Случаят с палтото от визон

8

Фоайето на хотел „Киймънт“ беше много оживено. Прииждаха репортери и фотографи, щракаха със светкавиците на апаратите си, тълпяха се в асансьора и шумно се изкачваха на горните етажи.

Зад бюрото на рецепцията седеше униформен полицаи. По нареждане на полицията беше забранено паркирането на голям брой автомобили отвън. Откъм улицата хотел „Киймънт“ изглеждаше като съвсем нормален второкласен хотел. Беше мъртвият час на нощта, който настъпва доста преди първите проблясъци на утрото да очертаят силуетите на сградите върху фона на бледото небе. Прекалено рано бе за сутрешното движение и прекалено късно дори за последните гуляйджии. Няколко готови за приключения шофьори На таксита, които от нямане какво да правят обикаляха унило с колите си, се мяркаха от време на време на почти безлюдната улица. Познаващи добре града, те забелязваха необичайното оживление във фоайето на хотела. За малко намаляваха скоростта и пак продължаваха пътя си. Хотел „Кнймънт“ си беше хотел „Киймънт“ — случваха се такива работи.

Внимателно заложеният полицейски капан досега не се беше задействал. Никой, с изключение на полицаите и репортерите, не беше влязъл в хотела. Никой не се беше опитал да излезе.

Нощният администратор, когото полицията задържа, седеше във фоайето срещу Мейсън и Пол Дрейк и от време на време им хвърляше по някой поглед. Лицето му беше безизразно като лице на добър играч на покер, когато разглежда картите си.

Мейсън отговаряше само с поклащане на глава на репортерите, които се опитваха да вземат от него интервю.

— Защо отказвате? — попита един от тях.

— Сътруднича на полицията — отговори Мейсън. — Те държат да разкажа каквото зная само на тях и на никой друг.

— Добре. Ще научим всичко от полицията.

— Това е начинът.

— Говорихте ли вече с тях?

— В известен смисъл.

— Те не мислят така.

— Нищо не мога да направя по този въпрос.

— Ами защо не ни кажете само това, което вече сте им казали, и…

Мейсън се усмихна и поклати глава.

Репортерът посочи с пръст Пол Дрейк.

— Не отговарям на въпроси — заяви Дрейк.

— По дяволите, много сте отзивчив.

— Налага ми се — измърмори детективът.

Откъм телефонното табло се чу звън. Униформеният полицай на рецепцията включи и се обади:

— Ало… Добре, лейтенанте.

Той изключи, кимна на един от цивилните полицаи във фоайето и тихо размени няколко думи с него. Цивилният полицай се приближи към мястото, където бяха седнали Мейсън и Дрейк.

— Хайде, момчета. Лейтенантът иска да ви види. Насам.

Той ги поведе покрай асансьора към стълбите. Качиха се един етаж, минаха по коридора, покрай застаналия на пост униформен полицай, и влязоха в очевидно най-претенциозния апартамент на хотела.

Лейтенант Траг, с пура в уста, се беше отпуснал в един удобен фотьойл в дъното на стаята. Малко по встрани сержант Джафри седеше върху тапициран стол и пушеше цигара. От другата страна на лейтенант Траг, на осветена от настолна лампа маса, стенографът на полицията, с бележник пред себе си и автоматична писалка в ръка, беше готов да започне да пише.

Влизайки в стаята, Мейсън хвърли един бърз поглед и забеляза, че някъде към петнайсетина страници от бележника бяха вече изпълнени със стенографски бележки.

— Влезте и седнете — покани ги Траг. — Извинявайте, момчета, че трябваше да ви задържа, но така се стекоха обстоятелствата.

Дрейк и Мейсън си намериха столове.

— Хайде — рече Траг, — разказвайте.

— Един клиент ми се обади — започна Мейсън — и ме помоли да се срещнем в стая седемстотин двайсет и едно. Каза ми да вляза, без да чукам. Отидох до стаята и влязох.

— Там имаше ли някой? — попита Траг.

— Не.

— Малко след това си се обадил на Пол Дрейк. Данните от номератора сочат, че стая седемстотин двайсет и едно е била свързана с кантората на Дрейк.

— Така е.

Траг се обърна към Дрейк:

— И какво направи ти, Дрейк?

— Последвах инструкциите на Мейсън.

