Случаят с палтото от визон

6

В девет и половина Пери Мейсън се отби в кантората на Дрейк.

— Още ли няма нищо, Пол?

— Няма — отвърна детективът.

— Откри ли нещо за Файет?

— Не съм сигурен дали става дума за същия човек, но преди пет години някой си Джордж Файет е бил арестуван за организиране на незаконни залагания. Може да е бил същият.

— Може — съгласи се Мейсън. — Какво е станало с него?

— Нищо.

— Как така — нищо?

— Точно така. Бил е арестуван, зарегистриран, пускат под гаранция и оттам нататък няма нищо. Делото просто се е изпарило във въздуха.

— Колко е била гаранцията?

— Сто долара — засмя се Дрейк.

— Прилича на нагласена работа.

— Възможно е, разбира се. Знаеш как стават тези неща.

— Успя ли да разбереш къде живее или изобщо каквото и да е за него?

— Абсолютно нищо.

— А гарантите?

— Единият притежава имот на стойност двайсет хиляди долара, ипотекиран за двайсет и пет хиляди, и срещу него е подписал гаранционни полици за петстотин хиляди.

— Можеш ли да го докажеш? — попита Мейсън.

— По дяволите, не! — ухили се Дрейк. — Ти поиска сведения за Файет. Ако ти се ще да разобличаваш машинациите с гаранционни полици, ще трябва да ми дадеш пет помощници, десет телохранители и пълно бойно снаряжение, а ти самият да си намериш сигурно скривалище. Изброявам само най-важните неща.

— Добре — примири се Мейсън. — Надявах се Албърг да ми позвъни. Написах му писмо и специално изпратих човек да му го занесе. Той го оставил на касиерката. Поръчал й, ако Морис позвъни, да му съобщи, че има писмо за него и той да намери начин Да го получи.

— За какво му писа, Пери?

— За много неща. И го заклех да ми се обади по което и да е време на деня или нощта. Дадох му този номер, за да ме търси тук, ако не съм в кантората си — да звънне веднага щом получи писмото, независимо колко е часът… Може ли да използвам телефона?

Мейсън вдигна слушалката, даде някакъв номер на телефонистката и когато го свързаха, поиска да говори с мистър Албърг.

— Няма го.

— Мейсън е на телефона. Кога ще се върне?

— Не знам, мистър Мейсън.

— Дайте ми касиерката.

— Момент.

Щом чу женски глас, Мейсън се представи:

— Обажда се Пери Мейсън, адвокатът. Оставих писмо за мистър Албърг. По-точно пратих го по човек с указания, ако мистър Албърг дойде или позвъни…

— Да, мистър Мейсън. Смятам, че вече го е получил.

— Какво е получил?

— Писмото.

— Идвал ли е?

— Не. Той… Вижте, мистър Албърг няма да дойде тази вечер. Обади се и… Тук няколко души го търсиха.

— Няколко души? — учуди се Мейсън.

— Няколко души — потвърди тя. — Въртят се наоколо.

— Разбирам.

— Казах му — продължи касиерката, — че доста хора са го търсили, както и за писмото от вас, което е много важно. Той ми нареди бързо да хвана такси и да го оставя в един бар. Щял да го вземе по-късно.

— Спомена ли колко по-късно?

— Не.

— Ако отново ви се обади, моля, непременно разберете дали е взел писмото. Кажете му, че в момента това е най-важното. Предайте му да прочете писмото и да ми се обади.

— На всяка цена, мистър Мейсън.

— И още нещо. Кога приключвате работа?

— В един часа.

— Къде живеете? Кой е телефонът ви?

— Мистър Мейсън!

— Не ставайте смешна — сряза я адвокатът. — Много е важно. Кой е телефонът ви?

— Ексфорд три — девет хиляди осемстотин двайсет и седем.

Мейсън го записа.

— Може да се наложи да ви се обадя. Постарайте се Морис да влезе във връзка с мен. Довиждане.

Мейсън затвори телефона и се обърна към Пол Дрейк:

— Морис Албърг ще ми се обади на този номер. Веднага щом позвъни, нека телефонистката ти да го прехвърли на нерегистрирания номер в апартамента ми. Нали това няма да я затрудни?

— Разбира се.

— Предупреди я, че е от изключителна важност да ме свърже без каквито и да било неприятности.

— Кога очакваш разговора, Пери?

