Случаят с палтото от визон

5

Късно следобед Пол Дрейк почука по уговорения начин на вратата в кантората на Мейсън.

Адвокатът даде знак на Дела Стрийт п тя му отвори.

— Здравей, Пол — поздрави секретарката. — Как се чувства „смъртта на престъпниците“?

— Чудесно. А как върви „грижата за затворите“?

Дрейк влезе в кантората, приседна на страничната облегалка на голямото кожено кресло в поза, която подсказваше намерението му да не се задържа.

— Много ли си зает, Пери? Имаш ли време да чуеш нещо?

Мейсън кимна. Дела Стрийт посочи купчината неподписани писма.

— Хайде, разправяй — подкани адвокатът. — Пък аз ще подписвам. Всички ли си чела, Дела?

Тя кимна.

— И са готови за подпис?

Секретарката отново кимна и Мейсън започна да подписва.

— Има нещо съмнително в този случай, Пери — заяви Дрейк.

— Казвай, Пол, какво е то?

— Не знам.

— А какво те кара да мислиш, че има нещо съмнително? — попита Мейсън, завъртайки подпис след подпис върху писмата, които Дела Стрийт му подаваше, поемаше и натискаше с попивателната.

— Полицията се интересува.

— Би трябвало.

— Не от нещата, които ние знаем, Пери. Интересът им е по-дълбок.

— Продължавай. От какво според теб се интересуват?

— Първо, спомни си разписката от заложната къща в Сиатъл.

Мейсън кимна.

— Знаеш ли какво имаше там? Адвокатът поклати глава.

— Някаква вещ за осемнайсет долара. Това беше сумата, написана на гърба на разписката, и аз реших, че осемнайсет долара плюс един процент на месец, плюс…

— Правилно — прекъсна го Дрейк. — Що се отнася до парите, не си сбъркал. А сега ще ти кажа какъв беше предметът.

— Какъв?

— Пистолет.

— В добро състояние?

— Явно да. „Смит и Уесън“ калибър тридесет и осем, специален модел.

— Взе ли го?

Дрейк поклати глава.

— Полицията го взе.

— Коя полиция?

— Полицията в Сиатъл.

— Как така? Нали разписката беше в теб? Исках я изпратиш в Сиатъл и…

— Снощи — обясни Дрейк — полицаите в ресторанта, естествено, са питали Албърг какво знае за жената. Той твърдял, че нищо не знае, че тя търсела работа като келнерка, имала нужда от пари, било първо число от месеца и…

— Чух всичко това — обади се Мейсън. — Той ми го каза.

— Полицаите се поразтършували и разбрали, че чантата на жената е била взета от шофьора на линейката и занесена в болницата. Както е редно в такива случаи, бил направен опис на съдържанието й.

— Пострадалата е била закарана от пътната полиция, нали?

— Да.

— Продължавай.

— Намерили червило, ключове, които още не знаем откъде са, пудриера и разписка от заложна къща в Сиатъл.

— Още една?

— Точно така.

— И какво?

— Изпратили телекс в Сиатъл. Полицията се заела с разследването. Разписката била за пръстен с диамант. Съдържателят на заложната къща си спомнил жената и се сетил, че по същото време е заложила и пистолет. Полицаите видели пистолета. След това започнали да стават разни неща.

— Какво например?

— Не мога да разбера съвсем точно, но настъпило голямо раздвижване. Полицията здравата се е разшетала. Ресторантът на Албърг гъмжи от детективи.

— Къде е Морис?

— Не си единственият в неведение — заяви Дрейк.

Мейсън спря да подписва писмата.

— Не думай! — ядоса се той.

— Възможно е Албърг просто да е излязъл по работа — предположи Дела.

— Нещо друго, Пол?

— Албърг премълчал пред полицията за коженото палто, но една от келнерките се обадила. Разказала, че Албърг ти го е дал и че твоята секретарка излязла, облечена с него.

— Наблюдателни хлапачки, няма що.

— Аха — измърмори Дрейк. — Явно има известни търкания и ревност помежду им, от които мисля, че можем да се възползваме.

— Как така?

— Струва ми се, че Алберг иска да те подведе.

— Албърг ли? — учуди се Мейсън. — Боже мой, Пол, аз работя за него.

Дрейк кимна.

Дела Стрийт попи мастилото върху последното писмо, занесе купчината в стенографската стая, за да я приготви за изпращане, след това се върна и седна на бюрото си.

— Една от келнерките се казва Нолън, Мей Нолън. Възможно е да си въобразява, че Морис Албърг я заглежда — добави Дрейк.

— Той закача ли се с келнерките?

— Очевидно не — отвърна Дрейк. — И може това да е причина за част от неприятностите. Има много неща обаче, които трябва да се вземат предвид. Някои маси са за предпочитана заради бакшишите, а други не толкова и тъй нататък.

— Разпределението им става по старшинство, така ли?

— По симпатии — обясни Дрейк. — Поне момичетата мислят така.

— И какво ще ми кажеш за тази Мей Нолън?

— Тя е в кантората ми. Току-що взех показания от нея. Помислих си, че може би ще пожелаеш и ти да се срещнеш с нея.

— Разбира се — заяви Мейсън. — Ако Морис Албърг ми играе номера, ще му дам да разбере.

— Е, поговори с момичето и виж какво ще решиш — рече Дрейк.

— Добре, доведи я.

— Аз мога да изтичам и да я доведа, Пол — предложи Дела Стрийт, — ако вие с шефа имате нещо да дообсъдите.

— Не че има нужда, ама ме мързи, Дела. Ако си направиш този труд, ще е добре… Тя е в кантората ми. Телефонистката я познава. Просто я доведи тук.

— Да й се представя ли? — попита Дела Стрийт. — Искам да кажа: има ли някаква причина, поради която тя не трябва да знае, че…

— Никаква — прекъсна я Дрейк, — поне що се отнася до мен.

— Правилно — обади се Мейсън. — Върви, Дела. Разписката от заложната къща в Сиатъл в тебе ли е, Пол?

