Скитникът евреин

I глава Маските

На другия ден след като жената на Дагоберт бе отведена от пристава при следователя, на площад „Шателие“ се разигра шумна сцена срещу къщата, на чиито два етажа беше разположена просторна гостилница с герб, изобразяващ бозаещо теле.

Изтичаше четвъртата нощ от сирната неделя. Множество набързо маскирани и дрипаво облечени хора излизаха от кръчмите край Градския съвет и с песни минаваха през площад „Шателие“. Една група маскирани изчака да излезе друга група и всички радостно се развикаха с надеждата, че ще започнат да се закачат с неприлични думи и с дебелашки шеги. Тази доста пийнала компания се разрасна от присъединилите се към тях хора, чиято работа ги заставяше да обикалят Париж от ранни зори. Тълпата се струпа в единия край на площада. В същото време едно бледо, гърбаво момиче, което минаваше оттам, се оказа обградено от всички страни. Това беше Гърбавото, тръгнало на ранина да вземе дрехи за пране от една жена. Всъщност, можем да си представим страха на момичето, попаднало сред празнуващата тълпа, особено като си спомним неприятната случка от миналия ден. Въпреки всичките й усилия, тя не можа да се отскубне, защото втората компания от маскирани хора изтласка първата, едни отхвръкнаха настрани, други — назад и Гърбавото се оказа сред навалицата, която бе избутана до най-близката гостилница. Маскираните от втората група бяха доста по-добре облечени от другите. Принадлежаха към шумната и весела прослойка, която обикновено ходи в Chamuiere, Prado, Colicee и други увеселителни места, повече или по-малко безпътни, и които се посещават от ученици, търговки, продавачки, търговски служители и други.

Тази компания отговаряше на шегите на другата и явно чакаше с голямо нетърпение появата на някаква особено желана персона. По думите, които си размениха маскираните, се разбираше, че очакваните лица не бяха обикновени хора.

— Яденето им е поръчано за седем часа сутринта. Каретата вече трябваше да пристигне.

— Да, но сигурно Вакханалната царица е пожелала да придружи компанията от Прадо.

— Ако знаех, щях да остана и да видя любимата си царица.

— Гобине, ако още веднъж я наречеш своя любима царица, ще ти издера очите, а сега само ще те ощипя!

— Недей, ангелче, ще ми изцапаш бялата кожа, с която природата ме е дарила по рождение.

— Защо наричаш тази госпожица своя царица? А аз каква съм ти?

— Ти си моя любима, но не си моя царица, защото както на небето има само една луна, така и нощите на Прадо имат само една Вакханална царица.

— Ах, колко хубава беше! Просто невероятно!

— Гобине има право, царицата беше прекрасна.

— И в добро настроение.

— Никога не съм я виждал по-весела.

— И как шумолеше роклята й!

— Пукаше!

— Трептеше!

— Шушнеше!

— Само тя може да измисли такова облекло.

— А какъв танц!

— Жив, гъвкав, вълнист. Никой не може да се фръцка по-добре от нея.

— Гобине, веднага ми върни шала. Стига си го мачкал с дебелото си шкембе. Не искам да си развалям нещата, заради грубияни, които казват, че жените се фръцкат.

— Не се ядосвай, Целеста. Направил съм се на турчин и се вживявам в ролята си, затова казвам, че се фръцка.

— Гобине, и твоята Целеста е като другите жени — завижда на Вакханалната царица.

— Аз да й завиждам? Ще имаш да вземаш. Ако исках да бъда безсрамна като нея, и за мен щяха да говорят така. Защо мислите, че са й лепнали този прякор.

— Е, в това отношение няма защо да й завиждаш. И ти си имаш прякор, Целеста (Небесна)!

— Това не е прякор, а името ми.

— Да, но когато човек те погледне, мисли, че е прякор.

— Гобине, и това ще запиша в бележника ти…

— А Оскар ще ти помогне да направиш сметката, нали?

— Разбира се. Ще ти я покажа. Един ще отблъсна, друг ще задържа и този друг няма да бъдеш ти.

— Разочароваш ме, Целеста. Само исках да ти кажа, че ангелското ти име напълно отговаря на прелестното ти лице, което е по-очарователно от лицето на Вакханалната царица.

— А, сега ми се подмазваш, хитрецо.

— Кълна се в отвратителната физиономия на моя хазяин, че ако искаше, можеше да бъдеш като Вакханалната царица, което не е малко.

— Вакханалната царица е една фукла и толкова.

— Като изключим това, че омайва стражарите.

— И агентите.

— Колкото и да са сърдити, тя пак ги разсмива.

— И всички я наричат „царице моя“. Тази вечер пак очарова един стражар по време на прочутия си танц.

— И то какъв танц! Голчо и Вакханалната царица от едната страна, а Роз-Помпон и Нини-Мулен от другата!

— И четиримата играха прекрасно.

— Вярно ли е това, което казват за Нини-Мулен?

— Какво?

— Че е учен и пише книги за вярата?

— Да, истина е. Често го виждам при моя хазяин. Купува си това-онова оттам. Не е платежоспособен, но има прекрасно чувство за хумор.

— И се прави на набожен?

— Прави се, когато му трябва. Тогава е господин Дюмулен, върви приведен, с клюмнала глава, ситни стъпки и си върти очите насам-натам. Но като си свърши работата, хуква по баловете, които обожава и където жените го нарекоха Нини-Мулен. Като прибавите и това, че пие до посиняване, можете да си представите човека. Това обаче не му пречи да пише из религиозните вестници, пък и калугерите се кълнат в името му. Струва си да се видят статиите и брошурите му, но само да се видят, не и да се четат. На всяка страница се говори за дявола и за рогата му, за адския огън, в който ще горят всички безбожници и неприятели на властта и папата.

Гърбавото, принудена да остане сред маскираните, не изпускаше нито дума от този мъчителен за нея разговор, защото ставаше дума за сестра й, с която отдавна не се бе виждала. Вакханалната царица наистина имаше добро сърце и крайната сиромашия на Гърбавото, от която и тя беше опитала, но която не можа да понесе дълго, разстройваше веселото момиче. Тя много пъти се опита да помогне на сестра си, но Гърбавото винаги отказваше, защото знаеше, че изворът на тези помощи не е чист.

— Каретата! Каретата идва! — извика тълпата и възторжено се втурна напред. Тогава Гърбавото съвсем случайно се оказа сред първите, които искаха да видят маскираните.

Зрелището наистина беше любопитно. Един човек на кон, облечен като пощальон със синя, бродирана със сребро дреха, целият накичен с ресни и с шапка, от която висяха дълги ленти вървеше пред първата карета и викаше колкото му глас държи:

— Направете път на Вакханалната царица и свитата й!

В тази открита карета, теглена от четири мършави коня, с двама стари, облечени като дяволи файтонджии, се издигаше истинска пирамида от мъже и жени — насядали, прави, облечени с невъзможни костюми, по които се премесваха най-различни лъскави цветове, цветя, ленти, финтифлюшки и дрънкулки. От тази грамада със странни форми надничаха груби и грациозни, грозни и красиви глави, но всички обзети от трескавата възбуда на лудешкото пиянство. Всички бяха обърнати към втората карета, в която като господарка на престол седеше Вакханалната царица. Множеството повтаряше виковете: „Да живее Вакханалната царица“.

Във втората карета се возеха само известните танцьори Нини-Мулен, Роз-Помпон, Голчо и Вакханалната царица.

Богословският писател Дюмулен, който се мъчеше да се отърве от влиянието на приятелите на своя господар — господин Родин и госпожа Света-Гълъбица, и който носеше прякора Нини-Мулен, седеше в предната част на каретата. Той можеше да послужи за прекрасен модел на Калота и Жаверни, който освен острата проницателност и изумителното въображение, притежаваше и изящността, поетичността и изобретателността на Огарт. Нини-Мулен беше на около тридесет и пет години. На главата му имаше много килнат назад хартиен посребрен римски шлем, който добре се съчетаваше с класическите черти на лицето му. От двете страни на шлема стърчаха гъсти черни пера върху червени дървени дръжки, а под него се виждаше червендалестото му развеселено от парите на силното вино лице. Твърде издаденият му нос, чиято първоначална форма скромно се криеше под синкавочервените изобилни пъпки, придаваше много смешен израз на лицето му, по което почти не растеше брада. Имаше широка уста с дебели увиснали устни, които сякаш непрекъснато се усмихваха. Очите му бяха големи, сиви и изпъкнали.