Траг заяви спокойно и любезно:

— Мейсън много често прави разни номера, Пол. Той е много ловък, много изкусен и знае всяка запетая на закона. Не е бил лишаван от адвокатски права. А теб те мъкне със себе си. Но ти не познаваш точките и запетаите на закона. Имаш разрешително за частен детектив, което дяволски лесно можеш да загубиш. Затова говори.

Дрейк хвърли неспокоен поглед към Мейсън, търсейки някакъв знак. Лицето на адвоката беше абсолютно безизразно.

— А сега, момчета, и аз ще ви кажа нещо — намеси се сержант Джафри. — Този случаи е свързан с убийството на Боб Клеърмонт. Той беше чудесно момче. Не това обаче е важното сега. Клеърмонт бе полицай. Уби го банда дребни мошеници, които си мислеха, целият град е техен, а Боб беше по следите на нещо голямо. Не ми разправяйте, че са го убили само защото е щял да пипне някой си организатор на незаконни залагания. Вие може да се мислите за много важни, но на мен тия не ми минават. Пет пари не давамм кои сте. Ако е необходимо, ще ви закарам в Управлението и ще ви обработя. Ще пропеете и ще си кажете всичко.

Лейтенант Траг направи предупредителен жест към Джафри, погледна стенографа и занарежда припряно:

— Нали разбирате, господа, ние не ви заплашваме, но смятаме, че ни дължите доброволни показания. Искаме те да отговарят на истината и да бъдат точни и пълни. Предупреждавам ви, че ако скриете нещо от нас, ние сме в състояние добре да ви подредим. А сега ни кажете какво етапа.

— Един клиент ме помоли да дойда в тази стая — рече Мейсън.

— Кой беше клиентът?

— Не мога да отговоря.

— Какво се случи?

— Пристигна една личност.

— Клиентът ли?

— Не онзи, който ми се обади по телефона.

— И какво стана после?

— Жената, която беше в стаята, излезе за няколко минути. Исках Пол Дрейк да се заеме със случая и да я проследи. Телефонирах му. Това е май всичко, което знам.

Сержант Джафри стана от стола си.

— Момент, сержанте — бързо реагира Траг и този път недвусмислено махна към стенографа. — Искам да разпитаме Пол Дрейк. Той няма професионалния имунитет и привилегии на адвокат и мисля, че при дадените обстоятелства ще биде по-отзивчив… много по-отзивчив.

Лейтенант Траг се обърна към Пол Дрейк:

— Е, Дрейк, става въпрос за убийство. Имаме всички основания да вярваме, че разполагате с данни, отнасящи се до убийството. Не искам да се намесвам в личните ви взаимоотношения с Пери Мейсън, но искам да чуя какво знаеш за всичко, което може да има някаква връзка с убийството. А сега започвай.

Дрейк се изкашля нервно и се размърда.

— И никакви извъртания — предупреди го сержант Джафри. — Поне от тебе. Не бива да изпускаш нищо. Дали ще продължиш да си изкарваш хляба от детективската си агенция, или окончателно ще бъде свършено с теб, ще се реши в следващите няколко минути, тук, в тази стая, така че започвай да говориш.

— Пери — промълви измъчено Пол Дрейк, — трябва да им кажа каквото зная, това са доказателства.

Мейсън не отвърна абсолютно нищо.

— Няма да стоим тук цяла нощ — сопна се сержант Джафри.

— Накарахте ни да чакаме повече от час — напомня им Мейсън.

— Това си е за ваша сметка — заяви сержант Джафри. — Накарахме ви да чакате, защото събирахме доказателства, и не си въобразявайте, че не сме ги събрали. Можем да проверим дали казвате истината, момчета. Сега ни е паднало да проверим от коя страна на закона сте. Започвай да говориш, Дрейк.

— Бях си вкъщи и спях — поде детективът. — Телефонът иззвъня. Мейсън ми поръча да разбера кой е бил с него в стая седемстотин двайсет и едно.

— Мъж или жена?

— Жена.

— Той спомена ли някакво име?

— И да е споменал, не си спомням. Бях твърде сънен тогава. Каза, че жената е била в стаята, излязла е, но щяла да се върне. Искаше да я проследя и да разбера коя е.

— Е, така е по-добре — рече Джафри и държанието му стана не толкова войнствено. — Хайде да чуем всичко до края.

