Сметки за разчистване

6

Нямаше смисъл да си лягам, затова застанах до прозореца и гледах зазоряването. Скоро небето на изток почервеня и слънцето се показа над морето. Денят щеше да бъде ясен и свеж. Виждаше се поне на осемдесет километра. Откъм север във въздуха се носеше канадска рибарка. Летеше ниско над скалите. Помислих си, че търси място да свие гнездо. Сянката й от ниското слънце беше грамадна като на лешояд. Внезапно птицата се отказа да търси подслон, зави навътре в морето, издигна се стръмно нагоре и се гмурна във водата. Минаха няколко дълги мига, преди да изплува с дълъг шлейф от сребърни капки ледена вода, който я следваше по пътя й към небето. Нямаше нищо в човката си, но изглеждаше доволна от живота. Явно се бе адаптирала по-добре от мен.

След това нямаше нищо кой знае какво за гледане. В далечината се виеха няколко чайки, излезли на лов за херинга. С премрежени срещу слънцето очи търсех да зърна някой делфин или кит, но не видях нищо. Наблюдавах как течението върти в кръг големи валма от водорасли. Точно в шест и петнайсет чух стъпките на Дюк в коридора и щракването на ключалката. Не влезе, а направо си тръгна. Аз се извърнах към вратата и си поех дълбоко дъх. Беше ден тринайсети. Четвъртък. Все пак добре, че не се падаше петък. И в това не бях сигурен. Каквото има да става, да става. Поех си отново дъх, отворих вратата и заслизах по стълбите.

Всичко беше различно от предишната сутрин. Сега Дюк беше отпочинал, а аз изтощен. Поли не се мяркаше. Слязох във фитнес залата, но и там нямаше никой. Дюк не остана за закуска, а изчезна нанякъде. Ричард Бек дойде да закуси в кухнята. На масата бяхме само двамата — той и аз. Механика го нямаше. Готвачката се суетеше около печката. Ирландската прислужница ту влизаше, ту излизаше от столовата. Движенията й бяха бързи. Във въздуха се усещаше напрежение. Нещо ставаше.

— Днес пристига голяма пратка — каза Ричард Бек. — Винаги е така. Всички се радват, че ще изкарат пари.

— Ти връщаш ли се на училище? — запитах го.

— В неделя — отвърна той. Нямаше вид на особено притеснен. Но аз бях. Неделя беше след три дни, падаше се петият ми ден в тази къща. Последният срок. Каквото имаше да се случва, трябваше да се случи дотогава. Дотогава хлапакът оставаше на мушката.

— Не те ли е страх? — запитах.

— Какво, да се върна ли?

Кимнах.

— След това, което се случи?

— Вече знаем кой е бил — каза той. — Някакви смотаняци от Кънектикът. Няма да се повтори.

— Как може да си толкова сигурен?

Той ме изгледа, сякаш бях превъртял.

— Баща ми постоянно се оправя с подобни неща. А пък ако проблемът не се реши до неделя, ще остана тук, докато се реши.

— Баща ти сам ли ръководи целия бизнес? Или има съдружник?

— Всичко върши сам — отвърна Ричард.

От двойственото му отношение нямаше и следа. Изглеждаше щастлив, че си е у дома, чувстваше се удобно и в безопасност, беше горд с баща си. Целият му свят се бе свил до два декара гранитна пустош, заградена от неспокойното море и от висока каменна стена с прожектори и бодлива тел.

— Не смятам, че ти си убил оня полицай наистина — каза той.

В кухнята настана мъртва тишина. Аз седях и го гледах.

— Мисля, че само си го ранил — добави той. — Във всеки случай, надявам се, че е така. Мисля си, че може би ще се възстанови, нали разбираш? Че сега е в някоя болница. Така поне си мисля. Опитай се и ти да си го мислиш. Гледай позитивно. Така е по-добре. Взимаш само доброто от живота.

— Знам ли?… — отвърнах.

— Просто си го представяй — продължаваше той. — Използвай силата на позитивното мислене. Казвай си: постъпих правилно и не съм направил нищо лошо.

— Баща ти се е обадил в полицията — казах аз. — Мисля, че няма място за съмнение.

— Преструвай се тогава — каза той. — Аз така правя. Лошите неща се случват само когато решим да си ги спомняме.

Той бе спрял да се храни. Вдигнал бе лявата си ръка до лявото ухо. Беше широко усмихнат, но подсъзнателно тъкмо в този момент си спомняше някои недотам приятни неща. Това поне беше ясно. Спомняше си ги, и още как.

— Добре де — казах аз. — Само съм го ранил. Мускулна рана.

— Куршумът е влязъл и излязъл. Няма му нищо.

Мълчах.

— Минал е на милиметър от важните органи — продължаваше той. — Истинско чудо.

Кимнах разбиращо. Голямо чудо ще да е било, наистина. Ако гръмнеш някого в гръдния кош с .44-калибров куршум с мек връх, ще отвориш дупка в гърба му, колкото да мине товарен влак. Обикновено смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира, главно защото вече го няма. Помислих си, че този хлапак едва ли бе виждал преди да застрелват някого. После си казах, че може и да е. И това едва ли му се е харесало.

— Положително мислене — повтори той. — Там е разковничето. Представи си, че е някъде на топло и приятно и че ще се възстанови напълно.

— Какво съдържа пратката? — запитах аз.

— Най-вероятно фалшификати — отвърна той. — От Пакистан. Оттам внасяме персийски килими, уж по на двеста години. Хората са такива будали.

— Мислиш ли?

Той ме погледна и кимна.

— Виждат това, което искат да видят.

— Така ли?

— Винаги.

Аз отместих поглед встрани. Кафе пак нямаше. Идва момент, когато човек разбира, че без кофеин не може. Бях ядосан. И уморен.

— Днес какво ще правиш? — запита той.

— Не знам — отвърнах.

— Аз ще си чета — каза той. — Може да се поразходя малко. По брега, да видя какво е изхвърлило морето през нощта.

— Морето изхвърля разни неща, така ли?

— Понякога. Нали разбираш, неща, които изпадат от лодките.

Аз го погледнах. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Бях чувал за контрабандисти, които изхвърлят бали марихуана на усамотени плажове. Помислих си, че същата система би могла да се използва и за хероин. Казваше ли ми нещо? Или може би искаше да ме предупреди? Дали не бе открил вързопа с железарията ми? И какво беше пък това за застреляния полицай? Бръщолевения на един психар? Или този хлапак си играеше игрички с мен?

— Но това става главно през лятото — каза той. — Сега е студено за лодки. Все пак мисля да си остана на топло. Може да порисувам.

— Ти рисуваш ли?

— Аз следвам изобразително изкуство — каза той. — Мисля, че ти бях казал.

Кимнах. Гледах настойчиво в тила на готвачката, сякаш се надявах да я накарам по телепатия да ми направи кафе. В този момент влезе Дюк. Той пристъпи направо към мен и сложи едната си ръка на облегалката на стола ми, а с другата се подпря на масата.

— Върви ти днес, тъпако! — каза той.

Не отговорих.

— Ще возиш мисис Бек — обяви той. — Отива по покупки.

— Къде да я закарам?

— Където и да е.

— Целия ден ли?

— За предпочитане.

Кимнах. Не се доверявай на непознати, когато идва пратка.

— Вземи кадилака — каза той и пусна ключовете на масата. — Гледай да не й скимне да се връща по никое време.

Май по-скоро беше: Не се доверявай на мисис Бек, когато идва пратка.

— Дадено — отвърнах.

— Ще ти хареса — каза той. — Особено първата част. Мен страшно ме кефи, и то всеки път.

Нямах представа какво има предвид, а нямах и време да гадая. Седях и гледах празния кафеник. Дюк излезе и след миг чух как входната врата се отвори и затръшна. Металният детектор бипна два пъти. Дюк и Бек, с пистолети и ключове. Ричард стана от масата и мързеливо тръгна нанякъде. Останахме сами с готвачката.

