Снежно цвете и тайното ветрило

Безмълвен покой

В моето село наричат жените като мен — осемдесетгодишната вдовица — „онези, които още не са се преселили в отвъдното“. Сега, когато съпругът ми е на оня свят, дните ми се струват дълги. Отбраните гозби, които Божур и останалите жени приготвят за мен, не ми се услаждат. Щастливите събития, тъй често навестяващи дома ни, не ме карат да тръпна в очакване. Вълнува ме единствено миналото. Най-сетне мога да споделя онова, което през годините, в които бъдещето ми зависеше от родителите ми, и после, когато живеех като храненица на трапезата на съпруга си, не бе възможно да разкрия. Цял един живот очаква да бъде разказан сега, когато вече нямам какво да губя и когато малцина от онези, които бих могла да засегна, са сред живите.

Живяла съм достатъчно, за да познавам отлично достойнствата и недостатъците си, които нерядко се случваше да съвпадат. През целия си живот съм копняла за любов. Знаех, че като момиче, а впоследствие — като жена, не ми се полага да искам или да очаквам да я получа, но аз въпреки това се стремях към нея и именно в това неуместно желание се коренеше всяка беда в живота ми. Мечтаех да получа внимание от майка си, а постепенно и да спечеля любовта й — нейната и на останалите членове на семейството ми. Затова проявявах покорство — най-доброто качество, което едно момиче трябва да притежава, — ала и прекалена готовност да угодя на желанията им. Надявайки се дори на малко късче топлинка, се стараех да оправдая очакванията на семейството си — а именно да постигна най-миниатюрните нозе в окръга — и позволих костите ми да бъдат счупени, а стъпалата ми — изваяни в по-изящна форма.

Когато болката ставаше непоносима и сълзите ми мокреха окървавените бинтове, майка ми нежно ми нашепваше окуражителни слова — да потърпя още час, ден, седмица и да не забравям наградата за търпението, която ще бъде моя, ако издържа още мъничко. Така тя ме възпита да понасям не само физическите изпитания като бинтоването и раждането, но и по-мъчителните терзания на сърцето, ума и душата. Изтъкваше недостатъците ми и ме учеше да ги превръщам в свое преимущество. По нашия край наричаме този вид майчина любов „тън ай“. Знам от сина си, че този израз се изписва с два йероглифа от мъжкото писмо: първият означава „болка“, вторият — „любов“. Такава е природата на майчината обич.

Бинтовете промениха не само формата на стъпалата ми, но и характера ми и по някакъв странен начин като че ли този процес продължи през целия ми живот, преобразявайки ме от послушно дете в решителна девойка, а по-късно — от млада жена, готова да се прекланя безрезервно пред желанията на семейството на съпруга си, в най-високопоставената дама в окръга, в чиято власт бе да налага строги правила и порядки. На четирийсетгодишна възраст твърдостта, добита при бинтоването, се бе просмукала през превръзките на златните ми лотоси1 до сърцето и то така здраво се бе вкопчило в чувството за оскърбеност и онеправданост, че бях загубила способността си да прощавам на онези, които обичах и които също ме обичаха.

Единствената форма на бунт, която си позволих, бе нюшу — женският тайнопис. Желанието за неподчинение се надигна у мен за първи път, когато Снежно цвете — моята лаотун, моята „сродна душа“, моята съучастница в тайните на нюшу — ми изпрати ветрилото, което и сега лежи на масичката пред мен, и за втори, когато я срещнах. Но с изключение на съкровените мигове със Снежно цвете, аз бях решена да бъда почтена съпруга, достойна снаха и грижовна майка. В тежки времена сърцето ми добиваше твърдостта на нефрита. Бе ми дадена скритата мощ да устоявам на трагедии и скърби. Но ето че днес — потънала в безмълвния покой на вдовишкото си съществуване, както традицията повелява, осъзнавам, че в продължение на много години съм била сляпа.

