Сметки за разчистване

15

Преди десет години го бях чакал цели осемнайсет часа. Не се съмнявах нито за миг, че ще дойде. Седях в неговото кресло с ругера в скута и чаках. През нощта не спах. Опитвах се дори да не мигам. Седях и не мърдах. Цяла нощ. До зори. И през цялата следваща сутрин. Пладне дойде и отмина. А аз седях и чаках.

Той пристигна точно в два следобед. Чух как по шосето отвън се зададе автомобил и намали. Станах и пристъпих към прозореца. Беше червен „Понтиак“ под наем, приличаше донякъде на моята кола. Куин седеше зад волана. Видях го ясно през стъклото. Беше стегнат, сресан и изтупан. Носеше синя риза с разтворена яка. Усмихваше се. Колата зави зад ъгъла на къщата и я чух как спря зад кухнята. Чакълът под колелата й изхрущя. Минах по коридора и се притиснах към стената до вратата на кухнята.

Чух ключа му да се превърта в ключалката. Вратата се отвори. Пантите жално изскърцаха. Той не я затвори зад себе си. Двигателят на колата работеше. Дори не си бе дал труд да го загаси. Нямаше намерение да се заседава. Чух стъпките му по линолеума. Бързи, ловки, уверени. Стъпки на човек, който е убеден, че печели играта. Мина през вратата и излезе в коридора. Аз го ударих с лакът в слепоочието.

Той падна по гръб на пода; разперих пръсти и го стиснах за гушата. Оставих ругера на пода и го цапардосах през лицето. Беше невъоръжен. Пуснах гушата му, той надигна глава и аз го ударих с длан под брадата. Темето му изкънтя на пода; той подбели очи. Отидох до кухненската врата и я затворих. Върнах се, хванах го за китките и го завлякох в дневната. Пуснах го на пода и го зашлевих два пъти през лицето. Насочих ругера в главата му и го зачаках да се съвземе.

Очите му се отвориха и първо се вторачиха в дулото на пистолета, а после и в мен. Бях с униформа, с всичките отличителни знаци за чин, ранг и поделение, така че не му беше нужно много време, за да се досети кой съм и какво искам.

— Чакай — каза той.

— Какво да чакам?

— Грешиш!

— Нима?

— Не си разбрал.

— Тъй ли?

Той закима.

— Те взимаха подкупи.

— Кои те?

— Фраскони и Кол.

— Тъй ли?

Отново кимна.

— А после той се опита да я измами.

— Как?

— Може ли да се изправя?

Поклатих глава. Пистолетът в ръката ми не помръдваше.

— Не може.

— Това беше капан — каза той. — Исках да ги ужиля. Работех съвместно с Държавния департамент. Бях заложил мрежи срещу посолства на потенциално враждебни държави. И то срещу няколко едновременно, докато се хване нещо.

— А детето на Горовски?

Той поклати гневно глава.

— Нищо му няма на детето, глупако! Горовски също беше част от сценария, всичко беше номер. В случай че врагът реши да рови. Ние ги изпипваме тия неща. В строга последователност, та ако някой реши да проверява, всичко да е точно. Пускахме им автентични материали и тъй нататък. Можеше да ни наблюдават.

— Какво искаш да ми кажеш за Фраскони и Кол?

— Бяха много добри. Сравнително бързо се насочиха към мен. Усъмниха се, че не съм чист. Това ме зарадва. Означаваше, че добре си играя ролята. После се изложиха. Дойдоха при мен и ми казаха, че ако им плащам на ръка, ще бавят разследването. Обещаха да ми дадат време да напусна страната. Мислеха си, че това ми е целта. И аз си казах, защо да не ги поразиграя малко? Хвърлиш ли мрежа, никога не знаеш предварително какво може да се хване. Колкото повече, толкова по-добре, нали така? Та аз почнах да им играя театър.

Мълчах.

— Разследването вървеше бавно, не забеляза ли? — запита той. — Положително си забелязал. Влачеше се със седмици.

Като смола.

— И така, та чак до вчера — продължи той. — Когато изработих сирийците, ливанците и иранците. И накрая едрата риба, иракчаните. Казах си, че е време да прибера на топло и твоите хора. Поканих ги да дойдат за последната вноска. Бяха доста мангизи. Ама тоя Фраскони изведнъж поиска всичко за себе си. Удари ме по главата. Когато се съвзех, беше заклал малката. Луд човек, казвам ти! Добре, че имах пистолет в едно чекмедже, та го гръмнах.

— Тогава защо побягна?

— Защото превъртях нещо. Аз съм служител в Пентагона. Преди не бях виждал кръв. Освен това не знаех още кой от хората ти може да е замесен. Като нищо имаше и други.

Фраскони и Кол.

— И ти си много добър — каза той. — Дойде право тук.

Кимнах. Спомних си биографията от осем страници, написана с равния, четлив почерк на Доминик. Занятие на родителите. Дом, в който е прекарано детството.

— Чия беше инициативата? — запитах аз.

— Първоначално ли? На Фраскони, разбира се. Той беше по-старшият от двамата.

— А тя как се казваше всъщност?

За миг очите му трепнаха.

— Кол — каза той.

Кимнах отново. Ти бе отишла да го арестува с пълна парадна униформа, над лявата гръд с уставна черна табелка с името й.

Фамилно име, от което беше трудно да се определи дали е мъж, или жена. При униформите на военнослужещи от женски пол табелката с името се нагласява според особеностите на фигурата и се центрова хоризонтално от дясната страна на височина между един и два пръста от горното копче на куртката. Той бе прочел името й още на вратата.

— А малкото?

Той се поколеба.

— Не си спомням.

— А на Фраскони?

При униформите на военнослужещи от мъжки пол табелката с името се центрова хоризонтално върху капачето на горния десен джоб на куртката, на равно разстояние между копчето и шева.

— Не си спомням — повтори той.

— Опитай.

— Не мога да си спомня — каза той. — Това са подробности.

— Двойка — казах аз. — Слаб.

— Моля?

— За цялостно представяне — казах аз. — Скъсан си.

— Моля?

— Баща ти е бил железничар — продължих аз. — А майка ти домакиня. Трите ти имена са Франсис Завиър Куин.

— Е, и?

— Ето така се води разследване — казах аз. — Когато смяташ да прибереш някого, най-напред трябва да се поинтересуваш кой е и що е. Ти твърдиш, че си разработвал двамата в течение на седмици, а не си си дал труда да научиш дори собствените им имена. Не си отворил служебните им досиета. Не си си водил записки. Не си подал нито един рапорт.

Той мълчеше.

— Фраскони през целия си живот нито веднъж не е проявил за две пари инициатива — продължих аз. — Той не се сеща дори да се изпикае, ако не му наредиш. Нито един човек, който е запознат със случая, няма да каже „Фраскони и Кол“. Всеки би казал „Кол и Фраскони“. Ти не си чист от самото начало, това е ясно, както е ясно, че нито веднъж не си виждал моите хора до момента, в който са дошли в къщата ти да те арестуват. И тогава си ги убил.

Като доказателство на думите ми той се опита да се изскубне и да окаже съпротива. Но аз очаквах това. В момента, в който се надигна от пода, отново го ударих — много по-силно от предишния път, много по-силно, отколкото имаше нужда. Беше в безсъзнание, когато го натиках в багажника на колата му. Беше в безсъзнание, когато го прехвърлих оттам в багажника на моята кола, зад изоставената крайпътна закусвалня. Потеглих на юг по шосе 101, после на първото кръстовище завих надясно, към Тихия океан. Спрях на една отбивка за някакъв плаж. Покрай шосето имаше метална мантинела до коляно, после още метър банкет и след това отвесна пропаст, в основата на която се разбиваха вълните. Гледката към океана беше фантастична. Край нас почти не минаваха коли. Може би по една на две-три минути. Това шосе явно не водеше заникъде.