— По някое време тази вечер, надявам се… Възможно е да звънне всеки момент.

— Кога тръгваш към апартамента си?

— Веднага.

— И аз разчиствам и приключвам за днес. Нощната ми телефонистка е нова, но е много опитна. Тя застъпва в полунощ. Момичето, което е сега на телефонното табло, е направо вълшебница. Ще обясня и на двете да внимават. Ще ти прехвърлят разговора светкавично.

— Чудесно — каза Мейсън. — Аз тръгвам.

— Ще сляза с теб — реши Дрейк.

Той спря при телефонистката, за да предаде инструкциите на Мейсън, след което придружи адвоката до паркинга.

— Докъде да докарам нещата с Файет? — попита Дрейк.

— Колкото можеш по-далече — отвърна Мейсън. — Продължавай упорито да проверяваш досиетата. Ако имаш подръка подходящ източник, можеш да го разпиташ за Файет.

— Стига да не е извън града, все нещо ще изскочи До утре, особено ако арестуваният заради залаганията Файет е същият, за когото си мисля… Е, доскоро виждане.

— Нали няма да се обърка нещо с прехвърлянето на разговора, Пол?

— По дяволите, не. Това е проста работа. Телефонистките ми ще внимават.

Докато палеше колата, Мейсън хвърли поглед към часовника си — беше девет и четирийсет и две.

В десет часа Мейсън вече се бе разположил в апартамента си и се мъчеше да се съсредоточи в едно списание. В десет и четирийсет и пет, мръщейки се раздразнено, започна да кръстосва стаята. В единайсет и десет взе книга и се зачете. В единайсет и трийсет захвърли книгата, съблече се и си легна. Измина повече от час, преди да успее да заспи. В началото спеше на пресекулки, но постепенно умората надделя.

Адвокатът спеше дълбоко, когато телефонът до леглото му раздра тишината. При третия звън той се разбуди достатъчно, за да вдигне слушалката. Обади се отривист женски глас:

— Мистър Мейсън, извинявайте, че ви безпокоя, но вие така сте наредили.

— А, да, кантората на Дрейк ли е?

— Точно така. Мистър Албърг е на другия телефон. Търсил ви във връзка с някакво писмо.

— Дайте го. Можете ли да го прехвърлите?

— Да, сър. Момент. Ще ви свържа през номератора.

При включването се чу изпукване и Мейсън продължи с известно раздразнение:

— Ало, Албърг. Това ще ти струва много пари. Защо, по дяволите, не ми се обади по-рано?

Гласът на Албърг прозвуча напрегнато и дрезгаво.

— Не можах.

— Защо?

— Не мога да ви обясня.

— Е, добре, че все пак се обади — изсумтя Мейсън. — Искам сега пълни подробности. Всичко както ми го разказа ли е, или познаваш…

— Без имена, моля ви — прекъсна го Албърг.

— О, за бога — ядоса се Мейсън. — Не можеш ли да говориш откъдето се намираш? Потърси тогава телефон, от който да можеш да говориш. Искам да съм наясно с този случай. Аз…

— Вижте, мистър Мейсън, в беда съм, в голяма беда! — възкликна Албърг. — Много сте ми необходим. Парите не са проблем. Затънал съм ужасно дълбоко. Ще ви разкажа, като се видим.

— И кога ще стане това?

— Веднага щом вие дойдете тук.

— Веднага щом аз дойда там! — възкликна Мейсън.

— Точно така — рече Албърг. — Искам да дойдете тук.

— Ако действително е важно — настоя Мейсън, — ела в апартамента ми. Ако не е, можеш да дойдеш утре сутринта в девет и половина в кантората ми. Но ако…

— Моля ви, изслушайте ме. — Гласът на Албърг беше тих, но изпълнен с тревога. — Страхувам се от най-лошото. Всичко дяволски се оплете. Трябва да се видим и да говорим за много неща. Няма да дойда а апартамента ви, нито в кантората ви, нито където и да било другаде. Няма да мръдна от тази стая. Вместо това вие ще дойдете тук, и то бързо. Налага се. Написах ви писмо. Написах го, преди да получа вашето. В него има чек за хиляда долара. Те са само аванс. Хонорарът ви ще бъде най-добрият възможен.

— Защо не можеш да напуснеш стаята? — попита Мейсън.

— В опасност съм.

