Случаят с палтото от визон

9

Мейсън слезе с асансьора към фоайето и тръгна към изхода. Един униформен полицай препречи пътя му.

— Вече ме разпитаха и освободиха — обясни адвокатът.

— На мен никой не ми е казал, че сте свободен — отвърна полицаят.

— Казах всичко, което знам, и на лейтенант Траг, и на сержант Джафри. Какво попече искате? Имам работа.

— Може да решат отново да ви разпитат.

— Не споменаха такова нещо.

— Не споменаха нищо и за освобождаването ви, поне не на мен.

— Изхвърлиха ме.

— Тогава чакайте във фоайето.

Мейсън се върна до рецепцията. На мястото на администратора седеше един цивилен, който се държа любезно, но не изяви никакво желание да помогне на Мейсън в затруднението му.

— Там има много столове, адвокате — посочи той. — Пристигна сутрешният вестник и можете да го прочетете.

— Благодаря — примири се Мейсън. — Има ли някакво ограничение за обаждането по телефона?

— Доколкото знам, не.

Мейсън се запъти към една усамотена телефонна кабина, влезе в нея, пусна монета и набра номера на Дела Стрийт. Чу неколкократното иззвъняване на телефона и след това все още сънения глас на секретар ката:

— Ало, да… Кой е, моля?

— Събуди се, Дела — започна адвокатът. — Положението е напечено.

— О, ти ли си, шефе!

— Точно така. Телефонът до легло го ти ли е?

— Да.

— Тогава скачай — нареди Мейсън. — Наплискай лицето си със студена вода и се върни. Искам да си напълно будна и не мога да рискувам да заспиш отново. Всеки миг може да ме прекъснат.

— Един момент.

Мейсън чу как краката на Дела шляпат по пода. След секунди тя се върна обратно.

— Съвсем будна съм, шефе. Какво има?

— Аз съм в хотел „Киймънт“ — обясни Мейсън. — Морис Албърг ми се обади и ме помоли да дойда при него в стая седемстотин двайсет и едно. Той не успя да се срещне с мен. Дойде друг човек.

— Мъж или жена? — попита тя.

— Жена.

— Да не е била…

— Внимавай — предупреди я Мейсън. — Без имена. Само слушай, Дела.

— Добре, продължавай.

— Спомни си първата вечер, когато говорихме с Морис Албърг и той спомена, че преди време ползвал услугите на детективска агенция, а не на адвокат.

— Да, струва ми се… Аха, спомних си. Защо, важно ли е?

— Разполагаме с домашния телефон на касиерката от ресторанта на Албърг — продължи Мейсън. — Очевидно тя знае някои неща за неговите служебни работи и той й се доверява. Облечи се, Дела, извикай такси и започвай да въртиш телефона. Накарай касиерката да ти даде името на агенцията, която Морис е наел. В случай че не го знае, срещнете се в ресторанта на Албърг. Накарай я да отвори служебния сейф и да извади счетоводните книги. След това вземи специалния телефонен указател и извади имената на всички регистрирани частни детективи в града. После започни да търсиш в сметките на Албърг. Вероятно ще намериш отбелязан някой човек, записан по азбучен ред или по някакъв друг начин — не знам какъв ред е въвел в счетоводството си… Разбираш ли ме?

— Напълно.

— Вземаш сметките и проверяваш всяка сума — дали не е била преведена на някоя от детективските агенции, които имаш в списъка…

— Добре. Ако нямерим нещо, какво да предприема?

— Изчакай ме — нареди Мейсън. — Ще дойда веднага щом мога.

— Само тези сведения ли ти трябват? Не искаш ля да се свържа с агенцията?

— Това не е женска работа. Ще бъде тежка, трудна задача и не е изключено да се хванем гуша за гуша… Ако телефонът в ресторанта звънне, обадете се. Може да ви потърся.

— Тръгвам веднага — обеща тя отривисто.

— Браво, добро момиче — похвали я Мейсън.

Той затвори телефона, върна се на един от столовете във фоайето, почете известно време вестника, после бавно се запъти към цивилния на рецепцията, за да си поприказват.

— Предполагам, че няма нищо нередно в това, дето ви оставих да говорите по телефона, без да ви контролирам — рече полицаят с глас, който издаваше тревогата му. — Никой не ми е казал, че не може, но и никой не ми е казал обратното.

