Сметки за разчистване

11

Бях решил загадката, наистина, но по време на десерта и кафето първоначалната еуфория бързо ме напусна. Напусна ме и чувството на срам, което ме бе обхванало заедно с нея. Двете се неутрализираха взаимно и отстъпиха място на загриженост. Защото изведнъж прозрях пълните измерения на тактическия проблем, пред който бях изправен. А те бяха чудовищни. Самото понятие агент под прикритие придобиваше съвсем нов смисъл.

Вечерята приключи, всички застъргахме със столовете си по пода и наставахме от масата. Аз останах в трапезарията. Засега саабът можеше да почака. Щях да стигна и до него. Нямаше смисъл да рискувам, за да получа потвърждение на нещо, което вече знаех. Вместо това помогнах на готвачката да раздига. Стори ми се редно. Може би дори се очакваше от мен. Семейство Бек тръгнаха нанякъде, а аз запренасях чинии и прибори към кухнята. Там заварих механика. Пред него имаше порция говеждо, по-голяма от моята. Погледнах го и за втори път през тази вечер ме досрамя. Досега не бях обърнал на човека никакво внимание. Не се и сещах за него. Никога не се бях запитал какво всъщност прави тук. Но вече знаех.

Наредих съдовете в миялната машина. Готвачката грижливо прибра остатъците от вечерята, забърса плотовете и след двайсет минути всичко беше разтребено. После тя ми каза, че си ляга, аз й пожелах „лека нощ“ и през задната врата тръгнах към скалите. Исках да погледна морето. Да преценя кога ще настъпи приливът. Нямах никакъв опит с тези неща. Чувал бях само, че прилив и отлив има по два пъти на ден. Но нямах представа защо и как. Беше свързано някак с лунното притегляне. Сякаш то превръщаше Атлантическия океан в нещо като огромна вана, в която водата непрекъснато се плискаше напред-назад. Сигурно когато в Португалия имаше отлив, в Мейн имаше прилив и обратното. Но и в това не бях сигурен. Тъкмо в момента сякаш настъпваше отлив. В момента водата се оттичаше. Погледах вълните още пет минути и се запътих обратно към кухнята. Механикът си беше отишъл. С ключовете, които Бек ми бе дал, заключих вътрешната врата. Външната оставих отворена. После минах по коридора и проверих главния вход. Предполагах, че това се очакваше от мен на новата ми длъжност. Вратата беше заключена и с окачена верига. Къщата беше утихнала. Така че се качих в стаята на Дюк и започнах да правя планове за ендшпила.

В обувката ми ме очакваше съобщение от Дъфи. То гласеше: „Добре ли си?“

Отговорих: „Искрено ти благодаря за телефоните. Отървах кожата.“

След малко тя написа: „И аз моята. Обикновено съвпадение на себични интереси.“

Не знаех какво да отговоря на това и си замълчах. Седях в тишината и мислех. Тя бе спечелила кратка отсрочка, това бе всичко. Каквото и да се случеше оттук нататък, спукана й беше работата. И аз с нищо не можех да й помогна.

Междувременно тя написа: „Претърсих целия архив и никъде не можах, повтарям, не можах да намеря заповед за втория агент.“

Аз отвърнах: „Знам.“

В отговор тя изпрати следното: „??“

Написах: „Трябва да се срещнем. Ще ти се обадя по телефона или направо ще дойда. Чакай ме.“

После изключих апарата и го пъхнах обратно в тока на обувката си. За миг си казах, че може и да не ми се наложи повече да го вадя. Погледнах часовника. Наближаваше полунощ. Ден четиринайсети, петък, беше към своя край. След малко щеше да започне ден петнайсети, събота. Точно две седмици бяха изминали от онази вечер, когато се провирах през тълпите пред залата на Бостънския симфоничен оркестър на път за един бар, до който така и не стигнах.

Лежах в кревата на Дюк напълно облечен. Предполагах, че следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа ще бъдат решаващи, и си казах, че е добре поне пет-шест от тях да прекарам в сън. Според личния ми опит много повече провали се предизвикват от умора, отколкото от невнимание и глупост, взети заедно. Може би защото самата умора поражда невнимание и глупост. Затова се настаних удобно в леглото на Дюк и затворих очи. Навих будилника в мозъка си за два часа след полунощ. Както винаги той проработи. Събудих се след двучасова дрямка, напълно ободрен.

Надигнах се от леглото и слязох на долния етаж. Минах по коридора, стигнах до кухнята и отключих задната врата. Оставих всички метални предмети от джобовете си на масата. Не исках тъкмо сега металният детектор да събуди цялата къща. Излязох навън. Беше пълна тъмница. Нямаше луна и звезди. Морето се блъскаше в скалите. Беше студено. Духаше лек вятър. Въздухът миришеше на влага. Отидох до четвъртия гараж и отворих вратите. Саабът беше вътре; никой не го бе пипал. Отворих задната врата и извадих вързопа с нещата си. Отнесох ги до познатата дупка извън зида и ги скрих в нея. После се върнах за първия бодигард. От ниската температура трупът му се бе вкочанил по-бързо. Измъкнах го от багажника и го нарамих. Сякаш носех стокилограмов дънер. Ръцете му стърчаха встрани като два клона.

Отнесох го до същия улей в скалите, който ми бе показал Харли. Положих го на земята и започнах да броя вълните. Чаках седмата. Тя пристигна и миг преди да ме залее, бутнах трупа в улея. Водата го повдигна отдолу и го блъсна обратно към мен, сякаш се опитваше да ми го върне. Или пък той много държеше да ме сграбчи с вкочанените си ръце и да ме замъкне със себе си в бездната. Или поне да ме целуне за сбогом. После вълната се отдръпна, улеят се източи и той изчезна завинаги.

По същия начин се отървах и от втория бодигард. Океанът го дръпна бързо надолу да прави компания на приятелчето си и на прислужницата. Няколко секунди стоях приведен на скалите и се вслушвах в прибоя, докато морският вятър щипеше лицето ми. После се върнах в гаража, затворих задната врата на сааба и седнах на шофьорската седалка. Доотпрах тапицерията на тавана, пресегнах се назад и извадих бележките на прислужницата. Бяха общо осем страници, формат А4. Прочетох ги на мътната светлина от лампата в купето. Бяха конкретни и много подробни, но не ми казваха нищо ново. Прегледах ги внимателно още веднъж и когато привърших, събрах листата на купчинка и ги занесох до върха на носа. Седнах на една скала и от всеки лист сгънах малка хартиена лодчица. Като дете някой ме беше научил как става. Може да е бил и баща ми. Вече не помнех. Пуснах една след друга осем хартиени лодки в отдръпващия се океан и ги проследих с поглед, докато, поклащайки се, потънаха в мрака на изток.

После се върнах при сааба, за да оправя тапицерията. След няколко минути ръчкане и приглаждане реших, че изглежда почти добре. Затворих гаража. Казах си, че докато някой се сети да влезе отново вътре и забележи повредите по колата, аз отдавна вече ще съм си отишъл. Запътих се обратно към къщата. Натъпках нещата от масата по джобовете си, заключих вратата и се качих в стаята. Съблякох се по бельо и се мушнах в леглото. Исках да поспя още три часа. Навих отново будилника в мозъка си, придърпах завивките до брадата, направих си удобна вдлъбнатина във възглавницата, наместих глава в нея и затворих очи. Но не можах да заспя. Сънят просто не идваше. Вместо сън ми се яви Доминик Кол. Тя изплува от мрака и застана пред мен, както и бях очаквал.