— Да ти се намира кафе? — запитах.

— Не — отвърна тя.

Поседях още малко, докато накрая се сетих, че един съвестен шофьор би трябвало да е винаги готов и да очаква клиента, та станах и излязох през задната врата. Металният детектор бипна учтиво на ключовете. Имаше пълен отлив и във въздуха се носеше миризма на сол и водорасли. На мястото на тлъстите заоблени вълни се бяха появили по-малки, но шумни и запенени. Отидох в заграждението с гаражите, запалих кадилака и го изкарах на заден ход. Докарах го на кръга пред входната врата и зачаках с работещ двигател, за да се затопли колата. На хоризонта се виждаха корабчета, които пристигаха или отпътуваха от Портланд. Те пълзяха едва-едва малко зад линията, където небето се сливаше с водата, и се подаваха едва наполовина. Зачудих се дали корабът на Бек е между тях, или вече е пристигнал и го чака, привързан на кея, готов за разтоварване. Представих си как някой митнически служител го подминава важно, с поглед, вперен право напред, към следващия кораб, и с пачка нови, шумолящи банкноти в джоба.

След десет минути Елизабет Бек излезе от къщата. Беше облечена с карирана пола до коляното и с тънък бял пуловер, отгоре с вълнено палто. Краката й бяха голи. Без чорапи. Косата й беше изпъната назад и вързана с ластик. Имаше вид, сякаш й е студено. Като че ли изпитваше някаква вътрешна съпротива и едновременно с това примирение, а също и страх. Приличаше на благородничка, която пристъпва към ешафода. Помислих си, че сигурно е свикнала Дюк да я вози. Че не й е особено приятно да се довери на един убиец на полицаи. Слязох от колата и посегнах да й отворя задната врата. Елизабет Бек я подмина.

— Ще седна отпред — каза тя.

Настани се на седалката до шофьора, а аз заех мястото си зад волана.

— Накъде? — запитах учтиво.

Мисис Бек гледаше напрегнато през прозореца.

— Ще говорим, след като минем през портата — отвърна тя.

Портата беше затворена и Поли бе застанал пред нея, точно по средата. Изглеждаше по-едър отвсякога. Ръцете и раменете му имаха такъв вид, сякаш под костюма си беше натъпкал баскетболни топки. Лицето му беше червено от студа. Явно ни бе чакал. Спрях колата на два метра от него. Изобщо не посегна да отвори портата. Аз го гледах в упор. Той не ми обърна внимание, а се насочи право към прозореца на Елизабет Бек. Усмихна й се, почука на стъклото с кокалчетата на пръстите си и направи знак с ръка, сякаш въртеше малка ръчка. Тя седеше неподвижно и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Опитваше се да не го забелязва. Поли почука отново. Мисис Бек се извърна и го погледна. Той повдигна вежди. Отново направи с ръка въртеливото движение. Тя потръпна. Тялото й потрепери достатъчно силно, за да разлюлее колата върху ресорите. Погледа втренчено един от ноктите на ръката си, после сложи пръста си върху бутона и свали стъклото. Поли приклекна до колата и се подпря с лакът на рамката на прозореца.

— Добро утро — каза той.

После се пресегна и я докосна по бузата с гърба на показалеца си. Тя не помръдна. Седеше и гледаше право напред. Той улови един кичур коса и го прибра зад ухото й.

— Много ми беше приятно посещението ти снощи — каза той.

Тя отново потръпна. Сякаш умираше от студ. Той прокара ръка по шията й, после я свали надолу и я хвана за гърдата. Стисна я в шепа. Тя седеше неподвижно. Аз използвах бутона откъм моята страна. Стъклото й започна да се вдига, но се спря в гигантската му лапа, после предпазното реле се задейства и стъклото отново се смъкна автоматично надолу. Отворих вратата и слязох. Заобиколих предния капак. Поли още клечеше до колата и ръката му беше вътре. Само се бе смъкнала още по-надолу.

— Разкарай се — каза ми той, като гледаше към нея.

Чувствах се като дървосекач, който се готви с голи ръце да нападне секвоя. Откъде да почна? Ритнах го в бъбрека. Ако бях футболист, с такъв шут можех да изстрелям топката извън игрището и през трибуните, та чак на паркинга. Можех да счупя телеграфен стълб. Или да изпратя повечето нормални хора за дълго в болница. Или направо да убия някои от тях. При Поли ефектът беше такъв, сякаш го бях плеснал приятелски по рамото. Той дори не издаде звук.

Просто се подпря с две ръце на рамката на прозореца, надигна се и се обърна към мен.

— Спокойно, майоре — каза той. — Просто казвам добро утро на дамата.

После се отдръпна от колата, мина досами мен и отключи портата. Аз го наблюдавах. Беше съвсем спокоен. Никаква реакция. Сякаш изобщо не го бях докоснал. Постоях неподвижно, докато ми мина приливът на адреналин. После погледнах колата. Първо багажника, после предния капак. Ако я заобиколях откъм багажника, все едно му казвах: Страх ме е от теб. Затова заобиколих откъм предницата. Като все пак внимавах да не попадам в обсега на ръцете му. Нямах желание да създам на някой хирург работа за шест месеца, докато ми намести лицевите кости. Минах на около метър и петдесет от него. Той изобщо не ми посегна. Просто отвори вратата и зачака търпеливо, за да я затвори.

— Ще поговорим друг път за тоя ритник, става ли — подвикна той след мен. Не отговорих. — И не се връзвай, майоре — добави той. — На нея й харесва.

Качих се в колата. Елизабет Бек бе затворила прозореца. Гледаше право пред себе си, пребледняла, притихнала, унизена. Аз минах през портата и подкарах право на запад, като поглеждах Поли в огледалото. Той затвори портата и се прибра в стаичката си.

— Съжалявам, че трябваше да станете свидетел на това — каза тихо тя.

Не отговорих.

— И благодаря за намесата — добави тя. — Само че от нея нямаше полза. Пък и се боя, че ще ви донесе много неприятности. Той така и така вече ви мрази, нали разбирате? А не е способен на рационално мислене.

Аз мълчах.

— Той обича да ме унижава — каза тя. Гласът й звучеше така, сякаш обясняваше нещата на себе си, не на мен. — Унижението за него е демонстрация на сила. Това е всичко. Няма секс. Той не може. От прекалено много стероиди, предполагам. Само ме опипва.

Продължавах да мълча.

— Кара ме да се събличам — продължи тя. — Да марширувам гола около него. И ме опипва. Без секс. Той е напълно импотентен.

Мълчах и карах. Шофирах бавно, като взимах плавно завоите.

— Обикновено това трае около час — каза тя.

— Казали ли сте на съпруга си?

— Какво би могъл той да направи?

— Да го уволни.

— Невъзможно — каза тя.

— Защо?

— Защото Поли не работи за моя съпруг.

Погледнах я. Спомних си какво бях казал на Дюк: „Разкарай го.“ А също и какво ми бе отговорил той: „Не е толкова лесно.“

— Че за кого работи тогава?

— За друг.

— Кой е той?

Тя поклати глава. Сякаш не можеше дори да произнесе името му.

— Поли обича да ме унижава — повтори тя. — А аз не мога да се противя на това, което вършат с мен, както и съпругът ми не може да се противи на начина, по който постъпват с него. Никой не може да се противи. На нищо, нали разбирате? Там е работата. На вас също няма да ви бъде разрешено да се противите. Дюк, разбира се, не би и помислил да се противи. Той е едно животно.

Мълчах.

— Благодаря на Бога, че имам син — каза тя. — А не дъщеря.

Мълчах.

— Снощи беше отвратително — каза тя. — Надявах се, че вече ще ме остави на мира. Откакто почнах да остарявам.

Отново я погледнах. Не се сещах какво да й кажа.

— Вчера имах рожден ден — каза тя. — Това беше неговият подарък за мен.