— Защо не изчакаш, докато отида утре сутринта з кантората си?

— Утре може вече да ме няма.

— Добре — промълви Мейсън уморено, — ако беше играл честно и ми беше съобщил всички подробности, сега можеше и да не си забъркан в такава каша.

— Бях забъркан, преди изобщо да ви познавам, мистър Мейсън.

— Къде си?

— Хотел „Киймънт“, стая седемстотин двайсет и едно. Мястото е долнопробно — бардак. Не спирайте на рецепцията. Минете, все едно имате стая. Вземете асансьора, качете се на седмия етаж и елате в седемстотин двайсет и едно. Вратата е отключена. Аз съм вътре.

— Добре.

— И, мистър Мейсън…

— Да?

— Ще побързате, нали?

— Добре — обеща адвокатът. — Идвам.

Той затвори телефона, отметна завивките, обади се в гаража и нареди да изкарат колата му и да я оставят запалена отпред. Опипа леко наболата си брада, нахлузи дрехите си и вратовръзката, запъти се към вратата, но се върна да си вземе палтото, спря се да позвъни, за да е сигурен, че колата го чака, и се спусна към асансьора.

Нощният портиер го погледна с любопитство.

— Трябва да е нещо спешно, мистър Мейсън.

— Трябва да е — отвърна Мейсън и хвърли поглед към часовника над портиерната. Беше два и петнайсет.

Адвокатът погледна ръчния си часовник, за да се увери, че стенният показва верния час, мина през въртящата се врата и излезе в студения свеж въздух на ранната сутрин.

Дежурният от гаража го чакаше в колата. Той кимна на Мейсън, отвори вратата и излезе. Адвокатът се мушна зад волана и усети, че парното вече затопляше студената кола.

— Много ти благодаря, Джейк.

— За нищо, сър. Той погледна към стрелката за горивото.

— Още щом я докарахте снощи, й напълних резервоара — обясни механикът. — Бяхте ми наредили да имам грижа винаги да е пълен и…

— Чудесно — поблагодари Мейсън. — Никога не знам кога ще ми се наложи спешно да отида някъде.

— Сега май случаят е такъв.

— Наистина. Мейсън хлопна вратата и колата плавно потегли. За да стигне до хотел „Киймънт“, му бяха необходими петнайсет минути. На паркинга з този ранен час имаше много свободни места и той спря, заключи колата и влезе във фоайето.

То имаше занемарен вид, столовете бяха износени и цялата атмосфера показваше изоставеност. Влизайки вътре, след свежия нощен въздух, Мейсън още по-силно усети застоялия мирис на разложение. Подредените в права редица празни столове изглеждаха безнадеждно нелепо. За да бъдат в тон с цялата атмосфера, те трябваше да са заети от кротко насядали оръфани мъже, четящи вестници или просто загледани в празното пространство.

Администраторът вдигна поглед при влизането на Мейсън и го проследи с очи до асансьора.

— Търсите ли някого? — попита той, когато адвокатът натисна бутона.

— Себе си — отговори Мейсън.

— Искате да кажете…

— Точно така.

— Регистриран ли сте тук?

— Разбира се — рече Мейсън. — И няма да е лошо да ми позвъните в седем сутринта… Не, почакайте малко, най-напред трябва да телефонирам на няколко места. Ще отида първо в стаята си и щом уточня в колко часа искам да ме събудите, ще ви звънна. Може да ми се отвори възможност да поспя и след седем и половина.

Асансьорът шумно спря. Мейсън отвори вратата. По това време на нощта вътре нямаше човек, който да го обслужва, и адвокатът натисна последния бутон за осмия етаж. Той чака, както му се стори, безкрайно дълго, докато с клатушкане и дрънчене кабината спря колебливо.

Мейсън бутна вратата и тръгна по коридора към червената лампа, която показваше къде е стълбището. Слезе до седмия етаж, намери стая 721 и леко почука на вратата.

Никой не отговори.

Той изчака малко и пак почука, този път по-настойчиво.

Отново не получи отговор, нито чу някакъв шум.

Мейсън натисна бравата. Не беше заключено и той леко открехна вратата. Лампата светеше.

Все още в коридора, адвокатът блъсна вратата с крак и я отвори широко.

Стаята беше празна, но, изглежда, доскоро бе имало някой, защото ясно се усещаше прясна миризма на цигарен дим.

Мейсън предпазливо прекрачи прага.