Отворих багажника и веднага го затръшнах в случай, че оня вътре се беше съвзел и се готвеше да ми скочи. Но нямаше нужда. Останал без въздух, той едва ли беше в съзнание. Когато го измъкнах и изправих на крака, коленете му се подгъваха като гумени. Заведох го до мантинелата и го оставих да погледа океана, докато се озъртах за евентуални свидетели. Нямаше жива душа. Обърнах го с лице към мен. Направих пет крачки назад.

— Малкото й име беше Доминик — казах аз.

После го застрелях. Два пъти в главата и веднъж в гръдния кош. Очаквах да падне на чакъла, след което да го довърша с един последен куршум в окото, преди да го хвърля в океана. Но от изстрелите тялото му се люшна назад, преметна се през мантинелата, закачи с рамо последната педя американска земя и полетя в пропастта. Аз се хванах с една ръка за мантинелата, наведох се и погледнах надолу. Видях го как падна на скалите. Вълните се затвориха над него. Повече не се показа. Стоях и гледах цяла минута. Мислех си: Два в главата, един в сърцето, трийсет и пет метрова пропаст, не може да е останал жив.

Вдигнах гилзите си от земята.

— Десет-осемнайсет, Дом — промърморих на себе си, обърнах се и закрачих към колата.

Десет години по-късно аз се изкачвах опипом по скалите зад гаражите в бързо сгъстяващия се мрак. От дясната ми страна бушуваше прибоят. Вятърът духаше право в лицето ми. В такова време не очаквах да се натъкна на някого. Най-малкото зад къщата. Затова пристъпвах бързо, нащрек, но с вдигната глава, стиснал във всяка ръка по един пърсуейдър. Дръж се, Куин, идвам.

Още щом заобиколих зад оградата около гаражите, видях пред себе си вана на фирмата за кетъринг, паркиран зад сградата — на същото място, където бе спрял Харли, за да разтовари прислужницата от багажника. Задните врати на вана бяха отворени и двамата доставчици със смокингите тичаха напред-назад и пренасяха порции. Металният детектор на кухненската врата изпискваше тихо при всяка тавичка от алуминиево фолио. Бях гладен. Вятърът довя до мен миризмата на топла храна. Двамата мъже със смокингите бяха навели глави напред, гледаха в краката си и не се интересуваха от нищо друго, освен час по-скоро да приключат. Но за всеки случай ги заобиколих отдалеч, по скалите покрай прибоя, прескочих улея на Харли и продължих напред.

Когато се отдалечих от вана на доставчиците, доколкото беше възможно, свих към къщата и тичешком се добрах до другия заден ъгъл. Чувствах се превъзходно — безшумен и невидим. Като някаква първична сила, която връхлита откъм морето, за да отмъщава и раздава възмездие. Застанах неподвижно и се загледах нагоре към прозорците, като се мъчех да определя кои са на трапезарията. Открих ги по ярката светлина, която струеше от тях. Промъкнах се и крадешком надникнах вътре.

Първият човек, когото видях, беше Куин. Беше прав, с тъмен официален костюм. В ръката си държеше чаша. Косата му беше съвсем посивяла. Белезите на челото му розовееха, малки и лъскави. Изглеждаше леко попрегърбен. Леко понаедрял. Все пак бяха минали десет години.

До него беше застанал Бек. Също с тъмен официален костюм. Плътно до шефа. Срещу тях двамата стояха трима араби. И тримата ниски, с черни пригладени с брилянтин коси. Бяха облечени по американски, с метално сиви костюми от лъскав плат. В ръцете си и тримата държаха чаши с питие.

Зад тях един до друг бяха застанали Ричард и Елизабет Бек и оживено разговаряха. Цялата сцена беше нещо като коктейл около грамадната маса преди започването на самата вечеря. Масата беше заредена с осемнайсет куверта. Беше много официална. На всяко място имаше по три стъклени чаши и достатъчно лъжици, вилици и ножове, за да стигнат за една седмица. Готвачката, с бяла блуза и тъмна пола, обикаляше неуморно из помещението и разнасяше поднос с напитки. Явно за тази вечер й бе отредена ролята на келнерка. Сигурно нямаше опит с ориенталската кухня.

Така и не видях Териса Даниъл. Може би я пазеха за по-късно, може би по сценарий трябваше да изскочи от тортата. Останалите присъстващи в стаята бяха все мъже. Трима на брой. Вероятно най-доверените хора на Куин. Доста странна тройка. По нищо не си приличаха. Освен по това, че и тримата бяха със сериозни, каменни лица, което едва ли ги правеше по-опасни от Куклата или Харли.

И така, осемнайсет куверта за десет вечерящи. Осем души липсваха. Дюк, Харли, Куклата и Емили Смит правеха четирима. Мъжът, който заместваше Поли в портиерната, сигурно беше петият. Оставаха още трима. Един на входната врата, един на прозореца в стаята на Дюк и един, който най-вероятно пазеше Териса Даниъл.

Стоях до прозореца и гледах. В предишния си живот много пъти бях присъствал на официални вечери и коктейли. Те си имаха своето място в живота на една военна база, особено в по-затънтените краища на света. Можеше да се предположи, че сегашната вечеря ще продължи минимум четири часа. През това време никой нямаше да излиза от помещението, освен може би до тоалетната. В момента Куин говореше нещо. Погледът му куртоазно се местеше поравно между тримата араби. Опитваше се да си дава вид, че нищо не се е случило. Усмихваше се, жестикулираше, заливаше се от смях. Изглеждаше като човек, който е убеден, че печели играта. Но това беше измамно. Плановете му бяха сериозно объркани. На един банкет за осемнайсет гости се бяха явили десет. По моя вина.

Наведох се под перваза на прозореца и запълзях на колене към кухнята. Без да се изправям, свалих палтото си и увих в него двата пърсуейдъра. Подпрях ги на стената, за да си ги намеря, когато ми потрябват. Изправих се и невъзмутимо влязох в кухнята. Металният детектор бипна на беретата в джоба ми. Вътре бяха само двамата доставчици, които се суетяха нещо със станиоловите опаковки. Аз им кимнах, сякаш там си живеех, и излязох в коридора. Стъпките ми потъваха в дебелия килим. Откъм трапезарията приглушено се чуваше коктейлна глъчка. От мястото си видях един мъж, застанал на пост до входната врата. Стоеше с гръб към мен, облегнат с рамо на касата на прозореца, и гледаше навън през стъклото. От ярката светлина на прожекторите косата му изглеждаше като синкав ореол. Приближих се решително към него. Те или аз. Спрях се за миг зад гърба му. С дясната си ръка го стиснах за устата, а с кокалчетата на лявата подпрях основата на черепа му. После с дясната дръпнах рязко брадичката му нагоре, като едновременно натиснах напред с лявата. Четвъртият му шиен прешлен изпука, той се свлече, но аз го улових под мишниците, замъкнах го в будоара на Елизабет Бек и го стоварих на дивана. „Доктор Живаго“ беше още там, на страничната масичка.

Един обезвреден.

Затворих вратата на будоара и поех към стълбището. Изкачих стъпалата бързо и безшумно. Пред стаята на Дюк се спрях. На пода, на крачка навътре от вратата, лежеше Елиът. Мъртъв. По гръб. Сакото му беше разтворено, предницата на ризата му надупчена като решето. Килимът около него беше черен от спечена кръв. Прескочих трупа, пристъпих навътре в стаята и видях причината за смъртта му. Руската картечница бе засякла. Той бе отговорил на първото обаждане на Дъфи и бе понечил да излезе от стаята, когато през прозореца бе видял приближаващите се коли. Сигурно тогава бе грабнал тежката картечница, натиснал бе спусъка и бе чул само глухо щракване. Руски боклук. В момента механикът я бе разглобил на пода и се опитваше да оправи подаващия механизъм. Беше така улисан в работа, че изобщо не ме забеляза Не чу стъпките ми. Те или аз.

Двама обезвредени.

