Случаят с палтото от визон

12

Когато стигнаха на километър от Ист Колтър Авеню, светофарите по главния булевард престанаха да излъчват предупредителния кехлибарен сигнал и започнаха синхронизирано да дават червено и зелено. Мейсън намали до необходимата скорост, зави по Ист Колтър и спря пред търсения номер.

— Изглежда, още никой не е станал — забеляза Дрейк.

Адвокатът паркира колата до тротоара, изкачи тичешком стъпалата и натисна звънеца на входната врата. След третото позвъняване в коридора се чуха стъпки от обути в чехли крака и един сънен мъж по пижама и халат отвори вратата и премигна срещу посетителите.

— Какво има? — попита той.

— Ако си спомняте — обади се Пол Дрейк, — ние се познаваме, мистър Фулда…

— О, да, мистър Дрейк, как сте?

— Това е Пери Мейсън — представи го Дрейк.

— Много се радвам да се запозная с вас, мистър Мейсън. Извинявайте, че ме сварвате така… Каква се е случило? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Трябва да поговорим — отвърна Мейсън.

— Сега ли?

— Най-добре сега. Въпреки че бих предпочел да се бяхме срещнали преди час.

Фулда повдигна въпросително вежди, понечи да каже нещо, размисли и ги покани:

— Влезте.

От спалнята се чу обезпокоен женски глас:

— Какво има, Артър?

— Всичко е наред, мила — отвърна Фулда с леко раздразнение. — Спи. Дошли са двама души да…

— Кои са те?

— Един познат детектив и…

По пода изтрополиха боси крака. Последва шум от влачене на чехли и след миг на вратата застана една жена по пеньоар.

Фулда се разгневи.

— Съжалявам, че те обезпокоихме, мила. Лягай си. Тя не помръдна от мястото си.

— Съпругата ми — представи я Фулда. — Мила, това са мистър Мейсън и Пол Дрейк. Пол Дрейк е детектив, който има кантора…

— О, частен детектив.

— Да. Не се тревожи. Лягай си.

Тя се поколеба за миг, след това се усмихна:

— Чувствайте се като у дома си. Да ви направя ли кафе?

— Не е необходимо да ставаш, мила.

— Няма нищо. Ще направя кафе. След минута ще е готово. Заповядайте, седнете.

Фулда включи газовата камина и повтори:

— Седнете, господа. Предполагам, че става въпрос за нещо спешно?

— Точно така — отвърна Мейсън. — Не разполагаме с много време.

— С колко време разполагате?

— Не знам. Кажете ми всичко, което знаете за онази работа в хотел „Киймънт“.

Фулда, който в този момент си палеше цигара, спря и задържа клечката във въздуха.

— Хотел „Киймънт“ ли?

— Стая седемстотин двайсет и едно — уточни Мейсън. — Хайде, да не се бавим.

— По дяволите, не разбирам за какво говорите, мистър Мейсън.

Мисис Фулда, която беше тръгнала към кухнята, спря до летящата врата, като я задържа полуотворена, и се заслуша.

— Не се правете на луд, Фулда — започна Мейсън. — Имате пръст в тази работа. Вие сте поставили подслушвателното устройство. Интересува ме колко дълго останахте там, дали сте присъствали лично или сте изпратили някой друг да свърши работата, или…

— Боже мой! — възкликна Фулда. — Нима искате да кажете, че вие двамата се изтърсихте тук и ме измъкнахте от леглото само за да ми зададете този глупав въпрос?

— Точно така.

Фулда се престори на вбесен.

— Това на нищо не прилича! Нямам какво да ви кажа, господа. Ако искате да ме питате за обичайната ми работа, можете да дойдете в кантората ми след девет часа. Нещо повече — не виждам никаква причина да бъда разпитван. А сега, господа, тъй като, изглежда, бързате и се занимавате с някакъв неотложен проблем, няма да ви задържам повече.

— Така ли? — попита Мейсън.

— Да.

— Няма ли да размислите?

— Не.

— Мисля, че криете нещо, Фулда — рече Мейсън. — Убеден съм, че сте забъркан в тази история. Ако е така, твърде важно е да открием какво точно…

— Чувал съм за вас, мистър Мейсън, както и за репутацията ви, и нямам намерение да ви оставя да ме заплашвате в собствената ми къща. Дадох ви отговора си и той е окончателен. А сега, господа, желаете ли да дойдете в кантората ми в девет часа?

