Сладък лъжец

ГЛАВА 34

СРЕДНИЯТ ЗАПАД, 1921

Мери Абигейл Декстър простреля четвъртия си пастрок, когато бе на четиринадесет години. Но той я нападаше още от дванадесетгодишната й възраст. Съжаляваше единствено, че не успя да го убие. Искаше точно това, но плачеше, изпитваше болка, а и бе ядосана, така че не успя да го улучи. Твърде глупаво тя се целеше в много малката му глава вместо в огромния му корем, и куршумът раздра косматото му рамо, вместо да се забие в устата му, която отново й се смееше.

Но изстрелът и гледката стреснаха това копеле и тя имаше достатъчно време да скочи и да избяга от тази ужасна къща, нещо, което се бе опитвала да направи преди това, но безуспешно.

Вървя два дни, не беше яла нищо, но това бе нещо обичайно за нея, тъй като майка й бе твърде пияна или твърде заета с мъже, за да нахрани единственото си дете. Когато беше достатъчно далеч от „родния“ си град (място, в което децата плащаха за греховете на родителите си), тя замени пистолета за еднопосочен билет до Ню Йорк, град, в който се надяваше да бъде наистина анонимна.

Когато стигна в Ню Йорк, изхарчи много малко пари за храна и с това, което й остана, си купи евтина рокля от изкуствена коприна, високи обувки и едно червило, опитвайки се да изглежда колкото се може по-възрастна. Взе един вестник от предния ден, седна на една пейка в парка и започна да търси работа.

Единствената цел на Аби бе никога да не живее като майка си, която зависеше от сексуалните желания на мъжете в града. Майката на Аби изглеждаше като добродушна курва, жена, която бе приятна за веселба, която би направила всичко, което пожелаят в леглото. Но тя бе виждала отчаянието на майка си, тъй като тя мечтаеше за мъж, който да я обича и да се грижи за нея до края на живота й. Когато порасна, Аби разбра, че ако една жена не се грижи за себе си, никой няма да се интересува от нея. Тя се закле, че няма да стане на четиридесет и седем и да живее в мизерия като майка си.

Нямаше много високоплатена работа за жени в Ню Йорк, особено пък за неопитно четиринадесетгодишно момиче, избягало от дома. На четвъртия ден от пребиваването й в Ню Йорк Аби събра всичкия си кураж и отиде в бар в Гринуич Вилидж и попита собственика дали може да кандидатства за работа като келнерка. Мъжът я погледна и каза „не“, но Аби, вече почти напълно отчаяна, тъй като не бе яла два дни, бе спала по пейките в парка, а краката й се бяха разкървавили от продължителното ходене из града с високите обувки, започна да се моли. Никога досега не беше се молила, нито веднъж, въпреки всичко, което приятелите и съпрузите на майка й и бяха сторили. Но сега го правеше.

— На колко си години, дете? — попита мъжът, убеден, че децата му са по-възрастни от нея.

— Двайсет и една — отвърна бързо Аби.

— Да, а аз съм Рудолф Валентино — знаеше, че си навлича неприятност, ако наеме това дете, което, ако правилно се досещаше, бе доста малко, но виждаше зад немитата коса и евтиното червило, че тя беше от класа, беше умна. Нямаше тъпите заешки очи на повечето момичета, които работеха като келнерки на шестнадесет и сигурно биха доживели до шестдесет, ако не умираха от някоя венерическа болест.

— О’кей, момиче, наемам те — каза той. — Но ако някой се оплаче, те изхвърлям.

Благодарността, която прозираше в очите й, накара Уили да се размърда нервно на стола си. Бръкна в джоба си и извади една двайсетачка.

— Ето ти аванс. Купи си някакви хубави дрехи и нещо за ядене.

Аби не бе в състояние да изрази с думи това, което усещаше, така че просто гледаше мъжа и банкнотата в ръцете си.

— Хайде, изчезвай оттук. Ела утре в седем.

Когато Аби дойде на работа на следващия ден, Уили разбра, че е направил много добър избор, тъй като момичето имаше вкус. Бе облечена толкова семпло и елегантно, сякаш бе от корицата на списание, а в момента, в който я видя, Уили разбра, че животът му ще се промени.

За две години барът се превърна от долнопробно място, където идваха проститутки, в заведение, посещавано от уважавани дами и джентълмени. Аби, която бе жадна за уважение и отговорност, получи правото да се грижи за клуба. Тя го преоборудва, намери нови облекла за келнерките, откри начин да контролира всички работници и се грижеше за счетоводството на Уили. В края на третата година Уили се обличаше в костюми по поръчка и носеше трикаратова диамантена игла за вратовръзка.