— О, разбира се — успокои го Мейсън, — че никой не би искал да попречи на работата ми. В крайна сметка гражданинът има някакви права.

Цивилният полицай се усмихна и внезапно отмести очи към вратата. Мейсън проследи погледа му и видя как една делова, елегантна млада жена, облечена в дрехи с малко мъжка кройка, излиза от някаква кола, придружена от униформен полицай.

Мейсън изчака да стигнат до средата на фоайето, пристъпи напред и се усмихна.

— Вие вероятно сте Минърва Хамлин.

Погледът и светна.

— О, да. А вие трябва да сте мистър Мейсън. Аз… Униформеният полицай застана помежду им.

— Стига. Без приказки. Никакви разговори.

— Боже мой — възнегодува Мейсън, — що за инквизиция!

— Тишина! — отсече полицаят. — Никакви разговори.

Той хвана Минърва Хамлин за лакътя и бързо я поведе към асансьора. Цивилният на рецепцията излезе иззад бюрото.

— Съжалявам, мистър Мейсън, но все още не може да разговаряте със свидетелите.

— Боже мой! — възкликна Мейсън. — Та тя е една от помощничките на Пол Дрейк. Аз я наех. И в момента аз й плащам.

— Знам. Но заповедите са си заповеди. Разследваме убийство.

— Можете ли да ми обясните защо е цялата тази тайнственост? Какво целят с внимателно скроената си клопка? Защо задържат хората тук и не им разрешават да напуснат хотела? — настоя възмутено Мейсън.

Цивилният полицай се усмихна бавно и приятелски.

— По дяволите, не мога. — После добави: — И вие сте достатъчно добър адвокат, за да го знаете. Отидете и си седнете на мястото.

Мейсън наблюдаваше светлинките на асансьора, които бавно се сменяха, докато стигнаха до цифрата две и спряха.

— Полицаите май са превзели младоженския апартамент за разпитите си — подхвърли Мейсън.

Цивилният се разсмя.

— Младоженски апартамент в този бардак?

— Защо не? — попита Мейсън.

— По дяволите, тук всички апартаменти са младоженски.

— Имате ли много неприятности с този хотел?

— Попитайте сержант Джафри, когато се видите пак. Той е от „Нравствения отдел“. Познава това място като петте си пръста.

— Имало ли е убийства? — осведоми се Мейсън.

— Не е такова свърталище. Просто бардак. Тук…

На телефонното табло светна лампичка и цивилният сложи слушалките на главата си.

— Да, какво има?… Веднага ли?… Добре, ще го пратя горе.

Той се обърна към Мейсън:

— Викат ви в същата стая. Нали знаете „младоженския апартамент“.

— Добре.

— Мога ли да ви имам доверие, че ако ви пусна да се качите сам, няма да се занимавате с разследване? Или да изпратя някой полицай да…

— Ще се кача направо горе — обеща Мейсън.

— Добре, знаете къде са. — Разбира се.

— Тръгвайте. Чакат ви.

Мейсън натисна бутона на асансьора. Когато кабинката слезе на партера, той влезе, затвори вратата, натисна бутона за втория етаж, излезе от асансьора и униформеният полицай в коридора му посочи апартамента.

— Чакат ви, мистър Мейсън.

Адвокатът кимна, влезе и веднага забеляза, че бележникът на стенографа е изписан до половината, което доказваше, че унилият Пол Дрейк, посърнал като увехнала салата, е бил подложен на щателен разпит. Детективът кимна към младата жена.

— Това е нощната ми телефонистка, Пери, Минърва Хамлин.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Мейсън — рече тя, произнасяйки отчетливо думите, както правят всички млади жени, които се гордеят със служебната си деловитост.

— Траг — започна Мейсън, — казах ти, че аз съм отговорен за идването на мис Хамлин тук. Исках тя да разбере кое е лицето, разговаряло с мен в стая седемстотин двайсет и едно.

— Знаем всичко това — сопна се сержант Джафри.

Лейтенант Траг извади някаква снимка.

— А сега, мис Хамлин, ще ви задам един въпрос. Той е много важен както за вас, така и за вашия работодател. Искам много да внимавате как ще отговорите.

— О, да, разбира се — отвърна тя. — Аз винаги внимавам.