Човек гледаше този Силенов търбух и се чудеше как не е успял да удави във виното жлъчността и отровата, с които напояваше памфлетите си срещу неприятелите на ултрамонтантството и как можеше да съчетава религиозните си убеждения с пиянските оргии. Този въпрос би останал без отговор, ако не знаехме, че комедиантите, които играят най-мрачните и най-трагичните роли, в повечето случаи са съвсем почтени хора.

Тъй като беше много студено, Нини-Мулен носеше закопчана донякъде английска връхна дреха, под която се виждаше люспеста ризница и плътно прилепнал клин в телесен цвят, достигащ до глезените, откъдето започваха жълтите му ботуши. Той се навеждаше от каретата, издаваше дивашки викове и крещеше на пресекулки: „Да живее Вакханалната царица“, а след това започваше да трака с някакво кречетало.

Голчо стоеше изправен до Нини-Мулен и развяваше бяло копринено знаме, на което бяха изписани думите: „Любов и радост за Вакханалната царица!“ Голчо беше на около двадесет и пет години. По веселото му, будно лице, измършавяло от безсъние и невъздържание, бе изписана странна смесица от безгрижие, смелост, нехайство и насмешка, но не се виждаше отпечатък от низостна страст. Той бе истински парижанин в онзи смисъл, който е получило това понятие във войската или извън Париж, или във военните и търговски кораби. То не е комплимент, но в никакъв случай не е и обида. В него се съдържа едновременно и укор, и учудване, и страх, защото в този смисъл, макар често ленив и непокорен, парижанинът винаги е способен в работата си, решителен в опасността и без изключение е ужасен присмехулник. Голчо бе облечен богато, в черна кадифена дреха със сребърни копчета, с алена жилетка, в панталони с широки сини ширити. Имаше кашмирен пояс с дълги разпуснати ресни и шапка, покрита с цветя и панделки. Това облекло много отиваше на високия му ръст. В задната част на каретата стояха изправени върху седалката Роз-Помпон и Вакханалната царица.

Лицето на бившата плетачка Роз-Помпон беше много хубаво, приятно и миловидно. Тя бе на седемнадесет години и носеше дрехи на работник. Перуката й бе напръскана с бяла пудра. На главата й стърчеше някаква зеленожълта висока шапка със сребърни ленти, която още повече оживяваше блясъка на черните й очи и подсилваше червенината на кръглите й страни. Около шията си имаше жълто шалче, чиито краища висяха свободно. Тясната й горна дреха и жилетката й от яркозелено кадифе, обшити с ресни, очертаваха хубавото й тяло, чиято лекота и гъвкавост бе известна на всички. Широките й панталони бяха направени от плата и в цвета на горната й дреха.

Вакханалната царица се подпираше с една ръка върху рамото на Роз-Помпон, но на ръст беше по-висока от нея. Сестрата на Гърбавото беше като истинска царица сред веселата тълпа, която явно се развихряше още повече от нейното присъствие. Беше на около двадесет години, висока, стройна, добре облечена, с правилни черти, с весел и жизнен поглед. Тя също имаше великолепна кестенява коса и големи сини очи, но те не бяха кротки и смирени като на сестра й, а святкаха с неутолима жажда за удоволствия. Тя пращеше от здраве и въпреки че бе прекарала няколко нощи и дни в непрекъснати веселби, лицето й пак беше чисто, страните й — розови, раменете й — изправени, сякаш едва тази сутрин беше излязла от някой благоприличен дом. Облеклото й бе странно и чудновато, но й отиваше. То се състоеше от тесен, дълъг сърмен жакет, украсен с гъсти ресни и вишневи панделки, които се развяваха по голите й ръце. Богато нашита къса рокля от вишнево кадифе стигаше до прасците и оголваше фините й, но здрави глезени, обути в бели копринени чорапи. На краката си носеше червени обувки с медни пети. Нито една испанска танцьорка не можеше да се похвали с толкова гъвкаво и стройно тяло. Сякаш тя непрекъснато беше обладана от демона на танца и движението и непрестанно чуваше звуците на някакъв невидим оркестър, който дирижираше с едва доловими помръдвания на главата, мускулите и крачето си. Около челото й имаше нещо като златна корона, накичена с гръмливи звънчета. Гъстата й коса беше сплетена на две големи плитки, увити около главата. В дясната си ръка държеше голям букет, с който поздравяваше множеството.

Трудно може да се опише тази шумна, весела, лудешка компания, придружена от трета кола, също претъпкана с чудновато маскирани хора.

Сред тази пощуряла от веселието тълпа имаше само едно скръбно лице. Това беше Гърбавото, която въпреки всичките си усилия не можа да се измъкне и продължаваше да стои сред първите редици на множеството. След дълга раздяла със сестра си тя за пръв път я виждаше в цялото великолепие на странния й триумф, сред гръмогласните викове и възхищението на приятелите й по удоволствия. Очите на младата шивачка плуваха в сълзи. Макар да я виждаше щастлива сред заобикалящите я, макар да изглеждаше, че тя се възхищава на блясъка на преходния си разкош, Гърбавото я оплакваше. Това нещастно, дрипаво сираче, тръгнало в зори да търси работа, жалеше сестра си. Гърбавото забрави тълпата и се загледа в нея с обич и скръб. Очите му бяха впити във веселото, хубаво момиче, а по бледото му кротко лице се изписа трогателно съжаление и дълбоко съчувствие.

Внезапно игривият поглед, който царицата хвърляше към множеството, се спря върху тъжните, насълзени очи на Гърбавото…

— Сестра ми! — извика Цефиза. — Сестра ми — и с един скок на танцьорка тя напусна неподвижния си престол, намери се до Гърбавото и топло я прегърна.

Всичко това стана толкова бързо, че смаяните приятели на Вакханалната царица не знаеха какво да мислят. Маските, наобиколили Гърбавото, се огледаха изумени, а тя, щастлива, че прегръща сестра си, забрави за крайната противоположност между двете, която щеше да събуди смеховете и почудата на тълпата. Цефиза първа се сети за това и, за да спаси сестра си от унижението, се обърна към каретата и рече:

— Роз-Помпон, хвърли ми връхната дреха. Нини-Мулен, отворете вратата на каретата. — Вакханалната царица взе пелерината си, наметна Гърбавото, преди да е успяла да реагира, хвана я за ръка и каза: — Качвай се… Качвай се…

— Аз?! — извика момичето с ужас. — Какво говориш?

— И без това трябва да ти кажа нещо… Ще поискам отделна стая, където ще бъдем сами. Побързай, скъпа, не упорствай пред толкова хора. Върви…

От страх да не стане за смях пред хората, уплашена и разтреперана, Гърбавото несъзнателно тръгна след сестра си, която я завлече в каретата. Пелерината беше покрила дрипавите дрехи и недъга на Гърбавото, затова тълпата нямаше на какво да се смее и само се изненада от тази среща. В това време каретата пристигна пред вратата на гостилницата на площад „Шателие“.

II глава Противоположности

След известно време Вакханалната царица и Гърбавото останаха сами в една стая на гостилницата.

— Дай да те целуна още веднъж — каза Цефиза на младата шивачка, — сега поне сме сами и няма от кого да се боиш.

Когато царицата се наведе да прегърне Гърбавото, връхната дреха се свлече. Тогава тя видя дрипите й, които не бе забелязала на площада, плесна с ръце и издаде болезнена въздишка. После се доближи до сестра си, вгледа се в нея отблизо, хвана с пухкавата си ръка ледените, мършави ръце на Гърбавото и дълго не можа да откъсне очи от нея. Тя скърбеше за това клето, препатило, бледо, изпито от лишения и безсъние създание, облечено в износена, кърпена басмяна рокличка…

— Господи, на какво приличаш! — и тя се хвърли върху Гърбавото, потънала в сълзи и добави хлипайки: — Прости ми, прости ми…

— Какво ти става, Цефиза? — каза младата шивачка, дълбоко трогната и полека се измъкна от обятията на сестра си. — Защо искаш прошка?