— В моя колега от Сиатъл. Обади се веднага, след като се свързал със заложната къша. Собственикът се държал като че ли са го хванали в небрано лозе.

— Защо, нещо нередно ли има?

— Предполагам, че не, но бил разтревожен. При тези обстоятелства моят човек предпочел да не се издава, като разбрал, че пистолетът е в полицията. Мейсън посегна към цигарите.

— Искаш ли, Пол? Дрейк поклати глава.

— Не сега.

Адвокатът точно палеше цигарата си, когато по коридора се чуха бързи стъпки и Дела Стрийт въведе една млада жена в кантората.

— Мис Нолън, това е мистър Мейсън. — Добър ден, Мистър Мейсън.

Мей Нолън беше около трийсетгодишна с изрусена коса. Лицето й носеше маската на постоянно добродушие, но сините очи над усмихващите се устни гледаха проницателно и студено.

— Седнете — покани я Мейсън.

— Благодаря — произнесе тя възможно най-изискано.

Дрейк подхвърли снизходително:

— Няма нужда от превземки, Мей. Просто разкажи на мистър Мейсън какво знаеш.

Тя го стрелна с гневен поглед.

— Не се превземам.

— Мисля, че погрешно разбрахте Пол Дрейк, мис Нолън — опита се да го оправдае Мейсън. — Той само искаше да каже, че можем веднага да пристъпим към същността на въпроса. Не критикуваше държанието ви, а само обясни, че няма нужда от излишни приказки.

— О, благодаря — усмихна се келнерката на Мейсън, премигвайки често. След това бързо се обърна към Пол Дрейк: — Нервите ми са страшно опънати днес. Не ми остана време да се наспя. Започваме в шест и работим до дванайсет и половина през нощта без никаква почивка.

— Доста изморително е, нали? — заинтересува се Мейсън.

— Понякога.

— Масите винаги ли са пълни?

— Зависи какъв ден е. В събота вечер е препълнено. А в понеделник няма толкова много работа. Но, разбира се, всяка вечер през най-напрегнатите часове е пълно. Към десет поутихва — освен в събота. Следва около час почивка, но напрежението започва отново, когато свършат театралните представления.

— Явно никак не е лесно — обади се съчувствено Дела Стрийт — през цялото време да си на крак.

— Това е най-малкото, мила — отвърна й Мей Нолън. — Много има какво да си пати човек с работа като тази… Господи… Но какво да ви разправям. Какво ви интересуват моите неприятности… Най-лошото не е в самата работа, а в хората, които са неблагодарни, които те ругаят за собствените си грешки… Някой си поръчва говеждо печено и забравя да каже, че го нека по-сочно, по-късно се кълне, че е казал, и го връща, ако не е приготвено както го обича… Ох, какъв смисъл има да говоря?

— Но нали питате клиентите как предпочитат да се приготви месото, когато взимате поръчката? — рече Дела Стрийт.

Мей Нолън й хвърли леден поглед.

— Просто дадох това като пример, мила.

— Канеше се да ни съобщиш нещо за Дикси Дейтън — обади се Пол Дрейк.

— А, така ли?

— Така ми се струва.

— Защо да си развързвам езика? Каква ще ми е ползата?

— Вероятно никаква — отвърна й Мейсън.

Тя го изгледа замислено.

— Идвате в ресторанта от време на време. Обслужвала съм ви.

Мейсън кимна.

— И — продължи тя — давате големи бакшиши… Но в повечето случаи сядате в сепаретата, нали?

— Обичам уединението — обясни Мейсън. — Когато се храня, искам да се отпусна, а ако съм в големия салон, се случва да ме разпознаят.

— Случва се? Трябва да чуете какво говорят хората. Знам как се чувствате. Не ви виня… Мисля, че съм ви обслужвала не повече от два пъти за цялото време, откак работя там. Предполагам, че някога ще получа привилегията да сервирам в сепаретата, ако се задържа достатъчно дълго. Но сигурно ще пукна, преди оня келнер, който ги е стиснал, да ги отстъпи.

— Доколкото си спомням, вие сте много сръчна келнерка — похвали я Мейсън. — Ако съм ви давал големи бакшиши, то мога да ви уверя, че е било, защото обслужването е било повече от добро.

— Е, много ви благодаря за милите думи. Рядко чуваме такива. Та както ви казах, когато сядате в големия салон, хората започват да заничат и да си шушукат. А когато взимам поръчките на другите маси, ми правят знак да се наведа и питат: „Не седи ли на онази маса известният Пери Мейсън?“ И аз им кимам. И след това знаете ли какво искат да разберат, мистър Мейсън?

— Какво? — Адвокатът смигна на Пол Дрейк.

— Коя е жената с вас.

— И вие какво им отговаряте?

— Отговарям им, че не им влиза в работата, и млъквам.

— Щеше да ни разказваш нещо за Дикси — намеси се Пол Дрейк.

— Нима? Може вие да си мислехте така, но аз…

Мейсън се обърна към Пол Дрейк:

— Знаеш ли, Пол, има нещо странно в тази Дикси Дейтън.

— В какъв смисъл? — попита Дрейк, като улови погледа на адвоката.

— Като че ли не е на мястото си — обясни той. — Не знам как точно да се изразя, но имам чувството, че Морис Албърг май я покровителства.

— И аз чух нещо такова — съгласи се Дрейк. — Но явно на Мей вече не й се приказва за това.

— Развързах си езика повече, отколкото трябва — измърмори келнерката.

Мейсън не й обърна внимание и продължи да говори на Пол Дрейк:

— Тъй като познавам Албърг от доста време, уверявам те, че ако е покровителствал Дикси Дейтън, можеш да бъдеш напълно сигурен, че е било заслужено — заради работата й. Вероятно преди това е сервирала в някои от най-изисканите ресторанти в страната и Албърг го е знаел…

Думите на Мейсън бяха прекъснати от силния нахален смях на Мей Нолън.

— И това ми било детектив! — присмя се тя и махна с ръка сякаш за да пропъди муха от лицето си. — Това момиче — келнерка! Ха-ха! Не знам какви качества е намирал в нея вашият приятел Морис Албърг, но те не личаха по време на работа. Ама никак!

