Сладък лъжец

ГЛАВА 35

12 МАЙ 1928

Макси бе сигурна, че никога досега не е била така щастлива както тази нощ. Всичко в Джубили клъб й се струваше особено красиво, от остъклената топка на тавана, която хвърляше отблясъци по лицата на хората до самите посетители. Тази вечер клубът бе сякаш пълен с хора на Док, но дори и техните груби маниери не можаха да замъглят щастието на Макси.

Беше й много трудно да пее блус, трудно да пее за това как твоето момче те е изоставило и повече не те обича, когато знаеше, че тази нощ ще напусне града с Майкъл. Багажът й бе готов, чакаше да свърши шоуто, последното й шоу. После двамата с Майк щяха да се изнижат, да отидат в Средния Запад, или в Калифорния, където и да е, само да са далеч от Док и хората като него.

Докато пееше, видя Майк да танцува с една жена, чиято коса приличаше на слама. Бе го прегърнала, а бузата й се опираше в него. Когато мина покрай Макси, той й намигна, после завъртя очи нагоре. Песента на нещастието, която пееше Макси, се превърна в нежна любовна песен.

Когато най-после дойде време за почивката и Лайла и момичетата трябваше да излязат на сцената, Макси едва сдържаше вълнението си по време на представлението.

Докато тичаше към гримьорната по тъмния коридор, Джубили застана пред нея.

— Не трябва така да се отпускаш, детето ми — каза нежно той и тя разбра, че имаше предвид изпълнението й и начина, по който се усмихваше на Майк през цялата вечер.

Бе доволна, че тъмнината скри червенината, която изби по лицето й. Чувстваше се тъпо, че не бе казала на Джубили, че напуска тази вечер клуба, но с Майк бяха решили да пазят заминаването си в тайна, а това означаваше да не казват на никога, да не си взимат „довиждане“ с никого.

Преструвайки се, че няма представа за какво говори Джубили, Макси мина край него и се насочи към гримьорната. Но Майк я хвана в тъмнината, придърпа я до себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от нея.

— Майк — каза тя, опитвайки се да мисли, но ръцете му бяха около нея. — Майк, може да ни видят.

Той нежно сложи ръце на бузите й и я целуна.

— Как е детето ми?

— Здраво — отвърна тя. — На сигурно място и щастливо, както и майка му.

Той я целуна отново.

— Точно както баща му.

Посмяха се тихо около това дали е „той“ или „тя“. Използвайки всичката си сила, Макси го отблъсна.

— Още три часа — каза тя. — Само три часа и ще изчезнем.

Изведнъж тя се уплаши, тъй като сякаш всеки човек в живота й досега я бе изоставял.

— Майк, ти не си…? Искам да кажа…

Майк сложи пръст на устните й.

— Дали не си играя с чувствата ти? Оставих те да забременееш и сега смятам да те изоставя сама да отгледаш детето си? Отговорът е „да“, искам да прекарам остатъка от живота си, танцувайки с тъпи жени, и мечтая да бъда заобиколен от гангстери. „Ей, Голям Нос“ — каза той подигравателно. — „Колко уби днес? Само трима? А аз четирима. Дължиш ми десет долара.“

Макси се изкикоти.

— Майк, ужасен си. Сега тръгвай и излез оттук, преди да ни е видял някой.

След още една продължителна целувка, той я остави, за да се върне на дансинга, а Макси влезе в празната обща гримьорна да пооправи косата и грима си, преди да се върне на сцената.

С червило в ръка, тя погледна в огледалото и отначало не повярва на това, което видя. Малко момче, на около девет години открехна вратата и застана на прага, а по бузите му се стичаха сълзи.

Макси се обърна към него.

— Какво се е случило? — имаше загриженост в гласа й, но също така и страх. Страхът винаги властваше в място, където се събираха хора като Док.

— Някой застреля татко — каза тихо момчето.

Без да каже нищо, с широко отворени очи Макси стана, отиде до момчето и му подаде ръка. То я хвана и я заведе в стаята на Джубили.