Мълчах.

— Навърших петдесет — каза тя. — Предполагам, че не желаете да си представите как изглежда една петдесетгодишна жена, която марширува гола насам-натам.

Не знаех какво да кажа.

— Гледам да се поддържам — каза тя. — Ходя във фитнес залата, когато няма никой.

Мълчах.

— Той ме вика с пейджъра — каза тя. — Длъжна съм по всяко време да нося пейджър. Снощи ме повика. Посред нощ. Трябваше веднага да му се явя. Ако го карам да чака, става още по-лошо.

Мълчах.

— Тъкмо се връщах, когато вие ме видяхте — каза тя. — Там, на скалите.

Отбих отстрани на шосето. Натиснах полека спирачката и спрях колата. Поставих скоростния лост на позиция паркинг.

— Струва ми се, че работите за федералните власти — каза тя.

Поклатих глава.

— Грешите. Аз съм обикновен човек.

— В такъв случай съм разочарована.

— Аз съм обикновен човек — повторих.

Тя си замълча.

— Не бива да говорите такива неща — казах. — И без това си създадох достатъчно неприятности.

— Така е — съгласи се тя. — Ако разберат, ще ви убият.

— Е, поне ще се опитат — рекох аз. — Вие казахте ли им какво мислите?

— Не — отвърна тя.

— Не им го казвайте. И без това не е вярно.

Тя не отговори.

— Ще настане истинска война — продължих. — Те ще ме нападнат, а аз няма да се дам току-така. Ще пострадат хора. Може и странични. Може и Ричард.

Тя ме изгледа.

— Вие пазарите ли се с мен?

Отново поклатих глава.

— Просто ви предупреждавам — отвърнах. — Аз съм от тези, които трудно се дават.

Тя се усмихна горчиво.

— Вие даже нямате представа в какво се набърквате — каза тя. — Който и да сте, сега е моментът да си тръгнете.

— Аз съм обикновен човек — потретих. — Нямам какво да крия от тях.

Вятърът люлееше колата. Наоколо не се виждаше нищо, освен дървета и гранит. Бяхме на километри от най-близкото човешко същество.

— Съпругът ми е престъпник — каза тя.

— Досетих се — отвърнах аз.

— Той е корав човек — каза тя. — Безогледен е, може да бъде и жесток.

— Но не е господар на себе си — отбелязах аз.

— Не е — съгласи се тя. — Той е корав човек, който омеква като пихтия пред господаря си.

Не казах нищо.

— Има един израз — продължи тя. — Защо злото винаги сполита добрите? Ала в случая на съпруга ми е станало изключение. Злото е сполетяло един лош човек. Каква ирония, нали? Но че наистина е зло, няма съмнение.

— Дюк на кого е подчинен?

— На съпруга ми — отвърна тя. — Но Дюк не е по-добър от Поли. По своя си начин той е дори по-лош. Не бих желала да ми се налага да избирам между двамата, Той е бил корумпиран и като полицай, и като федерален агент, освен това е убиец. Лежал е в затвора.

— Единственият ли е?

— Какъв, подчинен на съпруга ми? Как да ви кажа, имаше и двама бодигардове. Те също му бяха подчинени. Или поне бяха предоставени на него. Но бяха убити. Пред колежа. От онези хора от Кънектикът. Така че понастоящем Дюк наистина е единственият му служител. Ако не броим механика, разбира се. Но той си е просто техник.

— А другият с колко души разполага?

— Не съм сигурна. Те непрекъснато се сменят.

— Какво точно внасят?

Тя извърна глава встрани.

— След като не работите за федералните власти, според мен не би трябвало да ви интересува.

Проследих погледа й към горичката на хоризонта. Мисли, Ричър, мисли! Това можеше да е елегантен заговор да ме подхлъзнат да се разкрия. Възможно беше всички да са съучастници. Бек не би се посвенил да нареди на портиера да опипа жена му, ако на тази цена можеше да изкопчи жизненоважна информация. Аз лично вярвах в елегантните заговори. Длъжен бях да вярвам. Нали самият участвах в един такъв!

— Не работя за федералните — казах.

— В такъв случай съм разочарована — повтори тя.

Поставих колата на скорост. Задържах крака си върху спирачката.

— Накъде? — запитах.

— Мислите ли, че ме интересува накъде отиваме?

— Какво ще кажете да седнем някъде на кафе?

— На кафе ли? — каза тя. — Дадено. Карайте на юг. Само да е по-далеч от Портланд.

На около километър и половина преди кръстовището с М-95 свих наляво по шосе 1. Това беше обикновен, стар междуселски път, каквито са били пътищата едно време. Минахме през някакво населено място, което се наричаше Олд Орчард Бийч. Селце със спретнати, почистени тротоари от червени тухлички и викториански улични лампи. Указателни табели сочеха наляво, към плажа. Виждаха се избелели френски знамена. Помислих си, че канадци от Квебек са идвали тук на почивка, преди евтините самолетни билети до Флорида и Карибите да ги накарат да променят предпочитанията си.

— Защо бяхте излезли навън снощи? — запита Елизабет Бек.

Не отговорих.

— Не можете да отречете — продължи тя. — Или си мислехте, че не ви виждам?

— Във всеки случай не реагирахте.

— Бях още в състоянието, в което съм с Поли — каза тя. — Принуждавам се да не реагирам на нищо.

Замълчах си.

— Нали стаята ви се заключва? — каза тя.

— Слязох през прозореца — обясних аз. — Не обичам да стоя на заключено.

— После какво направихте?

— Поразходих се. Като вас. Поне ми се стори, че сте излезли на разходка.

— И после се качихте обратно през прозореца?

Кимнах безмълвно.

— Големият ви проблем е стената — каза тя. — С прожекторите и бодливата тел, разбира се, но освен това има и сензори в земята, които реагират на натиск. Поли щеше да ви усети от тридесет метра.

— Бях излязъл просто да глътна въздух — казах аз.

— Под алеята за коли няма сензори — продължи тя. — Няма как да действат под асфалта. Но затова пък върху портиерната има камера. Знаете ли какво е това НСВ?

— Съветска картечница, която се монтира върху купола на танк.

— Поли има такава — каза тя. — Държи я зад вратата си. Има инструкции да я използва, ако се задейства алармата.

Поех си дълбоко въздух, задържах го в дробовете и издишах. Картечницата НСВ е дълга метър и половина и тежи двадесет и пет килограма. Патроните й са единайсет сантиметра дълги и единайсет милиметра в диаметър. Изстрелва по дузина в секунда. Предпазител няма. Самата комбинация НСВ плюс Поли в никакъв случай не може да се нарече вдъхновяваща.

— На мен ми се струва, че сте плували — каза тя. — Ризата ви мирише леко на море. Едва-едва се усеща. Не сте се избърсали добре на излизане от водата.

Преминахме табелата на някакъв градец на име Сако. Пуснах колата по инерция, после отбих на банкета и я изчаках да спре. Покрай нас профучаваха коли и камиони.

— Не работя за федералните — повторих аз.

— Така ли?

— А на вас не ви ли се струва, че поемате голям риск? — запитах. — Да кажем, че не съм точно тоя, за когото се представям. Просто така, да предположим. Да кажем например, че съм от конкурентна организация. Не усещате ли риска, който поемате? Очаквате ли да ви оставя да се върнете жива в къщата? След това, което ми наговорихте?

Мисис Бек извърна поглед встрани.

— В такъв случай нека това да ви бъде проверката — каза тя. — Ако сте федерален агент, няма да ме убиете.

— Аз съм обикновен човек — настоях аз. — А вие можете да ми създадете неприятности.

— Хайде да намерим някое кафене — каза тя. — Сако е приятен градец. Едно време тук са живели собствениците на големите мелници.