Беше типична стая в евтин хотел. Тънкият килим бе износен и върху него ясно се очертаваше пътека от вратата покрай леглото до прозореца. В ъгъла имаше умивалник и огледало, а килимът пред тях беше така изтъркан, че подът почти прозираше.

Погледът на Мейсън бързо обходи стаята.

Видя люлеещо се кресло от изкуствена кожа, два кухненски стола със седалки от камъшит и квадратна маса, която изглеждаше като че ли първоначално е била предназначена за поставка на порцеланова кана и леген преди прокарването на течаща вода в стаята.

Мейсън остави отворено, направи две бързи, но предпазливи крачки навътре и дръпна вратата към себе си, за да се увери, че отзад няма никой. Провери другата врата и откри тесен шкаф. Следващата врата водеше към тоалетна и душ, наблъскани в помещение, по-малко и от гардероб.

След като се увери, че няма никой, Мейсън се върна и затвори вратата към коридора. Сега огледа стаята много по-внимателно.

Тя се осветяваше от червеникавото сияние на увисналия в центъра на тавана стъклен абажур, окачен на верига от месингови халки, през които минаваше дебел кабел и стигаше до единствената крушка.

Леглото беше желязно, с тънък дюшек, върху който внимателно бе опъната гладка, но изтъняла бяла завивка. В горния край на леглото имаше здраво прикрепена нощна лампа.

Мейсън забеляза близо до нея вдлъбнатина, където явно някой бе седял. След това забеляза още една в центъра на леглото. Адвокатът се наведе да я огледа добре. Изглежда, там беше лежал пистолет. Бяха го вдигнали, но върху бялата завивка беше останал отпечатък.

Погледът на Мейсън беше привлечен от нещо, което блестеше на светлината с цвят на злато. Той се наведе и взе една гилза от червило. Червилото беше съвсем изхабено и малките бразди по остатъка показваха, че е било прокарано по някаква твърда повърхност.

Адвокатът внимателно претърси стаята, още веднъж огледа гилзата и преобърна малката квадратна масичка. От долната й страна беше написано с червило: Мейсън помощ 262 Т 3 Р 15 ляво.

Адвокатът стоеше и разглеждаше странното съобщение от долната страна на масичката, когато се чу слабо проскръцване. Бравата на вратата полека се завъртя.

Мейсън бързо пъхна червилото в джоба на палтото си и обърна масичката на краката й. Когато вратата плавно и предпазливо се отвори, той стоеше замислен с крак върху стола и вадеше цигара от табакерата си.

Жената на прага беше около двайсет и пет годишна, с хубава фигура, гарвановочерна коса, големи тъмни очи и мургава кожа, на фона на която устните й образуваха алено петно.

Тя отстъпи назад, пое сепнато дъх и едва не извика. Мейсън, който я наблюдаваше със спокоен, твърд поглед, не каза нищо. Жената се поколеба на прага, после бавно влезе в стаята.

— Вие… Кой сте вие?

— Това вашата стая ли е? — попита Мейсън.

— Аз… дойдох да се срещна с един човек. Кой сте вие?

— Аз дойдох да се срещна с един човек. Коя сте вие?

— Аз… не съм длъжна да ви се представя.

Мейсън заговори бавно, наблюдавайки я:

— Казвам се Пери Мейсън. Адвокат съм. Дойдох тук, за да се срещна с един клиент. Той ми даде номера на тази стая. А сега вие ми отговорете кого очаквахте да намерите тук.

— О, слава богу! Вие сте мистър Мейсън. Къде е Морис? Аз съм Дикси Дейтън. Дойдох, за да се срещна е Морис Албърг. Предупредена съм за вашето идване, по очаквах, че и той ще бъде тук. Обясни ми, че вие ще ме представлявате, затова искам честно да ви призная…

Мейсън седна и й посочи един стол.

— Почакайте — прекъсна я той, — може би няма да е толкова просто.

— Защо?

— Първо, възможно е да сте останали с погрешно впечатление за намеренията на мистър Албърг.

— Не, мистър Мейсън. Той много добре ми обясни, честна дума.

— Второ — продължи Мейсън, — независимо от мненията на другите, аз може да не искам да ви представлявам.

— Защо? Морис… Мистър Албърг ще ви плати колкото струва.

— Какво ви кара да мислите така?

— Той ми обеща.