— Не — отвърна Мейсън.

— Добре, не е необходимо.

— Ще разговаряме тук.

— Вече разговаряхме.

— Разбира се — съгласи се Мейсън, — но стигнахме само до средата.

— Струва ми се, че се изразих достатъчно ясно. Нямам какво повече да ви кажа.

— Добре — рече Мейсън, — тогава аз ще ви кажа нещо.

— Не е необходимо, мистър Мейсън.

— Разбирам. Вие сте от онези тарикати, на които всичко им е ясно.

— Мистър Мейсън, възмутен съм.

— А така — подкани го адвокатът, — възмущавайте се. Но ако бяхте действително умен, щяхте да ме изслушате, за да разберете как стоят нещата.

— Знам как стоят нещата точно в този момент.

— Как не! — присмя се Мейсън. — В хотел „Киймънт“ бе извършено убийство.

С пресилен жест Фулда сви рамене.

— Такива работи се случват и в най-добрите хотели, предполагам.

— А „Киймънт“ не е от тях — напомни му Мейсън.

Фулда замълча.

— Отдел „Убийства“ вече е в действие — продължи адвокатът. — Откриха, че стая седемстотин двайсет и едно се е подслушвала. Жиците водеха към друга стая. Не е трудно да се предположи, че е била използвана много скъпа звукозаписна техника с автоматично включване и изключване…

— И това ли е единственото ви основание да ме безпокоите?

— И — продължи Мейсън, сякаш не забеляза, че го прекъсват — лейтенант Траг от отдел „Убийства“ изпитва силно желание да открие кой я е инсталирал.

— Съвсем естествено.

— Е, лейтенант Траг не сподели с мен, но аз предполагам, че е започнал да издирва собственика на апаратурата, което няма да е много трудно. Както разбрах, тя е съвсем модерна, много скъпа и по последна дума на техниката. Този, който я е купил, сигурно не е платил в брой. Вероятно е била купена на изплащане. Върху апаратурата има сериен номер. Лейтенант Траг ще го види и ще се обади на производителите. Те ще го насочат към местната си агенция. Местната агенция ще извади договорите и…

— Боже мили! — изпъшка Фулда и се стовари на стола, като че ли изведнъж бе останал без опора под краката си.

Мейсън се обърна към мисис Фулда:

— Мисля, че съпругът ви ще се нуждае от малко кафе.

За момент тя продължи да стои в коридора, после мълчаливо се вмъкна в кухнята. Вратата се затвори, но след миг се отвори и остана така.

— Изобщо не бях помислил за серийния номер — призна Фулда.

— А е трябвало — отвърна му Мейсън. — Трябвало е първо за него да помислите.

— Имах чувството… смятах, че ще успея… Не ми дойде наум, че могат да ме открият по този начин, и то толкова бързо.

— Е, какво имате да ни кажете?

— Трябва ми време да си помисля.

— Знаем — заговори Мейсън, — че сте се върнали вкъщи, съблекли сте се и сте разчорлили косата си, за да ни заблудите. Изплашили сте жена си до смърт, а сега и вие самият здравата се стреснахте. От какво?

— Ами… не знам.

— Добре, хайде да разберем. Разкажете ни какво се случи, и то бързо. Има някаква малка възможност да ви помогнем.

— Аз… не знам какво да правя.

— Говорете!

— Специализирам се в областта на звукозаписната техника…

— Да, знам.

— В записването на разговори — при изнудвания и подобни престъпления, както и на речи, показания под клетва и съдебни процеси.

— Разкажете за хотел „Киймънт“ — напомни му Мейсън.

— Неотдавна свърших една работа на Морис Албърг. Беше… поверително е.

— Няма да е още дълго — отсече Мейсън.

— Поне в момента е.

— Когато областният прокурор започне да задава въпроси…

— По-различно е.

— Ще го прочета във вестниците тогава.

— Добре — рече Фулда, — прочетете го във вестниците, но засега е поверително. Всичко, което мога Да кажа, е, че ставаше въпрос за изнудване, и то бе извършено много успешно.

— Преди колко време?

— Малко повече от година.

— И после?