Оставих го да лежи върху частите на картечницата. Дългата цев стърчеше настрани изпод тялото му като трета ръка. Надникнах през прозореца. Прожекторите на стената грееха все така ярко. Погледнах часовника си. От дадения ми един час бяха минали точно трийсет минути.

Слязох обратно долу. Минах по коридора. Безшумно като призрак пристъпих към вратата за мазето. Долу светеше. Слязох по стълбите. Минах през фитнес залата. Покрай пералното помещение. Извадих беретата от джоба си. Свалих предпазителя. Вдигнах я пред себе си, свих зад ъгъла и пристъпих към двете заключени стаи. Сега едната беше празна; вратата й зееше, широко отворена. Вратата на другата беше затворена; пред нея имаше стол, а на него седеше хилав младеж. Беше вдигнал стола на задните му крака и се бе подпрял на стената. Като ме видя, очите му се разшириха. Устата му се отвори, но от нея не излезе звук. Не ми изглеждаше никак страшен. Беше по тениска с логото на „Дел“. Сигурно беше Трой, компютърният спец.

— Мълчи, ако искаш да останеш жив — казах аз.

Той не гъкна.

— Ти ли си Трой?

Кимна, без да проговори.

— Е, добре, Трой — казах аз.

Пресметнах, че се намираме точно под трапезарията. Не можех да рискувам да стрелям с пистолет точно под краката им. Затова прибрах беретата в джоба си, стиснах го за врата и ударих главата му в стената. Веднъж, втори път. Той се свлече на пода. Може би само го бях приспал, а може да беше и мъртъв. Не че толкова ми пукаше за него. С ловкостта си на хакер Трой бе причинил смъртта на прислужницата.

Трима обезвредени.

Бръкнах в джоба му и извадих ключа. Отключих вратата. Териса Даниъл седеше на дюшека. Тя се обърна и погледна към мен. Приличаше много на снимките, които Дъфи ми бе показала в стаята си в мотела сутринта на ден единайсети. Изглеждаше в добро здраве. Косата й беше измита и сресана. Беше цялата в бяло, като девица. С бяла рокля, бял чорапогащник и бели обувки. Кожата й беше светла, очите сини. Имаше вид на ритуална жертва.

Спрях се за миг, не знаех как да постъпя. Не можех да предвидя реакцията й. Тя сигурно се бе досетила какво се иска от нея. Освен това не ме познаваше. За нея аз бях един от тях, дошъл да я поведе към олтара. А Териса Даниъл беше добре обучен федерален агент. Ако й кажех да дойде с мен, може би щеше да започне да се бие. Може би дълго време бе очаквала подобен шанс. Но аз не исках да вдигам шум. Поне засега.

И тогава я погледнах в очите. Едната й зеница беше огромна. Другата малка като карфица. Седеше неподвижно. Притихнала. Отпусната и зашеметена. Беше напълно упоена. Може би с някакъв модерен медикамент. Как се казваше оня препарат, дето разни мерзавци го дават на гаджетата си, преди да ги изнасилят? Рохипнол? Руфинол? Не можех да си спомня името му. Не разбирах от тия неща Елиът може би щеше да го знае. Дъфи и Вилянуева също. Прави хората примирени и послушни. Лягат по гръб и се оставят да вършиш с тях каквото ти скимне.

— Териса! — прошепнах аз.

Тя не отговори.

— Добре ли си? — запитах шепнешком.

Тя кимна.

— Добре съм.

— Можеш ли да ходиш?

— Да — отвърна тя.

— Ела с мен.

Тя стана. Олюля се. Сигурно мускулите й бяха отслабнали. Девет седмици бе прекарала затворена в клетка.

— Оттук — казах аз.

Териса не се помръдна. Стоеше и ме гледаше. Протегнах ръка. Тя ми подаде своята. Кожата й беше суха и гореща.

— Да вървим — казах аз. — Не поглеждай към човека на пода.

Пред вратата се спрях. Пуснах ръката й, наведох се, завлякох Трой в стаята, затворих вратата и заключих. Отново хванах Териса за ръката и тръгнах по коридора. Тя беше много послушна, остави се да я водя. Гледаше със стъклен поглед пред себе си и вървеше след мен. Завихме зад ъгъла и подминахме голямата перална машина. Прекосихме фитнес залата. Роклята й беше от коприна, с дантели. Държеше се за ръката ми, сякаш бяхме абитуриенти, тръгнали за бала. Заизкачвахме се по стълбите. Стигнахме до най-горното стъпало.

— Чакай ме тук — казах аз. — Не мърдай никъде без мен, чу ли!

— Чух — прошепна тя.

— И да не вдигаш шум.

— Няма — каза тя.

Затворих вратата под носа й и я оставих там, на най-горното стъпало на стълбите към мазето, с ръка на парапета, осветена в гръб от голата електрическа крушка. Огледах внимателно коридора и се върнах в кухнята. Двамата доставчици още се суетяха там.

— Момчета, вие ли сте Кийст и Мейдън? — запитах аз. По-близкият кимна.

— Пол Кийст — представи се той.

Съдружникът му добави:

— Крис Мейдън.

— Трябва да преместим вана, Пол — казах аз.

— Защо?

— Защото пречи.

Човекът ме погледна.

— Ама нали ти ми каза да го спра там?

— Не съм ти казвал да го оставиш там за постоянно.

Той вдигна рамене, пресегна се към кухненския плот и ми подаде ключовете.

— Както кажеш.

Взех ключовете, излязох и погледнах отзад в каросерията на вана. От двете страни на товарното помещение имаше монтирани метални стелажи за таблите с храна. Между тях имаше тясна пътека, колкото да мине човек. Прозорци нямаше. Щеше да свърши работа. Без да затварям задните врати, аз седнах на шофьорската седалка и запалих двигателя. Изкарах го на заден ход до кръга пред къщата, там обърнах и отново на заден ход го прекарах до вратата на кухнята. Сега вече беше паркиран добре. Загасих мотора, но оставих ключовете в запалването. Върнах се в кухнята. Металният детектор бипна.

— Какво ядат? — попитах.

— Агнешки кебап — каза Мейдън. — С ориз, кускус и хумус. За ордьовър има сърми от лозови листа. За десерт баклава. С кафе.

— Това либийско меню ли е?

— Ориенталско. Яде се навсякъде.

— Аз си поръчвах същата вечеря за един долар. Вие взимате по петдесет и пет.

— Къде е било това? В Портланд ли?

— В Бейрут — отвърнах аз.

Излязох в коридора и се огледах. Всичко беше спокойно. Отворих вратата към мазето. Териса Даниъл ме чакаше, където я бях оставил. Подадох й ръка и тя се хвана за нея като автомат.

— Да вървим — казах аз.

Тя излезе в коридора. Затворих вратата зад нея. Поведох я към кухнята. Като я видяха, Кийст и Мейдън се опулиха. Без да им обръщам внимание, аз отворих задната врата и я изведох навън. Тя потрепери от студа. Помогнах й да се качи в каросерията на вана.

— Сега ме чакай тук — казах й. — Тихичко, чу ли?

Териса кимна и не каза нищо.

— Ще затворя вратите — казах аз.

Тя отново кимна.

— Скоро ще те отведа оттук — продължих.

— Благодаря — каза тя.

Затворих вратите и се върнах в кухнята. Застанах неподвижно и се заслушах. Откъм трапезарията долиташе човешка глъч. Като на хора, които са се събрали да се забавляват.

— Кога ще сядат да вечерят? — запитах аз.

— След двайсет минути — отвърна Мейдън. — Когато си допият аперитивите. За петдесет и пет долара сме включили и шампанско, нали разбираш?

— Добре де — казах аз. — Само не се обиждай.

Погледнах часовника си. Бяха изтекли четирийсет и пет минути. Оставаха петнайсет. Време беше.