— Трябва също да ви уведомя — продължи лейтенант Траг, — че в този хотел е било извършено убийство. Ние разследваме случая и някои неща показват, че времето работи срещу нас. Не ви заплашвам, но ви предупреждавам, че всеки опит за извъртане или забавяне може много да усложни нещата. Вярвам, знаете какви са наказанията за укриване на улики.

Тя бързо и решително кимна в знак на съгласие.

— Момент, Траг — спря го сержант Джафри, — нека го направим както трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Необходимо е да се разпознае човек по снимка. Момичето може да е съвсем порядъчно. Може и да не е. Знам много неща за това свърталище. Стотици пъти съм бил тук. Видял съм какво ли не: като започнеш от проститутки и продължиш нататък — и нагоре, и надолу, накъдето щеш. А Франк Хокси, нощният администратор, има една дарба. Никога не забравя лицата на хората. Можеш да му покажеш някоя снимка и ако е виждал този човек, ще си го спомни — дори да е след седмици или да е някой, който случайно е минал през фоайето на хотела.

— Добре — съгласи се Траг, — ще го извикаме, но хайде да попитаме мис Хамлин…

Джафри многозначително поклати глава.

— Първо да извикаме Хокси. Да му покажем снимката. Нека да разберем със сигурност коя в действителност е тази жена.

Лейтенант Траг се поколеба за миг, после вдигна слушалката и нареди на дежурния при телефонното табло:

— Изпратете Франк Хокси, нощния администратор… Точно така. Да дойде тук веднага. — И затвори телефона.

Без да се обръща по-специално към някого, Джафри заяви:

— Разбира се, в известен смисъл човек не може да обвинява хотела. Това е една запусната дупка и никой няма да си хвърли парите да я оправя, особено като се имат предвид кварталът, репутацията й и цените на хотелското обзавеждане днес. Твърдят, че правят всичко, което могат, и аз съм склонен да им вярвам, но щом веднъж някой хотел добие такава репутация, започват да се навъртат една определена категория хора около него и почти нищо не може да се направи.

Траг кимна.

— Тази снимка на някого, когото познавам ли е? — попита Мейсън небрежно.

— Не знаем — отвърна Джафри.

— Може би ще мога да ви кажа.

— Все още не си ни казал коя беше жената, разговаряла с теб в стаята — напомни му Джафри.

— И аз не знам — рече Мейсън.

— Тя се представи като Дикси Дейтън, нали?

Мейсън понечи да отговори нещо, но промени решението си и замълча.

— След малко отново ще се заловим с теб — закани се Джафри. — Държим скрити още един-два коза… Не мисли, че това е обикновено убийство, Мейсън. То има връзка с убийството на полицай. Тази Дикси Дейтън е затънала здравата. Тя е свързана с Том Седжуик, който, доколкото знаем, е изстрелял смъртоносните куршуми в Клеърмонт. Разбира се, ние не можем да наредим на един адвокат с какви дела да се занимава, но бъди сигурен, че ако се наложи, сме в състояние да притиснем някой частен детектив, а в случая това се налага.

— Мисля, че лейтенант Траг знае какво е отношението ми по този въпрос — заяви Мейсън. — Не защитавам хора, които са убили полицай.

— Ами, как не — изсумтя Джафри.

— Но — продължи Мейсън — откъде знаете кой е виновен? Досега никой не е направил самопризнания нали?

— Чувал съм я тази песен — рече Джафри. — На вас, адвокатите, все тая ви е устата. Приема се, че човек е невинен, докато не бъде осъден. Всеки гражданин има право да бъде съден от съдебни заседатели и да го защитава адвокат. Ти не би представлявал виновен човек. О, не, не и ти! Законът приема, че клиентите ти са невинни, докато не приключиш със защитата им или докато…

Лейтенант Траг го прекъсна с нотка на раздразнение:

— Ако нямаш нищо против, сержанте, доколкото е възможно, да разговаряме само във връзка с разследването. Разбираш, че искам стенографът да е в състояние да заяви, че е записал всяка дума, изречена в тази стая, а не ми се ще бележките му да са прекалено дълги.

— Както и сержант Джафри да играе ролята на злодея — ухили се Мейсън.