— Защо ли! — поде Цефиза с почервеняло от срам и плач лице. — Не е ли срамота аз да съм облечена в такива пищни дрехи и да пръскам пари за глупости, докато ти ходиш в дрипи, нямаш нищо и сигурно умираш от глад и сиромашия? Никога не съм те виждала по-бледа и изнемощяла…

— Успокой се, мила сестрице, добре съм си аз. Тази нощ седях до много късно, затова съм толкова бледа. Моля ти се, не плачи, натъжаваш ме.

Гърбавото утешаваше Вакханалната царица, пристигнала тук сред възторга и радостта на множеството. Тази противоположност се подсили от още нещо. В близкия салон се разнесоха викове: „Да живее Вакханалната царица! Да живее…“ Гърбавото видя, че сестра й от срам скри лицето си с ръце, и очите й се наляха със сълзи:

— Цефиза — каза й тя, — моля те, не ме наскърбявай така. Ще ме накараш да съжалявам за тази среща. Толкова съм щастлива сега. Толкова време не съм те виждала. Кажи, какво ти е?

— Сигурно ме презираш… И имаш право — каза Вакханалната царица и избърса очите си.

— Аз да те презирам!… Боже мой, защо?

— За живота, който водя и затова, че нямам смелост да понасям сиромашията.

Скръбта на Цефиза беше толкова искрена, че Гърбавото реши първо да я утеши и да й възвърне самочувствието, а после нежно й каза:

— Ти цяла година търпя сиромашията и се показа по-способна и по-смела от мен. Ти понесе повече неща, отколкото съм понесла аз досега…

— Ах, сестрице, не говори така…

— Нека говорим честно — продължи Гърбавото. — На какви изкушения може да бъде подложено момиче като мен? Аз съм осъдена от самата природа да търся уединение и усамотение, а ти — да търсиш шумен живот и удоволствия. Аз съм слаб човек и нищо не ми трябва, задоволявам се с много малко…

— Но дали винаги имаш и това малко…

— Не, но аз съм слаба и болнава и има лишения, които мога да понеса по-лесно от теб. Например гладът ме приспива и това ми носи облекчение. А ти си здрава и силна и гладът те подлудява. Колко пъти съм те виждала да страдаш в мизерната ни стаичка, когато нямахме работа, когато не можехме да припечелим и четири франка седмично, когато нямахме какво да ядем, защото гордостта не ни позволяваше да просим от съседите.

— Ти поне опази гордостта си!

— И ти… На човека не е дадено вечно да се бори. Човешките сили имат край. Аз те познавам добре, Цефиза. Ти отстъпи пред глада и пред трудната си денонощна работа, с която не можеше да задоволиш и най-належащите си нужди.

— Но ти изтърпя и сега търпиш лишенията!

— Защо се сравняваш с мен? Виж — каза Гърбавото, хвана сестра си за ръка и я заведе пред едно голямо огледало, поставено над канапето, — погледни се. Мислиш ли, че Бог, който те е създал толкова хубава и те е дарил с буйна и гореща кръв, с весел, неспокоен, откровен и влюбен в удоволствията характер, е искал младостта ти да се изниже в една ледена стая, без да видиш слънце, да бъдеш прикована към стола, да носиш дрипи, да работиш непрекъснато и без надежда? Бог ни е дал и по-други потребности от яденето и пиенето. Дори в нашето скромно положение хубостта има нужда от накит. Младостта има нужда от забавление и почивка. Ако печелиш достатъчно, за да заситиш глада си, за да се повеселиш един-два пъти в седмицата след всекидневния труд от дванадесет до петнадесет часа, за да си купиш една скромна нова рокля, сигурна съм, че нямаше да искаш нищо повече. Много пъти съм си казвала това. А то означава, че ти се поддаде на една непреодолима потребност, защото твоите нужди са по-големи от моите.

— Наистина — отвърна Вакханалната царица замислено, — ако можех да припечелвам по четиридесет су на ден, щях да живея съвсем иначе, защото в самото начало ми беше много тежко и унизително да живея на чужд гръб, вярвай ми сестрице.

— Да, ти се увлече по нуждата, Цефиза. Иначе вместо да те оплаквам, щях да те упреквам. Ти не избра съдбата си, а й се поддаде, както аз се поддадох на моята…

— Клета сестрице — каза Цефиза и нежно прегърна Гърбавото, — толкова си нещастна, а ме насърчаваш и утешаваш, вместо аз да те оплаквам…

— Успокой се. Бог е справедлив и добър. От една страна, ми е отнел много неща, но от друга, ми е дал радости, както е дал и на теб.

— Какви радости ти е дал?

— Големи радости… Ако не бяха те, животът ми щеше да е невъзможен и нямаше да имам сили да го понеса…

— Разбирам те — каза Цефиза просълзена, — посвещаваш се на другите и това облекчава скръбта ти.

— Поне правя всичко възможно, макар да не съм кой знае колко полезна. Но когато успея — добави Гърбавото с кротка усмивка, — аз се радвам и се гордея като мравката, която след много мъки е отнесла сламката в мравуняка. Но да не говорим повече за мен…

— Напротив, нека говорим за теб. Можеш да ми се разсърдиш, но ми направи тази добрина — поде плахо Вакханалната царица, — ще ти предложа нещо, което друг път си отблъсквала. Струва ми се, че Жак има още пари. Ние ги пръскаме по лудории. Раздаваме тук-там на бедняците, когато ни падне случай. Моля те, нека ти помогна. Колкото и да криеш от мен, по мършавото ти лице виждам, че се съсипваш от работа.

— Благодаря ти, Цефиза. Познавам доброто ти сърце, но от нищо нямам нужда. Стига ми и това, което припечелвам.

— Не приемаш — каза натъжено Вакханалната царица, — защото знаеш, че тези пари не са спечелени честно. Добре, разбирам чувствителността ти. Но приеми поне от Жак една услуга. И той като нас е бил работник. Хората от едно и също съсловие си помагат помежду си. Моля те, приеми, иначе ще си помисля, че ме презираш.

— И аз ще си помисля, че ме презираш, ако настояваш, Цефиза — каза Гърбавото толкова твърдо, че Вакханалната царица разбра безполезността на това начинание.

Тя пак наведе тъжно главата си и една сълза отново бликна в очите й.

— Мъчно ти е, че не приемам — каза Гърбавото и я хвана заръката, — и на мен ми е много мъчно, но ако помислиш добре ще ме разбереш…

— Имаш право — каза след кратко мълчание Вакханалната царица с мъка, — не можеш да приемеш помощ от моя любовник. Обидно е да ти се предлага. Има толкова унизителни положения, че те омърсяват и доброто, което иска да стори човек.

— Цефиза, много добре знаеш, че не исках да те обидя.

— О, вярвай ми, че колкото и да съм вятърничава и безразсъдна, понякога сред най-буйното си веселие аз се замислям, но за щастие това става много рядко.

— И за какво се замисляш?

— Мисля, че животът, който водя, не е честен. Тогава ми иде да поискам от Жак малко пари, колкото да се обезпеча за една година, да се върна при теб и полека-лека да се заловя за работа.

— Това не е лоша идея. Защо не го направиш?

— Защото, когато решавам да го направя, усещам, че смелостта ми се губи, че никога не ще свикна пак да работя и да се откажа от този живот — понякога богат, понякога не, но свободен, ленив, весел, безгрижен. Той винаги е за предпочитане пред живота, в който печелех по четири франка седмично. Вярно, никога не съм била користолюбива. Никога не съм напускала един любовник, защото е по-беден от друг. Никога не съм искала нищо за себе си. От три-четири месеца Жак сигурно е похарчил десет хиляди франка, но пак имаме само две нищо и никакви стаи, защото живеем навън, като птиците. Когато го обикнах, той нямаше нищо. Продадох за сто франка някои дреболии, които ми бяха подарени и похарчих парите за лотария. Но нали на лудите им върви, спечелих четири хиляди франка. Полудяхме от радост с Жак и си казахме: сега се обичаме; докато имаме пари, ще я караме така. А когато свършат или ще си омръзнем и ще си кажем сбогом, или ще продължим да се обичаме. Ако не успеем да си намерим и отново останем заедно, малко въглища ни стигат, за да сложим край на всичко.

— Боже мой! — извика пребледняла Гърбавото.