Излязох обратно вън на студа. Качих се на вана и запалих. Подкарах бавно покрай къщата, през кръга и по алеята за коли към портата. Без да бързам, излязох на шосето. Там дадох газ. Взимах бясно завоите. Като видях форда на Вилянуева, натиснах спирачките и спрях успоредно до него. Скочих от кабината Вилянуева и Дъфи вече бяха излезли да ме посрещнат.

— Териса е отзад — казах аз. — Добре е, само дето е упоена.

Дъфи стисна ръце в юмруци, после ги пусна, скочи върху мен и ме прегърна. Старецът се хвърли към задните врати на вана. Териса се свлече в ръцете му. Той я повдигна като малко дете. Дъфи я пое от него и той на свой ред ме прегърна.

— Трябва да я закарате в болница — казах аз.

— Ще я закараме в мотел — уточни Дъфи. — Не забравяй, че още сме нелегални.

— Сигурна ли си?

— Ще се оправи — рече Вилянуева. — Явно са й дали руфинол. От техните приятелчета. Няма да я държи дълго. Ще го изпикае бързо.

Дъфи прегръщаше Териса като родна сестра. Вилянуева прегръщаше мен.

— Елиът е убит — обявих аз.

Празничното им настроение мигом помръкна.

— От мотела се обадете на АТОО — наредих аз. — Ако аз не ви се обадя междувременно.

Те ме изгледаха.

— А сега се връщам — казах.

Обърнах вана и потеглих обратно към къщата. Тя се виждаше ясно в далечината. Прозорците й грееха с жълтеникава светлина. Прожекторите на стената излъчваха синкаво сияние във вечерната мъгла. Ванът се бореше с насрещния вятър. План Б, реших аз. Куин е мой, но с останалите нека си блъска главата АТОО.

Спрях на кръга, обърнах и подкарах вана на заден ход покрай къщата. Паркирах пред кухненската врата. Слязох, заобиколих и намерих палтото си, където го бях оставил. Развих двата пърсуейдъра. Облякох палтото. Щеше да ми потрябва. Нощта беше студена, а до пет минути очаквах да съм отново на път.

Пристъпих към прозорците на трапезарията и погледнах вътре. Бяха спуснали завесите. Има логика, казах си аз. В бурна нощ като тази със спуснати завеси беше по-уютно. Някак си повече отиваше на дебелите килими, тъмната ламперия и бляскавото сребро върху ленената покривка.

Вдигнах пушките от земята и влязох в кухнята. Металният детектор изврещя обидено. Двамата доставчици със смокингите нареждаха чинии с лозови сърми върху плота. Сърмите бяха тъмни, мазни и изглеждаха жилави. Колкото и да бях гладен, едва ли щях да се справя с тия разклатени зъби. Сигурно цяла седмица щях да ям само сладолед благодарение на Поли.

— Задръжте храната още пет минути, става ли? — казах аз.

Кийст и Мейдън ме зяпнаха изумени.

— Ето ви ключовете — добавих аз и ги пуснах на плота до сърмите. Не ми трябваха повече. У мен беше връзката, която Бек ми бе дал. Смятах да изляза през главния вход и да взема кадилака. За по-бързо. И удобно. Измъкнах един нож от дървеното трупче на плота. Разпрах малко подплатата на десния джоб на палтото си — толкова, колкото да провра цевта на пърсуейдъра. Пъхнах вътре като в кобур пушката, с която бях убил Харли, и хванах другата с две ръце. Поех си дъх. Излязох в коридора. Кийст и Мейдън ме гледаха опулени. Най-напред проверих в тоалетната. Нямаше никакъв смисъл да се появявам в трапезарията, ако Куин междувременно бе излязъл да се облекчи. Но в тоалетната нямаше никой.

Вратата на трапезарията беше затворена. Пак си поех дъх. И още веднъж. После ритнах с все сила вратата, нахълтах вътре и изстрелях две бренекета в тавана. Трясъкът беше като на зашеметяващи гранати. Две могъщи експлозии. По главите им се посипаха вар и трески. Въздухът се изпълни с дим. Всички замръзнаха като статуи по местата си. Насочих пушката в гърдите на Куин. Ехото от изстрелите постепенно заглъхна.

— Помниш ли ме? — запитах аз.

Елизабет Бек изпищя в настаналата тишина. Мина една секунда. Втора. Устата му се раздвижи.

— Видях те на улицата. В Бостън. Една събота вечер. Мисля, че преди две седмици.

— Опитай пак.

Лицето му беше напълно безизразно. Явно не ме помнеше. Открили му амнезия, бе казала Дъфи. Нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два.

— Аз съм Ричър. Държа да си спомниш.

Той погледна безпомощно към Бек.

— Малкото й име беше Доминик — казах аз.

Той се облещи насреща ми. Очите му се разшириха. Сега вече знаеше кой съм. Лицето му се промени. Остана без кръв и се изкриви от ярост. И от страх. Двата белега от .22-калибровите куршуми побеляха като тебешир. За миг си казах да се прицеля точно между тях. Щеше да бъде доста ефектен изстрел.

— Ти наистина ли се надяваше, че няма да те открия? — запитах аз.

— Може ли да поговорим? — каза той. Устата му беше суха.

— Не — отвърнах аз. — Говорил си цели десет години повече, отколкото ти се е полагало.

— Всички тук сме въоръжени — рече Бек. Гласът му звучеше уплашено.

Тримата араби ме гледаха. По лъщящите им от брилянтин коси бяха полепнали парченца мазилка.

— Тогава кажи на хората си да не стрелят — наредих му аз. — Няма нужда от излишни жертви, освен него.

Хората заотстъпваха назад. Върху масата продължаваше да се рони прах от тавана. Парче мазилка бе счупило една от чашите. Аз се изместих встрани, за да подкарам лошите в една посока и да ги държа заедно на мушката. Същевременно се надявах Елизабет, Ричард и готвачката да минат от другата страна. До прозореца щяха да са в безопасност. Те ме разбраха без думи, по движенията на тялото ми, и макар масата да остана между нас, всички се скупчиха точно там, където ги исках. Малката им компания послушно се раздели на две групи — от осем и от трима души.

— А сега всички се дръпнете встрани от мистър Завиър — наредих аз.

Всички се подчиниха, освен Бек, който остана плътно до него. Тогава забелязах, че Куин го държи за лакътя. Стискаше го и го дърпаше пред себе си. Използваше го като жив щит.

— Тия куршуми са дебели колкото пръста ми — казах му аз. — Докато виждам един пръст ивица от тялото ти, няма как да се скриеш.

Той не отговори. Само продължи да тегли Бек за ръката. Бек се съпротивляваше. В очите му се четеше страх. Сцената беше почти статична, като в забавен кадър. Имах чувството, че Куин ще спечели схватката. За десет секунди той бе успял да издърпа Бек наполовина пред себе си. Лявото рамо на Бек вече закриваше неговото дясно. И двамата трепереха от усилието. Въпреки че пърсуейдърът имаше пистолетна ръкохватка вместо приклад, аз го вдигнах до рамото си и се прицелих.

— Още те виждам — извиках.

— Не стреляй — чух гласа на Ричард Бек зад гърба си. Звучеше някак особено.

Хвърлих бърз поглед зад себе си. Едно мигновено извръщане на главата, след което отново се обърнах напред. Но и за този кратък миг успях да видя, че Ричард държи в ръка берета. Същата като тази в джоба ми. Беше насочена в главата ми. Стоманата беше прясно смазана. Дребни капчици масло блестяха неприятно на светлината на полилея. Бях успял да различа дори елегантния гравиран надпис отстрани: Пиетро Берета. Също и малката червена точка, която показваше, че предпазителят е свален.

— Прибери пистолета, Ричард — казах аз.

— Не и докато баща ми е в опасност — отвърна той.

— Пусни го, Куин — казах аз.

— Не стреляй, Ричър — извика момчето. — Ще те застрелям пръв.

Куин вече бе успял да се скрие почти изцяло зад Бек.

— Не стреляй — извика отново Ричард.

