Сладък лъжец

ГЛАВА 21

В девет без пет в неделя сутрин Саманта седеше в леглото на Майк и се опитваше да оправи ноктите на краката си. Това, че инструментите, които използваше бяха лично нейни и че ги имаше от десет години не й помагаше. Все още не чуваше шум от стаята на Майк. Явно той все още спеше.

В девет взе дистанционното и пусна телевизора, за да гледа „Неделя сутрин“ на Чарлс Кърълт. Гледаше шоуто, откакто бяха взели мистър Кърълт от улицата и го бяха сложили на един стол в едно нюйоркско студио. Беше й интересно кога ще махне този меланхоличен израз от лицето си. Израз, който казваше, че би предпочел да е на улицата.

Първите няколко минути той съобщаваше какво предстои през деня. Саманта не слушаше много-много новините, докато не чу думата Джубили. Вдигна рязко глава, очите й се отвориха широко и попиваше всяка една дума на Чарлс Кърълт.

„Касапницата в Джубили клъб не е толкова известна, както тази на Свети Валентин, но по време на сухия режим нищо от това, което ставаше в Ню Йорк, не придобиваше такава известност, както събитията в Чикаго. Може би това е израз на цинизма на нюйоркчани, но случилото се през онази съботна вечер на 12 май 1928 година дори не бе наречено касапница. Полунашега, полунасериозно се говореше за смяна на стражата, тъй като един шеф на банда изби хората на млад гангстер, за който се говореше, че ще стане бос. Стрелбата се обърна срещу инициатора й, а симпатиите на хората и ченгетата бяха на страната на човека, срещу когото стреляха. След този ужасен случай, след тази кървава баня, когато бяха убити седемдесет души, а около дузина ранени, Док Барет, тогава двадесет и осем годишен гангстер, сложи ръка върху нелегалната търговия с алкохол. Той спечели, но също така загуби своя приятел от детинство, човека, за когото казваше, че е единственият, на когото може да се довери, мъжът с цветистото име Сакатия Джо. Наричаха го така, защото бе загубил ръката си при престрелка, защитавайки Док. Джо бе убит през тази нощ. Всичко това се случи във великолепното заведение в Харлем, известно просто като Джубили клъб. Док може да е спечелил онази нощ, но Джубили загуби всичко, което имаше. Клубът му бе разрушен от около три хиляди куршума, от хиляди търсачи на сувенири, дошли на следващия ден.“

Докато водещият разказваше, камерата показваше вътрешността и външния изглед на разпадащата се стара сграда в ужасния Харлем. Плъхове бягаха по пода, докато камерата фокусираше дупките от куршуми по стените.

Джубили все още притежава клуба, но състоянието, в което се намира сградата днес, не му позволява нито да го продаде, нито да го даде под наем. Така че клубът стои празен.

Чарлз остави листа и се усмихна като Мона Лиза.

Някои говорят, че клубът се обитава от духове, но ние не сме тук, за да говорим за жестокостите преди шейсет години, а да разкажем за Джубили Джонсън и неговата музика, тъй като дори една кървава касапница като тази не бе в състояние да го сломи. Днес той е на сто и една години и все още свири, все още пее и все още е… великолепен.

Саманта скочи от леглото и се втурна през банята в стаята на Майк, който спеше по корем, скрит в завивките.

— Майк! Събуди се! Трябва да видиш какво дават по телевизията — той не реагира и тя се опря на леглото и го бутна по голото рамо, което се подаваше изпод завивките.

— Майкъл! Събуди се! Ще изпуснеш нещо много важно — той потрепна леко. Ако не беше толкова топъл, щеше да си помисли, че е мъртъв. Качи се на леглото, хвана го за раменете и го раздруса. — Дават Джубили по телевизията, в предаването на Чарлз Кърълт. Джубили на Макси!

В следващия миг той скочи, хвана я и я бутна в леглото. Започна да търка лицето си във врата й, а тя пищеше и се смееше.