— Лоша ли беше? — попита Мейсън.

— Лоша? Направо ужасна!

— Странно! — възкликна адвокатът озадачено. — Албърг е толкова добър бизнесмен.

— Добър бизнесмен? — повтори Мей. — Кой ви излъга? Може да е добър бизнесмен, когато се разпорежда в кухнята или определя цените в листа, така че в никакъв случай да не е на загуба, но не си въобразявайте, че е бизнесмен в отношенията си с келнерките. Господи, виждала съм момичета да го въртят на малкото си пръстче, буквално на малкото си пръстче.

— Наистина ли? — учуди се Мейсън.

— И още как. Сервирам, откакто ходех права под масата, мистър Мейсън, и все още не съм видяла собственик на ресторант, на когото една отракана хубавица да не може да завърти главата.

В гласа на адвоката се прокраднаха нотки на недоверие.

— Искате да кажете, че Морис Албърг може да бъде измамен от…

— Дали може? Вие май не познавате Морис много добре. А тази Дикси го хвана яко.

— Бързо действа, а?

— Не знам колко бързо, но много здраво.

— Явно го е познавала отпреди — намеси се Дрейк. Мейсън бавно поклати глава.

— Защо клатите глава? — тросна се Мей Нолън. — Разбира се, че Морис Албърг я е познавал… Какво има да се говори! Когато тя влезе в ресторанта, той тъкмо беше обхванат от пристъп на трудов ентусиазъм. Искаше да бъдем по-такива и онакива и какво ли не още и като вдигна поглед и я забеляза да идва насреща му, очите му така се изцъклиха, като че ли беше видял привидение.

— А каза ли нещо? — попита Мейсън.

— Отстъпи една-две крачки назад и по лицето му се разля усмивка, малко кисела усмивка, после протегна ръка, пристъпи и тогава Дикси му изигра първия си номер.

— Какъв номер?

— Избърза, преди да е успял да отвори уста, и попита: „Вие ли сте собственикът? Разбрах, че търсите келнерка, а аз търся работа.“

— И какво стана?

— Тогава мистър Албърг изведнъж се окопити, изпъчи се и отговори важно: „Добре, ако ме изчакате в едно от сепаретата, ще поговоря с вас след минута. Точно в момента давам указания на келнерките как да работят. Тази вечер очаквам да има доста народ. Моля, отидете там и седнете.“

— А тя?

— Усмихна ни се покровителствено, мина бързо покрай нас и влезе в най-отдалеченото сепаре.

— И после?

— Мистър Албърг отиде в сепарето и остана там, предполагам, десет-петнайсет минути.

— И по-нататък?

— Дойде и ни представи Дикси като новата келнерка.

— Това стана преди около седмица?

— Да, точно преди седмица.

— Е, и?

— Ами — продължи Мей, сякаш разсъждаваше на глас — работила е като келнерка някъде, но за кратко и не в изискан ресторант. Прекалено често ходеше в кухнята, не умееше да си разпредели работата така, че с един куршум да убие два заека, и ужасно се изморяваше. И всеки път, щом се случеше така, мистър Албърг насочваше клиентите към други маси.

— В такъв случай тя не губеше ли от бакшишите?

— Губеше и работеше по-малко, но ако питате мен, мистър Албърг компенсираше това по някакъв начин, защото всеки път, когато препращаше клиентите на други маси и я оставяше да си почине през най-натоварените часове, тя му се ухилваше признателно.

— А вие не се ли дразнехте?

— Не, все едно ни беше. Нямахме нищо против допълнителната работа, заради бакшишите, но ни беше крайно неприятно, когато е спокойно и дойде някой редовен, щедър клиент, мистър Албърг да го води на масата на Дикси. Така не може. Един съдържател на ресторант трябва да бъде справедлив. Ако иска да има приятели, нека си ги има в личния живот. Не ни интересува какво прави, стига да се отнася честно с нас, когато сме на работа.

— Споделяхте ли недоволството помежду си?

— Рядко. Морис не обича да се събираме на групички. Като ни види, че си говорим, успява по някакъв начин да ни прекъсне — намира ни някаква работа. Нямаме много време за общуване.

— Значи не сте сигурна за мнението на другите?

— Не особено.

— Тогава може би си въобразявате.

— Какво?

— Че я покровителства.

— Не ставайте смешен. Не съм от вчера в бранша и не е толкова лесно да ми замажат очите.

Мейсън извади портфейла от джоба си, взе от него една нова двайсетдоларова банкнота и й я даде.

— Съжалявам, че отдавна не съм сядал на ваша маса, мис Нолън. Може би ще приемете това като извинение и като компенсация за бакшишите, които щях да ви оставя, ако ми бяхте сервирали.

— Охо — усмихна се тя, — ето това се вика отношение. Наистина си ви бива, мистър Мейсън, и знайте, че когато и да дойдете, ако седнете на моя маса, ща получите най-доброто обслужване — макар че вие навсякъде ще го получите, но… Е, благодаря ви.

Тя сгъна банкнотата, най-невъзмутимо вдигна полата си и я мушна под горния край на чорапа си.

— Нещо друго? — попита Пол Дрейк.

Мей Нолън бавно дръпна полата си надолу.

— Това е по друга работа. Удоволствие е да помогнеш на двама симпатяги… Сигурно ви е известно, че мистър Албърг й подари коженото палто?

— Албърг ли? — възкликна Мейсън.

— Точно така.

— Изобщо не ми спомена. Не мога да повярвам, че би…

— Подари й го. Донесе й го отнякъде.

— Откъде?

— Това се питаме и ние, мистър Мейсън. Някои от Момичетата мислят, че от дома си. Може да й го е охранявал.

— Но лично той й го донесе?