През 1924-а Аби срещна Док, един млад и проспериращ гангстер. Тя беше на седемнадесет години. Веднага разбра, че този човек бе също толкова амбициозен, колкото и тя.

Док бе дребен и неразвит, като си личеше, че това е придобито от недохранване в детството му. На врата си имаше дълъг белег, свидетелство за страховития живот, който водеше. Очите му бяха много живи. Всъщност той самият никога не стоеше спокойно, въртеше се, обръщаше се да види кой е зад него, играейки си с един куршум, закачен с верижка за жилетката му. А когато вървеше, единият му крак бе малко вдървен.

Като негова сянка винаги с него беше висок, тромав, с доста глуповат израз на лицето мъж, на който му липсваше почти половината от дясната ръка и чийто прякор бе Сакатия Джо. Джо ходеше навсякъде с Док, в тоалетната, където и да е, дори пробваше храната на Док преди него.

Когато Док дойде за първи път в клуба, Аби го обслужи лично, нещо, което обикновено не правеше, откакто бе станала мениджър на заведението. Но имаше нещо в спънатата походка на Док, в нервните му очи, което я накара да почувства, че те са сродни души. И на двамата им бе минало твърде много през главата в краткия им живот и бяха загубили способността да чувстват така, както останалите хора.

Док идваше в продължение на шест месеца в клуба и през това време не продума нито дума на Макси. Но в края на шестия месец Сакатия дойде при нея и й каза, че Док иска да говори с нея в колата си.

Аби поиска време, за да реши дали да отиде, тъй като й бе ясно защо я вика Док. Искаше да му стане метреса. От една страна, й харесваше да е под закрилата на някой гангстер. Те обикновено даваха на любовниците си скъпи подаръци, които Аби би могла да продаде някой ден и да си купи собствен апартамент. Също така гангстерите обикновено не живееха много дълго, което за Аби, поне що се отнасяше до мъжете, бе добре. Това, което не й харесваше, бе мисълта, че трябва да прави секс с някой мъж. Животът на майка й, а и държането на съпрузите й към Аби, я бяха накарали никога да не иска да има интимни отношения с мъж.

Но все пак реши да разбере какво има да й казва Док, така че отиде в колата, голяма черна лимузина, и седна до него, като с тях бе единствено вечно присъстващият Сакат Джо. Аби бе изненадана от молбата на Док — искаше тя да стане негова метреса, но само за обществото. Условията бяха: никакъв секс помежду им, но и тя да не излиза с други мъже. В отговор на нейното съгласие да излиза с него, той щеше да се грижи за финансовото й състояние, дори ако пожелаеше да спре да работи при Уили и да не прави нищо друго по цял ден освен да се занимава с косата и маникюра си. Но Аби бе твърде лоялна към Уили и въпреки че й плащаше много ниско, тя искаше да остане при него, защото той се нуждаеше от нея. На Док не му пукаше много и Аби въздъхна с облекчение, понеже той не се оказа от най-разпространения тип мъже.

Седейки на задната седалка на черната лимузина, Аби се съгласи с условията на Док и той й даде първия си подарък — диамантена огърлица. През следващата година Аби получи обзаведен апартамент с нотариален акт на нейно име, кожи, бижута и красиви дрехи. Що се отнася до нейната част от сделката, когато не беше на работа, отиваше с Док, където той пожелаеше и винаги изглеждаше чудесно, а това най-много интересуваше Док. Той желаеше да покаже на света, че може да има една от най-изисканите жени в обятията си.

През 1926-а, когато бе на деветнадесет, Аби напусна Уили. По това време тя бе наела оркестър с певица да забавлява посетителите. Една вечер певицата бе пресипнала и не можеше да пее. След като часове наред се опитваше безуспешно да намери заместник, тя реши, че ще пее.

От момента, когато стъпи на сцената, се почувства у дома си. Всички, включително Док и Уили, мислеха, че Аби е студен човек, че е толкова студена вътрешно, колкото показваше външно. Никой нямаше представа за страстите, които бушуваха в нея. А те излязоха наяве, когато запя. Аби не можеше да каже на хората какво чувства, но можеше да го изпее. Всяка една дума от блусовете, които пееше, бе пропита от нещастието, което бе преживяла.

След изпълнението й публиката стана на крака и я аплодира гръмогласно. След като чу реакцията на хората, Аби бе сигурна какво иска да работи до края на живота си.

Единственият човек, който не искаше тя да пее, бе Уили, тъй като той мислеше за бъдещето и виждаше, че Аби ще го напусне, а той нямаше да се справя така добре без нея. Затова й каза, че не е пяла добре. Воден единствено от собствената си полза, Уили й каза, че са я аплодирали не заради гласа й, а заради външния й вид. С тези думи той загуби нейната лоялност. Аби бе в състояние да му прости, че не й плаща колкото заслужава, но мразеше да я лъжат.

