Сладък лъжец

ГЛАВА 12

Саманта бе много елегантна в красивия си италиански костюм, за който нямаше представа, че струва на Майк четири хиляди долара. Седеше на задната седалка на огромната лимузина и непрекъснато придръпваше полата, докато Майк не взе ръката й и я целуна по пръстите, поглеждайки я, сякаш искаше да й каже да не се притеснява. Мъжът пред тях ги погледна, но не каза нищо.

— Този човек ти е дядо — каза Майк. — Няма причина да си нервна. И освен това, скъпа, аз съм тук и ще се грижа за теб.

Саманта го погледна, сякаш искаше да му каже да пукне, и издърпа ръката си. Беше нервна не заради срещата със стареца, който можеше да й е роднина. Нервността й идваше от въпроса, който си задаваше непрекъснато — какво ще прави, след като напусне Ню Йорк.

Сутринта Майк я попита дали си е приготвила багажа и дали е направила резервация за самолета. Излъга го, че я е направила. За къде да си направи резервация? В Луизвил нямаше нещо, което да я влече, нямаше нищо със сигурност и в Санта Фе. Можеше да отиде в Сан Франциско. Или пък да пътува известно време и да поразгледа света. Все пак бе свободна да прави каквото иска и да ходи, където пожелае.

Седеше на меката кожена седалка на голямата лимузина и се чудеше какво ще прави със свободата си. След тази среща, след като Майк получеше това, което искаше от нея, нямаше причина да стои в Ню Йорк.

Движеха се през покрайнините в дълга черна кола, която старият гангстер бе изпратил да ги вземе. Двамата почти не разговаряха тази сутрин, защото, когато Майк влезе в кухнята с измислената, както Саманта можеше да предположи, история за раната си на главата, тя го отряза.

— Ако това, което смяташ да ми кажеш, е лъжа, не искам да слушам нищо.

Виждаше го как се мъчи да намери думи, но накрая не каза нищо за нараняването си. Вместо това я попита може ли да прави кафе. Тя отвърна, че не може и няма намерение да се научава. Беше му толкова ядосана, че прекара цялата сутрин в градината, чистейки плевели.

След вкусния обяд, който тя отказа да сподели с него, започна да се приготвя за срещата с Барет. В един и половина някой позвъни и Майк дойде да й каже, че колата ще пристигне навреме.

— Защо си ми толкова ядосана? — попита той.

— Шпионира ме и се опита да ме излъжеш за това, което направи. Мисля, че това е достатъчна причина.

Той дори не се и опита да й противоречи.

— Има някои неща, които е по-добре да не знаеш.

Тези думи я вбесиха повече от постъпката му и тя реши да не му говори. Но точно когато лимузината спря пред къщата, Майк взе ръката й и започна да слага някакъв пръстен. Саманта инстинктивно се отдръпна.

— Ако си ми годеница, би трябвало да имаш пръстен. Този ще свърши ли работа?

В ръката му лежеше красив диамантен пръстен. Диамантът бе светложълт, около шест карата.

— Истински ли е? — попита тя.

— Принадлежеше на баба ми и доколкото знам, е истински.

Гледаше го, докато се опитваше да го сложи на пръста, но той заседна на кокалчето й. Когато на вратата се позвъни, тя понечи да се дръпне, но той сложи пръста й в устата си. Очите на Сам се разшириха, тъй като досега не й се бе случвало да преживее толкова прекрасно нещо — да усеща пръста си в устата на един мъж. Гледаше устните на Майк. Тези устни я възхищаваха. Той бавно извади мокрия пръст, после леко намести пръстена.

— Така е по-добре, нали?

— Да — отвърна тя, хриптейки. Прокашля се, опитвайки се да се контролира. — О… благодаря.

— За теб винаги, Сам, винаги. По всяко време, на всяко място, за всяка част на тялото ти — каза той, като сложи ръката си под нейната и я поведе към лимузината.

Наближиха къщата на Барет. Саманта погледна през прозореца със страхопочитание, тъй като това не беше къща, а имение в пълния смисъл на думата. Огромни врати в огромна тухлена стена се отвориха пред тях и колата тръгна по път, който се виеше през една горичка. Стори й се, че се движиха часове, докато стигнат до къщата, която бе голяма колкото сграда на колеж.