Осмата ни среща беше, за да обсъдим някакви тактически проблеми. Арестът на един офицер от разузнаването е като кутията на Пандора. Разбира се, работата на военния полицай е да разследва и арестува други военни, които са сгазили лука, така че за нас не беше новост да се занимаваме с един от своите. Но разузнаването си беше отделна общност. Тези приятели се държаха тайнствено и надменно и полагаха огромни усилия да не се отчитат пред когото и да било. Трудно беше изобщо да се стигне до тях. При най-малката заплаха заемаха позиции за кръгова отбрана. Затова двамата с Доминик имахме много проблеми за обсъждане. И по тази причина не исках срещата ни да бъде в моя кабинет. Нямах стол за посетители, беше глупаво да я държа права през цялото време. Затова отидохме отново в онзи бар в града. Мястото ни се стори подходящо. Нещата по случая се бяха оплели дотолкова, че ни беше обхванала лека параноя и в извънслужебна обстановка щяхме да се чувстваме едва ли не по-спокойни. Пък и може би имаше нещо романтично в това да разговаряме за шпионаж в усамотено сепаре в един полутъмен бар, като двама истински шпиони от филмите. Струваше ми се, че и тя смята така. Дойде цивилно облечена. Не с рокля, а по джинси и бяла тениска, с кожено яке отгоре. Аз си бях с бойната униформа. Тогава нямах цивилни дрехи. Времето се беше захладило. Поръчах кафе за себе си. Тя си взе чай. Искахме да са ни бистри главите.

— Добре, че този път използвахме истински чертежи — каза тя.

Кимнах.

— Инстинктите не ни подведоха — казах аз. По отношение на уликите бяхме длъжни да изпипаме нещата докрай. Ако при ареста у Куин се откриеха автентични документи, с него беше свършено. Ако ли не, винаги можеше да почне да го усуква, че е провеждал сухи тренировки, упражнения в обстановка, близка до бойната, че самият той бил заложил капан някому и прочие.

— Сирийците са — каза тя. — И му плащат в аванс. На седмични вноски.

— Как?

— Чрез размяна на куфарчета. Той се среща с един тип, аташе от сирийското посолство. В едно кафене в Джорджтаун. И двамата носят по едно лъскаво алуминиево куфарче, абсолютно еднакви.

— „Далибъртън“ — казах аз.

Тя кимна.

— Слагат ги едно до друго под масата и на тръгване той взима това на сириеца.

— Винаги може да каже, че сириецът му е легитимна свръзка, че сириецът подава информация на него.

— Тогава ние ще му кажем: Добре, дай да я видим!

— Той ще каже: не може, защото е секретна.

Доминик не отговори. Усмихнах се.

— Ще ни изиграе страхотен театър — продължих аз. — Ще сложи надменно ръка на рамото ни, ще ни изгледа отвисоко и ще каже нещо от рода на: Момчета, имайте ми доверие, знам какво правя. Това са въпроси на националната сигурност.

— Ти занимавал ли си се с тия типове преди? — запита тя.

— Веднъж.

— И надви ли ги?

Кимнах.

— Те са едни най-обикновени фукльовци. Брат ми известно време работеше във военната полиция. Сега е в Министерството на финансите. Но ми е разказвал достатъчно за тях. Мислят се за най-умните на света, а с нищо не са подобри от всички останали.

— И какво ще правим сега?

— Ще трябва да вербуваме сириеца.

— Тогава не можем да го спипаме на местопрестъплението.

— Ти какво искаше, с един куршум два заека ли? Не стават така тия неща. Сириецът си върши работата. Не можем да го обвиняваме за това. Куин е лошият чичко.

Доминик замълча разочарована. После вдигна рамене.

— Добре — каза тя. — Но как да постъпим? Сириецът просто ще се обърне и ще си иде. Не можем да го приберем насила. Той е дипломат, има имунитет.

Аз отново се усмихнах.

— Дипломатическият имунитет е само една хартийка, издадена от Държавния департамент. При един предишен случай подадох на човека лист хартия и му казах да го постави отпред на корема си. После извадих пистолета и го попитах дали според него хартийката ще спре куршума. Той ме заплаши, че ще отговарям където трябва. А пък аз отвърнах, че това едва ли ще му помогне много на оня свят.

— И разбрахте ли се накрая?

— Изпя си всичко като оперен певец.

Тя отново се умълча. После ми зададе първия от два въпроса, за чиито отговори след време щях да се разкайвам.

— Може ли с теб да се виждаме и извънслужебно? — запита тя.

Бяхме в усамотено сепаре в полутъмния бар. Доминик беше адски готина и седеше толкова близо, че можех да я докосна. А по онова време бях още млад и си мислех, че животът е пред мен.

— Какво, каниш ме на среща ли?

— Да — каза тя.

Не отговорих.

— Ние сме отишли доста напред, скъпи — каза тя. После, сякаш за да се убеди, че я разбирам правилно, добави: — Ние, жените, имам предвид.

Аз мълчах.

— Знаеш какво искам — каза тя.

Кимнах. Вярвах й. Освен това вярвах и в равноправието на половете. Вярвах, и още как! Наскоро преди това се бях запознал с една жена, полковник от военновъздушните сили, командир на стратегически бомбардировач Б-52, която кръжеше из нощното небе с повече разрушителна сила на борда, отколкото всички боеприпаси, взривени през цялата история на човечеството. Та си казах, че ако на една жена може да бъдат поверени достатъчно бомби, за да взриви света, на сержант първи клас Доминик Кол може да й се има доверие да си избере сама с кого да се среща извънслужебно.

— Е, и? — настоя тя.

Въпросите, на които трябваше да отговоря другояче.

— Не — отвърнах аз.

— Защо?

— Няма да е професионално. Не бива да го правим.

— Но защо?

— Защото ще получиш черна точка в служебната си биография — казах аз. — Защото си толкова способна, талантлива и амбициозна, а не можеш да се кандидатираш за офицерски чин, без да завършиш подофицерска школа, затова ще ти се наложи да отидеш и да я завършиш, и ще я завършиш с отличие, и след още две години ще си подполковник, но тогава никой няма да повярва, че си го заслужила със способностите си, а всички ще разправят, че си се издигнала, защото навремето си преспала с капитана.

Тя не отговори. Само повика келнерката и поръча две бири. Барът се изпълваше с хора; вътре ставаше все по-топло. Аз си свалих якето, тя нейното. Отдолу бях с маслинено зелена тениска, която се беше свила и изтъняла, и избеляла от пране. Докато нейната тениска беше купена от бутик. Беше малко по-отворена на шията от повечето тениски, а ръкавите й бяха отрязани под ъгъл и хубаво очертаваха делтоидните мускули на ръцете й. Снежнобялата тъкан приятно контрастираше със загорялата й кожа. Освен това беше и леко прозрачна. Виждаше се, че отдолу няма нищо.

— Животът на военния е пълен с жертви — казах аз по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Ще го преживея — рече тя. После ми зададе втория въпрос, за чийто отговор след това се разкайвах.

— А ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста?