Отиде при Док и му каза, че иска да пее в добър клуб и иска да напусне Уили. Док я настани в клуба на Джубили в Харлем, място, където жените блестяха с диаманти, а мъжете бяха обградени с ореола на силата. Именно през тези две години, когато пя при Джубили, тя промени името си на Макси.

Макси имаше проблеми с адаптирането си в клуба, тъй като другите жени не я харесваха. Жените при Уили се плашеха дори от собствените си сенки и затова се възхищаваха от Макси. Но при Джубили момичетата от балета също бяха метреси на гангстери, някои от които работеха при Скалпини, който бе доста по-влиятелен от Док.

Сякаш нямаше достатъчно проблеми по време на репетициите всеки ден, тъй като колегите й бяха студени в най-добрия случай и враждебни в най-лошия, непрекъснато растящото раздразнение, че трябва да полага грижи да изглежда добре заради Док, а се появи и Майкъл Ренсъм. Той бе нает от Джубили да танцува с приятелките на гангстерите, които бяха твърде дебели, уморени или просто ги мързеше да танцуват.

Майкъл Ренсъм бе наистина голям проблем за Макси, тъй като всички момичета бяха влюбени в него. Работата не беше само в това, че очите му бяха полупритворени — очи, приканващи към спалнята, както казваха момичетата. Нито в това, че имаше вдлъбнатина на брадичката, нито очите му, чийто цвят бе като бурно море, нещо между синьо и сиво, нито пък твърдата му тъмноруса коса, нито страстните му, сочни устни. Това, което караше момичетата да са влюбени в Майкъл Ренсъм, бе неговото държание, което бе много сладко. Като мед. Горещ мед. Горещ течен сладък мед. Трябваше му само да погледне една жена в очите и вече усещаше какво й е нужно и й го даваше. Той можеше да бъде нежен и прелъстителен, груб и изискващ. Той бе това, което всяка една жена желаеше, и можеше да съблазни всяка дори без да продума. Всичко, което трябваше да направи, бе да я погледне през чашата с шампанско с тези бавни, мързеливи очи и жените започваха да чувстват, че им става топло, толкова топло, че изпитваха нужда да си съблекат дрехите. Понякога жените говореха, че ако успееш да устоиш на очите му, не можеш да устоиш на гласа му. Той беше дълбок и провлачен. Хващаше ръката на една жена, повдигаше пръстите й към устните си, като през цялото време я гледаше с този особен, премрежен поглед, после я целуваше по ръката с тези сочни, изрисувани устни и прошепваше:

— Обичам те.

Той никога не се бе провалял с жена.

Получаваше това, което иска, и казваше:

— Благодаря.

Но точно тогава Майкъл Ренсъм срещна Макси. Когато дойде за първи път в гримьорната (нямаше никакво значение, че ще завари момичетата без дрехи, тъй като бе спал с всяка една,) той направо предложи на Макси. И наистина, защо да си губи енергията да я сваля, щом като страстта, с която пееше Макси, подсказваше, че е едно доста страстно парче.

Вместо лесното завоевание, което очакваше, и за негово най-голямо отвращение, без да му каже нито дума, Макси му изсипа цяла кутия с пудра на главата. Отначало нито Майк, нито момичетата повярваха на това, което стана. Никоя не бе отхвърляла Майк. Да легнеш с Майк бе нещо като ритуал за приемане в клуба.

След като всички осъзнаха какво направи Макси, бе трудно да се каже кой бе по-ядосан — момичетата или Майк. Месеци наред след случката с пудрата Макси трябваше да търпи отвратителните номера, погодени й от момичетата — гримът й изчезваше, липсваше едната от обувките, петна по роклите й. Макси приемаше всичко, никога не се оплакваше, не каза нищо на нито една от жените, напротив, винаги бе сърдечна и вежлива.

Много по-трудно за възприемане бе държането на Майк. Той бе наистина бесен, че тя го бе отхвърлила и го показваше открито. След като опита още два пъти, но не успя, започна да разправя из целия клуб, че тя е фригидна, наричайки я с имена като Ледената принцеса и казвайки на хората, че тя само си мисли, че е много добра. Заяждаше се с нея непрекъснато.