— Защо ме будиш? — изсумтя ядосано. — Днес е неделя и на човек му се позволява да поспи повече.

— Майк, дават Джубили по телевизията.

Точно в този момент лицето му се промени. Отдръпна се от нея, стараейки се въобще да не я докосва.

— Какво стана?

— Изчезвай оттук — в гласа му нямаше игра. Беше отвратително нетърпелив.

Разбра, че е бесен, но не схващаше защо. Дали пък защото го събуди? Има хора, които обичат да спят много, но явно досега не бе разбрала, че Майк е от тях. Стана от леглото и започна да се извинява.

— Съжалявам. Може би не трябваше да те будя, но така исках да видиш програмата. Май ще е по-добре да се кача горе и да я запиша, а ти ще я гледаш по-късно.

Той обърна глава.

— Махни тази нощница.

Трябваше й малко време, за да разбере какво й каза. Отначало си помисли, че иска тя да се съблече, но веднага се усети, че носи съвсем новата си, много красива, много тънка, много, много бяла нощница. Въпреки удоволствието, което я обзе, се почувства гадно, че е забравила за „проблема“ му. Е, не точно гадно, по-скоро тъпо. Дали наистина облечена в тази нощница, бе в състояние да го разстрои толкова много, че да пребледнее и да не може да я гледа.

— Аз… Не мислех, че… — дори и за самата нея думите й прозвучаха неискрено. Мъж, който изглеждаше като него, бе толкова секси, така сладък и остроумен, прекрасен като него, би могъл да има всяка една жена. Явно, помисли си тя, той бе така обладан от нея, до такава степен, че дори не можеше да понесе да я гледа в бяло.

— Дойдох да ти кажа за програмата и забравих с какво съм… Не исках да… — тя спря, защото той се обърна и това, което видя в очите му, я накара да отстъпи. Те бяха пълни с нещо, което не бе сигурна, че разбира. В тях имаше нужда, желание и страст, но също така и отчаяние, сякаш той се нуждаеше от нещо, което, ако не получи, ще умре.

Саманта сложи ръка на гърлото си и отстъпи назад. Отдавна бе престанала да се страхува от Майк, но сега наистина се уплаши. Той тръгна към нея през леглото и тя отново отстъпи.

— Майк — започна, но той не отговори, само я гледаше жадно и се приближаваше към нея с настървението на вълк.

Тя изписка и страхливо побягна от стаята, тръшкайки вратата на своята стая. Облегна се на нея, дишайки тежко. Макси сигурно би могла да се справи с красивите млади мъже, които я преследват, но Саманта не беше готова за това.

Изчака, докато се успокои. Махна нощницата, сложи си джинси, блуза с дълги ръкави и висока яка, която я покриваше почти цялата, и отиде в библиотеката да гледа телевизия.

Майк се появи след двадесет минути и когато го погледна, изтръпна.

— Добре ли си? — попита и отиде при него, за да пипне челото му. Беше студен като саламандър. — Майк!

— Студен душ — измърмори той, дръпна ръката й и седна на канапето, явно объркан от това, което се случи преди малко. — Откъсът още ли не е започнал?

— Не — отвърна тя, опитвайки се да не се усмихне, но реакцията му тази сутрин я караше да се чувства добре. Това, разбира се, помисли си тя, е начинът, по който мъжете се чувстват, преди да легнат с една жена. Особено пък преди да легнат с нея. Беше по-добре да го остави да си фантазира, отколкото да направи това, което той, изглежда, искаше от нея. Направеше ли го, вероятно той щеше да я помоли да напусне къщата или да заспи, след като свършат.

— Не — каза тя. — Не си го изпуснал. Мисля, че е следващият.

Подаде му кифла намазана с крема сирене. Той пренебрегна храната, хвана я за брадичката и приближи устните си до нейните. Целува я дълго и сладко, без да й къса дрехите, без да я докосва, освен със силните си пръсти на брадичката. Тази дълга, дълга целувка едва не я уби. Тялото й сякаш се размекна, превърна се в нещо топло и меко, вратът й се завъртя под почти невъзможен ъгъл, но не се дръпна, защото й се искаше да се слее с него, да се загуби в него.