Където и да погледнеше, се виждаха яки мъже в тесни костюми с жици, спускащи се от ушите им към гърба на костюмите им. Двама, със здрави, гледащи стръвно, кучета с намордници, се разхождаха около стените. Саманта си помисли, че сигурно така се охранява президента на САЩ, освен че тук, изглежда, имаше много повече хора, отколкото бе виждала на снимките на президента.

Майк спря за миг, огледа се, стараейки се да запомни всеки камък, всяко дърво и още по-важно, всяко лице наоколо. Той бе първият и може би единственият външен човек, който можеше да види това място, откакто Барет се бе преместил да живее тук преди много години. Смяташе да го опише в книгата си.

Туткаше се колкото може повече, дори се наведе да завърже връзката на обувката си. На пръв поглед всичко изглеждаше добре, но при по-подробен оглед, забеляза, че къщата бе занемарена: водосточните тръби не бяха почистени, една рамка на прозорец бе счупена и не бе сменена, цветята трябваше да бъдат почистени от плевели. Дали на Док вече не му пукаше как изглежда имението? От друга страна, да се поддържа подобно имение, бяха нужни много пари.

— Мърдай — каза едрият мъж, който ги бе докарал и не бе казал една дума по време на цялото пътуване, и го бутна. Майк трябваше да си насили да не го блъсне, докато следваше Саманта в къщата.

Саманта разглеждаше удивена. Стаите бяха огромни и приятни за живеене. Бяха пълни с антики и картини. Във всяка стая имаше порцеланови изделия.

Майк разглеждаше къщата с очите на човек, отраснал в къща, в сравнение с която тази изглеждаше като бедняшки приют. По-голямата част от антиките бяха фалшификати, както и картините, и порцелана. Дори не бяха добри копия. На няколко места имаше по-светли нетна на тапетите, сякаш там преди е имало картини, които са били свалени.

Нямаше и слуги наоколо освен горилите с радиопредавателите. Майк тайно прокара ръка по масата и усети, че е прашна. Телохранителят им кимна да го последват в друга стая.

Холът бе голям и светъл с прозорци, които гледаха към океана, и Саманта веднага се залепи за тях. Майк остана на мястото си и огледа стаята. В ъгъла в един инвалиден стол, седеше старецът, за който той пишеше последните години. Много му се искаше да го бе виждал някъде, въпреки че, доколкото знаеше, нямаше никакви снимки на Барет, тъй като той изпитваше отвращение от снимките, което достигаше до бяс.

На пръв поглед Барет изглеждаше много стар, стопен от годините, съсухрен, с потъмняла кожа, но очите му го издаваха. В тях прозираше целият му интелект, извел го от бордеите на Ню Йорк до върховете на престъпния свят. Кожата около очите му бе стара и сбръчкана, но това, което прозираше в тях, бе живост и бдителност.

Тези очи гледаха Майк. Той бе погледнал Саманта и я бе оставил, сякаш нямаше значение. Изучаваше Майк, разглеждаше го отгоре до долу, опитвайки се да определи физическата му сила, както и какво мисли. Майк изтръпна. Чувстваше се, сякаш бе изследван от някакъв чуждоземен интелект, който може да проникне в човека и да види какво има в душата му.

— Няма ли да седнете? — прошепна старецът. Гласът му бе крехък, както и тялото му, и Майк усети, че физическите му недъзи вбесяваха Барет.

Саманта почти подскочи, когато чу гласа му, тъй като не бе разбрала, че има някой друг в стаята. Обърна се и видя дребен слаб старец в инвалиден стол. Веднага изпита умиление към него, чудейки се дали се чувства самотен в тази огромна къща. Дали имаше приятели и семейство? Усмихна му се. Той й отвърна с нещо като усмивка. Поне тя реши така. Явно бе стеснителен. Отиде при него и му подаде ръка. Той я пое. Задържа я, обърна я и дълго изучава младата жена.

Пусна ръката й и кимна на двамата да седнат. Саманта понечи да вземе стол, но Майк я дръпна да седне до него на канапето. Тя му се намръщи, без Барет да я види, и седна на ръба, докато Майк се облегна назад.