— Точно така. Излезе и когато се върна, носеше под мишница обемист пакет, увит в амбалажна хартия. Занесе го в кухнята. След малко едно от момичетата отиде в тоалетната и видя същата хартия в кошчето за боклук… А Дикси Дейтън плака целия следобед. Не можахме да разберем защо плаче, докато не се появи с визоновото палто, проядено от молци. Такъв си е Морис Албърг. Увил палтото в хартия и дори не помислил да му сложи нафталин. Боже мой, за това палто са дадени сума пари. Лично аз мисля, че Дикси не е достатъчно изискана, за да го заслужава. Сигурно е откраднато.

— Твърде важно сведение — намеси се Пол Дрейк. — Има ли още нещо?

Тя се замисли минута-две.

— Май че това е всичко. Трябва да вървя. Благодаря за почерпката.

Тя им се усмихна ослепително, изправи се и приглади полата си.

Дрейк стана и й отвори вратата. Мей Нолън хвърли още един поглед към Пери Мейсън, усмихна се, премигна няколко пъти и си тръгна с подчертано предизвикателна походка. После изведнъж се извъртя.

— Хей, чакайте малко. Нали няма да кажете на мистър Албърг?

Мейсън кимна. Келнерката благодари и затвори вратата. Дела Стрийт взе един вестник и започна да си вее, за да прогони силната миризма на парфюм. Мейсън подметна закачливо:

— Толкова ли е непоносимо, Дела? Не забелязах.

— Естествено, че не би забелязал — отвърна тя.

— Защо?

— При тези крака и премигващи очи… Лично аз не бих повярвала нито думица на тази…

— Възможно е голяма част да е плод на въображението й — съгласи се Мейсън, — но не всичко. Хайде да опитаме да се свържем по телефона с Албърг, Дела.

— По частния телефон ли? Мейсън кимна.

— Обзалагам се, че ще удариш на камък — обади се Дрейк.

Дела Стрийт отиде до бюрото си и поръча на телефонистката:

— Дай ми външна, Гърти. — И после бързите й уверени пръсти набраха номера на ресторанта на Албърг.

— Мога ли да говоря с Морис Албърг? — започна тя. — Обаждам се от кантората на мистър Мейсън… Какво има?… Кога?… Кога го очаквате?… Добре. Моля, предайте му да се обади на мистър Мейсън веднага щом си дойде.

Тя затвори телефона и се обърна към адвоката:

— Излязъл е преди около два часа и още не се е прибрал.

— Знае ли някой къде е?

— Явно не. Нямат представа къде може да бъде, но обещаха да му предадат да се обади веднага щом се върне.

Вътрешният телефон на бюрото на Дела неочаквано издаде три кратки, резки иззвънявания. Секретарката обясни:

— Идва лейтенант Траг. Това е сигналът, който уговорихме с Гърти…

Вратата в преддверието на кантората се отвори рязко. Лейтенант Траг, облечен в цивилни дрехи, огледа стаята.

— Здравей, народе — поздрави той. — Зает ли си, Мейсън?

— Боже мой, не — отвърна адвокатът. — Наел съм тази кантора само за да имам къде да размишлявам на кого да залагам в конните надбягвания. Преди се опитвах да правя това на ъгъла на улицата, но шумът от движението ме разсейва, та се настаних тук.

Траг влезе и затвори вратата след себе си.

— Не се пали толкова, Мейсън. Винаги давам възможност на Гърти да ви предупреди, че идвам, и се бавя достатъчно дълго, за да прибереш всичко, което искаш да скриеш, но под достойнството ми на полицай е да чакам в преддверието на чиято и да е кантора.

— Разбирам — отбеляза Мейсън съчувствено. — Парите на данъкоплатците трябва да се икономисват, дори и да е за сметка на времето им.

— Точно така — съгласи се Траг, настани се на един стол, килна шапка назад, разгледа внимателно Мейсън и продължи: — Трябваше да ми е ясно, че започна ли да вадя кестените от огъня вместо теб, ще си изгоря пръстите.

— Изгори ли ги вече? — попита Мейсън.

— Доста ги опарих. Надявам се, че няма да се вдигне мехур. А можеха да изгорят напълно.

— Защо?

— И аз не знам. Дойдох да разбера.

— Страхувам се, че нищо не мога да ти кажа. Пол Дрейк стана.

— Ще си вървя в кантората да видя какво става.

— Не си отивай заради мен, Дрейк.

— Просто си тръгвам, не е заради теб — отвърна Дрейк, хвърли един поглед към Мейсън и излезе.

Траг извади пура от джоба си, подряза края й, вгледа се проницателно в Мейсън и я запали.

— Как върви работата?

— Много работа — малко пари.

— Ясно — каза Траг със съчувствие. — Има дни, в които не можеш да спечелиш дори някаква си хилядарка… Какво общо имаш със случая в ресторанта на Албърг?

— Бях там — заобяснява Мейсън, — когато настъпи цялата бъркотия. Редовен клиент съм. Албърг ми зададе няколко въпроса.

— Какви въпроси? Мейсън се усмихна.

— Не мога да си спомня, лейтенанте.

Траг погледна дали пурата му гори равномерно и се ухили.

— Знаеш ли, адвокате, ти ми харесваш.

— Благодаря.

— Ето от това идва цялата беда.

— Каква беда?

— Моята беда. Онези там в отдела не те обичат.

— Не ме ли обичат?

— Не. Мислят, че си от другата страна на закона.

— Законът — каза Мейсън — дава право на човек да има адвокат и…

— Остави това — прекъсна го Траг. — Един ден може да те поканят на официален обяд в някой клуб и да те помолят да изнесеш реч, та ще ми бъде много неприятно, ако сега изчерпиш целия си материал.

— Тъкмо ще го репетирам.

— Не ти трябват репетиции. Твърде добре се справяш и с импровизациите. Всъщност понякога дори прекалено добре… Какво ще кажеш за коженото палто?

— Какво кожено палто?

— Онова, с което Дела Стрийт излезе снощи от ресторанта.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт с шеговита строгост:

— Пак ли си крала от някой магазин, Дела?

Тя кимна разкаяно.

— Не мога да се въздържа, шефе. Това е по-силно от мен. Изведнъж ми причернява пред очите и когато дойда на себе си, се намирам на някой ъгъл с кожено палто, на което все още му виси етикетът от магазина, и разбирам, че амнезията отново ми е изиграла някой номер.