Десет години по-късно, точно в шест сутринта се събудих сам в кревата на Дюк. Стаята му беше откъм предната страна на къщата и нямаше изглед към морето. Прозорците гледаха на запад, към континента. Нямаше сутрешно слънце. Нито издължени сенки. Алеята за коли, стената и гранитният пейзаж зад нея тънеха в сивкав полумрак. Вятърът духаше откъм морето. Виждах как дърветата се люлеят. Представих си, че някъде зад гърба ми, далеч навътре над океана, се събират буреносни облаци и приближават заплашително към брега. Представих си как морските птици се борят с въздушното течение, а силните пориви на вятъра надигат и рошат перата им. Ден петнайсети започваше сив, студен и начумерен, а това беше само началото.

Взех си душ, но не се избръснах. Облякох още един комплект от черните джинсови дрехи на Дюк, завързах обувките си, преметнах якето и палтото през ръка и тихо слязох в кухнята. Готвачката вече бе направила кафе. Подаде ми една чаша, аз я поех и седнах на масата. Тя извади един цял хляб от фризера и го сложи в микровълновата фурна. Помислих си, че ще се наложи днес да я евакуирам, преди положението да е станало напечено. Елизабет и Ричард също. Механикът и Бек можеха да останат и да си посрещнат съдбата.

От кухнята ясно се чуваше морето. Огромни маси вода се стоварваха върху брега, а подводното течение ги отнасяше неумолимо назад към дълбините. Кухините между скалите се изпълваха и пак се източваха, в тях потракваха дребни камъчета. Вятърът виеше в пролуките на външната врата. Във въздуха се носеха тревожните крясъци на чайките. Аз се заслушах в тях, докато отпивах от кафето си и чаках.

Ричард слезе точно десет минути след мен. Косата му беше разчорлена; виждаше се отрязаното му ухо. Взе си чашата с кафе и седна насреща ми. Вече усещах, че се е примирил с напускането на колежа и с перспективата да прекара остатъка от живота си между четири стени в компанията на родителите си. Помислих си, че ако майка му се отърве без осъдителна присъда, двамата може да се скрият някъде и да започнат живота си отначало. В зависимост от собствените си съпротивителни сили той можеше и да се съвземе достатъчно бързо, за да продължи учението си в колежа, като пропусне не повече от седмица след началото на семестъра. Стига да искаше. Освен ако колежът не беше твърде скъп, което беше много вероятно. Защото Ричард и майка му щяха да изпитват сериозни парични затруднения. Те щяха да се окажат на улицата само с дрехите на гърба си. Ако изобщо се окажеха на улицата, а не някъде другаде.

Готвачката тръгна да подрежда масата в трапезарията за закуска. Ричард се обърна да я изпрати с поглед, през което време аз гледах него, видях отрязаното му ухо и още една плочка от мозайката се намести.

— Онова отвличане — казах аз — преди пет години…

Той запази самообладание. Само сведе за миг очи, после ме погледна и приглади коса с пръсти над белега си.

— Ти знаеш ли с какво всъщност се занимава баща ти?

Кимна, но не каза нищо.

— Не само с килими, нали?

— Точно така — каза той. — Не само.

— Как се чувстваш, като го знаеш?

— Има и по-лоши неща — каза той.

— Не искаш ли да ми разкажеш какво точно се случи преди пет години? — подканих го аз.

Той поклати глава. Извърна поглед встрани.

— Не. Не искам.

— Познавах един човек на име Горовски — продължих аз. — Бяха отвлекли дъщеря му, момиченце на две години. Само за един ден. Теб колко време те държаха?

— Осем дни — отвърна той.

— Горовски веднага клекна — казах аз. — При него един ден беше достатъчен.

Ричард мълчеше.

— Баща ти не е шефът тук — казах аз.

Това не беше въпрос, а констатация.

Пак мълчание.

— Той самият е клекнал преди пет години — продължих аз. — След като те е нямало осем дни. Така предполагам.

Ричард остана безмълвен. Сетих се за дъщерята на Горовски. Трябваше вече да е дванайсетгодишна. Сигурно в стаята си имаше интернет и стереоуредба. И плакати с кинозвезди по стените. И една тъпа, неосъзната болка за нещо, което се е случило в ранното й детство. Като сърбеж от отдавна зараснала кост.

— Не ми трябват подробности. Кажи ми само името му.

— На кого?

— На тоя, който те отвлече преди пет години.

Ричард само поклати глава.

— Чух някой да споменава името Завиър — казах аз.

Ричард извърна лице встрани и ръката му инстинктивно се вдигна нагоре към ухото. Повече потвърждения не ми трябваха.

— Бях изнасилен — каза след малко той.

Слушах вълните, които се блъскаха в брега.

— От Завиър ли?

Той отново поклати глава.

— От Поли. Тъкмо беше излязъл от затвора. Още си падаше по тия неща.

Дълго време не казах нищо. После попитах:

— Баща ти знае ли?

— Не — каза той.

— Майка ти?

— Не.

Не знаех какво да кажа. Ричард отново притихна. Двамата седяхме един срещу друг и мълчахме. После влезе готвачката и включи електрическата печка. Наля олио в един дълбок тиган и го сложи на котлона. От миризмата усетих, че ми се гади.

— Хайде да излезем да се поразходим — предложих аз.

Ричард ме последва и отидохме на скалите. Въздухът беше солен и мразовит. Нямаше слънце. Духаше силен вятър. Удряше ни право в лицата. Косата на момчето се вееше зад тила му. Вълните изхвърляха пяна на шест-седем метра височина; обстрелваха ни едри капки вода.

— Всяко добро за зло — казах аз. Вятърът и грохотът на морето ме караха да викам, за да ме чуе. — Един ден Завиър и Поли ще си получат заслуженото, но покрай тях и баща ти ще отиде в затвора.

Ричард кимна. Очите му бяха пълни със сълзи. Сигурно от студения вятър. Или от нещо друго.

— Пада му се — каза той.

Ричард е много предан. Баща и син — приятели.

— Цели осем дни ме остави в ръцете им. А един трябваше да му е достатъчен. Като на оня, другия, дето го спомена.

— Горовски?

— Същият. С момиченцето. Мислиш ли, че са изнасилили и нея?

— Искрено се надявам, че не.

— И аз.

— Можеш ли да шофираш? — запитах.

— Да — каза той.

— Може да се наложи да се изнесете по спешност оттук — казах аз. — И то скоро. Ти, майка ти и готвачката. Така че бъди готов. Чакай да ти дам сигнал.

— Кой си ти?

— Аз съм този, на когото баща ти плаща, за да го пази. И от така наречените му приятели, не само от враговете.

— Поли няма да ни пусне да минем.

— Поли скоро ще е вън от играта.

Ричард поклати глава.

— Той ще те убие. Ти даже представа нямаш. Който и да си, не можеш да се справиш с него. Никой не може.

— Нали се справих с онези типове пред колежа?

Той отново поклати глава. Косата му се вееше на вятъра. Така се вееше и косата на прислужницата, само че под водата.

— Онова там беше номер — каза той. — С мама го обсъдихме. Било е инсценировка.

Няколко мига не отговорих. Можех ли вече да му се доверя?

— Не, беше наистина. — Явно още не можех.

— Онова там си е едно село — каза той. — С петима полицаи. Този, цивилния, никога не го бях виждал преди.

Не казах нищо.

— Също и тези, дето уж бяха охрана на колежа — продължи той. — А уча там от три години.

Мълчах. Мини, които една по една гърмяха в ръцете ми.