Озовахме се на един остров в река Сако. На острова имаше огромна тухлена сграда, която някога е била гигантска мелница. Понастоящем беше ремонтирана и преустроена в стотици магазинчета и офиси. Открихме едно твърде модернистично заведение, наречено кафе „Кафе“. Не особено остроумно. Може би на френски, не знам. Но самата му миризма си струваше пътуването. Аз прескочих разните му там „о-ле“-та и пенещите белезникави течности и си поръчах обикновено кафе — черно, топло, голямо. Погледнах към Елизабет Бек, но тя поклати глава.

— Пийте си кафето — каза тя. — Реших да обиколя магазините. Сама. Ще се срещнем тук след четири часа.

Не казах нищо.

— Нямам нужда от вашето разрешение — каза тя. — Вие сте само шофьор.

— Нямам никакви пари — казах аз.

Тя ми подаде двайсет долара от чантичката си. Платих кафето и го отнесох до една от масичките.

— След четири часа — повтори тя. — Може би малко повече, но не и по-малко. За в случай че имате важна работа.

— Нямам никаква работа — казах аз. — Аз съм само шофьор.

Изгледа ме и закопча чантичката си. Пространството около масата беше тясно. Тя се изви настрани, за да нагласи каишката на чантата си върху рамото и без да иска закачи чашата с кафето ми. В този момент нещо изтропа на пода. Някакъв пластмасов предмет, ако се съди по звука. Погледнах надолу. Нещо бе изпаднало изпод полата й. Тя стоеше и го гледаше. Лицето й постепенно стана мораво. Наведе се, вдигна предмета и го стисна в шепа. Сякаш останала без сили, бавно се отпусна върху стола срещу мен. Изглеждаше неописуемо унизена и засрамена. В ръката си държеше пейджър. Малка, черна пластмасова кутийка, на големина колкото моя уред за имейли. Седеше и го гледаше. Шията й беше зачервена чак до под пуловера. Заговори с тих, скръбен шепот:

— Той ме кара да си го слагам там — каза тя. — В бельото. Мисли си, че като ме потърси, от вибрацията получавам, както той се изразява, желания ефект. Всеки път, когато минавам през портата, лично проверява дали е на мястото си. Обикновено после го изваждам и си го слагам в чантата. Но този път нямаше как, нали разбирате? Щяхте да ме видите.

Аз мълчах. Тя стана, примигна един-два пъти и си пое дълбоко дъх.

— Четири часа — повтори тя. — В случай че имате някаква важна работа.

После се обърна и се отдалечи. Аз я проследих с поглед, докато излезе от кафенето, зави вляво и изчезна. Елегантен заговор? Много беше възможно да я използват, за да ме подхлъзнат. Не беше изключено Елизабет сама да си бе сложила пейджъра в бельото за доказателство. А също и нарочно да бе направила така, че да изпадне в подходящия момент. Всичко това бе възможно. Ала едно нещо не беше — да се изчерви. Да се облее цялата в мораво по команда на волята. Това беше абсолютно изключено. Никой не може да го направи по желание. Дори най-великата актриса в зенита на кариерата си. Значи Елизабет Бек казваше истината.

Това не означаваше, че изоставих всякаква предпазливост. Тя, предпазливостта, беше закодирана дълбоко в мен. Допих си кафето като невинен гражданин, който има предостатъчно време, излязох и тръгнах по закритите тротоари на търговския център, като свивах безразборно ту вляво, ту вдясно, докато се убедих, че никой не ме следи. После се върнах в същото кафене и си поръчах още едно кафе. Поисках ключа от тоалетната и се заключих вътре. Седнах на капака и свалих обувката си. Чакаше ме съобщение от Дъфи: „Защо се интересуваш от истинското име на Териса Даниъл?“ Прескочих го и запитах: „Къде се намира мотелът ти?“ След деветдесет секунди тя отговори: „Какво закуси първия ден в Бостън?“ Сюзан Дъфи беше практична жена. Явно се бе досетила, че уредът може да е попаднал в чужди ръце. Въпросът й целеше да провери дали съм аз. Отвърнах: „Малко палачинки с яйце отгоре, чаша кафе, три долара бакшиш. Изядох всичко.“ При всякакъв отговор, различен от този, тя щеше моментално да хукне към колата си. След деветдесет секунди се получи следното: „От западната страна на шосе 1, сто метра южно от Кенебънк.“ Аз пресметнах, че дотам има около петнайсет километра. Написах: „Чакай ме след десет минути.“

Всъщност стигнах за около петнайсет минути. Забавих се първо, докато намеря колата на паркинга, а междувременно бяха започнали и сутрешните задръствания по шосе 1 през Сако. През цялото време попоглеждах назад в огледалото, но не видях нищо тревожно. Пресякох реката и веднага вдясно видях мотела — спретната редичка прясно белосани бунгала, наподобяващи едновремешните колониални къщи в Нова Англия. Беше април и мотелът не изглеждаше особено оживен. Видях същия форд торъс, в който се бях возил на излизане от Бостън, паркиран пред крайното бунгало. Беше единственият с нищо незабележим седан на целия паркинг. Оставих кадилака на трийсетина метра по-нататък, зад една дървена барака, в която имаше голям резервоар за пропан-бутан. Не беше особено разумно да се вижда от шосето.

Върнах се пеша, почуках на вратата и Сюзан Дъфи ми отвори. Като ме видя, тя се хвърли върху мен и се прегърнахме. Стана някак неочаквано. Тя изглеждаше не по-малко изненадана от мен. Може би, ако го бяхме мислили предварително, нямаше да се решим да го направим. Предполагам, че бе спонтанна реакция на голямото напрежение. Всъщност беше твърде приятно. Тя беше висока, но тънка и изящна. Дланта ми заедно с пръстите обхващаше целия й гръб; усетих как ребрата й поддадоха леко на натиска. Ухаеше на свежо. Не парфюмът, кожата й. Явно току-що бе излязла от душа.

— Какво знаеш за Териса? — запита тя.

— Сама ли си?

Тя кимна.

— Другите са в Портланд. От митницата казват, че на Бек днес му пристигал кораб.

Пуснахме се. Влязохме в стаята.

— Какво смятат да правят? — запитах аз.

— Да наблюдават. Не бой се, в това много ги бива. Никой няма да ги забележи.

Стаята беше като във всеки мотел: двойно легло, стол, бюро, телевизор, прозорец, прост климатик, монтиран в стената. Единственото, което я отличаваше от стотиците хиляди стаи във всички мотели по света, бяха цветовете на интериора — синьо и сиво за мокета и дамаските, морско сини тапети. Специално тапетите придаваха на стаята малко от атмосферата на крайбрежието на Нова Англия.

— Какво знаеш за Териса? — повтори тя.

Разправих й за името, издълбано в пода на стаята в мазето. И за датата под него. През цялото време Дъфи ме гледаше. Когато свърших, затвори очи.

— Значи е жива — промълви тя. — Благодаря ти.

— Във всеки случай, била е до вчера — казах аз.

Тя отвори очи.

— Мислиш ли, че още е жива?

Кимнах.

— Смятам, че е напълно възможно. Тя им е нужна за нещо. Защо иначе да я държат жива девет седмици и изведнъж да я убият?

Дъфи мълчеше.

— Струва ми се, че просто са я преместили — казах аз. — Това е. Нищо друго не се сещам. Вратата на стаята беше заключена през нощта, значи е била вътре до предишната вечер.

— Дали са се отнасяли добре с нея?

Не й разправих за навиците на Поли с Елизабет Бек. И без това достатъчно грижи си имаше.

— Мисля, че е издълбала името си с вилица — казах аз. — Освен това до леглото й имаше недокосната чиния с пържола и картофи. Сякаш толкова са бързали, че са забравили да кажат на готвачката. Така че явно я хранят добре. Мисля, че тя е тяхна пленница, просто и ясно.

— Къде ли са я отвели?

— Предполагам, че сега е при Куин.

— Защо?

— Защото според мен имаме организация в организацията. Бек е мошеник, дума да няма, но в момента го притежава още по-голям мошеник.