Когато той се отдръпна, тя бе толкова отпусната, че щеше да падне от канапето, ако не я бе хванал.

— Защо, Сам? — прошепна той. — Защо ми отказваш? Колко дълго трябва да чакам? Или искаш първо да ти, предложа да се оженим? Ако е така, ще…

Тя сложи пръст на устните му, защото не желаеше да чуе останалата част от въпроса му. Не желаеше да говори за причините за държането си, не желаеше той да научи истината за нея, или поне не сега, когато това, което съществуваше помежду им бе толкова крехко. Може би по-късно щеше да му каже всичко.

Мърморейки проклятия, Майк взе кифлата, която бе все още в ръката й, въпреки че бе малко изпочупена, защото Саманта я бе стискала, докато се целуваше с него. По пръстите й имаше крема сирене. Той взе ръката й и я заоблизва бавно, прочувствено и нежно.

— Твоето шоу започва — каза той, а пръстът й беше в устата му.

— Какво?

— Твоето шоу.

— Какво? — той ближеше дланта й.

— Макси. Джубили. Смърт. Разрушения. Касапница. Спомняш ли си?

— Какво?

Майк остави вече чистата й ръка и обърна главата й към телевизора. Трябваха й няколко минути, за да избистри погледа си и да види, че вървеше програмата за живота и кариерата на стария музикант. Камерата показваше Джубили, който въпреки своите сто и една години изглеждаше енергичен и пъргав, а разсъдъкът му бе много бистър.

Майк я придърпа назад, докато гледаха. Видяха разрушената сграда, която някога е била елегантен нощен клуб в синьо и сребърно. Джубили разказваше за клуба, за хората, които са идвали, как дамите са носели своите кожени палта, които мъжете купували на своите метреси. Но всичко това свършило след касапницата и той не успял да събере достатъчно пари да възстанови клуба.

В края на предаването Саманта изключи звука и се обърна към Майк.

— Много ли е далеч Харлем оттук?

— По начин на мислене или в мили?

Тя се намръщи.

— Мили.

— Ню Йорк е остров, нали знаеш? Нито едно място не е много далеч от друго.

— И ако кажа на един таксиметров шофьор, че искам да отида в Харлем, той ще знае къде да ме заведе?

Майк мълчеше и я гледаше.

— Кажи ми, да не смяташ да направиш това, от което се опасявам?

Тя стана от канапето.

— Ще посетя Джубили, ако това имаш предвид. Ще отида при него сега, преди някой друг да е разбрал, че е жив.

Майк застана пред нея и сложи ръце на раменете й.

— Имаш предвид мъжа, който се опита да те убие, нали?

Тя се отдръпна, не желаейки да мисли за онази нощ.

— Може би. Мистър Джонсън сигурно знае нещо за онази нощ. Защо баба ми е трябвало да напусне семейството си, какво я е накарало да ни причини толкова много нещастия… Може би…

— Има ли някакъв начин, по който мога да те убедя да не ходиш?

Тя поклати глава.

— Не, Майк, няма. Бих те накарала да дойдеш с мен, но ако не желаеш, ще отида сама.

— В Харлем?! Фина, малка блондинка като теб сама в този район?!

— Толкова ли е лошо. Както изглежда по телевизията?

— Да.

Тя преглътна, после бавно пое дъх.

— Ще отида сама, ако се наложи — въпреки че говореше така, вътрешно се надяваше Майк да дойде с нея. Човешката смелост все пак има граници.

— О’кей. Обличай се. Сложи си нещо по-обикновено.

Тя кимна и се качи горе да се преоблече.

Когато двамата пристигнаха с наетата кола пред къщата, там вече се бе насъбрала тълпа. Шофьорът на колата бе огромен мъж, кожата му бе с цвят на въглища и имаше огромен розов белег, който започваше от врата му и се скриваше под ризата. Изглежда, бе приятел на Майк. Саманта му се усмихваше прекалено много и доста нервно, което го забавляваше.

