласи — отвърна още повече притеснен Гавриил, — че наследство ще получат онези наследници, които се появят до обед.

— Какво толкова има тогава? — попита пак Дагоберт.

— Удари дванадесет маса — отвърна Гавриил. — От целия род само аз бях тук, сега разбираш ли? Срокът изтече. Аз отнех правата на останалите наследници…

— Не, скъпи синко… Всичко вече е спасено. Аз знам, че ти ще поделиш наследството с останалите.

— Но аз подарих цялото богатство — извика отчаян Гавриил.

— Подари го! — застина Дагоберт. — На кого?

— На този господин — Гавриил посочи отец д’Егрини.

— На него! — простена Дагоберт. — На него, на предателя… На вечния, на демоничния зъл дух на този род!

— Знаеше ли правата си върху наследството, братко? — попита Агрикол.

— Не… — отвърна унило младият свещеник. — Чак тази сутрин научих от отец д’Егрини. Той скоро е научил от моите документи, които някога майка ми намерила в мен и ги изпратила на изповедника си.

— Всичко разбрах! — извика ковачът. — Те са видели, че един ден ти ще станеш богат и затова са се заинтересували от теб. Затова те взеха в училището, където почти не можехме да те виждаме, по-късно те измамиха и те накараха да станеш свещеник, за да им подариш богатството. Господине — ядосан, Агрикол се обърна към отец д’Егрини — баща ми е прав, подобна постъпка е нечестна!

В началото преподобният отец и секретарят му се поуплашиха, но бързо възвърнаха хладнокръвието си. Родин, все още облегнат върху ковчежето, прошушна нещо на отец д’Егрини, а когато чу думите на Агрикол, сведе глава и смирено отговори:

— Ние сме задължени да прощаваме обидите и да ги изтърпяваме заради Бог, в името на нашето смирение.

Дагоберт се чувствуваше като смазан от чутото и усещаше, че губи разсъдък. След толкова притеснения и тревоги, този последен удар отне силите му.

Точните и разумни думи на Агрикол, сравнени с няколко момента от завещанието, веднага подсетиха Гавриил за целта, която си бе поставил д’Егрини най-напред с възпитанието, а след това и с приобщаването му към Исусовото общество. За пръв път в живота си той успя да различи всички клопки на тази интрига, чиято жертва бе станал. Тогава възмущението надви свенливостта му и разпален от благороден гняв, той каза на отец д’Егрини:

— Значи когато ме настанихте във вашето училище, вие не сте го направили от съчувствие или съжаление, а единствено с надеждата някой ден да ме накарате да се откажа от своя дял от наследството в полза на вашето Общество?… И не ви бе достатъчно да ме пожертвате, но ме направихте и послушно оръдие в един долен грабеж! Ако ставаше дума само за моето право върху това богатство, няма да кажа нищо. Служител съм на една вяра, която помага на бедните. Аз ви подарих богатството си, вие го приехте, няма да го поискам обратно. Но сега става дума за богатството на едни бедни сирачета, които баща ми е довел от далечно заточение — не искам да им го отнемате. Става дума и за благодетелката на брат ми — не желая да я ограбвате. Един човек преди смъртта си, в горещата си любов към човечеството, е завещал на потомците си евангелска задача — за напредък, любов, съгласие, свобода — не искам тази задача да загине още в зачатъка си. Не, не! Казвам ви, че тази задача ще бъде изпълнена, дори ако трябва да взема обратно акта за дарение.

При тези думи отец д’Егрини и Родин свиха рамене и се спогледаха. Родин даде знак и преподобният отец заговори невъзмутимо, бавно и спокойно, свел поглед:

— По повод наследството на господин Ренепон се появяват заплашителни привидения. Може би няма нищо неестествено в това… Но нека започнем подред, да оставим настрани обвиненията и клеветите, ще стане дума и за тях. Господин Гавриил Ренепон, когото моля да ми възразява или да ме поправя, ако се отклоня от истината, господин Гавриил Ренепон, от благодарност към благодеянията, които му е направило Обществото, подари на мен, като представител на това Общество, без принуда и доброволно, всички имоти, които биха могли някога да му се паднат и чиято стойност той не знаеше. — И той с поглед попита Гавриил вярно ли е това.

— Вярно е, че доброволно дарих имотите си.

— И в резултат на един доверителен разговор, за който ще премълча? — добави той, уверен в положителния отговор.

— Вярно е — потвърди Гавриил.

— В резултат на този разговор, той дари имотите си не на мен, защото аз не държа на земните блага, а в полза на добри дела, за които нашето Общество щеше да се разпореди. Моля господин Гавриил Ренепон да съобщи дали се чувствува задължен не само с дадената дума, но и с напълно законен акт, подписан в присъствието на господин Дюмеснил…

— Вярно е — каза Гавриил.

— Аз написах документа — обади се нотариусът.

— Но Гавриил ви е подарил само онова, което е негово — извика Дагоберт. — Той не е могъл да предположи, че ще ограби останалите.

— Бъдете добър, господине, да ме оставите да обясня — отговори учтиво отец д’Егрини. — След това ще говорите вие. — И преподобният отец продължи: — Отец Гавриил потвърди дарението си. Когато стана известен размерът на богатството, верен на щедростта си, той не съжали за подаръка, а го потвърди с молитва на признателност към Бога. Господин нотариусът сигурно ще си припомни, че след като прегърнах сърдечно Гавриил и му казах, че по милосърдие е втори Свети Викентий де Пауло, го хванах за ръката и той коленичи заедно с мен, за да благодари на Бог.

— Вярно е — каза Гавриил. — Не се учудих от голямото богатство и не помислих да взема обратно веднъж подареното.

— Когато удари часът, в който трябваше да се извърши наследяването — продължи отец д’Егрини, — тъй като господин Гавриил бе единственият от наследниците, явил се тук, той стана единственият законен наследник. Богатството наистина е голямо и аз се радвам, че ще можем да помогнем на много бедни хора. И в същото време този господин — д’Егрини посочи Дагоберт — пристига тук с обиди и заплахи и ме обвинява, че съм бил затворил някъде някакви си роднини, за да не могат да се явят тук в определеното време…

— Да, обвинявам ви в това — извика войникът, подразнен от нахалството на преподобния отец. — Обвинявам ви и ще…

— Още веднъж ще ви помоля, господине, да ме оставите да довърша, а после ще ми отговорите.

— Ще отговаря и ще ви засрамя — извика отново Дагоберт.

— Татко, почакай — намеси се Агрикол, — ще дойде и твоят ред да говориш.