— Като при поглъщането на една корпорация от друга?

— Точно така. С цел погълнатата да бъде източена и задушена. Куин е внедрил свои хора в организацията на Бек. Той буквално паразитира върху неговия бизнес.

— Но защо им е било да местят Териса?

— Като предпазна мярка — отвърнах аз.

— Заради теб ли? Разтревожени ли са от нещо?

— Малко — казах аз. — Мисля, че разместват и крият разни неща.

— Но още не са те обвинили директно.

Кимнах.

— Не са напълно убедени кой съм.

— Че защо тогава изобщо рискуват с теб?

— Защото спасих момчето.

Тя кимна и се умълча. Имаше уморен вид. Предположих, че откакто в полунощ й бях поискал колата, не е мигвала. Беше по джинси и бяла мъжка памучна риза, разкопчана на шията. На краката си беше нахлузила меки кожени обувки на бос крак. Отоплението в стаята беше пуснато на максимум. На бюрото до телефона имаше лаптоп. Телефонът представляваше цяла малка централа с множество копчета за скоростно набиране. Погледнах неговия собствен номер и го запомних. Лаптопът беше включен в базата на телефона посредством сложен адаптер. В момента беше на скрийнсейвър — гербът на Министерството на правосъдието плуваше и се премяташе през екрана. Всеки път, когато достигнеше рамката, той отскачаше и се понасяше в нова произволна посока като в онази стара видеоигра на пинг-понг.

— Виждал ли си Куин? — запита тя.

Поклатих глава.

— Знаеш ли къде му е базата?

Отново поклатих глава.

— Не успях да видя нищо съществено. Освен че цялата им стока е кодирана, а не разполагат и с достатъчно камиони за доставка на това, с което твърдят, че търгуват. Освен ако клиентите им не си прибират поръчките направо от склада.

— Това би било пълна лудост — каза тя. — Те никога не биха завели клиентите си до източника. Всъщност ние вече знаем със сигурност, че не постъпват така. Бек се среща с дистрибутора за Лос Анджелис в един подземен гараж, нали помниш?

— Значи си правят срещите на неутрална територия. За действителните продажби. Някъде наблизо, в североизточните щати.

Тя кимна.

— Как успя да им видиш инвентарните книги?

— Снощи бях в офиса им. Затова поисках кола.

Тя се приближи до бюрото, седна на стола и натисна спейсбара. Скрийнсейвърът изчезна; на негово място се появи последното ми съобщение: „Чакай ме след десет минути.“ Влезе в директорията за изтрити файлове и отвори едно съобщение от Пауъл — военния полицай, който ме беше изпортил неволно.

— Направихме справка за имената, които ни даде — каза тя. — Куклата е лежал осем години в „Девънуърт“ за сексуално насилие. Трябвало е да му дадат доживотна за изнасилване с последвало убийство, но обвинението не си изпипало работата. Бил техник в свързочните части, жертвата била жена подполковник. Разкъсал я отвътре и я оставил да умре от кръвоизлив. Не е особено симпатичен.

— Вече не е и особено жив — отвърнах аз.

Тя само ме погледна.

— Беше проверил номерата на нисана — обясних аз. — И ми поиска сметка. Насаме. Голяма грешка. Той е първата жертва.

— Ти ли го уби?

Кимнах.

— Счупих му врата.

Тя си замълча.

— Той си беше виновен — добавих аз. — За малко щеше да провали цялата операция.

Беше пребледняла.

— Добре ли си? — запитах.

Тя извърна поглед встрани.

— Не очаквах жертви.

— Може да има и още — казах аз. — Тъй че свиквай.

Тя ме погледна. Пое си дъх. Кимна.

— Добре — каза. После помълча и добави: — Съжалявам за номерата на нисана. Беше грешка.

— Нещо за Поли?

Тя превъртя екрана и продължи да чете.

— В „Левънуърт“ Куклата се сдушил с някой си Пол Масерела, културист, който също излежавал осем години за нападение срещу офицер. Адвокатът му го отървал от по-тежка присъда, нарушението било извършено уж в пристъп на стероидна ярост. Даже обвинили армията, че не регулирали правилно дозата му.

— Дозата му вече не подлежи на регулиране — казах аз.

— Дали е същият?

— Няма кой друг да е. Той сам ми каза, че мрази офицери. Аз го изритах веднъж в бъбрека. Всеки друг, ти, Елиът, щеше сега да е мъртъв. Той дори не забеляза.

— Как ли ще ти го върне?

— Не ми се и мисли.

— Не те ли е страх да се върнеш там?

— Жената на Бек знае, че съм кука.

Тя ме зяпна смаяно.

— Откъде знае?

Вдигнах рамене.

— Може би не чак знае. Може просто да се надява, че съм. Да се опитва да убеди сама себе си, че съм кука.

— Казала ли е на останалите?

— Засега не. Видя ме снощи да излизам от къщата.

— Не можеш да се върнеш повече.

— Не съм от тия, дето се дават лесно.

— Но не си чак и идиот, нали? Нещата вече не зависят от нас.

Кимнах.

— Но решението си остава мое.

Тя поклати глава.

— Решението е наше, общо. Ти зависиш от нашата подкрепа.

— Трябва да измъкнем Териса. Длъжни сме, Дъфи! Представяш ли си как се чувства там?

— Мога да изпратя командоси да я освободят. Сега вече знаем, че е жива.

— Да, но вече не знаем къде е.

— Аз отговарям за нея.

— А пък аз за Куин.

Тя замълча.

— Освен това не можеш да изпратиш командоси. Тази операция не съществува. Все едно си подписваш заповедта за уволнение.

— Ако се наложи, готова съм да ме уволнят.

— Не си сама. С теб ще хвръкнат още шестима души.

Тя не отговори.

— А аз, така или иначе, се връщам. За да спипам Куин. Със или без теб. Тъй че по-добре се възползвай.

— Какво толкова ти е направил Куин?

Не отговорих. И двамата дълго мълчахме.

— Мисис Бек дали ще проговори пред нас? — запита накрая тя.

— Не бих желал аз да я моля — отвърнах. — Това би било равносилно да потвърдя подозренията й. А не знам точно докъде ще ни отведе това.

— Какво ще постигнеш, като се върнеш?

— Повишение — казах аз. — Това е ключът към проблема. Трябва да получа мястото на Дюк. Тогава ще стана най-довереният съюзник на Бек. От страна на Куин официално ще ми бъде определен човек за връзка. Това е, което ми е нужно. Иначе ще продължавам да се лутам на тъмно.

— Нужен ни е някакъв напредък — каза тя. — Някакви конкретни доказателства.

— Знам.

— Как смяташ да си издействаш повишението?

— По нормалния начин, както го правят всички — отвърнах аз.

Тя не каза нищо. Само превключи електронната си поща на входящи съобщения, изправи се и пристъпи към прозореца, за да погледне навън. Аз я наблюдавах. Светлината от прозореца очертаваше контурите на тялото й през ризата. Косата й беше сресана назад и покриваше яката с около два пръста. Такава прическа като нищо можеше да струва петстотин долара, но със заплата като нейната по-вероятно си я правеше сама. Или бе помолила някоя приятелка да й я направи. Представих си я седнала на стол в средата на нечия кухня, с кърпа около врата — жена, която държи на вида си, но не чак дотам, че да се разори в някой салон.

Задните й части изглеждаха фантастично в прилепналите джинси. Размерите й се четяха ясно отзад на етикета: талия 24, крачол 32. Вътрешният й шев беше с дванайсет и половина сантиметра по-къс от моя, което ми се стори приемливо. Но обиколката на талията й беше с цели трийсет сантиметра по-тясна от моята, което си беше направо абсурд. Аз самият нямам почти никаква подкожна тлъстина. В тялото си нося само необходимите вътрешни органи, плътно разположени, където трябва. В нейния случай сигурно природата й бе монтирала от умаления модел на всяко нещо. Като видя талия като нейната, единственото ми желание е да я обгърна с длани и да й се радвам. Може би и да заровя лице някъде малко по-нагоре. В гръб ми беше трудно да преценя с точност доколко последното действие би ми било приятно. Можех само да предположа, че доста.