— Тогава защо напусна колежа? — запитах. — След като всичко е било инсценировка?

Той не отговори.

— И как стана така, че двамата с Дюк попаднахме в засада?

Продължи да мълчи.

— Е, какво излезе? Че е инсценировка или че всичко е истина?

Той вдигна рамене.

— Не знам.

— Ти лично ме видя как ги застрелях.

Той не отговори. Извърна глава встрани. Седмата вълна се приближаваше като огромна зеленикава стена. Тя се преобърна на десетина метра от брега и връхлетя скалите със страшна сила. Земята потрепери, водни гейзери бликнаха към небето.

— Ти или майка ти говорихте ли за това с баща ти? — запитах аз.

— Аз не — отвърна той. — И нямам намерение. За мама не съм сигурен.

Както аз не съм сигурен за теб, помислих си. Двойствеността има две страни. В един момент ти идва едно, в следващия друго. Може би мисълта за баща му в затворническа килия му се струваше примамлива в момента, но след малко можеше да му дойде друго наум. Когато станеше напечено, този хлапак като нищо можеше да се изметне.

— Аз ти отървах кожата. Не ми е приятно, че се опитваш да го отречеш.

— Както и да е — каза той. — Сега нищо не можеш да направиш. Задава се напрегнат уикенд. Ще ти се наложи да приемеш голяма пратка. След което вече ще си един от тях.

— Помогни ми тогава — казах.

— Не мога да предам баща си — поклати глава той. Ричард е много предан. Баща и син — приятели.

— Не е и нужно — казах аз.

— Как тогава да ти помогна?

— Просто му кажи, че ме искаш тук. Че не се чувстваш сигурен да останеш сам. Той обикновено те слуша за тези неща.

Ричард не отговори. Обърна се и тръгна към кухнята. Мина през коридора. Предположих, че сигурно отива да закуси в трапезарията. Аз се върнах в кухнята. Готвачката ми поднесе закуска на дървената маса. Не бях гладен, но се насилих да ям. Умората и гладът са опасни врагове. Бях се наспал, сега трябваше и да се нахраня. Не исках в решителния момент да се почувствам отпаднал и с мътна глава. Закусих препечени филийки с масло и още една чаша кафе. После яйца с бекон и още филийки. Привършвах третото си кафе за сутринта, когато Бек дойде да ме търси. Беше облечен като за почивен ден — по джинси и червена фланелена риза.

— Тръгваме за Портланд — каза ми той. — Отиваме в склада. Веднага.

После излезе. Предположих че ще ме чака пред къщата. Както и че Ричард не е говорил с него. Или не бе успял, или не бе пожелал. Избърсах устни с опакото на ръката си. Бръкнах поред в джобовете си, за да се убедя, че беретата и ключовете са си на мястото. После отидох да изкарам колата. Заобиколих и спрях пред къщата. Бек ме чакаше. Върху ризата си бе сложил брезентово яке. Приличаше на фермер, който отива да цепи дърва или да зарязва кленовите дървета за сироп. Но отиваше другаде.

Поли беше почти готов да отвори портала, така че аз само намалих, без да спирам. На минаване му хвърлих един бегъл поглед. Очаквах до края на деня да е мъртъв. Или може би утре. Или пък аз. Минах покрай него и дадох газ на тежката лимузина по познатото вече шосе. След километър и половина подминах мястото, където бе спрял Вилянуева. Още шест километра по-нататък беше острият завой, на който бяхме направили засадата на бодигардовете. Бек мълчеше, стиснал длани между коленете си, наведен напред на седалката, и гледаше изпод вежди шосето пред себе си. Беше неспокоен.

— Така и не поговорихме с теб — казах му аз. — Имах нужда от малко обща информация.

— Друг път — каза той.

Пресякох шосе 1 и поех по М-95 на север, към града. Небето си оставаше сиво. Вятърът беше толкова силен, че лашкаше колата. Свих по шосе 295 и подминах летището, което остана вляво, зад тясната ивица вода. Вдясно от нас беше задната фасада на търговския център, където бяха заловили прислужницата, и индустриалната зона, където най-вероятно я бяха убили. Продължихме напред и скоро се запровирахме през уличките в района на пристанището. Минах покрай паркинга, където Бек държеше валовете си. След още минута пристигнахме пред склада.

Сградата беше заобиколена от автомобили. Пет коли бяха паркирани с муцуните към фасадата, подобно на самолети пред летищен терминал или на крави пред ясла. Или на пирани, които ръфат пресен труп. Имаше две черни лимузини „Линкълн Таун Кар“, два сини джипа „Шевролет Събърбан“ и един сив „Мъркюри Гранд Маркиз“. Единият от линкълните беше същият, с който Харли ме бе откарал да прибера сааба. След като бяхме устроили морското погребение на прислужницата. Огледах се за място да паркирам кадилака.

— Просто спри да сляза — каза Бек.

Аз плавно натиснах спирачките.

— И какво?

— И се върни в къщата — каза той. — Да пазиш семейството ми.

Кимнах. Явно Ричард все пак бе говорил с него. Може би двойствеността му временно беше наклонила в моя посока.

— Бива — казах аз. — Както обичаш. Да дойда ли да те взема по-късно?

Той поклати глава.

— Все някой ще ме закара.

После слезе и тръгна към сивата врата. Аз вдигнах крака си от спирачката, заобиколих склада и поех обратно на юг.

Вместо шосе 295 този път взех шосе 1 към новата индустриална зона. Отбих от пътя и закриволичих из лабиринта от нови асфалтирани алеи. Наоколо имаше може би дузина абсолютно еднакви, напълно безлични метални сгради. Нямаше вид на място, където би се спрял случаен минувач. Пешеходно движение на практика нямаше. Понеже нямаше никакви магазини. Никакви ярки реклами. Никакви билбордове. Само дискретни номера на сградите с названията на компании, отпечатани с малки букви отстрани. Ключарски работилници, търговци на подови настилки на едро, една-две печатници. Един дистрибутор на козметика. На № 26 се помещаваше вносител на инвалидни колички. А на съседния № 27 пишеше:

Двата хикса бяха по-едри от останалите букви. Имаше и адрес на централния офис, който беше различен от този на индустриалната зона. Вероятно улицата се намираше някъде в центъра на Портланд. Тъй че отново дадох газ, пресякох повторно реката и се приготвих за градско шофиране.

Влязох в Портланд откъм шосе 1, покрай някакъв парк. Свих вдясно по улица между два реда високи сгради с офиси. Не тези, които ми трябваха. Улицата не беше същата. В продължение на пет дълги минути обикалях пряка по пряка деловия район на града, докато видях улична табелка с името, което търсех. После проследих номерата на сградите и спрях до пожарен кран пред един небостъргач, на който прочетох надпис с големи метални букви през цялата дължина на козирката:

Под сградата имаше подземен гараж. Погледнах входа за коли и бях почти сигурен, че тъкмо през него преди единайсет седмици е минала Сюзан Дъфи с фотоапарат в ръка. Нещо в името ми напомни един урок по история в гимназията. Тогава живеехме в някаква гореща страна, където се говореше испански, и един старец ни разказваше за някакъв испански йезуит на име Франсиско Хавиер. Дори си спомнях датите на раждането и смъртта му: 1506–1552. Франсиско Хавиер, испански мисионер; Франсис Завиър, Мишънъри Хаус. Преди време в Бостън Елиът отбеляза, че Бек обича да си прави шеги. Но не беше прав. Не Бек — Куин беше този с извратеното чувство за хумор.