Войникът млъкна. Успокоен, отец д’Егрини, продължи:

— Ако наистина има други наследници, освен Гавриил, жалко е, че не са успели да пристигнат тук в определеното време. Ако не бях защитник на страдащите и бедните, нямаше да се възползувам от тази случайност, но сега съм принуден да държа на неограниченото си право върху това наследство. Мисля, че господин нотариусът ще признае законността на моите заявления и ще ми предаде всички сметки…

— Моят дълг е — започна нотариусът развълнувано — да изпълня точно волята на завещателя. Господин абат Гавриил Ренепон се яви единствен в определения за наследяването час. Актът за дарение е редовен. Затова не мога да откажа да предам наследството…

При тези думи Самуил въздъхна дълбоко и захлупи лице в шепите си, защото трябваше да признае, че нотариусът е прав.

— Господине — обърна се Дагоберт към познавача на закона. — Не можете да позволите да бъдат ограбени две сирачета. Казвам ви го в името на баща им и майка им… Кълна се във войнишката си чест, че се възползуваха от доверчивостта на жена ми и отведоха дъщерите на маршал Симон в манастир, за да ми попречат да ги доведа. Оплаках се в съда.

— И какво ви отговори съдията? — попита нотариусът.

— Че заявлението ми не е достатъчно основание да бъдат извадени момичетата от манастира и че правосъдието щяло да се погрижи…

— Така ми казаха и за госпожица Кардовил — обади се Агрикол, — която задържат в една лудница, но която е съвсем с ума си. И тя подобно на дъщерите на маршал Симон има право върху това наследство. Аз се опитах да й помогна, както направи това баща ми за дъщерите на маршал Симон…

— И какво се получи? — попита нотариусът.

— За нещастие — отвърна Агрикол — отговориха ми, както бяха отговорили на баща ми, че не могат да предприемат нищо само по едно заявление и че ще помислят.

В същото време Бетсабеа чу, че по входната врата някой чука, направи знак и Самуил излезе от червения салон.

Нотариусът погледна Агрикол и баща му и каза:

— Не се съмнявам, господа, че говорите истината, но с голямо съжаление ви казвам, че не мога да отдам на недоказаните ви обвинения такова значение, което би спряло законния ход на вашите думи. Както вие, господа, уважавате съдебната власт, като сте се обърнали с доверие към нея, така и аз с чиста съвест ви питам: мога ли да поема отговорността, която съдиите не са посмели да поемат?

— Вие сте задължен в името на честта и на истината! — извика Дагоберт.

— Вероятно според вас е така, господине. Но аз оставам верен на истината и ще изпълнявам завещанието, направено от един човек преди неговата смърт. Вие няма да изгубите нищо. Ако онези, които защитавате, се чувствуват измамени, подайте жалба срещу наследника на отец Гавриил… Но сега аз съм длъжен да му предам сметките.

Съображенията на нотариуса бяха толкова близо до закона, че Самуил, Дагоберт и Агрикол застинаха и се умълчаха…

След кратък размисъл Гавриил сякаш взе отчаяно решение и каза с твърд глас на нотариуса:

— Щом в такъв случай законът не подкрепя правото, аз ще стигна до крайност като за последен път попитам отец д’Егрини дали няма да се задоволи само с моята част от наследството, при условие, че другите части останат в сигурни ръце, докато наследниците успеят да докажат правата си?

— Вече ви казах какво мисля по този въпрос — отвърна отец д’Егрини. — Не става дума за мен, а за огромната полза на милосърдието. Затова съм принуден да не приема частта на господин Гавриил и да му напомня всички негови задължения.

— Значи, господине, вие не приемате това предложение? — попита Гавриил развълнувано.

— Човеколюбието ми забранява да го приема.

— Категорично ли отказвате?

— Мисля за всички свещени дела, които могат да подкрепят божията слава и нямам нито сила, нито воля да направя и най-малката отстъпка.

— Щом е така — каза младият свещеник — вие ме принуждавате да взема обратно подаръка си. Мога да подарявам само онова, което е мое, но не и чуждото.

— Внимавайте, господин абат! — каза отец д’Егрини. — Ще ви напомня, че държим в ръцете си вашата официално подписана клетва…

— Знам, господине, че съм подписал клетва, с която се задължавам никога да не взимам обратно дарението под какъвто и да е предлог. Иначе ще бъда подложен на презрението на честните хора. Тъй да бъде, господине… — каза Гавриил. — Ще понеса всички последствия на клетвопрестъпването. Вие ще разкажете това навсякъде. Ще бъда изложен на презрението на всички. Но нека Бог ме съди. — И младият свещеник избърса една сълза.

— Успокойте се, синко! — извика Дагоберт с нова надежда. — Всички честни хора ще бъдат на твоя страна.

— Добре, добре, братко — каза Агрикол.

— Господин нотариус — рече тогава Родин с тъничкия си пронизителен глас. — Моля разяснете на господин Гавриил, че може да нарушава клетвата си колкото иска, но е много по-лесно да пристъпи гражданското законодателство, отколкото едно чистосърдечно свещено обещание.

— Говорете, господине — каза Гавриил.

— Кажете на Гавриил — продължи Родин, — че едно дарение приживе, каквото той направи на отец д’Егрини, може да се вземе обратно само по три причини.

— Да, господине, по три причини — потвърди нотариусът.

— Първата причина е ако на дарителя се родят деца — продължи Родин. — Но аз се срамувам да предположа, че това ще се случи с отец Гавриил. Втората причина е неблагодарността на дарения. Отец Гавриил може да бъде сигурен в нашата сърдечна и вечна признателност. И накрая третата причина е неизпълнението на желанията на дарителя. В последния случай, колкото и лошо мнение да има за нас сега отец Гавриил, той ще трябва да ни даде известно време, за да се убеди, че неговото дарение изцяло ще бъде в полза на Божията слава.

— Сега, господин нотариус — поде отец д’Егрини, — вие трябва да решите дали господин Гавриил може да си вземе обратно дарението, или не.

В момента, в който нотариусът се готвеше да отговори, Бетсабеа влезе заедно с двама души.

X глава Добрият дух

Първото от двете лица беше Фарингея. Щом видя зловещото му лице, Самуил се приближи до него и го попита:

— Кой сте вие, господине?

След като хвърли проницателен поглед към Родин, който видимо се разтрепера, но след това отново възвърна хладнокръвието си, Фарингея отговори на Самуил:

— Неотдавна принц Джалма пристигна от Индия, за да се окаже днес на това място, както бе написано на медальона, който носеше на врата си.

— И той ли? — възкликна Гавриил, който бе пътувал заедно с индиеца от Азовските острови, където за малко спря корабът от Александрия. — Значи и той е наследник?… Наистина, по време на пътуването, принцът ми каза, че майка му е била французойка, но е сметнал за нужно да скрие целта на пътуването си. Този индиец е смел и благороден момък. Къде е сега?

Удушвачът отново изгледа Родин и произнесе бавно:

— Снощи се разделих с принца. Той ми каза, че за него е много важно да бъде тук, но поради други обстоятелства може би ще пожертвува интересите си. Прекарах нощта в една гостилница с него. Когато тази сутрин отидох да го потърся, ми казаха, че вече е излязъл. Тъй като с него ме свързва голямо приятелство, дойдох в тази къща с надеждата, че сведенията, които мога да дам за принца, ще му бъдат от полза.