По пътя за Харлем, тя не смееше да погледне през прозореца, защото гледката бе ужасяваща. Такава огромна бедност в близост до невероятното богатство на Манхатън бе нещо, което не можеше да си обясни.

Когато най-накрая пристигнаха пред къщата на Джубили — единствената добре изглеждаща на улицата, Саманта въздъхна с отвращение. Обстановката бе такава, сякаш всеки момент ще започне въстание. Изглежда, повечето нюйоркчани бяха гледали шоуто на Чарлз Кърълт и бяха дошли да видят Джубили. Да му поискат пари назаем, да му продадат нещо или просто да погледне песните, които са написали.

На входа стоеше голяма, висока жена със стоманеносива коса и бесен израз на лицето, което явно някога е било красиво. Държеше високо една метла, сякаш тя бе някакво оръжие, и се опитваше да спре зяпачите да се качват на стъпалата. Саманта видя как удари двама мъже през лицето с метлата.

Майк хвана Саманта за лакътя.

— Не мисля, че сега е най-подходящият момент — каза той, опитвайки се да я върне в колата.

Тя се изплъзна от хватката му.

— Не. Ще говоря с него сега. Не мисля, че ще събера достатъчно смелост да дойда друг път.

— Това е най-хубавото, което съм чувал досега.

— Майк, можеш ли да ме преведеш през тълпата? Ако успея да се доближа достатъчно до онази жена, ще й кажа, че искам да питам Джубили за Макси.

Майк си помисли, че би могъл да спечели време, като се опита да поговори с нея, но се отказа, тъй като беше безполезно. Освен това, той също искаше да се срещне с Джубили и да разбере дали старецът знае нещо важно за Макси. Погледна към негъра, който стоеше до колата, и му кимна. Негърът му отговори по същия начин.

След минута Саманта вървеше зад Майк здраво, хванала се за колана му, докато той си проправяше път през хората. Негърът вървеше след тях. Когато стигнаха до първото стъпало, жената замахна към тях, но негърът хвана метлата, преди да ги удари. Това даде възможност на Саманта и Майк да изкрещят, че искат да говорят с Джубили за Макси.

От изражението на лицето й разбраха, че е чувала това име. С неприятна гримаса тя кимна на едно дете, което стоеше зад нея, и то се вмъкна в къщата. След малко се върна и им махна да влязат. Майк и Саманта тръгнаха след него, а шофьорът се върна при колата.

Вътрешността на къщата имаше износен вид. Купена преди много години, обзаведена тогава и след това недокосвана. Первазите и таванът сигурно бяха боядисвани тридесет или четиридесет пъти, но старата боя не е била сваляна и затова сега боята се лющеше. Дебелият пласт боя скриваше украсата по дървото.

Вървяха по тесни стълби, докато стигнаха горния етаж, където бе слънчево и топло, а стаята изглеждаше, сякаш не е пипана, откакто Джубили се е родил. От сянката излезе един мъж, който изплаши Саманта до смърт. Беше висок негър, изглеждаше изключително добре и имаше най-гневните очи, които бе виждала. Не беше просто ядосан в момента, беше бесен заради живота си, беше ядосан на всеки и всичко.

Хвърли им един арогантен поглед, изду ноздри и изчезна в коридора. Саманта преглътна, погледна Майк, за да се успокои, и продължи нагоре по стълбите.

Детето отвори една врата на последния етаж, пусна Майк и Саманта да влязат и ги остави сами. Щом видя стаята, тя се влюби в нея. От всички страни, от тавана до пода имаше рафтове, пълни с нотни листа. Захабените, пожълтели корици на нотите бяха вероятно от времето на Флинтстоун. Над всичко доминираше едно огромно пиано, от онези лъскави, черни пиана, на които свиреха мъже, облечени във вталени сака от тукседо. Явно бе любим инструмент, тъй като бе лакиран и нямаше нито една драскотина. Два удобни стола бяха разположени около него.