Отначало Макси не видя мъжа, който лежеше на пода, защото бе скрит между бюрото и полуотворената врата на гардероба. Беше Сакатия Джо, човекът, който следваше навсякъде Док. Ужасена, Макси отначало помисли, че е мъртъв, тъй като имаше дупка от куршум отстрани на главата, почти без кръв и малка дупчица на челото и резки около нея. Но точно тогава веждите му помръднаха.

Макси коленичи и нежно взе главата му в скута си.

— Джо — прошепна тя, отдръпвайки косата му от челото. Вече усещаше как кръвта от раната на тила му капе върху роклята й.

Джо отвори очи и я погледна, но след това очите му се отместиха към сина му, който стоеше при краката му и плачеше тихо. Макси не бе помисляла, че Джо има деца. Всъщност тя не го бе приемала като нещо друго освен като сянката, която следваше Док, безмълвен, изглеждащ доволен, че е до господаря си.

— Погрижи се… за него… заради мен — прошепна Джо, гледайки сина си.

— Тихо, мълчи — каза Макси. — Ще повикам лекар.

— Не — каза Джо, после затвори очи и за миг тя помисли, че е умрял, но той ги отвори отново. — Слушай… — каза той. — Трябва да кажа…

— Да — прошепна Макси, навеждайки се. Беше й ясно, че с такава рана той не се нуждае от лекар.

— Док ме уби.

Казаното надхвърляше това, което можеше да си представи Макси. Не можеше да повярва, тъй като, ако имаше човек, който да се грижи за Док, това бе Джо.

— Не, той не би могъл.

Джо слабо повдигна ръка.

— Беше безполезно. Грешка. Тъпа.

Държейки главата му, усещайки топлината на кръвта му, стичаща се по роклята й, тя не можеше да повярва на думите му. Джо се опита да хване ревера на палтото, си и Макси разбра, че той иска да му даде нещо от джоба. Бръкна и извади една платнена чанта с цип, от тези, които ти дават в банката да си носиш парите.

— Знаех… — каза Джо. — Знаех, че ще стане. Аз взех… парите. Парите са маркирани. Не ги харчи.

Държейки чантата, Макси кимна.

— Разбира се, че няма да го направя.

— Помогни на сина ми — за миг Джо се повдигна, а очите му блестяха от напрежение. — Закълни се.

— Да — каза Макси, усещайки как сълзите потичат по страните й. — Кълна се, че ще се погрижа за него.

Джо се отпусна, силите го напускаха.

— Док не… не знае за момчето. Момчето е тайна. Парите са тайна.

— Ще запазя твоите тайни — отвърна Макси. — Всичките. — В следващата минута тя разбра, че Джо е мъртъв.

Постави го нежно на пода и се обърна към малкото момче. Взе го в прегръдките си и го подържа, докато то плачеше.

— Искам си татко.

Инстинктивно Макси разбра, че няма време да успокоява детето. Док й бе казал, че няма да идва тази вечер в клуба, понеже има друга работа. Именно неговото отсъствие ги бе накарало с Майк да решат да избягат. Но сега косите на Макси настръхнаха, понеже усещаше, че става нещо ужасно. Нещо бе накарало Док да я излъже и да убие човека, който беше негов приятел и телохранител.

Дърпайки детето след себе си, с платнената чанта на Джо в ръка, тя успя да се върне в гримьорната. Там, скрита под куп дрехи, бе малката й пътна чанта, където бе сложила най-необходимите дрехи и една пачка от стодоларови банкноти, всичките пари, които бе успяла да спести от работата си като келнерка и певица. Не се поколеба, извади парите от чантата и ги уви в една от найлоновите блузи на Лайла, която висеше на облегалката на един стол.

— Коя е майка ти? — попита детето, опитвайки се да не му предаде паниката, която растеше у нея, но не успя.

Детето не можа да разбере какво иска. Неговата майка си беше неговата майка и никой друг.

Макси хвана в две ръце главата му, може би малко по-силно отколкото искаше.

— Кажи ми истината. Добра майка ли е майка ти? — Макси имаше твърде лош опит с майки, за да вярва на една жена.

Детето отново не я разбра.