— И така, вчера следобед Морис Албърг дойде при мен. Искаше да инсталирам апаратурата си в хотел „Киймънт“ и, разбира се, всичко трябваше да бъде тайно и…

— Продължавайте — подкани го Мейсън. — Не е това, което ви безпокои. Кажете ми какво е!

— Ами — въздъхна Фулда — онзи проклет глупак ми призна, че полицията го търси, и по този начин ме постави в неудобно положение.

— Каза ли ви защо?

— Не, знам само, че го търсят, а той се укрива.

— И вие приехте работата при това положение?

Фулда кимна мрачно.

— Вижте — посъветва го Мейсън, — не е необходимо да разказвате на полицията целия разговор с клиента ви. Що се отнася до вас, работата е била съвсем обикновена. Какво направихте?

— Събрах си апаратурата, отидох до хотела и излъгах администратора, че сестра ми пристига с нощния самолет и ми трябват две стаи, за предпочитание една до друга.

— А той?

— Обясни, че няма две съседни стаи, но има две на един и същи етаж. Попитах го къде се намират и той ми даде номерата седемстотин двайсет и едно и седемстотин двайсет и пет. Поисках да ги видя.

— Качихте се и ги огледахте, така ли?

Фулда кимна.

— И после?

— Бяха разположени идеално. Казах му, че ще си донеса багажа и преди вечеря малко ще поспя, та да не ме безпокоят, защото ще ходя да посрещам сестра си, която пристига с нощния самолет.

— Как реагира той?

— Ухили се многозначително и с това всичко приключи.

— И какво направихте вие?

— Тази модерна апаратура е направена така, че наподобява кутии за шапки, куфари и други такива неща.

— Известно ми е.

— Пиколото взе една ръчна количка и качихме багажа горе. Разпределихме го. Някои работи в стая седемстотин двайсет и едно, някои — в седемстотин двайсет и пет.

— И после?

— След това момчето си отиде, преместих всичко в стая седемстотин двайсет и пет — цялата звукозаписна техника, освен един микрофон, който оставих в седемстотин двайсет и едно. Постарах се добре да го скрия.

— Къде? В стената?

— Не. Тези нови устройства са много хитри. Микрофонът се намираше в една нощна лампа, която прикрепих над леглото. Изглеждаше прекалено изискана за онова свърталище, но инак беше идеална. Прекарах жиците покрай картината, през прозорчето над вратата и ги изведох по коридора до стая седемстотин двайсет и пет. Трябваше да се пипа бързо, но аз съм свикнал и добре свърших всичко.

— После?

— Проверих дали работи апаратурата и предадох на Морис Албърг, че всичко е готово и може да дойде в стая седемстотин двайсет и едно.

— Как му го предадохте?

— Обадих се на номера, който ми беше дал, и поръчах, ако Морис дойде, да му съобщят от Арт, че всичко е наред.

— Само това ли?

— Да.

— И?

— После се спотаих в стая седемстотин двайсет и пет.

— Апаратурата не е ли автоматична?

— Да, но исках да съм сигурен, че работи. И си помислих, че на Албърг може да му трябва свидетел. Техниката е нова и исках сам да контролирам записа. Човек винаги трябва да го прави, ако ще дава показания. Не може да очаква да бъде приет записът за доказателство, ако просто си излезе и после се върне и намери някакви записи, които…

— Не си правете труда да ми разяснявате закона за доказателствата — прекъсна го Мейсън. — Кажете ми какво направихте.

— Ами легнах в стая седемстотин двайсет и пет и заспах.

— Кога се събудихте?

— Предполагам, че е било към осем и половина — девет. Излязох да хапна нещо и след това отново се обадих на същия номер и попитах дали Морис Албърг е идвал. Отговориха ми, че е идвал и е получил съобщението ми.

— Казахте ли им кой сте? — Просто Арт.

— Добре, какво стана после?

— Вечерях обилно. Взех няколко сандвича и термос с горещо кафе и се прибрах обратно в хотела.

— И?

— Почетох малко, после съм задрямал и изведнъж бях събуден от включването на апаратурата.

— Какво се случи?

— Ами тя е направена така, че ако в подслушваната стая се чуят гласове, машината автоматично се включва и започва да записва. Чух изщракването на превключвателя, а на звукозаписното устройство има и една червена лампичка, която светва при нормална работа. Скочих от леглото, приближих се и видях, че всичко е наред. Сложих си слушалките и седнах да слушам.