Той не спомена нищо за снощното премеждие и премълча машинациите на Родин като сметна, че причината за отсъствието на принца е доброволна. Удушвачът явно искаше да направи услуга на Родин, смятайки, че той ще го възнагради за това, както се полага. Излишно е да споменаваме, че Фарингея лъжеше най-безочливо. След като сутринта успя с хитрост, решителност и смелост да избяга от затвора, той хукна към гостилницата, където бе останал Джалма. Там разбра, че възрастни мъж и жена, които се представили за негови роднини, поискали да го видят и изплашени от това, че не се събужда, го пренесли в каретата си, за да го откарат вкъщи и да го свестят.

— Много жалко — каза нотариусът, — че и този наследник не се яви. Но за нещастие, вече е изгубил правата си над това огромно наследство.

— А…, значи става дума за огромно наследство? — каза Фарингея и се втренчи в Родин, който благоразумно отмести очи.

В това време в салона влезе и второто лице, за което споменахме. Това беше бащата на маршал Симон, висок старец, твърде енергичен и здрав за годините си. Косата му бе побеляла, къса, свежото му лице изразяваше остроумие, добродушие и решителност. Агрикол бързо се отправи към него.

— И вие ли сте тук, господин Симон? — извика той.

— Да, сине — каза бащата на маршала и сърдечно се здрависа с Агрикол. — Току-що се връщам от път. Господин Харди трябваше да бъде тук, тъй като предполага, че става дума за някакво наследство. Но понеже ще отсъствува още известно време от Париж, натовари мен да…

— И господин Франсоа Харди? И той ли е наследник? — възкликна Агрикол.

— Защо си толкова пребледнял и смутен сине? Какво има? — попита бащата на маршала и учудено се огледа наоколо. — Кажи ми какво става?

— Какво има ли? Ограбиха вашите внучки — извика отчаяно Дагоберт. — А аз ги доведох чак от Сибир, за да попаднат на това безчестие…

— Вие… — поде старият занаятчия, мъчейки се да разпознае лицето на войника. — Вие, сте… Онзи предан на сина ми войник? — извика бащата на маршала и сърдечно стисна ръката на Дагоберт. — И какво казахте за дъщерята на Симон?

— За дъщерите му, защото неговото щастие в този смисъл е двойно. Горките момичета са близначки.

— Къде са? — попита старецът.

— В манастир.

— В манастир?

— Да. Благодарение предателството на този човек, който ги затвори в манастира и по този начин направи всичко възможно да изгубят наследството си.

— Кой е този човек?

— Маркиз д’Егрини…

— Най-големият враг на сина ми? — извика старецът и хвърли презрителен поглед към отец д’Егрини, който изобщо не загуби самообладание.

— И не само това — намеси се Агрикол. — И моят добър и достоен господар господин Харди също изгуби правата си върху това огромно наследство.

— Какво говорите! — извика бащата на маршал Симон. — Господин Харди изобщо не знаеше, че става дума за толкова важни неща. Той тръгна спешно, за да отиде при някакъв свой приятел, който има нужда от него.

С всяко ново разкритие отчаянието на Самуил растеше, но той не можеше да направи нищо друго освен да въздиша, защото за нещастие волята на завещателя беше категорична.

Отец д’Егрини изгаряше от нетърпение да се сложи край на тази сцена, която ужасно го измъчваше и въпреки фалшивото си спокойствие каза на нотариуса важно:

— Трябва да се сложи край на всичко това, господине! На тази клевета мога да отговоря с факти. Защо трябва да се създават интриги около отсъствието на наследниците, както постъпват този войник и синът му. Защо то да не може да се обясни, както се обяснява отсъствието на младия индиец или на господин Харди, който например не е предполагал за важността на интересите, заради които е трябвало да пристигне тук. Не е ли по-правдоподобно, че дъщерите на маршал Симон, както и госпожица Кардовил не са се явили тук по съвсем естествени причини? Повтарям, нещата се протакат твърде много. Вярвам, че и господин нотариусът мисли като мен и че разкриването на нови наследници не изменя с нищо въпроса, който му зададох преди малко. А именно, че като закрилник на сиромасите, на които отец Гавриил подари целия си имот, въпреки неговото незаконно и закъсняло възражение, аз оставам единствен негов стопанин и се задължавам да го използувам за Божията слава. Имайте добрината, господин нотариус, да отговорите ясно и с това да сложите край на тази мъчителна сцена.

— Господине — тържествено поде нотариусът, — по душа и по съвест, в името на правото и закона, като верен и безпристрастен изпълнител на последните желания на Марий Ренепон, обявявам, че по силата на дарението на господин абат Гавриил Ренепон, вие господин абат д’Егрини, сте единственият собственик на този имот, който ви предавам веднага, за да се разпореждате с него, съобразно желанията на дарителя.

Тези думи, изречени убедително и тежко, прекъснаха и последните неопределени надежди, които все още хранеха защитниците на наследниците.

Самуил пребледня още повече. Той стисна ръката на Бетсабея, която се бе доближила до него и по бузите на двамата старци бавно се търкулнаха едри сълзи.

Дагоберт и Агрикол потънаха в мрачно отчаяние. Те бяха потресени от разсъждението на нотариуса, който заяви, че не може да се отдава значение на заявленията им, още повече, че това не са направили и самите съдии, и бяха принудени да се откажат от всякаква надежда.

От всички най-много страдаше Гавриил. Съвестта го мъчеше. Той разбираше, че в заслепението си е станал причина и неволно оръдие за долния грабеж. И когато нотариусът се убеди в сметките, той каза на отец д’Егрини: „Вземете си ковчежето, господине“, Гавриил извика отчаяно:

— В такъв случай неумолимата съдба наказва всички достойни за съчувствие, любов и почит. Ах, Господи! Твоята висша справедливост не може да остави подобна неправда да тържествува.

Сякаш небето чу молитвата на мисионера… Едва успя да изрече тези думи и в салона се случи нещо странно.

Родин не дочака Гавриил да завърши и по поканата на нотариуса грабна ковчежето с нескрита радост.

В момента, когато отец д’Егрини и секретарят му се почувствуваха господари на наследството, вратата на стаята, от която се дочуваха ударите на часовника, ненадейно се отвори.

На прага се появи жена.

Когато я видя, Гавриил извика силно и остана като поразен.

Самуил и Бетсабея паднаха на колене и сключиха ръце. Двамата евреи се почувствуваха окрилени от нова надежда.

Всички останали занемяха от изненада.

Родин, същият онзи Родин, се отдръпна назад и с разтреперани ръце остави ковчежето на масата.