Макси каза нервно:

— Бие ли те? Чиста ли е къщата ви? Прекарва ли нощта с различни мъже?

Сълзите на детето потекоха отново.

— Не ме е удряла, винаги чисти и само татко спи с нея.

Макси се почувства виновна и се опита да успокои момчето, но не можеше. Знаеше, че времето бяга и тя трябва да вземе Майк и да излезе от този клуб.

Пъхна пакета с пари в ръцете на детето. Това бе всичко, което тя и Майк имаха, и нямаше представа с какво ще пътуват сега или как ще се установят, но не можеше да мисли за това. Знаеше, че най-важното нещо в момента бе да намери Майк и да излязат оттук живи.

— Дай това на майка си — нареди му тя. — И й кажи да напусне Ню Йорк. А сега бягай колкото можеш по-бързо. Кажи й, че трябва да замине още тази вечер.

След като премигна няколко пъти със зачервените си очи, детето изхвърча от стаята и побягна по коридора към задната врата. Макси излезе след него и застана в коридора, гледайки след него. После се обърна, за да влезе в гримьорната.

Но не успя, защото зад нея стоеше Док, а в ръката му имаше пистолет с огромно дуло насочено заплашително срещу нея. Без да каже нито дума, той й кимна и влезе в стаята.

Много бе трудно да се опише какво чувстваше Макси в този момент. Не бе ужасена, както си мислеше преди, просто се усещаше много тъпо, понеже знаеше, че животът й е свършил. Човек като Док не би позволил да бъде мамен, без да накаже виновника, а бе сигурна, че той знае за нея и Майкъл. Може би заслужаваше точно това, тъй като бе приела условията му и ги бе нарушила.

Той влезе тихо след нея в стаята и заключи с огромен ключ, за чието съществуване тя дори не подозираше. Стараейки се да бъде храбра, да посрещне смъртта лице в лице, тя се обърна към него, с гръб към дългата ярко осветена маса, и се вторачи в него, докато той сядаше.

— Как разбра?

С едва забележима усмивка, която накара Макси да се разтрепери, той повдигна рамене, явно нямайки намерение да й каже.

Това му харесва, помисли си тя, наблюдавайки го. Господи! Това му харесва! Нищо друго в живота му не му доставяше такова удоволствие и тръпка, нито секса, нито хубавата храна, нито хората, които го обичаха, нищо друго освен това — да знае, че ще убие някого, да има абсолютен контрол върху живота и смъртта на някое човешко същество.

Знаейки, че вече няма какво да губи, тя каза:

— Защо уби Джо?

Док отново сви рамене.

— Беше твърде тромав и не ми вършеше работа.

— И аз вече не ти върша работа.

— Точно така.

Тя си пое дълбоко дъх и се опря с ръце на ръба на масата, усещайки кръвта на Джо, стичаща се по роклята й.

— По-добре е да свършваш. Номерът на момичетата е към края си и те ще се върнат скоро.

Усмивката на Док стана по-широка.

— Не, няма да се върнат.

Кръвта сякаш изчезна от тялото и тя побеля като платно, тъй като първата й мисъл беше за Майкъл. Не знаеше какво е намислил Док, но знаеше, че касае и Майк.

Без да се замисля, тя се хвърли към Док. Той беше дребен и слаб, но бе силен и просто я хвана с ръка и я затътри по пода.

Тя се изправи бавно, болезнено, а от устната й течеше кръв. Погледна го.

— Убий ме — прошепна тя. — Направи го сега.

Все още усмихвайки се, Док каза меко:

— Не, не още. Ти ще умреш два пъти тази нощ.

Отначало Макси помисли, че ще я измъчва, но в следващата минута чу първите изстрели на автоматите, придружени от писъци. Ужасена, неспособна да оцени положението, тя се хвърли към вратата да отиде при Майкъл, но тя бе заключена. Известно време дърпа дръжката бясно, после се обърна към Док.

— Дай ми ключа — изпищя тя, като едва се чуваше от шума на автоматичната стрелба и писъците на мъже и жени, идващи от салона. — Ако имаш поне малко милост, дай ми ключа!