Траг тъжно заклати глава.

— Горкото момиче — обърна се той към Мейсън. — Такова нещо наистина не може да се контролира. То е професионално заболяване. Дължи се на работата й при теб.

— А, не — намеси се Дела Стрийт бързо. — Наследствено е. Идва от дядо ми по бащина линия — стария капитан Стрийт, пирата. Имал е навика да взима каквото си поиска винаги когато сабята му е била подръка.

— Защо не отидеш на психоаналитик? — попита Траг.

— Опитах. Каза ми, че съвестта ми воюва с наследствените ми импулси. Така че всеки път, когато поискам да взема нещо, ми причернява и не знам какво правя. Един вид защитен механизъм.

— Предложиха ли ти някакво лечение? — попита Траг.

— Накараха ме да легна на една кушетка и да разкажа за детските си години.

— Не помогна ли?

— Ни най-малко.

— Ще ти предложа едно мое лечение, което би могло да ти помогне, Дела.

— Какво е то?

— Ще ти дам двайсет минути да ми донесеш коженото палто.

— Кое кожено палто? — намеси се Мейсън.

— Онова, с което е излязла от ресторанта на Албърг снощи.

— Е, добре, да помислим — предложи Мейсън. — С бобровото палто ли беше или с онова от червеннкавокафявия заек?

Лейтенант Траг ги прекъсна.

— Беше с визонова кожа.

— С визонова кожа? — учуди се Мейсън искрено.

— Може би не се изразих точно — обясни Траг. — Исках да кажа с визонова кражба.

Дела Стрийт погледна към Пери Мейсън.

— От кого е била открадната? — запита адвокатът.

— Това все още не ми е известно.

— Ела, когато ти стане.

— Не, искам палтото, Мейсън.

Мейсън запали цигара и се отпусна на стола си.

— Можеш да загазиш с тази работа — предупреди го Траг.

Мейсън запита учтиво:

— Как беше обслужването в асансьора, когато се качваше, Траг?

— Отвратително.

— Често е такова по туй време. Тези, които могат да приключат по-рано, оставят секретарките да дооправят нещата, възникнали в последния момент, и хукват към колите си, за да се приберат преди задръстванията.

Траг кимна.

— Така че понякога се налага да се почака за асансьора. И все пак хората се примиряват с това неудобство. Те изминават дълъг път до центъра на града и плащат на паркинга. Сетне изтърпяват неудобствата на асансьорите и се качват при мен само за да ме помолят да защитя правата им. Та след като човек си е направил целия този труд, струва ми се, че заслужава поне да се опитам да му помогна.

— Някоя да те е молила да защитаваш правата й върху въпросното палто?

— Ако ти отговоря на този въпрос, ти сигурно ще ми зададеш и друг.

— Ще ти задам още два.

— Така си и помислих.

— Слушай тогава.

— Казвай.

— Чувал ли си за Робърт Клеърмонт?

Мейсън поклати глава.

— Не си ли спомняш да си чел за него?

Мейсън отново поклати глава.

— Боб Клеърмонт — поде лейтенант Траг замислено. — Дяволски добро момче. На мен възложиха неговия случай. Един чудесен, строен, млад, честен човек, който цял живот е искал да работи в полицията. Това бил неговият идеал. Войната започнала и разстроила плановете му за известно време, но когато се уволнил, той продължил усилено да се учи, за да стане добър полицай… Можеш ли да си представиш, Мейсън, ден след ден учение! Толкова много хора мислят, че полицаите са горили с кокоши мозък, които се разхождат насам-натам и бият гражданите с палки по главата, събират подкупи от комарджиите…

— И после, когато се пенсионират, всеки се оттегля в ранчото си в Тексас — прекъсна го Мейсън.

За миг Траг се намръщи. После потисна гнева в гласа си и продължи:

— По дяволите, така е, Мейсън. Покрай сухото гори и суровото и това прави работата на добрия полицай толкова тежка. Гражданите не си спомнят случая за полицая, който дава живота си, за да предотврати грабеж, а за полицая, който има толкова слаба памет, че за нищо на света не може да се сети името на банката, в която е вложил последните сто хиляди.

— Само се пошегувах — оправда се Мейсън.

— Но аз не се шегувам — отвърна Траг. — Имаш ли някаква представа какво означава да си полицай, Мейсън? Не си дежурен. Отиваш на пазара, в бензиностанцията или в магазин за напитки. Вратата се отваря. Влизат трима мъже с пушки. Обир. Ако си обикновен гражданин, ще вдигнеш ръце. Приятелите ти ще те изкарат герой, че не си припаднал от страх. Но ти си полицай. Ако вдигнеш ръце, бандитите ще те претърсят и ще ти вземат пистолета и значката. Разгневените граждани ще засипят отдела с протестни писма. Затова посягаш към пистолета. Шансът ти е едно на милион. Не си дежурен. В неизгодно положение си, но традиционните полицейски задължения лежат на раменете ти. И ти си длъжен да рискуваш. Посягаш към пистолета си. Стягаш се да издържиш на болката от куршумите в стомаха, да натиснеш спусъка още няколко пъти, преди да умреш. И тогава гражданите започват да остроумничат за нефтените ти кладенци в Тексас.

— Прав си — съгласи се Мейсън. — Има полицаи и полицаи. Ти си честен човек, Траг. Нямах предвид теб, когато споменах за милионерите. Ти ме посъветва да си спестя приказките за тържествена реч в някой клуб, като се опитах да отворя дума за адвокатите, а аз те оставих да говориш за полицаите. Разкажи ми сега за Клеърмонт.

— Боб постъпил в полицията. Започнал бързо да напредва. Всички го харесвали. Бил будно момче, отдаден на работата си, и ако някой си позволявал да му намекне за корупция в полицията, рискувал хубаво да си изпати. Полицията била неговият идеал. Тя олицетворявала закона, който бди над беззащитните.

— Какво е станало с Боб? — попита Мейсън.