— Имах само няколко минути за действие — продължи Дрейк. — Ясно ми беше, че трябва да поставя един човек пред хотела и друг вътре, който да види жената, когато излезе от стая седемстотин двайсет и едно. Бях сигурен, че един човек не би могъл да свърши и двете неща. Тя щеше да подозира всеки, когото срещне по коридора на излизане от стаята, и двойно повече щеше да подозира човек, който би слязъл с нея в асансьора по това никое време.

Траг кимна.

— Случаят не търпеше отлагане — каза Дрейк. — Може би знаете какъв става Пери Мейсън, когато се заеме с някой случай. Иска какво ли не, и то веднага. За мен той е важен клиент. На него дължа голяма част от работата си. Старая се да е доволен от мен.

— Остави това. Ти какво направи? — попита Траг.

— Обадих се в кантората си, за да видя дали има някой на разположение веднага. Нямаше никой. Дежурната ми телефонистка обаче изглежда много способна.

— Името й? — попита сержант Джафри.

— Минърва Хамлин.

— Продължавай.

— Обадих се на Минърва да затвори временно кантората, да погледне в шкафчетата, където държим професионалната си дегизировка, да вземе камериерско боне и престилка, да ги сложи в куфар, да дойде бързо в хотел „Киймънт“, да се регистрира и да каже на администратора, че иска стая откъм фасадата на хотела.

— Защо откъм фасадата? — полюбопитства Траг.

— За да може да ми сигнализира — обясни Дрейк. — Тя трябваше да се облече като камериерка и да се навърта из коридора, за да види кой ще излезе от стая седемстотин двайсет и едно. Когато жената тръгнеше да слиза с асансьора, Минърва трябваше да изтича до стаята си и да ми сигнализира с фенерчето. Аз бях паркирал колата си отсреща. Възможността да сбъркам по това време на нощта беше малка. Ако знаех кога жената ще тръгне да слиза с асансьора, щях да я видя, като минава през фоайето, и да я проследя, щом излезе… Паркирах колата си така, че да наблюдавам фоайето и асансьора. Страничното ми огледалце беше нагласено така, че да улови сигнал, подаден с фенерче от стая, намираща се откъм фасадата на хотела.

— Дяволски добра работа — призна неохотно Джафри.

— Какво стана? — попита Траг.

— Отбих се до кантората и взех Минърва Хамлин. Стигнахме дотук за рекордно кратко време. Паркирах колата, нагласих огледалцето, така че да мога да уловя сигнала, седнах и зачаках. Минърва влезе в хотела. Там тя поискала от администратора стая откъм фасадата, регистрирала се и отишла в стаята си. Първата й работа била да се преоблече като камериерка и да застане на място, откъдето да може да наблюдава стая седемстотин двайсет и едно.

— И после?

— Нищо не се случи — отговори Дрейк, — докато не видях самата Минърва да излиза от асансьора. Изглеждаше доста разтревожена.

— Продължавай — подкани го Траг.

— Тя прекоси фоайето и направо дойде да ми докладва. Не биваше да го прави. Но в бързината не бяхме уговорили сигнала за непредвидено развитие на нещата. Тя решила, че трябва да знам какво е станало. Нямаше никакъв друг начин да ми предаде информацията.

— Е, добре, какво беше станало?

Дрейк разказа за действията на Минърва до момента, в който следената от нея жена влязла в стая осемстотин п петнайсет.

— Какво се случи по-нататък? — попита Траг.

— След това Минърва почакала известно време, решила, че Мейсън ще се разтревожи и че може да искам да променя целия план на действие, затова слязла долу, минала през фоайето и дошла при колата ми.

— И ти какво направи?

— Качих се и докладвах на Пери Мейсън.

— А Минърва?

— Върнах я обратно в кантората.

— Не я ли прати да следи какво става в стая осемстотин и петнайсет?

Дрейк поклати глава.

— Ако си спомняте, аз бях паркирал колата си така, че да мога да наблюдавам асансьора. Това означава, че нощният администратор е видял всичко. Когато Минърва изтича при мен, за да ми докладва, той е разбрал, че чакам, за да проследя някого. Стана ми ясно, че Минърва не може вече да бъде от полза. Тя не можеше да се качи в колата и да проследи жената. Това беше моя работа. Бях почти сигурен, че жената ще остане в стая осемстотин и петнайсет поне докато успея да получа указания от Мейсън… Междувременно бяхме извикали няколко детектива, за които предполагахме, че са на път към кантората. Наредих на Минърва да ги изпрати тук и да им каже да ми се обадят веднага щом пристигнат… Е, господа, това е.