— Дошли сте да ме питате за Макси — каза Барет.

Саманта не бе мислила много за тази среща. Това, което я интересуваше, бе да се махне по-бързо от Ню Йорк и Майк, но сега й стана интересно.

— Баба ми напусна дома ни една година след като съм се родила, и аз… Мислехме, че може би… — тя се втренчи в ръцете си.

Барет задвижи стола си и се приближи.

— Искате да ме попитате дали Макси не е напуснала семейството си, за да дойде при мен?

— Всъщност… — започна Саманта, после вдигна поглед. — Да.

Той й се усмихна топло.

— Никога не съм се чувствал така поласкан — каза, стискайки ръката й. После я хвана за брадичката и вдигна главата й, така че слънчевата светлина играеше по бузите и косата й.

При друг случай Саманта сигурно щеше да се подразни, че един непознат мъж я докосва така, но в момента мислеше само, че този мъж е може би единственият й жив роднина и че няма къде да отиде, когато напусне къщата на Майк.

Барет я пусна.

— Приличаш на нея. Твърде много.

— Казвали са ми го — тя се наведе към него, като сложи ръка върху неговата, която стоеше върху пулта за управление на стола. — Знаете ли какво се е случило с баба ми?

Той поклати глава.

— На дванадесети май 1928 година тя изчезна от живота ми и не я видях никога повече.

Саманта въздъхна дълбоко, чувствайки, че е загубила нещо. През последните няколко минути бе изпълнена с надежда. Независимо че бе казала на Майк, че баба й не я интересува, тъй като бе извършила прелюбодеяние, тя знаеше, че ако старата жена, която се казваше Гертруд Елиът, позната също като Макси, влезеше в стаята, тя щеше да й се хвърли на врата.

— Не вярвам, че наистина… — каза тя, мъчейки се да намери думите, тъй като не знаеше какво точно да каже. „Всъщност дали вие и баба ми сте били любовници известно време и вероятно сте направили дете, което е било баща ми?“

— Елате — каза Барет, като тръгна със стола си. — Ще пием чай и ще ви разкажа каквото знам.

— Да, може — каза Саманта, ставайки бързо след него.

Майк, когото почти бе забравила, хвана ръката й. Гледаше я, сякаш искаше да я предупреди за нещо, но тя нямаше нито време нито желание да разбере какво го тревожи.

Последва стареца в красива стая, боядисана в жълто и бяло, с огромен прозорец, гледащ към плажа и океана. Концентрира се в красотата, пренебрегвайки четиримата мъже, разхождащи се пред къщата, двама от тях с кучета.

На кръгла маса с два стола около нея бяха поставени красив порцеланов чайник, две чаши и чинийки. В голяма чиния имаше парчета кейк, които, изглежда, почти се бяха втвърдили.

— Ще налеете ли? — попита Барет Саманта и я накара да се почувства поласкана от молбата му. Той отказа да пие и яде, така че тя наля само на Майк и себе си, докато Барет седеше и безмълвно я наблюдаваше.

— С подходящи дрехи и прическа би могла да бъдеш Макси — прошепна той. — Дори движенията ти са като нейните. Кажи ми, мила, пееш ли?

— Малко — винаги бе обичала да пее, но само пред семейството си.

Тримата мълчаха известно време. Майк седеше на стола с изражение на проповедник, присъстващ на порнографско събиране. По някаква причина той не одобряваше нито едно от действията и думите й. Абсурдната му ревност не би могла да се прехвърли върху този сладък старец, нали, помисли си Саманта.

— Бихте ли искали да ви разкажа за онази нощ? — попита Барет.

— Моля ви — каза Саманта. Отпи от чая и хапна кейк. — Ако вие искате. Ако не сте твърде уморен — не обърна внимание, че Майк я настъпи под масата, за да й каже, че са дошли именно за това. Нямаше намерение да тормози един деветдесетгодишен старец само за да може Майкъл Тагърт да напише отвратителната си книга за него.

— За мен ще бъде удоволствие да ви разкажа — каза той, усмихвайки й се. На слънчевата светлина изглеждаше по-възрастен и на Саманта й се прииска да го сложи да легне на дивана, за да подремне.