И Саманта, и Майк бяха така вглъбени в разглеждане на стаята, че не забелязаха слабия мъж, който седеше на пейката зад пианото, а главата му едва се виждаше от поставката за ноти. Телевизионните камери бяха успели да скрият някои от бръчките по лицето му, а светлината бе омекотила чертите му и не си личеше, че по лицето му нямаше никакво месо, а само черна кожа. Изглеждаше като мумия, не като истински човек, а блестящите му очи бяха несъвместими със старото му тяло. Приличаше на шоумен, който се е постарал мумията му да изглежда по-реалистична.

Саманта му се усмихна. Той отвърна на усмивката й, разкривайки разкошни изкуствени зъби.

— Казвам се Саманта Елиът и съм внучка на Макси — подаде му ръка.

— Щях да те позная. Изглеждаш точно като нея — гласът му бе приятен. Саманта бе убедена, че гласът му винаги е бил такъв, за разлика от кожата му, която приличаше на доброкачествена обработена кожа. Докато говореше, пръстите му играеха някак отнесено по клавишите. Явно да свири на пиано, за него бе толкова естествено, както и да диша.

Майк пристъпи напред и започна да му обяснява защо са тук, за Док, за Макси, за бащата на Саманта, за биографията, която пишеше. Джубили го слушаше, продължавайки да свири на пианото с отнесен поглед. Когато Майк свърши, той погледна Саманта.

— Макси пееше блус. Пееше изключително.

Усмихвайки се, Саманта изпя песента, която Джубили свиреше — Гълф Коуст Блус и завърши с думите:

Първоначалното неверие в погледа на Джубили бе заместено от радост, една особена радост — на старец, открил нещо, което е мислил, че отдавна е изчезнало. Сякаш за миг в очите му се появиха сълзи.

— Звучиш точно като нея, момиче! — каза той, обърна се изцяло към пианото и натисна силно клавишите. — Тази знаеш ли я?

— Блусът на плачещата върба — отвърна тя меко, когато той изсвири първите тонове. Може би в старото му тяло нямаше сила, но пръстите му бяха все още силни.

Саманта отвори уста да запее, но спря, защото откъм прозореца се чу призрачен тъжен плач на тромпет със сурдинка. Тя погледна Майк, за да се увери, че все още е в деветдесетте, тъй като звукът на тромпет със сурдинка бе нещо архаично.

— Не му обръщай внимание — каза нетърпеливо Джубили. — Това е просто Орнет. Знаеш ли това парче?

Саманта бе убедена, че тромпетистът бе онзи свирепо гледащ млад мъж, който видя на стълбите. Също така бе сигурна, че е подложена на теста. Ако този млад мъж можеше да свири нещо така старо като Блуса на плачещата върба, то той го е научил от любов към музиката, а не за да печели пари от него. Знаеше също, че той не вярваше, че малката блондинка може да пее блус.

Отвори уста и запя тъжната песен за една жена, загубила любимия си. Песента завършваше със стакато.

Когато свърши, Джубили не каза нищо, но по изражението на лицето му, можеше да и каже, че е пяла добре. Лицето му казваше едно — звучиш точно като нея, сякаш се носиш из въздуха.

Някак импулсивно, докато Майк и Джубили я гледаха изумени, Саманта отиде до прозореца и извика ядно и предизвикателно по посока на тромпетиста.

— Минах ли изпита, Орнет?

При тези й думи Джубили и Майк избухнаха в смях. Джубили звучеше като стар акордеон, надупчен на няколко места.

— Точно като нея — каза Джубили. — Макси не се страхуваше от нищо.

— Страхувала се е от нещо — каза горчиво Майк. — И искаме да разберем от какво.

Джубили не пожела да им каже нищо за Макси. Продължи да свири, питайки Саманта дали знае една или друга песен, повтаряйки, че не е виждал Макси от нощта, когато е изчезнала. Когато Саманта го попита има ли представа защо е изчезнала, той измърмори едно „не“.