— Вие можете да имате някаква вина.

— Мистър Мейсън, поне вие не се оставяйте да ви заблудят.

— Ще се опитам — обеща Мейсън, — но в крайна сметка аз избирам клиентите си. Не мога да поема всичката работа, която ми се предлага. Преди да се заема с едно дело, трябва да разполагам с доста факти. И често отказвам дела.

Тя се свлече на пода до краката му.

— Мистър Мейсън, само ако знаехте какво означава това, само ако знаехте пред какво съм изправена.

Мейсън не продума.

— Мистър Мейсън, наясно ли сте със случая? Какво ви е казал мистър Албърг?

— Не много — отвърна той.

— Добре, аз ще ви кажа истината, мистър Мейсън. Ще ви опиша фактите.

— Може би не трябва да ги чувам — заяви Мейсън. — В момента нямам право да получа поверителни сведения от вас. Каквото и да ми кажете, не мога да го приема като професионална тайна.

— О, не бъдете толкова предпазлив — настоя тя. — В края на краищата защо да седим тук с вас и да се препираме? Нека да говорим по същество.

Тя се пресегна бързо и хвана ръката му в своята.

— Предполагам, че съм ужасно импулсивна и сигурно ме смятате за глупачка, но съм се забъркала в ужасна каша, мистър Мейсън, и вие ще трябва да ме измъкнете.

— Вече ви обясних — повтори Мейсън, — че не мога да говоря с вас, и бих предпочел да не ви слушам, докато не се срещна с Морис Албърг. Трябва да знам какво става, преди да…

— О, мистър Мейсън — разрида се тя. — Моля ви… ще играя с открити карти.

— В момента не мога да ви оставя да го направите — спря я Мейсън.

В продължение на няколко минути тя седеше мълчаливо и замислено. Все още държеше ръката му. Стисна я нежно и промълви:

— Толкова държа на вас, мистър Мейсън. Не мога да ви опиша какво означава за мен вашата помощ.

— Не съм ви я дал.

Тя срещна погледа му и се засмя предизвикателно.

— Засега.

— Засега. — Мейсън се усмихна едва-едва.

— Ама и вие сте един странен адвокат.

— Длъжен съм да бъда.

Тя леко докосна с устни ръката му.

— Приемете за момента това като договор. Вие стойте тук. Ще видя дали мога да се свържа с Морис Албърг. Почакайте тук, а аз ще ви го доведа след петнайсет минути и ще започнем както трябва.

Тя бързо прекоси стаята, отвори вратата и изчезна.

Почти веднага Мейсън скочи от стола, бързо отиде до телефона и поиска да го свържат с дома на Пол Дрейк. Стори му се, че минаха минути, преди да чуе сънения му глас.

— Събуди се, Пол — подкани го Мейсън. — Много е важно. Постарай се бързо да схванеш.

— Ох, господи, пак ли си ти? — изпъшка Дрейк дрезгаво. — Всеки път, когато се опитам малко да поспя…

— Остави сега спането — сопна се Мейсън. — Ела на себе си. Аз съм в хотел „Киймънт“, стая седемстотин двайсет и едно. Тук има една брюнетка, висока към метър и петдесет и пет, около петдесет и седем килограма, двайсет и пет-шест годишна, с мургава кожа, големи кръгли очи и ярко начервени устни, която е при мен, по-точно ще дойде след минута-две и…

— Е, моите поздравления — засмя се Дрейк. — Добре го даваш!

— Престани да остроумничиш — сряза го Мейсън. — Намери няколко детектива и ги прати тук. Като начало, ако можеш, изпрати някоя жена, която да установи първия контакт. Постарай се тя да бъде в коридора, когато момичето излезе от стаята. Ще трябва да действаш бързо, Пол. Жената, която изпратиш, ще трябва да види момичето и да го посочи на детективите отвън, за да я познаят, когато излезе. Искам да я проследят и да разберат къде отива.

— Имай милост, Пери — помоли го Дрейк. — Три часът сутринта е. Господи, не мога да изфабрикувам тези хора. Ще ми трябват час-два, за да изпратя някого. Ще трябва да измъкна човека от леглото и да му дам време да се облече и да стигне дотам…

— Кой е в кантората ти сега? — попита Мейсън.

— Само най-основният състав — един на телефона, един на нощно дежурство и обикновено един детектив…

— На телефона — прекъсна го Мейсън — мъж ли е или жена?