— Бъди спокойна, няма да стигнем до там. Има още един вариант. Един богат лихвар беше влюбен в мен, но е толкова грозен, че сърце не ми дава да погледна богатството му. Когато научил, че живея с Жак, ми предложи да… Но това са подробности. С една дума даде пари на Жак под предлог, че му се падат по наследство. Сега се веселим с тези пари, пък после ще му мислим…

— Цефиза, а защо вместо да пръскате парите, не ги дадете за лихва и защо не се омъжиш за Жак, щом го обичаш?

— О! — отвърна замислено царицата, чието весело и безгрижно настроение започна да се възвръща. — Лихвата не носи никакви удоволствия — някакво си парченце хартия, а не малки хубави жълтички, с които можеш да се веселиш до насита… Колкото до женитбата, наистина обичам Жак, както никой друг, но ми се струва, че ако се омъжа за него, цялото щастие ще се изпари. Докато ми е любовник, не може да ми държи сметка за миналото, но ако ми стане мъж, рано или късно ще ми го натяква. А ако поведението ми заслужава изобличаване, предпочитам сама да се разобличавам, поне ще го направя прилично.

— Колко си неразумна! Тези пари не са вечни. После какво ще правите?

— После ли? Е, на онзи свят. Винаги ми се струва, че утрешният ден ще дойде след сто години. Ако непрекъснато мислим, че някога ще умрем, не си струва труда да живеем…

Ужасен тропот и острото, пронизително тракане на кречеталото на Нини-Мулен прекъсна разговора на Цефиза и Гърбавото. Сред глъчката се разнасяха дивашки викове и крясъци, които разтърсваха прозорците: „Вакханалната царица, Вакханалната царица!“ Гърбавото се разтрепера от тази внезапна врява.

— Придворните ми отново изгубиха търпение — каза Цефиза засмяна.

— Боже мой! — извика Гърбавото с ужас. — Ами ако дойдат да те търсят тук?

— Няма, успокой се.

— Не чуваш ли? Идват по коридора. Приближават се! Моля те, сестрице, помогни ми да си отида, без да ме видят.

Когато вратата се отваряше, Цефиза се втурна натам. В коридора имаше цяла делегация начело с Нини-Мулен и ужасното му клепало, Роз-Помпон и Голчо.

— Искам Вакханалната царица или ще се отровя — извика Нини-Мулен.

— Искам Вакханалната царица или отивам в кметството и веднага се омъжвам за Нини-Мулен! — извика Роз-Помпон решително.

— Искаме Вакханалната царица или дворът й ще въстане и ще я открадне — каза друг глас.

— Да я откраднем, да я откраднем — повтори развилнялото се множество.

— Жак, влез сам — каза Вакханалната царица сред ужасните крясъци. После се обърна към свитата си и величествено съобщи. — След десет минути ще дойда при вас.

— Да живее Вакханалната царица! — извика Дюмолен, затрака с кречеталото и се оттегли заедно с всички, а Голчо влезе в стаята.

— Жак, това е сестра ми — каза Цефиза.

— Приятно ми е, че ви виждам, госпожице — каза сърдечно Жак, — и ми е още по-приятно, че ще науча нещо за приятеля си Агрикол. Откакто водя такъв живот, не сме се виждали, но винаги съм го обичал и почитал като добър и благороден човек. Нали вие живеете у тях. Как е той?

— Уви, господине, голямо нещастие сполетя и него, и близките му. Арестуван е.

— Арестуван ли? — извика Цефиза.

— Арестували са Агрикол? Защо? — попита Голчо.

— За политическо престъпление, което не е много сериозно. Имаше възможност да го освободят под гаранция.

— Да, необходими са петстотин франка, зная това — каза Голчо.

— За нещастие, това не можа да стане. Лицето, на което се надяваха…

Вакханалната царица прекъсна Гърбавото и каза на Голчо:

— Жак, чуваш ли, Агрикол е в затвора. Срещу петстотин франка…

— Да, чувам и разбирам. Няма нужда да ми смигаш. Горкото момче. Той издържа майка си.

— Да, господине. Още повече, че баща му се върна от Русия и майка му…

— Ето, госпожице — каза Голчо, прекъсвайки за втори път Гърбавото и й подаде една кесия, — вземете. Тук всичко е платено предварително. В кесията има двадесет и пет или тридесет наполеона. Приятно ми е да услужа с тях на приятел, който е изпаднал в беда. Дайте ги на бащата на Агрикол. Той ще направи каквото трябва и утре синът му ще бъде пред наковалнята. Нещо, което Агрикол обича, за разлика от мен.

— Прегърни ме, Жак — каза Вакханалната царица.

— Ще те прегърна и сега, и винаги — весело каза Жак и взе царицата в прегръдките си.

Отначало Гърбавото се подвоуми, но после реши, че тези пари, които щяха да бъдат пръснати за нищо, можеха да възвърнат живота и надеждата в семейството на Агрикол. Освен това тя не вземаше безвъзмездно петстотинте франка от Жак, а когато ги получеше обратно, те можеха да му свършат по-добра работа. Затова момичето взе кесията и просълзено каза:

— Господин Жак, приемам. Вие сте великодушен и добър. След толкова мъки бащата на Агрикол най-сетне ще има и една утеха. Благодаря ви, благодаря ви!

— Не трябва да ми благодарите, госпожице! Когато човек има пари, те не са само за него, а и за другите.

Отново се разнесоха викове, по-силни от преди, и кречеталото на Нини-Мулен пак затрака.

— Цефиза, ако не излезеш, ще изпочупят всичко, а сега нямам пари да заплатя щетите — каза Голчо. — Извинете, госпожице — добави той засмян, — но както виждате, царуването си има и задължения.

Просълзената Цефиза простря ръце към Гърбавото и я прегърна:

— Кога ще се видим пак? — попита тя сестра си.

— Скоро. Въпреки че ми става мъчно, като те гледам в това състояние.

— Ще дойдеш ли при мен? Обещай ми.

— Аз ти обещавам заради нея — каза Жак. — Ще дойдем и двамата да видим теб, и съседа ти Агрикол.

— Хайде, Цефиза, върви да се веселиш. Прави го с чиста съвест, защото господин Жак днес зарадва едно семейство.

Голчо провери, че Гърбавото може да излезе, без другите да я видят. Тя се измъкна скришом и хукна да съобщи радостната новина на Дагоберт, но преди това реши да се отбие на улица „Вавилонска“, където живееше Адриана Кардовил. По-късно ще обясним защо.

Когато тя излезе на улицата, трима прилично облечени мъже си шепнеха нещо, сякаш се съветваха, и поглеждаха към гостилницата. Скоро по стълбите слезе още един човек и се присъедини към тях.

— Как е? — попитаха с нетърпение първите трима.

— Тук е.

— Сигурен ли си?

— На света има само един Голчо — отвърна другият. — С очите си го видях. Богато е облечен. Ще останат на трапезата най-малко три часа.

— Почакайте ме и не си подавайте носовете. Ще намеря началника на стражата и всичко ще се оправи.

И след тези думи единият от четиримата се изгуби тичешком из една улица, която водеше към площада.

В това време Вакханалната царица, придружена от Голчо, влезе в трапезарията, където беше посрещната с оглушителни викове.

— Сега — каза трескаво Цефиза, сякаш сама се настройваше за веселието, — сега, скъпи мои, нека бушуват бури, виелици, вихрушки и земетресения. — После протегна чаша към Нини-Мулен и рече: — Да се чукнем!

— Да живее царицата! — извикаха всички в един глас.

III глава Матинето

Вакханалната царица седеше срещу Голчо и Роз-Помпон, а от дясната й страна се бе настанил Нини-Мулен. Тя огласяваше сутрешната гощавка, която Жак великодушно даваше на приятелите си.

Момичетата и момчетата явно бяха забравили умората си от бала, който започна в единадесет часа вечерта и продължи до шест часа сутринта. Всички бяха весели, влюбени и неизтощими, смееха се, ядяха и пиеха сред нескончаемо веселие. Отначало почти никой не разговаряше и се чуваше само тракането на приборите.

Вакханалната царица не беше весела както обикновено, но въодушевлението й не спадаше. По алените й страни и блесналите й очи се четеше трескава възбуда. Правеше всичко възможно, за да си възвърне настроението. От време на време се сещаше за разговора със сестра си, но се мъчеше да прогони тъжния спомен.