Станал е на сто и една години и все още не умее да лъже убедително, помисли си Саманта. Опита се да сметне още колко пъти ще трябва да го посети, още колко песни на Беси Смит ще трябва да изпее, преди той да склони да й каже какво знае за Макси.

Когато си вземаха довиждане, Саманта го целуна по старата набръчкана буза и каза, че се надява да го види отново.

На полеутажа ги чакаше малкото момче да ги заведе долу. То направи нещо, което се стори твърде странно на Саманта — пъхна ръката си в тази на Майк. Знаеше, че Майк се разбира много добре с децата, но все пак нещо в държането на детето й се стори необичайно. Когато излязоха навън, забеляза, че Майк пъхна ръката, която бе държал в джоба си, и разбра, че детето му е дало някаква бележка. Вероятно от Орнет, помисли си тя и бе убедена, че той ще запази съдържанието й в тайна.

На задната седалка на колата се държеше така, сякаш не знае за бележката.

— Орнет — каза ведро. — Мисля, че съм чувала това име.

— Орнет Колман. Алтосакс — отвърна Майк, гледайки през прозореца.

Когато влязоха в къщата, Майк веднага изчезна в спалнята и Саманта бе уверена, че четеше тайното съобщение. Когато се върна, бе по шорти и тениска и държеше неделния Ню Йорк Таймс под мишница.

Обядваха в градината, и двамата четейки вестника. После се изпънаха на дървените шезлонги, Майк все още с вестника в ръце, сякаш имаше намерение да прекара часове с финансовия раздел, а Саманта взе портативния компютър и се опита да запише всичко, което знаеше за Макси.

Не бе научила много. Макси е била влюбена в двама или дори трима мъже, ако се брои и Кал. Колкото и да са били, тя ги е напуснала всичките. Къде е отишла и защо?

През няколко минути тя ставаше от стола, мърморейки „Трябва ми още една дискета“, после изчезваше в къщата, където стараейки се да не се бави, търсеше бележката, която детето даде на Майк. Претърси дрехите, които носеше тази сутрин, погледна във всяка кутия. Търси и в спалнята за гости (чувствайки се малко виновна, че го е изгонила от неговата спалня), погледна дори и в обувките му.

Едва когато влезе за шести път в къщата, посмя да погледне в портфейла му. Това й изглеждаше като изключителна намеса в частния му живот и се поколеба, преди да го извади от шкафчето. Но когато го отвори, забрави за колебанията си и започна да търси. Имаше три кредитни карти, всичките златни, и две хиляди долара в брой, което я накара да затаи дъх. В портфейла нямаше нищо друго, нито бележник с телефони, нито листчета с номера. Естествено, човек като Майк би могъл да запомни нужните му номера.

Тъкмо понечи да остави портфейла, си спомни, че баща й имаше тайно отделение, в което държеше лакомствата за нея и я караше да ги открива сама. Огледа портфейла и намери отделението. Извади някакъв лист.

Едва не седна от удивление, защото това бе нейна снимка от пети клас. Явно Майк бе взел снимката от къщата на баща й в Лиузвил. Дали бе подарък от баща й, или той просто я бе взел от стаята й, където стоеше? И защо я носеше в портфейла си?

Остави снимката в отделението, но тя не влезе свободно и тя разбра, че най-после е открила бележката.

Със скоростта на светлината прибра всички неща по местата им, така както ги намери, и се върна в градината. Любопитство й бе голямо и след като седя тихо няколко минути, попита Майк какъв е телефонният номер на баща му. Без да вдига глава от вестника, той й го каза.

— Телефонът на най-големия ти брат.

— У тях, в офиса, в Колорадо, този в Ню Йорк или в къщата му в планината?

— Всичките.

Майк остави вестника и я погледна.

— Изпитваш ли ме?

— Какъв е номерът на социалното ми осигуряване?

С хитра усмивка той й го каза.

— Знаеш ли номера на банковата ми сметка?