— Какво чухте?

— Морис Албърг разговаряше с някаква жена и… мм, не можах да разбера.

— Какво не можахте да разберете? Искате да кажете, че записът не беше чист, или какво?

— Апаратурата работеше чудесно. Не можах да разбера самия разговор. Беше много странен.

— Какво му беше странното?

— Явно Морис и някаква жена ви очакваха и Албърг каза: „Всеки момент ще дойде. Обадих му се и той обеща да тръгне веднага.“ А жената спомена нещо, че закъснявате, и изведнъж разговорът се отплесна в съвсем странна посока.

— В какъв смисъл?

— Известно време говореха, ами… съвсем обикновени неща. Албърг настояваше: „Разкажи му точно това, което каза и на мен. Трябва да бъдеш откровена с него. Той е мой адвокат и всичко ще оправи. Вярвай ми, че всичко ще бъде наред. Ще се погрижат за теб.“

— Какво стана после?

— Албърг взе да се тревожи да не би пак да сте заспали и нареди на момичето да ви се обади. За момент настъпи тишина, след това момичето пошепна: „Извикайте полиция.“ След няколко секунди телефонът иззвъня, тя се засмя и отговори, явно по телефона: „Разбира се, че не — беше само на шега. Не обръщайте внимание.“ И затвори. После чух раздвижване. Някой понечи да каже нещо и изведнъж спря по средата на изречението.

— Шум от какво движение беше? — попита Мейсън.

— Не мога да го опиша добре.

— Борба?

— Не бих го нарекъл чак така. Просто особени звуци.

— И после?

— Чух гласа на жената: „Само червило. Размазали сте го по устата ми.“ И след малко някаква врата се отвори и затвори.

— И какво?

— Нищо. Пет секунди тишина и после всичко изключи.

— А след това?

— След десет-петнайсет минути отново се заговори, но бяха други хора. Някакъв мъж и жена, която настояваше: „Казвам ти, че тя остави съобщение някъде.“ Мъжът отговори: „Нямаме време да го търсим. Как го остави?“ Жената рече: „Сигурно го е написала с червило“, а мъжът отвърна: „Дай ми червилото си и ще уредим това.“

— И после?

— После се чуха още някакви шумове и апаратурата изключи.

— Какво стана после?

— После дойдохте вие, мистър Мейсън, и предполагам, че знаете какво стана по-нататък не по-зле от мен. Когато ви чух да се обаждате на Пол Дрейк, за да изпрати хора, реших, че е време да се махам. Положението ставаше опасно. Работата, за която ме бяха извикали, явно не беше обикновена, чух ви да споменавате неща, които силно ме разтревожиха. Струваше ми се, че ако си отида, никой няма да разбере, че съм бил там. Биха си помислили, че апаратурата е записвала сама.

Мейсън кимна.

— Чак когато се прибрах вкъщи — продължи Фулда, — осъзнах каква глупава грешка бях направил. Бях взел записите със себе си.

— Искате да кажете, че бяхте записали повече от един диск?

— Не, но когато си тръгнах, машинално заредих наново апаратурата. Толкова свикваме да правим това, че то се превръща във втора природа. При едно зареждане записът може да продължи два часа и трийсет минути, а пък аз не исках да изпусна нищо. Тази апаратура обаче има един недостатък, който все още не са успели да избягнат. Да предположим, че работи автоматично и вие влизате и разговаряте с някого в десет часа вечерта. Излизате и затваряте вратата. Пет секунди по-късно апаратурата се самоизключва. После, в три часа през нощта, някой идва, отваря вратата и започва да говори. Дори шумът от движение на хора из стаята веднага задвижва релето и включва апаратурата… Но когато после прослушаме записа с клиента, звучи като че ли разговорът се е водил без прекъсване, с изключение на паузата от пет секунди. Нищо не показва, че единият разговор е бил в десет часа вечерта, а другият, който идва непосредствено след нето, се е провел в три през нощта. Поради тази причина се налага апаратурата да бъде контролирана… Е, това е всичко.

— А от какво се страхувахте толкова много?