Но Док просто седеше срещу нея с малка чаровна усмивка и я гледаше, сякаш бе очарован от действията й, сякаш бе някакъв учен, изследващ много интересен вид животно.

Стрелбата продължаваше, докато Макси дращеше по вратата. Ноктите й се изпочупиха, а после усети болки в корема и се свлече на пода, облягайки се на вратата, обляна в сълзи.

Докато плачеше, мислейки, че болката в нея никога няма да изчезне, тя видя нещо, което отначало помисли за мираж. Отдясно бе чантата на Лайла, огромна чанта, която тя носеше винаги със себе си, пълна с дрехи и обувки и един господ знае с какво още. От единия й край се подаваше малък, с обкована с перли дръжка, пистолет. Веднъж Лайла бе споменала, че си носи свой собствен телохранител със себе си и момичета се бяха засмели. Тогава тя им показа малкия пистолет с два патрона.

Макси не се замисли какво прави. Със светкавично движение като на змия тя грабна пистолета и все още седейки, се обърна и стреля. Преди години бе направила грешка, като се целеше в главата на мъжа, но този път се прицели в корема, изстрелвайки бързо и двата куршума точно в средата.

Не беше лекар и не можеше да бъде сигурна, но по начина, по който трепнаха краката на Док, тя реши, че е засегнала гръбначния му стълб. Със силен писък Док се свлече от стола, а огромният трийсет и осем калибров пистолет падна на пода.

Макси не се замисли за оръжието на Док, тъй като единствената й мисъл бе да намери Майкъл. Стрелбата бе спряла, но тя все още чуваше стенанията и писъците.

Док я гледаше с искрящи от болка и омраза очи, докато тя пребъркваше джобовете му за ключа. После с треперещи пръсти отключи вратата.

Гласът на Док я накара за миг да спре.

— Моля те — прошепна той. — Помогни ми.

За миг тя се поколеба, водена от човечността си, но в следващия миг побягна към салона.

Не бе подготвена за това, което видя. Кръв, навсякъде имаше кръв. Хора с откъснати гърди. Лайла лежеше в локва кръв, половината от лицето й липсваше. Макси видя още три момичета и трите мъртви.

Салонът вече се пълнеше с медицински работници и Макси разбра, че за да дойдат толкова бързо, те явно са били предупредени преди касапницата. Състрадателността на Док, помисли си тя с горчивина.

Обикаляше между хората, без да обръща внимание, че обувките й лепнеха по пода, тя търсеше Майк. Видя един човек в бяла престилка да слага напоен с кръв чаршаф върху любимото й лице. Побягна към него, но един от санитарите я хвана за ръката.

— Той е мъртъв и е по-добре да не го гледате. Куршумите са отнесли половината от него.

Макси се дърпаше истерично, опитвайки се да се отскубне и да отиде при Майк.

— Успокойте се сама, или аз ще ви бия нещо, което да ви приспи — каза мъжът. — Имаме достатъчно работа тук и не ни е нужно хора, които не са засегнати, да ни подлудяват.

Макси се втренчи в него. Ненаранена? Незасегната? — помисли си тя. Тя бе много повече от ранена.

— Така е по-добре — каза мъжът, когато Макси спря да се бори. — Защо не си отидете вкъщи?

Тръгвай, помисли си тя. Това трябваше да направи, защото ако останеше тук, нямаше да живее и четиридесет и осем часа. В момента не й пукаше за собствения й живот, но се страхуваше за живота на детето на Майкъл, което носеше в утробата си.

Тя се обърна механично, отвърна поглед от гърчещите се тела на йода, от кръвта, и се върна в гримьорната. Хвърли само един бегъл поглед към Док, който лежеше на пода. Усещайки погледа му върху себе си, тя взе чантата си и тази, която й бе дал Сакатия Джо. Усещаше дълбоко в себе си, че трябва да вземе пистолета на Док и да го убие, но не можеше. Не можеше да го спаси от нещастието, както бе постъпвала със страдащи домашни любимци. Искаше той да остане жив и да страда, така както и тя щеше да страда.

Гледайки право пред себе си, тя излезе през задната врата на клуба.