— Каква е степента на опасност понастоящем? — запита тя. — По реалистична оценка.

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Има твърде много фактори. Мисис Бек се осланя на интуицията си, това е всичко. И на известна доза пожелателно мислене. Но няма никакви конкретни доказателства. Мисля, че засега поне доказателства срещу себе си не съм им дал. Така че, дори да сподели с някого, ще зависи дали този някой ще бъде склонен да се довери на женската й интуиция.

— Тя те е видяла извън къщата. Това си е доказателство.

— Доказателство за какво? Че през нощта не ме е свъртало на едно място?

— Оня тип, Куклата, е убит по време, когато не си бил заключен.

— Те никога няма да допуснат, че съм намерил начин да премина стената. А Куклата изобщо няма да го открият. Изключено. Във всеки случай, няма да е скоро.

— Защо са преместили Териса?

— Като предпазна мярка.

— Нещата вече не зависят от нас — повтори тя.

Вдигнах рамене, макар тя да не видя това.

— При такива ситуации нещата никога не зависят от теб. Това може да се очаква. Нищо не става така, както си го мислил. Стигне ли се до стрелба, всякакви планове отиват по дяволите.

Тя мълчеше. Извърна се настрани.

— Какво смяташ да правиш сега? — запита.

Аз не отговорих веднага. Светлината все още очертаваше тялото й. Да, доста приятно би било.

— Смятам да подремна малко — отвърнах.

— Колко време имаш? Погледнах часовника си.

— Около три часа.

— Уморен ли си?

Кимнах.

— Не съм мигнал цяла нощ: През повечето време плувах.

— Заобиколил си стената с плуване?! Май наистина не си с всичкия си.

— Ти не си ли уморена?

— До смърт. От няколко седмици не съм спирала да работя.

— Легни до мен да му дремнем — предложих.

— Не ми се вижда редно. Териса е в опасност.

— Аз и без това не мога да тръгна, преди мисис Бек да е готова.

Тя помисли малко.

— Има само едно легло…

— Какъв е проблемът? Ти си слабичка. Не заемаш много място.

— Не е редно — повтори тя.

— Няма да се завиваме — казах. — Ще лежим отгоре, върху одеялото.

— Един до друг?

— С дрехите — казах аз. — Смятам даже обувките да не си свалям.

Тя не отговори.

— Не е незаконно — добавих.

— Може и да е. В някои щати има разни шантави закони от едно време. Може и Мейн да е от тях.

— Мен ме вълнуват съвсем други закони на Мейн — казах аз.

— Не и в момента — отвърна тя.

Усмихнах се. После се прозинах. Седнах на леглото. Отпуснах се по гръб. Обърнах се на една страна, като гледах да заемам матрака до средата, и сложих ръце под главата си. Затворих очи. Усещах, че тя продължава да стои насред стаята. Минутите минаваха. После я усетих да ляга до мен. Намести се. Притихна неподвижно. Но беше напрегната. Усещаше се. Напрежението й ми се предаваше като електричество по пружините на матрака.

— Не се притеснявай — казах. — Прекалено съм уморен.

Което не беше истина. Проблемите започнаха, когато тя помръдна леко и допря задните си части до моите. Допирът беше едва доловим, но аз се почувствах тъй, сякаш ме удари ток. Ококорих очи и дълго се взирах в стената, като се мъчех да преценя дали е помръднала неволно в съня си, или го е направила нарочно. Цели две минути разсъждавах по въпроса. Като си помисля, сигурно смъртната опасност действа възбуждащо, защото реших да рискувам. И тогава се сетих, че не съм наясно с най-подходящия отговор. Какво повелява в такива случаи етикетът? За начало се задоволих да помръдна собствения си задник с около сантиметър и да го долепя плътно до нейния. Казах си, че с това връщам топката в нейната половина. Беше неин ред да тълкува хода ми и да играе.

Цяла минута не се случи нищо. Бях на път да се разочаровам, когато тя помръдна отново. Този път нямаше съмнение. Ако не тежах сто и десет кила, щеше направо да ме изхвърли от леглото. Бях сигурен, че усещам капсите на задните й джобове. Аз съм на ход. Издавайки поредица от сънени звуци, се обърнах към нея и застанах в същата поза, а ръката ми се озова на рамото й. Косата й влизаше в очите ми. Беше мека и ухаеше на лято. Памучната й риза едва покриваше кръста й, а ханшът и бедрата се очертаваха през прилепналите джинси. Без да движа главата си, извих поглед надолу. Свалила си бе обувките и виждах стъпалата й — десет малки пръстчета в една линия.

На свой ред и тя издаде няколко сънени звука. Сигурен бях, че се преструва. При това се дръпна малко назад, докато тялото й опря плътно в моето, от горе до долу. Сложих ръка над лакътя й. Плъзнах я надолу, докато слезе върху талията. Върхът на кутрето ми беше в колана на джинсите й. Тя издаде още един сънен звук. Този път нямаше никакво съмнение, че се преструва. Хълбоците й се притиснаха към слабините ми. Дъхът ми спря. Сърцето ми думкаше като парен чук. Не издържах повече. То не беше и за издържане. В момент като този, когато хормоните те ударят в главата, си готов да рискуваш да излежиш осем години в „Левънуърт“, за да се облекчиш. Плъзнах ръка напред и я сграбчих за гърдата. После нещата наистина излязоха извън контрол.

Дъфи беше от онези жени, които са много по-привлекателни голи, отколкото облечени. Малко жени са така, но тя беше от тях. Имаше тяло на богиня. Беше много слаба, но никъде не се подаваха кости. По-скоро беше издължена и грациозна. Нямаше тен, но от това кожата й не изглеждаше бледа. Беше тънка и гладка като коприна, но не прозрачна. Имаше малки, твърди, изваяни гърди. Дълга, грациозна шия. Изящни ушни миди, тънки глезени и заоблени колена. Малка трапчинка в основата на шията, леко влажна от пот.

Беше силна и много издръжлива. Като нищо тежах с шейсет килограма повече от нея, но тя напълно ме изтощи. Сигурно защото беше по-млада. Поне с десетина години. Забеляза че ми е взела силите, и се усмихна. От усмивката й още веднъж ми спря дъхът.

— Спомняш ли си хотелската ми стая в Бостън? — запитах аз. — Начинът, по който беше седнала на стола? Още тогава те пожелах.

— Аз просто седях на стол. Не влагах нищо в това.

— Не ме баламосвай!

— А ти спомняш ли си Алеята на свободата? Когато спомена за „издължения дълбоко проникващ орган“? Тогава пък аз те пожелах.

Усмихнах се.

— Това е нещо, което струва на американските данъкоплатци няколко милиарда долара — подметнах. — Като данъкоплатец съм длъжен да призная, че вече и от него има някаква полза.

— Ако Елиът не беше с нас, щях да те прелъстя още там, в парка.

— Някаква жена хранеше птиците.

— Можехме да се скрием зад някой храст.

— Пол Ривиър щеше да ни види.

— Самият той язди по цяла нощ.

— Е, аз не съм Пол Ривиър.

Тя отново се усмихна. Усетих помръдването на бузата й върху рамото си.

— Какво, изтощи ли се, старче? — запита тя.

— Нямах точно това предвид.

— Опасността като сексуален стимул, а?

— Така излиза.

— Значи признаваш, че си в опасност?

— Да, от сърдечен инфаркт.

— Май наистина не трябва да се връщаш — каза тя.

— Има опасност да не мога.

Тя се надигна и седна на леглото. Земното притегляне изобщо не се отразяваше на съвършенството й.

— Говоря сериозно, Ричър.

Усмихнах й се.

— Не се страхувай. Още два-три дни максимум. Докато открия Териса и Куин, и после се измъквам.