Барет пое дълбоко дъх и започна.

— Мисля, че вече е старомодна дума, но аз бях гангстер. Продавах уиски и бира, когато правителството бе обявило, че е незаконно да се продава или пие алкохол. Заради някои непристойни неща, които се случиха, ние, нелегалните търговци на алкохол, имахме лоша репутация — той спря и се усмихна на Саманта. — Не мога да търся извинение за това, което съм направил. Бях млад и не виждах нищо по-добро. Всичко, което знаех, бе, че беше времето на голямата депресия и докато другите се редяха на опашките за хляб, аз правех петдесет хиляди годишно. Да правиш пари, беше важно за един човек, когато е влюбен, а аз бях.

Барет спря за миг, припомняйки си миналото.

— Макси беше красива. Не крещящо красива, но нежна и елегантна, наистина великолепна — той се усмихна гордо на Саманта. — Като теб. Точно като теб — карайки я да се изчерви. — Както и да е. Двамата с Макси бяхме известно време заедно. Стотици пъти я молех да се омъжи за мен, но тя отказваше. Казваше, че няма да го направи, докато не започна да се занимавам със законен бизнес. И аз исках да е така, но правех твърде много пари и не се виждах да се занимавам с продажба на застрахователни полици. Но дойде онази събота вечер, която промени живота на много хора. Дванадесети май 1928 година.

— Когато се връщам назад, се чудя, че не съм имал предчувствие какво ще се случи, но беше точно така. Бях на върха на щастието си. Моята дясна ръка, Джо, човек, който ми беше приятел от детинство, бе донесъл приходите, а те бяха най-добрите. Така че купих на Макси обици. Диамантени с перли. Не бяха блестящи или големи, тъй като Макси не обичаше крещящите бижута, но пък бяха наистина красиви. Отидох в клуба на Джубили, където тя пееше, на върха на щастието си. Веднага отидох при нея и й дадох обиците. Мислех, че ще е щастлива, но тя не беше. Седна на един стол и започна да плаче. Не можех да разбера какъв е проблемът и ми отне доста време, докато я накарам да ми каже.

Барет понижи глас, сякаш му бе много тежко да каже това, което следваше.

— Каза ми, че ще има дете.

Саманта рязко си пое дъх. Искаше да му зададе много въпроси, но не посмя да прекъсне разказа му.

— Макси бе доста разтревожена заради бременността си, а аз бях най-щастливият човек на света! — продължи Барет. — Защото знаех, че вече ще се съгласи да се омъжи за мен. Но пак грешах. Въпреки че беше бременна, тя все още настояваше, че няма да се омъжи за мен, ако не изоставя рекетите.

Той направи гримаса, която, ако бе млад, би минала за усмивка.

— Съгласих се да го направя. Бях готов да се съглася на всичко, ако това означаваше жената, която обичах, да се омъжи за мен. Но между нас казано, не знам дали щях да успея да стоя настрана. Може би след година или повече нямаше да ме свърта и щях да се върна, но в този момент наистина мислех да се откажа. Исках веднага да отидем и да се венчаем, но Макси отвърна, че трябва да пее тази вечер, че не може да си позволи да разочарова Джубили. Съгласих се при едно условие — че ще ми обещае, че това ще е последното й излизане пред публика. През онези дни дори и дума не ставаше една жена да иска да прави кариера. Всичко, което Макси желаеше, бе това, което исках и аз — собствен дом и деца.

Барет спря и погледна навън.

— Тя пя така хубаво тази вечер, както никога до този момент. Като птичка. Около десет спря, за да почине. Станах от масата и тръгнах към нея в гримьорната. По пътя се отбих… знаеш къде, и точно когато излизах, ръката ми бе на дръжката на вратата, чух първите изстрели и писъци. Веднага разбрах какво става. По това време бях дребна риба в бизнеса. Имам предвид, че продавах само на няколко места, основно в Харлем. По-голямата част от града се контролираше от един мъж на име Скалпини. Вече ми бе ясно, че Скалпини е чул за удара ми този ден и е побеснял, но мислех, че ще изпрати няколко души да се разберат с мен. Но той не постъпи така. Изпрати осем души в клуба на Джубили с печатни машини — автоматични пушки.