— Жена.

— Бива ли я?

— Много.

— Извикай я — нареди Мейсън. — Изключи телефона в кантората за около час. Сега е мъртво време, така че няма да изпуснеш клиенти. Изпрати жената тук. Веднага. Разполагаш с няколко минути, така че действай. Ако е необходимо, затвори кантората за около час, но момичето трябва да бъде следено от мига, в който напусне хотела.

Мейсън не изчака да чуе протестите на Дрейк. Остави слушалката и се върна обратно при стола, на който беше седял. Извади от джоба си бяла носна кърпа и с крайчето й избърса петното от червило, останало върху дясната му ръка. След това обърна масата и с другото крайче на носната кърпа избърса малко от червилото там.

Върна масата на мястото й, после извади от джоба позлатената гилза и много внимателно допря третото ъгълче на носната кърпа до червилото. С автоматичната си писалка постави знаци срещу всяко петно — 1, 2 и 3. След това сгъна носната си кърпа, прибра я в джоба си и се настани на стола да чака.

Чака дълго.

В началото Мейсън поглеждаше към голямата стрелка на часовника си, броеше минутите и се надяваше да мине повечко време до завръщането на младата жена, за да успеят детективите на Дрейк да се заемат с работата. После, след като минаха петнайсет минути, той се намръщи нетърпеливо и започна да крачи напред-назад. Разбира се, съществуваше възможност да са го измамили, напълно съзнателно да са го подвели, за да го накарат да бездейства в решителен момент.

Той беше убеден, че именно Морис Албърг му бе позвънил. Намираше се на мястото, определено от Албърг за срещата. Нямаше какво друго да прави, освен да изчака по-нататъшното развитие на нещата или да си отиде вкъщи.

Рязко и без никакво предупреждение бравата се завъртя. Вратата се отвори с нехайна бързина и брюнетката застана на прага. Бузите й горяха, очите й блестяха от вълнение. Очевидно бе дошла възможно най-бързо.

Щом видя Мейсън, изведнъж се успокои.

— Ох, слава богу, още сте тук! Така ужасно се страхувах, че ми нямате достатъчно доверие, за да ме изчакате.

Мейсън повдигна вежди.

— Нямах намерение да се бавя толкова. Страхувах се, че ще си отидете и ще ме изоставите.

— Нямаше да чакам още много дълго. Защо беше цялата тази история?

— Трябвате да се видя с Морис. Това беше всичко. Просто трябваше да го видя, и толкоз.

— И видяхте ли го? — попита Мейсън.

— Да. Нося бележка за вас.

Тя пъхна ръка в деколтето на блузата си, извади някакво листче, бързо прекоси стаята и го мушна в ръцете на Мейсън.

— Ето, четете.

Бележката беше написана на машина.

Цялата бележка беше написана на машина, само подписът бе драснат набързо с молив. Възможно беше да е подписът на Албърг. Мейсън се опита да се сети дали някога го е виждал и не можа да си спомни такъв случай.

Младата жена излъчваше увереност.

— Сега вече можем да разговаряме — заяви тя.

Мейсън мълчеше.

— Е, не можем ли?

— Искам да знам защо Морис Албърг го няма. Той обеща да се срещнем тук.

— Но му се наложи да промени плановете си.

— Защо?

— Защото е зает с нещо ужасно важно.

— Какво?

— Да ме защитава… както и себе си.

Тя дръпна един стол и седна.

— Мистър Мейсън, кога един човек може да убие друг… и да бъде оправдан?

— При самозащита — отвърна Мейсън.

— Трябва ли да чака, докато другият започне да стреля по него?

— Трябва да чака, докато бъде нападнат или до момента, в който един разумен човек при подобни обстоятелства би решил, че е в опасност или го заплашва смърт.

— И тогава може да стреля?

Мейсън кимна.

— В общи линии такъв е законът при самозащита. Съществуват най-различни уговорки кога човек е длъжен да отстъпи и кой пръв е предизвикал конфликта. Но това е най-общото правило.

— Да предположим, знаете, че един хладнокръвен, преднамерен, умел убиец е по следите ви и ще извърши убийство, нямате ли тогава право да го убиете пръв?

— Само при обстоятелствата, които споменах — отвърна адвокатът.