— Е — отвърна Траг, — ти знаеш не по-зле от мен че ако го подлъжеш да каже нещо, което не трябва, ще изискаш тези записки в съда и ще падне голяма веселба, като го направиш за смях в съдебната зала.

— Бъркаш мс с някого — с подчертана любезност изрече Мейсън.

— Как не! — възкликна сержант Джафри подигравателно.

Униформеният полицай отвори вратата. Слабият, среднощен администратор, когото Мейсън бе видял на рецепцията, когато за първи път стъпи в хотела, влезе в стаята и с известно смущение застана пред полицаите.

— Е, Франк, няма от какво да се страхуваш — успокои го сержант Джафри. — Ти лично в нищо не си замесен. Не правим проверка от „Нравствения отдел“. Става дума за убийство и искаме да ни сътрудничиш.

Администраторът кимна.

— Обещавам ти, че тук ще се държат честно към теб — продължи Джафри. — Аз ще се погрижа за това. Никой нищо няма да ти стори. Това е лейтенант Траг от отдел „Убийства“ и той иска да те помоли да разпознаеш една снимка. Казах му, че имаш фотографска памет и никога не забравяш лица, а имена съвсем рядко.

По устните на Хокси се очерта лека усмивка.

— Старая се да си гледам добре работата — заяви той — и мисля, че част от задълженията на един администратор е да бъде в състояние да назове гостите по име, когато те желаят това.

— Ясно — ухили се Джафри. — Достатъчно е да запомниш името Джон Смит, и вече можеш да поздравяваш девет десети от хората, които се регистрират тук…

— Извинете, сержанте, но ние се опитваме да държим едно почтено заведение. От последния път, когато… И тогава всъщност вината не беше наша.

— Да, знам, само се пошегувах — извини се Джафри. — Да оставим това. Моля те, Франк, погледни снимката.

Лейтенант Траг му я подаде.

Хокси взе снимката, разгледа я внимателно и кимна.

— Виждал ли си я?

— Тази жена се бе настанила в стая осемстотин и петнайсет.

— Вие ли я регистрирахте? — попита Траг.

— Не, един мъж. Каза, че му е снаха и му идва на гости. Записа я като мисис Мадисън Кърби.

— И е същата, която беше в стая осемстотин и петнайсет?

— Да. Спомням си, че й дадох ключа.

— Никакво съмнение ли не изпитвате?

— Абсолютно никакво.

Неочаквано лейтенант Траг кимна победоносно.

— Бихте ли погледнали тази снимка, мис Хамлин — помоли той. — Ние смятаме, че това е жената, но искаме и вие да я разпознаете.

— Разбира се — изтъкна Мейсън, — има много различни начини за установяване на самоличност. Това едновременно…

— Достатъчно — прекъсна го Траг. — Не с необходим коментар от страна на публиката, Мейсън… Мис Хамлин, хвърлете поглед на снимката. Не желая по един или друг начин да се влияете от думите на когото и да било. Искам просто да ни отговорите дали това е жената, която видяхте да излиза от стая седемстотин двайсет и едно, да изважда ключа от чантата си и да влиза в стая осемстотин и петнайсет?

Минърва Хамлин взе снимката, разгледа я внимателно и се намръщи.

— Естествено — започна тя, — аз…

— Имайте предвид — прекъсна я сержант Джафри, — че в много случаи, докато не се разгледа добре снимката, не може да се открие прилика с човека. Важно е за всички. Не отговаряйте набързо с „да“ или „не“. Разгледайте я бавно и внимателно. Не ни трябва да заявите, че това е същата жена, освен ако наистина не е, но по никакъв начин не искаме да провалите разпознаването и после да съжалявате.

— Струва ми се… аз… мисля, че е тя.

— Погледнете добре снимката — повтори сержант Джафри. — Разгледайте я внимателно.

— Разгледах я. Струва ми се, че е онази жена.

— Това не е най-убедителният начин да кажете, че познавате някого — обади се лейтенант Траг. — Не можете ли да бъдете по-категорична?

— Казах ви, мисля, че е тя.

— Обикновено не грешите, нали? Изглеждате ми доста делова млада жена.

— Опитвам се да не допускам грешки.

— И в мислите ви няма неясноти, нали?

— Надявам се, че не.

— Хубаво — намеси се сержант Джафри, — оставете сега мисленето. Това ли е жената, или не?

— Мисля… — Тя спря, като видя, че сержантът се захили.