— Мислех, ако никой не открие, че стаята се е подслушвала, да се върна и да си прибера апаратурата, но щом са разбрали… А Морис ми каза, че се крие и… ще възникнат усложнения. Полицията никак не обича да ходим и да подслушваме така по хотелите. Винаги е за предпочитане, когато е възможно, да се използва някое частно помещение вместо обществено място като хотел… И ако случаят е в ръцете на полицията, ще стане ясно, че съм бил там, защото могат да прослушат записите и да открият кога е започнал разговорът. Предполагам, че полицията ще знае например приблизително по кое време сте влезли в онази стая, а нощният администратор ме видя, когато излизах. Ако полицията се заеме с този случай, аз здравата ще загазя.

— Вярно — съгласи се Мейсън. — Полицията вече се зае със случая. Вие наистина загазихте.

От кухнята нахлу мирис на току-що направено кафе. Мейсън посочи към телефона.

— Обадете се в Управлението на полицията.

Фулда се поколеба.

— Толкова дълбоко съм затънал вече, че…

— Обадете се в Управлението на полицията. Искайте да ви свържат с отдел „Убийства“. Опитайте да влезете във връзка с лейтенант Траг. Разкажете му всичко, което знаете.

— Как да обясня факта, че се обаждам в отдел „Убийства“?

— Кажете, че аз съм ви посъветвал — отговори Мейсън.

Фулда се поколеба.

Откъм вратата, разделяща кухнята от трапезарията, се чу резкият глас на жена му:

— Артър, нали чу? Мистър Мейсън знае най-добре.

Фулда хвърли поглед към Пол Дрейк, но неговото лице бе сякаш каменно.

— Е, добре… — измънка неохотно Фулда и отиде до телефона.

Той позвъни в Управлението на полицията, попита за лейтенант Траг, разбра, че го няма, и остави името и телефона си.

— Предайте на лейтенант Траг да ми се обади веднага щом дойде. Предпочитам да говоря с него. Става въпрос за звукозаписна уредба… Точно там — хотел „Киймънт“… Добре, ще си бъда вкъщи. Кажете му да ми се обади. Ще чакам до телефона.

Той затвори и се обърна към Мейсън:

— Надявам се, че постъпих правилно.

Мейсън, който беше застанал до прозореца, се обърна и подхвърли през рамо:

— Току-що ти спасих разрешителното, проклет глупак такъв! Точно в този момент лейтенант Траг паркира колата си пред къщата. Това обаждане ще ти спаси живота.

— Лейтенант Траг! — възкликна Фулда. — Как, по дяволите, пристигна тук толкова скоро?

— Вероятно те е открил по начина, който ти описах — отвърна Мейсън.

По верандата изтрополиха стъпки. Чу се звън. Мейсън натисна бравата и отвори вратата.

— Влизай, лейтенанте — покани го той, — Идваш точно навреме за кафето.

Лицето на Траг помръкна.

— Дявол да го вземе, какво правиш тук, Мейсън?

— Задавам въпроси.

— Добре, ти си задал въпросите. Аз ще получа отговорите… Вашето име Фулда ли е? — обърна се Траг към човека зад Мейсън.

— Точно така — потвърди Фулда.

— Вие ли сте инсталирали подслушвателната апаратура в стаи седемстотин двайсет и едно и седемстотин двайсет и пет в хотел „Киймънт“?

Фулда кимна.

— Опитах се да се свържа с вас, лейтенанте. Обадих се в отдел „Убийства“ и ви оставих съобщение.

Траг мрачно сви устни.

— Да се надяваме, че сте го направили, във ваш интерес е, защото това много ще промени отношението ни към вас.

— Можете да звъннете и да проверите — заяви Фулда.

— В такъв случай това е единственият наистина умен ход, който сте направили до този момент — отсече Траг.

Мисис Фулда се появи от кухнята, като се усмихваше притеснено.

— Добро утро, лейтенанте. Аз съм мисис Фулда. Точно правя кафе за господата и може би и вие ще…

— Ще го изпия всичкото — прекъсна я Траг. — Господата си тръгват. Те могат да си изпият кафето и в някое барче.

Тя се усмихна неопределено, сякаш бе чула шега.

— Съвсем сериозно говоря — заяви Траг. — Фулда, какво правеха те тук?

— Ами просто ми зададоха няколко въпроса.

— Чудесно! — Траг седна. — Сега аз ще науча отговорите и ще ви задам още няколко въпроса, които те не са могли да предвидят. И повярвайте ми, тези именно въпроси ще бъдат от значение.