— Никой не знае със сигурност. Явно е видял нещо съмнително в някаква кола. Сигурно я е спрял, за да разпита шофьора. Не е ясно защо го е направил. Не е работил в органите по контрола па автомобилния транспорт и не би се занимавал с обичайните проверки. Очевидно нещо точно в тази кола е събудило подозренията му.

— Продължавай.

— Вътре трябва да е имало поне двама души, ако не и повече, защото са го изненадали и са го вкарали насила при тях.

— Защо им е било необходимо? — учуди се адвокатът.

Траг поклати глава в недоумение.

— Давай нататък — подкани го Мейсън.

— Фактите навеждат на мисълта, че са го вкарали насила в колата. Накарали са го да легне на пода, взели са пистолета му и са го откарали на петнайсетина километра извън града. И тъй както си е лежал на пода, са притиснали пистолета към главата му… Контактна рана. Виждал ли си някога контактна рана, Мейсън?

Адвокатът повдигна вежди.

— Гледката не е никак приятна — продължи Траг. — Пистолетът се допира до главата. Заедно с куршума проникват и газовете от изстрела. След навлизането им в мозъка те продължават да се разширяват.

— Не се пали, не се самоизмъчвай, лейтенанте.

— По дяволите, не мога да го забравя — въздъхна Траг с горчивина. — Трябваше да видиш жена му и двете му чудесни невинни дечица, които гледаха с бащините си спокойни, честни сини очи. Едното беше достатъчно голямо, за да проумее случилото се. По-малкото не разбираше.

— А лена му? — попита Дела Стрийт. Траг я погледна за миг и стисна устни.

— Тя много добре съзнаваше какво е станало… Наистина чудесно момиче. С Боб Клеърмонт се обичали от години, но избухнала войната и той заминал Знаеш ли какво означава всяка нощ да се молиш за някого, да чакаш писмата му, телеграмите да те изпълват с ужас, да мразиш всяко иззвъняване на телефона… Е, тя е преживяла всичко това, както и много други хора. Това е войната. Любимият й се върнал. Много мъже не се върнаха. Дотук е имала късмет. Той си дошъл в отпуска. Оженили се. Не могъл да види сина си, докато не свършила войната. Тогава момчето било на повече от годинка… После Боб започнал да учи, за да бъде достоен за професията си. Смятал, че е голяма чест да прилагаш закона в действие. Твърдял, че в очите на обществото образованият детектив щял да бъде точно толкова важен, колкото адвокатът и лекарят. Всичките си пари харчел за книги — криминология, право и тъй нататък.

— Каза, че раната била контактна? — рече Мейсън.

— Едната от раните. Другите не бяха. Именно контактната рана е причинила смъртта. Те бяха изпразнили пистолета в него докрай, просто за всеки случай. Или пък някой от тях е обичал да натиска спусъка и да слуша звука от куршумите.

— Какво е станало после? — попита Мейсън. — После са го изхвърлили.

— На мястото, където са го застреляли ли?

— Никой не знае къде са го застреляли — обясни Траг. — Явно са се движели бързо. Изхвърлили са го, като дори не са си направили труда да спрат — просто са отворили вратата и са го изсипали на тротоара. Той се е преметнал няколко пъти като чувал с картофи и при всеки сблъсък с плочите тялото му е оставяло след себе си кървави петна. Колата е продължила напред. — Траг замислено дръпна от пурата си. — Ние, разбира се, запазихме куршумите… И тук има нещо странно. В отдела по балистика един човек събира куршуми образци. Всеки полицай трябва да изстреля по един патрон от пистолета си в тръба с памучни отпадъци. Куршумите те прибират и картотекират. Така че разполагаме с проба от пистолета на Боб Клеърмонт. Сравнихме я със смъртоносните куршуми. Съвпадаха. Боб е бил прострелян шест пъти с неговия собствен пистолет.

— Е? — озадачи се Мейсън.

Траг поклати глава.

— Това просто не е възможно. Боб Клеърмонт не би се оставил да му вземат пистолета. Затова ти говорих за полицаите, Мейсън. Ако съществува шанс при едно на милион, полицаят е длъжен да рискува. В случай че положението е безнадеждно, той не се дава без бой — поне полицай като Боб Клеърмонт. В пистолета му положително не би имало шест патрона, с които да го застрелят. Ако е спрял колата за проверка, той би успял да гръмне един-два пъти.

— А какво е станало с пистолета му? — попита Мейсън.

— Изчезна. И това е странно. Обикновено изхвърлят оръжието, преди да са минали и сто метра. Спомни си, че пистолетът е бил празен. А е полицейски и е опасно да го държат.

— Вие, разбира се, сте претърсили добре околността?

— Дали сме претърсили! — възкликна Траг. — Огледахме пътя сантиметър по сантиметър. Преровихме буренаците с детектори за мини.

— И нищо ли не открихте?

— Абсолютно нищо.

— Предполагам — каза Мейсън, — че имаш някаква конкретна причина да ми разказваш тези неща?

— Имам — отвърна Траг. — Боб Клеърмонт беше убит на седемнайсети септември преди една година… Вярвай ми, Мейсън, обърнахме всичко наопаки Имаше и един заподозрян.

— Кой?

Траг се поколеба.

— Не държа да го науча — рече Мейсън. — Просто се опитвах да добия представа за случая.

— Ще ти кажа — реши Траг. — Ще разкрия всичките си карти, защото може да се окаже дяволски важно, Мейсън. Заподозреният се наричаше Седжуик, Томас Е. Седжуик. Организатор на незаконни залагания. Клеърмонт бил по петите му. Надявал се да го спипа е парите и да го арестува. Клеърмонт още не познавал всички хватки в занаята, всъщност знаел ги, но не желаел да ги използва. Не работел с доносници. Искал сам да събере доказателствата. Той следял Седжуик, когато го убиха. Искахме да арестуваме Седжуик и да го разпитаме — не заради нещо определено, а заради това, че Клеърмонт се е занимавал с него.

— Разбирам.

— Но — продължи Траг — не успяхме да открием Седжуик. Беше изчезнал, затрил се, изпарил се, нямаше го. Страшно много ни трябва Томас Е. Седжуик.