— Разбирам, но да предположим, знаете, че някой иска да ви убие. Да си представим, че той наблюдава жилището ви, седнал в колата си с автомат в скута, но вие успявате да се измъкнете през задния вход, без той да ви усети. Не можете ли да грабнете една пушка и да му пръснете черепа, без да ви обвинят в убийство?

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Защо?

— Защото при тези обстоятелства — обясни адвокатът — човек би имал възможност да се обади в полицията и да потърси защита.

Тя се изсмя презрително.

— Да искате полицията да ви защити от такъв човек, за какъвто говоря, е все едно да очаквате да ви предпази от едра шарка или от чума… Ами той като нищо ще се изплъзне под носа на полицията и вие ще бъдете труп, преди да е съмнало.

— Искахте да ви обясня какъв е законът. Обясних ви. Аз не създавам законите, а ги изучавам.

— И Морис така смята, но аз не поисках да му повярвам. Стори ми се несправедливо, но той каза, че законът е такъв и затова вие няма да одобрите онова, което прави.

— А какво прави той?

— Да сте чували някога за Джордж Файет?

— Познавате ли го? Бих искал да разбера някои неща за него.

Тя се засмя с горчивина.

— Много хора биха искали да разберат някои неща за него. Той е убиец.

— И? — подкани я Мейсън.

— И в момента се опитва да убие Морис и мен.

— Защо?

— Ето едно от нещата, което ми се ще да проумея. Сигурно защото съм приятелка на Том Седжуик.

— А кой е Том Седжуик?

— Човек, търсен от полицията. Опитват се да му припишат едно убийство.

— Значи вас и Морис Алъбрг искат да ви убият?

— Точно така.

— Защо? Безсмислено е.

— Държите се, сякаш не ми вярвате.

— Не съм убеден, че ви вярвам.

— Слушайте, с фактите не може да се спори. Мъжът, който се опита да ме убие в уличката зад ресторанта на мистър Албърг, беше изпратен от Файет.

— Какво точно се случи тогава? — попита Мейсън.

— Файет беше по следите ми — заразказва тя — и възнамеряваше да ме убие. Той влезе в ресторанта единствено с мисълта да ме изплаши така, че да побягна през задния вход. Ако имах малко мозък, щях Да разбера, че точно това е целял. Дори човек с дързостта и нахалството на Файет не би помислил, че може да убие една жена в оживен ресторант, след което просто да стане и да си излезе. Макар че той е вършал подобни безумия и му се е разминавало. Но някак си На човек не му е до разсъждения, като види, че Джордж Файет го наблюдава. Чувства се все едно, че е протегнал ръка, за да се опре на някоя скала, и е попаднал върху навита на кълбо гърмяща змия.

— Продължавайте — подкани я Мейсън, когато тя замълча. — Бих искал да знам с подробности какво се случи.

— Побягнах от ресторанта. Точно както е искал Файет. Един негов съучастник ме причакваше с колата си. Файет трябваше само да си седи спокойно и да се прави, че с удоволствие си яде вечерята, а аз самичка щях да се втурна право в капана.

— И какво стана, щом изскочихте на уличката?

— Съучастникът му се опита насила да ме натика в колата. Но аз бях прекалено изплашена, за да му се подчиня. И това, предполагам, обърка плановете на всички. На никого и през ум не му беше минало, че няма безропотно да вляза в колата като добро малко момиченце. Но аз направих нещо, което те не очакваха — започнах да бягам. Когато мъжът успя да стреля по мен през отворената врата, вече бях извън обсега на куршумите му. Той даде газ, за да ме настигне, и при потеглянето на колата вратата се люшна и захлопна. Мъжът стреля пак, но куршумът мина през вратата. В това време аз тичах, заслепена от паника. И скочих на платното право пред една идваща кола. Е, това е цялата история. Дойдох в съзнание в болницата и, естествено, разбрах, че всички знаят къде се намирам и Файет може да ме открие без никакво затруднение. Затова станах и огледах самостоятелната стая, в която ме бяха настанили. Намерих дрехите си в шкафа. Коленете ми се подгъваха, но се облякох и излязох. И веднага се свързах с Морис.

— А как постъпи той?

— Даде ми някои необходими вещи, както и възможност да се скрия… Но, естествено, Морис беше много разтревожен, защото знаеше, че Файет търси и него.

— Значи Албърг взима мерки да премахне Файет?