— Няма що, чудесна история — измърмори Джафри.

— Самата истина — разгорещи се Дрейк.

— Цялата истина ли? — попита Траг.

— Цялата относно стая осемстотин и петнайсет.

— Искаме да научим нещо за тази жена.

— Но аз изобщо не я видях — обясни Дрейк.

Джафри стана от стола, хвърли многозначителен поглед към Траг и излезе от стаята.

— Е — обърна се лейтенантът към Дрейк, — когато отиде при Пери Мейсън в стая седемстотин двайсет и едно, намери ли нещо, което може да бъде от значение?

Дрейк отново погледна към Мейсън. В очите му се четеше мъчителен въпрос.

— Предполагам, че внимателно сте претърсили стаята, лейтенанте — обади се любезно Мейсън.

— Питам Пол Дрейк — отсече Траг.

Мейсън сви рамене.

— Пол, кажи му всичко, което иска да знае. Имам предвид — добави бързо той — какво си открил или намерил.

— Искате да знаете дали съм намерил нещо? — попита Дрейк.

Траг кимна.

— Добре — рече Дрейк. — А нещо от разговора ни интересува ли ви?

— Предай целия разговор — нареди Траг.

— Разговора — не — намеси се Мейсън.

— Мисля, че имаме право да го чуем — настоя Траг.

— Защо?

— За да проверим дали Дрейк казва истината.

За момент Мейсън замислено присви очи, после изведнъж заговори:

— Лейтенанте, когато влязох в стаята, забелязах върху леглото отпечатък, като че ли някой бе седял там. До него имаше още един — по-малък. Сякаш върху покривката на леглото е бил оставен пистолет.

— Знам — вметна Траг.

Мейсън продължи, като го наблюдаваше проницателно:

— Открих и нещо друго. Гилза от червило.

— Къде е тя?

Адвокатът бръкна в джоба си, извади червилото и го подаде на лейтенанта.

— Всичко си оплескал — ядоса се Траг, — вече няма никакви отпечатъци по него.

— Наистина постъпих невнимателно — призна Мейсън.

— По дяволите, така е! — избухна Траг възмутен.

— Разбира се, ако от отдел „Убийства“ ми се бяха обадили и ме бяха предупредили: „Слушай, Мейсън, още не сме готови да го обявим, но след около петнадесет минути в стая осемстотин и петнайсет ще бъде извършено убийство и младата жена, която сега разговаря с теб, ще отиде там“ — тогава, естествено, щях да взема мерки да запазя отпечатъците…

— Сарказмът ти е излишен — прекъсна го Траг. — Трябват ни факти.

— Именно тях ти съобщавам.

— Какво ти говори червилото? — попита Траг.

Мейсън наблюдаваше изражението на лейтенанта както ястребът наблюдава входа на заешка дупка.

— Както забелязваш — продължи той, — краят на червилото е бил прокаран по някаква сравнително грапава повърхност, а не само по нечии женски устни.

— И какъв извод правиш от това?

Очите на Мейсън се забиваха като свредели.

— Помислих си — рече той, — че може би някой е използвал червилото, за да напише съобщение.

— И какво намерихте?

— Едно съобщение — отвърна Мейсън.

— Къде беше написано?

— На обратната страна на масата.

— Това ли беше всичко? — попита Траг.

— Какво искаш да кажеш с „Това ли беше всичко?“

— Само едно съобщение ли намерихте?

— Просто се опитах да обясня някои неща, за да сместя неудобството на Пол Дрейк — заяви Мейсън.

— Не спестявай ничие неудобство. Намерихте ли друго съобщение?

Мейсън замълча. Траг бързо се извърна към Дрейк:

— Намерихте ли друго съобщение?

Дрейк погледна към Мейсън. Адвокатът кимна.

— Да — отговори Дрейк.

— Къде беше то? — поиска да знае Траг.

— На гърба на огледалото.

— Какво гласяха тези съобщения?

— Не ги помня дума по дума — отвърна Дрейк. — Те са си още там.

— Опитахте ли се да ги дешифрирате? Нямахте ли чувството, че онова на обратната страна на масата е някакъв код, и не го ли разчетохте?