Макар че в тази случка нямаше нищо неестествено, защото на прага на една врата просто се бе появила някаква жена, в салона се възцари дълбоко тържествено мълчание. Сърцата на всички затуптяха. При вида й те бяха обзети от тих ужас и необяснимо притеснение, защото тя приличаше на жената от портрета, висящ в този салон от сто и петдесет години насам. Същата прическа, същата рокля, същата сърцераздирателна и покорна тъга на лицето.

Жената бавно прекрачи прага, сякаш не забеляза изненадата на присъствуващите. Тя приближи до една от раклите, обковани с олово, натисна някаква тайна пружина, отвори горното чекмедже и извади запечатан пергаментов илик. След това се доближи до масата, сложи писмото пред нотариуса, който стоеше вдървен и занемял. Той го взе машинално. След като продължително и тъжно изгледа Гавриил, който беше като омагьосан от появата й, тя се отправи към вратата на предния салон. Когато минаваше покрай Самуил и Бетсабея, които все още стояха на колене, поспря, кимна им с красивата си глава, и също ги изгледа загрижено. След това им подаде ръцете си, за да ги целунат. Хвърли последен поглед към Гавриил и се изгуби все така бавно, както се появи.

Нейното излизане прекрати безмълвието, в което бяха изпаднали всички в салона. Гавриил пръв наруши мълчанието и зашептя с разтреперан глас:

— Тя е… Пак тя… Тук… В тази къща…

— Коя е тя, братко? — попита Агрикол, разтревожен от бледността и умопомрачения поглед на мисионера. Защото, въпреки че ковачът до този момент не бе забелязал странната прилика между тази жена и портрета в салона, той също, неизвестно защо, беше смаян и вцепенен.

Дагоберт и Фарингея бяха в подобно състояние.

— Коя е тази жена? — повтори Агрикол и улови изпотената ръка на Гавриил.

— Погледни! — каза младият свещеник. — Тези портрети стоят там повече от сто години. — И той посочи с пръст двата портрета, пред които бе седнал преди това.

След тези думи Агрикол, Дагоберт и Фарингея повдигнаха очи към портретите, които висяха от двете страни на камината. И тримата възкликнаха едновременно:

— Та това е същата жена! — извика ковачът. — И този портрет виси тук от сто и петдесет години?

— Какво виждам! Това е приятелят на пратеника на маршал Симон — извика Дагоберт, застанал пред портрета на мъжа. — Да, това е същият човек, който идва при нас миналата година в Сибир. Познах го по тъжния смирен поглед и по сключените му черни вежди.

— Не! Очите не ме лъжат, не! Това е същият човек с черния белег на челото, когото удушихме и заровихме край река Ганг — тихичко шушнеше Фарингея, разтреперан от ужас. — Същият човек, за когото един от синовете на Бохвания миналата година на остров Ява, в развалините на Чанди, ни уверяваше, че го е срещнал след убийството му близо до една от вратите на Бомбай. Този прокълнат човек, както разказваше приятелят ми, откъдето и да минел, сеел след себе си смърт. А портретът му съществува от сто и петдесет години…

Фарингея, подобно на Агрикол и Дагоберт, не можеше да откъсне очи от странния образ.

— Каква тайнствена прилика — мислеше си отец д’Егрини. Сетне някаква внезапна мисъл му мина през ума и той каза на Гавриил: — Това ли е жената, която ви спаси живота в Америка?

— Тя е! — отвърна Гавриил настръхнал. — Но ми беше казала, че отива към Северна Америка… — добави свещеникът сякаш на себе си.

— Тогава как е попаднала в тази къща? — попита отец д’Егрини Самуил. — Отговорете, пазачо! Кога влезе тук тази жена — преди нас или заедно с нас.

— Аз влязох тук пръв и сам. За първи път от сто и петдесет години насам вратата се отваря — каза важно Самуил.

— Тогава как си обяснявате появяването на тази жена? — добави отец д’Егрини.

— Не се опитвам да си го обясня — каза евреинът. — Само гледам, вярвам, а сега и се надявам — добави той и погледна Бетсабеа многозначително.

— Повтарям ви, че трябва да обясните присъствието на тази жена! — каза отец д’Егрини, крайно разтревожен. — Коя е тя и как е попаднала тук?

— Всичко, което знам, господине, е онова, което често съм чувал от баща си. Между тази къща и покрайнините на този квартал има подземни тунели.

— Щом е така, работата е проста — каза отец д’Егрини. — Сега ми остава да разбера само едно. С какви намерения е влязла тук тази жена. Колкото до странната й прилика с портрета, това е игра на природата.

Родин също беше изумен от появяването на тайнствената жена, но щом я видя, че предава запечатано писмо на нотариуса, той вместо да мисли за странното й появяване, гореше от желание час по-скоро да напусне къщата с наследството, което отсега нататък принадлежеше на Обществото. Страхуваше се от запечатания с червен восък плик. Секретарят на д’Егрини сметна за много уместно да се измъкне всред всеобщото впечатление, затова смушка леко с лакът преподобния отец, смигна му заговорнически, взе ковчежето под мишница и се запъти към вратата.

— Един момент, господине! — каза Самуил, изправи се и му препречи пътя. — Моля господин нотариусът да отвори плика, който му дадоха преди малко. След това ще излезете.

— Господине… — каза Родин и се опита да се промъкне покрай него. — Въпросът е решен окончателно в полза на отец д’Егрини, така че ме оставете.

— Казвам ви, господине — високо произнесе старецът, — че това ковчеже няма да излезе оттук, докато господин нотариусът не види какво пише в писмото.

Тези думи на Самуил привлякоха вниманието на всички.

Родин бе принуден да се върне обратно. Въпреки цялата си твърдост, евреинът настръхна от заплашителния поглед, който йезуитът му отправи. Нотариусът се съгласи да изпълни волята на Самуил и внимателно разгледа писмото.

— Боже мой! — възкликна той внезапно. — Какво виждам! Толкова по-добре…

Всички обърнаха погледите си към него.

— Четете, четете, господине! — помоли го Самуил. — Може би предчувствията не са ме излъгали.

— Господине — каза отец д’Егрини на нотариуса. — Какво е това писмо?

— Допълнение към завещанието — отговори нотариусът, — което променя нещата.

— Какво? — извика отец д’Егрини ужасено и бързо приближи до нотариуса. — Всичко ли променя? И на какво основание?

— Не може да бъде! Протестираме! — каза Родин.

— Гавриил, татко, чуйте! — извика Агрикол. — Не всичко е загубено. Още има надежда!

— Какво говориш! — попита младият свещеник, който не вярваше на ушите си.

— Господа — обади се нотариусът, — трябва да ви прочета какво пише тук. Това променя или по-точно отлага всички разпоредби на завещанието.

— Гавриил! — извика Агрикол и прегърна мисионера. — Нещата се отлагат, нищо не е загубено.

— Слушайте, господа — каза нотариусът и зачете.