Жак поглеждаше Цефиза с обич. Благодарение на необикновената прилика в характерите, духовността и вкусовете между него и Вакханалната царица, тяхната привързаност имаше много по-дълбоки и здрави корени от обикновената връзка, основана на удоволствия. Цефиза и Жак дори не подозираха силата на любовта си, която до този момент не познаваше друго, освен радости и веселби и не се бе сблъсквала с нищо противно.

Малката Роз-Помпон от няколко дни беше сама. Нейният приятел студент бе заминал да прекара почтено заговезни със семейството си и да изкопчи малко пари от близките си под един странен предлог, който по традиция се използуваше от възпитаниците на юридическите и медицинските факултети. Роз-Помпон реши да му остане вярна, не искаше да се впуска в нова авантюра и затова си избра безобидния Нини-Мулен.

Той беше без шапка, голото му теме лъщеше, а зад тила му се спускаше дълга черна коса. Когато прекаляваше с алкохола, на челото му се появяваше червеникава ивица, която скоро се разпространяваше по цялата му глава. Роз-Помпон забеляза първите признаци на опиянението му, посочи ги на компанията и се изкикоти:

— Нини-Мулен, пази се, наводнението наближава!

— Когато покрие главата му, ще се удави! — добави Вакханалната царица.

Дюмулен беше започнал да се напива. В ръката си държеше огромна препълнена чаша, защото мразеше обикновените винени чаши, които от презрение, че събират малко, наричаше напръстничета. Той отвърна:

— Царице, не ме разсейвай. Мисля…

— Мисли — прекъсна го Роз-Помпон. — Нини-Мулен мисли. Внимание…

— Мисли ли? Да не е болен?

— И какво мисли?

— Може би за някоя анакреонска забранена поза?

— Да, мисля — поде важно Дюмулен. — Мисля за виното изобщо и в частност. Виното, за което божественият Босюет (той имаше навика да си спомня за него щом се напие), който беше сведущ по тези въпроси, е казал: „Във виното се крие смелост, сила, радост и умствено опиянение“, разбира се, когато човек има ум — добави Нини-Мулен.

— В такъв случай обожавам твоя Босюет — каза Роз-Помпон.

— А в частност, разсъждавам върху виното на сватбата в Кана. Чудя се червено ли беше, или бяло. И за да се сетя, опитвам ту червеното вино, ту бялото, ту двете заедно.

— И най-вече до дъното на бутилката? — каза Вакханалната царица.

— Правилно, Ваше величество. С много опити и проучвания най-сетне успях да открия, че ако виното в Кана е било червено…

— Не е било бяло — довърши решително Роз-Помпон.

— Ами ако стигнех до извода, че не е било нито бяло, нито червено? — попита Дюмулен.

— Тогава щеше да си пиян, драги мой — отвърна Голчо.

— Прав е съпругът на царицата. Винаги става така с онзи, който е прекалено жаден за знания. Както и да е, изучавайки този въпрос, на който съм посветил живота си, ще стигна до своето достопочтено поприще и ще придам на жаждата си те-о-ло-ги-чес-ки и ар-хе-о-ло-ги-чес-ки цвят.

Тези произнесени на срички думи предизвикаха бурен смях сред компанията.

— Археологически… — каза Роз-Помпон. — Какво е това? Има ли опашка? Да не е нещо, което плува?

— Оставете го — рече Вакханалната царица. — Това са думи на учен човек и приличат на турнюри под рокля от кринолин. Вятър и мъгла и толкоз. Налейте, Нини-Мулен! Шампанско, Роз-Помпон. Пия за здравето на твоя Филемон, дано се върне жив и здрав!

— По-добре да пием за способностите му, с които се надява да измъкне пари от близките си за заговезни — каза Роз-Помпон. — Мисля, че планът му е добър.

— Нека ви целуна по челото, скъпа Роз-Помпон, ако вие сте измислила този план! — извика Нини-Мулен.

— А какво ще каже мъжът ми?

— Мога да ви успокоя, че свети Павел, чуваш ли, свети Павел апостолът…

— И какво свети Павел апостолът?

— Свети Павел е казал ясно, че женените мъже трябва да живеят така, сякаш не са женени.

— Че какво ме интересува. Това се отнася за Филемон.

— Да — продължи Нини-Мулен. — Но божественият Босюет цитира свети Павел и добавя: „Следователно и омъжените жени трябва да живеят така, сякаш нямат мъже“. Затова и аз мога да ви прегърна, Роз-Помпон, още повече, че Филемон не ви е мъж.

— Не твърдя обратното, но вие сте много грозен.

— Имате право. Тогава пия за плана на Филемон. Пожелавам му да пипне повечко пари.

— Тогава да пием всички — каза Роз-Помпон, — за онова, без което животът на студентите е невъзможен.

Компанията посрещна тази наздравица с единодушни възгласи на одобрение.

— С позволението на нейно величество и на придворните й — рече Дюмулен, — предлагам наздравица за успеха на едно дело, което много ме интересува и което по нещо прилича на работата на Филемон. Смятам, че тази наздравица ми прави чест.

— За какво става дума?

— Наздраве за моята женитба! — каза Дюмулен и стана прав.

Тези думи предизвикаха ужасна врява, смехове и тропане с крака. Нини-Мулен викаше, тропаше и се смееше повече от другите, раззинал голямата си уста, и подсилваше оглушителния шум с тракането на кречеталото.

Когато крясъците поутихнаха, Вакханалната царица стана права и каза:

— За здравето на бъдещата госпожа Нини-Мулен.

— О, царице, благородството ви ме трогва до дъното на душата и аз ще си позволя да изтръгна от дълбините на сърцето си името на бъдещата ми съпруга — Онори-Мондест-Месалин-Анжел-Света Гълъбица…

— Браво! Браво!

— Тя е на шестдесет години и приходите й са повече от космите по белите й мустаци и бръчките на лицето й. Толкова е грамадна, че роклята й може да послужи за палатка на цялата наша почтена компания. Надявам се да ви представя бъдещата си съпруга на втория ден от заговезни, облечена като пастирка, която е изяла стадото си. Искаха да я посветят на вярата, но аз се надявам да я отвърна и да я въвлека във веселбите, за което тя ще ми бъде по-благодарна. Впрочем, трябва да ми помогнете да я приобщим към най-пиянските ни лудории.

— Ще я приобщим към всичко, което пожелаете.

Внезапно Вакханалната царица стана, на лицето й се изписа горчива демонична радост в едната си ръка държеше пълна чаша:

— Казват, че холерата крачи насам с яките си ботуши! Пия за нейно здраве! — извика тя. И пи. Въпреки приповдигнатото настроение, тези думи прозвучаха отрезвяващо. Тръпки побиха компанията и почти всички лица се намръщиха.

— Ех, Цефиза… — каза Жак назидателно.

— За холерата! — повтори Вакханалната царица. — Нека подмине всички, които искат да живеят, и нека измори наведнъж онези, които са алчни…

Жак и Цефиза си размениха бързи погледи, без другите да ги забележат, и за известно време царицата остана няма и неподвижна.

— Това е друга работа — поде Роз-Помпон. — За холерата! Нека на света останат само добрите хора.

Макар че разговорът се обръщаше на шега, мрачната сянка все още витаеше. Нини-Мулен реши да смени неприятната тема и извика:

— Да вървят по дяволите мъртвите! Да живеят живите! И тъй като става дума за живи и за добре живеещи, искам да пия за здравето на един скъп на нашата весела царица човек, за здравето на онзи, който днес ни е домакин. За беда не зная уважаемото му име, защото едва тази вечер имах щастието да се запозная с него. Така че той ще ме извини, ако го нарека с прякора му Голчо, който изобщо не оскърбява целомъдрието му, защото и Адам беше гол. Да пием за здравето на Голчо!

— Благодаря, храбрецо — каза Жак. — Ако някога забравя името ви, ще извикам „Пиячо на вино“ и съм сигурен, че веднага ще ми отговорите: „Тук съм!“.

— Тук и никъде другаде — отвърна Дюмулен, козирува с едната ръка, а с другата протегна чашата си.

— Но когато двама души пият заедно, трябва добре да се опознаят — поде сърдечно Голчо. — Казвам се Жак Ренепон.

— Ренепон! — извика Дюмулен, изненадан от фамилията му, макар да беше полупиян. — Вие се казвате Ренепон!?

— Ренепон, разбира се. Защо се учудвате?

— Защото има един древен род с това име. Графовете Ренепон.

— Така ли? — засмя се Голчо.