— Прибери пистолета — повторих аз.

— Няма.

— Прибери го!

— Няма!

Вслушвах се внимателно в гласа му. Той стоеше неподвижно. Не мърдаше. Бях запомнил точно местоположението му. Знаех под какъв ъгъл трябва да се извъртя. Проиграх всичко в главата си. Обръщам се, стрелям, презареждам, обръщам се, стрелям. За секунда и четвърт можех да очистя и двамата. Куин нямаше да успее да реагира. Поех въздух в дробовете си.

После си представих Ричард. В съзнанието си видях глупавата му прическа, отрязаното ухо, дългите костеливи пръсти. Представих си как тежкото бренеке разкъсва гръдния му кош, смила вътрешните му органи и ги издухва през гърба му с огромната си кинетична енергия. Не можех да го направя.

— Прибери пистолета — казах отново аз.

— Няма.

— Моля те.

— Няма!

— Така помагаш на тях!

— Помагам на баща си.

— Него няма да го нараня.

— Не мога да рискувам. Той ми е баща.

— Елизабет, кажи му!

— Не мога — каза тя. — Той ми е съпруг!

Пат. Дори по-лошо.

Нямах полезен ход. Не можех да застрелям Ричард. Не ми го позволяваше съвестта. Следователно не можех да стрелям и по Куин. А от друга страна, не можех да си призная, че няма да стрелям по Куин, защото останалите осем веднага щяха да ми извадят пистолети. Сигурно щях да очистя неколцина, но рано или късно някой от тях щеше да очисти мен. Нямаше как да отделя Куин от Бек. Той за нищо на света нямаше да пусне Бек и да дойде с мен, за да го убия. Пат.

План В.

— Прибери пистолета, Ричард — казах аз. Заслушах се.

— Няма — отвърна той.

Не беше помръднал. Отработих отново движението. Обръщам се, стрелям. Поех си въздух. Обърнах се и стрелях. На две педи вдясно от Ричард, в прозореца. Куршумът увлече завесите със себе си и помете стъклата на прозореца заедно с рамката. Аз пробягах три крачки и скочих с главата напред през зейналата дупка. Претърколих се два пъти, завит в разкъсаната кадифена завеса, изправих се на крака и побягнах. Право към скалите.

След двайсетина метра се обърнах и застанах неподвижно. Остатъците от завесата се вееха на вятъра. От прозореца струеше жълтеникава светлина. Видях няколко силуета, скупчени зад разбитото стъкло. Видях движение — завесата, силуетите, преливащи се сенки. После чух изстрели. Срещу мен проблясваха дула на пистолети. Отначало два, после четири, пет. И още. Във въздуха свистяха куршуми. Удряха се в скалите и рикошираха сред гроздове от искри. Около мен се посипаха дребни камъчета. Изстрелите звучаха странно приглушено. Като пуканки или тапи от шампанско, удавени сред воя на вятъра и грохота на бушуващия океан. Коленичих и вдигнах пушката. Изведнъж стрелбата престана. Вдигнах пръста си от спусъка. Завесата изчезна. Някой я бе откъснал от корниза. Светлината от полилея ме заливаше. Видях Ричард и Елизабет. Тълпата ги избута напред, към прозореца. Ръцете и на двамата бяха извити зад гърбовете им. Видях лицето на Куин зад рамото на Ричард. Държеше пистолет и се целеше в мен.

— Хайде сега, стреляй да те видя! — изкрещя той.

Вятърът отнесе гласа му назад. Чух как седмата вълна се стовари върху скалите зад мен. Вятърът подхвана пръските и яростно ги плисна в гърба ми. Зад Елизабет различих един от хората на Куин. Лицето й беше изкривено от болка. Той я стискаше за рамото. В другата му ръка също имаше пистолет. Видях как още една ръка с пистолет се протегна отвътре и доизби стъклата от рамката на прозореца. Залитайки, Ричард пристъпи напред, вдигна крак и стъпи на перваза. Куин го блъскаше в гърба, докато го избута навън. Без да го пуска, излезе след него.

— Хайде де, застреляй ме! — изкрещя отново той.

Зад тях тялото на Елизабет се издигна нагоре. Една дебела мъжка ръка я държеше през кръста. Краката й ритаха във въздуха. Ръката я постави на земята и после я дръпна назад, за да прикрива мъжа зад нея. Виждах лицето й в мрака, побеляло от ужас. Изкривено от болка. Запристъпвах назад. От прозореца излизаха още фигури. Като пчели от кошер. Строиха се в плътна група като клин. Избутани напред един до друг, Ричард и Елизабет образуваха върха на клина, който запристъпва към мен. Виждах пет пистолета. Отстъпвах заднишком, а клинът настъпваше. Пистолетите отново взеха да стрелят.

Явно не искаха да ме улучат. Целта им беше да ме заклещят на тясно. Започнах да броя изстрелите. Пет пистолета със заредени пълнители, това правеше поне седемдесет и пет патрона. Или дори повече. До момента бяха изстреляли не повече от двайсет. Оставаха им още много. Освен това огънят им беше координиран. Целеха се вляво и вдясно от мен, в скалите, на равни интервали по две секунди. Напредваха като машина. Като някакъв танк с броня от човешки тела. Изправих се в цял ръст, като продължих да отстъпвам заднишком. Клинът се приближаваше.

Ричард беше отдясно, Елизабет отляво. Избрах си един от мъжете зад Ричард, леко вдясно от него, и се прицелих. Мъжът ме видя и се прилепи още по-плътно към останалите. Клинът се сби и изтъня. Превърна се в тясна колона. И продължи да настъпва. Нямах възможност за изстрел. Отстъпвах заднишком, крачка по крачка.

С тока на лявата си обувка напипах ръба на улея. Вълните се разбиваха зад гърба ми. Придошлата вода заливаше стъпалата ми. Чакъл и дребни камъчета потракваха в кухините при оттичането й. Дръпнах и десния си крак назад, докато се изравни с левия. Закрепих се на ръба. Видях усмивката на Куин. Белите му зъби проблеснаха в мрака.

— А сега кажи „лека нощ“! — изкрещя той.

Остани жив, дочакай следващата минута.

От колоната се протегнаха ръце. Шест или седем едновременно, във всяка пистолет. Дулата бяха насочени към мен. Очакваха заповед. Чух как седмата вълна се разби в краката ми. Заля глезените ми и помете брега на метри пред мен. Водата се спря за секунда и после тръгна назад, с безразличния ритъм на метроном. Погледнах към Елизабет и Ричард. Виждах лицата им. Поех си дълбоко дъх. Помислих си: Те или аз. Пуснах пърсуейдъра и се хвърлих заднишком във водата.

След шока от ледения океан усетих още нещо — чувството, че сякаш падам от висока сграда. Само дето не беше свободно падане. Сякаш ме бе засмукала някаква добре смазана тръба, в която тялото ми поддържаше равномерна скорост и ъгъл на спускане. С известно ускорение. Напред с главата.

След като паднах в океана по гръб, за част от секундата не се случи нищо. Усещах само ледената вода в ушите, очите и носа си. Тя щипеше устните ми. Намирах се на около две педи под повърхността, но не се движех. Уплаших се, че може да изплувам. Да им кацна право на мушката. Те сигурно вече се бяха събрали около улея с насочени пистолети.

Но тогава почувствах как косата ми се изправя. Беше едва доловимо, почти приятно усещане. Все едно някой внимателно я разресваше встрани и нагоре от скалпа. Сякаш нечии силни, но нежни ръце ме уловиха за лицето и започнаха да ме дърпат към бездната — отначало леко, после по-силно. И още по-силно. И все по-силно. Усетих как шията ми се изпъна назад. После ръцете и гръдният ми кош се издължиха. Сякаш станах някак по-висок. Ръцете ми се отделиха от тялото и изведнъж, без усилие от моя страна, се вдигнаха нагоре, над главата. Тялото ми описа дъга и се понесе към дъното. Все едно някой отдолу ме бе вързал с ластик, който навиваше на гигантска макара.