„Това допълнение отлага за 1 юни 1832 година без никакво изменение всички разпоредби в завещанието, което написах днес в един часа на обед. Къщата ми отново ще се зазида, а парите ще останат у пазача, за да се раздадат на 1 юни 1832 година на онези, които имат право.

Villetannese, днес, 13 февруари, 1682 година, 11 часът вечерта.

Марий Ренепон“.

— Протестирам срещу това допълнение. То е фалшифицирано — извика отец д’Егрини пребледнял от отчаяние и ярост.

— Жената, която предаде писмото на нотариуса е съмнителна — добави Родин. — А това допълнение е подправено.

— Не, господине — строго каза нотариусът, — защото сравних двата подписа и смятам, че са напълно еднакви. Във всеки случай, както казах тази сутрин за наследниците, които не се явиха, вие също може да се оплачете по повод достоверността на това допълнение. Но засега нещата си остават така, както са били, защото срокът за влизане в сила на завещанието е отложен за след три месеца и половина.

Докато нотариусът произнасяше тези думи, Родин изгриза ноктите си до кръв. За пръв път бледите му устни се зачервиха.

— Господи, ти ме чу, ти ме послуша! — извика Гавриил и коленичи. — Твоята висша справедливост не ще остави да тържествува несправедливостта.

— Какво казваш, синко? — попита Дагоберт, който в първия си пристъп на радост не бе схванал добре значението на допълнението.

— Всичко се отлага, татко! — обясни ковачът. — Срокът за явяване на наследниците е след три месеца и половина, считано от днес. И сега, когато излязоха наяве интригите на тези хора — Агрикол посочи Родин и отец д’Егрини — вече няма защо да се страхуваме от тях. Само ще се пазим. И така сирачетата, госпожица Кардовил, моят добър господар господин Харди и младият индиец ще си получат наследството.

Невъзможно е да се опише радостта на Гавриил и Агрикол, на Дагоберт и на бащата на маршал Симон, и на Самуил и на Бетсабея.

Само Фарингея остана мрачен и навъсен пред портрета на мъжа с черния белег на челото.

Не можем да опишем и яростта на отец д’Егрини и Родин щом видяха, че Самуил прибира ковчежето.

От съвета на нотариуса, който взе със себе си допълнението, за да постъпи както повелява законът, Самуил разбра, че е по-благоразумно да внесе огромните суми във френската банка, тъй като вече стана ясно, че са в него.

В мига, когато всички ощастливени сърца затуптяха от радост и надежда, отец д’Егрини и Родин напуснаха къщата с преливащи от ярост души. Преподобният отец се качи в каретата си и каза на кочияша:

— Към двореца на госпожа Сен-Дизие! — След това, излязъл извън кожата си, той захлупи ръце, отпусна се на възглавничките и тежко въздъхна. Родин седна до него, гледайки с отвращение и презрение този отчаян и отпуснат човек.

— Малодушен е… — промърмори тихичко той. — Отчайва се, но пък…

Четвърт час по-късно каретата стигна до Вавилонската улица и влезе в двора на двореца.

XI глава Размяна на местата

Докато пътуваха, Родин мълчеше и внимателно наблюдаваше отец д’Егрини, който изливаше болката и яростта си в монолог, прекъсван от възклицания срещу немилостните удари на съдбата, които за миг съсипаха надеждите му. Когато каретата влезе в двора и спря пред вратата на двореца, зад прозорците можеше да се забележи лицето на княгинята, скрита зад завесите. Тя надничаше тревожно. След това тя се втурна по стълбите, за да посрещне отец д’Егрини, който се качваше обезсилен. Щом зърна пребледнялото му смутено лице, тя се спря и разбра, че всичко е изгубено. Погледът, който размени с някогашния си любовник, й подсказа, че няма никакво съмнение в несполуката, от която се страхуваше.

Родин крачеше смутено след преподобния отец. След това и тримата влязоха в стаята й. Когато вратата се затвори, княгинята се обърна към отец д’Егрини със свито сърце:

— Какво стана?

Вместо да отговори, преподобният отец със смръщено лице каза на княгинята:

— Знаете ли на колко възлиза това наследство, което смятахме, че е четиридесет милиона?

— Разбирам! — извика княгинята. — Измамиха ни. Наследството е много по-малко. Напразно се мъчихме толкова!

— Да, напразно… — отговори преподобният отец и изскърца със зъби. — Напразно… Не са четиридесет милиона, а двеста и дванадесет.

— Двеста и дванадесет милиона! — повтори княгинята изумена и се дръпна назад. — Не може да бъде!

— Казвам ви! С очите си видях чековете, заключени в едно ковчеже.

— Двеста и дванадесет милиона… — повтори княгинята отчаяна. — Това е баснословно, царско богатство… И вие се отказахте от него? И не се борихте с всички възможни средства до последния момент?

— Госпожо, направих всичко възможно, въпреки предателството на Гавриил, който тази сутрин обяви, че се отказва от Обществото.

— Неблагодарник! — каза княгинята.

— Актът за дарение, който имах благоразумието да узакони чрез нотариуса, беше толкова непоклатим, че въпреки заявленията и яростта на войника и на сина му, нотариусът ми предаде наследството.

— Двеста и дванадесет милиона… — каза пак княгинята. — Това прилича на сън.

— Да… — отвърна натъжено отец д’Егрини. — За нас това богатство беше сън, защото се откри едно допълнение, което отложи всички разпоредби на завещанието с три месеца и половина. Наследниците вече знаят колко е наследството и ще се пазят. Така че всичко наистина е загубено!

— И кое проклето същество извади на бял свят това допълнение?

— Една жена.

— Коя жена?

— Някаква неизвестна скитница, която Гавриил казваше, че срещнал в Америка и тя му спасила живота.

— Как е попаднала там? Откъде знае за допълнението?

— Струва ми се, че всичко стана по споразумение с онзи окаян евреин, пазачът на къщата, чийто род пази наследството от три поколения насам. Сигурно е получил някакви тайни наставления в случай, че се попречи на наследниците да се явят. Защото Марий Ренепон е предвидил в завещанието си, че Обществото ще следи потомството му.

— Не може ли да се подаде жалба срещу това допълнение?

— Да подадем жалба? В такова време? Да се изложим на упреци, без да сме сигурни, че ще успеем? И без това е неприятно, че всичко ще се разчуе. Ужасно! И то тъкмо когато щяхме да постигнем целта си след толкова мъки, се провали работата, която толкова грижливо и търпеливо подготвяме от сто и петдесет години.

— Двеста и дванадесет милиона — каза отново княгинята. — С такива средства нямаше да се налага Обществото да търси убежище в чужди земи, а можеше да се установи във Франция, в самото й сърце.

— Настина — отвърна отец д’Егрини. — И чрез възпитанието, което даваме, щяхме да привлечем цялата младеж. В политическо отношение това щеше да има огромно значение. — После тропна с крак и добави. — Идва ми да полудея от яд. Толкова се измъчихме!