— Графовете Ренепон, които са и Кардовилски дукове — добави Дюмулен.

— Какво говорите, драги мой? Не виждате ли, че не съм от такъв род? Аз съм обикновен работник, който обича веселбите и гощавките.

— Вие — работник? Това е невъзможно — извика съвсем изумен Дюмулен. — Черпите ни по балтасарски, возите ни в карета с четири коня и сте работник? Кажете ми бързо занаята си и напускам нивата Господня, макар и там да не печеля лошо.

— Да не мислите, че фалшифицирам банкови чекове и пари? — засмя се Жак.

— Е, приятелю, това предположение…

— Допустимо е, ако се съди по начина ми на живот. Успокойте се, пропилявам едно наследство…

— Без съмнение прахосвате наследството на чичо си — каза замислено Дюмулен.

— Бога ми, не зная на кого е.

— Как така не знаете чии пари харчите?

— Първо, трябва да ви кажа, че баща ми беше вехтошар.

— Дявол да го вземе… — каза Дюмулен смутен, въпреки че рядко подбираше приятелите си по чашка. Но когато първата му изненада премина, той подхвана доста учтиво: — Но има вехтошари от сой…

— Шегувате се — каза Жак. — Но може би имате право, защото баща ми не беше обикновен човек. Знаеше гръцки и латински, беше образован и винаги ми е казвал, че няма равен в математиката. Освен това, доста е пътувал…

— Тогава — продължи Дюмулен, който започна да изтрезнява от изненада, — не е изключено да бъде от рода на графовете Ренепон.

— В такъв случай — каза Роз-Помпон, — баща ви е събирал дрипи за хоби.

— Не, не, за бога, правеше го, за да преживява — отвърна Жак. — Но на младини е живял добре, или поне по-добре, отколкото в края на живота си. Баща ми се обърнал към един свой роднина, но той не му дал нищо. Тогава решил да се възползува от гръцкия, от латинския и от математическите си способности, но не му се удало. Изглежда по това време Париж е бил пълен с учени хора. И за да не умре от глад, потърсил спасение във вехтошарството и намерил хляба си. И аз ядох от него цели две години, когато се прибрах при баща си, след смъртта на леля ми, с която живеех на село.

— В такъв случай покойният ви баща е бил истински мъдрец — каза Дюмулен. — Но не мога да разбера откъде сте получил наследство, освен ако не сте го намерил в някоя дрипа.

— Нека продължа. Когато навърших двадесет години, станах прислужник във фабриката на господин Трипо. След две години баща ми ненадейно умря и ми остави покъщнина: един сламеник, един стол и една маса. Имаше и една стара кутия от одеколон с някакви книжа, написани вероятно на английски, и един бронзов медальон, който заедно с верижката, струваше около десетина су. Никога не беше отварял дума за книжата. Не знаех за какво да ги използувам, но вместо да ги изгоря, ги прибрах на дъното на един стар сандък. И добре, че го сторих, защото срещу тези книжа ми дадоха пари.

— Странно! — каза Дюмулен. — Знаел ли е някой, че притежавате книжата?

— Да, един от онези, които издирват стари заеми, дойде при Цефиза да търси нещо. След като прочете книжата, каза, че работата е съмнителна и че ако искам, може да ми брои за тях десет хиляди франка… Десет хиляди франка са цяло състояние. И аз веднага приех.

— Но в такъв случай, вие трябваше да се досетите, че тези книжа имат голяма стойност.

— Едва ли, защото баща ми, който би трябвало да знае стойността им, не се бе възползувал от тях. И при това тези десет хиляди франка са добри парици, които ми паднаха като от небето. Че кой ще се откаже от такова нещо? И аз ги взех. Но банкерът ме накара да подпиша една полица.

— И подписахте ли?

— Че защо да не подпиша? Това е обикновена формалност, както ми каза човекът. И имаше право, защото тя е просрочена от петнадесет дни, а никой нищо не ми е казал. У банкера имам още около хиляда франка, защото го упълномощих той да държи парите ми. Ето как ям и пия до насита от сутрин до вечер, откакто съм взел десетте хиляди франка, и съм много щастлив, откакто напуснах окаяния си господар, господин Трипо.

Когато произнесе това име, веселото лице на Жак внезапно помръкна. Цефиза беше надмогнала обзелото я за малко тъжно настроение и неспокойно погледна Жак, защото знаеше как му се отразява името на господин Трипо.

— Господин Трипо — каза Голчо, — е човек, който прави от добрите хора лоши, а от лошите — още по-лоши. Щом има добър ездач и добър кон, трябва да има и добър господар и добър работник. Но, вярвайте ми, когато се сетя за този човек… — и Голчо удари силно с ръка по масата.

— Хайде, забрави това, Жак — каза Вакханалната царица. — Събрали сме се да се веселим.

— Не ми се весели вече — отвърна Жак сопнато, още по-разпален от виното. — Това е свръх силите ми. Щом си помисля за него, побеснявам. Само да чуете какво говори: „Нехранимайковци такива, псета безпризорни! Казват, че нямат хляб, тогава ще им натъпчем търбусите с щикове, дано се наситят!“ А момчетата във фабриката му са истински клетници. Работят докато им стигат силите, а после омаломощени умират един за друг. Но за местата им чакат други и веднага ги заменят, защото те дори не са коне, за които трябва да се плаща.

— Явно не обичате господаря си — каза Дюмулен, изненадан от мрачното настроение на домакина и натъжен, че разговорът стана толкова сериозен. Той пошушна нещо на царицата и тя му отвърна с красноречиво кимване с глава.

— Не, не обичам господин Трипо — продължи Голчо. — И знаете ли защо го мразя? Защото той е причината да тръгна по този път. Не го казвам за собствено оправдание. Всъщност, това е самата истина. Когато бях дете и се учех при него, работех толкова разпалено и всеотдайно, че си свалях ризата. Затова ме кръстиха Голчо. Но колкото и да се трудех, колкото и да се трепех, всичко беше напразно. Никога не чух една топла дума. Пръв отивах на работа и си тръгвах последен, но никой не забелязваше това. Един ден се нараних на машината. Заведоха ме в болницата. Когато излязох от там, все още бях съвсем слаб, но се върнах на работа, не се отчаях. И другите познаваха нрава на господаря ни и напразно ме увещаваха да не се престаравам, защото няма да получа нищо в замяна. Но аз продължавах, както си зная. Докато един ден не изпъдиха от работа дядо Арсен — един много добър старец, който от дълги години работеше във фабриката и беше за пример във всяко отношение, но силите вече го напускаха. Това означаваше смърт за него, защото имаше слаба и стара жена и никой нямаше да го наеме. Когато му съобщиха, че е уволнен, клетникът не можеше да повярва и от отчаяние се разплака. В това време покрай него мина господин Трипо. Дядо Арсен започна да го моли да го задържат на половин заплата. Господин Трипо му каза: „Какво?! Да не мислиш, че смятам да превърна фабриката в пансион за инвалиди. Щом не можеш да работиш, ще си вървиш!“ — „Цели четиридесет години съм работил, какво повече искате“ — отвърна дядо Арсен. А той му рече: „Не ме е грижа“. После се обърна към счетоводителя: „Разплати се с него за тази седмица и да се маха.“ И дядо Арсен се махна. Махна се, но вечерта той и жена му се отровиха. Тогава бях малък, но тази история ме научи на едно нещо: колкото и да се трепе човек от работа, от това се ползуват само богатите, които накрая дори едно благодаря не му казват и той умира на стари години върху някой сламеник. Ентусиазмът ми се изпари и из си казах: какво ще получа, ако работя повече, отколкото трябва? Ако господин Трипо трупа богатства от моя труд, за мен ще остане ли поне една троха? И тъй като нямах никакви облаги нито от честолюбието, нито от заплатата си, намразих работата, започнах да извършвам само толкова, колкото да си изкарам хляба, станах мързелив, разсеян, безогледен и си мислех, че когато трудът съвсем ми омръзне ще постъпя като дядо Арсен и жена му.

Докато Жак се предаваше на горчивите си спомени, Дюмулен и Вакханалната царица направиха знак на околните. Те мълком се споразумяха и щом царицата стана, събаряйки бутилки и чаши, а Нини-Мулен затрака с кречеталото, всички се развикаха: „Кадрил! Кадрил!“

Щом чу радостните викове, избухнали като бомба, Жак се сепна, изгледа изненадано приятелите си, потърка челото си с ръка, сякаш искаше да пропъди тъжните мисли и извика:

— Прави сте. Да живее веселието!