Дадох газ, отдалечих се от пожарния кран, намерих шосе 1 и тръгнах обратно на юг. Макар да карах бързо, ми бяха нужни цели трийсет минути, за да стигна до река Кенебънк. Пред мотела бяха паркирани три форда, и трите без отличителни знаци и напълно еднакви, освен по цвят, но дори и по цвят не се различаваха особено. Бяха син, сиво-син и сив. Скрих кадилака зад станцията за пропан-бутан, където го бях оставил и преди. Върнах се пеша в студа и почуках на вратата на Дъфи. Видях кратко раздвижване в шпионката и след миг тя отвори. Не ме прегърна. В стаята зад нея се виждаха Вилянуева и Елиът.

— Защо не мога да открия втората агентка? — запита тя.

— Къде я търсиш?

— Навсякъде.

Беше по джинси и бяла памучна блузка с якичка. Но не същите джинси и същата блузка както преди. Сигурно имаше по много и от двете. И с ниски кожени обувки на бос крак. Изглеждаше страхотно, но в очите й се четеше тревога.

— Може ли да вляза? — запитах аз.

Тя не реагира веднага, погълната от мисли. После се дръпна встрани и аз влязох. Вилянуева седеше на стола до бюрото. Беше го надигнал назад на два крака; за миг се уплаших, че краката няма да издържат; старецът не беше никак дребен. Елиът беше приседнал на ръба на леглото, също както в моята стая в Бостън. Самата Дъфи бе седяла, облегната на таблата. Това се виждаше ясно. Тялото й се бе отпечатало на възглавниците.

— Къде си търсила? — повторих аз.

— В цялата система — отвърна тя. — Във всички компютри на Министерството на правосъдието, наред, което ще рече и на ФБР, и на АБН. И никъде не фигурира.

— Заключение?

— И при нея операцията е била неофициална и неразрешена.

— От което възниква въпросът — обади се Елиът: — Какво, по дяволите, става тук?

Дъфи зае мястото си до таблата на леглото, а аз седнах до нея. Просто в стаята нямаше повече място. Тя измъкна една възглавница иззад гърба си и я подложи зад моя. Възглавницата още пазеше топлината на тялото й.

— Нищо особено не става — казах аз. — Само дето преди две седмици и тримата подходихме към задачата като кийстоунските полицаи.

— Тоест?

Направих гримаса.

— Аз се бях вторачил в този Куин, а вие мислехте само за вашата Териса Даниъл. Всеки от нас беше толкова обсебен от собствената си фикс идея, че заедно изградихме една кула от карти.

— Тоест? — повтори Елиът.

— Грешката е повече моя, отколкото ваша — казах аз. — Да се върнем към самото начало, преди единайсет седмици.

— Единайсетте седмици нямат нищо общо с теб. Тогава ти още не беше замесен.

— Кажи ми точно какво се случи.

Той вдигна рамене. Преговори го наум.

— Получи се сигнал от Лос Анджелис, че някаква тамошна едра птица току-що си била купила билет първа класа за Портланд, Мейн.

Кимнах.

— И вие го проследихте до срещата му с Бек. И му направихте снимки. На които той прави… какво?

— Преглежда мостри — обади се Дъфи. — Сключва сделка.

— В частен гараж — казах аз. — Между другото, ако гаражът е наистина толкова частен, че да си имате неприятности заради Четвъртата поправка, не се ли запитахте какво търси Бек там?

Тя не отговори.

— И после? — запитах аз.

— После се заехме с Бек — каза Елиът. — Решихме, че Бек е крупен вносител и дистрибутор.

— Което си е вярно — казах аз. — И после пратихте Териса да го спипа на местопрестъплението.

— Неофициално и без разрешение — допълни Елиът.

— Това е подробност — казах аз.

— Та къде сгрешихме?

— В строежа на вашата кула от карти — казах аз — още от самото начало сте направили една дребна грешка. Която обърква всичко по-нататък.

— И каква е тя?

— Нещо, което трябваше да забележа много по-рано.

— Какво?

— Я се запитайте защо в компютрите няма никакви следи за прислужницата?

— Защото операцията е била неофициална и неразрешена. Това е единственото обяснение.

Поклатих глава.

— Много си е официална и разрешена даже. И е фигурирала навсякъде. Намерих нейни бележки. Няма никакво съмнение.

Дъфи ме гледаше изпитателно.

— Ричър, какво, по дяволите, става тук?

— При Бек работи един механик — казах аз. — Или техник, или нещо такова. За какво му е?

— Нямам представа — каза тя.

— Аз също така и не го запитах. А трябваше. Или всъщност нямаше нужда. Можех да се досетя още преди да съм го видял. Но бях попаднал в клопката на собствените си предварителни нагласи, също като вас.

— Нагласи за какво?

— Бек знае наизуст пазарната цена на един „Колт Анаконда“ — казах аз. — Знае точно колко тежи. Дюк имаше „Щаер СПП“, което е екзотичен австрийски картечен пистолет. Куклата имаше ПСМ, което е не по-малко екзотичен руски пистолет. Поли има танкова картечница НСВ, може би единствената по рода си в Съединените щати. Бек направо пощръкля от факта, че сме нападнали с узита, а не с „Хеклер & Кох“. Той има достатъчно познания, за да направи една обикновена „Берета 92ФС“ да заприлича на М-9, като на военните.

— Е, и?

— Той не е това, което си мислим.

— А какво е тогава? Нали ти сам потвърди, че е едър вносител и дистрибутор?

— Така е.

— И какво?

— Търсили сте в грешния компютър — казах. — Прислужницата не е работила за Министерството на правосъдието. Работила е за Министерството на финансите.

— Какво, Тайните служби ли?

Поклатих глава.

— Не. АТОО. На Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия.

В стаята настана тишина.

— Бек не е наркотрафикант — казах аз. — Той е контрабандист на оръжие.

Дълго време никой не проговори. Дъфи и Елиът се спогледаха. После и двамата се извърнаха към Вилянуева. Вилянуева към мен. Изчаквах да се досетят за тактическия проблем, но те още не стопляха. Поне не отведнъж.

— Та какво е правил тук човекът от Лос Анджелис? — запита Дъфи.

— Преглеждал е мостри — казах аз. — В багажника на кадилака. Точно както сте си помислили. Само че не на дрога, а на оръжията, с които Бек търгува. Той едва ли не ми го каза сам. Разправи ми, че наркопласьорите много се влияели от модата. Че искали все по-нови и по-модерни неща. Затова непрекъснато си сменяли оръжията, като все търсели най-новото.

— Така ли каза?

— Не го слушах внимателно — казах аз. — Бях смъртно уморен. Освен това всичко беше много объркано: маратонки, коли, якета, часовници.

— Дюк е работил в Министерството на финансите — каза Дъфи. — След като е бил полицай.

Кимнах.

— И с Бек най-вероятно са се запознали през този период. Бек го е подкупил и вербувал.

— А каква е ролята на Куин във всичко това?

— Предполагам, че е ръководил конкурентен канал за оръжие — казах аз. — Сигурно още откакто е излязъл от болницата в Калифорния. Разполагал е с цели шест месеца, за да си състави план. Освен това на човек като Куин много повече му приляга да се занимава с оръжие, отколкото с наркотици. Предполагам, че в един момент е видял в лицето на Бек конкуренция, която трябва да бъде превзета отвътре. Може би му е харесало колко умело Бек експлоатира пазара на наркопласьорите. Или просто килимите са му се сторили удобни като прикритие. Така че накрая решил как да се присламчи. Преди пет години отвлякъл Ричард и Бек му снесъл всичко на тепсия.