Вдигна вестника пред себе си, докато й го казваше. После й каза кода на картата й за получаване на пари в брой, но не й каза откъде го е научил.

— Номера на картата на Ванеса — тросна се тя.

— Тук ме хвана. Всъщност не съм сигурен дали някога съм го знаел.

Лъжеше. Тя се усмихваше, когато отново се обърна към монитора.

В три часа Саманта стана и отиде в кухнята. Започна да рови из шкафовете, опитвайки се да намери това, което й е нужно.

Когато Майк чу шума от кухнята, се зачуди какво прави и отиде да види. Намери я да седи на пода объркана, с около половин дузина тигани около нея.

— Опитваше се да измислиш какво да правиш с тях ли?

— Опитвам се да измисля как да направя коктейл.

— Повикай оксиженист.

— Много смешно — каза тя, стана и започна да размества тиганите. Надявах се да имаш някъде от тези книжки за коктейли.

— А, това ли имаш предвид. Смяташ да се напиваш ли? — попита той с надежда.

— Не, искам да направя някакъв коктейл и да го взема със себе си, когато отида при баба си тази вечер.

Това изявление така стъписа Майк, че той замръзна от учудване, втренчен в нея.

— К… какво искаш да кажеш?

Тя се обърна към него.

— Не знам защо, но ти явно си мислиш, че не съм достатъчно умна и че можеш да скриеш някои неща от мен. Разбрах, че Аби ми е баба още щом я видях. Тя прилича на баща ми, движенията й са като неговите. Дори извива устните си като него — тя се облегна на него. — А и ти го разбра, нали? Беше изписано на лицето ти. Беше така поразен, че едва можеше да говориш.

Той взе ръката й и я стисна.

— Не ти казах не защото мисля, че не си достатъчно умна, а защото…

— Знам — прекъсна го тя усмихната, стискайки неговата ръка в отговор. — Не искаш да ми се случи нищо лошо и мислиш, че е опасно да я посещавам.

— Точно така.

Тя пое дълбоко дъх.

— Майк, ти си щастлив човек. Имаш толкова много роднини около теб. А моите вече ги няма. Само Макси и аз сме живи. Тя е в онова ужасно място, сама всеки ден, а аз съм тук и… няма да я бъде още дълго.

Тя започна да трепери и той я прегърна.

— Тихо, скъпа. Всичко е наред. Ще отидем при нея, когато пожелаеш.

— Не е нужно да идваш с мен — както винаги, прегръдката на Майк я караше да се чувства сигурна.

— Разбира се — каза той, милвайки косата й. — Ще те оставя сама. И ти сигурно ще се залепиш на въртящата се врата.

Тя го погледна усмихната.

— Надявах се да искаш да дойдеш — блъсна го. — Сега — продължи делово. — Как да направя коктейл?

— Саманта, не можеш да й носиш алкохол. Не искам да говоря за очевидни неща, но тя е много зле. Не мисля, че лекарят ще разреши…

Тя сложи пръст на устните му.

— Знам, но Кал казваше: „Когато умираш какво може да те нарани?“ Той не пушеше от петдесетте, но в деня, когато докторът му каза, че умира, си купи кутия много скъпи пури и пушеше по една всеки ден, докато почина. Баща ми сложи останалите пури под капака на ковчега му.

Майк просто я гледаше. Тя бе преживяла доста неща, които той не можеше да си представи. Бе израснала обградена от умиращи роднини, а баща й, когато бе на смъртно легло, не желаеше в къщата да влиза слънчева светлина.

Без да продума, той се пресегна и извади от шкафа над главата й книга, пълна с рецепти за коктейли.

— Да видим. Коктейл Cointreau, лимонов сок и коняк. Мисля, че можем да го направим.

— О, Майк, толкова те обичам — каза тя смеейки се, но и объркана от думите си.

Той я погледна.

— Бих искал да се надявам да е така — каза, сякаш тя не значи нищо за него, но бузите му потъмняха малко повече от нормалното.