— Само ако ти разреша — каза тя.

Кимнах.

— Двамата бодигардове, а? — попитах. Тя кимна на свой ред.

— Затова имаш нужда от моето съдействие. Така че не ми се прави на герой. Със или без теб, глупости. Само да ги освободя, после един телефонен разговор, и си мъртъв.

— Те къде са сега?

— В първия мотел, онзи в Масачузетс. Там, където планирахме операцията. Нашите момчета от тойотата и от охраната на колежа ги бавят.

— Яко, надявам се.

— Много.

— Това е на няколко часа оттук — казах аз.

— С кола — уточни тя, — но не и по телефона.

— Ти искаш да си върнеш Териса.

— Да — призна тя. — Но аз командвам.

— Много обичаш да командваш — отбелязах.

— Не искам да ти се случи нещо.

— На мен никога нищо не ми се случва.

Тя се наведе над мен и плъзна пръсти по белезите на тялото ми. По гръдния кош, корема, раменете, челото.

— Доста износен ми изглеждаш за човек, на когото никога нищо не се случва.

— Много съм несръчен — казах. — Постоянно падам и се удрям.

Тя стана и тръгна към банята, грациозна в голотата си, явно неосъзнаваща собствената си красота.

— Не се бави, чакам те — подвикнах аз след нея.

Но тя се забави. Прекара доста време в банята и когато излезе, беше с халат. Лицето й беше променено. Изглеждаше неловко. И някак тъжно.

— Не трябваше да го правим — каза тя.

— Защо?

— Беше непрофесионално. — Гледаше ме право в очите.

Кимнах. Май наистина не беше много професионално.

— Но пък беше приятно.

— Не трябваше.

— Ние сме големи хора. Живеем в свободна държава.

— И двамата търсехме утеха. Защото и двамата сме напрегнати и с изопнати нерви.

— Не виждам нищо лошо в това.

— Само усложняваме нещата.

Поклатих глава.

— Няма да го допуснем — казах. — Никъде не пише, че трябва да се женим или нещо такова. Нищо не си дължим един на друг.

— Иска ми се да не го бяхме правили.

— Аз пък се радвам, че го направихме. Мисля, че след като едно нещо ми е приятно, трябва да го направя.

— Това ли е житейската ти философия?

Извърнах поглед встрани.

— Това е гласът на опита. Веднъж казах „не“, когато всъщност исках да кажа „да“, и оттогава не съм спрял да съжалявам.

Тя загърна халата плътно около тялото си.

— Беше ми хубаво — каза тя.

— На мен също — отвърнах аз.

— Но трябва да го забравим. За момента означаваше нещо, но само толкова. Нали?

— Добре — отвърнах.

— И си помисли хубаво, преди да се върнеш.

— Добре — повторих.

Лежах на леглото и си мислех как се бях чувствал, когато казах „не“, докато всъщност исках да кажа „да“. Като равносметка „не“ беше по-добрият отговор и аз не съжалявах за него. Дъфи мълчеше. Сякаш и двамата очаквахме нещо да се случи. Аз си взех един продължителен горещ душ и се облякох в банята. Бяхме си казали всичко. Не оставаше нищо за казване. И двамата знаехме, че ще се върна в къщата. Но все пак се радвах, че тя не се опита да ме спре. Радвах се, че и двамата сме зрели, практични хора. Връзвах си обувките, когато се получи имейл за нея. Лаптопът каза „Дзън!“ също като микровълнова фурна, която те известява, че храната ти е готова. А не някакъв синтетичен глас, който да каже с думи: Имате поща! Аз излязох от банята, когато тя седна пред компютъра и натисна някакво копче.

— От централата е — каза Дъфи. — В архивите има дела на седем корумпирани бивши полицаи на име Дюк. Вчера подадох запитване. На колко години е той?

— На четирийсет, бих казал. Разучаваше списъка.

— Южняк ли е? — запита тя. — Или северняк?

— Южняк във всеки случай не е.

Тя огледа едно по едно имената от списъка.

— Остават трима — рече тя.

— Мисис Бек казва, че е бил и федерален агент.

Тя пощрака още малко с мишката. Накрая каза:

— Джон Чапман Дюк. Той е единственият, който впоследствие е преминал на федерална служба. Започнал е кариерата си в Минеаполис, отначало като униформен полицай, после като цивилен детектив. Бил е обект на три разследвания от страна на Службата за вътрешноведомствен надзор. Без конкретен резултат. После е постъпил при нас.

— В Агенцията за борба с наркотиците? — запитах. — Сериозно?

— Искам да кажа, във федерална институция — обясни тя. — В Министерството на финансите.

— Че какво е правил там?

— Не пише. Но до три години е получил първата си присъда. Нещо във връзка с корупция. Плюс подозрения в множество убийства, без доказателства. Във всеки случай бил е четири години в затвора.

— Описание?

— Бял, твой ръст. На снимката обаче е по-грозен от теб.

— Той е!

Дъфи се придвижи надолу по екрана да дочете доклада.

— Пази се — каза тя. — Явно е човек, който не си поплюва.

— Не се притеснявай — казах аз. Помислих си да я целуна за довиждане. Не го направих. Предположих, че тя няма да го иска. Само се обърнах и се затичах към кадилака.

Седях в кафенето и допивах втората си чаша кафе, когато се появи Елизабет Бек. По нищо не личеше, че е пазарувала. Никакви пакети, никакви пъстроцветни торби. Казах си, че едва ли е стъпила в магазин. Сигурно бе обикаляла безцелно наоколо в продължение на четири безкрайни часа, за да даде възможност на федералния агент да си свърши работата. Вдигнах ръка. Тя не ми обърна внимание и се запъти направо към бара. Купи си едно кафе с мляко във висока чаша и го понесе към масата ми. Бях решил какво да й кажа.

— Не работя за федералните.

— Тогава съм разочарована — потрети мисис Бек.

— Как може да си помислите такова нещо? Та аз убих полицай, не помните ли?

— Помня — каза тя.

— Един федерален агент не върши такива неща.

— Би могъл — рече тя. — По погрешка.

— Да, но тогава няма да избяга. Ще остане на място и ще си сърба надробеното.

Тя се умълча. Дълго време не продума, само бавно отпиваше от кафето си. Накрая каза:

— Аз съм ходила там осем-десет пъти. В колежа имам предвид. От време на време организират сбирки с родителите на студентите. Освен това в началото и на края на семестъра гледам да бъда с него. Първото лято дори наех малък ван и му помогнах да си пренесе нещата у дома за ваканцията.

— Е?

— Колежът е малък — продължи тя. — Но, така или иначе, при откриването на учебната година става много оживено. Родители, студенти, джипове, коли, ванове, движение. Когато има родителска сбирка, е още по-лошо. И знаете ли какво?

— Какво?

— Никога не съм видяла там да се мярка полицай от града. Нито веднъж. Да не говорим за цивилен детектив.

Погледнах през прозореца към покрития тротоар.

— Допускам, че може да е съвпадение — продължи тя. — Обикновен делничен ден през април, вторник сутрин, нищо особено и изведнъж пред портите се появява цивилен детектив, просто така, без причина.

— Какво се опитвате да ми кажете? — запитах аз.

— Какъв лош късмет, а? — рече тя. — Вижте сам, какви са шансовете това да се случи?

— Не работя за федералните власти.

— Изкъпали сте се — каза тя. — Косата ви е измита.

— Така ли?

— Имам очи и обоняние. Евтин сапун, евтин шампоан.

— Бях на сауна.

— Та вие нямахте никакви пари. Аз ви дадох двайсет долара. Изпили сте поне две чаши кафе. Значи останали са ви максимум четиринайсет долара.

— Бях на евтина сауна.

— Сигурно е така — каза тя.

— Аз съм обикновен човек.

— А аз съм разочарована от вас.

— Имам чувството, че искате съпругът ви да бъде арестуван.