— Никаква надежда ли няма?

— Единствената надежда е Гавриил да не унищожи дарението на своята част. И тя е малка — възлиза на тридесет милиона.

— Огромна сума! Тя почти се равнява на онова, на което разчитахме — възкликна княгинята. — Тогава защо се отчайвате?

— Защото Гавриил сигурно ще подаде жалба срещу дарението. Колкото и да е законно, той ще намери начин да го унищожи сега, когато е свободен и когато ни познава, защото е заобиколен от близките си. Казвам ви, всичко е изгубено, няма никаква надежда. Дори мисля, че ще е по-добре да пиша до Рим и да поискам разрешение да напусна Париж за известно време. Намразих този град.

— Разбирам, че няма никаква надежда, щом вие, скъпи приятелю, сте решили да бягате.

Съвсем отчаян, отец д’Егрини се отпусна върху едно кресло. По време на този разговор Родин стоеше скромно до вратата и държеше парцаливата си шапка в ръка. На два-три пъти външно спокойното му лице се зачерви и прозрачните му клепачи станаха алени, сякаш водеше някаква вътрешна борба, но след това намръщеното му лице започна да възвръща нормалния си вид.

— Трябва веднага да съобщя в Рим за тази несполука. Събитието е важно, защото разбива големи надежди — каза отец д’Егрини отпаднало, сетне сопнато се обърна към Родин. — Пишете!

Секретарят постави шапката си на пода, поклони се и с наведена глава, пристъпвайки ситно, се отправи към едно кресло до масата. Взе лист и перо и мълчаливо зачака да му диктуват.

— Разрешавате ли, княгиньо, — попита отец д’Егрини. Тя му кимна с глава, а той започна да диктува: — „Всички наши надежди, които смятахме, че са напълно подсигурени, внезапно се осуетиха. Въпреки грижите ни и цялото умение, което използувахме досега, делото на Ренепон напълно и възвратно пропадна. Нещата стигнаха до там, че неуспехът е нещо повече от неуспех. Той е една от най-големите несполуки за нашето Общество. Съвестта ми е чиста, тъй като до последния миг правих всичко възможно да защитя и запазя правата ни. Но, повтарям, че трябва да го смятаме за напълно и завинаги изгубено и да не мислим повече за него“.

Отец д’Егрини продиктува тези редове гърбом към Родин, но тъй като секретарят, вместо да пише стана и захвърли перото, преподобният отец го изгледа изненадан и попита:

— Какво правите?

— Трябва да се сложи край на всичко това! Нещастник такъв! — каза Родин на себе си и се запъти към камината.

— Защо ставате? Защо не пишете? — каза преподобният отец, после се обърна към княгинята, която гледаше също с изненада Родин и прибави: — Вижте го, побъркал се е.

— Простете му — отвърна госпожа Сен-Дизие — Сигурно е от мъка.

— Благодарете на госпожа княгинята. — Върнете се на мястото си и продължете да пишете — каза отец д’Егрини на Родин и заповеднически му посочи писалището.

Родин се направи, че не чува и тази заповед. Той приближи до камината, обърна се, изправи изгърбеното си тяло, стъпи здраво на краката си, скръсти ръце върху омазнения си редингот, извърна глава и се втренчи в отец д’Егрини. Секретарят не каза нищо, но по зачервеното му лице, се виждаше, че съзнава надмощието си над д’Егрини и изпитва такова презрение към него и толкова самоуверена смелост, че преподобният отец и княгинята се засрамиха. Те сякаш чувствуваха, че това старо, грозно и гнусно човече, ги владее.

Отец д’Егрини познаваше добре обичаите на Обществото и не вярваше, че смиреният му секретар е способен така внезапно, без причини и без право, да покаже презрението и надмощието си. Много късно, твърде късно преподобният отец разбра, че този подчинен нему човек, според законите на Обществото е имал властта в някои важни моменти да свали или замести неспособния си началник, при когото предварително е настанен като шпионин. Преподобният отец не се лъжеше: от генерала до областните настоятели и дори до управителите на училищата, всички високостоящи членове на Обществото, често без да подозират, имаха край себе си, на незначителни наглед длъжности много способни хора, които бяха в непрекъсната и непосредствена кореспонденция с Рим.

Щом Родин зае тази поза, гордостта на отец д’Егрини изчезна. Въпреки че му беше много мъчно, той каза смирено:

— Вие, разбира се, имате властта да ми заповядвате… На мен, човекът, който ви е заповядвал досега.

Без да отговори, Родин извади от мазния си дрипав портфейл едно писмо, подпечатано от двете страни, в което бяха написани няколко реда на латински.

След като го прочете, отец д’Егрини го доближи до устните си с уважение и страхопочитание, после се поклони ниско пред Родин и му върна писмото. Когато изправи глава, отецът беше почервенял от обида и срам. Макар да не бе свикнал на сляпо послушание и неизменно уважение към волята на Обществото, той усещаше горчилка и гняв за това, че ненадейно му бяха отнели властта. Но това не бе всичко. Макар че отдавна бе прекъснал всякаква интимна връзка с госпожа Сен-Дизие за него тя беше жена, но да изпита такова унижение пред една жена му се струваше още по-мъчително, тъй като въпреки че бе влязъл в Обществото, не се бе отказал напълно от светския си начин на живот. Освен всичко друго, вместо да изрази съжаление или да възнегодува за понижението му, княгинята поглеждаше Родин с любопитство и съпричастие. Като жена, която бе крайно честолюбива и винаги гледаше да има връзки с хора с високо положение, княгинята обичаше такива обрати и съвсем справедливо гледаше с нескрито любопитство и интерес този почти дрипав, мършав и до безобразие грозен човек, който доскоро бе по-нисък от тревата и по-тих от водата, а сега властвуваше над отец д’Егрини — благородник с изтънчени обноски, който допреди миг имаше влияние в Обществото. С тази постъпка Родин окончателно заличи отец д’Егрини в съзнанието на княгинята.

След като се отърси от първоначалното си смущение, макар че честолюбието му беше жестоко наранено, д’Егрини като човек от доброто общество, удвои учтивостта си към Родин, който внезапно бе станал негов началник. Но бившият секретар, неспособен да оцени деликатността му, се възгордя просташки с новото си положение не от желание да си върне за обидената гордост, а от осъзнаване на собствената си цена. Защото дългият му опит му бе показал колко по-ниско от него стои отец д’Егрини.

— Вие захвърлихте перото — каза отец д’Егрини на Родин с дълбоко уважение, — докато диктувах писмото до Рим. Ще имате ли добрината да ми кажете какво лошо видяхте в това?

— Веднага, — каза Родин с пискливия си гласец. — Отдавна виждам, че тази работа не е по силите ви, но се сдържах. Ала след всички грешки, не мога повече. Каква несъобразителност! Каква неспособност да избирате средствата, за да изведете нещата до добър край!