— Бек нали ти беше казал, че ония от Хартфорд са му клиенти? — обади се Елиът.

— Така е — отвърнах аз. — Само че са купували от него оръжие, не дрога. Затова той толкова се изненада на узитата. Сигурно току-що им е бил доставил цяла партида „Хеклер & Кох“ и изведнъж те се появяват с узита. Той просто не разбираше какво става. Може би си мислеше, че са сменили доставчика си.

— Доста тъпи се оказахме — обади се Вилянуева.

— А аз бях по-тъп и от вас — отвърнах. — Направо изумително тъп. Доказателствата щяха да ми избодат очите. Бек не е достатъчно богат за наркотрафикант. Печели добре, разбира се, но не по няколко милиона седмично. Веднага забеляза хиксовете, които бях издраскал по барабаните на двата колта. Знаеше наизуст точната цена и тегло на лазерния прицел към беретата, която ми зачисли. Тръгна с две нови МП5-ИЦИ да урежда, както се изрази, някакви сметки в Кънектикът. Вероятно ги е извадил от някоя пратка. Освен това притежава частна колекция от автомати „Томпсън“.

— А механикът за какво му е?

— Подготвя оръжията за продажба — отвърнах аз. — Така поне мисля. Центрова ги, изпробва ги, донагласява ги. Някои от клиентите на Бек не биха се зарадвали особено на некачествена стока.

— Не и тия, които познаваме — каза Дъфи.

— Снощи на вечерята Бек ме заговори за карабината М-16. За бога, той няма други теми за разговор! Освен това ме разпитва надълго и нашироко какво мисля за узито, сравнено с „Хеклер & Кох“, и ме слушаше очарован. Тогава си казах, че му е хоби, но той се оказа професионалист. Има достъп до компютъра на фабриката в Австрия, където произвеждат глоковете.

Всички мълчаха. Стиснах очи и отново ги отворих.

— В мазето имаше някаква особена миризма — продължих аз. — Трябваше да я позная. Миришеше на картон, пропит с оръжейно масло. Така мирише едно помещение, в което са били складирани чисто нови оръжия и са преседели една седмица.

Никой не се обаждаше.

— А и цените в счетоводните книги на „Бизар Базар“ — добавих аз. — Три вида: ниски, средни, високи. Ниски за боеприпаси, средни за пистолети, високи за дългоцевни оръжия и разни екзотични стоки.

Дъфи беше вперила поглед в стената и мислеше напрегнато.

— Ясно — каза Вилянуева. — Всички се оказахме леко тъпи.

Дъфи го погледна. После мен. Явно най-после се бе досетила за тактическия проблем.

— Нямаме юрисдикция — каза тя. Никой не отговори.

— Това не е наша работа.

— Неволна, добронамерена грешка — каза Елиът.

Дъфи поклати глава.

— Нямам предвид тогава — каза тя. — Сега. Нямаме право да се намесваме. Трябва да се измъкваме, и то веднага.

— Не се измъквам отникъде — казах аз.

— Длъжен си. Защото ние сме длъжни. Вдигаме си багажа и се измъкваме. Не можеш да се върнеш там сам и без външна подкрепа.

Самото понятие агент под прикритие придобиваше съвсем нов смисъл.

— Оставам — повторих аз.

След като това се случи, цяла година не спрях да се тормозя и упреквам, докато накрая реших, че не бих могъл да й отговоря другояче на въпроса, дори да не ми се бе явила напарфюмирана и чисто гола под прозрачната си тениска в деня, когато ми го зададе: „Ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста?“ На това бих отговорил с „да“ и при всякакви други обстоятелства. Без съмнение. Дори да не беше тя, а някакъв грозен дългуч от Тексас или Минесота, застанал мирно в кабинета ми, пак щях да кажа „да“. Тя бе свършила всичката работа и заслужаваше чест и признание. По онова време вече се позамислях за собственото си следващо повишение, може би не чак толкова, колкото повечето ми колеги, но всяка йерархична система изкушава участниците в нея да се стремят все по-нагоре. Така че и аз бях почнал да мисля по въпроса. Но иначе не бях от тия, които присвояват постиженията на своите подчинени, за да се издокарват пред началниците си. Никога не го бях правил. Ако някой се справяше успешно, ако вършеше добра работа, винаги с удоволствие се отдръпвах, за да обере плодовете на труда си. Това беше железен принцип, към който се бях придържал през цялата си кариера. Винаги можех да се утеша, като се греех на отразената им светлина. В края на краищата това си беше моята рота. Признанието беше донякъде и групово. Понякога.

Тъй или иначе, самата идея полицейски сержант да арестува подполковник от разузнаването особено много ме блазнеше. Понеже знаех, че човек като Куин направо ще си умре от мъка. За него това щеше да бъде върхът на унижението. Индивид като него, който си харчеше парите за яхти и лексуси и ходеше с маркови ризи за голф, нямаше да понесе леко да бъде прибран от един сержант.

— Ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста? — повтори въпроса си тя.

— Всъщност държа ти да го извършиш — отвърнах аз.

— Въпросът е чисто правен — каза Дъфи.

— Не и за мен — отвърнах аз.

— Не сме упълномощени да действаме там.

— Аз не работя за вас.

— Но това е самоубийство! — каза Елиът.

— Засега съм жив.

— Само защото прекъснахме телефоните.

— Телефоните са минало — заявих. — Проблемът с бодигардовете се разреши. Така че не ми трябва повече вашата подкрепа.

— На всеки му трябва подкрепа. Не можеш да работиш под прикритие без подкрепа.

— Е, да. Голяма полза имаше прислужницата от подкрепата на АТОО — отбелязах аз.

— Ние ти дадохме кола. Подпомагахме те с всичко.

— Не ми трябва кола. Бек ми зачисли ключове. И пистолет. И патрони. Аз съм новата му дясна ръка. Той ми има доверие да пазя семейството му.

Те не отговориха.

— Вече съм на една крачка да спипам Куин. Нямам никакво намерение да дезертирам точно сега.

Те мълчаха.

— Освен това мога да ви върна Териса Даниъл — добавих аз.

— И АТОО може да ни върне Териса Даниъл — каза Елиът. — Ако се обърнем към АТОО още сега, отърваваме себе си и нашите хора. Прислужницата е била техен човек, не наш.

— АТОО действа бавно — казах аз. — Докато те се намесят, Териса Даниъл може да е мъртва.

Настана дълго мълчание.

— В понеделник — каза Вилянуева. — Предлагам да изчакаме до понеделник. Тогава, и най-късно тогава, ще уведомим АТОО.

— Би трябвало да ги уведомим още сега — обади се Елиът.

Старецът кимна.

— Само че няма да го направим. Ако се наложи, аз лично ще се погрижа да не ги уведомяваме днес. Предлагам да дадем на Ричър време до понеделник, най-късно.

Елиът замълча, извърнал глава встрани. Дъфи седеше, облегната на възглавницата, и зяпаше в тавана.

— По дяволите! — възкликна тя.