С изключение на три ужасяващи месеца през петата година от царуването на император Сиенфън животът ми премина в горната стая в родния ми дом и след това в женските покои в къщата на съпруга ми. Разбира се, пътувала съм до храма на богинята Гупо и обратно и дори съм гостувала на Снежно цвете, ала познанията ми за света извън пределите на дома са оскъдни. Чувала съм мъжете да говорят за данъци, суша, бунтове, ала тези теми са ми безкрайно чужди. Моят свят са женските умения — бродиране, тъкане, готвене, семейството на съпруга ми, децата, внуците и правнуците ми, и нюшу. Животът ми следваше нормалния ход на женското съществувание — момичешките години, дните ни като девойки с прибрани коси преди женитбата, дните на ориза и солта — когато сме съпруги и майки, и накрая безмълвието на вдовишкия живот.

И ето ме, сама с мислите си и ветрилото, което лежи пред мен. Странно, колко леко е то в ръката ми, макар да таи спомени за много радост и огромна мъка. Разгръщам го с бързо движение и звукът, който то издава с всяка своя гънка, ми напомня пърхането на сърце. Пред очите ми започват да прелитат спомени.

През тези четирийсет години съм препрочитала словата, изписани върху ветрилото, толкова често, че те са се запечатали в паметта ми като думите на детска песен.

Помня деня, в който то ми бе връчено от посредницата. Пръстите ми трепереха, докато раздиплях гънките му. По онова време само една скромна плетеница от листа красеше ръба на ветрилото, а по дължината на първата гънка се нижеше едно-единствено послание. Тогава познавах много малко йероглифи от нюшу, затова леля ми ми прочете написаното: „Узнах, че във вашия дом има момиче с благ нрав, изкусно в женските умения. Ти и аз сме родени в една и съща година и ден. Не бихме ли могли да бъдем сродни души?“ Вглеждам се в изящните завъртулки на тези редове и пред мен изниква образът на Снежно цвете не само каквато я знаех като момиче, но и после, като жена, такава, в каквато щеше да се превърне — упорита, пряма, устремена към външния свят.

Погледът ми се плъзва по гънките на ветрилото, по нашите откровения на оптимизъм, радост и взаимно възхищение, по думите на разменените обещания. Виждам как от простичкия гирлянд от листа разцъфва сложна плетеница от снежни цветя и лилии, символизираща връзката ни като лаотун — сродни души. Ето я луната в горния десен ъгъл, която ни озарява с лъчите си. Бяхме се врекли да бъдем като две лози, сплели корени, като хилядолетни дървета, като двойка патици мандаринки, които, щом се чифтосат, остават неразделни до смъртта си. На едно място Снежно цвете е написала: „Ние, които сме свързани от силна обич, не ще разлъчим сърцата си навеки“. Ала ето че друга гънка ми разкрива недоразуменията, изгубеното доверие и накрая затръшнатата врата помежду ни. За мен любовта бе толкова скъпоценно притежание, че не бях в състояние да я деля с никого, и в крайна сметка това ме отчужди от единствения човек, когото съм чувствала като моя сродна душа.

Продължавам да уча за любовта. Мислех, че разбирам това чувство и неговите проявления — не само майчината, но и обичта към родителите, съпруга и сродната душа. Изпитвала съм тези видове любов — любов от съжаление, от уважение, от благодарност. Ала когато гледам тайното ветрило и посланията, разменени помежду ни в течение на годините, разбирам, че не съм ценила най-важната — съкровената сърдечна любов.

През последните години записах житейските разкази на много жени, които никога не са учили нюшу. Изслушах всяка тяхна скръб и болка, всяка несправедливост и трагедия. Станах летописец на злочестата им съдба. Изслушах и записах всичко от край до край. Но ако за женската орис зная много, то почти нищо не ми е известно за житейските истории на мъжете, освен че обикновено в тях се описват борбата с природните стихии на земеделеца, животът в битка на войника, самотните вътрешни дирения. Когато се вглеждам в собственото си минало, забелязвам, че в него се преплитат мотиви от разказите на едните и на другите. Аз съм само една обикновена жена с обичайните й болки, ала същевременно в мен се водеше и вътрешна борба, подобна на мъжките битки, между истинската ми природа и личността, която се очакваше да бъда.

Пиша тези страници в памет на онези, които се преселиха в отвъдното. Божур, съпругата на моя внук, ми обеща да се погрижи писанията ми да бъдат изгорени, когато умра, за да може, моят разказ да извести за мен, преди духът ми да се присъедини към душите на мъртвите. Нека моите слова послужат за обяснение на делата ми пред предците ми, съпруга ми и най-вече пред Снежно цвете преди повторната ни среща.