— Да, моля — подкани я лейтенант Траг.

— Това е жената — заяви тя.

— А сега — попита Мейсън — мога ли аз да видя снимката? Знаете, че имах възможност да видя жената, която беше в стая седемстотин двайсет и едно по-добре от всеки друг. Така се случи, че мис Хамлин можа само бегло да я зърне, когато…

— Как се казва жената, която говори с теб в стая седемстотин двайсет и едно? — прекъсна го лейтенант Траг.

— Не знам — отговори Мейсън.

Сержант Джафри се обърна към Минърва Хамлин:

— Напишете името си на гърба на снимката.

— И датата — добави лейтенант Траг.

След като тя го направи, Траг подаде снимката на Франк Хокси.

— Напишете си името.

Хокси се подчини.

— И датата — напомни сержант Джафри.

— Ако ми позволите да погледна снимката, лейтенанте — обади се Мейсън, — аз ще…

Сержант Джафри се изправи.

— Виж какво, Мейсън — рече той, — като адвокат ти имаш известен имунитет. Законът ти оставя вратичка. Можеш да се измъкнеш, без да отговаряш на въпросите ни. И да твърдиш, че казаното от клиента ти с поверително сведение. Няма как да те притиснем. А сега направо ще те попитам дали жената, която разговаря с теб в онази стая беше Дикси Дейтън и дали ти каза, че Морис Албърг смята да убие Джордж Файет.

— Позволи ми да изтъкна две неща, сержанте — отвърна Мейсън. — Ако жената в стаята не е била Дикси Дейтън, то каквото и да е казала, не би имало никаква стойност като доказателство против когото и да било. Ако е била Дикси Дейтън, но е действала без съгласието на Морис Албърг, нищо казано от нея не би могло да се използва срещу Морис Албърг. И ако е била Дикси Дейтън и тя е моя клиентка, то каквото и да ми е съобщила във връзка със случая, може да се приеме като поверително сведение.

— Точно така си и помислих — заявя Джафри. — Дай ми да видя снимката, лейтенанте.

Лейтенант Траг му я подаде. Сержант Джафри бързо я пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— Смятам, че това всичко, Мейсън — отряза той. — Дрейк, ти досега хленчеше, че трябвало да вървиш да си гледаш работата. Заминавай. Мейсън, мисля, че по-нататъшната ти помощ няма да ни е необходима.

— Няма ли да видя снимката? — попита адвокатът.

Джафри само се ухили.

— Виж какво, Мейсън — намеси се лейтенант Траг, — това е автентична снимка на Дикси Дейтън, момичето, което напусна града по едно и също време с Том Е. Седжуик през нощта, когато Боб Клеърмонт беше убит.

— Защо му даваш информация, след като той си мълчи? — удиви се Джафри.

— Искам да съм честен с него — отвърна лейтенант Траг.

— Нека първо той бъде честен с нас — изсумтя Джафри.

Траг се обърна към стенографа:

— Записахте ли изявлението ми, че това е автентична снимка на Дикси Дейтън?

Стенографът кимна.

— Мисля, че няма друго — заяви Траг. — Сега вече, Мейсън, си свободен да напуснеш хотела.

— Мога ли да хвърля още един поглед в стая седемстотин двайсет и едно? — попита Мейсън.

Лейтенант Траг само се усмихна. Сержант Джафри кресна:

— По дяволите, не!

— Като си помисля, сержанте — рече Траг, — може би е по-добре да задържим Мейсън и Пол Дрейк тук, докато открием това… Това, което търсим.

Джафри кимна с ентусиазъм.

— Можете да си вървите, мис Хамлин — рече лейтенант Траг. — Дрейк, вие с Мейсън почакайте във фоайето.

Сержант Джафри отвори вратата.

— Насам — каза той.

Мейсън изчака Минърва Хамлин в коридора. Внезапно сержант Джафри изскочи и нареди на униформения полицай:

— Ей, ти, отведи момичето долу и го качи на такси. Изпрати го обратно в кантората. Не позволявай на никого да говори с него.

— Виж какво — обади се Дрейк, — тя е моя служителка. Трябва да й дам някои нареждания за работата в кантората, докато ме няма, и…

— Дай нарежданията си на мен — прекъсна го Джафри — и аз ще й ги предам.