— Разбира се — обади се Мейсън. — Не беше кой знае колко трудно. Отнасяше се до телефонния указател в стаята — том трети, страница двеста шейсет! и втора, петнайсети ред на лявата колона. Там беше името на Хърбърт Сидни Грантън.

Вратата на стаята се отвори. Сержант Джафри се върна и кимна на лейтенант Траг.

— А другото съобщение? — продължи да разпитва Траг.

— Върху гърба на огледалото ли? — намеси се Дрейк. — Не го дешифрирахме. Помислихме, че може да е регистрационният номер на някоя кола. Точно щяхме да проверим, когато вие, господа, дойдохте.

— А нещо не ви ли накара да си помислите, че едно от съобщенията е клопка? — обърна се Траг към Пол Дрейк.

— Стана дума за нещо такова с Мейсън — речи Дрейк. — Чудехме се дали и двете не са… Мм… как беше… Чудехме се как са били написани.

— Какво точно обсъждахте?

— Боже мой, не мога да си спомня всичко.

— Тогава поне нещо си спомни.

— И аз имам един въпрос — обади се сержант Джафри. — Мейсън съобщи ли ти името на клиента, който му се обадил и го помолил да отиде в онази стая?

Дрейк се размърда.

— Искам отговор — да или не — настоя Джафри.

Дрейк се поколеба, но отговори:

— Мисля, че да.

— Кой е той?

— Смятам, че не съм длъжен да го кажа — отсече Дрейк.

Джефри погледна към Траг.

— Да или не?

— Да.

— Кой е той?

— Смятам, че не съм длъжен да ви отговоря.

Лицето на Траг остана безизразно, но в погледа на сержант Джафри проблесна задоволство. Неочаквано Мейсън се обади:

— Хайде, Пол, кажи му. Дай му имената на клиентите ни, разправи му всичко, което се случи в онази стая.

Дрейк го погледна изненадано.

— Не ти ли е ясно? Мъчат се да те подхлъзнат, за да ти отнемат разрешителното. По време на целия ни разговор те са били зад вратата. Или в стаята е имало подслушвателно устройство и всичко им е известно. В момента гледат само да те подхлъзнат и да ти отнемат разрешителното.

Сержант Джафри скочи от мястото си. Приближи се до Мейсън, сграбчи го за реверите на сакото и го издърпа от стола. Огромните му рамене бяха пълни със сила. Едната му ръка, напомняща свински бут, здраво стисна реверите на адвоката, а другата се отдръпна назад, готова да нанесе удар.

Траг се хвърли от стола си.

— Стига, сержанте, стига! — кресна той и след това добави: — Целият разговор се стенографира.

След това продължи спокойно:

— Стенографът, разбира се, не се занимава с действията на хората в тази стая и не описва какво става всеки път, щом някой стане от стола си.

Той хвърли бърз поглед към стенографа, за да се увери, че е разбрал намека.

Сержант Джафри бавно пусна сакото на Мейсън. Адвокатът оправи реверите си и заяви:

— Пол, мисля, че сержант Джафри загуби самоконтрол. Видя как ме сграбчи, измачка ми сакото и връзката и тъкмо щеше да ме удари, когато…

— Това са само заключенията на мистър Мейсън — прекъсна го Джафри самодоволно. — Нищо подобно не съм правил. Само сложих ръка на рамото му.

В гласа на лейтенант Траг прозвуча умора.

— Казах ви, сержанте, че ще е по-добре да разпитаме тези хора поотделно. Хайде да го направим.

— Добре — съгласи се сержант Джафри и се обърна към Мейсън: — Ти, умнико, излез във фоайето и чакай.

— Прав ла съм, като смятам — поде Мейсън, — че сержант Джафри ни напусна преди малко, за да изпрати до кантората на Дрейк човек, който да доведе тук Минърва Хамлин?

— Вън, умнико! — викна Джафри, отваряйки вратата. — И ако не излезеш бързо, този път наистина ще сложа ръка на рамото ти и стенографските записки ще покажат, че съм имал пълното право да го сторя.

— Напускам веднага, сержанте — усмихна се Мейсън и се обърна към Дрейк: — Пол, съветвам те да отговаряш на всички въпроси относно случилото се в стаята.

След тези думи Мейсън се поклони и излезе. Той едва беше прекрачил прага, когато вратата се затръшна с такава сила, че мазилката едва не падна.

Униформеният полицай, който чакаше отвън, кимна на адвоката.

— Към фоайето, мистър Мейсън.