— Нямахте ли други доказателства срещу него — попита Мейсън, — освен че онзи полицай го е следял?…

— Седжуик държал павилион за пури — заразказва Траг. — Бизнесът му вървял доста добре. Като си помисли човек, дяволски добре. И през нощта, когато Клеърмонт беше убит, Седжуик напуснал града. На следващия ден в павилиона за пури имаше друг човек. Купил го от Седжуик за хиляда долара. Разполагаше с разписка за доказателство. Заяви, че около седмица или десетина дни преговарял със Седжуик за покупката. Той му се обадил по телефона в два часа през нощта и му предложил срещу хиляда долара в брой начаса да купи павилиона с договора за наема, клиентелата, наличните пури, инвентара — всичко. Човекът побързал да не изпусне случая. Седжуик не искал чек. Човекът успял някак да събере сумата и в четири часа сутринта сделката била сключена. Седжуик подписал разписката за продажбата пред свидетели и това е било последния път, когато някой е видял Томас Е. Седжуик. Не е необходимо да обяснявам, че новият притежател на павилиона продаваше пури — нищо друго, само пури. Мястото му беше добро. Той продаваше пури и не престъпваше закона. Ако някога ни беше дал повод да го отведем в Управлението, момчетата щяха хубавичко да го обработят. Но нямаше такъв повод. Опитахме по всички възможна начини. Пращахме подставени лица. Държахме го под наблюдение. Изпробвахме всичко, което ни дойде наум. По дяволите, човекът си беше чист.

— Какво стана с него? — заинтересува се Мейсън.

— Задържа се в павилиона към два месеца, след което го продаде на друг един, с досие в полицията. Той започна да организира незаконни залагания и ние толкова бързо го пипнахме, че дори не успя да разбере откъде му е дошло.

— И нито помен от Седжуик?

— Нито помен.

— Предполагам, че имаш нещо наум — каза Мейсън.

— Снощи станала онази бъркотия в ресторанта на Албърг — продължи Траг. — Една от келнерките се Уплашила и избягала през задния вход. Някой я заплашил с пистолет. Тя обаче не реагирала по очаквания начин. Не се качила в колата. Изпищяла и се втурнала към ъгъла. Понякога стават странни неща в този живот. Някой държи пистолет, което е символ на власт. Обикновеният човек ужасно се страхува от пистолети. Той поглежда в голямото черно дуло, вижда наредените около цилиндъра страшни куршуми и краката му се подкосяват… Но колкото повече работиш с пистолети, толкова по-ясно ти става, че не оръжието е опасно, а човекът зад него. Някои хора могат да стрелят, други — не. Повечето от тези, които носят оръжие, не биха могли да улучат от пет метра мишена с човешки ръст, без да спрат и внимателно да се прицелят, а дори и тогава може да пропуснат. За да стреляш с пистолет само по усет, се иска голяма практика.

— Разказвай нататък — подкани го Мейсън.

— Оня зад волана не съобразил, че отворената врата стеснява твърде мишената му. Не улучил с първия изстрел. Не очаквал, че ще му се наложи да стреля отново. Щом келнерката се втурнала напред, тя се оказала извън обсега на куршумите му. Шофьорът натиснал газта и рязко подкарал, за да я настигне, при което дясната врата се хлопнала. Той стрелял повторно, но според разказите на очевидци това станало точно в мига, в който дясната врата се затворила и куршумът минал през нея. Момичето изпищяло и излетяло на кръстовището, незасегнато от изстрелите. Блъснала го кола. Входът на уличката се задръстил от спрялото движение и зяпащите пешеходци. Въоръженият шофьор явно не бил вчерашен. Не е лесна работа да караш на заден ход с голяма скорост. В уличката нямало къде да обърне колата. Бил хванат в капан. Трябвало бързо да се измъкне. Можел да изостави колата и да се смеси с пешеходците, но поради някакви съображения не посмял да го направи. Включил на заден и с най-голямата възможна скорост се измъкнал.

— Вие ли го установихте? — попита Мейсън.

— Да — отвърна Траг. — Няколко свидетели видели колата да тръгва назад. Те предположили, че шофьорът маневрира, но той набрал скорост. Движел се по права линия, без клатушкане и кривене. Знаеш какво означава, Мейсън. Човекът е бил професионалист. Обикновен шофьор не умее да кара така. Само конто е натрупал пра шика на полицейска кола, или е бил обучен да пренася незаконно алкохол или наркотици, би могъл да го направи. Това е част от занаята им — да карат бясно по тесни улички и сред натоварено движение.

— Добре — съгласи се Мейсън. — А сега да преминем към развръзката.

— Развръзката е, че ти ме помоли да ти направя специална услуга и да се погрижа онази жена да бъди настанена в частна болница. Направих го. Там тя имаше по-добра възможност да избяга. И избяга. Духна, изпари се.

— Аз ли съм отговорен за това? — попита Мейсън.

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Траг. — Чакай да стигна до кулминацията.

— Каква е кулминацията?

— След бягството естествено беше да се позаинтересуваме от нея. Случаят беше в пътнотранспортния отдел. Оттам са ходили в ресторанта на Морис Албърг. Задали са въпроси. Албърг не се опитвал да я прикрива, но определено не знаел много за тази жена. Не бил разговорлив.

— Давай нататък — кимна Мейсън.

— Момчетата обаче открили чантата на келнерката. Погледнали вътре и забелязали разписка от заложна къща в Сиатъл. Тогава влезли във връзка с колегите си там, които освободили предмета — диамантен пръстен с два малки смарагда отстрани, доста добра изработка. Получила е сто двайсет и пет долара за него. Струва хиляда.

— И?

— Колегите започнали да задават въпроси и да искат описание, опитвайки се да открият каквото могат. Тогава собственикът си спомнил, че по едно и също време са били заложени две неща — диамантеният пръстен и един пистолет. Разписката за пистолета не беше в нас, така че полицията в Сиатъл не знаеше за него, но собственикът си го спомнил. Той им дал пистолета и колегите от Сиатъл ни го описаха по телефона — за всеки случай. Дадоха ни и серийния номер.