Лайла, водещата танцьорка, бе тази, която каза на Майк да престане, защото започна да се изморява от непрекъснатите му заяждания и започва да се възхищава на твърдостта на Макси и начина, по който се държи. Лайла бе първата, която покани Макси да излезе на пазар с момичетата, като я помоли да им помогне да изберат дрехи, които не са толкова крещящи. Макси се колебаеше, защото не бе сигурна какъв номер са й намислили, но излезе с тях и прекара чудесно. Когато откриха, че Макси всъщност е срамежлива вместо надменна, Лайла предположи, че горкото дете не е имало възможност да се научи как се печелят приятели.

След този случай жените приеха Макси сред тях, канейки я с тях и приемайки поканите й.

Но Майк продължаваше да злослови срещу нея все още бесен, и въпреки че все по-настойчиво се опитваше да я накара да отговори на желанията му, не се получаваше нищо. Когато Лайла му каза да престане и тръшна вратата на гримьорната под носа му, той бе така ядосан, че можеше да убие някого.

Но една нощ животът на Майкъл се промени изцяло. Час след като бе напуснал клуба, откри, че е забравил портмонето си в тукседото си, което бе оставил в клуба. Ядосан на себе си, той се върна в клуба, но беше заключено. Знаейки, че прозорецът на банята е счупен, той нареди няколко кофи за боклук една върху друга и влезе през прозореца.

Взе портмонето и тръгна да излиза, когато му се стори, че чу някакъв шум. Тръгна по коридора и видя слаба светлина в гримьорната. Бутна тихо вратата и погледна вътре. Видя Макси да стои на масата и да плаче по начин, по който той и другите деца в приюта за сираци плачеха — тихо, сякаш ако ги чуеха, щяха да ги накажат.

Без да се замисля какво прави, той стори това, което винаги бе мечтал да направят с него. Отиде до нея, седна и я взе в прегръдките си. След неколкоминутна борба помежду им тя се успокои и се отпусна в него, а Майк я притисна до себе си. Ако някой му кажеше, че той спи с жените, защото иска да е близо до тях, иска те да го обичат, той би му се изсмял, тъй като обичаше да мисли за себе си, че е абсолютно самостоятелен, че не се нуждае от никого. Обичаше да мисли, че е от типа мъже, които преспиват с една жена и после я зарязват, и знаеше, че жените го мислят за такъв. Нито една не гледаше твърде сериозно на красивия танцьор в бара.

Когато разбра, че Макси не може да спре да плаче, той я занесе на старата кушетка до стената и като махна нахвърляните дрехи и скъсаните чорапи, седна до нея и я прегърна.

Съвсем естествено започнаха да се целуват. Месеците на ярост един срещу друг бяха бързо заменени от страстта и те започнаха да събличат дрехите си, а после започнаха да ги късат. Любиха се на кушетката един, два, три пъти, без да промълвят и една дума, страхувайки се думите да не развалят магията, страхувайки се да не се превърнат в такива, каквито не желаеха. Майк се страхуваше Макси да не постъпи като другите жени и да му каже:

— Беше чудесно, Майк, но аз трябва да се върна при моя старец.

А Макси се страхуваше да не се превърне в едно от многото момичета на Майк.

Беше се почти разсъмнало, когато Макси проговори първа. Уморена, задоволена, тя лежеше в прегръдките му и знаеше, че не иска никога да напусне това място, където за първи път се чувстваше сигурна.

— Ако Док открие какво е станало, ще ни убие.

На Майк му трябваше малко време, за да се успокои, тъй като думите й означаваха, че тя възнамерява да продължи да се среща с него.

— Ще го пазим в тайна — каза той, а Макси кимна, понеже усещаше, че той умее да пази тайна така добере, както и тя.

През следващия месец двамата се срещаха тайно в един апартамент, който бе развъдник на хлебарки и плъхове. Любиха се, но и разговаряха дълго, разказвайки един на друг живота си, тъй като за първи път имаха до себе си приятел, на когото да се доверят.

В клуба правеха всичко възможно да скрият растящата си любов. Майк все още наричаше Макси студена кучка, подиграваше й се, а Макси ходеше с вирнат нос, когато той бе наблизо.

Но не можеха да излъжат жените. Първо, защото Майк престана да се върти около всяко същество в пола, дори се държеше по-различно на дансинга. Второ, очите му го издаваха. Ако преди гледаше Макси ядно, то сега очите му блестяха от любов.

Усещайки, че жените разбират какво става, една нощ Макси се опита да ги накара да мислят, че тя и Майк все още се мразят един друг, като му лисна чаша с шампанско в лицето.

Майк разруши всичко, като грабна Макси за раменете и я целуна силно по устните, а момичетата разбраха, че не им е за първи път. В стаята цареше тишина, докато Майк излезе. Накрая Лайла каза:

— Скъпа, трябва много да внимаваш с човек като Док.

Макси можа само да кимне.