— До понеделник всичко ще приключи — казах аз. — Дотогава ще ви доведа Териса, след което можете да си събирате багажа и да се обаждате на когото си щете.

Тя помълча, може би цяла минута. После каза:

— Е, добре. Можеш да се връщаш. И то най-добре веднага. Ако те няма дълго време там, това само по себе си е подозрително.

— Знам.

— Но най-напред си помисли — каза тя. — Напълно ли си убеден в това, което вършиш?

— Вие вече не отговаряте за мен — обясних аз.

— Не ме интересува! — сопна се тя. — Отговори ми на въпроса. Напълно ли си убеден?

— Да — отвърнах.

— А сега си помисли още веднъж. Още ли си убеден?

— Да.

— Ние сме тук — каза тя. — Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Разбрано.

— Още ли си убеден?

— Да.

— Тогава тръгвай.

Тя не стана. Другите двама също. Прекосих притихналата стая. Бях почти стигнал до кадилака, когато Тери Вилянуева излезе навън и ми махна с ръка да го изчакам. Вървеше бавно и вдървено, като стар човек.

— Вземи ме със себе си — каза той. — Каквото има да се случва, искам да бъда наблизо.

Не отговорих.

— Мога да ти бъда от помощ — добави той.

— Вече ми помогна достатъчно.

— Искам да направя повече. Заради момичето.

— Заради Дъфи ли?

— Не, заради Териса.

— Роднини ли сте?

— Не, но се чувствам отговорен за нея.

— От къде на къде?

— Аз й бях наставник — каза той. — Имаше такава практика. Нали разбираш?

Кимнах. Разбирах изцяло, напълно, абсолютно какво има предвид.

— Известно време Териса работеше при мен — продължи той. — Аз я обучавах. Направих я полицай, най-общо казано. После тя тръгна да расте. Но преди десет седмици изведнъж се върна при мен и ме попита дали да приеме тази задача. Имаше съмнения.

— Но ти я насърчи?

Той кимна.

— Какъв глупак съм бил!

— А можеше ли наистина да я спреш?

Той отново кимна.

— Вероятно. Ако й бях обяснил убедително защо не бива да го прави, тя щеше да се вслуша. Накрая щеше сама да реши, но поне щеше да ме чуе.

— Разбирам — казах аз.

И го разбирах, по това две мнения нямаше. После се качих в колата и го наблюдавах, докато стоеше на паркинга и ме изпращаше с поглед.

Подкарах по шосе 1 чак до Бидфорд, Сако и Одд Орчард Бийч и оттам свих на изток по самотия път, който водеше към къщата. Когато наближих, погледнах часовника си и установих, че съм отсъствал цели два часа, от които имах правдоподобно обяснение само за четирийсет минути. Двайсет до склада и двайсет на връщане. Но едва ли някой щеше да ми иска обяснение. Бек нямаше да разбере, че не съм се прибрал направо вкъщи, а останалите не знаеха, че той ме е освободил веднага. Усещах, че ендшпилът започва, и бях изпълнен с предчувствие за победа. Но се оказа грешка.

Разбрах го още докато Поли отваряше портата. Когато се подаде от вратата на стаичката си и се залови с резетата, беше по костюм. Без палто. Надигна резето, като го побутваше отдолу със свит юмрук. Засега всичко изглеждаше нормално. Бях го виждал да извършва същите движения поне десетина пъти и не правеше нищо извън обикновеното. Хвана металните пречки с две ръце. Дръпна крилата навътре. Но преди да ги отвори докрай, се спря. Крилата останаха заковани на място. Процепът между тях беше точно толкова широк, колкото да провре през него огромното си туловище. Той излезе навън, за да ме пресрещне. Заобиколи капака и се спря до прозореца ми. Застана на около два метра от колата и ми се усмихна. После извади два револвера от джобовете си. Това стана за по-малко от секунда. Два джоба, две ръце, два револвера. Моите два „Колт Анаконда“. Стоманата изглеждаше матова на сивкавата светлина. Виждах ясно, че и двата са заредени. От всяко гнездо на двата барабана ми намигаха лъскавите медни ризи на куршумите. „Ремингтън .44 Магнум“ без съмнение. С цяла риза. Кутия с двайсет такива патрона струваше деветнайсет долара. Без данъка. Деветдесет и пет цента парчето. Срещу мен бяха насочени общо дванайсет. За единайсет долара и четирийсет цента. По пет долара и седемдесет цента във всяка ръка — най-висококачествени боеприпаси, готови за стрелба. А ръцете на Поли не трепваха Той стоеше неподвижен като канара. Револверът в лявата му ръка беше насочен към предната лява гума на кадилака. Този в дясната — право в главата ми. Показалците му бяха плътно на спусъците. Дулата на револверите не помръдваха. Дори на милиметър. Беше неподвижен като бронзова статуя.

Мигновено прехвърлих всички възможности и извърших всички необходими пресмятания. Кадилакът беше голяма кола с дълги врати, но той беше застанал достатъчно далеч, за да не мога да отворя внезапно вратата и да го поваля с нея. А и колата беше неподвижна. В мига, в който натиснех газта, той щеше да стреля едновременно с двата револвера. Куршумът от десния можеше и да не улучи главата ми, но този от левия със сигурност щеше да пръсне гумата, която щеше да му се случи точно на пътя. После крилата на портата допълнително щяха да забавят за миг ускорението на колата, а без предна лява гума и — най-вероятно — с тежки повреди в кормилната уредба, щях да му кацна право на мушката. Той щеше да разполага с още десет куршума. Дори да не ме убиеше на място, щях да бъда смъртно ранен, а колата щеше да е извън строя. И тогава той просто щеше да презареди на спокойствие револверите си, за да ме довърши.

Можех тихомълком да включа на задна, да стъпя на газта и да офейкам, но повечето коли на задна скорост се ускоряват прекалено бавно; освен това щях да се отдалечавам от него под абсолютно права линия, без странично отклонение, без нито едно от относителните предимства на движеща се мишена. А куршумът на един .44-калибров патрон „Ремингтън Магнум“ напуска дулния срез с малко над 1200 километра в час. Не е лесно да го надбягаш.

Можех да опитам с беретата. С едно бързо, рязко движение да го гръмна през стъклото. Но стъклата на кадилака са доста дебели, за да изолират салона от външни шумове. Дори да успеех да извадя пистолета и да стрелям преди него, щеше да е чиста случайност, ако успеех да го убия. Стъклото щеше да се пръсне на парчета, разбира се, но куршумът трябваше да се удари в прозореца под абсолютно прав ъгъл, иначе щеше да се изплесне встрани. Можеше изобщо да не го улуча. А дори и да го улучех, не можех да бъда сигурен, че ще го нараня сериозно. Спомних си как го бях ритнал в бъбрека. Ако не успеех да го ударя право в окото или в сърцето, все едно пчела щеше да го е ужилила.

Можех да сваля прозореца с копчето. Но стъклото се движеше твърде бавно. Освен това можех да предвидя точно какво ще стане. Поли щеше да изпъне дясната си ръка напред и да доближи колта на по-малко от метър от главата ми. Дори да успеех да измъкна беретата от джоба си, той пак щеше да е с един ход напред. Шансовете ми не бяха добри.

Никак даже. Гледай да останеш жив, казваше ни Лион Гарбър. Остани жив и дочакай следващата минута.

Следващата минута премина изцяло под диктовката на Поли.

— Сложи лоста на паркинг! — изрева той.