— Така е.

— Ще влезе в затвора.

— Той и без това живее в затвор. И го заслужава. В истински затвор дори ще бъде по-свободен, отколкото е сега. Освен това няма да го държат вечно.

— Бихте могли да се обадите на някого — казах аз. Вместо да чакате те сами да ви потърсят.

Тя поклати глава.

— Това би било равносилно на самоубийство. Както за мен, така и за Ричард.

— Самоубийство би било и да разговаряте с мен по този начин пред други. Запомнете, аз няма да се дам току-така. Ще пострадат странични хора. Може и вие двамата с Ричард.

Тя се усмихна.

— Вие май пак се пазарите с мен.

— Предупреждавам ви — казах, — нямам какво да губя.

Тя кимна.

— Знам как да си държа езика зад зъбите. — И сякаш за да го докаже, не продума повече. Допихме мълчаливо кафетата си и се върнахме при колата. Повече не си проговорихме. Подкарах колата на североизток, към дома й, без да знам дали возя до себе си бомба със закъснител или единствения си потенциален съюзник, който се бе опитал да ми предложи помощ отвътре.

Поли ни очакваше зад портата. Сигурно ни бе видял през прозореца на стаичката си да се задаваме на хоризонта и бе заел позиция, за да ни пресрещне. Намалих и спрях. Той ме изгледа. После изгледа Елизабет Бек.

— Дайте ми пейджъра — казах аз.

— Не мога! — отвърна тя.

— Послушайте ме!

Поли откачи веригата и задърпа крилата на портата. Елизабет Бек отвори чантичката си и ми подаде пейджъра. Аз вдигнах крак от спирачния педал, колата леко се плъзна напред; в същото време натиснах копчето и прозорецът откъм моята страна се спусна. Изравних се с Поли, който чакаше отстрани да затвори портата, и отново натиснах спирачката. Извиках:

— Гледай!

И хвърлих пейджъра пред колата. С лявата ръка не бях много сръчен, замахът беше слаб и му липсваше финес. Но свърши работа. Малката пластмасова кутийка се преметна във въздуха и падна точно по средата на алеята на шест-седем метра пред колата, Поли проследи с поглед траекторията му и като разбра какво е, замръзна.

— Хей! — извика той.

Засилих се към пейджъра. И към Поли. Настъпих газта, гумите изквичаха жално, колата се втурна напред. С десния преден калник се целех в лявото му коляно. За малко да го улуча. Но той се оказа невероятно бърз. Вдигна пейджъра от асфалта, отскочи назад и бронята профуча на две педи от коляното му. Не намалих. Продължавах да натискам газта и го гледах в огледалото как стои насред алеята и се блещи подире ми, обвит в синкав дим от гумите. Бях жестоко разочарован. Стигнеше ли се до бой с човек, който е със стотина кила по-тежък от мен, щях да се чувствам далеч по-комфортно, ако преди това го бях поосакатил. Или поне ако не беше толкова бърз.

Спрях колата на кръга и отворих вратата на Елизабет Бек, за да слезе. След това прибрах колата и се запътих към кухнята, когато Закари Бек и Джон Чапман Дюк излязоха от къщата. Търсеха мен. Бяха възбудени и вървяха припряно, с изопнати лица. Предположих, че ще ме ругаят заради Поли. Оказа се друго.

— Куклата е изчезнал — каза Бек.

Замръзнах на място. Вятърът духаше откъм океана. Ленивите заоблени вълни бяха отстъпили място на яростен прибой, като през първата вечер. Във въздуха се носеха пръски морска вода.

— Той последно разговаря с теб — каза Бек. — После е заключил офиса, тръгнал си е и оттогава никой не го е виждал.

— Какво искаше от теб? — запита Дюк.

— Не знам — отвърнах аз.

— Не знаеш ли? Че нали стоя цели пет минути при него!

Кимнах.

— Той ме заведе в малкия офис откъм склада.

— Е, и?

— И нищо. Тъкмо да ме заговори, и иззвъня мобилният му телефон.

— Кой беше?

Вдигнах рамене.

— Откъде да знам? Беше нещо спешно. Докато бях там, не спря да говори по телефона. Губеше ми времето, губеше и вашето време, затова го оставих и си тръгнах.

— За какво ставаше дума?

— Не съм го слушал — казах аз. — Не ми се стори учтиво.

— Чу ли да споменава имена? — попита Бек.

Обърнах се и го погледнах. Поклатих глава.

— Никакви имена. Но двамата се познаваха. По всичко личеше. През повечето време той слушаше, струва ми се. Сякаш му даваха указания за нещо.

— За какво?

— Представа нямам — казах.

— Нещо спешно казваш.

— Така ми се стори. Той напълно ме беше забравил. Във всеки случай не се опита да ме спре, когато си тръгнах.

— Само това ли имаш да ни кажеш?

— Стори ми се, че му свеждат някакъв план. Някакви указания за следващия ден като че ли.

— Тоест за днес?

Отново вдигнах рамене.

— Предполагам. Разговорът приличаше повече на монолог. От другата страна.

— Е, страхотно! — избухна Дюк. — Много ни помагаш, няма що!

Бек гледаше втренчено към океана.

— Значи са му се обадили по телефона спешно, и после той е заключил и си е тръгнал. Това ли само имаш да ни кажеш?

— Не го видях да заключва — казах. — Нито да си тръгва. Когато излязох от офиса, той още говореше по телефона.

— Разбира се, че е заключил — каза Бек. — И си е тръгнал след това. Тази сутрин всичко изглеждаше напълно нормално.

Не казах нищо. Бек се извъртя на токове под прав ъгъл и се загледа на изток. От вятъра дрехите му бяха прилепнали по тялото. Крачолите му се вееха като знамена. Потропваше с крака, сякаш се опитваше да се стопли.

— Само това ни липсваше сега — каза той. — Ама наистина, само това ни липсваше. Този уикенд е решаващ.

Не отговорих. Те се обърнаха и тръгнаха към къщата, като ме оставиха сам насред двора.

Бях изморен, но не ми се полагаше почивка. Това поне беше ясно. Във въздуха се усещаше напрежение. От скуката на предишните две вечери не бе останала и следа. В кухнята нямаше храна. Не ни чакаше вечеря. Готвачката я нямаше. По коридора се чуваха стъпки. Дюк влезе в кухнята, мина покрай мен и излезе през задната врата. В ръката си държеше синя спортна чанта. Последвах го, застанах до ъгъла на къщата и го видях да влиза във втория гараж. След пет минути изкара черния линкълн на заден ход и отпраши нанякъде. Номерата бяха сменени. Когато го бях видял през нощта, имаше шестцифрени табели от щата Мейн, а сега беше със седемцифрени нюйоркски. Влязох обратно в кухнята и потърсих кафе. Намерих кафе машината, но нямаше филтри. Задоволих се с чаша вода. Бях я изпил до половина, когато влезе Бек. Той също носеше спортна чанта. По тежестта и по звука, който издаваше, когато се удряше в коляното му, разбрах, че е пълна с желязо. Автомати, най-вероятно два.

— Изкарай кадилака — нареди той. — Веднага. Чакам те отпред.

Извади ключовете от джоба си и ги пусна на масата пред мен. После клекна, отвори ципа на чантата и извади нюйоркски номера и отвертка. Подаде ми ги.

— Първо му сложи това — каза той.

В чантата се виждаха два пистолета „Хеклер & Кох МП5К“, къси и дебели, черни, с характерните си издути пластмасови дръжки. Приличаха на футуристичен филмов реквизит.

— Къде отиваме? — запитах.

— Ще караш след Дюк — каза той. — Отиваме в Хартфорд, Кънектикът. Имаме работа там, забрави ли?

Закопча чантата, вдигна я и я понесе по коридора. Поседях неподвижно няколко мига. После вдигнах наздравица с чашата си вода.

— За кървави войни и смъртоносни болести — промърморих тихо на себе си аз.