— Не разбирам обвиненията ви — отвърна тихо отец д’Егрини. — Ако не беше онова допълнение, щяхме да успеем. Нали и вие съдействувахте за мерките, които сега осъждате.

— Тогава вие заповядвахте, а аз изпълнявах. Малко остана да успеете, но заради средствата, които използувахте, и дори въпреки тях, след като бяха глупави и просташки…

— Много строго съдите, господине! — прекъсна го отец д’Егрини.

— Справедлив съм. Много ли ум се иска, за да затворите някого в една стая и да я заключите? Е, и какво още направихте? Разбира се, нищо! Какво стана с дъщерите на маршал Симон? В Лайпциг ги арестуваха, в Париж ги скриха в манастир. А с Адриана Кардовил? И нея затвориха. А с Голчо? И той е в затвора. А Джалма? Той пък е приспан от сънотворни билки. Само едно умно и много по-сигурно средство, защото въздействуваше нравствено, а не материално, беше използвано за отдалечаването на господин Харди. Колкото до останалите ви постъпки, какво може да каже човек! Всички са зле обмислени, несигурни и опасни. Защо? Защото бяха насилствени и защото на насилието се отговаря с насилие. Тогава тази борба престава да бъде борба между умни, способни и упорити хора, а се превръща в уличен побой. Как трябва да постъпваме? Въпреки че работим непрестанно, преди всичко трябва да показваме, че не съществуваме. А вие сметнахте за най-разумно да привлечете върху нас вниманието на всички, разгласявайки за нашето съществуване. И за още по-голяма дискретност, взехте, че привлякохте за съучастници стражарите, полицейските пристави и тъмничарите. Но това е истинско падение, господине! Всичко би могло да ви се прости единствено след бляскав успех, но успех няма!

— Господине, — каза много обидено отец д’Егрини, защото госпожа Сен-Дизие повече не можеше да крие изненадата си от оскърбителните думи на Родин и гледаше някогашния си любовник така, сякаш искаше да му каже: „Прав е“. — Много строго съдите. И въпреки уважението, което ви дължа, ще ви кажа, че не съм научен…

— Бога ми, има много неща, на които не сте научен! — прекъсна го рязко Родин. — Но ще се научите. Досега зле сте си представяли възможностите си. Но във вас живее един заядлив светски човек, който винаги е готов да избухне и да отнеме хладнокръвието, бистротата и проницателността на ума ви. Вие сте бил красив, жизнен и харесван офицер. Ходил сте по балове, по празненства, по веселби, по жени. Тези неща са ви изхабили наполовина. Отсега нататък винаги ще бъдете подчинен. Това сте вие! Никога няма да имате онова мъжество и присъствие на духа, което владее хората и събитията. Аз имам тези качества. И знаете ли защо? Защото изцяло съм отдаден на нашето Общество. Защото винаги съм бил грозен, мръсен и девствен. Да, девствен. В това се състои цялото ви мъжество.

Докато изговаряше тези думи, Родин внушаваше само страх и респект. Княгиня Сен-Дизие реши, че е почти прекрасен в своята смелост и категоричност.

Отец д’Егрини реши, че е попаднал под непреодолимата и неумолима власт на това дяволско създание, опита се да окаже съпротива с последни сили и извика:

— Е, господине, това самохвалство не е доказателство за способностите и силата ви. Ще видим тази работа.

— Ще я видите — отвърна студено Родин. — И знаете ли коя работа ще видите? (Родин много обичаше риторичните въпроси). Онази, която вие толкова малодушно изоставихте.

— Какво говорите! — извика княгиня Сен-Дизие, защото отец д’Егрини, изумен от смелостта на Родин не намираше сили да отговори. — Казвам, — повтори той бавно — че се наемам да изведа до успешен край делото ви за наследството на Родин, което сега смятаме за изгубено.

— Вие! — извика отец д’Егрини. — Вие ли?

— Аз!

— Но нали машинациите ни бяха разкрити.

— Още по-добре. Ще бъдем принудени да открием още по-хитри начини.

— Но сега всеки ще се пази от нас.

— Толкова по-добре, защото по-трудният успех винаги е по-сигурен.

— Как, нима се надявате, че ще принудите Гавриил да не се отказва от дарението? Което може би е и незаконно?

— Ще вкарам в касата на Обществото двеста и дванадесет милиона, които искат да ни отнемат. Разбра ли?

— Разбрах, но това е невъзможно.

— Аз пък ви казвам, че е възможно и трябва да бъде възможно, чухте ли! Нима късият ви ум не разбира? — извика Родин толкова разпалено, че мъртвешки бледото му лице почервеня. — Разбирате ли, че сега няма място за двоумение. Тези двеста и дванадесет милиона ще бъдат наши и тогава навярно във Франция ще се възстанови върховното ни влияние, защото с такива суми, в това продажно време, може да се подкупи и правителството, ако то поиска. Или е в тежко състояние. Подпалваме междуособица, сваляме това правителство и възстановяваме законното, което е от истинската наша среда и понеже дължи всичко на нас, то ще остави ние да се разпореждаме.

— Точно така — възкликна княгинята.

— И напротив — продължи Родин — ако тези двеста и дванадесет милиона останат у Ренепон, тогава ние ще бъдем съсипани и ще загинем. Тогава си спечелваме цяла фамилия върли и неумолими врагове. Не чухте ли колко осъдителни са исканията на Марий Ренепон, когато препоръчва създаването на дружество от неговия прокълнат род. Помислете каква огромна сила ще се събере тогава около тези милиони! Маршал Симон ще работи в името на дъщерите си, ще работи един любимец на народа, станал дук, без да се е възгордял от това, с което си осигурява влиянието върху простолюдието, защото военният дух и жизнеспособният бонапартизъм в очите на народа до ден-днешен олицетворяват народната чест и слава. След него идва Франсоа Харди — свободен, независим и просветен гражданин, образец на могъщ фабрикант, влюбен в прогреса и благосъстоянието на занаятчиите. Следва Гавриил, този добър според тях свещеник, апостол на първобитното Евангелие, представител на демократите на църквата срещу аристократите на църквата, на бедния селски свещеник срещу богатия владика. Казано на техния език — работникът на своето лозе, срещу мързеливия собственик. Роденият разпространител на всички идеи за братство, равенство и прогрес, пак както те се изразяват, и всичко това не в името на една размирническа, бунтовна политика, а в името на Христа, в името на една вяра, която е само милост, любов и мир. Това са техни думи. След тях идва Адриана Кардовил. Образец на изящност, изтънченост и красота. Проповедница на всички удоволствия, които тя смята, че усъвършенствува с изтънчеността си. Не говоря за нейния дух, за смелостта й — вие я познавате много добре. И никой не е по-опасен от нея, защото тя е благородничка по кръв, добросърдечна и с голямо въображение. И накрая идва принц Джалма — благороден, смел, готов на всичко, защото не знае нищо от цивилизования живот, несломим в омразата и в любовта, страшно оръжие в ръцете на онзи, който знае как да си послужи с него. И накрая Голчо. Макар и нищожна издънка на този прокълнат род, макар и без всякакво значение, ако се пречисти, облагороди и възроди чрез сближаването си с тези великодушни и благородни същества може да придобие огромно влияние като представител на занаятчиите. Сега вярвате ли, че всички тези лица, настроени срещу нас, защото сме искали да ги ограбим, ако последват, а аз съм уверен, че ще последват съветите на Ренепон, ако се обединят като работна сила, какво огромно състояние ще натрупат. И с каква огромна сила ще се сдобият. Не мислите ли, че ако ни обявят война, на нас и на идеите ни, ще бъдат най-яростните неприятели, които сме имали досега. Казвам ви, че никога Обществото не е било заплашвано толкова сериозно. Сега въпросът е на живот и смърт. Сега ние няма да се защитаваме, а ще нападаме, ако искаме да смажем този проклет род Ренепон и да присвоим милионите.