За един миг здравите мускули повдигнаха масата и я преместиха в единия край на големия салон. Зрителите насядаха кой на стол, кой на кресло, кой на перваза и запяха, замествайки музиката, а Голчо, Вакханалната царица, Нини-Мулен и Роз-Помпон затанцуваха.

Дюмулен подаде кречеталото си на един от гостите и пак си сложи римския шлем с перата. В началото на гощавката беше свалил връхната си дреха и сега разкриваше целия блясък на облеклото си. Върху люспестата ризница носеше някакъв жакет, покрит с перушина, който много напомняше за одеянието на диваците. Коремът му беше голям, краката му — мършави, а около глезените му се мотаеха широки ботуши.

Малката Роз-Помпон беше накривила шапката си, държеше ръцете си в джобовете и с леко приведена гръд чупеше кръста си наляво и на дясно, танцувайки с Нини-Мулен. А той подскачаше пред нея, прегъваше левия крак, премяташе десния, повдигаше пръстите на краката си нагоре, влачеше петите си, с лявата ръка се пляскаше по тила, а дясната протягаше толкова бързо напред, сякаш искаше да хвърли прах в очите на зрителите.

Началото на танца беше сполучливо. Насред шумните ръкопляскания вратата ненадейно се отвори. Един от слугите на гостилницата потърси с очи Голчо и щом го зърна, се отправи към него и му зашушна нещо на ухото.

— Мен ли? — извика Жак и се разсмя. — Това е някаква грешка!

Слугата добави още няколко думи, лицето на Голчо се изопна от тревога и той отвърна на слугата:

— Добре, ще дойда — и тръгна към вратата.

— Какво има, Жак? — попита Вакханалната царица.

— Сега ще се върна. Нека някой ме смени, не спирай танца заради мен — каза Голчо и бързо тръгна.

— Сигурно е станало някое недоразумение — каза Дюмулен, — ей сега ще се върне.

— Да — отговори Вакханалната царица.

Танцът продължи.

Нини-Мулен държеше Роз-Помпон за дясната ръка, а тя държеше Вакханалната царица за лявата. В същия момент вратата пак се отвори и слугата, след който излезе Жак, се доближи свенливо до Цефиза и започна да шепне на ухото й. Вакханалната царица пребледня, изпищя, спусна се към вратата и излезе тичешком без да каже нищо. Приятелите й останаха слисани.

IV глава Раздялата

Вакханалната царица последва слугата на гостилницата и слезе до входа на странноприемницата. Пред вратата беше спряла карета. В нея седеше Голчо и един от онези, които преди два часа бяха на площад „Шателие“. Щом Цефиза се появи, човекът излезе, извади часовника си и рече на Жак:

— Давам ви четвърт час. Нищо повече не мога да направя, храбрецо. След това ще потеглим. Не се опитвайте да бягате, защото ще пазим каретата от двете страни.

Цефиза се озова с един скок в каретата, седна до Жак и като забеляза бледността му, възкликна:

— Какво има? Защо си им?

— Арестуват ме за дълг — каза Жак тъжно.

— Теб?! — възмути се Цефиза.

— Онази полица, за която банкерът твърдеше, че е обикновена формалност, се оказа фалшива. Разбойник!

— Но ти имаш още пари при него. Нека ги прехвърли на твоя сметка.

— Нямам нито стотинка. Чрез хората си ми съобщава, че няма да ми даде последните хиляда франка, защото не съм платил полицата.

— Тогава нека отидем при него и да го помолим да те освободи. Той сам ти предложи този заем. Много добре зная, защото първо се обърна към мен. Сигурно ще прояви милост.

— Милост у лихвар! Това е невъзможно.

— Значи няма никаква надежда? — извика Цефиза и сключи ръце. — Но все нещо може да се направи. Той ти обеща…

— Нали виждаш колко държи на обещанията си. Подписах, без да зная какво подписвам. Срокът изтече и той си оправи нещата. Няма никаква полза да се съпротивлявам, обясниха ми.

— Но не могат да те оставят дълго в затвора!

— Ако не платя — пет години. И тъй като никога няма да мога да платя, работата ми е спукана.

— Ах, какво нещастие, какво нещастие! И нищо не може да се направи! — каза Цефиза и захлупи лице.

— Слушай, Цефиза — каза Жак трогнат от сълзите й, — откакто са ме заловили, само за едно мисля…

— Не се безпокой за мен…

— Как да не се безпокоя за теб?! Какво ще правиш? Покъщнината ми не струва и двеста франка. Толкова неразумно пропиляхме парите си, че не можахме да си платим дори наема за къщата. Дължим пари за девет месеца, така че ще ипотекират покъщнината. Оставям те без пукната пара. Мен поне ще ме хранят в затвора, а ти какво ще правиш?

— Не се натъжавай отсега.

— Питам те как ще преживееш утрешния ден? — извика Жак.

— Ще продам дрехите си и някои дреболии, половината пари ще изпратя на теб, половината ще оставя за себе си и ще изкарам няколко дни.

— А после? После?

— После… И аз не зная. Боже мой, после ще видим…

— Слушай, Цефиза — продължи Жак много натъжен, — сега виждам колко те обичам. Кръв капе от сърцето ми като си помисля, че ще те оставя. Настръхвам при мисълта, че не зная какво ще стане с теб — сетне потърка челото си с ръка и добави: — Все си казвахме, че утрешният ден няма да дойде, но той дойде и ни погуби. Щом не съм при теб и ти похарчиш и последната монета от дрипите, които ще продадеш, какво ще сториш, ако не работиш? Искаш ли да ти кажа? Ще ме забравиш и… — Жак потръпна при тази мисъл и извика от ярост и отчаяние: — Боже мой, ако това се случи, ще си пръсна главата в някоя стена.

Цефиза разбра какво има предвид Жак, хвърли се на врата му и каза:

— Мислиш, че ще си намеря друг любовник? Никога. Защото и аз виждам едва сега колко те обичам.

— Но как ще живееш, скъпа моя Цефиза, как ще живееш?

— Ще се стегна, ще отида да живея при сестра си както едно време и ще работя, за да си изкарам хляба. Ще излизам само за да дойда при теб и да те видя. След няколко дни лихварят ще размисли, ще види, че не можеш да му платиш десетте хиляди франка и ще нареди да те освободят. Тогава аз вече ще съм свикнала с работата, ще свикнеш и ти и ще живеем бедно, но спокойно. В края на краищата шест месеца се веселихме, а има толкова хора, които изобщо не знаят какво е удоволствие. Вярвай ми, Жак, истината ти казвам, ще се възползувам от този урок. Ако ме обичаш, изобщо не се тревожи. По-скоро бих умряла, отколкото да си намеря друг любовник.

— Прегърни ме — каза Жак с насълзени очи. — Вярвам ти, вярвам ти. Даваш ми сили и за сега, и за после. Права си, че трябва да се хванем на работа, иначе ще последваме примера на дядо Арсен, защото от шест месеца насам ходя като пиян — добави Жак тихичко и потръпна, — а сега изтрезнях и виждам докъде сме стигнали. Щом парите ни свършеха, щях да стана крадец!

— Не говори така, Жак, плашиш ме! — прекъсна го Цефиза. — Заклевам ти се, че ще се върна при сестра си и ще работя. Няма да губя надежда…

Този път Вакханалната царица беше съвсем искрена. Тя наистина възнамеряваше да удържи на думата си. Сърцето й още не беше покварено. Сиромашията и нуждата бяха причина и дори оправдание за нейното лошо поведение, както и за поведението на много други. Досега винаги бе следвала влечението на сърцето си, без никакви низки и користолюбиви намерения. Положението, в което бе изпаднал Жак, още повече разпалваше любовта й. Тя вярваше в себе си и затова му се кълнеше, че ще отиде при Гърбавото и ще започне онзи пълен с ялов и непрекъснат труд живот. Живот, изпълнен с ужасни лишения, които на времето не можа да понесе и които сега щяха да й се сторят още по-мъчителни, защото бе свикнала с ленивото и безгрижно съществувание. Обещанието, което даде пред Жак, поуспокои скръбта и тревогите му. Той имаше достатъчно ум и чисто сърце, за да види, че пътят, по който сляпо вървяха с Цефиза, води към безчестие.