— Знаех, че търсят мен, но това, което ме интересуваше в момента, бе да се добера до Макси. Отворих вратата и излязох. Клубът бе пълен с истерично крещящи и бягащи хора и кръв. Кръв имаше навсякъде. Трябваше да отместя едно женско тяло, за да отворя вратата, после да премина през двама души, които крещяха на пода. Куршумите летяха навсякъде и един ме улучи в рамото, втори — в гърба, но продължавах да вървя. Страхувах се, че Макси ще напусне гримьорната си и ще дойде в клуба или пък хората на Скалпини ще започнат да я търсят. Макси не бе от този тип жени, които мислят първо за себе си. Тя не би избягала през задната врата, ако чуеше изстрели.

— Почти бях стигнал, когато нещо падна и ме удари по главата. Мисля, че беше полилеят. Каквото и да бе, аз изпаднах в безсъзнание. Когато се свестих, бяха минали часове, и над мен се бе надвесил мъж в бяла престилка. „Този е жив“, извика той и ме отмина. Хванах го за глезена и се опитах да го разпитам, но той ме ритна. Мисля, че отново съм изгубил съзнание, защото, когато отново се събудих на следващия ден, бях в болница, а рамото и гърдите ми бяха превързани. Мина още един ден, преди да разбера какво се е случило. Скалпини бе решил да се отърве от мен и от хората ми и изпратил да ни убият. За него нямаше значение, че в клуба имаше вероятно стотина души и повечето нямаха нищо общо с мен. Скалпини искаше да ни убие всичките и почти успя. Загубих седем души онази вечер.

Той спря за миг, а когато проговори отново, в гласа му имаше болка.

— Тази нощ загубих Джо. Той ми беше приятел от детинство и ми спаси живота, когато бяхме още деца. Той бе единственият човек в живота ми, на когото се доверявах напълно. Джо бе намерен мъртъв, с куршум в главата. Вероятно бе умрял веднага. Имаше около двадесет и пет убити и ранени. Но най-лошото бе, че Макси изчезна. Никой не знаеше какво се е случило с нея. Дълго след това я търсих, но от нея нямаше и следа. Тя си замина и бях сигурен, че грешката бе моя. Може би е знаела, че никога няма да заживея спокойно, може би не е искала бащата на детето й да бъде гангстер. Не знам. Всичко, което мога да кажа, е, че повече не я видях и не чух нищо за нея.

Той спря, после пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Животът ми се промени след онази нощ. Загубих двамата най-скъпи за мен хора — приятеля ми и жената, която обичах. Саманта, можеш ли да разбереш колко нещастен бях след тази нощ?

— Да — прошепна тя. — Зная как се чувства човек, когато е загубил всички скъпи хора.

— По-добре е да не говоря за годините след това. Не бях приятен за общуване. Не знам какъв бих станал, ако това не се бе случило — той сложи ръце на облегалките на стола. — След две години катастрофирах и гръбначният ми стълб бе засегнат.

Саманта сложи ръката си върху неговата, за да го успокои.

— Направих много неща в живота си, с които не мога да се гордея, но мисля, че щях да бъда друг, ако онази нощ не съществуваше. Доста съм мислил какво би се случило, ако Макси не бе останала да пее. Ако бяхме си тръгнали, преди да се появят хората на Скалпини, сигурно щяхме да сме женени, когато научехме какво се е случило. Ако тя бе тръгнала с мен, Джо щеше да дойде с нас и нямаше да умре.

Той се загледа в далечината.

— Ако Макси не държеше да остане да пее, всичко можеше да бъде различно — той се протегна и докосна Саманта по бузата. — Може би, ако бях се оженил и събуждайки се на другия ден, прочетях за клането, щях да се уплаша и да се откажа. Може би… — очите му се замъглиха. — Може би сега ти щеше да бъдеш наистина моя внучка, а не само кръвна внучка. Щеше да живееш с мен… — той се усмихна. — Може би не тук. Може би щях да живея в къща в предградията и да съм се пенсионирал като застрахователен агент — той докосна косата й. — И аз, като Мидас, бих дал всичкото си злато за топлината на детето.