Княгинята и отец д’Егрини се спогледаха смаяно при тази картина, нарисувана от трескавото въодушевление на Родин.

— Признавам — каза преподобният отец на Родин, — че изобщо не съм предполагал за тези опасни последствия от сдружаването на богатството, което Марий Ренепон им препоръчва. Сигурен съм, че наследниците наистина ще осъществят това, познавайки техния характер. Опасността е голяма и застрашителна, но какво можем да направим, за да я избегнем.

— Как, господине! Може да се въздействува върху невежите, смели и възторжени същества като Джалма, върху чувствителните и ексцентрични натури като Адриана Кардовил, върху добродушните и наивни дъщери на маршал Симон, върху справедливите и искрени чувства на Франсоа Харди, върху смирението и целомъдрието на Гавриил, върху подивелия и затъпял Голчо. И вие питате какво да сторим?

— Честно казано, не ви разбирам — отвърна отец д’Егрини.

— Вярвам ви. Досегашното ви поведение ме убеди в това — каза презрително Родин. — Вие използувате дебелашки, насилствени средства, вместо да въздействувате върху толкова благородните, великодушни, възвишени страсти, които един ден, ако се обединят, могат да образуват страшен съюз. Но които, ако веднъж се разединят, ще отстъпят пред всички непредвидени ситуации, примамки, влияния и атаки. Разбрахте ли най-после или още не разбирате? — И Родин повдигна рамене. — Кажете ми, нима човек не умира от отчаяние?

— Да.

— Признателността от искрена любов не стига ли понякога до крайните граници на неразумното великодушие?

— Да.

— Нима не съществуват толкова страшни разочарования, в които самоубийството е единственото спасение от ужасната действителност?

— Да.

— Нима прекалената чувствителност не може да ни вкара в гроба след бавна и мъчителна агония?

— Може.

— Нима в живота не съществуват толкова ужасни обстоятелства, че и най-светските, най-упоритите и най-безбожните хора да стигнат смазани и съсипани до вярата и слепешката да се хвърлят в обятията й, да изоставят най-големите богатства на този свят и да облекат расото, да грабнат молитвеника и да се отдадат на аскетичен живот?

— Съществуват.

— И накрая, нима няма много случаи, в които трагичното себеотрицание надхвърля всички страсти?

— Разбира се, че има.

— Тогава, защо ме питате какво трябва да направим? И какво ще кажете, ако например най-опасните членове на семейство Ренепон пристигнат и още преди да са изтекли трите месеца започнат на колене да ни молят да влязат в Обществото, от което сега се отвращават и от което днес Гавриил се отрече?

— Сега тази промяна е невъзможна — каза д’Егрини.

— Така ли? А какъв бяхте вие, господине, преди петнадесет години? Не бяхте ли един разпуснат светски човек, но дойдохте при нас и вашето богатство стана наше. И защо не? Укротявали сме князе, царе и папи. Светли умове, които извън нас са светели с изумителен блясък, са били привличани и поглъщани от нашето Общество. Владели сме почти два свята. Въпреки всички гонения и преследвания сме се опазили до днес живи, богати и страшни. А сега да не надделеем над един род, който така заплашва сигурността ни и чието богатство е толкова необходимо на Обществото. Нима мислите, че сме толкова неспособни да постигнем целта си, без да използуваме непохватни насилия и опасни престъпления. Не познавате ли вечните средства за взаимно или за самоунищожение, което може да се постигне чрез борба на човешките страсти, които се заплитат, противопоставях, намразват и възбуждат умело. А особено когато тези страсти, благодарение на един всесилен съюзник — добави Ренепон със страшна усмивка — могат да подсилят огъня и кипежа.

— А кой е този съюзник? — попита отец д’Егрини, притихнал от изненада.

— Да — продължи Родин, подминавайки въпроса. — Защото ако този опасен съюзник ни дойде на помощ, могат да се извършат изумителни промени и най-дивите да станат най-питомни, най-безверните, най-верни, най-кротките — най-кръвожадни.

— Но кой може да бъде този сирен, страшен и опасен съюзник! — извика княгинята, подтиквана от необясним страх.

— И ако дойде — продължи Родин все така равнодушно — тогава и най-младите, и най-силните по всяко време на деня ще се намират в онази опасност, която усеща умиращият.

— Но кой е този съюзник? — попита отново отец д’Егрини и се изплаши още повече, защото колкото по-мрачни ставаха краските на ужасната картина, рисувана от Родин, толкова лицето му побледняваше.

— Този съюзник може десетократно да намали населението и да покрие с погребалния покров, който носи, един цял такъв род. Но той ще бъде принуден да запази живота на това многобройно и безсмъртно Общество, което никога не отслабва от смъртта на своите членове, защото неговият дух, духът на Исусовото общество никога не умира.

— Но кажете най-сетне, кой е този съюзник?

— Добре — каза Родин. — Този съюзник, който върви и върви с бавни крачки, този съюзник, чието пристигане се предшествува от мрачни предчувствия, ширнали се навред…

— Кой е той?

— Холерата.

Отец д’Егрини и княгинята настръхнаха и пребледняха при тази дума. Погледът на Родин бе зъл и леден като на призрак. За няколко минути в салона се възцари гробно мълчание, което пръв наруши Родин. Безразличен както винаги, той посочи властно на отец д’Егрини масата, където преди малко скромно се бе настанил.

— Пишете!

Отначало преподобният отец се сепна учуден, после си спомни незавидната промяна на положението си, стана, заобиколи Родин, поклони му се, седна зад масата, взе перото и рече:

— Готов съм…

Родин започна да диктува и той написа:

След четвърт час Родин напусна двореца на Сен-Дизие, бършейки с лакът вехтата си, омазнена шапка, която бе свалил, за да отговори с нисък поклон на кимването на портиера.