Чух го ясно, макар и през дебелото стъкло. Поставих лоста за скоростите на паркинг.

— Вдигни дясната ръка така, че да я виждам — извика той.

Опрях дясната си ръка на стъклото с разперени пръсти, както когато бях сигнализирал на Дюк: Виждам петима.

— С лявата отвори вратата.

Напипах слепешката съответната ръчка с лявата ръка и я дръпнах. С дясната бутнах стъклото навън. Вратата се отвори. По коленете ми полази хлад.

— Постави и двете ръце така, че да ги виждам — каза той, този път по-тихо. Стъклото вече го нямаше помежду ни да спира звука. Освен това, понеже колата вече не беше на скорост, колтът в лявата му ръка също се насочи към мен. Погледнах към двете успоредни дула. Сякаш се намирах на палубата на кръстосвач и наблюдавах огромните му корабни оръдия. Сложих и двете си ръце на волана.

— Изкарай си краката навън от колата — каза той. Бавно се извъртях настрани върху кожената седалка.

Поставих двата си крака върху асфалта. Така както бе направил Тери Вилянуева пред портала на колежа рано сутринта на ден единайсети.

— Изправи се — каза той. — Крачка встрани от колата. Повдигнах тялото си нагоре и направих крачка встрани.

Двете дула проследиха неотклонно движението ми. Бяха на една ръка от гърдите ми.

— Не мърдай — каза той.

Аз не мърдах.

— Ричард — извика той.

Ричард Бек излезе от портиерната. Беше пребледнял. Зад него в полумрака различих Елизабет Бек. Блузата й беше разкопчана отпред. Тя вдигна ръка, за да се прикрие. Поли ми се ухили. Беше усмивка на умопобъркан. Но револверите не помръдваха в ръцете му. Дори на милиметър. Бяха като издялани от камък.

— Подрани малко — каза той. — Тъкмо щях да го накарам да чука майка си.

— Ти да не си се побъркал — извиках аз. — Какво, по дяволите, става тук?

— Телефонно обаждане — отвърна той. — Това става. Трябваше да съм се прибрал преди час и двайсет минути.

— Бек ли ти се обади?

Той поклати глава.

— Не Бек. Шефът.

— Завиър?

— Мистър Завиър — поправи ме той. Очите му ме гледаха предизвикателно. Револверите в ръцете му не трепваха.

— Бях на пазар — казах аз. Остани жив и доживей до следващата минута.

— Не ме интересува къде си бил.

— Не можах да намеря каквото търсех. Затова се забавих.

— Ние очаквахме да се забавиш.

— Защо?

— Защото се получи нова информация.

Не казах нищо.

— Влез през портала — каза той. — Върви назад.

Двата револвера останаха насочени в гърдите ми на една ръка разстояние и той закрачи напред, докато аз отстъпвах заднишком. С всяка моя крачка и той правеше по една. На шест-седем метра назад се спряхме по средата на алеята. Той се извъртя леко настрани, за да хване на мушка едновременно мен с лявата си ръка и Ричард и Елизабет с дясната.

— Ричард! — извика той. — Затвори портата.

Ричард видя колта в дясната ръка на Поли, насочен към него, хвърли се към крилата на портата и ги затръшна с трясък.

— Веригата! — извика Поли.

Ричард трескаво се засуети с веригата. Чувах я как потраква и стърже по метала. Чувах и двигателя на кадилака да бръмчи на празни обороти на десетина метра от мен, от другата страна на решетките. А също и вълните, които се блъскаха в брега някъде зад мен — мудни, невъзмутими и далечни. Видях Елизабет Бек на вратата на портиерната. Беше на някакви си три метра от голямата черна картечница, провесена на верига от тавана. Знаех, че картечницата няма предпазител. Но Поли бе застанал така, че беше извън обсега на прозореца.

— Заключи я! — извика той.

Ричард щракна катинара.

— Сега двамата с майка ти застанете зад Ричър.

Двамата се събраха пред вратата на портиерната и тръгнаха към мен. Подминаха ме. И двамата бяха пребледнели и трепереха. Косата на Ричард се развяваше на вятъра. Видях белега от ухото му. Блузата на Елизабет още беше разкопчана. Тя бе скръстила ръце на гърдите си. Чух ги да се спират зад мен. Обувките им изскърцаха по асфалта, когато се обърнаха с лице към гърба ми.

Поли се премести и застана в центъра на алеята, на три метра от мен. Двете дула бяха насочени неотклонно в гърдите ми. Един куршум .44 магнум с медна риза, изстрелян от подобен револвер, положително щеше да мине през мен като през въздух, после да прониже Ричард или Елизабет, а накрая вероятно да счупи и някой прозорец в къщата.

— Ричър, разпери леко ръце встрани — извика Поли.

Аз се подчиних. Ръцете ми, изпънати в лактите, се повдигнаха от двете страни на тялото, под ъгъл надолу.

— Ричард, сега свали палтото му — беше следващата команда. — Хвани го за яката и го дръпни надолу.

Усетих ръцете на Ричард на врата си. Бяха студени. Сграбчиха яката на палтото ми и го дръпнаха надолу. То се смъкна от раменете ми и ръкавите се изхлузиха от ръцете. Първо от едната китка, после от другата.

— Свий го на топка — извика Поли. Чух Ричард да изпълнява командата.

— Донеси ми го — каза Поли.

Ричард излезе иззад гърба ми с палтото в ръце. Стигна на метър и половина от Поли и спря.

— Хвърли го през портата — каза Поли. — По-надалеч!

Ричард го хвърли. Доста надалеч. Ръкавите се разтвориха във въздуха, дрехата се изду от вятъра, после тежестта на беретата я дръпна надолу и тя тупна глухо върху капака на кадилака.

— Сега и якето — каза Поли.

Ричард направи същото с якето ми. То падна до палтото върху предния капак на колата, хлъзна се надолу по лъскавата боя и се смъкна на безформена купчина на земята. Беше студено. Духаше вятър, а бях по една тънка риза. Чувах как Елизабет зъзне зад мен. Ричард стоеше на метър и половина от Поли и смирено чакаше нови указания.

— Сега двамата с майка ти направете петдесет крачки обратно към къщата — каза му той.

Ричард се обърна и тръгна към майка си, като отново мина покрай мен. Чух ги да се отдалечават заедно. Извърнах глава и ги видях как спряха на около трийсетина метра нататък по алеята, после се обърнаха и застанаха с лице към портата. Поли направи три крачки назад: една, две, три. Беше с гръб към портата, на около метър и половина от металната решетка, на около пет метра от мен и през рамото ми сигурно виждаше Елизабет и Ричард на по-малко от четирийсет метра по-назад. Бяхме наредени всичките в права линия по алеята за коли — Поли до портата с лице към къщата, Елизабет и Ричард на половината разстояние между портата и къщата с лице към него, а аз по средата, също с лице към нега, като се опитвах да дочакам следващата минута, за да видя какво ще се случи в нея. Погледите ни се срещнаха.

Той се усмихна.

— Така. Сега гледай.

Без да отмества поглед от мен, той приклекна и постави двата револвера внимателно върху асфалта пред краката си, после ги ритна с ток назад към основата на портата. Чух как полираната стомана изстърга по грапавата повърхност и револверите се спряха на около метър зад гърба му. После той се изправи и ми показа празните си длани.

— Без оръжие — каза той. — Сега ще те размажа от бой.