— Май не трябваше да ви го казвам. Всъщност нищо такова не съм казала. Просто ви съобщих, че Морис в момента е зает с нещо изключително важно и няма възможност да се свърже с вас… да речем, поне три-четири часа, но той ви изпраща тази бележка, за да сте наясно.

— Добре — съгласи се Мейсън, — какво искате да направя?

— Малко ми е трудно да ви кажа. Не горите от желание да ми съдействате. Все още ме подозирате.

— Вините ли ме за това?

— Да.

Мейсън се разсмя.

— Морис… — тя се поправи — мистър Албърг ви написа бележка, нали?

— Не.

— Какво искате да кажете?

— Подписът му е нечетлив. Изобщо не съм сигурен, че е неговият. Не знам как изглежда подписът му.

— Неговият е. Видях го, като се подписваше.

— Това е само една драскулка.

— Бързаше. Трябваше да мисли за много неща.

— Бележката е на машина. Можеше да я напише на ръка и щеше да стане много по-лесно и по-бързо, вместо да я трака на пишеща машина.

— Откъде знаете? Може на машина да пише по-бързо, отколкото с писалка и мастило.

— Не говорете глупости — сряза я Мейсън. — Човекът, който е писал тази бележка, е правил това бавно и мъчително с два пръста.

— Може мистър Албърг да е бил в състояние, при което да не може да пише. Може да се е криел. Казал е на някого какво иска да ви напише и този някой е напечатал бележката и я е занесъл на Албърг за подпис.

— Или може би тази някоя е драснала своя вариант на неговия подпис — рече Мейсън.

— Ох, и вие адвокатите с вечните си подозрения! Повдига ми се от вас.

— Съжалявам. Не мога успешно да представлявам Морис Албърг, докато не науча за вас много повече, отколкото знам сега. Да имате случайно в себе си шофьорска книжка?

— Не. Мистър Албърг изрично установява самоличността ми в писмото.

— Но няма кой да установи, че писмото е негово.

— Ох, глупости! Казах му на Морис, че вие сигурно ще се държите по този начин. И предполагам, че ви е необходимо да се видите лице в лице с Морис и да чуете от неговата уста, че аз съм Дикси Дейтън и вие трябва да ме представлявате, след което да ви покажа петното, което имам по рождение върху лявото си бедро, и да ви дам препоръка от някоя банка… Е, добре, ще намеря мистър Албърг и ще го доведа тук въпреки опасността. Ако той пръв не убие Файет, Джордж Файет ще го убие. Но вас хич не ви интересува! Вас, с вашето адвокатско недоверие. Ако клиентът ви бъде убит, докато се опитва да дойде при вас, за да удостовери моята самоличност, ще знам кой е виновен. Добре, чакайте тук.

— И ако видите Морис Албърг — обърна се към нея Мейсън, — кажете му да идва веднага, преди да се е опитал да се разправя с Файет или с когото и да е друг. Предайте му, че го чакам и ще му обясня как да се справи с положението.

Застанала до вратата с ръка върху бравата, тя го изгледа през рамо с потъмнели от вълнение очи.

— Така да бъде, щом искате — изсъска тя презрително. — Проклета да съм, че ви говорих по този начин. Мислех ви за хитър, опитен адвокат, който ще съумее да се справи с положението. А вие ми говорите като пастор. Със същия успех можех да пиша на Прудънс Пени: „Мила мис Пени, какво да правя? Един убиец иска да ме застреля. На два пъти почти успя, през последните двайсет и четири часа, а сега знам къде мога да го намеря. Как да постъпя?“ И вместо да отсече: „Очисти го“, Прудънс Пени ще ми отговори: „Мила мис Едикояси, не забравяйте, че имаме закони за такива хора. Трябва веднага да се обърнете към властите и да им разкажете за грозящата ви опасност. Те ще знаят какво да направят.“ Пери Мейсън — продължи присмехулно тя, — великият адвокат Прудънс Пени. Защо, по дяволите, не си вземете едно от тези ръководства как да се държим в обществото и една Библия и не изхвърлите правните си книги през прозореца?

Тя затръшна вратата зад себе си толкова силно, че огледалото, което висеше над умивалника, се разклати.

Пери Мейсън седеше неподвижен с вперен в ръчния си часовник поглед и се чудеше дали Пол Дрейк е имал достатъчно време да разположи детективите си л дали те ще успеят да проследят момичето.