Не виждах нищо. Не знаех дори дали очите ми са отворени или затворени. От студа сетивата ми бяха притъпени, а налягането върху тялото ми беше равномерно отвсякъде, така че чувството ми за допир почти бе изчезнало. Върху мен не действаха никакви физически сили. Усещах тялото си като втечнено. Сякаш участвах в научнофантастичен експеримент по телепортиране. Нямах размер, само ръст. Като въже, десет метра широко и един пръст в диаметър. Отвсякъде ме обграждаше мрак и студ. Задържах дъха си. Отпуснах се. Извих шия още по-назад, за да усещам как водата гали скалпа ми. Изпънах пръстите на краката си. Протегнах ръце над главата си. Извих гръбнака си назад. Разперих длани. Почувствах някакво неземно спокойствие. Бях като изстрелян куршум, който пори въздуха. Усещането беше приятно.

После нещо стегна гръдния ми кош и разбрах, че се давя. Инстинктивно започнах да се боря с течението. Превъртях се с краката напред. Палтото ми се обърна нагоре. Обхванат от паника, аз го свалих, като се премятах и ритах. Палтото ме плесна през лицето и се загуби в мрака. Свалих и якето. То също изчезна, издърпано от водата.

Изведнъж усетих страхотен студ. Все още потъвах стремително надолу. От налягането ме заболяха тъпанчетата. Ушите ми пищяха. Преобръщах се със забавени движения в пространството. Невидимият ластик ме дърпаше към дъното по-бързо, отколкото някога се бях движил.

Колко ли широка беше тази тръба? Не знаех. Започнах да ритам, да размахвам отчаяно ръце и да търся нещо, за което да се заловя. Сякаш бях попаднал в тресавище, в плаващи пясъци. Не потъвай повече! Ритах, извивах се във всички посоки и търсех опора. Пазарях се със себе си. Съсредоточи се. Намери края на тръбата. Залови се за нещо. Запази спокойствие. Остави се за всяка педя преместване встрани да те завлича още пет метра надолу. Спрях за момент, колкото да се ориентирам, и заплувах равномерно. И с всички сили. Сякаш тръбата, която ме всмукваше, беше спокойната повърхност на басейн, а аз се състезавах с други. Сякаш за награда победителят получаваше хубаво момиче, удобен шезлонг на верандата и студено питие.

Колко ли време потъвах? И това не знаех. Петнайсетина секунди максимум. А можех да задържам дъха си до една минута. Успокой се тогава. Плувай. Намери опора. Тази тръба все трябваше да има край. Не стигаше до другия бряг на океана, я! Ако беше така, Португалия щеше отдавна да е под водата. И половин Испания. От налягането ушите ми бучаха.

Накъде ли бях обърнат? Това нямаше значение. Достатъчно беше да се изскубна от течението. Продължавах да плувам с всички сили накъдето можех. И тогава усетих съпротивата му. Докато преди едва-едва ме насочваше напред, изведнъж течението яростно затегли тялото ми. Сякаш ревнуваше, че искам да му избягам. Стиснах зъби, ритах и махах с ръце. Сякаш се опитвах да пълзя по гладък под с хиляда тона тухли на гърба. Дробовете ми горяха. Изпуснах мехурче въздух през устните си. Продължавах да ритам, опитвах се да се заловя за невидими опори.

Трийсет секунди. Вече се давех. Съзнавах го. Силите ме напускаха. Дробовете ми бяха празни. Гръдният ми кош беше смазан. Отгоре ме натискаха милиони тонове вода. Усещах, че лицето ми е изкривено от болка. В ушите ми гърмяха фанфари. Стомахът ми беше на буца. Лявото ми рамо — там, където Поли ме бе ударил — пламтеше. В ушите ми звучеше гласът на Харли: Досега никой не се е върнал.

Четирийсет секунди. Никакъв напредък. Някаква невидима сила ме бе запокитила към дълбините. Скоро щях да се ударя в дъното. Продължавах да ритам. Посягах с ръце да се хвана за нещо. Петдесет секунди. Ушите ми се пръскаха. Главата ми се пръскаше. Устните ме боляха, притиснати към зъбите. Бях обхванат от ярост. Куин бе успял да се отскубне от прегръдката на океана. А защо аз да не можех?

Продължавах да ритам отчаяно. Цяла минута. Пръстите на ръцете ми бяха сковани от студ. Очите ми горяха. Повече от минута. Мятах се и се гърчех във водата. Ритах и се борех. Намерих края! Беше все едно да се хванеш за телеграфен стълб от препускащ влак. Пробих невидимите стени на тръбата и изведнъж едно друго течение ме грабна за ръцете, удари ме по главата, запремята ме като перце и изведнъж усетих как плувам в някаква друга вода — неподвижна, бистра и още по-студена.

А сега мисли. Накъде е горе? Използвах последните си зрънца воля и спрях да се съпротивлявам. Оставих се водата да ме носи. Опитвах се да определя посоката. Не мърдах. Дробовете ми бяха празни. Устните ми бяха като заварени. Не можех да дишам. Тялото ми беше равно по тегло с водата. Затова не се движех. Бях се слял с океана. Бях малка капка сред десетки кубически километри океанска вода. Отворих очи. Заоглеждах се наоколо, нагоре, надолу, встрани. Извивах се и въртях шия във всички посоки. Не се виждаше нищо. Навсякъде плътен мрак. Сякаш се намирах в открития космос. Сред нищото. Никаква светлинка. Никой не се е върнал.

Усетих лек натиск върху гръдния си кош. И малко по-слаб отзад върху гърба. Прецених, че се нося по очи във водата. Висях в пространството. Като при това се издигах нагоре, съвсем бавно, с гърба напред. Съсредоточих се. Запечатах това усещане в съзнанието си. Определих положението си в пространството. Извих гръбнак назад. Загребах с ръце. Заритах с крака. Протегнах се нагоре към повърхността. А сега действай. Без да си поемаш дъх.

Ритах бясно. Загребвах жадно вода с ръцете си. Стисках устни. Нямах въздух. Изпънах шия и обърнах лице нагоре, така че носът и устата ми да се подадат първи над повърхността. Колко още оставаше? Над мен беше черен мрак. Нямаше нищо. Бях потънал на километри под повърхността. Нямах въздух. Щях да умра. Отворих устни. Устата ми се напълни с вода. Изплюх част, останалата глътнах. Ритах. Пред очите си виждах лилави петна. Главата ми бучеше. Имах треска. Тялото ми ту гореше, ту замръзваше, ту го усещах като увито в дебел пухен юрган. Безчувствено.

Престанах да ритам. Бях почти сигурен, че съм умрял. Отворих уста, за да дишам. Вдишах морска вода. Гръдният ми кош я изкашля навън с мощен спазъм. Отново вдишах, отново издишах. Дробовете ми бяха пълни с морска вода. Ритнах още веднъж. За повече нямах сили. Едно последно ритване. С всичките сили, които ми бяха останали. После се отпуснах, затворих очи и започнах да дишам вода.

След половин секунда главата ми проби повърхността. Усетих въздуха по лицето си като ласка на любима жена. Отворих уста, гръдният ми кош се сви, над главата ми бликна фонтан вода и още докато падаше на едри капки върху лицето ми, дробовете ми жадно засмукаха въздух. След този момент единствената ми цел беше да задържа лицето си над повърхността, потопено в сладък, студен кислород. Ритах, плясках, пръхтях, кашлях, плюех и дишах.