Саманта започна да вади лимоните от хладилника и заговори бързо, за да преодолее объркването.

— Надявам се в старческия дом да ни оставят насаме с нея. Знаеш ли какво искам да направя, Майк? Ще й занеса снимки. Горе имам цяла кутия с албуми и снимки на баща ми и майка ми, дядо Кал и мои, повечето направени, след като Макси си тръгна. Господи, не мога да наричам баба си по име. Как да се обръщам към нея?

— Аби — отвърна сериозно Майк. — Докато тя пожелае да узнае, че ти знаеш, че ти е баба. Мисля, че не трябва да й показваш, че си разбрала — той се намръщи. — Горката жена, сигурно си мисли, че като крие самоличността си от теб, ти си в безопасност.

Той спря рязко, гледайки я учудено.

— Сам, още от първия опит, по-точно от първия опит на баща ти, успя да разбереш какво се е случило с баба ти. Откри, че тя живее в старчески дом на системи. Щом знаеш това, защо ходихме при Джубили тази сутрин?

— Знам къде е, но защо е там?

Майк изпъшка.

— Саманта…

Знаеше, че той не желае тя да се рови повече в тази история, но колкото повече научаваше за Док и Макси, Майкъл Ренсъм и Джубили, толкова повече се усилваше желанието й да научи какво е станало през 1928 година. Отначало почти мразеше баба си, че е напуснала семейството си, и то без да каже „сбогом“. Но когато я срещна и видя сълзите в очите й при споменаването на Кал, се убеди, че Макси го е обичала много. Нещо повече, Макси обичаше и внучката си. Беше очевидно от реакцията й, когато Майк каза, че някой се е опитал да убие Саманта.

— Бих искала да знам какво обича да хапва — каза тя. — Бих искала да й занеса… шоколадов кейк или нещо подобно, нещо, което харесва, нещо, което е вредно за нея и това отвратително място не може да й предложи.

Майк сложи ръце на раменете й.

— Как мога да те убедя да не ходиш? Ако ти кажа, че този, който се опита да те убие, може още да те следи и ти можеш да го заведеш при Макси? Не мисля, че тялото й е достатъчно силно, за да издържи на подобно нападение.

Саманта бе мислила върху всичко това.

— Колко мислиш, че й остава?

Майк не мислеше и да я лъже.

— Когато се свързах за първи път с лекаря, той ми каза, че й остават три месеца.

Саманта пое дълбоко дъх.

— Ако ти беше на нейно място, не си имал близки наоколо години наред и сега имаш шанса да прекараш няколко седмици с човек, когото обичаш, ще рискуваш ли?

Искаше да й каже, че фактът, че Макси е напуснала семейството си преди двадесет години, не означава, че непременно е била сама, но си замълча. Всъщност като си спомни как изглеждаше Макси в онова отвратително място, се зачуди дали Сам не бе права и Макси наистина е била самотна през всичките тези години. Тя вероятно бе избягала, страхувайки се да не бъде открита, и не беше логично да напусне едно място, за да живее на друго, където да е сред много хора и да е постоянно на показ.

— Сред тези албуми дали има някои твои снимки гола?

Смеейки се, тя се отдръпна.

— Върху едно мъхесто одеяло, когато съм на осем месеца.

— А осемнадесетгодишна? Млада, на възраст за женене…

— Какво искаш да кажеш? Че не съм млада?

Майк повдигна рамене.

— Младо тяло, остарял дух. Хей, мислиш ли, че Макси ще обича черен хайвер? Можем да спрем в руската чайна и да вземем една купа.

Саманта все още мислеше върху думите му: „Младо тяло, остарял дух“.

— Предполагам, че обича хайвер, а идеята не е лоша. Надявам се да не ни създадат неприятности в дома.

Точно в този миг на Майк му дойде чудесна идея и лицето му се проясни.

— Остави това на мен. Ще се погрижа да й разрешат да яде каквото пожелае и да се отнасят добре с нея оттук нататък.