— И? — отново попита Мейсън.

— И това се оказа пистолетът на Боб Клеърмонт. Пистолетът изчезнал в нощта, в която някой го измъкнал от кобура на Боб Клеърмонт, допрял го до главата му, дръпнал спусъка и сложил край на живота му, а после още пет пъти стрелял в потрепващото му тяло и най-безжалостно го изхвърлил от колата като чувал с картофи.

Траг замълча. Погледна края на пурата си, изненада се, като видя, че е угаснала, извади от джоба си кибрит и драсна клечка в подметката си. Внимателно повъртя над пламъка пурата, докато се разгори отново, след което пусна клечката в пепелника, облегна се назад в мекото кожено кресло и запуши, явно съсредоточавайки се върху мислите си и тютюневия аромат.

Мейсън и Дела Стрийт се спогледаха.

В кантората цареше тежка, зловеща тишина. Адвокатът загаси цигарата си и започна бавно, почти безшумно да барабани с върха на пръстите си по ръба на бюрото.

Траг продължаваше да пуши.

— Кога открихте това? — обади се най-после Мейсън.

— Около половин час преди да дойда тук.

— Къде беше през този половин час?

— Къде, мислиш, по дяволите, че съм бил? Опитвах се да намеря Албърг.

— И къде е Албърг?

Траг сви рамене, разпери ръце и продължи да пуши.

— А защо ми се доверяваш? — поиска да знае Мейсън.

— Първо, защото ми харесваш. И преди си ни играл номера. Успяваше да се измъкнеш, защото се оказваше прав. Ако беше сгрешил, щяха да те разпънат на кръст. Но ти се измъкваше. Умен си. Дяволски умен си. Разсъждаваш логично и се бориш като мъж. Държиш на клиентите си… Никога преди не си се замесвал в убийство на полицай, изпълняващ служебния си дълг. Послушай съвета ми и не се замесвай. Разни неща стават в такива случаи. Може да пострадаш. Положително ще пострадаш.

Траг замълча и продължи да пуши пурата си. След малко се обърна към Мейсън:

— Искам коженото палто.

Адвокатът се намръщи замислено и отново забарабани по ръба на бюрото.

— Ще го получа ли? — попита Траг.

Пръстите на Мейсън не се успокояваха.

— Нека да си помисля малко.

— Добре, помисли си — прие Траг. — Това не е детска игра.

За известно време настъпи тишина. Дела Стрийт наблюдаваше с тревожен поглед лицето на Мейсън, което изглеждаше като изсечено от гранит. Изведнъж той спря да барабани и попита:

— И няма никакво съмнение, че става дума за същото момиче?

— Разбира се, че има — отвърна Траг, — всичко може да се постави под съмнение. По тази причина исках пак да говоря с Албърг… Но жената, заложила пръстена, е същата, която е заложила пистолета на Боб Клеърмонт.

Мейсън отново взе да потропва с пръсти, после заговори внезапно:

— Това, което не мога да разбера, Траг, е защо, по дяволите, е постъпила така. Този, който е убил Клеърмонт, знае, че пистолетът е извънредно опасен, че би пратил всеки право в газовата камера. Няма адвокат, който би могъл да оправдае в съда човек, появил се с пистолета на Клеърмонт. В случай че има и най-нищожното друго доказателство…

— На мен ли ще го обясняваш? — прекъсна го Траг.

— Колко е получила за пистолета?

— Осемнайсет долара.

— В добро състояние ли е?

— Абсолютно точно в такова чудесно състояние както в деня, в който Боб Клеърмонт е целунал жена си и децата за довиждане и го е пъхнал в кобура за последен път.

— Убиецът просто не може да е бил толкова тъп, Траг — настоя Мейсън.

— Убиецът е бил толкова тъп. И ще ти кажа още нещо, Мейсън. Трудно се вземат отпечатъци от пръсти по пистолет. Не се заблуждавай от това, което четеш по романите. В деветдесет и пет процента от случаите по пистолета не могат да се открият никакви следи. Но в този случай намерихме. Пистолетът е бил някъде на мокро и някой е докоснал с мокър пръст грапавата му вътрешна страна. По влажните линии се е образувала ръжда.

— И знаеш ли на кого е този отпечатък? — попита Мейсън.

— Този отпечатък е от десния показалец на Томас Седжуик — отвърна Траг.

Мейсън рязко се обърна към Дела Стрийт:

— Какво направи с онова кожено палто, Дела?

— Занесох го на сигурно място.

— Къде?

— В гардероб за кожени дрехи.

— Къде е бележката?

— В чантата ми.

— Дан я на лейтенант Траг.

Дела Стрийт отвори чантата си, извади едно синьо картонче и го подаде на Траг. Той стана, изтърси пепелта от пурата си и каза:

— Благодаря.

— Един момент — спря го Мейсън. — Искаме разписка.

— Напиши я — обърна се Траг към Дела Стрийт.

— Може ли да видя картончето?

Траг й го подаде. Пръстите на Дела Стрийт заподскачаха по клавиатурата на пишещата машина, бързо измъкнаха листа от валяка и го връчиха на лейтенанта за подпис.

Траг прехвърли пурата в ъгъла на устата си, за да не му влиза димът в очите, наведе се и драсна името си върху листа. Бавно, сякаш пряко волята си, той извади от джоба си увита в целофан снимка. Беше прикрепена към тъмна подложка и показваше младо амбициозно лице с приятни черти, весело искрящи очи, уста, изразяваща твърдост, без намек за грубост или жестокост, правилна брадичка, прав нос и добре оформеио чело, над което се виеше къдрава черна коса.

— Хубав е — рече той.

— И още как! — възкликна Дела Стрийт. — Кой е?

— Не е. Беше. Погледнете младежката решителност, честните очи… По дяволите, ставам прекалено сантиментален за полицай.

— Боб Клеърмонт? — попита Мейсън.

— Боб Клеърмонт — отвърна Траг и излезе.