Разперих ръце, изчаках краката ми да изплуват хоризонтално до повърхността, отпуснах се по гръб и задишах равномерно с отворена уста. Гледах собствения си гръден кош как се издига и спуска, пълни и изпразва. Движеше се невероятно бързо. Почувствах се уморен. И отпуснат. И зашеметен. Мозъкът ми беше останал без кислород. Цяла минута се оставих водата да ме подхвърля, като само дишах. Постепенно зрението ми се избистри. Видях над себе си неясните очертания на облак. Главата ми се проясни. Подишах още малко. Вдишвах, издишвах, вдишвах, издишвах със свити устни и пухтях като локомотив. Главата ме болеше. Плясках с ръце, за да се задържа на повърхността, и се оглеждах за хоризонта. Не го виждах. Вълните ме подмятаха, тялото ми се издигаше и спускаше като тапа по три-четири метра нагоре-надолу. Изчаках следващата висока вълна и когато бях на гребена й, се огледах. Не се виждаше нищо. Вълната ме подмина и аз отново се озовах в бездната зад нея.

Нямах представа къде съм. Обърнах се на деветдесет градуса вдясно и зачаках следващата. Тя ме издигна нагоре и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Нито кораб, нито яхта, нито светлинка. Бях насред Атлантическия океан. Той ме носеше неизвестно къде. Досега никой не се е върнал.

Обърнах се на сто и осемдесет градуса; следващата вълна ме издигна и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Изчаках следващата и когато бях на гребена й, погледнах назад.

Оказа се, че съм на стотина метра от брега.

Виждах ясно къщата. Различавах осветените прозорци. Също и стената. Прожекторите й сияеха в синкаво сред леката мъгла. Повдигнах ризата до раменете си. Беше подгизнала от вода и ми тежеше. Поех си дълбоко дъх. Обърнах се по корем и заплувах.

Сто метра. Всеки що-годе приличен олимпийски състезател може да преплува сто метра за четирийсет и пет секунди. Както и всеки що-годе приличен плувец от някой училищен отбор може да измине разстоянието за една минута. Докато на мен ми бе нужен близо четвърт час. Започнал бе отлив. Аз се връщах назад. По едно време имах чувството, че все пак ще се удавя. Но най-накрая се добрах до брега, обгърнах с ръце една гладка, заоблена скала, покрита със слуз от водорасли, и се опитах да се задържа. Морето си оставаше бурно. Големи вълни връхлитаха брега с неумолимото постоянство на метроном и размазваха лицето ми в гранита. Не ми пукаше. Радвах се на ударите, приветствах болката. Обичах я тази скала!

Останах вкопчен в нея около минута и половина, после запълзях покрай брега към заграждението с гаражите, полупотопен във водата. Когато стигнах зад стената, изпълзях нагоре на лакти и колене. Претърколих се по гръб. Останах така известно време, загледан в небето. Ето че един се върна, Харли!

Вълните все още ме застигаха, някои ме заливаха до кръста. Оттласнах се назад. Сега стигаха само до коленете ми. Отново се претърколих по корем. Полежах малко, притиснал лице до скалите. Усещах тялото си като напомпано с въздух. Умирах от студ. Палтото ми го нямаше, якето ми също, както и двата пърсуейдъра, и беретата.

Изправих се. По мен се стичаше вода. Олюлявайки се, направих няколко крачки. В ушите ми прозвучаха думите на Лион Гарбър: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Той ни бе казал, че тази мисъл е на Кенеди. Докато аз по-скоро смятах, че е на Ницше и че в оригинал гласи: Това, което не ни унищожава, ни прави по-силни. Успях да направя още две крачки, облегнах се на зида и повърнах няколко литра солена вода. След това сякаш се почувствах малко по-добре. Размахах ръце, разтърсих крака, заподскачах, докато кръвообращението ми се възстанови, а водата се отцеди от дрехите ми. После пригладих назад мократа си коса и си поех бавно и дълбоко въздух. Издишах, поех отново. Страхувах се да не се закашлям. Гърлото ме болеше от студа и от солената вода.

После тръгнах покрай зида и завих зад ъгъла. Намерих моята падинка и за последен път измъкнах стария си вързоп. Дръж се, Куин, идвам.

Часовникът ми още работеше; часът, който си бях определил, отдавна бе изтекъл. Дъфи сигурно се бе обадила на АТОО още преди двайсет минути. Но те нямаше да реагират веднага. Съмнявах се, че имат оперативно бюро в Портланд. Вероятно най-близкото беше в Бостън. Нали оттам бяха изпратили прислужницата. Така че разполагах с достатъчно време.

Ванът на доставчиците го нямаше. Явно вечерята бе отменена. Но останалите коли си бяха по местата — кадилакът, линкълнът, двата събърбана. В къщата все още имаше осем врагове. Плюс Елизабет и готвачката. Не знаех към коя категория да причисля Ричард.

Като се придържах плътно до сградата, надникнах поред във всички прозорци. Готвачката разтребваше в кухнята. Кийст и Мейдън бяха оставили всичките си неща. Наведох се и пропълзях под перваза. Трапезарията беше опустошена. Вятърът, който влизаше свободно през счупения прозорец, бе вдигнал ленената покривка и бе разпилял навсякъде счупени чаши и чинии. В тавана над масата зееха две огромни дупки. Мазилката, изпадала от тях, беше навята на преспи по ъглите. Не бих се учудил, ако двата куршума от пърсуейдъра се бяха спрели чак в покрива на сградата.

Открих тримата либийци и хората на Куин в квадратната стая, където бях играл руска рулетка. Седяха около дъбовата маса и се гледаха. Лицата им бяха изопнати от шока. Но нямаха вид на хора, които се готвят да предприемат нещо. Можех да разчитам да останат по местата си известно време. Пропълзях под перваза и продължих нататък. Свих зад ъгъла и надникнах в будоара на Елизабет. Тя беше там. С Ричард. Някой бе изнесъл трупа от стаята. Елизабет седеше на дивана и забързано говореше нещо. Не можех да чуя какво, но Ричард я слушаше напрегнато. Пропълзях под перваза и продължих нататък.

Бек и Куин бяха в кабинета Куин се бе разположил в коженото кресло, а Бек стоеше прав пред шкафа с автоматите. Беше пребледнял и умърлушен, докато Куин отново изглеждаше като човек, който владее положението. В ръката си държеше незапалена пура. Превърташе я между пръстите си и се готвеше да отреже края със сребърно ножче.

След като обиколих цялата сграда, се озовах отново пред кухнята. Влязох безшумно. Металният детектор не гъкна. Готвачката не ме чу кога застанах зад нея. Запуших устата й с ръка и я повлякох към кухненския шкаф. След постъпката на Ричард бях решил да не рискувам. В едно от чекмеджетата намерих ленена кърпа, свих я на топка и я натиках в устата й. С друга кърпа й вързах китките. С трета глезените. Оставих я, седнала неудобно на пода до мивката. Извадих още една кърпа от чекмеджето и я натъпках в джоба си. После отворих вратата и излязох в коридора.

Къщата беше тиха. Едва долавях гласа на Елизабет Бек. И то, защото вратата на будоара й беше открехната. Извън това не се чуваше никакъв звук. Отидох право при кабинета на Бек. Отворих вратата, влязох и я затворих зад гърба си.

Отвътре ме посрещна облак тютюнев дим. Куин току-що бе запалил пурата си. Стори ми се, че прекъснах смеха му. Като ме видя, замръзна от ужас. Изражението на Бек си остана същото — намусено и умърлушено. Двамата ме гледаха, без да мърдат.

— Ето ме отново — казах аз.

Долната челюст на Бек увисна. Аз се възползвах и му приложих удара с цигарата. Челюстта му се затвори с трясък, главата му се отметна назад и той падна възнак върху напластените килими на пода. Беше напълно приличен удар, но далеч не най-доброто, на което бях способен. Все пак Ричард му спаси живота. Ако не бях толкова уморен от плуването, с такъв удар със сигурност щях да го убия.

Куин се хвърли върху мен. Пусна пурата си на пода и още преди да бе станал от стола, ръката му посегна към джоба. Аз го пресрещнах с удар в стомаха. Въздухът излезе със свистене от дробовете му и той падна на колене, превит на две. Ударих го по главата и го свалих по корем. Приклекнах зад гърба му и го натиснах с коляно между плешките.