Един от стражарите почука на вратичката на каретата и рече на Жак:

— Побързайте, синко, остават само пет минути.

— Е, смелост, скъпа моя — каза Жак.

— Бъди спокоен, ще имам смелост.

— Няма ли да се качиш горе?

— Не — каза Цефиза. — Стига с тези веселби.

— Всичко е предплатено. Ще кажа на прислужника да им съобщи да не ни чакат. Много ще се изненадат, но ми е все едно…

— Да можеше да дойдеш с мен до дома — каза Цефиза. — Човекът ще позволи. Не бива да отиваш в затвора с тези дрехи.

— Да, той би приел да дойде с нас, но няма да можем да си кажем нищо повече пред него. Запомни добре какво ми обеща, Цефиза. Тези думи са важни и за теб, и за мен — продължи Жак прочувствено. — Още днес се залови за работа. Зная, че това ще бъде трудно и безрезултатно, но не се двоуми, защото скоро ще забравиш този урок. А ти сама казваш, че после ще стане късно и ще свършиш тъй, както свършиха толкова други нещастници. Разбираш ме, нали?

— Разбирам те… — отвърна Цефиза и се изчерви, — но сто пъти бих предпочела да умра, отколкото да живея такъв живот.

— И имаш право — прибави Жак замислено, — но в такъв случай аз ще ти помогна да умрем заедно.

— Зная, Жак — отговори Цефиза, прегърна възхитена любовника си и тъжно каза: — Видя ли как предчувствувах всичко преди малко. Затова се усетих ужасно тъжна насред веселбата, без да зная защо, и пих за холерата дано ни умори и двамата наведнъж.

— Кой знае дали холерата няма да дойде — подхвана Жак — и да ни отърве поне от разноските по въглищата, с които ще се отровим и които едва ли ще имаме пари да купим…

— Само едно мога да ти кажа, Жак, винаги съм готова да живеем и да умрем заедно.

— Хайде, избърши си очите — каза той трогнат до дъното на душата си. — Нека не вършим детинщини пред хората.

След малко каретата се отправи към дома на Жак, където той се преоблече преди да отиде в затвора.

А сега нека повторим онова, което казахме за сестрата на Гърбавото, защото има неща, които си струва да повтаряме десетки пъти. Едно от най-ужасните последствия на несправедливо уредения труд е недостатъчната заплата.

Недостатъчната заплата принуждава повечето момичета да търсят лесен начин за живот като влизат в любовни връзки, които ги развращават. Те приемат малки суми, които заедно с припечеленото от труда, им помагат да преживяват. Но понякога напълно изоставят работата и започват да живеят с онзи, когото са си избрали, както сестрата на Гърбавото. Ако той е в състояние да покрива двойните разноски, в периода на удоволствия и безделие те веднъж завинаги се заразяват от неизцелимата болест на леността.

Това е първата фаза на нравственото падение, натрапено от престъпното нехайство на обществото на безброй момичета, които са имали първоначално вродено чувство за свян, справедливост и честност. Обикновено след известно време любовникът им ги изоставя, особено ако станат майки. В други случаи безумното разсипничество отвежда непредвидливите в затвора и тогава госпожицата остава сама, захвърлена, без средства за препитание. Онези, които са успели да опазят смелостта и душата си непокварени, отново се залавят за работа, но много малко от момичетата с подобна съдба са способни на това.

Повечето, подтиквани от бедността и от навика си да живеят леко и безгрижно, изпадат в крайно унижение.

А за това унижение е по-справедливо да бъдат оплаквани, отколкото осъждани, защото първопричината за тяхното падение е недостатъчното възнаграждение на труда им или липсата на каквато и да било работа.

Друга, достойна за съжаление последица от неуредения труд на мъжете, освен недостатъчната заплата, е огромното отвращение, което те почти винаги изпитват към налаганата им работа.

Това е лесно обяснимо. Кой се е постарал да направи труда привлекателен било чрез разнообразие в работата, било чрез възнаграждения за насърчаване, било чрез похвала или награда, съразмерна с приходите в резултат на ръчно производство, било чрез надеждата, че след дългогодишния труд някой ще се погрижи за здравето на работника? Никой. Отечеството ни не се тревожи, нито се интересува от нуждите и правата им.

А само в промишлеността има толкова монтьори и работници, които са подложени на много по-големи опасности, отколкото войниците по време на сражение. Всеки момент може да избухне някоя от парните машини или да те закачи някое от ужасните зъбчати колела на механизмите. Но тези работници развиват рядко практическо умение и правят на промишлеността, а следователно и на страната, неоспорима услуга с дългия си и почтен трудов живот, ако не са загинали при избухването на парен котел или не са се лишили от някой крайник, откъснат от железните зъби на машината. В такъв случай работникът получава ли възнаграждение поне равно на войнишката награда за похвалното, но безплодно мъжество, а именно — място в пансион за инвалиди! Не! Интересува ли се от това отечеството? Пък и жестокостта на фабриканта оставя осакатения, неспособен на труд работник да умре в някоя мизерна дупка.

На богатите фабрикантски празненства никога не се канят поне най-способните работници, които са изтъкали чудесни платове, изковали са и са украсили лъскави оръжия, изработили са златни и сребърни чаши, създали са от абанос и от слонова кост мебели, сътворили са истинско изкуство от благородни метали и скъпоценни камъни.

Те остават затворени в тясната си стаичка сред нещастната си изгладняла челяд и едва преживяват от мизерната заплата, макар всеки да признава, че поне на половина е спомогнал да се сдобие отечеството с тези чудеса, които са негово богатство, негова слава и негова гордост.

Един министър на търговията, който що-годе разбира от високия си пост и от задълженията си, би трябвало да поиска от всяка фабрика, изложила изделията си на тези пищни тържества, да посочи най-заслужилите майстори, които да представят работническата класа на панаирите. И ако господарят поднесе наградите и публичните отличия на избрания от другарите му работник като на един от най-честните, най-трудолюбивите и най-умелите от своето съсловие, това би било благороден и насърчителен пример.

Тогава безпринципната неправда ще изчезне, тогава благородната и възвишена цел ще стимулира дарбите на работника и той ще има полза да се труди по-добре.

Разбира се, с уменията, капиталите, рисковете и благотворителните заведения, които понякога открива, фабрикантът има законно право на отличията, с които го обсипват. Но защо работникът трябва да бъде лишен от тези възнаграждения, които оказват толкова силно въздействие върху него? Нима във войската награждават само генералите и офицерите? След справедливото награждаване на началниците на тази могъща плодовита промишлена войска, защо да не се помисли и за войниците й? Защо за тях никога няма бляскава награда или утешителна и благосклонна дума от височайши уста?

Защо в края на краищата във Франция да няма нито един удостоен работник за неговото ръчно произведение, за неговата смелост на дългогодишното му трудово поприще? За него това би било двойно заслужено и справедливо. Но за своя занаят и за сръчността си смиреният работник получава само забрава, несправедливост, бездушие и презрение.

Ето защо в резултат на всеобщата незаинтересованост, която често е по-тежка от егоизма и жестокостта на неблагодарните господари, работниците се намират в плачевно положение. Някои от тях, въпреки непрестанния си труд, живеят в лишения и умират преждевременно, почти винаги прокълнати от обществото, което нехае за тях. Други се опитват да удавят за малко теглото си в безпросветно пиянство. А мнозинството, несещащо нито облага, нито напредък, нито нравствена и материална подкрепа за по-резултатен или по-качествен труд, се ограничава да изработва само толкова, колкото да припечели хляба си. Нищо не ги привързва към работата им, защото нищо и никой не почита, не прославя и не въздига труда им. Нищо не ги предпазва от примамките на леността, и когато намерят начин да преживеят известно време мързелувайки, те бавно се отдават на навика на безделието и безпътството. Понякога най-низки страсти завинаги попарват дори онези натури, които са водили честен и праведен живот, само защото не се е намерил един покровител или настойник, който да подкрепи, да насърчи и да възнагради първите им стремежи към ползотворен труд.

А сега нека тръгнем по следите на Гърбавото. След като посети лицето, за което обикновено работеше, тя се отправи към улица „Вавилонска“, в двореца, където живееше Адриана Кардовил.