— Недей — каза той. — Моля те!

Подпрях с длан тила му. Извадих длетото от обувката си и го забих зад ухото в мозъка му — бавно, полека, сантиметър по сантиметър. Той беше мъртъв още преди острието да бе влязло до половина, но аз продължих да забивам, докато опря до дръжката. Оставих го да стърчи. Избърсах дръжката с кърпата от джоба си и уморено се изправих.

— Десет-осемнайсет, Дом — промърморих на себе си.

Настъпих горящата му пура. Извадих ключовете на Бек от джоба му и се плъзнах безшумно в коридора. Минах през кухнята. Готвачката ме проследи с поглед. Заобиколих къщата, клатушкайки се, седнах зад волана на кадилака, запалих двигателя и потеглих на запад.

След половин час бях в мотела на Дъфи. Открих я в стаята на Вилянуева заедно с Териса Джъстис. Териса Даниъл я нямаше вече. И не беше облечена като кукла. Бяха й дали халата от банята. Беше изкъпана. Съвземаше се бързо, изглеждаше отпаднала и унила, но приличаше на човек. На федерален агент. Като ме видя, на лицето й се изписа ужас. Отначало си помислих, че не знае кой съм. Помнеше ме единствено от подземието. Може би си мислеше, че съм един от онези.

Но после и аз се видях в огледалото на гардероба и разбрах какъв е проблемът. Бях мокър от глава до пети. Целият треперех, тялото ми се тресеше. Кожата ми беше бледа като на мъртвец. Раната на устната ми се беше разтворила и посиняла по краищата. Лицето ми беше насинено там, където вълните ме бяха блъскали в скалата. В косата си имах водорасли, ризата ми беше покрита със зеленикава слуз.

— Паднах в морето — казах аз.

Никой не проговори.

— Ще си взема душ — продължих. — След малко. Обадихте ли се на АТОО?

Дъфи кимна.

— Идват. Полицията на Портланд вече е обградила склада. Скоро ще отцепят и шосето за брега. Измъкна се тъкмо навреме.

— Откъде? — запитах аз. — Никъде не съм бил.

Вилянуева кимна.

— Ти не съществуваш. Ние поне не те познаваме.

— Благодаря — отвърнах аз.

— Стара школа — каза той.

След душа се почувствах по-добре. И на вид имах известно подобрение. Само дето нямах дрехи да се преоблека. Вилянуева ми даде един комплект от своите. Бяха ми леко къси и леко широчки. Използвах стария му шлифер, за да се прикрия. Загърнах го плътно около себе си, понеже още ми беше студено. Поръчахме пица. Всички умирахме от глад. Аз бях и жаден, от солената вода. Ядохме и пихме. Не можех да прехапя със зъби кората на пицата. Само облизах каквото имаше отгоре. След около час Териса Джъстис отиде да си легне. Стисна ми ръката. Много учтиво ми каза „лека нощ“. Нямаше абсолютно никаква представа кой към.

— От руфинола й е изтрита краткосрочната памет — обясни ми Вилянуева.

После започнахме да говорим по същество. Дъфи беше много потисната. Преживяваше истински кошмар. Беше загубила трима агенти при неразрешена операция. Освен това не можеше за своя защита да каже, че е спасила Териса. Понеже поначало не бе трябвало да я замесва.

— Напусни тогава — казах й аз. — Премести се в АТОО. Ти им сервира наготово най-голямата услуга, без да са ти я искали. На ръце ще те носят.

— Смятам да се пенсионирам — каза Вилянуева — Навъртях години и ми писна от всичко.

— Аз няма как да се пенсионирам — каза Дъфи.

Вечерта преди ареста, в ресторанта, Доминик Кол ме бе запитала:

— Защо вършиш всичко това? Не я разбрах какво има предвид.

— Защо какво? Защо вечерям с теб ли?

— Не, защо си станал военен полицай? Би могъл да работиш където си поискаш. В специалните части, в разузнаването, във въздушнопреносимите войски, в бронетанковите, където ти душа иска.

— Ти също.

— Знам. Както знам и защо върша тъкмо това. Но бих искала да знам и защо ти го вършиш.

За пръв път някой ми задаваше този въпрос.

— Понеже винаги съм искал да бъда полицай — казах аз. — Но ми бе отредено да стана военен. Семейна традиция, друг решаваше вместо мен. Така че накрая станах военен полицай.

— Това не е отговор. Защо изобщо си искал да станеш полицай?

Вдигнах рамене.

— Такъв съм си. Обичам да оправям нещата.

— Какви неща?

— Да се грижа за хората. Да гледам на малкия човек да му е добре.

— Това ли било? От грижа за малкия човек?

Поклатих глава.

— Всъщност не. Не бих казал, че ми пука особено за малкия човек. Просто мразя големия. Мразя самодоволни типове, които си мислят, че всичко им е позволено.

— С други думи, ти вършиш това, което трябва, но не защото трябва, а по някакви свои причини?

Кимнах.

— Важното е, че се опитвам да върша това, което трябва. Причините всъщност нямат значение. Резултатът е важен.

— И с мен е така — каза тя. — Опитвам се да върша това, което трябва. Нищо, че всички ни мразят и никой не ни помага, и никой не ни благодари впоследствие. Мисля, че да вършиш това, което трябва, само по себе си е цел в живота. Или поне така трябва да бъде, не мислиш ли?

— Ти нали направи това, което трябва? — запитах Дъфи десет години по-късно.

Тя кимна.

— Да, направих го.

— Не се съмняваш, че е така, нали?

— Не — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ами успокой се тогава — заявих аз. — Трябва да си доволна и на това. А не да очакваш някой да ти помага и впоследствие да ти благодари.

Тя помълча известно време.

— А ти направи ли това, което трябва?

— Можеш да не се съмняваш — отвърнах аз.

С това разговорът приключи. Дъфи бе завела Териса в стаята на Елиът. Тери Вилянуева си беше в неговата, за мен оставаше стаята на Дъфи. Заедно с Дъфи в нея. Тя явно се чувстваше неудобно заради това, което ми бе казала преди. За липсата ни на професионализъм. Но не знам дали се опитваше да си вземе думите назад, или да ги повтори с нова сила.

— Не бой се — казах аз. — Прекалено съм уморен.

И този път й го доказах. Не защото не опитахме. Започнахме дори доста добре. Тя ми показа ясно, че оттегля предишните си възражения. Показа ми, че е по-щастлива да приеме, отколкото да откаже. Аз се зарадвах, защото тя много ми харесваше. Така че започнахме нелошо. Съблякохме се и легнахме заедно в леглото. Спомням си, че я целувах толкова силно, че устата ме заболя. Но това е последното, което си спомням. В този момент съм заспал. Като мъртвец. Единайсет часа непрекъснат сън. Когато се събудих, всички си бяха тръгнали. Всеки от тях бе поел към неясното си бъдеще. Бях сам в стаята, сам със спомените си. Наближаваше обяд. През щорите нахлуваше слънчева светлина; във въздуха танцуваха златни прашинки. Резервният костюм на Вилянуева бе изчезнал от облегалката на стола. На негово място имаше пазарска торба, пълна с евтини мъжки дрехи. Изглеждаха, сякаш са ми точно по мярка. Сюзан Дъфи имаше набито око. Вътре имаше два пълни комплекта. Един за студен климат и един за горещ. Тя не знаеше накъде смятам да поема. Затова се бе погрижила за двете възможности. Практична жена. Помислих си, че ще ми липсва. Поне на първо време.

Облякох дрехите за горещ климат. Другите просто ги оставих в стаята. Казах си, че ще ида с кадилака на Бек до М-95. До паркинга след Кенебънк. Там щях да го изоставя. Предполагах, че все ще намеря някой да ме качи на стоп. М-95 е дълго шосе, минава от къде ли не. И стига чак до Маями.